Posted on

БЛИЗО ДО СМЪРТТА ПРЕДСМЪРТНО ПРЕЖИВЯВАНЕ

ПРЕЖИВЯВАНЕ БЛИЗО ДО СМЪРТТА

Живот отвъд границата на смъртта

Съществуват ли доказателства за това, че животът на човешката личност не завършва със смъртта? Оказва се, че такива има много.

 

Предсмъртното преживяване

Какво разказват хората, възкръснали след клинична смъpm ? Били ли са наистина В „задгробния свят” или „свет-лината в края на тунела” е само физиологична реакция на умиращия мозък? Как изглежда предсмъртното преживяване през погледа на учените – медици, физиолози, физици?
Успехите на съвременната реаниматология направиха възможно връщането на човека към живот след клиничната му смърт. Най-често случаи на клинична смърт се наблюдават в кардиологичните отделения, тъй като спирането на сърцето води до летален изход. Много хора, преживели клинична смърт, разказват на лекарите какво са почувствали, когато съзнанието им се отделя от физическото тяло и започва да функционира самостоятелно.
Най-подробно предсмъртното преживяване е документирано от американския кардиолог Майкъл Сабом [1, 63]. Неговата книга „Спомени за смъртта” излиза през 1981 година.
В продължение на пет години той събира и анализира свидетелства на хора с предсмъртно преживяване. Към това го подтиква книгата на Реймънд Моуди, в която се описват случаи на клинична смърт. „Трябва да призная, че когато за първи път прочетох „Живот след живота”, си помислих, че тези описания или са измислени от хората, които след това са излъгали автора, доктор Реймънд Моуди, или са разкрасени от самия Моуди, за да привлекат повече читатели. Пет години по-късно след събеседвания със 116 пациенти аз се убедих, че подозренията ми са били неоснователни… [1]”
За разлика от много медици доктор Сабом бил готов да разгледа въпроса непредубедено. Той внимателно разпитвал пациентите, възстановяващи се след сериозен сърдечен пристъп или спиране на сърцето по време на хирургична операция, като си давал вид, че изготвя история на заболяването им. Сабом признава, че не очаквал да чуе разкази за преживяното по време на смъртта. Много от пациентите първоначално с нежелание споделяли впечатленията си, тъй като се страхували, че лекарите ще ги възприемат като халюцинации или предсмъртно бълнуване. Но като виждали искрената заинтересованост на професора, те му се доверявали. Оказало се, че независимо от пълната упойка много хора виждали и осъзнавали всичко, което става в операционната, и можели да го опишат с най-големи подробности. Те разказвали какво правели и си говорели лекарите, как изглеждали инструментите и уредите и възпроизвеждали по памет много подробности от операцията. Доктор Сабом грижливо сравнявал тези разкази със записаното в операционния дневник и със свидетелствата на медицинския персонал и всеки път се убеждавал в невероятните съвпадения, дори и когато ставало въпрос за незначителни подробности.
Ето откъс от разказ на пациент, претърпял операция на сърцето. Той се намирал под пълна упойка и главата му била покрита с чаршаф, така че не би могъл да види нищо, дори и да е бил в съзнание. Въпреки това обаче си спомнял и най-малките детайли: „Вероятно съм заспал, тъй като не си спомням как са ме пренесли в операционната. След това изведнъж видях, че стаята е осветена, само че не толкова силно, колкото очаквах. Те вече правеха нещо с мен… Главата и тялото ми бяха покрити с чаршафи… И тогава изведнъж видях какво става… бях като че ли на няколко метра над собствената си глава, сякаш в стаята имаше още някой… Видях двама лекари, които ме шиеха… Режеха гръдната кост… мога да ви нарисувам триона и уреда, с който повдигаха ребрата – беше закривен и от много хубава стомана, без никаква ръжда… Учудих се, мислех, че навсякъде ще има много кръв, но всъщност беше много малко… И сърцето не беше такова, каквото си мислех. То е голямо – широко в горната си част и тясно в долната, като континента Африка. Отгоре е розово и жълто. Малко страшно е наистина. А една част беше по-тъмна от останалото, вместо всичко да е в един цвят… Доктор С. стоеше отляво, режеше парченца от сърцето ми и ги обръщаше и така, и иначе, разглеждайки ги дълго… Много спориха дали да ми поставят байпас или не… И решиха да не ми поставят. Всички лекари с изключение на един носеха зелени терлици върху обувките, а този особняк беше с бели обувки, покрити с кръв… Това беше странно и според мен не особено хигиенично… [1]”
Такава точност при предаването на събитията трудно може да се обясни с халюцинации, предизвикани от упойка или кислороден глад (повишаване нивото на въглеродния диоксид в кръвта). Подобни състояния предполагат нарушаване на възприятията, но в дадения случай, както и във всички останали, разгледани от доктор Сабом, действителността е била възприемана напълно адекватно. Хората, преживели подобно нещо, явно са се намирали в пълно съзнание. Те не само са чували и виждали, но и са преценявали случващото се. Доктор Сабом разпитвал само психически здрави и уравновесени хора.
Затова би било трудно да отнесем усещанията им към халюцинациите, психозите или предсмъртните бълнувания.
Доктор Сабом проверил също така знанията на болните за хирургичните операции и реанимационните процедури. Той предположил, че детайлността и точността на разказите на хората с такива преживявания е свързана с това, че те просто са си представяли как протичат хирургичните операции или реанимационните процедури! За да разбере дали подобно предположение има основание, доктор Сабом създал контролна група от „сърдечно болни със стаж”, тоест хора, които прекарали дълго време по болници, но не почувствали отделяне на тялото по време на клинична смърт. По възраст, пол и националност те не се различавали от другите, които имали предсмъртни преживявания. Доктор Сабом ги водел в операционната, показвал им оборудването и инструментите, карал ги да гледат телевизионни сериали с болнична тематика. След това ги молел да опишат хода на операцията или реанимационните процедури. В крайна сметка всички участници в контролната група допуснали съществени грешки в описанията си, показващи пълно неразбиране на отделните аспекти на реанимационната процедура. В същото време болните с извънтелесни преживявания описвали събитията точно, без да допускат грешките, характерни за контролната група. Предвид факта, че поначало имали доста бегла представа за операциите и се намирали в безсъзнание, тези хора знаели до най-малки подробности какво им се е случило в операционната? Единственото разумно обяснение за този феномен било, че по време на клиничната смърт съзнанието на човека се отделя от тялото му.
Когато през 1976 г. излиза вече споменатата книга на американския психиатър Реймънд Моуди „Живот след живота”, тя има ефекта на бомба. До този момент не било прието да се говори за този феномен, още по-малко той да бъде изучаван.
„Обществото ни – пише Моуди – е категорично против дискусията за това, че животът не свършва с телесната смърт. Мнозина смятат, че понятието „задгробен живот” идва от суеверното ни минало, а научните разговори за живота след смъртта се схващат като атавизъм. Затова хората, преживели състояние, което излиза извън рамките на научните знания, говорят за това с нежелание, за да не им се смеят [101].”
Изследванията на доктор Моуди започват 10 години преди излизането на книгата му, когато той среща един професор по психиатрия, преживял клинична смърт. Психиатърът му разказал за невероятните си усещания. По-късно доктор Моуди включил в програмата на университетския си курс по философия темата за живота след биологичната смърт на човека. За негово учудване почти във всяка група имало поне един студент, който можел да разкаже за случаи на собствено извънтелесно преживяване или такова на свои близки. За необичайните преживявания на свои пациенти започнали да съобщават негови познати лекари-реаниматори. Много хора споделили с него опита си от съприкосновението си със смъртта, след като вестниците публикували съобщения за неговите изследвания. Постепенно се събрал материал за 150 болни, преживели клинична смърт, по време на която са имали извънтелесни преживявания. От тях доктор Моуди подробно разпитал 50, чиито разкази залегнали в основата на книгата „Живот след живота”.
По данни на доктор Моуди първото, с което се сблъскват умиращите, е отделянето на съзнанието от физическото тяло. Част от хората, преживели това, възприемали себе си като „чисто съзнание” подобно на пациентите на доктор Сабом. Повечето усещали себе си в някакво друго тяло, което описвали като „мъгла”, „нещо подобно на дим”, „нещо прозрачно”, „цветен облак”, „нещо фино”, „концентрирана енергия” и т.н. Те възприемали новото си тяло като нещо много по-ефимерно в сравнение с обектите на материалния свят. Новото тяло било безтегловно и лишено от плътност. С него хората можели да се носят, където си пожелаят, да се преместват в пространството с невероятна бързина и да преминават през всякакви материални прегради. Разбира се, онези, които били наоколо, не усещали, не виждали и не чували тези „прозрачни цветни облаци”, въпреки че някои от мъртвите се опитвали да влязат в контакт с тях. Тези опити не довеждали до нищо, тъй като мъртвите били станали част от друга реалност.
Някои хора не само изпитали отделянето на съзнанието от физическото си тяло, но и преминали границата, разделяща двете реалности. Те описвали този преход най-често като преминаване с много голяма скорост през някакво тъмно затворено пространство – тунел или тръба. Нерядко това движение било съпътствано от различни звуци – плисък на вълни, жужене, свистене на вятър, звън на камбани. Известният израз „светлина в края на тунела” се оказал не просто красива фраза. В края на тунела умрелите наистина били посрещани от светлина – същество, състоящо се от необикновено ярка, но не ослепителна, бяла светлина. От него се излъчвали топлина и безгранична любов, в присъствието му всички усещали спокойствие и радост. Това същество питало умрелия какво е постигнал в живота и доволен ли е от постигнатото. Общуването се осъществявало по телепатия, посредством мигновена обмяна на мисли, затова премълчаването на нещо или лъжата били изключени. Не било необходимо обаче да се лъже за оправдание, тъй като въпросът бил задаван не с осъждане или обвинение, а с чувство на любов и разбиране, с желание да бъде подтикнат човек към размисъл за собствения си живот. Това била целта и на ретроспекцията, към която излъчващото светлина същество подтиквало човека. Картините от миналото се редували с неимоверна бързина. Те били невероятно живи и реални. Човек отново преживявал живота си събитие след събитие, въпреки че според земните измерения това продължавало само секунди. Било ясно, че излъчващото светлина същество вече знае всичко това и тази ретроспекция е предназначена за умиращия, за да може той да оцени преживяното и да си извлече уроци. Понякога създанието акцентирало върху някои моменти от живота, за да подчертае двете основни задачи, заради които човек се ражда.
Първата и най-важна била да се научи да обича. Излъчващото светлина същество давало да се разбере, че става въпрос не само за любов към най-близките роднини, но и към хората наоколо, а в по-широк аспект – към всички живи същества въобще. Трябва да се научим да приемаме и обичаме човека такъв какъвто е, с всички негови недостатъци. Трябва да се научим да обичаме другия безкористно, да го обичаме, без да изискваме каквото и да било в замяна. Това е много трудно, но точно към това трябва да се стреми всеки от нас.
Втората насока в развитието на човека, за което говорело излъчващото светлина същество, била духовното развитие. Умиращите трябва да разберат универсалните закони и принципи, на които се подчинява Вселената, да осъзнаят дълбинните причини за събитията и нещата, да се изпълнят с мъдрост, а след това да използват тази мъдрост в новия си живот. Те чувствали, че духовното усъвършенстване е дълъг процес, който не завършва със смъртта, а продължава и в отвъдния свят.
Някои хора разказвали, че в определен момент започват да осъзнават, че около тях има и други същества. Това можело да бъдат техни починали роднини, приятели или духовни помощници и наставници. Във всеки случай тези същества се появявали, за да направят по-лек прехода на умиращия към другия свят. Хората, наблюдавали този свят, отбелязват, че той много прилича на нашия – там има пейзажи, сгради, хора. Само че за разлика от нашия, другият свят бил по-ярък, по-празничен, изпълнен с вълшебна светлина. Той има много названия. В християнството е прието да го наричат „задгробен” или „отвъден”, в езотериката – „свят на фината материя” или „астрален свят”, в индуизма – Брахман. Ние ще го наричаме „другата реалност”.
Книгата на доктор Моуди кара много лекари да започнат да изучават това, което са изпитали пациентите им по време на клинична смърт. За кратко време бил събран огромен фактологичен материал, свидетелстващ за повсеместното разпространение на това явление. Само 5 години след издаването на книгата, към 1980 г., били представени повече от 25 000 свидетелства на хора, преживели феномена „предсмъртно преживяване”.
Сред лекарите-психиатри пионер в тази област на научни изследвания е американката Елизабет Кюблер-Рос. Повече от двайсет години тя събира свидетелства на свои пациенти, преживели клинична смърт. Нейните материали свидетелстват, че ясни спомени за преживяното имат повече от 10 % от анкетираните. „Преди да започна да работя с умиращите – пише доктор Кюблер-Рос, – не вярвах в живота след смъртта. Сега не изпитвам и сянка на съмнение.” Тя дава за пример невероятен случай на извънтелесно преживяване, когато болният, който бил сляп по рождение, изпада в клинична смърт и наблюдава отстрани собствената си реанимация, а след това детайлно описва процедурата [63, 80].
Американският психолог Кенет Ринг в продължение на една година изследва феномена „предсмъртно преживяване” в клиниките на щата Кънектикът, САЩ. По негови данни от 102-ата пациенти, преминали през това, 60 % изпитали необикновено чувство на покой, 37 % кръжили над собственото си тяло, 23 % влезли в тунел, кладенец, погреб или шлюз, 16 % били очаровани от невероятна светлина, 26 % запомнили всевъзможни панорамни гледки [81, 118].
Английският психиатър професор Сам Парнаи от Саут-хемптънтския университет изследва повече от 60 случая на пациенти с предсмъртно преживяване по време на клинична смърт. Всички те изпитали същите усещания – напускане на физическото тяло, движение по тунел, среща с ярка светлина, ретроспекция на живота и т.н. Доктор Парнаи прави пробив в изучаването на извънтелесните преживявания. Той доказва, че тези усещания не са халюцинации, предизвикани от кислороден глад на мозъка, тъй като с помощта на апаратура се установява, че по време на реанимацията концентрацията на кислород в кръвоносните съдове на главния мозък не намалява [20, 134].
През декември 2001 г. холандски учени от болницата „Рий-енстейт” под ръководството на Пим ван Ломел публикуват в престижното научно списание The Lancet резултати от ши-рокообхватно изследване на сърдечно болни, преживели клинична смърт след спиране на сърцето. От 334-ата пациенти, анкетирани от групата на Ван Ломел в продължение на десет години в десет клиники на страната, единствено 62-ма (18 %) са имали предсмъртно преживяване, а само 41 души (12 %) са могли да опишат същността на преживяното. „Това беше неочаквано за нас – казва Ван Ломел. – Винаги се е смятало, че предсмъртното преживяване е свързано с умиращия мозък и пониженото съдържание на кислород в него. Но това не е вярно. Ако се дължеше на физиологични причини, би трябвало всички пациенти да преживяват подобно нещо [174].”
От тези 62-ма души с предсмъртно преживяване половината осъзнавали факта за собствената си смърт. Среща с други починали преживели 32 %, 31 % разказвали за преминаване през тунел, 29 % наблюдавали звездни картини; 24 % са се видели отстрани (извън тялото си), 23 % от запитаните наблюдавали ослепителна светлина, също толкова – преливащи се ярки цветове. Пред 13 % от пациентите преминали кадри
от предишен живот, a 8 % от тях разказват, че ясно видели границата между живите и мъртвите. Всички усещания били приятни и радостни, никой не изпитал негативни емоции в този момент [13].
Ван Ломел успява да докаже, че предсмъртно преживяване е възможно дори когато мозъкът вече не функционира и електроенцефалограмата показва права линия. И независимо от това, че изводите на Ван Ломел са повече от сдържани, той все пак признава, че подобни преживявания „излизат извън пределите на медицинските идеи за възможностите на човешкото съзнание и взаимоотношенията мозък/съзнание” [174].
Наталия Петровна Бехтерева, блестящ руски неврофизи-олог, научен ръководител на Института за мозъка на човека към Руската академия на науките (РАН), академик и почетен член на много международни образователни институции, заявява в едно свое интервю: „Цял живот изучавам човешкия мозък и аз като всички останали съм се сблъсквала със „странни явления”. Искам да говоря за нещата, които се знаят от всички, но или се премълчават, или са жестоко критикувани и им се лепят етикети… Не искам да се преструвам, че не съществуват… Впечатляващо е, когато „възкръсналите” разказват за това, което са видели и което им се е случило; лежейки на операционната маса, те по никакъв начин не биха могли да видят описаните събития, случили се далеч от операционната… това, което разказват, когато излизат от клинична смърт, не е кратковременен феномен на умиращия мозък, а най-вероятно преходно състояние [16].”
Както става ясно, много лекари – кардиолози, психиатри, психотерапевти – не очакват признание от колегите си, а обратно, независимо от нападките и критиките, се решават да публикуват резултатите от изследванията си. Трудно е да обвиним тези хора в мистификация, подмяна на фактите или откровена лъжа. Те не получават нищо, но рискуват кариерата и репутацията си на сериозни учени. Понеже са честни професионалисти, тези хора не могат да не огласят данните, с които разполагат. Невъзможно е да се усъмним и в искреността на хората с подобни преживявания. Обикновено те споделят впечатленията си с нежелание, като не без основание се опасяват, че казаното от тях може да бъде възприето като недостоверно. Още повече че описаните от тях усещания се отличават с невероятни сходства. Както вече отбелязах, да се свежда преживяното до халюцинации, възникнали в резултат на кислороден глад на мозъка или на упойката, е неоснователно. Показателно е, че усещанията за излизане от тялото, движение по тунел и т.н. се възприемат от тях напълно осъзнато. Така че се налага да признаем, че феноменът „предсмъртно преживяване” съществува, че със смъртта на физическото тяло съзнанието и душата на човека не престават да съществуват, а преминават в друго състояние.
Известният конструктор от бюро „Импулс” Владимир Григориевич Ефремов през целия си съзнателен живот бил атеист и не вярвал в съществуването на живот след смъртта. Той е виден учен, специалист в областта на изкуствения интелект, с голям принос за разработването на най-новите ракетни системи. Научният колектив, в който работи, е бил удостояван с държавна награда четири пъти. И ето че му се случва това, което според материалистичните му убеждения не би трябвало изобщо да се случва.
веднъж в дома на сестра ми Наталия Григориевна – разказва Владимир Григориевич пред кореспондента на вестник „Жизнъ” [131] – получих пристъп на кашлица. Почувствах, че се задъхвам. Белите ми дробове не ме слушаха, опитвах се да поема дъх, но не можех! Тялото ми се отпусна, сърцето ми спря. С хрипове и пяна поех последни глътки въздух. В главата ми се прокрадна мисълта, че това е последната секунда от живота ми. Но съзнанието ми незнайно защо не изклюеднъж почувствах невероятна лекота. Вече нищо не ме болеше – нито гърлото, нито сърцето, нито стомахът. Така добре съм се чувствал само в детството си. Не усещах тялото си и не го виждах. Но чувствата и мислите ми не ме напускаха. Летях нанякъде по гигантска тръба. Усещането за полет ми беше познато – подобно нещо ми се е случвало насън. Мислено се опитах да забавя полета и да сменя посоката. Получаваше се! Ни най-малко не изпитвах страх или ужас. Само блаженство. Опитах се да анализирам случващото се. Изводите се явиха мигновено. Светът, в който бях попаднал, съществува. Мисля, следователно съществувам.”
Клиничната смърт при него продължила много дълго – цели осем (!) минути (съвременната медицина смята, че ако тя надвиши 3-6 минути, настъпва увреждане на централната нервна система). През това време той успял да научи и осмисли много неща. Наблюденията и размишленията си публикувал в списание „Научно-технические ведомости Санкт-Петербург-ского государственного технического университета” [53], а след това ги изложил пред колегите си на един научен конгрес. Докладът му за отвъдния свят бил истинска сензация. Наблюденията на В. Г. Ефремов са изключително ценни не само защото той е бивш атеист и човек с безупречна репутация, който не се нуждае от евтина популярност; свидетелствата му са изключително важни за науката, тъй като той е голям учен с обширни познания в областта на физическите науки и през целия си живот се е занимавал с научноизследователска и инженерно-конструкторска дейност. Той не само наблюдавал, но едновременно с това и изучавал другата реалност.
Предоставяме му думата: „За мен смъртта беше невероятна радост, несравнима с нищо друго на земята. Даже земната любов не може да се сравни с преживяното там. Сега за мен смъртта не е страшна… Знам, че това е врата към друг свят… Двата свята – нашият и задгробният – са реални… Те постоянно си взаимодействат, въпреки че са отделени един от друг… [131].” Към доклада му ще се върнем отново в след-ващата глава.
Действително, ние постоянно, ежеминутно, ежесекундно Се докосваме до другия свят, но не сме в състояние да усетим нито неговата реалност, нито присъствието на неговите обитатели – душите на мъртвите. Душите обаче са в състояние да установят контакт с хората. Както се оказва, тези контакти не са толкова рядко явление.

материал от книгата на ГАЛИНА ЛАКТИОНОВА – Истината за живота след смъртта

Posted on

МНЕНИЯ ЗА СПИРИТИЗМА; МНЕНИЯ ЗА ДУХОВЕТЕ И МЕДИУМИТЕ

МНЕНИЯ И ВЪЗГЛЕДИ ЗА СПИРИТИЗМА, ДУХОВЕТЕ, МЕДИУМИТЕ

Системи на отрицанието: мошеничество, умопомраче-ние, халюцинации, мускулни спазми, физически причини, система на отразено действие. — Системи на утвърж­даването: система на колективната душа, сомнабулична система, песимистична, диаболична или демонична сис­тема, оптимистична система, юниспиритна или монос-пиритна система, мултиспиритна или полиспиритна система, система на материалната душа.

Първото чувство, обземащо ни, когато станем свидетели на странните явления на спирйтизма, е съмнение в тяхната реалност, или no-скоро в причините за пораждането им. Когато те бъдат доказани с факти и чрез експерименти, всеки може да интерпретира през призмата на собствените си идеи. Това е причината за възникването на няколко системи, които чрез най-внимателно наблюдение трябва да бъдат оценени по, своите качества.                                 

Противниците на спиритизма си мислят, че това разнооб­разие в мненията е аргумент в тяхна полза, твърдейки, че спиритистите нямат съгласие помежду си. Не може някой да представя неуверените Стъпки на една нова наука за аргу­мент. Това е напълно естествено явление. Времето ще коор-динира фактите, които ще фиксират мненията. Колкото по-точни са наблюденията и по-комплектувани фактите, толкова по-бързо ще изчезнат преждевременните идеи, ще бъде установено единство, ако не по всички детайли, то поне по основните точки. Това трябва да заеме важно място в спиритизма. Не може да се избяга от общия закон.

Следвайки прогресивното развитие на идеите, би трябвало да сложим начело в списъка това, което би могло да бъде. наречено СИСТЕМИ НА ОТРИЦАНИЕ и то е оръжие на противниците ни. Ние оборваме техните възражения във въведението и заключението на „КНИГА НА ДУХОВЕТЕ” също както и в малката книга, наречена „КАКВО Е СПИРИ-ТИЗЪМ?”. Би било излишно да започваме отново. Затова просто ще припомним с няколко думи базата на техните възражения. Спиритическите явления са два вида: с физичес­ки и с умствени резултати. Отричайки съществуването на духовете с довода, че не съществува нищо извън материята, би могло да се заключи, че те отричат и умствените резултати. Те ги коментират от тяхна гледна точка и аргументите им могат да бъдат подредени в следните системи:

СИСТЕМА НА МОШЕНИЧЕСТВО. Нашите опоненти считат много от свойствата на тези явления за измама, тъй като някои от тях могат да бъдат симулирани. Това предпо­ложение би могло да обяви всички спиритисти за измамници, всички медиуми за мошеници, без да обръща внимание на положението, характера, знанията и репутацията на отдел­ните личности. Ако това заслужаваше отговор, бихме казали, че обикновените физически явления също биха могли да бъдат имитирани от фокусници и че това не доказва нищо срещу истинската наука. Освен това има хора, чиято репутация е извън всякакво съмнение и би било крайно неучтиво да ги обвиняваме в мошеничество. След като може да се злоупотг-реби с всички, дори и с най-светите неща, защо да не може да се злоупотреби й със спиритизма?

СИСТЕМА НА УМОПОМРАЧЕНИЕ. Когато скептиците се изразяват без излишни церемонии, заявяват: „О, те са луди!”. Това е най-силният аргумент на тези, които нямат стабилни познания по темата. Този начин на отрицание е толкова употребяван, че е станал смешен. Спиритистите едва ли се тревожат от него. Те смело защитават позициите си и се утешават със знанията, които притежават, като хора, чиито заслуги не подлежат на обсъждане. Трябва да се съгласим, че това умопомрачение, ако разбира се е такова, е за предпочи­тане пред непросветените атаки на противниците им, на брой

значително по-малко от вярващите. Ако между вярващите има известен брой ексцентрици, това не доказва нищо срещу учението също както фанатизираните вярващи – срещу ре­лигията, откачените музиканти – срещу музиката или побър­каните математици – срещу математиката. Всички идеи имат своите фанатизирани привърженици и някой трябва да е надарен с прекалена глупост, за да обърка преувеличаването на .нещо със самото нещо.

СИСТЕМА НА ХАЛЮЦИНАЦИИ. Едно друго мнение, по-малко противно, дори оцветено с мъничко наука, причис­лява всички спиритически явления към илюзиите. Според тази теория наблюдателят е съвсем искрен, но той просто мисли, че вижда неща, които в действителност не вижда, рогато той наблюдава издигането на масата и увисването й във въздуха без видима помощ, масата фактически не е напуснала мястото си. Масата във въздуха е нещо като мираж, нещо като отражение. По същия начин виждаме отражението на звездите във водата. Това би могло да е така, но очевидците се убеждават във факта, преминавайки под висящата във въздуха маса, което би било доста трудно, ако тя си стоеше на мястото. От друга страна, много пъти се е случвало при слизането си долу масата да се счупи. Това също ли е оптическа измама?

СИСТЕМА НА МУСКУЛНИ СПАЗМИ. Ако това би било така за зрението, то не би могло да е същото и за слуха. Когато звукът е чут от всички присъстващи, как бихме могли да ги убедим, че той е илюзия. Един лекар дава следното положи­телно обяснение: „Причината за това са едновременните съзнателни или несъзнателни контракции на сухожилията на глязенните мускули на всички присъстващи.” Във връзка с това той навлиза в подробно анатомично обяснение, опитвай­ки се да докаже как тези сухожилия произвеждат звуци, наподобяващи биенето на барабан и дори изпълнявайки оп­ределен ритъм. Оттук той заключава, че тези, които мислят, че са чули удара на масата в пода, са или жертва на измама, или на илюзия. Това само по себе си не е ново. За нещастие на автора, претендиращ за това откритие, теорията му не издържа при всички случаи. Нека първо кажем, че тези, който се радват на способността така да командват мускулите на глезените си или където и да било другаде, са нещо изклю­чително, докато тези, които могат да карат масите да почук­ват, са далеч по-често срещано явление и че последните едва ли някога са се радвали на тази мускулна проява. На второ място, този учен е забравил да обясни как мускулните спазми на човек, неподвижен или изолиран от масата, биха произве­ли по нея вибрации, напълно осезаеми при докосване. Как този звук би могъл да бъде издаден и наложен на останалите присъстващи в различните краища на масата, на останалите мебели край стените, на тавана и т.н. Как, най-накрая, действието на този мускул може да се простре до масата, при положение че между него и масата няма пряк контакт, и на всичко отгоре да я раздвижи. Това обяснение, ако, разбира се, се приеме за задоволително, може да дискредитира само феномена на чукането по масата, не и другите форми на контакт. Нека заключим, че той е отсъдил, без да наблюдава или поне без да е наблюдавал внимателно. Може да се съжалява, че учените понякога прибързват със заключенията за неща., които не разбират, и при това, когато фактите опровергават твърденията им. Техните познания най-малкото би трябвало да ги направят по-предпазливи, когато се движат по границите им.

СИСТЕМА НА ФИЗИЧЕСКИ ПРИЧИНИ. Тук ние напус­каме сферата на Пълното отрицание. Реалността на явлението е доказана. Първата мисъл, естествено появяваща се в съзна­нието на очевидеца, е дали причината за движението не е магнетизмът, електричеството или въздействието на някакъв флуид. С една дума – на причина дълбоко физическа и материална. В това мнение няма нищо ирационално, просто тук всичко се ограничава в чисто физически рамки. Има едно обстоятелство в негова полза, а то е, че в някои случаи нарастването на силата зависи от броя на присъстващите. Всеки един от тях се явява като елемент от една човешка електрическа батерия. Както казахме, това, което отличава вярната теория, е способността й да даде обяснение за всичко. Ако отделен факт противоречи на останалите, теорията е или фалшива, или непълна, или прекалено безусловна. Това се получава в този случай. Тези движения и тези почуквания издават признаци на разум, покоряващ се на желания и

отговарящ на мисли. Щом като въздействието престава да бъде чисто физическо, причината, съвсем логично, трябва да има друг източник. По този начин системата на ИЗКЛЮЧИ­ТЕЛНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ на материални фактори отпада и може да намери привърженици само сред тези, които съдят „априори”. Главното е, че се потвърждава действието на нечий разум, и всеки, направил си труда да наблюдава, ще го разбере.

СИСТЕМА НД ОТРАЗЕНО ДЕЙСТВИЕ. Действието на интелект вече е признато, остава само да се открие източни­кът му. Мислено е, че това би могъл да е интелектът на медиума или асистентите му, отразяващ се както се отразяват светлината и звукът. Това е възможно, но само опитът може да го потвърди. Нека първо отбележим, че тази система напълно отхвърля чисто материалистическите идеи, защото, за да бъде възможно репродуцирането на интелекта на асис­тентите по индиректен път, би Трябвало да приемем, че той , е отделен от организма. Ако изразените мисли са винаги тези на асистентите, теорията на отразеното действие би могла да се счита за потвърдена. Но не е ли явлението, дори редуци­рано до тези пропорции, прекалено интересно? Мислите се предават чрез инертно тяло, превръщат се в движение и звук

– това не е ли забележително? Няма ли в него нещо, което да събуди любопитството на учения? Защо тогава го презират

– те, които до изтощение изрледват нервните влакна?

Когато в течение на разговора твоят събеседник изразява мисли, аналогични на собствените ти, това значи ли, че идват, от теб? Достатъчни са няколко потвърдени примера, за да докажат, че тази теория не може да бъде абсолютизирана. Освен това, как да си обясним отражението,-след като понякога информацията се изписва от хора, които не могат да пишат, отговори от най-висше философско естество се предават чрез неграмотни хора, получават се отговори на въпроси, зададени наум или на език, непознат за медиума. Хиляди такива факти разпръскват всяко съмнение относно независимостта на разума, чиито прояви наблюдаваме. Про­тивното мнение би могло да е единствено резултат от грешка в наблюдението. Ако присъствието на външен интелект е морално, доказано от естеството на отговора, то е материално потвърдено от директното писане. Разумният характер на явлението е извън всякакво съмнение. В такъв случай там има нещо повече от въздействие на флуиди. Й накрая, спонтан­ността на изразените мисли, без предлагани въпроси, не ни позволява да видим в тях отражение на мислите на асистента.

СИСТЕМА НА КОЛЕКТИВНА ДУША. Това е вариант на гореказаното. Според тази система се проявява само душата на медиума, но тя се свързва с душите на други живи хора, независимо присъстващи или отсъстващи, и заедно оформят една ОБЩА ДУША, кооперирайки дарбите, интелекта и знанията си. Макар че трудът, в който е изложена тази теория, е озаглавен „Светлината”, стилът му ни се струва доста тъмен и неясен. Признаваме, че за нас е трудно разбираем, но сме длъжни да го споменем. Това е лично мнение, както много други, спечелило малцина привърженици. Името ЕМА ТИРПС представя групата, изразяваща тези идеи. Книгата има следното мото: „Нищо скрито не би трябвало да остане неизучено”. Това обещание е очевидно фалшиво, защото,има много неща, които човек не може или не би трябвало да знае. Би било много самонадеяно от негова страна да иска да проникне в Божиите тайни.

СОМНАМБУЛИЧНА СИСТЕМА. Тази система има много привърженици и дори печели нови. Както и предходната, тя допуска, че източникът на разумните контакти се Крие в душата или в духа на медиума. Според теорията медиумът мултиплицира душата си, като по този начин временно увеличава душевните си сили, стигайки, до лунатично или екстатично състояние, което възбужда и направлява неговия разум. Не може да, се отрече, че в някои случаи се усещат подобни признаци, но след като присъства на значителен сеанс, никой не би повярвал, че това е правило, а не изключение. Може да се мисли, че медиумът винаги е импул-сивна илр екстатична личност, въпреки че той може да симулира, но как да повярваме, че е импулсивен, когато пише като робот, без изобщо да съзнава какво прави, смеейки се или говорейки за това или онова. Теорията е интересна, но малко трудно ще обясни Как възбудата може да накара неграмотния да пропише, а какво остава пък когато се контактува чрез почукване или с Помощта на линийка или

кошница. Ние ще видим, в края на краищата, в частта, посветена на влиянието на представите на медиумите, че случаите, в които чужд разум се разкрива чрез безспорни признаци, са толкова много и толкова явни, че не оставят място за съмнение. Вината на повечето от скалъпените теории за произхода на спиритизма е, че правят генерални заключе­ния въз основа на няколко отделни явления.

ПЕСИМИСТИЧНА, ДИАБОЛИЧНА или ДЕМОНСКА СИСТЕМА. Тук навлизаме в друг начин на мислене. Наме­сата на външни сили се приема, търси се техният произход. Несъмнено най-лесният начин е да запитаме самите тях, но някои не го приемат като достатъчна гаранция, виждайки в явлението пръста на дявола. Според тях само дяволът или демоните могат да контактуват. Ние винаги сме разбирали, че привържениците на тази система не трябва да бъдат причислявани към враговете на спиритизма, дори напротив. Нека тезите които контактуваме, бъдат демони или ангели -те са безтелесни. Да се приемат проявите на демони, значи да,се приеме възможността за контакт с невидимия свят също както с човек от този свят.

Вярата в изключителната връзка с демоните, колкото и да е ирационална, не изглежда невъзможна, когато се разгледа съществуването на духовете извън човешката природа. Зна­ейки, че духовете не са нищо друго, освен душите на умре­лите, напълно е възможно те да са загубили своето влияние, своя престиж. От това би следвало, че всички тези души са демони – душите на баща, на син, на приятел. И нашите след смъртта биха станали демони. Учението не е нито ласкателно, нито утешително за повечето хора. Трудно би било за една майка да приеме, че любимото й загубено дете, което след смъртта си идва да й даде доказателства за чувствата си и за личността си, може да бъде представител на Сатаната. Истина е, че между духовете има и много лоши, заслужаващи да ги наречем демони по простата причина, че те са били много лоши хора и смъртта не може незабавно да ги преобрази. Въпросът е дали само те са тези, с които контактуваме?

Към мислещите по този начин отправяме следните въпро­си:

1. Има ли добри и лоши духове?

2.Ако Бог е по-силен от лошите духове или демоните, бихте ли желали да ги повикате?

З. Ако потвърдим, че само лошите могат да контактуват, значи приемаме, че добрите не могат. Ако това е така, има два варианта – това е или по Божията воля, или против нея. Ако е против нея, злите духове трябва да са по-силни от него. Ако е по Неговата воля, защо, в Своята любяща доброта, Той не разреши на доброто да уравновеси влиянието на другите?

4. Какво доказателство можете да дадете за неспособността на добрите духове да контактуват?

5.  Когато знанията, показани в някои контакти, застават срещу вашата теория, вие отговаряте, че демоните могат да се преобразяват всякак, за да измамят по-успешно. Ние знаем, че има лицемерни духове, които придават на езика си фалшивия блясък на добротата. Но ако приемете, че невежес­твото може да фалшифицира истинското знание, че лошата природа може да прикрие истинската добродетел, значи нищо не би могло да разкрие измамата?

Ако демонът може сам да “контактува, както е враг на Бога и на хората, защо ни препоръчва да се молим на Бога, да се подчиняваме на волята Му, да приемаме безропотно житейс­ките несгоди, да не желаем нито богатство, нито слава, да бъдем милосърдни, и изобщо всички Божии правила, с една дума – прави всичко необходимо да разруши собствената си империя? Ако е демон този, който ни дава такива съвети, трябва да се съгласим, че колкото и да е лукав, е много несръчен, доставяйки ни оръжие срещу самия себе си.

Ако духовете контактуват, то е, защото Бог им е разрешил. Наблюдавайки добрите и лошите контакти, не е ли по-логич­но да се мисли, че Бог би разрешил на лошите да ни изпитват, а на добрите да ни съветват?

Можем ли да разберем мотивите за тази теория?

Тя е създадена от хора, убедени, че всеки, който не е на тяхното мнение, не е прав. Не можейки да отрекат фактите, те желаят да ги представят по ужасяващ начин. Когато един мюсюлманин чуе дух да говори срещу Корана., той е убеден,

че има насреща си лош дух. Същото се отнася и за евреин, чул хули срещу Мойсеевите скрижали. Колкото до католици­те, чухме едно твърдение, че духът, с който контактуваме, не би могъл да бъде друг, освен дявола. Макар че в същото време той проповядва милосърдие, търпимост, любов към ближния, Отказване от всички земни съблазни – всички принципи на Христос.

Духовете са само човешки души, а хората не са съвършени, в резултат на което има и несъвършени духове, чийто харак­тер се отразява и в контактите им. Неоспорим факт е, че има лоши, лукави и изключително лицемерни духове и с тях трябва да бъдем нащрек. Но нима защото по света се срещат и лоши хора, трябва да се изолираме от обществото? Бог ни е дал разум и справедливост да преценяваме духовете също като хората. По-добрият начин да се осигурим срещу опас­ностите, с които ни среща практикуването на спйритизма, е не да го забраняваме, а да го разбираме.

ОПТИМИСТИЧНА СИСТЕМА. За разлика от тези, които виждат в явленията само действие на демони, има и такива, виждащи в тях проява на добри духове. Те предполагат, че душата, бидейки освободена от материята, добива висша власт и мъдрост. Тяхното сляпо доверие в абсолютното пре­възходство на съществата от невидимия свят е ставало повод за много Измами и ги е научило, че с различните духове трябва да се внимава, както с различните хора.

ЮНИСПРИТНА или МОНОСПРИТНА СИСТЕМА. Раз­новидност на оптимистичната система е вярването, е един-единствен дух контактува с хората и че този дух е Христос, закрилникът на този свят. Когато присъстваме на контакт от най-отвратителен вид, изпълнен с отблъскваща грубост, злоба и злонамереност, би било осквернително и неблагочестиво да допуснем, че това е еманация на духа на Свещената доброта. Ако тези, които вярват в това, никога не са имали неприятни контакти, бихме могли Да разберем илюзиите им, но повечето от тях са имали и много лоши контакти,- които обясняват с това, че добрите духове са участвали в отвратителни неща, за да ги изпитат. Така, докато някои приписват всички контакти на дявола, който им говори добри неща с цел да ги съблазни, други пък считат, че контактуват с Христос, говорещ им отвратителни неща, за да ги изпита. Между тези две толкова различни мнения, кое да приемем за решаващо? Доброто чувство или опита? Ние казваме опита, защото е невъзможно тези,, които изразяват идеите си така ограничено, да познават изцяло нещата.

Когато представяме факти от различни прояви, било устни или визуални, доказващи самоличност – наличие на отноше­ния, приятелства или запознанства, те отговарят, че това е винаги един и същ дух. Според едните това е дяволът, според другите – Христос. Но те не ни казват защо другите духове не могат да контактуват с нас. По каква причина Духът на истината ще се представя под друго лице, заблуждавайки бедната майка,”карайки я да вярва, че е детето й, което тя оплаква. Разумът отказва за приеме, че Светият Дух би изпаднал толкова. Нещо повече, не отнема ли това от спири-тизма неговия най-голям чар, утехата след бедствието, отри­чайки възможността зд всякакви други контакти? Нека просто кажем, че тази система е ирационална и неиздържана.

МУЛТИСПРИТНА и ПОЛИСПРИТНА СИСТЕМА. Всич­ки системи, които разгледахме, разбира се, без негативните, се базират на някакви наблюдения, които обаче са непълни и зле интерпретирани. Ако къщата е червена от едната страна и бяла от другата, тези, които я виждат само от едната страна, ще казват, че е съответно червена или бяла и ще бъдат и прави, и неправи. Само този, който я е видял и от двете страни, ще каже, че тя е червена и бяла и само той ще бъде прав. По същия начин се формират и мненията за спиритизма и по същия начин може да се сбърка, ако се взема за правило изключението и за цяло това, което е само част. Затова казваме, че който иска сериозно да изучи тази наука, трябва да наблюдава внимателно и продължително, защото единст­вено времето ще му позволи да види детайлите, да улови и най-деликатните нюанси, да наблюдава множеството харак­терни обстоятелства. Но ако той спре на повърхността, ще се увлече в преждевременни и следователно грешни съждения. Тук са основните заключения, извлечени чрез пълни наблю­дения, формиращи вярата, смеем да кажем на мнозинството от спиритистите, вместо ограничителните системи, които са изолирани мнения.

1.  Спиритистките явления са дело на извънтелесен разум, с други думи – на духове.

2.  Духовете образуват невидимия свят, те са навсякъде, пространството е населено с тях до безкрайност. Винаги около нас има духове, с които сме в контакт.

3.  Духовете постоянно въздействат върху физическия и моралния свят и са една от силите на природата.

4.  Духовете не съществуват отделно от природата. Те са душите на тези, които са живели на тази земя, или в други светове, освободени от телесната си обвивка, от което следва, че душите на хората са въплътени духове, които след смъртта се превръщат в духове.

5.  Има духове от всички степени на доброто и злото, на знанието и невежеството.           .

6.  Всички те са подчинени на закона за прогреса и всички могат да стигнат до съвършенство, но тъй като притежават свободна воля, срокът може да бъде по-дълъг или по-къс, в зависимост от усилията им.

7. Те са щастливи или нещастни, в зависимост от това дали са правили добро или зло през живота си, и от степента на пречистване, до която са успели да  стигнат.  Щастието, съвършено и без компромиси, е отредено само на тези духове, които са стигнали до най-висшата форма на съвършенство.

8. Всички духове, според дадените обстоятелства, могат да се проявяват пред хората. Броят на тези, които могат да контактуват, е неограничен.

9.  Степента, до която са достигнали, можем да отгатнем по думите им. Добрите духове дават само добри съвети и говорят добри неща, всичко в тях показва възвишеност. Лошите мамят, и всички техни думи носят знака на несъвър­шенството и невежеството.

Различните степени, през които минават, са обозначени в „Книга за духовете”. Изучаването на тази класификация е необходимо, за да оценим природата на духовете, които се появяват пред нас, техните добри и лоши качества.

СИСТЕМА НА МАТЕРИАЛНАТА ДУША се заключава само в особеното мнение за съкровената природа на душата. Според него душата и периспритът са различни неща, или казано по-ясно, периспритът е душа, пречистила се постепенно чрез различни превъплъщения – както алкохолът се пречиства чрез различни дестилации. Спиритисткото учение разглежда перисприта като флуидна опаковка на душата или духа? Периспритът е материя, макар й съвсем безплътна, а душата би била повече или по-малко материална според степента на пречистването си. Системата не променя нищо от основните принципи на спиритисткото учение, поради това, че не променя с нищо съдбата на душата. Условията за нейното бъдещо щастие остават същите. Душата и периспри-тът са едно цяло, обединено под името „дух”, както зародишът и периспермът са обединени от името „плод”. Целият въпрос е дали да се ограничат като хомогенно цяло, вместо да съществуват като две отделни части. Както може да се види, това не е толкова съществено и не си струва да го спомена­ваме, тъй като може да се намелят хора, виждащи в тази словесна интерпретация нова школа. Това много ограничено мнение не се счита за нищо повече от схизма в средите на спиритистите, също както двете теории за разпространението на светлината – сред физиците.

С няколко думи ще обясним на какво почива мнението на този, който смята, че душата и периспритът са две различни неща. Ние нито измисляме, нито предполагаме, че периспри­тът ще ни разкрие това явление. Неговото съществуване ни е разкрито от духовете и наблюденията са ни убедили в това. То почива също така на изследванията върху отношенията между духовете и особено на феномена на осезаемото появя­ване, който включва според другото мнение, кристализацията и разпадането на душата на отделни части, следователно, нейната дезорганизация. При това би било необходимо да се допусне, че тази материя, която може да стигне до сетивата, е сама по себе си разумно начало, като не е разумно да се обърква тялото с душата или дрехите с тялото. Колкото до вродената природа на душата, тя е непозната за нас. Когато казваме, това е НЕМАТЕРИАЛНО, то трябва да бъде разби­рано като относително, не като безусловно усещане, защото абсолютната нематериалност би била нищо, а душата илш духът са нещо. Тяхната същност е толкова висша, че няма аналогия с това, което назоваваме материя, и затова за нас тя е нематериална.

Ето и отговора на един дух по тази тема:

„Това, което-някои наричат перисприт, е същото, което други наричат материална флуидна обвивка. Ще кажа, за да бъда по-разбираем, че този флуид е ‘съвършенството на разума – продълженията на вижданията и идеите, Разбира се, имам предвид възвишените духове. Колкото до по-лошите, земните флуиди все още присъстват в тях – това е материя, както ви става ясно. Оттам и страданията от глад, студ и т.н., страдания, неприсъщи на извисените духове, защото мислите им са изчистени от земните флуиди. За да се развива, душата винаги има нужда от посредник, защото без посредник не би била приета от вас. Периспритът е за нас, странстващите -духове, посредникът, чрез който контактуваме с вас, дали индиректно с тялото ви, или директно с душата ви. Оттам идват и безбройните разлики при различните медиуми и различните контакти. Сега се абстрахирайте от научната гледна точка, че най-същественото за перисприта – това сте вие. Разберете първо, че това е само дискусия върху приро­дата на флуидите, която е необяснима засега. Науката не я познава, но ще я опознае, ако върви ръка в ръка със спири-тизма. Периспритът може да се променя до безкрайност. Душата е мисълта, тя не променя природата ей, не стига по-напред в развитието си. Това е нещо, което не може да се обясни. Мислите ли, че аз не изследвам като вас? Вие търсите перисприта, ние – душата. Имайте търпение.

ЛАМЕНЕ”

И така, щом духовете, които преди нас са разглеждали този въпрос, все още не са вникнали в природата на душата, как бихме могли да го направим ние? Това е губене на време в опити да се разследват първите принципи, които са Божия тайна. Да претендираме, че с помощта на спиритизма ще надзърнем в това, което още не е в областта на човешките познания, е все едно дете да би знаело повече от един възрастен човек. Нека хората използват спиритизма за мо­ралното си развитие, това е същественото. Всичко останало би било безплодно й празно любопитство, чието задоволяване не би ги придвижило и крачка напред. Единственият начин да напредват е да стават по-добри. Духовете, които диктуваха книгата, носеща тяхното име, доказаха мъдростта си и запаз­вайки за себе си всичко, засягащо основите на нещата, чиито граници Бог не разрешава да бъдат прекосени, оставяйки на систематичните и самонадеяни духове отговорността за ‘пог­решните теории, повече съблазнителни, отколкото убедител­ни, обречени на забрава, както много други преди тях. Те трябва да казват само какво е необходимо на хората, за да разберат бъдещето, което ги очаква, и така да ги насърчават към добро.           

Алън Кардек Книга на медиумите, глава втора                  

Posted on

ЧУДНО И СВРЪХЕСТЕСТВЕНО

ЧУДНО И СВРЪХЕСТЕСТВЕНО

Алън Кардек

Ако вярата в духовете й техните прояви е ограничено схващане, продукт на определена система, с някои прояви на разума, подозрително напомнящи на илюзии, как бихме си обяснили толкова силното й въздействие върху хората, древ­ни и съвременни, в свещените книги и във всички известни религии? Това е, биха казали някои критици, логично, защото човекът винаги е обичал чудесата. Но какво считаме за чудо? Това, което противоречи на законите на природата. Тогава, след като сте така изцяло запознати със законите на приро­дата, за вас е възможно да ограничите и властта на Бога? Докажете, че съществуването на духовете и техните прояви противоречат на природните закони. Размишлението е едно от свойствата на духа. Възможността да въздейства на мате­рията, на нашите чувства, следователно Да предава собстве­ните си мисли, е резултат на нашата чувствителност към неговото физиологично състояние. В този факт няма нищо свръхестествено или чудно. Когато един умрял човек, напълно мъртъв, възкръсне телесно, когато разпръснатите му органи се съберат и тялото му се възстанови и върне към живот, това ще бъде чудо, свръхестествено, фантастично.

Независимо дали го признавате, или не, трябва да се каже, че духът може да повдигне масата и да я поддържа във въздуха без ничия подкрепа. Не е ли това унижение на закона за гравитацията? Да, на познатия закон, но дали Природата е казала последната си дума? Преди да бъде открита подемната сила на газовете, кой би казал, че тежка машина с хора в нея ще триумфира в небето? Не е ли изглеждало това в очите на тълпата като нещо свръхестествено, дяволско? Ако преди стотици години някой беше казал, че може да се изпрати съобщение на пет хиляди мили и да се получи отговор за няколко минути, щеше да бъде сметнат за глупак. А ако го беше направил, щяха да сметнат, че има връзки с дявола. По това време се е считало, че единствено дяволът може да се движи с такава скорост. Защо тогава един непознат флуид да не притежава свойството при някои обстоятелства да преодо­лее ефекта на материалното тегло, както водородът неутра­лизира теглото на балона?           

Това е само сравнение и идва просто да покаже, че физически това не е невъзможно. Сега бихме желали да пристъпим към възприемането на този феномен предпазливо, за да избегнем евентуална заблуда. Всички отрицания не могат да го направят несъществуващ, докато не се докажат. За нас тук няма нищо свръхестествено. Това е всичко, което – можем да кажем засега.

Ако фактът е потвърден, би могло да се каже, че го приемаме. Приемаме дори причината, която изтъквате, че това е непознат флуид. Но какво доказва намесата на духове? Би могло да се представи едно стабилно доказателство, но все пак трябва да се проследят останалите части на книгата. Ще кажем само с няколко думи, че то теоретично се съдържа в принципа – всяко разумно действие има разумна причина. На практика в забележката, че този феномен се нарича спйри-тически, се съдържа доказателство за разум, съществуващ извън материята. Този разум е извън разума на участниците в спиритическия сеанс – това е доказано на практика. След като действащото същество не може да бъде видяно, то трябва да е невидимо. Така.в поредицата от наблюдения научаваме, че невидимото същество, което сме нарекли дух, не е нищо друго освен душата на този, който е издъхнал физически,и чиято смърт е свалила от нея грубата, видимата обвивка, оставяйки й само безплътната обвивка, невидима в нормал­ното си състояние.                                          

Въздействието на невидимите същества върху материята е резултат от свойствата на тяхната флуидна обвивка. Това въздействие е разумно, защото смъртта отнема само тялото, не разума. Това е ключът към феномена, който погрешно наричат свръхестествен. Съществуването на духовете не е в такъв случай предварително изградена система, въображаема хипотеза за обяснение на фактите. Всичко е резултат от

наблюдения и естествени изводи за съществуването на душа­та. Да отречем това въздействие, значи да отречем душата и нейните свойства. Този, който мисли, че може да даде по-ра­ционално обяснение на тези разумни действия и най-вече да обясни причината за това, нека го направи и тогава неговите заслуги ще бъдат дискутирани.

За този, който приема материята като единствена сила в природата, ВСИЧКО, КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОБЯС­НЕНО СЪС ЗАКОНИТЕ НА МАТЕРИЯТА, Е ЧУДНО И СВРЪХЕСТЕСТВЕНО и за него ЧУДЕН е синоним на суе­верие. За такива хора религията се основава на съществува­нето на нематериалното, което за тях е суеверие. Те не смеят да го кажат на висок глас, само го шепнат, като външно се застраховат, твърдейки, че религията е нужна на хората, за да възпитават добре децата си. Но трябва да се избере едно от двете – или религиозните принципи са истина, или са лъжа. Ако са истина, това е така за целия свят. Ако са лъжа, не са ли по-добре невежите, отколкото просветените.

Тези, които атакуват спиритизма като нещо нереално, се базират на материалистичните принципи. Отхвърляйки всич­ко нематериално, те отхвърлят и съществуването на душата. Стигайки до дълбините на техните разсъждения, внимателно изучавайки чувствата в думите им, вие ще видите почти навсякъде тези принципи, ако не категорично формулирани, то забулени под претенциозно разумната им философия.

Така, отхвърляйки всичко произтичащо от съществуването на душата, поради нематериалното му звучеяе, не приемайки причината, те не приемат и последствията. Оттук се налага и изводът, че неспособността им да отрекат гласно спиритизма се крепи на тоталното отричане без аргументи на всичко, което не е материално: За тях необходимостта да познават това, за което говорят, е най-малката им грижа. Те си мислят, че изтъкват необорими доказателства, плод на задълбочени изследвания, между които са конвулсиите на св. Медар, камизарите от пещерите, монахините от Лоудън. Според тях това са явни измами, за което никой не спори. Но защо мислят, че тези истории са евангелието на спиритизма? Нима привържениците на спиритизма не признават, че шарлатани­те използват точно такъв тип доказателства, за да оцелеят?

Че въображението създава, а фанатизмът преувеличава пове­чето от тях?

За да разберете спиритизма, трябва да го изучите подроб­но. Няма наука, която може да бъде овладяна без изразход­ване на труд и време. Спиритизмът, който се докосва до най-важните въпроси на философията и всички отрасли на обществения ред, включително и до физическото и моралното състояние на човека, което само по себе си е отделна наука, не би могъл да бъде овладян за няколко часа. Този, който иска да проникне под повърхността, би трябвало да пожертва месеци и години, защото спиритизмът не е въртене на маси, както смятат някои. Но те обикновено говорят въз основа на „богатия” си опит, т.е. присъствието на един или два сеанса, най-често за развлечение или за убиване на времето. Ще възразят, че нямат време за повече. Но след като нямат време да го изучат, нека не говорят за него, а още по-малко го съдят.

Нека резюмираме следните предложения:      

1.  Всички спиритически явления имат за основен принцип съществуването на душата, оцеляването й след смъртта на тялото и нейните прояви.

2.  Тези явления, подчинявайки се на природните закони, не съдържат в себе си нищо ЧУДНО или СВРЪХЕСТЕСТ­ВЕНО, в буквалния смисъл на тези думи.

З. Много факти се приемат като свръхестествени поради непознаване на тяхната същност. Спиритизмът ги обяснява и ги причислява към природните явления.                     /

4. Между обстоятелствата, наричани свръхестествени, има много,  които спиритизмът отрича и чието място е сред суеверията.

5.  Доколкото спиритизмът признава, че в много от разп­ространените поверия има частица истина, отхвърля вероят­ността всички подобни истории да са плод на въображейието.

6.  Да се осъжда спиритизма за това, което не приема, е чиста проба незнание, обезценяващо мнението на този, който го дава.

7.  Обяснението на спиритическите явления представлява цяла наука, цяла философия, изискваща сериозно и подробно изучаване.

8.  Спиритизмът може да бъде критикуван само от този,

който е отлично запознат с него, изцяло го е изучил, изцяло го е изследвал с търпейието и упоритостта на добросъвестен наблюдател. Наблюдател, който не се впечатлява от забележ­ката „няма такова нещо”, а старателно проучва всеки аргу­мент. И когато отхвърли нещо, го отхвърля не просто от отрицание, а защото има по-категорични поводи. Такава критика още не е чута.

Споменахме думата ЧУДО. В основното си значение ду­мата ЧУДО означава нещо свръхестествено, нещо прекрасно. Академичното й звучене обаче е по-широко или АКТ НА ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА БОЖЕСТВЕНАТА СИЛА ВЪРХУ ОБИЧАЙНИТЕ ПРИРОДНИ ЗАКОНИ. Това в действител­ност е обичайното й значение й като метафора то ни обяснява причините за някои изненадващи ни явления. Това не бива да ни кара да мислим, че Бог е решил да ревизира някои закони, създадени от самия него. Целта ни е да докажем, че спиритическите феномени, колкото и да изглеждат необясни­ми понякога, не са извън тези закони. Те не. са свръхестест­вени, не са чудеса. Едно чудо не може да бъде обяснено. Едно спиритическо явление, напротив, може да бъде обяснено по най-разумен начин, защото е последствие на основните зако­ни. Чудото има различен характер. То е изолирано, несвър­зано с нищо, неповторимо. Но когато започне да се репроду-цира и то от различни личности, то престава да бъде чудо.

Науката всеки ден твори чудеса в очите на невежите. Някога всеки, който е знаел повече от останалите, е минавал за магьосник и тъй като се е мислило, че тези знания могат да бъдат получени само от дявола, знаещият е бивал изгарян. Сега, когато хората са много по-цивилизовани, се огранича­ват с изпращането му в лудницата.

Когато човек наистина умре, както споменахме в началото, би могъл да бъде върнат към живот само с божествената намеса. Това наистина би било чудо, тъй като противоречи на природните закони. Но ако човек само изглежда мъртъв, ако е изпаднал в латентна виталност и науката успее да го съживи, това в очите на просветените би било природно явление. Невежите обаче биха го обявили за чудо и авторът му би бил пребит с камъни или обожествен, според настрое­нието на тълпата.

В някои страни, ако един учен издигне хвърчило с метален проводник и чрез него привлече мълния върху някое дърво, запалвайки го, този нов Прометей би бил сметнат за обладан от нечисти сили, Казано между другото, в нашите очи Про­метей изглежда като предшественик на Франклин. Йехова; спирайки движението на земята, би сътворил истинско чудо, защото знаем, че никой не е надарен с такава сила. Във всяко спиритическо явление, колкото и изключително да е то, има въздействие на окултни сили. Но ако явлението е продукт на действието на невидими сили, то не е по-странно от други явления, защото окултните сили са част от силата на приро­дата, която непрекъснато оказва влияние както върху мате­риалния, така и върху духовния свят.

Posted on

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН СПИРИТИЗЪМ – ОТ КНИГА НА МЕДИУМИТЕ

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН СПИРИТИЗЪМ

Алън Кардек

Недоверчивото отношение към съществуването на духове­те се корени в липсата на познания за тяхното естество. Обикновено те се приемат като нещо, чието съществуване не е необходимо да се демонстрира. Много хора ги познават само от фантастичните истории, чути през детските години, почти както някои познават историята от романите – без стремеж да проверят дали тези истории, изчистени от забавните допълнения, имат някаква фактическа база. Не им се главо­боли с това да отстранят горчивата обвивка, за да стигнат до бадема, и затова направо го хвърлят. По същия начин някой пуритани, шокирани от някоя ругатня, подлагат всичко на отрицание.                                                  

Каквато и да е представата за духовете, тя непременно се основава на убеждението, че извън материята съществува разум. Вземаме за отправна точка съществуването, оцелява­нето и индивидуалността на душата-, за което’спиритуализмът е теоретично учение, а спиритизмът – проява. Нека за малко се абстрахираме от проявите и водени от индукцията видим до какви изводи ще стигнем.

От мига, в който е признато съществуването на душата и нейната индивидуалност след смъртта, трябва също да се признае, първо – че това е различна природа от тялото, макар че веднъж отделила се от него за кратко време тя запазва свойствата му; второ – че тя притежава собствено съзнание, позволяващо й да страда или да се радва. Приемаме, че тази . душа отива някъде. Какво се случва с нея? Къде отива тя? Общоприето е, че тя отива или в небесата, или в пъкъла. Но къде са небесата и къде – пъкълът? Казано е в други времена, че небето е над нас, а адът – под нас. Но сега, когато знаем, че земята е кръгла, Кое е над нас и кое под нас? Движението на звездите ги поставя за 12 часа под нас. А безкрайността на Космоса? Там, където човешкият поглед потъва в необятни пространства? Истина е, че знаем нещо за земните недра, но какво ще стане, когато геологията ги изучи окончателно? А тези концентрични сфери, известни като „небеса от огън” и „небеса от звезди”? Знае се, че Земята не е център на световете, че нашето Слънце е просто едно от милионите слънца, греещи в Космоса, всяко от които е център на своя планетна система. Какво става със значението на Земята, размито в тази необятност? По каква неуточнена привилегия тази незначителна прашинка, незабележителна нито с разме­ра си, нито с мястото си, нито с нещо друго, единствена ще е населена с разумни същества?

Досегашното учение за местонахождението на душите си противоречи с научните факти. Друго, по-логично учение им определя владения без точни координати – всемирното прос­транство. Това е един изцяло невидим свят, в средата на който живеем, който ни заобикаля и винаги е в пряк контакт с нас. Невъзможно ли е? Има ли нещо нелогично? Не е само това. Всичко ни говори, че не може да бъде другояче.

Но какво ще стане тогава с тях, ако ги лишите от бъдещите наказания и възнаграждения и от тяхното специално пред­назначение? Забележете недоверието, че на такива места наказание или възнаграждения изобщо съществуват, поради представянето им в неприемлива светлина. Ако вместо това кажете, че душите намират щастието или мизерията в самите себе си, че техният жребий е определен от моралното им състояние, че срещата на добрите и състрадателни души е извор на блаженство, че в зависимост от степента си на прочистване те ще проникнат и видят дълбочината на мъд­ростта, всеки ще го разбере без усилие. Нека кажем отново, че душите се стремят към висшата степен само чрез усилията,

които полагат за собственото си усъвършенстване и след серия от изпитания за пречистването си. Ангелите са души, достиг­нали най-високото ниво, което всички могат да достигнат с усилия. Те са Божии пратеници, задължени да наблюдават изпълнението на неговите замисли из цялата Вселена, щаст­ливи от славната си мисия. Демоните са души още грешни, но души, които могат да се пречистят, и това говори повече за справедливостта и добротата на Бога, отколкото учението, че те са създадени и обречени завинаги на зло.

Духовете са души лишени от телесната си обвивка. Ако духовете бяха нещо отделно, тяхното съществуване би могло да се приеме хипотетично. Но ако приемем, че съществуват душите, трябва да приемем, че съществуват и духовете, които не са нищо друго освен души. Ако приемем, че душите са навсякъде, автоматично трябва да приемем, че и духовете са навсякъде. Съществуването на духовете не може да бъде отречено, без да бъде отречено съществуването на душите.

Това,- наистина, е само теория по-смислена от всяка друга. Но не е малко да има теория, непротивопоставяща се нито на разума, нито на науката. Дори нещо повече, тя е подкрепена от факти, потвърдена от разсъждения и опити. Ние намираме тези факти във феномена на спиритическите прояви, които са явно доказателство за съществуването на душата и нейното оцеляване от тленното тяло. Но при много хора вярата свършва дотук. Те приемат съществуването на душата, рес­пективно и на духовете, но отричат възможността да се контактува с тях, тъй като материалното не може да влиза в контакт с нематериалното. Това се базира на липсата йа знания за естеството на духовете. Възприета е съвсем неточ­ната версия, че те са абстрактни, неясни същества, което е невярно.

Нека първо поговорим за духа в неговата цялост с тялото. Духът принципно съществува, тъй като е нещо, което МИС­ЛИ и ОЦЕЛЯВА. Тялото е само дреха, която духът напуска, когато тя се изхаби. След смъртта духът съблича първата, материалната, но не и втората, полуматериалната, която служи за връзка с тялото. Тази полуматериална обвивка в човешката форма образува за духа флуидно, мъгливо тяло. невидимо за нас в обичайното си състояйие, притежаваща някои свойства на материята. -Тази обвивка ще наречем ПЕРИСПРИТ. Духът тогава не е абстракция, а същество ограничено и очертано, на което се иска да бъде видимо и досегаемо, приличащо на човешките същества. Защо тогава не може да въздейства върху материята? Дали защото тялото му е флуидно? Но ако е между най-редките флуиди, .тези, които изглеждат неизмерими – например електричеството -как тогава човекът е създал най-мощните си двигатели? Нима неизмеримата светлина не е пример за въздействие на хими­ческо въздействие върху измеримата.материя? Ние не позна­ваме специфичната материя на перисприта, но нека предпо­ложим, че той е изграден от електричество или нещо подобно. Защо тогава да не притежава същите специфични свойства?

Съществуването на душата и това щ Бога – резултат едно от друго – служат за база на надстройката, преди да навлезем в спиритическа дискусия, необходима да убедим нашия събе­седник.                                                               

Ако на следните въпроси: „Вярвате да в Бога?”, „Вярвате ли, че има душа?”, „Вярвате ли, че притежавате душа?”, той отговори отрицателно или дори просто каже: „Не знам”, „Надявам се да е така, но не съм сигурен” – най-учтивият израз на отрицание, прикриващ съществуването на т. нар. прилични предразсъдъци, ще е безполезно да се продължава по-нататък, защото това ще бъде равносилно да демонстри­рате свойствата на светлината, пред слепец, непризнаващ съществуването й. В крайна сметка спиритическите прояви не са нищо друго освен прояви на свойствата на душата.

Ако основата е приета» но не като нещо вероятно, а като нещо сигурно, то съществуването на духовете се подразбира.

Ако духът иска да контактува с човек, значи той иска да обмени някаква информация с него. И защо не? Какво е човекът, ако не дух, затворен в тяло? Защо свободните духове да не могат да контактуват с пленените, също както свободен човек може да контактува с окован? След -като приемате оцеляването на душите, защо да не приемете оцеляването на чувствата? След като душите са навсякъде, не е ли естествено да се мисли, че душата, която ни е обичала през живота си, ще е близо, до нас и след това и ще използва за това предимствата на състоянието си? Нима през живота си не е

въздействала върху материята на тялото? Нима не е била тя тази, която е направлявала движенията му? Защо тогава, след смъртта си, бидейки в съгласие с друг дух, ограничен в тялото си, да не използва това тяло, за да изрази мислите ей, както някой ням би използвал говорител, осигуряващ контакта му с говорещите?

Нека за миг се абстрахираме от фактите, които според нас, правят нещата неоспорими. Нека ги приемем като скромна хипотеза и |юискаме от скептиците да ни убедят не просто чрез отрицание, а с категорични доводи, че това е невъзмож­но.

Установяваме се на тяхна територия и те преценяват нещата през призмата на материалните закони, използвайки арсенала на математически, физически, химически, механич­ни и физиологични доказателства от А до Я, винаги започ­вайки с принципа за съществуването и оцеляването на душа­та. И така:

ПЪРВО. Съществувалата в нас през живота ни душа не ,може да съществува като дух след смъртта.

ВТОРО. Ако той (духът) мисли, той не мисли за този, когото е обичал.

ТРЕТО. Ако той мисли за този, когото е обичал, той няма да пожелае да се свърже с него.

ЧЕТВЪРТО. Ако той може да бъде навсякъде, той не може да бъде до нас.

ПЕТО. Ако е до нас, той не може да контактува с нас.

ШЕСТО. Със своята флуидна обвивка той не може да въздейства върху инертната материя.

СЕДМО. Ако той може да въздейства върху инертната материя, той не може да я оживи.

ОСМО. Ако може да я оживи, той не може да направлява ръката да пише.

ДЕВЕТО. Направлявайки я да пише, той не би могъл да отговори на: нашите въпроси, и да предаде своите мисли.

Когато противниците на спиритизма ни убедят, че това е така, с ясни доводи като тези, с които Галилей е доказал, че не Слънцето се върти около Земята, а тя около него, тогава бихме приели, че съмненията им са основателни. За съжале­ние, до ден днешен техните аргументи се изчерпват с думите „Не вярвам в това”, „Това е невъзможно”. Те несъмнено ще кажат, че и ние трябва да докажем своите твърдения. Ние ще ги докажем и ако те не приемат нито доводите, нито фактите, ако те отрекат дори очевидното, ще трябва да докажат, че доводите ни са фалшиви, а фактите – невъзможни.