как работят медиумите

КАК РАБОТЯТ МЕДИУМИТЕ

ГЛАВА ТРИ ОТ КНИГАТА НА ЛИНДА УИЛЯМСЪН ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Глава 3

Как работят медиумите

Методът, по който работят медиумите, в много отношения не е толкова прост, колкото изглежда. Когато медиумът изглежда да говори с комуникатора от отвъдното, това не е като да си бъбриш с някой на чаша чай. Всъщност, ако трябва да се обсъждат трудностите при комуникацията, проблемът е не че понякога връзката е неясна, а че е такава по принцип.

Най-общо казано, медиумизмът напомня на телефонната комуникация. Не медиумът вика умрелите, а те него. Подобно на Бритиш Телеком понякога линиите се пресичат или има смущения по трасето, така че гласът от другата страна се чува толкова слабо, че е трудно да разбереш какво ти се казва.

Когато започнах да се интересувам от спиритизма, аз се срещнах с много медиуми. Някои от тях дълбоко ме впечатлиха, други ме разочароваха. Открих, че има голямо разнообразие в качеството на работата им и се питах защо е така. Защо един медиум може да ми даде точна информация, а друг достига само до неясни и неубедителни обобщения?

Ако става въпрос за мен, никога не съм се съмнявала в живота след смъртта. Изглежда, инстинктивно съм знаела за съществуването на духовния свят. Това, в което съм се съмнявала, е способността на медиумите да се свързват с него. Започнах моето изследване в една критична, независима рамка. Повече от всичко исках да разбера моите собствени вътрешни гласове и да изпробвам валидността им. Тогава се случи нещо, което направи търсенето ми по-настойчиво, по-лично: загубих близък човек. Баща ми беше болен от рак от известно време и ту влизаше, ту излизаше от болницата.  Тогава не живеех в Лондон и идвах да го виждам възможно най-често. Последното ми посещение беше скоро след като бе претърпял сериозна операция. Бях потресена, като го видях така болезнено слаб и немощен. Въпреки това беше весел. Операцията изглеждаше успешна и говореха, че ще го изпишат след седмица или нещо подобно.

Опитвах се да бъда оптимист, но нещо ми говореше, че той няма да живее дълго. Другите в семейството също се страхуваха, въпреки че не искаха да го признаят. За втори път се срещах със смъртта на близък човек, но този път ми беше по-трудно да го понеса. Когато почина баба ми, бях съвсем малка, а и това беше тиха, безболезнена смърт – естествен завършек на един дълъг живот. Баща ми беше в шейсетата си година и трябваше да живее още много.

Исках да поговоря с него за живота след смъртта. Това беше тема, която често сме разисквали. Той нямаше твърди убеждения по въпроса с изключение на това, че подобно на мен никога не бе вярвал, че животът прекъсва след физическата смърт. Мислех, че ако споделя с него новите си знания, това ще му помогне, когато настъпи краят. Но някак си не можех да отворя дума за това; щеше да прозвучи като признание, че той е на смъртно легло. А и криехме от него лошата диагноза, макар да бях сигурна, че той се досещаше.

Накрая говорехме за съвсем обикновени неща, макар че повече говорех аз, тъй като баща ми беше много изнемощял.

Понеже си заминавах, аз се наведох да го целуна за довиждане. Той успя да ми се усмихне и прошепна тихо, така че никой друг да не го чуе: „Не се притеснявай за мен. Аз не се страхувам.”

Отидох си вкъщи, надявайки се да се върне скоро, но след няколко дни от болницата ми се обадиха, че е починал.

Открих, че спиритичната църква, която посещавах по това време, ми дава голяма утеха. За мен беше от огромно значение да мисля, че не съм го загубила, че той продължава да живее в друго измерение и вероятно някога ще може да се приближи до мен.

Имаше моменти, когато го чувствах близо до мен или поне така ми се струваше. Както след смъртта на баба ми усещах присъствието й, така сега усещах неговото. Често имах чувството, че е зад мен, но когато се обърнех, нямаше никой. Говорех му мислено и ми се струваше, че чувам неговия глас в отговор, но все още се съмнявах. Дали наистина контактувах с него, или тъй като той присъстваше неизменно в мислите ми, не си въобразявах, че го чувам? За мен беше жизнено важно да се уверя в това.

В църквата ми препоръчаха един медиум и аз отидох на частен сеанс при нея. Отидох с големи очаквания, надявайки се, че баща ми ще дойде. Медиумът беше пълничка дама с майчинско излъчване. Живееше в съвсем обикновена къща с плосък покрив и дневната, в която ме покани, беше с износени мебели, но чиста и спретната.

В началото бях малко нервна, макар че от известно време посещавах спиритична църква, но когато разбрах, че тя няма намерение да изпада в транс и че мебелите няма да почнат да летят из стаята, се успокоих. Сеансът обаче дълбоко ме разочарова.

Тя спомена различни починали членове на моята фамилия, за които твърдеше, че са дошли при мен „в състояние на дух”, но описанията й бяха толкова неясни, че не успях да ги идентифицирам, нито разпознах някое от имената, които изреди. Каза ми някои неща за мен самата, които можеха да минат за истина, но не бяха особено поразителни. Спомена за мъж, който е починал наскоро, но изглежда, нямаше ясна представа занего.

Отидох си с разбити илюзии. Вместо да ме обнадежди, тя демонстрира съмненията, витаещи в съзнанието ми. Ако баща ми наистина беше жив, трябваше да знае, че се нуждая от успокоение. Защо не даде името си или някакво послание, което да ми докаже, че е бил той?

Продължих да посещавам църквата с надеждата, че ще открия доказателството, което търсех. И постепенно то започна да идва. Всяка седмица в църквата имаше различен медиум. Никой от тях не знаеше нищо за мен и семейството ми, но някои говореха за баща ми, като даваха малки, лични детайли, които сами по себе си не означаваха кой знае колко, но взети заедно, бяха много показателни. И тогава се появи крайното доказателство, което възвърна вярата ми, и както често става в живота, случи се, когато най-малко очаквах.

По това време отново живеех в Лондон и бях се присъединила към спиритичната църква в Уимбълдън. Имах сеанс с медиум, с която бяхме се сприятелили, Ан Кокс. Днес Ан е известен медиум в църквите  в Лондон и Шъри, но по онова време все още се обучаваше в групите заразвитие и не беше провеждала частни сеанси. Една вечер ние останахме в църквата сами след службата.

– Не съм сигурна, че ще се получи нещо – каза ми Ан.

– Просто опитай – окуражих я аз. – Ще видим какво ще се получи. Тя замълча за малко и тогава започна колебливо:

– Мисля, че баба ти е тук.

Бях готова да приема това. Много медиуми бяха ми споменавали за моята баба, но аз исках повече доказателства.

– Можеш ли да ми кажеш нещо за нея? – попитах.

Ан описа нейния характер, добавяйки:

– Казва, че ти много приличаш на нея.

Това потвърди казаното ми от различни хора в семейството, но тъй като бях много малка, когато тя почина, не можех да бъда сигурна засебе си.

– Тя не можела да се движи през последните години от живота си – продължи Ан. – Това беше истина, баба ми беше прикована към леглото в последните си години.

Ан съобщи още няколко подробности, след което направи пауза, тъй като усещаше появата на друг човек.

– Тук има Алън.

Аз подскочих:

– Това е името на баща ми.

– Не чувствам да е англичанин. Има акцент. Американец е. Не – поправи се тя, – канадец.

Беше самата истина и тя по никакъв начин не можеше да я налучка. Аз нямам акцент. Макар че съм родена в Канада, живея в Англия от няколкомесечна възраст. Но баща ми не загуби акцента си, въпреки че живя в Англия много години.

Ан започна да ми говори за него. Не помня всичко, което ми каза. Мога да си спомня само доминиращото чувство за неговото присъствие. Той сякаш изпълваше стаята. Не можех да го чуя или видя, но беше там точно толкова, колкото и Ан. Той дълго се опитваше да стигне до мен и сега, когато връзката беше осъществена, аз чувствах неговата радост наред с моята собствена.

Накрая тя каза няколко прости думи, не знаейки колко много значат за мен:

– Той казва, че сега разбира какво си се опитвала да му кажеш, когато е умирал, и иска да знаеш, че не е бил уплашен.

Излизайки от църквата, имах чувството, че летя. Нищо не можеше да бъде по-убедително от последното, което ми каза Ан. Тя повтори почти дословно последните думи, които чух от баща ми.

Мисля, че това ме накара да взема решението да стана медиум – исках да дам на хората същото успокоение и сигурност, които бях получила. Но аз съм от този тип хора, които искат да разберат как стават нещата, бях любопитна да видя как точно протича връзката между двата свята.

Първото нещо, което стана очевидно за мен, когато проучих темата и започнах да развивам моите пси-способности, е, че връзката никога не е съвсем ясна. Както са открили изследователите на пси-явленията при опитите си да ги изпитат в лабораторни условия, колкото повече се опитваш да ги определиш, толкова повече те се изплъзват.

Трудностите произтичат от един-единствен факт: че цялата комуникация с духовния свят преминава през съзнанието на медиума. Духовната същност, която желае да се свърже, отпечатва върху съзнанието на медиума това, което иска да предаде. Тези внушения се приемат на подсъзнателно ниво, след което медиумът ги предава на присъстващия на сеанса и тук се крие възможността за объркване и изкривяване на информацията. Подобно на вода, течаща през затлачен филтър, посланието може да бъде затъмнено от съдържащото се в съзнанието на медиума. Част от посланието може изобщо да не премине. Възможно е объркване и поради факта, че процесът е телепатичен и медиумът може несъзнателно да приеме мисли от съзнанието на присъстващия на сеанса; следователно трудността е да се установи със сигурност дали свидетелствата, които дава медиумът, наистина произлизат от духовен източник.

Медиумът може да твърди, че вижда и чува хората от духовния свят по същия начин, както вижда и чува тези от земята. Може дори да му изглежда, че това е така. Все пак един малък факт ще покаже, че случаят не е такъв. Духовните същности нямат физически тела, с които да въздействат върху нашите външни сетива. Така че всичко трябва да дойде чрез вътрешното усещане на медиума.

Ако вътрешните сетива на медиума са фино настроени, той ще долови внушения с висока степен на достоверност. Дали ще получи картина под формата на ментални или визуализирани образи, той ще може да опише как изглежда комуникаторът, как е облечен и всякакви други подробности, които последният ще отпечата в съзнанието му. Гласът от отвъдното ще се чува толкова ясно, че медиумът ще определи неговия акцент или характерни жестове и също така ще предаде точно думите му.

Ако медиумът не е толкова опитен, подобно на онази дама, чийто сеанс силно ме разочарова, ще получи само смътни внушения. Като се обърна сега към миналото, аз съм склонна да бъда снизходителна към нея. Очевидно тя беше искрена. Всъщност през всичките години, откакто съм ангажирана в тази област, никога не съм попадала на шарлатани. Но тази дама не беше работила достатъчно върху качествата си на медиум. За съжаление има твърде много медиуми, които никога няма да излезнат от този нисък стандарт и всеки, който има неблагополучието да попадне на тях, вероятно ще се обезкуражи като мен и може да заключи, че това явление не заслужава по-нататъшно проучване.

Това е голям провал не само за дошлия на сеанса, но и за хората от духовния свят, които са желаели да бъдат разпознати. Не е много известна истината, че желанието за комуникация от другата страна на живота е не по-малко силно, отколкото от тази. Когато преминаваме през прехода, наречен смърт, ние си оставаме същите хора, каквито сме били на земята. Съвсем бавно и постепенно се променяме и развиваме. Обикновено първата мисъл на „умрелия” е да се върне при тези, които обича, да им каже, че продължава да живее и че не е нужно да страдат. Но ако сред близките му няма хора с познание за живота след смъртта или ако няма на разположение медиум, той не е в състояние да направи контакт.

Дори добрият медиум среща значителни трудности при комуникацията. За да разберем за какво става въпрос, нека погледнем зад кулисите, така да се каже, и да разгледаме проблемите от другата страна на живота. Ще си създадем един измислен герой. Нека да го наречем Том Бейкър и да си представим, че наскоро е „умрял” и се опитва да се върже с дъщеря си чрез много компетентен медиум. Първото нещо, което трябва да направи, е да накара медиума да почувства, че той е тук. Той ще се изненада да открие колко трудно е това. Духовните водачи на медиума ще помогнат, колкото могат, но комуникацията е изкуство, което трябва да се овладее и от другата страна на живота, а не само от тази; ако комуникаторът е пристигнал наскоро в отвъдното, може да е объркан, тъй като все още се адаптира към новите условия.

Той също така е изпълнен с емоции: обича дъщеря си и отчаяно се стреми да я убеди, че продължава да съществува. От своя страна дъщеря му също е емоционална и нервна, защото за първи път посещава медиум. Всички тези чувства създават напрежение, което забулва менталната картина.

Том застава срещу медиума, но е смаян, че той не го вижда. Казва името си или по-скоро го втълпява в съзнанието на медиума, надявайки се той да го долови. Медиумът чува „Том” и предава думата на дъщерята, която е доволна, че контактът вероятно е установен, но не е убедена напълно, че това е баща й, защото познава повече от един Том.

За по-голяма яснота Том се опитва да внуши презимето си, но открива, че не може да го предаде. Опитва се да го представи чрез символични образи, тъй като менталните картини се разбират по-лесно от думите, и влага в съзнанието на медиума картина на човек, който пече хляб[2]. Но медиумът интерпретира погрешно картината и стига до заключението, че той е обичал да готви или че дъщеря му прави това. Това не говори нищо на дъщерята и докато тя се опитва да разреши загадката, баща й подскача нетърпеливо и казва: „Не, не, тъпа жено! Изобщо не искам да кажа това!”

Том постига по-голям успех, когато предава внушения за своя характер. Този вид внушения се долавят по-лесно от медиума. Настройвайки съзнанието си към Том, той чувства неговата веселост, любовта му към компаниите, сприхавия характер и предава тези детайли на дъщерята, която се съгласява, че те пасват много добре към баща й.

Медиумът също така усеща роднинската връзка на комуникатора с посетителката; доловил е бащински чувства, но не може да определи дали това е баща, дядо или някакъв по-възрастен приятел, който има бащинско отношение към нея.

Медиумът обаче е получил индикации, че човекът е починал от сърдечна криза, защото е получил за няколко секунди усещане за болка в гръдната област. Медиумите често са в състояние да дават подобна информация. Причината е, че комуникаторът от отвъдното все още изпитва тази болка. Когато захвърлим физическото си тяло, ние оставяме заедно с него всяка болест или болка. Но когато се доближат до земния план, зада се свържат с някой, хората си припомнят миналото и медиумът долавя тези спомени.

Надявайки се, че е успял да се представи, сега нашият хипотетичен Том Бейкър пристъпва към това, което иска да каже. Често се говори, че посланията, които предават медиумите, са доста тривиални, но като се имат предвид трудностите, става ясно защо е така. Том би искал да говори дълго на своята дъщеря, но неговото положение напомня на човек, който се обажда по телефона на далечно разстояние – чува се пращене, връзката е глуха и всеки момент може да се разпадне. Кратки и очевидно банални ще бъдат посланията, които той може да предаде.

Така че той е доволен, щом каже на дъщеря си, че я обича, и я помоли да предаде любовта му на неговата съпруга. Ще се опита да й даде съвет във връзка с проблемите, възникнали около смъртта му, и за да докаже за пореден път, че наистина е той, ще спомене за някои промени вкъщи след смъртта му и ще припомни нещо, което с дъщеря му са преживели заедно.

Но това, което се опитва да каже, е ограничено от възприемателната способност на съзнанието на медиума. Той не може да долови думи или идеи, които са му непознати. Не може например да предаде думи от чужд език или да говори на тема, която не познава. Ако медиумът няма представа от обстановката, в която комуникаторът живее в момента, последният не може да опише как тя изглежда. Тук е подходяща аналогията с пишещата машина: човек би могъл чрез натискане на клавишите да изпише различни комбинации от букви, но не може да изпише думи или символи, за които няма клавиши.

Състоянието, в което се намира медиумът, също се отразява върху работата му. Ако той е уморен или неразположен или има свои грижи,това очевидно ще затрудни контакта. Важно е и отношението на посетителя. Ако той е враждебно или критично настроен, ще пречи на комуникацията, докато, ако изпитва симпатии и е с отворено съзнание (не е необходимо да е лековерен), ще помогне връзката да протече по-лесно.

Аз наблегнах на трудностите, но, разбира се, връзката може да постигне учудващи резултати, както показа моят сеанс с Ан Кокс. Оттогава насам съм имала много успешни сеанси с различни медиуми. За мен частната консултация създава най-добри условия, затова предпочитам този начин на работа. Атмосферата е спокойна, медиумът може да отдаде цялото си внимание на посетителя, без да се разсейва от други хора, и комуникацията може да постигне по-високо ниво, отколкото когато се работи публично.

Демонстрациите на ясновидство пред публика наслагват голямо напрежение върху медиума. Дори когато работи в църква, където е натрупана пси-енергия, от която той може да черпи, да се изправиш пред непознати е много нервно преживяване, особено ако не си свикнал да говориш публично.

Медиумът не е като актьорът, който е научил репликите си предварително, или като свещеникът, който е написал проповедта си. Той е зависим изцяло от връзката си с духовния свят, връзка, която е достатъчно крехка и в най-добрите случаи и може да се прекъсне напълно, ако нервите му не издържат.

Само малка част от медиумите, които започват да работят в църква, постепенно достигат до представяния пред широка публика. Тук изпитанията са далеч по-големи. Събранията в църквата се състоят предимно от хора, които са убедени в живота след смъртта и разбират трудностите и ограниченията на медиумизма. Аудиторията на публичните събрания не е така толерантна. Много от хората са скептици. Ако медиумът иска да ги убеди в достоверността на това, което прави, трябва да им даде точна информация, имена и факти, а не смътни описания на дребни старици, които може да са баби на някои  от присъстващите.

Питала съм различни медиуми как се справят с напрежението. Повечето признават, че изпадат в сценична треска, когато се изправят пред многобройната публика, но както казва Марион Дампиер-Лжиьс:

– Трябва да имаш абсолютно доверие на водачите, които работят с теб. Аз вярвам на моите безрезервно. Те са ме поставили там, защото искат да върша тази работа, и аз съм сигурна, че няма да ме предадат.

Марион обяснява, че когато стъпи на сцената, влиза в друго състояние на съзнание:

– Чувствам се силно заредена, сякаш всичките ми сетива са били настроени.

Кийт Чарлз описва своето усещане по следния начин:

– Все едно че не си стъпил на пода – настроен си на такива високи честоти, че почти си повдигнат над земята. Чувствам се обзет от някаква сила, сякаш не съм аз.

Стивън О’Брайън ми каза, че когато работи на сцена, комуникаторите от духовния свят са по-реални за него от хората от публиката.

Това състояние на съзнание помага на медиумите да овладеят нервите си. Когато се концентрират изцяло върху онези, които искат да се свържат с тях, те забравят за себе си. Кармен Роджърс изтъква:

– Медиумът е само канал, който служи на духовния свят. Колкото повече се отдадеш на духовния свят и колкото по-малко принадлежиш на себе си, толкова по-добър е медиумизмът ти.

Дорис Стоукс казваше, че когато стъпи на сцената, се чувства обкръжена от хора от отвъдното, които отчаяно искат да се свържат с близките си. Кийт го обяснява с характерния си хумор:

– Нали знаеш какво правят хората, застанали на автобусната спирка, когато има само едно свободно място – започват да се блъскат. Нещо подобно са хората от отвъдното. Всички са твърдо решени да предадат своите послания.

При това положение как да знаете с кого да говорите, когато сте изправени пред море от лица? Гордън Хигинсън вижда светлина над главата на човека, към когото е адресирано посланието. Някои медиуми се чувстват притеглени към определен човек или откриват, че дадено лице се откроява сред останалите.

Но при голяма аудитория, където е невъзможно да видите лицата на хората след първите няколко реда, се използва друг метод. Марион обяснява:

– Първо осъществявам връзка с човека от отвъдното. Може например да видя пред мен мъж, който казва: Аз съм Джим и искам да говоря с дъщеря ми. Така че аз го описвам и давам името му и питам дали някой не го познава. Ако не, отново се обръщам към човека за повече информация: презиме, може и адрес. Надявам се, че след тези подробности някой ще се обади.

Обикновено се обаждат, но понякога посланието остава без отговор, или защото е неясно или погрешно или пък човекът, към когото е отправено, е много срамежлив.

За медиумите, които работят в чужбина, напрежението е още по-голямо. От една страна е умората от пътуването, в някои страни работата се затруднява поради необходимостта от преводач, също така обременяващо е очакването медиумът да проведе сеанс на високо ниво на всяко събрание.

Поради тези проблеми някои професионалисти смятат, че големите публични събрания не са най-добрият начин за предаване на посланияза живота след смъртта. Те са на мнение, че на медиумизма не трябва да се гледа като на развлечение и наистина, когато медиумите тръгнат по света с мениджъри и агенти, организиращи продажбите им, всичко това започва да прилича на шоубизнес. От друга страна, валиден е и аргументът, че големите събрания привличат публика именно защото са атрактивни, наред с това, че могат да доведат (най-малкото има шанс) до просветление; те са начин да се достигне до хората, които не биха отишли на частен сеанс и не биха и помислили да влезнат в църква.

Дали демонстрациите на ясновидство убеждават аудиторията, дошла да ги наблюдава? Албърт Бест, който работи като медиум от 50 години, отговаря по следния начин:

– Ние не можем да убедим никого в нищо. Можем само да посеем семето. Най-важното нещо, което правим, е да накараме хората да открият нещо повече за себе си.

Той добавя:

– Ние не можем да отнемем болката от загубата, но ако сме успели да премахнем страха от смъртта, ако сме вдъхнали надежда там, където никога не е съществувала, тогава сме постигнали нещо значително.

 

Медиуми и участници в сеансите

Някои от хората, които идват при мен, са доста нервни. Всичко, което въобще знаят за медиумите, идва от филмите на ужасите или от разкази за призраци. Ето защо те имат много странна представа за това какво ще се случи по-нататък. Аз веднага разпознавам такива хора. Те влизат плахо в стаята и се оглеждат, сякаш очакват всеки момент иззад завесите да излетят призраци. Сядат на ръба на стола и чакат да загася лампата и да изпадна в транс.

Всеки път ги уверявам, че нямам никакво намерение да правя нито едно от тези неща. Това ги успокоява и впоследствие откриват, че съм сравнително нормална. Успокояват се също и от това, че моята котка, която обикновено седи до мен и заема стола ми, така че аз трябва да седна на дивана, не показва никакво безпокойство, а мърка тихо през целия сеанс.

Всъщност по време на сеанса не се случва нищо призрачно. Не карам моите посетители да се хващат ръка за ръка около масата. Просто седя и разговарям с тях. Моята функция е да бъда посредник – да се настройвам към психиката на съществата от отвъдното и да предавам възможно най-точно посланията им към тези, които ги обичат. Но аз разбирам опасенията на моите посетители. Темата за смъртта и живота в отвъдното буди страх и безпокойство, породени до голяма степен от непросветеност и суеверие.

 

Въпроси, които най-много вълнуват хората

Непосредствено след смъртта близките на починалия може да чувстват неговото присъствие в дома. Разбира се, има и такива хора, които не усещат присъствие. Първите, естествено, искат да узнаят дали това просто не е тяхното въображение. Винаги ги успокоявам, че усещането им е истинско и че техните близки искат да имат контакт с тях. Вярвайте на вашата собствена интуиция и не се оставяйте да ви втълпяват, че временно сте откачили и ще дойдете на себе си, когато преодолеете скръбта!

 

Спокоен ли е моят близък?

Не обичам този въпрос. Той ми напомня за вярването, че умрелите спят спокойно в гробовете си в очакване на Страшния съд, което е много далеч от истината. Предпочитам да мисля за отвъдния свят като за място, където всичко носи радост. Там няма болести. Тези неприятни неща са свързани с физическото тяло и остават зад гърба ни, когато душата ни се освободи. Човек, който приживе е загубил крайник, го възстановява напълно в своето духовно тяло. Недъзи като глухота или слепота също изчезват. Често пъти душите от отвъдното казват: “Възвърнах силите си!” или “Мога да ходя отново!”

Затова казвам на идващите при мен да не мислят за близките си като за стари и болни, а да си ги представят силни и здрави, защото са такива в момента.

Няма общовалидно правило за това кога “мъртвите” могат да се свържат с нас. Дори знам случаи, когато се връщат преди погребението и се интересуват от подготовката на тяхното изпращане. За човек, починал от насилствена смърт, би било много трудно да контактува ясно. Хората, напуснали внезапно физическите си тела, например при автомобилна катастрофа, може да са в състояние на шок и да не знаят какво се е случило с тях. От самите хора зависи колко бързо ще преодолеят състоянието на объркване, но в отвъдното им оказват помощ и обикновено те бързо приемат прехода. Имала съм контакт с жертви на катастрофи и всички те бяха успели да се нагодят към новата обстановка. Повечето ми казваха, че макар от гледа точка на Земния живот произшествието изглежда като нещастна случайност, всъщност е било част от Божествения план.

 

Самоубийствата

Хора, които слагат край на живота си, често се изпълват със съжаление, когато преминат отвъд. Понякога те също са объркани. Интересно е, че повечето хора, които са имали негативни преживявания близки до смъртта по време клинична смърт, са правели опит за самоубийство. Въпреки това всички самоубийци се посрещат в Отвъдното с любов и разбиране и могат да се свързват с нас.

Един от най-вълнуващите ми сеанси беше с жена, чийто син тийнейджър се бе самоубил. Тя се обвиняваше, че донякъде е било нейна грешка и че е трябвало като майка да предусети опасността. Нейният син й каза, че няма никаква вина, че е бил в тежка депресия и не съзнавал какво прави. Каза също, че в момента е с дядо си и баба си, които се грижат за него. Разкайваше се за стореното, но беше започнал да се приспособява към ситуацията. Знаейки това, майката вече можеше да приеме случилото се и да не се обвинява.

 

Смъртта и децата

Смъртта на едно дете е трагедия за родителите, които чувстват, че на техния син или дъщеря е отнета възможността да пораснат. Но децата порастват в отвъдния свят, за тях се грижат или роднини или души, които са специално избрани за тази функция. Те остават здраво свързани със своите родители на земята и израстват, превръщайки се в прекрасни души, които носят много спокойствие и просветление.

 

Събеседниците от отвъдното

В началото на работата ми на медиум много се учудих, когато открих колко хуманни са душите от отвъдното. Те не идват при мен като светци или философи. Срещам обикновени мъже и жени, проявяващи естествена загриженост за тези, които са на земята, и говорят заобикновени неща. Много често критикуват спиритизма, че посланията от отвъдното са тривиални – но всекидневните разговори между хората на земята са точно такива или поне така изглеждат отстрани, въпреки че за самите участници са изпълнени със смисъл. Затова аз винаги говоряза “хора от отвъдното”, а не ги наричам “същества” или “същности”. Ако, да кажем, вашата майка дойде да говори с вас, тя ще си бъде вашата майка, а не “същество” и определено не е призрак.

Явяват се каквито са били на земята. Дори носят същото облекло. Това не е никак странно. Когато се намираме в астрала, ние създаваме облеклото си автоматично, чрез силата на мисълта. Ако искат да си създадат дуг вид дрехи, не е проблем и отново го постигат със силата на мисълта си. Но обикновено идват в познатото за участника в сеанса облекло – нещо, по което да може да ги разпознаят. Един мъж се появи в работно облекло, тъй като неговата дъщеря си го представяше така – облечен в мръсен гащеризон как поправя колата си.

Разбира се, те се променят след определен период от време, когато отидат в по-високите измерения. Астралното ниво не е статично състояние. Ако беше така, не би имало развитие. Човек, който е прекарал в астралното ниво дълги години, се променя. В основни линии си остава същата личност, но става по-мъдър и с по-широки възгледи. Духовните учители, прекарали дълго време в това измерение, се свързват от по-високи нива, без да се интересуват много от светските подробности в живота на хората, а повече напътстват духовното им развитие.

Едно нещо ме притеснява в работата ми като медиум – ограниченията в общуването. Непрекъснато си давам сметка, че хората от отвъдното искат да кажат повече на своите близки, а моят мозък не е в състояние да го приеме. Не ги чувам, нито ги виждам физически. Общуването става на ментално ниво и това изключва езиковия проблем – аз получавам по-скоро мисли, а не думи, така че е без значение дали човекът, с когото се свързвам, говори моя език. За тях е все едно да говорят по телефонна линия със слаб сигнал, с много шум и прекъсвания. Иска им се да седнат и хубаво да си поговорят с човека отсреща. Но успяват само да предадат няколко откъслечни думи или кратки послания.

Общуването става по силата на любовта. Където има любов и искреност, контактът може да бъде направен и всеки, който е готов да отвори сърцето и ума си, може да изпита близостта с отвъдното – която ще обясня по-нататък в моята книга.

 

Често срещано суеверия по отношение на медиумите

Едно от най-разпространените суеверия е, че медиумите призовават умрелите. На всеки медиум му е втръснало да слуша това остаряло клише. Умрелите са по-живи от нас в по-висшето измерение, където съществуват. Ние не ги призоваваме. Те идват при нас по свое желание, заради любовта и загрижеността им за техните семейства и приятели на земята. Нито един медиум не може да ги извика от отвъдното, ако те не искат. Някои въобще не желаят да се връщат при нас и лично аз не ги осъждам.

Друго погрешно вярване е, че спиритизмът е опасен, тъй като е забъркване в окултизма”. Тоба също е много овехтяло клише, което непрекъснато се повтаря. Под окултизъм хората обикновено разбират магьосничество и черна магия. Няма никаква връзка между медиумите и магьосничеството. Ние не призоваваме тъмни сили. Като заговорих за това, нека да кажа, че съвременните магове също не го правят, макар че и на тях им се създаде лоша слава. С това не искам да отрека, че съществуват зли сили. Ако се занимавате с вуду или сатанизъм, вие си търсите белята. Но няма нищо зловещо в простите, естествени контакти с хората в отвъдното, които обичаме. Има един духовен Закон, който гласи, че подобните се привличат. Ако носиш злото в сърцето си, ти ще привличаш злото, но ако излъчваш любов, ще приемеш любов и светлина.

Страхът от обсебване също притеснява някои хора. Случаи на обсебване съществуват, но те са много редки. Когато разберете колко е трудно за тези, които се намират в отвъдното, да ни засвидетелстват своето присъствие, ще видите, че за духовете е почти невъзможно да обсебят тялото на даден човек. Възможно е обаче някой дух да проникне в съзнанието на човек от земята и да влияе върху мислите и поведението му. Това може да се случи на човек с лабилна психика или на страдащ от мозъчно заболяване. Някои болни с мозъчни разстройства, които твърдят, че чуват гласове, страдат от такъв вид намеса. Но нито един човек със здрава психика не може да бъде завладян или обсебен. Със сигурност не можете да бъдете обсебени от духовете на хората, които обичате. Медиумите не могат да бъдат обсебени дори когато изпаднат в транс. Те работят в доброволно сътрудничество с духовните водачи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 2+8=?

*