ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

От първия хипнотичен сеанс бяха изминали три и по­ловина месеца. Кетрин не се нуждаеше повече от лечение, фактически симптомите й бяха изчезнали. Тя блестеше, тя просто излъчваше спокойствие. Привличаше хората към себе си. Когато се отбиваше в болничното кафене, мъже и жени се надпреварваха да седнат до нея, “Изглеждаш толкова красива, исках само да ти го кажа”, говореха й. Все едно че бе рибар, който ги намотаваше на невидим психически конец. А бе посещавала това кафене незабелязвана години наред!

Както обикновено, в кабинета ми с приглушената свет­лина тя бързо навлезе в хипнотичен транс, с глава, облег­ната на познатата възглавница. Русата й коса се стичаше надолу като ручей.

Виждам къща… направена е от камък. Покривът е някак заострен. Намирам се в силно планинска област. Много е влажно… много е влажно навън. Виждам… фур­гон, фургон, който идва насреща. Пълен е със сено, някак­ва слама или сено, или това, което ядат животните. Вът­ре има няколко мъже. Те носят флагове, нещо, което се развява на върха на пръти. Много ярки цветове. Чувам ги да говорят ма Муурс… Муурс. И за войната, която се во­ди. Има нещо метално, покриващо главите им… нещо ка­то метално покритие за глава. Годината е 1483-та. Нещо за датчаните. С датчаните ли се бием? Води се някаква война.

Ти там ли си? — попитах.

Не виждам това — бавно отговори тя, — виждам фургоните. Те са с по две колела, две колела и са откри­ти отзад. Те са открити н отстрани — с летви, някакви прикрепени дървени летви. Виждам нещо метално около вратовете им… много тежък метал във форма на кръст. Но краищата са извити, краищата са закръглени… на кръста. Това е празник… на някакъв светец… виждам мечове. Те имат някакви ножове или мечове… много тежки, но с тъпи остриета. Готвят се за някаква битка.

Виж дали можеш да се откриеш — инструктирах я. — Погледни наоколо. Може би си войник. Ти ги виждаш отнякъде.

Аз не съм войник — тя бе сигурна в това.

Погледни наоколо.

Донесъл съм някакви провизии. Това е село… ня­какво село. (Замълча.)

Какво виждаш сега?

Виждам знаме, някакво знаме. То е червено и бя­ло… бяло с червен кръст.

Това знамето на твоите ли е?

Това е знамето на кралските войници — отговори тя.

На твоя крал?

Да.

Знаеш ли името на краля?

Не го чувам. Той не е там.

Можеш ли да видиш в какви дрехи си? Виж какво имаш на себе си.

Нещо кожено… кожена туника… върху много груба риза. Кожената туника… тя е къса. Някакви обувки от жи­вотинска кожа… не са обувки, повече приличат на боти или мокасини. Никой не разговаря с мен.

Разбирам. Какъв цвят е косата ти?

Светла е, но съм възрастен и косата ми е прошаре­на.

Как възприемаш тази война?

Тя е станала мой начин на живот. Загубих детето си в предишната схватка.

Син?

Да — тя бе тъжна.

Кой ти остана? Кой остана от твоето семейство?

Жена ми… и дъщеря ми.

Как беше името на сина ти?

Не виждам името му. Аз помня самия него. Виж­дам жена си.

Кетрин бе била много пъти и мъж и жена. Без деца в сегашния си живот, тя бе била родител на няколко деца в предишните си съществувания.

Как изглежда жена ти?

Тя е много уморена, много уморена. Стара е. Има­ме няколко кози.

Дъщеря ти още ли живее с теб?

Не, тя е омъжена и ни напусна преди време.

Значи ти си сам с жена си.

Да.

Какъв е животът ти?

Уморени сме. Много сме бедни. Не ни беше лесно.

Не, и си загубил сина си. Липсва ли ти?

Да — отговори кратко тя, но се усещаше мъката.

Ти земеделец ли беше? — промених разговора.

Да. Има жито… жито, нещо като жито.

Много ли бяха войниците през твоя живот, с мно­го нещастия?

Да.

Но ти доживя до старост.

Защото те се бият далеч от селото, не В НЕГО — обясни тя. — Те трябва да пътуват до мястото на битка­та… през много планини.

Знаеш ли името на страната, в която живееш! Или на града?

Не го виждам, но трябва да има. Не го виждам.

В това време много ли е силна религията? Виждаш кръстове по войниците?

За другите — да. Но не и за мен.

Има ли още някой жив от твоето семейство, други освен жена ти и дъщеря ти?

Не.

Братя и сестри?

Имам сестра. Тя е жива. Не я познавам — добави тя, като направи връзка със сегашния си живот като Кетрин.

Добре. Виж дали разпознаваш някой друг от село­то.

(Ако хората се прераждаха на групи, тя трябваше да намери някой там, който да е от значение в сегашния й живот.)

Виждам каменна маса… Виждам паници.

Това твоята къща ли е?

Нещо направено от… нещо жълто, нещо от зърно… жълто.

Ядем го.

Добре — намесих се аз, опитвайки се да ускоря не­щата. — Това трябва да е бил много тежък живот за теб, много тежък. За какво мислиш?

Коне — прошепна тя.

Имаш ли свои коне? Или са на някой друг?

Не, войниците… някои от тях. Повечето са пешаци. Но няма коне, има магарета или нещо по-малко от коне­те. Повечето са диви.

  • Сега върви напред — инструктирах. — Ти си мно­го стар. Опитай се да стигнеш до последния ден от живо­та си като старец.

  • Но аз не съм много стар — възрази тя. Не бе особено управляема в тези съществувания. Как­вото имаше да става, то си ставаше.

Не можех да въздействам върху действителните спо­мени. Не можех да я накарам да променя подробностите от случилото се.

Има ли още нещо да се случи в този живот? — попитах, като промених подхода. — За нас е важно да знаем.

Нищо от особено значение — отговори безизразно тя.

Тогава върви напред, върви напред във времето. Не­ка разберем какво е трябвало да научиш. Знаеш ли го?

Не. Още съм тук.

Да, знам. Виждаш ли нещо? Минаха минута-две, преди да отговори:

Аз просто летя — меко прошепна тя.

Напусна ли тялото?

Да, аз летя — тя отново бе влязла в духовна фор­ма.

Сега знаеш ли какво трябваше да научиш? Това бе още един труден живот за тебе?

Не знам. Просто летя.

Добре… Почивай… почивай.

Мина още време в мълчание. После тя като че ли за­почна да се вслушва в нещо. Внезапно заговори. Гласът й стана силен и дълбок. Това не бе Кетрин:

Има общо седем равнища, седем нива, всяко от ко­ито се състои от много поднива. Съществува ниво на рав­носметката. На това ниво ви се позволява да съберете мис­лите си. Позволено е да видите живота, който току-що е изтекъл. На тези, от по-високите нива, им е позволено да виждат историята. Те могат да се завръщат и да ни пре­дават уроците на историята. Но на нас, от по-ниските нива, ни е позволено да видим нашия собствен живот, кой­то току-що е изминал.

… Ние имаме дългове, които трябва да бъдат платени. Ако не сме си платили дълговете, ще трябва да ги вземем със себе си в друг живот… за да бъдат изплатени. Можем да се развиваме само като си плащаме дълговете. Някои души напредват по-бързо от другите. Когато сме във фи­зическо състояние, ние изстрадваме, отработваме живо­та… Ако нещо прекъсне способността… да се плащат дъл­гове, трябва да се върнем към нивото на равносметката и там трябва да чакаме, докато ни посети душата, към ко­ято имаме дълг. И когато двете души могат да бъдат вър­нати във физическа форма в едно и също време, тогава ве­че ни е позволено да живеем отново в тяло. Вие сте тези, които решавате какво да се прави, за да платите дълга. Не ще помните другите съществувания… само това, от което току-що сте дошли.

… Само душите от по-високото ниво — мъдреците — им е позволено да се позовават на историята и миналите събития… за да ни помогнат, за да ни научат какво тряб­ва да правим… Има седем нива… седем, през които тряб­ва да преминем, преди да се завърнем. Едното от тях е ни­вото на прехода. Там се чака. На това ниво се определя какво ще вземете със себе си в следващия живот. Всички ние ще имате… преобладаваща характерна черта. Тя мо­же да бъде алчност или похот, но каквато и да ви е опре­делена, трябва да изпълните дълговете си към хората, на които ги дължите. Трябва да преодолеете характерната черта в своето време на съществуване. Трябва да се нау­чите да преодолявате алчността. Ако не го направите, ко­гато се върнете, вие ще трябва да я вземете със себе си в следващия си живот, и тя ще се прибави към другите. Бре­мето ще стане по-голямо. С всеки живот, през който пре­минавате и не сте изпълнили тези дългове, следващият ще бъде по-труден. Ако ги изпълните, ще ви се даде лесен жи­вот. Така че вие избирате какъв живот ще имате. В след­ващата фаза вие сте отговорни за живота, който водите. Вие сами го избирате.

Кетрин замълча. Това явно не идваше от Учител. То­зи се идентифицираше като “ние от по-долните нива” в сравнение с онези души от по-високото ниво – “мъдреци­те”. Но предаденото послание бе и ясно, и практично. Пи­тах се за другите пет нива и техните особености. Състоянието на обновление беше ли едно от тях? И как да раз­бираме състоянието на учене и състоянието на решение? Всяка мъдрост, разкрита чрез посланията на души от раз­лични измерения на духовното състояние, имаше сходно съдържание. Стилът на произнасяне се различаваше, фра­зеологията и граматиката — също, сложността на изра­зите и речникът се променяха, но съдържанието оставаше съзвучно. Започвах да придобивам СИСТЕМА от духов­но познание. Това познание говореше за любов и надеж­да, вяра и милосърдие. То подлагаше на изпитание доб­родетели и пороци, проследяваше дългове, които трябва да плащаме на другите и на самите себе си. То говореше още за развитието на душата чрез хармония и равновесие, (любов и мъдрост, прогрес към мистична и екстатична връзка с Бога. Даваха се и много практически съвети: цен­ността на търпението и способността за чакане, мъдрост­та на равновесието в природата, изтръгването на страхо­вете и особено на страха от смъртта, необходимостта да се научим да се доверяваме и да прощаваме, важността да се научим да не осъждаме другите, да не отнемаме чуж­дия живот, да натрупваме и използваме мощта на интуи­цията. Но може би над всичко трябва да стои непоколе­бимата увереност, че сме безсмъртни. Ние сме над живота и смъртта, над пространството и времето. Ние сме бого­вете и те са ние.

Аз летя — Кетрин меко шептеше.

В какво състояние си? — попитах.

Нищо… Аз летя… Едуард ми дължи нещо… той ми дължи нищо.

Знаеш ли какво ти дължи?

Не… Някаква информация… той ми дължи. Имаше да ми каже нещо, може би за детето на сестра ми.

Детето на сестра ти? — отговорих в ехо.

Да… то е момиче. Нейното име е Стефани.

Стефани? Какво трябва да знаеш за нея?

Трябва да знам как да се свържа с нея — отговори тя.

Кетрин никога не бе ми споменавала нищо за тази племенничка.

Тя много ли ти е близка? — попитах.

Не, но ще иска да ги намери.

Да намери кого? — попитах. Чувствах се объркан.

Сестра ми и нейният съпруг. И единственият начин, по който може да го направи, е чрез мене. Аз съм връзка­та. Той има информация. Баща й е лекар, практикува някъде във Върмонт, южната част на Върмонт. Информа­цията ще дойде при мен, когато ще бъде необходимо.

По-късно научих, че сестрата на Кетрин и бъдещият й съпруг били дали малката си дъщеричка за осиновяване. Те били съвсем млади, когато се родила, и не били още женени. Осиновяването било уредено от църквата. След това всяка следа била заличена.

Да — съгласих се аз. — Когато дойде времето.

Да, тогава ще ми каже. Той ще ми го каже.

Каква друга информация има той за теб?

Не знам, но има да ми казва някои неща. И той ми дължи нещо… нещо. — Тя замълча.

Уморена ли си? — попитах.

Виждам юзда — бе прошепнатият отговор, — ока­чена на стената. Юзда… Виждам одеяло, проснато пред яслата.

Това обор ли е?

Там има коне. Те имат много коне.

Какво друго виждаш?

Виждам много дървета — с жълти цветя. Баща ми е там. Той се грижи за конете.

Разбрах, че говоря с дете.

Как изглежда той?

Много висок, с прошарени коси.

Виждаш ли себе си?

Аз съм дете… момиче.

Тези коне на баща ти ли са, или той само се грижи за тях?

Само се грижи. Живеем наблизо.

Харесваш ли конете?

Да.

Имаш ли си любимец?

Да, моят кон. Името му е Ейпъл.

Спомних си за живота й като Манди, когато кон на име Бйпъл също се бе появил. Отново ли се повтаряше животът, който бяхме изследвали. Може би се приближа­ваше към него от друга перспектива?

Ейпъл… да. Баща ти дава ли ти да го яздиш?

Не, но мога да го храня. Използват го да тегли ка­руцата на господаря, да тегли и каретата му. Той е мно­го голям. Краката му са големи. Ако не се внимава, ще те стъпче.

Кой друг е с тебе?

Майка ми е там. Виждам сестра… тя е по-голяма от мен.

Не виждаш ли някой друг?

Виждам само конете.

Това щастливо време ли е за теб?

Да. Харесвам мириса на обора. (Проявяваше много специфични предпочитания в този живот.)

Усещаш ли мириса на конете?

Да.

Сеното?

Да… техните бърни са толкова меки. Има също и кучета… черни, някои са черни, и няколко котки… много животни. С кучетата ходят на лов. Когато са на лов за птици, взимат кучета.

Нещо случва ли ти се?

Не — въпросът ми бе твърде неясен.

В това стопанство ли растеш?

Да. Човекът, който се грижи за конете. (Замълча.) Той не е истинският ми баща.

Не е твой истински баща? — обърках се отново.

Не знам, той е… той не е моят истински баща, не. Но ми е като баща. Той ми е втори баща. Много е добър с мен. Има зелени очи.

Погледни в тези очи — зелени очи — и виж дали можеш да го познаеш. Той е добър към теб, той те оби­ча.

Той е моят дядо… моят дядо. Той ни обичаше мно­го. Дядо ни обичаше много. Винаги ни вземаше с него на разходка. Отивахме с него там, където той пиеше. А на нас взимаше сода. Той ни харесваше.

Въпросът ми я бе запратил вън от това време, в ней­ното суперсъзнателно състояние на наблюдение. Тя оце­няваше сегашния живот на Кетрин и отношенията с дядо й.

Все още ли ти липсва? — попитах.

Да — меко отвърна тя.

Но ти виждаш, че е бил с тебе и преди — обясних, като се опитвах да намаля мъката й.

Той беше много добър към нас. Той ни обичаше. Никога не ни се караше. Даваше ни пари и винаги ни из­веждаше на разходка. Той обичаше да е с нас. Но той ум­ря.

Да, но ти пак ще бъдеш с него. Знаеш това.

Да. Била съм с него и преди. Той не е като баща ми. Те са толкова различни.

Защо един човек може толкова да те обичал и да се отнася добре с теб, а другият да е толкова различен?

Защо първият е взел урока. Платил е дълга си. Ба­ща ми не си е платил дълга. Той се е върнал… без да е раз­брал. Ще трябва да направи това пак.

Да — съгласих се аз. — Трябва да се научи да оби­ча и да възпитава деца.

Да — повтори тя.

Ако те не разбират — добавих, — те се отнасят с децата като към собственост, вместо като към хора, кои­то трябва да бъдат обичани.

Да — съгласи се тя.

Баща ти все още трябва да учи това.

Да.

Дядо ти вече го знае…

Знам… — прекъсна ме тя. — През толкова етапи трябва да преминаваме, когато сме във физическо състо­яние… също като етапите на еволюцията. Преминаваме през етапа на бебето, етапа на ранното детство, на по-го­лямото дете… Трябва да вървим дотогава, докато достиг­нем… нашата цел. Трудни са етапите във физическата фор­ма. Етапите в астрален план са лесни. Там ние само почиваме и чакаме. Етапите, които са трудни, са сегашни­те.

Колко нива има в астрално състояние?

Те са седем — отвърна тя.

Кои са те? — запитах, търсейки потвърждение на споменатите по-рано и информация за другите.

На мен са ми казали за две — обясни тя. — Ниво­то на прехода и нивото на равносметката.

Тези ги познавам.

Ние ще узнаем другите по-късно.

Ти научи за тях едновременно с мен — заключих. — Днес научихме за дълговете. Това е много важно.

Аз ще си спомням това, което трябва — добави за­гадъчно тя.

Ще си спомняш ли за тези нива? — попитах настой­чиво.

Не. Те не са важни за мен. Те са важни за вас.

Бях чувал това и преди. Това бе за МЕН. За да помог­нат на мен, но и за още нещо. Все още не можех да налуч­кам каква би могла да бъде по-голямата цел.

Ти изглеждаш много добре сега — продължих. — Ти научаваш толкова много.

Да — съгласи се тя.

Защото се освободих от много страхове и сега мо­га да им помагам. Те чувстват психически стремеж към мене.

Можеш ли да се справиш с тази задача?

Да. (Това беше несъмнено.) Не се страхувам — до­бави тя.

Добре. Аз ще ти помагам.

Знам — отвърна. — Вие сте моят учител.

By admin