и каталог на групи за развитие, тренировка, духовни лекции, семинари, курсове, културни прояви

Докзателства, че има духовен свят

ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди

 

ВТОРА ГЛАВА - част 2
ПРЕЖИВЯВАНЕТО НА СМЪРТТА

 

Тук предлагам откъси от пет интервюта, в които ня­кои от фантастичните аспекти на съществуването в ду­ховното тяло са представени от първа ръка:
1. На един завой загубих контрол над колата си, тя се отдели от пътя и изхвърча във въздуха, а аз си спом­ням как видях синьото небе и колата да пада в ка­навката. В момента, в който колата напусна пътя, си казах: „Това е катастрофа". Тогава изгубих усеща­нето за време, изгубих и физическата реалност, до­колкото се отнася до тялото ми... изгубих връзка с тялото си. Усетих моето същество или моето Аз, или моят дух, или както искате го наречете... да из-
лиза от мен навън през главата ми. И това не беше нещо болезнено, просто беше като издигане и то се намираше над мен...
Моето Аз като че ли имаше плътност, почти материална плътност, но не съвсем... нещо като, не знам, като вълни, предполагам, не нещо наисти­на материално; като че ли беше някакъв заряд, ако ви харесва да го наречем така. Но го усещах тъп, сякаш имаше и още нещо... То беше малко и като че ли кръгло, без твърди очертания. Човек би мо­гъл да го оприличи на облак... Почти изглеждаше ка­то да е в собствената си обвивка...
Когато то излезе от тялото ми, ми се стори, че по-големият край напусна най-напред, а по-мал­кият — накрая... Беше много леко чувство... много. Нямаше никакво напрежение в моето (физическо) тяло; чувството беше за пълно отделяне. Моето тяло нямаше тегло...
Най-поразителният момент в цялото това преживяване беше, когато съществото ми беше увиснало над предната част на главата ми. Като че ли то се опитваше да реши дали иска да напусне, или да оста­не. Тогава ми се струваше, че бремето е спряло. От началото до края на катастрофата всичко се движеше толкова бързо; определен, промеждутъчен момент, когато моето Аз беше увиснало над мен, а колата прехвърляше крайпътния насип, ми се струваше, че й трябва много бреме да стигне до там, и през това време аз не бях много зает с колата, нито с катаст­рофата, нито с моето тяло... само с моя разум...
Моето същество не притежаваше физически харак­теристики, но трябва да го опиша с материални средства. Бих могъл да го опиша по толкова много начини, с толкова много думи, но никое описание ня­ма да е съвсем точно. Толкова е трудно да се опише.
Най-накрая колата наистина се удари в земята и се преобърна, но аз се отървах само с навехнат врат и синина на стъпалото.
2.  [Когато излязох от моето физическо тяло], беше все едно наистина съм излязъл от тялото си и съм вля­зъл в нещо друго. Не си мислех, че съм просто едно нищо. Това беше друго тяло... но не друго нормално човешко тяло. Малко по-различно е. Не беше точно като човешко тяло, но не беше и някакво голямо кълбо от материя. Имаше форма, но не и цветове. И знам, че все още имах нещо, което може да се на­рече ръце.
Не мога да го опиша. Бях no-скоро зашеметен от всичко наоколо... от това, че виждах собственото си тяло там и всичко останало... ето защо не помислих за това в какво тяло съм. И всичко сякаш стана много бързо. Времето наистина не беше елемент от това... и все пак беше. Нещата сякаш започват да се движат по-бързо, след като излезеш от тялото си.
3. Спомням си, че ме закараха на количка в операцион­ната и следващите няколко часа бяха критични. През това време аз ту излизах от моето физическо тяло, ту влизах в него и можех да го гледам някъде точно отгоре. Но докато това ставаше, аз пак се намирах в тяло... не във физическо тяло, но в нещо друго, ко­ето бих могъл да опиша като енергийна структура. Ако трябва да го опиша с думи, ще кажа, че беше прозрачно; едно духовно същество за разлика от ма­териалното същество. Все пак то определено има­ше различни части.
4. Когато сърцето ми спря да бие... почувствах, че съм като кръгла топка и почти като да съм бил малко
кълбо... Във Вътрешността на тази топка. Просто не мога да би го опиша.
5. Бях извън тялото си и го гледах от около 10 метра разстояние, но продължавах да мисля точно както през физическия си живот. И мястото, с което мис­лех, се намираше на Височина горе-долу колкото нор­малния ми ръст. Не се намирах в тяло. Усещах не­що, нещо като... капсула или нещо като ясна фор­ма. В действителност не можех да го Видя, сякаш беше прозрачно, но не съвсем. Като че ли просто бях там... енергия може би, нещо като малка топ­ка от енергия. И всъщност нямах никакви телесни усещания... температура или нещо подобно.
В своите разкази други накратко споменават, че има подобие между материалното тяло и новото „тяло". Ед­на жена ми каза, че когато била извън тялото си, продължила да го усеща „като цяла форма с крака, ръце, Всич­ко... дори докато бях в безтегловност". Друга жена, коя­то от една точка точно под тавана е наблюдавала опи­тите да бъде съживено собственото й тяло, казва: „Продължавах да бъда в тяло. Тялото ми беше изопнато и гле­дах надолу. Раздвижих краката си и забелязах, че единият е по-топъл от другия".
Някои си спомнят, че както могат да се движат без­препятствено в това духовно състояние, така и мисъл­та им тече безпрепятствено. Многократно са ми каз­вали, че щом веднъж се приспособят към новото си положение, изпитващите тези преживявания започват да мислят по-гладко и по-бързо, отколкото при физическото си съществуване. Например един човек ми каза:
Нещата, които не са възможни сега, тогава стават възможни. Разумът ти е толкова ясен. Толкова е хуба­во. Моят разум възприемаше и преценяваше Всичко Веднага, без да се налага да го прави повече от един път. След известно време преживяното започна да добива смисъл за мен по някакъв начин.
Възприятията на новото тяло и приличат, и не при­личат на възприятията на физическото тяло. В някои отношения духовното тяло е по-ограничено. Както ве­че видяхме, кинестезията липсва. В два от случаите хо­рата казваха, че нямат усещане за температура, докато в повечето случаи се споменава за усещането на прият­на „топлина". В нито един от случаите не се съобщава за миризми или вкусови усещания при състоянието извън физическото тяло.
От друга страна, сетивата, съответстващи на фи­зическото зрение и слух, определено остават непокътна­ти в духовното тяло и всъщност сякаш се изострят и усъвършенстват в сравнение с тези в материалния жи­вот. Един мъж твърди, че докато бил „мъртъв", зрение­то му станало невероятно силно и според неговите соб­ствени думи „просто не разбирах как мога да виждам тол­кова надалече". Една жена, която си спомня тези преживявания, отбелязва: „Като че ли тази духовна сетивност нямаше граници, сякаш можех да виждам навсякъде и всич­ко". Това явление е описано много картинно в следната част от разговора ми с жена, излязла от тялото си след катастрофа:
Всички се суетяха наоколо, хора тичаха около линей­ката. И щом погледнех някого и се запитвах какво мис­ли, ставаше нещо като фотоувеличение, точно като през фотообектив, и аз бях там. Но сякаш тази част от мен — ще я нарека „моя разум" — беше все още там, където съм била, на няколко метра от тялото ми. Ко­гато исках да видя някого в далечината, като че ли част от мене подобно на трасиращ снаряд отиваше при не-
го. И no това време ми се струваше, че ако нещо се случи на някое място по света, аз можех да съм там.
В духовния свят „слухът" явно може да бъде наречен така само по аналогия и повечето от тези хора казват, че Всъщност не чуват физически гласове или звуци. Те по-скоро като че ли улавят мислите на хората около тях и както ще видим по-нататък, същото директно предаване на мисли може да играе важна роля в по-късните етапи на преживяването на смъртта.
Една дама го формулира така:
Виждах хората около мен и можех да разбера какво говорят. Не ги чувах звуково, както чувам вас. По-скоро като че ли знаех какво мислят, точно какво мислят, но само в ума си, не чрез конкретния им израз. Можех да ги разбера в секундата преди да си отворят устите.
И най-накрая, от един уникален и много интересен раз­каз става ясно, че дори жестоки увреждания на физи­ческото тяло по никакъв начин не се отразяват отри­цателно на духовното тяло. Това е случай с мъж, загу­бил по-голямата част от крака си при катастрофа, до­вела до неговата клинична смърт. Той знаел това, защо­то ясно виждал нараненото си тяло от разстояние, до­като лекарите се грижели за него. И все пак ето какво се случило, докато бил извън тялото си:
Можех да усетя тялото си и то беше цяло. Знаех го. Чувствах се цял, чувствах, че целият съм там, ма­кар да не беше така.
В това безтелесно състояние човек е изолиран от ос­таналите. Той може да вижда другите хора и напълно да разбира мислите им, но те не са в състояние нито да го
виждат, нито да го чуват. Комуникацията с други човеш­ки същества е прекъсната напълно, дори чрез осезанието, тъй като духовното тяло няма плътност. Ето защо не е никак учудващо, че след известно време в това със­тояние човек е обзет от дълбоко чувство за изолация и самота. Както се изрази един мъж, той можел да вижда всичко около себе си в болницата — всички лекари, сест­ри и останалия персонал, който вършел работата си. Но не можел да общува с тях по никакъв начин и затова се чувствал „отчайващо сам".
Мнозина са ми описвали силното чувство на самота, което ги е завладяло на този етап:
Всичко онова, което преживявах, беше толкова кра­сиво, но неописуемо. Исках другите да бъдат там с мен и също да го видят, а имах чувството, че никога няма да мога да опиша онова, което виждам. Чувствах се са­мотен, защото исках някой да бъде там и да преживее всичко заедно с мен. Но знаех, че никой друг не може да бъде там. Усещах, че се намирам в някакъв свой свят по това време. Наистина преживях пристъп на депре­сия тогава.
Или:
Не можех да докосна нищо, не можех да общувам с никого от хората около мен. Това е едно ужасно, самот­но чувство, чувство на пълна изолация. Знаех, че съм съвсем сам, само аз.
И отново:
Бях просто удивен. Не можех да повярвам, че това се случва. Не бях наистина загрижен или разстроен и не си мислех нещо от рода на „О, не, аз съм мъртъв и
родителите ми останаха сами, ще тъгуват за мен и аз няма никога повече да ги видя". Нищо такова дори не мина през ума ми.
Но през цялото време съзнавах, че съм сам, много сам... като посетител, дошъл отнякъде другаде. Сякаш бяха прекъснати всички Връзки. Знам... изглеждаше така, ка­то че ли любовта я нямаше или нещо такова. Всичко беше толкова... техническо. Всъщност не го разбирам.
Но усещането за самотност у умиращия скоро изчезва — с по-дълбокото навлизане в тези преживявания на прага на смъртта. Защото на следващ етап други същества ид­ват при него, за да му окажат помощ при прехода, който преживява. Те може да приемат формата на други духове, много често — на починали роднини или приятели, които е познавал, докато е бил жив. По-голямата част от интервюираните от мен говорят за появата на духовно съ­щество от много различен характер. В следващите някол­ко откъса ще разгледаме срещи от този род.

Среща с други
Доста хора са ми казвали, че на някакъв етап, докато са умирали, понякога — в началото на преживяването, поня­кога — след другите събития, са забелязали присъствие­то на други духовни същества в близост до тях — съ­щества, които явно са били там, за да им помогнат при прехода към смъртта, или, както е било в два случая, да им кажат, че още не им е дошло времето да умрат и че трябва да се върнат обратно във физическото си тяло.
Преживях това, докато раждах. Раждането беше изключително тежко и изгубих много кръв. Лекарят вдиг­на ръце и каза на близките ми, че умирам. Но аз бях
напълно будна през цялото време и дори, чувайки ду­мите му, усещах, че идвам на себе си. И докато трае­ше това, разбрах, че някакви същества са там, почти на тълпи, както изглеждаше, и кръжаха около тавана на стаята. Това бяха все хора, които съм познавала в миналото си и които са починали. Разпознах баба си и едно момиче, което познавах в ученическите си годи­ни, както и много други роднини и приятели. Струва ми се, че виждах главно лицата им и усещах присъст­вието им. Всички изглеждаха доволни. Това беше много щастливо събитие и аз усещах, че са дошли да ме закри­лят и да ми покажат пътя. Все едно че се прибирах у дома и те са дошли, за да ме поздравят или да ме пос­рещнат. През цялото време имах чувството, че всич­ко е леко и красиво. Беше един прекрасен и божествен момент.
Един мъж си спомня:
Няколко седмици преди случката, когато едва не ум­рях, един мой добър приятел, Боб, беше убит. И в мо­мента, когато напуснах тялото си, почувствах, че Боб стои там, точно до мене. Можех да го видя в ума си и имах чувството, че е там, но беше странно. Не го виждах като физическо тяло. Можех да виждам различни неща, но не като физическа форма и все пак точно тол­кова ясно, неговата външност, всичко. Това смислено ли е? Той се намираше там, но нямаше физическо тяло. Беше нещо като прозрачно тяло и аз можех да възпри­ема всичките му части — ръце, крака и тъй нататък, но не го виждах като физическо тяло. Тогава не ми се стори странно, защото всъщност не ми беше необхо­димо да го гледам с очите си. Пък и нямах очи.
Непрекъснато го питах: „Боб, къде да отида сега? Как­во се е случило? Мъртъв ли съм или не?". Той въобще не
ми отговори, не каза нито дума. Обаче докато лежах в болницата, често беше там и аз отново го питах: „Как­во става?", но нямаше отговор. А после, в деня, когато лекарите казаха: „Той ще живее", Боб си отиде. Повече не го видях и не усетих присъствието му. Тъй сякаш ча­каше да премина последната граница и след това щеше да ми каже, да ми обясни подробно какво става.
В други случаи духовете, които хората срещат, не са личности, които са познавали в материалния си живот. Една жена разказва, че когато напуснала тялото си, видя­ла не само собственото си прозрачно духовно тяло, но и друго, на друг човек, починал наскоро. Тя не знаела кой е човекът, но направи много интересна забележка: „Не виждах този човек, този дух, изобщо да има някаква определе­на възраст. Дори аз самата нямах никакъв усет за време".
В някои случаи хората вярвали, че съществата, с кои- то са се срещнали, са техните „духове пазители". Такъв дух казал на един човек: „Аз ти помогнах през този етап на твоето съществуване, но сега ще те върна при другите". Една жена ми разказа, че когато напускала тяло- то си, забелязала присъствието на две други духовни същества и те се представили като нейните „духовни наставници".
В два други много подобни случая хората ми разказаха, че са чули глас, който им казал, че още не са мъртви и че трябва да се върнат. Ето как го описва единият от тях:
Чух глас, не човешки глас, но като чуване извън фи­зическите сетива, който ми каза какво трябва да нап­равя — да се върна обратно, и не се страхувах да се върна в моето физическо тяло.
И накрая — духовните същества могат да приемат малко по-аморфна форма.
Докато бях мъртъв, в онази празнота, разговарях с хора... и все пак всъщност не мога да кажа, че съм говорил с физически хора. Но имах чувството, че има хора около мен, усещах присъствието им, можех да усе­тя как се движат, макар че никого не видях. От вре­ме на време имах вьзможността да говоря с един от тях, но не можех да ги видя. И когато се чудех какво става, винаги в отговор един от тях ми изпращаше мисълта, че всичко е наред, че аз умирам, но ще бъда добре. Тъй че въобще не се притеснявах за положение-то си. На всеки въпрос, който задавах, винаги получа­вах отговор. Те не оставиха съзнанието ми празно.
Съществото от светлина
Може би най-невероятният общ елемент в тези разка­зи, които съм изучавал, и с положителност елементът, оказващ най-дълбоко въздействие върху личността, е срещата с много ярка светлина. Типичното е, че тази светлина първоначално е слаба, но бързо става по-ярка, докато придобие неземен блясък. И все пак, макар че тази светлина (обикновено описвана като „бяла" или „ясна") притежава неописуем блясък, мнозина изрично отбеляз­ват, че тя по никакъв начин не наранява очите им, ни­то ги заслепява, нито им пречи да виждат другите не­ща около себе си (може би защото на този етап те ве­че не притежават материални „очи", които да бъдат заслепени).
Но въпреки необичайното проявление на тази светли­на, нито един човек не е изразил каквото и да било съм­нение, че тя представлява същество, същество от свет­лина. Не само това, тя е персонално същество. Има мно­го определена персоналност. Любовта и топлината, ко­ито това същество излъчва към умиращия, са съвършено неописуеми и той се чувства напълно обгърнат и погълнат от тях и напълно приет в присъствието на това същество. Тя притежава непреодолимо магнетично привличане за него. Тя го притегля неизбежно.
Интересното е, че докато горното описание на съществото от светлина е неизменно едно и също, идентифи­цирането на съществото варира при всеки индивид и до голяма степен като че ли представлява функция на рели­гиозното обкръжение, възпитание или вярата на човека. Повечето от християните по възпитание или убеждение идентифицират светлината с Христос и понякога привеждат библейски сравнения в подкрепа на своята интерпре­тация. Двама евреи, мъж и жена, определиха светлината като „ангел". Но и в двата случая обектите нямаха пред­вид, че съществото има крила, свири на арфа или дори че притежава човешка форма или Външност. Само светли­на. И двамата се опитваха да ми обяснят, че са Взели съ­ществото за пратеник или водач. Един мъж, който въ­обще не е имал религиозно Възпитание и не е бил вярващ преди преживяването, определи онова, което е видял, ка­то „същество от светлина". Същият израз използва и да­ма от християнската вяра, която очевидно въобще не се смяташе задължена да нарече светлината „Христос".
Скоро след появяването си съществото започва да об­щува с умиращия човек. Трябва да се отбележи, че това общуване става по същия директен начин, както е в предходното описание на човек в духовното си тяло, който „улавя мислите" на околните. Защото тук от­ново хората твърдят, че не са чули никакъв материа­лен глас или звуци, идващи от съществото, нито че са отговорили на съществото чрез звукова реч. По-скоро се съобщава за пряка, безпрепятствена обмяна на мис­ли, които са толкова ясни, че не съществува ни най-мал­ка възможност да излъжеш или да разбереш неправилно светлината.
Нещо повече, безпрепятствената обмяна на мисли до­ри не става на родния език на човека. Но той разбира идеално и веднага е наясно с всичко. Той дори не може да преведе разменените мисли по време на преживяването на прага на смъртта на човешкия език, който трябва да говори сега, след като са го върнали към живота.
Следващият етап от преживяването ясно илюстрира колко е трудно да се направи превод от този неизра­зим език. Съществото почти веднага изпраща определе­на мисъл към човека, пред когото се е появило така дра­матично. Обикновено хората, с които съм разговарял, се опитват да формулират тази мисъл като въпрос. Сре­щал съм някои от следните преводи: „Готов ли си да ум­реш?", „Подготвен ли си да умреш?", „Какво от живота си можеш да ми покажеш?", „Направил ли си нещо в жи­вота си, което да е достатъчно?". Първите две форму­лировки, слагащи ударението върху „подготовката", мо­гат да ни се видят различни по смисъл от вторите две, наблягащи на „постигнатото". И все пак имам чувство­то, че всички тези хора се опитват да изразят една и съща мисъл, затова ще приведа тук разказа на една жена, който донякъде подкрепя моето твърдение:
Най-напред той ме попита по някакъв начин дали съм готова да умра или какво от живота си искам да му покажа.
Нещо повече, дори когато „въпросът" е формулиран по много по-необичаен начин, се оказва при изясняване, че има същото въздействие. Например един мъж ми разказа:
Гласът ми зададе Въпрос: „Струва ли си?". И онова, което имаше предвид, беше дали животът, който съм водил до този момент, според мен си струва, знаейки какво съм знаел аз тогава.
Всъщност всички настояват, че този въпрос, колко­то и всеобхватен и окончателен да е по своя емоциона­лен ефект, Въобще не е зададен с укор. Като че ли всички са съгласни, че съществото не отправя този Въпрос към тях, за да ги обвини или да ги заплаши, защото те продължават да усещат тоталната любов и одобрение, ко­ито излъчва светлината, независимо какъв би могъл да бъде техният отговор. Като че ли no-скоро този въп­рос е зададен с цел да ги накара да се замислят за живота си, да ги предразположи. Това е Сократов въпрос, ако ще­те; зададен не с цел да се получи информация, а да се по­могне на запитания да продължи сам по пътя на истина­та. Нека да разгледаме няколко разказа от първа ръка за това фантастично същество:
1.  Чух лекарите да казват, че съм мъртъв, и тъкмо то­гава усетих, че падам надолу, всъщност някак си пла­вах през онази тъмнина, която представляваше не­що като оградено място. Нямам думи, с които да опиша ставащото. Всичко около мен беше много чер­но, но в далечината се виждаше онази светлина. Беше много бляскава светлина, но отначало не беше мно­го голяма. Колкото повече се приближавах към нея, ставаше все по-голяма.
Исках най-накрая да се приближа до нея, защото усе­щах, че това е Христос, и се опитвах да стигна там. Преживяването не беше страшно. Беше повече или по-малко приятно. Тъй като съм християнин, вед­нага свързах светлината с Христос, който казва: „Аз съм светлината на света". Казах си: „Ако е това, ако трябва да умра, тогава знам кой ме чака в края, там, в онази светлина".
2.  Станах и излязох в коридора, за да отида да си взе­ма нещо за пиене, и именно в този момент, както
са открили по-късно, апендиксът ми се спукал. Усе­тих силна слабост и паднах. Започнах да долавям някакво движение, моето истинско същество изли­заше и влизаше от тялото ми и чувах прекрасна му­зика. Преминах плавно по коридора и през вратата излязох на остъклената веранда. Там ми се стори, че нещо като облаци, всъщност no-скоро розова мъгла, започна да ме обгръща, а след това плавно преминах направо през стъклото, все едно го ня­маше, и се издигнах нагоре в чистата, кристална, ясна светлина, една сияйна бяла светлина. Беше кра­сива и толкова ярка, толкова лъчезарна, а не нара­няваше очите ми. Такава светлина не можеш да опи­шеш. Всъщност не видях някаква личност в тази светлина и все пак тя имаше самоличност, опре­делено имаше. Това е светлина на съвършеното раз­биране и на съвършената любов. В ума ми си чух мисълта: „Обичаш ли ме?". Не беше точно под фор­мата на въпрос, но предполагам, че подтекстът на казаното от светлината беше: „Ако наистина ме обичаш, върни се и завърши онова, което си започ­нал в живота си". И през цялото това време имах чувството, че съм обгърнат от завладяваща любов и състрадание.
3. Знаех, че умирам и че не мога нищо да направя, за­щото никой не може да ме чуе... Бях извън тялото си, в това няма съмнение, защото виждах собстве­ното си тяло там на масата в операционната. Ду­шата ми беше извън него! Отначало всичко това ме накара да се почувствам ужасно, но после се появи тази наистина ярка светлина. Всъщност отначало ми се стори малко слаба, но после се появи огромен лъч. Беше огромно количество светлина, не беше ка­то голям ярък фар, а просто имаше прекалено много светлина. И тя излъчваше топлина към мен; имах усещане за топлина.
Тя беше ярка, жълтеникавобяла... no-скоро бяла. Бе­ше невероятно ярка; не мога да я опиша. Като че ли обгръщаше всичко, но не ми пречеше да виждам всичко наоколо: операционната, лекарите и сестрите — всич­ко. Можех да виждам ясно и тя не ме заслепяваше.
Отначало, когато светлината се появи, не бях съв­сем наясно какво се случва, но после тя ме попита, по някакъв начин ме попита дали съм готов да умра. То е все едно да разговаряш с някого, но него да го няма. Именно светлината говореше с мен, но на глас.
Е, струва ми се, че гласът, който говореше с мен, всъщност разбра, че не съм готов да умра. Нали разби­рате, това no-скоро беше нещо като тест за мен. И все пак от мига, в който светлината заговори с мен, аз се чувствах наистина добре — защитен и обичан. Любовта, която тя излъчваше, беше направо невъобрази­ма, неописуема. Беше забавно да си с тази личност! И тя имаше и чувство за хумор... определено!

Преглед на живота
Първоначалната поява на съществото от светлина и не­говите изучаващи невербални въпроси представляват прелюдия към един момент на поразително напрежение, когато съществото представя на човека панорамен прег­лед на живота му. Често става ясно, че съществото може да види целия живот на човека и че самото то няма нуж-да от информация. Единственото му намерение е да про­вокира размисъл.
Прегледът може да бъде обозначен с термина „спомен", това е най-близкото до него познато ни явление, но той има характеристики, които го разграничават от всяко нор-
мално спомняне. Първо, прегледът става извънредно бър­зо. Когато описват спомените с темпорални термини, ня­кои казват, че те следват бързо един след друг в хроноло­гичен ред. Други си спомнят, че не са имали усещане за как­вато и да било темпорална хронология. Споменът е миг­новен; всичко се появява едновременно и може да бъде въз­прието мигновено с един мислен поглед. Макар да се изра­зяват по различен начин, всички като че ли са съгласни, че преживяването свършва в един миг земно време.
И все пак, макар че става толкова бързо, моите интервюирани са съгласни, че прегледът, почти винаги описван като представяне на визуални образи, е неверо­ятно ярък и реален. В някои случаи се твърди, че образи­те са в ярки цветове, триизмерни и даже се движат. Но и когато се мярва за кратко, всеки образ « възприет и разпознат. Дори емоциите и чувствата, свързани с те­зи образи, могат да бъдат изпитани отново, докато трае прегледът им.
Някои от хората, които интервюирах, твърдят, ма­кар и да не могат да го обяснят адекватно, че всичко, което някога са извършили, се появява там, в този прег­лед — от най-незначителното до най-значимото. Други обясняват, че са видели само върховите точки в своя жи­вот. Едни от тях ме увериха, че дори дълго време след преживяването на този преглед можели да си припомнят събитията от живота си с невероятни подробности.
Някои определят това като опит за превъзпитание от страна на съществото от светлина. Докато наблюдават прегледа, съществото като че ли набляга върху важ-ността на две неща в живота им: да се научат да оби­чат другите хора и да придобият знания. Нека да разгле­даме един ретроспективен разказ от този тип:
Когато съществото от.светлина се появи, първо­то, което ми каза, беше: „Какво имаш да ми покажеш
от живота си?", или нещо от този род. Именно тога­ва започват тези ретроспекции. Помислих си: „Брей, какво става?", защото изведнъж се върнах в ранното си детство. И оттам нататък като че ли преминах през всичките години на моя живот до последния ден.
И самото начало беше наистина странно: бях мал­ко момиченце и си играех до потока близо до дома; има­ше и други сцени от онова време — преживявания, кои­то съм имала със сестра си, разни неща за съседите и конкретни места, където съм била. А след това бях в детската градина и си спомних времето, когато счу­пих една играчка, която наистина ми харесваше, и дълго плаках за нея. За мен това беше наистина травмиращо преживяване. Образите от живота ми продължаваха да се появяват и си спомних как бях в скаутска-та организация на момичетата и отидохме на лагер, спомних си много неща за всичките онези години в про­гимназията. А след това, когато постъпих в гимназия­та, беше наистина голяма чест, че ме приеха в Клуба на хуманитарните науки, спомних си приемането. Пре­минах през всичките години на гимназията и дипломи­рането и през първите ми години в колежа и стигнах дотам, където бях тогава.
Събитията от миналото се появяваха така, както са били подредени в живота ми, и бяха много ярки. Все едно просто се разхождаш навън и Виждаш сцените — съвършено триизмерни и цветни. И се движеха. Напри­мер, когато счупих онази играчка, можех да видя всеки отделен момент. Не беше като че ли аз наблюдавам всич­ко това от моята гледна точка по онова време. Сякаш малкото момиче, което виждах, не бях аз, беше като на кино — едно момиченце сред всички други деца, играещи навън. И все пак това бях аз. Видях се как самата аз правя тези неща като дете и те бяха точно същите, които бях правила, защото си ги спомням.
Всъщност аз наистина не виждах съществото от светлина, докато преминавах през онази ретроспекция. То изчезна веднага щом ме попита какво съм направи­ла, а картините от миналото започнаха да се появя­ват, но аз знаех, че то е там с мен през цялото време, че то ме носи назад през спомените, защото усещах не­говото присъствие и защото от време на време пра­веше забележки. Опитваше се да ми покаже нещо във всяка една от тези картини от миналото. Не беше като да се опитва да види какво съм направила — то Вече го знаеше, — но избираше отделни картини от жи­вота ми и ги слагаше пред мен, за да си ги спомня.
През цялото време то подчертаваше колко е важна любовта. Местата, където тя си личеше най-много, бяха свързани със сестра ми; с нея винаги сме били много близки. Показа ми някои случки, когато съм се държала егоистично, но после и точно толкова случки, когато наистина съм показала любовта си към нея и съм я спо­делила с нея. То отбеляза, че трябва да се опитвам да правя нещо за другите, да се старая. Но нямаше ника­къв укор Във Всичко това. За случаите, в които се виждаше, че съм се държала като егоистка, неговото мне­ние беше, че съм се учила от тях.
То се интересуваше и от всичко, свързано с позна­нието. Непрекъснато наблягаше на неща, свързани с уче­нието, и наистина каза, че трябва да продължавам да се уча и че дори когато пак дойде за мен (защото по това време вече ми беше казало, че ще се върна обрат­но), винаги ще има стремеж към познанието. Каза, че това е непрекъснат процес, и аз останах с Впечатле­нието, че той продължава и след смъртта. Струва ми се, че докато гледахме тези картини от миналото, то се опитваше да ме учи.
Всичко беше наистина странно. Аз бях там, аз дейс­твително виждах тези картини от миналото, всъщност преминавах през тях и всичко ставаше много бър­зо, но Все пак — достатъчно бавно, за да мога да въз­приема всичко. Въпреки това не измина много време, струва ми се — светлината дойде, а след това аз пре­минах през тези картини от миналото и тя се върна; изминаха по-малко от пет минути и навярно повече от трийсет секунди, но не съм сигурна.
Изпитах страх единствено при мисълта, че няма да мога да завърша докрай живота си тук. Но ми беше при­ятно да разгледам картините от миналото. Беше за­бавно. С удоволствие се върнах в детството си, все едно че го преживях отново. По този начин се върнах назад и видях миналото — нещо, което човек обикно­вено не може да направи.
Трябва също така да отбележим, че има разкази, в кои­то прегледът на миналото се извършва, макар че същест­вото от светлина не се появява. Като правило при преживяванията, когато съществото явно „направлява" прег­леда на миналото, той е много по-бълнуващо преживява-не. Все пак обикновено го описват като ярък и краткот­раен, както и точен, независимо дали съществото от светлина се появява или не и дали става въпрос за конкрет­на „смърт" или за преживяване на косъм от смъртта.
След всичкото това дрънчене и след преминаването през онова дълго тъмно място всичките ми мисли от детството, целият ми живот се появиха в края на то­зи тунел, просто изникнаха пред мен. Не бяха точно картини, no-скоро мисли, струва ми се. Не мога точ­но да го опиша, но всичко беше там. Изведнъж беше там — искам да кажа, че нещата не се появяваха едно по едно, не се появяваха и изчезваха мигновено, а там беше всичко, всичко наведнъж. Мислех за майка си, за грешките, които бях извършил. След като можах да
видя дребните си лоши постъпки от детството и си мислех за майка си и баща си, ми се искаше да не бях сторил тези неща, искаше ми се да се върна обратно и да ги поправя.
В следващите два случая, макар че не е настъпила кли­нична смърт по време на преживяването, има реален фи­зиологичен стрес и нараняване:
Всичко стана много внезапно. Имах лека треска и от около две седмици не се чувствах добре, но през онази нощ състоянието ми много рязко се влоши и се почув­ствах много по-зле. Лежах в леглото и се опитвах да докосна жена си и да й кажа, че ми е много зле, но раз­брах, че не мога да помръдна. Нещо повече — открих, че се намирам в някаква съвършено черна празнота и целият ми живот по някакъв начин мигновено преми­на пред мен. Започна се с времето, когато бях в- или 7-годишен, и си спомних за един добър мой приятел от прогимназията. От прогимназията преминах в гимна­зията, в колежа, после в стоматологичния институт и след това — към зъболекарската си практика.
Знаех, че умирам, и си спомням, че исках да осигуря семейството си. Бях смутен от това, че умирам и че в живота си бях направил неща, за които съжалявах, и други неща, за които съжалявах, че не бях ус­пял да направя.
Прегледът на миналото преминаваше под формата на мислени картини, бих казал, но те бяха по-ярки от нормалните. Виждах само върховите точки в живота си, но ставаше толкова бързо, сякаш прелиствах един том с целия ми живот в него, и бях в състояние да го направя за секунди. Той просто се появи пред мен, по­добно на филм, прожектиран със страхотна бързина, и все пак имах пълната възможност да го видя и да го
преценя. Но емоциите не се връщаха заедно с картини­те, защото нямаше достатъчно бреме.
Не видях нищо друго по време на това преживяване. Имаше само тъмнина, ако не смятаме онези образи, ко­ито Видях. И Все пак през цялото бреме, докато тра­еше това преживяване, наистина чувствах присъстви­ето на едно много могъщо и преизпълнено с обич съ­щество.
Наистина е интересно. Когато дойдох на себе си, аз можех да разкажа на всички за всяка частица от моя живот с най-големи подробности поради онова, което преживях. Това е невероятно преживяване, но е труд­но да се опише с думи, защото трае кратко и Все пак е толкова ярко.
Млад ветеран описва прегледа на своя живот така:
По време на военната си служба във Виетнам бях ранен и по-късно „умрях" от раните си и все пак през цялото време знаех точно какво става, бучиха ме шест откоса от картечница, но докато това ставаше, аз въобще не се разстроих. Всъщност вътрешно почувс­твах облекчение, когато ме раниха. Чувствах се съв­сем спокоен и не изпитах уплаха.
В мига на инцидента животът ми се появи като кар­тина пред мен и ми се струваше, че мога да се върна назад във времето, когато все още съм бебе, а карти­ните като че ли показаха преминаването през целия ми живот.
Можех да си спомня всичко; всичко беше изключително ярко. Стоеше много ясно пред мен. Извъртя се всич­ко — от първите неща, които мога да си спомня, до последния ден, и всичко стана за кратко време. И изоб­що не беше нещо лошо; преминах през него без съжаление, не изпитах никакви унизителни чувства.
Най-доброто сравнение, за което се сещам, е, че бе­ше като поредица от картини, като диапозитиви. Ся­каш някой много бързо ми показваше диапозитив след диапозитив.
И накрая ето един случай на изключително критично преживяване, в който смъртта е надвиснала, макар че на практика няма наранявания:
През лятото след първата ми година в колежа се хва­нах на работа като шофьор на голям влекач с полуремарке. През онова лято имах проблем — заспивах на кор­милото. Рано една сутрин бях тръгнал на дълъг път и главата ми току клюмаше. Последното, което видях, беше пътна табела; след това задрямах, а после изведнъж чух ужасно стържене и дясната външна гума се спу­ка, а след нея поради товара и накланянето на влекача и левите гуми се спукаха, а влекачът се наклони на ед­на страна и взе да се плъзга надолу от пътя към моста. Изплаших се, защото разбрах какво става. Знаех, че вле­качът ще се удари в моста.
През цялото време, докато влекачът се плъзгаше на­долу, аз премислих всичко, което съм извършил. Видях само някои събития, важните точки в живота ми, и всичко беше толкова реално. Първото, което си спом­них, беше как следвам баща си, който върви по плажа; тогава бях 2-годишен. Появиха се и някои други случки, поредица от ранното ми детство, а след това си спом­них как бях счупил новото си червено автомобилче, по­дарък за Коледа — бях 5-годишен. Спомних си как пла­чех, когато отивах на училище в първи клас, облечен с яркожълтия дъждобран, който мама ми беше купила. Спомних си по нещо за всяка от годините, прекарани в прогимназията. Спомних си всички учители и по не­що отличително за всяка година. После постъпих в гимназията, продавах Вестници, работех в една бакалница и горе-долу се оправях тогава, точно преди да започ­на втори курс в колежа.
Всички тези неща и много други просто се мярнаха в паметта ми, и то много бързо. За по-малко от се­кунда. А после всичко свърши и аз стоях там и гледах влекача и си мислех, че съм мъртъв, мислех си, че съм ангел. Ощипах се, за да разбера дали съм жив, дали не съм призрак или нещо подобно.
Влекачът беше пълна развалина, но по мен нямаше нито драскотина. Бях успял да изскоча през предно­то стъкло, защото то цялото беше на парчета. След като се успокоих, си помислих колко е странно, че това се случи в моя живот, че ми остави такива не­забравими впечатления, че беше преминало през съз­нанието ми в този критичен момент. Сега вероят­но бих могъл да си спомня всичко и да си представя всяко нещо поотделно, но сигурно ще ми отнеме най-малко петнайсет минути. А тогава всичко се случи изведнъж, автоматично и за по-малко от секунда. Бе­ше невероятно!

Границата, или пределът
В няколко случая хората ми описваха как по време на преживяванията на прага на смъртта като че ли са се приближили до нещо като граница, или някакъв вид предел. В различните разкази тя е под формата на сива мъгла, врата, вода, ограда в полето или просто една черта. Ма­кар че е много спорно, човек би могъл да си зададе въп­роса дали в основата на всичко това не лежи някакво основно преживяване или идея. Нека да разгледаме някол­ко разказа, в които идеята за граница или предел се от­кроява:
1. Умрях от спиране на сърцето и в този момент се озовах в обширно поле. Беше красиво и всичко беше наситенозелено — цвят, невиждан на земята. Имаше светлина — красива, възвисяваща светлина навсякъ­де около мен. Погледнах напред в полето и видях ог­рада. Тръгнах към нея и от другата й страна видях човек, който се движеше към нея, сякаш идваше да ме посрещне. Исках да стигна до него, но усетих, че нещо непреодолимо ме издърпа назад. При това ви­дях, че той също се обърна и тръгна обратно, от­далечавайки се от оградата.
2. Преживях това при раждането на първото си дете. Към осмия месец на бременността развих нещо ка­то токсикоза, както го нарече моят лекар, и ме по­съветва да вляза в болницата, където щяха да пре­дизвикат раждане. Веднага след раждането получих тежък кръвоизлив и лекарят положи много усилия да го спре. Разбирах какво става и тъй като самата аз бях медицинска сестра, осъзнавах опасността. Тога­ва загубих съзнание и чух някакъв дрънчащ или бучащ звук. В следващия момент ми се стори, че съм на ко­раб, малък плавателен съд и плавам към другата стра­на на голямо водно пространство. На далечния бряг се виждаха всички мои близки, които бяха починали — майка ми, баща ми, сестра ми и други. Виждах ги, виждах лицата им — точно каквито изглеждаха, ко­гато бяха на земята. Те сякаш ми махаха да се приближа, а аз през цялото време повтарях: „О, не, не съм готова да дойда при вас. Не искам да умра. Не съм готова да си отида".
Е, това беше най-странното преживяване, защо­то през цялото това време виждах и всички лекари и сестри, които се грижеха за тялото ми, но като че ли бях само зрител, а не онзи човек, онова тяло,
за което се грижеха. Усилено се стараех да кажа на доктора: „Няма да умра", но никой не можеше да ме чуе. Лекарите, сестрите, родилното, корабът, вода­та и далечният бряг — всичко беше просто конгло­мерат. Всичко беше заедно, сякаш всяка отделна сце­на беше наложена върху друга.
Най-накрая корабът почти стигна до другия бряг, но точно преди това се обърна и тръгна обратно. В края на краищата успях да се свържа с моя лекар и му казах: „Няма да умра". Предполагам, че точно в този момент съм дошла в съзнание, и лекарят ми обясни какво се е случило: че съм имала следродов кръвоизлив и че едва не ме изпуснали, но Всичко щяло да се оправи.
3. Бях приет в болницата поради тежко бъбречно за­боляване и в продължение на около две седмици се намирах в кома. Лекарите не са били сигурни дали ще оживея. През времето, докато съм бил в безсъзнание, имах чувството, че се издигам нагоре, сякаш въоб­ще нямам материално тяло. Пред мен се появи блес­тяща бяла светлина. Беше толкова ярка, че не можех да виждам през нея, но в нейно присъствие из­питвах прекрасно, спокойно чувство. На земята не съществува подобно преживяване. В присъствието на светлината в ума ми се появиха следните мисли или думи: „Искаш ли да умреш?". Отговорих, че не знам, тъй като не знаех нищо за смъртта. Тогава бя­лата светлина каза: „Премини тази линия и ще нау­чиш". Усещах, че знам точно къде пред мен се нами­ра линията, макар че всъщност не можех да я видя. След като преминах линията, ме завладяха най-прек­расни чувства — на спокойствие, мир, безгрижие.
4. Получих сърдечна криза и се озовах в черна празно­та; знаех, че съм напуснал физическото си тяло. Знаех, че умирам, и си помислих: „Господи, направих оно­ва, което смятах за най-добро, когато го правех. Мо­ля те, помогни ми!". Мигновено излязох от тъмни­ната, преминах през бледосиво пространство и продължих напред, като сякаш плувах и се носех бързо; пред себе си в далечината виждах сива мъгла, към ко­ято се бях устремил. Нямах търпение да я достиг­на и когато приближих, можех да виждам през нея. Отвъд мъглата виждах хора, фигурите им изглежда-ха като на земята; виждах и нещо като сгради. Ця­лото това нещо беше пронизано от най-великолеп­ната светлина — жива, златистожълта светлина, бледа, не като дразнещия златист цвят, който поз­наваме.
Приближих се още повече и разбрах, че премина­вам през мъглата. Изпитвах прекрасно, радостно чув­ство, в човешкия език няма думи, с които да се опи­ше. Но не ми беше дошло времето да премина през мъглата, защото от другата страна се появи чичо ми Карл, умрял преди много години. Той препречи пъ­тя ми и каза: „Върни се. Работата ти на земята не е завършена. Сега се върни". Аз не исках, но нямах из­бор и изведнъж бях отново в тялото си. Усетих она­зи ужасна болка в гърдите и чух как моето малко момченце плаче: „Боже, върни мама при мен!".
5. Откараха ме в болницата, тъй като бях в критич­но състояние, което нарекоха „възпаление", и моят лекар ми каза, че няма да оцелея. Той заръча на род­нините ми да дойдат, защото нямало да съм тук още дълго. Те пристигнаха и се събраха около легло­то ми и както смяташе лекарят, аз умирах, а род­нините ми като че ли се отдалечаваха от мен. Изглеждаше така, сякаш те вървяха назад, вместо аз да си отивам от тях. Ставаше все по-сумрачно, но аз
ги Виждах. Изгубих съзнание и не знаех нищо повече за онова, което ставаше в болничната стая; нами­рах се в тесен V-образен проход, нещо като улей, ши­рок колкото този стол. Прилягаше точно на тяло­то ми и ръцете ми като че ли бяха опънати отст­рани. Движех се с главата напред, беше тъмно, неве­роятно тъмно. Движех се през него надолу, поглед­нах нагоре и Видях красива, лакирана врата без дръжка. Около очертанията на вратата проникваше на­истина ярка светлина, лъчите струяха така, сякаш всички там Вътре бяха щастливи и подскачаха нао­коло, движеха се наоколо. Като че ли Вътре беше мно­го оживено. Погледнах нагоре и казах: „Господи, ето ме. Ако ме искаш, вземи ме". Боже, Той ме изстреля обратно така бързо, че останах без дъх!

Завръщането
Ясно е, че всички хора, с които съм разговарял, на няка­къв етап от преживяването е трябвало да се „върнат". Но обикновено по онова време в позицията им вече е нас­тъпила интересна промяна. Спомнете си, че през първи­те моменти след смъртта те обикновено изпитват от­чаяно желание да се върнат в тялото си и дълбоко съжаление за края си. Но щом умиращият достигне до опре­делена дълбочина на преживяването, той не иска да се Вър­не и дори може да се съпротивлява на връщането в тя­лото си. Това особено се отнася за онези, които са дос­тигнали до срещата със съществото от светлина. Как­то един мъж каза натъртено: „Исках Винаги да бъда в присъствието на това същество".
Изключенията от общото правило не са реални, те обикновено са по очевидни причини. Няколко жени, майки на малки деца, ми казаха, че биха предпочели да останат
където са били, но се чувствали задължени да се опитат да се върнат обратно, за да отгледат децата си.
Чудех се дали да не остана там, но си спомних за семейството си, за трите деца и съпруга си. Това е най-трудно разбираемата част: когато изпитвах такива прекрасни чувства, там, в присъствието на онази светлина, аз всъщност не исках да се върна обратно. Но аз се отнасям много сериозно към моите задължения и знаех, че имам дълг към семейството си. Затова реших да се опитам да се върна.
В няколко случая хората са ми казвали, че макар да се чувствали удобно и сигурно в новото си безтелесно би­тие и дори му се наслаждавали, били щастливи да се вър­нат към материалния живот, тъй като са оставили ня­каква важна задача недовършена. В няколко случая това било желанието да завършат образованието си.
Бях изкарал три години в колежа и ми оставаше още една. Непрекъснато си мислех: „Не искам да умра сега". Но ми се струва, че ако това беше продължило само няколко минути повече, ако бях прекарал с тази свет­лина само още малко време, повече нямаше и да помис­ля за образованието си и щях да бъда погълнат от дру­гите неща, които преживявах.
Разказите, които съм събрал, представят изключително разнообразна картина, що се отнася до начина на зав­ръщане към материалния живот и причината за това зав­ръщане. Повечето от тези хора казват, че не знаят как или защо са се върнали или че само могат да правят пред-положения. Неколцина определено изпитват чувството, че тяхното собствено решение да се върнат в тялото си и към земния живот се е оказало решаващо.
Бях напуснал тялото си и съзнавах, че трябва да Взе­ма решение. Знаех, че не мога дълго да остана извън ма­териалното си тяло, така че (за другите може да е мно­го трудно да го разберат, но на мен ми беше съвърше­но ясно) аз знаех, че трябва да реша дали да продължа напред извън тялото, или да се върна в него.
Беше прекрасно там, от другата страна, и ми се ис­каше да остана. Но мисълта, че имам да свърша нещо добро на земята, беше също толкова прекрасна. Зато­ва си помислих: „Да, трябва да се върна обратно и да живея", и се върнах в материалното си тяло. Имам чув­ството, че сякаш сам спрях кървенето. Във всеки слу­чай след това започнах да се възстановявам.
Други чувстват, че в края на краищата Бог (или съ­ществото от светлина) им е позволил да живеят или в отговор на тяхната молба (обикновено защото молба­та е била безкористна), или защото Бог (или същество­то от светлина) е имал предвид, че трябва да изпълнят някаква мисия.
Намирах се над масата и виждах какво правят. Знаех, че умирам, че това е краят. Но бях притеснена за мои­те деца, за това кой ще се грижи за тях. Ето защо не бях готова да си отида. Бог ми позволи да живея.
Един мъж си спомня:
Твърдя, че Бог наистина беше добър към мене и поз­воли на лекарите да ме върнат обратно с определена цел. Струва ми се, че целта беше да помогна на съпру­гата си, защото имаше проблем с алкохола, и знаех, че тя няма да се справи без мен. Сега тя е по-добре и на­истина си мисля, че това е свързано с преживяното от мен.
Млада майка споделя:
Бог ме върна обратно, но не зная защо. Определено усетих присъствието Му там и съм сигурна, че Той ме позна и знаеше коя съм. И все пак Той не сметна за не­обходимо да ме пусне на небето, но не зная защо. От­тогава много пъти съм мислила за това и смятам, че е защото трябва да отгледам тези две малки деца или защото лично аз не бях готова да остана там. Все още търся отговора и не мога да го намеря.
В няколко случая хората смятат, че любовта или мо­литвите на другите в края на краищата са ги върнали от смъртта, независимо от собственото им желание.
Бях до старата си леля през последното й, много продължително боледуване. Помагах на другите да се грижат за нея и през цялото време всички членове на семейството се молеха за здравето й. Тя на няколко пъ­ти спираше да диша, но те я връщаха обратно. Най-накрая един ден тя ме погледна и каза: „Джоан, аз бях там, в отвъдното, там е прекрасно. Искам да остана там, но не мога, докато ти продължаваш да се молиш да остана с теб. Твоите молитви ме задържат тук. Моля те, не се моли повече!". Всички наистина прес­танахме да се молим и скоро след това тя умря.
Една жена ми разказа:
Лекарят вече беше казал, че съм си отишла, а аз оце­лях. Но преживяното беше толкова хубаво, че нямам лоши чувства. Когато се върнах, отворих очи и сест­ра ми и съпругът ми забелязаха това. Видях облекче­нието им, от очите им се лееха сълзи. Виждах, че мое­то оцеляване е истинско облекчение за тях. Имах чувството, че съпругът ми и сестра ми са ме извикали обратно, че като магнит са ме привлекли обратно чрез любовта си. Оттогава вярвам, че другите хора могат да ни върнат обратно.
В няколко случая хората си спомнят, че бързо са били издьрпани обратно през тъмния тунел, през който са пре­минали в началото на преживяването. Например един мъж разказва, че когато „умрял", се носел напред през тъмна до­лина. Усещал, че наближава края на тунела, но точно в то­зи момент чул някой зад него да вика името му. Тогава не­що го изтеглило назад през същото пространство.
Малцина са преживели реалното завръщане в собстве­ното си материално тяло. Повечето разказват, че в края на преживяването са „заспали" или са изпаднали в безсъз­нание и по-късно са се събудили в материалното си тяло.
Не си спомням как се Върнах обратно в тялото си. Като че ли се унесох, заспах, а след това изведнъж се събудих, бях се върнал и лежах в леглото си. За сравне­ние — хората в стаята си бяха на същите места, къде­то ги видях, когато бях извън тялото си и гледах от разстояние и тях, и него.
От друга страна, някои си спомнят, че в края на пре­живяването бързо са били изтеглени обратно в матери­алното си тяло, често — с внезапен тласък.
Бях там горе, до тавана, и наблюдавах как се зани­мават с тялото ми. Когато притиснаха електродите към него и то подскочи, изведнъж паднах долу, обрат­но в тялото си, като тежък товар. В следващия мо­мент отново бях в собственото си тяло.
Реших да се върна и тогава с един тласък бях обрат­но в тялото си; почувствах, че в този момент съм преминал обратно към живота.
В малко от случаите връщането в тялото се описва с някакви подробности, твърди се, че става „през главата".
Моето „същество" като че ли имаше малък край и голям край и в края на катастрофата, след като беше Висяло над главата ми, то се върна. При напускане на тялото ми сякаш големият край си отиде пръв, но ко­гато се върна, като че ли това стана с малкия край напред.
Един човек си спомня:
Видях ги да измъкват тялото ми изпод волана, чух някакво свистене и усетих, че се нося през тясно прос­транство, нещо като фуния, предполагам. Там вътре беше тъмно и черно; аз преминах бързо през нея и се върнах обратно в тялото си. Нещо ме засмука обрат­но и като че ли засмукването започна от главата. Не смятам, че моето мнение по въпроса имаше някакво значение, дори нямах време да помисля. Бях там, на няколко метра разстояние от тялото си и изведнъж всичко свърши. Дори нямах време да си помисля: „Не­що ме всмука обратно в тялото ми".
Типично е, че настроенията и чувствата, свързани с преживяването, се запазват за известно време след пре­минаването на конкретния критичен момент.
1. След като се върнах, в продължение на една седмица все плачех, че ми се налага още да живея в този свят, след като бях видял другия. Не исках да се връщам тук.
2.  Когато се върнах, донесох със себе си някои от прек­расните чувства, които изпитах там. Те продължи-ха няколко дни. Дори и сега ги изпитвам понякога.
3. Чувството беше невероятно. По някакъв начин то остана в мен, никога не го забравих. Все още много често си мисля за него.
Споделяне с другите
Трябва да подчертаем, че ималият подобно преживяване не изпитва ни най-малко съмнение в неговата реалност и значение. Разговорите, които съм водил, обикновено са изпъстрени със забележки от този род. Например:
Когато бях извън тялото си, наистина бях удивен от случващото се с мен. Не можех да го разбера. Но беше реално. Виждах моето тяло така ясно и от тол­кова далече. Умът ми на този етап не беше там, къде­то исках да накарам нещата да се случат или да реша нещо. Умът ми не произвеждаше идеи. Просто умът ми беше в друго състояние.
И:
Съвсем не приличаше на халюцинация. Имал съм халюцинации веднъж, когато в болницата ми дадоха ко­деин. Но това се случи дълго преди катастрофата, ко­ято всъщност ме доведе до смъртта. И това преживяване в никакъв случай не приличаше на халюцинациите, нищо подобно.
Подобни забележки правят хора, които са напълно в състояние да различат съня и фантазията от реалност­та. Хората, които съм интервюирал, са действени, на-
пълно уравновесени личности. Но те не представят сво­ите преживявания като сънища, а no-скоро като реални събития, които наистина са се случили.
Въпреки че са убедени в реалността и значението на случилото се, те съзнават, че нашето съвременно общес­тво не е в състояние да приеме разкази от този род с разбиране и съчувствие. Всъщност, както твърдят мно­зина, те от самото начало са съзнавали, че другите ще ги сметнат за умствено неуравновесени, ако разкажат преживяванията си. Затова са решили да запазят мълча­ние по въпроса или да разкрият преживяванията си само пред някой много близък роднина.
Беше много интересно. Просто не обичам да разказ­вам на хората за това. Хората те гледат така, сякаш си откачен.
Друг си спомня:
В продължение на много, много дълго време не каз­вах на никого за това. Чувствах се странно, защото се страхувах, че никой няма да ми повярва, че хората ще кажат: „О, това са измислици!".
Един ден реших: „Е, нека да видим как семейството ми ще реагира", и им разказах, но досега на никого другиго не съм споменавал за това. Но ми се струва, че моето семейство осъзна, че съм бил там отвъд.
Други са се опитвали да разкажат на някого, но са би­ли отрязани и след това са решили да пазят мълчание.
1. Единственият човек, на когото се опитах да разкажа, беше майка ми. Малко след това й споменах какво съм чувствал. Но аз бях само едно малко момче и тя въобще не ми обърна внимание. Затова не казах на никого другиго.
2.  Опитах се дa кажа на моя свещеник, но той ми от­върна, че съм имал халюцинации, затова си затворих устата.
3.  Не бях много популярна в гимназията, просто бях част от тълпата, никога не измислих нищо ново. Бях последовател, а не водач. След като това ми се случи, се опитах да разкажа на другите, но те ведна­га ме обявиха за откачена, струва ми се. Опитвах се да разкажа за това и те ме слушаха с интерес, но по-късно откривах, че са казвали: „Тази наистина е изперкала". Когато разбрах, че за тях това е само една голяма шега, престанах да говоря за него. Аз не се опитвах да им внуша: „Ей, вижте какво странно нещо проживях". Опитвах се да им кажа, че за жи­вота трябва да знаем много повече неща, отколко­то някога съм си мислила, и съм сигурна, че те също не ги знаеха.
4.  Когато се събудих, се опитах да разкажа на сестри­те какво ми се е случило, но те ми казаха да не гово­ря и че само си въобразявам разни неща.
Според думите на един човек:
Много скоро научаваш, че хората не възприемат то­ва толкова лесно, колкото ти се иска. Ти не можеш просто да се покачиш на някой сандък и да започнеш да разправяш на всеки срещнат тези неща.
Интересното е, че само в един от всички случаи, кои­то съм изучавал, лекар се е оказал запознат в известна степен с преживяванията на прага на смъртта или е из­разил някаква симпатия. След като е преживяло напуска­нето на тялото си, едно момиче ми разказа:
Моето семейство и аз попитахме лекаря за онова, което ми се беше случило, а той каза, че това е става­ло често с хора, изпитващи жестока болка или тежко ранени, и че душата им напуска тялото.
Като се имат предвид скептицизмът и липсата на раз­биране, с които хората посрещат опитите на някого да обсъжда преживяванията си на прага на смъртта, никак не е учудващо, че почти всеки в това положение започва да се чувства уникален, да смята, че никой друг не е преживял същото. Например един мъж ми каза: „Бях на едно място, където никой друг не е бил".
Често ми се е случвало, след като съм интервюирал някого за собствените му преживявания, да му съобщя за другите хора, които са ми разказали точно същите случки и преживявания, и тогава той обикновено изпитва огромно облекчение.
Беше ми много интересно да открия, че и други хо­ра са имали същите преживявания, защото не бях го осъзнал... Аз всъщност съм щастлив да чуя това, да знам, че явно и някой друг е преживял същото. Сега зная, че не съм смахнат.
За мен това винаги беше нещо реално, но никога не казах на никого, защото се страхувах, че хората ще ме погледнат и ще си помислят: "Когато си изгубил съз­нание, и мъзъкът ти е пострадал!".
Предполагах, че и някой друг може да е преживял съ­щото, но смятах, че може би никога няма да срещна друг човек, който да познава някого, имал същите пре­живявания, защото не смятам, че хората ще говорят за такива неща. Ако аз не бях ходил отвъд и ако някой беше дошъл при мен и ми беше разказал същото, сигур­но щях да се чудя какъв номер се опитва да ми погоди, защото нашето общество е точно такова.
Има и още една причина, поради която хората отказ­ват да разкажат за преживяванията си. Те чувстват, че преживяното е така неописуемо, толкова далече от чо­вешкия език и човешките начини на възприемане и същес­твуване, че е безсмислено дори да се опитват.
Въздействие върху живота
Поради гореспоменатите причини никой от хората, ко­ито познавам, не си е направил малка сгъваема катедра и не е тръгнал да проповядва за преживяванията си на пълен работен ден. Никой не е сметнал за подходящо да пече­ли съмишленици, да се опитва да убеждава другите в ре­алността на преживяното. Всъщност аз установих, че става точно обратното: хората естествено се въздържат да разказват на другите за онова, което им се е случило.
Въздействието на тези преживявания върху живота им придобива по-фина, по-негласна форма. Мнозина са ми каз­вали, че тези преживявания са разширили и задълбочили живота им, че поради тях те са станали по-разсъдливи и повече се интересуват от основните философски Въп­роси.
Преди да отида в колежа, израснах в малко градче със силно ограничени хора или поне хората, с които общу­вах, бяха такива Бях типичният фукльо от гимна­зиалните братства. Просто си Върхът на съвършенс­твото, ако си член на братството.
Но след като това ми се случи, исках да науча по­вече. По онова време аз не предполагах, че може да се намери някой, който да знае нещо за това, защото никога не бях излизал от онзи малък свят. Не знаех нищо за психологията или нещо подобно. Знаех само,
че след случилото се съм остарял за една нощ, защо­то то отвори пред мен един цял нов свят, за кой­то въобще не съм предполагал, че съществува. Неп­рекъснато си мислех: „Има толкова много неща, кои­то трябва да разбера". С други думи, в живота има много повече от филмите в събота вечер и футбола. И в мен има много повече, отколкото съм предпола­гал. И тогава започнах да си мисля: „Къде е пределът на човека и на мозъка?". Това ми отбори очите за цял един нов свят.
Друг твърди:
Оттогава в главата ми непрекъснато се Върти Въп­росът какво съм направил с живота си и какво ще нап­равя оттук нататък. Що се отнася до изминалия ми живот, аз съм доволен от него. Не смятам, че светът ми дължи нещо, защото наистина правех каквото си исках и по начина, който ми харесваше, а все още съм жив и мога да направя още нещо. Но откакто „умрях" толкова внезапно, след това преживяване, започнах да се чудя дали съм правил нещата, които съм правил, за­щото са били добри или защото са били добри за тен. По-рано просто реагирах импулсивно, а сега първо пре­мислям нещата — бавно и сериозно. Като че ли всич­ко първо трябва да премине през мозъка ми и да бъде смляно.
Опитвам се да бърша по-смислени неща, неща, кои­то карат ума и душата ми да се чувстват по-добре. И се старая да не бъда предубеден и да не съдя хората. Искам да правя неща, които са добри, а не които са добри за мен. И ми се струва, че сега много по-добре разбирам всичко. Струва ми се, че това се дължи на преживяното, на местата, където бях, и на нещата, които видях по време на това преживяване.
Други твърдят, че се е променило отношението им, или подходът им към материалния живот, в който са се Върнали. Например една жена казва съвсем просто: „Това Направи живота ми много по-ценен за мен".
Друг човек разказва:
Това беше нещо като благословия, защото преди сър­дечния инфаркт аз бях така прекалено зает да плани­рам бъдещето на децата си и да се ядосвам за вчераш­ния ден, че пропусках радостите на настоящето. Днес имам много по-различно отношение.
Неколцина споменават, че са променени представите им за разума и за това, че физическото тяло е много по-важно от разума. Това е илюстрирано особено добре в разказа на жена, която напуснала тялото си, когато би­ла на косъм от смъртта:
По онова време имах повече съзнание за ума си, от­колкото за физическото си тяло. Умът беше най-важната част, а не телесната форма. А по-рано, през це­лия ми живот, беше точно обратното. Главно се ин­тересувах от тялото си, а онова, което ставаше в ума ми, е, то просто си ставаше — и толкова. Но когато това ми се случи, умът беше на първо място, а тялото — на второ, нещо като обвивката на ума. Не ме интересуваше дали имам тяло или не. Именно умът ми беше най-важен.
В много малък брой от случаите хората са ми казва­ли, че след тези преживявания са придобили или са забеля­зали у себе си интуитивни способности, подобни на тези на медиумите.
1.  След това преживяване като че ли бях изпълнен с нов дух. Оттогава мнозина казват, че по някакъв начин им действам успокоително, и то моментал­но, когато са разстроени. И ми се струва, че сега аз съм повече в хармония с хората наоколо, че мога по-бързо да ги разбера.
2.  Струва ми се, че едно нещо ми беше дадено в резул­тат на онези смъртни преживявания, и това е, че мога да усетя от какво се нуждаят другите хора в живота. Например много често, когато съм с няко­го в асансьора на сградата, където работя, аз мога да разгадая изражението на лицето му, да позная да­ли има нужда от помощ, от каква помощ. Много пъ­ти съм говорил с хора, които изглеждат силно раз­строени, и съм ги водил в кабинета си, за да им дам съвет.
3.  Откакто бях ранена, имам чувството, че улавям мислите и вибрациите на хората, усещам възмуще­нието на другите. Често съм в състояние да разбе­ра какво се кани да каже някой, преди да го е казал. Малцина ми вярват, но аз съм имала някои наисти­на много, много странни преживявания оттогава. Веднъж бях на едно парти и улавях мислите на дру­гите гости, и двама души, които не ме познаваха, станаха и си отидоха. Изплашиха се, че съм вещица или нещо такова. Не зная дали това е нещо, което съм придобила, докато съм била мъртва, или е било скрито в мен; преди да преживея това, никога не съм го използвала.
Съществува забележително единодушие по въпроса за „уроците", които хората са получили при близките срещи със смъртта. Почти Всички подчертават колко е Важно в този живот да се опитваме да култивираме любовта към другите, една уникална и дълбока любов. Един мъж, който срещнал съществото от светлина, се почув­ствал тотално обичан и приет, дори докато целият му живот преминавал като панорамна картина пред него, за да го види съществото. Той твърди, че „въпросът", който му задало съществото от светлина, бил дали е в състояние да обича другите по същия начин. Сега той чув­ства, че неговата мисия на земята е да се научи да може да ги обича така.
В допълнение към това мнозина подчертават колко е важно да се стремиш към познанието. По време на те­зи преживявания им е било подсказано, че придобиване­то на знания продължава дори в отвъдния живот. Нап­ример една жена, след като е преживяла „смъртта" си, се възползва от всяка Възможност да подобри образова­нието си. Друг мъж ни предлага следния съвет: „Колко­то и да сте стари, не преставайте да учите. Защото, предполагам, това е процес, който продължава и във веч­ността".
Никой от интервюираните не твърди, че след тези преживявания се е почувствал морално пречистен или по-съвършен. Нито един от онези, с които съм разговарял, по никакъв начин не гледа „отвисоко" на другите. Всъщ­ност повечето изрично подчертават, че имат чувство­то, че все още правят опити, все още търсят. Онова, което са видели, им е дало нови цели, нови морални прин­ципи и нова решимост да се опитат да живеят в съот­ветствие с тях, но не и усещането за мигновено спасе­ние на душата или за морално съвършенство.
Нови виждания за смъртта
Както би могло да се очаква, това преживяване оказва дъл­боко въздействие върху отношението на човека към фи­зическата смърт, особено що се отнася до онзи, който преди това е смятал, че нищо не се случва след смърт­та. По един или друг начин почти всички изразяват ми­сълта, че вече не се страхуват от смъртта. Но този въпрос се нуждае от изясняване. Първо, някои видове смърт явно са нежелани; второ, никой от тези хора не търси активно смъртта. Всички те смятат, че имат да изпълняват своите задачи, докато живеят физически, и биха се съгласили с мнението на един мъж, който ми каза: „Предстои ми доста да се променя, преди да напус­на този свят". По същия начин всички те отричат убийството като начин да се върнат в света, който са зърнали по време на преживяването. Просто сега вече смъртта не е страшна за тях. Нека да разгледаме някол­ко откъса, в които е описано подобно отношение:
1. Предполагам, че това преживяване моделира нещо в живота ми. Бях още дете, когато се случи, само на 10 години, но сега, когато целият ми живот премина, аз съм напълно убеден, че има живот след смъртта, и не се страхувам да умра. Някои от моите познати са толкова изплашени, толкова ужасени. Винаги се ус­михвам вътрешно, щом чуя хората да се съмняват, че има отвъден живот, или когато казват: „След като умреш, изчезваш". Мисля си: „Те всъщност не знаят". Много неща са ми се случили в живота. В служба-та веднъж насочиха пистолет срещу мен и го опря­ха в слепоочието ми. И това не ме уплаши много, защото си помислих: „Е, ако наистина умра, ако на­истина ме убият, знам, че ще продължа да живея ня­къде другаде".
2. Когато бях малко момче, се страхувах от смъртта. Често се събуждах през нощта, плачех u изпадах в истерия. Майка ми и баща ми се втурваха в стаята ми и ме питаха какво има. Казвах им, че не искам да умра, но че знам, че ще умра, и ги молех да предот­вратят това. Майка ми казваше: „Не, просто положението е такова и Всички трябва да го приемем". Тя твърдеше, че Всеки трябва да го направи сам и че когато му дойде времето, ще се справим. И години по-късно, след като майка ми вече беше умряла, аз често говорех за смъртта с жена си. Все още се стра­хувах. Не исках смъртта да дойде.
Но след това преживяване вече не се страхувам. Тези чувства изчезнаха. На погребение вече не се чув­ствам зле. Дори се радвам в такива случаи, защото знам какво е преживял мъртвецът.
Вярвам, че Бог ми е изпратил това преживяване заради начина, по който приемах смъртта по-рано. Родителите ми, разбира се, ме утешаваха, но Бог ми nokажa, докато те не можеха да направят това. Се­га не говоря за всичко това, но знам и съм напълно доволен.
3. Вече не се страхувам да умра. Това не означава, че смъртта ме привлича или че искам да умра веднага. Сега не искам да живея там, в отвъдното, защото се предполага, че живея тук. Но причината да не се страхувам от смъртта е, че знам къде ще отида, когато напусна този свят, защото вече съм бил там.
4. Последното, което светлината ми каза, преди да се върна в тялото си, към живота, беше... е, общо взе­то, се свеждаше до това, че ще се върне. Каза ми, че този път ще продължа да живея, но ще дойде вре­ме, когато отново ще влезе във връзка с мен, и то­гава наистина ще умра.
Ето защо аз знам, че светлината ще се върне, как­то и гласът, но точно кога, не знам. Струва ми се, че преживяването ще бъде много подобно, а всъщност до­ри и по-хубаво, тъй като вече знам какво да очаквам и няма да съм така объркан. Но не мисля, че скоро ще ми се иска да се върна там. Все още имам да свърша някои неща тук.
Причината, поради която смъртта повече не е страш­на, както се твърди във всички тези извадки, е, че след преживяването човек повече не се съмнява в своето оце­ляване след телесната смърт. За него това вече не е аб­страктна възможност, а факт, установен чрез личния му опит.
Спомнете си, че доста по-рано аз разгледах концепци­ята за „унищожението", използваща съня и забравата ка­то модели на смъртта. Хората, които са „умирали", от­хвърлят подобни модели и предпочитат аналогии, пред­ставящи смъртта като преминаване от едно състоя­ние в друго или като вход към no-висше ниво на съзна­нието или на съществуването. Една жена, чиито мър­тви роднини дошли да я посрещнат, когато „умряла", сравнява смъртта със „завръщане у дома". Други я срав­няват с позитивни от психологична гледна точка със­тояния, например събуждане или дипломиране, или бяг­ство от затвора.
1. Някои твърдят, че не използваме думата „смърт", защото се опитваме да избягаме от нея. Това в моя случай не е вярно. След като ведньж си преживял оно­ва, което аз преживях, дълбоко в сърцето си знаеш, че няма такова нещо като смърт. Ти просто се дип­ломираш и преминаваш от едно ниво към друго — точно както преминаваш от прогимназията в гим­назията, а после в колежа.
2. животът е като затвор. В това състояние ние просто не можем да си представим какъв затвор представлява нашето тяло. Смъртта е освобождение — като бягство от затвора. Това е най-добро­то сравнение, за което се сещам.
Дори онези, които по-рано са имали традиционните раз­бирания за естеството на отвъдния живот, като че ли до известна степен се отдалечават от тях след собст­веното си докосване до смъртта. Всъщност във всички събрани от мен разкази никой не рисува митологичната картина на отвъдния свят. Никой не описва карикатурния рай с бисерните порти, златните улици и крила­тите, свирещи на арфа ангели, нито ада с пламъците и демоните с вили в ръце.
Ето защо в повечето случаи моделът на отвъдния жи­вот в стил „награда-наказание на небето" се отхвърля до­ри от мнозината, които са свикнали да мислят по този начин. За свое удивление те са открили, че когато и най-ужасните им и грешни дела са представени пред същест­вото от светлина, то не реагира с гняв и ярост, а по-скоро с разбиране и даже с чувство за хумор. Докато гле­дала прегледа на живота си със съществото, една жена за­белязала сцени, в които, вместо да покаже любовта си, е проявила егоизъм. Но въпреки това тя казва: „Когато стиг­нахме до тези сцени, неговото мнение беше, че съм се учи­ла дори тогава". На мястото на този стар модел мнози­на като че ли предлагат нов след завръщането си, ново разбиране за света отвъд — едно видение, в което го няма едностранчивото осъждане, а no-скоро има всеобщо раз­витие към крайната цел на себереализацията. Според те­зи нови виждания развитието на душата, особено що се отнася до духовните дарби да обичаш и да се учиш, не спи­ра със смъртта. По-скоро то продължала от другата стра­на, навярно трае Вечно или със сигурност доста бреме и
достига до такива висини на съвършенството, които са­мо бихме могли да зърнем „неясно през стъклото", докато все още сме в материалните си тела.
Потвърждение
Естествено възниква въпросът дали биха могли да се на­мерят някакви доказателства за реалността на преживяванията на прага на смъртта извън описанията на са­мите преживявания. Много хора разказват, че са напус­нали телата си за продължителен период от време и през този промеждутък са наблюдавали различни събития в ма­териалния свят. Възможно ли е някои от тези разкази да бъдат проверени чрез други свидетели, за които се знае, че са присъствали, или чрез по-късни събития и по този начин да бъдат потвърдени?
В няколко от случаите донякъде изненадващият отго­вор на този Въпрос е „да". Нещо повече, описанието на събития, станали, докато човекът е бил извън тялото си, до голяма степен отговаря на реалността. Например неколцина лекари са ми казвали, че са напълно шокирани от това как пациенти, непритежаващи никакви медицин­ски познания, могат да опишат с такива големи подроб­ности и така точно процедурата на рисусцитация*, ма­кар че през това време тези пациенти са били „мъртви" според лекарите.
В няколко от случаите хората са ми разказвали как уди­вили лекарите или други хора с разказите си за събития, които наблюдавали, докато били извън телата си. Напри­мер, докато „умирало", едно момиче напуснало тялото си и Влязло в съседна стая в болницата, където се намирала
*Мерки за възстановяване на сърдечната и дихателната дейност. — Б. р.
no-голямата му сестра. Тя плачела u говорела: „О, Кати, моля те, не умирай, моля те, не умирай!". По-голямата сес­тра била направо шокирана, когато по-късно Кати й опи­сала къде точно е била и какво е казвала по това време. Подобни събития са описани в двата откъса по-долу:
1.  След като Всичко свърши, лекарят ми каза, че наис­тина съм преживяла нещо ужасно, а аз отвърнах: „Да, знам". Той попита: „Откъде знаеш?", а аз отвърнах: „Мога да ви опиша всичко, което се случи". Той не ми повярва и аз му разказах цялата история — от момента, в който спрях да дишам, до момента, когато дойдох на себе си. Той наистина беше шоки­ран, когато разбра, че знам точно какво се е случи­ло. Не знаеше какво да каже, но се връщаше няколко пъти да ме пита за различни подробности.
2.  Когато се събудих след катастрофата, баща ми беше там, а аз дори не исках да знам в какво състояние съм или какво според лекарите ще стане с мен. Исках са­мо да говоря за преживяването, което бях имала. Раз­казах на баща ми кой е извлякъл тялото ми от сгра­дата, дори му описах точно какъв цвят са дрехите на човека и как точно са ме изнесли оттам, дори пре­дадох целия разговор, който са водили по това време. А баща ми каза: „Е, да, всичко е вярно". Но тялото ми е било физически мъртво през цялото това време и не е имало начин да видя или чуя всички тези неща, без да съм напуснала тялото си.
В малко от случаите успях да получа независими свиде­телства от други хора, потвърждаващи случилото се. Но се появяват някои усложнения при оценяването на дока­зателствената стойност на такива независими разкази. Първо, в повечето случаи за самото потвърждаващо съ-
битие свидетелства единствено самият умиращ и най-много един-двама негови близки приятели или познати. Второ, обещал съм да не разкривам истинските имена на хората, дори когато става въпрос за изключително дра­матични и добре документирани случаи, които съм съб­рал. Но и да беше възможно, не смятам, че подобни потвърждаващи истории, събрани впоследствие, биха пред­ставлявали дokазameacmвo, no причини, които ще обяс­ня в последната глава.
Стигнахме до края на нашия преглед на различните най-често описвани етапи и събития от преживяването на смъртта. Затваряйки тази глава, бих искал да цитирам с известни подробности част от един изключителен раз­каз, включващ много от разгледаните елемента Освен това той съдържа уникален детайл, несрещан досега: съществото от светлина предварително казва на чове­ка за очакващата го смърт, но впоследствие решава да го остави да живее:
По времето, когато това се случи, аз страдах, и все още страдам, от тежка бронхиална астма и емфизем. Един ден имах тежък пристъп на кашлица и явно се е пукнал прешлен в долната част на гръбнач­ния ми стълб. В продължение на два месеца се консул­тирах с няколко лекари по повод мъчителната болка, която изпитвах, и най-накрая един от тях ме насо­чи към неврохирурга д-р Уайът. Той ме прегледа и ми каза, че веднага трябва да постъпя за лечение, тъй че влязох в болницата и те незабавно ме подложиха на екстензии.
Д-р Уайът знаеше, че имам тежки заболявания на ди­хателната система, затова извика специалист по бе­лодробни заболявания, който каза, че ако ще ми сла­гат упойка, трябва да се консултират с анестезиолога д-р Коулман. Ето защо специалистът по белодробни
заболявания се mpyдu над мене в продължение на поч­ти цели три седмици и най-накрая ме доведе до състо­яние да мога да понеса упойката. Най-накрая в един по­неделник доктор Коулман се съгласи да го направи, ма­кар че беше много притеснен за мене. Насрочиха опера­цията за следващия петък. В понеделник вечерта зас­пах и спах добре до някое бреме в ранната утрин на вторник, когато се събудих от страшна болка. Обър­нах се в леглото и се опитах да заема по-удобно положение, но точно в този момент в ъгъла на стаята, точно под тавана, се появи светлина. Беше сферична светлина, почти като глобус, не много голяма, бих ка­зал—с диаметър от около 30-40 сантиметра. Когато тя се появи, ме обзе чувство — не бих могъл да кажа свръхестествено, защото не беше такова, — чувство на пълен покой и отпускане. Видях как от светлината към мен се протегна една ръка, а светлината каза: „Ела с мен. Искам да ти покажа нещо". Ето защо веднага, без всякакво колебание, протегнах ръка и сграбчих ръ­ката, която виждах. В този момент изпитах чувст­вото, че нещо ме изтегля нагоре и напускам тялото си, обърнах се назад и го видях да лежи на леглото, до­като аз се издигах нагоре към тавана на стаята.
В този момент, веднага щом напуснах тялото си, аз приех формата на светлината. Имах чувството — и ще трябва да го опиша със свои думи, защото нико­га не съм чувал някой да говори за нещо подобно, — че тази форма определено е дух. Не беше тяло, просто струйка дим или пара. Почти приличаше на облаците цигарен дим, които се вият около някоя лампа и тя ги осветява. Но формата имаше и цветове. Виждаха се оранжево, жълто и един друг цвят, който ми беше мно­го неясен — според мен беше цвят индиго.
Духовното тяло нямаше телесна форма. Беше пове­че или по-малко кръгло, но имаше и нещо, което може
да се нарече ръка. Знам това, защото, когато светли­ната посегна надолу към мен, аз посегнах нагоре към нея с ръката си. Но ръката на моето тяло си остана на мястото — докато се издигах към светлината, можех да я видя да лежи там на леглото до тялото ми. Но когато не използвах духовната ръка, духът отново при­емаше кръглата си форма.
И така, бях изтеглен нагоре, където се намираше светлината, и през тавана и стената на болничната стая ние излязохме в коридора, а през коридора и през пода стигнахме до по-долен етаж на болницата. Не ни беше никак трудно да преминаваме през врати и сте­ни. Те като че ли просто се изпаряваха, когато се приближавахме до тях.
През този период ние сякаш пътувахме. Знаех, че се движим, но нямах никакво усещане за скорост. И в един момент, всъщност почти мигновено, разбрах, че сме стигнали до реанимацията. Е, аз дори не знаех къде се намира реанимацията в тази болница, но ние бяхме там и отново се намирахме в единия ъгъл на стаята близо до тавана, горе над всичко останало. Видях лекарите и сестрите, които се движеха наоколо в зелени прес­тилки, а също и леглата, разположени там.
Тогава съществото посочи и ми каза: „Ето къде ще бъдеш. След като те свалят от операционната маса, ще те сложат на това легло, но ти повече няма да се събудиш. След като отидеш в операционната, няма да знаеш нищо, докато не се върна да те взема малко след това". Е, не мога да твърдя, че това беше казано с ду­ми. Не беше глас, който се чува, защото тогава и дру­гите хора в стаята биха го чули, а те не го чуха. Това беше no-скоро като някакво впечатление, което из­никна в мен. Но беше толкова живо, та нямаше начин да кажа, че не съм го чул или не съм го усетил. Съвсем сигурен бях.
А какво виждах — е, в тази духовна форма ми беше много no-лесно да разпознавам нещата. Питах се: „И какво се опитва да ми покаже?". Мигновено разбрах как­во е то, какво имаше предвид той. Нямаше никакво съмнение. Ставаше въпрос за това легло — леглото вдяс­но, точно като влизаш от коридора, на него щях да бъда и той ме бе довел тук с определена цел. И тогава ми каза защо. Стана ми ясно, че той не иска да се стра­хувам, когато дойде времето душата ми да напусне тя­лото, но иска да зная какво ще е усещането, когато пре­минаваш тази точка. Искаше да ме убеди, че не бива да се страхувам, защото ми каза, че няма да дойде вед­нага, че първо ще преживея други неща, но че той ще засенчи всичко останало и накрая ще дойде за мен.
И така, веднага след като се присъединих към него, за да отидем до реанимацията, аз самият се превърнах в дух и по някакъв начин ние се сляхме в едно. И все пак оставахме две отделни същества, разбира се. Но що се отнасяше до мен, той държеше всичко в ръцете си. И дори докато пътувахме през стени й тавани и така на­татък, е, на мен просто ми се струваше, че сме в та­кова близко единение, че нищичко не би могло да ме при­тесни. Усещах единствено мир, спокойствие и безметежност, каквито не съществуват никъде другаде.
Та след като ми каза това, той ме върна обратно в моята болнична стая и като влязох, отново видях тя­лото си да лежи в същото положение, в което го бях­ме оставили, и мигновено се Върнах в него. Предпола­гам, че съм бил извън тялото си в продължение на пет или десет минути, но течащото време нямаше нищо общо с преживяването. Не си спомням въобще да съм се замислял точно колко време е изминало.
Е, всичко това направо ме слиса, беше наистина из­ненадващо. Беше толкова живо и реално — повече от едно обикновено преживяване. И на следващата сутрин
аз не изпитвах никакъв страх. Докато се бръснех, забе­лязах, че ръката ми не трепери, както през последните седем-осем седмици. Знаех, че ще умра, но не изпитвах нито сьжаление, нито страх. Не си мислех: „Какво да направя, за да предотвратя това?". Бях готов.
И тъй, в четвъртък сутрин, в деня преди операци­ята, лежах в болничната си стая и бях притеснен. Ние с жена ми имаме едно момче, осиновен племенник, и си имахме някои неприятности с него. Затова реших да напиша писмо на жена си и едно на племенника, за да изразя притесненията си, и да скрия писмата така, че да ги намерят едва след операцията. Бях написал две страници от писмото до жена ми и тогава сълзите ми се отприщиха. Изведнъж се разплаках, заридах нап­раво. Усетих нечие присъствие и отначало си помис­лих, че съм плакал много шумно, че ме е чула някоя от сестрите и е влязла да види какво става. Но не бях чул вратата да се отваря. Отново почувствах присъст­вието, но този път не видях никаква светлина, а мис­лите и думите достигнаха до мен точно както преди и съществото каза: „Джак, защо плачеш? Мислех, че ще си доволен да си с мене". А аз си помислих: „Да, дово­лен съм. Много искам да си отида". А гласът ми каза: „Тогава защо плачеш?". Аз отвърнах: „Имаме неприят­ности с моя племенник, нали знаеш, и аз се страхувам, че жена ми няма да знае как да го отгледа. Опитвам се да опиша с думи какво чувствам и какво искам от нея да се помъчи да направи за него. Загрижен съм и защо­то чувствам, че може би моето присъствие би могло да му помогне да улегне малко".
След това до мен достигнаха мислите, идващи от това присъствие: „Тъй като ме молиш за друг човек и мислиш за другите, а не за Джак, ще ти дам каквото искаш. Ще живееш, докато видиш, че племенникът ти е станал мъж". И ей така изведнъж изчезна. Престанах да плача u унищожих писмото, за да не би жена ми случайно да го намери.
Същата Вечер д-р Коулман дойде и ми каза, че очак­вал да има големи затруднения с упойката, и ме пре­дупреди да не се изненадвам, ако след събуждането си открия куп тръбички, жици и машини наоколо. Не му разказах какво съм преживял, само кимнах и отвърнах, че ще му съдействам.
На следващата сутрин операцията продължи дълго, но мина добре и когато дойдох в съзнание, видях д-р Коулман до мен. Казах му: „Знам точно къде се нами­рам". А той ме попита: „На кое легло си?". Отвърнах му: „Аз съм на първото легло Вдясно, като влизаш от коридора". Той се засмя и, разбира се, си помисли, че го­воря под Въздействието на упойката.
Исках да му кажа какво се е случило, но точно в то­зи момент влезе д-р Ушът и каза: „Той вече е буден. Как­во смяташ да правиш?". А д-р Коулман отвърна: „Нямам какво да правя. Никога през живота си не съм бил толкова удивен. Ето ме тук с цялото оборудване, а той няма нужда от нищо". Д-р Уайът рече: „Все още стават чудеса, да знаеш". Когато бях в състояние да седна в леглото и да огледам стаята, разбрах, че съм в същото онова легло, което светлината ми бе показала преди няколко дни.
Е, това се случи преди три години, но Все още е яр­ко в съзнанието ми като тогава. Това беше най-фан­тастичното нещо, което някога ми се е случвало, и пре­дизвика у мен голяма промяна. Но аз не говоря за него. Казал съм само на жена ми, на брат ми, на моя свеще­ник, а сега и на вас. Не знам как да го кажа, толкова е трудно да се обясни. Не се опитвам да направя сенза­ция, не се опитвам да се хваля. Просто след всичко то­ва аз нямам никакви съмнения. Знам, че съществува жи­вот след смъртта.

 

 

следваща глава