ГЛАВА ДЕСЕТА

Седмицата мина бързо. Отново и отново прослушвах записите от последния сеанс. Приближавал съм се до ни­вото на обновление! Как ставаше това? Не се чувствах осо­бено просветен. Щели да бъдат пратени духове да ми по­магат! Но какво трябваше да правя? Кога ще разбера? Ще бъда ли достоен за тази задача? Знаех, че трябва да чакам и да бъда търпелив. Спомних си думите на Учителя — поет:

“Търпение и правилен избор на време… всичко идва, когато му дойде времето. Всичко ще ти се изясни своев­ременно. Но ти трябва да имаш шанса да усвоиш позна­нието, което вече ти предадохме.”

И така, щях да чакам.

В началото на този сеанс Кетрин ми разказа част от сън, който бе сънувала преди няколко дни. В съня тя жи­вее в дома на родителите си, в който избухва пожар през нощта. Тя запазва присъствие на духа, като помага да се изнесат от къщата, но баща й се разтакава, явно безраз­личен към извънредната ситуация. Тя го подтиква да из­лезе навън. След това той си спомня, че е забравил нещо в къщата и я изпраща обратно в лумналия огън да го из­мъкне. Реших да не интерпретирам още съня, а да изча­кам дали случаят ще изплува, докато беше в хипноза. Тя бързо навлезе в дълбок хипнотичен транс.

Виждам жена с качулка върху главата, лицето не е покрито, само косата.

След това последва мълчание.

Виждаш ли още качулката?

Загубих я… Виждам някаква черна материя, брокат със златна рисунка на него. Виждам сграда… бяла. От нея -се вижда планина. Има планина в околността с малко сняг по върховете. Но в долината… където сме, тревата е зеле­на.

Можеш ли да влезеш в сградата?

Да, тя е от мрамор… много студен на пипане.

Това някакъв храм ли е или култова сграда?

Не знам. Мисля, че трябва да е затвор.

Има ли хора в сградата? Или наоколо?

Да, няколко войника. Те имат черни униформи, чер­ни със златни пагони… с висящи златни пискюли- Черни шлемове с нещо като… златно… нещо заострено и златно на върха — на шлема. И широк червен пояс, червен пояс около кръста.

Има ли войници около теб?

Може би двама или трима.

Ти там ли си?

Някъде наблизо, но не съм в сградата.

Погледни наоколо. Виж дали ще можеш да откриеш себе си…

Виждам една изолирана постройка с нещо като сте­на около нея.

Мислиш ли, че това е крепост, затвор или нещо по­добно?

Трябва да е така, но… много изолирана.

Защо това е важно за теб? (Дълга пауза.) Знаеш ли името на града или страната, където си. Къде са войни­ците?

Постоянно чувам “Украйна”.

Украйна? — повторих, пленен от многообразието на нейните съществувания. — Виждаш ли годината? Мо­жеш ли да я определиш?

Седемнайсет — седемнайсет… — отговори колебли­во тя, след това се поправи — седемнайсет… петдесет и осем (1758). Има много войници. Не знам каква е служ­бата им. Те са с дълги закривени саби.

Какво друго виждаш и чуваш? — разпитвах.

Виждам чешма, чешма, където поят конете си.

Ти измежду войниците ли си?

Не. (Нейните отговори бяха отново детински къ­си и едносрични. Трябваше да я изпитвам много активно.)

Виж дали можеш да видиш къде живееш. Виждаш ли себе си?

Виждам някакви дрипави дрехи. Виждам само ед­но дете, момче. Дрехите му са парцаливи. Студено му е…

Той има ли си дом в града? Последва дълга пауза.

Не виждам това.

Имаше някаква трудност във връзката с това същест­вувание. Отговорите бяха някак неясни и несигурни.

Какво се случва с момчето? Върви с него. Виж как­во става.

Някой, който той познава, е затворник.

Приятел? Роднина?

Мисля, че е баща му — отговорите й бяха къси.

Знаеш ли какво му е на момчето, щом като баща му е в затвора?

Да… то е много уплашено, бои се, че те ще го убият.

Какво е сторил баща му?

Откраднал е нещо от войниците, някакви докумен­ти или друго.

Момчето не може напълно да разбере?

Не, то никога няма да види отново баща си.

Изобщо ли не може да влезе?

Не — отвърна тя. Гласът й трепереше. Тя бе много тревожна, много тъжна. Не съобщаваше много подроб­ности и все пак бе видимо възбудена от събитията, на ко­ито бе свидетелка.

Какво става? Върви сега напред във времето. Знам, че е трудно.

Баща му го екзекутират.

Как се чувства момчето сега?

То е за нещо, което никога не е сторил. Но те екзекутират хората без никаква причина. Не мисля, че то напълно разбира… какво става.

Има ли някой, към когото да се обърне?

Да, но живота му ще бъде много труден.

Какво става в последствие с момчето?

Не знам. То може би ще умре… — гласът й звуче­ше тъжно. Отново замълча, а след това сякаш започна да се оглежда наоколо.

Виждам ръка… сключена около нещо бяло.

Какво друго виждаш?

Нищо… тъмнина. (Или бе умряла, или някакси се бе­ше откопчила от тъжното момче, живяло в Украйна пре­ди повече от двеста години.)

Остави ли вече момчето?

Да — прошепна тя. Почиваше си.

Какво научи от това съществувание? Защо то бе важ­но?

Хората не трябва да бъдат съдени набързо. Много съдби са били разрушени от бързината на нашите съжде­ния.

Виждаш ли нещо друго сега? Чуваш ли нещо?

Не.

Отговорите отново бяха кратки, последвани от мълча­ние. По някаква причина това краткотрайно съществува­ние бе особено мъчително. Дадох й инструкции да си по­чива.

Почини си. Вкуси от покоя. Тялото ти се лекува само, душата ти си почива… По-добре ли си? Отпочинала? Беше трудно за малкото момче! Много трудно. Но се­га отново си почиваш. Мислите ти могат да те отнесат до други места, други времена… други спомени.

Реших да проследя частта от онзи сън за горящата къ­ща, безсмисленото разтакаване на баща й и изпращането й обратно в бушуващия пожар, за да донесе нещо.

Искам да те попитам за съня, който си сънувала… с твоя баща. Можеш ли да си го спомниш сега — това не е опасно. Ти си в дълбок транс. Спомняш ли си? Ти се вър­на в къщата, за да вземеш нещо?

Да… това е метална кутия.

Какво има в нея, че да те върне в горящата къща?

Неговите марки и монети… които пази — отговори тя.

Подробното припомняне на съдържанието на съня под хипноза контрастираше ярко със схематичните й спомени, докато бе будна. Хипнозата е мощен инструмент, не са­мо защото дава достъп до отдалечените, скрити кътчета на разума, но позволява на паметта да бъде много по-под­робна.

Толкова важни ли са за него марките и монетите, че да те върне в горящата къща само заради тях?

Тя ме пресече:

Той не мислеше, че рискува живота ми!

Тогава защо той самият не се върна вместо тебе?

Защото си мислеше, че ще го направя по-бързо.

Ясно. И все пак имаше ли риск за тебе?

Да, но той не си даваше сметка за това.

Струва ми се, че той много не искаше да се измък­не от горящата къща. Защо се бавеше така? Ти бе по-бър­за, ти видя опасността.

Защото той се опитва да се скрие от нещата.

Използвах този момент, за да разтълкувам съня:

Да, това е негов стар модел на поведение и ти пра­виш неща вместо него, например носиш му тази кутия. Имам чувството, че сънят ти представлява бягащото време,че ти разбираш опасността, а той не може. Докато той се разтакава и те праща да се връщаш за материални пред­мети, ти знаеш много повече… и имаш на какво да го на­учиш, макар че той не иска да възприема уроци.

Да — съгласи се тя. — Не иска.

Така виждам съня. Ти не можеш да го принудиш да се учи. Той сам трябва да разбере това.

Да — прошепна в съгласие тя и после гласът й ста­на дълбок и дрезгав — не е от значение, че нашите тела горят в пламъци, щом ние не се нуждаем от тях… Това бе Духовният Учител и той разкри съня от различна перспек­тива. Внезапното вмешателство ме изненада и можах са­мо да повторя като папагал:

Не се нуждаем от нашите тела?

Не. Ние преминаваме през толкова много състоя­ния, когато сме тук. Ние сменяме тялото на бебето с дет­ско, преминаваме от дете във възрастен и сетне от възрас­тен до старец. Защо да не можем да отидем една крачка по-високо и да напуснем тялото на зрелия човек, за да пре­минем в духовен план? Това правим ние. Не спираме прос­то да растем, ние се развиваме. Когато достигаме до ду­ховното равнище, продължаваме да растем и там. Преминаваме през различни фази на развитие. Когато пристигнем, ние сме изпепелени. Трябва да преминем през обновяващо състояние, състоянието на учене и състояни­ето на решението. Решаваме кога искаме да се върнем, къ­де и поради каква причина. Някои избират да не се връ­щат. Те решават да продължат към друго състояние на развитие. И остават във форма на дух… някои за по-дъл­го от други. Това е все растеж и учение. Непрекъснато раз­витие. Тялото е само наш носител, докато сме тук. Оно­ва, което остава завинаги, са нашата душа и дух. … Не разпознах гласът и стила. Говореше “нов” Учител и ми даваше важно познание. Исках да знам повече за тези ду­ховни селения.

Учението във физическо тяло по-бързо ли е? Има ли причина хората да не остават в духовно състояние?

Не. Учението в духовно състояние е много по-бър­зо, далеч по-ускорено от това във физическото. Но ние избираме това, което имаме нужда да научим. Ако трябва да се върнем, за да работим върху взаимоотношенията, ние се връщаме. Ако сме привършили с това, ние продължаваме нататък… В духовна форма винаги може да се контактува с онези във физическата, ако изберем това. Но само, ако е от особена важност… ако трябва да се каже нещо, което те трябва да знаят.

Как осъществявате контакт? Как се предава посланието? За моя изненада отговори Кетрин. Нейният шепот бе по-бърз и по-твърд:

Понякога вие можете да се появите пред този чо­век… и да изглеждате както сте изглеждали, когато сте би­ли тук. Друг път се прави само мисловен контакт. Поня­кога посланията са неразгадаеми, но по-често хората знаят какво съдържат те. Те разбират. Това е контакт мисъл-мисъл.

Казах на Кетрин:

Познанието, което притежаваш, тази информация, тази мъдрост, която е много важна… защо нямаш достъп до тях, когато си в будно и физическо състояние?

Сигурно защото не бих ги разбрала. Не съм в със­тояние да разбера това.

Тогава може би аз ще мога да те науча да го разби­раш, така че да не те плаши и да можеш да възприемеш уроците.

Да.

Когато чуваш гласовете на Учителите, те казват не­ща, близки до това, което сега ми говориш. Ти имаш да споделиш огромно количество информация. И това идва от твоя собствен разум.

Но те го вложиха там — така тя даваше предимст­во на Учителите.

Да — признах аз. — Как да ти го предам по по-до­бър начин, така че да израснеш и да загубиш страховете си?

Ти вече направи това — отговори меко тя. Тя бе права, нейните страхове почти бяха изчезнали.

Какви уроци трябва да учим сега? Кое е най-важно­то нещо, което можеш да научиш по време на този живот, така че да продължаваш да растеш и се развиваш?

Доверие — бързо отговори. Знаеше коя е главната й задача.

Доверие? — повторих аз, изненадан от скоростта на репликата.

Да. Трябва да се науча да имам вяра, но също и да вярвам на хората. А аз не го правя. Аз мисля, че всеки се опитва да ми причини зло. Това ме държи настрани от хората в ситуации, когато не би трябвало да страня. То­ва ме задържа при други хора, от които трябва да съм да­леч.

Способността й да се самопреценява бе страхотна, ко­гато се намираше в това състояние. Познаваше слабости­те си и силните си страни. Знаеше на какво да обърне вни­мание, върху какво да работи и как да го направи, за да постигне резултат. Проблемът бе как тези интроспекции да достигнат до будното й съзнание и да се приложат към сегашното й битие. Суперсьзнателната интроспекция бе завладяваща, но не можеше сама по себе си да измени жи­вота й.

Кои са хората, от които трябва да се освободиш? — попитах.

Тя се позабави.

Страхувам се от Беки. Страхувам се от Стюарт… ка­то че ли някаква опасност идва … от тях.

Можеш ли да се откъснеш от влиянието им?

Не напълно, но от някои техни идеи, да. Стюарт се стреми да ме държи в затвор и той успява. Знае, че се стра­хувам. Знае, че се боя да съм далеч от него, и го използ­ва, за да ме задържи.

А Беки?

Тя непрекъснато се опитва да сломи вярата ми в хо­рата. Където виждам добро, тя вижда зло. И се опитва да посее тези семена в съзнанието ми. Аз се уча да се дове­рявам на хората, на които трябва, но тя ме изпълва със съмнения в тях. Това е и неин проблем. Не трябва да й позволявам да ме принуждава… да мисля като нея.

В състояние на суперсъзнание Кетрин точно можеше да определи по-важните черти от характера на Беки и Стюарт. Кетрин в хипноза — това бе чудесен психиатър, съпричастен и безпогрешно интуитивен. Будната Кетрин не притежаваше тези качества. Моята задача бе да прех­върля мост между тях. Невероятно бързото й подобрение показваше, че малко от подводното течение избива на по­върхността. Продължих да строя този мост:

На кого можеш да се доверяваш? И мисли за това! Кои са хората, на които се доверяваш, от които можеш да се учиш, с които да станеш близка? Кои са те?

Мога да се доверявам на вас — прошепна тя.

В това бях сигурен, но знаех, че трябва да се доверява и на хората във всекидневия си живот.

Да, ти можеш. Ти си ми близка, но трябва да се сближиш и с други хора в своя живот, с хора, които ще бъдат по-дълго с теб, отколкото аз.

Исках тя да стане цялостна личност, независима от мен.

Доверявам се на сестра си. Другите не ги познавам. Мога да се доверявам на Стюарт, но само донякъде. Той се грижи за мен. Той е объркан. В своето объркване не­съзнателно ми причинява вреда.

Да, вярно е. Има ли друг човек, на когото да се до­веряваш?

Мога да се доверя на Робърт — отговори. Робърт ми е колега от болницата. Знам, че са добри приятели.

Да. Може би ще срещнеш други… в бъдеще.

Да — съгласи се тя.

Изкушаваше ме идеята да проверя дали Кетрин, тол­кова точна за миналото, би прозряла в бъдещето. Чрез Учителите тя можеше да узнава специфични, тайни факти. Знаеха ли те също факти от бъдещето? Ако е така, дали биха споделили това “предпознание”? Хиляди въпро­си изникваха в съзнанието ми.

Когато си в контакт с твоя суперсъзнателен разум, като сега, развиваш ли също способности в психическата сфера? Можеш ли да гледаш в бъдещето? Толкова много направихме с миналото.

Това е възможно — призна тя, — но сега не виж­дам нищо.

Възможно? — отзовах се като ехо.

Така мисля.

Можеш ли да го правиш, без да се страхуваш? Мо­жеш ли да отидеш в бъдещето и да получиш информация от неутрално естество, която да не те плаши? Можеш ли да видиш бъдещето?

Отговорът последва веднага:

Аз не виждам това. Те няма да го разрешат. Знаех, че има предвид Учителите.

Те около теб ли са сега?

Да.

Говорят ли?

Не. Те наблюдават всичко.

Значи, когато беше наблюдавана, не й бе разрешено да наднича в бъдещето. Може би нямаше какво да спечелим в личен план от толкова бегъл поглед. Сигурно тази аван­тюра щеше да направи Кетрин твърде неспокойна. По вся­ка вероятност още не бяхме подготвени да се справяме с подобна информация. Не исках да насилвам нещата.

Духът, който беше преди около теб, Гидеон…

Да.

Какво иска той? Защо е наблизо? Познаваш ли го?

Не, не мисля.

Но той те пази от опасност?

Да.

Учителите…

Не ги виждам.

Понякога те имат послания за мен, послания, кои­то помагат на теб и мен. Получаваш ли ги, когато те не говорят? Влагат ли мисли в твоя разум?

Да.

Наблюдават ли колко далеч можеш да стигнеш? До­колко ще можеш да си спомниш?

Да.

Значи има някаква цел в това разкриване на същес­твуванията…

Да.

…за теб и за мен… за да ни учат. За да ни донесат избавление от страховете.

Има много начини на общуване. Те избират мно­го… за да покажат, че същуствуват. (Дали Кетрин чуваше гласовете им, виждайки в образи минали събития, или из­живяваше психически феномени чрез вложени в съзнанието и мисли и идеи — целта беше една — да покажат, че съ­ществуват. И нещо повече — да ни помогнат в нашия път към постигането на самопознание и мъдрост, да станем богоподобни чрез мъдростта.)

Знаеш ли защо са избрали теб…

Не.

…да бъдеш каналът?

Това бе деликатен въпрос, ако се има предвид, че буд­ната Кетрин не слушаше записите.

Не — меко прошепна тя.

Това плаши ли те?

Понякога.

А друг път не?

Да.

Сега знаем, че сме вечни, така изчезва страхът от смъртта. Това вдъхва увереност.

Да — съгласи се тя. Замълча. — Трябва да се нау­ча да се доверявам. (Беше се върнала към най-важния урок на своя живот.) Когато ми казват неща, трябва да се на­уча да го вярвам, да вярвам, когато ми говорят мъдри хо­ра.

Сигурно има хора, недостойни за доверие — вмет­нах.

Да, но аз съм объркана. Не мога да различавам хо­рата. Боря се срещу това чувство. И не искам никому да вярвам.

Тя замълча, а аз отново се възхитих на нейната инт­роспекция.

Миналия път, когато говорихме за теб като дете, в градината с конете. Спомняш ли си? Сватбата на сестра ти?

Малко.

Имаше ли какво да се вземе още от онова съществувание?

Да.

Струва ли си да се върнем и да го изследваме?

Сега няма да се връщаме пак. Има толкова много неща в миналите животи… има толкова много мъдрост за придобиване… от всеки живот. Да, трябва да го изследва­ме, но сега няма да се върнем там.

Отново се върнах към сложните й взаимоотношения с баща й.

Взаимоотношенията с баща ти дълбоко са ти пов­лияли. Ти много си научила от тях. Сравни това с малко­то момче в Украйна, което твърде рано загуби баща си. Не мислиш ли, че да го имаш до себе си, макар и в по-изострени отношения, е по-малко…

…е повече от бреме — заключи тя. — Мисли… — започна — …мисли…

Какви мисли? — почувствах, че е другаде.

За анестезията. Когато ви дават упойка, можете ли да чувате? Все още можете да чувате! — тя бе отговорила на собствения си въпрос. Сега тя шепнеше бързо, както когато биваше възбудена.

Съзнанието следи какво става. Те говореха за мое­то задавяне, за възможността да се задуша по време на операцията на гърлото ми.

Спомних си за операцията на гласните струни на Кетрин, направена няколко месеца преди първото й посеще­ние при мен. Тя проявила голямо безпокойство преди опе­рацията, но след излизането от упойка била направо ужасена. Часове били необходими на сестринския екип да я успокои. Сега се изясняваше, че това, което са говорели помежду си хирурзите по време на операцията, бе предиз­викало нейния ужас, макар че е била в дълбока упойка.

Съзнанието ми се втурна назад към следването и ста­жа ми в хирургията. Спомних си случайните разговори по време на операциите, докато пациентите бяха в упойка. Спомних си шегите, ругатните, споровете, гневните изб­лици на хирурзите. Какво са чували на подсъзнателно ни­во? Колко от това се е регистрирало, за да повлияе върху техните мисли и чувства, страховете и тревожностите им, след като са били събудени? Дали следоперативното въз­становяване се влияеше положително или отрицателно от репликите по време на операцията? Смъртта на някой не е ли била причинена от отрицателните очаквания, дочути в състояние на упойка. Може би чувството за безнадежност ги е карало да се предадат?

Спомняш ли си какво си говореха? — попитах.

Че трябва да вкарат тръба. Когато извадиха тръба­та, гърлото ми трябва да е било раздразнено. Те не мис­леха, че мога да ги чуя.

Но ти ги чуваше?

Да. Затова после имах тези проблеми.

След днешния ни сеанс Кетрин не изпитваше повече страх от задавяне при преглъщане. Бе толкова просто.

Всички безпокойства… — продължи тя — мислех, че ще се задуша.

Чувстваш ли се освободена?

Да, вие можете да поправите това, което те стори­ха.

Мога ли?

Да. Вие сте… Те би трябвало да бъдат много внима­телни в това, което говорят. Сега си спомням. Те сложи­ха тръба в гърлото ми и след това не можех вече да се оба­дя.

Сега си свободна… Ти си ги чула.

Да, чух ги да говорят…

Тя замлъкна за минута-две и след това започна да вър­ти главата си от една страна на друга. Изглеждаше, че се вслушва в нещо.

Струва ми се, че чуваш някой да говори. Знаеш ли откъде идат посланията? (Надявах се, че Учителите ще се появят.)

Някой ми каза — бе тайнственият й отговор.

Някой ти говореше?

Но те си отидоха.

Опитай се да върнеш духовете, ако имат съобщения |за нас… за да ни помогнат.

Те идват само когато желаят, не когато аз избирам — твърдо отсече тя.

Нямаш ли никакъв контрол върху това?

Не.

Добре — предадох се аз, — но съобщението за анес­тезията бе много важно за теб. Това бе първопричината за твоя страх от задавяне.

То беше важно за вас, а не за мен — натърти тя. Отговорът отекна в съзнанието ми. Беше се избавила от страха си и въпреки всичко това се оказа по-важно за мен, отколкото за нея. Нейният прост отговор съдържа­ше много равнища от значения. Чувствах, че ако успеех наистина да разбера тези нива, тези резониращи октави от значения, щях да направя качествен скок в разбиране­то на човешките взаимоотношения. Може би да помагаш, е по-важно от това да лекуваш.

За мен, за да ти помогна? — попитах.

Да, вие можете да поправяте сторените злини.

Тя си почиваше. И двамата бяхме получили голям урок.

***

Скоро след третия й рожден ден моята дъщеря Ейми се втурна към мен и ме прегърна през краката. Погледна нагоре и каза:

Татко, обичам те от четиридесет хиляди години!

Погледнах надолу към малкото й личице и се почувс­твах много, много щастлив.

By admin