погребения

погребение погребения

 

5.

ПОГРЕБЕНИЯ

Очаквайте да присъствате на вашето собствено погребение

Повечето хора очакват бдението край мъртвеца и погребението да бъдат мрачни и тържествени събития. Знаят, че в тези мигове трябва да предложат или да получат подкрепа от семейството и приятелите си, събрали се да си спомнят делата на мъртвия и да изкажат съчувствие на живите. За повечето общества ритуалът на последното сбогуване с любимия човек е възможност да се утешат живите и да им се даде кураж.

Моята гледна точка за погребението и за дома, в който има покойник, със сигурност е различна от тази на повечето хора. Когато отивам в такъв дом, очаквам интересен, понякога невъздържан, а друг път неудобен разговор с духа. Факт е, че можете да очаквате, че ще присъствате на собственото си погребение. Помнете, че макар Светлината да е с духа от момента, в който той напусне тялото, тя остава с него няколко дни след погребението. Много рядко съм била в дома на покойник, чийто дух вече е преминал в отвъдното. Единственото изключение е, когато умре дете. Никога не съм виждала деца под три години, които да присъстват на погребението си.

Как се държат духовете на собственото си погребение

Още като вляза в дома по време на бдението, знам какво да очаквам. Въпреки че е имало случаи, които съм запомнила заради изненадата – и дори шока, общо взето поведението на духовете е еднакво. Опечалените се приближават към ковчега и виждат положеното тяло на починалия. също виждам ковчега и тялото, но също така виждам духа, който стои до краката на покойника. Това, разбира се, има точно определен смисъл за мен. От това място духовете чуват всички забележки, които опечалените правят, минавайки покрай ковчега. Те също така виждат прическите, грима и облеклото на опечалените. Особено жените могат да бъдат изключително критични по отношение на тези неща.

Духовете също така се разхождат из стаята. Подслушват разговорите и се възхищават на букетите, като внимателно следят кой ги поднася. Мъжките духове обичат да гледат през прозореца, ако могат, и да броят колко са автомобилите, които ще придружат процесията до гробището.

Дори в случаите, когато телата биват кремирани, духовете присъстват на погребалната церемония. В този случай обикновено стоят вляво от онзи, който произнася речта. През годините съм забелязала, че духовете са доволни, ако близките им са спазили последната им воля относно бдението, церемонията и погребението, и им е лесно да влязат в Светлината, което правят още на гробището или веднага след службата. По-трудно е и за духа, и за семейството, когато починалият не е оставил указания. Получавам толкова обаждания от скърбящи дъщери, които се питат как би искала да бъде облечена покойната им майка за бдението, колкото и оплаквания от разгневени духове, които не могат да повярват, че приятелите им ще ги видят за последен път в отвратителните дрехи, избрани от семейството!

И въпреки че толкова много години присъствам на различни погребения, все още се удивлявам на това колко са изненадани духовете, че ги виждаш. Веднъж покойникът бе безупречно облечен сивокос джентълмен. Духът също бе елегантен и от него се излъчваше снобизъм, докато се раз­хождаше из стаята и се възхищаваше на цветята. Дъщерите му ме бяха извикали за погребението, защото не бяха успели да открият завещанието, нито пък инструкции за погребалната служба – нещо, което никак не било характерно за изключително организирания им баща.

Пробих си бавно път през тълпата и накрая застанах до изискания джентълмен. И останах така за миг, докато той се възхищаваше на един изключително красив букет.

– Красиви са, нали? – запитах.

Той обърна рязко глава, изненадан.

– Вие ме виждате?

Отначало ми се стори забавно, че толкова внушителен на вид дух може да бъде така объркан.

Но когато кимнах с глава, за да потвърдя, той се пречупи и по бузите му потекоха сълзи – нещо, което ме шокира.

– Слава Богу! – възкликна. – Защото не знам какво щеше да стане.

Оказа се, че адвокатът му се бил възползвал от доверието и приятелството му и почти веднага след смъртта му откраднал от сейфа всичките важни документи. Духът ми каза, че адвокатът се канел да ги фалшифицира и да вложи парите му в бизнеса, в който сега щял да бъде единственият партньор. Информирах дъщерите за измяната на довереника и приятеля и за ролята му в изчезването на завещанието. Успокоен, духът влезе в Светлината веднага след погребението.

Какво правя аз по време на бдението и погребението

Някои от най-ранните ми спомени за разговори с духове датират от времето, когато посещавах домовете на покойниците заедно с баба. Предавах въпросите на съседа, лелята, братовчеда или други събрали се роднини на духа, а отговорите – на опечалените.

Все още често посещавам домове на покойници, но сега предимно по молба на непознати за мен хора, докато в миналото ходех на погребения, ако ме помолеше някой от многото приятели на баба от Стария свят. Днес обаче почти единствения начин да се озова в нечий дом, е да ме покани член от семейството на покойника или роднина по пряка линия. Няма да отида, ако ми се обади братовчед, далечна племенница или злонамерен любопитен съсед.

Единственото изключение е, когато някой почине внезапно на работното си място. В такива случаи разговарям с работодателите и отивам в дома на покойника по тяхна молба. Но задавам на духа един-единствен въпрос и той е в полза на работодателя: Каква е паролата за работния му компютър?

Няма да повярвате колко много хора забравят да осведомят по-висшестоящите за паролата на компютъра в офиса си. Ще се удивите още колко голям е броят на компютърните техници, които не могат да влязат в личните акаунти. Но може би няма да се изненадате да чуете колко често задавам въпроса за паролата на духа, който само се засмива сърдечно и ми казва да предам някоя ругатня на бившия работодател.

Правила съм това достатъчно често, за да знам, че повечето хора нямат особено въображение при избора на парола. Когато някой работодател ми се обади с новината, че е починал внезапно някой от по-възрастните му служители и аз трябва да разбера каква е паролата, първо им казвам две от най-често използваните. Tози подход дава достатъчно добри резултати. Няма да повярвате колко много мъже между петдесет и пет и шейсет и пет години използват rosebud1 за своя парола.

След като станах доста известна и особено в родния си град, въведох и някои други правила за посещението си на домовете на покойниците. Например вече не отивам там в официално обявените за бдение часове. Ако го направя, много хора – не само членовете на семейството – разбират коя съм и искат да знаят дали покойният няма специално съобщение за тях. Тълпата обикновено ме заобикаля плътно от всички страни, а аз изпадам в неудобното положение да обяснявам, че не съм там, за да си бъбря с духа или пък да предавам съобщения между него и всеки, решил да дойде на бдението. Знам, че неведнъж съм разгневявала свещеника, дошъл да каже молитва за тръгващата си от този свят душа, но открил, че семейството се интересува повече дали ковчегът е удобен на баща им, отколкото от церемонията.

Затова давам ясно да се разбере, че съм там, за да предам специална информация на семейството. Когато близките от семейството ме помолят да отида на бдението и да поговоря с любимия им покойник, внимателно избирам часовете преди или след официално обявените. За страдащите и измъчени членове на семейството първото бдение е най-трудно. Обикновено могат да чуят спокойно онова, което имам да им казвам, след като са били в дома на покойника поне няколко часа.

В други случаи, когато знам, че къщата ще бъде претъпкана или събитието особено мъчително – например ако млад човек е трагично загинал, се съгласявам да присъствам на бдението, но влизам в дома колкото може по-дискретно и незабелязано привличам вниманието на духа. Задавам му въпросите на близките му, а по-късно се срещам с тях, за да им предам отговорите. Това не е най-задоволителният метод, защото отговорите на някои от въпросите пораждат нови. Но в някои случаи е всичко, което мога да направя.

Мисля, че някои хора ме канят на погребението на починалия си близък, защото искат да разберат дали той няма скрити пари или бижута, или пък не е забравил да им каже нещо ценно. Истината обаче е, че едва ли някой умира, след като е скрил милиони под дъските на пода. Някои просто решават да отнесат тайните си в гроба.

Човек би помислил, че след като съм била вече на толкова погребения, съм видяла всичко. Още преди години съм разбрала, че това е невъзможно. Макар че съм видяла и чула много, не се съмнявам, че съществуват изненадващи ситуации, в които не съм попадала

Най-често задаваните въпроси на живите и най-честите оплаквания на мъртвите

Шокиращите случаи в моята практика са малко. Хората, които ме канят в дома си, за да разговарям с почи­нал техен роднина, попадат в няколко основни категории. Странно, но духовете също не се различават особено един от друг. И когато духът разбере, че мога да предам думи­те му на присъстващите, обикновено чувам едни и същи оплаквания и едни и същи думи на утеха.

Има ли „нещо”, за което трябва да знаем.

Най-често ми се обаждат с молба да присъствам на погребението хора, които искат да знаят дали починалият иска да каже нещо на семейството си. (В превод: Къде баба е скрила среброто и как то да попадне в ръцете ни?) ; Понякога наистина под дъските на пода има скрити пари или бижута и си тръгвам от дома със съзнанието, че семейството и духът са си разменили важна информация. В други случаи се разочаровам от гнева на живите, които узнават, че след погребението не ги очаква никаква „награда”. Честно, подобна алчност предизвиква гнева и огорчението на духа.

Понякога обаче живите усещат, че духът е измъчен или е оставил нещо недовършено. В тези случаи хората, които ми се обаждат, обикновено откриват, че интуицията им се е оказала права. Което обаче не означава, че онова, което откриват, съвпада с очакванията им.

Една жена, с разрешението на съпруга си, ми се обади за бдението на свекъра си. Починалият имаше трима сина – адвокат, лекар и армейски офицер. Най-младият син, ад­вокатът, се грижел за бащата в последните му (и много трудни) години. Бащата получил мозъчен инсулт и най-младият син, макар и да полагал предани грижи за него, изпитвал гняв, че в завещанието си той разделя поравно между тримата значителното си състояние. Таеше искре­на убеденост, че му се полага по-голям дял, тъй като два­мата със съпругата му приели болния в дома си и плащали за всекидневни грижи.

Речта на бащата бе увредена от инсулта, но той мо­жеше да общува с останалите чрез писане и компютър. Излезе наяве, че между него и най-младият син е имало се­риозна разпра. Останалите двама сина взели страната на бащата – което вероятно им е било по-лесно, тъй като той не живеел с тях. Скоро след това бащата починал.

Съпругата на адвоката ми се обади, защото въпреки властния характер на свекър й, тя била привързана към него. И успявала да разбере какво иска да каже той, въпреки увредения му говор. Знаела, че мъжът, който се грижел за него, Даниел, също го разбирал, въпреки ограничената реч. При разговора с него след смъртта на болния усетила силното му безпокойство. Даниел твърдял, че старецът не му е доверил тайните си, но снахата продължавала да усеща, че нещо не е наред. Съпругът й, адвокатът, й поз­волил да ми се обади, щом така ще се почувства по-добре. Той не вярвал в онова, което правя.

Като се имаше предвид обърканата история, не се изненадах да видя разгневения дух веднага след влизането си в къщата. Той не изгуби никакво време, а направо ми каза, че след свадата им най-младият му син, който като ад­вокат разбирал от тези неща, съставил друго завещание, според което му се падала по-голяма част от наследството – около деветдесет процента. Изчакал баща му да стане достатъчно слаб и след като му казал, че документът просто ще разпредели стоката между различни дестинации, го накарал да подпише второто завещание.

– Обаче аз надхитрих този негодник – каза ми духът на бащата.

През последните седмици от живота си помолил Даниел да го заведе при друг адвокат. Цял живот бил неспокоен от факта, че синът му се грижи за работите му, и кавгата била последното камъче, което обърнало каруца­та. С помощта на Даниел бащата предал на новия адвокат каква е последната му воля. А адвокатът бил достатъчно умен да извика лекар, който да потвърди, че старецът е с трезв разсъдък и може да подписва документи. Духът бе сигурен, че завещанието е законно.

– Даниел знае къде е завещанието – каза ми духът. – Кажете на момчетата да престанат с всички тези глупости.

Хвърлих поглед на тримата сина, скупчили се в ъгъла. Стори ми се, че си разменят остри реплики на несъгласие. Приближих се и чух най-младият да казва:

– Може да е оставил всичко на мен, защото аз се грижех за него през всичките тези години.

Съпругата му, която ме бе повикала, ме дръпна на-страни и ме запита дали мога да помогна на другите двама братя да се успокоят.

– Те са много разстроени от промяната на завещанието, както можете и сама да се досетите – каза. – Каза ли баща им защо го е направил?

Нямам думи да предам колко неловко се почувствах в онзи момент. Какво можех да кажа на тази жена, която ми се бе обадила, защото бе взела присърце интересите на семейството? Че съпругът й е лъжец и крадец? И че свекър й все още е много ядосан?

Макар да не исках да го въвличам във всичко това, знаех, че трябва да чуят истината от устата на мъжа, грижил се за баща им. Извиках му и тихо му издадох, че знам за онова, което непременно трябва да каже на семейството. После, когато той заговори, бързо се извиних. Помогнах на семейството да узнае истината, но това не правеше нещата по-лесни.

Доволен ли си от подготовката и церемонията?

Много често ми се обаждат семейства, които се тревожат дали са направили всичко правилно. Понякога искат да са сигурни, че свадливият им чичо Джордж ще обещае да премине тихо и мирно в отвъдното; друг път са искрено загрижени дали покойният е доволен от направения от тях избор.

Научила съм се да не храня очаквания и да не гадая какво ще се случи в дома на покойника след моята поява. Преди известно време жена ме извика за бдението над съпруга й. Гласът й трепереше, когато ми изказа тревогата си дали съпругът й е доволен от това, което е направила за него.

Пристигнах в дома й малко преди края на първото официално бдение. Нямаше много хора, затова просто се подписах в книгата за гости в антрето и продължих на­татък. Трябва да призная, че въпреки опита си, се изумих, като стигнах до стаята с ковчега.

Той бе подпрян изправен на стената. Бе наклонен леко, за да не падне обратно, но покойният все пак стоеше изправен в стаята. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, бе облечен в скъп тъмен костюм, а изражението на лице­то му бе спокойно.

Бях така изненадана, че дори не се огледах за духа. Оти­дох право при вдовицата и се представих:

– Какво е това? – запитах. – Не мога да повярвам, че са ви заръчали така от погребалното бюро.

Жената призна, че се обърнала към три погребални агенции, преди да попадне на онази, която се съгласила да изпълни необичайната й молба.

– Но защо? – запитах повторно. – Защо е изправен? Жената обясни, че съпругът й бил болен от известно време и че през последните месеци от болестта си непрекъснато повтарял, че твърдо не желае да се суетят излишно около него. Казал й също, че няма доверие в нея и се съмнява, че тя ще изпълни последните му желания. Знаел, че след като тя е жива, а той – мъртъв, тя ще може все пак да постъпи според собствените си желания.

Все още не бях сигурна какво става. Но преди да успея да я помоля да бъде малко по-точна, духът привлече вниманието ми. Той се бе появил отнякъде и сега стоеше до ковчега. Тръгнах към него и забелязах, че се усмихва от уши до уши. Не се съмнявах, че ситуацията го прави щастлив.

Преместих поглед от ковчега към него и казах:

– Добре, озадачена съм. Надявам се, че имате някакво обяснение.

Сега вече той се засмя на глас. Така се забавляваше, че дори не се изненада от факта, че го виждам.

– Тя никога не престава да ме удивлява – каза и кимна по посока на съпругата си. – Женени сме от трийсет и шест години и наистина мислех, че през всичките тези години нито веднъж не ме е чула какво говоря. Но предполагам, че в крайна сметка не е било така.

Напрежението вече започваше да ме уморява.

– Значи вие сте й казали да постави тялото ви изправено? – запитах.

– Казах й, че не искам да лежа за бдението в погребално бюро – отговори той и отново се закикоти неприятно.

– Добре – казах и зачаках да продължи.

– Това е – каза той. – Нима не ме чухте?

– Разбира се – отговорих. – Казали сте, че не искате да лежите в…

– Схванахте ли? – прекъсна ме той.

– Разбрах, да.

Сега съпругата стоеше до мен.

– Каза ли ви той? – запита. – Доволен ли е? Отговорих, че е повече от щастлив. Той наистина бе порозовял от смях. Не само защото не бе оставен да лежи, но защото след всичките тези години най-после бе разбрал, че тя е чувала всяка негова дума.

Има едно последно нещо, което трябва да кажа

Понякога живите чувстват, че непременно трябва да кажат нещо на починалия. Обикновено искат да се извинят за лошото си поведение, докато любимият човек е бил още жив. Когато случаят е такъв, не е необходимо да отида на погребението. Просто казвам на разтревожените опечале­ни, че трябва само да прошепнат извинението, когато се наведат над мъртвия. Духът задължително стои наблизо и ще ги чуе. Напомням им, че колкото и искрено да е извинението, не е достатъчно само да го мислят. Освен ако леля Флорънс не е можела да чете мисли, когато е била жива, не би могла да знае какво мислите само защото се е превърнала в дух. За някои хора това не е достатъчно. Те желаят да отида на погребението, защото искат да знаят дали извинението им е било прието. Научила съм, че в тези случаи трябва много да внимавам какво казвам на живите – понякога се налага да помисля какъв е мотивът на духа да им предаде определена информация. Трябва да се опитам да разбера колкото се може повече и за двете страни и за гледните им точки, преди да предам нещо, което може да ги нарани.

Веднъж ме извикаха на погребението на момиче в тийнейджърска възраст, загинало трагично в автомобилна злополука. Родителите искаха да знаят какво се бе случило. Тя била в колата с гаджето си, а то, макар и да останало живо, не могло да им даде почти никаква информация.

Пристигнах в дома и се срещнах със съкрушеното семейство, с гаджето, което очевидно бе все още в шок, и с гневния и отмъстителен дух на момичето. То стоеше до ковчега и мърмореше, че майка му обичала да го вижда с прибрана коса, но то много мразело това и защо все пак майката трябва да има последната дума? Опитах се да подходя внимателно.

– Може би майка ви не е можела да разсъждава трезво -казах. – Виждате колко разтревожени са все още.

Момичето обърна рязко глава и ме изгледа гневно.

– Да, е, каква полза има от тревогата сега? – каза кисело. -Освен това вината за смъртта ми не е моя, а негова – и посочи покосения от мъка младеж.

Това бе изключително сериозно обвинение, затова по­молих момичето за малко повече подробности. То охотно заговори и ми описа диво парти, безотговорно шофиране и незаконни вещества. Според нея гаджето й трябвало да е мъртво. а тя да седи в пълната с опечалени стая.

– Кажете им, че вината за смъртта ми е негова! – заповяда. – Кажете им, че ме е убил.

Tози вид ситуации мразя най-много. Заставят ме да предам информация, която не мога да потвърдя и която може да навреди на живите. Родителите ме бяха помолили да науча нещо повече за смъртта на дъщеря им. А ето че аз имах доста уличаваща информация.

Специално в този случай имах късмет. Бях работила няколко пъти в сътрудничество с полицията в онзи град. Един от полицаите се бе отбил да изкаже съболезнованията си на семейството и аз успях да поговоря с него отвън. Казах му, че няма нужда да споделя с мен всички подробности и че просто искам да знам дали са направили токсична проба на момчето. Той отговори, че от лабораторията са докладвали, че кръвта му е чиста. И че доколкото могат да кажат, момичето е загинало, защото не е закопчало колана си. Шофьорът обаче бил взел тази предпазна мярка. Полицаят изказа увереността си, че момичето е жертва на трагичен инцидент. Изведнъж духът се втурна рязко в коридора. Очевидно ме търсеше.

– Трябва да влезете в стаята и да видите какво става – каза той.

Последвах духа вътре. Момичето посочи гаджето си, което седеше и разговаряше с няколко момичета, вероятно нейни съученички. Едно от тях потупа по ръката момчето, което едва сдържаше сълзите си.

– Виждате ли?! – гневеше се духът. – Той ще има ново гадже само след няколко дни. Ще забрави за мен, вместо да ме помни винаги. – И внезапно смени темата: – Предадохте ли на ченгетата онова, което ви казах?

И аз изведнъж прозрях тъжния й опит да накара гаджето си да страда. Тогава заподозрях, че нейната информация може би не е сто процента вярна. Отвърнах, че ще проверя всичко казано от нея и ако наистина е вярно, ще предам думите й на родителите й. Но тъй като подозирах, че може би ще остане на земята и ще продължи да създава проблеми на бедното момче, добавих, че ако иска гаджето й да я запомни завинаги, трябва да влезе в Светлината, за да може да го посещава в сънищата му.

Е, някой вероятно бе казал на гаджето й коя съм, защото точно когато си тръгвах, той ме запита дали е вярно, че съм разговаряла с духа.

– Тя е тук – казах му.

– Може ли да й предадете нещо от мен? – запита той. – Кажете й, че много съжалявам, задето не спрях колата и не я принудих да закопчае колана си. Тя може да бъде истинска актриса и да направи от всичко драма, а аз не исках да се караме, затова я оставих да постъпи, както желае.

Бе така поразен от мъка, че не можех да му откажа утеха. Казах му, че полицията смята случилото се за трагичен инцидент и че духът на приятелката му ще има възможност да продължи напред, както и самият той. Можех само да се надявам, че и двамата ще послушат съвета ми.

В други случаи духовете са онези, които таят някакво съжаление и трябва непременно да кажат нещо на живите, за да намерят покой. Разбира се, не знам какъв е броят на ду­ховете, които се чувстват по този начин, защото те не се обаждат, за да ме поканят на погребението си и да ме помолят да предам специална информация. Мога само да кажа, че духовете, които силно желаят да поправят някаква грешка, обикновено не преминават в отвъдното. Но има случаи, когато усещам, че съм донесла по-голяма утеха на духа, отколкото на живите, които са ме извикали в дома си.

Възрастна жена бе починала след дългогодишни проблеми със здравето. Дъщерите й ме помолиха да отида на погребението и отбелязаха, че майка им непрекъснато се оплаквала ту от едно, ту от друго, но те не очаквали, че някоя от тези „предполагаеми” болести ще я убие. Тя страдала от хронична умора, а в по-късните години лекарите диагностирали неясните й болки и оплаквания като фибромиалгия2. Накрая жената заболяла от внезапна инфекция. Само след седмица изпаднала в делириум заради силната треска, а след това – в кома, от която така и не излязла. Дъщерите й слушали несвързаните й брътвежи по време на треската и знаели, че иска да на­правят нещо специално с медальона, който винаги носела на врата си.

– Решихме, че трябва да я погребем с него. Но може би иска някоя от нас да го вземе? Или двете да го поделим някак си? – чудеха се те.

Описаха медальона като златно сърце, в което има два кичура. Майка им ги била отрязала от косите им, още когато двете били бебета. Бяха наистина много загрижени и искаха да постъпят според последното желание на майка си.

Когато пристигнах в дома, майката лежеше в ковчега с медальона на шията си. Духът й стоеше над тялото и кършеше отчаяно ръце.

– Искате ли някоя от дъщерите ви да вземе медальона? – запитах, след като застанах до нея.

– Обичах момичетата и съпруга си – заяви пламенно духът. |

Кимнах и зачаках да продължи.

– Но вината… Мисля, че силното чувство за вина стана причина за болестите ми – каза тихо духът.

Бях виждала това много пъти. След смъртта хората са склонни да споделят тайни, за които никога не биха го­ворили приживе. Не знам дали така просто свалят бреме­то от плещите си, или наистина смятат, че останалите трябва да знаят, затова винаги изслушвам цялата исто­рия, преди да кажа каквото и да било.

Духът на жената ми каза, че забременяла, преди да срещне съпруга си. Родила детето и го дала за осиновяване. Бащата бил войник и се измъкнал от отговорността – тя никога повече не го видяла. Много години по-късно научила, че е умрял. Няколко месеца след като дала първото си дете за осиновяване, срещнала мъжа, който станал неин съпруг и баща на двете й дъщери. Никога не му казала за първото дете.

– Най-ужасното бе, че бебето бе осиновено от семейство в нашия град. Знам коя е тя. Понякога дори я виждам. Мислех дали да не се свържа с нея. Но не казах на никого. Имам нужда да направите нещо за мен.

– Е, не знам какво добро ще сторите на съпруга си, като му кажете сега, след смъртта си. А и момичетата ви искаха просто да знаят как да постъпят с медальона ви – отговорих. – Защо усложнявате нещата?

– Защото са сложни – каза тя. Обясни, че в медальона наистина има два кичура, но не са от косите на дъщерите й, които вярват, че е така, а от нейната собствена и тази на първото й дете. И че ако им позволи да вземат медальона, те ще живеят цял живот с лъжите й. Искала да даде медальона на първата си дъщеря.

– Тя трябва да знае, че аз съм нейната майка. Не знам защо съм толкова сигурна, но тя трябва да знае.

Отвърнах, че ще изпълня молбата й и че трябва веднага да съобщя на дъщерите й, за да могат да свалят медальона преди погребението. Добавих, че не виждам нужда да уведомяваме съпруга й и че момичетата могат да го направят по-късно, ако сметнат за необходимо. Тя се съгласи и сърдечно ми благодари.

Към края на вечерта дъщерите, които дотогава трябваше да посрещат и изпращат роднините, ме потърсиха. Запитаха дали майка им иска да знаят нещо. Влязохме в другата стая и аз им предадох разговора си с духа. Както и очаквах, те ме гледаха така, сякаш съм луда. Съобщих им името на жената, на която майка им искаше да остави медальона.

Те не говориха много. Просто ме гледаха втренчено. Не ги обвинявам. Новината бе напълно неочаквана за тях. Този бе един от случаите, в които трябва да напомням на хората, че аз само предавам съобщението. Разбира се, предпочитам да мога да кажа: „Да, майка ви каза да ви предам, че има две хиляди и петстотин долара, увити в носна кърпа, в най-долното чекмедже, в шкафа в спалнята“. Но както вече съм научила, случаят далеч невинаги е такъв.

Интересното този път бе, че шест или седем месеца по-късно, докато раздавах автографи след една от моите беседи, към мен се приближи една от дъщерите. Подаде ми книга, която да надпиша, и запита:

– Помните ли ме? Майка ми бе жената, която не искаше да бъде погребана с медальона.

Изказах надеждата, че майка й почива в мир. Тя отговори, че се е получило за всички тях. Двете със сестра й били много щастливи, че са успели да изпълнят последната воля на майка си. Открили своята полусестра и й предали медальона. Трите жени поговорили, двете по-млади разказали на най-възрастната дъщеря всичко за майката. Сестра им била изключително благодарна, защото имала здравни проблеми, а не знаела нищо за генетичното си наследство. Двете сестри окуражени от този положителен развой накрая разказали историята и на бащата, който проявил пълно разбиране за събитията, случили се преди неговата поява е цялостната картина.

Те ми благодари, задето им бях предала последната воля на майката.

– Ако не бяхте вие, никога нямаше да научим за другата си сестра. – каза – Мама щеше да е толкова щастлива

Болеше ли? Ти страхуваше ли се?

Никога не съм чувала някой дух да казва, че смъртта му е причинила болка. Разказвали са ми какви силни болки са изпитвали, докато са били болни или тежко ранени, но що се отнася до самия момент на смъртта, не съм чувала той да е придружен от болка. Някои признават, че са изпитвали страх, но най-често чувам разтърсващи истории за утехата, която близките, надничащи от Светлината, успяват да дадат на умиращите.

Едно от най-разтърсващите ми преживявания бе погребението на загинал в Ирак войник. В онова лято над двайсет млади мъже и жени от Кливланд загинаха в битките в Ирак и всяко едно от тези погребения бе особено мъчително. Беше ми особено трудно да намеря думи да утеша семействата, които ме бяха помолили да присъствам на тъжните събития. Духовете на войниците твърдяха, че са загинали, отдадени на избраната от тях професия. Твърдяха, че са доволни от себе си, защото са правели това, което искат. Бяха горди, че са умрели в бой, и казваха, че съжаляват, ако някой е разочарован. Когато предавах техните думи на се­мействата им, те, разбира се, също се гордееха, което не означаваше непременно, че намираха утеха в тях.

Но на едно от тези погребения млад войник, може би на двайсет и две или двайсет и три години, ми разказа необикновена история. Бил от семейството на военни – със сигурност поне четири поколения назад. Застанах до ковчега му и той сподели дълбоката си мъка, че трябва да изостави съпругата си и невръстния си син. Отговорих, че ще може да ги наглежда от Светлината и че също така ще може да ги навестява в съня им и да им носи утеха.

Помолих го да погледне в Светлината и да ми каже какво вижда. Той дълго и втренчено се взира, преди да прошепне:

– Удивително!

Чувала съм и други духове да казват същото, но до онзи момент нито веднъж не бях чувала следващите му думи:

– Виждам дядо! Той не говори, но е там, облечен в униформата си. А зад него има редици и редици хора, все униформи. Не мисля, че познавам някой от тях, обаче всички ми отдават чест.

Настръхнах.

– Видях флаговете и редиците хора, които придружаваха тялото ми от летището до погребалното бюро – добави – Но когато вляза в Светлината ще бъда герой.

По-късно, когато разказах на майка му за нашия разговор, на измъченото й лице се изписа усмивка:

– Оставете това на баща ми, който винаги е знаел как да накара някого да се почувства добре.

И от тази скърбяща майка научих урок, който получавам на всяко погребение – че е по-добре да търсиш доброто във всичко. В противен случай, жив или мъртъв, ще бъдеш нещастен.

1 rosebud (англ.) – розова пъпка.

2 Фибромиалгия – хронична болест, характеризираща се с болки в мускулите. Бел. пр.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 5+4=?

*