и каталог на групи за развитие, тренировка, духовни лекции, семинари, курсове, културни прояви

Докзателства, че има духовен свят

ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди

 

ПЪРВА ГЛАВА
ЯВЛЕНИЕТО „СМЪРТ”

Какво значи да умреш? Този въпрос човечеството си е задавало от самото начало на своето съществува­не. През последните няколко години имах вьзможността да повдигна въпроса пред значителна аудитория. Тя включваше групи от студенти по психология, философия и социология, както и църковни организации, телевизион­ни зрители, граждански клубове и професионални медицин­ски асоциации. Въз основа на това със сигурност мога да кажа, че темата възбуди най-силни чувства у хора от раз­личен емоционален тип и с различно обществено положение.
И все пак, въпреки целия проявен интерес, истината е, че за повечето от нас е много трудно да говорят за смъртта. Има най-малко две причини за това. Едната по своята същност е психологическа и културна: темата „смърт" е табу. Ние чувстваме, може би само подсъзна­телно, че като влезем в контакт със смъртта по какъв­то и да е начин, дори индиректно, това някак ни изпра­вя пред лицето на собствената ни смърт, приближава я към нас и я прави по-реална и мислима. Например повече­то студенти по медицина (включително и аз) откриват, че дори най-индиректната среща със смъртта при пър­вото посещение на анатомичната зала в началото на обу­чението им предизвиква силно чувство на тревога. В моя случай причината за тази реакция изглеждаше съвсем яв­на. Впоследствие ми хрумна, че тя не се дьлжеше само на загрижеността ми за човека, чиито останки видях да лежат там, макар че и това чувство несъмнено бе налице. Върху онази маса аз виждах именно символа на моята собствена смъртност. По някакъв начин, дори да е би­ло само подсъзнателно, в мозъка ми се зароди следната мисъл: „Това ще се случи и с мен".
Същевременно на психологическо ниво разговорите за смъртта може би представляват още един начин да се приближим индиректно до нея. Много хора несъмнено из­питват чувството, че въобще говоренето за смъртта може да я извика в съзнанието ни, да я приближи до нас и по такъв начин да се изправим пред неизбежността на нашия собствен евентуален край. Ето защо, за да си спес­тим тази психологическа травма, просто решаваме да из­бягваме темата, доколкото е възможно.
Втората причина да ни е трудно да обсъждаме смърт­та е по-сложна, защото се корени в самата природа на езика. Повечето думи в нашия човешки език обозначават неща, които сме опознали чрез възприятията си. Ала смъртта е извън съзнателния опит на повечето от нас, защото повечето от нас не са я преживели.
Тогава, ако изобщо ще говорим за смъртта, трябва да избягваме едновременно и социалните табута, и дълбоко вкоренените лингвистични дилеми, произхождащи от на­шия собствен опит. В края на краищата онова, което често правим, е да говорим с евфемистични аналогии. Ние сравняваме смъртта или умирането с по-приятни неща от нашия опит, с неща, които са ни познати.
Може би най-често срещаната аналогия от този тип е сравнението между смъртта и съня. Казваме си, че да умреш е като да заспиш. Тази метафора обикновено се появява всекидневно в мислите и езика ни, както и в ли­тературата на много култури и на много векове. Тя е била нещо обичайно дори по времето на древните гърци. Нап­ример в „Илиада" Омир нарича съня „сестра на смърт­та", а Платон в диалога си „Извинението" влага следни-
те думи в устата на своя учител Сократ, който току-що е бил осъден на смърт от Атинския съд:
[Е, ако смъртта е само един сън без сънища], тя трябва да е чудесна придобивка. Предполагам, че ако кажем на някого да избере нощта, през която е спал тол­кова дълбоко, че дори не е сънувал, и след това да я сравни с всички други нощи и дни на живота си, а след това му кажем да помисли добре и да каже колко на брой по-хубави нощи и дни е прекарал през живота си, мис­ля, че... [за всеки] ще е лесно да преброи тези дни и нощи в сравнение с останалите. Ако смъртта е тако­ва нещо, тогава аз я наричам придобивка, защото цялото време, ако погледнем на него по този начин, не може да бъде смятано за нищо повече от една единст­вена нощ.*
Същата аналогия е вградена в съвремененния език. По­мислете върху израза „да приспя". Ако занесете кучето си на ветеринаря и му кажете да го приспи, вие естест­вено имате предвид нещо съвсем различно от онова, ко­ето се подразбира, ако заведете съпругата или съпруга си при анестезиолога и се изразите по същия начин. Някои предпочитат друга, но подобна аналогия. Да умреш, каз­ват те, е като да забравиш. Когато човек умре, той заб­равя всичките си мъки; всички болезнени и мъчителни спо­мени са заличени. Колкото и да са стари и разпростране­ни сравненията със съня и забравата, и двете са напъл­но неподходящи, що се отнася до това, че трябва да ни подействат утешително. Всяко по различен начин уста­новява едно и също твърдение. Макар че ни го казват по малко по-приемлив начин, и двете твърдения в края на краищата означават едно и също — че смъртта е прос-
*Платон, „Последните дни на Сократ". — Б. а.
mo унищожаване на съзнателния ни опит завинаги. Ако наистина е така, то тогава смъртта наистина не притежава нито една от желаните характеристики на съ­ня и забравата. Сънят е положително и желано преживяване, защото е последван от събуждане. Отморяващи­ят нощен сън прави часовете след събуждането по-при­ятни и продуктивни. Ако след съня не следва събуждане, облагите от съня стават невъзможни. По същия начин унищожаването на всички съзнателни преживявания пред­полага да бъдат заличени не само всички болезнени, но и всички приятни спомени. След като анализираме и две­те аналогии, става ясно, че нито една от тях не е дос­татъчно подходяща да ни даде някаква реална утеха или надежда пред лицето на смъртта.
Все пак има и друга гледна точка, която отхвърля пред­ставата, че смъртта е унищожение на съзнанието. Спо­ред това може би по-древно вярване някаква част на чо­вешкото същество оцелява дори след като физическото тяло престане да функционира и е напълно унищожено. Този непреходен аспект е бил наричан с най-различни име­на, сред които „психика", „душа", „разум", „дух", „соб­ственото Аз", „естество" и „съзнание". Но независимо как я наричаме, представата, че човек след физическата си смърт преминава в друга сфера на съществуване, се нарежда сред най-почитаните и древни вярвания на хора­та. В Турция е открито гробище на неандерталци от­преди около 100 000 години. Там въз основа на вкаменени отпечатъци археолозите открили, че тези древни хора са погребвали своите мъртви в ковчези от цветя, кое­то предполага, че навярно са възприемали смъртта като повод за празнуване — като преминаване на мъртвия от този свят в другия. Всъщност гробовете от много ран­ни времена по цялата земя ни дават доказателства, че хората са вярвали в следното: човек продължава да съ­ществува след телесната смърт.
Накратко, пред нас стоят два противоположни от­говора на първоначалния въпрос за естеството на смърт­та, и двата — произхождащи от древността, и двата — широко разпространени до днес. Някои твърдят, че смъртта представлява унищожение на съзнанието; дру­ги със същата увереност казват, че смъртта представ­лява преминаване на душата или на разума в друго изме­рение на реалността. С онова, което следва тук, аз не искам да отхвърля нито един от двата отговора. Само искам да съобщя за изследване, което лично проведох.
През последните няколко години се срещнах с множество хора, които са имали онова, което ще нарека „пре­живявания на прага на смъртта". Срещнах се с тези хо­ра по различни поводи. Отначало беше случайно. През 19в5 г. като студент по философия във Вирджинския уни­верситет се запознах с един професор по клинична пси­хиатрия в Медицинския институт. От самото начало бях поразен от неговата топлота, добросърдечие и чув­ство за хумор. Силно се изненадах, когато по-късно нау­чих един много интересен факт за него, а именно: че е умирал — не само веднъж, а два пъти, в разстояние от десет минути — и че е разказвал най-невероятни неща за онова, което се е случило с него, докато е бил мъртъв. По-късно го чух да разказва своята история пред малка група проявяващи интерес студенти. Бях силно впечат­лен и тъй като имах малко опит, според който да пре­ценявам подобни преживявания, „съхраних" разказа му как­то в паметта си, така и на магнетофонна лента.
Няколко години по-късно получих докторска степен по философия и започнах да преподавам в един университет в източната част на щата Северна Каролина. Веднъж на­карах студентите от моя курс да прочетат „Федон" на Платон — произведение, в което безсмъртието е сред обсъжданите теми. В лекциите си наблягах на други докт­рини, представени от Платон в него, и не отделях специално Внимание на темата за живота след смъртта. Веднъж един студент дойде при мен след лекциите. По­пита ме дали не можем да обсъдим темата за безсмър­тието. Той се интересувал от нея, защото баба му била „умряла" по време на операция и след това разказвала за невероятните си преживявания. Помолих го да ми пре­даде разказа й и за моя голяма изненада той ми предста­ви почти същата поредица от случки, каквато бях чул от професора по психиатрия преди няколко години.
По онова време започнах малко по-активно да търся подобни случаи и в курса си от лекции по философия включих и темата за оцеляването на човека след биоло­гичната смърт. Все пак избягвах да споменавам в лекциите двата разказа за преживявания на прага на смъртта. Приех стратегията на изчакване. Мислех си, че ако по­добни разкази се срещат сравнително често, то непре­менно ще чуя и нови, при положение че включа във фило­софските дискусии общата тема за оцеляването; отна­сях се с разбиране към нея и изчаквах. За моя изненада от­крих, че във всяка група от трийсетина студенти се на­мираше поне по един, който след лекциите да дойде и да ми разкаже за личните си преживявания на прага на смърт­та.
Изненада ме фактът, че разказите много си приличаха, макар че авторите им бяха хора с различно религиозно въз­питание, социално положение и образование. Когато през 1972 г. постъпих в Медицинския колеж, вече бях събрал значителен брой разкази за такива преживявания и започ­нах да споменавам неофициалните си проучвания пред поз­нати медици. Най-накрая мой приятел ме убеди да изнеса доклад пред едно медицинско дружество, последваха и дру­ги обществени изяви. Отново открих, че след всеки раз­говор непременно ще се намери някой, който да дойде и да ми разкаже за собствените си преживявания от този род.
Когато станах известен с проявения си интерес към темата, лекари започнаха да ми пращат свои пациенти, които са били на прага на смъртта и са им разказвали за необичайни преживявания. След като във вестниците из­лязоха статии за моите проучвания, други хора ми писа­ха за подобни разкази.
В момента знам за около 150 случая, свързани с това явление. Преживяванията, които изучавах, могат да се поставят в три ясно разграничени категории:
1. Преживявания на хора, възвърнати към живот, след като са били смятани, признати или обяве­ни за клинично мъртви.
2. Преживявания на хора, които при инциденти, тежки наранявания или болести са били много бли­зо до физическата смърт.
3. Преживявания на хора, които, умирайки, са ги раз­казали на присъстващите, а те по-късно са ми преразказали съдьржанието им.
Тъй като извлеченият от тези 150 случая материал бе­ше огромен, се наложи да направя подбор. Част от него имаше определена цел. Например, макар да открих, че раз­казите за преживявания от третия тип допълват раз­казите за такива от другите два типа и в голяма сте­пен съвпадат с тях, аз ги изключих от проучванията си по две причини. Първо, това ми помогна да намаля изу­чаваните случаи до по-приемлива бройка; второ, позволи ми да се придържам, доколкото е възможно, повече към разказите от първа ръка. По този начин разпитах най-обстойно около 50 души, за чиито преживявания мога да съобщя. При всички тях случаите от първия тип (при които на практика явно е настъпила клинична смърт) несъмнено изглеждат по-драматични в сравнение с оне­зи от втория тип (при които човекът е бил само на косъм от смъртта). Всъщност при публичните ми лекции, посветени на това явление, хората най-много се интере­суваха от „смъртните" случаи. В пресата се появиха ня­кои съобщения, според които аз се занимавам единстве­но със случаи от този тип.
Все пак, подбирайки историите, които представям в книгата, не се поддадох на изкушението да се занимавам само със случаи на „смърт". Защото, както ще стане яс­но, случаите от Втория тип не се различават от случа­ите от първия тип, а образуват едно цяло с тях. Нещо повече — макар че самите преживявания на косъм от смъртта забележително си приличат, и обстоятелст­вата около тях, и хората, които ги описват, са най-раз­лични. Аз съответно се опитах да дам примери за преживявания, отразяващи това разнообразие. Имайки пред­вид горните уговорки, нека сега се заемем да разгледаме как­во може да се случи при преживяването на смъртта, до­колкото съм успял да го установя.

следваща глава