истински медиум

7

ДЕЦА

С какво са различни духовете на деца

Децата са в забележително съгласие със света на заобикалящите ни духове. Опитът ме е научил, че повечето деца виждат или поне усещат останалите на земята духове, както и тези, които вече са преминали отвъд, и дори ангелите-хранители. Информацията, която предават децата, живеещи в обитавани от духове къщи, обикновено е логична и надеждна.

След като достигнах до заключението, че децата притежават вродена и интуитивна способност да се свързват с духове, аз се запитах защо мога да виждам и общувам само с духове от преходността. Накрая реших, че в някакъв период от ранното ми детство вероятно съм виждала и другите духове. И тъй като за мен е било лесно да общувам именно с непреминали в отвъдното духове – а и защото баба ми вярваше в моята дарба и я подхранваше, – очевидно съм развила една способност за сметка на останалите.

В ретроспекция – бях невероятно щастлива, че имам баба, която ме окуражава. Повечето деца, които твър­дят, че виждат въображаеми другарчета в игрите, биват порицавани. Казва им се, че трябва да мълчат и да престанат да си въобразяват, да пораснат или пък да се държат като големи момчета и момичета. Когато сега хората ме питат дали децата виждат духовете, отговарям, че спо­ред моя опит въображаемите приятели невинаги са въображаеми и че е много възможно децата, които по време на чая разговарят с някой въображаем гост, всъщност да разговарят с духове, чието присъствие усещат само те.

За мен също така е ясно, че докато децата растат, а винаги благонамерените възрастни ги учат на разум и практичност, те забравят за своите въображаеми дру­гарчета в игрите. Aз самата не си спомням да съм имала такива и подозирам, че повечето възрастни трябва да бъ­дат силно притиснати, за да си спомнят невидимите си приятели от детството.

Спомням си обаче първия дух на дете, когото видях. Бях в трети клас и всеки ден пътувах в автобуса с момиче на име Луси. То се качваше на следващата спирка и слизаше на тази преди моята всеки следобед. Един ден, тъкмо кога­то автобусът потегляше, шофъорът неочаквано натисна спирачките и започна да крещи. Спомням си, че погледнах през прозореца и видях Луси да лежи на тротоара. Помня дори, че си помислих: Защо тя прави това?

В същия онзи следобед телефонът у дома звънеше поч­ти непрекъснато. Мама каза на мен и сестрите ми, че Луси загинала при произшествие, докато пресичала пред автобуса. На следващия ден в училище първата молитва на монахините сутринта бе за душата на Луси. Накараха и нас да се молим за нея. След това заведоха целия клас на погребението на Луси. Духът й бе там. Седеше на пейка­та в църквата до измъчените родители. Спомням си, че се опитвах да привлека погледа й. Исках тя да знае, че я виждам. Но тя дори не погледна към мен. Не ни позволиха да отидем на гробището, така че не знам дали духът й е преминал в отвъдното.

Все още си спомням колко много се страхуваха някои от приятелите ми да отидат на погребението на Луси. Страхуваха се да погледнат към ковчега й, поставен пред църквата, и се плашеха дори от скърбящите й роднини. Aз знаех какво да очаквам, тъй като бях ходила вече на доста погребения с баба. Макар в онези случаи всички духове да ми бяха непознати. Това бе първата траурна церемония, на която познавах покойника, и бях силно впечатлена. В ре­зултат, твърдо вярвам, че родителите трябва да водят децата си на бдения и погребения и особено когато деца­та не са емоционално привързани към мъртвия.

За децата е важно да разберат, че мъртвите не са страшни и че не спят, макар очите им да са затворени. Схващането на тази разлика ще им помогне да се справят със страховете си. Родителите са длъжни да помогнат на децата си да разберат, че смъртта просто е част от це­лия процес. Мъката на живите е естествена, но от мърт­вите не трябва да се страхуваме.

Спомням си, че след погребението на Луси запитах баба защо не виждам духовете на малките деца и бебета­та. Тя ми отговори: „Защото децата имат ангели-хранители и те отвеждат душите им на небето”. Сега знам, че тъй като баба нямаше моята способност, ми казваше онова, което според нея отговаряше на истината. Минаха много години, преди да почувствам, че съм проумяла уникалния начин, по който децата – и живите, и мъртвите -се справят със света на духовете.

Бебета

Никога не съм виждала духовете на бебета на бдението, погребалната служба или самото погребение. И не съм изненадана. Все пак какво знае едно бебе за тези неща? Те просто не изпитват нужда да бъдат там. В същия ход на мисли и разсъждения, духът на едно бебе няма какво да ми каже, тъй като бебетата не общуват вербално. Но аз все пак се питам какво се е случило с духовете на мъртвите бебета. Очевидно, след като не ги виждам, трябва да са преминали в отвъдното, но винаги се питам как. Едва след много години посещения на бдения и погребения успях да си отговоря задоволително на този въпрос. В паметта ми се е запечатала срещата, която ми помогна да дефинирам схващането си за случващото се с духа на бебето след смъртта.

Беше лятна нощ. Двамата със съпруга ми се прибирах­ме към къщи след едно късно вечерно парти. Бяхме оста­вили двете си момичета на грижите на родителите ми. Колата спря на алеята пред къщата и веднага чух звъна на телефона. Втурнах се вътре и успях да вдигна слушалката. Беше един от полицаите, които патрулираха по магист­ралата. Бях работила с него и преди, затова той не изгуби нито миг в празни любезности.

Каза, че се намират в „затруднено положение”. Била станала катастрофа, в която били замесени семейство от друг щат и синът на едно от влиятелните местни семейства. Момчето било на път към болницата, трима души от семейството били мъртви, а четвъртият бил в много лошо състояние. Запита ме дали бих могла веднага да отида на мястото.

Нощта бе хладна. Беше се спуснала гъста мъгла и бе опасно да се шофира. Въпреки умората от пътуването, знаех, че трябва да стигна по най-бързия начин до място­то на катастрофата. Съпругът ми обърна колата и след двайсет минути бяхме там. Сцената бе едновременно ужасяваща и тъжна. Духът на бащата, който бе шофирал, стоеше до линейката, в която качваха съпругата му. Дър­жеше дете в прегръдките си. Беше очевидно, че линейката ще тръгне само след минути, а знаех, че измъченият дух ще пожелае да я последва до болницата. Приближих се право до него и казах:

– Виждам те. Трябва да знам какво се е случило тук.

Духът онемя от изненада.

– Виждаш ме? – повтори.

– Да. Трябва да ми кажеш какво е станало, за да го пре­дам на полицая – настоях.

Той каза, че е абсолютно сигурен, че е шофирал в пра­вилното платно. Мъглата била толкова гъста, че използвал банкета на шосето за ориентир. Пътят правел много за­вои, а той не познавал района, затова много внимавал гума­та да докосва банкета. Не помнел да е видял светлината на фарове или да е чул скърцането на спирачки. Можел само да ми каже, че децата били почти заспали на задната седал­ка, пристегнати с коланите, а съпругата му току-що била разкопчала своя, за да се обърне и успокои по-малкото дете, което било изтървало биберона си и започнало да плаче.

Погледнах детето в ръцете му. Беше малко момичен­це – може би на петнайсет или шестнайсет месеца. После осъзнах, че бе казал деца.

Къде е другото ви бебе? – запитах.

Духът посочи с ръка зад себе си. Вгледах се внима­телно и видях нещо толкова странно, та не можех да по­вярвам, че не съм го забелязала още с идването си. Пред­полагам, че съм била така концентрирана в задачата да измъкна информация от духовете на семейството, преди да изчезнат, че не съм забелязала духа на бебето – може би на два или три месеца, който плаваше във въздуха зад дясното рамо на бащата. Доколкото виждах, никой не го държеше.

Не виждах обаче лицето на бебето. То като че ли бе скрито в нечие рамо.

– Кой държи бебето? – запитах бащата.

Баба ми – отговори той.

Запитах го преди колко време е починала баба му. Преди двайсет години, отговори той. Каза, че било много стран­но, но тя изглеждала по-млада, отколкото била в момента на смъртта си. Всъщност – и той подчерта това – спом­нял си, че тя имала гърбица и вървяла приведена.

– Но сега е изправена и държи бебето – каза. Докато разговаряхме, бебето бавно се завъртя и сега виждах лицето му. Изглеждаше така, сякаш спи доволно.

– Благодаря ти – казах високо, без да знам дали духът на бабата може да ме чуе. Бебето отново се завъртя така, все едно бе притиснато към рамото на бабата.

След като се уверих, че духът на бебето е спокоен, отново посветих вниманието си на бащата.

– Разбираш, че ти и децата сте мъртви, нали? – запи­тах го.

Отговори, че разбира, но се тревожи за съпругата си.

Лекарите ми казаха, че са готови да потеглят към бол­ницата. Дръпнах един от тях встрани и го запитах дали според него жената ще живее. Изражението на лицето му подсказваше, че не храни голяма надежда. Лекарите затво­риха вратите на линейката, а духът на бащата доби още по-измъчен вид.

– Какво ще стане с нея? – запита.

Отговорих, че не зная. Добавих, че може да остави и двете бебета на баба си, която ще ги преведе през Светлината. Тъй като очаквах, че съпругата му скоро ще умре, го посъветвах да отиде с нея до болницата. Ако тя умре­ше, двамата щяха да преминат заедно в отвъдното.

– Ще видите бабата с бебетата в Светлината – уверих го аз.

В един друг случай ме повикаха в болницата при майка и бебе, които бяха на поддържащи системи. Когато хората са в кома или животът им се поддържа изкуствено, духът все още е в тялото. Той го напуска след смъртта на мозъка. Апаратите не отчитаха активност на мозъка на бебето и медицинският персонал се канеше да махне животоподдържащите системи веднага след идването на бащата.

Беше ме повикала майката на жената (и баба на бебето). Тя беше в стаята, когато пристигнах. Щом видях, че духът на невръстното дете виси във въздуха – все едно че някой го притиска до гърдите си, – веднага запитах дали то има починали баби и дядовци. Жената ми отговори, че всички са живи. Но за мен бе очевидно, че го държи невидим за мен дух. Тъй като не бе духът на член на семейството, искаше ми се да мисля, че това бе ангелът-хранител на бебето, дошъл да преведе душата му в отвъдното.

Деца от три до дванайсет години

За повече от петдесет години съм срещнала само четири или пет духа на деца под пет години и те всичките разговаряха с мен охотно. Една от най-интересните ми срещи бе с духа на тригодишно дете, на когото попаднах едва ли не случайно.

Семейство, срещащо сериозни проблеми в ежедневието си, ме помоли да отида в къщата им. Жената гледаше понякога на карти таро и за моя изненада не бе взела никакви мерки да предпази семейството си от духовете, които можеха да влязат в дома й заедно с клиентите. Се­мейството имаше дъщеря в тийнейджърска възраст, чие­то умствено развитие не отговаряше на нормите. Напоследък тя бе започнала да се оплаква, че чува гласове, които я заплашвали, че „ще я обсебят”. В добавка, всички електрически уреди се повреждали непрекъснато, фурната никога не работела. Автомобилите също никога не били в пълна изправност.

Отидох в дома им и не бях ни най-малко изненадана да открия, че всичко това бе предизвикано от мощна негативна енергия. Изненадах се обаче, когато видях духа на момиченце да седи тихо в дневната стая. Дрехите й подсказваха, че е умряла или в края на трийсетте, или в началото на четирийсетте години на двайсети век.

Предположих, че е на четири годинки, но когато го запитах, то вдигна три пръстчета. Говореше удивително добре за дете на такава възраст и ми разказа историята си достатъчно ясно, макар да долових силен немски акцент. Запитах го как е дошло да живее в тази къща. Отговори, че мама и татко го изпратили в Америка при леля Естер, чичо Хари и братовчедката Бетси. Животът с тях не бил лош, но леля Естер била подла – лъжела, че мама и татко скоро ще дойдат, а те така и не дошли.

Запитах го как е умряло. То ми каза, че му прилошало, след като изяло прасковите от стъкления буркан. Леля Ес­тер всяка сутрин му слагала праскови в овесената каша, но един ден стомахът го заболял и болката не искала да утихне. Лекарят дошъл и го прегледал, но то скоро започ­нало да кашля и да плюе кръв. След това вече стомахът не го болял, а леля Естер вече не му говорела.

Запитах го какво е станало с леля му, чичо му и бра­товчедка му То каза, че останало със семейството, дока­то Бетси пораснала и започнала да не му обръща внимание също като леля му. А после започнало да търси деца, които му изглеждали мили и добри. Когато някое дете му хареса­ло, го следвало до къщата му. А когато пораснело, си нами­рало друго другарче.

– Но в тази къща няма деца – отбелязах.

– Знам – отговори. – Обаче тук мога да си играя с играч­ките, които пазят за децата, когато им идват на гости. Забавно е.

Запитах жената дали пази старите играчки на дъще­ря си. Тя обясни, че да, в къщата има играчки, но всичките са нови. Била ги купила за внуците си, които често й гостували.

– Не мога да ви кажа колко пъти съм влизала в стаята и съм ги виждала разпръснати. А онези, които са с батерии, се включват сами. И независимо колко пъти сменям бате­риите, все не работят както трябва.

Погледнах малкия дух, а той се усмихна широко и каза:

– Понякога ми харесва да си играя с всички едновременно. Не знам откъде този дух имаше достатъчно енергия, за да включва играчките, но подозирам, че я черпеше от хаоса, царящ в къщата – негативната енергия, емоционал­ната енергия на дъщерята тийнейджърка и потока клиен­ти за картите таро.

По мое мнение къщата не бе подходящо място за дете, пък било то и дух. Сътворих Бялата светлина и му казах, че ако премине, ще намери мама и татко и всичко ще бъде наред. То ме погледна подозрително, за което не можех да го обвиня. Мислех, че краткият му живот е бил труден и не е имало особени причини да вярва на възрастните. Но то влезе в Светлината, без дори да се обърне назад.

Много повече срещи съм имала с духовете на петго­дишни деца. Подозирам, че те остават на земята по-често, защото разбират мъката на родителите си. Може би чуват как родителите им проплакват: „Не ме изоставяй”. Или пък, като много деца на тази възраст, може би прос­то решават, че ще правят това, което искат, и остават на земята, вместо да влязат в светлото кълбо.

Разбира се, тези невръстни духове не остаряват, до­като са на земята и могат да минат наистина много годи­ни, в които ще бъдат принудени да се местят от къща на къща в търсене на място, където ще се чувстват удобно. Факт е, че домовете, в които живеят деца, са обитавани от детски духове. Независимо дали са живи или мъртви, децата обичат да имат другарчета в игрите на тяхната възраст. За духа на детето е много лесно да последва се­мейството, което се прибира вкъщи от зоологическата градина или от библиотеката и дори от детската гради­на. Опитайте се да мислите като петгодишно дете: „Ето една красива майка и малкото й момиченце. Обзалагам се, че то има много играчки.” Или: „О, виж, онзи татко и си­нът му имат и мило куче в колата”. И ето че къщата ви скоро се превръща в дом за още едно дете.

Децата могат да се опитат да се върнат при собс­твеното си семейство, но често обстоятелствата око­ло смъртта им ги карат да губят ориентация или да се страхуват. Много от тях могат да се уплашат от Свет­лината и в същото време да избягват добре познатите им места. А когато са объркани и уплашени, младите ду­хове трудно намират пътя към дома. И свикват да пре­карват времето си в къщите на семейства, при които се чувстват удобно.

Една от най-драматичните срещи в живота ми беше с духа на осемгодишно момиченце. Двамата с Тед прекар­вахме отпуската си в огромното ранчо на наш приятел в Аризона. Портата бе от ковано желязо и правеше наисти­на силно впечатление с украсата си от фигури на играещи деца. Още с пристигането ни забелязах духът на момичен­цето да си играе със статуите в близост до портата.

Споменах за това на нашия домакин, който знаеше с какво се занимавам. Той каза, че е много възможно това да е духът на детето на един от работниците му, което заги­нало трагично няколко седмици преди пристигането ми. По­моли ме, ако го видя отново, да поговоря с него с надеждата детето да каже нещо на съкрушената си от скръб майка.

Няколко дни по-късно седях на пейка във вътрешния двор и се наслаждавах на слънчевата светлина и на фонтана, в който живееха различни сладководни рибки, когато видях момиченцето да се разхожда срамежливо около него. Имаше уплашен вид. От опита си като приемна майка зна­ех, че някои деца се чувстват неудобно в присъствието на възрастни. Подозирах, че тя е едно от тях. Подозирах също, че според нея и аз, като всички останали в ранчото, нямам ни най-малка представа за съществуването й. Започнах да говоря високо на себе си.

– Харесвам тази малка златиста рибка – казах. – Пи­там се какво ли е името й.

– Златна рибка – прошепна момиченцето.

– Името ми харесва – казах и го погледнах за първи път. Страхувах се, че ще побегне, но то се приближи до мен.

– Дадох имена на всички – каза.

а ти как се казваш, скъпа? – запитах.

– Беки – прошепна детето.

Поговорихме малко за рибките, а после, възможно най-безгрижно, запитах къде е майка му. Очаквах да ми каже, че е наблизо и че работи в къщата или в ранчото.

– Не знам – каза момиченцето.

След още няколко внимателно зададени въпроса научих, че няма нито един роднина в ранчото. Каза ми, че било „уда­рено по главата от мъж” и че когато се събудило, в стаята било горещо и тъмно, а пламъците били навсякъде. Видяло Бялата светлина, както и по-голямото си братче, което влязло в нея, обаче не искало да го последва. Искало само да се отдалечи от странната къща. Имах силното усещане, че насилствената смърт на детето не се дължеше на нещас­тен случай. Опитах се да изтръгна още информация за това къде е живяло и как е стигнало до ранчото, но видях, че към нас се приближава нашият домакин. Махнах му с ръка да се отдалечи, но бе прекалено късно. Духът бе изчезнал.

Разказах му какво бях научила и споделих с него подоз­ренията си. Той знаеше, че сътруднича на органите на закона, затова не се изненадах, че същия ден преди вечеря в ранчото се отби шерифът Бък. Домакинът ме представи като гостенка от Охайо и го покани да изпие по един коктейл с нас.

– Благодаря, но не мога да пия, когато съм на работа -каза Бък. Свали каубойската си шапка и се поклони леко. – Приятно ми е, мадам – смотолеви. За миг се почувствах като второстепенна актриса в уестърн.

Собственикът на ранчото запита Бък дали е чувал за деца, загинали наскоро при пожар. Бък отговори, че всъщ­ност има отворен случай за две деца, загинали в подозри­телен пожар, след което се поинтересува защо задаваме такъв въпрос. Запитах го дали едно от децата не е Беки Гонзалес.

Бък ми хвърли изпълнения с подозрение поглед, който така добре познавах. Често го виждам в очите на служи­телите на закона, когато им давам вярна информация по поверителен случай.

– Откъде ви е известно името на детето?

– То самото ми го каза – отговорих.

Виждах недоумението на Бък, който се питаше как да бъде учтив с тази луда от Охайо, гостенка в ранчото на неговия приятел. Предполагах, че не може да стане по-лошо, затова добавих:

– Виждам и мога да разговарям с духовете на починалите.

Бък се отпусна на стола и погледна приятеля си.

– Мисля, че все пак ще приема коктейла – каза.

Предложих да се опитам да измъкна още информация и да помогна за разрешаването на случая. След като погово­рихме още малко, Бък се съгласи и каза, че ще дойде отново на следващия ден.

За щастие, срещнах Беки още на следващата сутрин, докато хвърлях трохи на моите нови приятели, рибките.

Успях да науча, че тя има две полусестри и брат. Всички те живеели с майка си и втория й баща в съседния окръг, на около стотина мили от ранчото. Нейният биологичен баща, когото майката съдела за издръжка, бил взел нея и братчето й в дома си, който бил в този окръг. Подпалил къщата и ги убил.

Беки отишла в библиотеката, в която майка й веднъж ги завела, за да им прочетат приказка. Там видяла малко момче – Джаксън, внука на собственика на ранчото, в кое­то бяхме отседнали – и го проследила до дома му. Джаксън и родителите му живееха в собствена къща от другата страна на пътя. Беки била много щастлива, че може да иг­рае в техния двор и да храни рибките.

Помогнах на Беки да премине в отвъдното. Сътворих Светлината и я уверих, че ще намери брат си, след като влезе в нея. Преди да си тръгнем от Аризона, Бък се отби в ранчото, за да ни каже, че разполагат със солидни улики. Полицията следяла усилено втория баща на Беки, който имал криминални прояви в миналото, но не стигнала дони­къде. Когато във фокуса на вниманието им се озовал био­логичният баща на момиченцето, стигнали до уличаващи доказателства. Полицията смяташе, че скоро ще успее да получи заповед за задържането му, както и да го осъди за убийството на двете си деца.

Най-тъжните случаи в моята практика обаче не са деца, избрали да не преминат в отвъдното, а родители, които отказват да позволят на любимите си синове и дъ­щери да влязат в Светлината. В един особено трагичен случай желанието на майката да задържи сина си до себе си след смъртта му беше толкова силно, че тя усещаше присъствието му и понякога дори докосването му.

Обади ми се майката на тази жена, разтревожена от поведението на дъщеря си в месеците след смъртта на малкия й син. Момченцето било почти на пет години и било светлината в живота на родителите си. Те били вече доста възрастни и зачеването се оказало много трудно. Когато Джоуи най-после се родил, родителите били готови да умрат от щастие. За техен ужас той заболял от рак на кръвта, което се случва рядко в дет­ството. Направено било всичко възможно. Изглеждало, че химиотерапията и преливанията на кръв дават ре­зултат, Джоуи бил в ремисия, но после ракът изведнъж набрал сили и детето починало.

Мъката на майката била огромна. Казала на родите­лите и съпруга си, че никога няма да позволи на Джоуи да си отиде. Като повечето хора, те решили, че говори за паметта му, но скоро тя започнала да се държи толкова странно, че съпругът й се изнесъл от дома им. Казвала на майка си, че усеща как синът й лежи до нея нощем, че той все още играе в стаята си и че тя ще се самоубие, ако той си отиде някой ден.

Майка й, естествено, се разтревожила. Обади ми се и ме помоли да кажа дали духът на детето наистина е все още в къщата. Исках да помогна на семейството. Казах на майката, че ако успее да накара дъщеря си да ми се обади от дома й, ще мога да кажа дали Джоуи е там и евентуално да й помогна да поговори с него.

Мина известно време, но един ден майката, Минди, най-после ми се обади. Първите й думи бяха, че няма нужда аз да й казвам дали Джоуи е все още с нея, защото тя е сигурна в това. И беше права. Още докато разговарях с нея по телефона, видях слабичкото момче с късата кестенява коса и големите сини очи. Описах жълтата риза, с която бе облечено, и Минди се разплака.

– Той обожаваше анимационния герой Спондж Боб – обясни. – Ако можеше, щеше винаги да е облечен в тази жълта риза и да се преструва, че строи.

Минди реши, че иска да разговаря с Джоуи, и ме покани да отида у тях възможно най-скоро. Предвид крехкото ду­шевно равновесие на младата жена, помолих майка й също да присъства. Не знаех какво да очаквам, като пристигна там, но домът бе чист и подреден, а в стаята на Джоуи нищо не бе променено. За разлика от спретнатия вид на останалата част от къщата, тук по пода бяха разпилени играчки, предимно камиони. Запитах Минди защо е оста­вила играчките така, а тя обясни, че Джоуи продължава всеки ден да си играе с тях. И отново беше права. Видях как духът на Джоуи се втурна в стаята, хвърли се на пода и започна да бута камиончето за боклук, като издаваше звуци, наподобяващи работещ двигател.

За мен бе интересно, че макар Минди да не виждаше и чуваше сина си, тя му заговори, сякаш знаеше, че е там.

– Хайде, скочи върху леглото на мама – каза му. Той се втурна по коридора, влетя в спалнята й и заподскача вър­ху леглото с радостна усмивка на лицето. А Минди се излегна и каза: – Ела да се гушнеш в мен. – И Джоуи престана да скача и се притисна в нея.

– Той е тук – каза тя и посочи мястото до себе си.

И наистина, Джоуи лежеше, свит на кълбо, точно там.

Макар да знаех, че най-добре и за майката, и за Джоуи ще бъде той да премине в отвъдното, в онзи момент бях в искрено недоумение как ще успея да ги убедя в това.

Започнах с въпрос към Минди. Запитах я това ли иска за сина си – да остане завинаги на четири години и да не може да продължи развитието си. Наистина ли мислеше, че това е най-доброто за него?

А за нея, продължих. Иска ли през останалата част от живота си да бъде майка на четиригодишно дете? Казах й, че ако Джоуи влезе в Светлината, ще може да я навестява в съня й и да общува с нея така, както останалите на зе­мята духове не могат.

Минди просто ме погледна и запита:

– Не може ли той да остане с мен, докато умра?

За нещастие много ми е трудно да излъжа, когато ми зададат директен въпрос. Трябваше да призная, че може. Но не можех да обещая, че ще го направи.

– Децата са любопитни – казах на Минди. – Може да дойде ден, в който той реши да си тръгне и по някаква причина няма да може да намери обратния път. А аз не мога просто да обикалям света в търсене на точно опре­делен дух. И ето че той ще си е отишъл завинаги. Докато не премине в отвъдното, вие няма да знаете къде е или какво прави.

Изражението на лицето й ми подсказваше, че имам из­вестен напредък. Каза, че все още не е готова. Че иска да задържи Джоуи още малко. Накарах я да обещае, че ще ми се обади, когато е готова. И че аз ще се върна у тях, за да сътворя Светлината.

Минди ми се обади след около месец. Мислеше, че е го­това, но имаше един въпрос: Кой ще се грижи за Джоуи в Светлината? Зададох обичайните въпроси: Дали има вече покойни членове на семейството? Минди отговори, че Джоуи не познава тези, които са вече мъртви, но че в мо­мента баба й е в болницата в доста тежко състояние.

– Може ли баба ми да го вземе със себе си? – запита. Казах й, че според мен е възможно. И отново зачаках обаждането й. То дойде след две седмици. Бабата на Минди бе починала. Посъветвах я да каже на Джоуи да се качи в колата с нея и всички да се срещнем в дома на бабата. Раз­бира се, духът й бе там и веднага щом й обясних ситуаци­ята и изказах загрижеността си, че Минди лесно може да промени решението си, тя се съгласи да вземе Джоуи със себе си и двамата да преминат в отвъдното след бдението. И аз останах дотогава и видях как Джоуи, хванал щас­тливо прабаба си за ръката, влезе в Светлината с нея.

Тийнейджъри

О, Господи, духовете на тийнейджърите. Мога да на­пиша отделна книга за тях. Най-важното, което трябва да се знае за тийнейджърите, живи или мъртви, е колко податливи на влияние могат да бъдат. Родителите най-често споделят с мен как поведението на детето им из­веднъж се е променило. А аз обръщам специално внимание на прилагателните, които използват, за да ми опишат промяната: кисел, недоволен, затворен в себе си, саркастичен, троснат, несигурен, склонен да общува единствено с двама-три­ма приятели, привързан единствено към семейството, непред­сказуем, емоционален, подъл и безчестен. Когато силно раз­гневеният родител приключи с описанието на характера на детето си, обикновено вече имам отлична представа какъв ще е духът, който ще открия в къщата.

Тийнейджърите са склонни да експериментират с ус­тройства и дейности, които примамват духовете. Ос­тават да спят в домовете на приятели, за да провеждат тайни спиритически сеанси. Или пък успяват да го сто­рят, докато мама и татко са на вечеря. Но в резултат на подобни занимания съм приела повече телефонни обажда­ния, отколкото мога да преброя. Типичният спиритичес­ки сеанс може да привлече в дома духа на тийнейджърка например, която ще прави всичко възможно да почерпи енергия от живите, като всява раздори или пък повлиява на някое младо момиче да промени обноските и поведени­ето си. Още по-голям кошмар за родителите е, ако след нощуване при приятелката си дъщеря им привлече дух на тийнейджър. Знам от опит какъв хаос може да създаде по­добна ситуация.

Спомням си един особено обезпокоителен случай. След такъв спиритически сеанс тийнейджърка бе привлякла в дома си духа на двайсетгодишен младеж и се бе влюбила в него. Дори след като го изпратих в Светлината, й бяха необходими няколко седмици да преодолее „раздялата” и да се върне към нормалния си живот и ведрото си опти­мистично настроение.

Тийнейджърите не се забавляват толкова често със спиритически сеанси, но нарастващата популярност на филмите с паранормална тематика окуражават и двата пола да експериментират с магия и да изследват света на духовете. Духовете на тийнейджърите се държат точно като тях. Обикновено се навъртат в гимнастическите зали и спортните комплекси, където се отделя изобилна енергия заради духа на съревнование и съперничество.

В резултат тези млади духове са особено жизнени и силни. Могат да демонстрират физически действия, кои­то са трудни или невъзможни за другите духове.

Спомням си случая, когато духът на тийнейджър, звезда в спортното ориентиране приживе, се бе заел със задачата да помогне на отбора си в един особено неуспе­шен за него сезон. Обади ми се съпругата на треньора от гимназията в съседния град. Сподели с мен, че съпругът й се оплаква от необясними проблеми – липсвали папки от офиса му, ставали необясними сривове в компютрите, но най-опасни били странните случки по тренировъчните трасета. А по време на състезанията някой като че ли обръщал табелите със стрелките и поставял знаци като камъни и клони от дървета по пътеките. След като ме чула да говоря на среща в Охайо, решила да ми се обади и да разбере дали някой дух не превръща живота на съпруга й в ад.

За щастие, когато тя се обади, мъжът й си беше вкъщи. Видях, че към него наистина има „прикрепен” дух – тромав на вид тийнейджър – и й казах това. Въпреки че съпругът й я обяви аа луда, все пак, да й достави удоволствие, той се съгласи да отида у тях и да видя какво мога да направя.

Пристигнах. Чакаха ме треньорът, съпругата му и духът, на чието лице бе изписана тревога. Още преди да съм задала какъвто и да било въпрос, духът заекна:

– Може ли да кажете на треньора, че… наистина мно­го съжалявам за онова, което се случи на момчето в онази клисура.

Имаше наистина притеснен вид. Затова аз веднага предадох съобщението. Треньорът бе корав човек – все пак държеше под контрол петнайсет или двайсет тийнейджъри, но когато чу думите ми, стана раздразнителен.

– Вие не сте оттук – каза строго. – А ние се погрижихме инцидентът да не се разчуе. Така че откъде знаете?

Въздъхнах мълчаливо и му отговорих като на всеки, който ми задава този въпрос.

– Духът, който е тук, в кухнята с нас, току-що ми каза.

А духът наистина се измъчваше.

– Мислех, че ще помогна на отбора, ако разменя някои от знаците по трасето. Че ще успея да заблудя другия отбор. Откъде можех да зная, че за нас ще се състезава и ученик от друго училище? И този глупак взе, че падна от скалата и си счупи крака.

Треньорът буквално полудя. Предполагам, че е бил звезда, която треньорът лично бе наел.

Попитах тийнейджъра дали е отговорен за липсващите папки и за повредите в електричеството в залата за тренировки. Той се призна за виновен. В началото искал да привлече вниманието на треньора, за да забележи той как помага на отбора. А после, след инцидента, искал да привлече вниманието му и да се извини.

Треньорът продължаваше да ме гледа така втрен­чено и недоверчиво, сякаш умуваше кой ли от отбора се е раздрънкал. А аз се питах защо духът беше останал с възрастния, вместо да се прикрепи към друг тийней­джър. Открих, че е мъртъв почти от осем години и вече не познава съотборниците си. Някога бил не само в отбора по ориентиране в пресечена местност, но и лекоатлет.

Когато казах името на духа на тренъора, той веднага се обади на наскоро пенсионирал се учител. Слушах разго­вора им, ако можеше да се нарече така, защото говореше предимно треньорът. Той запита учителя за името на де­тето, след което каза:

– Аха. Добре. Е, ами в такъв случай… Хм. Добре. Благодаря. Когато приключи разговора, той ме погледна и каза:

– Добре. Попитайте го къде са липсващите папки.

Получих всички отговори, които той поиска, след ко­ето предложих да сътворя Светлината, за да може духът да премине в отвъдното. Бедното дете бе така смутено, че вместо да помогне, все обърква нещата през последни­те няколко години. Затова бе повече от щастливо да си отиде от този свят. То бе добро дете според мен.

Съпругата на треньора ми се обади след няколко дни, за да ми каже, че са открили папките на посоченото от мен място и че отборът е спечелил последното състе­зание.

Макар че духовете всъщност не искат да причинят проблеми на никого, трябва да подчертая, че могат да бъ­дат много опасни. Истински хаос настъпва, когато духът на тийнейджър се „сприятели” с жив тийнейджър. Много от катастрофите с младежи в тази възраст се дължат на влиянието на подобни духове. Не казвам, че са виновни с директно действие като завъртане на кормилото или настъпване на газта и спирачките, но ако са в колата, лесно могат да отвлекат вниманието на шофьора. Важно е да се запомни, че тези духове са привлечени от тийнейджъри на същата възраст, притежаващи много енергия. И могат да правят повече неща от другите духове, което се дължи именно на високата им енергия.

Не е толкова трудно да се предпазят тийнейджърите от влиянието на духовете. Просто настоявайте да носят със себе си семена от дюля всеки път, когато излизат от дома. Можете да им направите талисман от семената или просто да ги поставите в портмонето или чантичка­та. Защитата, която семената предлагат (това са същи­те семена, които поставям на вратите и прозорците на дом, от който съм прогонила духовете), може да предпази тийнейджърите да „прихванат” някой от духовете, които обитават молове, зали за тренировки, зимни пързалки, кина, театри и други места, където тълпата създава висока енергия.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 5+1=?

*