отвъдното отвъден живот

вестители от отвъдното – д-р Брайън Уайс

ГЛАВА ВТОРА

Година и половина подлагах Кетрин на интензивна психотерапия веднъж или два пъти седмично. Тя беше добра пациентка, разговорчива и способна на вътрешна самооценка, която ние наричаме интроспекция, и с изклю­чително силно желание за подобрение. През това време ние разнищихме подробно мислите, чувствата и сънища­та й. Тя се научи да различава повтарящите се модели в поведението си и това я въоръжи с по-дълбоко познание и разбиране. Сега можеше да си припомня много повече значими подробности от миналото, например за дългите отсъствия на баща й като моряк в търговския флот, за не­говите изблици на насилие, когато бе пил много. Тя за­почна да разбира много по-добре бурната си връзка със Стюард и изразяваше гнева си по много по-подходящ на­чин. Очаквах след това развитие едно голямо подобрение. Пациентите почти винаги подобряват състоянието си, ко­гато си припомнят неприятните моменти от миналото, ко­гато се научат да разпознават и коригират модели на по­ведение,  издаващи  трудности  в  приспособяването  и когато развият способност да разглеждат собствените си проблеми от по-голяма дистанция. Но Кетрин не показ­ваше подобрение. Тревожността и пристъпите на паника продължаваха да я измъчват. Повтарящите се кошмари правеха съня и накъсан и той не я отморяваше. Все още се ужасяваше от тъмнината, водата, от затворените прос­транства… Често получаваше сърцебиене. Отказваше да приеме каквито и да било лекарства от страх да не се за­дави с таблетките. Чувствах се така, като че ли бях стиг­нал до стената, и каквото и да правех, стената си остава­ше  все така  висока,  без и двамата да можем да я прескочим. Към обхващото ме чувство за безизходица обаче отнякъде се прибави странната решителност, че все пак ще намеря начин да помогна на Кетрин. Тогава се слу­чи нещо необикновено.

Въпреки че ужасно се страхуваше от самолети и за да набере кураж, винаги трябваше да се зарежда с няколко чашки, Кетрин се решила да придружи Стюарт в полета му до Чикаго за една медицинска конференция през про­летта на 1982 година. Там тя настояла да посетят египет­ската изложба в Музея на изкуствата, където се присъеди­нили към група екскурзианти. Когато екскурзоводът започнал да описва експонатите, тя започнала да го кори­гира и… оказало се, че била права. Екскурзоводът бил сконфузен, а Кетрин… изумена. Защото, както после ми разказа, тя винаги е проявявала интерес към предмети и реликви от древния Египет, но никога не бе изучавала спе­циално този период от историята. Независимо от това, предметите и се стрували някак познати. Нещо повече — тя била уверена, че е права, толкова сигурна в себе си, че си позволила публично да поправя специалиста. Питах се, да не би в детството си да е знаела за тези неща и после да ги е забравила.

Когато дойде следващия път, й предложих хипноза, макар че вече ми беше отказвала. Заради случилото се на египетската изложба сега тя колебливо се съгласи.

Хипнозата е чудесен инструмент да се помогне на па­циента да си спомни отдавна забравени събития. В нея ня­ма нищо мистериозно. Това просто е състояние на фоку­сирана концентрация. Под указанията на изкусен хипнотизатор тялото на пациента се отпуска, което води до изостряне на паметта. Бях подлагал на хипноза стоти­ци пациенти и считах това за добър начин за намаляване на тревожността, за елимиране на фобиите, за промяна на лошите навици и за изявяване на потиснати спомени. В някои случаи успявах да върна пациента към най-ранни­те му детски години, като при това успявах да извлека спо­мени за отдавна забравени травми — причина за посто­янно подкопаващи спокойствието и нормалния живот психически проблеми. Изпитвах увереност, че хипнозата ще помогне на Кетрин. Инструктирах я да легне на кушет­ката с притворени очи и глава, положена на малка възглавничка. Най-напред се съсредоточихме върху дишане­то. Натрупаното напрежение се освобождаваше при всяко издишване и постепенно тя се отпускаше. След няколко минути на вдишване и издишване казах й да си предста­ви мислено как мускулите й се отпускат постепенно, като започне от челюстта и лицето, след това премине през врата и раменете, ръцете, мускулите по гърба и стомаха и нак­рая на краката. Тя чувствуваше как тялото й потъва все по-дълбоко в кушетката. Следващата инструкция бе да си представи ярка бяла светлина, която започва от главата и да се разпространява бавно по цялото тяло, докато се от­пуснат напълно всяко мускулче, всеки нерв, всеки орган. Доведох я до състояние на дълбока релаксация и спокойствие. Накрая по моя команда светлината я напълни цяла­та и я обгради отвсякъде. Започнах да броя бавно от де­сет към едно. С всяко число тя навлизаше във все по-дълбоко ниво на релаксация, изпадаше в състояние на транс. Притежаваше способността да се концентрира вър­ху гласа ми и да се изключи от всякакви странични шумо­ве. Когато стигнах до “едно”, тя бе вече в средно дълбо­ко  хипнотично състояние.  За  целия процес  бяха необходими около двадесет минути. Започнах да я връ­щам назад, като изисквах да си спомня неща от все по-ранни години. Можеше да говори и да отговаря на въп­росите ми, без да излиза от дълбоката хипноза. Била е на шест години, когато я завели на зъболекар и тя си спом­няше за болката. Ужасяващо бе преживяла онова блъска­не от трамплина за скокове в басейна, когато е била пет­годишна. Тя се давела и задушавала, погълнала малко вода и докато ми го разказваше, преживяваше отново да­венето. Внуших й, че всичко е вече минало и че е извън во­дата. Давенето спря и тя си възвърна нормалното диша­не. Все още бе в дълбок транс. На три години се случило най-лошото от всички останали събития. Тя си спомни как се събужда в тъмната си стая и усеща присъствието на баща си. Той вони на алкохол, докосва я по цялото тел­це “дори там долу”… Момиченцето е уплашено и заплаква, тогава той й запушва устата с грубата си ръка. Кетрин се задъхваше. В моя кабинет, на моята кушетка, двадесет и пет години по-късно, тя хлипаше от страх. Почувствах, че най-сетне имахме информацията, ключа към ключал­ката. Очаквах рязко подобрение. Внимателно й внуших, че случката е преминала, че тя вече не е в стаята си, а си почива спокойно. Хлипането спря. Поведох я напред във времето, до сегашната й възраст. Събудих я, след като я инструктирах чрез хипнотично внушение да запомни всич­ко, което ми бе казала. Прекарахме остатъка от сеанса на внезапно извикания спомен за травмата с баща й. Опитах се да й помогна да приеме по-лесно това “ново” за нея знание. Сега тя по-добре разбираше сложните отношения с баща си, неговите реакции към нея, отчуждението му и своя страх от него. Докато излизаше от кабинета, тя все още трепереше, но знаех, че това, което бе придобила, си струваше моментното неудобство. Разбулването на тези болезнени и дълбоко потиснати спомени бе така драма­тично, че напълно забравих да потърся възможната детс­ка връзка на нейните знания за египетските реликви.

Следващата седмица Кетрин ми съобщи, че симпто­мите й си оставаха непроменени. Бях неприятно изнена­дан. Нещо не беше наред, но не знаех какво. Дали не се бе случило нещо в по-ранна възраст? Бяхме разкрили по­вече от достатъчно причини за страховете й, за неконтро­лираната тревожност и въпреки всичко те опустошаваха живота й. Кошмарите по време на сън бяха все така ужас­ни. Реших се да я върна още по-назад.

В състояние на хипноза Кетрин говореше с бавен и от­мерен шепот. Благодарение на това можех да записвам думите й буквално, а след това и да я цитирам точно. (Точ­ките в текста показват паузите в нейната реч, а не задраскване или добавено от мен. Това, което се повтаря, също не е включено.)

Бавно върнах Кетрин до двегодишната й възраст, но тя не можа да си спомни нещо значително. Заповядах й твърдо и ясно:

—  Върни се до времето, от което се пораждат твоите проблеми!

Бях напълно неподготвен за последвалото.

— Виждам бели стъпала, издигащи се към голяма сгра­да с колони, открита отвред. Няма входове… Нося дълга дреха… от груб материал, нещо като чувал. Косата ми е сплетена, дълга руса коса.

Смутих се. Не бях сигурен какво се бе случило. Попи­тах я коя година е, кое е нейното име.

– Аронда… На единайсет години съм. Виждам пазар срещу сградата. Някакви кошове… Носят кошове вдигна­ти на раменете. Живеем в долина… Няма вода. Годината е 1863 преди Христа. Околността е безплодна, гореща и песъчлива. Има извор, а не река. Водата идва към доли­ната от планините.

След още няколко топографски детайли казах й да се придвижи няколко години напред във времето и да ми ка­же какво вижда.

— Има дървета и каменен път. Виждам огън и гозба върху него. Косата ми е руса. Нося дълга грубо тъкана кафява дреха и сандали. Аз съм на двайсет и пет години. Имам момиченце на име Клеастра. Тя е Рейчъл. (В сегаш­ния й живот Рейчъл е нейна племенница; беше ми казвала, че изпитвали изключителна взаимна близост.) Много е го­рещо.

Почувствах се сащисай. Стомахът ми се сви на топка, стана ми студено. Нейните видения и спомени изглежда­ха така определени. Тя въобще не изглеждаше неуверена. Имена, дати, дрехи, дървета — всичко видяно така живо! Какво ставаше тук? Как бе възможно детето, което бе има­ла тогава, сега да е нейна племенница? Още повече се обърках. Бях изследвал хиляди пациенти с психични оплаква­ния, много от тях под хипноза, но никога не бях попаднал на такива фантазии, дори и в сънищата им.

Заповядах й да върви напред към времето на нейната смърт. Не знаех как трябва да се води някой, който е по­тънал в такава ярка фантазия (или памет?), но бях в тър­сене на травмиращи събития, които би трябвало да са в основата на сегашните й страхове. Събитията около вре­мето на смъртта могат да бъдат особено болезнени.

Явно нахлуване на някаква приливна вълна опустошаваше селцето:

— Има големи вълни, които събарят дърветата. Няма къде да се бяга. Студено е, водата е студена. Трябва да спася детето си, но не мога… само трябва да я държа здра­во. Потъвам, водата ме дави. Не мога да дишам, не мога да гълтам… солената вода. Детето се изтръгва от ръцете ми.

Кетрин гълташе въздух и тежко дишаше. Изведнъж тя­лото й се отпусна напълно и дишането й стана дълбоко и равно.

— Виждам облаци… Детето ми е с мен. И други от се­лото. Виждам брат си.

Тя си почиваше — времето на този живот бе свърши­ло. Бе все още в дълбок транс. Направо се стъписах. Пре­дишен живот? Прераждане? Моят ум на клиницист ми подсказваше, че Кетрин не фантазира, че тук няма измис­лица. Изразите, мислите, вниманието към отделни детай­ли — всичко се различаваше от нейното съзнателно пове­дение. Цял регистър от възможни психиатрични диагнози заля съзнанието ми, но нито нейното психическо състояние, нито нейният характер можеха да обяснят тези отк­ровения. Шизофрения? Не, никога не бе показвала смуще­ния в мисленето и познавателните си способности. Не бе изпитвала звукови халюцинации, нямаше видения наяве, нито пък чуваше гласове. Не бе склонна към самоилюзии, беше съвсем реалистично устроена. Не бях забелязвал мултиплициране или раздвояване на личността. Имаше само една Кетрин и тя бе в пълно съгласие със себе си. Не показваше социопатични или антисоциални тенденции в поведението си. Още по-малко можеше да се окаже, че е актриса. Не употребяваше наркотици, нито каквито и да било халюциногенни вещества, алкохол приемаше в ми­нимални количества.

Това бяха спомени, но откъде идваха те? Първата ми реакция беше, че се бях натъкнал на нещо, за което знаех твърде малко — прераждане и спомени от предишен жи­вот. Това не може да бъде, си казах. Моят научно трени­рай разум се съпротивляваше. Но това беше станало пред очите ми. Не можех да го обясня, но същевременно не мо­жех да отрека реалността.

—  Продължавай! — казах малко изнервен, но омагьо­сан от онова, което ставаше. — Спомняш ли си нещо дру­го?

Тя си припомни фрагменти от две други предишни съ­ществувания.

—  Облечена съм в рокля от черна дантела. И главата ми е покрита с черна дантела. Имам тъмна коса, тук-там посивяла. Годината е 1756. Танцувам, другите също тан­цуват. (Дълга пауза.) Болна съм. Имам температура, сту­дена пот… Много хора са болни, умират… Лекарите не знаят, че това иде от водата.

Придвижих я напред във времето.

—  Възстановявам се, но главата още ме боли, очите и главата още ме болят от треската, от водата… Много уми­рат.

По-късно тя ми призна, че в този живот е била прос­титутка, но не ми казала, защото й било неудобно. Оче­видно, че дори когато е в хипноза, Кетрин можеше да цен­зурира някои от спомените си.

Тъй като Кетрин бе разпознала племенницата си в древното си съществувание, импулсивно я запитах дали присъствам в някой от нейните минали животи. Любопит­на ми беше ролята, ако имах такава, в спомените й. Отговори ми бързо, за разлика от предишното бавно и отме­рено отзоваване.

— Вие сте моят учител, седите на пейка. Учите ни от книги. Стар сте, с посивели коси. Носите бяла тога, поръ­бена със злато. Името ви е Диоген. Учите ни на символи, триъгълници. Вие сте много мъдър, но аз не разбирам. Годината е 1568 преди Христа. (Това бе приблизително 1200 години преди известния представител на гръцката школа на циниците — философа Диоген. Явно, името не е било необичайно.)

Първият сеанс завърши. Тепърва щяха да последват други, още по-удивителни. След като Кетрин си отиде, през следващите няколко дни размишлявах върху въз­можностите на хипнотичната регресия. За мен бе естест­вено да подлагам на анализ и най-дребните детайли, до­ри когато провеждах “нормално” лечение, а този сеанс едва ли би могъл да се нарече така. Освен това бях мно­го скептичен по отношение на всичко, засягащо “живота след смъртта”, прераждането, свидетелствата на преживе­ли напускане на тялото и други подобни феномени. Ло­гическата ми природа допускаше възможността всичко да е фантазия. Всъщност аз не бях в състояние да докажа как­вото и да било нейно твърдение. В мен се пораждаше, ма­кар и още не толкова отчетливо, готовността за по-ната­тъшно   наблюдение,   но   вече   с   по-малка  доза емоционалност. Това, което наричах “Спомени”, може и да не са фантазия и въображение. Би трябвало да има не­що повече от онова, което виждат очите или всяко друго сетиво. “Запази открито мисленето си. Събери повече данни”.

Имах и друго опасение. Дали Кетрин, толкова пред­разположена към безпокойства и страхове, няма да се уп­лаши и да се откаже от хипнозата. Реших да не й се обаж­дам. Исках тя да “смели” случилото се. Щях да изчакам до следващата седмица.

By admin