by
on
under Uncategorised
Permalink

под хипноза

хипноза

Стъпки по пясъка на времето. Духовно израстване чрез познание за минали животи. Глен Уилистън, Джудит Джонстън

глава 8

Оковите на страха

Не знаем колко нависоко сме, докато не ни призоват да се издигнем. И тогава, ако верни сме на замисъла, ще се извисим до небесата.

И героизмът, които възхваляваме, ще бъде нещо ежедневно. Не трябва сами да се смаляваме от страх да не бъдем крале.

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН, „никога не знаем колко нависоко”

Ако някой хвърли нож към нас, реакцията ни ще бъде миг­новена и решителна. Няма да спрем, за да се насладим на тра­екторията, или за да обмислим къде точно ще се забие, а ще избегнем удара. Ами ако предметът, който лети към нас, е топка за тенис, тогава какво ще направим? Можем да реаги­раме по няколко начина. Припомнете си обаче случая с Линда в Първа глава; Линда се страхуваше от всякакви ле­тящи предмети. Съгласни сме, че страхът от нож е рациона­лен, но този на Линда от топката за тенис е ирационален. Откъде идва ирационалният страх?

Оцеляването е най-основната черта на всяко живо съ­щество. Като всички останали създания, ние, хората, носим в генетичната си кодировка способността да разпознаваме опасността и да се справяме с нея ефективно. Това кодира­не, което обикновено наричаме инстинкт, ни кара да задоволяваме глада и жаждата, да намираме подслон и да се размножаваме; то също изпраща бързи сигнали до мозъка ни, когато нещо застрашава тези наши потребности или самия ни живот. Сигналите задвижват чувството на страх, каращо ни да предприемем такива действия, че да излезем от опасността.

Но хората се различават от другите видове по някои много важни особености, сред които са себесъзнанието и способността за абстрактно мислене. Те ни карат да изпит­ваме страх при потенциална опасност, основаващ се на спомени от миналото или на проекции върху бъдещето (въпреки че дори отнесените към бъдещето страхове са продукт на миналото). След като тези страхове почти нико­га нямат връзка е реално съществуваща ситуация, ние ги смятаме за ирационални.

Представете си, че стоите на ръба на висока скала. Ва­шето генетично кодиране ще ви попречи да стъпвате по ръ­ба – не е нужно да се учите на това от опит. Ако някой стои до вас и ви заплашва да ви блъсне от ръба на скалата, вие ще реагирате с истински рационален страх, ако вярвате, че този човек наистина ще изпълни заплахата. Обаче, ако само мисълта, че стоите на ръба на скалата, създава у вас пани­ка, то тогава изпитвате ирационален страх.

Всички ирационални страхове са научени. Вероятно от книга или филм, пресъздаващ драматична сцена на падане от високо; може би ваш приятел от детството си е счупил крайник при падане; или майка ви е пострадала лошо при падане, докато е била бременна с вас. Също така има голя­ма вероятност страхът да води началото си от минал жи­вот.

Повечето от опасностите, срещу които се изправяме днес, нямат нищо общо с физическото ни оцеляване, а зап­лашват оцеляването на нашето его. Ако се опитаме да ги анализираме, те не се поддават на обяснение или разбира­не, но въпреки това ни обезсилват. Сякаш наистина живо­тът ни е застрашен, от подобни страхове дланите ни се из­потяват, стомахът ни се свива, коленете се разтреперват; обзема ни непреодолимо желание да предприемем нещо. Макар и ирационално, това усещане е съвсем, съвсем ис­тинско.

Най-голямото постижение на психолозите е в разкрива­нето на различните проявления на страха. Точно казано, страхът е реакция към определено бедствие или опасност, независимо дали в настоящето или в бъдещето; фобията е ужас или непоносимост от патологичен характер; а безпокойството е вътрешен смут или общ страх без определен повод. С други думи, когато страхът е обсебващ и строго определен, използваме думата фобия, а когато е общ и не­определен, го наричаме безпокойство.

Повечето хора, идващи на консултация, започват да осъзнават, че дори една-единствена травма, случила се ня­кога в живота им, може да посее зрънцата на страха, раз­цъфващи в бъдеще. Задачата на консултанта по регресивна терапия е да открие първоначалната травма. Понякога из­точникът на страха е неуловим (например поводът за търсе­не на помощ може да е физически страх, а действителната причина да е оцеляването на егото ) и е необходимо голямо проучване, за да се стигне до неговите корени. Хипнозата дава безценни средства за постигането на тази цел.

Джеймс бе дошъл при мен защото се страхуваше от две неща – от вода и от коне. При регресията много лесно от­кри живота, в който се бе удавил като малко дете. В сцена­та точно след смъртта си той наблюдаваше отчаяните опи­ти на майка си да го спаси:

– Майка ми тича по брега на реката; опитва се да ме хване за крака, но не може да ме стигне. Аз гледам надолу, като от дърво, и сега виждам как тя се опитва да нагази във водата, но не може да стигне до мен. Мога да видя тялото си във водата и майка ми, измокрена до кръста. Тя ме издърп­ва от водата и плаче.

По време на същия сеанс, вече в друг живот, попитах Джеймс дали е яздил коне. Отговори отрицателно, а кога­то го запитах дали е искал, отново отрече. „Страхувам се от коне” – заяви той категорично и промени темата. Страхът от коне се коренеше далеч в миналото и трябваше да проведем много сеанси, преди да разкрием първопричи­ната.

Страхът от вода е разпространено явление и често хора­та с такъв страх не се научават да плуват, което само го засилва. В Първа глава открихме, че страхът на Джейн от вода произлиза от факта, че е станала свидетелка на сблъс­кването и потъването на два кораба до пристанището на ан­глийския крайбрежен град. Друг пациент със същия страх откри преживяване, което бе много по-лично.

Когато Гери се бе отпуснал напълно, ми каза, че вижда две сцени на битки в океана. Казах му да започне е една от тях.

– Аз съм във водата. Ръката ми е отрязана и потъвам. В битката преминах покрай корпуса на кораба. Остро пар­че дърво ми отряза ръката под лакътя. Корабът ме удари и започнах да потъвам. Опитвам се да се издигна нагоре, но губя кръв и водата е червена. Наоколо са твърде заети да се сражават, за да се притесняват за мен. Продължавам да ви­кам, но не ме чуват при тази канонада. Не искам да умра. Дори още не съм се оженил. Не искам да се удавя.

– Как се казваш?

– И. Дж. Джонсън. Аз съм от колониите… Ню Джърси. На кораба съм от половин година. Преследвахме английски кораби с припаси. Заловихме и ограбихме три от тях. Но попаднахме в капан заедно с другия кораб, който плува с нас. Те са по-добре въоръжени от нас и са по-добре подгот­вени. Но ние ще покажем на англичаните на какво сме спо­собни. Ще запомнят тази битка за цял живот! Но аз не мога… твърде късно е. И за какво? За какво е всичко това?

Гери прекъсва мъката на И. Дж. Джонсън, за да каже, че пред очите му изниква друга сцена.

– Аз съм центурион по време на Римската империя. Има брожения извън страната. Маршируваме на север през горите на Галия, за да се сражаваме е варварите. Те нямат никакъв шанс срещу нас с нашите превъзходни оръжия и брони. Ние сме непобедими и аз ще се върна като победител у дома при жена си.

Сега сме тръгнали на поход на юг. Качваме се на военни галери, които ще ни отведат в Сицилия, а след това нататък към Африка… Картаген. Отново ще се сражаваме и ще по­бедим. Ние винаги побеждаваме. Отиваме към брега… по­падаме в засада и аз съм заловен. О, не! Окован съм във ве­риги… колко унизително. Римски войници да се провалят! Непростимо!

Намирам се в галера, окован за весло. Влизаме в битка с много кораби. Свалят веригите ни и сме принудени да се сражаваме, защото врагът е твърде близо. Точно когато се каня да скоча от галерата в друг кораб, ме удрят по рамото и падам във водата между двата кораба. Все още съм жив, но съм премазан. Господи, давя се. Не искам да се удавя… не отново. Отварям уста и се гмуркам надолу към дъното колкото мога по-бързо. О, водата нахлу в дробовете ми. Трябва да го направя бързо; излишно е да се мъча повече. Гледайки надолу, виждам как тялото ми се носи по водата… то е мъртво.

И в двата живота Гери говореше за хората, които обича и че иска да се върне при тях, докато беше жив, а също и малко след смъртта си. Сякаш бе изучил техниките да се да­ви колкото е възможно по-бързо, но носеше ужасът от пре­живяното от живот в живот и никак не е чудно, че сега се страхуваше от водата.

Стимулирането на всяка от сцените или комбинация от тях може да отприщи спомени, които се свързани със стра­ха. Уханието на роза може да извика травмиращ спомен и да се освободи безпокойство, явно несвързано с цветята, или дори да инициира ирационален страх към цветята. Звукът от свирката на влак може да възбуди голямо вътрешно въл­нение. Допира до копринена дреха или вкусът на лимон мо­же да отвори рани от миналото.

Преди няколко години при мен дойде възрастен мъж с оплакването, че в главата му постоянно се върти една и съ­ща мелодия. Просто нямал покой. Ден и нощ, където и да отидел, рефренът се въртял в мозъка му, докато накрая ре­шил да потърси помощ. При регресията този мъж, който ще нарека Джексън, се върна в живота си на концертиращ пиа­нист в средата на XIX век в Германия. Любимото му парче, което изпълнявал най-често, било концерт за пиано N 22 в ми бемол от Моцарт. Съществуваше натрапчива прилика между съвременната песен и концерта на Моцарт, но връз­ката беше много повече от това.

В онзи живот Джексън притежавал сприхав характер, а съпругата му не се отнасяла с разбиране към таланта му и постоянната му нужда да работи. Един ден тя прекъснала упражненията му няколко пъти. Същата вечер го направила отново, докато свирел Моцарт, и той скочил от пианото и я удушил. Оттогава страхът на Джексън да не бъде обвинен в убийство се асоциирал с концерта на Моцарт или с мело­дия, която напомня на него.

Място, име, дата, дума или човек могат да задвижат страх, ако имат някаква връзка с първоначален силен стрес. Много хора са идвали при мен със страх от височини, насе­коми, тъмнина и ред други, надявайки се да стигнат до пър­воизточника им в миналото. Много често успяват.

Реджи дойде за регресия заради страха от змии, който често се среща при хората. Обаче в неговия случай страхът бе толкова силен, че сериозно спъваше способността му да действа. Пред него се разкри сцена в пещера, която бе неп­рогледно тъмна. Като красиво чернокосо момиче на седемнайсет години той стоеше посред стотици отровни змии. Момичето бе избрано от племето за жертвоприношение на боговете. Въпреки че бе ужасена, тя нямаше към кого да се обърне за помощ. За секунди змиите нахапаха момичето и то падна на пода, умирайки. Интересното е, че когато я по­питах дали жертвоприношението е умилостивило боговете, отвърна утвърдително.

Всички знаем как страхът ограничава живота, като ни отклонява от полезни занимания и ни пречи да реагираме положително в много ситуации. Дали ще е страх от вода или летящи обекти, или от провал, той парализира способност­та ни да поемаме риск, която е толкова необходима в живо­та. Страхът от отказ или неодобрение приковава много хо­ра към стари шаблони, които изглеждат безопасни, макар и да са болезнени.

Фройд смята, че фобиите, които си създаваме, служат за прикритие на дори още по-големи страхове, всички от кои­то са свързани с неразрешими едипови комплекси. Подобна интерпретация е твърде ограничаваща, защото има много причини за страха, само някои от които са свързани с отношенията родител – дете. Истина е, че някои страхове са създадени, за да се избегне ангажирането с нещо или поема­нето на риск, но дори подобна тактика трябва да бъде прос­ледена до случая, в който индивидът се е научил да избяга от нещо на всяка цена.

Някои хора използват страховете си, за да манипулират останалите, носейки ги като емблема, за да привлекат вни­мание и покровителство. Но повечето от нас изпитват силно желание да се освободят от страха. Понякога само един се­анс на регресия се оказва достатъчен, за да се разкрие при­чината, докато за други се изискват комбинации от терапев­тични методи и търпелива работа в редица сеанси.

Следващият списък представя някои често срещани страхове, които могат да бъдат разрешени чрез регресия в минал живот. Списъкът е доста обширен, но в никакъв слу­чай не е изчерпателен.

акрофобия – височина

аилурофобия – котки

аиктиофобия – остри предмети

алгофобия – болка

андрофобия – мъже

антофобия – цветя

антрофобия – други хора

апифобия – пчели

аквафобия – вода

аутофобия – самота, изолация

авиофобия – летене

белопофобия – игли

бронтофобия – гръмотевици

категотофобия – осмиване

коитофобия – сексуално общуване

клаустрофобия – затворени пространства

кинофобия – кучета

ентомофобия – насекоми

екуинофобия – коне

гинефобия – жени

хемартофобия – извършване на грешка

херпетофобия – гущери, влечуги, пълзящи животни

мелисофобия – пчели

мизофобия – мръсотия, микроби

некрофобия – мъртви

никотофобия  – тъмнина

охлофобия – тълпи

офидиофобия – змии

патофобия – болест

пирофобия – огън

ситофобия – хранене

тафофобия –  да бъде погребан жив

танатофобия – от смъртта

ксенофобия – непознати

зоофобия – животни

Структурираният хипнотичен сеанс е много ефективен при подобни страхове. За повечето хора е необходимо да се включат два елемента – регресия до инцидента – причинител на страха, и промяна в поведението с цел да се усво­ят нови модели на реагиране на задвижващия механизъм. Най-общо ирационалният аспект на страха трябва да бъде разпознат и отхвърлен. Малцина се освобождават от стра­ховете си единствено с регресия. В необичайния случай на Хелън – скърбящата вдовица от Първа глава, дори не бе необходимо да се стига до корените на проблема; освобож­даването от отрицателната нагласа и депресията бе постиг­нато просто чрез припомняне на щастливия безметежен жи­вот в друго прераждане.

Регресиите често извикват сцени от примитивни култу­ри, което означава, че страховете в нас обикновено са с дре­вен произход. Алис винаги бе страдала от фобия, която й пречи да минава под мостове, да се разхожда по хълмове или да се качва по стълби. По време на регресия Алис си припомни сцена, в която тя е част от ритуал за жертвопри­ношение. Трябвало е да скочи от висока скала.

Преживяването на регресията никак не бе приятно за Алис и тя се стараеше да избегне края. Когато най-после бе направила крачка във въздуха, не изпита усещането за па­дане. Пропускайки да спомене как е падала надолу и се е разбила върху скалите, тя се отдаде на подробно описание на тялото си върху скалите. След като явно не бе в състояние дори при регресия да се изправи срещу ужасяващото преживяване, смятах, че Алис ще трябва да се завръща мно­гократно, за да преодолее страха си от високо. Обаче след няколко седмици получих следното писмо от нея:

Регресия от 22 ноември 1978

Преди регресията не изпитвах страх, всъщност дори нямах нагласа за това, тъй като не бяхме сигурни, че ще попадна точно в този момент от живота си. Бидей­ки за пръв път в регресия, аз нямах никакви очаква­ния, абсолютно никакви. Просто се чувствах отпус­ната, изпълнена с доверие и „отворена”.

На скалата не изпитах съзнателен страх, дори когато стигнах до ръба. Изпитвах единствено огромно при­теснение, обърканост и хлад. Всъщност аз не си спомням как съм падала надолу и нито за миг не из­питах гадното чувство, че летя, или паниката, която ме обзема винаги когато погледна от високо. Нямам спомен за удара в земята, нито за болка, просто нищо. Просто направих тази крачка от ръба на скалата и из­питах усещането за потъване в мрак (много краткот­райно чувство), а после изпитах едно наистина краси­во чувство – не на летене – а на красива светлина и топлота. Смятам, че най-близко е сравнението с чув­ството при прегръдка, но без усещането за физическо докосване или натиск. Просто не подлежи на описа­ние. Цветовете, които ме обгръщаха, бяха предимно красиви отсенки на златисто и розово, но най-силно беше впечатлението за светлина и топлота. Почувст­вах се напълно отделена, емоционално и физически, от тялото на младото момиче в подножието на скали­те. Нямам спомен да съм чувала някаква музика.

Когато четири дни след регресията вървях по „Голдън гейт”, знаех че мога да го направя! Чувствах се сво­бодна и щастлива! Когато минавах по секцията, къде­то мостът е с парапет, не погледнах надолу, но бях достатъчно близо до парапета, за да го докосна. Пок­рай мен профучаваха коли и камиони и въпреки голя­мото движение не изпитах страх, нито онова гадно чувство. Само безгранична свобода. В секцията от плътен бетон се надвесих надолу и погледнах към во­дата. Отново нямаше страх. Очаквам скоро да започ­на да се разхождам още по-надалеч.

Смятам, че най-големият плюс на преживяването на смъртта е, че след регресията човек гледа на себе си по нов начин. Вярвам, че новото е усещането – ис­тинското усещане – за безсмъртие на човешкото съ­щество; и за голямата ценност на всеки от нас. Аз се почувствах емоционално освободена и много спокой­на след преживяването.

Случва се нещо наистина интересно, когато хората решат да направят всичко необходимо, за да преодолеят физичес­кия си страх. Решението да победиш страха поставя човека в ситуация, която дотогава би му изглеждала като поемане на голям риск, но взелият твърдо решение е задвижен от новия импулс и успява. Обръщайки поглед назад, той открива, че всъщност рискът е минимален или почти отсъства. Това е откритие от огромно значение.

Дори още по-важно е преоткриването на вътрешната си­ла, която идва на мястото на страха. Раздялата с физическия страх и усещането, че си станал по-силен и по-щастлив – тоест не си загубил нищо ценно – правят човека способен да се освободи от по-реални страхове. Заплахите за оцеляването на егото изискват по-лека съпротива и причиняват по-малък стрес в хората, които са отхвърлили безпомощ­ността си и са преоткрили силата си.

Posted in Uncategorised | |

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 6+1=?

*