и каталог на групи за развитие, тренировка, духовни лекции, семинари, курсове, културни прояви

Докзателства, че има духовен свят

ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди

 

ТРЕТА ГЛАВА
АНАЛОГИИ


Преживяванията през различните етапи на умирането са, най-меко казано, необичайни. Затова удивлението ми нарастваше, когато през годините попадах на множество поразителни аналогии. Такива аналогии се по­явяват в древни и/или дълбоко езотерични писания от литературата на няколко много различни цивилизации, култури и епохи.
Библията
В нашето общество Библията е най-четената и най-дис­кутираната книга, занимаваща се въпроси, свързани със същността на духовната страна на човека и с живота след смъртта. Но като цяло Библията разказва твърде малко за събитията, съпътстващи смъртта, или за конкретна­та природа на отвъдния свят. Това в особено голяма сте­пен се отнася за Стария завет. Според някои изследова­тели на Библията в Стария завет има само два пасажа, в които недвусмислено се говори за живот след смъртта:
Исаия, 2в:19: Твоите мъртъвци ще оживеят, мър­твите тела ще възкръснат. Събудете се и тържествувайте, вие, повалените в прах; защото... земята ще изригне мъртъвците.
Даниила, 12:2: И много от спящите в земния прах ще се събудят: едни — за вечен живот, други — за вечен укор и посрама.
Забележете, че u в двата пасажа има силно внушение, че ще стане съживяване на материалното тяло, а със­тоянието на физическа смърт отново е сравнено със
съня.
Все пак, както става очевидно от предходната гла­ва, малцина се позовават на определени библейски кон­цепции, когато се опитват да хвърлят светлина върху случилото се с тях или да ми го обяснят. Спомнете си, че един човек описа тъмното заградено място, през ко­ето преминал в момента на смъртта, като библейска­та „долина на сянката на смъртта". Двама души спо­менават, че Исус казал: „Аз съм светлината на света". Ясно е, че именно (поне отчасти) въз основа на този израз и двамата идентифицират светлината, която са срещнали, с Христос. Единият от тях ми каза: „Въоб­ще не видях някаква личност в тази светлина, но за мен светлината беше Христос — съзнание, единение с всичко, съвършена любов. Смятам, че Христос се е изразил бук­вално, когато е казал, че той е светлината на света".
Освен това при четене аз лично съм попадал на някол­ко подобни аналогии, за които никой от моите обекти не е споменавал. Най-интересната се намира в послания­та на апостол Павел. Той е участвал в гоненията на християни, докато не му се явило онова прочуто видение и не се покръстил по пътя за Дамаск. Той казва:
Деяния на светите апостоли, 2в:13-25: Посред ден на пътя, царю, видях от небето по-силна от слънчево сияние светлина, която огря мене и вървящите с ме­не. Всички паднаха на земята и аз чух глас, който ми говореше на еврейски език: „Савле, Савле, що Ме гониш? Мъчно е за теб да риташ против ръжен".
Аз рекох: „Кой си Ти, Господине?". Той отговори: „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си; защото Аз затова ти се явих, за да те
поставя служител и свидетел на онова, що си Видял и каквото ще ти открия..."
Затова, царю Агрипа, аз се не противих на видение­то небесно... Когато тъй се защищаваше той, фест извика с висок глас „Полудял си, Павле. Многото уче­ние те докарва до лудост".
А той каза: „Не съм луд, достопочтени фесте, но говоря думи на истина и на здрав разум".
Този епизод явно наподобява донякъде срещата със съ­ществото от светлина при преживяванията на прага на смъртта. Първо, съществото притежава индивидуал­ност, макар че не се вижда материална форма, и от него се излъчва „глас", който задава въпрос и дава наставления. Когато Павел се опитва да каже за това на другите, те му се присмиват и го обявяват за „луд". Но видението променя целия му живот: оттук нататък той става во­дещият проповедник на християнството като начин на живот, предполагащ любов към ближния.
Разбира се, има и разлики. Павел не е на косъм от смърт­та, когато му се явява видението. Интересното е, че той съобщава и че е бил заслепен от светлината и после в продължение на три дни не можел да вижда. Това влиза в противоречие с разказите на онези, които казват, че макар светлината да е била неописуемо бляскава, въоб­ще не ги е заслепявала, нито им е пречела да виждат не­щата наоколо.
В следната дискусия за естеството на живота след смъртта Павел казва на онези, които оспорват христи­янската концепция за отвъдния живот, като питат как­во тяло ще имат мъртвите:
Първо послание на св. апостол Павел до корин-тяните, 15:35-52: Но ще каже някой: как ще възкръс­нат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо...
И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно... но Бог му дава тяло, каквото се иска, и на Всяко семе собственото му тяло... Има тела небес­ни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг — на земните... Тъй е и Възкресението на мъртви­те: сее се в тление — възкръсва в нетление; сее се в безчестие — възкръсва в слава; сее се в немощ — въз­кръсва в сила; сее се тяло душевно — възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно... Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж в един миг при последната тръ­ба: ще затръби, а мъртвите ще възкръснат нетленни.
Интересното е, че краткото описание, което прави апостол Павел на естеството на „духовното тяло", много добре съответства на разказите на напусналите телата си. Във всички случаи се подчертава нематериалността на духовното тяло — липсата на физическа същ­ност, както и липсата на ограничения. Апостол Павел казва, че докато материалното тяло е слабо и грозно, духовното тяло ще бъде силно и красиво. Това ни напом­ня за един от разказите за преживявания на прага на смъртта, в който духовното тяло е изглеждало цяло и завършено дори когато физическото тяло е било обезоб­разено, а и за друг разказ, в който духовното тяло не изглеждало да има определена възраст, т.е. да е подвласт­но на времето.
Платон
философът Платон, един от най-великите мислители на всички времена, е живял в Атина от 428 г. до 348 г. пр. Хр. Той ни е оставил своите размишления под формата на 22 философски пиеси и диалози, в повечето от които
неговият учител Сократ е главен събеседник, както и малко на брой писма.
Платон силно е вярвал в ползата от разума, логиката и спора при постигането на истината и мъдростта, но само до един етап, защото освен това е бил и велик яс­новидец, който внушава, че в крайна сметка истината може да ни се яви единствено при едно почти мистич­но преживяване на просветление и прозрение. Той прие­ма, че съществуват нива и измерения на реалността из­вън осезаемия, материалния свят, и вярва, че материал­ната сфера може да бъде разбрана само като се позовава­ме на тези други, „no-висши" нива на реалността. В съ­ответствие с това той се интересувал главно от не­материалния, съзнателния компонент на човека — душа­та, и виждал физическото тяло само като временен но­сител на душата. Тогава никак не е учудващо, че той се е интересувал от съдбата на душата след физическата смърт и че няколко от неговите диалози, и особено „Ре­публиката", са посветени на тази тема.
Трудовете на Платон са изпълнени с описания на смъртта, съвсем подобни на онези, които обсъждахме в предишната глава. Например Платон определя смъртта като разделяне на безплътната част на живия човек — душата, от физическата част — тялото. Нещо повече — тази безплътна част от човека е обект на много по-малко ограничения от физическата част. Освен това Пла­тон изрично подчертава, че времето не е елемент от сфе­рите извън физическия, осезаем свят. Другите сфери са вечни и според поразителната фраза на Платон онова, което наричаме време, е само „движещото се нереално отражение на вечността".
В множество пасажи Платон разглежда как душата, ко­ято е отделена от тялото си, може да се срещне и да раз­говаря с мъртвите души на други и че духове водачи я нап­равляват при преминаването от материалния живот към
следващата сфера. Той споменава, че някои очакват след смъртта една лодка да ги вземе и да ги превози през вод­но пространство до „другия бряг" на тяхното същест­вуване след смъртта. Във „Федон" и цялостната поста­новка, и аргументите, и словата внушават идеята, че тя­лото е затворът на душата и че смъртта съответно представлява бягство или освобождение от този затвор. Както видяхме в първа глава, Платон описва (чрез Сократ) древната представа за смъртта като сън и забравя­не, но го прави само за да я отрече накрая и да я преобър­не на 180 градуса. Според Платон душата идва във физи­ческото тяло от една по-висша и по-божествена сфера на съществуване. Според него именно раждането представ­лява сън и забравяне, тъй като душата при раждането си в тялото преминава от едно състояние на велико осъзна­ване към по-малко съзнателно ниво и междувременно заб­равя истините, които е знаела в предишното си състоя­ние извън тялото. Както се подразбира, смъртта е събуждане и спомняне. Платон отбелязва, че душата, която е била отделена от тялото при смъртта, е в състояние да мисли и разсъждава дори по-ясно от преди и по-лесно може да разпознава истинската природа на нещата. Нещо повече — скоро след смъртта тя се изправя пред „съд", къ­дето божественото същество представя пред нея всич­ки неща — и лоши, и добри, — които е извършила през жи­вота си, и я кара да застане лице в лице с тях.
Най-поразителната прилика навярно може да се открие в книга X на „Републиката". Там Платон разказва мита за гръцкия войник Ер. Ер заминал, за да участва в битка, в която много гърци били убити, и когато сънародниците му отишли да приберат телата на загиналите, намери­ли и неговото сред другите. То било положено заедно с тях върху погребалната клада, за да бъде изгорено. След известно време трупът на Ер се сьживил и Ер описал как­во е видял по време на своето пътешествие в отвъдно-
то царство. Ер казал, че когато душата му напуснала тя­лото, той се присъединил към група духове и заедно отишли до място, където имало „отвори" или „прохо­ди", явно водещи от този свят към сферите на отвъд­ния живот. Тук другите души били спрени и съдени от божествени същества, които с един поглед като на сце­на виждали какво е правила душата по време на земния си живот. Но Ер не бил съден. Вместо това същества­та му казали, че трябва да се върне и да съобщи на хора­та от материалния свят какво представлява другият свят. След като видял още много неща, Ер бил изпратен обратно, но казал, че не знае как се е върнал във физичес­кото си тяло. Той просто се събудил и разбрал, че се на­мира върху погребалната клада.
Важно е да се знае, че според самия Платон описания­та на точните подробности от света, в който душа­та ще отиде след смъртта, са „в най-добрия случай близки до истината". Макар да не се съмнява, че има оцеляване след телесната смърт, той твърди, че опитвайки се да обясним отвъдния живот, докато сме в настоящия фи­зически живот, ние се сблъскваме с две пречки. Първо, на­шите души са затворени вьб физически тела и по този начин са ограничени от физическите си сетива в онова, което могат да преживеят и да научат. Зрение, слух, осезание, вкус и мирис — всяко от тези сетива по свой на­чин може да ни излъже. Очите ни могат да смалят един огромен предмет, ако се намира надалече; можем да чуем погрешно нещо, което са ни казали, и т.н. В резултат на всичко това ние можем да имаме лъжливи представи или мнения за естеството на нещата. Тъй че нашите ду­ши не могат да видят самата реалност, докато не се освободят от объркаността и неточността на физи­ческите сетива.
Второ, Платон смята, че човешкият език не може пря­ко да изрази висшата реалност. Думите no-скоро прикpubam, отколкото дa разкриват вътрешното естество на нещата. Оттук следва, че човешките думи не могат да направят нищо повече, освен да загатнат — по ана­логия, чрез митове и по други индиректни начини — за истинското естество на онова, което се намира извън материалната сфера.
Тибетската книга на мъртвите
Тази забележителна творба е била съставена от учения­та на мъдреците в праисторически Тибет, събирани в продължение на много векове, и съдържанието й е преда­вано от уста на уста през поколенията. Накрая то е би­ло записано, изглежда, през VIII век от н.е., но дори тога­ва книгата е била пазена в тайна.
формата на тази необикновена книга се определя от разнообразните й вътрешно свързани приложения. Пър­во, мъдреците, които са я написали, са разглеждали уми­рането като умение — нещо, което може да бъде напра­вено изкусно или пък по неподходящ начин в зависимост от това дали човек притежава необходимите познания, за да го направи добре. Ето защо книгата била четена ка­то част от погребалната церемония, както и на умира­щия в последните мигове от живота му. Така тя е била замислена да изпълнява две функции. Първата е била да по­могне на умиращия да запази в съзнанието си спомен за ес­теството на всяко ново чудно явление, което прежибява. Втората е била да помогне на живите около него да мислят позитивно и да не задьржат умиращия на този свят чрез любовта и емоционалната си привързаност, за да може той да влезе в следсмъртните нива в подходящо състояние на духа, освободен от телесните грижи.
За постигането на тези цели книгата съдьржа прост­ранно описание на различните етапи, през които преминава душата след физическата смърт. Аналогията между ранните етапи на смъртта, описани в нея, и разказано­то ми от онези, които са били на прага на смъртта, е направо фантастична.
Първо, в тибетското описание разумът, или душата на умиращия, напуска тялото. Известно време след то­ва душата му изпада в „несвяст" и той открива, че се намира в някаква пустота — пустота нематериална, притежаваща свои собствени ограничения, в която негово­то съзнание продължава да съществува. Той може да чуе тревожни и дразнещи звуци, описани като бучащи, гър­мящи, свирещи като вятъра, и обикновено открива, че е обгърнат от мъгливо, сивкаво озарение.
С изненада установява, че е напуснал физическото си тяло. Той вижда и чува как неговите роднини и прияте­ли оплакват тялото му и го приготвят за погребение­то, но когато се опитва да им се обади, те нито го чу­ват, нито го виждат. Все още не осъзнава, че е мъртъв, и се чувства объркан. Пита се дали е мъртъв или не и когато най-накрая разбира, че е мъртъв, се чуди къде тряб­ва да отиде и какво трябва да направи. Изпитва огром­но съжаление, отчаян е от състоянието си. За извест­но време остава близо до местата, които е познавал през материалния си живот.
Забелязва, че все още се намира в тяло, наречено „блес­тящо", което явно не е от материална субстанция. Та­ка той може да преминава през скали, стени и дори през планини, без да среща съпротивление. Придвижва се почти мигновенно. Щом поиска да отиде някъде, в миг е там. Мислите и възприятията му са по-малко ограниче­ни; умът му става много бистър, сетивата му изглеждат по-изострени и по-съвършени и по своята природа по-близки до божественото. Ако в материалния си жи­вот е бил сляп, глух или инвалид, с удивление установя­ва, че в неговото „блестящо" тяло всички сетива, как-
mo u възможностите на материалното му тяло, са въз­становени и усилени. Може да види други същества с та­кова тяло и може да се срещне с онова, което наричат „ясната" или „чистата светлина". Тибетците съветват умиращия да се старае да изпитва единствено любов и съчувствие към другите, когато се приближава към тази светлина.
В книгата е описано и чувството на бездънен покой и задоволство, което изпитва умиращият, а също така и нещо като „огледало", отразяващо целия му живот, всич­ките му дела, добри и лоши, за да могат той и същест­вата, които го съдят, да ги видят ясно. При това не може да има изопачаване; невъзможно е да излъжеш за жи­вота си.
Накратко, макар че Тибетската книга на мъртвите включва и множество по-късни етапи на смъртта, кои­то никой от моите досегашни обекти не е преживял, съвсем явно е, че има поразителна прилика между разказа­ното в този древен ръкопис и описанията, които съм слу­шал от съвременни американци.

Емануел Сведенборг
Сведенборг е роден в Стокхолм и е живял от 1в88 г. до 1772 г. Той бил доста прочут по онова време и има зна­чителен принос в различни сфери на естествените нау­ки. Неговите трудове, първоначално ориентирани към анатомията, физиологията и психологията, му донесли признание. Но по-късно той преживял духовен обрат в живота си и започнал да разказва за предполагаемото си общуване с духовни същества от отвъдното.
По-късните му произведения са изпълнени с ярки опи­сания на живота след смъртта. И отново приликата между онова, което е написал за някои от духовните си
преживявания, и разказите на онези, които са били на ко­съм от смъртта, е невероятна. Например ето как Све­денборг описва състоянието, когато телесните функции дишане и кръвообращение се преустановят:
Човекът не е мъртъв, а само се е отделил от телес­ната част, която му е била от полза в този свят... Когато човек умре, той само преминава от един свят в друг.*
Сведенборг твърди, че самият той е изпитал първи­те етапи на смъртта и че е имал преживявания извън тялото си:
Изпаднах в състояние на безчувственост, що се от­нася до телесните сетива, и почти в състоянието на умиращ; но вътрешният живот на мисълта си оста­на цялостен, тъй че аз възприех и запазих в паметта си нещата, които ми се случиха и които се случват на хората, възвърнати към живот... Особено ми беше да­дено да разбера... че става издърпване и... изтегляне на... разума, т.е. на душата ми от тялото.
По време на това преживяване той среща същества, които определя като „ангели". Най-накрая те го питат дали е готов да умре:
Ангелите най-напред ме попитаха каква е мисълта ми, дали е като на умиращите, които обикновено мислят за вечния живот; а после казаха, че искат умът ми да задържи тази мисъл.
*Всички цитати от Сбеденборг са взети от „Компендиум на теологични­те и духовни трудове на Емануел Сведенборг" (Бостън: „Кросби и Никьлс", 1853 г.), стр. 1в0-197. - Б. а.
Но общуването между Сведенборг u духовете не е от земен, човешки вид. Това е почти директно предаване на мисли. Ето защо няма никаква вьзможност да се появят недоразумения.
Докато духовете разговарят помежду си на универ­сален език... Всеки човек веднага след смъртта разбира този универсален език... който е подходящ за неговия дух...
Разговорът на ангела или духа с човек е така звучен, както и разговорът на човек с човека; но въпреки то­ва стоящите наоколо не го чуват; причината е в то­ва, че говорът на ангела или духа преминава право в мислите на човека...
Току-що починалият не съзнава, че е мъртъв, защото все още се намира в тяло, наподобяващо физическото му тяло в няколко отношения.
Първоначалното състояние на човека след смърт­та е близо до състоянието му в този свят, защото там по подобен начин той е в материалното... Сле­дователно той не знае нищо друго, освен че все още е в този свят... Ето защо, след като са се учудили, че все още са в тяло и имат всичките сетива като в този свят... те изпитват желание да разберат какво е рай и какво е ад.
Но духовното състояние е с по-малко ограничения. Възприятията, мислите и паметта са по-сьвършени, а бремето и пространството вече не са пречка, как­то е в материалния свят.
Всички способности на духовете... са по-сьвършени, как­то и техните възприятия, мисли и чувства.
Умиращият може да срещне духовете на други почи­нали, които е познавал приживе. Те идват, за да му по­могнат при преминаването в отвъдното.
Духът на човека, наскоро напуснал този свят... е раз­познат от неговите приятели и от онези, които е поз­навал в този свят... след което те му дават указания за състоянието на вечния живот...
Изминалият му живот може да му бъде показан ка­то видение. Той си спомня всяка подробност от не­го и няма никаква възможност да излъже или да скрие нещо.
Вътрешната памет... е такава, че в нея са вписани всички конкретни неща... които човек е мислил, гово­рил и извършил... от най-ранното му детство до дъл­бока старост. Когато преминава в другия живот, чо­век носи със себе си всички тези неща и впоследствие трябва изцяло да си ги спомни... Всичко, което е казал и направил... е представено пред ангелите в ясна като ден светлина... и... на света няма нищо, което да е тол­кова добре скрито, че да не се разкрие след смъртта... като че ли видяно като изображение, когато духът се представя в небесната светлина.
Сведенборг описва и „светлината на Бога", която из­пълва отвъдното — светлина с неописуема яркост, коя­то самият той е зърнал; светлината на истината и раз­бирането.
Ето че в произведенията на Сведенборг, както по-рано в Библията, трудовете на Платон и Тибетската кни­га на мъртвите, откриваме поразителни аналогии със съв­ременните описания на преживявания на прага на смърт­та. Но естествено възниква Въпросът дали тези съответствия са чак толкова учудващи. Например някои мо­гат да предположат, че авторите на различните произ­ведения взаимно са си влияли. Подобно твърдение може и да е вярно за част от случаите, но в други не е така. Платон признава, че отчасти е взел някои свои прозре­ния от религиозния мистицизъм на Изтока, тъй че ве­роятно е бил повлиян от традицията, създадена от Ти­бетската книга на мъртвите. Идеите на гръцката фи­лософия на свой ред са оказали влияние Върху авторите на Новия завет и затова може да се спори дали дискусия­та на an. Павел за духовното тяло не се корени отчас­ти в трудовете на Платон.
От друга страна, в повечето случаи не е лесно да се установи дали е имало такова влияние. Всеки автор ка­то че ли внася няколко интересни детайла, които се сре­щат и в моите интервюта, но които не може да е за­имствал от по-ранни източници. Сведенборг е чел Биб­лията и е бил запознат с Платон. Обаче той няколко пъ­ти споменава, че току-що починалият известно време може и да не съзнава, че е мъртъв. Този факт се появява отново и отново в разказите на хората, били много близ­ко до смъртта, но очевидно не се среща нито в Библия­та, нито у Платон. Но на него се набляга много в Ти­бетската книга на мъртвите — произведение, което Све­денборг положително не е имал възможност да прочете. Всъщност до 1927 г. тя изобщо не е била преведена.
Възможно ли е разказите за преживявания на прага на смъртта, които аз съм събрал, да са били повлияни от обсъжданите no-горе произведения? Всички, с които съм разговарял, познаваха до известна степен Библията, а два-ма-трима знаеха нещо и за идеите на Платон. От друга страна, никой не знаеше за съществуването на езотерични произведения като тези на Сведенборг или Тибетска­та книга на мъртвите. Но множество подробности, лип­сващи в Библията или у Платон, постоянно се появяват
в събраните от мен разкази и те съответстват точно на явленията и събитията, споменати в по-необичайни­те източници.
Трябва да се признае, че съществуването на аналогии и съвпадения между писанията на древни мислители и раз­казите на съвременни американци, оцелели, след като са били на косъм от смъртта, си остава един поразителен и определено необясним факт. Как е възможно, бихме мог­ли да се запитаме с основание, ученията на тибетските мъдреци, теологията и виденията на апостол Павел, странните прозрения и митове на Платон и духовните разкрития на Сведенборг така добре да съвпадат — как­то помежду си, така и с разказите на наши съвременни­ци, били възможно най-близко до смъртта?

следваща глава