Posted on

БЛИЗО ДО СМЪРТТА ПРЕДСМЪРТНО ПРЕЖИВЯВАНЕ

ПРЕЖИВЯВАНЕ БЛИЗО ДО СМЪРТТА

Живот отвъд границата на смъртта

Съществуват ли доказателства за това, че животът на човешката личност не завършва със смъртта? Оказва се, че такива има много.

 

Предсмъртното преживяване

Какво разказват хората, възкръснали след клинична смъpm ? Били ли са наистина В „задгробния свят” или „свет-лината в края на тунела” е само физиологична реакция на умиращия мозък? Как изглежда предсмъртното преживяване през погледа на учените – медици, физиолози, физици?
Успехите на съвременната реаниматология направиха възможно връщането на човека към живот след клиничната му смърт. Най-често случаи на клинична смърт се наблюдават в кардиологичните отделения, тъй като спирането на сърцето води до летален изход. Много хора, преживели клинична смърт, разказват на лекарите какво са почувствали, когато съзнанието им се отделя от физическото тяло и започва да функционира самостоятелно.
Най-подробно предсмъртното преживяване е документирано от американския кардиолог Майкъл Сабом [1, 63]. Неговата книга „Спомени за смъртта” излиза през 1981 година.
В продължение на пет години той събира и анализира свидетелства на хора с предсмъртно преживяване. Към това го подтиква книгата на Реймънд Моуди, в която се описват случаи на клинична смърт. „Трябва да призная, че когато за първи път прочетох „Живот след живота”, си помислих, че тези описания или са измислени от хората, които след това са излъгали автора, доктор Реймънд Моуди, или са разкрасени от самия Моуди, за да привлекат повече читатели. Пет години по-късно след събеседвания със 116 пациенти аз се убедих, че подозренията ми са били неоснователни… [1]”
За разлика от много медици доктор Сабом бил готов да разгледа въпроса непредубедено. Той внимателно разпитвал пациентите, възстановяващи се след сериозен сърдечен пристъп или спиране на сърцето по време на хирургична операция, като си давал вид, че изготвя история на заболяването им. Сабом признава, че не очаквал да чуе разкази за преживяното по време на смъртта. Много от пациентите първоначално с нежелание споделяли впечатленията си, тъй като се страхували, че лекарите ще ги възприемат като халюцинации или предсмъртно бълнуване. Но като виждали искрената заинтересованост на професора, те му се доверявали. Оказало се, че независимо от пълната упойка много хора виждали и осъзнавали всичко, което става в операционната, и можели да го опишат с най-големи подробности. Те разказвали какво правели и си говорели лекарите, как изглеждали инструментите и уредите и възпроизвеждали по памет много подробности от операцията. Доктор Сабом грижливо сравнявал тези разкази със записаното в операционния дневник и със свидетелствата на медицинския персонал и всеки път се убеждавал в невероятните съвпадения, дори и когато ставало въпрос за незначителни подробности.
Ето откъс от разказ на пациент, претърпял операция на сърцето. Той се намирал под пълна упойка и главата му била покрита с чаршаф, така че не би могъл да види нищо, дори и да е бил в съзнание. Въпреки това обаче си спомнял и най-малките детайли: „Вероятно съм заспал, тъй като не си спомням как са ме пренесли в операционната. След това изведнъж видях, че стаята е осветена, само че не толкова силно, колкото очаквах. Те вече правеха нещо с мен… Главата и тялото ми бяха покрити с чаршафи… И тогава изведнъж видях какво става… бях като че ли на няколко метра над собствената си глава, сякаш в стаята имаше още някой… Видях двама лекари, които ме шиеха… Режеха гръдната кост… мога да ви нарисувам триона и уреда, с който повдигаха ребрата – беше закривен и от много хубава стомана, без никаква ръжда… Учудих се, мислех, че навсякъде ще има много кръв, но всъщност беше много малко… И сърцето не беше такова, каквото си мислех. То е голямо – широко в горната си част и тясно в долната, като континента Африка. Отгоре е розово и жълто. Малко страшно е наистина. А една част беше по-тъмна от останалото, вместо всичко да е в един цвят… Доктор С. стоеше отляво, режеше парченца от сърцето ми и ги обръщаше и така, и иначе, разглеждайки ги дълго… Много спориха дали да ми поставят байпас или не… И решиха да не ми поставят. Всички лекари с изключение на един носеха зелени терлици върху обувките, а този особняк беше с бели обувки, покрити с кръв… Това беше странно и според мен не особено хигиенично… [1]”
Такава точност при предаването на събитията трудно може да се обясни с халюцинации, предизвикани от упойка или кислороден глад (повишаване нивото на въглеродния диоксид в кръвта). Подобни състояния предполагат нарушаване на възприятията, но в дадения случай, както и във всички останали, разгледани от доктор Сабом, действителността е била възприемана напълно адекватно. Хората, преживели подобно нещо, явно са се намирали в пълно съзнание. Те не само са чували и виждали, но и са преценявали случващото се. Доктор Сабом разпитвал само психически здрави и уравновесени хора.
Затова би било трудно да отнесем усещанията им към халюцинациите, психозите или предсмъртните бълнувания.
Доктор Сабом проверил също така знанията на болните за хирургичните операции и реанимационните процедури. Той предположил, че детайлността и точността на разказите на хората с такива преживявания е свързана с това, че те просто са си представяли как протичат хирургичните операции или реанимационните процедури! За да разбере дали подобно предположение има основание, доктор Сабом създал контролна група от „сърдечно болни със стаж”, тоест хора, които прекарали дълго време по болници, но не почувствали отделяне на тялото по време на клинична смърт. По възраст, пол и националност те не се различавали от другите, които имали предсмъртни преживявания. Доктор Сабом ги водел в операционната, показвал им оборудването и инструментите, карал ги да гледат телевизионни сериали с болнична тематика. След това ги молел да опишат хода на операцията или реанимационните процедури. В крайна сметка всички участници в контролната група допуснали съществени грешки в описанията си, показващи пълно неразбиране на отделните аспекти на реанимационната процедура. В същото време болните с извънтелесни преживявания описвали събитията точно, без да допускат грешките, характерни за контролната група. Предвид факта, че поначало имали доста бегла представа за операциите и се намирали в безсъзнание, тези хора знаели до най-малки подробности какво им се е случило в операционната? Единственото разумно обяснение за този феномен било, че по време на клиничната смърт съзнанието на човека се отделя от тялото му.
Когато през 1976 г. излиза вече споменатата книга на американския психиатър Реймънд Моуди „Живот след живота”, тя има ефекта на бомба. До този момент не било прието да се говори за този феномен, още по-малко той да бъде изучаван.
„Обществото ни – пише Моуди – е категорично против дискусията за това, че животът не свършва с телесната смърт. Мнозина смятат, че понятието „задгробен живот” идва от суеверното ни минало, а научните разговори за живота след смъртта се схващат като атавизъм. Затова хората, преживели състояние, което излиза извън рамките на научните знания, говорят за това с нежелание, за да не им се смеят [101].”
Изследванията на доктор Моуди започват 10 години преди излизането на книгата му, когато той среща един професор по психиатрия, преживял клинична смърт. Психиатърът му разказал за невероятните си усещания. По-късно доктор Моуди включил в програмата на университетския си курс по философия темата за живота след биологичната смърт на човека. За негово учудване почти във всяка група имало поне един студент, който можел да разкаже за случаи на собствено извънтелесно преживяване или такова на свои близки. За необичайните преживявания на свои пациенти започнали да съобщават негови познати лекари-реаниматори. Много хора споделили с него опита си от съприкосновението си със смъртта, след като вестниците публикували съобщения за неговите изследвания. Постепенно се събрал материал за 150 болни, преживели клинична смърт, по време на която са имали извънтелесни преживявания. От тях доктор Моуди подробно разпитал 50, чиито разкази залегнали в основата на книгата „Живот след живота”.
По данни на доктор Моуди първото, с което се сблъскват умиращите, е отделянето на съзнанието от физическото тяло. Част от хората, преживели това, възприемали себе си като „чисто съзнание” подобно на пациентите на доктор Сабом. Повечето усещали себе си в някакво друго тяло, което описвали като „мъгла”, „нещо подобно на дим”, „нещо прозрачно”, „цветен облак”, „нещо фино”, „концентрирана енергия” и т.н. Те възприемали новото си тяло като нещо много по-ефимерно в сравнение с обектите на материалния свят. Новото тяло било безтегловно и лишено от плътност. С него хората можели да се носят, където си пожелаят, да се преместват в пространството с невероятна бързина и да преминават през всякакви материални прегради. Разбира се, онези, които били наоколо, не усещали, не виждали и не чували тези „прозрачни цветни облаци”, въпреки че някои от мъртвите се опитвали да влязат в контакт с тях. Тези опити не довеждали до нищо, тъй като мъртвите били станали част от друга реалност.
Някои хора не само изпитали отделянето на съзнанието от физическото си тяло, но и преминали границата, разделяща двете реалности. Те описвали този преход най-често като преминаване с много голяма скорост през някакво тъмно затворено пространство – тунел или тръба. Нерядко това движение било съпътствано от различни звуци – плисък на вълни, жужене, свистене на вятър, звън на камбани. Известният израз „светлина в края на тунела” се оказал не просто красива фраза. В края на тунела умрелите наистина били посрещани от светлина – същество, състоящо се от необикновено ярка, но не ослепителна, бяла светлина. От него се излъчвали топлина и безгранична любов, в присъствието му всички усещали спокойствие и радост. Това същество питало умрелия какво е постигнал в живота и доволен ли е от постигнатото. Общуването се осъществявало по телепатия, посредством мигновена обмяна на мисли, затова премълчаването на нещо или лъжата били изключени. Не било необходимо обаче да се лъже за оправдание, тъй като въпросът бил задаван не с осъждане или обвинение, а с чувство на любов и разбиране, с желание да бъде подтикнат човек към размисъл за собствения си живот. Това била целта и на ретроспекцията, към която излъчващото светлина същество подтиквало човека. Картините от миналото се редували с неимоверна бързина. Те били невероятно живи и реални. Човек отново преживявал живота си събитие след събитие, въпреки че според земните измерения това продължавало само секунди. Било ясно, че излъчващото светлина същество вече знае всичко това и тази ретроспекция е предназначена за умиращия, за да може той да оцени преживяното и да си извлече уроци. Понякога създанието акцентирало върху някои моменти от живота, за да подчертае двете основни задачи, заради които човек се ражда.
Първата и най-важна била да се научи да обича. Излъчващото светлина същество давало да се разбере, че става въпрос не само за любов към най-близките роднини, но и към хората наоколо, а в по-широк аспект – към всички живи същества въобще. Трябва да се научим да приемаме и обичаме човека такъв какъвто е, с всички негови недостатъци. Трябва да се научим да обичаме другия безкористно, да го обичаме, без да изискваме каквото и да било в замяна. Това е много трудно, но точно към това трябва да се стреми всеки от нас.
Втората насока в развитието на човека, за което говорело излъчващото светлина същество, била духовното развитие. Умиращите трябва да разберат универсалните закони и принципи, на които се подчинява Вселената, да осъзнаят дълбинните причини за събитията и нещата, да се изпълнят с мъдрост, а след това да използват тази мъдрост в новия си живот. Те чувствали, че духовното усъвършенстване е дълъг процес, който не завършва със смъртта, а продължава и в отвъдния свят.
Някои хора разказвали, че в определен момент започват да осъзнават, че около тях има и други същества. Това можело да бъдат техни починали роднини, приятели или духовни помощници и наставници. Във всеки случай тези същества се появявали, за да направят по-лек прехода на умиращия към другия свят. Хората, наблюдавали този свят, отбелязват, че той много прилича на нашия – там има пейзажи, сгради, хора. Само че за разлика от нашия, другият свят бил по-ярък, по-празничен, изпълнен с вълшебна светлина. Той има много названия. В християнството е прието да го наричат „задгробен” или „отвъден”, в езотериката – „свят на фината материя” или „астрален свят”, в индуизма – Брахман. Ние ще го наричаме „другата реалност”.
Книгата на доктор Моуди кара много лекари да започнат да изучават това, което са изпитали пациентите им по време на клинична смърт. За кратко време бил събран огромен фактологичен материал, свидетелстващ за повсеместното разпространение на това явление. Само 5 години след издаването на книгата, към 1980 г., били представени повече от 25 000 свидетелства на хора, преживели феномена „предсмъртно преживяване”.
Сред лекарите-психиатри пионер в тази област на научни изследвания е американката Елизабет Кюблер-Рос. Повече от двайсет години тя събира свидетелства на свои пациенти, преживели клинична смърт. Нейните материали свидетелстват, че ясни спомени за преживяното имат повече от 10 % от анкетираните. „Преди да започна да работя с умиращите – пише доктор Кюблер-Рос, – не вярвах в живота след смъртта. Сега не изпитвам и сянка на съмнение.” Тя дава за пример невероятен случай на извънтелесно преживяване, когато болният, който бил сляп по рождение, изпада в клинична смърт и наблюдава отстрани собствената си реанимация, а след това детайлно описва процедурата [63, 80].
Американският психолог Кенет Ринг в продължение на една година изследва феномена „предсмъртно преживяване” в клиниките на щата Кънектикът, САЩ. По негови данни от 102-ата пациенти, преминали през това, 60 % изпитали необикновено чувство на покой, 37 % кръжили над собственото си тяло, 23 % влезли в тунел, кладенец, погреб или шлюз, 16 % били очаровани от невероятна светлина, 26 % запомнили всевъзможни панорамни гледки [81, 118].
Английският психиатър професор Сам Парнаи от Саут-хемптънтския университет изследва повече от 60 случая на пациенти с предсмъртно преживяване по време на клинична смърт. Всички те изпитали същите усещания – напускане на физическото тяло, движение по тунел, среща с ярка светлина, ретроспекция на живота и т.н. Доктор Парнаи прави пробив в изучаването на извънтелесните преживявания. Той доказва, че тези усещания не са халюцинации, предизвикани от кислороден глад на мозъка, тъй като с помощта на апаратура се установява, че по време на реанимацията концентрацията на кислород в кръвоносните съдове на главния мозък не намалява [20, 134].
През декември 2001 г. холандски учени от болницата „Рий-енстейт” под ръководството на Пим ван Ломел публикуват в престижното научно списание The Lancet резултати от ши-рокообхватно изследване на сърдечно болни, преживели клинична смърт след спиране на сърцето. От 334-ата пациенти, анкетирани от групата на Ван Ломел в продължение на десет години в десет клиники на страната, единствено 62-ма (18 %) са имали предсмъртно преживяване, а само 41 души (12 %) са могли да опишат същността на преживяното. „Това беше неочаквано за нас – казва Ван Ломел. – Винаги се е смятало, че предсмъртното преживяване е свързано с умиращия мозък и пониженото съдържание на кислород в него. Но това не е вярно. Ако се дължеше на физиологични причини, би трябвало всички пациенти да преживяват подобно нещо [174].”
От тези 62-ма души с предсмъртно преживяване половината осъзнавали факта за собствената си смърт. Среща с други починали преживели 32 %, 31 % разказвали за преминаване през тунел, 29 % наблюдавали звездни картини; 24 % са се видели отстрани (извън тялото си), 23 % от запитаните наблюдавали ослепителна светлина, също толкова – преливащи се ярки цветове. Пред 13 % от пациентите преминали кадри
от предишен живот, a 8 % от тях разказват, че ясно видели границата между живите и мъртвите. Всички усещания били приятни и радостни, никой не изпитал негативни емоции в този момент [13].
Ван Ломел успява да докаже, че предсмъртно преживяване е възможно дори когато мозъкът вече не функционира и електроенцефалограмата показва права линия. И независимо от това, че изводите на Ван Ломел са повече от сдържани, той все пак признава, че подобни преживявания „излизат извън пределите на медицинските идеи за възможностите на човешкото съзнание и взаимоотношенията мозък/съзнание” [174].
Наталия Петровна Бехтерева, блестящ руски неврофизи-олог, научен ръководител на Института за мозъка на човека към Руската академия на науките (РАН), академик и почетен член на много международни образователни институции, заявява в едно свое интервю: „Цял живот изучавам човешкия мозък и аз като всички останали съм се сблъсквала със „странни явления”. Искам да говоря за нещата, които се знаят от всички, но или се премълчават, или са жестоко критикувани и им се лепят етикети… Не искам да се преструвам, че не съществуват… Впечатляващо е, когато „възкръсналите” разказват за това, което са видели и което им се е случило; лежейки на операционната маса, те по никакъв начин не биха могли да видят описаните събития, случили се далеч от операционната… това, което разказват, когато излизат от клинична смърт, не е кратковременен феномен на умиращия мозък, а най-вероятно преходно състояние [16].”
Както става ясно, много лекари – кардиолози, психиатри, психотерапевти – не очакват признание от колегите си, а обратно, независимо от нападките и критиките, се решават да публикуват резултатите от изследванията си. Трудно е да обвиним тези хора в мистификация, подмяна на фактите или откровена лъжа. Те не получават нищо, но рискуват кариерата и репутацията си на сериозни учени. Понеже са честни професионалисти, тези хора не могат да не огласят данните, с които разполагат. Невъзможно е да се усъмним и в искреността на хората с подобни преживявания. Обикновено те споделят впечатленията си с нежелание, като не без основание се опасяват, че казаното от тях може да бъде възприето като недостоверно. Още повече че описаните от тях усещания се отличават с невероятни сходства. Както вече отбелязах, да се свежда преживяното до халюцинации, възникнали в резултат на кислороден глад на мозъка или на упойката, е неоснователно. Показателно е, че усещанията за излизане от тялото, движение по тунел и т.н. се възприемат от тях напълно осъзнато. Така че се налага да признаем, че феноменът „предсмъртно преживяване” съществува, че със смъртта на физическото тяло съзнанието и душата на човека не престават да съществуват, а преминават в друго състояние.
Известният конструктор от бюро „Импулс” Владимир Григориевич Ефремов през целия си съзнателен живот бил атеист и не вярвал в съществуването на живот след смъртта. Той е виден учен, специалист в областта на изкуствения интелект, с голям принос за разработването на най-новите ракетни системи. Научният колектив, в който работи, е бил удостояван с държавна награда четири пъти. И ето че му се случва това, което според материалистичните му убеждения не би трябвало изобщо да се случва.
веднъж в дома на сестра ми Наталия Григориевна – разказва Владимир Григориевич пред кореспондента на вестник „Жизнъ” [131] – получих пристъп на кашлица. Почувствах, че се задъхвам. Белите ми дробове не ме слушаха, опитвах се да поема дъх, но не можех! Тялото ми се отпусна, сърцето ми спря. С хрипове и пяна поех последни глътки въздух. В главата ми се прокрадна мисълта, че това е последната секунда от живота ми. Но съзнанието ми незнайно защо не изклюеднъж почувствах невероятна лекота. Вече нищо не ме болеше – нито гърлото, нито сърцето, нито стомахът. Така добре съм се чувствал само в детството си. Не усещах тялото си и не го виждах. Но чувствата и мислите ми не ме напускаха. Летях нанякъде по гигантска тръба. Усещането за полет ми беше познато – подобно нещо ми се е случвало насън. Мислено се опитах да забавя полета и да сменя посоката. Получаваше се! Ни най-малко не изпитвах страх или ужас. Само блаженство. Опитах се да анализирам случващото се. Изводите се явиха мигновено. Светът, в който бях попаднал, съществува. Мисля, следователно съществувам.”
Клиничната смърт при него продължила много дълго – цели осем (!) минути (съвременната медицина смята, че ако тя надвиши 3-6 минути, настъпва увреждане на централната нервна система). През това време той успял да научи и осмисли много неща. Наблюденията и размишленията си публикувал в списание „Научно-технические ведомости Санкт-Петербург-ского государственного технического университета” [53], а след това ги изложил пред колегите си на един научен конгрес. Докладът му за отвъдния свят бил истинска сензация. Наблюденията на В. Г. Ефремов са изключително ценни не само защото той е бивш атеист и човек с безупречна репутация, който не се нуждае от евтина популярност; свидетелствата му са изключително важни за науката, тъй като той е голям учен с обширни познания в областта на физическите науки и през целия си живот се е занимавал с научноизследователска и инженерно-конструкторска дейност. Той не само наблюдавал, но едновременно с това и изучавал другата реалност.
Предоставяме му думата: „За мен смъртта беше невероятна радост, несравнима с нищо друго на земята. Даже земната любов не може да се сравни с преживяното там. Сега за мен смъртта не е страшна… Знам, че това е врата към друг свят… Двата свята – нашият и задгробният – са реални… Те постоянно си взаимодействат, въпреки че са отделени един от друг… [131].” Към доклада му ще се върнем отново в след-ващата глава.
Действително, ние постоянно, ежеминутно, ежесекундно Се докосваме до другия свят, но не сме в състояние да усетим нито неговата реалност, нито присъствието на неговите обитатели – душите на мъртвите. Душите обаче са в състояние да установят контакт с хората. Както се оказва, тези контакти не са толкова рядко явление.

материал от книгата на ГАЛИНА ЛАКТИОНОВА – Истината за живота след смъртта