и каталог на групи за развитие, тренировка, духовни лекции, семинари, курсове, културни прояви

Докзателства, че има духовен свят

ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ВЪПРОСИ


Досега в главата на читателя може би са се зародили доста съмнения и възражения. През годините, докато говорех за тези неща пред отделни хора или при пуб­лични изяви, са ми задавали много въпроси. Общо взето, в повечето случаи те са едни и същи, така че успях да съставя списък на най-често задаваните Въпроси. В тази и следващата глава ще се занимаваме с тях.
Не си ли измисляте Всичко това?
Не. Аз преподавам психиатрия и философия на меди­цината и много искам да направя кариера в областта си, а поддържането на една измама едва ли би ми помогнало за постигането на целта ми.
Освен това от собствения си опит знам, че всеки, кой­то усърдно и със симпатия разпитва собствените си поз­нати, приятели и роднини за наличието на подобни пре-живявания, много скоро ще види как се разсейват всич­ките му съмнения.
Но това не е ли нереалистично? Дали изобщо такива преживявания са нещо обичайно?
Аз съм първият, който ще признае, че поради неизбежната ограниченост на моята подборка от случаи не съм в състояние да дам статистически издържана преценка за разпространеността на явлението. Но много ми се иска да ви кажа следното: такива преживявания са нещо много по-обичайно, отколкото би предположил някой, кой­то не ги е изучавал. Изнесъл съм много публични лекции по темата пред най-различни по обем и Вид групи и все­ки път се намираше някой, който след това да дойде при мене и да ми разкаже своята история или, както стана в някои случаи, да я разкаже публично. Разбира се, всеки би могъл да твърди (и с право!), че хора с подобни преживявания са по-склонни да посещават лекции на такава тема. Но все пак в много от случаите, с които се сблъс­ках, хората не бяха дошли на лекцията заради темата. Например напоследък говорих пред група от трийсет човека. Двама от тях бяха имали преживявания на прага на смъртта, и двамата присъстваха там само защото бя­ха членове на групата. Никой не знаеше темата предва­рително.
Ако преживяванията на прага на смъртта са нещо толкова обичайно, както вие твърдите, защо този факт не е известен на повече хора?
Навярно има няколко причини за това. Първата и най-Важната според мен се корени Във факта, че в наше вре­ме обществото като цяло е настроено против диску­сии, посветени на възможното оцеляване след телесна смърт. живеем Във век, когато науката и техниката са направили огромна крачка напред в разбирането и поко­ряването на природата. Разговорите за живот след смъртта изглеждат някак атавистични за мнозина, кои­то може би смятат, че тази идея no-скоро принадлежи на нашето „суеверно" минало, отколкото на нашето „на­учно" настояще. И поради това хората, имали преживявания извън сферата на науката, както я разбираме днес,
са подложени на присмех. Съзнавайки това отношение, хората с трансцедентални преживявания естествено проявяват нежелание да разказват за тях открито. Убе­ден съм, че огромен материал лежи скрит в умовете на хора с такива преживявания, които се страхуват да не им сложат етикета „луди" или „с развинтена фантазия" и затова не разказват на никого за тях, освен на един-двама близки приятели или роднини.
Невежеството на публиката по отношение на тема­та за срещите на прага на смъртта като че ли се коре­ни отчасти в едно всеобщо физиологично явление, свър­зано с вниманието. Много от онова, което чуваме и виждаме всеки ден, остава нерегистрирано в нашия съз­нателен ум. Но ако нещо по драматичен начин привле­че вниманието ни, ние сме склонни да го забелязваме от­тук нататък. На мнозина се е случвало да научат зна­чението на някоя нова дума и през следващите няколко дни да я срещат във всичко, което решат да прочетат. Това, разбира се, не се обяснява с факта, че думата току-що се е разпространила в езика и затова се явява нав­сякъде. По-скоро думата си е била там, във всекиднев­ното ни четиво, но тъй като не сме знаели значение­то й, обикновено сме я подминавали несъзнателно.
По същия начин след лекция, която четох скоро, предложих дискусия и един лекар зададе първия въпрос: „От дълго време се занимавам с медицина. Ако тези преживя-вания са нещо обичайно, както вие твърдите, защо не съм чувал за тях?". Знаейки, че е вероятно в групата да има някой, който е срещал един-два подобни случая, аз веднага насочих въпроса обратно към публиката. Попи­тах: „Има ли сред вас някой, който да е чувал за нещо подобно?". В този момент съпругата на лекаря вдигна ръ­ка и разказа история за много близка тяхна приятелка.
Друг пример: мой познат лекар за първи път научил за подобни преживявания от статия в стар вестник,
посветена на моя лекция. На следващия ден един пациент му разказал за много подобно преживяване. Лекарят ус­тановил, че пациентът не е могъл да чуе или да прочете за проучванията ми. Всъщност пациентът доверил сво­ята история на лекаря, защото бил объркан и малко разтревожен от случилото се и търсел мнението на специ­алист. Много е възможно и в двата случая лекарите и по-рано да са чували за подобни преживявания, но да са ги смятали no-скоро за индивидуални странности, отколко­то за широко разпространено явление, и да не са им обър­нали особено внимание.
И накрая — когато става въпрос за лекари, има един допълнителен фактор, който би могъл да ни помогне да си обясним защо толкова много от тях като че ли не знаят за явленията на прага на смъртта, макар да се предполага, че именно лекарите би трябвало да се сблъс­кват с тях. В процеса на обучението непрекъснато се втълпява на бъдещите лекари, че трябва внимателно да преценяват какво казва пациентът за своето състо­яние. Лекарят е обучаван да се отнася много внимател­но към обективните „признаци" на болестния процес, но да приема субективните оплаквания („симптоми") на пациента с известни резерви. Много е разумно да се пос­тъпва по този начин, защото човек работи по-лесно с обективните факти. Но това отношение води и до скриването на преживяванията на прага на смъртта, за­щото малцина лекари са свикнали да питат за чувства­та и преживяванията на пациентите си, които спася­ват от клинична смърт. Предполагам, че именно пора­ди това отношение не е по-вероятно лекарите (които на теория би трябвало да принадлежат към групата, най-често сблъскваща се с преживявания на прага на смъртта) да научават за такива преживявания, откол­кото останалите хора. .
Открили ли сте някакви paзлuku между тъжете и жените, що се отнася до това явление?
Изглежда, няма изобщо никакви разлики като съдържание и видове преживявания в зависимост от това дали са съобщени от мъже или жени. И мъже, и жени са ми описвали всеки от общите аспекти на близките срещи със смъртта, които сме обсъждали, и не съществува ни­то един елемент, който да натежи повече или по-малко в „женските" или „мъжките" разкази.
И все пак има разлики между обектите от мъжки и женски пол. Като цяло мъжете, имали преживявания на прага на смъртта, са много по-малко склонни да разказ­ват за тях, отколкото жените. По-често мъжете, от­колкото жените, са ми разказвали накратко за преживяванията си само за да не отговорят на писмата ми или по телефона, когато съм искал да последва по-подробно интервю. Много повече мъже, отколкото жени, са пра­вили забележки от рода на „опитах се да го забравя, да го потисна в себе си", намеквайки за страха си от нас­мешка или за чувствата си, свързани с преживяването, които са били прекалено необичайни, за да разказват за
тях.
Макар да не мога да обясня защо, ясно е, че не само аз съм забелязал това. Д-р Ръсъл Муърс, прочут изследова­тел на човешката психика, ми е казвал, че той и други негови колеги са забелязвали същото. жените, идващи при него, за да му разкажат за някакво духовно преживяване, са с около една трета повече от мъжете.
Има и друг интересен факт — малко по-често, откол­кото бихме очаквали, подобни преживявания се явяват по време на бременност. И отново не бих могъл да обяс­ня защо е така. Може би защото сама по себе си в много отношения бременността представлява доста рисков физиологичен период, свързан с множество потенциални
медицински усложнения. Като прибавим и факта, че са­мо жените забременяват и че те са по-склонни от мъжете да говорят, това би могло да ни обясни честотата на тези преживявания по време на бременността.
Откъде знаете, че meзи хора просто не ви лъжат?
Много е лесно за хората, които не са слушали и наблюдавали разказващите за преживяванията си на прага на смъртта, да се придържат към хипотезата, че исто­риите са лъжа. Но аз се намирам в доста особено положение. Наблюдавал съм зрели, уравновесени възрастни хора — и мъже, и жени — да не издържат и да се разплакват, докато ми разказват за събития, случили им се, да речем, преди около три десетилетия. В гласовете им долавям искреност, топлота и едно чувство, което всъщност не може да бъде описано с думи. Така че за мен — по при­чина, която може да е невалидна за мнозина — идеята, че разказите може да са просто изфабрикувани измислици, е напълно неприемлива.
В допълнение към тежестта на моето мнение същес­твуват някои много силни аргументи против хипотеза­та за изфабрикуваните измислици. Как е възможно тол­кова много хора в продължение на осем години да идват и да ми разказват една и съща лъжа? Остава теоретич­ната възможност всички те да се се наговорили да го нап­равят. Наистина съществува възможност една мила въз­растна дама от Северна Каролина, студент по медици­на от Ню Джърси, ветеринар от Джорджия и много дру­ги хора да са се събрали като конспиратори и да са ми скроили този много хитър номер. Все пак не вярвам, че това изобщо е възможно!
Ако това не са явни лъжи, може би тези хора по някакъв много тънък начин изопачават нещата. Не е ли възможно npeз годините те да са разкрасили своите истории?
Въпросът ни насочва към добре познатото психологич­но явление, когато един човек може да започне със срав­нително просто описание на някакво преживяване или съ­битие и след време да го превърне в много сложен разказ. Всеки път говорещият прибавя по някой малък детайл и накрая сам започва да си вярва, докато не разкраси до такава степен историята, че тя почти да не прилича на оригиналната.
Но аз Все пак не вярвам, че този механизъм е действал в значима степен при изучаваните от мен случаи. Пър­во, разказите на хората, които съм интервюирал много скоро след преживяването — в някои случаи, докато все още са се възстановявали в болницата, — са от същия тип като разказите на онези, които са ми съобщавали за преживявания отпреди десетилетия. Нещо повече — в някои от случаите хората, които интервюирах, бяха записали описанието на своите преживявания скоро след случилото се и ми прочетоха записките си. И отново те­зи описания са също като другите, разказани по памет, след като са изминали години. Остава и фактът, че мно­го често аз съм бил първият или вторият човек, на кого­то е разказано преживяването, и то с голямо нежелание, дори когато е станало преди няколко години. Макар че е имало малка или почти никаква възможност за разкрася­ване, тези разкази отново не се различават като група от преразказваните по-често в продължение на години. И най-накрая, напълно е възможно в много от случаите да е имало не разкрасяване, а точно обратното. Онова, което психиатрите наричат „потискане", представлява умствен механизъм, при който се прави съзнателно усилие да се контролират нежелани спомени, чувства или мисли или да се изличат от съзнанието. Често по време на интервюто хората правят забележки, ясно подсказ­ващи, че е имало такова потискане. Например една жена ми разказа много подробно за преживяване по време на „смъртта" й: „Чувствам, че има още, но не мога да си спомня всичко. Опитах се да го потисна, защото знаех, че хората и така няма да ми повярват". Един мъж, кой­то оцелял след спиране на сърцето по време на операция на тежки рани, получени във Виетнам, разказва за емоци­оналния проблем, който са представлявали за него преживяванията извън тялото: „Дори сега, когато се опи­там да разкажа за това, гърлото ми се свива... Имам чув­ството, че много неща съм забравил. Стараех се да заб­равя". Накратко — имаме доста основания, струва ми се, да смятаме, че разкрасяването не представлява значим фактор в развитието на тези истории.
Дали тези хора са изповядвали някаква религия преди преживяванията? Ако е така, преживяванията не са ли оформени според религиозното им възпитание и вярвания?
Така е до известна степен. Както споменах по-рано, ма­кар описанието на съществото от светлина да е неиз­менно едно и също, то идентичността, която му се при­писва, явно е функция на религиозното Възпитание на ин­дивида. Но при всичките тези изследвания нито веднъж не чух някой да се позовава на рая или ада по начин, на­подобяващ обичайната картина, която ни предлага на­шето общество. Всъщност мнозина подчертават кол­ко различни са били преживяванията им от онова, кое­то би трябвало да очакват, основавайки се на религиоз­ното си възпитание. Една жена, която „умряла", разказва: „Винаги са ми казвали, че когато умра, ще видя и рая, и ада, но аз не видях нито едното, нито другото". Дру­га дама, която след тежко нараняване имала преживявания извън тялото си, твърди: „Странното е, че Винаги са ми Втълпявали като част от религиозното ми възпи­тание, че Веднага щом умре, човек застава пред онези кра­сиви, бисерни порти. Но аз просто се реех около моето физическо тяло и това беше всичко! Направо бях стъписана". Нещо повече — някои от случаите са разказани от хора, които нямат религиозно възпитание или въобще не са били вярващи преди преживяването, и описаното от тях не се различава по своето съдържание от разказите на хора със силна вяра. В няколко случая хора, които по-рано са попадали под влиянието на религиозни доктри­ни, но са ги отхвърлили, след преживяването изпитват дълбоки религиозни чувства. Други казват, че макар да са чели религиозни писания като Библията например, нико­га не са разбирали напълно някои неща в тях, докато не са имали преживяванията на прага на смъртта.
Каква е връзката, ако има такава, тежду преживяванията, които сте изучавали, и възможността за прераждане?
Нито един от тези случаи по никакъв начин не ми под­сказва, че прераждането е вьзможно. Все пак е важно да се знае, че и нито един от тях не изключва прераждане-то. Ако наистина има прераждане, вероятно има някак­во промеждутьчно пребиваване в други сфери между от­делянето от старото тяло и влизането в новото. Във всеки случай техниката на интервюиране на хората, ко­ито са били на косъм от смъртта и са оцелели, не би била подходяща за изучаване на прераждането. Възможно е да бъдат използвани и са били използвани други методи
за изучаване на прераждането. Например някои са опит­вали техниката на „регресия в далечното минало". Обек­тът се хипнотизира и му се подсказва мислено да се връ­ща все по-назад и по-назад в живота си. Когато достиг­не до най-ранните преживявания от сегашния си живот, които може да си спомни, му казват да се опита да се върне дори още по-назад! На този етап мнозина започват да разказват сложни истории за предишни животи в да­лечни времена и на далечни места. В някои случаи тези истории дават невероятно точна информация. Това ста­ва дори когато е установено, че обектът не е могъл да научи по някакъв нормален начин за събитията, личнос­тите и местата, описани от него с такава точност. Най-известен е случаят с Брайди Мърфи, а има и много други, някои от тях — още по-впечатляващи и по-добре документирани, но не толкова известни. Читателите, които биха искали по-подробно да проучат този въпрос, могат да се насочат към отличния труд на Иън Стивънсън, доктор по медицина, „Двайсет случая, подсказ­ващи, че има прераждане". Струва си да се отбележи и че в Тибетската книга на мъртвите, която така точно описва отделните етапи на близките срещи със смърт­та, се твърди, че прераждането наистина се осъщест­вява на по-късен етап след преживяванията, за които раз­казват моите обекти.
Интервюирали ли сте някога човек, който да е имал преживяване на прага на смъртта, свързано с опит за самоубийство? Ако е така, преживяването по-различно ли е било?
Наистина зная за няколко случая, при които опитът за самоубийство е станал причина за клинична смърт. Тези преживявания обикновено се описват като непри-
ятни. Както твърди една жена: „Ако оставиш тук ед­на измъчена душа, и там ще откриеш една измъчена ду­ша". Накратко — те разказват, че конфликтите, кои­то са се опитали да избегнат чрез опита за самоубийство, не са изчезнали със смъртта, а са станали по-сложни. В безтелесното си състояние те не са могли да направят нищо за решаването на своите проблеми, а е трябвало да видят и нещастните последици от своя акт.
Един мъж, който бил отчаян поради смъртта на съп­ругата си и се прострелял, „умрял", но бил Върнат към живота. Той твърди:
Не отидох там, където [съпругата ми] беше. Оти­дох на едно ужасно място... Веднага разбрах каква греш­ка съм направил... Помислих си: „Ще ми се да не бях го направил".
Други, преживели неприятното състояние в „преддве­рието на ада", отбелязват, че са имали чувството, че ще прекарат дълго време там. Това било тяхното нака­зание, че са „нарушили правилата", като са се опитали преждевременно да се освободят от онова, което в края на краищата е било тяхното „предназначение" — да пос­тигнат някаква цел в живота.
Тези забележки съвпадат с разказаното ми от няколко души, „умрели" по други причини, но твърдящи, че в това състояние им е било подсказано, че самоубийството е много нещастен акт, предизвикващ жестоко наказание. Един мъж, който е имал преживявания на прага на смърт­та след катастрофа, разказва:
[Докато бях там], имах чувството, че двете неща, които са напълно забранени, са да се самоубиеш или да
убиеш друг човек... Да извършиш самоубийство озна­чава да хвърлиш Божия дар в лицето Му... Да убиеш друг човек означава да се намесиш в Божиите намерения за този човек.
За подобни мнения и чувства са ми съобщавали в множесто случаи и те са идентични с най-древните теоло­гични и морални аргументи против самоубийството, по­явяващи се под най-разнообразни форми в трудовете на така различни мислители като свети Тома Аквински, Лок и Кант. Според Кант самоубийството означава да дейс­тваш против Божиите помисли, а, от друга страна, на самоубиеца се гледа като на бунтовник против Създате­ля. Тома Аквински твърди, че животът е Божи дар и че само Бог има право да си го вземе обратно.
Но като обсъждаме това, аз не издавам морална при­съда срещу самоубийството. Аз само съобщавам какво са ми казали други хора, имали такова преживяване. В мо­мента подготвям втора книга за преживяванията на пра­га на смъртта, в която тази тема, наред с някои други, ще бъде разгледана по-подробно.
Попадали ли сте на случаи с хора от различни национални култури?
Не. Всъщност една от причините да твърдя, че мое­то изследване не е „научно", е, че групата индивиди, кои­то съм изслушал, не представлява случайна подборка от човешки същества. Много ще ми е интересно да чуя за преживяванията на прага на смъртта на ескимоси, инди­анци от британска Колумбия, индианци навахо, племена от поречието на Нил и т.н. Но поради географски и дру­ги причини не съм успял да открия такива.
Съществуват ли исторически примери за преживявания на прага на смъртта?
Доколкото знам, не. Все пак, тъй като бях изцяло за­ет със съвременни случаи, просто нямах време да изс­ледвам по подобаващ начин този въпрос. Затова няма да се учудя, ако открия, че за подобни случаи са разказ­вали и в миналото. От друга страна, имам силното по­дозрение, че преживяванията на прага на смъртта са не­що много по-обичайно през изминалите няколко десети­летия, отколкото в по-ранни периоди. Причината за това е, че едва в по-модерни Времена технологията на връщане към живота (ресусцитация) стана достъпна. Много от нашите съвременници, били на прага на смъртта и съживени, не биха оцеляли в по-ранни време­на. Инжекции с адреналин директно в сърцето, апарат за стимулация чрез електрошок, изкуствено сърце и апарати за поддържане на дишането са примери за напре­дъка на медицината.
Проучвали ли сте историите на заболяването на вашите обекти?
Да, доколкото е възможно. При случаите, които бях поканен да проуча, медицинските картони подкрепят твърденията на обектите. В някои случаи поради дав­ност и/или смъртта на човека, който е съживил паци­ента, доказателствата не са налице. Разказите, за които липсва потвърждаваща документация, не се различават от тези, за които има такава. В много от случаите, когато медицинските доказателства липсваха, аз осигурявах сви­детелствата на други хора — приятели, лекари или род­нини на интервюирания — за това, че наистина е имало преживяване на прага на смъртта.
Чувал съм, че след като изминат пет минути, става невъзможно човек да бъде съживен, а вие твърдите, че в някои от случаите хората са били „мъртви" в продължение на двайсет минути. Как е възможно?
Повечето цифри и количества, цитирани от медицин­ската практика, представляват средни стойности и не могат да се приемат безусловно. Често цитираните пет минути представляват средна величина. Клинич­но правило е около пет минути след изпадането в кли­нична смърт да бъдат преустановени опитите за съживяване, защото в повечето случаи след това време настъпват мозъчни увреждания поради липсата на кис­лород. Но тъй като това е само една средна величина, човек би очаквал отделните случаи да се въртят около тази величина. Всъщност аз съм открил случаи, при ко­ито съживяването е станало двайсет минути след кли­ничната смърт и няма никакви данни за увреждания на мозъка.
Някои от meзu хора наистина ли са били мъртви?
Една от главните причини този въпрос да бъде тол­кова труден и объркващ е, че отчасти това е семанти­чен въпрос, касаещ значението на думата „мъртъв". Как­то разкриват последните разгорещени спорове върху трансплантацията на органи, дефиницията „мъртъв" в никакъв случай не е уточнена дори между професиона­листите от областта на медицината. Критериите за настъпила смърт са различни не само за лаика и профе­сионалиста, но и за различните лекари и в различните болници. Така че отговорът на Въпроса ще зависи от това какво имаме предвид под думата „смърт". Ще ни
бъде от полза да разгледаме три дефиниции поред и да ги коментираме:
1. „Смъртта" като липса на клинично усгановими признаци на живот
Някои биха казали, че един човек е „мъртъв", ако сър­цето му спре да бие и той престане да диша за продължително време; кръвното му налягане спадне толкова ниско, че да не може да бъде измерено; зениците му се раз­ширят; телесната му температура започне да спада и т.н. Това е клиничната дефиниция и тя е била използва­на в продължение на векове от лекари и лаици. Всъщност повечето хора са били обявявани за „мъртви" въз основа на тези критерии.
Няма никакво съмнение, че този клиничен стандарт е бил спазен в много от случаите, които съм изучавал. И сведенията на лекарите, и данните от медицинските кар­тони поддържат съответно твърдението, че в този смисъл наистина е настъпила „смърт".
2. „Смъртта" като липса на мозъчна дейност Развитието на техниката доведе до създаването на много чувствителни уреди за улавяне на биологичните процеси дори когато те са външно незабележими. Електроенцефалографът (ЕЕГ) е апарат, който усилва и запис­ва микроскопичните електрически потенциали на мозъ­ка. Напоследък насоката е потвърждаването на „реална смърт" да се основава на липсата на електрическа актив­ност в мозъка, определена чрез наличието на „прави" ЕЕГ-линии.
Ясно е, че всички случаи на съживяване, с които съм се сблъсквал, са били от изключителна спешност. Не е има­ло време да се включи ЕЕГ; клиницистите с право са би­ли заети да направят всичко възможно за връщането на пациента си към живот. Ето защо някои биха могли да
кажат, че никой от тези пациенти не е бил „доказано мъртъв".
Но все пак за миг си представете, че „прави" ЕЕГ-линии е имало при голям процент от хората, смятани за мъртви и след това съживени. Този факт ще бъде ли от голяма полза? Аз смятам, че не — по три причини. Пър­во, мерките за възвръщане на спряла сърдечна дейност и дишане винаги се правят в условия на спешност, трае­щи най-много около трийсет минути. Включването на ЕЕГ е много сложна техническа задача и в повечето слу­чаи един опитен техник трябва да е работил известно време с апаратурата, за да получи коректни записи, дори при оптимални условия. При спешен случай, съпътстван от обичайната суматоха, вероятно ще има повишена опасност от възможни грешки. Така че, дори да имаме ЕЕГ-запис с „прави" ЕЕГ-линии за човек, който е разказал за преживявания на прага на смъртта, все пак някой кри­тик би могъл да каже — и с право, — че изследването може да не е коректно направено.
Второ, дори вълшебната електрическа машина за изс­ледване на мозъка да е включена правилно, не ни позволя­ва безпогрешно да определим дали в даден случай е възможно съживяване. Прави ЕЕГ-линии са получавани при хо­ра, които по-късно са били съживени. Предозирането на наркотици, които са депресанти на централната нерв­на система, както и хипотермията (ниска телесна тем­пература) могат да доведат до това явление.
Трето, дори да представя случай, при който може да се установи, че ЕЕГ-апаратът е използван правилно, пак ще има проблем. Някой би казал, че няма доказателство, че съобщеното преживяване на прага на смъртта е ста­нало по време, когато ЕЕГ-линиите са били прави, а не преди или след това. Ето защо аз заключавам, че ЕЕГ не е от особена важност на този настоящ етап на изслед­ването.
3. „Смъртта" като необратима загуба на жизнени Функции
Други биха приели една още по-тясна дефиниция, твър­дейки, че независимо колко дълго време признаците на жи­вот са били клинично неустановими и колко дълго ЕЕГ-линиите са били прави, не можем да твърдим, че чове­кът въобще е бил „мъртъв", тъй като впоследствие е бил съживен. С други думи, смъртта може да бъде опре­делена като такова състояние на тялото, от което то не може да бъде Върнато към живот. Ясно е, че нито един от моите случаи не отговаря на тази дефиниция, защо­то всичките включват съживяване.
Видяхме, че отговорът на въпроса зависи от това как­во разбираме под думата „смърт". Човек трябва да има предвид, че макар спорът да е отчасти семантичен, резул­татът не е маловажен, защото и трите дефиниции съдържат важни прозрения. Всъщност аз бих се съгласил с третата, която в известна степен е най-стриктната. Дори в случаите, когато сърцето е спряло продължително време, тъканите на тялото, и особено мозъкът, се оро-сяват (снабдяват се с кислород и се хранят) през повече­то време. Не е необходимо да смятаме, че в някой от те­зи случаи е бил нарушен физиологичен или биологичен закон. За да е възможно човекът да бъде върнат към живот, в клетките на тялото трябва да е имало някаква остатъч­на биологична дейност, макар външните клинични признаци на тези процеси да са били неуловими чрез приложените методи. Все пак ми се струва, че днес е невъзможно точ­но да се определи точката, от която няма завръщане. Мо­же да е различна при различните индивиди, но по всяка Ве­роятност не е фиксирана, а представлява променлив ин­тервал в континуума. Всъщност преди няколко десе­тилетия нямаше да е възможно повечето от хората, с ко­ито съм разговарял, да бъдат съживени. В бъдеще може да
се появят техники, позволяващи да съживяваме хора, кои­то днес е невъзможно да бъдат спасени.
Тогава нека предположим, че смъртта представлява от­деляне на ума от тялото и че на този етап умът наис­тина преминава в други сфери на съществуване. Оттук следва, че съществува някакъв механизъм, чрез който душата или разумът се освобождава при смъртта. Но ние нямаме основания да предположим, че този механизъм зара­ботва точно в съответствие с онова, което в нашата ера малко произволно сме определили като точката, от която няма завръщане. Нито пък можем да приемем, че заработва идеално при всички случаи, както не можем да приемем, че всеки организъм винаги работи идеално. Това ще ни помогне да разберем разказите на хората, които са видели преглед на живота си, имали са преживявания извън тялото си и т.н., когато са били сигурни, че ще умрат дори преди още да е настъпило каквото и да е фи­зическо увреждане.
Ето всичко, което в края на краищата бих искал да заявя: където и да се намира точката на безвъзвратна­та смърт — независимо дали е в миналото, настоящето или бъдещето, — хората, с които съм разговарял, са би­ли много по-близко до нея, отколкото огромното мнозин­ство от останалите човешки същества. Затова дори са­мо по тази причина аз съм склонен да изслушам онова, ко­ето те имат да ми кажат.
Но в крайна сметка става съвсем безсмислено да се заяждаме на дребно за точната дефиниция на смъртта — безвъзвратна или не — в контекста на тази дискусия. Хо­рата, повдигащи подобни спорове за преживяванията на края на смъртта имат предвид нещо много по-основно. Те смятат, че докато съществува възможност за оста­тъчна биологична дейност в тялото, тази активност би могла да предизвиква и следователно да обяснява пре­живяванията.
Аз no-рано приех, че трябва да е имало някаква оста­тъчна биологична активност в тялото при всички слу­чаи. Ето защо Въпросът дали е имало „реална смърт" на практика се свежда до по-основния проблем дали оста­тъчната биологична функция би могла да е причината за наличието на тези преживявания.
Възможни ли са други обяснения (тх. други освен оцеляване след физическа смърт) ?
Това на свой ред ни води към темата на следващата глава.

следваща глава