и каталог на групи за развитие, тренировка, духовни лекции, семинари, курсове, културни прояви

Докзателства, че има духовен свят

ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди

 

ШЕСТА ГЛАВА
ВПЕЧАТЛЕНИЯ


Докато пишех книгата, ясно съзнавах, че целите и на­меренията ми лесно могат да бъдат разбрани погреш­но. И по-конкретно, бих искал да кажа на хората с на­учни интереси: напълно съзнавам, че направеното от мен дотук не представлява научен труд. А на моите колеги философи ще заявя настоятелно: не си правя илюзията, че съм „доказал", че има живот след смъртта. Задълбоче­ното проучване на този въпрос би включвало обсъждането на технически подробности, излизащи извън рам­ките на книгата ми, затова ще се огранича със следните кратки забележки:
В специализирани области като логиката, правото и науката думите „заключение", „доказателство" и „факт" са технически термини и притежават по-сложен смисъл, отколкото при обичайната им всекидневна употреба. Във всекидневието същите думи се употребяват много про­изволно. Един поглед върху по-сензационните и популяр­ни списания ще ни покаже, че почти всяка недостоверна история е представена като „доказателство" за някак­во невероятно твърдение.
В логиката онова, което може да последва от даден на­бор от предпоставки, съвсем не е случайно. То е много точно и непоклатимо определено от закони, правила и установената традиция. Когато човек каже, че си е из­вадил „заключение", той изрично твърди, че всеки, кой­то започва от същите предпоставки, трябва да достиг­не до същото заключение, стига да не е допуснал логичес­ка
Тези забележки обясняват защо отказвам да направя как-бито и да било „заключения" въз основа на моето проуч­ване и защо твърдя, че не се опитвам да изградя някакво доказателство за древната доктрина за оцеляването след телесна смърт. И все пак аз смятам, че тези разкази за преживявания на прага на смъртта са важни. Бих искал да открия междинен начин за интерпретирането им — начин, който нито отхвърля тези преживявания на основание на това, че не представляват научно или логич­но доказателство, нито пък ги прави сензационни, позо­вавайки се на неясни емоционални твърдения, че те „до­казват" наличието на живот след смъртта.
В същото време ми се струва напълно възможно нас­тоящата ни неспособност да изградим „доказателство" да не представлява ограничение, наложено от естест­вото на преживяванията на прага на смъртта. Може би това се дължи на ограничеността на днешните общоп­риети стилове на научното и логическото мислене. Мо-же би гледната точка на учените и мислителите на бъ­дещето ще бъде съвсем различна. (Не бива да забравяме, че исторически погледнато, логиката и научната мето­дология не са били фиксирани и статични системи, а раз­виващи се динамични процеси.)
Ето защо на мен ми остават не заключения, факти или доказателства, а нещо много по-неопределено — чувст­ва, въпроси, аналогии, озадачаващи събития, чакащи обяс­нение. Всъщност може би е по-подходящо да ме запита­те не какви заключения съм извадил въз основа на моето проучване, а no-скоро как то ми се е отразило лично. В отговор бих могъл да ви кажа само едно: има нещо мно­го убедително в това да видиш човек, описващ такова преживяване, което не може лесно да бъде предадено на хартия. Преживяванията на прага на смъртта представ­ляваха съвсем реални събития за тези хора, а общуване­то ми с тях ги направи реални и за мен.
Но аз съзнавам, че това не е логическо сьображение, а психологическо. Логиката е обществен въпрос, а психо­логическите съображения не са публични по същия начин. Един и същи набор от обстоятелства може да повлияе на един човек или да го промени по един начин, а на друг човек — по друг начин. Това е въпрос на предразположение и темперамент и нямам желание да намеквам, че собст­вената ми реакция след проучването трябва да се пре­върне в начин на мислене за всички останали. Някои биха попитали: „Ако интерпретацията на тези преживявания е нещо толкова крайно субективно, защо да ги изучава­ме?". Нищо друго не мога да измисля в отговор, освен да ви посоча отново универсалния човешки интерес към ес­теството на смъртта. Смятам, че хвърлянето на как­вато и да било светлина върху естеството на смърт­та е за добро.
Осветляването на темата е необходимо за хора с раз­лични професии и от различни сфери на науката. То е не­обходимо на лекаря, комуто се налага да се занимава със страховете и надеждите на умиращия пациент, и на све­щеника, помагащ на другите да се изправят пред смърт­та. Необходимо е и на психолозите и психиатрите, кои­то, за да могат да изнамерят надеждна и ефикасна тера­пия на емоционалните нарушения, трябва да знаят как­во представлява разумът и дали може да съществува от­делно от тялото. Ако не може, тогава психологическа­та терапия ще трябва изцяло да насочи вниманието си към физическите методи — лекарства, електрошокова те­рапия, мозъчна хирургия и други от този род. От друга страна, ако съществуват индикации, че разумът може да съществува извън тялото и че е нещо отделно сам по себе си, то тогава терапията на психичните заболява­ния най-после трябва да стане съвсем различна.
Все пак това включва нещо повече от академични и професионални въпроси. То включва дълбоко лични въпроси, защото наученото за смъртта може значително да промени начина, по който живеем живота си. Ако раз­гледаните от мен преживявания са реални, те биха мог­ли да имат огромни последици Върху онова, което всеки от нас прави с живота си. Защото тогава ще стане яс­но, че не можем да разберем напълно този живот, ако не зърнем какво лежи отвъд него.

 

следваща глава