Рик Страсман

ДМТ – МОЛЕКУЛАТА НА ДУХА

 

2001

Владимир Зарков, превод

 

На доброволците и всички техни близки.

Рик Страсман

 

Не ни достига въображение да доловим какво пропускаме.

Джийн Тумър1

 

 За Автора

Д-р Рик Страсман е дългогодишен професор по психиатрия в Университе­та на Ню Мексико, САЩ. Автор на на­учни трудове и десетки статии, публи­кувани в авторитетни списания. Бил е консултант в Управлението по храните и лекарствата, в Националния институт по наркомании и други федерални ве­домства и организации. В момента има психиатрична практика в Ню Мексико.

От 1990 до 1995 г. Д-р Страсман про­вежда клинично изследване, в което на 60 доброволци инжекти­ра ДМТ (диметилтриптамин) - едно от най-силно действащите психеделични вещества. ДМТ е присъщ за човешкия органзъм, тъй като се отделя от мозъка, съдържа се в животни и растения. В повечето от доброволците предизвиква предсмъртни и мис­тични преживявания, както и срещи с извънземни форми на ин­телект. Резултатите, получени от д-р Страсман, свързват за­гадъчното вещество с епифизата, която според индийците е сед­мата чакра, а според Рене Декарт - „седалището на душата". Ав­торът твърди, че ДМТ стимулира излизането на душата от тяло­то и е неотделим елемент от висшите състояния при медитация. Ако бъде използван разумно и под медицински контрол, ДМТ би могъл да вдъхнови забележителен научен напредък в проучване­то на най-мистичните страни от човешкото съзнание.

 

Благодарности


Десетки колеги, комисии и учреждения помагаха на различ­ните етапи от това изследване. Някои заслужават да бъдат спо­менати поименно. Покойният Даниъл Фрийдмън, д. м., от Катед­рата по психиатрия на Калифорнийския университет, Лос Анд-жилис, имаше решаващ принос, за да получа субсидии в критич­ния начален период. Служителите в Управлението по храните и лекарствата на САЩ и Управлението за контрол над наркотични­те вещества проявиха учудващо гъвкав подход и отзивчивост към необичайните обстоятелства около изследването. Д-р Клифърд Куолс, специалист по биостатистика от Университета на Ню Мексико (УНМ), отдели седмици наред, за да обработва данни в Изследователския център. Д-р Дейвид Никълс от Университета „Пардю" синтезира ДМТ - без него изследването не би било възможно.

На всяка крачка получавах научна, материална и админист­ративна подкрепа от Медицинския факултет в Университета на Ню Мексико. Уолтър Уинслоу, д. м., ръководител на Катедрата по психиатрия, ми даде голяма свобода на действие. Самюъл Кийт, д. м., продължи да ми съдейства, след като д-р Уинслоу се пенсио­нира. Алън Франк, д. м., председател на Комисията по етика в изследванията на хора в университета, разглеждаше моите иска­ния непредубедено и обективно.

Признателен съм на Центъра за общи клинични изследвания в УНМ за продължилото цяло десетилетие съдействие във всички мои изследвания - с мелатонин, с ДМТ и с псилоцибин. Джо-натан Лисански, д. м., колега от УНМ, ме запозна с покойния Глен Пийк, д. м., научен директор на Центъра. Двамата заедно ме убедиха да се преместя в Албъкърки през 1984 г. Филип Итън, д. м., пое без никакви сътресения ръководството на Центъра след внезапната смърт на д-р Пийк и дори не трепна, когато му съоб­щих, че съм решил да изследвам психеделични вещества. Дейвид Шейд, Джой Маклауд и Албърта Бланд ми помагаха в лаборато­рията. Лори Слоун от компютърния център ме научи да работя с програми, за които дори и не подозирах. Благодаря на медицин­ските сестри, хората от кухнята и администраторите, особено на Кейти Легоза и Айрин Уилямс.

Щедрата субсидия от Фондацията на Шотландския ритуал * за изследвания на шизофренията ми помогна в началните етапи, за да определя научната ценност на проекта за ДМТ. По-късно получих по-големи субсидии за работата с ДМТ и псилоцибин от Националния институт по варкомании, поделение на Нацио­налните здравни институти на САЩ.1

За написването на тази книга Джон Барлоу и Фондация „Рекс", както и Андрю Стоун осигуриха жизненоважната начална фи­нансова искра, която подкрепата от Фондация „Барнхарт" по-късно раздуха в буен пламък. Рик Доблин от Междудисципли-нарното дружество за психеделични изследвания добронамере­но и щедро управляваше субсидиите от Стоун и „Барнхарт".

През годините приятели, студенти и преподаватели доприна­сяха с идеите си за този проект: Ралф Ейбръхам, Дебра Ейсис, Алън Бадинър, Кей Блекър, Джил и Люис Карлино, Рам Дас, Дейвид Дойч, Норман Дон, Бети Айзнър, Дороти и Джеймс Фей-димън, Робът Форте, Шефа Голд, Алекс Грей, Чарлз Гроб, Стан Гроф, Джон Халггьрн, Даян Хог, Марк Галантър, Марк Гайър, Крие Гилин, Джордж Гриър, Ейбрам Хофър, Каръл и Родни Хоутън, Даниъл Хойър, Оскар Дженигър, Дейвид Яновски, Карл Дженсън,

Шепърд Дженкс, Робърт Джес, Робърт Келнер, Херберт Клебер, Тад Лепмън, Нанси Летко, Пол Лорд, Дейвид Лоримър, Луис Едуардо Луна, Джон Мак, Денис и Терънс Маккена, Херберт Мелцер, Дейвид Меткалф, Ралф Мецнър, Нанси Морисън, Етън Нейдълман, Кен Нейтънсън, Стивън Никсън, Оз, Бернд Майкъл Полмън, Карл Прибрам, Джил Пърс, Рупърт Шелдрейк, Алиг-зандър и Ан Шулган, Даниел Зиберт, Уейн Силби, Зекъри Соло­мон, Майрън Столаров, Юрай и Соня Стик, Стивън Шара, Чарлз Тарт, Рекуа Толбърт, Тартанг Тулку, Джо Тупин, Еберхарт Улен-хут, Андрю Вайл, Самюъл Уидмър и Лио Зеф. Бившата ми съпру­га Мариън Краг винаги ме подкрепяше през всички криволици и обрати, даваше ценни съвети и предложения.

Признателен съм на покойния наставник на предишната ми зен-будистка общност, както и на монасите и миряните.

Най-сърдечни благодарности към семейството ми, защото без моите родители Алвин и Шарлот Страсман, моя брат Марк Стра-сман и сестра ми Хана Детман нищо нямаше да се сбъдне.

И накрая най-почтително се покланям пред доброволците. Тяхната смелост да се понесат с крилете на молекулата на духа, доверието в изследователския екип, бдящ над телата и душите им, доблестта им въпреки суровите и неприветливи условия, при които попадаха под въздействието на психеделичните ве­щества, ще бъдат източник на вдъхновение за поколения търса­чи на истината.

 

Увод

 

През 1990 г. започнах първото в САЩ (след над двадесетго­дишно прекъсване) изследване за въздействието на психеделич­ните (халюциногенните) вещества върху хора. Беше проучено влиянието на К,К-диметилтриптамина (съкратено ДМТ) - изклю­чително бързодействаща и мощна психеделична дрога. През пет­те години на проекта дадох около 400 различни дози ДМТ на шестдесет доброволци. Изследването беше проведено в Меди­цинския факултет на Университета на Ню Мексико в Албъкърки, където в онзи период бях доцент по психиатрия.

ДМТ привлече вниманието ми с факта, че присъства в телата на всички нас. Смятах, че неговият източник е загадъчната епи-физна жлеза - мъничък орган, разположен в средата на мозъка. Дори съвременната медицина знае твърде малко за ролята на тази жлеза, но тя има богата „метафизична" история. Например Де-карт е вярвал, че в там е „седалището на душата", а западни и източни мистични традиции твърдят, че е нашият висш духовен център. Затова си задавах въпроса дали в увеличеното отделяне на ДМТ от епифизата не се крие обяснението за естествено Настъпващите „психеделични" състояния. Към тях бихме могли да причислим раждането, смъртта и предсмъртните състояния, психозите и мистичните преживявания. Едва в по-късните етапи от изследването започнах да обмислям и ролята на ДМТ в озадача­ващите „отвличания от пришълци".

Проектът се основаваше върху най-новите данни в науките за мозъка и по-конкретно свързаните с психофармакологията на серотонина. Разбира се, и собственото ми минало - десетилетия наред бях свързан със зен-будистки манастир, оказа огромно влияние върху подготовката и провеждането на сеансите, в кои­то хората бяха подложени на въздействието на дрогата.

Макар че всички ние бяхме убедени в потенциално благопри­ятните свойства на психеделичните вещества, сеансите нямаха терапевтични цели, затова обекти на изследванията бяха здрави доброволци. В изследователския процес се натрупаха биологич­ни и психологични данни, голяма част от които вече публикувах в научната литература. От друга страна, не написах почти нищо за историите на доброволците. Надявам се множеството откъси в тази книга, извлечени от над хиляда страници мои бележки, да дадат представа за забележителното емоционално, психологич­но и духовно въздействие на това химическо съединение.

Проблеми и в изследователската среда, и извън нея доведоха до прекратяването на изследванията през 1995 г. Въпреки труд­ностите, на които се натъкнахме, аз си оставам оптимист относ­но възможните ползи от контролираното използване на психеделични вещества.

Покойният Уилис Хармън беше един от най-проникновените умове, навлизали в полето на психеделичните изследвания. Още в началото на научната му кариера той и негови колеги са давали ЛСД на учени и са установили, че ЛСД влияе благоприятно върху творческите способности. Това основополагащо изследване ос­тава първият и единствен научен проект за употребата на психе-делични вещества при подобряването на творческия процес.

Когато се запознах с Уилис тридесет години по-късно, през 1994 г., той беше президент на Института по ноетични изследва­ния - организация, финансирана от шестия човек, стъпил на Лу­ната, Едгар Мичъл. Мистичното преживяване на Мичъл, стиму­лирано от гледката на Земята по време на обратния полет, го вдъхновява, за да проучва явления извън обсега на традиционна­та наука, спрямо които обаче е възможно да се прилагат научни методи в по-широкия смисъл на това понятие. При една наша разходка Уилис заяви убедено:

- Поне трябва да разширим дискусията за психеделичните ве­ щества.

Именно в отговор на неговата молба включвам в книгата твърде хипотетични идеи и собствените си подбуди за провежда­нето на тези изследвания. Такъв подход не би удовлетворил напълно никого. Има сериозни противоречия между това, което знаем интелектуално (или поне интуитивно), и онова, което пре­живяваме с помощта на ДМТ. Както възкликна един от нашите доброволци след първия си сеанс с висока доза:

- Олеле! Изобщо не очаквах това!

Или както е казал Доген, будистки наставник през XIII в. в Япония: „Истината трябва да ни вълнува винаги."

Въодушевените привърженици на култура, опираща се на пси­хеделичните вещества, може би няма да харесат моя извод: ДМТ сам по себе си не оказва никакво благоприятно въздействие - не по-малко важен е контекстът, в който го вземат хората.

Защитниците на строгия контрол върху дрогите може би ще заклеймят прочетеното като насърчение за психеделичните ве­щества и възхвала на преживяванията, предизвикани от ДМТ.

Вярващите и духовните водачи на традиционните религии може би ще отхвърлят предположението, че чрез дрога е възмож­но достигането и придобиването на мистична информация.

Преживелите „отвличане от пришълци" и техните защитни­ци може би ще изтълкуват моята хипотеза, че ДМТ е пряко свързан с тези случаи, като оспорване на „истинността" на тех­ните преживявания.

Противниците и защитниците на правото на аборт може би ще оспорят идеята, че отделянето на ДМТ от епифизата на 49-ия ден след зачеването бележи проникването на духа в зародиша.

Изследователите на мозъка може би ще възразят срещу допускането, че ДМТ влияе върху неговата способност да възприе­ма информация, а не само създава подобни представи. Може би ще отхвърлят и предположението, че ДМТ би могъл да даде шанс на нашия мозък, за да възприема тъмната материя или паралел­ните вселени, както и плоскости на битието, обитавани от осъзна­ти същества.

Ако обаче не бях разказал за всички идеи, заложени в изслед­ването на ДМТ, и за всички видове преживявания на добровол­ците, нямаше да кажа цялата истина. Без дръзките хипотези, ко­ито предлага, „ДМТ - молекулата на духа" в най-добрия случай би повлияла съвсем слабо върху дискусията за психеделичните вещества, а в най-лошия - още повече би стеснила границите на темата. А и нямаше да е честно, ако не споделя собствените си идеи и теории, които се опират на десетилетни проучвания и сто­тици сеанси с прилагане на ДМТ. Ето защо го направих.

Извънредно важно е да разберем съзнанието. И да поставим психеделичните вещества като цяло и по-конкретно ДМТ в така­ва културна матрица, където ще носят най-много полза и най-малко вреда. В такава все още слабо проучена област най-добре е да не отхвърляме никакви идеи, докато не сме успели да ги обо­рим. Написах „ДМТ - молекулата на духа" с надеждата, че ще разширя дискусията за психеделичните вещества.

Пролог: Първите сеанси

Една сутрин през декември 1990 г. направих на Филип и на Нилс венозни инжекции с големи дози ДМТ. Те бяха първи­те, на които бе дадено веществото - помагаха ми да определя най-добрата доза и начина на въвеждането й в организма. Те бяха нашите човешки „опитни зайчета".

Две седмици по-рано дадох първата доза ДМТ на Филип. Как­то ще опиша по-нататък, мускулната инжекция в рамото му не до­веде до удовлетворителни резултати. Преминахме към венозни ин­жекции и Нилс получи първата доза седмица по-късно. Неговата реакция показа, че е прекалено малка. Затова този ден Филип и Нилс щяха да получат венозно значително по-големи дози ДМТ.

Трудно беше да повярваме, че наистина даваме тази дрога на хора, включили се доброволно в експеримента. Проточилият се две години процес на разрешения и субсидии, който ми се стори нескончаем, най-после беше завършил. Целта, която си бях по­ставил, изобщо не изглеждаше толкова реална за разлика от не­спирната борба за започване на изследването.

И Филип, и Нилс вече имаха опит с ДМТ и аз бях доволен от това. Около година преди началото на изследването двамата бяха участвали в церемония, на която перуански народен лечител дал на всички присъстващи аяхуаска - легендарния чай, съдържащ дрогата. Двамата били въодушевени от въздействието и охотно пушили на другия ден чист ДМТ, доставен от друг участник в сбирката. Искали да почувстват въздействието му много по-не­посредствено и силно, отколкото при чая.

Преживяванията им били типични: стьписващо бързо настъп­ване на въздействието, калейдоскопични зрителни халюцинации и отделяне на съзнанието от физическото тяло. И най-любопит­ното - усещането за „другия" някъде в света на халюцинациите, към който им отворила вратата тази забележителна психеделична дрога.

Предишният им опит с ДМТ беше много важна част при из­бора им като доброволци. Филип и Нилс познаваха въздействие­то на веществото. Още по-голямо значение имаше фактът, че познаваха и въздействието от пушенето на дрогата. Това им да­ваше възможност да оценят доколко са ефективни двата метода за вкарването й в организма - мускулният и венозният, при възпроизвеждането на цялостното влияние на пушенето на ДМТ. И тъй като хората, употребяващи веществото за собствено удо­волствие, обикновено го пушат, исках да наподобя максимално породеното по този начин въздействие.

В деня, когато инжектирах мускулно на Филип първата доза, мислено се пренесох в бъдещето. Вероятно мускулният метод щеше да се окаже твърде бавен и слаб в сравнение с пушенето. От прочетените материали за мускулно инжектиране на ДМТ останах с впечатлението, че минава минута, преди да повлияе -значително повече време, отколкото при пушенето. Само че във всички публикувани дотогава трудове за изследвания с ДМТ при хора бе описано мускулното му инжектиране и бях длъжен да започна по този начин. Данните в тези по-стари източници под­сказваха, че количеството, което дадох на Филип - 1 милиграм на килограм тегло (мг/кг), т.е. около 75 мг, вероятно ще се окаже умерено голяма доза.

Когато започна участието си в нашето изследване, Филип беше на 45 години. С очила и брада, среден на ръст и с нормално тело­сложение, той беше клиничен психолог, психотерапевт и ръководител на психологически семинари с международна известност. По онова време беше в процес на развод. Животът му бе белязан от множество резки промени, загуби и постижения, а Филип като че ли приемаше и доброто, и лошото с еднакво хладнокръвие. Обичаше да подмята, че ще напише бестселър, озаглавен „Да оцелееш от живота си".

Бяха минали поне пет години, откакто за последен път бях правил на някого мускулна инжекция, и малко изнервен очаквах първата доза ДМТ. Ами ако объркам нещо? В медицинския ин­ститут ни учеха да си представяме спринцовката като стреличка. Мятате я към заобления делтовиден мускул на рамото или в го­лемия мускул на задника. Едно-единствено плавно движение, натискът намалява тъкмо когато иглата се забива. Обикновено се упражнявахме на грейпфрути.

Филип обаче не беше грейпфрут, нито пациент с остра психоза, доведен за принудителна доза транквилизатор, а мой колега, при­ятел и доброволец в изследването. Всъщност той беше съгледвач. Синди - медицинската сестра в проекта, и аз щяхме да останем в „базовия лагер", за да чуем след завръщането му къде е бродил.

Повтаряйки движението във въздуха, влязох в стаята. Филип се бе изпънал на леглото. Новата му приятелка Робин седеше наблизо. Около ръката му хлабаво бе увит маншетът на апарата за кръвно налягане. По време на сеанса често щяхме да проверя­ваме пулса и кръвното налягане.

Обясних му какво предстои:

- Ще избърша рамото ти със спирт. Отдели колкото време ти е нужно, за да се овладееш. После ще вкарам иглата в рамото ти, Ще дръпна леко назад спринцовката, за да съм сигурен, че не за­сягам кръвоносен съд, и ще натисна буталото на спринцовката. Може да те заболи малко. Не знам предварително. Би трябвало Да почувстваш нещо най-много след минута. Не съм сигурен как­во ще е това „нещо". Ти си първият.

Филип затвори очи, докато се подготвяше да навлезе в непо­знатите светове, които само той щеше да възприеме, оставяйки ни да се грижим за жизнените му функции. Отвори очи още веднъж, колкото да ни погледне за миг, пак ги затвори, вдиша дълбоко и каза:

- Готов съм. Инжекцията мина безупречно.

След малко повече от минута той отвори очи и започна да диша дълбоко. Очевидно беше в изменено състояние на съзна­нието. Зениците му се разшириха, той застена, бръчките по ли­цето му се изгладиха. Затвори очи, а Робин стискаше ръката му. Не помръдваше, мълчеше, не отваряше очи. Какво ставаше? С кръвното налягане и пулса всичко беше наред, ами съзнанието му? Да не му дадохме свръхдоза? Изпитваше ли изобщо някакво въздействие?

Около 25 минути след инжекцията Филип отвори очи и се взря в Робин. Усмихна се и промълви:

- Можех да понеса и повече. Всички въздъхнахме облекчено.

Петнайсетина минути по-късно, т. е. 40 минути след инжек­цията, Филип заговори бавно и накъсано:

- Нито за миг не загубих досег с тялото си. В сравнение с пу­ шенето на ДМТ виденията бяха не толкова натрапчиви, цветовете - не толкова наситени, а геометричните шарки не се движеха бързо.

Потърси успокоение и хвана ръката ми. Дланите ми бяха ов-лажнели от безпокойство и той се разсмя добродушно - очевид­но аз бях по-напрегнат от него!

Като стана да се отбие в банята, Филип леко трепереше. Изпи чаша гроздов сок, изяде кофичка кисело мляко и запълни табли­цата за степенуване на впечатленията. Чувстваше се „не на мяс­тото си", с малко помътнен ум и непохватен, докато се отбивах­ме в друго здание, където имах работа. Важно беше да съм с него, да наблюдавам как се държи през следващите часове. Около три часа след инжектирането прецених, че е достатъчно добре, за да го откара Робин в дома му. На сбогуване го предупредих, че ще му се обадя вечерта.

В разговора по телефона той ми каза, че от болницата двамата с Робин отишли на обяд. Веднага се почувствал по-бодър и ''съсредоточен. По пътя бил в еуфорично настроение, а накъдето ида погледнел, цветовете му се стрували по-ярки. Гласът му зву­чеше направо щастливо.

След няколко дни Филип ми изпрати писмен отчет. Най-важно беше последното изречение: „Очаквах да прескоча на по-ви­соко равнище, да напусна тялото си и своя осъзнат Аз, да се прехвърля в просторите на Космоса. Но това не се случи."

Споменатата от Филип граница сега наричаме „психеделичен праг" на ДМТ. Прекрачваш го, когато настъпи отделяне на съзна­нието от тялото и психеделичните въздействия напълно заменят нормалното съдържание на психиката. Преживява се чувство на удивление или страхопочитание, на непоклатима увереност в ре­алността на това, което се случва. Очевидно инжектираната мус­кулно доза ДМТ от 1 мг/кг не беше достатъчна.

Чудесно беше, че именно Филип пое ролята на пионер. Той беше психически зрял и устойчив, освен това познаваше въздей­ствието на психеделичните вещества и конкретно на ДМТ. Мо­жеше да направи ясни и разбираеми сравнения между различни­те дроги и начините за прилагането им. Неговият случай беше и сериозно потвърждение на решението ни да включим като уча­стници само хора, имащи опит с психеделичните вещества.

Отчетът на Филип не оставяше съмнения, че въздействието на мускулно инжектирания ДМТ е значително по-слабо, откол­кото при пушенето на дрогата. Замислих се за повишаване на дозата. Само че дори да постигнех по този начин върхово въздей­ствие, не вярвах някога да настъпи „избликът" - друга типична особеност в пушенето на ДМТ. По време на този „изблик", който обикновено се случва от 15 до 30 секунди след вдишването на дима, преходът от нормалното състояние на съзнанието към все-поглъщащата психеделична реалност настъпва с шеметна бързи­на. Именно този „оръдеен" ефект е толкова плашещо привлека­телен за любителите на дрогата. Явно имахме нужда от по-бърз начин за вкарване на ДМТ в организма.

Повечето любители на веществото го пушат с лула, като го поръсват върху марихуана или растение, което не влияе пряко върху психиката. Това не е идеалният път за навлизане на ДМТ в тялото. Дрогата често се подпалва, а това стряска, ако в същия миг се опитваш да вдишаш колкото се може повече. Пък и мириз­мата е твърде гадна, сякаш под носа ти се е подпалила пластмаса. Щом дрогата подейства, стаята сякаш се пръска на кристални късчета, а твоето тяло й подражава и е почти невъзможно да раз­личиш дали вдишващ или издишваш. Представете си как в по­добно състояние се мъчите да вдишате повече от тази пламтяща и воняща бучка химикал!

Най-бързият и действен начин е инжектирането. При мускул­ните инжекции разчитаме сравнително ограниченият кръвен по­ток в мускулите да разнесе веществото. Това е най-бавно действа­щата инжекция. Може да се направи и подкожна инжекция. По-богатият кръвен поток прави този метод по-бърз, но пък е болез­нен. Най-добра е венозната инжекция. По вената наситената с дро­гата кръв се връща към сърцето, което пък я изпомпва в белите дробове. Оттам тя пак се връща в сърцето и се разнася из цялото тяло, включително и в мозъка. Целият процес, който някои физио-лози наричат „от ръката до езика", трае около 16 секунди.1

Посъветвах се с моя колега, синтезирал за мен ДМТ - д-р Дейв Никълс от университета „Пардю" в Индиана. Той се съгласи, че е необходимо да премина към венозни инжекции. Поумува над общите ни тревоги и добави суховато:

- Радвам се, че ти ще се занимаваш с това, а не аз.

Време беше да се допитам и до д-р У, лекаря в Управлението по храните и лекарствата на САЩ, който ми помогна да придви­жа проекта през двегодишния период за получаване на разреше­ние и сега контролираше провеждането му. Щом поисках мнение­то му, той се засмя и отговори:

- Вие сте единственият изследовател в света, който дава ДМТ на хора. Вие сте специалистът, вие решавате.

Прав беше, но се безпокоях от навлизането в непроучена те­ритория и то толкова скоро след даването на една-единствена доза ДМТ. Дотогава имаше само едно научно съобщение за ве­нозно инжектиране на веществото, но на психиатрични пациен­ти, а не на нормални доброволци.2 В този проект през 50-те годи­ни на миналия век са били изследвани хора с тежко увредена от шизофрения психика и повечето от тях не са били в състояние да разкажат кой знае какво за преживяванията си. Дори пулсът на една злощастна жена не се е напипвал за кратък период след ве­нозната инжекция ДМТ. Тъкмо заради тази статия се отнасях толкова предпазливо.3

Доктор У препоръча да опитам с една пета от мускулната доза, когато започна с венозните инжекции.

- Вероятно така ще имате по-ниски концентрации на ДМТ в кръвта и в мозъка, отколкото при мускулната инжекция, и ще си оставите възможност за маневриране - обясни той. - Не вярвам да се окаже свръхдоза за когото и да било.

В случая трябваше да преминем от 1 мг/кг мускулно на 0,2 мг/кг венозно.

И Филип, и Нилс пожелаха да участват в новата фаза на проек­та - трябваше да установим каква е задоволителната венозна доза ДМТ при нормални доброволци. Тъй като и двамата бяха пушили веществото, щяхме да разполагаме с пряко сравнение между въз­действието при пушене и венозна инжекция. А Филип можеше да сравни и резултатите от мускулната и венозната инжекция.

Когато започна участието си в нашето изследване, Нилс беше на 36 години. Като по-млад се записал в армията, желаел да стане специалист по взривни вещества. Скоро обаче осъзнал, че е не­подходящ за въоръжените сили, и подал рапорт за уволнение. Слу­чайно Филип бил психологът, провел събеседването, и оттогава бяха приятели.

Нилс проявяваше интерес към веществата, променящи съз­нанието, и вечно търсеше някакъв растителен или животински продукт, който би могъл да му въздейства по този начин. Беше написал няколко популярни брошурки и в една от тях споделяше откритието си за психеделичните свойства на отровата от жаба, живееща в пустинята Сонора. Тази отрова има високо съдържа­ние на 5-метокси-ДМТ - много подобно на чистия ДМТ вещество. Нилс беше върлинест, очарователен и забавен. Беше вземал ЛСД многократно, „загубил броя на дозите след 150-ата". Пу­шил ДМТ година по-рано в дома на Филип. Ето какво ми разказа:

- У мен възникнаха ярки телепатични представи, създавах психическа връзка с хората наоколо. Беше и объркващо, и завла­дяващо. Много се развълнувах, когато ми заговори вътрешен глас. Моята интуиция се свърза пряко с мен. Най-силното преживява­не, което съм имал. Искам да се върна там. Видях различно про­странство с пъстри ярки ивици. Толкова се отнесох, че не можех да шавна с ръце. Това е същинска психическа Мека, великолепна отправна точка при употребата на всеки друг психеделик. Други­те около мен ми приличаха на извънземни насекоми. Разбрах, че и те са част от цялото.

Дадохме на Нилс венозна доза ДМТ 0,2 мг/кг около седмица след първата мускулна доза на Филип. Той вече се бе завил с армейския си спален чувал. Носеше го на всяко пътешествие и в буквалния, и в преносния смисъл - и при скиталчествата си, и при броденето в света на психеделичните дроги.

Синди и аз седнахме от двете му страни. Обясних му накрат­ко какво да очаква. Той кимна да започваме.

Насред инжектирането Нилс се обади:

- Да, усещам го на вкус.

Той се оказа сред малцината доброволци, които имаха и вку­сови усещания за венозната доза ДМТ, докато веществото мина­ваше през устата и езика на път към мозъка. Вкусът бил метален, леко горчив.

Помислих си: „Така май е достатъчно бързо."

Останаха ми съвсем бегли бележки за въздействието на тази венозна доза върху Нилс. Може би заради присъщата му необ-щителност, а може би защото и двамата сметнахме, че преживя­ването е било слабовато. Той обаче спомена, че 0,2 мг/кг е „око­ло една трета до една четвърт" от пълната доза при пушенето на ДМТ. Вероятно станах малко самонадеян от липсата на затруд­нения при първите два сеанса и веднага реших да утроя венозна­та доза от 0,2 на 0,6 мг/кг.

Моята увереност обаче се оказа прибързана. Сега мисля, че щеше да е по-благоразумно, ако бях избрал предпазливия преход към 0,4 мг/кг. За щастие не се хвърлих незабавно на 0,8 мг/кг, защото не се вслушах в твърдението на Нилс, че 0,2 мг/кг е само една четвърт от пълната доза.

Тази сутрин и Филип, и Нилс щяха да получат ДМТ венозно в доза 0,6 мг/кг.

Нилс, напъхай под спалния си чувал, чакаше. Синди вече бе вкарала малка игла във вена на едната му предмишница, през която щях да влея разтвора на ДМТ направо в кръвообращението. Фи­лип също влезе в стаята. Щеше да получи същата доза, ако всич­ко минеше добре. Седна срещу леглото, любопитен за преживя­ванията на Нилс и готов да го подкрепи морално. Изобщо не по­дозирахме, че ще имаме нужда и от физическата му сила.

Вкарах разтвора по-бързо, отколкото при предишната инжек­ция на Нилс с доза 0,2 мг/кг - за 30 секунди вместо за минута. Допусках, че така ДМТ ще има по-големи концентрации в кръвта, следователно и в мозъка. Когато приключих с инжекцията, Нилс изстреля развълнуван:

- Усещам го на вкус... Ето го!

Щом избълва тези думи, той започна да се мята и обръща под спалния си чувал, след това седна рязко и възкликна:

- Ще повърна!

Зяпна ни зашеметен и неуверен. Двамата със Синди се спог­ледахме и се сетихме, че нямаме нищо, в което би могъл да по­върне. Изобщо не ни хрумна, че и това може да се случи с уча­стниците в изследването. Той смънка:

- Но аз изобщо не съм закусвал... значи няма какво да повърна.

Нилс стана по-неспокоен, придърпа възглавницата и спалния чувал върху лицето си. Сви се в зародишна поза и се завъртя с гръб към нас и апарата за кръвното налягане. Не можехме да измерим нищо нито 2, нито 5 минути след инжекцията, когато пулсът и кръвното му налягане би трябвало да са с най-високи, а и с потенциално най-опасни стойности. Той се помъчи да стане с безцелно размахване на ръце и крака... но тези движения не бяха за подценяване при тяло с ръст 190 см. Усещахме дланите му сту­дени и лепкави, докато Синди, Филип и аз с общи усилия го сло­жихме отново на леглото. На шестата минута той напразно се напъ­на да повърне над легена, който намерихме в шкафа. Трябваше да се надигне, за да го направи, а ние успяхме да го наместим на лег­лото и измерихме пулса и кръвното му налягане. В този момент -10 минути след инжекцията - те бяха изненадващо нормални.

Той протегна ръка към Синди, докосна ръката и пуловера й. Сякаш понечи да я погали по косата, но тутакси забрави какво е намислил. После се вторачи в мен с думите:

- Сега имам нужда да гледам теб, не Филип или Синди. Постарах се да изглеждам хладнокръвен и се молех безмълвно

дано да е добре. На деветнадесетата минута се подпря на лакти и се разсмя. Изглеждаше крайно „надрусан": огромни зеници, раз­кривена усмивка, неясно мърморене. Накрая каза:

- Мисля, че най-добрата доза е между 0,2 и 0,6.

Всички се засмяхме и напрежението в стаята като че ли спад­на. Поне в този момент Нилс още притежаваше разума си. Той продължи:

-   Имаше го прехвърлянето на Аз-а. Разочарован съм, че свършва. Беше същински празник на цветовете. Познато чувст­ во. Да, завърнах се. „Те" бяха там, разпознахме се.

-   Кои? - попитах го аз.

- Не мога да ги определя като „някои" или „нещо". Все още изглеждаше упоен и не настоях за отговор.

Внезапно пак заговори:

- Спускането от върховното състояние също беше много шарено, но и отегчаващо в сравнение с него. А на върха знаех, че отново съм там, където бях след пушенето миналата година. Из­питах самота, когато си тръгвах. Имах силен пристъп на гадене. Усещах как шетате над мен, все едно умирам, как всички се опит­вате да ме съживите. Надявах се всичко да е наред. Просто се опитвах да доловя какво става вътре в мен. - Помълча и завърши: - Уморен съм. Ще ми се да подремна, но не ми се спи истински.

Нилс не каза почти нищо повече, само спомена, че усеща звер­ски глад, защото благоразумно бе пропуснал закуската. Хапна с удоволствие, докато запълваше таблицата за степенуване на впе­чатленията. Значи дори Нилс смяташе, че доза от 0,6 мг/кг е „пре­комерна"!

Останах няколко минути в сестринската стая, за да поумувам над случилото се. Пулсът и кръвното налягане на Нилс се пови­шиха умерено, но ние не успяхме да измерим предполагаемите върхови стойности. Все пак изглеждаше по-вероятно, че няма вреда за здравето му от венозната доза 0,6 мг/кг ДМТ. Не бях сигурен обаче дали сподели само оскъдни впечатления, защото не помнеше какво е станало, или заради типичното му нежелание да говори излишно за преживяванията си.

Очевидно бяхме прекрачили „психеделичния праг". Внезапността и силата на настъпилото състояние, неоспоримите му осо­бености като описаното от Нилс усещане, че другият свят е оби­таем, показваха, че е имало „пълна програма". Но дали не стиг­нахме прекалено далеч отвъд границата? Нилс сам признаваше, че е „дебелоглав" и има нужда от по-големи дози, за да се проме­ни съзнанието му. Как ли щеше да се справи Филип?

Двамата с Филип вървяхме по ярко осветения коридор. При гишето на сестрите подминахме Нилс, който си търсеше още храна. Той се чувстваше чудесно след мъчителния скок от ръба на нормалната психика.

Попитах Филип:

- Убеден ли си, че искаш същата доза?

-Да.

Нямаше и помен от колебание. Аз не бях ролкова уверен. Ако беше отказал, тревогите ми щяха да бъдат по-поносими. Очак­вах да се съгласи с доза 0,5 или 0,4 мг/кг. Нямаше да е трудно -просто не бих вкарал във вената цялото количество разтвор на ДМТ от спринцовката. И макар че според мен 0,6 мг/кг като че ли беше безопасна за здравето, вероятността да подейства опус­тошително на психиката се издигаше още по-застрашително след сеанса с Нилс. Филип обаче не искаше да бъде надминат от своя приятел и спътник в „психонавтиката". Той беше готов за своя­та доза 0,6 мг/кг.

Склонността на нашите доброволци да упорстват въпреки възможността за съсипващо психеделично преживяване беше за­бележителна. Прояви се най-отчетливо по време на изследване­то за поносимост следващата година - през 1991, при което доб­роволците получаваха четири големи дози ДМТ през интервали само от 30 минути. Нито един от тях, колкото и да беше изтощен, не отказа четвъртата и последна доза.

Непоколебимото желанието на Филип ме изправи пред науч­на и морална дилема. По време на обучението ме убеждаваха, че човек не бива да се плаши от предписването на по-голяма доза лекарство, ако обстоятелствата го налагат. Например извънред­ните дози могат да се окажат задължителни за постигането на пълен лечебен ефект при пациенти, които иначе са неподатливи на терапията. Важно беше и да сме наясно с токсичното въздей­ствие, за да го разпознаваме бързо в различни обстоятелства. Това има още по-голямо значение, когато се проучва ново, екс­периментално лекарство.

Като старши изследовател в проекта имах правото, а и отго­ворността да кажа на Филип, че не искам при него да се повтори преживяното от Нилс с дозата от 0,6 мг/кг. Но Нилс видимо се чувстваше добре. Според плановете ми трябваше да има два сеанса с тази доза сутринта, за да определя дали предизвиква подоб­ни реакции у двама души.

Влязохме в стаята и поздравихме Синди и Робин, приятелка­та на Филип, които вече ни чакаха там. Той се настани удобно на леглото.

В тази гола и неприветлива стая имаше лъскав линолеум на пода, бледорозови стени и тръби за кислород, вода и за изсмукване на телесни секреции, които стърчаха от стената. Той бе за­лепил плакат на Авалокитешвара, хилядоръкия будистки симво­личен образ на състраданието. Телевизионен монитор висеше от тавана, климатикът бръмчеше силно.

Синди плавно и умело вкара игла с тръбичка във вена на предмишницата. В другата ръка на Филип бе вкарана игла с по-широка тръбичка, от която можехме да изтегляме кръв, за да измерваме концентрациите на ДМТ след инжекцията. Макар че бе наблюдавал стряскащия сеанс с Нилс само преди час, Филип нямаше нужда от психическа подготовка. Знаеше какво ще пра­вим, докато лежи упоен - убеди се, че ще му помогнем незабав­но, ако се наложи. Пожелахме му късмет. Той затвори очи, от­пусна се и каза:

- Готов съм.

Тъкмо нагласих иглата на спринцовката в тръбичката, но не бях натиснал буталото, за да вкарам разтвора на ДМТ във вената на Филип, и някой почука настойчиво на вратата. Вдигнах глава, спрях, извадих иглата от тръбичката, сложих й капачето и я оста­вих на шкафчето до леглото.

Пред вратата чакаше директорът на лабораторията в изсле­дователския център. Излязох в коридора, за да не се чува разго­ворът в стаята. Той ми обясни, че предишните кръвни проби за анализите на ДМТ са взети неправилно. Вмъкнах се обратно в стаята и пак седнах до леглото. Филип като че ли не забеляза прекъсването, защото бе започнал обръщане навътре и отпуска­не - опитът ни показа, че така навлизането в царството на ДМТ е най-леко. За него пренасянето на съзнанието вече бе започнало.

Извиних се и за да разведря обстановката, подхвърлих:

- Та докъде бяхме стигнали?

Филип само изсумтя. Отвори очи, кимна ми да продължа и пак ги затвори. Махнах капачето на спринцовката и наместих иглата в тръбичката, свързана с вената му. Синди потвърди с ки­мане, че и тя е готова.

- Добре, ето го и ДМТ - промълвих аз.

Бавно и внимателно започнах да вливам разтвора.

Насред процедурата дишането на Филип задра в гърлото му като неуспешно кашляне. Скоро щяхме да се убедим, че след по­добно задавяне при инжектиране на голяма доза ни чакат големи сътресения.

Тихо му съобщих:

— Всичко е вътре.

Двадесет и пет секунди след края на инжектирането той за-стена:

- Обичам, обичам...

Кръвното налягане се повиши умерено, но пулсът скочи от 65 удара в минута при покой до 140. Все едно бе изкачил тичеш-ком три-четири етажа. Само че Филип дори не бе шавнал на ле­глото.

Когато изтече първата минута, той се изправи, седна и се око­кори към мен и Синди. Зениците му бяха огромни. Насечените му движения - механични като на марионетка. Изглеждаше, че „няма никой" зад действията му.

Наведе се към Робин и я погали по косата:

- Обичам, обичам...

Два пъти тази сутрин - доброволец, зашеметен от ДМТ, бе привлечен от женска коса. Нилс посегна към косата на Синди, Филип - на Робин. Вероятно това беше най-силно въздейства­щият образ на жива позната действителност сред потискащата болнична стая в такова объркано психеделично състояние.

Олекна ни, когато той легна, без да го подканяме или при­нуждаваме. Тялото му изпадна в класическото състояние „бий се или бягай" - високо кръвно налягане и пулс, кръвта нахлу навътре от кожата към жизненоважните органи, но през цялото време нямаше почти никаква физическа активност. Трудно беше да изтеглим кръв от вената на Филип. Поради повишеното съдържание на хормони на стреса мъничките мускулчета по­край вената се бяха свили, за да намалят излишния приток на кръв към кожата.

Минаха 10 минути и Филип започна да въздиша:

- Колко хубаво, колко хубаво! - По бузите му се стичаха съл­зи. - На това му казвам аз преживяване. Умрях и отидох в рая.

До тридесетата минута след инжекцията пулсът и кръвното му налягане се нормализираха.

- Беше полет в безкрая. Нямаше нито пространство, нито размери.

Попитах го:

— Как се почувства, когато дъхът ти спря в гърлото?

-  Усетих студено стягане в гърлото. То ме уплаши. Помислих си, че ще спра да дишам. За частица от секундата ми се мярна мисълта: „Отпусни се, откажи се, отпусни се." После избликът на дрогата отнесе дори и нея.

-  Спомняш ли си как седна и погали Робин по косата?

-  Какво съм направил?

Около три четвърти час след инжекцията Филип пиеше чай и вече не усещаше никакви последствия от ДМТ. Не помнеше как седна, погледна ни и докосна Робин. Скоро се почувства наисти­на добре и ние бяхме сигурни, че Робин може да се грижи за него и сама.

Говорих с Филип следващата вечер. Беше леко изцеден, но спал прекрасно. Сънищата му били „по-интересни от обикновено", ма­кар и не особено чудати. Само че не помнеше нищо от тях. Рабо­тил цели десет часа на другия ден, макар и „не на пълни обороти".

Той обаче спомена:

- Никой освен самия мен не би забелязал, че съм уморен. Това са бележките, които ми останаха от този сеанс и отчета на другия ден. Забележителен контраст с присъщото на Филип красноречие при описанията на неговите преживелици с дрогата. Вероятно фактът, че е съвсем здрав, се оказа най-важната информация за нас този път.

Докато карах вечерта към дома си в планините извън Албъкърки, обмислях случките от деня. Радвах се, че Нилс и Филип останаха невредими от сблъсъка с ДМТ. Все пак не научих мно­го за преживяното от двамата. В отчетите им се набиваше на очи краткостта и липсата на подробности.

Защо писаха толкова оскъдно?

Едно от възможните обяснения беше в „специфичното състо­яние на паметта". Така се нарича явлението, при което събития­та, преживени в изменено състояние на съзнанието, могат да бъдат възстановени само при повторно изпадане в такова състояние, но не и в нормалното. Случва се след въздействие на вещества като алкохол, марихуана или лекарствени дроги от рода на седа-тивите „Валиум" и „Занакс" или барбитурати. Понякога е резул­тат от изменено състояние, което не се дължи на дроги, а на хип­ноза или сънища. При Филип и Нилс това обяснение щеше да важи, ако по-късно си припомнеха повече от сеансите с доза 0,6 мг/кг, след като получат по-малки и по-търпими дози ДМТ. Това обаче не се случи изобщо с никого от двамата при по-на­татъшното им участие в проекта.

Другата възможност е Нилс и Филип да са изпаднали в кратък делириум, „остър органичен мозъчен синдром" или „състояние на силно объркване". На латински делириум означава буквално „да излезеш от коловоза", т.е. „да не си с всичкия си". Причиня­ват го физически фактори като висока температура, травма на главата, недостиг на кислород или ниско съдържание на захар в кръвта. Преживяванията, засягащи тежко психиката, също могат да доведат до състояние на делириум, например при оцелели от тежки травми или големи бедствия.

Не можех да определя до каква степен „психическата травма"- е допринесла за объркването на Нилс и Филип. Доколко това беше психическа реакция към последствията от ДМТ, а не пряко въздей­ствие от самото него? Иначе казано, ако човек се качва по стълба и зърне невъобразимо разтърсваща сцена, би могъл да изпадне в делириум или объркване, но причината не е в стълбата, а в глед­ката. Дали видяното от Нилс и Филип беше толкова необичайно, неразбираемо и далечно от нормалното, че техните съзнания про­сто са се изключили, за да им спестят ясното различаване на ви­денията? Може и да е по-добре, че са забравили.

Независимо дали дозата беше твърде голяма или преживява­нията - прекалено силни, каквото и да бе сторила венозната доза от 0,6 мг/кг ДМТ на тези обръгнали ветерани на психеделичното, всичко се свеждаше до простичката дума „прекомерно". Фи­лип ми каза по-късно:

- Беше като космическа горелка, стихия от цветове, която озадачаваше, все едно съм паднал зад борда при буря и се нося насам-натам, подмятан като тапа.

Отново се обадих на Дейв Никълс, за да обсъдя каква да бъде по-малката „голяма" доза. Ако е 0,5 мг/кг, намаляваме само с една шеста, докато при 0,4 мг/кг е вече една трета. Обръщахме въпро­са и така, и иначе. Исках да съм сигурен, че голямата доза осигу­рява пълно въздействие, но без да причинява психически травми на доброволците. Станах по-предпазлив след сеансите на Филип и Нилс. „Преди всичко не вреди" е правило, което важи с особе­на сила в медицината. За нищо на света не бих допуснал накрая да се окажем с група психически увредени доброволци. За нас най-важно беше въздействието върху Нилс и Филип на дозата 0,6 мг/кг, затова решихме, че 0,4 мг/кг ще бъде максималната доза ДМТ в изследването.

След няколко дни се обадих на един от пионерите в изследва­нията на ДМТ - д-р Стивън Шара, за да поговоря и с него за дози­те, които са използвали. Доктор Шара е открил психеделичното въздействие на ДМТ, когато го е инжектирал на себе си в лабораторията си в унгарската столица Будапеща към средата на 50-те години на миналия век. (В ранните етапи на психеделичните из­следвания при хора е било типично за изследователите да са „първи­те опитни зайчета".) Той завършваше дългата си забележителна кариера в Националния институт по наркомании във Вашингтон. Попитах го:

- Случвало ли се е да дадете прекалено големи дози ДМТ на вашите доброволци?

Доктор Шара се замисли и отговори с едва забележим акцент:

- Да. След това те не помнеха нищо. Нямаха спомени от пре­ живяванията си. У тях оставаше единствено чувството, че им се е случило нещо плашещо. Така стигнахме до извода, че няма нито една причина да продължим с такива дози.

Удивително е, като си помисля колко от основните теми и въпроси, появили се през следващите пет години, бяха пред очи­те ми още след онова декемврийско утро, когато дадох венозни дози 0,6 мг/кг ДМТ на Нилс и Филип. В света на ДМТ чуваме за предсмъртни и духовни преживявания, за контакти с „тях". Още тогава се наложи да намеря изход от конфликта между целите на изследването и приятелските си чувства. Веднага пролича и от­рицателното влияние на болничната обстановка и медицинския модел, властващ в изследването. Стана ясно, че въпреки необхо­димостта да даваме дози с цялостно психеделично въздействие, трябва да бъдем умерени поради опасността от неблагоприятни последствия. И още от началото разполагахме с ширнала се накъде ли не мрежа от колеги и надзорници, които по различни начини допринасяха за проекта. Всичко това се прояви още в тези първи сеанси с Филип и Нилс.

Сега да преминем към научните основи на изследването, към натрупаните огромни данни за психеделичните вещества и начи­на, по който обществото и науката са се възползвали от тази ин-формация,за да стигнем до разбирането за уникалната роля на ДМТ в нашите тела и за изумителните функции, които би могъл да има в живота ни.

 

ПЬРВАЧАСТ

ЕЛЕМЕНТИТЕ НА ГРАДЕЖА

 

Психеделичните вещества: наука и общество

Хората употребяват растения, гъби и животни заради тяхно­то психеделично въздействие далеч преди началото на пис­мената история, вероятно и преди появата на съвременния човек като вид. Роналд Зийгъл и Терънс Маккена например изказват предположението, че подобни на маймуни наши предшествени­ци са имитирали други животни, като са поглъщали храна, при­чиняваща необичайно поведение. Така са открили първите веще­ства, променящи съзнанието.

Натрупват се все повече материални свидетелства, че множе­ство древни култури са използвали психеделични вещества заради тяхното влияние върху психиката. Археолози откриха древни аф­рикански рисунки, на които гъби никнат от човешко тяло, а наме­рените наскоро праисторически рисунки върху скали в Северна Европа също подсказват за психеделично изменено съзнание.

Някои автори предполагат, че езикът се е развил от психеде­лично усиленото асоциативно възприемане на първите звуци. Други смятат, че психеделичните състояния са станали основа за най-ранните религиозни представи.

Виденията, състоянията на екстаз и полетите на въображение­то, породени от психеделичните дроги, са придавали на тези ве­щества важна роля в немалко древни култури. Антропологичните проучвания в продължение на векове показват, че тези обще­ства са ги използвали за поддържане на социалната сплотеност, в лечителското изкуство, както и за творческо вдъхновение.

Коренното население на Новия свят е използвало и продължа­ва да използва най-различни растения и гъби, променящи съзна­нието. Повечето ни знания за психеделичните вещества се дължат на изучаването на химически съединения, първоначално откри­ти в биологичен материал от западното полукълбо - ДМТ, псилоцибин, мескалин и няколко подобни на ЛСД вещества.

Широката и интензивна употреба на психеделични растения от обитателите на Новия свят учудвала и стряскала заселниците от Европа. Тези реакции може би отчасти са се дължали и на относителната оскъдица на подобни растения и гъби на Стария континент. Църквата дейно е потискала разпространението и употребата на такива вещества и в Новия, и в Стария свят. Едва през последните петдесетина години научихме, че мексикански­те индианци не са престанали да използват своите вълшебни гъби през XVI век.

В Европа не е имало особен интерес и достъп до психеделич­ни растения или дроги почти до края на XIX век. Някои автори описват собствените си „психеделични" реакции към опиума или хашиша, но количествата, необходими за постигането на такова въздействие, били трудни за приемане и опасни. Промяна на­стъпва след откриването на мескалина в един вид кактус от Но­вия свят - пейот.

Германски химици извличат мескалин от пейот през 90-те го­дини на XIX век. По-простодушните изследователи на въздейст­вието му възхваляват неговото свойство да отваря портите към „изкуствения рай". Но медицинският и психиатричният интерес към мескалина е изненадващо ограничен, до 30-те години на XX век изследователите публикуват малко научни трудове по въпро­са. Неприятното гадене и повръщане, предизвиквани от меска­лина, са вероятното обяснение за тази липса на интерес. А и то­гава господстваща сила в психиатрията е фройдисткият психоанализ. И макар че самият Фройд е изпитвал влечение към про­менящи съзнанието дроги като кокаина и тютюна, неговите по­следователи не споделят склонностите му. Освен това Фройд се отнасял с недоверие към религията и смятал, че духовните или религиозните преживявания са защита срещу детски страхове и желания. Подобна нагласа едва ли би вдъхновила някого да из­следва мескалина, свързван с духовността на коренното населе­ние в Америка. И тогава се появил ЛСД и извършил революция.

През 1938 г. швейцарският химик Алберт Хофман работи с мораво рогче - гъбичка по ръжта, в отделението за природни про­дукти на „ЛабораторииСандос", която и тогава е сред големите фармацевтични компании. Надявал се да открие лекарство про­тив кървенето на матката след раждане. Едно от веществата, по­лучени от моравото рогче, било ЛСД-25, т.е. диетиламид на ли-зергиновата киселина. То обаче не повлияло матките на лабора­торните животни и Хофман се отказал от заниманията си. Пет години по-късно „любопитно предчувствие" го подтикнало от­ново да изследва ЛСД и съвсем случайно той открил мощните му психеделични свойства.

Забележителното в ЛСД е това, че оказва психеделично въздействие в дози, измерващи се с милионни части от грама, т. е. над хиляда пъти е по-силен от мескалина. Хофман дори замал-ко не се отровил със свръхдоза, макар че поел количество, което изобщо не очаквал да промени съзнанието му - четвърт милиг­рам. Той и швейцарските му колеги публикуват резултатите в началото на 40-те години. Поради значително изменените състо­яния на съзнанието, предизвиквани от ЛСД, и традиционния пси­хиатричен контекст, в който изследователите го проучват, те ре­шили да изтъкнат неговите „наподобяващи психоза" свойства.1

Годините след Втората световна война са изключително вълну­ващи за психиатрията. Освен ЛСД учените откриват и „антипсихопатичните" свойства на хлорпромазина, т.е. на торазина. Ле­карството дава възможност на пациенти с тежки психически заболявания толкова да подобрят състоянието си, че били изписва­ни от психиатричните лечебници в невиждан дотогава брой.

В онези години се ражда и съвременната научна област на биологичната психиатрия. Това направление, което изучава връзките между човешкото съзнание и мозъчната му химия, е отроче на два странни партньора - ЛСД и торазин. А серото-нинът е изиграл ролята на сватовник.

През 1948 г. изследователи откриват, че серотонинът, прена­сян от кръвта, причинява свиване на мускулите по вените и арте­риите, което е жизненоважно за изясняване на начините, чрез които да бъде контролирано кървенето. Няколко години по-късно е открит и серотонин в мозъците на лабораторни животни. По­нататъшните експерименти показват точното му място и влияни­ето му върху електрическите и химичните функции на отделните нервни клетки. Лекарства или хирургическа намеса, които про­менят съдържащите серотонин области в мозъка на животното, рязко променят и неговото сексуално поведение, съня, бодърстването и ред основни биологически функции. Присъствието и функ­циите на серотонина в мозъка и при поведението на животните го превръщат в първия известен невротрансмитер.2

По същото време учени доказват голямото подобие между молекулите на ЛСД и серотонина. Двете вещества си съперни­чат за множество центрове в мозъка. В някои експериментални ситуации ЛСД блокира действието на серотонина, в други пси-хеделичната дрога наподобява влиянието на серотонина.

Тези открития превръщат ЛСД в най-мощния наличен инст­румент за изучаване на връзките мозък-психика. Ако необик­новените сензорни и емоционални свойства на ЛСД се дължат на промяната във функциите на мозъчния серотонин, това би дало възможност за „химическа дисекция" на определени пси­хически функции и на техните основни физиологични съставни части. Други вещества, променящи съзнанието, със сравнител­но ясно установени въздействия върху различните невротранс-митери биха могли да доведат до представяне на различните съзнателни преживявания чрез химическите механизми в осно­вата им.

Десетки изследователи по целия свят дават Омайващо много­образие психеделични вещества на здрави доброволци и психиа­трични пациенти. В продължение на над две десетилетия щедро държавно и частно финансиране подкрепя тези усилия. Изследо­вателите публикуват стотици статии и десетки книги. На между­народни конференции и симпозиуми се обсъждат последните дан­ни от проучванията с психеделични дроги при хора.3

„Лаборатории Сандос" снабдяват изследователите с ЛСД, за да предизвикват кратки състояния на психоза в нормални добро­волци. Учените се надяват с подобни експерименти да изяснят и естествено възникващите психопатични състояния като шизофре­нията.

Освен това от „Сандос" препоръчват ЛСД да бъде даван и на ординаторите в психиатриите, за да се отнасят с по-голямо раз­биране и съчувствие към своите пациенти. Младите лекари пре­живяват с изумление кратките си срещи с лудостта. Безмилост­ният сблъсък със собствените им, дотогава неосъзнати спомени и чувства, ги подтикват към извода, че въздействието би могло да се окаже полезно в психотерапията.

Множество публикации твърдят, че нормалните механизми на терапията чрез събеседване стават далеч по-ефективни, ако бъде прибавена и психеделична дрога. Десетки научни статии описват забележителни успехи при лечението на дотогава непо­датливи пациенти, страдащи от мании и натрапчиви идеи, пост-травматичен стрес, разстройства на апетита, безпокойство, де­пресии, алкохолизъм и зависимост от хероин.

Бързите пробиви, описани от изследователите, прилагащи „психеделична психотерапия", подтикват други учени да проучат имат ли тези вещества благоприятно въздействие върху отчаяни и измъчени пациенти с нелечими заболявания. Макар че почти не променя основното медицинско състояние, психеделичната психотерапия при такива пациенти дава смайващи резултати.

Депресията се облекчава, нуждата от обезболяващи лекарства рязко спада. Някои лекари смятат, че в много от случаите на „чу­деса" играят роля преобразяващи съзнанието мистични или ду­ховни преживявания.4

Освен това става очевидно, че преживяванията, описани от доброволци, намирали се под силно психеделично въздействие, са подобни с преживяванията на хора, практикуващи традицион­ната източна медитация. Това от своя страна привлича внимани­ето и на автори извън академичните среди, сред тях и английски­ят романист и религиозен философ Олдъс Хъксли. Самият той има опит с мескалина и ЛСД под внимателното наблюдение на канадския психиатър Хъмфри Озмънд, който го посещава в Лос Анджилис през 50-те години. Хъксли е писал за своите сеанси и за размислите, които са породили у него. Неговите текстове за природата и ценността на психеделичните преживявания са убе­дителни и красноречиви, те вдъхновяват мнозина да потърсят духовно извисяване чрез психеделичните вещества. Самият той обаче се придържа неотклонно към мнението, че само елитна група от интелектуалци и творци би трябвало да имат достъп до тях. Изобщо не вярвал, че обикновеният човек е способен да ги използва по възможно най-безопасния и полезен начин.5

Дискусиите за подобията между въздействието на дрогите и мистичните преживявания довеждат до неочакваната и донякъде смущаваща среща на религията и науката. Изследванията все по­вече се отдалечават от първоначалните цели на „Сандос".

Положението се усложнява още повече, след като през 60-те години ЛСД се разпространява и извън лабораториите. Масме­диите се пълнят с новини за самоубийства, убийства, раждания на увредени деца и разрушени хромозоми. След като се вдигнал голям шум около д-р Тимъти Лиъри и неговия изследователски екип в Харвардския университет, които погазили научните прин­ципи, цялата група накрая е уволнена. Тези случаи засилват съмне­нията, че дори учените са загубили контрол над мощните психо-активни дроги.6

Медиите преувеличават отрицателните физиологични и пси­хични последствия. Някои от посочените становища се дължат на немарливост при проучванията, други просто са измислици. По-късни публикации опровергават твърденията за силната ток­сичност на психеделичните дроги, както и подозренията, че ув­реждат човешките гени. Само че тези публикации изобщо не до­биват популярност.

В психиатричната литература също се появяват повече тру­дове за неблагоприятните психически реакции към психеделич­ните вещества, но и в тях подходът е ограничен. За да не прене­брегна нито един възможен проблем при моето изследване, про­четох всеки текст, описващ подобни отрицателни въздействия. Изясних си, че процентът на психиатрични усложнения е бил из­вънредно нисък в контролирана изследователска среда - както при нормалните доброволци, така и при психиатричните пациен­ти. Но когато хора с психиатрични заболявания или с неустойчива психика са ги вземали в неконтролирана среда, съчетани с ал­кохол и наркотици, са се появявали проблеми.7

В отговор на общественото безпокойство от хаотичната упо­треба на ЛСД и въпреки възраженията на почти всеки изследо­вател в тази област, Конгресът на САЩ през 1970 г. приема за­кон, обявяващ използването на ЛСД и други психеделични веще­ства за противозаконно. Властите нареждат на учените да преда­дат запасите си от дроги, а процедурата за получаването и поддържането на нови количества психеделични вещества вече е толкова продължително и заплетено изпитание, че почти няма надежда някой да започне нови проекти. Така интересът към пси­хеделичните изследвания при хора отшумява също толкова бързо, колкото и възниква.

Като се знае колко бурно са се развивали изследванията с тези вещества само преди трийсетина години, удивително е кол­ко оскъдни сведения има за тях в днешните програми по медици­на и психиатрия. Днес младите лекари и психиатри не знаят поч­ти нищо за тях.

Когато следвах медицина през 70-те години, по-малко от де­сет години след промените в законодателството за наркотици­те, психеделичните вещества бяха тема на някакви си две лек­ции за четири години обучение. Академичното пренебрежение към тези дроги вероятно се дължеше и на липсващите изслед­вания с хора. Все пак е обичайно бъдещите лекари да изучават и популярните в миналото теории и подходи, дори и в момента да са в немилост. Психеделичните вещества обаче бяха напълно загърбени.

Повечето нови теории, методи и лекарства в областта на кли­ничната психиатрия следват предсказуем път на развитие - въвеж­дане, изпитания и усъвършенстване за по-нататъшно прилагане. Затова изобщо не е учудващо, че са започнали да се появяват противоречиви резултати с натрупването на повече данни в из­следванията на психеделични вещества при хора. Предвидимо е и намаляващото въодушевление в твърденията, че тези дроги предизвикват „образцова психоза" или пък са „панацея" за ина­че неподатливи на психотерапия случаи. Естественият процес в психиатричните изследвания е учените да усъвършенстват въпро­сите, методите и приложенията. Това обаче изобщо не се случва при психеделичните вещества, изучаването им преживява неес­тествена еволюция. Отначало са били „лекарства-чудо", после -„ужасни дроги", а накрая - нищо.

Според мен сегашните студенти по медицина и стажантите по психиатрия научават толкова малко за тези вещества не защото изследванията са били прекратени, а заради начина на прекратява­нето им. Този процес сериозно е обезсърчил академичната психиат­рия, която просто си е затворила очите за психеделичните дроги.

Краят на изследването им е бил тежък и унизителен период в живота на мнозина от най-изтъкнатите учени в тази област. Те са били най-способните психиатри на своето поколение. Мнозина от най-уважаваните днес изследователи в психиатрията от Евро­па и Северна Америка - и в академичните среди, и в промишле­ността, вече оглавяващи факултети или председателстващи на-

ционални сдружения на психиатрите, са започнали професионал­ния си живот с изучаването на психеделичните вещества. И дори най-влиятелните представители на професията е трябвало да на­учат урока, че науката, данните и разумът не са в състояние да защитят техните изследвания срещу въвеждането на репресивни закони, опиращи се на непросветени мнения, емоции и влияние­то на медиите.

Щом тези закони са приети, държавните регулаторни органи и финансиращите организации побързали да оттеглят разреше­нията, да приберат дрогите и да спрат парите. Същите психеде­лични вещества, които според толкова изследователи са били единствен по рода си ключ към психическите заболявания и са дали началото на десетки научни кариери, вече са будели само страх и омраза.

Възникнал и друг проблем - психеделичните вещества става­ли смущаващ повод за раздори и в самите среди на психиатрия­та. Психиатрите, смятащи, че основата на тяхната наука е в био­логията, не проявявали никаква търпимост към колегите си, кои­то „прегърнали религията" и говорели неспирно за духовните въздействия на тези дроги. Те пък на свой ред смятали колегите си, ограничаващи се само с функциите на мозъка, за тесногръди и ограничени. Психиатрията никога не се е чувствала в свои води, стигне ли се до духовните теми, дори е възникнало изцяло ново направление, за да осмисли резултатите от психеделичните из­следвания - „трансперсоналната" теория и практика. И може би поне някои бивши изследователи в тази област тихомълком са си отдъхнали, че вече не им се налага да се изправят пред тези слож­ни, противоречиви и объркващи въздействия на психеделичните дроги върху пациентите, самите тях и колегите им.

Защо някой ще иска да изнася лекции за тази притеснителна глава от историята на академичната психиатрия пред аудитория, претъпкана с двеста остроумни студенти по медицина? Първите изследователи на психеделичните вещества са били предимно професионални учени, а не фанатици. Имали са достатъчно благоразумие да не критикуват публично поведението на своите колеги и благодетели. И са предпочитали да продължат с проуч­ванията си.8

След като разгледахме някои важни моменти от историята на психеделичните дроги, нека видим как действат те чрез сложно­то съчетание на три фактора - основа, среда и дрога.

Основата е собственият ни строеж и жизнени функции - как­то дългосрочни, така и моментни. Тя е в нашето минало, настоя­ще и потенциално бъдеще, в нашите предпочитания, идеи, нави­ци и чувства. Тя включва телата и мозъците ни.

Психеделичното преживяване до голяма степен зависи и от средата, обстановката, в която се намираме - природна или град­ска, на закрито или на открито; качеството на въздуха, звуковият фон и т.н. Средата зависи и от онези, които са до нас при взема­нето на дрогата - приятели или непознати, спокойни или напрег­нати и т. н.

И накрая стигаме до дрогата.

Първо, как да я наричаме? Дори сред изследователите няма единодушие по този толкова важен въпрос. Някои изобщо избяг­ват думата „дрога", предпочитат „молекула", „съединение", „вещество", „лекарство" или „тайнство".

Ако ще да се договорим, че ще я наричаме дрога, погледнете само колко различни наименования има: халюциноген (пораж­дащ халюцинации), ентеоген (въвеждащ божественото), мистикомиметик (наподобяващ мистични състояния), онироген (предизвикващ съновидения), фанеротим (създаващ зрителни усещания), фантастикант (стимулиращ фантазията), психо-дислептик (смущаващ психиката), психотомиметик и психотоген (съответно наподобяващ и предизвикващ психоза), психотоксин и шизотоксин (отрова, предизвикваща съответно психоза и шизофрения).

Това ровене в наименованията не е дребнавост. Ако всички бяха на едно мнение какво е психеделично вещество и как действа, несъмнено не би имало толкова различни думи. Разнооб­разието от определения отразява задълбочените и продължава­щи спорове за психеделичните вещества и тяхното въздейст­вие.

Учените рядко признават колко голямо е значението на име­ната, с които назовават тези дроги, макар да знаят колко силно , очакванията променят въздействието на всякакви лекарства. Всички студенти по психология научават това още в уводните лекции, когато се запознават с резултатите от изследвания, ста­нали повратен момент през 60-те години. При тези експерименти доброволци са били инжектирани с адреналин - хормона „бий се или бягай", но с различни очаквания. При онези, на които е каза­но, че им е дадено успокоително лекарство, адреналинът предиз­виквал отпуснато, вяло състояние. Ако обаче им е казано, че това е стимулант, настъпвали по-типичните за адреналина напрегна­тост и бодрост.9

Наименованието на веществото, което даваме или приемаме, влияе върху нашите очаквания за въздействието му. Така се про­меня и самото въздействие, както и нашето тълкуване и отноше­ние към него. А наименованието на нито едно друго вещество не се отразява толкова силно върху реакциите към него, както при психеделичните дроги, защото те сериозно засилват нашата вну-шаемост.

Думите, с които определяме хората, участващи в употребата на тези вещества, също влияят и на основата, и на средата, сле­дователно и на реакциите към дрогата. Когато я вземаме, дали сме обекти на изследване или доброволци! Клиенти или участ­ници в церемония! Когато ги даваме, дали сме наставници, на­блюдатели или изследователи! Шамани или учени!

Опитайте със следното упражнение: представете си как бих­те се чувствали, ако днес ви предстои да сте „обект на изследва­не" под въздействието на „психотомиметично вещество". После си представете своята роля като „участник" в „церемония" на „ентеогенно тайнство". Как този коренно различен контекст би се отразил на вашите възприятия за халюцинациите и резките промени в настроението, предизвикани от дрогата? Дали ще смя­тате, че „полудявате" или сте „постигнали просветление"?

Ако пък давате психеделични вещества на хора, какви типове поведение бихте очаквали от обектите на изследване и на кои от тях не бихте обърнали внимание? Много зависи от това дали дава­те „шизотоксин" или „фантастикант". Може би ще поощрите възприятието за „напускане на тялото", ако се водите от „шама-низма", но ще прекратите същото въздействие с потискаща психо­зата противоотрова, ако за вас дрогата е „психотомиметик".10

„Халюциноген" е най-разпространеният медицински термин за психеделичните вещества, който подчертава влиянието им върху възприятията, предимно зрителните. Но макар това въздей­ствие на психеделичните дроги да е типично, то не е единствено­то, нито пък е задължително да бъде смятано за най-значимото. Виденията всъщност могат и да отвлекат вниманието от по-це­нените особености на преживяването, например всепоглъщащо-то блаженство, задълбочените интелектуални или духовни про­зрения, както и размиването на физическите ограничения на тя­лото.

Вместо „халюциноген" предпочитам определението „психе­деличен", т.е проявяващ психиката. Тези вещества показват как­во има в съзнанието ви, открояват подсъзнателните мисли и чув­ства, които са скрити, потулени, забравени или пренебрегнати, а може би и напълно неочаквани, но въпреки това присъстват ви­наги. В зависимост от основата и средата същата дрога в същата доза може да предизвика огромно разнообразие от реакции при един и същ човек. Един ден не се случва почти нищо, втория път се рееш и преливаш от възторжени и откриващи нови хоризонти открития, а на третия се бориш с ужасяващ кошмар. Самият смисъл на „психеделичен", позволяващ какви ли не тълкувания, напълно отговаря на тези въздействия.

Думата „психеделичен" придоби собствен културен и езиков живот. Вече може да се отнася за конкретен стил в изкуството, облеклото или дори за особено напрегнати обстоятелства. И в една разумна дискусия за дрогите „психеделичен" неизменно буди вкоренени в 60-те години чувства и напомня за политически и социални проблеми. Мнозина от нас по асоциация се сещат за думите „контракултура", „либерален" или „левичарски", щом чуем термина „психеделичен". Аз обаче ще рискувам и ще го използвам в книгата. Струва ми се, че тази дума е най-подходя­щата, с която разполагаме. Дано не обидя хората, които имат възражения срещу нея.

Както и да наричаме психеделичните дроги, почти всички спо­деляме възгледа, че те са конкретни вещества с физични и хи­мични свойства. Трябва да тръгнем от това най-първично равни­ще, за да започнем да проумяваме какво представляват и как дей­стват.

На илюстрациите е показана структурата на различни хими­чески съединения. Топчетата изобразяват атоми, като най-често срещаният сред тях е въглеродът и той не е отбелязан със сим­вол. N е азот, Р е фосфор, О е кислород. Множество водородни атоми се свързват с други атоми в тези молекули, обаче биха усложнили ненужно изображенията поради голямото си количе­ство, затова не съм ги включил.

Психеделичните дроги се състоят от две основни химически семейства: фенетиламини и триптамини.11

Фенетиламините се градят върху „родителската молекула" на фенетиламина.

Най-известният фенетиламин е мескалинът, който се извлича от кактуса пейот, растящ в югозападните части на Северна Аме­рика.

Другото основно химическо семейство психеделични дроги са триптамините. Всички те притежават като ядро или основен градивен елемент триптамин, който пък е производно вещество на триптофана - аминокиселина, съдържаща се в храната ни.

Серотонинът е триптамин - по-точно 5-хидрокси-триптамин, но не е психеделична дрога. Той съдържа един кислороден атом в повече от триптамина.

 

Друг прочут фенетиламин е МДМА или „Екстази".

ДМТ също е триптамин и е психеделичната дрога с най-про­ста структура. Само добавяме две метилови групи към молекула­та на триптамина и резултатът е диметилтриптамин - ДМТ. 12


 

„Дядото" на всички съвременни психеделични дроги - ЛСД, съдържа триптаминово ядро също като ибогаина - африканско психеделично вещество, за чието свойство да не причинява зави­симост много се шуми.

Една от най-известните психеделични дроги е псилоцибинът, активната съставка на „вълшебните гъби".

При поглъщането на тези гъби организмът премахва един фо­сфорен атом от псилоцибина и го превръща в псилоцин.

Псилоцинът се различава от ДМТ само по един кислороден атом. Предпочитам да разглеждам псилоцибина/псилоцина като „орално активен ДМТ".

Друг важен триптамин е 5-метокси-ДМТ, който се различава от ДМТ по една метилова група и един кислороден атом.

Много от растенията, гъбите и животните, в които има ДМТ, съдържат също и 5-метокси-ДМТ. Онези, които използват 5-ме­токси-ДМТ, обикновено го пушат също като ДМТ.13

Освен химическата си структура психеделичните дроги при­тежават също и активност. Така преминаваме от химията към фармакологията, т.е. изучаването на действието на веществата.

Един от начините за описание на активността на психеделич­ните дроги е бързината и трайността на въздействието им.

ДМТ и 5-метокси-ДМТ започват да действат особено бързо, като последствията им в организма са кратки. Ние давахме ДМТ венозно и доброволците започваха да усещат как им влияе след няколко удара на сърцето. Достигаха „върха" за 1-2 минути и се връщаха в нормално състояние до 20-30 минути.

ЛСД, мескалинът и ибогаинът са вещества с дълготрайно дей­ствие, което започва около 30 до 60 минути след поемането им. ЛСД и мескалинът влияят на организма до 12 часа, ибогаинът -до 24 часа. Въздействието на псилоцина е малко по-кратко - за­почва за около 30 минути и завършва след около 4-6 часа.

Друга основна страна от фармакологичните свойства е меха­низмът на действие, иначе казано - как влияят дрогите върху мозъчната дейност. Това е особено важно, тъй като именно чрез промените в мозъчните функции психеделичните дроги предиз­викват изменените състояния на съзнанието.

Още най-ранните психофармакологични експерименти с хора и животни са показали, че ЛСД, мескалинът, ДМТ и другите психе-делични вещества оказват влияние предимно върху мозъчната сис­тема на серотонина. За разлика от изследванията с хора, работата с животни не е прекъсвала през последните тридесет години и кри­тичната роля на този невротрансмитер е установена неоспоримо.

От десетилетия се смята, че серотонинът има първостепенна роля сред невротрансмитерите. Новите, по-безопасни и по-ефи­касни лекарства срещу психозите до едно имат своите особени въздействия върху серотонина. Новото поколение антидепресанти, от които най-известен е „Прозак", също по особен начин про­менят функциите на този невротрансмитер. *

Вече сме убедени, че психеделичните вещества наподобяват въздействието на серотонина в някои случаи, а в други го спират. Сега изследователите имат задачата да установят с кои от двайсетината различни типове рецептори на серотонин се свърз­ват психеделичните дроги. Тези многобройни „модули за скачване" със серотонина са съсредоточени в нервни клетки на области в мозъка, които регулират какви ли не по-важни физиологични и психични процеси: сърдечно-съдовата, хормоналната и темпе­ратурната регулация, както и контролът над съня, храненето, на­строението, възприятията и движенията.

След първоначалното запознаване с психеделичните дроги, нека прехвърлим вниманието си към въпроса как ги усещаме, защото тъкмо в психиката си забелязваме тяхното въздействие. Трябва да помним, че макар да разбираме до голяма степен фармакологията на тези вещества, не знаем почти нищо за пря­ката връзка на промените в мозъчната биохимия с нашите субек­тивни или вътрешни преживявания. Това се отнася както за пси­хеделичните дроги, така и за „Прозак". С други думи, все още сме далеч от изясняването на начина, по който възбуждането на рецепторите за серотонин се превръща в нова мисъл или чувст­во. Ние не „усещаме" блокирането на рецептор за серотонин, а преживяваме блаженство. Ние не „виждаме" активността в пред­ните дялове на главния мозък, а ни се явяват ангели или демони.

Невъзможно е да се предскаже точно какво ще се случи след вземането на психеделично вещество в конкретен ден. Все пак ще обобщим субективното му въздействие, защото трябва да при­добием представа за „типичната" реакция. Можем да постигнем това, като „усредним" опита на хората, имащи преживявания с дрогите в досегашните „пренасяния". (Под „пренасяне" разби­рам пълното въздействие на типична психеделична дрога като ЛСД, мескалин, псилоцибин или ДМТ. Трудно е да се определи смисълът, влаган в тази дума, но поне човек не може да сбърка, когато това се случи с него!)

Описанието не се отнася за „меки" психеделични вещества като МДМА или обичайните дози марихуана, нито за реакциите към малки дози психеделични дроги, които са подобни на прежи­вяванията с непсихеделични дроги като амфетамин.

Тези вещества повлияват всички функции на нашата психика: възприятия, чувства, мислене, усещане за тялото и представата ни за собствения Аз. Често (но не винаги) най-силно е въздействието върху сетивните възприятия. Обектите в зрителното ни поле из­глеждат по-ярки или по-тъмни, по-големи или по-малки и като че ли променят формата си или се стапят. Независимо дали сме с от­ворени очи, виждаме неща, които почти нямат връзка с външния свят: въртящи се, пъстри, геометрични шарки или отчетливи об­рази на одушевени и неодушевени обекти в различно състояние.

Звуците са по-тихи или по-гръмки, резки или приглушени. Чу­ваме нови ритми във вятъра. В доскоро беззвучна среда се чува пеене или механичен шум.

Кожата е по-чувствителна или безчувствена към допир. Про­менят се вкусът и обонянието.

Чувствата преливат или угасват. Тревожност и страх, удо­волствие или безметежност - всички те се засилват или отслаб­ват, стават необуздани или изчезват плашещо. Достъпни са край­ностите на ужаса или блаженството. Възможно е едновременно­то преживяване на напълно противоречиви чувства. Емоционал­ните конфликти са по-болезнени или настъпва нова способност за изглаждането им. Или осъзнаваме по нов начин чувствата на другите хора, или те изобщо престават да ни интересуват.

Интелектуалните процеси се ускоряват или забавят. Самите мисли се проясняват или замъгляват. Или забелязваме липсата на мисли, или не успяваме да укротим потока от нови идеи. По­явяват се неочаквани прозрения или пък затъваме безнадеждно в умствен коловоз. Значението и смисълът на нещата стават по-важни от самите неща. Времето се свива - докато мигнем, мина­ли са два часа, или пък се разтегля - една минута побира нескон­чаемо шествие от усещания и представи.

Усещаме телата си горещи или студени, тежки или леки, край­ниците сякаш растат или се смаляват. Движим се нагоре или надолу в пространството. Имаме представата, че тялото вече не съществува или че тялото и съзнанието са разделени.

Струва ни се, че в някаква степен имаме власт над своя Аз. Преживяваме влиянието на други върху нашите съзнания или тела - благодетелно или плашещо. Бъдещето е в ръцете ни или пък съдбата е предопределила всичко и няма смисъл да се борим.

Психеделичните дроги въздействат върху всяка страна от на­шата психика. А именно нашето уникално съзнание ни разграни­чава от всички останали животински видове под нас в еволюция­та и прави достъпно божественото над нас. Може би и това е една от причините психеделичните вещества да са източник на такъв страх и такова вдъхновение: те огъват и разкривяват сами­те опори, структурата и определящите свойства на нашата чо­вешка идентичност.

Ето какви са психеделичните дроги. Съществува сложен и бо­гат контекст, в който да ги разглеждаме, но малцина са наясно с тази гледна точка. Веществата не са нещо ново и разполагаме с огромно количество данни за тях. Те ни въведоха в съвременната епоха на биологичната психиатрия, а толкова шумно разисква­ната злоупотреба с тях сложи преждевременен край на много­обещаващо направление в изучаването на човека.

И тъкмо в тази кипяща от конфликти, неясноти и противо­речия област аз потърсих опорна точка и ясно виждане, за да определя собствените си задачи като изследовател. На какво да стъпя? Накъде да погледна? Имах нужда от ключ, за да отворя катинара на вратата, зад която бяха погребани психеделичните изследвания.

И от това въображаемо блато изплува една малка, пренебрег­ната молекула - ДМТ. Не можех да не откликна на нейния зов, макар че трудно си представях как ще стигна до нея. Нито пък бих могъл да предположа докъде ще ме отведе.

 

Какво е ДМТ

N,N-диметилтриптаминът (или ДМТ) е забележителният гла­вен герой на тази книга. Макар че е проста от химическа гледна точка, тази „духовна" молекула дава на съзнанието ни достъп до изумителни и неочаквани видения, мисли и чувства. Тя отваря широко вратата към светове отвъд пределите на наше­то въображение.

ДМТ е налице в тялото на всеки човек и се среща често в растителното и животинското царство. Той е част от нормалното устройство на хората, както и на други бозайници, морски жи­вотни, треви, жаби, гъби и плесени, цветя и корени.

Алхимикът на психеделичното Алигзандър Шулгин е посве­тил цяла глава на ДМТ в книгата си „Триптамини, които позна­вам и обичам" и заявява: „ДМТ е... в цветето тук, в дървото там и в ей онова животно. Най-просто казано, накъдето и да поглед­нете, най-често ще го видите." И наистина вече е по-лесно да се изтъкне къде не се съдържа ДМТ.1

Най-изобилно се намира в растенията на Латинска Америка. Там хората познават смайващите му свойства може би от десет­ки хилядолетия. Но ние едва от 150 години сме започнали да от­криваме колко древна е връзката на нашия вид с това вещество.

Към средата на XIX век пътешественици, проучващи района на Амазонка, преди всичко Алигзандър Спрус от Англия и Алек­сандър фон Хумбодд от Германия, са описали въздействията на екзотични, променящи съзнанието енфиета и отвари от местни растения, които коренното население приготвяло. През XX век американският ботаник Ричард Шултис продължава тези опасни, но вълнуващи проучвания на място. Особено впечатление му прави влиянието, както и начинът на употреба на психоактивни-те енфиета.

Племената на коренните жители в Латинска Америка про­дължават да използват тези енфиета и са им дали различни имена като „йопо", „епена" и „джурема". Поемат огромни дози, поня­кога измерващи се с десетки грамове.

Спрус и Фон Хумболд са описали как местните жители миг­новено изпадали в безпомощно състояние от психеделичните ен­фиета. Никой от пътешествениците обаче не се престрашил сам да преживее въздействието им. Стигало им да гледат как упоени­те индианци се гърчат, повръщат и бръщолевят несвързано. Тези първи изследователи на района чували разкази за фантастични видения, „пътувания извън тялото", предсказване на бъдещето, намиране на загубени вещи и беседи с мъртви прадеди или други безтелесни същества.

Растителна смес, поглъщана като отвара, като че ли проявя­вала същото въздействие, но по-бавно. И тя имала няколко наи­менования, сред тях „аяхуаска" и „яге". Това питие е вдъхновя­вало рисунки по скалите и стените на колибите - днес бихме ги нарекли „психеделично" изкуство.

Спрус и Фон Хумболд се върнали в Европа с образци от тези психеделични растения на Новия свят. Но там никой не докоснал растенията десетилетия наред, защото нямало нито интерес, нито технология за по-подробен анализ на химическия състав или въздействието им. И докато те престоявали в складовете на музе­ите по естествена история, канадският химик Р. Манске при из­следване, нямащо нищо общо с тях, синтезирал нова дрога, наре­чена К,К-диметилтриптамин, или съкратено ДМТ. Както споде­лил в статия през 1931 г., Манске синтезирал няколко съединения чрез внасяне на промени в триптамина. Интересувал се от тези продукти, защото били открити в отровно северноамериканско растение - т.нар. ягодов храст. И едно от веществата бил ДМТ.2

Доколкото е известно, Манске произвел ДМТ, проучил струк­турата му, а после сложил запасите от веществото в някой ъгъл на лабораторията си, където те кротко събирали прах. Все още никой не знаел за наличието на ДМТ във веществата, причиня­ващи изменени състояния на съзнанието, за психеделичните му свойства, както и за присъствието му в човешкото тяло. До края на Втората световна война в научните кръгове почти няма инте­рес към психеделичните дроги.

В началото на 50-те години, когато са окрити ЛСД и серото-нинът, се разклащат улегналите опори на фройдистката психиат­рия и е положена основата на науките за нервната система. Сред учените, определящи себе си като „психофармаколози", се раз­палва интерес към психеделичните дроги. Химици започват да проучват корите, листата и семената на растения, описани като психеделични цяло столетие по-рано, търсейки техните активни съставки. Семейството на триптамините е естественият фокус на вниманието им, защото и серотонинът, и ЛСД са триптамини.

Успехът не се забавя. През 1946 г. О. Гонсалвес изолира ДМТ от южноамериканско дърво, използвано за психеделични енфие­та, и публикува резултатите на испански език. През 1955 г. М. Фиш, Н. Джонсън и И. Хорнинг публикуват първата статия на английски, в която описват наличието на ДМТ в друго дърво, родствено на първото и също използвано за енфиета. Но макар учените да знаят, че ДМТ е съставка на растения с психеделично въздействие, още нямат представа дали и самото вещество е пси-хоактивно.3

През 50-те години унгарският химик и психиатър Стивън Шара прочита за силното, изменящо съзнанието въздействие на ЛСД и мескалина. Поръчва известно количество ЛСД от „Лабо­ратории Сандос", за да започне свои изследвания в химията на съзнанието. Но тъй като живее зад „желязната завеса", швейцар­ската фармацевтична компания не иска мощният ЛСД да попад­не в „комунистически ръце" и му отказва. Без да се обезсърчава, той преглежда последните публикации за наличието на ДМТ в психеделични енфиета, използвани в района на Амазонка. И го синтезира в лабораторията си в Будапеща през 1955 г.

Шара поглъща все по-големи количества ДМТ, но не усеща нищо. Престрашил се да стигне до един грам - стотици хиляди пъти повече от активната доза на ЛСД. И започва да се пита дали нещо в стомашно-чревния му тракт не пречи на действието му. Може би веществото трябва да се инжектира. Догадката му из­преварва установяването на факта, че в червата ДМТ се разграж­да, каквито и количества да бъдат погълнати - физиологичен ме­ханизъм, който коренното население на Латинска Америка се научило да заобикаля още преди хилядолетия.

И Шара си прави мускулна инжекция ДМТ през 1956 г., из­ползвайки половината от вече познатата ни „пълна доза":

„След три-четири минути започнаха да настъпват зрителни усещания, които много наподобяваха описаните от Хофман при ЛСД и от Хъксли при мескалина... Бях изключително развълну­ван. Очевидно в това се криеше тайната."4

По-късно удвоил дозата:

„Появиха се физически симптоми като боцкане по кожата, треперене, леко гадене разширяване на зениците, повишаване на кръвното налягане и ускоряване на пулса. По същото време се появиха ейдетични явления послеобрази или „следи" на зрител­но възприети обекти, оптически илюзии, псевдохалюцинации, а по-късно и истински халюцинации. Те се състояха от подвижни, ослепително оцветени ориенталски шарки, после виждах чудес­ни сцени, сменящи се много бързо. Лицата на хората ми изглеж­даха като маски. Понякога настроението ми се повишаваше до еуфория. Съзнанието ми бе изцяло запълнено от халюцинации и вниманието ми неотклонно се приковаваше в тях, затова не мо­жех да опиша ставащото около мен. След около 45 минути до 1 час симптомите изчезнаха и вече бях в състояние да опиша какво се е случило."5

Шара бързо събрал трийсетина доброволци, повечето от тях - млади унгарски лекари. Всички получили пълни психеделични дози.

Един от тях разказва: „Целият свят блести... Стаята е пълна с духове. От това ми се вие свят... Сега е прекалено!... Чувствам се точно като при полет... Струва ми се, че това е над всичко оста­нало, над земята.

Успокояващо е да знам, че отново съм на земята... Всичко има духовна нотка, но е толкова истинско... Усещам, че съм се приземил..."

Ето думите и на една лекарка: „Колко просто е всичко... Пред мен има две спокойни, огрени от слънцето божества... Мисля, че ме приветстват в този нов свят. Пълна тишина като в пустиня... Най-сетне съм си у дома... Опасна игра - толкова лесно би било да не се върна. Съвсем смътно осъзнавам, че съм лекарка, но това не е важно. Семейни връзки, курсове, планове и спомени са се отдалечили напълно от мен. Само този свят е важен, аз съм свободна и съвсем сама."

Въпреки че понякога доброволците понасяли зле „пренася­нето", Шара харесвал ДМТ заради краткотрайното му въздейст­вие. Веществото било сравнително лесно за употреба, напълно психеделично и експериментите се провеждали за броени часо­ве. След като в края на 50-те години избягал от Унгария, той сре­ща в Берлин свой колега, който го включил в изследване на ЛСД. Най-после Шара можел да опита тази легендарна психеделична дрога. И макар че сметнал въздействието й за интересно, поло­вин денонощие халюцинации му се сторило прекалено дълго.

След като емигрирал в САЩ, Шара продължил да се интере­сува предимно от ДМТ. И това му послужило добре в Национал­ните институти по здравеопазване в Бетесда, щат Мериленд, къде­то работил над три десетилетия. Бил е директор по предклинич-ни изследвания в Националния институт по наркомании дълги години, преди да се пенсионира през 1991 г.

Други учени също потвърждават откритието на Шара, че ДМТ трябва да бъде инжектиран, за да повлияе. Учудващо е обаче колко оскъдна информация са предоставили изследователите (освен Шара) за психическото въздействие на веществото.

Например след заминаването на Шара от Унгария бившата му лаборатория съобщила само, че при нормални доброволци ДМТ причинява „психопатично състояние... в което домини­рат цветни халюцинации, загуба на обективна представа за про­странството и времето, еуфория, разнообразни видения, поняко­га безпокойство и замъгляване на съзнанието".7

В Америка един от центровете на най-дейни психеделични изследвания с хора е държавната болница в Лексингтън, щат Кентъки. Но в отчетите за тези изследвания намираме за ДМТ само споменаването, че „въздействието върху психиката се състои в безпокойство, халюцинации (обикновено зрителни) и смущения във възприятията".8

Още по-малко ни разкриват изследванията в Националния ин­ститут по психично здраве на САЩ. Там група участници, които имали опит с психеделичните вещества, трябвало само да посо­чат с числена оценка „колко упоени" са били с пълна доза ДМТ. Все пак авторите отбелязват, че повечето от тези опитни добро­волци „били по-зашеметени отвсякога".9

„Психеделичната субкултура" открива ДМТ скоро след на­учната общност, но първите съобщения за неговото въздействие му прикачват етикета „дрога на ужаса". Уилям Бъроуз, авторът на „Голият обяд", е сред първите хора, употребявали ДМТ извън лабораториите. Той и съмишлениците му в Британия имали не­приятни преживявания. Лиъри цитира разказа на Бъроуз как един психиатър и негов приятел си инжектирали ДМТ в лондонски апартамент. Приятелят изпаднал в паника, а психиатърът започ­нал да го вижда като „гънещо се, виещо се влечуго". „Лекарят се сблъскал с проблем - как да направи венозна инжекция с проти­воотрова на криволичеща змия с ориенталско-марсиански шар­ки?"10 Трудно е да се намери по-убедителен пример за влиянието на отрицателните страни на средата и основата - двама души, упоили се с ДМТ в занемарен апартамент, като единият се чувст­ва отговорен за другия. Как да не си кажат, че това е „дрога на ужаса"?

ДМТ не загубил мрачната си слава дори след като Лиъри пуб­ликувал положителни описания на въздействието му. Все пак ве­ществото добива известна популярност сред хора, които оценя­вали краткотрайното му влияние. Някои по-дръзки индивиди ре­шили, че могат да употребяват ДМТ през обедната почивка, за­ради което лепнали на дрогата съмнителния прякор „бизнесмен-скодрусане".11

Въпреки че Шара и други учени постоянно публикуват из­следователски отчети за ДМТ, той си остава предимно фармако­логичен куриоз - силно и краткотрайно въздействие, наличие в определени растения. Очевидно ЛСД далеч изпреварва ДМТ по впечатлението, което оставя в психиатричната общност. Настъ­пила обаче рязка промяна, когато изследователи откриват ДМТ в мозъците на мишки и плъхове, а после установяват и как орга­низмите на тези животни произвеждат мощната психеделична дрога.

Дали има ДМТ и в човешкото тяло! Изглеждало вероятно, защото учените намират необходими за синтеза на ДМТ ензими в проби от човешки белодробни тъкани.

Надпреварата започнала. През 1965 г. германски изследова­телски екип публикува статия във водещото британско научно списание „Нейчър", в която обявява, че е изолиран ДМТ от чо­вешка кръв. През 1972 г. носителят на Нобелова награда Джу-лиъс Акселрод от Националните институти по здравеопазване Съобщава, че е открил веществото в човешка мозъчна тъкан. Допълнителните проучвания показват, че то се съдържа и в чо­вешката урина, както и в гръбначномозъчната течност, която облива главния мозък. Не след дълго учените установяват и ме­ханизмите, подобно на онези при други животни, чрез които ДМТ се образува в човешкото тяло. Така ДМТ става първото ендоген­но психеделично вещество в човека.12

Ендогенно за човека е всяко вещество, произвеждано от соб­ствения му организъм. Такъв е и ДМТ. Има и други ендогенни химически съединения, за които научихме през последните десе­тилетия. Например ендогенните вещества, подобни на морфина, се наричат ендорфини.

Само че откриването на ДМТ в човешкото тяло изобщо не е разтръбено толкова шумно, както в случая с ендорфините. Както ще се убедим по-нататък в тази глава, нагласата срещу психеде-личните дроги, обхванала цялата страна по онова време, всъщност подтиква изследователите да не изучават ендогенния ДМТ. Зато­ва пък откриването на ендорфините донася Нобелови награди.

Естествено възниква въпросът: „Какво прави ДМТ в телата ни?"

Отговорът на психиатрите гласи: „Вероятно причинява пси­хически заболявания."

Отговорът е логичен, ако се замислим за задачата на психиа­трията да проучва и лекува сериозните психопатични състояния. Той обаче изобщо няма достойнствата на другите възможни и обосновани научни обяснения. Като се ограничават с изучаване­то на ролята на ДМТ при психозите, учените губят уникалния шанс да проникнат по-дълбоко в загадките на съзнанието.

Те смятат, че ЛСД и другите „психотомиметици" предизвик­ват краткотрайна психоза у нормалните доброволци. Вярват, че чрез откриването на „ендогенния психотомиметик" може би се доближават до причината и потенциалното лечение на сериозни­те психически заболявания. Например защо да не дават ДМТ на нормални доброволци, за да предизвикат психоза, и постепенно да създават нови лекарства за премахването на тези въздейст­вия? А после на психиатричните пациенти ще бъде даван „анти-ДМТ". Ако прекомерното естествено образуване на ДМТ при­чинява психоза, значи анти-ДМТ ще го излекува.

Тези проучвания тъкмо набират скорост, когато през 1970 г. Конгресът на САЩ приема закона, поставящ това вещество и дру­гите психеделични дроги в категория, подлежаща на строги огра­ничения. Става почти невъзможно да се провеждат изследвания с ДМТ при хора. Скоро след това - през 1976 г., статия на учени

от Националния институт по психично здраве (НИПЗ) удря по­гребалната камбана за подобни изследвания. Авторите са сред най-изтъкнатите изследователи, неколцина от тях давали дотога­ва ДМТ на хора. Те правилно изтъкват, че данните, свързващи тази дрога с шизофренията, са сложни и противоречиви. Но вме­сто да предложат по-точни и усърдни проучвания на спорните въпроси, правят следното заключение: „Подобно на всяка друга добра научна теория, ДМТ-моделът на шизофренията накрая ще оцелее или ще загине от информацията, която поражда еврис-тично. Надяваме се, че в обозримо бъдеще новите данни или ще вдъхнат на тази теория нов живот, или ще я погребат достой­но."13

Можем ли да кажем, че ДМТ е бил погребан жив от онези, чиято кариера и научна репутация са били застрашени от тази толкова спорна област? Въпросът за ДМТ и психозите не се е различавал от всяко друго изследователско начинание в биоло­гичната психиатрия за изучаването на сложните и неясни връзки между психиката и мозъка. Обричането му на забрава има пове­че политически, отколкото научни мотиви.

Най-общо казано, има два типа изследвания, проверяващи хипотезата за ДМТ и психозите. При единия са сравнявани кон­центрациите на ДМТ в кръвта на психиатрични пациенти и нор­мални доброволци. При другия - субективните преживявания от психеделичните дроги с естествено възникващите психопатични състояния. Групата от НИПЗ, която отхвърля връзката между ДМТ и психозите и така причинява кончината на работата с ДМТ при хора, подлага на критика и двата подхода. Изтъква се липса­та на устойчиви разлики между съдържанието на ДМТ в кръвта на нормалните доброволци и пациентите с психози. Освен това е отречено твърдението, че във въздействието на ДМТ и симпто­мите на шизофренията се забелязват достатъчно прилики, за да са необходими по-нататъшни изследвания.

Първо, да разгледаме данните за концентрациите в кръвта. На практика при всички изследвания на ДМТ количествата са били измервани в кръвни проби, взети от вените на предмишни-цата. Струва ми се обаче необосновано да се очаква, че тези дан­ни отразяват точно функциите на веществото в извънредно мал­ки, високо специализирани, конкретни области на мозъка. Уста­новяването на пряка връзка между концентрациите в кръвта и въздействията върху мозъка изглежда още по-малко вероятно, ако ДМТ поначало е синтезиран в мозъка.

Всички учени отчитат това затруднение дори при толкова добре изучени вещества в мозъка като серотонина. При десетки проучвания не е намерена убедителна връзка между съдържани­ето на серотонин в кръвта, взета от вени на предмишницата, и психиатрични диагнози с предполагаеми отклонения в количест­вата серотонин в мозъка. Затова не би могло да се очаква, че чрез съдържанието на ДМТ в кръвта ще се стигне до правдиви изводи за разликите между нормалните и психопатичните инди­види. Щом изследователите в психиатрията изискват такива дан­ни за всички вещества в мозъка, защо не бъде спряно изучаване­то и на серотонина?

В случая със сравнението между шизофренията и упояване-то с ДМТ положението става още по-мътно. Шизофренията е особено сложен синдром. Появява се в няколко форми, напри­мер „параноидална", „дезорганизирана" и „недиференцирана". Има много фази, включително „ранна", „остра", „късна" и „хро­нична". Има дори продромни (предшестващи) симптоми, които се откриват, преди самата болест да се развие достатъчно, за да бъде диагностицирана. Освен това симптомите на шизофрения­та се развиват в продължение на месеци и години и засегнатите от нея хора променят поведението си, за да се приспособят към своите необичайни преживявания. А това приспособяване на свой ред поражда нови симптоми и типове поведение.

Очакването, че едно-единствено вещество, дадено веднъж на нормален човек, може да наподоби шизофренията, е напълно без­почвено. Днес никой не твърди, че е възможно. А дори по онова време общото мнение е, че синдромите на упояванего с психеделични дроги и шизофренията по-скоро се припокриват частично. Халюцинации и други смущения във възприятията, изменения в мисловните процеси, крайни и бързи промени на настроението, изкривяване на представата за телесната и психическата иден­тичност - всичко това се проявява в някои случаи на шизофрени­ята и психеделичните състояния.

В психиатрията винаги има и подобия, и разлики между боле­стите, които се стремим да разберем, и моделите, прилагани при изучаването им. Непрекъснато търсим по-добри модели, но из­ползваме онези, с които разполагаме, като не забравяме недо­статъците им. Когато групата от НИПЗ е отрекла, че въздействи­ето на ДМТ поражда „действителна" психоза, твърдението им не съответства на приетата тогава психиатрична теория, практика или данни.14

Ако научната обосновка за прекратяването на изследванията с ДМТ при хора е толкова жалка, тогава защо са били спрени? Какъв смисъл е имало в гръмките изрази „нов живот" или „до­стойно погребение"? Необходимо е било наличните данни да бъдат допълнени и изяснени. Но вместо това учените на държав­на издръжка се разграничават от тази перспективна област и на­стояват другите да постъпят по същия начин.

ДМТ се е озовал на лошо място в лош момент. Рационалното изучаване на неговите функции е пометено от шумните хули сре­щу психеделичните дроги, предизвикани от злоупотребите с тях. Мерките, насочени към ограничаване на достъпа до психеделич-ни вещества в отговор на широко разпространените страхове, засягат изучаването на ДМТ така, както се случва с ЛСД и оста­налите дроги от този тип. Извъннаучните мотиви надделяват над научните принципи.15

Никой не се осмелил да зададе очевидния и неотложен въпрос, не намерил отговор в първия етап от изследванията с хора. Аз не можех да пренебрегна тази загадка.

Какво прави ДМТ в телата ни?

ДМТ е най-простото от триптаминовите психеделични веще­ства. Сравнена с другите, молекулата му е малка. Теглото й е 188 молекулярни единици, т.е. не е много по-голяма от глюкозата, която тежи 180 единици, и е само 10 пъти по-тежка от молекула­та на водата. Теглото на ЛСД е 323 единици, на мескалина - 211. 16

ДМТ е тясно свързан със серотонина - невротрансмитера, вър­ху който психеделичните дроги имат толкова разнообразно въздей­ствие. Фармакологията на ДМТ е подобна на други добре познати психеделични вещества. Влияе на рецепторите за серотонин почти както го правят ЛСД, псилоцибинът и мескалинът. Рецепторите за серотонин са пръснати из цялото тяло и могат да бъдат откри­ти в кръвоносните съдове, мускулите, жлезите и кожата.

Но именно в мозъка ДМТ оказва най-интересното си въздей­ствие. Там рецепторите за серотонин, чувствителни и към ДМТ, повлияват настроението, възприятията и мисленето. Макар че мозъкът отказва достъп на повечето дроги и химикали, има твърде силна склонност към ДМТ. Няма да преувеличим, ако кажем, че мозъкът го „жадува".

Мозъкът е извънредно чувствителен орган, твърде податлив на токсини и неравновесие в обмяната на веществата. Един поч­ти непробиваем щит - кръвно-мозъчната бариера, не допуска нежелани активни частици да минават от кръвта през стените на капилярите в мозъчните тъкани. Тази защита се отнася дори за сложните въглехидрати и мазнини, които другите тъкани използ­ват като източници на енергия. Вместо тях мозъкът употребява само най-чистото гориво - проста захар, глюкоза.

Само че някои молекули са привилегировани с „усилен пре­воз" през кръвно-мозъчната бариера. Малки специализирани молекули за пренос ги прехвърлят в мозъка. Този процес изчерп­ва значителни запаси от скъпоценната енергия. В повечето слу­чаи е очевидно защо мозъкът привлича конкретни химически съединения на своята строго охранявана територия. Например допуска аминокиселини, необходими за поддържане на белтъчи­ните в тъканите му.

Преди трийсетина години японски учени установиха, че мозъкът пренася активно и ДМТ през бариерата в своите тъкани. Не по­знавам друга психеделична дрога, която мозъкът да приветства тол­кова охотно. Не бива да забравяме този стъписващ факт, когато говорим за пренебрежението в биологичната психиатрия към жиз­неноважната роля на ДМТ в нашия живот. Ако той беше само не­значителен и ненужен страничен продукт в нашата обмяна на ве­ществата, защо мозъкът направо се престарава да го има?17

Когато тялото произведе или поеме ДМТ, определени ензими го разлагат за броени секунди. Те се наричат моноаминооксидази (МАО) и от тях има високи концентрации в кръвта, черния дроб, стомаха, мозъка и червата. Именно повсеместното присъ­ствие на МАО е причината въздействието на ДМТ да е толкова краткотрайно. Когато и където тази дрога се появи, организмът се грижи тя да бъде изчерпана незабавно.18

В известен смисъл ДМТ е „храна за мозъка" и мозъкът се отнася към него както и към глюкозата, своето безценно го­риво. Това вещество е част от интензивна система - бързо внася­не, бърза употреба. Мозъкът скоростно пренася ДМТ през за­щитната си система и със същата скорост го разлага. Създава се впечатлението, че ДМТ е необходим за нормалното функциони­ране на мозъка. Едва когато концентрациите му станат прекале­но високи за „нормалното" функциониране, започват нашите не­обикновени преживявания.

След като се запознахме с историята и научните открития за ДМТ, да се върнем към най-неотложния въпрос, който още не е получил задоволителен отговор: „Какво прави ДМТ в нашите Р' тела?" Да го зададем още по-конкретно: „Защо произвеждаме ДМТ в телата си?"

Ето и моя отговор - защото е молекулата на духа, Но какво е молекула на духа? Какво би трябвало да върши и как би успяла да го постигне? Защо ДМТ е основният кандидат за тази роля?

Художникът Алекс Грей нарисува вдъхновяваща скица на мо­лекулата на ДМТ. Така ми помогна да размишлявам по-ясно над тези въпроси. Да се вгледаме внимателно в нея.

Молекулата на духа трябва да предизвиква определени пси­хични състояния, които смятаме за духовни. Това са чувството на неописуема радост, на пренасяне извън времето и увереност­та, че преживяното от нас е „по-истинско от реалното". Такова вещество би ни помагало да приемем съвместното битие на про­тивоположности като живота и смъртта, доброто и злото, да осъзнаем, че съзнанието продължава да съществува и след смъртта, да стигнем до задълбочено разбиране за всеобщото един­ство на всички явления и да доловим мъдростта или любовта, проникваща във всичко.

Молекулата на духа освен това ни разкрива и духовните из­мерения. Тези светове обикновено са невидими за нас и нашите инструменти, недостъпни са в нормалното състояние на съзна­нието. Но не по-малко вероятно от теорията, че ги има „само в главите ни", е допускането, че те всъщност са извън нас и неза­висими от нас. Ако просто променим способността за възприе­мане на своя мозък, ще можем да ги забележим и да взаимодейст­ваме с тях.

Трябва да ни е ясно и че духовната молекула не е духовна сама по себе си. Тя е инструмент, средство. Представете си я като влекач, като колесница - нещо, което може да понесе нашето съзнание. Тя ни издърпва в светове, достъпни само за нея. Най-добре е да се държим здраво и да бъдем подготвени, защото в световете на духа има рай и ад, фантазии и кошмари. Дори ако ни се струва, че молекулата на духа има ангелска роля, нищо не пре­чи да ни отнесе при демони.

Защо все пак ДМТ е толкова привлекателен кандидат за мо­лекула на духа?

Въздействието му е необикновено и изцяло психеделично. Прочетохме някои от най-ранните съобщения за тези свойства от неподготвени и изненадани хора, участвали в първите кли­нични изследвания през 50-те и 60-те години. Ще прочетем мно­го повече за смайващите въздействия на ДМТ, описани от наши­те опитни и напълно подготвени доброволци.

Не по-малко важно е, че ДМТ присъства в нашите тела. Създа­ваме го естествено. Мозъкът ни го търси, извлича и употребява. Като ендогенно психеделично вещество ДМТ може би участва в естествено настъпващи психеделични състояния, които нямат нищо общо с вземането на дроги, но пък очевидно приличат на състоянията, причинени от тях. И макар че сред тези състояния несъмнено може да се появи и психоза, задължително е да обсъ­дим и състоянията извън обсега на психичните заболявания. Може би именно с крилете на ендогенния ДМТ стигаме до променящи­те живота преживявания, свързани с раждането, смъртта и предсмъртните състояния, контактите с пришълци или други същества. По-нататък ще ги обсъдим подробно.

В тази глава научихме какво е ДМТ. Време е да насочим вни­манието си към как и къде. Подготвихме се за представянето на загадъчната епифизна жлеза. В ролята си на потенциална „жлеза на духа" или производител на ендогенен ДМТ епифизата е тема на следващите две глави. Освен това ще започнем да проучваме условията, при които нашите тела биха могли да синтезират пси-хеделични количества ДМТ.

 

Епифизата - жлезата на духа

Винаги ме е вълнувал въпросът - каква е биологичната осно­ва на духовните преживявания. Много от наученото през го­дините ме подтикваше да се питам дали епифизната жлеза отделя ДМТ при мистични преживявания и други естествено настъпва­щи състояния, подобни на психед е личните. Тези идеи се офор­миха преди изследването в Ню Мексико. В двадесет и първа гла­ва разширявам хипотезите си, за да включа и онова, което от­крихме чрез самите експерименти. Тук ще разгледам натрупани­те знания за епифизата.

Като студент в Станфордския университет през 70-те години посещавах лекции за съня, хипнозата, психологията на съзнани­ето, физиологичната психология и будизма - все горещи теми в калифорнийските университети по онова време. Исках да прояс­ня хаоса в главата си и отидох да се посъветвам за професионалния си избор с един от психиатрите в студентската здравна служ­ба. Той ме насочи към д-р Джеймс Фейдимън, психолог от инже­нерния факултет в Станфорд.

Решен да преодолея смущението си преди разговора, аз за­почнах пръв с въпроса какво би могъл да върши един психолог в инженерен факултет. Фейдимън се засмя и отвърна:

- Уча инженерите как да мислят. Схватливи са, няма спор, но дали наистина впрягат въображението си при решаването на про­ блемите? Какъв е подходът им към творческия процес? Помагам им да виждат всяко положение от различни гледни точки.

Изобщо не подозирах, че Джим е работил с Уилис Хармън, който се е опитвал да подпомага творческия процес с психеделични дроги в намиращия се наблизо изследователски институт. Публикуваните резултати си остават единствените по рода си в научната литература и показват колко голям е потенциалът за стимулиране на творчеството.1

- А вие какво търсите тук? - на свой ред ме попита Джим.

Обясних му, че идеите ми са смътни. Психеделиката ме при­вличаше. Съвсем наскоро бях започнал да се занимавам с транс-цендентална медитация. И курсовите ми работи водеха към ня­кои интересни области. Сякаш имаше свързваща нишка във всич­ко, но каква? Къде да търся обединяващия фактор?

Джим се замисли.

-   Би трябвало да се взрете внимателно в епифизата - промълви накрая. - Съпругата ми Дороти подготвя филм за възприятието на вътрешната светлина, описано от мистиците. И фактите я на­ сочват към епифизната жлеза като метафизичен източник на тази светлина, която е върховната цел в множество древни учения. Може би тя наистина създава тази светлина в главите ни.

-   Как точно се пише епифиза? - попитах аз, докато си разтва­ рях бележника. Поприказвахме още малко за моите планове след дипломирането и кратката ни среща завърши.

Вслушах се в съвета на Джим и започнах да търся какво е известно за епифизата - миниатюрен орган, разположен в средата на мозъка. През същата година написах няколко доклада за учебните семинари, където започнах да полагам най-общата ос­нова за теориите, до които стигнах по-късно.2

И в западните, и в източните мистични традиции има предо­статъчно описания на ослепително ярка бяла светлина, съпро­вождаща пълното разгръщане на духа. „Просветлението" обик­новено е резултат от преминаването на съзнанието през различ­ните равнища на духовното, психичното и моралното развитие. Всички мистични учения описват този процес и етапите му.

Например в юдаизма съзнанието се движи през сефироти-те, т.е. кабалистичните центрове на духовното развитие, най-висшият от които е кетер - короната. В традицията на Аюрведа тези центрове се наричат чакри и различни преживявания също бележат движението на енергията през тях. И в Аюрведа висша­та чакра е короната, или хилядолистният лотос. И според две­те учения мястото на тази сефира или чакра - короната, е в средата на черепа, като анатомично съответства на епифизната жлеза при човека.3

За пръв път срещаме текст за самата епифиза в трудовете на Херофил, гръцки лечител от III век пр.н.е. - епохата на Алек­сандър Велики. Научното й наименование е латинската дума pineus, свързана с pinus - бор. Така е, защото този орган има формата на шишарка. Не е по-голям от нокътя на кутрето ви.

Епифизата е особена и с факта, че е единствена в мозъка. Другите му области са по двойки — лява и дясна. Епифизата е анатомичен куриоз в продължение на две хилядолетия. На Запад никой нямал представа какви са нейните функции.

Интересът към нея нараснал, след като тя привлякла внима­нието на Рене Декарт. Този френски философ и математик от XVII век, известен с постулата си „Мисля, следователно съществувам", търсел източника на мислите. Самонаблюдението показвало, че е възможно да има в ума си само по една мисъл в даден момент. Но от коя част на мозъка се появявали тези отделни мисли? Декарт предположил, че епифизата като единствен орган в мозъка, който не е удвоен, поражда мислите. А и според него разположе­нието й точно над едно от най-важните разклонения за протича­не на гръбначномозъчната течност правело още по-вероятно изпълнението на такава функция.

Вентрикулите, кухини дълбоко в мозъка, произвеждат гръб-начномозъчна течност. Този прозрачен, солен, богат на белтъ­чини разтвор защитава мозъка, смекчавайки внезапните сътре­сения и удари. Освен това носи хранителни вещества и отнася отпадъчните продукти от дълбоко разположените мозъчни тъка­ни.

По времето на Декарт движението на тази течност през вентрикулите изглеждало като съвпадение със съответното движе­ние на мислите. Ако епифизата „отделяла" мисли в гръбначно­мозъчната течност, какъв по-добър начин „потокът на съзнание­то" да стигне до останалите части на мозъка?4

Декарт е имал сериозен интерес и към духовната проблема­тика. Той смятал, че мисленето или човешкото въображение по природата си е духовно явление, което ни принадлежи поради нашата божествена същност. Иначе казано, нашите мисли са из­ражение и доказателство за съществуването на нашите души. Декарт е бил убеден, че епифизата има важна роля в изразяване­то на душата.5 Разглеждал я като „седалище на душата", посред­ник между духовното и материалното.

Колко се е доближил до истината? Какво знаем в момента за биологията на епифизната жлеза? Можем ли да намерим връзка между нея и същността на духа?

Епифизата на еволюционно по-стари от нас животни като гу­щерите и земноводните се нарича понякога и трето око. Подобно на двете виждащи очи то също има леща, роговица и ретина. Чув­ствително е към светлината и участва в регулирането на телесна­та температура и оцветяването на кожата - две основни функции в оцеляването, тясно свързани с осветеността на околната среда.

Основният хормон, синтезиран от епифизата - мелатонинът, се открива и в тези примитивни епифизни жлези.

С изкачването на живите същества по стълбицата на еволю­цията епифизата се премествала по-навътре в мозъка, скрита и отдалечена от външни влияния. При птиците вече не е под сама­та кост на черепа, но остава чувствителна към околната светли­на, защото костите им са много тънки. При бозайниците, вклю­чително и човека, е скрита още по-дълбоко в мозъка и не е пряко чувствителна към светлината, поне при зрелите животни.6 Инте­ресно е възможното обяснение, че като придобива „по-духовна" роля, епифизата се нуждае от изолация спрямо околната среда чрез преместването си навътре в черепа.

Човешката епифиза се открива в развиващия се зародиш се­дем седмици (49 дни) след зачатието. За мен беше твърде любо­питно, че това е почти точният момент, когато за пръв път се различават ясно и признаците на мъжкия или женския пол. Пре­ди него полът на зародиша е неопределен или неустановим. Зна­чи епифизата и най-важната диференциация при човека - поло­вата, се появяват по едно и също време.

Епифизата при човека всъщност не е част от неговия мозък. По-скоро се развива от специализирани тъкани на небцето на зародиша. След това се премества към средата на мозъка.

Вече отбелязахме разполагането на епифизата до каналите за протичане на гръбначномозъчната течност, която дава на отде­лените в нея вещества лесен достъп до най-дълбоко разположе­ните мозъчни тъкани. Освен това е в стратегическа близост до основните центрове на емоциите и възприятията. Тези сензорни възли се наричат зрителни и слухови коликули - малки издатини от специализирана мозъчна тъкан. Те са и предавателни станции на сетивни данни към мозъчните области, занимаващи се с реги­страцията и интерпретацията им. С други думи, електрическите и химическите импулси, които започват от очите и ушите, трябва да минат през коликулите, преди да ги възприемем в съзнанието си като гледки и звуци. А епифизата е точно над коликулите, разделя ги само тънък слой гръбначномозъчна течност. Всичко от­делено от епифизата в тази течност след миг вече е в досег с коликулите.

Освен това около мъничката епифиза е лимбичният, „емоци­оналният" мозък. Лимбичната „система" се състои от мозъчни структури, участващи в преживяването на чувства като радост, ярост, страх, тревога и удоволствие. Тази жлеза има пряк достъп и до емоционалните центрове в мозъка.

Години наред физиолозите са се отнасяли към епифизата при бозайниците като към някакъв „мозъчен апендикс". Смятали я за остатъчен, закърнял орган, напомняне за предшестващите ни вле­чуги, чиято роля не е известна. Тази нагласа постепенно е изчез­нала, след като американският дерматолог Арън Лърнър откри­ва мелатонина през 1958 г. Това и последвалите открития беле­жат началото на период, който можем да наречем мелатонинова хипотеза за функциите на епифизата.

Лърнър е изучавал витилиго - кожно заболяване, при което по кожата на цялото тяло има обезцветени петна. Изследване от 1917 г. е установило, че с извлек от епифиза на крава може да се изсветли кожата на жаба. Лърнър е допускал, че и при витилиго епифизата играе някаква роля. Накрая открил в епифизите на крави веществото, от което кожата става по-светла. Нарекъл го мелатонин, защото то действа, като свива черния пигмент в спе­циални клетки - мелас (черно) и тонин (свиване). Въпреки уси­лията на Лърнър обаче липсват убедителни данни, че мелатонинът има някаква роля за витилиго.

По същото време учени експериментирали със светли и тъмни цикли, за да разберат по-добре влиянието на светлината върху възпроизводството - твърде важен въпрос в промишленото жи­вотновъдство. Установили, че постоянната тъмнина потиска раз­множителните функции, а половите органи намаляват, затова пък стимулира уголемяването на епифизата и синтеза на мелатонин. И обратно - при постоянна светлина епифизата намалява, спадат концентрациите на мелатонина, а сексуалните функции се засил­ват. Въз основа на резултатите от експериментите учените стигат до извода, че мелатонинът е съществен фактор в епифизата, в чи­ето присъствие размножителните функции се потискат. Казано по-просто - мелатонинът има мощно антисексуално действие.8

Епифизата вече не изглежда толкова загадъчна, но каква е връзката на мелатонина с предполагаемите духовни свойства на тази жлеза? Бях убеден, че някъде в мозъка се крие молекула на духа, която предизвиква или предотвратява мистичните и други­те естествени изменени състояния на съзнанието. Първата до­гадка ме насочи към мелатонина като химически преводач, който свързва тялото и духа. Ако се окажеше, че мелатонинът има изя­вени психеделични свойства, моето търсене на средството, чрез което епифизата повлиява духовния ни живот, би завършило.

Пълното наименование на веществото е N-ацетил-5-меток-си-триптамин. По структурата му проличава веднага, че и мела­тонинът е триптамин.

Достатъчно добре е изяснено как организмът регулира син­теза на мелатонин. Той е „хормонът на тъмнината". Светлината е сигнал за спиране на отделянето му - и денем, и при изкуствено осветление в тъмните часове на денонощието. Колкото повече са тъмните часове, толкова повече е мелатонинът и обратно. Освен за деня и нощта, колебанията в производството на мелатонин са сигнал и за годишния сезон. Тези особености помагат в подго­товката на животното за съответното сезонно поведение - бре­менност през пролетта или есента, зимен сън или загуба на маз­нини през лятото.

Норадреналинът и адреналинът (норепинефрин и епинефрин) са двата невротрансмитера, които задействат синтеза на мелато­нин в епифизата. В жлезата ги отделят нервни клетки, които поч­ти се допират до нея. Невротрансмитерите се свързват със спе­циализирани рецептори, които започват химическите процеси за образуване на мелатонин.

Надбъбречните жлези също произвеждат адреналин и норад-реналин и ги отделят в кръвообращението при стрес. Те са жиз­неноважен фактор при реакцията на тялото към опасност - състо­янието „бий се или бягай". Само че единствено отделянето на адреналин и норадреналин от нервните окончания при епифиза­та въздейства върху нейните функции.

Това изглежда малко неочаквано. Епифизата не принадлежи към мозъчните тъкани, съществува извън кръвно-мозъчната ба­риера и би трябвало да е податлива на носени от кръвта вещест­ва. Въпреки това тялото брани своята епифиза с непреклонна упоритост. Изблиците на адреналин и норадреналин при стрес изобщо не стигат с кръвта до жлезата. Нейната система за сигур­ност, състояща се от „засмукващи" нервни клетки, предварител­но премахва двата невротрансмитера от кръвта с невероятна ефективност. И не е учудващо, че при такава защита е почти невъзможно епифизата да бъде стимулирана денем за синтез на мелатонин.

Тази жлеза отвсякъде е заобиколена с мънички кръвоносни съдове и щом отдели мелатонин, хормонът бързо навлиза в кръво­обращението и се разпространява по цялото тяло. Освен това мелатонинът попада и направо в гръбначномозъчната течност, така че повлиява мозъка още по-бързо.

Функциите на мелатонина при хората не са изяснени, колко­то и да сме напреднали в разбирането за ролята му при животни­те. Иинтересно е дали има същото влияние върху размножител­ните функции, както при другите бозайници. По време на пубер­тета количествата мелатонин в организма намаляват рязко. Спо­ред някои изследователи това може би освобождава половата система от ограниченията на епифизата, за да започне да функ­ционира като при зрял индивид. Тази хипотеза още няма оконча­телно потвърждение. Все още не е установено и дали мелатонинът играе някаква роля при зимната депресия, съня, раковите заболявания или стареенето.9

За да представлява молекула на духа, веществото трябва поне да притежава психеделични свойства. Дали набиващата се на очи химическа прилика на мелатонина с ДМТ и 5-метокси-ДМТ оз­начава, че той е поначало психоактивен?

Някои ранни проучвания говорят за подобно въздействие на мелатонина. Изглежда даването на големи дози преди лягане пре­дизвиква ярки съновидения. Но от тези изследвания е трудно да се правят изводи. В тях нито са търсени, нито са измервани пси­хеделични свойства на мелатонина. Имаше само един начин да отговоря на въпроса - като сам го давам на доброволци.

След стажа си като психиатър прекарах една година във Феърбенкс, щат Аляска, в местния център за психично здраве. Работата в арктическите области ме запозна с новото за мен яв­ление „зимна депресия". Отново се пробуди интересът ми към биологията на епифизата и мелатонина при хората. Проучването на ролята им в зимната депресия даваше големи шансове за раз­бирането и лечението на широко разнообразие от сезонни синд­роми. Трябваше обаче да се усъвършенствам.

Преместих се в Сан Диего с едногодишна стипендия за науч­на работа по клинична психофармакология в Калифорнийския университет. Научих се и как да пиша предложения и молби за финансиране, да планирам експерименти и да давам вещества при изследвания в клинична обстановка. Съставях и попълвах таб­лици с резултати, вземах кръв и други биологични проби, анали­зирах данни.

Последвах колегата си д-р Джонатан Лисански в Албъкърки и започнах работа под наставничеството на д-р Глен Пийк, спе­циалист по детска ендокринология. Глен беше научен директор в Центъра за общи клинични изследвания на УНМ, който се фи­нансираше от Националните институти по здравеопазване на САЩ. Глен, Джонатан и аз проведохме тригодишно изследване за влиянието на мелатонина при здрави доброволци. Открихме първата и единствената отбелязана засега в научната литература роля на мелатонина в човешката физиология - той допринася за спадането на телесната температура рано сутрин.10

За мен най-важни бяха резултатите от няколкото таблици за оценка на впечатленията, с които измервахме психичното въздей­ствие на мелатонина. От прочетеното в научната литература у мен се породи надежда да открия съществено изменение на съзна­нието, причинявано от този продукт на епифизата. Установихме обаче само сънливост и отпуснато състояние.

Бях разочарован, че мелатонинът няма по-значително въздей­ствие за изменение на съзнанието. Когато малко преди края на изследването посред нощ ми се обади дежурната медицинска се­стра, за да ми каже, че случайно дали на един доброволец десет пъти по-голяма доза мелатонин, трудно прикрих вълнението си. Щом при малките дози въздействието беше толкова умерено, слу­чайната грешка можеше да вдъхне нов живот на моя интерес към психичните му свойства.

Пулсът и кръвното налягане на доброволеца оставаха в рам­ките на нормалното. Най-загрижен обаче бях за психическото му състояние.

-   Как е той? - попитах аз.

-   Ами... - прозя се сестрата.- Адски трудно ми е да го държа буден, за да попълни таблицата. Очите му просто се затварят.

-   Няма ли халюцинации или нещо подобно? - не губех аз на­ дежда.

-   Не ви провървя, доктор Страсман - засмя се тя.

-   Не, не, радвам се, че той е добре - побързах да си възвърна професионалното отношение.

Тази случка повече от всичко друго ме убеди, че мелатонинът не е психеделично вещество. И все пак у мен се бе вкоренило убеждението, че епифизата е най-вероятното място, където да търся молекулата на духа.

 

Психеделичната епифиза

Още преди да започна изследването на мелатонина, прегледа­ната литература ми подсказваше, че той може и да не е мо­лекулата на духа. Питах се дали епифизата не произвежда и дру­ги вещества, които обаче имат психеделични свойства. Но и в ранните етапи на кариерата си, далеч преди да се оформи за­мисълът за проекта с ДМТ, се убедих колко силна съпротива могат да събудят такива идеи.

Когато се занимавах с клинична психофармакология в Сан Диего, аз се бях съсредоточил предимно върху връзките между щитовидната жлеза и настроението, но търсех всички достъпни сведения за епифизната жлеза. Един от научните ми ръководите­ли беше д-р К., виден специалист по биологичните ритми, мела­тонина и съня. Реших да споделя с него някои от идеите ми за психеделичната роля на епифизата. Вървяхме по един от безброй­ните коридори в болницата на Управлението по делата на вете­раните в Сан Диего. Разговорът ни се отплесваше към какви ли не теми. В настъпилото за миг-два мълчание аз се престраших:

- Как мислите, възможно ли е епифизата да синтезира психе­ делични вещества? Тя като че ли има подходящите свойства. Може би изпълнява някаква роля на посредник в естествено настъпва­ щите психеделични състояния - да речем, психозите.

Колебаех се дали да задълбая във въпроса, затова не споме­нах по-спорните си идеи за епифизата - вероятната й роля в по-екзотични състояния като предсмъртните или мистичните.

Д-р К. спря като закован. Веждите му се събраха и той впери пронизващ поглед в мен през очилата си. В очите му проблесна недвусмислена заплаха. „Опа, загазих" - мярна се в ума ми.

- Чуй какво ще ти кажа, Рик - изрече бавно и натъртено. - Епифизата няма нищо общо с психеделичните дроги.

Това беше последният път през годината, когато споменах „епифиза" и „психеделично" в едно изречение пред някого.

Въпреки това продължих да чета каквото имаше в литерату­рата и започнах да размишлявам над някои от теориите, заради които написах книгата. Тези хипотези не са доказани, но се опи­рат на признати в науката данни, съчетани с духовни и религиоз­ни наблюдения и учения. Много от идеите подлежат на проверка с вече съществуващи уреди и методи. А изводите от тези теории са значителни и смущаващи, затова пък създават основа за на­дежда и перспективи.

Най-общата хипотеза гласи, че епифизата отделя психеделич­ни количества ДМТ при по-необикновени събития в живота ни. Произведеният от тази жлеза ДМТ е веществено изражение на невеществени или енергийни процеси. Той ни дава средство да преживеем осъзнато движението на нашата жизнена сила в ней­ните най-крайни проявления. Ето и конкретни примери за това явление.

Когато индивидуалната жизнена сила прониква в зародиша -Моментът, в който наистина се превръща в човек, тя минава през епифизата и отключва първичен прилив на ДМТ.

По-късно, по време на раждането, епифизата отделя още ДМТ.

У някои хора епифизният ДМТ е посредник в повратите на дълбоката медитация, психозата и предсмъртните преживявания.

При смъртта жизнената сила напуска тялото през епифизата и освобождава последния приток от тази психеделична молекула на духа.

Епифизата съдържа необходимите условия за синтез на ДМТ. Например в нея концентрациите на серотонин са най-високи в цялото тяло, а той е критично важен прекурсор за мелатонина, отделян от епифизата. Освен това тази жлеза има способността да преобразува серотонин в триптамин - също задължителен етап в синтеза на ДМТ.

Уникалните ензими, които превръщат серотонин, мелатонин или триптамин в психеделични съединения, също се намират в необикновено високи концентрации в жлезата. Тези метил-трансферази добавят метилова група (един въглероден и три во­дородни атома) към други молекули. Простото повторение на про­цеса превръща триптамина в диметилтриптамин - ДМТ. Именно поради високите концентрации на необходимите ензими и пре-курсори епифизата е най-логичното място за синтез на ДМТ. Кол­кото и да е изненадващо, никой не е търсил това вещество в епи-физната жлеза.

Тя произвежда и други вещества с потенциал да предизвик­ват изменени състояния на съзнанието - бета-карболините. Те пречат ДМТ да бъде разграден от моноаминоксидазите (МАО) в тялото. Един от най-удивителните примери за действието на бета-карболините е чаят аяхуаска. Някои растения, които ги съдържат, се смесват с други растения, съдържащи ДМТ, при приготвянето на тази психеделична отвара в района на Амазонка. Така ДМТ става и орално активен. Ако не бяха бета-карболините, МАО биха разградили погълнатия по този начин ДМТ и той изобщо не би повлиял на съзнанието.

Не е установено дали бета-карболините и сами по себе си са психеделични ведцества. Ясно е обаче, че те забележимо засил­ват действието на ДМТ. Така че може би епифизата синтезира и ДМТ, и съединения, които увеличават и продължават въздейст­вието му.

При какви условия би могла епифизата да произвежда ДМТ вместо мелатонин с неговите минимални психоактивни свойст­ва? За да се случи това, трябва да бъдат преодолени едно или повече от следните ограничения, които обикновено не позволя­ват епифизата да синтезира ДМТ:

-   клетъчната защитна система около жлезата;

-   присъствието на анти-ДМТ вещество в жлезата;

-   слабата активност на ензимите метилтрансферази, необ­ ходими за синтеза на ДМТ;

-   ефективното разграждане на ДМТ от ензимите моноамин- оксидази.

Водещ принцип в първата вълна изследвания на ДМТ при хора е сравнението на предизвиканите от него състояния с шизо­френията. Тъкмо в този контекст учените са разглеждали четири­те елемента от човешката ДМТ-система. И от тези изследвания можем да извлечем данни, които подкрепят моите предположе­ния за възможния синтез на ДМТ в епифизата.

Наблягам на връзката между психозите и това вещество не защото смятам, че тази е единствената роля на ендогенния ДМТ, а по-скоро защото психозите са единственото естествено изме­нено състояние на Съзнанието, за което разполагаме с проверени данни. Убеден съм, че другите „спонтанно психеделични" състо­яния като предсмъртните и духовните преживявания имат подобна връзка с ендогенния ДМТ. Но такива изследвания тепърва тряб­ва да бъдат проведени.1

Най-вероятно основният фактор, спиращ прекомерното от­деляне на ДМТ от епифизата, е изключително действената за­щитна система на тази жлеза, разгледана в предишната глава. Най-добре познатият пример за защитата са големите затруднения, с които се сблъскваме, щом се опитаме да стимулираме синтеза на мелатонин през деня.

Общото наименование на адреналина и норадреналина (не-вротрансмитерите, които предизвикват производството на мела­тонин през тъмните часове) е катехоламини. Нервните клетки, които почти докосват епифизата, отделят катехоламини, активи­зиращи специфични рецептори в тъканите на жлезата, и така за­почва синтез на мелатонин.

Но когато катехоламини, отделени от надбъбречните жлези, доближат с кръвния поток епифизата, нервните клетки около нея ги разграждат незабавно. Затова независимо от стреса или голе­мите физически натоварвания, при които се задействат надбъ­бречните жлези, през деня не може да се предизвика образуване на мелатонин.

По време на изследванията това бе доказано неоспоримо. Елитни атлети бягаха в планински маратон - по-голямата част от маршрута минаваше на надморска височина над 3000 метра. Пре­мерихме концентрациите на мелатонин преди и след състезание­то. За мнозина от бегачите маратонът беше едва ли не „предсмърт­но" преживяване. Но съдържанието на мелатонин в кръвта им се повиши само до нормалното за нощния сън - не може да се наре­че взривно действие на мозъчната химия! И все пак установих­ме, че е възможно да бъде преодоляна защитата на епифизата, ако стресът е достатъчно силен.2

Според учените, изучаващи мозъка, този възпиращ механизъм на епифизата съществува, защото за животното биха възникна­ли сериозни проблеми, ако възприеме средата си като „тъмна" денем.

Това обяснение обаче е слабовато. Едва ли отделянето на ме­латонин денем е толкова „опасно", че да оправдае наличието на сложна и безупречна защитна система. Въздействието на мелатонина не е незабавно, а се проявява в продължение на часове и дни. Освен това дневната светлина на практика веднага потиска синтеза му почти до нулеви равнища и връща системата в основ­ното й състояние, преди да са възникнали значителни вътрешни смущения. Да се замислим обаче какво би станало, ако стресът лесно задействаше епифизата да произвежда ДМТ, а не мелато­нин. Това вещество води до физическа безпомощност и причиня­ва поток от неочаквани и завладяващи зрителни и емоционални образи. Несъмнено е, че честите изблици на ДМТ биха се оказа­ли далеч по-опасни за животното в сравнение с мелатонина.

Можем да допуснем, че синтезът на мелатонин е толкова за­труднен денем, защото всеки пробив в защитната система на епи­физата е недопустим за организма. Жлезата разполага с бариера пред извънредния стрес, която брани всичко зад себе си. Но в някои случаи в епифизата може да се образува ДМТ - когато се получи толкова изобилен синтез на катехоламини заради стрес, че и щитът на епифизата не издържа.

Възможно е и защитната система на епифизата да не работи нормално при психопатичните индивиди. Има сериозни косвени данни, потвърждаващи тази идея. Стресът влошава халюцинаци­ите и маниите при психиатричните пациенти. Равнищата на ДМТ в кръвта им съответстват на силата на психозата - колкото по-изявени са симптомите, толкова повече ДМТ има. Знаем, че ко­личествата ДМТ нарастват в кръвта на животни, подложени на стрес. Дори по-нормални концентрации на катехоламини поради стрес вероятно преодоляват недостатъчната защита на епифиза­та при психозите и водят до излишък от ДМТ, който на свой ред влошава симптомите на психическите заболявания.3

Друг фактор, който обикновено защитава тялото от психеде-лични количества ДМТ, синтезирани в епифизата, се намира в самата жлеза. Това е един вид малка белтъчна молекула, за пръв път открита в кръвта. Установено е, че тя потиска активността на ензимите за образуване на ДМТ. В епифизата се съдържат доста големи количества от тази молекула, която е нещо като „анти-ДМТ". Какво по-добро място за анти-ДМТ вещество, което да предотвратява потенциално опасния излишък от ДМТ, от самото място, където се произвежда - в епифизата?

Данни от изследвания на психози също обосновават това твърдение. Болни от шизофрения са получавали екстракт от епи-физа като експериментално лечение през 60-те години. Имало забележимо подобрение в симптоматиката. Възможно обяснение за този факт е, че с екстрактите са получавали допълнителни ко­личества анти-ДМТ, който е липсвал в собствената им епифиза. Така са били в състояние да преодолеят патологично високите концентрации на ДМТ.4

Други две възможни спирачки за образуване на ДМТ в епи­физата са свързани с ензимите: едните произвеждат, а другите разграждат молекулата на духа.

Изследователи са установили, че метилтрансферазите, които образуват ДМТ, са по-активни при шизофрения, отколкото в нор­мално състояние. Това би повишило и количествата ДМТ. Уче­ните са търсили източника на тази ненормална ензимна актив­ност в множество тъкани, но за съжаление не са обърнали вни­мание на епифизата.5

И накрая, ако системата на МАО, която обикновено унищо­жава ДМТ, е увредена, значи ще остават по-големи количества от веществото и ще пораждат „психеделично"-психопатични симптоми. МАО е по-малко действена при шизофрениците, от­колкото при здравите доброволци. Вероятно е организмът на шизофрениците да не се прочиства достатъчно бързо от ДМТ, което би довело до прекалено големи количества, за да бъдат за­пазени нормалните психични функции. И в този случай изследо­вателите са проучвали активността на МАО в няколко вида тъка­ни при човека, но - уви! - не са се занимавали с епифизната ак­тивност на МАО при шизофренията.

Да преминем към не толкова патологични, а по-чести и есте­ствено възникващи изменени състояния на съзнанието, в които ДМТ от епифизата може би играе роля. Например сънуването.

Най-вероятното време за сънища е и момент, когато количествата мелатонин са най-големи, т.е. около три часа сутринта. Самият мелатонин има твърде слабо въздействие върху психи­ката, следователно е възможна ролята на друго вещество от епи­физата, чиито концентрации нарастват успоредно с тези на мелатонина. ДМТ изпъква като кандидат. Само че никой не е прове­рявал ритмите в концентрациите на ДМТ през денонощието в здрави доброволци, за да се опита да ги свърже с яркостта или честотата на сънищата.

Д-р Джейс Калауей изказа предположението, че бета-карболини от епифизата може би повлияват сънищата. Неясните пси­хични свойства на тези вещества будят известно съмнение в тази хипотеза, обаче епифизните бета-карболини, засилващи образу­ването на ДМТ, вероятно непряко стимулират сънищата.6

Медитацията или молитвата също могат да предизвикат сил­но изменени състояния на съзнанието. Синтезът на ДМТ в епи­физата би могъл да е в основата на тези мистични или духовни преживявания.

Всички духовни учения предлагат твърде психеделични по ха­рактера си описания на преобразяващите личността състояния, които са цел на тези духовни практики. Ослепителна бяла свет­лина, срещи с ангелски и демонски създания, екстаз, излизане извън времето, небесни звуци, чувство за смърт и прераждане, връзка с могъщо и любящо присъствие, обхванало цялата дейст­вителност - тези преживявания са общи за всички вярвания. Ос­вен това са присъщи за напълно психеделично състояние, пре­дизвикано от ДМТ.

Как би могла медитацията да причини отделяне на ДМТ от епифизата?

Няколко направления в медитацията постигат особено фино настройване на вниманието и съзнанието, например чрез пълно съсредоточаване в дишането. Измерена с електроенцефалограма, мозъчната активност отразява тази синхронизация. При множест­во изследвания е потвърдено, че опитни в медитацията хора пораж­дат в себе си мозъчни вълни, които са по-бавни и по-добре организирани от типичните за всекидневното съзнание. Колкото „по-дълбока" е медитацията, толкова по-бавни и силни са вълните.

Други направления допълват тези похвати с напеви, чиито думи от древни езици, вероятно притежаващи уникални духовни свойства, могат да постигнат забележителни психични въздейст­вия. Практиката на визуализация, при която човек изгражда все по-сложни и динамични мислени образи, също може да доведе до блажени и възвишени състояния на съзнанието. В тези усло­вия преживяването има динамично, но устойчиво качество, по­добно на неподвижна вълна в река. Наглед вълната изобщо не помръдва, а водата се носи навсякъде около нея. Вълните създа­ват присъщ единствено на тях звук или тон.

Такива вълнови явления, пораждайки звук или тон, свързан с честотата им, създават разсеяни полета на въздействие с голям обхват. Обектите, попаднали в полетата, вибрират на същата чес­тота - явлението се нарича резонанс.

Пример за силното въздействие на резонанса е чупенето на стъкло от не особено мощен, но с определена височина звук. Стъклото резонира на същата честота като звука в околната сре­да. В особената структура на стъклото възникват твърде големи напрежения и то се пръска.

По подобен начин медитативните похвати, използващи зву­ци, гледки или свойства на психиката, могат да генерират вълни, чиито полета предизвикват резонанс в мозъка. С хилядолетията чрез проби и грешки хората са открили, че някои „свещени" думи, образи и умствени упражнения оказват точно желаното въздей­ствие. Може би резултатите се дължат на особените полета, ге­нерирани в мозъка. Чувстваме как тялото и съзнанието ни резо-нират с тези духовни упражнения. Разбира се, епифизата също трепти на тези честоти.

В епифизата може би се появява процес на резонанс както при пръскащото се стъкло, макар че изобщо не е толкова разру­шителен. Жлезата започва да „вибрира" на честоти, които отслаб­ват многобройните бариери пред образуването на ДМТ: клетъчния щит, съдържанието на ензими и количествата анти-ДМТ. Крайният резултат е психеделичен приток от молекулата на духа в епифизата, който причинява субективните състояния на мистично осъзнаване.7

Дотук разгледахме положения, при които животът не е пряко застрашен: психози и духовни преживявания. Сега можем да се вгледаме в драматичните случаи, които почти винаги са съпро­водени от психеделични субективни реалности: раждане, пред­смъртни състояния и смърт.

Това са крайните състояния на стрес. Жизнената сила прави всичко възможно да поддържа своето борещо се на ръба на оце­ляването вместилище. В такива моменти се освобождават огромни количества хормони, свързани със стреса, включително стиму­лиращите епифизата катехоламини - адреналин и норадреналин.

Да започнем с процеса на раждане. Ако майката не е под упой-ка, преживяването за нея е извънредно психеделично. А какво да кажем за новороденото! Знаем, че в новородени лабораторни жи­вотни е установено наличие на ДМТ. Няма причина да смятаме, че не е така и в човешките бебета. Никой обаче не е проверявал досега има ли ДМТ в тях или майките им по време на раждането.

При нормално вагинално раждане се отделя изобилие от ка­техоламини. Силният приток на тези стресови хормони към епифизите на майката и плода може би е достатъчен да преодолее защитната система на жлезите и да отключи синтеза на ДМТ. Когато майката е под упойка, количествата катехоламини са по-малки, а при раждане с цезарово сечение още по-оскъдни. Сле­дователно е вероятно епифизите на майката и плода да отделят по-малко ДМТ, ако това изобщо се случва.

Високите концентрации на ДМТ при раждането биха обяс­нили един общоприет възглед в психеделичната психотерапия. Според д-р Станислав Гроф, чийто опит в използването на ЛСД при терапията няма равен на себе си, до голяма степен процесите по време на психеделичен терапевтичен сеанс са повторно проиграване на раждането. Той е открил, че родените с цезарово се­чение имат по-слаба способност да се „потопят" при психеде-лична терапия, отколкото родените вагинално.8

Вероятно за пълното „потапяне" в каквото и да е преживява­не със силни емоции в зрялата си възраст имаме нужда от възмож­ността да се опрем сигурно и безопасно на първия си естествено протекъл „сеанс с голяма доза ДМТ", съпровождащ раждането. Иначе изпадането в такива необичайни и неочаквани състояния ни запраща в напълно непознати преживявания, ние губим ори­ентация и се плашим.

Огромно отприщване на стресови хормони бележи и пред­смъртните преживявания. В повечето източници те са описани като мистични и психеделични. Може би и в такива моменти за­щитните механизми на епифизата са блокирани и се включват пасивни дотогава механизми за синтез на ДМТ.

Твърде малко знаем за физиологията и на самата смърт. Как­во се случва с нашите тела, мозъци и съзнания, когато умрем? Колко продължителен е процесът? Свършва ли със спирането на дишането? Има ли основателна причина в строгите правила кога да местим или погребваме мъртъвците, наложени от различните вярвания? Защо са толкова загрижени да не смутят остатъчното съзнание?

Налага се да обмислим влиянието на разлагащата се тъкан на епифизата върху съзнанието и в предсмъртните състояния, и след смъртта. Може би тя продължава да отделя ДМТ в продължение на часове и въздейства върху мъждукащото остатъчно съзнание. И макар че енцефалограмите не отчитат вълни в „мъртвия" мозък, кой знае какво е вътрешното психично състояние през това вре­ме?

И накрая върху епифизата могат да въздействат психеделич­ни дроги, като използват нея и отделянето на ДМТ в ролята на посредник. По епифизата има рецептори за ЛСД, а мескалинът повишава съдържанието на серотонин в нея. Бета-карболините ускоряват синтеза на мелатонин и продължават въздействието на ДМТ, който пък на свой ред е най-мощното от няколко психе­делични вещества, стимулиращи производството на мелатонин в жлезата.

Това, че ДМТ стимулира образуването на собствените си, възможни градивни елементи, е подобно на разпалването на огън - от пламъчето на кибритената клечка се разгарят буйни пламъ­ци. Клечката подпалва късчета хартия, от тях се запалват съчки, после клони и вече имаме изгарящ огън. Така и обсъдените досе­га различни условия, благоприятни за отделянето на ендогенен ДМТ, може би започват със съвсем малки количества ново веще­ство. Тези условия биха могли да започнат процеса, като пови­шат съдържанието на необходимите прекурсори. И накрая настъпва „точката на запалване" за пълен психеделичен изблик на ДМТ от епифизата. Психеделичният „огън" угасва, след като е изчерпал запаса от материали за поддържането му.

Тази „хипотеза за ДМТ-функцията на епифизата" ни позво­лява да запълним някои пролуки, оставени от хипотезата, свързва­ща жлезата само с мелатонина.

Вече разгледах въпроса защо епифизата има толкова мощна защитна система срещу стрес. Хипотезата за мелатонина не дава задоволителен отговор. Хипотезата за ДМТ обаче дава далеч по-обосновано обяснение. Тялото толкова безмилостно брани епифизата, за да не изпадаме в безпомощни състояния, ако при все­ки стрес биха се отделяли психеделични количества ДМТ.

Хипотезата за мелатонина оставя като нерешена загадка и особеното място на епифизата, която дори не се състои от мозъчна тъкан. Защо след формирането си от специализирани клетки в небцето тази жлеза се премества в средата на мозъка? Там тя почти докосва възлите за предаване на зрителни и слухови сетивни данни. Около нея са центровете на емоциите в лимбичната система, освен това разположението й дава възможност да отделя почти мигновено своите продукти в гръбначномозъчната течност.

По традиция се смята, че мястото на епифизата е такова, за да реагира най-добре на промените в осветеността на околната сре­да. Само че пътят на информацията от очите до жлезата е учудва­що заобиколен. Нервните пътища, свързващи очите с жлезата, дори излизат от главата и минават през шията, за да се върнат накрая при епифизата дълбоко в черепа. Жлезата можеше да се намира и в шията или в горния край на гръбнака, за да отделя в кръвта мела-тонин като сигнал за животното колко светло е наоколо.

Възможно е да се допусне, че разположението на епифизата е необходимо, за да въздейства мелатонинът най-добре на близки­те важни центрове в мозъка, например хипофизата, които регу­лират функциите на размножаването. Това обаче всъщност не изисква епифизата да се намира дълбоко в мозъка. И мелатонинът, отделен в кръвта от друго място, ще свърши същата работа, как­то в случая със секретите от надбъбречните жлези.

Може би мелатонинът трябва да навлиза незабавно в гръбнач-номозъчната течност и затова се отделя от горния край на съдържащ течността вентрикул. Но епифизата отделя мелатонин непрекъснато часове наред, а въздействието му трае дни и дори седмици. Хормон с такива свойства няма нужда от достъп до гръбначномозъчната течност.

И накрая да напомня, че влиянието на мелатонина върху пси­хиката е незначително. То също не налага пряк достъп до колику-лите и лимбичната система - структурите дълбоко в мозъка, кои­то регулират възприятията и чувствата. Следователно не е необ­ходимо епифизата да е по средата на мозъка, ако трябва само да осигурява функциите на мелатонина в нашия живот.

Но ако тази жлеза синтезира ДМТ, ясно е защо заема такава стратегическа позиция. Отделянето на това вещество направо в зрителните, слуховите и емоционалните центрове, които епифи­зата почти докосва, би оказало силно влияние върху психичните ни преживявания. Ще виждаме, чуваме, чувстваме и мислим по начини, които е немислимо да си представим във връзка с мела­тонина.

Поради необикновено краткото си съществуване - броени ми­нути, ДМТ има нужда от съвсем къси разстояния, т.е. няколко милиметра между епифизата и важните структури в мозъка. Пре­нася го направо гръбначномозъчната течност, без да навлиза пре­ди това в кръвообращението.

Тези заключения успешно премахват и един основен довод срещу теорията, свързваща ДМТ с психозите: липсата на разли­ки в съдържанието на веществото в кръвта на нормални добро­волци и пациенти с психози. Вече ни става ясно, че концентрациите на ДМТ в кръвта от вените на предмишницата едва ли имат нещо общо с влиянието му върху конкретни области в мозъка, където веществото се разгражда с почти същата бързина, с която се отделя.

Така се връщаме към идеята, че разлагащата се тъкан на епи­физата въздейства върху остатъчното съзнание след смъртта. Ако по това време ДМТ попада направо в гръбначномозъчната теч­ност, простата дифузия е достатъчна, за да стигне отново до сетивните и емоционалните центрове. Не е необходимо работещо сърце.

Стигаме и до анализа на изводите от двете противоположни нагласи за основната роля на епифизата при хората.

В предишната глава описах как тази жлеза чрез отделянето на мелатонин потиска размножителните функции. В тази глава изказвам хипотезата, че ДМТ открива на съзнанието ни достъп до завладяващи психеделични преживявания. В епифизата забе­лязваме динамично противопоставяне между двете й възможни роли - духовната и сексуалната.

- Интересно е да отбележим, че според немалко религиозни уче­ ния сексуалното въздържание е необходимо за постигането на по-висши духовни състояния, тъй като при сексуалната актив­ ност се изразходва енергията, необходима за пълноценното духовно развитие. Човек избира или живота на плътта, или живота . На духа. И все пак сексуалното въздържание е несъвместимо с възпроизводството, което пък влиза в конфликт с отказа от секс, за да бъде постигнато възможно най-цялостно развитие на духа.

Вероятно конфликтът се разиграва на биологично равнище в епифизата. Скъпоценните ресурси на организма могат да бъдат използвани или при синтез на важния за размножаването мелато-нин, или при образуване на незаменимия за духа ДМТ - хормона на тъмнината или веществото на вътрешното просветление.

Само че това противопоставяне може би е по-скоро привид­но, отколкото действително. Да си представим и вероятността, че отделянето на ДМТ от епифизата е пътят към сексуалния екс­таз и е предизвикано от голямото физическо напрежение и сил­ните емоции при половия акт. Случва се и оргазмът да има пси-хеделични характеристики. Всъщност извънредно приятните пре­живявания при предизвикано от секса отделяне на ДМТ може и да са сред основните фактори, мотивиращи действията, насоче­ни към продължение на вида.

Привържениците на тантрическото учение се опитват да взе­мат най-доброто и от двата свята - на плътта и на духа. Това духовно учение се съобразява с факта, че сексуалната възбуда и оргазмът водят до напрегнати състояния на екстаз, затова използ­ва половия акт като медитативен похват. Чрез съчетанието от секс и медитация практикуващите тантра постигат състояния, които са недостъпни при тези действия поотделно. Отделянето на ДМТ от епифизата, стимулирано и от дълбоката медитация, и от бурния секс, може би причинява особено силни психеделични въздействия.

Има и трети елемент, който свързва размножаването и вис­шите състояния на съзнанието - енергийната матрица, в която се състезават противоречивите роли на епифизата. Това е духът или жизнената сила.

Трудно е да въведеш идеята за „дух" във всяка научна диску­сия. По-трудно е обаче да не го направиш, когато изучаваните явления просто го налагат. За да вникнем по-задълбочено във въпросите, възникващи от разгледаните дотук данни, длъжни сме да се занимаем и с този проблем.

Какво определение да дадем за духа?

Сравнете живота и смъртта. В един миг мислим, движим се, усещаме. Клетките се делят и заменят умрелите с нови в черния дроб, кожата, сърцето. В друг миг вече не дишаме, сърцето ни е спряло. В какво е разликата? Какво е изчезнало, а допреди малко е присъствало?

Има нещо, което ни „оживява", докато е съчетано с телата ни. Когато присъства в материята, то се проявява чрез движение и топлина. В мозъка дава способността за възприемане и се пре­образува в съзнание, в мисли, чувства и възприятия. Когато го няма, светлината гасне, движението замира.

Макар и да не е „личен", духът, т.е. жизнената сила, има свое „минало", свързано с нашата конкретна цялост от оживена мате­рия. Той е преживявал заедно с нас, макар по същността си да е останал непроменен от събитията. Неговото движение е пораж­дало конкретни полета на въздействие с тоновете или звуците, които е генерирал чрез психичната и телесната ни активност. Когато тялото отслабне прекалено, за да го задържи, той си оти­ва. Някаква част от силата се пренася другаде в материята, друга част остава в околните полета. Конкретните полета, създадени чрез единението му с тялото, обаче се запазват известно време, преди да се разпаднат. Колкото по-силно е полето или тонът, толкова по-дълго затихва.

Една от главните причини за моя изострен интерес към епи­физата е нейната функция в живота на духа. Значението и скри­тите й възможности ми се разкриха, когато бях студент по меди-, цина в средата на 70-те години и научих за смайващото съвпаде-, ние, свързано с епифизата и будисткия възглед за прераждането. Каквото и да кажа, няма да преувелича разтърсващата сила на това откритие за мен, което ме въодушеви, за да търся духовната роля на епифизата, а в нея - молекулата на духа.

Вече знаех, че според тибетската „Книга на мъртвите" минават 49 дни, преди душата на наскоро починал човек да се „превъплъти". С други думи, минават седем седмици от момента на смъртта на един човек до „прераждането" на жизнената сила в нейното следващо тяло. Спомням си съвсем ясно как по гърба ми плъзнаха студени тръпки, когато прочетох в учебника, че същи­ят интервал от 49 дни бележи два повратни момента в развитие­то на човешкия зародиш. Седем седмици след зачатието започва да се различава епифизата. Това е и моментът, когато се появя­ват признаците за мъжкия или женския пол на плода. Следова­телно 49 дни са необходими и за прераждането на душата, и за появата на епифизата, и за половата диференциация при човека.

Бях само на 23 години, когато открих съвпадението. Тогава още не знаех какви изводи да направя от него. Не знам и до ден днешен. Дори съм длъжен да напомня, че необоснованите заклю­чения, търсещи връзки между далечни по същността си явления и опиращи се единствено на съвпадения във времето, могат да се окажат толкова изкривена представа за действителността, кол­кото и старото „учение за съответствията" в билкарството - свой­ствата на растението уж зависели от формата му и нейните при­лики с човешките органи. Билката прилича на сърце, значи е по­лезна за сърцето.

Наглед предлаганите от мен хипотези са едва ли не „учение за времевите съответствия". Щом будистките текстове и ембриологията на човека твърдят, че за различни процеси са необходи­ми 49 дни, тези процеси непременно са свързани. Подобна връзка е доста уязвима от гледна точка на логиката, колкото и да е при­влекателна интуитивно.

По какъв начин анатомичното развитие на епифизата и на половите органи 49 дни след зачатието би могло да включва ду­ховната или жизнената сила?

Ако се съди по предсмъртните преживявания, по време на смъртта има рязка промяна в съзнанието, което престава да се отъждествява с тялото. Отделеният от епифизата ДМТ може да тласне към подобно състояние. Всички описани досега фактори

се съчетават в последния изблик на ДМТ: огромното количество катехоламини, намаленото разграждане и засиленият синтез на ДМТ, снижаването на количествата анти-ДМТ и разлагането на тъканта на епифизата. Тоест - може да се окаже, че при настъпва­нето на смъртта епифизата е най-дейният орган в тялото. В такъв случай допустимо ли е да твърдим, че жизнената сила напуска тялото през нея?

Последиците от този взрив на ДМТ за съзнанието в умира­щия мозък е отдръпването на завесите, скриващи дотогава оно­ва, което тибетските будисти наричат „бардо" - състоянията меж­ду този живот и следващия. ДМТ открива за вътрешния ни усет тези междинни състояния с безбройните им видения, мисли, зву­ци и чувства. Тялото става напълно безжизнено, а съзнанието се освобождава от него и съществува като поле сред множеството полета на околните неща.

Тогава молекулата на духа вече е изчерпала своята полезност като водач към тези светове. Пренесла ни е на другия бряг и за­висим само от себе си. През следващите 49 дни напрягаме своята воля или желание, за да преобразуваме уникалния отпечатък на живота си, натрупания опит, спомени, навици, склонности и чув­ства от завършилия живот. Щом приключи това съзнателно пре-мисляне на личната история, то води към сливане на полетата с околните. Сякаш е звъннала камбана - отначало звукът е силен, постепенно се слива със звуковия фон и накрая затихва.

А каквото е останало, се слива със следващата материална форма на живот - най-подходящата да бъде продължено онова, което не е стигнало до завършек в предишния живот.

При хората тези неизчерпани склонности и недовършени дела могат да навлязат в зародиша едва когато той е „готов". Подго­товката може би обхваща 49 дни и може би се проявява в офор­мянето на епифизата, способна да синтезира ДМТ. Вероятно тази жлеза действа като антена или гръмоотвод, привличащ душата. А половата диференциация на мъжки или женски индивид, случ­ваща се в същия момент, дава биологичната рамка, в която жизнената сила вече може да се осъществи.

Движението на тази енергия - преминаването на остатъчната жизнена сила от миналото в настоящето, през епифизата в заро­диша, може би е първият (и най-първичният) изблик на ДМТ. Това е зараждането на съзнанието, на психиката, на саморазли-чаването като отделна биологична и полова цялост. Ослепител­ната светлина на ДМТ, отделен от епифизата в развиващия се мозък, бележи прекрачването на този праг.

Преди преломния 49-и ден плодът може би е само материал­но, а не материално-духовно същество. Имаме ли основания да смятаме, че след седем седмици зародишът е отделна, надарена с разум, значи и с дух, цялост?

В тази глава изказвам предположението, че естествено настъпващите изменени състояния на съзнанието се дължат на големите количества ДМТ, произведен от епифизата. Но какво се случва, ако някой няма епифиза, защото е унищожена от ту­мор или инсулт? Този човек има ли същия достъп до преживява­нията на съзнанието, причинени от ендогенен ДМТ, както хората със здрава епифиза?

Ензимите и прекурсорите в тази жлеза се намират и другаде в тялото, но високите им концентрации и забележително удобното разположение на епифизата я правят идеалния източник за моле­кулата на духа. Белите дробове, черният дроб, кръвта, очите и мозъкът също притежават необходимите съставки за синтез на ДМТ. Изследователите дори си разменят от години една шега за шизофренията като заболяване на белите дробове, защото в тях има големи количества от ензимите, служещи за образуването на ДМТ. И изброените органи биха могли да произвеждат вещест­вото, ако съществува същото съчетание от условия, което би сти­мулирало епифизата да го прави.

Колкото и дръзки да са тези теории, аз бях убеден, че те под­лежат на проверка с традиционните научни методи: планиране на експерименти, анализ на данните въз основа на извършените стъпка по стъпка проучвания. Затова следващият етап в изграж­дането на моите предположения беше установяването на факта дали ДМТ, даден на хора, възпроизвежда същите особености на преживяванията. Ако внесеният отвън в организма ДМТ има подобно въздействие като предполагаемото за ендогенния - на­пример предсмъртните и мистичните състояния, основата за мо­ите хипотези щеше да стане далеч по-здрава. Необходимо бе да намеря път към извършване на изследвания с ДМТ при хора.

Аз обаче изучавах мелатонина, а психичното въздействие на този хормон от епифизата почти по нищо не наподобява ДМТ. Струваше ми се безсмислено да дълбая още във физиологията на мелатонина.

Моя статия за неблагоприятните реакции към психеделични-те вещества — написах я, докато се занимавах с мелатонина, при­влече вниманието на Рик Доблин, който неуморно събира сред­ства и пропагандира изследванията на психеделичните дроги. Той ме покани на конференция през 1985 г., където се срещнах със светилата в психеделичните изследвания. Представители на раз­лични научни дисциплини се събраха, за да обсъдят какво озна­чават и какви перспективи предлагат психеделичните преживя­вания. Тези колеги ми дадоха подкрепа, вдъхновение, безценен опит и особено важна информация. Улесниха ме безмерно да си представя далеч по-ясно как би могъл да се проведе изследова­телски проект с психеделична дрога.

Глен Пийк, моят наставник в УНМ, почина внезапно в снеж­ната Коледа на 1987 г., когато се връщал от сутрешния си крос. Натъжен и потиснат, аз се разколебах още повече за бъдещите си научни начинания. Имаше разминаване между „утвърдените" направления и личните ми стремежи. Изследвах мелатонина, а се интересувах от психеделични вещества. Преждевременната смърт на Глен ускори решението ми. По време на възпоменател­ната служба си спомних един откровен съвет от него: „Като из­следовател трябва да вършиш онова, което наистина искаш. На кого му пука какво ще си помислят околните?"

Реших да прекратя заниманията си с мелатонина и да се по­светя на проекта с ДМТ. Обсъдих идеите си с ръководителите на структурите в университета, които подкрепяха моите експери­менти с мелатонин. Всички смятаха, че в тази промяна има сери­озен, но оправдан риск. До един бяха готови да подкрепят проект за изследване на психеделичното, „щом наистина искаш да се занимаваш с това".

Годините на подготовка завършиха. Настъпи моментът „сега или никога". Беше 1988 година.

 

ВТОРА ЧАСТ

ЗАМИСЪЛ И СБЪДВАНЕ

89-001

В тази глава ще се съсредоточа върху научното предложение за провеждане на изследването. В следващата ще опиша лабиринта от комисии и управления, през които трябваше да мине молбата за разрешение.

Комисията по етика в Университета на Ню Мексико разглеж­да всеки проект, в който като обекти участват хора. На молбите се поставя номер - първите цифри отбелязват годината, следва­щите три - нередността на подаването им. Моята молба получи номер 89-001.

Първото изречение, което писах и преписвах в края на 1988 г. в стремежа си да намеря безупречно начало, гласеше: „Този про­ект има за цел да даде началото на нов етап в изучаването на психобиологията на триптаминов халюциноген, употребяван като наркотик – N,N-диметилтриптамин (ДМТ), който също е и ендо­генен халюциноген."

Минаха почти две години, преди на 15 ноември 1990 г. Уп­равлението по храните и лекарствата на САЩ (УХЛ) да ми из­прати следното писмо: „Завършихме разглеждането на вашата молба... и стигнахме до заключението, че е достатъчно безопас­но да проведете предложеното от вас изследване."

Вече имах известен опит с трудностите при даването на дрога, с която хората злоупотребяват. Няколко години.преди реше­нието да се занимавам с ДМТ, бях подал молба до УХЛ, отнасяща се до работата с М Д М А, чието популярно име е „Екстази" -стимулант с умерено психеделично въздействие.

В началото на 80-те години някои психотерапевти даваха тази дрога на пациентите си като помощно средство в лечението. То­гава не беше незаконно, а терапевтите и психолозите установи­ха, че веществото е по-надеждно и лесно за прилагане от ЛСД. За техен ужас обаче това „лекарство-чудо" стана широко упо­требявано в студентските среди досущ като ЛСД. Управлението за контрол над наркотичните вещества (УКНВ) го включи в най-строгия си ограничителен списък през 1985 г.

Почти всички терапевти, прилагали дотогава МДМА, се опи­таха да убедят УКНВ да преразгледа решението си. Аз тръгнах по друг път и поисках разрешение да работя с веществото в рам­ките на новия му правен статут.

Подадох молбата в УКНВ през 1986 г. Предлагах да давам МДМА на доброволци, за да установя психичните и физиоло­гичните му последствия. Получих стандартното им писмо с раз­решение да започна, ако в следващите 30 дни не ми изпратят дру­го съобщение. Но в УКНВ бяха точни като часовников меха­низъм и на двадесет и деветия ден узнах, че още не мога да се заема с проекта. Скоро поясниха в подробно писмо своята загри­женост за невротоксичното въздействие на МДМА. Не можеха да ми кажат кога ще разполагат с достатъчно информация, за да получа разрешение. Молбата ми си остана в архивите на УКНВ и аз се убедих, че тази голяма организация е твърде консерватив­на. Такава й е работата. Това ми бе напомнено в неофициален разговор с д-р Л., директор на отдела, който бе разгледал моята молба за МДМА.

След години, когато бях насред изследването с ДМТ, от УКНВ ми изпратиха запитване дали имам нещо против да изтегля мол­бата си за работа с МДМА. Така беше най-благоразумно и аз се съгласих.

В случая с ДМТ обаче ме подкрепяше и съветваше д-р Да-ниъл Фрийдмън.

Запознах се с него през 1987 г. на една от многото научни конференции, които бях започнал да посещавам. Участието в такива срещи и създаването на контакти в научната общност е задължителен ритуал в кариерата на изследователя. По онова време д-р Фрийдмън беше най-влиятелният човек в американ­ската психиатрия. Започнал е кариерата си в катедрата по пси­хиатрия на Йейлския университет, като изучавал въздействие­то на ЛСД върху лабораторни животни. По-късно е завеждащ катедрата по психиатрия в Чикагския университет. А по време­то, когато го срещнах за пръв път, вече беше професор по пси­хиатрия в Калифорнийския университет, Лос Анджилис. Тога­ва беше и президент на Американското дружество по психиат­рия, както и на всяка по-голяма организация по биологична пси­хиатрия.

Вместо да заеме държавен пост в здравеопазването, той пред­почиташе да оказва влиянието си като редактор на най-уважава­ното академично списание „Архиви на общата психиатрия". За него беше всекидневие да дава тласък или да спира кариерните на отделни учени, като приема или отхвърля някои от хилядите статии, които авторите неспирно изпращаха в редакцията на спи­санието.

Фрийдмън бе обучавал десетки от най-видните изследовате-' ли в академичните среди и в промишлеността. Обаждаше се по­сред нощ на когото му хрумне, ако искаше да обсъди най-новите научни идеи или политически обрати. Притежаваше неизчерпае­ма жизненост и сякаш нямаше нужда от сън. Пушеше цигари една след друга и пиеше стъписващи количества кафе. Симпатичен и Добродушен, той можеше да избухне най-неочаквано, ако някой пробудеше гнева му.

Според мен неговата статия от 1968 г. „За употребата и зло­употребата с ЛСД" е основополагащ научен труд.1 Възхищавах се на безкомпромисния му, но и непредубеден подход към клиничните изследвания с психеделични вещества. През 50-те годи­ни е работил с психиатрични пациенти, на които е давал ЛСД, но определено предпочиташе опитите с животни. Неговите ранни трудове по психофармакология на ЛСД при животни полагат ос­новата на по-нататъшните лабораторни проучвания за ролята на серотонина във въздействието на психеделичните дроги. Освен това е давал показания през 1966 г. пред комисията на Сената, ръководена от Робърт Кенеди, предопределила съдбата на тези дроги, поставяйки ги под най-строги ограничения.

С наставленията на д-р Фрийдмън написах предложение за изследване на ДМТ за реакциите към различните дози. Постарах се да изглежда просто, разумно и осъществимо, съдържаше че­тири конкретни задачи:

-  подбор на доброволци измежду „хора, имащи опит с халю- циногените, но без здравни или социални проблеми";

-  разработване на метод за измерване съдържанието на ДМТ в кръвта;

-  създаване на нова таблица за оценка на впечатленията, за да бъде изяснено въздействието на ДМТ;

-  описание на психичните и физиологичните реакции към раз­ лични дози ДМТ.

Обобщих накратко историята на психеделичните дроги в ака­демичната психиатрия и изтъкнах, че докато изследванията с жи­вотни продължават, изследванията с хора изостават далеч назад. А с психеделичните вещества продължава да се злоупотребява масово, затова изясняването на въздействието им са необходи­мост в общественото здравеопазване.

Изброих вече проведените проучвания на ДМТ, както и свой­ствата му, които го правят най-подходящ за възобновяването на изследванията с психеделични дроги при хора. Подчертах една от причините да избера ДМТ - факта, че малцина дори са чували за него. Ако новината за моето изследване стигнеше до медиите, нямаше да се вдигне шум както по повод на ЛСД.

Припомних и че още не е открит по-вероятен шизотоксин от ДМТ. Изследователи създават нови лекарства срещу психични заболявания, блокиращи същите рецептори за серотонин, които и психеделичните дроги активизират. Тоест колкото повече на­учим за ДМТ, с толкова повече данни ще разполагаме и за нару­шенията на психичното здраве.

Подчертах, че краткотрайното въздействие на ДМТ го прави по-лесен за прилагане от дрогите с дълготрайно влияние върху организма, особено в потискащата обстановка на болнична среда.

И накрая, вече бе доказано, че ДМТ е безопасен в изследва­нията с хора, преди всичко от д-р Шара.

След този увод стигнах до теоретичната основа за изследва­нето на ДМТ - биомедицинския модел. Психофармакологията е установила неопровержимо, че психеделичните дроги, включи­телно ДМТ, активизират много от мозъчните рецептори, с които се свързва серотонинът. От работата с животни имаше натрупа­ни подробни данни за конкретните типове рецептори. Имах на­мерение да се опра на тези данни и да установя дали те важат и при хората.

Най-важните биологични променливи щяха да бъдат невро-ендокринни по природата си. Невроендокринологията се зани­мава с влиянието на дрогите върху хормоните чрез първо­начално стимулиране на определени области в мозъка. Напри­мер активизирането на конкретни рецептори за серотонин в мо­зъка повишава съдържанието в кръвта на отделни хормони от хипофизата като хормона на растежа, пролактина и бета-ендорфина.

Освен това рецепторите за серотонин регулират пулса, кръвното налягане, телесната температура и размера на зениците. Щях да измервам и тези параметри, за да се опитам да съставя подробно описание на признаците за активизиране на рецепто­рите за серотонин под въздействие на ДМТ - обективни числени данни.

Бях убеден, че трябва да подбера само хора, натрупали опит в употребата на психеделични дроги. Такива доброволци можеха да опишат по-добре въздействието на веществото. А и при тях намаляваше вероятността да изпаднат в паника при крайно сил­ни последствия от ДМТ, които може би щяха да ги объркат още повече в строгата обстановка на центъра за клинични изследва­ния. Трябваше да се съобразявам и с вероятността за житейски неприятности - исках да се опазя от съдебни дела, в които ищци­те ще твърдят, че са започнали да употребяват психеделични дроги заради участието си в изследването.

От доброволците се изискваше да са интегрирани в общест­вото, иначе казано - да работят или да учат, както и да имат здра­ви семейства. Исках да съм сигурен, че достатъчно устойчиво са стъпили на земята, за да се справят с трудните преживявания при изследването, както и да имат подкрепа извън изследователския екип между сеансите.

Предвиждах бдителен медицински и психологически надзор над доброволците. Жените не биваше да са бременни или да за­бременяват по време на изследването. Щяхме да вземаме урина преди всеки сеанс, за да проверяваме за употреба на други нар­котици.2

В своя обзор за дотогавашните методи в оценяването на психеделичното въздействие стигах до заключението, че всички пре­дишни въпросници са се опирали на предпоставката, че то не­пременно е неприятно и психопатично. Нова скала, съставена без предубеждения въз основа на реакциите у хора, които харес­ват психеделични дроги, би дала възможност за по-многостран­но разглеждане на това въздействие. Предлагах да разговарям с колкото се може повече хора, които употребяват ДМТ за удовол­ствие. От тях щях да получа обща представа за въздействието му, за да съставя новата скала. С напредъка на изследването мо­жех да внасям подходящи промени във въпросниците.

Налагаше се да приложа и метод за измерване на количествата ДМТ в кръвта. Вече съществуваха няколко, от които да избираме.

Пресметнах, че 12 доброволци са достатъчни, за да се проявят статистически значими разлики между дози ДМТ и пасивно плацебо - солен разтвор. При почти всички изследвания за реакции към ново лекарство на доброволците се дават голяма доза, малка доза и една-две междинни дози, за да бъде описан целият спектър от влияния на веществото. Реших, че на всеки доброволец в изследването ще бъдат давани плацебо и четири вида дози ДМТ - голяма, малка и две междинни.

Доброволците щяха да получават различните дози в разбъркан ред и с двойно обективиране. Д-р Клифърд Куолс, специалистът по биостатистика в Центъра по общи клинични изследвания на УНМ, състави с компютър случайна поредност от необходимите дози, сложи листа в запечатан плик и го предаде на аптеката, където никой друг нямаше да го види. А двойното обективиране означаваше, че нито доброволците, нито аз щяхме да знаем каква доза ще получи конкретният доброволец в конкретния ден. Единствено завеждащият аптеката разполагаше със списъка.

Целта на двойното обективиране е да се намали изкривяването на резултатите поради предварителни очаквания. В първа глава вече отбелязах колко могъщо може да бъде влиянието на нагласите върху въздействието на лекарствата.

А преди навлизането в сложното изследване с двойно обективиране най-добре беше доброволците да получат по две „неообективирани" дози ДМТ. Въвеждащата малка доза от 0,05 мг/кг щеше да даде възможност на хората да свикнат с характера на ,Изследването, без силното въздействие да ги обърка. След това голямата доза от 0,4 мг/кг би им позволила да изпитат най-силна-интоксикация, която биха преживели в който и да е сеанс с двойно обективиране. Нарекохме я калибрираща доза. Иначе н Някой би могъл да се откаже насред изследването от страх, че ще получи и още по-висока доза. Така доброволците имаха избор да напуснат изследването, преди да зависим от тях за събраните данни. Събираха се общо шест дози ДМТ - две необективирани и четири двойно обективирани.

И ние щяхме да прилагаме плацебо както при всички изпита­ния на нови лекарства. Това още повече помага да бъде премах­нато влиянието на предварителните нагласи. Повечето хора си представят плацебото като пасивно вещество, което ние нарича­ме с по-точния термин „пасивно плацебо". Захарните таблети са най-добре познатият пример. В нашето изследване пасивното плацебо беше солен разтвор.

От практическа гледна точка обаче е извънредно трудно да се запазят контролираните с плацебо и двойно обективиране изслед­вания наистина „двойно обективирани". Въздействието на актив­ните вещества несъмнено не прилича изобщо на въздействието на солен разтвор или захар, така че и доброволците, и изследова­телският екип почти веднага откриват разликата.

Но в това първо изследване на реакциите към ДМТ искахме да използваме плацебо, за да проверим дали доброволците ще установят разлика между най-малката доза и пълната липса на веществото. Затова имаше полза от сеансите с плацебо.3

Дори тази схема имаше немалко недостатъци. Доброволците обикновено се притесняваха много преди първата доза с двойно обективиране. Днес ли щяха да получат разтърсващата голяма доза? Или можеха да се отпуснат? Ако при първите сеанси с двойно обек­тивиране не получеха голяма доза, напрежението у тях нараства­ше за разлика от онези, които преживяваха голямата доза още първия път. И макар че случайното подреждане на дозите при все­ки конкретен доброволец статистически отстраняваше този фак­тор в общите резултати, то си имаше сериозна човешка цена.

Предвиждах и как да се справим с неблагоприятни психични и физиологични реакции. Първият похват при изпадане в паника трябваше да е опит за упокояване с подкрепа и съчувствие. Ако това не помогнеше, щяхме да имаме на разположение лек транк-вилизатор от рода на „Валиум", а в краен случай и по-силен като „Торазин". Бяхме готови и да инжектираме венозно антихистаминов препарат при алергични реакции. При прекалено високо кръвно налягане - таблети нитроглицерин под езика, както при хората със сърдечни проблеми.

Бях убеден, че ако хората са психично здрави, добре подгот­вени и под постоянно наблюдение преди и по време на преживя­ването, както и след него, вероятността за нежелани психиатрич­ни последствия е извънредно ниска.

Така стигнах до най-трудните моменти - да убедя всички, ко­ито отговаряха за контрола и финансирането на подобен проект, че той е безопасен, струва си да бъде осъществен и заслужава да дадат пари за него.

 

Лабиринтът

В САЩ е в сила Закон за контролираните вещества, приет през 1970 г., чиято цел е да предпази обществото от потенциално опасни наркотици. Освен това законът е и пречка за достъпа на научната общност до тези дроги. Той изгражда лабиринта, през който задължително преминава всеки, пожелал да изследва въздействието на психеделични вещества при хората.

Законът поставя всички дроги в „списъци" в зависимост от „възможностите за вредна злоупотреба", „установеното до момента медицинско приложение" и „безопасността на прилагане под лекарски контрол". Веществата в Списък са под най-строги ограничения - „най-висока вреда при злоупотреба, липса на медицинско приложение и опасни дори под лекарски контрол". Въпреки възраженията на десетки видни изследователи в психиатрията, сред които и д-р Даниъл Фрийдмън, Конгресът постави ЛСД и всички останали психеделични дроги в Списък I.

В случая с голямата вреда от психеделичните дроги законо­дателите не отбелязват неподатливото на контрол пристрастяване, присъщо за наркотици като хероина и кокаина. Психеделичните вещества не причиняват зависимост или абстинентен синд­ром. Едно от отличителните им свойства е липсата на дълготрай­ни последствия дори след три-четири дози дневно, както и възмож­ността за отказ от тях без абстинентна криза. Само че тяхното въздействие е твърде разстройващо и понякога осакатява психи­ката. Именно поради това Конгресът решана, че е необходим най-строг контрол над психеделичните дроги.

Учените, провеждали клинични изследвания през 50-те и 60-те години, са признавали и обикновено са се съобразявали с осо­бените опасности, скрити в ЛСД и другите психеделични веще­ства. Така те са успявали да предотвратят всякакви неблагопри­ятни реакции към тези дроги. Но безогледната им употреба в обществото, както и широко разгласените от медиите нарушения на научните принципи, допуснати от Лиъри и колегите му в Хар-вард, са предизвикали очаквано противодействие. За да спре ма­совата злоупотреба, Конгресът преувеличава вредните им свой­ства за сметка на полезните или неутралните. От „безопасни под лекарски контрол", на другия ден вече са обявени за опасни. „Ме­дицинското приложение" в научните изследвания и като помощ­но средство в психотерапията твърде бързо се превръща в „без установено до момента медицинско приложение".

Ето в каква черна дупка надникнах, когато се подготвях да избутам предложението си за ДМТ през системата за контрол и регулиране.

Процесът започна през декември 1988 г. През следващите две години записвах в дневник всеки телефонен разговор, писмо, сре­ща, факс и обсъждане, свързани с протокол 89-001. Веднага след като получих разрешение за изследването, обобщих най-съще­ствената информация от бележките си и написах статия от рода на „Ами ако утре ме прегази автобус?". Беше важно и други да знаят как да се промъкнат през лабиринта. Оказа се, че е възмож­но, затова начертах „карта". Поне тя щеше да остане, ако про­ектът с ДМТ се провалеше.1

Първите пазители на това законово царство бяха две комисии в Университета на Ню Мексико - Научната комисия на из­следователския център и Комисията по етика в изследванията на хора. Научната комисия естествено се занимаваше с научната обоснованост на моя проект. Членовете й предложиха различни подобрения. Те решаваха дали да го допуснат в изследовател­ския център и дали да отпуснат средства за многото анализи на кръвни проби, от които се нуждаех. Комисията по етика преце­няваше доколко е безопасен и дали в документа за осведомено съгласие са посочени ясно същността на изследването и произ­тичащите от него рискове.

Документът за осведомено съгласие е неотменна част от из­следванията с участие на хора. В него изследователят описва целите на проекта. Посочено е точно и с изтощителни подробно­сти какво може да очаква участникът. Изброени са потенциални­те рискове и ползи от участието, ясно е изтъкнато как изследова­телският екип ще се справя с опасностите и има задължение доб­роволците да бъдат лекувани безплатно от всички неблагоприят­ни последствия. Документът напомня, че участието е напълно доброволно. Участникът може да се откаже по всяко време, по каквато и да е причина, без да му бъдат предявени претенции или да му бъде отказано лечение. Ако участникът смята, че с него са се отнесли некоректно, посочени са имената, длъжностите и те­лефонните номера на хората, на които би могъл да се оплаче.

Започнах и общуването си с двете федерални управления на САЩ, които бяха последните и далеч по-страшни препятствия.

Първото беше Управлението за контрол над наркотичните ве­щества. Там щяха да решат мога ли да разполагам с ДМТ и да ми издадат разрешение съгласно Списък I.

Второто беше Управлението по храните и лекарствата. Там преценяваха дали е безопасно и оправдано да се дава ДМТ на доброволците в изследването. От УХЛ щяха да ми издадат раз­решение за проучване на ново лекарство.

Когато внесох проекта в комисиите на университета, аз ги уведомих, че изследването няма да започне, преди да дадат съгла­сието си и двете федерални управления, където обаче изискваха първо да получа разрешение на местно равнище.

Поверителността и анонимността бяха задължителни и тряб­ваше да ги съгласувам с комисията по етика, изследователския център и управата на университетската болница. Почти всички доброволци в изследването на ДМТ имаха работа и семейства, изобщо не биха искали да си усложняват живота, като признаят, че са употребявали незаконни дроги. А именно такова признание беше предварителното условие за участие, защото щяхме да под­бираме само хора, имащи опит с психеделичните вещества. Уре­дихме проблема малко заплетено, но успешно.

Медицинските картони от предварителните прегледи в поли­клиниката щяха да съдържат важна информация, крайно необхо­дима в бъдеще, ако се наложи доброволецът да бъде лекуван. Затова вписвахме истинското име на участника в картона с ре­зултатите от прегледите и анализите на лабораторните проби. В този картон изобщо не се споменаваха наркотици, нито участие­то на доброволеца в моето изследване.

Документите за осведомено съгласие съдържаха истинските имена и обикновено се прилагаха към медицинските картони. Аз обаче ги държах заключени в домашния си сейф, а на картоните само отбелязвахме: „Документът е подписан и се съхранява от ръководителя на проекта." Всеки доброволец получаваше кодов номер, например ДМТ-3. От този момент нататък в изследването имаха само тази анонимна самоличност и единствен аз знаех име­ната им. Получаваха нов болничен картон само с номера си. Първо използвахме кодовете при психиатричните прегледи, свързани с миналата употреба на наркотици и емоционалните проблеми.

Имаше и още едно затруднение. Външни организации биха могли да поискат достъп до картоните, за да проучат дълготрай­ните последствия от употребата на експериментални лекарства. Кандидатите за доброволци обаче се възпротивиха. Все пак трябваше да има някакъв механизъм за проучване на възможните дългосрочни рискове от въздействието на ДМТ, но само със съгла­сието на участниците в изследването.

Постигнахме компромис - всеки орган или лице, желаещи да разговарят с доброволците или да се запознаят с медицинските им картони, щяха да се свържат първо с мен. На свой ред аз щях да питам доброволците искат ли да дадат информация. Разбира се, картоните можеха да бъдат изискани и със съдебно решение, но без списъка с имената, отговарящи на кодовите номера, така че анонимността се запазваше, а аз не бих го предоставил, позо­вавайки се на лекарската тайна. Бих могъл да си имам големи неприятности, но си струваше риска.

За пет години изследвания на ДМТ с над шестдесет добро­волци нямаше нито едно нарушение на поверителността или ано­нимността. А през петте години след завършването им нямаше нито едно искане от властите да получат медицинските картони на доброволците.

Научната комисия призна, че подходът в проекта е сравни­телно праволинеен и без излишни усложнения. Членовете й изтъкнаха, че по-тежки ще бъдат етичните, политическите и ад­министративните проблеми - области, в които те почти нямаха правомощия.

Проявиха и загриженост за сигурността на доброволците и тяхното здраве. От изследователския център поискаха участни­ците да остават за наблюдение и през нощта след сеанса, но спо­ред мен това щеше рязко да намали броя на желаещите. Освен това от Центъра искаха да бъде установен най-подходящият час от денонощието за даване на ДМТ. Имаше ли денонощен ритъм в чувствителността към веществото? Отговорих, че не знам, но ще даваме дозите на всички в един и същ час от денонощието, за да уеднаквим влиянието на този фактор.

На 19 февруари 1989 г. изследователският център даде одоб­рението си. Съгласи се и да финансира анализите на хормоналните равнища и разработването на метод за измерване на кон­центрациите на ДМТ в кръвта. Три дни по-късно и Комисията по етика одобри проекта.

Тогава започнах да търся източник на ДМТ. В същото време трябваше да се уверя, че ще бъде законно да разполагам с веще­ството - това беше по-лесната задача, зависеше от получаването на разрешение съгласно Списък I.

От аптеката на университетската болница ме увериха, че мо­гат да изпълнят изискванията на УКНВ за безопасно съхранение на ДМТ.

Изпратих молбата си за получаване на разрешение. Първо трябваше да имам на разположение ДМТ с лабораторна чистота, за да разработим метод за измерване на количествата му в чо­вешка кръв. След това разрешението трябваше да се разшири и върху ДМТ с медицинска чистота, който да бъде даван на добро­волците. Изследването не можеше да започне, докато УКНВ не одобри чистотата на веществото за медицинска употреба.

Обадих се в УКНВ две седмици по-късно, но в дневниците им не бе записано молбата да е постъпила при тях. Човекът, с когото говорих, ми обясни:

- Местим се в нова сграда, всичко е в кашони.

Минаха още две седмици - молбата ми още не бе вписана официално. После се оказа, че от УКНВ искат първо да получа разрешение съгласно Списък I от Фармацевтичното управление на щат Ню Мексико. След няколко седмици и това бе уредено.

- Сега всичко е в ръцете на УКНВ - увериха ме от фармацев­ тичното управление.

Тогава от управлението ми съобщиха, че ще одобрят молбата за съхранение на ДМТ с лабораторна чистота, ако университет­ската аптека и служителите минат през необходимата проверка за благонадеждност. Книжата бяха изпратени от Вашингтон в Денвър, а оттам - в Албъкърки.

Местната агентка на УКНВ - г-жа Д., дойде в университета да говори с мен и да провери аптеката в началото на юни 1989 г.

Поиска имената на всички служители, които ще имат достъп до ДМТ, техните адреси и телефонни номера и номерата на социалните им осигуровки. Установи няколко пропуска в правилата за сигурност и настоя да бъдат отстранени. Нареди да се снабдим със заключващ се фризер, който да бъде поставен в сейфа за наркотици. Заяви, че аз не бива да имам ключ от фризера, допустимо е само за персонала на аптеката.

Имаше навика да пуска смущаващи шегички от рода на: „Е, това няма да ви вкара в затвора" или „Не се тревожете, няма да ви сложим белезниците заради това".

Опитвах се да понасям чувството й за хумор. На сбогуване тя обобщи:

- Ако нещо стане, дупе да ви е яко. При кражба, липси или немарливо водене на документацията първо вас ще привикаме за обяснения.

Колкото и да ме притесни посещението й, нейните последни думи ме обезпокоиха още повече:

- Впрочем откъде ли ще си набавите ДМТ, за да го давате на доброволците?

По-късно същия месец УКНВ одобри по принцип молбата ми да се снабдя с ДМТ с лабораторна чистота. Поемах задълже-, Нието да не давам това вещество с по-ниска чистота на добро­волците.

Още щом получих одобрението на университетските коми­сии, през март 1989 г. се свързах с „Лаборатории Сигма" в Сейнт Луис. Те ме бяха снабдявали с мелатонин. В каталога им бе посо­чен ДМТ и аз попитах дали ще ми продадат вещество с лабора­торна чистота, както и с медицинска. От „Сигма" ми отговориха, че няма проблем да получа ДМТ с лабораторна чистота, стига да имам разрешение съгласно Списък I от УКНВ.

Да получа ДМТ с медицинска чистота щеше да е по-трудно, защото тогава „Сигма" щеше да е задължена да подготви специ­ална документация за Управлението по храните и лекарствата. В началото на май от УХЛ ми изпратиха първото си писмо, подписано от г-жа П. - ако не получа ново съобщение през след­ващия месец, мога да започна изследването. Разбира се, не раз­полагах с ДМТ. Поне вече бяха сложили входящ номер на моята молба. И от „Сигма" се съгласиха да започнат разговори с УХЛ за подготовката на документацията.

През юни г-жа П. ми заяви, че „Сигма" не дава задоволителна информация как произвежда своя ДМТ. „Сигма" пък отговори, че европейският производител, от когото купуват ДМТ, отказва да даде подобна информация - тя била търговска тайна. Освен това фирмата се безпокоеше, че от УХЛ им искали повече сведе­ния, отколкото за другите вещества, използвани в изследвания с хора. Казаха ми името на химичката в управлението, която се занимавала с моята молба - г-жа Р. През следващата година и половина ми предстояха десетки разговори с тази дама.

Попитах я защо настояват за по-подробна информация, от­колкото, да речем, за изследването с мелатонин.

- Във всеки случай изискванията са конкретни - осведоми ме тя.

От „Сигма" се оплакваха, че УХЛ прекалява. Управлението пък отказваше да си мръдне пръста, преди да получи допълни­телната информация. Накрая фирмата все пак склони да предо­стави сведенията.

Минаха обаче няколко месеца, а г-жа Р. така и не получи же­ланата информация. Фирмата нямаше желание да затъва в слож­на и продължителна процедура. А и каква изгода имаше? Загу­бих надежда да получа от „Сигма" ДМТ с медицинска чистота.

През август 1989 г. получих дълго писмо от УХЛ, в което изброяваха двадесет изисквания към ДМТ с медицинска чисто­та. Поне не поставяха въпроса за общата му токсичност, който би наложил сложни и скъпи изследвания с животни. Не изразя­ваха и съмнения в научните достойнства на проекта. Все пак имаше напредък.

Обадих се на един колега химик, който направи мрачното пред­сказание, че ще напиша само статия как не съм провел изследва­нето.

- Ще ми направиш ли малко ДМТ? - попитах го направо. Той отказа. Лабораторията му нямала достатъчно средства да покрие изискванията за производител.

Попитах и д-р Дейвид Никълс, химик и фармаколог от уни­верситета „Пардю" в Индиана. Той ме насочи към д-р К. в Наци­оналния институт по психично здраве - ръководител на програ­ма за производство на изследователски вещества, които иначе е почти невъзможно да намериш. Д-р К. ми отговори, че според договора му е забранено да доставя вещества с медицинска чис­тота.

Изпратих писмо до Националния институт по наркомании (НИН) със запитване могат ли да ми предоставят ДМТ с меди­цинска чистота. Мина месец и им писах повторно. От отговора на г-н У научих, че институтът обикновено получава необходи­мите му вещества от лаборатория в Северна Каролина, ръково­дена от д-р С.

Обадих му се, но той отсече, че не могат да произвеждат ве­щества с медицинска чистота, а дори и да се съгласи, не би съста­вил документацията, изисквана от УХЛ.

- Не ми трябват такива отговорности. Нямам и застраховка за медицинско приложение на нашите продукти.

Свързах се отново с г-н У и той обясни:

- Имаме договор с д-р С. Произвеждат, каквото поискаме от тях. Но друга лаборатория приготвя за тях лекарствата, предназ­ начени за хора. По-лошото е, че напоследък ДМТ не се търси много. Не бихме искали да похарчим голяма сума от предвидени­ те по договора средства за толкова рядко употребявано вещест­ во. Ще проверя какво може да се направи.

След няколко седмици г-н У се обади да ми каже, че д-р С. би могъл да ми достави ДМТ, но аз ще трябва да платя. Д-р С. се съгласи да състави оферта, обаче отново отказа да състави доку­ментацията за УХЛ.

- За нас това е излишна работа.

Не виждах голям шанс. Попитах г-жа Р. от УХЛ не мога ли аз да съставя документацията за ДМТ, ако го получа от д-р С., и тя каза, че пак ще се чуем.

Д-р С. определи цена около 50 000 долара.

- Е, благодаря ви за отделеното време - отвърнах аз. Още една врата се затвори.

Обадих се на г-жа Р.

- Никак не ми върви. Какво бихте ме посъветвали?

- Ще ви изпратя необходимата информация, за да съставите сам документацията.

Формулярите, които тя ми изпрати, бяха предназначени за го­лям фармацевтичен производител като „Лили", „Мерк" или „Пфайзер" и нямаха нищо общо с отделен изследовател като мен.

Пак се обадих на г-жа Р:

-   Имам нужда от помощта ви. Защо не искате да ми помогнете?

-   Нашият началник е д-р Х. Ето ви телефонния му номер. Настоявайте да говорите с него.

Обадих се в канцеларията на д-р Х. Неговият секретар отсече:

- Трябва да говорите с д-р У

Преди да възразя, той прехвърли разговора.

-   Аз съм д-р У! - избумтя дружелюбен, но властен глас по линията. - В този нов отдел аз съм единственият лекар сред слу­ жителите, занимаващи се с наркомании. Знам какво сте изтърпял досега. Нашата работа е да ви съдействаме. Не се отчайвайте.

-   Как да си намеря ДМТ с медицинска чистота?

-   Намерете някой да ви го синтезира.

-   Какво ще .кажете за Дейв Никълс в „Пардю"?

- Може да се уреди.

 

-   Ще обсъдите ли това с Дейв?

-   Помолете д-р Никълс да изпрати писмо до директора д-р Х. Запишете си адреса му. А служителката, която се занимава с вашата молба, е г-жа М. Обадете й се след две седмици.

Почувствах, че ми потръгна след този телефонен разговор.

Обадих се на Дейв Никълс. Според него количеството ДМТ щяло да струва 300 долара - цената на изходните вещества.

И през цялото това време съзнавах, че външното финансиране е задължително, особено за да придаде необходимата солидност на проекта. Така щях да подпомогна изследователския център в разходите и да си осигуря още по-силна подкрепа от хората там.

От статиите за предишните изследвания на връзката между ДМТ и шизофренията знаех, че Фондацията на Шотландския ритуал - масонска организация, е финансирала някои от тях. Из­пратих до тяхната програма за изследвания на шизофренията молба да получа формуляр за кандидатстване. В моя проект бе изтъкнато колко е важно да разберем въздействието на ДМТ като вероятен ендогенен шизотоксин.

Съобщих на д-р Фрийдмън, че съм подал молба за финанси­ране от Фондацията на Шотландския ритуал. Той ми отговори, че участва в техния научен съвет и „може би" ще ми осигурят сред­ства за една година. Това се потвърди само след месец - през септември 1989 г. Отново писах на д-р Фрийдмън за усилията си да намеря ДМТ с медицинска чистота. Той надраскал бележка върху писмото ми и го предал на директора на Националния институт по наркомании, негов бивш студент. Бележката завършвала в телеграфен стил: „Страсман има нужда от съдействие в НИН. Сещаш ли се за някого?".

През септември се обадих на г-н У в НИН. Току-що бе разговарял с д-р С. Обсъждали как да снабдяват изследователи с вещества от Списък I.

- Искаме да ви помогнем - увери ме той. - Свържете се с г-жа Б. в УКНВ и проверете ще може ли да ви обясни как да издейст­ вате разрешение д-р Никълс да синтезира за вас малка партида. Ако количеството е прекалено голямо, ще се наложи да покрие законовите изисквания за производител, а едва ли може да поддържа такова равнище на сигурност.

Обадих се на г-жа Б.

-  Възможно ли е Дейв Никълс да синтезира малко ДМТ с медицинска чистота за моя проект?

-  Щом д-р Никълс ще влиза в ролята на производител - под­ хвана тя, - длъжен е да се съобразява с много строги изисквания за охрана и сигурност. Има ли бюро на УКНВ близо до неговия университет? Оттам могат да наминат и да му кажат какво да направи. После нека д-р Никълс сам реши в състояние ли е да изпълни нашите изисквания.

Усетих как гласът ми започва да звучи по-рязко. Малко оста­ваше да си изтърва нервите.

— Търсих ДМТ с медицинска чистота къде ли не - в „Сигма" и в друга фирма за химически доставки, в Националния институт по наркомании, в Националния институт по психично здраве, при бив­ши изследователи, при д-р С. в Северна Каролина. А Дейв Никълс е готов да синтезира необходимото ми малко количество и то на невероятно ниска цена. Има нужда от вашето одобрение. Получих и външно финансиране, изследователският център на университе­та изцяло подкрепя проекта. Вече се побърквам. Скубя си косата. Венците ми кървят. Опъвам нервите на съпругата си.

Настъпи мълчание. В слушалката чух как тя избута стола си назад.

- Така ли... - промълви искрено загрижена. - Чакайте да видя... Да, има параграф за „съпътстващите дейности". Д-р Никълс може да синтезира за вас малка партида, ако провеждате съвместно изследването. И няма да се наложи да въвежда допълнителни мерки за сигурност в лабораторията си. Допустимо е да произве­ де... в количества, непревишаващи... - мърмореше си на глас някакви разпоредби. - Нека д-р Никълс ми изпрати писмо. Запише­те си служебния ми адрес. Трябва да подаде молба за промяна на сегашното му разрешително, като посочи колко ДМТ ще синте­зира. Аз ще проверя при нашия фармацевт дали количеството не е прекалено голямо.

- Чудесно - въздъхнах аз. - Искрено съм ви благодарен за помощта.

Обадих се на д-р У Той ми довери „извън протокола", че моят проект разкривал пропуск в законите срещу наркотиците - а как при това положение изследователите да изучават дрогите, с кои­то се злоупотребява?

После ми описа точно как да отговоря на двадесетте изисква­ния в писмото на УХЛ отпреди няколко месеца. Така щях да оси­гуря на управлението необходимите данни, за да решат дали ДМТ е „безопасен за употреба от хора".

От УКНВ обаче не искаха да одобрят нито молбата на Дейв Никълс да синтезира ДМТ, нито моята молба за разрешение , съгласно Списък I, докато УХЛ не одобри проекта. УХЛ пък не можеше да даде одобрението си, преди да получа веществото и да установя дали е безопасно. Освен това искаха и потвържде­ние от УКНВ, че на Дейв е разрешено да синтезира ДМТ.

Четири месеца по-късно - през януари 1990 г., той най-после получи одобрението на УКНВ. Незабавно поръча прекурсорите и се захвана с работата.

През това време получих от „Сигма" ДМТ с лабораторна чи­стота и го сложих в специалния заключващ се фризер, който пък беше в сейфа за наркотици на университетската аптека. Сто милиграма в мъничка стъкленица. Изследователският център се зае да разработи метод за измерване на количествата на веществото в човешка кръв.

Освен това получих висока оценка от НИН за проекта на същин­ското изследване и уверението, че е много вероятно да го финансират. Две одобрени молби за финансиране, а нямах веществото! Смахнато положение. Всеки като че ли искаше изследването да бъде проведено, но никой не знаеше как да ми осигури ДМТ.

През февруари в УКНВ получиха задоволителна информа­ция от УХЛ, че проектът е достатъчно обоснован, за да го одоб­рят и те „по принцип". УКНВ се съгласи да ми даде разрешение съгласно Списък I.

Но на следващия ден г-жа Б. от УКНВ, която ми помогна да изляза от задънената улица, се обади с вестта, че Дейв все пак попада в категорията на производител и ще има нужда от допълни­телни мерки за сигурност. Онемях, после смънках:

-   Просто не знам какво да кажа...

-  Ето ви името и телефонния номер на агента на управление­ то в Индианаполис, близо до университета „Пардю". Той отгова­ ря за района и ще обясни на д-р Никълс какво да направи.

Тя ми се обади пак същия ден.

- Моля да ни извините. Д-р Никълс произвежда и друга дро- га, объркали сме я с вашата молба за ДМТ. Грешката е моя. Продължавайте според проекта.

След това обаче ме потърси самият Дейв - юристите в „Пар­дю" го посъветвали да не синтезира ДМТ, за да не бъде съден. Свързах се с г-н У в НИН и го попитах имало ли е някога съдеб­ни искове срещу тях заради изследвания с вещества от Списък I.

Той ме насърчи:

- Никога не са ни съдили дори заради изследвания с мариху­ ана при хора, а тя е в Списък I. Само се погрижете да няма никак­ ви юридически пропуски в документа за осведомено съгласие.

След това даде слушалката на адвоката на НИН, който ми каза:

- Ако се стигне до съд, искът ще бъде първо срещу вас, след това срещу вашия университет, после може би срещу УКНВ и чак накрая срещу д-р Никълс, но е малко вероятно. Той просто

произвежда веществото съгласно изискванията на УКНВ, а не решава кой каква доза на кого да дава - това е ваша отговорност. Обясних ситуацията на Дейв и той отговори:

- Дано знаеш какво вършиш. Аз и нашите адвокати ще ти се доверим на сляпо.

През май и юни търсих лаборатории, които да проведат ана- лизи на ДМТ, след като го получа. УКНВ изискваше да бъдат извършени от външна организация. Първите две лаборатории, към които се обърнах, отказаха да се занимават с вещество от Списък I. Едва третата фирма се съгласи да проведе анализите.

До юли 1990 г. Дейв беше готов с ДМТ. Анализите показаха почти стопроцентова чистота. Той ми изпрати пет грама по спе­циален куриер. Занесох веществото в университетската аптека.

Там приготвиха солен разтвор на ДМТ - формата, в която щяхме да го даваме на доброволците. Аптекарят го разпредели в сто шишенца, от които щяха да бъдат взети и пробите за тестове­те, поискани от УКНВ.

До края на октомври всички анализи дадоха добри резултати. Събрах документацията и я изпратих в УКНВ с експресна поща. Започнах да се обаждам след седмица. Никой не отговори на де­сетината съобщения, които записах на телефонния секретар. Потърсих д-р У

-   Какво се е случило? - попита той. - Обикновено се чуваме, когато нещо не върви.

-   Мога ли да започна изследването с ДМТ?

-   Ей сега ще се опитам да науча какво става.

Пак се обадих в началото на ноември. Секретарката ми каза, че техният отдел се преместил в нови стаи и понякога пропуска­ли оставените им съобщения.

На 5 ноември 1990 г. г-жа М., която надзираваше моя проект, ме потърси по телефона в края на деня.

-   Вече няма пречки.

-   Само от устно одобрение ли имам нужда?

-Да.

-   Университетът няма да се съгласи. Може ли да ми изпрати­ те писмо по факса? - помолих аз.

-   Утре ще го пусна.

През следващите десет дни се обаждах, за да питам защо няма писмо по факса. Получих го на 15 ноември.

Същия ден от университетската лаборатория ми се обадиха, че 30 процента от ДМТ в стъклениците се е разградил и е прека­лено слаб за използване. Потърсих лаборанта.

-   Как изчислихте концентрацията?

-   По теглото на чистото вещество.

-   Не е чисто вещество, а солен разтвор.2

-   О, не знаех. Я да видим... Вярно. Значи концентрацията е именно необходимата. Съжалявам.

Четири дни по-късно дадох на Филип първата доза ДМТ.

 

ТРЕТА ЧАСТ

ОСНОВА, СРЕДА И ДМТ

 

Какво означава да си доброволец

С

лед като получих разрешение за изследването с ДМТ в края на 1990 г., скоро установих с помощта на Филип и Нилс най-добрите дози и начина за даване на дрогата. Време беше да започ-; на набирането на доброволци. И макар че имаше мнозина кандидати сред старите ми приятели, задължително беше да разширя състава на групата извън кръга на хората, които познавам лично. Не исках широка разгласа. Една публична обява би ми навлякла нескончаем поток от обаждания, а нямах намерение да си губя времето в разговори с хора, които просто задоволяват нехайното си любопитство. Обмислих дали да не привлека студенти от УНМ, но си спомних какви проблеми са създали Лиъри и колегите му в Харвард и се отказах.

Неколцина участници бяха мои познати, двама - колеги от катедрата по психиатрия, един - приятел на бившата ми съпруга, седмина - от приятелски кръг, в който влязох година-две след началото на изследването. Останалите около тридесет и пет доброволци се включиха, след като до тях беше стигнала мълвата за проекта - бяха приятели на доброволци или получавали психеде- лични бюлетини, в които се описваше изследването в Албъкърки.

За по-лесно ще измисля хипотетичен доброволец на име Алекс, 32-годишен, женен, компютърен програмист от околнос­тите на Санта Фе.

Първата му стъпка бе да се обади по телефона в моя кабинет, с него поговори секретарката на катедрата по психиатрия и пре­хвърли обаждането на член от изследователския екип. След кратък разговор за възрастта, предишния опит с психеделични вещест­ва, медицинското и психичното му здраве бе уговорена среща между мен и Алекс в моя кабинет.

Преди това му изпратих комплект книжа, сред тях екземпляр от документа за осведомено съгласие, за да го проучи, няколко популярни статии за ДМТ и статия, която написах няколко годи­ни по-рано за епифизата, ДМТ и съзнанието. В по-късните етапи на проекта добавих и описание на резултатите от нашата работа. Срещата продължи повече от час. Трябваше да науча повече подробности за Алекс, преди да реша дали да го включа в изслед­ването. Той също искаше да знае дали може да разчита на мен, когато преживява силното психеделично въздействие на ДМТ. Важен въпрос беше доколко има устойчивост и равновесие в живота му през този период. Ако ми се стореше, че личното му битие е пълен хаос, не бих пожелал да го включа в проекта. В случай че му предстояха големи промени и сътресения, би могъл да се откаже насред изследването. Ако пък не беше способен да поддържа трайни връзки, може би щеше да съсипе личните си отношения заради твърде разтърсващото въздействие на ДМТ. В случай че Алекс употребяваше наркотици или алкохол, тряб­ваше да ги прекрати или ограничи, докато участва в проекта, осо­бено ако наркотиците са кокаин или други психеделични дроги, които биха повлияли силно на реакциите му към ДМТ. Най-важ­на беше информацията за дотогавашния му опит и преживявания с психеделичните дроги - не честотата, а дълбочината и силата им. Тъй като сеансите с голямата доза ДМТ вероятно щяха да го тласнат по този път по-напред, отколкото е стигал преди, исках да съм поне относително уверен, че познава тази територия.

- Докъде са ви тласкали психеделичните дроги? - попитах Алекс. - Струвало ли ви се е, че сте умрял? Губил ли сте напълно връзка с тялото си и с околния свят?

Не по-малко важно беше да науча дали запазва самооблада­ние под влиянието на дрогата. В известен смисъл повече се стре­мях да науча за лошите му преживявания, защото знаех, че при обстановката, в която работехме, почти сигурно ще има непри­ятни моменти.

В идеалния случай психеделичните изследвания се провеждат в тясно сътрудничество. Не само аз трябваше да се чувствам сигу­рен с Алекс, а и той имаше правото да знае как ще се чувства, когато му давам ДМТ. Той ме разпита за подбудите ми да започна изследването и какво се надявам да постигна, как контролираме сеансите. Зададе въпроси за моята религиозност и личния ми опит с психеделичните дроги. Моите реакции към неговите опасения и съмнения му даваха важна емоционална информация.

Седмица по-късно се видяхме в изследователското крило на университетската болница, където трябваше да бъде подложен на медицински преглед. Взехме му кръв за основни анализи, на­правихме му и електрокардиограма, за да проверим състоянието на сърцето му.

Осведомих се подробно за досегашното състояние на здраве­то му и го прегледах. Резултатите от тези прегледи и анализи бяха съществена част от подготовката, а в същото време продължавахме да изграждаме взаимното си доверие. Това сближаване щеше да ни помогне, както се надявах, когато той е под могъщо-; то, объркващо и понякога разстройващо влияние на ДМТ.

От медицинска гледна точка при Алекс всичко беше наред, затова уговорихме дата и час за психиатричен преглед. Прото­колът за това официално събеседване заемаше 90 страници, а разговорът продължи няколко часа. Медицинската сестра в на­шия екип - Лора, провеждаше всички събеседвания, освен това ; също се опознаваше с кандидата. Накрая даде на Алекс още една купчина въпросници и таблици за оценка на впечатленията. След като ни ги върна попълнени, уговорихме се кога ще про-едем първите сеанси с ДМТ без обективиране - малка доза от 9,05 мг/кг, а на следващия ден голяма доза от 0,4 мг/кг. С Алекс и останалите мъже можехме да определяме дата за сеансите в удоб­но за всички време. С жените обаче трябваше да отстраняваме влиянието на допълнителен фактор и се стремяхме да провежда­ме сеансите в един и същ момент от менструалните им цикли -първите десет дни след спирането на менструалното кървене.

Сутринта на определения ден Алекс влезе в приемната на бол­ницата, където чиновничката го вписа като ДМТ-22, после му обясни как да стигне до изследователския център на петия етаж. Той подмина поликлиниката и влезе в отделението.

Регистрира се на сестринското гише, където го посрещна една от щатните сестри на отделението.

-   Здравейте, ДМТ-22. Как сте днес?

-   Отлично, макар че е малко странно някой да ме нарича ДМТ-22.

- О, не се тревожете, ще свикнете като нас. Тя съпроводи Алекс до стая 531.

Отначало използвахме която стая се окажеше свободна в из­следователския център. Най-добре беше вътре да е тихо - далеч от сестринското гише, от шумната кухня и входната врата.

Понякога нямахме избор и обстановката потискаше. Напри­мер по принуда отивахме в облицованата с олово стая в самия край на отделението, където от време на време настаняваха па­циенти с радиоактивни имплантанти срещу тумори. Друг път попадахме в стаята за пациенти с множествени травми и счупва­ния на кости, с механизмите й за удобно окачване на пострадали­те крайници.

Имахме нужда от по-приятна стая. Помолих да ни отделят една, за която да имаме предимство и да я подредим според предпочита­нията си. Финансирането от Националния институт по наркома-нии включваше и този разход. Избрахме стая 531. В нея обикнове­но цареше тишина, защото се намираше в северния край на кори­дора. С помощта на болничните техници направихме някои про­мени. Дърводелци покриха накрайниците на тръбите, излизащи от таблото зад леглото, както и тръбите под мивката. Изолираха и вратата, за да не е шумно. При дежурната сестра имаше превключ­вател, за да не гърми в стаята по време на сеансите високоговорителят на системата за общо оповестяване.

 С леглото нямаше какво да сторим, защото трябваше да е стан­дартно, но добавихме по-приятни мебели - люлеещ се стол за мен, меко кресло за Лора и още две кресла за посетители. Бледо-син килим и успокояваща светлосиня боя по стените смениха ат­мосферата в болничната стая.

Щом Алекс се настани, дежурната сестра му измери пулса, кръвното налягане, теглото и температурата. Намина някой от кухнята и го попита какво би искал да хапне след сеанса - лека закуска, по-солиден обяд, вегетарианска или месна гозба, нещо за пиене. Почти нямаше оплаквания от храната!

В този ден Лора беше медицинската сестра за сеанса. Влезе и започна подготовката за малката доза. Сложи парче гумиран плат под ръката на Алекс, за да предпази чаршафа от антисептичния йоден разтвор. Платът щеше да попие и кръвта, ако прокапеше от венозната тръбичка. На другата му ръка сложи маншета на апарата за мерене на кръвно налягане, което провери още веднъж заедно с пулса.

При първите необективирани сеанси не вземахме кръвни проби, една малка игла стигаше за вливането на ДМТ. Иначе Лора щеше да сложи на другата ръка по-сложна венозна система, коя то позволяваше изтеглянето на кръв в спринцовки и едновременното вливане на солен разтвор във вената. Електронният термо­метър беше свързан с преносим компютър, който записваше дан­ните всяка минута и след сеанса ги въвеждах направо в комютърната система на изследователския център.

Докато завършим всички приготовления, дори в ден на сеанс с двойно обективиране, бяха минали не повече от 20 минути след влизането на Алекс в стаята. Действахме чевръсто.

Обикновено идвах в отделението около 30-40 минути преди момента, когато се надявах да дам ДМТ на доброволеца. Първо попитах дежурната сестра на гишето за впечатленията й от Алекс, за да си представя по-добре каква сутрин ми предстои. В стая 531 размених няколко любезни думи със самия Алекс, преди да отида за дозата ДМТ.

Слязох шест етажа до подземието и стигнах до яката метална врата на аптеката. Натиснах звънеца. Обективът на охранителна камера бе насочен към мен.

В тясното преддверие имаше висока до кръста преграда, над която се издигаше дебело стъкло, вероятно бронирано. Зад него шетаха неколцина аптекари, а зад тях се простираше складът с всич­ки медикаменти на болницата, там беше и сейфът с наркотиците. Аптекарят, отговарящ за изследването, отключи огромния сейф, влезе през още една врата и отключи малкия фризер с на­шите дози. Вече бе напълнил спринцовка с определената доза ДМТ. Разтворът вътре естествено бе замръзнал и сложих сприн­цовката в джоба на гърдите си, за да се разтопи, докато попълня няколкото формуляра.

Върнах се в отделението и казах на сестрите зад гишето, че ще направя инжекцията след петнайсетина минути. Така щях да осигуря мъничко намаляване на шума в иначе твърде оживеното отделение. А сестрите бяха чували достатъчно странни разкази от доброволците, както и редки вопли от стаята - знаеха, че след малко положението може да стане сериозно. Изключиха систе­мата за оповестяване в стая 531. Влязох в манипулационната и сложих игла на спринцовката с ДМТ.

Пак отидох в стаята при Алекс, но преди това сложих на вра­тата табелата „Провежда се сеанс. Моля, не влизайте". Уверих се, че и телефонът в стаята е изключен, доближих леглото и сед­нах на мястото си.

- Ето го ДМТ - казах, докато изваждах малката спринцовка и я слагах на леглото до краката му.

Няколко минути си разменяхме последните новини един за друг и се подготвяхме за сеанса. Докато приказвахме, отворих

чекмеджето на шкафчето до леглото и извадих малък съд със сте­рилен солен разтвор. Вкарах иглата през запушалката и издърпах достатъчно разтвор, за да запълня спринцовката с ДМТ. Така ско­ростта на инжектиране се контролираше по-лесно.

Отворих жълтия си бележник, записах номера на Алекс, да­тата, номера на сеанса и дозата. Отляво подредих в колонка ми­нутите, когато щях да измервам пулса и кръвното налягане.

- Сънува ли нещо снощи? - попитах го аз.

Сънищата на доброволеца през предишната нощ понякога под­сказваха неговите надежди, страхове и желания за предстоящия сеанс или вече преживените. Алекс не си спомняше да е сънувал.

-   Пи ли някакви лекарства тази сутрин или вчера вечерта? -Не.

-   Какво ще правиш след днешния сеанс?

- Имам малко работа, ще я свърша за няколко часа. Няма да прекалявам. Ще си почина, ще обмисля утрешния ден. Ще се на­ спя добре.

Понякога краткият престой на доброволците при нас се превръщаше и в подобие на психотерапевтична беседа. Пробле­ми в отношенията, затруднения в работата или учението, духов­ни и религиозни въпроси, породени от участието в изследването - важно беше да ги споделят, преди да започнат дълбокото пота­пяне в царството на ДМТ. Обясних на Алекс какво да очаква.

- Днешната доза ДМТ е малка. Няма да ти се отрази забележи­ мо. Но не се настройвай нехайно. По-добре е да си подготвен, от­ колкото да те изненада. Няма да правим кой знае какво, след като ДМТ попадне в тялото ти. Ще седим кротко, ще бдим, ще следим внимателно какво става с теб. Ако имаш нужда от човешки допир, протегни ръка и някой от нас ще я хване. Почувстваш ли, че губиш контрол, ние сме тук, за да ти помогнем. Иначе преживяването е твое, а не наше. Ще се справяш самостоятелно с него.

В началото на изследването препоръчвах на доброволците да си затворят очите и да ги отворят чак когато въздействието започне да отслабва. Но понякога шокът от първите минута-две при голяма доза ДМТ причиняваше едва ли не рефлекторно от­варяне на очите - доброволецът се опитваше да си възвърне чув­ството за ориентация. Но така почти винаги влошаваше състоя­нието си. Стаята, бездруго малко неприветлива, можеше да му се стори още по-стряскаща, освен това виждаше мен и медицинска­та сестра чудато разкривени и променени. Затова понякога мо­лехме доброволците да си слагат черни наочници от мек сатен, каквито дават на пътниците в самолетите при дълги полети. Щом привърших с обясненията, аз го посъветвах: — Отдели колкото време ти е нужно, за да се подготвиш. Мо­жеш да се съсредоточиш върху дишането си и положението на тялото ти върху леглото. Така ще започнеш да се отпускаш. Щом си готов, кажи ми. Ще те предупредя, когато започна инжектира­нето. Може да усетиш студ или гъдел, или пък леко парене. Ня­кои хора описват такива усещания. Ще влея ДМТ във вената ти за около 30 секунди. Щом привърша, също ще ти кажа. После около 15 секунди ще вливам солен разтвор в тръбичката, за да не остане част от ДМТ по стените й. Дотук имаш ли въпроси?

- Не, всичко е ясно.

Все пак се чувстваше напрежение. Един-единствен от мнози-ната ни доброволци си бе правил венозни инжекции с наркотик, а никой не бе използвал психеделични дроги по този начин. До­като подготвях Алекс за инжектирането, умувах как ли ще поне­се голямата доза на следващия ден. Нищо обаче не ни гарантира­ше, че и малката няма да се окаже твърде силна. Неколцина се отказаха още след този първи сеанс. Други се наложи да отпад­нат, защото кръвното им налягане надхвърли максималните стой­ности, които според нас бяха допустими.

- Алекс - продължих аз, - въздействието е бързо. Вероятно ще настъпи още преди края на инжекцията. Може и да те уплаши малко. Направи всичко по силите си да останеш с будно съзна­ ние, но спокоен. Въздействието ще достигне върховата си сила за около две минути. Отпусни се и изчакай, преди да говориш.

Съблазнително е да споделиш веднага, но така ще пропуснеш някои от по-недоловимите особености на стихващото въздейст­вие. Най-добре е да изчакаш 10-15 минути дори днес. Е, да за­почваме. Готов ли си?

- Ами да, готов съм.

За дълбокото потапяне и отпускане, необходимо при успеш­ното преживяване на пълното въздействие от ДМТ, най-добре беше доброволците да са легнали за инжекцията. Иначе можеше да настъпи голямо суетене при настаняването на Алекс в по-удоб­на поза, докато губи нормалния усет за тялото си, а психеделич-ните преживявания го завладяват.

Нагласихме леглото. Някои доброволци предпочитаха главата им да е леко вдигната, други - коленете им да са сгънати. Прове­рихме дали наочниците прилепват плътно, без да притискат очите.

Спринцовката се изпразни за 30 секунди. Извадих я от тръбич­ката.

- ДМТ е в теб.

Със зъби махнах капачето от спринцовката със соления раз­твор. Вкарах иглата в тръбичката и казах:

- Сега промивам. - След 15 секунди привърших. - Добре, това беше.

В деня с малката доза не само запознахме Алекс с техничес­ките подробности около венозната инжекция ДМТ, но и се възползвахме от удобния момент да му обясним попълването на въпросниците. Прекарахме около час в уточняване на неясноти или значението на отделни думи и фрази. След няколко сеанса Алекс успяваше да попълни въпросниците за не повече от десе­тина минути.

Преди да приключим със сеанса, аз го посъветвах:

- Тази вечер не прекалявай с яденето или пиенето. Наспи се . добре. Не забравяй да пропуснеш закуската. Ако много ти се пие кафе, нека да е поне два часа преди идването ти тук.

Така беше най-благоразумно. Ако ДМТ предизвикаше силен пристъп на гадене, най-добре беше стомахът да е празен. Не си струваше обаче свикналите с кафето доброволци да си навлекат главоболие, защото са се отказали от сутрешната си порция.

Отбелязах датата в картона на ДМТ-22 и написах: „Малката доза понесена без усложнения. Пациентът си отиде у дома с разрешение на болницата. Ще се върне утре сутринта за голя­мата доза."

Алекс дойде отново следващата сутрин. Повторихме процеду­рите от предишния ден до момента на инжекцията. Озърнах се към Лора, седнала от другата страна на леглото, и забелязах, че е оста­вила на пода леген за повръщане. Пуснах в кошчето за боклук из­ползваните памучета със спирт и опаковката им и започнах:

-   Ще ти подейства със същата бързина, но несравнимо по- силно. Може би ще се стреснеш. Не се мъчи да се съпротивяваш, защото обикновено не е по силите на човек.

-   Ясно.

Алекс се усмихна със свити устни, но решително.

-   Какво правиш обикновено, ако се случи психеделичната дрога да те разтърси тежко?

-   Предпочитам да дишам бавно и дълбоко. Научих се през годините, откакто се занимавам с медитация. Понякога докосвам и това.

Той пипна тибетската си молитвена броеница.

Други доброволци стискаха в ръка любим дребен предмет, камъче или късче дърво. Някои си напяваха. Мнозина предпочитаха да призоват образа на наставник, приятел или любим човек. Всич­ки, които отдавна и усърдно се занимаваха с медитация, започваха да медитират преди вливането на ДМТ в телата им и се опитваха да поддържат духовното си равновесие по време на сеанса.

- Понякога на хората им се струва, че са умрели - продължих аз - или умират в момента, или пък че сме им дали свръхдоза. Досега никой не е пострадал. Дозата е физиологично безопасна, макар че пулсът и кръвното ти налягане вероятно ще подскочат значително. Способни сме да се намесим, ако възникнат пробле­ми. Въобразиш ли си, че си умрял, има два начина да реагираш на това състояние. Единият: „Леле, умирам, сега ще ритам, ще пищя и ще се боря", а другият: „Добре де, умирам, я сега да ви­дим как ще стане. Много ми е интересно." Е, по-лесно е да давам съвети, отколкото ти да ги изпълниш.

-  Разбирам за какво говориш.

-  Предполагам, че няма да забележиш как ти мерим кръвното налягане две минути след инжекцията. Почти сигурно ще си се отнесъл достатъчно и на петата минута, за да не усетиш.

Пак си записах началните данни в бележника: ДМТ-22, дата, номер на сеанса, доза. Подредих колонките за измерването на пулса и кръвното налягане. Когато завършихме подготовката, тримата - Лора, Алекс и аз - се спогледахме. Нямаше какво повече да говорим в засилващото се напрежение.

Алекс си сложи наочниците и се намести на леглото. Аз под­готвих всички спринцовки и прибутах стола си по-близо до леглото.

-  Готов ли си?

-  -Да.

-  Късмет - пожела му Лора. - Ние ще те чакаме да се завърнеш.

-  Започвам инжекцията сега...

Десет, двадесет, тридесет секунди - бавно изпразвах сприн­цовката във вената на Алекс. В тези моменти чувствата ми вина- ги бяха силни и противоречиви - завиждах на доброволеца за наближаващото фантастично преживяване, натъжавах се от възможните му страдания, съмнения подяждаха увереността ми това, което върша.

- ДМТ е в теб.

Времето и се забързваше, и се забавяше. Струваше ми се, че твоите движения са хем ускорени, хем мудни. Дали с Алекс всичко ще е наред? Ще се справи ли с „отнасянето"? А ние ще се Справим ли? Вече нямаше връщане назад.

- Сега промивам тръбичката...

Преди да завърша изречението, Алекс промърмори:

- Ето го...

Вдиша необичайно шумно и издиша още по-силно, докато каз­вах:

- Свърших с промиването.

Знаех, че вероятно не е чул края на изречението.

Облегнах се на стола и въздъхнах безмълвно, погледнах ко­лежката си, след това се вторачих в Алекс, който не помръдваше. Една минута. Минута и половина. Наближаваше моментът за първото измерване на кръвното налягане. За него настъпваше върховото въздействие на дрогата и нямаше да усети стягането на маншета.

Думите му отекваха в главата ми: „Ето го..."

 

Експерименти с ДМТ

В първото изследване за реакциите към различните дози участ­ваха 12 души и то продължи почти през цялата 1991 г. Всеки получаваше малка и голяма доза ДМТ без обективиране, след това същите дози с двойно обективиране. Две междинни дози и инжекция с плацебо - солен разтвор, допълваха тази поредица. Щом проучихме подробно въздействието на дрогата, в след­ващия проект установихме възможно ли е да се повиши прагът на чувствителността към нея при често повтарящи се инжекции. Това би означавало въздействието на едни и същи дози да от­слабва. При ЛСД, псилоцибин и мескалин след три-четири дни с по една доза дневно прагът на чувствителността се повишава до почти пълно изчезване на въздействието.

ДМТ изглеждаше уникален в това отношение - твърде труд­но се откриват промени дори при животни, на които в продълже­ние на три седмици са давани дози през всеки два часа. В единст­вените публикувани резултати за подобно проучване с хора е нямало промени при пълни дози с мускулни инжекции два пъти на ден в продължение на пет дни.

Сведенията от „практиката" на хората, употребяващи ДМТ за удоволствие, не бяха еднозначни. Някои смятаха, че могат да пу­шат дрогата цяла нощ, без влиянието й да намалее, други пък твърдяха, че са успели да я употребят само три-четири пъти и ся­каш са развили имунитет към нея. Според мен много съществен фактор в тази „практика" е умората - твърде трудно е да вдишваш непрекъснато големи количества дим от ДМТ. Може би това „по­вишаване" на прага на чувствителността се е дължало на недости­га на ДМТ в белите дробове след второто или третото „отнасяне".

Липсата на промени в прага на чувствителността също доприна­сяше за хипотезата ДМТ да е най-вероятният естествен шизоток-син. Иначе психопатичните симптоми на шизофренията биха се проявявали само докато организмът не си изработи устойчивост към веществото. А понеже психопатичните симптоми обикновено са хронични и постоянни, окончателното потвърждение, че при ДМТ не се променя прагът на чувствителността, би дало много силно доказателство за ролята му в тези психични смущения.

Имаше и друга причина, за да ме интересува прагът на чувст­вителността. Краткото въздействие на ДМТ наглед ограничава­ше полезността му като средство за какъвто и да е психичен или духовен напредък. На човек не му остава друго, освен да държи здраво съзнанието си, за да не го отнесе взривният изблик. Дока­то доброволците успееха да се опомнят, въздействието вече от-шумяваше. Повторното навлизане в състоянието, причинено от ДМТ, би могло да създаде по-добри условия за прилагането на невероятно мощните му психеделични свойства.

Друга причина да проведем това изследване веднага след про­учването на реакциите, която не споделях толкова охотно, беше фактът, че то е „чисто" изследване на ДМТ. След това щяхме да се заемем с механизмите на действие, като променяме състояни­ето на някои рецептори в мозъка чрез съчетание на различни ве­щества с ДМТ. Сякаш предчувствах, че този опит за повторение на лабораторните експерименти с животни ще се натъкне на за­труднения при хората. Сега си мисля, че се стремях да го отложа колкото се може повече.

Предполагах, че краткото въздействие на ДМТ е довело до невъзможността в предишните изследвания да се прояви пови­шен праг на чувствителността. При подобни експерименти с ЛСД, псилоцибин и мескалин неизменно е била давана по една доза на ден. Само че тяхното въздействие продължава от 6 до 12 часа, а на ДМТ - броени минути. Това подсказваше необходимостта да даваме дозите през много по-къси интервали - на всеки 30 до 60 минути, за да видим дали отслабват реакциите.

Другата възможност беше непрекъснато венозно вливане на дрогата в доброволците. Аз обаче предпочитах хората да се опо­мнят след всяка инжекция, за да чуем от тях какво им се е случило. При непрекъснатото вливане общуването е почти немислимо.

След двумесечни проби и грешки определих най-добрия ре­жим - четири дози от 0,3 мг/кг ДМТ през 30 минути. Такава доза има силно психеделично въздействие, но все пак е по-ниска от максимално допустимата според нас - 0,4 мг/кг. Един от участ­ниците - Кал, беше способен да понесе четири инжекции с 0,4 мг/кг през половин час. Съпругата му Линда обаче беше напълно изтощена след третата инжекция и отказа последната по време на предварителните проучвания. Нито за миг не забравях стъпи-сващите преживелици на Нилс и Филип с прекалено големите дози и веднага минах към по-умерени количества. Предпазли­востта винаги е по-добрият избор.

В изследването на прага на чувствителността включихме три­надесет доброволци, мнозина от които бяха участвали и в проуч­ването на реакциите. И този път прилагахме двойно обективира-не, обаче то се проваляше още в първите секунди след инжекцията - участникът знаеше, че е получил или голяма доза ДМТ, или солен разтвор. А когато инжекцията беше с ДМТ, значи му пред­стояха още три шеметни „отнасяния" същата сутрин.

Изследването показа, че няма никаква промяна в чувствител­ността към психичното въздействие при повторно инжектиране на ДМТ. Преживяванията и четвъртия път бяха с психеделична-та сила на първия. Както се надавах, участниците успяваха мно­го по-добре да се овладеят и да осмислят няколкото големи дози, отколкото единичната. Много от най-потресаващите им разкази за ДМТ в следващите глави са от това изследване.2

След изясняване на влиянието, което, ДМТ оказва върху пси­хиката, биомедицинският модел изисква и да се установи как се появява това влияние. Изследвахме механизмите на действие. Ос­новата на нашата работа беше фармакологията, затова се опит­вахме да открием чрез кои рецептори в мозъка въздейства ДМТ.

В първия от тези проекти използвахме пиндолол - лекарство, прилагано в медицината за понижаване на кръвното налягане. То действа, като блокира определени рецептори за адреналин. Дру­го свойство на пиндолола е да възпира активността на конкретен тип рецептор за серотонин, т.нар. „област 1А". И тъй като при експериментите с животни ДМТ се свързва с рецепторите 1А, I тази област вероятно участва във въздействието на дрогата. Ако например блокирането на 1А с пиндолол доведе до „не толкова емоционални" преживявания в сравнение с чистия ДМТ, бихме изказали предположението, че рецепторът 1А регулира емоцио­налните реакции, предизвикани от дрогата. Както се оказа, пин-дололът забележимо засилва влиянието на ДМТ върху психика­та и кръвното налягане.

В това изследване участваха единадесет доброволци, сред тях и ветерани от проучването на реакциите към дозите и на прага на чувствителността. Имаше не чак толкова драматични примери за духовни откровения в сравнение с предишния проект, макар и да се случваха невероятни преживявания.

По-нататък проведохме изследване с блокиране на рецепто­ри за серотонин чрез ципрохептадин - антихистаминов препа­рат, който противодейства и на серотонина. В този случай ци-прохептадинът пречи на други вещества да се свързват с „област 2" на серотонина - според мнозина изследователи тази област е най-определяща за въздействието на психеделичните дроги.

Както и в проекта с пиндолол, доброволците получаваха ци­прохептадин няколко часа преди ДМТ. Участваха осем души, повечето от тях новаци в изследванията. Изглеждаше, че въздей­ствието е отслабено донякъде, затова давахме голямата доза -0,4 мг/кг, и с блокиращото серотонина вещество, и без него. Оче­видно ципрохептадинът не засилваше въздействието на ДМТ и ние се надявахме, че с голямата доза имаме най-добър шанс да установим значително потискане на влиянието на дрогата. Само че седативните свойства на лекарството се проявяваха прекале­но и това усложни тълкуването на данните.

В този етап трудно привличахме нови доброволци, още по-трудно опитните скланяха да участват. Кой би поискал да взема лекарство, което пречи на въздействието на ДМТ? Накрая осъзнах, че сякаш се оправдавам за този проект, досущ като про­давач на коли втора употреба.

Започнах още няколко експеримента, одобрени от универси­тета и Управлението по контрол над наркотичните вещества. За тях обаче не получих достатъчно финансиране и резултатите не бяха пълни.

Използвахме налтрексон, за да продължим да изучаваме ме­ханизмите на действие и да уточняваме кои рецептори в мозъка регулират влиянието на ДМТ. Налтрексонът блокира рецептори­те за опиати, затова помага в лечението на зависимост от херо­ин. Данните от опитите с животни показваха, че има известно взаимодействие между опиатите и психеделичните дроги.

Започнахме предварителна работа по този проект с трима до­броволци. На първия обаче му прилоша толкова силно от налт-рексона, че веднага се отказа. При другите двама нямаше видими промени във въздействието и изоставихме тази идея.

Опитахме се да приложим и по-авангардни технологии в из­следванията с ДМТ. Трима мъже получиха големи дози от 0,4 мг/ кг в изследователския център, докато правехме електроенцефа-лограми на мозъчните им вълни. Надявахме се да установим кои области в мозъка са по-активни при интоксикация с ДМТ. Из­следванията не бяха лесни, защото машината за ЕЕГ беше прека­лено обемиста и шумна, освен това трябваше да се настройва непрекъснато. А на главите на доброволците залепяха 18 елект­рода и то с едно от най-миризливите вещества, които познавам. И макар че тримата участници имаха „пълни" преживявания с ДМТ, обстановката беше крайно неприятна. Преди да привлека други доброволци, исках да се уверя, че данните оправдават не­удобствата. Резултатите не насочваха към ясни изводи и се отка­захме от работа с електроенцефалограми.

Накрая се възползвах от „функционалното сканиране с маг­нитен резонанс" на мозъка, което тепърва се въвеждаше в УНМ.

 Този модифициран скенер с магнитен резонанс измерваше обмя­ната на веществата в мозъка, вместо само да показва структура­та му. Оборудването обаче властваше още по-потискащо над изследователската среда. За този скенер, помощната апаратура и персонала беше необходима отделна сграда в другия край на уни­верситетския район. Там проведохме единствените сеанси с ДМТ извън изследователския център.

Скенерът генерира високоенергийни магнитни полета и в по­мещението изобщо не бива да има метал, иначе машината го при­влича неудържимо. Освен това залата е огромна като пещера и твърде прохладна, за да се намали мощността, необходима за поддържане на магнитните полета.

Затова пък пространството, в което пъхахме доброволците, за да бъдат сканирани мозъците им, беше неимоверно тясна лъска ва метална тръба. Знаех, че мнозина са изпитали първия пристъп на паника в живота си именно при сканиране с магнитен резонане заради тази теснотия. Най-лош беше шумът като от бараба­на на перална машина, само че десет пъти по-бърз и стотина пъти по-силен. Всеки наоколо трябваше да носи заглушители и въпре­ки това беше непоносимо.

Някои от доброволците обаче се оказаха невероятно издръж­ливи хора. Допадаше им въздействието на ДМТ, искаха да по­могнат в експериментите и им беше интересно какво ще покаже сканирането. Оставах насаме с тях в залата, а от другата страна на дебелото „шумоизолиращо" стъкло седяха четирима или пе­тима души, регулираха и превключваха машината. Сканирането започваше, аз инжектирах ДМТ, проверявах кръвното налягане и се стараех да подкрепям психически доброволеца.

Въпреки усилията, несгодите и очакванията тези данни също не ни разкриха нищо особено. Екипът, работещ със скенера, ме убеждаваше, че ако направим сериозни и извънредно скъпи из­менения в машината, ще може да показва по-ясно влиянието на ДМТ върху мозъка. Но аз не харесах нито скенера, нито оглуши­телния му шум и не исках да подлагам още доброволци на това мъчение, съпроводено с прекалено силни магнитни полета.

Вероятно вече ви изглежда, че съм загубил и задръжките си, и здравия си разум в измислянето на експерименти, на които да подлагам доброволците. Но не стигнах до опити с радиация. То-мографът с позитронни емисии би ни осигурил чудесни цветни изображения на мозъчната активност. Щом научих какво е облъчването с тази машина, веднага забравих за идеите си.

В тази и в предишната глава описах основата и средата на нашите изследвания: кои бяха доброволците и в какви експери­менти и условия получаваха ДМТ. Преди това изяснихме и какво знаем за тази дрога. Така завършихме триъгълника от основа, среда и вещество, затова нека тръгнем натам, накъдето ни води молекулата на духа.

 

Под въздействие

Да се опише какво представлява царството на ДМТ е все едно да изразим с думи изкачване на планински връх, сексуален оргазъм или подводно плуване. Повечето от нас обаче никога няма да участват в изследователски проект с ДМТ, затова ще се опитам да дам обща представа за случващото се след различните венозни дози от тази дрога.1

Пълната венозна доза ДМТ почти незабавно предизвикваше у нашите доброволци ярки психеделични видения, усещане за от­деляне на съзнанието от тялото и завладяващи чувства. Тези по­следствия напълно изместваха от психиката им всичко, занимавало ги преди вливането на дрогата. За повечето хора психеделични бяха дозите от 0,2; 0,3 и 0,4 мг/кг.

Въздействието започваше секунди след края на инжектиране­то, продължаващо половин минута, и доброволците потъваха из­цяло в психеделичните светове още преди да промия тръбичката със солен разтвор. Върховото въздействие настъпваше към края на втората минута, а спадът - след около 5 минути. Повечето уча­стници можеха да разговарят 12-15 минути след инжектирането, макар че още бяха в умерена интоксикация. Почти всички се чувстваха нормално половин час след инжекцията. Измервахме често съдържанието на ДМТ в кръвта и потвърдихме, че по време кон­центрациите напълно съответстват на психологическите послед­ствия от дрогата. С други думи, най-много ДМТ в кръвта имаше две минути след инжекцията, а за 30 минути веществото ставаше почти неоткриваемо. И понеже мозъкът активно получава дрогата през кръвно-мозъчната бариера, достатъчно сигурно е, че концен­трациите й там са се повишавали почти със същата скорост.

По-малките дози от 0,1 и 0,05 мг/кг обикновено не бяха психеделични, но несъмнено оказваха влияние върху психиката, макар че неколцина от по-чувствителните доброволци проявиха значителни психични и телесни реакции и към тези дози. Някои дори се отказаха от участие в проектите, защото не им допадна силата на преживяното с доза 0,05 мг/кг.

Докато протичаше могъщото психично въздействие на ДМТ, тялото също реагираше разнообразно. Започваше с типичната реакция на стрес от типа „бий се или бягай". Пулсът и кръвното налягане скачаха рязко, веднага следваха и други физиологични промени. След известно време почти винаги успявахме да позна­ем колко напрегнат е сеансът за доброволеца по повишаването на кръвното му налягане.

Средно пулсът от 70 удара в минута стигаше до 100. Имаше обаче широк диапазон. При някои хора се повишаваше до 150, при други никога не надхвърляше 95. Кръвното налягане се про­меняше средно от 110/70 до 145/100. Стойностите също толкова бързо се понижаваха между измерванията 2 и 5 минути след ин­жекцията.

Всеки хормон на хипофизата, който измервахме, бързо пови­шаваше количествата си. Например концентрациите в кръвта на ендогенното вещество бета-ендорфин, подобно на морфина, за­почваха да нарастват рязко 2 минути след инжекцията и достига­ха върхови стойности 5 минути след нея. Освен това ДМТ сти­мулираше голямо и бързо повишаваше на количествата вазопре-син, пролактин, хормона на растежа и кортикотропин. Послед­ното вещество е хормон, стимулиращ надбъбречните жлези, ко­ито на свой ред отделят кортизол - мощен многоцелеви стресов стероид, подобен на кортизона. Вероятно по-високите равнища на тези хормони оказваха влияние върху психиката - разглеж­дам тази възможност в двадесет и първа глава.

При големи дози ДМТ диаметърът на зениците се удвоява­ше от 4.милиметра до почти 8 за две минути. Телесната температура се покачваше по-бавно - повишението започваше 15 минути след инжекцията и продължаваше до свалянето на сен­зора след един час. От всички измервани биологични фактори нямаше повишение единствено при епифизния хормон мелатонин. Това ни стъписа и отново открои за мен загадъчната същност на жлезата на духа.

Може би внасяният отвън в организма ДМТ не беше до­статъчно силен стимул, за да преодолее защитната система на епифизата, която вече обясних. Другата възможност е екзоген­ният ДМТ да е стимулирал епифизата за по-голямо отделяне на собствения й ендогенен ДМТ. Нашият метод за измерване кон­центрациите на веществото в кръвта не позволяваше да разли­чим двата източника на молекулата на духа.

Разбира се, доброволците не усещаха по-големите количест­ва пролактин, нито осъзнаваха покачването на кръвното наляга­не. В техните съзнания образите, чувствата и мислите определя­ха същността на въздействието, което им оказваше молекулата на духа.

Първите мигове на първата голяма доза ДМТ без обективиране стъписваха почти всекиго. Имаше мощен, бързо нарастващ и поне временно плашещ „изблик", обхванал изцяло психиката и тялото. Той започваше още преди да съм завършил промиването на венозната тръбичка със солен разтвор.

Трудно е да се намерят подходящи думи за този изблик. Някои сравняваха усещанията си с „блъсване от товарен влак", „епи­център на трус" или „ядрен взрив". Неколцина споделяха, че „дъхът им спрял на гърлото". Почти всеки подчертаваше „вибрациите", предизвикани от ДМТ - усещането за могъща енергия, пулсираща у него с много висока честота. Типични бяха изразите: „Разтревожих се, че от вибрациите главата ми ще се спука", „Цветовете и вибрациите имаха такава сила, че сякаш щях да се пръсна", „Стори ми се, че не се побирам в кожата си".

Приливната вълна на ДМТ бързо водеше до загуба на усета за собственото тяло и някои доброволци изпадаха в илюзията, че са умрели. Изчезването на връзката между тялото и духа върве­ше успоредно с най-ярките зрителни реакции. Често чувахме: „Вече нямах тяло", „Тялото ми се разтвори, остана само чистото съзнание". Изглежда имаше отчетлив момент на движение на съзнанието извън тялото като „пропадане", „издигане", „отлитане", усещане за безтегловност или шеметно ускорение.

Силните начални промени, породени от дрогата, будеха изве­стен страх и тревога. Повечето доброволци обаче бързо се на­гаждаха към преживяването - за около 15-30 секунди, чрез дълбо­ко дишане, отпускане на тялото или други похвати. Може би пре­дишният опит с психеделични дроги им помагаше често да раз­граничат емоциите си от телесните реакции без да изпадат в па­ника.

При пълна доза ДМТ господстваха зрителните образи. Обик­новено нямаше особена разлика между „видяното" от добровол­ците със затворени или отворени очи. Затова пък при отваряне­то на очите виденията често се наслагваха върху гледката в ста­ята, което допълнително ги объркваше.

Участниците в изследванията виждаха всевъзможни неща - и достъпни за въображението, и невъобразими. Най-малко сложни бяха калейдоскопичните геометрични шарки, в които те поняко­га откриваха „ислямски" или „ацтекски" мотиви. Цветовете бяха по-ярки и плътни, отколкото в нормално състояние или насън. „Приличаше на синьото небе над пустиня, но на друга планета. Цветовете бяха стотици пъти по-наситени." Предният и задният план понякога се сливаха и безбройни образи запълваха зрител­ното поле на доброволеца, който не различаваше кое е „отпред" и кое - „отзад". Мнозина описваха този ефект като „четирииз-мерност" или „изчезване на измеренията".

Имаше и по-конкретни зрителни образи, сред тях: „фантас­тична птица", „дърво на живота и знанието", „бална зала с крис­тални полилеи". Имаше „тунели", „стълби", „проходи" и „въртящ се златен диск". Други виждаха „устройството" на машини или тела: „вътрешността на компютърна схема", „двойната спирала на ДНК", „пулсиращата диафрагма около моето сърце".

Още по-силно впечатление правеше усещането за присъствие на човешки и „извънземни" фигури, които като че ли за белязваха доброволците и общуваха с тях. Съществата, различ­ни от хората, понякога имаха познат вид - „паяци", „богомолки", „влечуги".

Телата на доброволците бързо разграждаха ДМТ, а зрителни­те ефекти оставаха по-дълго. Когато хората махнеха наочниците или отвореха очи, светлината в стаята беше неприятно ярка за тях. Предметите в стаята сякаш се клатеха или по тях минаваха вълни и излъчваха вътрешна светлина.

Около половината доброволци преживяха и слухови ефекти: в звуците имаше разлика или пък чуваха различни от нас звуци. Тази страна на въздействието се проявяваше най-отчетливо по време на първия изблик. Понякога получаваха само изостряне на слуха. Други пък изпадаха във функционална глухота и не чуваха никакви външни звуци.

Твърде рядко обаче се случваше доброволците да чуят ясни гласове или музика. По-скоро долавяха само прости звуци, опи­свани като „високи", „бръмчене и стъргане", „цвърчене", „хрускане". Мнозина отбелязваха, че започва вълнообразно изкривя­ване на звуците като при обгазяване с азотен окис. Понякога чу­ваха и комични шумове като в анимационен филм.

При някои случаи доброволците губеха чувство за ориента­ция и забравяха, че са в болница и участват в изследователски проект. Провявайки духовна сила и приспособимост, някои за­пазваха способността си да мислят и в това състояние: „Съзна­нието ми несъмнено се пренесе другаде, но коментираше това състояние." Въпреки това в някой сеанси объркването от първо­началния изблик се запазваше до отслабването на цялостното въздействие.

За повечето хора голямата доза ДМТ беше вълнуваща, еуфорична и извънредно приятна. Понякога възторгът им беше свързан с виденията. Неведнъж въодушевлението беше породено от но­вите прозрения по време на сеансите: „Беше великолепно като при откровение." Често настъпваше чисто блаженство без кон­кретен повод.

За други страхът и тревогата бяха почти непоносими. Чувах­ме признания като: „Мразех това състояние, за пръв път в живо­та си се уплаших така", „Бях заплашен", „Ужасно мъчение, не вярвах да свърши някога". Мнозина участници в изследванията преживяваха силни чувства под въздействието на ДМТ - и поло­жителни, и отрицателни, други подчертаваха колко лишени от емо-ционалност са били техните сеанси с голяма доза: „Опитвах се да предизвикам в себе си вълнение от видяното, но просто нямах емоционални реакции."

Щом дрогата започнеше да оказва с пълна сила разнообраз­ното си влияние, почти не отнемаше от способността на добро­волците да мислят и разсъждават. Някои обаче смятаха, че мис­ленето им в тези моменти не е било нормално и дори се питаха дали ДМТ не причинява патологични мисловни процеси.

Обща за почти всички участници беше загубата на обичайна­та представа за времето. Те се учудваха, че е минало толкова вре­ме, защото им се сторило, че сеансът е продължил броени мину­ти. А при върховото въздействие на ДМТ сякаш се озоваваха извън времето - имаше невероятно изобилие от преживявания в тези кратки мигове.

Доброволците обикновено споделяха, че голямата доза ги пра­ви безпомощни, неспособни да общуват или да взаимодействат с „истинския" свят. И бяха много доволни, че в този момент се намират в болница! Освен това някои почувствали, че друг „ин­телект" или „сила" насочва съзнанията им. Това се случваше пре­димно когато имаше контакти със „същества".

Почти всеки участник беше убеден, че при първата голяма доза без обективиране се е „отнесъл по-надалеч от когато и да било". В същото време тази първа голяма доза беше и най-наси­тена с напрежение и безпокойство. След това доброволците бяха готови да се отдадат по-лесно на въздействието. Те разбираха, че преживяванията с дрогата са, общо взето, безопасни и няма да пострадат психиката или телата им.

Макар че най-смайващите последствия настъпваха след го­лемите дози ДМТ, по-малките дози пораждаха разнообразни ре­акции, повечето от тях интересни и приятни за доброволците.

Дозата за изучаване на прага на чувствителността - 0,3 мг/кг, оказваше пълно психеделично въздействие и за някои беше „пред- почитаната", защото причиняваше целия спектър от изменения на съзнанието, без да води до толкова тревожно състояние. По-малката доза от 0,2 мг/кг беше границата, при която се проявява­ха различими психеделични влияния. Почти всеки преживяваше с нея сравнително наситени зрителни образи, но рядко имаше звукови ефекти. Някои по-чувствителни доброволци предпочи­таха тази доза пред по-големите.

Дозата от 0,1 мг/кг имаше най-ниска популярност. Преобла­даваха ободряващите вибрации, но нито веднъж не настъпи про­бив към цялостно психеделично преживяване. Доброволците се чувстваха „увиснали", неприятно напрегнати и телесно, и психи­чески. „Усещах тялото си като вкуса на черен пипер - сподели един. - Тази доза има всички неприятни физиологични последст­вия без положителното влияние върху психиката."

Най-малката доза от 0,05 мг/кг беше приятна и почти всички участници в изследванията казваха, че от нея ги напушва смях. Неколцина преживяха по-силно въздействие и това ни служеше като предупреждение, че на следващия ден с голямата доза може да им бъде по-трудно.

За читателите, запознати с въздействието на други психеде­лични дроги, описаните последствия от ДМТ може би изглеждат горе-долу типични. И макар че свойствата на това вещество в много отношения са подобни на ЛСД, мескалина и псилоцибина, в молекулата на духа има и нещо несравнимо. Не знам дали е заради бъраото й въздействие или заради конкретната й химиче­ска структура. А може би е така, защото е позната на нашия мозък и той активно се стреми към тази ендогенна психеделична дрога. Каквито и да са причините, от най-далечния край на обсега й до­броволците се завръщаха с разкази за срещи, които нито аз, нито те изобщо очаквахме. Сега ще насочим вниманието си към тези разкази.

 

ЧЕТВЪРТАЧАСТ

СЕАНСИТЕ

 

Увод към разказите на доброволците

По време на всеки сеанс с ДМТ записвах подробно всичко за случките през този ден: какво казваха и правеха доброволците, как изглеждаха и говореха, какво впечатление оставяха у мен, каква е обстановката в изследователския център, климатич­ните особености и текущите събития в света, поведението и емоционалното излъчване на другите хора в стаята - медицинската сестра, близките или приятелите на доброволеца, отбелязвах също собствените си мисли и чувства.

Щом се върнех в кабинета си, диктувах бележките на секре­тарката, която ги набираше в компютъра. Тези записки заемат над хиляда страници.

След края на поредния експеримент с ДМТ изпращах екземпляр от бележките на доброволеца, за да го прегледа. Молех участниците да нанесат поправките си за по-голяма яснота, точност и пълнота, както и да добавят всичко подходящо, което им е хрумнало след края на изследването. Някои допълваха моите записки с извадки от дневници, писма, рисунки и стихотворения, свързани с преживяванията им при срещите с молекулата на духа.

Макар че в много от сеансите бяха давани психеделични дози ДМТ, имаше и дни с малки дози или-плацебо. Те не бяха толкова напрегнати и успявахме да обсъдим предишните големи дози при Не толкова изменено или напълно нормално състояние на съзнанието у доброволците. Ударните вълни от разтърсващите пре­живявания с ДМТ продължаваха далеч отвъд края на отделния сеанс и даваха отзвук във всички страни от живота на човека след дни, месеци или години.

ДМТ прави какво ли не с нашето съзнание, но разнообразие­то не е безкрайно. Ако сведем преживяванията с тази дрога до определен брой типични ситуации, можем да се съсредоточим върху изграждането на хипотези, които ще ни помогнат да ги разберем. Обоснованото подреждане на преживяванията според вида им дава шанс да осмислим изумително различните разкази, които ще чуем.

Друга причина за подреждането на тези преживявания по ка­тегории е хипотезата, че внесеният отвън в организма ДМТ по­ражда изменени състояния на съзнанието, подобни на възниква­щите при спонтанни психеделични преживявания: предсмъртни и мистични състояния, както и явлението, което сме свикнали да наричаме „отвличания от пришълци". Ако предизвиканите от дрогата и естествените състояния се припокриват в достатъчна степен, става по-вероятна ролята на ендогенния ДМТ в спонтан­ните психеделични преживявания. Това би ни открило широки възможности за изучаване, обяснение и полезно приложение на резултатите.

Три основни групи преживявания обхващат почти всичко в тези разкази на доброволците. И макар че в повечето сеанси присъстваха поне по два типа преживявания, обикновено един от тях преобладаваше.1 Тези три категории са лични, извън-сетивни и надличностни преживявания.

Личните се ограничаваха със собствените психични и теле­сни процеси у доброволеца. ДМТ му помагаше да намери пъти­ща към собственото си съзнание и връзката му с тялото. В еди­надесета глава - „Чувства и мислене", са представени няколко примера за този тип реакция. Когато доброволците доближаваха най-далечните граници на тази категория, започваха предсмъртни и духовни преживявания. Тогава личното ставаше надличностно.

Отличителен белег на извънсетивната категория беше сре­щата с наглед действително присъстващи и самостоятелни реал-ности, съществуващи едновременно с нашата. Когато тези рав­нища на битието се оказваха обитавани, контактите на нашите доброволци със „съществата" бяха най-смущаващият и неочак­ван тип сеанси с ДМТ. Разглеждам тези необикновени случки в тринадесета и четиринадесета глава.

Най-желаните и ценени сеанси бяха надличностните, включ­ващи предсмъртни и духовно-мистични преживявания. Описвам ги в петнадесета глава - „Смърт и умиране", и шестнадесета -„Мистични състояния".

В последната глава - „Страх и болка", се занимавам с отрица­телните, плашещите и потенциално вредните въздействия на ДМТ върху доброволците. Това е негативната страна и на трите типа преживявания - лични, извънсетивни и наддичносттни.

Този увод е подходящото място да подхвана и темата как ние реагирахме на казаното и направеното от доброволците по време на сеансите с ДМТ В седма глава вече изтъкнах, че двамата с медицинската сестра седяхме спокойно до леглото и оставяхме доброволеца сам да преживее въздействието на дрогата, като се стараехме изобщо да не „подсказваме". Само че не беше възмож­но да останем напълно бездейни, ако някой започнеше да говори за объркващи или тревожни за него преживявания. Щом човекът имаше нужда от нашата помощ и подкрепа, ние му я давахме. Твърде тънка е линията между духовната подкрепа и внушението. След получаването на голяма доза ДМТ доброволците бяха доста податливи на външни влияния и психически уязвими. Тези фактори налагаха да проявяваме изтънчена чувст­вителност към атмосферата на отношенията по време на сеан­са. Подкрепата, обяснението, съветът и тълкуването са нещо коренно различно от критиката, оспорването, внушението и ; „промиването на мозъка".

 

Чувства и мислене

Личните преживявания с ДМТ остават предимно в пределите на собственото тяло и психика - царството на чувствата и мисленето. Затова не се различават особено от онова, което един психотерапевт чува в кабинета си.

Повечето ни доброволци (съзнателно или не дотам осъзнато) се надяваха на духовен пробив с помощта на дрогата - ясен отго­вор на въпроса защо са се появили на този свят или пък единение с божественото, в което всички противоречия изчезват и настъпва непоклатима увереност. Само че ДМТ в ролята си на истинска молекула на духа повеждаше доброволците в пътешествие, от което имаха потребност, а не каквото те желаеха.

Някои хора намираха решение на лични проблеми по време на сеансите. По-късно осъзнаваха, че са направили положителна крачка напред и се чувстваха по-добре. Изглеждаше, че в сеанси­те протичат основните процеси, присъщи и на психотерапията, т.е. мислене, спомняне, свързване на чувствата с идеи. За пове­чето от нас не е леко да се сблъскат с болезнените си чувства и ДМТ улесняваше справянето с тях. Например Стан смяташе, че дрогата му е помогнала да приеме свои чувства, твърде мъчител­ни за него в обичайното му състояние.

Сънищата са основно средство за лично израстване и осъзна­ване, а ДМТ може да породи наситени със символика образи, подобни на съновиденията. Сеансите на Марша бяха прекрасен пример как молекулата на духа може да ни покаже онова, което е необходимо да узнаем.

За мнозина от нас травмиращите преживявания полагат ос­новата за мъчително сляпо повторение на ситуации, в които отново и отново се сблъскваме със същите чувства. Голямата доза ДМТ по въздействието си е подобна на физическа и психична .травма. От случая с Касандра ще се убедим, че е възможно тези особености на дрогата да бъдат полезни.

Очаквах мнозина доброволци да се справят с емоционални и психични конфликти по време на изследванията. Такива сеанси биха ни помогнали да се подготвим за бъдеща психотерапия с използване на психеделични дроги. Първото поколение изследо­ватели на психеделичното са си поставяли като главна цел разра­ботването на подобни терапевтични методи. Ние знаехме, че всъщност ще повторим постигнатото от тях, очаквайки да възоб­новим работата им в съвременните условия.

Бях готов за такива сеанси. Вярвах, че с помощта на психеде-личните вещества е възможно доброволците да стигнат до ценни прозрения за личните си конфликти, затруднения и психосома-тични симптоми.

Стан беше на 42 години, когато се запознахме и започна уча­стието си в изследванията на ДМТ. Беше женен от четиринаде­сет години за наша колежка от изследователския център, която се занимаваше с лечение на респираторни заболявания. Тя пред­положила, че съпругът й ще прояви интерес към проекта и го посъветвала да ми се обади.

Стан имаше може би най-голям опит с психеделични дроги в сравнение с останалите участници - беше употребявал ЛСД „над четиристотин пъти". Използваше тези дроги през месец-два с не­колцина близки приятели, защото вярваше в благотворното им влияние. Имаше малка дъщеря и заемаше отговорен пост в мест­ните власти. Не беше от хората, склонни да споделят вътрешните си преживявания, и обясни интереса си към ДМТ с присъщата за него лаконичност:

- За да помогна за узаконяване на тези изследвания и да опо­зная себе си.

Малката доза от 0,05 мг/кг ДМТ Стан понесе без никакви сътресения. Подобно на мнозина други се засмя в началото на сеанса.

На следващия ден беше сеансът с голямата доза. Той не спо­дели нищо особено за преживяванията си. Преди всичко му на­прави впечатление мощта, с която настъпва въздействието. Дори мислеше, че би му допаднала и малко по-висока доза от 0,4 мг/кг. Не беше уверен и че ДМТ влияе благотворно.

- От веществото няма толкова полза, колкото от ЛСД или псилоцибин. Всичко се стоварва наведнъж и е прекалено силно. Човек напълно губи контрол. Това не беше духовно преживява­не. И емоционалната наситеност беше слабовата.

За виденията си Стан спомена само, че имало „калейдоско­пично изобилие от синьо и виолетово". Той се справи успешно с изследването на реакциите към дрогата, без тя да остави някакви по-дълбоки следи у него. Все пак проектът му допадна и пожела да му съобщя кога ще започне изследването на прага на чувстви­телността.

Около година по-късно Стан поиска да участва и в този про­ект. В живота му бяха настъпили големи промени. Сериозното психическо заболяване на съпругата му се бе изострило отново, тя бе подала молба за развод. Разгаряше се тежка съдебна битка за родителските права над детето и в момента дъщеря му живее­ше при него.

Питах се дали ДМТ би му помогнал да проясни чувствата си в този труден период. Не забравях целите на изследването, но възприемах Стан и като близък човек, който преживява голяма загуба. Оказа се, че в първия му ден с двойно обективиране ще получи четири последователни инжекции с големи дози ДМТ. Първите две дози му помогнаха да осъзнае по-добре стреса, кой­то се мъчеше да преодолее.

- Имаше ги обичайните цветове. Май ще продължа и с оста­налите дози въпреки натрапчивото безпокойство.

За да подразня леко „психеделичното мъжкарство" у него и да го поощря да се задълбочи в чувствата си, му казах:

-   Не съм и помислял, че ще вземеш друго решение. Той си лежеше кротко с наочници на очите.

-   Повече ми харесва с наочници.

-   Да, помагат... Какви мисли и чувства те споходиха?

-   Някаква неопределена тревога. Не помня да се е случвало преди.

-   Сега в живота ти се случва какво ли не - напомних му аз. - Чудя се дали тази тревога не е свързана с неувереността и загу­ бата на контрол над живота ти в момента. А дрогата също те лишава от контрол. Може би е притеснително.

Пет минути след третата инжекция той промълви:

- Усещам съвсем леко гадене.

Забелязал съм, че при изменените състояние на съзнанието тялото често се опитва чрез гаденето да отвлече вниманието ни от безпокойството и тъгата.

- Не се стряскайте, няма да повърна. Може би се съчетаха тревогите и синузитът ми. Тези тревоги са отчасти заради дво- уменето в кое училище да учи дъщеря ми следващата година. Тряб­ ва да реша днес. На нея й е много тежко заради развода, особено заради трудностите в общуването с майка й. И на мен ми е трудно, но на нея - двойно повече.

- Сигурен съм, че и на бившата ти съпруга й е трудно. Ужас­ но положение за всички.

— Да. Донякъде ми се искаше дозата да е по-висока. Така мо­жех да профуча през всичко.

-   Да се отървеш взривно от чувството ли? -Да, взривно.1

-   А как си настроен спрямо останалите две дози? Той се усмихна.

- Изпитвам две съвсем противоречиви чувства: страх и предвкусване на удоволствието.

След вливането на третата доза той хвана с дясната си ръка ръката на Лора, а с лявата - моята ръка.

-  Не съм сигурен за четвъртата доза. Не знам дали ще понеса още една.

-  Минаха едва три минути. Да видим как ще се почувстваш след малко.

Щом минаха пет минути от инжекцията, той подхвърли шего­вито:

-  Рик, ще изтърпя и четвъртата заради теб.

-  Третата като че ли винаги е най-трудна.

-  Казваш го само за да ме успокоиш.

-  Не е така. Хората изглеждат зле след третата доза и добре - след четвъртата.

-  Аз май имам много объркани чувства.

-  Звучи логично.

-  Лесно ти е да го кажеш.

-  Знам. Извинявай, ако ти е прозвучало бездушно. Защо смя­ таш, че чувствата ти са объркани?

- Емоциите са много силни. Има ги, но аз сякаш се браня с щит от тях, за да избутам някак си развода. Никак не е приятно и то меко казано. Всеки път чувствата ми се засилваха, но сега, общо взето, съм умиротворен. Объркването го няма. Може би съм постигнал нещо. А може би след още четвърт час не бих потвърдил думите си.

Десет минути след четвъртата и последна инжекция Стан из­диша мощно и заяви:

- Този път пътешествието беше много по-хубаво. Все едно не съм уловил първите три вълни при сърфиране, но с четвъртата е станало страхотно. Иска ми се да го направя отново!

Всички се разсмяхме и ни олекна, че той е по-добре. Този човек не беше склонен да споделя и щом предишния път призна безпокойството си, значи чувството е било извънредно напрег­нато.

През следващите минути си лежеше, отпускаше се и блажен­стваше в този открит наново вътрешен покой. След четвъртата доза Стан ми се стори освежен и в добро настроение. Изяде си обяда и побърза да си тръгне.

Говорихме по телефона след два дни.

-  Чувствам се чудесно - увери ме той. - Вчера и днес съм в лека еуфория, вероятно се дължи на преживяването. Не бях уве­ рен, че трябва да изтърпя и четирите дози. Но нещо накрая ся­ каш се намести. Може би съм престанал да се боря. Дрогата на­ истина ме подтикна към някои промени. При първата доза имах много оплетени чувства. Втората и третата направо ме отнесоха. А четвъртата оправи всичко.

-  Преживя ли нещо конкретно по време на сеансите? - попи­ тах го аз.

-  Съвсем малко. Дрогата подейства като центрофуга на нерв­ ната ми система. Разчисти някои неща. Беше много ободряващо и ефектът се натрупваше. Нещо се случи, имаше промяна между третата и четвъртата доза. След третата просто се примирих.

Стан беше човек, който сдържа и укротява чувствата си. По­добно на мнозина други доброволци той харесваше психеделич-ните дроги заради емоционалната сила на въздействието им. С го­леми дози ЛСД успяваше да почувства нещо - може би не приятно или радостно, но все пак различно. Всяко сериозно затруднение в живота обикновено се дължи на неспособността ни да приемем и осмислим чувствата, свързани с това положение. При Стан несъмнено имаше „центрофуга", която постепенно отслаби пси­хическата му съпротива срещу чувствата, но помогна и за съзна­телното им осмисляне. Той беше напрегнат и неуверен. Макар на някакво равнище да „знаеше" причината, просто нямаше вътреш­на емоционална връзка. Тревогите му изобщо не бяха неопределе­ни. В живота му бе настъпил разтърсващ период и се оказа до­статъчно да осъзнае това, за да престане да тъпче на място. А емо­ционалната сила на ДМТ го доведе до някакво решение.

Виденията, които доброволците преживяваха с ДМТ, поня­кога им напомняха за сънища. А както е казал Фройд, сънищата са „правият път към несъзнаваното". Вглеждането, обмислянето и обсъждането на сънищата често ни помага да разберем скрити­те си чувства, които познаваме само по угнетяващите им прояви в будно състояние.

Да си представим, че дясната китка на човек се парализира, но всевъзможните изследвания не откриват никакъв физиологи­чен проблем. Изпращат го при психиатър, който го моли да за­помня какво е сънувал. И през нощта нашият хипотетичен паци­ент сънува, че пребива шефа си в службата. Психиатърът му подсказва, че парализираната дясна ръка е изражение на страш­ния гняв към началника, който пациентът не е осъзнавал досега. Може би се бои да преживее тези чувства, защото не знае какво ще стори. Сякаш светлина озарява съзнанието на пациента и той отново започва да си служи с ръката си.

Макар че този пример подозрително напомня анимационно филмче с простотата си, все пак представя същността на проце­са, чрез който сънищата биха могли да бъдат от полза за лич­ността. Твърде често симптомите не са толкова явни като пара­лизата, а включват безпокойство, депресия или проблеми в отно­шенията с околните.

При воденето на сеансите се стараехме да подхождаме колко­то се може по-неутрално и клинично, но да не забелязваме емо­ционалните теми, изплуващи при преживяванията на добровол­ците, би било професионална небрежност. Понякога ми се нала­гаше да решавам на мига дали да подхвана нишката към личните проблеми, която доброволецът ми подаваше, дали да го подтикна към някакъв изход от объркването или неувереността. Не забра­вях и риска, че подобни вмятания или тълкувания от моя страна могат да нарушат още повече равновесието в живота му. Напри­мер Марша се измъчваше от затруднения в брака си.

Когато започна участието си в изследванията с ДМТ, Марша беше на 45 години, имаше два развода в миналото си, а с поредния си съпруг живееше от шест години. Тя беше чернокожа а съпругът й - бял. Марша се отличаваше с превъзходно чувство за хумор и прямота. През последната година се отнасяше към живота много по-ведро. С голямо облекчение се бе отказала от следването в университет, защото според нея програмата била лишена от човечност и влизала в конфликт с нейния расов и ет­нически произход. В семейния живот обаче имаше проблеми, за­щото съпругът й бил „още по-потиснат" от самата нея и тя вече се замисляше дали да не го напусне.

Беше употребявала психеделични дроги около трийсетина пъти през живота си, защото давали „голям простор на съзнани­ето". Пожела да участва в нашите изследвания, „за да помогне на приятели", „да опита тази дрога от любознателност", „да се справи с предизвикателството" и „защото съпругът й не може да участ­ва, а така поне ще сподели косвено преживяването чрез нея". Той имаше повишено кръвно налягане и не можахме да го включим.

Марша понесе добре въвеждащата малка доза ДМТ. На след­ващия ден голямата доза я пренесе далеч извън тялото й. Стъпи-сана се озовала в красиво здание с купол, истински виртуален Тадж Махал.

- Стори ми се, че съм умряла и никога няма да се върна тук. Не знам какво се случи. Изведнъж - бум! - и вече бях там. Най- прекрасното нещо, което съм виждала.

Марша описа подробно всичко и как се почувствала преоб­разена от преживяването. Утрото беше необикновено приятно. Слушахме разказа й и не виждахме смисъл да добавяме нещо. Тя се наслаждаваше. Просто споделяхме щастието й.

По-късно Марша взе участие в изследването с ципрохепта-дин. Когато наближи денят за четвъртия й сеанс с двойно обек-тивиране, бяхме почти сигурни, че ще й се падне голяма доза от 0,4 мг/кг ДМТ

Тя започна с думите:

- Надявам се да срещна някои от прадедите си днес, за да ми 1 помогнат в справянето със сегашните житейски несгоди.

Поприказва с мен за брака си. Съпругът й ходел при психоте-рапевт, който го увещавал да бъде откровен с нея. Затова й се наложило да чуе, че не му допада нейното „напълняване", то по­тискало сексуалното му желание. Тя се питаше дали и аз смятам, че е дебела.

Отбягнах въпроса, като подхвърлих:

- Може би има още нещо освен твоето по-голямо тегло. Тя кимна и се заехме с подготовката за инжекцията. Няколко минути преди Марша да получи дозата си ДМТ, в стаята влезе и съпругът й, за да присъства на сеанса. Атмосфе­рата беше печална, но се долавяше и надежда. Тя заговори около 15 минути след инжекцията:

- Изобщо не бих могла да си представя, че ще видя това. Нямаше никакъв преход. Нямаше и никаква Вселена със звезди и остър лъч светлина като миналия път. Знаете ли какво се слу­ чи? Попаднах на въртележка! Имаше много кукли с дрехи от края на XIX век, в естествен ръст - и мъже, и жени. Жените носеха корсети. Бяха с големи гърди, големи задници и съвсем тънички талии. Всички се въртяха, на пръсти около мен. Мъже­ те носеха цилиндри, караха двуместни велосипеди. Една върте­ лежка, после друга, трета. По бузите на жените бяха нарисува­ ни червени кръгчета, чуваше се музика като от латерна. Някак­ ви клоуни ту подскачаха, ту изчезваха - те не бяха най-важни, но шетаха наоколо и някак си ме забелязваха повече от манеке­ните.

Звучеше като сън, освен това беше поредната среща с клоуни или шутове - неведнъж чувах такива истории от доброволците. Само че за нея те нямаха такова значение като въртележката и собствените й чувства.

Преди инжекцията си бяхме говорили за „психотерапевтични" въпроси. Реших пак да вляза в тази роля, за да видя какво ще се получи. Когато някой си спомня сън при терапевтичен сеанс, задавам въпроса, който зададох и на Марша:

- Как се почувства от всичко това?

- Неправилен въпрос, задай ми друг.

В този момент тя не беше готова да „работи" със съновиде­нието си, затова реагирах на по-повърхностните страни от ней­ното преживяване - карнавалната атмосфера.

- Забавно ли беше?

-Да.

Дали не можехме да навлезем по-дълбоко?

-   Наистина ли ти беше забавно?

-   Да, само че не беше като Тадж Махал. Надявах се да видя прадедите си или храм, или пък високи африканци в древното им облекло.

-   А вместо това попадна на някакво панаирджийско увеселе­ ние.

-   И то какво! Аз бях единственият човек там. Всички имаха нарисувани усмивки, лицата им изобщо не се променяха. Помис­ лих си: „Ама какво става тук?" - Тя помълча и добави: - Имаше и някаква сексуална енергия - исках повече, чувствах се възбу­ дена. За пръв път преживявам това с ДМТ. Може би защото ма­ некените бяха толкова красиви. - Тя вдигна наочниците от лице­ то си, вторачи се в своя съпруг и избълва: - Хайде да се чукаме!

Засмях се.

- Съжалявам, но ще го отложите, докато не се приберете у дома.

Съпругът й ме погледна и попита:

- Обичайно ли е хората да имат сексуални преживявания, ко­ гато вземат ДМТ?

Въпросът му беше смислен, но никак не подхождаше на лич­ните и емоционалните теми в момента. Наложи се да отговоря, но кратко и с надеждата да подновим предишната посока на раз­говора.

- Има сексуална енергия, но обикновено без непосредствено желание за сексуален акт.

Знаех, че е задължително да побързам, ако исках да съм по­лезен в тълкуването на онези черти от виденията на Марша, които ги оприличаваха на сънища. Какво ли ни подсказваше молеку­лата на духа?

-  Бели ли бяха манекените? Англосаксонци?

-  Да, всички до един.

-  Интересно. Май ДМТ води в свои посоки. Ти какъв смисъл откриваш?

-  Нищичко не ми е ясно. Сега съм изтощена и прегладняла.

-  Приличат ми на някакво преувеличение или карикатура на красотата при белите хора - осмелих се да вметна аз. - Любопит­ но е във връзка с онова, за което си говорихме - твоята загриже­ ност, че напълняваш.

-  Вярно, може би трябва да се отнасям с хумор към фигурата си. - Тя се взря в съпруга си и му обясни: - Споделих с Рик, че според теб съм дебела и как терапевтът те е посъветвал да ми кажеш.

Той като че ли се почувства неловко.

- Като млада бях доста кльощава. Когато се запознахме с него, тежах с десетина килограма по-малко. Приличах на фигурка от кибритени клечки. Това изобщо не е присъщо за моята култура. При моите хора желаната фигура е по-тежка, налята, с големи гърди и задник. За хората около мен да си слаб беше ужасно. На жаргон си имаха думичка за кльощавите, която означава „болнав грозник".

Съпругът на Марша изглежда долови, че тя иска да говори за тези проблеми, без той да е в стаята, и излезе. С нея продължих­ме разговора, после се отплеснахме на други теми.

Обикновено не се опитвах да насочвам доброволците, както Марша в този ден. Само че нейните видения с ДМТ изглеждаха толкова пряко свързани с тогавашните й противоречия, че не мо­жех да подмина посланието от молекулата на духа. Съпругът на Марша - бял мъж от англосаксонски произход, я сравняваше с представата си за идеалната жена и откриваше недостатъци у нея. Нейната фигура според него не беше каквато „трябва" да бъде. Но в нейните видения белите „манекени" бяха безжизнени, изрисувани образи, които се въртяха безцелно. Марша си припом­няше гордостта на нейния род от пищната женственост и се опит­ваше също да стане такава. Тя чувстваше, че няма защо да се притеснява от присъщата си сексуалност. Искаше отново да по­стигне връзка със съпруга си на това първично равнище. Той обаче се изненада и смути, не можеше да отвърне на емоционал­ните й потребности в този момент - повторение в умален мащаб на продължаващите проблеми помежду им.

Друго потенциално благотворно въздействие на ДМТ върху психиката и тялото е създаването на контролирано травматично преживяване с външна подкрепа. Гръцката дума „травма" означава рана. В моята професия понятието обозначава тежко емо­ционално сътресение, което има сериозни, а често и дълготрайни последствия за личността.

Почти винаги нашите травматични преживявания не зависят от нас. Например не избираме сами да ни тормозят като деца, да ни засягат природни или причинени от хората бедствия, да излагат живота ни на опасност. А когато преживеем такива случки, психиката естествено се стреми да издигне стена около чувствата на страх, безпомощност и тревога, които са заплашвали да ни погълнат в такъв момент.

Въпреки това неосъзнатата психическа травма се просмуква по един или друг начин в живота ни. Можем да попадаме в ситу­ации, призоваващи отново и отново призраците или сенките на тези породени от травмата чувства. Ние сякаш сме принудени да повтаряме определен тип отношения, будещи чувства, които не сме овладели или подчинили първия път, най-често като безпомощни деца. Например склонният към насилие съпруг възпроиз­вежда чувствата, предизвикани от бащата-побойник. И се случва да забелязваме, че се боим от дълбоко емоционално обвързване, защото то ни прави опасно уязвими.

Ако искаме да оставим в миналото си последствията от травмата, необходимо е да се заемем пряко с тях. Обикновено това означава по своя воля да преживеем пак чувствата, причинени от травмата, но в сигурна и подкрепяща ни среда. Проблемът пона­чало обаче се състои в подхода към тези чувства.

В много отношения голямата доза ДМТ травматизира, защо­то води до загуба на контрол и заличаване на самоличността. По време на изследванията с дрогата многократно чувахме от доб­роволците думата „шок". Дори аз започнах да я споменавам, ко­гато подготвях хората за първия им сеанс с доза от 0,4 мг/кг. Неколцина майтапчии ми предложиха да поръчаме тениски с над­пис „Аз оцелях от 0,4" и да ги връчваме на всеки, които успешно се е справил с това изпитание.

Убеден съм, че мнозина участници на някакво равнище се чувстваха привлечени от нашите проекти, защото сблъсъкът с ДМТ им предлагаше завладяващо, но контролирано и добровол­но травматично преживяване. Те изпитваха пълна загуба на кон­трол, обаче имаха сигурност и подкрепа, значи се появяваше шанс да вникнат изцяло в някои болезнени чувства и по този начин да ги надмогнат и да се освободят от тях. Касандра беше една от нашите доброволки, която само частично изразяваше и преживя­ваше чувства от минали травми, превърнали се в сериозна преч­ка в живота й.

Тя беше на 22 години, почти най-младата участничка в проек­тите с ДМТ. Нейните обноски и външност будеха противоречи­во отношение у хората, с които се срещаше, и аз не бях изключе­ние. С облеклото и държанието си тя сякаш подчертаваше, че е „мъжкарана", а и беше бисексуална. И мъже, и жени се чувства­ха привлечени от приятното й лице и стройното тяло без подчер­тани женствени форми. Човек лесно се настройваше грижовно и покровителствено към нея. Освен това Касандра се отличаваше с остър ум, сдържано чувство за хумор и безцеремонна открове­ност. Сложна личност - необходими бяха усилия, за да проумееш с какъв човек всъщност общуваш.

Трудно поддържаше връзки. Нейните родители се развели, преди да навърши една година, а майка й я пренебрегвала. Критичният момент настъпил, когато я оставила за цяла седмица сама с втория й баща, който я изнасилил неведнъж през това време. Това вкоренило у нея мрачна двойственост в отношението й и към мъжете, и към жените: от едната страна, тя ги мразеше и подозираше, а от друга, нуждаеше се от тяхната обич и закрила. У нея се бяха развили симптоми на посттравматични поведенчески смущения, преживявала ярко спомените за изнасилванията през първата си по-трайна връзка. Когато навършила 20 години, Касандра решила, че не иска да има деца и се подложила на операция.

Тя бе започвала и прекъсвала множество терапевтични и романтични връзки. Отначало идеализирала и виждала в романтична светлина терапевта или любовника. После се разочаровала и се изпълвала с презрение към неспособността на съответния човек да й даде съпричастието си, от което отчаяно се нуждаела. Касандра се бе сприятелила с един от доброволците и те започнаха сексуална връзка, след като завърши участието им в изследването на прага на чувствителността. Не след дълго тя напусна страната, без да се знае къде е отишла.

Включвам нейната история в тази глава, макар че бих могъл я причисля към контактите със „същества" или мистичните преживявания. Наистина в нейните сеанси имаше общуване с „клоуни", стигна и до дълбок безметежен покой, какъвто не бе познавала никога преди това. Само че от срещата със „съществата" тя преди всичко се почувства обичана и щастлива, а мистичното освобождаване от конфликтите я споходи едва след болезнени психични процеси. И нейните сеанси с ДМТ, както при мнозина други, бяха от смесения тип.

А и на мен ми се струваше, че в общуването с нея се занимавам по-скоро с психотерапия, а не с духовно наставничество или тълкуване на „явления извън измеренията". Затова отнасянето на нейните преживявания към мисловно-емоционалните се дължи както на нейната, така и на моята реакция.

Тя не сподели особени очаквания за участието си в изследва­нията:

- Искам да проверя как ще се почувствам, от ДМТ.

Освен това помоли да не я разпитваме излишно, искала „про­сто да се порадва на въздействието". Не се отнесохме нехайно към въпроса дали Касандра е способна да понесе големи дози ДМТ. Знаехме, че настроението й е променливо и е много важно тя да не се заблуди, че й натрапваме нещо нежелано. Изобщо не искахме някой да преживее илюзията за насилие в стая 531.

Въвеждащата малка доза ДМТ беше лека и приятна за Касан­дра. На следващия ден се срещнахме за нейната доза от 0,4 мг/кг без обективиране.

Когато въздействието на дрогата започна да отслабва, тя за­говори:

- Нещо хвана ръката ми и ме издърпа. Все едно ми каза: „Да вървим!" И аз полетях, а навсякъде наоколо имаше някакъв цирк. За пръв път ми се случва да се отделям така от тялото си. С неве­ роятна бързина се провирахме през лабиринт. Говоря в множест­ вено число, защото имах придружител.

Всичко беше много свежо. Щуро цирково представление... направо чудато. Трудно ми е да го опиша. Приличаха на джокери от тесте карти за игра. И вършеха всичко едва ли не само заради мен. Видът им беше смешен, със звънчета на шапките, с големи носове. Досещах се обаче, че може и да ми се ядосат, не бяха само приятелски настроени. Искам да го направя отново. Искам да видя ще успея ли да укротя малко темпото.

Потърсих Касандра по телефона на другия ден.

- За мен е невъзможно да си изясня смисъла - каза ми тя. - Бих го преживяла отново, за да видя как ще бъде този път. Много е ободряващо да променя гледната си точка, да проумея колко незначителни са всекидневните ми проблеми. Вчера следобед се чувствах умиротворена. По време на сеанса замалко ми се прииска да свърши по-бързо, защото беше прекалено напрегнато, но не забравях да дишам равномерно и свикнах. Толкова е необичайно, човек не може да се подготви предварително, няма как да знае какво го чака. Предпочитам да не задълбавам излишно.

Касандра се съгласи да участва в проекта за прага на чувст­вителността.

Тя беше в добро настроение, когато се срещнахме след месец в стая 531.

-   Напуснах работата си в един ресторант наблизо - подхвана момичето. - Не съм сигурна какво ми предстои тепърва. Запоз­ нах се с жена, която наистина ми допада. Много мисля за нея.

-   А какво мислиш за изследването днес?

-   След като се опомних от голямата доза миналия месец, за пръв път в живота си усетих, че живея в своето тяло. Обикновено обитавам само главата си. И досега имам това чувство. Подейства ми лечебно. Харесва ми да съм в тялото си.

-   Можеш ли да съхраниш чувството?

-   Трудно е да постигнеш всичко наведнъж - отвърна Касанд­ ра. - Толкова отдавна бях загубила връзка с тялото си и само му

 се съпротивявах, че май процесът ще бъде съвсем постепенен.

Оказа се, че нейната първа доза с двойно обективиране е ак­тивна дрога. Пролича още на втората минута, когато пулсът и кръвното й налягане се повишиха стремително.

Тази сутрин Касандра говореше пестеливо за първата си доза. Изглеждаше, че тепърва се ориентира. Щом привърши попълването на първата от четирите таблици за оценка на впечатленията, тя промълви:

- Непрекъснато размишлявах за новата си приятелка. Това беше хубаво, но ми се иска следващото пътешествие да е само мое.

Щом си възвърна дар словото след втората доза, тя започна:

- Чудна работа. Този път се отпуснах. Изобщо не ми беше трудно. Чувствах се добре и толкова. Нямаше откровения, нито някакъв скрит смисъл. Тялото може и много да пречи, нали? Оп­ределено долових присъствието на други. Държаха се мило с мен, желаеха ми доброто. Сториха ми се малки, сякаш в онова място бяха способни да влязат в ума и тялото ми. Макар да усещах, че напълно съм откъсната от тялото си, мъничките същества някак си знаеха как да проникнат в него.

-   Готова ли си за третата доза?

-   Трябва да патентовате тези сеанси, само дето не може да стане. Ех, ако успея да задържа това чувство! Ако всеки прежи­ вява това всеки ден, светът ще бъде много по-добър. И животът ще е по-лек. Може да бъде невероятно благо - човек се чувства добре със себе си. Сигурно и с медитацията би трябвало да по­ стигаме същото.

-   Не съм убеден, че е възможно.

-   И аз не съм.

Десет минути след инжектирането на третата доза Касандра се усмихна.

- Още го усещам. Задържам всичко това, цялата тази гадост, отляво в областта на корема. Този път получих послание да се освободя от всичко. Още се усещам отпусната. Някак е топло и гъделичка.

Струваше ми се, че й се открива изход. Ако тя се отдръпнеше или започнеше да се заяжда след думите ми, щях да я оставя на мира. Касандра обаче като че ли искаше малко помощ.

-   Какво задържаш всъщност?

-   Болката.

-   Коя болка?

-   Май цялата си болка. - Тя заплака. - Цялата болка, която съм преживяла.

-   Много ли си насъбрала там?

-   Ами да, много.

Тя се разплака още по-силно.

- Няма нищо лошо да я почувстваш и да плачеш, а и да се отървеш накрая от нея.

-   Това е хубавото - да се отърва. Петнадесет минути след инжекцията тя въздъхна:

-   Сякаш имам ново тяло. Много по-ясно го възприемам.

-   То си е твоето тяло.

Тя се засмя сдържано и пак се разплака.

-   Това не са сълзи от мъка, а от просветление - вметнах аз.

-   Няма значение. Тя настръхна.

-   Не, има.

Реших да задълбая още малко в чувствата й и подхвърлих:

- Ако не греша, такива сълзи пречистват.

-   Да. След тази сутрин ще бъда същински гуру. Нали и ти знаеш, че всеки се стреми да открие смисъла или целта на живо­ та? Ето го - да се почувстваш така. А животът обикновено не ти позволява.

-   Какво искаш да кажеш?

-   Говоря за всичко в живота. Не ти дава много духовни сили. Не те учат да се съсредоточиш в себе си. Да осъзнаеш каква вътрешна сила имаш. Животът те натиква в ролята на жертва. Знам, че звучи изтъркано, но си е вярно. Случва ти се какво ли не, а не можеш да контролираш живота си. Но тези преживява­ ния с ДМТ са като върха, който достигаш при медитация - на­ учаваш каква е вътрешната ти мощ. Нали във вашата таблица за оценка се споменава и за досег с „висша сила или бог"? Е, на мен този израз не ми допада, защото предполага нещо външно, аз обаче имам досег с нещо дълбоко в себе си. Този сеанс беше съчетание - присъстваха и съществата, които се свързаха с мен, но самата аз бях средоточието. Първия път бях само аз, втория - по-скоро имаха значение съществата. Този път всичко се съчета.

-   Как си настроена към предстоящата четвърта доза?

-   Ще бъде най-хубавата, още по-добре от сега. Прониквам все по-навътре през тези слоеве.

Веднага след като инжектирах на Касандра последната доза, пред вратата започна шумен разговор. На шестата минута нещо се стовари на пода с трясък. Пет минути по-късно тя изрече:

-   Чувствам се обичана.

-   Прекрасно чувство.

-   Да, сгрява.

Тя като че ли се натъжи и потропа с пръстите на дясната си ръка по леглото.

- Чувствам много неща.

Зад вратата се разнесе ужасен шум - някой работеше с бур-гия. Замислих се колко е невероятно, че нашите доброволци ус­пяват да не обръщат внимание на целия болничен хаос и да се задълбочават в преживяванията си.

Касандра махна наочниците от лицето си, но не отвори очи. После клепачите й се надигнаха леко, тя се вторачи право на­пред. Погледна нагоре към тавана и пак заплака.

-   Какво чувстваш?

-   Всичко ще бъде наред. Вече няма нужда да се тревожа зара­ ди съмненията си накъде да тръгна и какво да правя. Много е насърчаващо.

-   Значи си настроена оптимистично?

-   Да, това е съвсем ново за мен. Все едно съм била пръсната на хиляди частици, а тази дрога ги събра. Чувствам се цяла.

-   И обичана.

-   Да, сгряваше ме отвътре. Чудесно е. Обичаха ме онези съще­ ства или каквото представляват. Много приятно и успокояващо.

След няколко седмици разговарях с Касандра по телефона.

- У мен настъпиха и огромни физически промени, истинско благо са - сподели тя. - Сякаш отново имам корем. И за пръв път от много години мога да дишам дълбоко. Настроена съм по- ведро. Чувството малко избледня, но не изчезва. Когато меди­ тирам, пак си възвръщам оптимизма. При третото „отнасяне" наистина се освободих. Сигурно там съм събрала мъката, след като бях изнасилена. Непрекъснато задържам всичко в себе си, за да се защитя. Коремът ми вечно беше напрегнат заради усилията да стягам юздите на чувствата си. Сега съм много по-добре. ДМТ ми подейства несравнимо по-благотворно от вся­каква терапия - тя само ми напомня колко зле беше всичко. С ДМТ обаче се видях и почувствах като добър човек, а елфите на дрогата ме обичаха.

-   Елфите ли? - повторих аз.

-   Долавях, че ме навестяват мнозина. Бяха весели и се радва­ ха, че ми дават чувството на обич. С всяка следваща доза се чувствах по-сигурно и уютно. Ще е великолепно да вземам ДМТ веднъж в годината, за да видя нещата в перспектива, да осъзная къде съм и да се изцеля. Сега съм се отървала от стягането в корема. Понякога пак ме присвива мъничко, но иначе през цялото време помня, че успях да се освободя.

Фройд е измислил понятието прехвърляне, което обхваща реакциите по навик на хората, реагиращи спрямо други хора, ся­каш са важни фигури от миналото им. При терапията насрещното прехвърляне пък са чувствата на терапевта, насочени към човека, потърсил помощта му.

Животът на Касандра бе пренаситен с чувства на прехвърляне към хората, с които се обвързваше. И понеже няма прехвърляне без насрещно прехвърляне, хората също реагираха силно на присъствието й. Да сподели новооткритото спокойствие с мен можеше да се окаже за нея както възможност, така и капан. Нала­гаше се да изясним отношенията си без този заплетен танц на прехвърлянето и насрещното прехвърляне.

През следващия месец Касандра дойде отново за втория се­анс в изследването на прага на чувствителността. Естествено паднаха й се четири дози плацебо.

Щом приключихме, аз й благодарих за участието.

- И аз ти благодаря. С теб беше леко да се говори. Възползвах се от шанса да вляза пак замалко в ролята на те­ рапевт, преди да се сбогувам. Тя се държеше разсъдливо и уравновесено, затова подхванах направо деликатната тема.

-  Питам се дали отначало беше трудно да се довериш на лекар-мъж, който ти дава лекарство, правещо те безпомощна.

-  Престраших се - обясни тя. - Доверих ти се. Нито за миг не се тревожех истински. Ти промени живота ми.

Знаех, че Касандра е свикнала първо да поставя хората на пиедестал, а после да ги събаря оттам, затова възразих внима­телно:

-  Просто ти помогнах да изградиш контекста, в който ти сама да промениш живота си.

-  Така се оказва. ДМТ оголва душата. Знам, че няма за какво да се безпокоя. ДМТ ми показа как да погледна отвъд всичко. И животът ми ще бъде наред. Спомням си една идея на Самюъл Ко- улридж - ако човек има чудесен сън и си донесе от него прекрасна роза, а после се събуди с розата в ръка, значи сънят е бил истина. Когато се прибрах вкъщи и погледнах следите от иглите на ръката си и малките синини около тях, помислих си същото - наистина се е случило, наистина съм го преживяла и почувствала.

Случаят с Касандра показва, че е извънредно важно да се ре­агира подходящо на всички въпроси, породени от ДМТ. Казвах колкото се може по-малко само за да поддържам започналите у нея процеси, без опити да съдя, да се хваля или да злоупотребя с доверието й. Иначе щях да проваля душевната работа, толкова важна за нея, с която тя се бе захванала, а Касандра сигурно щеше да приеме това като поредното посегателство.

При нея имаше смесване на типовете преживявания. Все пак за мен основен е прекият сблъсък с психичната травма от изна­силването, проявяваща се чрез болките и спазмите в корема. ДМТ я улесни да вникне в чувствата си, да осъзнае какво представлява тази телесна болка и от какво всъщност е предизвикана. Молеку­лата на духа й помогна да разбере, че може да се откаже от пълния контрол, дори наблизо да има мъж, в чиято власт временно се намира, и в същото време да се чувства спокойна и обичана. А въпросът кой е проявил обич към нея и я е уверил в собствената й доброта, ни повежда към други области - контактите със същества и с духовността.

Нека сега опознаем тези други светове и техните обитатели. Преживяванията не са нито лични, нито наддичностни. По-скоро навлизаме в невиждани светове, които и за доброволците, и за изследователския екип се оказаха стъписващи и неочаквани.

 

Невиждани светове

От тази глава нататък ще последваме молекулата на духа в по-неочаквана територия. Това е терен, който не е лесен нито за разпознаване, нито за осмисляне, защото преживяванията не са толкова пряко свързани с мислите, чувствата и телата на на­шите доброволци. По-скоро подсказват съществуването на са­мостоятелни, независими равнища на битието, които в най-доб­рия случай долавяме съвсем смътно. Тези разкази отправят пре­дизвикателство към представите ни за света и пораждат твърде емоционални спорове: „Това видение ли е? Или халюцинация? А може би е истина?" И други въпроси: „Къде се намират тези ме­ста? В нас или извън нас?" Нека се замислим, докато се запозна-ваме със споделеното от участниците в изследването.

Вече чухме нещо. Марша се пренесе в Тадж Махал, Касандра бе прехвърлена в „щураво цирково представление", пълно с кло­уни и други същества. В тази глава ще се съсредоточа върху въпроса „къде ". Е, накъде ни води ДМТ? Това е съществена част от картата на територията, достъпна за молекулата на духа.

Интересна особеност на тези разкази е, че са предимно откъси, а не записки от цели сеанси. Рядко се случваше средата на ДМТ да бъде най-важна в нечие пътешествие с дрогата. Няма съмнение, че пространствата, в които се озоваваха доброволци­те, са крайно необикновени. Но още по-важен беше смисълът или чувството, информацията, свързана с тези места. Разбира се, щом други „форми на живот" започваха да се появяват в прост­ранствата, трудно беше вниманието да не се насочи изцяло към тяхното съществуване, затова на такива разкази подобаващо са отделени други глави.

Въпреки странното си звучене, тези откъси са само увод. Под­готвят ни за следващия пласт на битието, към който ни насочва молекулата на духа. ,”къде" определя фона, сцената., Дой" стига до същността на проблема. Нека първо опознаем средата.

На най-първично биологично равнище беше възприятието за ДНК и други съставки на живите организми.

Карл беше първият ни участник в изследването за реакциите към дозите - ДМТ-1. Той започна да говори две минути след първата си малка доза без обективиране:

- Имаше спирали, подобни на ДНК, в червено и зелено.

Филип, за чието мъчително преживяване с доза от 0,6 мг/кг вече четохте, също разпозна двойната спирала, но при доза от 0,4 мг/кг с двойно обективиране:

- Образите се проясняваха в подобие на едноклетъчни, на вътрешността на клетка, виждах ДНК да се върти в спирала. Приличаха на тръбички, в които имаше клетъчна активност. Все едно ги гледах под микроскоп.

Клио, чието просветление ще обсъдим в друга глава, също се натъкна на видения за ДНК:

- Имаше нещо спирално, напомняше за ДНК, съставена от невероятно ярки кубчета. „Усетих" ги в мига, когато в съзнание­ то ми настъпи промяна.

Ще се запознаем подробно с преживения от Сара контакт със същества в следващата глава. Интересно е обаче да отбележим нейното споменаване за ДНК:

- Почувствах, че ДМТ освобождава енергията на душата ми и я изтласква през ДНК. Това се случи, когато загубих усещане за тялото си. Имаше спирали, които ми напомняха за гледките в каньона Чако. Може и да беше ДНК. Може би древните са знае­ ли за нея. ДНК е включена във Вселената, това е като полет в Космоса. Човек трябва да пътува без тялото си. Нелепо е да си представяме космически пътешествия с малки корабчета.1

Някои участници преживяха не толкова очевидно като ДНК биологично представяне на информация. Владан, 42-годишен кинодеец от Източна Европа, беше сред най-активните добро­волци в изследванията. Включи се в много от пилотните проуч­вания, когато уточнявахме дозите и съчетанията на лекарства с ДМТ.

При сравнително малка доза от 0,1 мг/кг ДМТ в изследването с пиндолол той се натъкна на символи с богат смисъл:

- По време на върховото преживяване виждах зрителни об­рази с меки геометрични очертания. Имаше триизмерни кръгове и конуси със светлосенки. Бяха много подвижни. Едва ли не при­ личаше на взиране в азбука, но не английската. Беше някаква фантастична азбука, кръстоска между руни и руска или арабска писменост. Струваше ми се, че в нея има информация, все едно представя данни. Не беше хаотична подредба.2

По-късно при пилотен сеанс с ципрохептадин Владан полу­чи доза от 0,2 мг/кг ДМТ и отново видя фигури, напомнящи за азбука:

- Стори ми се, че виждах плочи с издълбани форми, чиито ръбове бяха заоблени - нещо като йероглифи. Не бяха нарисува­ ни върху плочите, а изрязани и през тях виждах цветове.

За друг забележителен пример за визуално преобразуване на езика и числата ни разказа Хедър. Макар и на 27 години, тя беше сред най-опитните доброволци. Хедър бе употребявала психеде-лични дроги почти двеста пъти, повече от десет пъти бе пушила ДМТ и добре познаваше въздействието на марихуана, стимулан­ти и МДМА. Освен това десетина пъти беше пила чая аяхуаска, съдържащ ДМТ.

Опомняйки се от първата си голяма доза ДМТ без обективи-ране, тя започна така:

- През цялото пътешествие една жена говореше испански език. С доста особен акцент. Може и да не беше испански, но звучеше като него. В един момент тя изрече “Regular".3 Хвърляше бяло одеяло върху сцената и непрекъснато го дърпаше. Беше много чудато. Имаше числа. Напомняха за номерология, за език. Виж­дах какви ли не цветове, после тези числа - с римски цифри. Чис­лата се превръщаха в думи. Откъде се вземат думите? Жената все ги покриваше с одеялото си - думите и числата.

Започна като типично преживяване с ДМТ, но продължи на­татък, където досега не съм стигала с ДМТ. Чувах някакъв звън, докато се издигах, после беше онова с езика или числата. Напълно необяснимо. Може би трябваше да науча нещо. Първо зърнах двойка и когато се огледах, навсякъде имаше числа. Всяко в своя отделна кутийка, после цифрите се сливаха в много дълги числа.

Илай беше 38-годишен архитект, един от най-безстрашните доброволци. Преди това се бе „върнал под влияние на ЛСД чак в детството си, после седял над стаята и наблюдавал себе си". При доза от 0,4 мг/кг в изследването с ципрохептадин той отбеляза:

- Интересно е, че започнах с поредица от халюцинации, по­ сле си казах: „Аха, това е Логосът." Това е синьо-жълтото ядро от смисъл и семантика, то се знае.4

Засмях се.

-   Знае се според теб.

-   Така е. Прилича на нишки от думи или ДНК или нещо подобно. Те са навсякъде наоколо. След сините силуети като амеби имаше няколко пулсиращи места. Помислих си: „Много са." Хубаво чувство. След това - пробив към някаква неравномерна ре­алност. Когато се огледах, стори ми се, че смисълът или симво лите са там. Нещо като ядро на действителността, където се съхра­нява целият смисъл. Нахълтах в главната зала.

Опитвах се да следя разказа на Илай и уточних на глас:

-   Значи сякаш пробиваш мембрана и навлизаш в чувство за осмисленост и увереност.

-   Да, вярно! Не знам дали е заради интереса ми към компют­ рите, но това като че ли са необработените битове на действителността. Нещо далеч по-голямо от обикновени единици и нули. По-високо равнище с много съдържателни битове.

Илай продължи с описание на „залата", където нахълтал. С неговия разказ кръгозорът, даван ни от ДМТ, започва да се раз- ширява.

- Намирах се в бяла зала и преживях някои чувства и усещания, които създадоха у мен отчетлива представа за паралелна реалност. Бялата зала се състоеше предимно от светлина и про­ странство. По страните бяха подредени кубове със символи като някакъв Логос на съзнанието. Получавах наситен поток от ин­формация.

Други доброволци попадаха в помещения, които им прилича­ха на „стаи за игра" или „детски стаи" - пространство, създадено специално за тях, изпълнено със смисъл и дълбочина.

Гейб, 33-годишен лекар, живееше и работеше в отдалечена селска общност. Той беше сред малцината доброволци, пушили ДМТ. След дозата от 0,4 мг/кг ДМТ, съчетана с ципрохептадин, той разказа:

- Имаше сцени или форми като в детска стая. Не се виждаха, малки деца, но зървах различни животни, трептящи от енергия.

 Пренесох се на сцена като в детството си, такова чувство имах. Сякаш бях в проходилка. Малко се уплаших. Не мога да го опиша. Вероятно бих успял да го нарисувам. Все едно съм съвсем малък и съм с проходилка в тази стая. Там имаше и хора като в анимационен филм, но не тях исках да видя.

Арън се занимаваше с авангардни, разрешени от закона техно­логии за усъвършенстване на съзнанието - електронни устройст­ва за пораждане на определени типове вълни в мозъка, хранител­ни добавки и витамини, както и с източни духовни учения. Когато започна да работи с нас, беше на 46 години. Отнасяше се към про­ектите с надежда, но и със скептицизъм, очакваше преживяването и в същото време се молеше да оцелее невредим от него.

По време на сеанса с ДМТ и пиндолол той долови два еле­мента от невижданите светове - информационния език и темата за „детската стая".

- Няма врати, няма през какво да се мине. Или съм тук - тъмно е, или там, където има образи. Нищо не можеш да направиш с тях. Напомнят за йероглифите на майте. Беше интересно. Йерог­лифите се превърнаха в стая, сякаш бях дете. Там имаше детски играчки. Много мила картина.

Молекулата на духа поведе друг доброволец към „жилища". Тайрън беше на 37 години, когато участваше в изследването на прага на чувствителността. Преди това беше мой студент, чийто стаж по психиатрия ръководех една година.

След дозата от 0,2 мг/кг с двойно обективиране той възкликна:

-  Видях жилища от бъдещето! - Засмя се на неочакваната за него гледка. - Бяха великолепни. Розово, оранжево - все такива цветове, имаше и жълто, всичко беше много ярко.

-  А защо реши, че са от бъдещето? — попитах го аз.

-  Местата за сядане, вещите, плотовете - всичко се оформя­ ше и излизаше от стените. Никога не съм виждал подобно нещо. Имаше много съвременен вид. Жилището беше почти като живо, хареса ми. Не само функционално и удобно. Имаше живот в ме­ белите, сякаш са оформени от жива тъкан. Възхитих се. Хареса ми, сякаш гледам прекрасна картина и се захласвам от щастие. Накрая стигнах отвъд жилищата. Влязох в пространство, в ня­каква пукнатина в земята. Но не беше водоравна, а отвесна. Пук­натина в пространството.

Арън участваше и в изследването, при което правехме елект-роенцефалограми на доброволците. Няколко дни след дозата от 0,4 мг/кг той ни изпрати свое описание на „отнасянето" си. Пак виждаме загатване, че тези странни пространства се обитават от някого.

- Нямаше връщане назад. След малко долових, че нещо става вляво от мен. Видях пространство с психеделично ярки цветове - приблизително подобие на стая, но стените и подът се прелива­ ха, нямаше ръбове между тях. Всичко туптеше и пулсираше като от електрически ток. Пред мен се издигаше маса като подиум. Изглеждаше, че някой присъства и ми поднася или подава нещо. Исках да знам къде съм и „усетих" отговора, че нямам никаква работа там. Присъстващият не изразяваше враждебност, просто беше малко раздразнен и сопнат.

На Филип несъмнено му беше по-лесно да се справи с дозата от 0,4 мг/кг с двойно обективиране, отколкото със свръхдозата от 0,6 мг/кг. Помнеше добре преживяването. При него мащабът на картината се разширява.

- Започна с някакви надраскани, напукващи се образи, но това не се проточи дълго. След това се озовах над странна местност - и приличаше на Земята, и имаше напълно неземен вид. Някакви планини. Много приветлива обстановка. Толкова истинска, че неволно отворих очи и тази сцена се наложи върху стаята. За­ творих очи и отново видях другата картина добре. Беше като свръхярък плакат, но несравнимо по-сложна. Реех се километри над нея. Имах ясното усещане, че го правя, не съдех само по глед­ ната точка. Виждах някакви телескопи или микровълнови анте­ ни, или подобия на водонапорни кули с антени отгоре. Жалко, че не можех да те хвана за ръката и да те отведа там, за да го видиш. Безкраен хоризонт. Слънцето беше друго, с различен цвят и от­тенъци от нашето светило.

Ще завърша с описанието на Шон за света, много приличащ на нашия, където го отведе ДМТ. Само че този свят нямаше ни­каква връзка със стая 531, обитаваха го други хора, не аз и Лора. Примерът ми допада, защото съчетава материала в тази глава със следващата. Иначе казано, виждаме „друго място", където „има някой" и „нещо се случва", но е толкова познато, че ни подвежда да забравим колко е различно.

По-нататък ще се запознаем подробно с просветлението, пре­живяно от Шон. Тук обаче е интересно да чуем какво ни каза след третия си сеанс с доза от 0,3 мг/кг ДМТ в изследването за прага на чувствителността. Почти разсеяно той спомена между трета­та и четвъртата доза:

- А, да, там имаше хора и водачи. Бях с мексиканско семейст­ во, седяхме на верандата пред къщата им в пустинята. Отпред се виждаше градина. Имаше и хлапета. Бях част от семейството. Иг­ раех с децата. Усещах, че един старец е зад мен или някъде наоко­ ло. Исках да поговоря с него, но той ми обясни, че е по-важно да общувам с момиченцето. Всичко беше съвсем кротко, благо. До­ като се случваше, струваше ми се естествено и завършено. Изоб­ що не беше сън. Помислих си: „Това май е един обикновен ден." После се сепнах: „Не, отнесъл съм се с дрогата." Имаше и черно- кожи хора, те сякаш ме придърпваха. Любопитно усещане - все едно ме измъкват. Разтърсващо. Отзоваваха ме оттам.

Опитах се да поддържам насоката на мислите му и вметнах:

-   Звучи ми като книгите на Карлос Кастанеда.5

-   Така е, да. Изобщо не ми беше хрумнало.

Вероятно си казвате, че тези образи и впечатления не са чак толкова необикновени. Всички сънуваме странни места и обек­ти. Нашите доброволци обаче не само видяха тези неща, но и бяха изпълнени с непоклатимата увереност, че наистина ги е има­ло. В който и момент да отвореха очи, картината на нашата дей­ствителност се наслагваше върху появилата се пред тях, доскоро невидима реалност.

Освен това те не спяха. Напротив - бяха бодри и будни, извършваха различни действия по своя воля в новите за тях про­странства. Смайвах се, че чувам толкова често: „Тогава се обърнах и видях..."

Когато изслушвах разказите им за преживяното, изпадах във все по-затруднено положение като клиничен психиатър и изследо­вател. Стараех се да не коментирам споделеното от доброволците. Трудно осмислях думите им, самият аз не знаех какво да кажа. Вече бях принуден да потискам желанието си и да смятам тези истории за съновидения или за плод на възбуденото от ДМТ въо­бражение. От друга страна, у мен възникнаха съмнения в собстве­ните ми представи какво точно се случва в човешкия организъм под въздействието на дрогата. Наистина ли тези хора се пренасяха другаде? Какво всъщност възприемаха?

Въпроси, които нито са маловажни, нито е лесно да им се намери отговор. Както се убедихме от предишната глава, при работата с хора, намиращи се под влиянието на ДМТ, е задължи­телно да се реагира със съпричастие и подкрепа. Една критична забележка би могла да породи у доброволеца чувството, че е пре­небрегнат, което пък почти сигурно би довело до неприятен за него завършек на сеанса. Възможността за това се прояви в ка­тегоричното отрицание на Шон, че преживяната от него сцена с мексиканското семейство е подсказана по един или друг начин от книгите на Карлос Кастанеда.

Освен необходимостта да съпреживявам с доброволците, тряб­ваше и да им помогна да осмислят случилото се. Но с тези не­виждани дотогава светове всички се натъквахме на тежки пре­дизвикателства в опитите си да ги обясним. Както ще се убедим от следващите две глави, проблемът се изостряше още повече, когато в сеансите доминираха контактите с различни същества.

 

Контакт през булото I

С

ъдържанието на тази и следващата глава е най-необикнове­но и трудно за обяснение и разбиране. А когато хората ме питат „Какво открихте?", най-съблазнително е да пропусна имен­но тази част от резултатите.

Като преглеждам записките си, непрекъснато се изненадвам колко много от доброволците са се „свързали" с „тях", с други същества. Това се случи поне на половината в една или друга форма. Участниците в изследванията ги описваха с думи като „същества", „извънземни", „водачи" и „помощници". А „форми­те на живот" приличаха на клоуни, влечуги, богомолки, пчели, паяци, кактуси и фигурки като от клечици. Все още се стряскам, като срещна в бележките си фразите: „Имаше едни същества", „Водеха ме", „Веднага дойдоха при мен". Сякаш умът ми отказва да приеме написаното черно на бяло.

Може би ми е толкова трудно да се съглася с тези разкази, за­щото те са сериозно предизвикателство както срещу преобладава­щата представа за света, така и срещу моята собствена. Съвре­менният ни подход към действителността се опира на съзнанието в будно състояние, както и на подпомагането му с инструменти като единствен път към познанието. Ако не можем да видим, чуем, помиришем, вкусим или докоснем нещо в обичайното си всекид­невно състояние на психиката или ако не можем да си послужим с технология, която е продължение на сетивата ни, значи то не е истинско. Следователно тези същества са „нематериални".

За разлика от нас коренното население в много страни под­държа постоянен контакт с обитателите на невидимите селения и изобщо не се затруднява да пребивава и в двата свята. Често по­стига това чрез употребата на психеделични растения.

У мнозина съвременни учени съществува трайна вяра в духовното. Но същите тези учени са изпадали в дълбок конфликт между личните си вярвания и професионалните си нагласи. По­някога няма никакво съвпадение между думите и убежденията им. Трудно е да бъдеш „обективен" по въпросите на душата и духа. Случва се учените да потискат вярата си и да им се струва, че е немислимо по някакъв начин да проверят или потвърдят подсказаното им от духовната интуиция. Други омаловажават вяр­ванията си, за да постигнат поне частична хармония между тях и интелектуалните си възгледи. Може би просто решават да не обръ­щат внимание на присъствието на ангели и демони в писанията на основните религии или ги разглеждат като символични обра­зи, плод на прекалено разпаленото религиозно въображение.

Липсата на открит диалог по тези въпроси още повече за труднява усилията ни дори да си въобразим разширяването на нашата представа за съществуването на нематериална действителност чрез прилагането на научни методи. А как би потръгнало проучването на духовното царство, ако се окаже възможно, че можем да проникваме в него с помощта на молекули като ДМТ? Освен по въпроса за самото съществуване на нематериални или духовни светове трябва да се замислим и за промяната в пре­делите на представите ни какво бихме могли да доловим в тях. Способни ли са нашите духовни и религиозни институции да се примирят с онова, което наистина присъства в другите равнища на битието? Разказите, с които ще се запознаете, са далеч извън „праведните" срещи с божественото или с ангелите, не са особе­но спретнати и подредени, камо ли пък да съвпадат напълно с „очакваните" духовни преживявания.

Позволявам си надеждата, че тези истории ще засилят инте­реса към световете на нематериалното, за да се възползваме от всички интелектуални, интуитивни и технологични средства, с които разполагаме. Щом се пробуди достатъчна любознателност и дори възникне настойчиво търсене на информация за тези яв­ления, те може би ще станат допустима тема за рационално проучване. Дори да ви се струва иронично, за да разчитаме на задо­волителни модели и обяснения за нашите преживявания в „ду­ховния свят", вероятно ще се наложи да се опрем повече на на­уката, особено на отличаващите се с безгранична свобода облас­ти на космологията и теоретичната физика, отколкото на по-кон­сервативните религиозни традиции.

Все пак аз очаквах да чуя за подобни преживявания, щом за­почнем да даваме ДМТ на доброволците. Вече познавах разкази­те на Терънс Маккена за „самопреобразуващите се машинни елфи", които срещнал след пушенето на големи дози от дрогата. В разговорите с двадесет души с опит в пушенето на ДМТ също научих за подобни срещи. Но тъй като повечето от тях бяха ка­лифорнийци, признавам си - приписах историите на чудатостите, ширещи се по западното крайбрежие на Щатите.

Затова не бях нито интелектуално, нито емоционално под­готвен за честотата на контактите с различни същества в нашите изследвания, както и за крайно необичайния характер на тези пре­живявания. Изглежда това се оказа неочаквано и за повечето ни доброволци, дори за хората, пушили ДМТ. Изненадващи бяха и общите белези в действията на тези същества спрямо добровол­ците - манипулиране, общуване, показване, помощ, въпроси. Несъмнено връзката беше двупосочна.

Колкото и особено да звучат разказите, нашето изследване през 90-те години не е първото, описващо в научната литература предизвикан от ДМТ „контакт". И в научните материали за из­следванията от 50-те години се съобщава за такива преживява­ния на доброволци. Още по-силно впечатление ми направи лип­сата на подобни разкази при всички изследвания с други психе-делични дроги. Само с помощта на ДМТ хората се срещат с „тях" - различни същества в нематериален свят.

Материалите от по-старите клинични изследвания засягат и пациенти с шизофрения, мнозина от които са били затворени в психиатрични лечебници от години, понякога и от десетилетия Не са били особено словоохотливи, разсъдливи или общителни ДМТ им е бил даван в опит да се установи доколко породените от веществото състояния са подобни на шизофренията, а и дали те изобщо са податливи на въздействието му.

В изследване, осъществено от бившата лаборатория на Стивън Шара в Будапеща, един пациент казал следното след мускулна инжекция с голяма доза ДМТ: „Имах толкова странни видения но само в началото... Видях особени същества, май бяха джудже­та - черни и неспирно щъкащи наоколо."1

Американски изследователски екип също е давал ДМТ на па­циенти с шизофрения. От деветимата само една злочеста жена е била в състояние да опише преживяването си. След огромната мускулна доза от 1,25 мг/кг ДМТ тя споделила: „Попаднах в про­сторно място и те ми причиняваха болка. Не бяха хора... Ужасни са! Живеех в свят с оранжеви същества."2

Споменавам накратко тези факти, за да не реши някой с прене­брежение, че разказите на нашите доброволци са типични за вея-нията на „Новата епоха" през 90-те години. Молекулата на духа е разкривала невидими светове и техните обитатели на западната наука десетилетия преди началото на нашето изследване.

Ранната среща на Карл с форми на живот, подобно на негови­те видения за ДНК, описани в предишната глава, беше като увод към бъдещите далеч по-заплетени и подробни разкази на други доброволци. Карл беше 45-годишен ковач, женен за Елена за чието преживяно просветление ще прочетете по-нататък. Осем минути след инжектирането на голяма доза без обективиране той ни описа срещата:

- Много чудато. Имаше цял куп елфи. Бяха палави и свадди-ви и май четирима от тях се появиха встрани от участък на меж-дущатската магистрала, по който пътувам често. Те властваха на мястото, това си беше тяхна територия! На ръст бяха горе-долу колкото мен. Вдигнаха таблици, показваха ми някакви невероятно прекрасни, сложни, въртящи се геометрични фигури. Един от тях направи така, че да не мога да шавна. Изобщо нямаше спор кой кого контролира - всичко зависеше от тях. Искаха от мен да гледам! Чух кискане - елфите се смееха или бърбореха много бързо, сякаш цвърчаха.

В предишната глава научихме за преживяванията на Арън в тези невиждани светове. Да се върнем на първата му голяма доза ДМТ без обективиране. Десетина минути след инжекцията той ме погледна и започна:

- Първо видях поредица от образи, напомнящи за мандала, нещо като емблеми от стилизирани цветя. После някакво подо­бие на насекомо се навря право в лицето ми, рееше се над мен, докато дрогата започваше да ми въздейства. И тази твар ме из­смука от главата ми към открития Космос - не се съмнявах в това, виждах черно небе с милиони звезди.

Намирах се в зала като гигантска чакалня. Беше извънредно дълга. Почувствах се наблюдаван от това приличащо на насекомо същество и други като него. После престанаха да се интересуват от мен. Така стана - издърпаха ме в Космоса, за да ме огледат.

Арън обобщи срещите си с тези същества след голямата доза с двойно обективиране:

- Има зловеща нотка в този сблъсък с инсектоидни извънзем­ни, не особено приятна, нали? Не че отношението им беше „Ей сега ще се разправим с теб, скапаняко". По-скоро сякаш бях об­ладан. По време на преживяването имах чувството, че някой или нещо поема контрола. Все едно съм принуден да се защитавам от тях - не знам какви са, но е ясно, че присъстват. Аз ги забеляз­вам, както и те мен. Струва ми се, че си имат свои цели. Все едно да се залуташ в чужд квартал. Нямаш добра представа в каква култура си попаднал. Долавям, че са някак си далечни от нас.

- Ами елементът на уплаха? - подканих го аз. - Какво най-лошо биха могли да ти сторят, ако бъдат предизвикани да се нахвърлят срещу теб?

- Точно това е странното - чувството, че има и такава възмож­ ност.

В една от следващите глави ще разгледам физиологичните про­блеми, които се появиха у Лукас след сеанса с голяма доза. Тук обаче е интересно да цитирам откъс от писмото, което той ни изпрати няколко дни след преживяването:

„Нищо не може да ви подготви за това. Чувах някакъв звук като жужене. Започна тихо, но се засилваше и ускоряваше. Но­сех се нанякъде и изведнъж - бум! - под мен и малко вдясно имаше космическа станция. Чувствах край мен поне две присъ­ствия, от всяка страна по едно, насочваха ме към площадка. Осъзнавах, че има множество същества във вътрешността на космическата станция - приличаха на автомати, на андроиди, нещо като кръстоска между манекени, с каквито изпробват бе зопасността на коли при катастрофи, и онези щурмоваци от „Междузвездни войни". Само че бяха живи, а не роботи. Стори ми се, че носят шахматни шарки тук-там по телата си, особено по мишниците. Вършеха някаква обичайна техническа работа и не ми обръщаха внимание. Объркването ме обзе изцяло и отворих очи.

Точно в този момент пулсът и кръвното налягане на Лукас бяха подскочили до такива стойности, че стана почти невъзможно да бъдат отчетени от апаратурата.

В петнадесета глава ще се запознаем с преживения от Карлос шамански ритуал на смърт-прераждане при първата му голяма доза ДМТ без обективиране. По време на един от сеансите с голяма доза той срещна същества, които се опитвали да му помог- нат, за да се освободи от безпокойството:

- Светът беше напълно различен, със своя архитектура и месности. Видях там едно-две същества. Те дори имат пол. Кожата обаче не беше с телесен цвят. Общувах с тях, но времето не гаше. Бях толкова напрегнат и развълнуван, когато попаднах там. Искаха да ми помогнат да се справя с тревогата, за да по­стигнем връзка помежду си.

Гейб, за чието попадане в „детска стая" научихме в предиш­ната глава, почувствал още по-силно съпричастие и загриженост от страна на „духовете" по време на първия си сеанс с голяма доза ДМТ:

- Отначало ме обзе паника. После най-прекрасните цветове се сляха в същества. Имаше много същества. Те ми говореха, но без да издадат дори звук. По-скоро сякаш ме благославяха - ду­ ховете на живота ме благославяха. Казваха ми, че животът е до­ бро нещо. Първо ми се стори, че минавам през пещера или през тунел в Космоса, и то много бързо. Почувствах се като топка, запратена с все сила натам.

Мнозина доброволци след срещите с форми на живот из­разяваха много силно впечатление за размяна на информация от най-различен вид. Понякога се отнасяше за „биологията" на тези същества.

Крие беше 35-годишен търговец на компютри, женен, с изяве­ни художествени дарби - играеше в постановките на местен теа­тър. Беше употребявал психеделични дроги 50-60 пъти преди уча­стието си в нашите изследвания. Той се надяваше, че в сеансите с ДМТ ще бъде „тласнат в състояние на съзнанието, което търсех осем години чрез ЛСД, но досега само ми се мяркаше откъслечно".

Неговата голяма доза без обективиране беше „най-насърча­ващото преживяване, .откакто се помня". Без никакво усилие настъпило отделяне на съзнанието от тялото и той решил, че „ако смъртта е такава, значи няма за какво да се притесняваме".

Няколко седмици по-късно Крие дойде отново за изследване­то на прага на чувствителността. След първата доза свали наочниците и каза:

- Имаше много ръце. Опипваха очите и лицето ми. Малко ме объркаха. Индивидите бяха повече от един. Те ме разпознаваха.

Беше сякаш по-интимно. Отначало си помислих, че може да е заради наочниците, но изобщо не беше така!

Когато попълваше таблицата за оценка на впечатленията, той добави:

- За да стигна дотам, трябваше да мина през неблагоприятно пространство. Сякаш някакви остри нокти се опитваха да го бра­ нят.

В такова трудно утро с последователни дози той имаше нуж­да от подкрепа и аз се оставих да ме води интуицията:

-   Ако е нужно, остави се да те разкъсат, за да продължиш.

-   Разкъсването е част от посвещението на шаманите, нали? Долових присъствие като на дракон. И цветовете подхождаха - червено, златистожълто.

-   Цветовете могат да бъдат въведение, було, завеса. Макар че са толкова хубави, можеш да преминеш отвъд тях.

Опомняйки се от втората доза, той изглеждаше стъписай, едва намираше подходящи думи.

— Много щуро беше. Нямаше никакви цветове. Чувах при­вичния звук: приятно боботене. После се появиха три същества, три телесни форми. От телата им излизаха лъчи и пак се приби­раха в тях. Имаха вид и на влечуги, и на хуманоиди. Опитваха се да ми обяснят нещо, но не с думи, а с жестове. Искаха да надник­на в техните тела. Вгледах се навътре и разбрах размножаването - какво е преди раждането, прехода към тялото. Щом проумях какво ми съобщават, те не изчезнаха веднага. Останаха доста дълго. Присъствието им беше плътно, осезаемо.

-   Не си очаквал, че ще видиш подобно нещо...

-   Мъча се да програмирам преживяването и навлизам в него с представата какво ще видя, но просто не успявам. Въобразявах си, че дрогата е престанала да ми действа, а после - тряс! Виж­ дам три същества.

Стори ми се, че изпитва неловкост да говори за преживяване­то си. Съчувствах на недоумението му и вметнах:

- Наистина е странно.

- И още как! Когато махах наочниците, изобщо не бях сигу­ рен дали искам да ти разкажа.

Крие понесе третата доза без особени случки. Запази усеща­нията си за своето тяло, за пулсиращото сърце, за къркорещия от глад стомах.

В четвъртата доза се смеси съдържанието от предишните три и завърши с разнообразни особености, характерни за мистично преживяване:

- Те се опитваха да ми покажат колкото се може повече. Об­ щуваха чрез думи. Приличаха на клоуни, шутове, джокери или духчета. Бяха цяла тълпа и си вършеха дребните чудатости. При­ способих се. Бях невероятно спокоен, усещах, че съм попаднал в неописуемо мирно място. Имаше послание - получил съм дар, това пространство е мое и мога да отида там, когато пожелая. Трябва да се чувствам благословен, че имам форма, че живея. Това се проточи цяла вечност. Имаше сини ръце, трепкащи, по­ сле от ръцете изпърхаха хиляди неща. Помислих си: „Какво пред­ ставление!" Подейства ми целително... Това беше част от мен, а не нещо отделно. Уверих се, че няма да изчезне, че е мое, че е създа­ дена връзка. Всичко това беше жизненоважно за моето духовно развитие. Същото се опитвах да постигна с ЛСД, един вид сам да се посветя. Но с ЛСД успявах в някакъв смисъл, а в друг - не.

Още по-странни са историите за манипулации, повече или по-малко натрапени, извършени от формите на живот в нематериал­ните светове с нашите доброволци по време на интоксикацията им с ДМТ.

Джим, 37-годишен учител, беше от доброволците, които не споделяха особено охотно преживяванията си. По време на уча­стието му в изследването на прага на чувствителността обсъждах­ме проникването му отвъд ярките цветове - той признаваше, че го разсейват. Долавял, че зад цветовете има „същества", и аз го насърчих да провери дали наистина е така. След последната доза той подхвърли почти равнодушно:

- Отидох с тях, както ти предложи. Там имаше някакви кли­ нични изследователи, те проникнаха в съзнанието ми. Пъхаха в зениците ми нещо като дълги оптични нишки.

Това се случи, след като вече се бяхме отказали от прозрач­ната карта за измерване диаметъра на зениците, затова впечат­ленията му нямаха нищо общо със ставащото в стая 531. Попи­тах Джим как се е почувствал.

- Беше доста смахнато, но предположих, че е от самата дрога.

Джеремая, 50-годишен, беше сред най-възрастните ни доб­роволци. Наскоро се бе пенсионирал след продължила десети­летия служба във въоръжените сили и подхващаше коренно раз­личен етап в професионалния си живот - участваше в курсове за клиничен психолог-консултант. Освен това бе създал и тре­тото си семейство, а насред изследването на прага на чувстви­телността си направи пластична операция на лицето. Много деен човек.

В първите минути след голямата доза ДМТ без обективиране Джеремая нададе няколко възклицания на изумление. Засия, ус­михна се до ушите. Изглеждаше, че се забавлява чудесно.

- Бях в детска стая, високотехнологична, в която един-един- ствен Гъмби, висок около метър, се занимаваше с мен.3 Чувствах се като бебе. Но не човешко бебе, а бебе спрямо онези разумни същества, чийто представител беше този Гъмби. Той ме забеляз­ ваше, но без да ми отделя прекалено много внимание. Спокойна грижа, каквато изпитва родител, надничащ в кошарката, където се е излегнало едногодишното му дете. После чух разговор меж­ ду мъжки гласове. Някой от тях каза: „Той дойде."

Долових хода на еволюцията. Тези разумни същества бдят над нас. Има и надежда отвъд гадната бъркотия, в която сами се оп­литаме. Изобщо не бих могъл да променя преживяването. Нито можех да очаквам това, нито дори да си го въобразя. Пълна изне­нада! Опитах се да отвърна с обич, но беше глупаво. Бях в състоя­ние само да наблюдавам.

Последните изречения са особено любопитни, защото проти­воречаха на моята догадка, че срещата на Джеремая е създадена от въображението му, а не е „истинска" представа. Иначе той би успял да промени реакциите си. За него опитът му е изглеждал „глупав", защото непрекъснато е попадал в извънземна детска стая и подобна реакция му се е сторила нелепа.

Няколко месеца по-късно Джеремая получи своята доза от 0,4 мг/кг ДМТ с двойно обективиране. Щом минаха пет минути, той заговори:

- Този път беше много по-наситено от първата голяма доза. Сега е друг свят. Изумителни уреди. Неща като машини. Едно същество управляваше някои неща. Намирах се в голяма зала, то беше в друга част от нея.

Имаше една голяма машина по средата с кръгли разклонения, които почти се гърчеха - не като змии, а някак по-технически. Разклоненията нямаха отвори в краищата си. Плътни синьосиви тръби, може би от пластмаса? Струваше ми се, че машината ме преобразува, препрограмира. Един човек, доколкото успявах да го различа, стоеше пред подобие на пулт, гледаше данните или вършеше нещо. Той беше зает, вършеше си работата. Възприех някои от резултатите на машината, може би направо с мозъка си. Беше малко плашещо, почти непоносимо напрегнато. Всичко за­почна с виещо бръмчене.

В последния сеанс с двойно обективиране на Джеремая му се падна доза от 0,2 мг/кг - не толкова завладяваща, но несъмнено психеделична за него. Тази сутрин Джозет заместваше Синди, медицинската сестра на екипа.

Джеремая заговори десет минути след инжекцията:

- Имаше четири ясно различими същества, гледаха надолу към мен, сякаш лежах на операционна маса. Отворих очи да про­ веря не сте ли ти и Джозет, но не бяхте вие. Вече бяха направили нещо и наблюдаваха резултатите. Те са постигнали огромен напредък в науката и технологията. Мисля, че ми казваха: „Довиж­дане, не ни забравяй."

Джозет спомена, че част от описанието на Джеремая й напом­ня за някои нейни „особени" сънища, и ни разказа откъси от тях.

Той отговори:

- Ти ми описа сън. Това е истинско. То е напълно неочаквано за мен, свързано и обективно. Не е никаква метафора, а незави­ сима, устойчива действителност.

Джозет взе последната кръвна проба и излезе от стаята. Два­мата с Джеремая си отдъхнахме, че останахме сами.

- ДМТ ми показа истината - има безкрайно разнообразие в действителността. Възможността за успоредно съществуващи измерения е напълно реална. Може би истината не е толкова про­ ста като представите ни за планети на извънземни с техни особе­ ни общества. Твърде много съдим по себе си. Изобщо не ми при­ личаше на въздействие на дрога, по-скоро е като преживяване с нова технология.

Човек сам избира дали да бъде въвлечен или не. Процесите ще си продължат, дори да не им обърнеш внимание. И се връщаш не там, където си напуснал, а докъдето нещата са стигнали след предишния път. Не е халюцинация, а наблюдение. Когато съм там, аз не съм упоен. Умът ми е ясен, разсъждавам трезво.

Сеансите на Димитри допълват темата за пробите и експери­ментите, извършени с доброволците, щом молекулата на духа ги пренесеше в нематериални светове. Димитри беше от гръцки про­изход, започна участието си в нашите изследвания 26-годишен. Живееше с Хедър, за чиито преживявания в невижданите свето­ве прочетохте в дванадесета глава. Той беше писател и редактор, освен това опитен и упорит изследовател на вътрешния космос. Пушил ДМТ около 60 пъти, вземал ЛСД „стотици пъти", кета-мин - 50-100 пъти, МДМА - 30 пъти.

Когато влязох в стаята при него, Димитри каза безгрижно:

- Не се вълнувам много. Знам, че тази доза е малка.

- Да почакаме до утре - отвърнах аз.

Десет минути след инжектирането на малката доза Димитри промълви:

- Беше твърде психеделично в сравнение с очакванията ми.

На другия ден ни посетиха д-р В. и неговият помощник г-н У, които работеха в Националния институт по наркомании - орга­низацията, която финансираше моето изследване. Д-р В. подгот­вяше проект за лечение на наркомани с африканския халюцино-ген ибогаин. Искаше да види въздействието на силна психеде-лична дрога, давана в клинична обстановка. А г-н У. беше един от онези, които ми помогнаха най-много да се провра през лаби­ринта от закони и забрани, за да имам ДМТ с медицинска чисто­та. С удоволствие щях да споделя с него резултатите от съдейст­вието му.

И Хедър, приятелката на Димитри, беше с нас този ден. Ста­нахме общо шестима и стая 531 се препълни.

Почти незабавно след края на инжекцията Димитри започна да диша дълбоко и ускорено. Непрекъснато въздишаше и се про­зяваше, сякаш се бореше с психическо напрежение. На деветата минута помоли за малко вода. Щом си овлажни устата, заговори:

-   Чувствам се като при лек шок. Доста ме тресе.

-   Ето ти одеяло.

-   Така е добре.

-   Не забравяй да дишаш равномерно. Освобождаваш много енергия.

-   Първо усетих парене в гърлото. После чух гръмко бучене. То започна да ме поглъща. Отпуснах се в него и... буф!

Стори ми се, че съм в лаборатория на извънземни, на болнич­но легло като това. Беше нещо като площадка за кацане или сбо­рен пункт. Там имаше същества. Опитвах се да осъзная какво става. Караха ме нанякъде. Не ми изглеждаше напълно чуждо с изключение на техните цели, доколкото ги долавях. Пространст­вото беше триизмерно. Очаквах твари като в анимация, все едно някой рекламира ЛСД, но само си казах „Олеле!". Изобщо не приличаше на никое досегашно преживяване с ДМТ.

Бяха ми подготвили място. Не бяха изненадани като мен. Всичко беше невероятно различно от психеделичното „отнасяне". Успя­вах да обръщам внимание на подробностите. Едно главно същест­во като че ли ръководеше всичко. Другите му бяха помощници.

Включиха някаква сексуална схема и ме обля невероятна ор-газмена енергия. Изскочи смешно табло и жълта светлина пока­за, че със съответната система или набор от системи всичко е наред. Проверяваха как функционирам. Когато започнах да се опомням, неволно си помислих „пришълци". Толкова съм разо­чарован, че не говорих с тях. Бях объркан и стъписай. Знаех, че ме подготвят за нещо. Някак си ми беше ясно, че имаме задача. Трябваше да ми показват разни неща. Те обаче чакаха да опозная обстановката, движенията и езика в това пространство...

А за мен атмосферата в стаята беше сюрреалистична. Щеше да се пръсне по шевовете от толкова хора и този твърде странен раз­каз. Надявах се, че д-р В. и г-н У се владеят. Питах се дали следва­щата седмица още ще имам финансиране или пък ще го удвоят.

- Изобщо не беше като при отвличанията от НЛО, за които съм чувал. Тези същества се държаха приятелски. Едно от тях ми беше близко. То се канеше да ми каже нещо или аз на него, но не постигахме връзка. Преливах от обич към тях. Тяхната работа определено имаше нещо общо с моето присъствие там, но точно какво - остана си загадка.

Да завършим тази глава с една от най-стъписващите намеси спрямо доброволец от страна на тези същества в други светове. При преживяването на Бен те не само го изучаваха, а и постави­ха нещо в тялото му.

Бен беше 29-годишен, наскоро се бе преместил от Сиатъл. За десетина години бе сменил над тридесет работни места. С Крие, за чиято среща със същества прочетохте преди малко, бяха стари приятели. Присъствието на Бен не оставаше незабелязано - съвсем късо подстригана коса, мускулесто телосложение, рязка прямота. Той дейно търсеше новости и промяна, затова няма нищо чудно, че като причина за участието си в изследването написа: „Аз съм търсач, очаквам преживяването да бъде интересно."

Както и при Димитри, малката въвеждаща доза ДМТ подей­ства сравнително силно на Бен. Високата му чувствителност към дрогата послужи като предупреждение, че на следващия ден ве­роятно ще се сблъска с едно от най-потресаващите психеделични преживявания.

Макар и да беше леко напрегнат на другия ден, Бен очакваше с нетърпение голямата доза. Отделих повечко време за подготов­ката му, посъветвах го да диша дълбоко, докато ДМТ навлиза в организма му. Бен се постара да спази съвета ми. После дишане­то му се успокои, очевидно попадна под въздействието на дрога­та. На третата минута по шията му изби слаб обрив - това се случи и на още неколцина доброволци, които после ни разказаха смайващи истории.

На осмата минута няколко спазми разтърсиха цялото му тяло и той се прокашля. Успокои се с широка усмивка на лицето. Мълча 36 минути, по-дълго от повечето други участници.

- Започна със звук като трептене на силно опъната тел Бяха четирима или петима. Веднага ме наобиколиха. Колкото и налуд­ничаво да звучи, приличаха на кактуса сагуаро. Гъвкави, прели­ващи се, геометрично правилни кактуси. Не бяха плътни. Не бяха доброжелателно настроени, но не бяха и злонамерени. Изучава­ха ме много усилено, сякаш знаеха колко малко време имат. Ис­каха да знаят какво правя там. Не им отговорих. Те си знаеха. Щом решиха, че съм добре, заеха се пак със своята работа.

Отворените му очи гледаха изцъклено в тавана. Май не мо­жеше да проумее какво го е сполетяло току-що.

- Знам, не можеш да повярваш. Ние също, но и това се случва.

Бен продължи на пресекулки, като че ли не беше сигурен как­во иска да ни разкаже:

-  Усетих как вкарват нещо в лявата ми предмишница, ето тук - седем-осем сантиметра преди татуираната верижка на китката ми. Беше дълго. Не се опитваха да ме успокоят при вкарването на сондата. Просто работеха.

-  Ти уплаши ли се? - попита Лора.

-  Може би в началото, защото изобщо не обърнаха внимание на моето отношение. Когато ме налетяха, повече се обърках, а не се уплаших. Един вид „Ей, какво става тук?!". И толкова. Ня­ мах никакво време да кажа: „Кои сте вие, по дяволите? Я ми се представете!".

Има изненадващи и забележителни съвпадения в разказите на доброволците за контакти с нематериални същества. Звуците и вибрациите се засилват, докато сцената почти експлозивно се пренася в „извънземната" обстановка. Доброволците се озова­ват върху легло или на площадка за кацане, в изследователска обстановка или зала с високотехнологично оборудване. Същест­вата с развит разум от този „друг" свят проявяват интерес към участника в изследването, изглеждат подготвени за появата му и не губят време, преди „да се захванат с работата". Може да има едно същество, което явно ръководи останалите. Доброволците често споменават за емоционалната страна на отношението - обич и грижа или отчужденост.

„Работата" изглежда се състои в проучване, преглед, вземане на проби и дори преобразуване на съзнанието и тялото на добро­волеца. Понякога първо е проучването, а след удовлетворител­ния резултат има друго взаимодействие. Съществата освен това се опитват да общуват с доброволците, като им предават инфор­мация с жестове, телепатия или зрителни образи. Целта на кон­такта е неясна, но неколцина участници в изследванията са доло­вили добронамерен опит от страна на съществата да ни усъвър­шенстват индивидуално или като разумен вид.

Аз бях озадачен и стъписай от самия брой и твърде странния характер на тези разкази. Моите грубовати и кратки реакции в тази глава очевидно показват в какво затруднение се намирах. Отначало се опитвах да не падам в капаните на какъвто и да е модел за търсене на обяснение нито заради себе си, нито заради доброволците. След известно време обаче всички осъзнавахме потребността да потърсим смисъла в този вид сеанси.

Като клиничен психиатър-изследовател обмислих идеята, че честотата и съвпаденията в тези разкази, както и силното впечат­ление за действителни случки, насочват към биологично обясне­ние. Ние активизирахме някакви еднозначно реагиращи центро­ве в мозъка, които явно причиняваха видения и чувства в съзна­нието. Иначе как е възможно толкова хора да говорят за почти едни и същи преживявания: приличащи на насекоми или влечуги същества?

Смятах, че тези преживявания са халюцинации, макар и нео­бикновено сложни - просто продукти на мозъчната биохимия, породени от „халюциногенната" дрога като при сън наяве. Очи­те на неколцина доброволци наистина се въртяха при големи дози ДМТ както при бързия сън, когато има съновидения. Може би ДМТ въздействаше по подобен начин в будно състояние.

Участниците в изследванията упорито възразяваха срещу би­ологичните обяснения, защото те принизяваха техните потреса­ващи, последователни и неподлежащи на отричане преживява­ния. Как да повярват, че късчета мозъчна тъкан при активизира­нето си им представят срещи с различни същества, експеримен­ти и препрограмиране? Предположението за сън наяве също не удовлетвори желанието им за смислено обяснение, което съот­ветства на преживяното. Мнозина дори започваха разказите си с думите: „Това не беше сън" или „Не бих могъл да си го измисля, дори да исках".

На малко по-абстрактно равнище опитах с психологическо обяснение - преживяванията са символи на нещо друго: жела­ния, страхове или нерешени конфликти. Само че и със „символ­ното" обяснение не постигнахме по-голям успех. Как подобнипреживявания изразяват неосъзнати психични теми като потис­ната агресивност или стремеж към зависимост?

У някои доброволци стремежът да се намери логика в твърде чудноватите сеанси беше почти академичен по своята сдържа­ност: „Всичко е от дрогата." У други обаче желанието беше не­утолимо. Как е възможно да им се случи това? Дали са си въоб­разявали? Как бе успяло тяхното въображение да им разиграе сценарий, който им се струва по-действителен, отколкото света наяве? Но ако всичко това е „истинско", как да продължат живо­та си със знанието, че и в момента съществуват множество неви­дими светове, обитавани от разумни форми на живот? И кои са тези същества? Каква е връзката им с доброволците, след като веднъж са осъществили „контакт"?

В един момент реших да огранича претенциите на своя ре-дукционистки, материалистичен подход „Аз знам какво е". Не че и това ми помогна да приема по-леко разказите, които чувах. Но поне вече не рискувах да влоша положението, като вместо обяс­нение представям преживяванията на тези хора като нещо друго. Тълкуването, обясненията или подценяването обикновено под­тикваха доброволците да се затварят в себе си и да мълчат, а аз знаех, че ще пропусна ценни и важни части от историите им, ако не ги насърчавам да говорят.

Затова си позволих следния експеримент - реших да се държа, сякаш световете, посетени от доброволците, и техните обитате­ли са реални като стая 531, болничното легло, медицинската сес­тра и мен. Така имах свободата да реагирам с повече съпричас-тие, за да видя накъде ще поемем. Стана възможно и да обмис­лям други подходи за анализ на стряскащо съвпадащите разкази на участниците в изследванията.

Все пак постоянно се чувствах неловко от тези свои реакции. Започнах да се питам дали и аз не изпадам в някаква психоза.

Това беше проблем и за доброволците. Щом чуха истории, подобни на своите, от другите участници в проекта на приятел­ските ни събирания след изследванията, неколцина решиха да образуват ДМТ-група за взаимна подкрепа и да се срещат веднъж на месец-два. Какви бяха подбудите им ли?

-   Не мога да говоря с никой друг за тези неща.

-   Никой не би ме разбрал. Твърде необичайно е.

-   Искам да напомня и на себе си, че не полудявам.

 

Контакт през булото II

В тази глава са описани два от най-сложните случаи на кон­такт със същества по време на изследванията в Ню Мекси­ко. Макар да са подобни на разказите, които прочетохте в пре­дишната глава, те се отличават по множеството подробности, както и по голямото въздействие върху личностите на добровол­ците - Рекс и Сара. Техните истории показват колко далеч ДМТ може да ни отведе в светове и гледки, които дори не бихме успе­ли да си представим с помощта на въображението. Именно тези сеанси бяха кулминацията в абсолютно неочакваната и разтърсва­ща поредица от преживявания.

Освен това ме объркаха и накараха да се замисля накъде ни води молекулата на духа. В този етап започнах да се питам дали със своя проект не затъвам в непосилно за мен начинание. Пора­ди характера на преживяванията моите субективни модели на съзнанието, мозъка и действителността започнаха да ми изглеж­дат твърде ограничени, за да се вмести в тях същността на онова, което сполетя хора като Рекс и Сара. Започнах и да се съмнявам доколко сме способни да подкрепяме, разбираме и помагаме на нашите доброволци да включат в представите си тези преживя­вания. Нима отваряхме някаква „кутия на Пандора"? Как щеше да продължи животът на доброволците, след като се потопиха в толкова необяснима, но неоспорима за тях реалност? Какво да им кажем, за да облекчим недоумението им?

Сара и Рекс се включиха в проекта за ДМТ повече от две години и половина след началото му. Дотогава вече свикнахме, макар и нелеко, с разказите на доброволците за разумни форми на живот. Ако тези сеанси бяха протекли по-рано, едва ли щяхме да ги подкрепим душевно толкова успешно, а и сигурно не бихме научили всички подробности.

Може би сеансите на Рекс и Сара бяха необичайни, защото и двамата бързо се отърсиха от изумлението и потреса, когато мо­лекулата на духа за броени мигове им отвори широко вратата към невиждани светове и ги запозна с обитателите им. И двамата бяха преживели всякакви трудности, имаха забележителна спо­собност да разсъждават хладнокръвно в най-смайващи и плаше­щи обстоятелства. Дори в подобно положение се опитваха да научат колкото се може повече, без да пренебрегват нищо.

Когато пожела да участва в изследването, Рекс беше 40-годи-шен. Учил в колеж, но недостигът на пари и липсата на дом го принудили да се откаже. Изпаднал задълго в депресия след раз­вод още в младежките си години. Въпреки несгодите беше съхра­нил емоционалното си равновесие, затова не се притеснявахме как ще се справи със сеансите.

Той изглеждаше корав мъжага, но се държеше много по-бла­го, отколкото бихте очаквали от човек с такава външност. Усъвър­шенстваше майсторлъка си в дърводелството, беше спечелил и няколко местни литературни награди. Убежденията му клоняха към религиозното учение Уика, практикувано от ориентирана към природата общност.

Ето и причините Рекс да участва в изследването: „Искам да опозная възможностите на съзнанието, природата на действителността и на привидността, както и на връзката ни със света и с Бог. Надявам се поне да опозная по-добре себе си."

Той реагира изненадващо силно на първата малка доза ДМТ без обективиране и предвидих, че на другия ден го чакат фантас­тични преживявания. Пет минути след инжектирането на малка­та доза Рекс заговори:

- Чувах звук като бръмчене. После изведнъж долових присъ­ ствието на един или много извънземни, смътно приличащи на хора. Около тях се виеха цветни ивици и открояваха силуетите им. Като се знае какво обичам да чета, очаквах да зърна някакви горски духчета, а не такива същества. Леглото се въртеше и кла­ тушкаше, беше ми неудобно и тревожно. Нещо ме стягаше в гърдите. После това усещане се превърна в присъствие на извънземния. Помъчих се да установя контакт и да се отпусна. Съществото обаче владееше положението много повече от мен. Интересуваше се и от мен, и от моя страх.

Досещах се, че на следващия ден му предстои може би ката­строфален за него сблъсък със съществата, които току-щр срещ­на. Реших, че най-честно е да го предупредя, като се възползвам от опита, натрупан с други доброволци. И все пак ми прозвуча странно, когато изрекох:

- Те наистина като че ли се интересуват от хората, от техните чувства.

-   Страхотно - с пресилено нехаен тон отвърна Рекс.

-   Подготви се да те направят на парчета утре. Знам, че преду­ преждението ми е прекалено мрачно, но ми се струва, че ти пред­ стои голямо сътресение.

На другата сутрин се събудих изнервен. Щеше ли да издържи Рекс? И двамата се бяхме стреснали от реакцията му към доза, представляваща само една осма от днешната.

Веднага подхванахме делово разговора.

- Като се замисля, най-много се боя от виенето на свят, от гаденето - сподели той.

Неговите думи ми напомниха за един тибетски похват в ме­дитацията, който научих много години по-рано. Състои се в не­спирно повтаряне на простия въпрос „Това ли съм аз?". Какъвто и отговор да си дадете - „моето тяло", „моята работа", „моите отношения", важното е пак да се попитате „Това ли съм аз?". Първия път започнах да се отърсвам от всичко - тялото, съзна­нието, личността, възгледите, чувствата. Толкова се разстроих, че изтичах навън от залата и повърнах.

Чудех се дали нещо подобно не се случва и с Рекс.

-  Понякога гаденето и виенето на свят са свързани с нещо, което не искаш да признаеш пред себе си - скрито надълбоко, но очевидно. Има ли нещо важно за теб през последните дни, за ко­ ето се опитваш да не мислиш?

-  Скъсах с приятелката си преди около шест седмици и й се обадих тази сутрин. Не знам дали беше чак толкова добра идеята да се разделя с нея.

-  А какъв беше бракът ти?

-  Поставиха й диагноза параноична шизофрения. Тя беше същински ужас. Причини ми страшни мъки.

Време беше за скок, опитах се да го насоча:

-  Дали в известен смисъл у теб няма страх от обвързване, защото то е означавало, че с теб е злоупотребявал абсолютно луд човек?

-  Да. - Той направи връзката. - Освен това се боях от теле­ сната реакция към дрогата - да не ми стане зле и да не умра от алергичен пристъп към нея. Все се питах дали не съм алергичен към веществото, щом усещах такова стягане в гърдите и главата.

Настоях да върна Рекс към чувствата му, не към символните реакции на неговото тяло към тях:

-Проблемът за обвързването е важен. Струва ми се, особено държиш на увереността, че към теб ще се отнасят с разбиране, а няма да се гаврят, когато ти е най-трудно.

Задълбахме още малко в това. След половин час Рекс изглеж­даше далеч по-спокоен, само че моят стомах се присвиваше и ми се виеше свят. Значи той се бе освободил от страха, а аз го поех. Казах му, че може би вече е добре да започнем. Повървях енер­гично по коридора отвън, докато се поободря.

Рекс не помръдваше в първите минути след инжекцията. На седмата минута по шията му започна да избива обрив. Лора по­сочи антихистаминовия разтвор, който имахме подръка, в слу­чай че обривът се разпростре по тялото или белите дробове се затруднят. Оказа се, че Рекс наистина е свръхчувствителен. Той като че долови нашата загриженост, протегна лявата си ръка и Лора я хвана.

Десет минути след инжекцията Рекс свали наочниците от ли­цето си и заговори:

- Когато започнах да се отнасям, навсякъде около мен имаше същества като насекоми. Очевидно се опитваха да стигнат с мис­лите си до мен. Аз се борех, не исках да забравям кой съм. Кол­кото повече усилия влагах, толкова по-демонични ставаха те, нахлуваха в психиката ми. Постепенно отслабвах контрола върху части от себе си, не можех да задържа всичко наведнъж. Но все още се вкопчвах в идеята, че Бог е всичко, че Бог е любов, затова се предавам на неговата любов, защото изобщо не се съмнявах, че умирам. Примирих се със смъртта и с разтварянето в Божията любов, а онези подобия на насекоми започнаха да се хранят с душата ми, поглъщаха чувствата на обич и примирение.

Не беше като с ЛСД. Всичко ме притискаше наоколо, а с ЛСД имах впечатлението за простор. Сега нямаше никаква представа за пространство. Всичко беше наблизо. Нищо подобно не съм виждал. Те се интересуваха от емоциите. Не пусках последната си мисъл, че Бог е любов, а те казаха: „Дори тук ли? Дори тук?" Аз им отвърнах: „Да, разбира се." И в същото време аз се любех с тях, а те пируваха с обичта ми. Не знам дали тези същества бяха мъжки, женски или някакви други, но всичко беше крайно чуждо, макар че не беше неприятно. Изпълних се с увереност, че те манипулират моята ДНК, променяха структурата й. Тогава започна да избледнява. Те не искаха да ме пуснат.

Спомних си множеството предишни разкази и вметнах:

-   Да, те се интересуват от нас и нашите чувства. И наистина не искат да ни пуснат да се връщаме.

-   Самото напрежение, силата на преживяването беше почти непоносима. Колкото повече се борех, толкова по-зловещи ста­ ваха онези форми. Май ще се нуждая от психотерапия след този сеанс - секс с насекоми, що за чудо!

Все още не се отказвах от опитите си да намеря психологиче­ско обяснение и подхвърлих:

- Това са твоите страхове, твоите ограничения. Рекс не се хвана на въдицата.

- Може би, но не съм убеден. Това беше общуване без думи, по-скоро телепатично общуване.

И 28 минути след инжекцията не можех да преценя дали се е „върнал" напълно.

-   Сега как си?

-   В момента ли? Сякаш тялото ми не е съвсем мое. През него още протича нещо от другото измерение. Чувствам, че нещо друго е проникнало в мен.

-   А емоционално?

-   Изпаднал съм в лека еуфория.

-   Радваш се, че си жив?

Той се разсмя и погледът му се проясни.

- Да! Радвам се, че съм жив!

Както се случваше често, попълването на таблицата за оцен­ка на впечатленията помогна на Рекс да запълни някои пролуки в описанието.

- Въпросът дали съм бил „упоен"... не знам как да отговоря. Запазвах умствените си способности. Бях в състояние да наблю­ давам. Не се чувствах „надрусан" или „отнесен". Това просто ми се случваше.

Рекс дойде и за няколко сеанса в пилотното изследване с пин-долол. Отначало получаваше доза ДМТ. Когато въздействието отслабнеше, давахме му орално доза пиндолол, а после същата доза ДМТ след 90 минути. В този момент пиндололът би трябва­ло да въздейства максимално върху рецепторите за серотонин.

Дозите от 0,05 и 0,1 мг/кг ДМТ без и с пиндолол минаха срав­нително спокойно. Използвахме времето, за да обсъждаме него­вия сблъсък с поглъщащите го насекоми при голямата доза.

- Сега долавям, че има още нещо, до което не мога да стигна във всекидневния си живот. Може би е заради впечатлението, че съм осъществил контакт с извънземни. Май го очаквам и във всекидневието. Надявам се на това. Знам, че е възможно.

Нямаше как да не го попитам:

- Що за секс преживя с извънземните? Как би го определил - като самия акт, като чувство или нещо друго?

- Беше положително чувство, сгряващо. По-скоро като състо­ янието след секс - чувствах се по-жив, по-буден.

След това Рекс дойде за две дози от 0,2 мг/кг ДМТ - без и с пиндолол. Преживя умерено въздействието на първата доза.

- Досещам се, че силното пулсиращо бръмчене и вибрациите са опит на тези същества на ДМТ да се свържат с мен. Те бяха там и правеха нещо с мен, експериментираха. Видях зловещо лице, но после едно от тях някак си се опита да ми вдъхне спокойствие. След това пространството около мен се отвори. Имаше същест­ ва и машини. Всичко се намираше на равнина сред черно прост­ ранство. Ярки психеделични цветове очертаваха съществата и машините. Равнината се простираше в безкрая. Те споделяха всич­ ко с мен, искаха да го видя. Имаше женско същество. Стори ми се, че умирам, тогава тя се появи и ме успокои. Съпровождаше ме, докато разглеждах машините и съществата. Когато бях с нея, изпитвах дълбок покой и безметежност.

Зарадвах се, че той най-после намира подкрепа в своето „от­насяне" с дрогата.

-  Най-сетне имаш приятел!

-   Да. Главата й беше удължена. Струва ми се, че онези пазачи ми пречеха да я видя.

Опитах се да тълкувам преживяванията му психологически и подсказах:

- Пазачите са нещо вътре в теб. Те са онова, което ти пречи да видиш какво има наоколо.

Също като предишния път в гласа на Рекс прозвуча лек укор.

- Знам, че е така, но май не е само това. Наистина приличат на пазачи, на стражи пред портата. - Той продължи: - Направо ме заливаха с информация, но за мен беше прекалено напрегнато. От лицето на съществото, което се стараеше да ме насърчи, излизаха лъчи жълта психеделична светлина. Тя се опитваше да общува с мен. Стори ми се загрижена и за последствията, които понасях от техните опити.

Имаше нещо, очертано в зелено, точно пред мен. Въртеше се, вършеше някаква работа. Останах с впечатлението, че тя ми по­казваше как да боравя с това нещо. Донякъде приличаше на компютърен терминал. Убеден съм, че тя искаше да ме научи как да общувам с нея чрез устройството. Аз обаче нищо не проумявах. Подновихме сеансите след час и половина. Вече знаех, че до-от 0,2 мг/кг ДМТ, съчетана с пиндолол, може да се окаже ^най-силното психеделично преживяване в живота на Рекс. Пре-яупредих го:

-   Предишният сеанс с тази доза беше много напрегнат, този иът може да е дори непосилно. Готов ли си?

-   И още как!

Две минути след инжекцията кръвното налягане на Рекс беше върде високо - 180/130, дадох знак на Лора да го провери отно-след минута. Оставаше високо, а пулсът се забавяше - нор-«ална физиологична реакция, с която организмът предпазваше розъка и другите органи от рисковото налягане. Рекс обаче из-кеждаше добре.

На дванадесетата минута той свали наочниците, имаше по­тресен вид:

-   Твърде особено усещане. Все едно съм легнал във вана с гореща вода.

-   Прекалено топло ли ти е?

-   Ами... Малко. Повече ми се дреме. Всичко ми изглеждаше странно в онази зала. Връхлетя ме изведнъж. Мислех си, че ще се проточи вечно и никога няма да свърши. Бях на същото място, всичко се открояваше в неонова светлина. Намирах се в гигант­ ски, безкраен кошер. Навсякъде имаше разумни същества, по­ добни на насекоми. Това беше свръхтехнологичен свят. В един момент усетих, че по цялото ми тяло пада нещо влажно. Всичко там беше много дружелюбно. Не вярвам да съм изгубил съзна­ ние, но не мога да възстановя цялата картина. - Той се зазяпа озадачено в тавана. - Съжалявам. Не помня.

- Всичко е наред. Ти се върна. Само това има значение. - Рекс се бореше с думите.

- Тя пак беше до мен. Долавях същите пулсиращи вибрации. Те искаха да се присъединя към тях, да остана с тях. Изкушавах се.

Гледах коридор, който се простираше в безкрая. Може би там нещо ми се губи. Бръмченето и калейдоскопичната смяна на об­разите бяха силни и продължиха много. После се освободих и попаднах в кошера. Помагаше ми друго същество, не предишно­то. Беше извънредно интелигентно. По нищо не приличаше на хората. Не беше пчела, само напомняше за пчелите с външност­та си. Развеждаше ме из кошера. Държеше се много дружелюб­но, в целия кошер долавях приветлива чувствена енергия. Досе­щах се колко е хубаво да живееш в такава атмосфера на обич и чувственост. Съществото ми каза, че в това е и нашето бъдеще. Не знам защо го каза, какво означаваше и дали това наистина е добре. Докато въздействието отслабваше, все си повтарях: „Ис­кам да запомня, искам да запомня." Но не можах.

Къде се пренесе Рекс? Кои бяха подобните на насекоми съще­ства с толкова изострен интерес и сложно отношение към него -хем го поглъщаха, хем го обичаха и се грижеха за него? Опитите да му предложа психологично обяснение на преживяването про­сто бяха отхвърлени както от мнозина други доброволци.

Рекс приемаше спокойно преживяванията си, той ги включи в усилията си да разбере своите все по-богати на символи сънища, които започнаха оттогава. Зае се да чете по-сериозно за психеделичните растения и шаманизма.

Сара беше 42-годишна, когато започна участието й в изслед­ването на ДМТ. Живееше с втория си съпруг Кевин, малкото им дете и двете й деца от предишния брак. Пишеше на свободна прак­тика и завършваше институт.

Тя бе преживяла вероятно най-тежката депресия сред всички доброволци, на двадесет и няколко години взела свръхдоза от предписаните й транквизилатори. Две седмици била на принуди­телно лечение след опита за самоубийство, вземала антидепре-санти няколко години след това. Въпреки това когато поиска да участва в проекта, от цяло десетилетие поддържаше отлично състояние на духа без никакви лекарства и беше сред най-урав­новесените и проницателни доброволци.

Сара сподели с нас, че веднъж в детството й я навестил „ан­гел", когато била с много висока температура, а сега имала „духове-наставници", с които общувала в търсене на съвет и подкрепа. Смяташе се за „по-чувствителна от повечето хора към целебните и парапсихичните енергии". Сара принадлежеше към религията Уика също като Рекс, двамата се познаваха от тази общност.

Тя пожела да участва в изследванията „за по-добро вникване в себе си и разширяване обхвата на съзнанието, както и с надеж­да да разбере по-добре себе си и връзката си с Вселената и неви­димите светове". Страхуваше се от „потъване в бездната и от липса на смелост за изправяне срещу предизвикателството".

 

Преживяванията й с малката доза бяха типични за добровол­ците - приятно отпускане и очакване. Това, което й се случи оба­че на следващия ден с голямата доза, беше всеобхватно и задълбо­чено. Да се запознаем с бележките й, които тя ми изпрати седми­ца след това утро:

„Рик ми каза: „Добре, започваме след 15 секунди." Усещах ръка­та му в своята като успокояваща последна връзка с действител­ността. Опитах се да броя ударите на сърцето си. Стигнах до три.

Чувах звук като бръмчене, премина във фучене и аз бях изхвърлена от тялото си с такава скорост и сила, сякаш се понесох със светлината. Цветовете бяха агресивни, ужасяващи. Стори ми се, че ще ме погълнат. Приличаше на някакъв конвейер, насочен право към космически дисков трион. Уплаших се страшно. Почув­ствах се самотна. Залутах се безнадеждно. Как да опиша чувство­то, че съм единственото живо същество във Вселената?

Чувах високо пеене като ангелски гласове, но то не ме уте­шаваше. Гласовете звучаха съвсем безлично, не се интересуваха от мен, а бяха само част от шума на пренасянето през вселенска­та пустош. Все едно се връщах от живота в материално тяло към живот просто като енергийна форма. Същността ми остана сама в безкрая, върна се в етапа на живота, когато душите чакат да се въплътят. Попаднах в място, където няма материални форми на живот, само цветове и звуци. Пеещите ангели ме наблюдават, но не ме успокояват. И въпреки това се върнах с невероятно чувст­во за Любов.

Мъжко присъствие се опита да установи контакт с мен, но не го разбирам. Питам със съзнанието си: „Какво?" Отговорът е неясен. То (той) се старае да ми обясни,че ще видя нещо. Но как­во? Аз питам: „Как ще го позная, когато го видя?" Присъствието повтаря, че ще видя нещо. Дали е при светлината на хоризонта, която виждам в безпределната тъма? Чува се могъщо бучене. То се смесва с гласа. Връщам се. Гласът е изчезнал.

Отначало лицето ми сякаш се втвърдява, вече е плътно. Усе­щам, че маншетът на апарата за кръвно налягане се стяга. Тялото ми отново е цяло и знам, че съм се завърнала напълно. Махам наочниците. Обръщам глава и виждам Кевин. Какво прекрасно облекчение!"

Сара дойде да участва в изследването на прага на чувстви­телността. Да се запознаем с бележките й от този необикновен ден. Общо взето, не е необходимо да добавям почти нищо от соб­ствените си записки.

Първа доза:

„Първото пътешествие беше гъмжило от въртящи се цвето­ве. Боях се, но си повтарях: „Отпусни се, приеми." После видях такава сцена, че мога да я оприлича само на казино в Лае Вегас -неспирно проблясващи и бягащи цветове. Сериозно се разоча­ровах. Очаквам духовно проникновение, а ми се изтърсва Лае Вегас! Но преди чувството да се е засилило, „полетях" нататък и видях представление на клоуни. Приличаха на играчки или на анимационни герои. Не можах да сдържа смеха си. Отначало малко се смущавах от това, но се смях на глас, докато ги гледах.

Рик ми каза, че клоуните били често срещано преживяване. Дори попита: „О, значи и ти видя клоуните?", сякаш са му стари приятели. И добави: „Да, забавни са." Уплахата ми попремина."

Втора доза:

„Този път агресивните въртящи се цветове бяха почти при­вични. Изведнъж в шарките се появи пулсиращо „същество". Опитваше се да ме подмами да тръгна с него. Отначало не скла­нях, защото не знаех как да намеря пътя за връщане. А докато се престраша да отида с него, вече усещах как отслабва въздействи­ето на дрогата, не бях достатъчно „отнесена", за да го последвам. Казах му: „Сега не мога да дойда с теб. Виж, искат да се върна." Не ми се стори, че то се обиди, дори ме „изпрати", докато не долових, че е стигнало до границата на достъпното за него. Май се сбогуваше с мен. Завръщането в тялото беше бавно, не ми се искаше да свалям наочниците. А когато го направих, очите на всички бяха толкова искрящи!"

Знаех, че Сара е на прага на някакъв пробив, но силната й реакция към цветните халюцинации я задържаше.

- Можеш ли да спреш преди контакта с цветовете? Не зависи от теб да ги виждаш, това е ясно, но се опитай да не реагираш на тях.

Тя ме попита:

-  Дали е по-добре да се надявам и да очаквам нещо, например пак да видя онова малко, пулсиращо, сияещо същество?

-  Най-добре е да нямаш стремежи, защото ако не се случи, реакцията ще бъде отрицателна. Просто почувствай тялото си върху леглото и се опитай да опразниш съзнанието си от мисли.

Сара кимна, изглеждаше изтощена.

Трета доза:

„Осъзнах, че Рик е прав - най-напрегнатите моменти в пъте­шествието бяха при оплитането ми в цветовете. Този път бързо префучах „от другата страна". Попаднах в тъмна пустош. Внезап­но се появиха същества. Бяха закачулени, виждаха се само силуе­ти. Зарадваха ми се. Помогнаха ми да разбера, че и преди са се свързвали с мен като индивид. Сториха ми се доволни, че сме от­крили този начин да постигаме контакт. Почувствах се като търсач на духовното, който е свърнал съвсем встрани от пътя и вместо да стигне до духовния свят, се е стоварил на друга планета.

Искаха да научат повече за нашите материални тела. Обясни­ха ми, че хората съществуват на много равнища. Трябваше да възстановя връзката с тялото си навреме, преди измерването на кръвното налягане и кръвната проба. Сякаш те, а не Лора, получи­ха информацията и ми бяха благодарни, че правя това за тях. Имах­ме нещо общо помежду си. Те ми казаха „да се потопя в покоя".

Усещах как се отдалечавам, докато дрогата преставаше да ми действа. Тогава видях неща от техния свят, които изобщо не мога да опиша. Сетих се как коренните жители на южните острови в Тихия океан отначало забелязвали само малките лодки на капи­тан Кук, но не и големите му кораби, докато не се качили на бор­да и не ги опипали.

Завръщането в тялото беше много трудно. Аз като че ли се загубих, но долових обичта на Кевин като насочващ лъч и тръгнах по него."

Сара промълви:

-   Уморена съм, но съм готова за четвъртата доза.

-   Тя е последната. Този път си дай воля. Кевин добави:

-   И не забравяй да се върнеш.

Пет минути след инжекцията кръвното налягане и пулсът й до­стигнаха най-високите си стойности през цялата сутрин. Сара оче­видно полагаше огромни усилия, но по-късно щяхме да научим в какво са се състояли те. На десетата минута тя промърмори:

- И ние имаме какво да ви дадем. Духовност... Добре, побър­ зайте. Направих го за вас. Ето, вече можете да напуснете.

Сега вижте и бележките й за четвъртата доза: „Пренесох се направо в дълбокия Космос. Те знаеха, че ид­вам отново, и бяха готови за мен. Казаха ми, че биха могли да споделят много неща с нас, когато се научим да постигаме по-продължителен контакт. Отново искаха нещо от мен, не просто информация за материалното. Интересуваха ги емоциите. Аз отвърнах: „И ние имаме какво да ви дадем - духовност." Но всъщност като че ли говорех за Любовта. Опитвах се да измисля как да сторя това. Почувствах безмерна енергия като ослепител­на розова светлина с бял оттенък, която се събираше вляво от мен. Знаех, че това е духовна енергия. А те бяха отдясно, затова разперих ръце във Вселената и се приготвих да бъда мост. Оста­вих тази енергия да минава през мен към тях. Май им казах: „На­правих го за вас." Благодариха ми. Вече губех силата на ДМТ, пропадах. Трябваше да се връщам.

У мен остана леко разочарование, че прекарах преживяване­то в „даване", а търсех духовно просветление. Изглежда ми е неловко в тази роля на земен духовен посланик. Но направих как­вото можех. Открай време си знам, че не сме сами във Вселена­та. Представях си, че единственият начин да ги срещнем са летя­щите в Космоса кораби. Изобщо не ми е хрумвало срещата да се осъществи във вътрешния космос. Мислех, че там можем да се натъкнем само на собствените ни митове и архетипи. Очаквах напътстващи духове и ангели, не извънземни."

В моите бележки остана и кратката размяна на думи към края на сеанса:

- Видях някакво подобие на оборудване - сълзящи прътове. - Приличаха на машини.

- Може и да са били машини.

В написаното от Сара е отразено и душевното й състояние след тези сеанси:

„Трудно ми е да проумея всичко това. Истинско ли беше? Поне на мен така ми се стори, но нали същото е и със сънищата? Само че този път имаше нещо различно от сънищата, дори от най-яс­ните. Там наистина ли имаше други форми на живот? Вярно ли е, че им предадох мощта на духовността и Любовта? Още по-тре­вожен е въпросът - те белязаха ли ме някак? Наблюдават ли ме? От това се чувствам мъничко луда и крайно объркана. Още по-зле е, че това преживяване ме отделя от околните. Как би ме раз­брал някой, който не е бил там? Може би все пак съм се побърка­ла. Няма съмнение, че животът ми се промени. И сега какво да правя с това преживяване? Как да задържа в себе си такова ог­ромно нещо?"

Преди да започна изследванията с ДМТ, изобщо не бях за­познат с литературата за отвличания от извънземни. Мнозина от доброволците също не проявяваха интерес към тях. Лично аз нямах и желание да науча нещо повече. Темата ми се струваше много „по-гранична" дори от изучаването на психеделичните ве­щества! Но след като чухме толкова разкази за срещи със съще­ства, осъзнах колко е нелепо да държа на невежеството си за това явление. Въпреки доводите на разсъдъка се чувствам задължен да дам и своето мнение за преживените контакти с „извънземни форми на живот".

Да разгледаме типичното широко разгласено „отвличане от извънземни". Ще забележим поразителни прилики между тези спон­танни контакти и разказите на участниците в изследванията с ДМТ.

Забележителното припокриване може би ще улесни мнозина да приемат твърдението ми, че преживените отвличания от извънзем­ни са възможни при прекомерни количества ДМТ в мозъка. Този процес би могъл да настъпи спонтанно при всяко от описаните по-рано условия, които задействат синтеза на ДМТ в епифизата, а и при повишаване концентрациите на веществото след внасянето му отвън в организма както в нашите изследвания.

Съвременната ни култура се прехласва по проблема за от­вличания от извънземни. Психиатърът Джон Мак е публикувал множество разкази на „отвлечени", които вече нарича „преживе­лите", в книгите си „Отвличане" и „Паспорт за Космоса".1

Според Мак в началото на случката „съзнанието е смутено от ярка светлина, бръмчене, странни вибрации в тялото или па­рализа... или появата наблизо на едно или повече странни съще­ства с хуманоидна или дори напълно човешка външност". Мак подчертава значението на високочестотните вибрации, за които съобщават мнозина отвлечени - понякога им се струвало, че се разпадат на молекулярно равнище.

Някои попадат в позната обстановка като „парк с люлки", а фигурите „възникват" от околния фон. Освен това отвлечените често се озовават върху подобие на манипулационна маса за ле­чение или процедури. Чувстват се изцяло зависими от извънзем­ните. Въпреки очевидно неочакваните и необикновени събития в умовете на тези хора няма никакво съмнение, че всичко се случва наистина. Те описват преживяното като „по-истинско от реал­ността".

В този предварителен етап се усеща безпокойство с различна сила, особено ако човек чувства, че съзнанието му се отделя от тялото. За мнозина самият страх ги преобразява по някакъв начин. „Отдаването" на ужаса сякаш променя преживяването от отрицателно в положително. Човек може да се „зарее" или по друг начин да влезе в „затворено пространство с извити стени, в което като че ли има подобия на компютри и друго техническо оборудване". След попадането му там „се виждат непознати същества, движат се наоколо и вършат работа, която преживелият не разбира". Отвлечените често съобщават, че са видели наситени с енергия тунели и светлинни цилиндри.

„Типичният" извънземен е онзи от рисунките, често появява­щи се в медиите - голяма глава, хилаво тяло, големи очи, малка или липсваща уста, сивкава кожа. Мак обаче подчертава, че често се говори за влечуги, богомолки и паяци. На някои отвлечени им се струва, че са подложени на невропсихично препрограмиране или се осъществява бърз пренос на огромно количество данни между съществата и човека. Понякога извънземните общуват чрез език на универсални визуални символи, а не със звуци или думи.

Мнозина отвлечени разказват за по-сложни събития, в които извънземните използват устройства за възпроизводство с цел създаване на „хибриди между хора и извънземни". Мак обаче подчертава, че с проекта за хибридите „в никакъв случай не се изчерпва всичко... Понякога ги преглеждат внимателно и подробно с анализи и проби. В някои случаи преживелите смятат, че здра­вето им продължава да бъде следено, особено чрез прегледи на червата, дори споделят за случаи на излекуване... В други случаи съобщават за сонди, вкарвани в мозъците им през носа, ушите и очите, възможно е у тях да се създаде впечатление за промяна на психиката им... Имплантират се обекти под кожата им... и често отвлечените са убедени, че това са следящи или наблюдателни устройства."

Преживелите разказват, че „съществата проявяват силен ин­терес към нашата физиология и емоционалност, като завиждат на нашата телесност, същото се твърди и за ангелите... Имат по­требност от нещо, което единствено човешката любов може да им даде." Тази потребност може да се изрази дори в сексуални контакти между хора и извънземни. Подобни преживявания мо­гат да бъдат „както студени и бездушни, така и да стигат до екс­таз, недостъпен в обичайната любов между хора".

 Мак смята, че „създаването на връзка между едно или повече от извънземните същества и отвлечения, с когото те общуват, е основна и постоянно срещана особеност на преживяването... Най-често първоначалните спомени... са за хладно, безразлично от­ношение, като извънземните (особено сивите същества, подоб­ни на влечуги или богомолки) поставят човека в положение на пълна безпомощност." За отвлечените е типично да смятат, че има един извънземен, с когото поддържат по-близка връзка. И тъкмо този извънземен като че ли е „главният".

Връзката може по-късно да се развие в опознаване, съдържа­телни отношения или дори любов между отвлечения и извънзем­ния. Няколко души, с които Мак е разговарял, разказват как са били „приветствани" от извънземните, когато се появят в тяхна­та действителност, чрез телепатично послание: „Добре дошъл отново!". Някои хора твърдят, че преживяват дълга поредица та­кива контакти още от детството си. Преживелите често заявяват, че чуват от извънземните настойчиви предупреждения за опас­ността, на която е изложена Земята. Отвличането е свързано с това, защото или от хората се взема генетичен материал за създа­ване на хибриди, или самите отвлечени решават да разгласят по­сланието за влошаването на екологичната обстановка.

С натрупването на данни Мак е забелязал още един общ, може би дори основен елемент в преживените отвличания. Това е пре­образяващата, духовната същност на контакта - „разпадането на възприятието за пространство-време, впечатлението за проник­ване в други измерения на реалността или в други вселени... чув­ството за връзка с цялото сътворение". Отвлечените са убедени, че принадлежат към тези светове и понякога не искат „да се завърнат". Мнозина вече не се страхуват от смъртта, тъй като вярват, че съзнанието им ще се съхрани и след края на тялото. Един дори обмислял идеята да се самоубие, за да се пренесе от­ново в блаженството.

Не може да се отрече приликата между описаните от Мак от­вличания от извънземни и контактите, за които разказваха наши­те доброволци. След като човек е прочел последните две глави, не би могъл да се усъмни, че ДМТ води до „типични" срещи с извънземни? Ако представим няколко разказа на наши добровол­ци, без в тях изобщо да се споменава за ДМТ, кой би успял да ги различи от историите на отвлечените?

Колкото и шокиращи и смущаващи да са контактите с други форми на живот, те никога не бяха сред подбудите на добровол­ците за участие в изследването. И аз не очаквах тези случки да са толкова чести. Участниците в проектите по-скоро се стремяха към мистични, духовни и преобразяващи личността състояния. Да насочим вниманието си към тях.

 

Смърт и умиране

Откакто Реймънд Мууди публикува „Живот след живота" през 1975 г., а Кенет Ринг - „Живот в смъртта" през 1980 г., изразът „предсмъртни преживявания" стана неразделна част от всекидневната ни реч.1 Тези твърде необичайни изменени състо­яния на съзнанието възникват, когато тялото се озове в застра­шаващи живота обстоятелства, например при падането на кате-рач от канара. Могат да възникнат и когато тялото наистина започне да умира, например след тежък инфаркт или при уда­вяне.

Предсмъртното преживяване най-общо се състои в усещане­то за бързо пренасяне по тунел, понякога съпроводено от гласо­ве, песни или музика. Долавя се присъствие на „други" - живи или починали близки и приятели. Освен това съществата могат да се появят като духове, ангели или други „помощници". Може да се породи убеждението, че човекът наистина е умрял.

 Мнозина изпитват чувства на всеобхватен покой и безметежност, макар че някои споделят за ужасяващи образи и емоции. Някои „превъртат живота си" - подредено и много ускорено възстановяване на личните спомени, завършващо с настоящия миг. Други смятат, че им е „заповядано" да се върнат към живо­та, защото още не им е време да умрат!

Предсмъртното преживяване може да достигне кулминация­та си с неописуемо преливаща от обич и могъщество бяла свет­лина, излъчваща се от божественото и свещеното. Това води към мистично или духовно преживяване, в което времето и прост­ранството губят всякакъв смисъл. Хората с предсмъртни прежи­вявания се чувстват погълнати от нещо несравнимо по-голямо от самите тях, невъобразимо до този момент - „източника на цялото битие". Поражда се увереността, че има живот след смъртта. Стигналите до мистичното равнище в предсмъртните преживявания се завръщат от него с по-проникновено разбира­не за живота, по-слаб страх от смъртта и изместване на основни­те ценности от материалното към духовното. При тях не същест­вува никакво съмнение в реалността на видяното, те често каз­ват, че е било „по-истинско от живота". Трудно им е да опишат какво представляват предсмъртните преживявания, обикновено изтъкват, че „езикът е прекалено беден" за подобно нещо.

Тъй като според предположенията ми епифизата отделя мо­лекулата на духа с наближаването или настъпването на смъртта, внимателно се вслушвах дали в разказите ще бъде споменат този тип преживявания. Ако внесеният отвън ДМТ възпроизвеждаше особеностите на предсмъртните преживявания, това би подкре­пило сериозно хипотезата ми за ролята на ендогенния ДМТ в спонтанно възникващите подоб