среща с медиуми

МЕДИУМИ ЗА ОТВЪДНИЯ СВЯТ

глава втора от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Глава 2

Срещи с медиуми

Моето обвързване със спиритизма стана, когато се преместих в Уимбълдън и се присъединих към тамошната църква. Макар че тогава не знаех, не бих могла да избера по-добро място за осъществяване на целите ми. Църквата в Уимбълдън, ръководена от своя президент ДерекРобинсън, е една активна и процъфтяваща църква, в която срещнах няколко отлични медиуми и също така развих моите пси-способности.

Но в началото работата ми там беше да свиря на орган. Първата сутрин, когато пристигнах, срещнах предшественика на Дерек, Бил Мери. Той ми каза, че имат проблем – отчаяно се нуждаят от органист.

– Едва ли е вероятно, но все пак, да не би да свирите на орган? – попита той с надежда.

– Е, може да се каже… – Не ми се щеше много да се обвързвам, не знаех с какво точно се захващам, но признах, че по-рано съм свирила в англиканска църква.

– Прекрасно! – Той ме погледна така, сякаш съм ангел, пратен от небето. – Можете ли да започнете следващата седмица?

Така че в следващата неделя сутринта аз седях пред един старинен орган, краката ми едвам достигаха педалите и имах съвсем бегла представа за реда на службата.

Изминаха няколко месеца, докато аз и органът свикнем един с друг. Имаше един резонантен клавиш, който редовно заяждаше по средата на химна и отгоре на всичкото оставаше в ръцете ми, когато се опитвах да го издърпам. Но църквата ми харесваше, тук се чувствах като у дома си. Никъде не бях срещала такова високо ниво на медиумизъм, а медиумите и дискусиите ми даваха отговор на някои въпроси, които се въртяха в ума ми.

Дорис Стоукс беше чест посетител. Срещнах я за първи път, когато беше открила базар и обслужваше един от щандовете. По-късно, когато се завърна от първото си турне в Австралия, Дерек Робинсън организира малко парти в нейна чест. Първата й книга “Гласове в ухото ми” беше излязла и имаше изключителен успех. Първото издание се продаде за няколко месеца. Вече планираше следващата си книга, но се колебаеше как да я озаглави. „Гласове в другото ми ухо” – предложи един шегаджия.

Тя беше поразена от успеха си. Аз съм един обикновен човек” – каза тя, но в Австралия не я смятаха за обикновена. Турнето й започна с участие в телевизионното вариете „Шоуто на Дон Лейн”, откъдето тя предаваше послания от отвъдното на гости в студиото.

Реакцията на публиката е смайваща. Телефоните на студиото са претрупани от обаждания. Заваляват писма от хора, молещи за частни сеанси. Престоят й бе продължен с шест седмици, скоростно били организирани обиколки из страната. Когато дошла за сеанс в спиритичната църква в Мелбърн, Дорис открила, че улиците са изпълнени с хора, желаещи да я видят. В Сидни тя два пъти препълва салона на операта. Никой медиум досега не беше постигал такава популярност.

Последваха други турнета: Австралия за втори път, Тасмания, Нова Зеландия, Канада и Америка. Навсякъде реакцията беше една и съща. С не по-малък успех Дорис обикаляше и Англия. Когато беше ангажирана за демонстрации в Лондонския „Паладиум”, местата се разпродадоха заполовин час.

Каква е тайната на голямата привлекателност на Дорис? Тя произлизаше от социалните низини; родителите й били бедни. Беше една обикновена домакиня от Линкъншир, работеща като медиум в свободното си време, докато изведнъж се видя обкръжена от медиите и изстреляна на такива върхове, за каквито не бе и сънувала. Тя беше звезда, но за хилядите скърбящи хора бе много повече от това. Те я приемаха като гуру, предлагащ им нещо, което църквата не можеше да им предложи: доказателство за живота след смъртта чрез действителен личен контакт с любимите хора от другата страна.

Няма съмнение, че в нея имаше нещо специално. Тя не беше голям оратор. Макар че беше добър медиум, имало е и по-добри. Мисля, че привличаше хората със своята непосредственост. В нея нямаше превземки и маниерничене, беше една от тях и им говореше на разбираем език.

Нейната искреност, желанието й да донесе утеха на страдащите беше това, на което публиката откликваше.

„Тя умееше – каза ми веднъж Дерек Робинсън – да направи така, че голямата зала да изглежда като уютна всекидневна, сякаш тя и човекът, с когото говореше, са единствените присъстващи.”

Аз самата почувствах това, когато я видях на публично събрание, организирано от Дерек Робинсън в “Уимбълдън Таун хол”. Търсенето на билети беше небивало. Събранието трябваше да започне в 7.30 ч вечерта, но хората се бяха струпали от ранния следобед. Когато пристигнах, залата, която имаше над хиляда места, беше изпълнена и все още прииждаха хора, които заставаха като правостоящи.

Не знам дали публиката забеляза, че зад сцената цареше паника. Оставаше половин час до началото, а Дорис все още я нямаше. Дерек беше говорил с нея следобеда и тя му признала, че не се чувства във форма – неотдавна претърпяла сериозна операция на рак, една от няколкото – но обещала, че ще дойде, за да не го провали.

Времето напредваше и ние двамата ставате все по-неспокойни. Дерек започна да се пита дали не е променила решението си, или пък състоянието й не се е влошило. Когато най-накрая тя пристигна със съпруга си Джон (били попаднали в задръстване), беше очевидно, че еизтощена и трепери.

– Ще се справиш ли? – попита я Дерек разтревожено.

– Надявам се. – Тя беше много категорична. – Но не знам как ще стоя права един час.

Лицето на Дерек се помрачи. Тогава той бе осенен от поредното си вдъхновение:

– Тогава защо да не седиш?

– Какво?

– Защо да не седиш? Ще сложим стол на сцената за теб.

Дорис беше ужасена:

 Аз не мога да провеждам събрание от стол.

– Защо не? – Той се запали от идеята. – Тези хора чакат от часове да те видят. На тях им е все едно дали ще си права или седнала.

Отне му време, докато я убеди, но макар и с неохота, тя се съгласи. Тогава попита може ли да се усамоти за няколко минути. Правеше го винаги, преди да започне работа. Това й помагаше да се настрои към духовния свят, а тази вечер се нуждаеше от цялата му сила и подкрепа.

Стана 7.30 ч. Музиката спря. Органистът, който забавляваше публиката с подпури от популярни мелодии, се изправи, за да приеме аплодисментите на публиката. Червените кадифени завеси се дръпнаха и се откри сцената с един-единствен стол и микрофон пред него. Председателят излезе на подиума да открие събранието и обясни на публиката какво предстои да види. Избухнаха аплодисменти, сега по-силни, Защото той обяви: “Дорис Стоукс!”

Тя мина през сцената с твърда крачка, облечена в дълга зелена рокля, и взе микрофона. Обгърна с топлата си усмивка цялата публика. Никой от присъстващите не можеше да предположи, че нещо с нея не е наред, но се чу шепот на одобрение и симпатия, когато тя помоли „Тази вечер се чувствам доста отпаднала. Имате ли нещо против, ако седна?

Гледах я отстрани – една малка самотна фигура, осветена от прожекторите. Винаги бях мислела, че животът й е изпълнен с блясък и очарование, но сега открих, че в него има и самота, и изтощителен труд; сеанс след сеанс тя се изправяше срещу публиката, гледаше лицата, изпълнени с очакване, чувстваше отчаяния порив на хората да получат увереност и утеха и същевременно знаеше колко малко може да им помогне.

Въпреки болестта й посланията скоро започнаха да текат:

– Докато седях усамотена, преди да изляза на сцената – каза им тя, – чух името Маргарет Браун. Свързана е с Билбъроу и Нотингам. Това не говори ли нещо на някой от вас?

Една жена вдигна ръка:

– Знам това име и съм свързана с тези места.

– Познавате ли Дорис или Дороти? – попита медиумът.

– Да – познавам Дорис.

– И живеете на № 27?

– Да.

– Мисля, че е „Клевърли роуд”.

– Не, „Калвъри роуд”.

Чуха се възгласи на удивление от публиката.

– Вие сте похарчили 25 лири за нещо напоследък – продължи Дорис – и то е било повече, отколкото сте очаквали да похарчите.

Последва смях, защото жената призна, че е истина. След това Дорис премина към друг зрител, който беше осем реда назад:

– Някой живее ли на Чърч Стрийт №15?

– Да – отговори един глас.

– Тук има двама с име Джон, един Джош и една Ана. Има една Ана на земята и една Ана в отвъдното. – Докато говореше, тя посочваше кой кой е с характерни жестове, за да може публиката да я разбере; движеше ръката си към публиката, за да определи някой от земята, и нагоре, за да определи някой от отвъдното. – Има един с презиме Томас и двама близнаци в семейството.

Спирайки само да си поеме дъх, тя преминаваше от един човек на друг, изстрелваше имената, понякога прекъсваше, за да се коригира, и постигаше една удивителна точност. От отвъдното идваха и деца, чиято среща с родителите беше сърцераздирателна. Едно от тях беше момче на име Стивън, чиято майка седеше на балкона. Дорис винаги беше мила, когато трябваше да помогне на скърбящи родители. Проявяваше голямо разбиране към страданието им, защото беше загубила своя син Джон Майкъл, починал само на няколко месеца.

Когато събранието свърши, тя беше изтощена, но доволна. Беше минало добре. И този път няколко човека си тръгваха успокоени, а други, дошли със скептична нагласа, най-малкото бяха чули нещо, което ще ги накара да се замислят.

 

През целия си живот Дорис работеше усилено, което й струваше сериозни проблеми със здравето. Имаше много случаи, като този в Уимбълдън, когато се бореше да преодолее болестта, за да изпълни поетите ангажименти. Имаше няколко операции от рак, затова се шегуваше: „Понякога отвъдният свят ме взима за малко горе!”

Макар че популярността й ставаше все по-голяма, не мисля, че някога се е чувствала като попзвезда. Винаги беше нервна преди явяването си пред публика и до края не успя да преодолее сценичната треска.

Дерек ми сподели за едно нейно събрание в Луишам, Южен Лондон; последното, както се оказа. Той самият никога не е обичал да се явява пред публика, предпочиташе да организира нещата зад кулисите; и макар че за него това беше изпитание, се изненадал да открие, че Дорис се тресе повече от него, отчасти от нерви, отчасти от болестта.

– Тя ме обгърна с ръцете си – разказваше Дерек – и ми каза: „Просто бъди себе си, Дел”, а аз почувствах, че ме облива спокойствие.

Когато музиката засвирила „Един ден от времето” – песента, с която Дорис се настройваше към отвъдното, двамата излезли на сцената. Дорис била толкова слаба, че той й помогнал да се настани на стола. Но ясновидството й било силно както винаги и публиката я аплодирала отново и отново.

– Когато започна да работи – каза Дерек, – видях дух да влиза в нея. Тя се промени – почувствах, че това е от горе. Обвиняваха, че сред публиката имало подставени лица, но знам, че тя не лъжеше. Виждах лицата на хората, когато им предаваше посланията. – емоцията им беше истинска.

Когато събранието свършило, Дорис му казала, че се връща в болницата за още една операция. „Но аз ще изляза – били думите й. – Ти и азимаме още много работа заедно.”

За първи път тя не позна. Учудващо е, но изглежда, не е имала предчувствие за края си. След операцията изпада в кома, от която не се събуди. На 8 май 1987 г. тя премина в отвъдния свят, за когото бе работила толкова усилено.

Аз участвах в службата в нейна памет, която се проведе във „Френдс митинг хаус” в Юстьн, Лондон, и бе организирана от осиновения й син Тери. В духа на сбирките на Дорис, службата не беше голяма – присъстваха само 150 човека. Гостите биха могли да изпълнят много по-голяма зала, но нейното семейство държеше церемонията да бъде колкото се може по-тиха и скромна.

Сред присъстващите бяха няколко инвалида от благотворителното Заведение в Блек кънтри, което тя поддържаше. Те дойдоха с подарения от нея микробус. Макар че печелеше много от медиумизма и от книгите си, Дорис много и даваше. Покупката на микробуса беше само един от многото актове на благотворителност, които бяха известни на обществото.

Настроението не беше тъжно и много от гостите чувстваха, че тя е тук, сред тях. Службата водеше нейният приятел, медиумът Лий Лейси. Той бе усетил присъствието й още преди началото на службата. Дорис имаше навик да раздава на публиката цветята, които й подаряваха, и сега Ли изпълни цветните поздравления, направляван от нея. Един букет отиде при дама, която се оказа, че е нейна съседка. Тери получи една роза,за да я предаде на съпруга й Джон, който беше разстроен и не можа да дойде. Това може и да беше траурна церемония, но посланията бяха залюбов, а не смърт.

Но това не беше краят, поне що се отнася до Дерек. Той ми каза как тя направила контакт с него още преди да я погребат. Поискал разрешение от Тери да отиде да я види в Дома на покойника. Не казал на никой друг за посещението си. Дорис била облечена в красива синя рокля, обкичена с цветя. Сторило му се странно едно нещо – косата й била сресана по различен начин и това го учудило.

Навеждайки се, той целунал ръката й и казал високо: „Е, Дорис, сега знаеш истината”, след което излязъл незабелязано.

През нощта телефонът звъннал. Обадил се един млад медиум, който работи отскоро в църквата в Уимбълдън, но няма много опит.

– Мисля, че Дорис е тук. – Гласът му бил нерешителен. – Не съм абсолютно сигурен…

– Какво каза тя? – попитал Дерек.

– Каза, че си бил при нея днес. Забелязал си, че косата й е различна, когато починала, някой я сресал в съвсем друг стил.

– Продължавай. Каза ли ти още нещо?

– Тя каза, че сега знае истината.

Тази история има продължение. Когато подготвях книгата си “Медиумите и отвъдното”, аз и Дерек разговаряхме за Дорис в офиса на църквата.

– Получих една хубава нейна снимка, която можеш да използваш – каза ми Дерек.

Минута по-късно дойде синът на Дерек, Реймънд. Той беше в друга част на църквата и не беше чул разговора ни.

– Имам чувството, че Дорис е тук – рече Реймънд. – Каза, че сте гледали нейна снимка.

Знам по някакъв начин, че Дорис не е много надалеч. Както тя самата обичаше да казва: „Не можеш да умреш, защото ти си животът”.

Като на много други, и на мен Дорис Стоукс ми въздействаше особено силно. Но днес има много отлични медиуми, които подобно на нея пишат радващи се на популярност книги, явяват се по радиото и телевизията и имат международна известност чрез изявите си в чужбина. По всеобщо признание английските медиуми са най-добрите в света.

Често са ме питали какъв тип хора стават медиуми. Това е въпрос, на който не мога да отговоря. Не съществува такова нещо като типичен медиум. Те се явяват в различни форми, размери и възрасти. Всичките ми представи за деликатни и чувствителни създания, принадлежащи повече на следващия, отколкото на този свят, се разбиха на пух и прах, когато при едно от първите ми посещения в Уимбълдънската църква срещнах един много известен медиум, вече починала, Джеси Нейсън. Трудно е да си представиш по-практична и по-земна личност от Джеси Нейсън. Тя беше щастливо скроен човек с прям характер и земно чувство за хумор. Когато публиката се колебаеше, тя ги смъмряше така: „Давайте, де! Те са много по-живи от вас тук, долу!”

Разпространено е мнението, че всички медиуми са жени. Това далеч не е истината. Наистина голяма част от медиумите са жени, защото медиумизмът изисква качества, които са заложени в женската природа: пасивност и способност да приемаш. Обаче някои от най-добрите медиуми, които познавам, са мъже.

Повечето медиуми работят в рамките на Спиритичното движение, като провеждат служби в църквите или частни сеанси. Някои медиуми ангажират големи театрални зали или киносалони за големи публични събрания, чиято популярност нараства все повече.

Този тип медиумизъм се нарича ясновидство (буквално ясно виждане), което всъщност е неточно понятие. Ясновидството е само един от начините, чрез които медиумът получава информация, и не е задължително най-важният; чуването и чувстването играят не по-малка роля. Между другото събранията пред публика са известни като „демонстрации на ясновидство”. Може би „демонстрация” е несполучлива дума. Щом кажа, че отивам на демонстрация, хората ме питат за какво ще протестирам!

Вероятно най-известният английски медиум днес е Дорис Колинс. Тя е много различна от Дорис Стоукс. Никой, срещнал Дорис Стоукс запърви път, не би открил в нея нещо необикновено. Докато Дорис Колинс би била внушителна фигура, без значение какъв житейски път ще избере. Голямата дама, както тя самата се нарича, има завладяващо присъствие. В нея има нещо, което бих описала като аура на психична сила. Когато работи, тази сила се излъчва толкова силно, че почти може да бъде почувствана. Има голям авторитет на сцената и каквото и да каже или направи, звучи убедително и се приема положително.

Все пак съществуват интригуващи прилики между живота на едната и другата Дорис. И двете произлизат от социалните низини. Дорис Колинс е родена в източните покрайнини на Лондон и е най-малкото от деветте деца. Когато я ражда, майка й била на 48 години и тя винаги е казвала, че възрастта обяснява защо Дорис е „различна” от останалите.

И двете проявяват от малки своите пси-способности, което скандализирало родителите им. В книгата си „Жена на духовния свят” Дорис Колинс разказва, че веднъж, била 16-годишна, когато се прибирала у дома след среща с приятели, „видяла” сестра си Еми, починала преди три години. Била толкова ужасена, че бягала през целия път до къщи и казала на баща си, който решил, че тя халюцинира и повикал лекар.

И на двете им било предсказано, че ще станат медиуми в по-зряла възраст. По време на войната Дорис Стоукс била в Женските кралски въздушни сили и заедно със своя приятелка ходела в спиритичната църква на „шоу на духовете”, както го наричали, просто за забавление. Тя най-редовно получавала от различни медиуми посланието: „Един ден и ти ще правиш това!“ Една приятелка на Дорис Колинс я завела при майка си, която била медиум и казала на Дорис, че има голяма психична сила, която ще се развие в дарба за лекуване: „Един ден ти ще обикаляш света и ще използваш тази психична сила” – казала й жената.

И двете не вярвали в предсказаното им и в продължение на години не правели опит да развият способностите си. И двете се омъжват и познават болката да загубиш дете, но и двете осиновяват деца. Дорис Колинс загубва двама сина, но се оказва, че осиновената й дъщеря Маргарет също притежава пси-способности, макар че тя не избира същия път на развитие.

Дорис Колинс започва да работи като лечител, но след няколко години ясновидството й се проявява много силно и тя се насочва към медиумизма, който бързо я прави известна. Първото й излизане в чужбина е в Западна Индия. След това пътува в Америка, Австралия, Южна Африка, Нова Зеландия и много други държави, като поема ангажименти и във Великобритания. В продължение на много години поддържа такова темпо на работа, което би изтощило много хора.

За Дорис често се говори в пресата, като за известно време тя имаше постоянна колона в „Сън”. Журналистите я помолиха да участва в експеримент. Те казаха на читателите си, че в 8 часа вечерта Дорис „ще изпрати лека, всеобхватна вълна от пси-енергия към нацията, която ще събуди скритите психични сили, таящи се във всеки от нас”. Експериментът беше очевидно успешен. Телефоните на редакцията бяха задръстени от обаждания на хора, които съобщаваха за изцеления или за пси-преживявания. Един куц мъж докладвал, че е хвърлил патериците и се движи свободно за пръв път от години насам. Жена, която имала фобия от открито пространство, излязла навън, след като един „глас” й казал да не се страхува. Много хора се обадили да споделят, че болките им изчезнали, а стотици заявили, че се почувствали изпълнени с мир.

Вестникът повтори експеримента на следващата година. Читателите бяха помолени да гледат снимката на Дорис, отпечатана във вестника, и да се концентрират върху „най-щастливия ден в живота си”. Отново започнали да валят обаждания за изцеления. Жена, която страдала от спина бифида (незарастване на прешлените) и имала болки от раждането си, се концентрирала върху деня на сватбата си и „видяла” лика на свой роднина, починал наскоро след церемонията. Тя казва, че болките й изчезнали и за пръв път през живота си можела да се движи свободно. Но резултатите надхвърлили лечителството. Една жена, която била безработна от дълго време, получила предложение за работа скоро след експеримента. Семейство от Шри Ланка, което било разделено, защото на двама от членовете му не било разрешено да влязат в страната поради някакво объркване с паспортите, отново се събрало заедно.

Експериментите показаха нещо, което Дорис винаги е твърдяла: пси-способностите са дар от Бога, който притежава всеки, но обикновено остават заключени и неизползвани.

Дорис никога не се раздели с първата си любов – лечителството. Всъщност тя го смяташе за най-важната част от работата си и когатоправеше публични демонстрации, обикновено разделяше времето между ясновидството и лечителството.

Духовното лечителство е форма на медиумизъм, при която лечителят действа като медиум, или канал за лечителите от духовния свят, които работят с него. Дори не е необходимо пациентът да присъства физически, което често е демонстрирано от Дорис; лечението може да бъде предадено със силата на мисълта.

По време на едно от пътуванията си в Америка Дорис доказа, че може да въздейства и по радиото. Слушателите били поканени да се обадят в студиото и да помолят за помощ. Те били учудени, когато Дорис им казала от какво страдат. Много от тях споделили, че почувствали топлина и че болките им престанали почти мигновено.

Дорис се оттегли официално през лятото на 1988 г. На 70 години тя се чувстваше твърде стара, за да се мести от място на място, вечно с куфари в ръце. Дотогава беше работила като медиум в продължение на 50 години. Изчислено е, че е пропътувала 750 000 мили и е посетила 15 държави. Книгите й „Жена на Духа” и Вътрешната сила” са продадени в 120 000 екземпляра и са преведени на няколко езика.

Тя се премести от Лондон в Милтън Кинс, където със съпруга й, също лечител, решиха да открият лечителски център. Обаче хората толкова много настояват да се срещат с нея, че Дорис на няколко пъти се връща в Лондон и вероятно ще продължи публичната си работа още известно време.

Медиумите обикновено не получават международен престиж, докато не достигнат средна възраст и не натрупат значителен опит, за да спечелят доверието на хората и да могат да се справят с голяма и често трудна аудитория. Но и тук, както е с всичко, отнасящо се до медиумизма, не могат да се правят обобщения. Датчанката Марион Дампиер-Джинс е само на 30 години, но вече има международно признание.

Поведението на Марион на сцената е съвсем различно от това на Дорис. Докато Дорис е спокойна и уравновесена, Марион крачи нервно напред-назад, имитира маниерите на тези, които „се изразяват” чрез нея, за да възпроизведе убедително контакта. Макар че говори добре английски, тя е запазила датския си акцент и понякога моли публиката да й подскаже някоя дума. От време на време подхвърля нецензурни забележки, които предизвикват смях или недоумение в зависимост от предразположението на слушателите. Има предизвикателна външност, с дългите си руси коси и странния си стил на обличане.

Марион е израснала близо до Копенхаген. Семейството й са лютеранци. Като дете била астрално отворена и плашела майка си, като й описвала починали хора. Тя самата не виждала в тях нищо обезпокоително – били реални като земни хора. Когато била сама, имала навик да се разхожда из близкото гробище и да разговаря с хората, които срещала там, като не виждала нищо ужасяващо в това. Била на 17 години, когато един приятел я завел на филм на ужасите и тя открила, че за повечето хора смъртта е нещо страшно.

След този случай дарбата й временно изчезнала, вероятно като реакция на откритието, което била направила. Изобщо не съжалявала, занея това означавало, че ще може да изживее нормално младежките си години, без да изпитва постоянната намеса на отвъдния свят.

Една чиста случайност я довела във Великобритания. Приятелка на Марион имала свободен билет за празниците и я поканила да пътуват заедно. Двете били на гарата, когато парче от вестник ударило Марион по лицето. Тя прочела обява за демонстрация на ясновидство в местната църква тази вечер.

Тъй като не знаела добре английски, Марион попитала приятелката си какво означава „ясновидство”. „Това е да говориш с умрелите” – казала приятелката й, смеейки се. Впечатлена, Марион отишла в църквата с приятелката си, която престанала да се смее, когато медиумът посочил към Марион и казал: „И ти трябва да правиш това!”

Като се огледала наоколо, Марион видяла хора в състояние на дух, които медиумът бил описал. Дарбата й се възвърнала с пълна сила, но тя не я искала; плашела се от нея.

След посещението си в Англия Марион обикнала страната. Няколко години по-късно се омъжила за англичанин и се установила тук. С времето преодоляла страха си и решила да развие своите пси-способности.

Поискала да се присъедини към групата за развитие на медиумни способности в нейната църква (обикновено медиумите се обучават по този начин), но се сблъскала с неочакван проблем – възрастта си. „Много си млада – казали й. – Ела, когато станеш на трийсет.”

Марион била обидена и ядосана. Възмущението й я обзе отново, когато разказваше случая. Тя чувства, че като цяло младите медиуми в спиритичното движение по-скоро биват обезкуражавани, отколкото да им се помага – един факт, който само затвърждава имиджа на Движението като организация, състояща се от старци. Но Марион била твърдо решена да не се отказва и започнала да развива дарбата си самостоятелно, с помощта на един или двама медиуми, които й симпатизирали и я научили на всичко, което могат.

След няколко години започва работа, като провежда служби в църквата, но отново става обект на критика от страна на по-старите членове на организацията. Започват забележки относно твърде дългите й коси и твърде късите й поли или затова, че слага твърде много грим. Марион обаче не иска да прави компромиси. Описва се като бунтар и че била твърдо решена да не променя себе си, за да изпълни очакванията, които останалите имат към нея.

Нейната решителност побеждава. Сега, където и да се намира, в Англия или в чужбина, тя е заобиколена от ентусиазирани привърженици, особено сред младите хора, които я харесват, защото могат да се идентифицират с нея.

Най-голямото желание на Марион винаги е било да работи в родината си. Мечтата й се осъществява през юни 1989 г., когато се появява в единствената спиритична църква в Дания, в Копенхаген. Въпреки че спиритизмът в Дания не е легализиран, тя е посрещната възторжено. Тълпи от хора така напират да влезнат в църквата, че била повикана полиция, за да въдвори ред. По време на престоя си в Дания Марион окупирана от хора и преследвана от пресата. Възнамерява да се върне отново там и да постави основите на спиритизма в Дания.

Марион е жива, общителна натура и очевидно се наслаждава на предизвикателството да работи пред широка аудитория. С много различен характер е младият медиум от Уелс Стивън О’Брайън.

Подобно на Марион Стивьн е на трийсет години и вече се е явявал на събрания в цяла Англия. Книгата му „Видения от другия свят”,разказваща за неговите вълнуващи пси-преживявания, има изключителен успех. Стивън е много спокоен и въздържан човек. Когато го видях запръв път, не можех да си представя как би могъл да се изправи пред многобройна публика, но с изненада открих, че той има голямо обаяние на сцената. Неговата деликатност и искреност предизвикваха спонтанна реакция и начинът, по който предаваше посланията от другата страна на живота, беше много убедителен.

Въвеждането на Стивън в света на духовете е свързано с инцидент, предизвикал у него страх. Една нощ, бил на десет години, се събудил от непрекъснато тропане на външната врата, което продължило или повече минути. Силно уплашен, той побутнал брат си, който спял до него, но не успял да го събуди. Родителите и чичо му също не се събудили. После изведнъж тропането престанало. На сутринта попитал семейството си какво ли би могло да е това, но за негова изненада въпросът му предизвикал само празни погледи. Никой друг не бил чул тропането.

По-късно един медиум му казал, че шумът бил начинът на хората от отвъдното да му съобщят за влизането си в неговия живот. Години след това те самите му казват: „Виж, ние стояхме пред вратата и чукахме.”

Детството на Стивън било самотно в много отношения. Силно чувствителен, той остро, дори болезнено усещал, че е различен от другите деца.

Въпреки че Стивън се чувствал дистанциран от по-голямата част от семейството си, между него и майка му съществували прекрасни отношения на любов и доверие. Затова направо рухнал, когато майка му умира в тежка агония. Последвали най-черните мигове в неговия живот. Бил само на 20 години. Изпаднал в дълбока депресия и имал чувството, че личният му свят се разпада.

Но смъртта на майка му става причина да се заеме с работата, на която сега се е посветил. Три месеца след преминаването си в отвъдния свят тя му се явила в светлина, застанала на горния край на стълбата. Говорела му, целунала го, показала му, че смъртта не е край, а начало. Това видение променило изцяло посоката на неговия живот. Той си спомня: „Беше най-забележителното пси-преживяване, което съм имал.”

Изведнъж неговата депресия преминала в еуфория. Искал да изтича на хълма и да извика на света: „Жената, която обичам, е жива! Тя не е умряла, а живее!” След тази мисъл последвала друга: „Щом тя живее, Значи всеки надживява смъртта. Трябва да го кажа на света!”

Скоро след това той скитал по една улица и съзрял спиритична църква. Влезнал вътре с въодушевление. За пръв път посещавал църква от този вид. Семейството му не било религиозно и той знаел за религията само това, което се учи в училище. Майка му се явила отново чрез медиум, което за Стивън било абсолютно доказателство.

На погребението той я закичил с една-единствена червена роза и й написал на картичка: „Докато съм жив, ти няма да умреш.” Медиумът описал майка му и казал, че тя държи в ръката си червена роза – точно като тази, която й бил подарил. Това било началото на неговата мисия вживота. Любовта на майка му на два пъти счупила бариерата между този и отвъдния свят и психичната сила на Стивън разцъфнала изведнъж.

Той започва да работи веднага, като едновременно посещава група за развитие на пси-способностите, но открива, че в неговия случай не е необходимо формално обучение. Медиумизмът му бил така естествен и спонтанен. Тъй като преди не бил общувал с медиуми, нямал представа колко необикновено е това и не разбирал защо членовете на кръга са смаяни от неговите способности, една от които е да предава точните имена на комуникаторите от отвъдното. Спиритични и пси-организации в Южен Уелс го ангажират за служби. После, тъй като неговата известност бързо нараства, Стивън започва да получава покани за демонстрация на ясновидството си в цяла Англия. Първоначално използва малка зала, като събранията стават все по-големи и на тях присъстват стотици хора. Той споделя сцената с такива известни медиуми като Дорис Колинс, Корал Полдж и Робин Стивънс. Гордън Хигинсьн, президент на Националния съюз на спиритистите, го кани да работи в седалището на Съюза в Станстед, Есекс. Първата му изява в Лондон беше в Националната асоциация на Великобритания. Двайсет и двегодишен, Стивън бе най-младият медиум, който се е представял там.

Напоследък той предприе няколко обиколки из Великобритания, които му донесоха още по-голяма популярност. На няколко пъти се появи пред телевизията, беше забелязан и от пресата, която го нарече „Дорис Стоукс на съвременността”. Стивън каза, че получава по 300 писма седмично предимно от хора, които отчаяно търсят контакт с починали близки, и се старае да отговори на всички лично.

Но славата не му е донесла богатство. Стивън ми каза: „Приходите от първите ми публични събрания отидоха за благотворителност – заподпомагане на Третия свят, за нуждаещи се деца или за социално слаби. Не направих пари от тях; всъщност често съм оставал без средства. Знам какво е да си беден.”

Стивън подпомага и организации за защита на животните – Кралския съюз за защита на  животните и Дружеството за приятели на животните. „Животните са наши братя – казва той. – Те имат душа и също надживяват смъртта.” Ето защо той е вегетарианец – не докосва животински храни.

Макар че започна да свиква с известността си, Стивън не се чувства удобно под светлината на прожекторите. Изключително затворен човек, той споделя, че тишината е най-голямата любов в живота му. Когато успее да се измъкне от обръча на публичността, Стивън обича да се разхожда по хълмовете на Уелс и да се наслаждава на тишината на природата. Музиката е другата му голяма любов. Свири на пиано, композира, също пише стихове. Описва себе си като „ясновидец и поет”. Той вижда в писането друга възможност да предаде на много по-широка публика посланията си за мир, братство и безсмъртие на човека. Вече работи над своята автобиография.

– Преди доста време – казва Стивън – аз сключих договор с отвъдния свят да му служа и спазих обещанието си. Само за едно нещо моля Бога – да ми даде сили да довърша делото, за което съм роден.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 6+3=?

*