духове

ДУХОВЕ

Глава 6 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Духовете са хора

 

Къщата, в която израснах, беше обитавана от духове. Тя бе голяма сграда от ХVIII век с мазе, таван и много стаи, от години затворени и неизползвани – точно такова място, в което се очаква да се разхождат призраци.

Още щом семейството ми се настани там – бях на три години – стана ясно, че в къщата нещо не е наред. Чуваха се стъпки на горния етаж, когато там нямаше никой. Чичо ми Хенри, който живееше с нас, се оплакваше, че често усещал някой да стои зад него. Понякога през нощта се събуждахме от шум като от чупене на стъкло. Майка ми бързо слизаше по стълбите, страхувайки се някой крадец да не е влязъл в къщата.

– Не слизай долу сама – казваше мъдро баща ми, – викай Хенри да те придружава.

Но когато слизаха, долу намираха всичко непокътнато, макар че кучето се свиваше в ъгъла, треперейки от страх, и излизаше от стаята със свита опашка.

Всичко това се случваше, когато бях твърде малка, за да мога да го осъзная напълно. След като влязох в пубертета, моята дарба на медиум започна да се развива. Веднъж видях призрак. Беше една стара дама с побеляла коса, облечена в дълга черна рокля. Забелязах я с крайчеца наокото си да преминава бързо и когато се обърнах, за да я погледна, тя изчезна. Това стана толкова бързо, че не можах дори да се уплаша. След този случай я виждах много пъти. Макар че никога не успях да я разгледам добре или да направя контакт с нея, някак си почувствах, че това трябва да е била икономката на тази къща в миналото. Няколко пъти я виждах, както е обичайно при призраците, да преминава през стената.

Преди да я купим от последния й собственик, къщата е била реконструирана и там, където сега има стена, може по времето на тази жена да е било празно пространство. С течение времето я виждах все по-рядко.

Другите шумове също престанаха. Никога не можах да открия от какво бяха причинени, но през времето, когато живях там, все усещах невидимо присъствие около себе си. Не се плашех, но все пак това не беше подходяща атмосфера за едно дете с чувствителна психика.

Призраците са много често явление. В работата ми на медиум съм се срещала със стотици призраци – от тънките фигури, обгърнати в бели мантии, до побъркващите и често страшни действия на полтъргайстите. Този въпрос е много сложен. Всеки случай трябва да бъде разгледан внимателно, за да се види какво се крие зад него, и няма обяснение, което да е валидно едновременно за всички. Общоприето схващане е, че призраците са духове, които се връщат в къщите, които са обитавали. Това може да е вярно, но не важи за всички случаи. Лонгфелоу изразява една истина, като пише: „Всички къщи, в които са живели и умирали хора, са обитавани от духове.”

Силни преживявания или драматични случки се отпечатват по някакъв начин върху стените на сградите, така че един по-чувствителен човек може да улови тези отпечатъци, да види хора от миналото и да наблюдава събития, все едно че се възпроизвеждат на видео. С това може да се обясни и звукът от чупене на стъкло в къщата на моите родители.

Традиционните монаси с качулки и жени в бяло с глави, пъхнати под мишницата, обикновено са призраци от този вид. Казва се „обикновено”, защото в света на свръхсетивното нищо не притежава 100% валидност. Това са призраци в истинския смисъл на думата; не просто духове двойници или следи от спомени. Те винаги се появяват на едни и същи места и извършват едно и също действие като сомнамбули. Всеки опит да се свържеш с тях е напразен, защото съществуват под формата на обвивка. Духът на човека, който са били някога, отдавна е преминал в по-високо ниво.

Дългата галерия в Хемптън Корт ни предлага призрак от този вид. По тази галерия Катрин Хауърд, петата съпруга на Хенри VIII, е тичала с писъци към черквата, където кралят е бил на молитва, за да направи отчаян опит да бъде помилвана. Тези писъци са се чували много пъти и много пребиваващи в замъка са виждали нейната бяла фигура да се плъзга надолу по галерията.

Преди няколко години мъж, който работел в една изба в Йорк, видял цял легион римски войници да преминават през стената. Макар че бил уплашен, той запазил самообладание и запомнил облеклото им. По-късно споделил преживяването си с историк и като описал подробно костюмите, станало ясно, че са характерни за тогавашната епоха.

Фантоми от този род не се различават съществено от изображенията върху филмов екран. Те могат да бъдат съживявани временно от медиум или от човек със силна пси-енергия, който да им придаде за кратко подобие на живот, но това не е нищо повече от подобие. Не можем и да си помислим, че Катрин Хауърд прекарва своя задгробен живот, тичайки нагоре-надолу по галерията на Хемптън Корт за забавление на туристите, и че римските легиони непрекъснато маршируват по улиците на Йорк. След време тези явления ще изчезнат така, както изчезна моят призрак – дребната стара дама. Ще изчезнат и няма да бъдат видени повече.

Призраци често са били заснемани с фотоапарат. Албумът „Снимки от отвъдното” на Сирил Пермут съдържа няколко изключителни примера. Интригуваща снимка ми донесе Рег Уикенс, пенсиониран техник от гр. Фром в Съмърсет. Един топъл летен ден Рег снимал малкия местен хотел „Мортън хауз” заради цветята пред него. След като направил снимка отблизо, той пресякъл от другата страна на улицата, за да направи панорамна снимка.

– Имах чувството, че нещо ме тикаше да пресека – каза ми той по-късно.

Когато проявил снимката, с учудване видял някаква фигура на мотоциклетист със защитни очила, кожена каска и дълга черна мушама. Снимките били публикувани в местния вестник и привлекли вниманието на бившия пощаджия, сега пенсионер, Грахъм Стръджес. Според господин Стръджес по време на Втората световна война военни мотоциклетисти минавали по този път, който бил близо до щаба на маршал Монтгомъри. Един от тях, спомня си той, се завъртял и се врязал в стената на къщата срещу хотела.- Като си мисля – каза ми Рег, – все повече се убеждавам, че в деня, в който съм направил снимката, е била годишнината от смъртта на мотоциклетиста.

Дори тази фигура, която ще остане завинаги на снимката, вероятно не е нищо повече от един спомен, запечатан във времето и пространството поради ужаса на мотоциклетиста, когато е връхлетял върху стената. Но несъмнено има и привързани към земята души, които по една или друга причина са останали впримчени в местата, където са били, и не могат да ги напуснат. Това са призраците, които обитават много къщи. Те могат да уплашат всеки, на когото му се случи да ги зърне, но повечето от тях са безопасни. Ако създават шум, то не е за да уплашат някого, а е опит да привлекат вниманието към себе си и да помолят за помощ.

Такива молещи за помощ души са в окаяно състояние. Намирайки се между два свята, те не принадлежат нито на единия, нито на другия. Изгубени и объркани, съществуват като в сън, от който не могат да се събудят. Толкова са привързани към земята, че колкото и странно да звучи, не могат да разберат, че са умрели. Нямат съзнание за съществуването на духовни светове и не могат да се срещнат с други души. Ако все пак това стане, ще решат, че са видели призраци! Ето защо е трудно да се направи контакт с тях, но медиумът, тъй като все още е във физическото си тяло, е в състояние да достигне до тях много по-лесно. Често един кратък контакт е достатъчен, за да може душата да разбере в какво състояние се намира. Веднъж стане ли това, духовете помощници на медиума могат да дойдат и да отведат душата там, където ще се погрижат за нея. Един от медиумите, известен със своите способности да препраща такива души в отвъдното, е Филип Стеф. Той живее в Бат и работи като пазач на паркинг. В продължение на 20 години е имал 60 случая на прехвърляния на души, от които само един неуспешен. Когато повикат Ффилип заоглед на обитавана от призраци къща, той взима със себе си един или двама колеги медиуми, за да записват това, което се случва, и да го зареждат с енергия. Той кани стопаните на къщата, ако желаят, да се присъединят към ритуала, като им обяснява, че няма от какво да се страхуват. След това се разхожда из къщата, докато намери подходящо място; това е мястото, където е концентрирана пси-енергията. Тогава изпада в транс и предоставя на своите духове пазители да говорят чрез него на духовете, обитаващи дома, като им казват, че се намират в погрешно измерение и че трябва да си отидат.

– Казвам им да вървят със светлината – обяснява ми Филип. Думата „светлина” много често се употребява от медиумите. Те имат предвид духовната светлина, която е носена от духовете пазители и е невидима за живеещите на Земята. За една безпътна душа това е спасителният лъч в безутешния мрак на нейното объркано съществование. Както в тъмна нощ изгубилият пътя човек следва светлинката на фенера си, така и душите, следвайки тази светлина, ще бъдат изведени в по-високото измерение на отвъдния свят, на който принадлежат. И там ще ги посрещнат близките им, които може би неуспешно са се опитвали да се свържат с тях.

– Изпитвам голяма радост и облекчение, когато си отидат – продължава Филип. – Усещам техните чувства. Понякога те с години са били закрепостени към Земята и скъсването с тази връзка е като освобождаване от затвор.

За семейството, което живее в къщата, освобождаването от духовете също е голямо облекчение. Ако са чувствителни, хората усещат, че атмосферата в дома се променя. Не всички обаче се радват. Някои хора много обичат своите духове и искат да ги задържат при себе си. Това за Филип е жестокост.

– Призраците са хора. Все едно че си затворил човек. На тях трябва да им се помага, а не да бъдат подлагани на страдание.

Не само старите къщи са обитавани от духове, Филип е посещавал и апартаменти в модерни жилищни блокове, кръчми и офиси. Веднъж бил повикан от съдържателя на ресторант, който се оплаквал от неприятна миризма под една от масите. Опитвали с какви ли не препарати, но миризмата не изчезвала, Филип открил, че вонята идва от една нечистоплътна жена, живяла тук през 1700 година. Собственикът на ресторанта погледнал скептично на това заключение, но признал, че след идването на Филип миризмата изчезнала.

Причините за обвързването на душите със Земята са много.

В традиционните разкази за духове, които не намират покой или поради греховете си, или защото не са си свършили работата на Земята, има малко истина. На човек, който е бил силно привързан към материалните неща, му е трудно да ги остави и да премине в отвъдното. Както пише в Библията: „Където е съкровището ти, там е и сърцето ти.” Такива духове може да продължат да обитават къщата, където са живели, не разбирайки, че са умрели, и се отнасят към новите обитатели като към досадници.

Самоубийството е един от най-често срещаните случаи, при които душата остава свързана със земята. Онези, които посягат на живота си, често горчиво се разкайват и откриват, че вместо да приключат със своите земни проблеми, са се забъркали в още по-голяма каша. Подобни случаи обаче търпят и изменения. Много зависи и от мотивацията. Например, който се е самоубил поради психично разстройство или от непоносима болка, няма да страда в отвъдното така, както би страдал човек, посегнал на живота си, за да избегне тежка ситуация.

Там горе, в отвъдното, има любов и състрадание за всяка пристигаща душа, но е трудно да се помогне на някого, който е в тежко психично състояние, така както и на Земята е трудно да достигнеш до някого, който се е затворил в себе си поради депресия.

Душите, намиращи се в подобно състояние, могат да влияят върху съзнанието на живите, те долавят настроенията на духа, обитаващ къщата, и стават нервни и раздразнителни или изпадат в депресия без явна причина. Открих това, когато бях повикана да огледам една къща в Южен Лондон, обитавана от духа на момче, което се бе самоубило.

Един ден ми се обади жена на име Сюзън. Нейната дъщеря Шерън видяла дух на млад човек на стълбите и силно се уплашила. Сюзън ме попита дали бих могла да направя нещо. Когато пристигнах, майката и дъщерята бяха много разтревожени. Казаха ми, че откакто са се преместили в това жилище, не се чувстват добре и страдат от непрекъсната депресия. Преди са били спокойно семейство, но сега са започналида се карат помежду си. Сюзън вярваше, че духът им влияе зле.

Аз седнах в спалнята на Шерън, където тя често е долавяла присъствието на момчето. Не след дълго го усетих. Беше на около 20 години, едно обикновено съвременно момче, облечено в бяла риза и джинси. Описах на Шерън това, което видях, и тя ми кимна с облекчение; най-накрая се бе убедила, че няма халюцинации, защото в противен случай трябваше да ги имам и аз.

Отне ми време, докато се свържа с момчето. Контактът с такива духове е труден поради тежкото им психично състояние, но говорейки с него телепатично, разбрах, че е бил дрогиран и се е самоубил в момент на депресия, след като е взел свръхдоза. Не беше злобен и не искаше да навреди на семейството. Напротив, изпитваше симпатия към Шерън, защото тя е почти на неговата възраст. Беше се прикрепил към нея, защото е единственият член от семейството, който има дарбата да го вижда.

Насочих мислите си към него, казвайки му да напусне къщата и да тръгне с моите духове пазители, които ще се погрижат за него. Но когато си тръгнах, знаех, че не съм изпълнила задачата си докрай. Усещах, че съм успяла в нещо и че съм запалила светлинка в мрака на съзнанието му, но знаех, че той все още не се е освободил напълно.

През следващите дни момчето беше в мислите и молитвите ми, молех се да го освободят и ангажирах няколко мои приятели да направят същото. Няколко дни по-късно се обадих по телефона на Шерън.

– Той си отиде, нали? – попита ме тя.

– Не мога да ти кажа – отговорих й искрено аз.

– Сигурна съм, че си е отишъл – рече тя и ми разказа следната история:

Този ден отишла на работа както обикновено, но цялата сутрин не се чувствала добре. Не можела да каже какво й е, но й било толкова зле, че помолила шефовете си да я пуснат. Когато се прибрала у дома, седнала да си почине и усетила момчето много близо до себе си, до рамото си. За няколко минути била обладана от неговите емоции. Почувствала покаянието му за това, че е посегнал на живота си, и доловила, че той иска да се извини за неприятностите, които е създал на семейството.

Разговаряла с него телепатично, казвайки му, че му прощава и че той трябва да върви към светлинката. Изведнъж, така внезапно, както била дошла, депресията й изчезнала и била заменена с приповдигнато състояние на духа. Тя знаеше, че момчето си е отишло.

– Сега вкъщи е спокойно – каза ми тя. – Духът на момчето се освободи и отивайки си, той ни благослови.

Трудно е да си представим психичното състояние на една душа, впримчена при такива условия, но това прекрасно е описано в книгата на Матю Манинг „Странници”. Матю става известен още в ранните си младежки години със своите свръхсетивни и телекинетични способности. Той е британското откритие на Ури Гельр. В момента се занимава с лечителство, но през 1975 година, когато написа книгата, все още ходеше на училище.

Матю живеел със своите родители и сестра си в една къща от 18 век в Кембриджшър. Открил, че тя е обитавана от духове, когато видял на стълбите един мъж в дрехи от 18 век, който се подпирал на два бастуна. Помислил, че това е Робърт Уиби, търговец на зърно, който бил построил къщата и починал през 1753 година.

В къщата е имало активна проява на полтъргайст, изразяваща се например в преместване на тежки мебели, но Матю забелязал, че активността на полтъргайста намаляла, когато започнал да се свързва с Уиби чрез автоматично писмо. Това удовлетворило Уиби, който явно се нуждаел от контакт с друго съзнание.

Матю се заел да опише в курсовата си работа историята на къщата и района, а Уиби решил да му съдейства. Върху стените, таваните и вратите започнали да се появяват имена. Виждам, че ти вършиш добро за тоето семейство – написал Уиби чрез ръката на Матю, – и аз реших да ти помогна, като накарам моите приятели да напишат имената си върху стената. Уиби обещал 500 имена и удържал на думата си. Стотици имена били изписани в продължение на няколко седмици и много от тях съществували в общинските регистри от 17 и 18 век.

За разстроеното съзнание на Уиби можем да съдим по неговите писания. Понякога си мисли, че все още е в 18 век, живее в къщата със семейството си, грижи се за бизнеса си, вижда се с приятели и непрекъснато се оплаква от подагра. Той пише:

Прекрасен ден е и отскочих до моя приятел Роб. След това чудесно похапнахме с жена ми. Днес в черквата службата беше отегчителна. Имах нужда да си пийна малко по време на службата. Моят приятел Брауни е голям глупак. Миналата седмица се запали покривът на къщата му. Голям огън. Аз стоях там и гледах, но не бях много близо до огъня, за да не ми се подпали перуката.

Когато го питали кой ден е, той неизменно изписвал дати между 1726 и 1733 година. Но понякога показвал, че осъзнава, че е мъртъв. Изразил го в едно изречение: Умрях преу 1733 година от болестта в краката ми (подаграта).

Има някаква мъглява представа за Матю и семейството му, но продължава да се оплаква: Това е моята къща. Забелязал някои предмети, които принадлежат на нашия век, като леката кола, но не е в състояние да възприеме нещо, което не е съществувало в неговото време. Поради преплитането на времената се пораждали какви ли не куриози: веднъж Матю намерил на стълбите един хляб и Уиби настоявал, че слугата му го е опекъл за него.

Уиби твърдял, че няма живот след смъртта, и когато Матю го предизвиквал, казвайки му, че е призрак, той се обърквал и се плашел.

– Виждал ли си някога призрак? – написах аз

– Не, не вярвам в това. И добре, че няма.

– Какво ще направиш, ако видиш призрак?

– Ще кажа, че това не е истина, така както аз съм Робърт Уиби.

 Има ли призраци в твоята къща? – попитах аз, започвайки да разбирам, че ако му задам въпроса директно, ще излезе един чудесен материал.

– Разбира се, че ако видя някой, ще го изгоня – отвърна той бързо.

– В момента ние живеем в твоята къща и виждаме тук призрак.

– Не вярвам на тия приказки. Ти се опитваш да ме уплашиш.

– Призракът, който видяхме, е облечен в брич, три четвърти чорапи, дълго палто, жилетка и перука. Има два бастуна и се появява на стълбите – информирах го аз.

– Но аз никога не съм виждал такъв призрак в моята къща. Ти разговаря ли с този  прирак, или той е ням? – попита Уиби, явно напълно несъзнаващ че става въпрос за него.

– Ние разговаряхме с него – казах аз.

– Но как ще разговаряш с него, като е умрял? Умрелите не могат да говорят. Но кажи ми какво ти говореше този призрак.

 Каза ми, че е живял в тази къща и че е починал през 1733 година.

Това не може да бъде – отговори той възмутено с автоматично писмо. – А живея тук, ако сега е 1733 година, и не съм призрак. Аз съм Роб Уиби. Кажи ти как се нарича този призрак.

 Нарича се Робърт Уиби – отговорих аз.

– Но това не може да бъде. Аз съм Роб Уиби. Някой те будалка. Аз съм Роб У. Тук има някой, който се представя за тен. Стига вече. Аз съм тук и съм аз.

Матю го попитал мислил ли е кой разговаря с него.

Понякога ми се струва, че полудявам. Чувам в главата си глас, който разговаря с мен и ме пита какво правя. Но не казвай на никого, защото ще ме затворят в… Кой си ти? Да не си призракът, чийто глас ми говори? Да не си призракът на утрешния ден?

Нека се опитаме да обясним какво става тук. Явно Уиби не е бил много лош човек, но егоист и материалист. Всичките му мисли са били концентрирани върху богатството и красивата къща, която е построил за себе си, така че когато умира, той не може да се раздели с нея.

Когато човек умре, навлиза в духовния свят. Той се състои от много различни нива, като се започне от най-близките до Земята, сходни с нея в много отношения, и се стигне до сферите на съвършенство, които са издигнати толкова високо, че са извън нашето възприятие. Ще разгледаме въпроса за различните сфери по-подробно глава 9. Сега мога да кажа, че Уиби живее в едно от най-ниските нива, които се разглеждат като физически план. Всъщност той обитава същото физическо пространство, в което е бил и приживе, но в друго измерение – просто му е убягнало, че е направил преход от едно измерение в друго.

Той обитава своя ментален свят в състояние, подобно на сън. Вижда къщата и околностите такива, каквито са били по негово време, но долавя и съществуването на хора и предмети от нашето време – като изображения, наложени едно върху друго. Нищо чудно, че не знае какво се е случило с него! Възприема Матю като призрак, който се намесва в неговия подобен на сън свят и смущава мисълта му, кара го да се чувства некомфортно, защото дълбоко в себе си той знае, но не иска да разбере, че е починал и че не би трябвало да се мотае около своя дом на Земята. Но не може да помръдне, защото не знае, че има други нива в отвъдния свят, и смята, че няма къде да отиде.

Души с подобно съзнание са събрани заедно в отвъдния свят. При положение че те не знаят за неговото съществуване, живеят в нещо като колективен сън, представяйки си, че все още са на Земята. Твърде е възможно приятелите на Уиби, които изписаха имената си върху стените в къщата на Матю, да го придружават в това съществуване.

В края на своята книга Матю ни разказва как се срещнал лице в лице с Уиби, който изглеждал реален като физическо същество. Матю протегнал ръка към него – той трябва да е един от малкото хора, които са се здрависвали с призраци, – и установил, че хваща празно пространство.

След тази среща присъствието на Уиби се усещало по-слабо, докато в един момент изчезнало. Да се надяваме, че е намерил път към по-щастливо съществуване.

Най-често причината една душа да е привързана към Земята е насилствената смърт. Шокът от внезапното й отделяне от тялото довежда душата до състояние на смут и обърканост. Както хората, претърпели катастрофа, изпадат в шок или получават психическа травма, така и тези души преживяват отново и отново събитията около смъртта си като кошмар.

В много случаи на жестока смърт състоянието на шок бързо преминава. Душата бива посрещната, обикновено от роднина, който й помага да се възстанови и да се нагоди към условията на отвъдния свят. Често наистина душите не страдат и нямат усещане за точния момент на смъртта, но някои се привързват към мястото на гибелта. Както вече казах, най-вероятно причината е тяхната неспособност да приемат духовния начин на съществуване; или пък може да ги задържа шокът от жестокостта на преживяното, който да поражда страх, яд или, ако е бил убит още някой, желание да отмъстят на убиеца.

Такива души не страдат, защото не са извършили нищо лошо на земята. Вярно е, че човек, който е с духовна нагласа (не е задължително да бъде религиозен) или има познание за живота след смъртта, едва ли ще се остави в такъв капан, защото бързо ще разбере какво се е случило и скоро ще премине в по-високо духовно ниво. Но това не е въпрос на морал. В разказите за призраци винаги жертвата обикаля мястото на смъртта, а не извършителят на престъплението, така е и в действителност. Духовният свят е владение на мисълта, така че мислите на жертвите и невежеството им относно духовните измерения ги правят затворници. Това не изглежда достатъчно справедливо, но и животът не е справедлив, а смъртта не може автоматично да възстанови реда.

Местата, където се е концентрирало преживяно зло – бойно поле, затвор или арена на природно бедствие, се превръщат в „черни петна” – въртопи с отрицателна енергия. Обърканите души могат да бъдат всмукани от тях и да им е трудно да се освободят. Ако един по-чувствителен човек посети такова място, ще го обхванат различни чувства. Това могат да бъдат спомени, запечатани във времето, видения на духове подобни на римските легиони, за които стана въпрос, но там ще има и духове, които се нуждаят от помощ.

Преди няколко години бях на екскурзия във Франция с автобус. На връщане минахме през  едно от бойните полета на Първата световна война. Когато се прибрах у дома, се почувствах много уморена и депримирана и не можах да разбера защо. Бях си починала добре, така че нямаше причина да се чувствам зле.

Това продължи няколко дни и постепенно започнах да разбирам откъде идваше неразположението ми. Почувствах, че съм попила емоциите на някакви безплътни същности около мен. Концентрирах се и видях две войничета в униформа от Първата световна война. Разбрах, че те са се прикрепили към мен, когато съм преминавала през мястото на тяхната гибел, защото са почувствали, че мога да им помогна. Без  даосъзнаят какво правят, те са пътували с мен до Англия.

След като поговорих с тях и се опитах да им обясня състоянието, в което се намират, усетих друг войник – взех го за техен командир. Той беше дошъл да им помогне и им каза да тръгнат с него. Тъкмо да се подчинят, едно от войничетата, което не беше на повече от 16 години, се обърна към мен и каза:

– Ще се върнем за другите.

След това изчезнаха. Видях ги в съзнанието си как преминават в техния духовен свят в светлина. Сигурна съм, че са се върнали, за да помогнат на останалите. Едно от нещата, което най-много ме удовлетворява в тази работа, е да видиш как един спасен дух се връща, за да спаси и друга.

Ще дам още един пример за подобно „черно петно”. Извикаха ме да изследвам магазин за продажба на спиртни напитки, защото управителят и помощниците му преживяваха доста неприятности – на горния етаж се чували тежки стъпки, по рафтовете дрънчали бутилки. Един от работниците нахвърлял празни касетки в мазето и ги намерил подредени. По този повод решили, че трябва да впишат призрака във ведомостта. Подминавайки неизбежните коментари за духове в бутилки, тръгнах на оглед.

Когато седях в помещението, почувствах духа на едно момче, убито във войната. Можах да доловя звук от експлозия, усещах огън навсякъде около себе си. Стана ми ясно, че е починало в чужбина, но се е върнало в магазина – по това време къща, в която живеела баба му. Момчето винаги идвало при нея, когато било в беда. Обаче не я е намерило или пък я е намерило, но тя е нямала представа за него. Така или иначе останал заложник в къщата.

Разговарях с него и му обясних, че е излишно да стои тук, че трябва да тръгне с моите духове помощници, които ще го заведат при баба му. Той напусна, но неприятностите продължиха. Очевидно имаше още нещо, което аз не можех да разгадая. Тогава един приятел, който бе живял в района преди много години, ми разказа, че по време на войната бомба е паднала върху киното, намиращо се срещу магазина, и е убила много хора. Това обясняваше защо съм имала усещане за експлозия, а също ми подсказваше, че може би още души блуждаят в околността. Потърсих помощта на мои приятели медиуми и заедно се концентрирахме, за да изпратим светлина в магазина и в района около него. Целта беше да се изчистят отрицателните вибрации и да се помогне на душите, които все още блуждаят там. Успяхме. След няколко дни всичко затихна и оттогава хората нямат никакви оплаквания.

Случва се безплътни същности да въздействат върху материята, въпреки че обикновено изявяват присъствието си по ментален начин. Понякога обаче започват да буйстват, хвърляйки предмети наоколо и произвеждайки всякакъв род свръхестествени явления. Тези духове се наричат полтъргайсти – от немската дума poltergeist, означаваща „шумен дух”.

Полтъргайстите често се появяват в къщи, където има подрастващи, и парапсихолозите са склонни да приемат, че причината е в децата. Според тях някакъв вид телекинетична енергия се произвежда от децата в пубертета, особено когато се чувстват нещастни или са преживели стрес,  така че причината били отрицателните емоции.

Медиумите обаче твърдят, че почти при всички тези случаи има присъствие на безплътна същност, която използва енергията на децата или на някой друг, който притежава пси-възможности. Един изследовател, който подкрепя това схващане, е Гай Лайън Плейфеър. Той разглежда полтъргайста като подобна на футболна топка енергия, която се подхвърля от носителите й, все едно че момчетата играят футбол.

Бившият президент на спиритичната църква в Уимбълдън, медиумът Бил Мари, веднъж бил повикан да изследва случай на полтъргайст. Мястото на действието било твърде необичайно – барака в земеделски парцел, в която се съхранявали семена, разсад и земеделски инвентар. Много хора свидетелствали за проява на някаква стихия – тежки предмети хвърчали наоколо.

– Тези дни беше много активно – казал им собственикът, когато Бил отишъл там с приятеля си Дерек Робинсън. Влезли в бараката и веднага от етажерките започнали да падат предмети и в лицата им били запращани шепи семена и зърна.

Дерек се огледал и избягал навън. Бил не се забавил да го последва. Стояли навън и се ослушвали. Шумът бил такъв, сякаш вътре бушувала битка. Дерек се разходил внимателно наоколо да провери да не би някой да им прави номера, макар че би било трудно посред бял ден. Тогава Бил събрал кураж и се върнал в бараката сам. Когато влязъл шумът спрял.

Бил и Дерек посетили бараката няколко пъти и винаги били бомбардирани с летящи предмети. Веднъж тежест от 25 кг полетяла във въздуха, но никой не пострадал. Друг път върху прашната стена се изписал кръст.

Най-накрая Бил успял да влезе в контакт с духа, обитаващ бараката и чул един тъжен разказ. Духът бил едно дванайсетгодишно момче. Той и майка му живеели в Лондон, но когато избухнала  чумната епидемия, избягали в Бромли – така се наричало селото. Селяните като разбрали, че те идват от столицата, се уплашили да не би да се заразят от страшната болест, и ги пребили с камъни. Майка му не била погребана в гробищата за християни  и тъй като това я измъчвало, душата й не е могла да намери мир и спокойствие. Активността на полтъргайст не била нищо друго освен средство за момчето да привлече вниманието на хората върху положението, в което се намират той и майка му.

Бил прочел няколко молитви за майката. За да покаже своята благодарност, момчето обещало, че ще посети спиритичната църква. Бил и Дерек се върнали в Уимбълдън, питайки се дали той ще спази обещанието си. Когато влезли в църквата, вътрешните врати се отворили и затворили от само себе си. След това буйствата в бараката престанали.

Един от най-добре изследваните случаи на полтъргайст през последните години беше гостът на една къща в Северен Лондон, афиширал всички типични за феномена прояви с няколко чисто свои неприятни вариации.

Полтъргайстът в Енфилд се появи през 1977 година и беше изследван от Гай Лаян Плейфеър и Морис Грос от Обществото за пси-изследвания. Случаят е описан надълго и нашироко в книгата на Плейфеър „Тази къща е обитавана от духове”. Чудатото същество явно си било избрало дванайсетгодишната Джанет, едно от децата в семейството. В къщата се разнасял силен тропот, местели се тежки мебели, предмети хвърчали из стаята, появявали се локви по пода, ставали пожари, донесената за изследванията апаратура без причина се разваляла.

Плейфеър и Грос видяха с очите си и записаха изцяло стотици инциденти, на някои от които присъстваха и други свидетели, включително полицаи, журналисти и екипи от телевизията. Полицайка описва в своя рапорт как един стол се пързалял около метър в посока към нея. Репортер от „Дейли Мирър” разказва как части от играта „Лего”, керемиди, топчета и други малки предмети летели из стаята. Една от керемидите го ударила по челото и причинила подутина, която носил няколко дни.

Полтъргайстът насочвал злобата си главно към Джанет, която се оплаквала от щипане и ритане. Тя често била изваждана от леглото и просвана насред стаята. Неведнъж се опитвал да я задуши със завесите и колана на халата й. Момичето станало жертва на пристъпите му на ярост.

След това полтъргайстът започнал да говори с дрезгав мъжки глас, който излизал от устата на Джанет. Разговорите му се изразявали предимно в сипене на мръсотии, но назовавал и редица имена, между които на призрака Гобар и на други предишни обитатели на къщата. Когато бил попитан откъде идва, той отговорил: От гробищата.

Плейфеър потърсил помощта на други медиуми. Те се свързали с няколко същности, всяка от които твърдяла, че обитава тази къща. Някои били страдащи, изгубени души, но други били зловещи! Медиумът Роуз Гладън казала на Плейфеър:

– Много зло се завръща на земята точно сега. Зад него се крият истински сатанински сили или демони, без значение как ще ги наречем.

Така стигаме до въпроса за злите духове. Дали те съществуват? Трябва да кажа, че за 20 години работа като медиум никога не съм попадала на зъл дух, макар че съм срещала много случаи, за които вече дадох примери, на изгубени души, нуждаещи се от помощ. Това обаче не означава, че те не съществуват. Има много зли хора на този свят, и тъй като, когато умрем, ние не променяме характера си веднага, логично е да приемем, че и в отвъдното има зли същества.

Един от медиумите, който се занимава с тъмните страни на отвъдния свят, е Тери О’Съливан. Тери нарича себе си екзорсист[4], макар че не отива на обитаваното място със звънец, библия и свещ. Той счита, че екзорсизмът, или избавлението, както предпочита да го нарича, е вид лечителство. Подобно на други медиуми, работещи в тази насока, Тери казва, че повечето от духовете, с които се занимава, не могат да навредят на човека, но има и изключения и там вече е необходим екзорсизъм.

Тери предупреждава, че всеки, който преднамерено търси контакт с тъмните сили за лично облагодетелстване, както е при церемониите с черна магия, се излага на атака от страна на злите духове или дори на нечовешки същества, които той нарича демони.

Попитах го за най-лошия случай в неговата практика и той ми разказа една история, която съдържаше всички елементи на класическата приказка за черна магия, а действието се развиваше на необичайно място – на крайбрежието при Клектън.

Тери бил повикан от две сестри, тероризирани от дух, обитаващ тяхната къща. Чували се удари и крясъци, мръсни думи се изписвали с червило върху огледалото на тоалетната масичка, върху мебелите се появили следи от нокти на диво животно. Тери открил, че източникът на злото е починалият съпруг на една от сестрите. Казали му, че седем години преди да почине, мъжът бил въвлечен в група, която се занимавала с черна магия. Късметът му проработил и той натрупал доста пари. Един ден бил намерен мъртъв извън дома си и върху лицето му бил изписан ужас. Следствието приключило, без да бъде открит извършителят на престъплението. След неговата смърт двете жени били застигнати от лоша съдба – духът започнал да ги преследва. Когато посетил вилата, Тери веднага усетил присъствието на злия дух:

Това беше дух с дълга коса и рога. Мога да го сравня само със сатир от гръцката митология. Съществото се нахвърли върху мен, причинявайки ми остра болка. Навлезе в аурата ми и се насочи към гръбнака. Опитваше се да овладее нервната ми система. Ако успееше, щеше да ме довърши напълно.

Последвала схватка между двете сили. Най-накрая с помощта на своите духове пазители Тери успял да надвие и сатирът бил ликвидиран, но медиумът бил изтощен до такава степен, че му трябвали цели три дни да се съвземе.

Тери бил викан да помага и при случаи на обсебване. Един от неговите пациенти имал диагноза шизофрения, понеже бил обладан от дух. Тери успял да изгони духа, след което човекът оздравял. Според медиума някои от пациентите, обявени от лекарите за психично болни или зашизофреници, в действителност са обсебени от духове, като, разбира се, това не се отнася за 100% от случаите.

Ужасяващите разкази за зли духове и за обсебване карат някои хора да се питат дали е разумно да се търси въобще контакт с отвъдното. Все едно да кажеш, че не трябва да пресичаш улицата, защото може да те прегази кола. Дали ни харесва или не, ние сме заобиколени от отвъдния свят, така че по-добре е да се опитаме да го разберем.

Както вече казах, злите духове са много рядко явление, също и обсебването. Няма нищо страшно, ако се избере правилен подход. Преди всичко е важен мотивът. Ако искате да се свържете с отвъдното с любов и искреност, ще привлечете само добро.

Към невидимия свят трябва да се отнасяме сериозно, защото можем да си докараме беля само заради едното любопитство. Ето защо Тери е против използването на спиритичния кръг (дъска) с азбуката. Тези приспособления, казва той, „са открити врати към отвъдния свят”. Когато се използват от опитни и духовно мислещи хора, могат да доведат до интересни резултати, но са много опасни за хора, които не знаят какво правят. Те могат да привлекат лутащи се или зли духове, от които ще им е трудно да се отърват.

Тери е убеден, че е много важно да се работи за спасението на лутащите се души и че много медиуми трябва да се занимават с това. Разбира се, необходими са специални качества.

– Трябва да си силен – казва Тери. – Хора, които са емоционални или с опънати нерви, по-добре да не се захващат. Трябва да имаш голяма вяра и да не се страхуваш от тъмнината, а над всичко останало, трябва да обичаш Бога.

Хората, които са придобили опитност в изпълнението на тази задача, са пионери, които помагат на всички нас да достигнем до по-широко разбиране за различните нива на отвъдното.

И така, какво трябва да направите, ако нещо започне да тропа в дома ви посред нощ? Първо, вижте дали причините не са от битов характер – течение от прозорците, скърцащи дъски и други такива. Ако продължавате да чувствате някакво присъствие, извикайте медиум. Може да ви помогне и свещеник, като направи водосвет на къщата ви или извърши необходимата церемония за пропъждане на лоши духове, но много малко свещеници са наясно с проблемите на отвъдното, а медиумът ще направи контакт с духовете и ще им помогне да. си отидат.

Можете да си помогнете и сами, като разговаряте с духа и му пращате добри мисли и молитви, но не забравяйте това, за което вече ви предупредих – не правете опити да се свързвате чрез дъска с написана на нея азбука или чрез друго приспособление от този вид.

И най-вече не се плашете. Няма нищо страшно и неприятно. Във всички случаи това е една изгубена, сиротна душа, която търси вашето съжаление. Представете си как бихте се чувствали вие, ако отчаяно търсите помощ и никой не може да ви чуе. Опитайте се да помогнете. Най-вече защото всички ние ще бъдем духове един ден.

One Comment

on “духове
One Comment on “духове

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 2+2=?

*