и каталог на групи за развитие, тренировка, духовни лекции, семинари, курсове, културни прояви

Описания на духовния свят

 

ПРЕРАЖДАНЕТО


Видяхме, че решението на душата да навлезе в след­ващия живот в конкретното време и място на Земята включва поредица от последователни стъпки на духовно планиране. С приближаването на духовното съзнание на моите пациенти до момента на тяхното излизане от духов­ния свят, повечето от тях започват да се самонаблюдават, докато други се увличат в леки закачки с приятелите си. Тези реакции по отношение на това, което предстои, зави­сят в по-голяма степен от индивидуалността на душа, отколкото от времето, изминало след последното прераж­дане.
Прераждането е изключително преживяване. Онези души, които се подготвят за отпътуване към Земята, са като закалени в битките ветерани, подготвящи се за сражение. Това е последната възможност за душите да се насладят на всезнанието точно кои са, преди да трябва да се приспособят към новото тяло. Последният ми случай е с душата на жена, която ни предлага добре формулирано описание на най-скорошното й пътуване до Земята.
Случай 29
Д-р Н: Настъпи ли времето да се преродиш в след­ващия си живот?
П: Да.
Д-р Н: Кое стои на първо място в ума ти относно завръщането на Земята?
П: Възможността да живея в XX век. Това е вълнуващ период на много промени.
Д-р Н: Видяла ли си този живот или поне части от него предварително?
П: Да... минах през това... (Пациентката изглежда объркана.)
Д-р Н: Има ли нещо друго във връзка със следва­щото ти прераждане, за което искаш да говорим?
П: Говоря за последен път с Помар (водачът на пациентката) за всички алтернативи на моя проект (живот).
Д-р Н: Може ли това да се възприеме като последна беседа с Помар преди тръгване?
П: Да, предполагам, че е така.
Д-р Н: Ще ти помогне ли, ако поговорим за евен­туалните планове, които имаш за следващия живот?
П: (гласът й е сух и доста тънък) Аз... мисля, че са правилни...
Д-р Н: Как мина опознавателният ти час? Предполагам, че тази фаза от приготовленията ти е прик­лючила?
П: (все още объркана) Ъхъ... срещнах се с останали­те (от участниците) от моя проект.
Д-р Н: Разпознавателнйте знаци за срещи с подходя­щите души в подходящото време ясни ли са в ума ти?
П: (нервен смях) А... сигналите... моите споразуме­ния с хората... да, всичко е направено.
Д-р Н: Без да анализираш или цензурираш своите впечатления по какъвто и да е начин, кажи ми какво чувстваш в този момент.
П: Аз... просто... се стягам за... големия скок в нов живот... имам опасения... но съм и развълнувана...
Д-р Н: Малко те е страх и може би се чудиш дали изобщо трябва да ходиш на Земята?
П: (пауза и след това по-спокойно) Малко... съм загрижена... за това, което ми предстои... да напусна тукашния си дом... но съм и щастлива от възмож­ността.
Д-р Н: Значи изпитваш смесени чувства от напуска­нето на духовния свят?
П: С повечето от нас е така, колкото повече наближава моментът. Преди някои животи премислям нещата за втори път... но Помар знае кога изоставам от програ­мата си - нали знаеш, тук нищо не може да се скрие.
Д-р Н: Добре, нека приемем, че е настъпил момен­тът да тръгнеш за следващия си живот. Когато отброя до, три, решението ти да се завърнеш в определен момент е окончателно и ти си на финал­ния етап преди напускането на духовния свят. Едно, две, три! Опиши ми какво става с теб сега.
П: Сбогувам се с всички. Това може да се окаже... трудно, (отмята глава назад решително) Както и да е, те ми пожелават всичко най-хубаво и аз се отда­лечавам от тях... понасяйки се сама. Няма голямо бързане... Помар ми дава възможност да събера мислите си. Когато съм напълно готова, той идва да ме придружи... да ме окуражи... да ми вдъхне увереност... и той знае кога съм готова да тръгна.
Д-р Н: Имам чувството, че сега си по-оптимистично настроена пред перспективата за прераждане.
П: Да, това е период на вдъхновение и очаквания... ново тяло... пътят пред теб...
Сега подготвям тази пациентка да напусне духовния свят за последен път преди настоящия й живот. В такива случаи внимавам, както когато я въведох за пръв път в духовния свят, следвайки обичайната практика на регресия във възрастта. Започвам като подсилвам предпазния енергиен щит, вече поставен около пациентката, а след това прилагам допълнителни техники за приспособява­не, за да поддържам подходящ баланс между нейната душа и ума на детето, в което ще се въплъти на Земята.
Д-р Н: Добре, ти и Помар сте заедно за излизането ти от духовния свят. Искам да проникнеш дълбоко навътре в себе си и да ми обясниш какво правиш след това, все едно че всичко протича забавено. Започни!
П: (пауза) Ние... започваме да се движим... с по-го­ляма скорост. След това осъзнавам, че Помар... се отделя от мен... и съм сама.
Д-р Н: Какво виждаш и чувстваш?
П: О, аз...
Д-р Н: Задръж. Ти си сама и се движиш по-бързо. След това какво?
П: (със слаб глас)... Далеч... спускам се надолу... през възглавници от белота... отдалечавам се...
Д-р Н: Задръж! Продължи да се движиш и да ми предаваш какво става.
П: О,... преминавам през... гънките на копринена тъкан... гладка... аз съм върху една вълна... пътека... по-бързо и по-бързо...
Д-р Н: Продължавай. Не спирай да ми говориш.
П: Всичко е замъглено... плъзгам се надолу... надолу по една дълга, тъмна тръба... усещане за кухина... тъмнина... после... топлина.
Д-р Н: Къде си сега?
П: (пауза) Осъзнавам, че съм вътре в майка си.
Д-р Н: Коя си ти?
П: (подсмихва се) Аз съм в едно бебе - аз съм бебе.
Ефектът на кухата туба, описван от моите пациенти, очевидно не е родилният канал на майката. Подобен е на тунела, през който душите преминават след физичес­ката смърт, и може би маршрутът е същият. Читателят може би се чуди защо отделям такова внимание на акта на раждането, след като по време на сеанса вече съм въвеждал и извеждал своите пациенти от множество минали животи. Причините са две. Първо, възкресява­нето на минал живот не е задължително да включва процеса на раждане. Аз обикновено помагам на моите пациенти да отидат направо от духовния свят в следва­щия живот като възрастни. Второ, ако връщам пациен­тите в техните настоящи тела и реша да им заповядам да възстановят преживяванията си по време на ражда­нето, аз искам да отстраня и най-малките неудобства, които биха почувствали някои хора след събуждането си.
Преди да продължа с този случай, би трябвало да предложа още малко най-обща информация за душите и бебетата. Всички мои пациенти ми казват, че преходът на душите им от духовния свят до ума на бебето е сравнително по-бърз, отколкото обратния път. Каква е причината за тази разлика? След физическата смърт нашите души пътуват през тунела на времето и влизат през една врата в духовния свят постепенно. Видяхме, че отиването е предвидено да бъде по-плавно, отколкото завръщането ни на Земята, с цел да се даде възможност на новоосвободилата се душа да се аклиматизира. Като души, които влизат в бебета, ние идваме от едно състо­яние на всезнание и поради това нашият ум е в състояние по-бързо да се приспособи към заобикалящата ни среда, отколкото в края на физическия живот. След това, дока­то сме в утробата на майка си, ни се дава допълнително време за адаптиране.
Въпреки че докато сме вътре в майка си разполага­ме с това време, това не означава, че сме напълно подготвени за шокиращия удар от раждането, със засле­пяващите болнични лампи, необходимостта внезапно да поемем въздух и да бъдем физически докосвани за пръв път. Пациентите ми казват, че са склонни да сравнят момента на раждането с този на смъртта, като физичес­кият шок от това, че си се родил, е много по-голям.
В някакъв момент преди раждането душата внима­телно ще докосне и ще се слее по-пълно с чувствителния, развиващ се мозък на бебето. Когато душата реши да влезе в някое бебе, това дете очевидно няма право сво­бодно да избере дали да приеме или отхвърли тази душа.
В момента на първоначалното влизане за душата започ­ва хронологическото време. В зависимост от склоннос­тите на конкретната душа, връзката може да се осъщес­тви в началото или към края на бременността на майка­та. Имал съм случаи, при които душите са планирали своето пристигане в последната минута преди появява­нето на бебето, но това не е обичайната практика. Дан­ните ми показват, че дори онези души, които се присъе­диняват към бебето рано, изглежда пътуват дълго извън утробата на майката по време на нейната бременност.
След самото раждане съюзът между дух и плът бива напълно затвърден в партньорство. Тогава безсмъртна­та душа се превръща в центъра на възприятието за развиващото се човешко его. Душата носи духовна сила, която е наследството от безграничното съзнание. Въп­реки че казах, че душите могат да бъдат ограничени от човек с травма, те никога не могат да бъдат хванати в капан. Освен случаите, когато напускат тялото в момен­та на смъртта, душите могат да идват и да си отиват, когато тялото спи, когато е в състояние на дълбока медитация или под упойка по време на хирургическа операция. Отсъствията на душата са много по-продъл­жителни в случай на тежка мозъчна повреда или кома.
Случай 29 продължава да обяснява съзидателната красота на присъединяването на душата към ново чо­вешко същество. Това вливане на разумна жизнена сила преди раждането затваря кръга и ни връща при сцената на смъртта, описана от Случай 1.
Д-р Н: Добре, радвам се, че пристигна успешно и в добро състояние в новото си тяло. Кажи ми, колко голямо е бебето?
П: Минали са пет месеца (след зачеването).
Д-р Н: Това обичайното ти време на пристигане ли е, що се отнася до развитието на плода?
П: В моите животи... съм пристигала по различно време... в зависимост от бебето, майката и бъдещия ми живот.
Д-р Н: Като душа, измъчваш ли се, ако бебето е абортирано от утробата на майката по някаква при­чина преди изтичането на нормалната бременност?
П: Ние знаем дали бебето ще изкара пълната бре­менност, или не. Да не се родиш не е изненадващо за нас. Ние може да сме наоколо, просто за да успокоим детето.
Д-р Н: Добре, ако детето не се роди, твоето житейско предназначение като душа също ли бива осуетено?
П: Не, що се отнася до детето, никога не е имало предназначение за пълен живот.
Д-р Н: Може ли някои бебета, които биват абортирани, изобщо да нямат душа?
П: Зависи от това на колко месеца са. Онези, които умират в самото начало на бременността, често нямат нужда от нас.
Забележка: Този проблем е обсъждан разгорещено както в миналото, така и днес. През XIII век християнс­ката църква намира за необходимо да утвърди ръковод­ни принципи за съществуването на душа, що се отнася до абортирания зародиш. Св. Тома Аквински и други средновековни теолози своеволно определили, че душа­та се вселява в тялото четиридесет дни след зачатието.
Д-р Н: Ако приемем, че бебето ще бъде износено през цялата бременност, знаеш ли нещо за навиците на другите души да се срещат с това дете?
П: (безцеремонно) О, някои кръжат наоколо повече от други, като влизат и излизат от бебето, защото им доскучава.
Д-р Н: А ти какво правиш обикновено?
П: Мисля, че съм по средата. Всъщност, не прекар­вам много време в разходки с бебетата, защото може да стане доста отегчително.
Д-р Н: Добре, нека вземем настоящата ситуация вътре в майка ти и да дадем възможност да мине известно време. Какво правиш, когато не си с неро­деното бебе?
П: (смее се от удоволствие) Истината ли искаш? Ще ти кажа. Аз, аз играя! Прекрасно е да излезеш и просто да се мотаеш... когато бебето не е много активно. Забавлявам се с приятелите си, които пра­вят същото. Летим над Земята и си ходим на гости... посещаваме интересни места... където някога сме живели заедно в предишни животи.
Д-р Н: Не мислите ли ти и тези други души, че като оставяте нероденото бебе за продължително време, се измъквате от отговорностите на вашето предоп­ределение на Земята?
П: (отбранително) О, я се отпусни! Кой ти е казал нещо за продължително време? Аз не правя така! Както и да е, нашите трудни упражнения вече са започнали.
Д-р Н: Когато напускаш бебето за известно време, в каква астрално ниво се намираш по отношение на Земята?
П: Ние все още сме на земната повърхност... и се опитваме да не се разсейваме много. Повечето от нашите лудории са в близост до бебето. Не бих искала да останеш с впечатлението, че нямаме нищо общо с нероденото бебе.
Д-р Н: О...?
П: (продължава) Заета съм с този нов ум, въпреки че още не е напълно готова.
Д-р Н: Защо не поговорим повече за това? Опиши ми обхвата на това начинание, когато душата ти влезе в някое бебе, за да остане с това ново тяло през целия живот.
П: (поема дълбоко въздух) След като се прикрепя към някое дете, е необходимо да синхронизирам своя разум с мозъка. Трябва да свикнем един с друг като партньори.
Д-р Н: Това са ми казвали и други хора, но веднага ли се появява привързаност между теб и бебето?
П: Ами... аз съм в ума на детето, но в същото време съм и нещо отделно. В началото се придвижвам бавно.
Д-р Н: Добре, защо не обясниш какво правиш с ума на бебето.
П: Работата е деликатна и не може да се бърза. Започвам с внимателно проучване... определям връзките... пролуките... всеки мозък е различен.
Д-р Н: Вътре в детето съществува ли някаква съп­ротива срещу теб?
П: (тихо) А... в началото има леко съпротивление... не ме приемат напълно, докато очертавам пасажи­те... това е обичайно... докато не се опознаем (спира за момент и се засмива тихо). Продължавам да се блъскам в себе си!
Д-р Н: Кога по време на интегрирането с бебето то става възприемчиво към силата на твоята самолич­ност като душа?
П: Смущава ме използваната от теб дума "сила". Ние никога не използваме сила, когато влизаме в неродено бебе. Аз правя очертанията внимателно.
Д-р Н: Много животи ли ти бяха нужни, за да се научиш да очертаваш човешкия мозък?
П: Ъъъ... известно време... новите души са подпома­гани при трасирането.
Д-р Н: След като представляваш чиста енергия, ти електрически мозъчни връзки ли очертаваш, като нервни клетки и други подобни?
П: (пауза) Ами, нещо такова... аз обаче не разруша­вам нищо... докато изучавам модела на мозъчните импулси на бебето.
Д-р Н: Да не говориш за веригата, регулираща начина на мислене на ума?
П: Как индивидът превежда сигналите. Неговият капацитет. Няма две еднакви деца.
Д-р Н: Бъди напълно откровена с мен. Твоята душа не поема ли контрола над този разум и не го ли подчинява на твоята воля?
П: Ти не разбираш. Това е преливане. Преди моето пристигане... е съществувала една празнина, която аз попълвам, за да направя бебето едно цяло.
Д-р Н: Ти донасяш ли интелект?
П: Ние разширяваме това, което вече е там.
Д-р Н: Можеш ли да бъдеш по-конкретна относно това какво всъщност осигурява твоята душа на чо­вешкото тяло?
П: Ние донасяме едно... разбиране за нещата... раз­познаване на истината за това, което мозъкът вижда.
Д-р Н: Сигурна ли си, че това дете не те възприема в началото като същество, чуждо на неговия ум?
П: Не, затова се обединяваме с неразвити умове. То ме възприема като приятел... близнак... който ще бъде част от него. Все едно, че бебето ме чака да дойда.
Д-р Н: Мислиш ли, че някаква по-висша сила под­готвя бебето за теб?
П: Не знам, но така изглежда.
Д-р Н: Твоята работа по обединяването приключва ли преди раждането?
П: Всъщност не, но при раждането ние сме започ­нали взаимно да се допълваме.
Д-р Н: Значи процесът на обединяване отнема из­вестно време?
П: Разбира се, докато се приспособим една към друга. И, както ти казах, аз напускам през определе­ни периоди нероденото бебе.
Д-р Н: А какво ще кажеш за онези души, които се присъединяват към бебетата в последната минута преди раждането?
П: Хмм! Това е техният начин на действие, не моят. Те трябва да започнат своята работа в кошчето.
Д-р Н: На каква възраст е тялото по времето, когато изобщо преставаш да напускаш детето?
П: На около пет или шест години. Обикновено влизаме напълно в действие, когато детето тръгне на училище. Децата под тази възраст често могат да бъдат оставяни на техните собствени механизми.
Д-р Н: Не си ли задължена непрекъснато да бъдеш с твоето тяло?
П: Ако нещата се влошат във физически смисъл, тогава се връщам вътре като изстрел.
Д-р Н: Откъде би могла да знаеш това, ако си навън и се шляеш с други души?
П: Всеки мозък има свой модел импулси - той прилича на отпечатъка от пръстите. Веднага разби­раме, ако бебето, прикрепено към нас, е в беда.
Д-р Н: Значи, през ранните етапи на растежа наб­людаваш бебето, прикрепено към теб, през цялото време - когато си вътре и когато си навън?
П: (с гордост) О, да, наблюдавам и родителите. Те може да се карат близо до бебето, което предизвиква смущаващи вибрации.
Д-р Н: Ако с детето се случи нещо такова, какво правиш ти като душа?
П: Утешавам детето, доколкото мога. Достигам до родителите посредством бебето, за да успокоя и тях.
Д-р Н: Дай ми пример за това как можеш да достиг­неш до своите родители?
П: О, карам бебето да се смее пред тях или удрям с двете си юмручета лицата на родителите ми. Подобни неща правят бебето още по-скъпо на родителите.
Д-р Н: Като душа можеш ли да контролираш дви­женията на бебето?
П: Това съм... аз. Мога да подбутна до известна степен мозъка, който контролира движенията. По­някога мога да предизвикам чувството за хумор на детето... да направя каквото е необходимо, за да внеса хармония в предопределеното ми семейство.
Д-р Н: Кажи ми какво е усещането да си вътре в утробата на майката.
П: Обичам топлото, успокоително чувство на любов. През повечето време има любов... понякога има стрес. Както и да е, аз използвам това време за размисъл и планиране на това, което ще правя след раждането. Мисля за миналите си животи и пропу­снатите възможности с други тела и това ми служи за стимул.
Д-р Н: И твоите спомени за всичките ти минали животи и за живота ти в духовния свят още не са блокирани от амнезията?
П: Това започва след раждането.
Д-р Н: Когато бебето се роди, то осъзнава ли коя е неговата душа и причината за прикрепянето й към него?
П: (пауза) Умът на детето е толкова неразвит, че то не разсъждава върху тази информация. То разпола­га с части от това познание като средства за утеше­ние, които след това избледняват. По времето, за което говоря, тази информация е заключена дълбо­ко вътре в мен и така се очаква и да бъде.
Д-р Н: Значи, като дете ти имаш мимолетни предс­тави за други животи?
П: Да... ние си фантазираме... начинът, по който играем като деца... измисляйки си истории... имаме въображаеми приятели, които са истински... но всичко избледнява. През първите няколко години от живота бебетата знаят повече, отколкото можеш да си представиш.
Д-р Н: Добре, сега настъпва моментът точно преди твоето раждане в този живот. Кажи ми какво правиш.
П: Слушам музика.
Д-р Н: Какво музика?
П: Слушам плочите, които пуска баща ми - това много го успокоява - помага му да мисли - малко съм любопитна по отношение на него...
Д-р Н: Защо?
П: (смее се) Той си мисли, че иска момче, но аз много бързо ще променя мнението му!
Д-р Н: Значи това е продуктивно време за теб?
П: (с убеденост) Да, заета съм с планирането на приближаващото време, когато ще вляза в света като човешко същество и ще поема дъх за пръв път. Това е последната ми възможност за спокоен раз­мисъл върху следващия живот. Когато изляза - ще започна да тичам.

предишна главa

следваща глава