4. ЗАЩО НЯКОИ ДУШИ ОСТАВАТ НА ТОЗИ СВЯТ

4. ЗАЩО НЯКОИ ДУШИ ОСТАВАТ НА ТОЗИ СВЯТ

И как ги убеждавам да преминат в отвъдното

Духът би трябва да премине през Светлината, веднага щом напусне тялото ви. Всички духове, с които съм разговаряла – от малки деца до старци, от професори до хора, които наистина не бяха особено умни, – знаеха, че Светлината е там за тях и че могат да преминат през нея и да отидат при семействата и любимите си хора, очакващи ги в отвъдното. Но знанието за това, че трябва да напуснат тази земя и да продължат към следващата форма на съществуване, не означава, че всички го правят. Всеки дух е толкова индивидуален, колкото и всеки жив човек. Повечето от тях са убедени, че непременно не трябва да си тръгнат оттук. Aз и вие може да не сме съгласни с тяхното виждане, но от разговорите си с тях знам, че смятат причините си за оставане на земята едновременно за логични и непреодолими. Има много причини, поради които духовете остават на земята. За повечето от тях това е проява на свободна воля, но други ми казват, че са искали да влязат в Светлината, но са пропуснали възможността и не знаят как да я открият отново. Каквито и да са техните причини, когато приключа разговорa си с тях, повечето останали на земята духове са готови доброволно да прекосят Бялата светлина. Помага ми това, че през годините се научих да убеждавам дори тези, които не горяха от желание да си тръгнат от този свят. Понякога е необходимо да изслушам оплакванията и страховете им, да им изкажа съчувствието си и да ги окуража. Понякога, като се върна у дома след прочистването на къща, се чувствам по-скоро като психиатър, а не като изследовател на паранормалното. Друг път чувствам, че е в интерес на всички с всякакви средства да накарам духа си тръгне. Признавам, че на онези, които не искат да си тръгнат, – независимо дали имат причини или просто проявяват твърдоглавие, казвам онова, което искат да чуят и би ги убедило да го направят. Това е тактика, която съм развила през годините. В други случаи играя ролята на посредник. Предавам желанията на духа на опечалените и помагам на двете страни – живите и мъртвите – да постигнат съгласие, което винаги ги успокоява и помага на духа да прекоси Светлината. През годините съм успяла да придумам много духове да се откажат от „привързаността” си към определени места и неща. Други съм успяла да убедя, че няма да бъдат съдени или наказани, а трети – че присъствието им е по-скоро вредно, отколкото полезно за любимите им хора. Разговаряла съм с духове, които са останали на земята с желанието да отмъстят, с надеждата за справедливост, за да защитят детето си или просто да бъдат с обичаните от тях близки. Направила съм всичко възможно да изпратя някои твърдоглави духове в Светлината, след като ми е станало ясно, че искат да продължат да всяват хаос и паника тук. Въпреки че съм чула какви ли не причини за отказ да се премине в отвъдното, едва ли това са всички. Всеки дух има своята уникална история и е разсъждавал по неповторим начин, когато 3а първи път му е била възможността да премине през Светлината. Ще изброя някои от най-често срещаните причини духовете да останат свързани с този свят. „Привързаност” към места и вещи Духовете ще останат на земята, ако са „прикрепени” към места и вещи. Винаги мисля за тях като за духовете на хора, които никога не са вярвали в известната фраза: „Не можеш да вземеш нищо със себе си на оня свят”. Често в домовете си ме викат семейства, които подозират, че любими за тях хора са останали на земята, и искат да знаят защо. Често откривам, че наскоро починалият иска да вземе в гроба си скъпоценни бижута или други някакви скъпи за него вещи – като ясно е казал още докато е бил жив, че иска да бъде погребан с тях. Повярвайте ми, духовете знаят дали телата са погребани с любимите бижута. Ако са погребани с тях, виждат огърлиците, гривните, пръстените и часовниците. Но понякога, въпреки тези ясни инструкции, някой член на семейството, с мисълта, че покойният няма да разбере, смъква диамантената гривна от китката на мама точно преди ковчегът да се затвори. По-добре е да повярвате, че майка ви просто няма да отиде в отвъдния свят без любимото си бижу! Други хора са построили къща и са отгледали семейството си в нея и след смъртта духовете им не искат да си тръгнат оттам. Може би някои други не могат да понесат мисълта за живот без любимата кола или скъпоценното бижу. Или просто не искат те да попадат в нечии чужди ръце. Привързаност към бижута Духът на един запален колекционер създаваше неприятности не в едно, а в две семейства, когато любимите му и изключително скъпи часовници антики станаха тяхно притежание. Странното в тази история е, че тези семейства не биха могли да бъдат no-сплотени. Ако ги бях срещнала преди да придобият часовниците (и прикрепения към тях дух), вероятно бих ги описала като двойки, за които семейните спорове са непознати. Дона и Стю Джонсън били брат и сестра, израснали от другата страна на улицата и в близко съседство с Джеф и Морийн Уилсън. Четиримата били неразделни приятели и познатите на семействата никак не се учудили, когато Дона и Джеф и Стю и Морийн започнали да се срещат. По онова време всички те учели в гимназията. Джеф и Стю продължили да учат заедно и в колежа. Дипломирали се с научна степен по инженерство и намерили работа в съседния град. Сключили брак с любимите си от гимназията и отново живеели в къщи, които са една срещу друга. Дона и Морийн, които обожавали антиките и аукционните търгове, отворили магазин в един от скъпите квартали на града. Към средата на трийсетте си години и двете двойки вече били доста заможни. Всяко от семействата имало деца – момче и момиче. Те помнели щастливото си детство и решили, че могат да бъдат още по-щастливи. Купили голяма и луксозна къща. Дона и Морийн ми се обадиха, защото имаха проблеми с магазина. Отзовах се на обаждането и прогоних от магазина им духовете, заселили се там покрай античните мебели, купени на търгове и разпродажба на имущество. Дона и Морийн наистина обожавали да посещават търгове. На една разпродажба на скъпи вещи попаднали на колекция от часовници „Ролекс”. Всички часовници от колекцията обаче били продадени поотделно. И за двете двойки наближавала особено важна годишнина от сватбата им (сигурна съм, не се учудвате, че сватбената церемония е била двойна). И двете жени решили да купят на съпрузите си часовници уникати. Въпреки че наддаването било жестоко, успели да се сдобият с двата желани от тях часовника. Часовниците били произведени само с няколко години разлика, но били подобни и се различавали само в някои детайли. По пътя към къщи двете жени бъбрели оживено и били щастливи, че са купили подходящи подаръци за съпрузите си. После Дона споменала, че нейният часовник наистина й харесва повече, но всъщност предпочита кутията на другия часовник. Морийн се засмяла и отвърнала, че, странно, на нея пък й допада кутията на Дона. И така те разменили кутиите. Същата нощ, след като вечеряли всички заедно, те подарили часовниците на съпрузите си. И оттогава започнали проблемите – спокойствието в семействата изчезнало. Къщата, в която живеели, била нова. Не би трябвало да възникват каквито и да било проблеми, но нещо непрекъснато се повреждало. Духът бил наистина безмилостен. Мазетата се наводнявали, нагревателите на фурната прегаряли, таваните се напукали. Струвало им се, че къщата просто ще се срути върху тях. И като че ли това не било достатъчно, четиримата приятели започнали да се карат. Отношенията им така се обтегнали, че те се разделили и всеки напуснал половинката си. Дона и Морийн продължили да работят заедно в магазина и един ден забелязали, че са много по-спокойни, когато са на работа. Обадиха ми се още същия следобед и ме запитаха дали е възможно в дома им да има дух. Същата нощ посетих семействата и почти веднага забелязах духа, който прекарваше времето си ту в едната ту в другата част от къщата. Беше собственикът на двата скъпи часовника. И, Господи, колко свадлив беше. Каза какви чувства и загриженост бил вложил в колекцията си приживе. И сега се тревожел, че часовниците му не били щастливи заради размяната на кутиите. – Серийните номера, които отговарят на часовниците, са изписани и върху кутиите – каза той, като кършеше ръце. Как ми се иска всичките ми случаи да бяха толкова прости. Двете жени върнаха часовниците в оригиналните им кутии пред очите на духа. След това сътворих Светлината и той влезе в нея. Привързаност към автомобили Често срещам непреминали в отвъдното духове на хора, които просто не могат да понесат мисълта за раздяла с любимата си кола. Не мога да ви кажа колко пъти съм чувала вдовици, които при спомена за покойния им съпруг казват: „Сигурна съм, че той обичаше този „Буик“/„Олдсмобил”/„Корвет“ толкова, колкото и мен”. Винаги ми дожалява и сърце не ми дава да потвърдя подозренията им. Веднъж ми се обади жена, подлудена от поведението на съпруга си. Подозираше, че има любовна връзка и че всъщност се опитва да я изхвърли от дома им. Изреди няколко случая, когато в отсъствието на съпруга си чувала удари и шум откъм гаража, излизала отвън и намирала гаражната врата отворена. Веднъж дори вратата, която водела от гаража към къщата, се оказала отключена. Чашата преляла, когато след като заключила навсякъде за през нощта, пак чула ударите откъм гаража. Уплашила се и се обадила в полицията. Когато пристигнали, полицаите открили жената в спалнята на горния етаж, а сирената на алармената инсталация виела неистово. Полицаите й казали, че входната и страничната врати са отключени, а тази на гаража – открехната. Гласът на жената трепереше, докато ми излагаше версията си за случилото се. Според нея съпругът й нямал търпение да се събере с любовницата си, затова дал ключовете от къщата на някой, който да я уплаши до такава степен, че да я принуди да напусне дома им. Запитах я дали наистина вярва, че съпругът й би постъпил по толкова жесток начин. Това искат да узнаят и всичките ми приятели – каза тя. Те ме накараха да ви се обадя. Мислят, че в къщи има дух. Струваше ми се, че приятелите й са прави. Един дух със сигурност може да бъде виновен за отключените врати и активирането на алармената инсталация, както и за проблемите на съпруга й. – Струва ми се, че вече не го познавам – каза жената. – Отначало помислих, че преживява криза на средната възраст. Купи „Корвет” със сгъваем покрив и започна да излиза с него всеки ден. Мислеше единствено за проклетата кола. Дори построи гараж за нея. Сега обаче не мисля, че става въпрос за колата. А че ме мами. Отива на дълги пътувания, а когато се върне у дома, е раздразнителен и потаен. Започва кавга с мен, а после, след половин час, отново е мил. Струва ми се, че иска да ме подлуди. Беше очевидно, че жената е на предела на силите си. Но не долових присъствието на дух по време на разговора. Подозирах, че е възможно да е бил тук преди, защото усещах някакви следи. Към средата на разговора вече имах силно подозрение на какво се дължат неприятностите в брака й. – Съпругът би тук ли е сега? – запитах. – Не – каза, а гласът й издаваше повече гняв, отколкото тъга. – Отново е някъде с проклетата кола. Споделих с нея подозренията си, че проблемите й се дължат на останалия на земята дух, и й казах да ми се обади след като съпругът й се върне у дома, 3а да мога да проверя предположението си. Тя ми се обади и да, духът беше там – в кухнята със съпруга й. Казах й, че според мен духът е привързан към колата, и я запитах дали иска да говоря с него. Тя се съгласи. Отидох до дома им, а двамата със съпруга си ме посрещнаха пред къщата. Съпругът бе очарователен мъж – спокоен и дружелюбен. Съпругата му отиде в кухнята да приготви кафе, а той ме дръпна встрани и ми обясни, че е готов на всичко, за да я убеди, че няма никаква любовна връзка. Беше разтревожен от липсата й на доверие в него. – Кълна се, никога не бих излязъл с друга жена – каза ми. И ми разказа неговата версия за събитията. Той искал да прекарва повече време със съпругата си и се опитвал да я убеди да го придружава по време на дългите разходки. Жена му обаче не искала да има нищо общо с колата. – Тя просто я мрази – каза духът и призна, че яркочервеният „Корвет” е неговата гордост и радост, но е станал причина за непоносимото напрежение между тях. Слушах го внимателно и кимах, но вниманието ми бе фокусирано върху духа на мъжа, застанал зад него – на прага на кухнята. Напомняше ми плейбой от филм от седемдесетте години на двайсети век – дълга коса, която се навиваше на кичури около врата, кожено яке върху бялата риза, разкопчана до пъпа, и авиаторски очила. Намирах за символично това, че буквално бе застанал между двамата съпрузи. – Той изпитва същите чувства към колата, каквито изпитвах аз, докато бях жив – каза ми духът, когато мъжът отиде при съпругата си в кухнята. Тримата седяхме около масата, а духът продължаваше да стои на прага. Беше доста общителен и след кратък разговор можех да потвърдя, че той е виновен за проблемите във връзката им. Духът ми каза, че е бившият собственик на колата и че неговата съпруга също я мразела. Побеснял от гняв, когато първото, което съпругата му направила след смъртта му, било да продаде любимата му „Вет”. Бил доволен от вниманието и чувствата на новия й собственик към нея, но усещал, че съпругата му е като неговата вдовица – и двете не разбирали, че колата изисквала специално отношение. Дори след като предадох тази информация на двойката, усещах, че съпругата все още не е убедена в невинността на съпруга си. Затова запитах духа защо я тормози, вместо просто да се радва на разходките в колата със съпруга й. – Чух я да разговаря с нейна приятелка – отговори той – Тя каза, че съжалява, задето съпругът й е купил колата. Канеше се да го накара да избере – или нея, или колата. А знаех, че съпругът й ще избере нея. Затова реших, че тя трябва да си отиде. Жената се втрещи. – Наистина казах това на колежката си! – После се обърна към съпруга си. – Прав ли е той? – запита. – Щеше ли да избереш мен? Съпругът й кимна и я прегърна. Когато ги запитах дали са готови да освободят духа, двамата закимаха енергично. Да ви кажа истината, очаквах, че няма да ми е така лесно да убедя духа да премине в отвъдното, особено след като той призна вината си и за оставените отворени врати. Работата с физически обекти изисква ужасно много енергия от страна на духовете. Но мисля, той видя, че не е успял да всее раздор между съпрузите, въпреки усилията си, влезе мирно в Светлина веднага, след като я създадох. Чух се с двамата съпрузи преди няколко седмици. Бяха разговаряли с открити сърца съпругата се бе съгласила да опита да промени отношението си към колата. Току-що се бяха върнали от автомобилно състезание за „Корвети“ и тя призна, че разходката й била доставила удоволствие. Били само двамата в колата! Привързаноcт към места Духовете могат да изпитват определени чувства и към любимите си места. И могат да станат наистина отвратителни, ако тяхното място не се поддържа както им се иска. Веднъж ми бе оставено съобщение от жена, която била обсебена от легло. Заинтригувана, аз й се обадих. Имах късмет да се свържа с нея по мобилния й телефон. Тя беше вътрешен дизайнер и тогава търсеше специални мебели за клиента си. Не усетих присъствието на дух покрай нея, но пак бях любопитна да чуя историята й. Обясни ми, че търсела антични мебели за друг клиент и така попаднала на красивото махагоново легло с балдахин и със старата кувертюра с ресни. – Просто трябваше да го имам – каза. – Не за клиента, а за мен. Макар че то изобщо не беше моя стил. След като поставила леглото в стаята си за гости, не можела да мисли за нищо друго. Трябвало да намери специални тапети за друг свой клиент, а осъзнала, че разлиства каталози с мисълта какво би подхождало на леглото. Малко след като го купила, била обсебена от угризения, защото оставила шкафа, с който то много си подхождало, в магазина. Ставала все по-сигурна, че трябва да обзаведе спалнята в този стил и накрая се обадила на търговеца на антики. Но само за да узнае, че шкафът е продаден. – Дори мислех да открия новия собственик – призна. – Обаче не исках да подхранвам тази своя нова мания. Залепила в спалнята тапети на нежни цветя, каквито никога не би избрала за себе си. Купила рогозка и люлеещ се стол, които допълнили оформлението на стаята. И пак не можела да се освободи от мисълта за шкафа. Няколко седмици по-късно отново се отбила в антикварния магазин. И той бил там! Търговецът й казал, че жената, която го била купила, непрекъснато се обаждала и се оплаквала, че той никак не подхожда на стила на дома й и че е направила грешка, като го купила. – Не можел повече да слуша оплакванията й – разказваше ми вътрешната дизайнерка. – И купил шкафа обратно. А аз бях така развълнувана, че го отмъкнах от магазина му още същия ден. Но историята започна да става странна едва след това – продължи разказа си тя. – Стаята бе завършена, а аз не можех да стоя в нея дори миг. Всеки път, когато се опитвах да прекарам в нея известно време, получавах ужасно главоболие. Всичките ми гости още щом я видеха, възкликваха, че стаята е очарователна, обаче никой не можеше да спи спокойно в нея. Водихме този разговор, докато тя беше в колата. Помолих я да ми се обади, като се прибере, за да мога да й кажа дали у тях има дух или не. Имаше и тя веднага ме помоли да отида и да разбера какво става. Като пристигнах в красиво обзаведения й модерен дом, не бях подготвена за вида на малката гостна на третия етаж. Останалата част от къщата бе обзаведена с елегантни мебели в ярки цветове. А гостната с тапетите на нежни цветя, леглото с балдахин и украсения с дърворезба шкаф с огледало изглеждаше като излязла от страниците на списание от 1920 година. Стилът на обзавеждането тук ме изненада, но не и духът на дребничката женица с прибрана на кок побеляла коса, седнала в люлеещия се стол. Духът ми се усмихна доволно и огледа стаята със собственически вид. – Мразя онова, което направи с къщата – каза духът. – Но успя да обзаведе моята стая перфектно. Запитах дизайнерката дали знае нещо за историята на къщата. Тя ми обясни, че двамата със съпруга й я купили от последния жив племенник на предишната собственичка. – Ние сме второто семейство, което живее тук след смъртта й – каза тя. – Трябваше да видите как изглеждаше къщата, когато се нанесохме… Наложи се буквално да я обзаведа наново, а и ремонтните работи не бяха никак малко. Духът изправи гръб и стисна дръжките на люлеещия се стол. Реших, че ще е най-добре да сменя темата. – Помните ли как изглеждаше тази стая? – запитах я. – О, имаше тапети на цветя – отговори замислено тя. – Знаете ли, мисля, че имам албум със стари снимки. Работниците го откриха по време на ремонта. Има снимки на къщата от двайсетте, трийсетте и четирийсетте години на миналия век. – Излезе, за да донесе албума, а ние с духа си побъбрихме. Жената, чийто дух седеше в люлеещия се стол, била израснала в тази къща. Тук и починала. Племенникът й я наследил. За нейно разочарование обаче не се преместил да живее в нея. И след като къщата била необитаема в продължение на пет години, той най-после я обявил за продан. Семейството на дизайнерката я купило, но се нанесли едва след две години, колкото продължили ремонтните работи. Запитах духа какво е правил през последните седем години. Отговори ми, че „живял” в къщите на съседите, но посещавал дома си винаги, когато можел. Оплака се, че онези години били трудни за него. Не се чувствал щастлив в нито една от останалите къщи, но не искал да бъде и тук, сред останките от предишния си дом. – Но се изпълних с нова енергия, когато започнаха да работят по къщата – каза духът. – Следвах я навсякъде винаги, когато дойдеше да нагледа как вървят работите. Понякога дори ходех на покупки с нея. Духът се заселил в дома си заедно с тях веднага след приключването на ремонта. Осъзнах, че непрекъснатият поток работници и предприемачи е осигурил на крехката старица много и силна енергия, която тя използвала, за да влияе на новата собственичка. Точно както двойките, които отдавна са заедно, познават вкусовете си и могат да довършват изреченията, започнати от другия, духовете, които прекарват достатъчно време с определен човек, могат да му влияят посредством енергията си. И милата дребна старица вляла цялата си енергия, 3а да внуши у новата собственичка необясними желания за обзавеждане на стаята за гости. Жената се върна. Носеше стария албум със снимки. Започнахме да го разглеждаме и тя ми обясняваше какви промени са извършени в различните стаи. Двете забелязахме почти едновременно снимката, заснета вероятно през 1940 година. Жената ахна. Духът се усмихна. Дори аз бях впечатлена. На снимката се виждаше малката спалня и не преувеличавам, когато твърдя, че сега тя бе пресъздадена до всяка една подробност. За мен бе ясно, че духът на крехката старица никога не е искал да си тръгне оттук и търпеливо е чакал да му се удаде възможност да върне миналото и да бъде щастлив. Трябваше доста да я придумвам и да я убеждавам, че ще се чувства удобно и в Светлината, но накрая все пак успях да я освободя. А собственичката най-после обзаведе и декорира стаята според своите желания. Страх от осъждане и наказание Разговаряла съм с много духове, които се страхуват да влязат в Светлината, защото не знаят какво ги очаква там. Някои от техните страхове изглеждат съвсем ра­зумни. Духове, чийто живот е белязан от насилие и престъпления, често се страхуват от Страшния съд. Извър­шилите самоубийство или фанатично религиозните поня­кога чувстват, че не са изпълнени с достатъчно разкаяние и не са изкупили греховете си. И също се страхуват от възмездието. Често децата не искат да преминат в отвъдното, защото се страхуват, че „ще имат проблеми”, задето са напуснали родителите си или пък че не са последвали мама и татко в Светлината още първия път. Най-трудно ми е да накарам да влязат в Светлината именно изпълнените с разкаяние духове и тези, чиито чо­вешки страхове от неизвестното им пречат да потърсят мир и покой. Самоубийство Преди известно време ми се обади жена с молба да разбера дали духът на баща й не е останал на земята. Той се бил самоубил преди десет години. Излязъл от дома си и закрачил по леда, който покривал езерото Ери. Не се върнал. Полицията го открила близо до брега, замръзнал до кръста в леда, сякаш просто е спрял, когато е решил, че е влязъл достатъчно дълбоко. Гласът на жената издаваше, че тази мисъл още я разстройва. – Нашето семейство беше щастливо – настояваше тя. – Татко обичаше мама и всички нас, децата. Тя ми се обади от дома си, но аз не долових присъствието на дух там. Запитах я защо мисли, че духът на баща й още се рее над земята. Тя ми обясни, че смъртта му била записана като самоубийство и свещеникът от тяхната католическа църква отказал да му даде последно причастие. И дори не бил погребан в католишкото гробище. – Ходехме на църква всяка неделя – каза тя. – Тревожа се, че той не е намерил покой. Жената спомена, че майка й починала няколко години след баща им, и аз разбрах, че се надява родителите й отново да са заедно и щастливи. Запитах я дали тя или някой от братята и сестрите й го е сънувал. Обясних й, че преминалите в отвъдното духове често общуват с любимите си хора в съня им. – Никой не е споменавал такова нещо – отговори тя. – А ние шестимата често разговаряме за татко. Помислих, че е възможно баща й да не е преминал в Светлината. От опит знаех, че самоубийците се страхуват от ада и отказват да влязат в Светлината. Помолих я да се свърже с братята и сестрите си и да накара всеки от тях да напише бележка до баща им. Трябваше да му напишат, че ако е наблизо и иска да разговарят, да отиде в къщата на сестра им в определен ден и час, а аз щях да се обадя и да разбера дали е там. Да оставиш някъде бележка е най-добрият начин да се предаде съобщение на духовете, обитаващи земята. Когато се опитате да разговаряте с тях директно или пък признавате присъствието им, вие им осигурявате повече енергия. А колкото повече енергия имат, толкова по-успешно могат да въздействат на вас и околната среда. Жената направи това, за което я помолих. Братята и сестрите й също се отзоваха, макар двама от петимата да й казаха, че е луда. В избрания от нас ден се обадих в дома й и веднага усетих присъствието на духа. Описах й високия тъмнокос мъж с грижливо подстригана брада и гъсти рунтави вежди, който бе в стаята с нея. Тя избухна в сълзи. – Това е татко! – възкликна. Уговорихме деня, в който ще отида у тях, а аз се погрижих тя да каже датата на глас, за да чуе баща й. Като пристигнах, видях, че ме чакат духът на бащата, тя и трима от братята и сестрите й. Бедната жена се измъчваше с мисли за покоя на мъртвия си баща през последните десет години, затова се захванах веднага за работа. Запитах духа защо е извършил самоубийство. – Не съм – отговори той. – Всъщност не беше точно така. Обясни ми, че една нощ заспал на дивана, и глупаво добави, че може би е пийнал повечко бренди след вечеря и му се сторило, че чул глас да го вика отвън. – Много приличаше на гласа на мама – каза. – Затова веднага скочих на крака и излязох в нощта. Не знам дали съм вървял като сомнамбул, или съм бил буден, обаче не облякох палто, нито се наметнах с нещо. Просто излязох и последвах гласа в посока към езерото. Поклати глава, като че ли удивен от собствената си глупост. – Дори не си спомням как съм тръгнал по леда. Но си спомням как го чух да се пропуква и колко студена бе водата. Стори ми се, че е добре да си почина малко. Усещането бе като потъване в дълбок сън. Погледна децата си. А те седяха мълчаливо и го чакаха да продължи. – Кажи им, че съжалявам. Никога не бих напуснал доброволно нито тях, нито майка им. Предадох думите на децата му и на лицата им веднага се изписа облекчение. Но едната му дъщеря продължаваше да се измъчва. – Запитай го дали е щастлив – настоя тя. – И дали е с мама? Духът поклати глава, така че разбрах какъв ще бъде отговорът. Запитах го: – Защо не премина в отвъдното? – Не можах да взема последното си причастие – обясни той. – А не исках да отида в ада. А и не исках да оставя семейството си. Наистина нямах избор. Да отида в ада? Или да остана със семейството си? Запитах децата дали искат баща им да премине в отвъдното и те без колебание отговориха утвърдително. Уверих духа, че няма да отиде в ада, защото всички ние знаем, че не е искал да се самоубие. Казах му, че мога да му покажа как да премине в отвъдното. Създадох Светлината и го посъветвах да погледне в нея. – Виждам родителите си! – възкликна той. – И съпругата си! След като той премина отвъд, децата ми благодариха и особено жената, която ме бе повикала. – Благодаря ви – каза тя. – Сега всички можем да бъдем спокойни. ] *** Има духове, които остават на земята, защото се страхуват от неизвестността, която ги очаква, но съм срещала и такива, които знаят точно кого ще срещнат отвъд и затова не влизат в Светлината. Бях извикана на погребението на мъж, който бил партньор в преуспяваща финансово-консултантска фирма. Пристигнах на бдението и видях, че духът е доста угрижен. Запитах го дали е готов да влезе в Светлината. – Не, няма да вляза – уведоми ме той. – Ще видя него там. Запитах кой е той. Оказа се, че е другият партньор във фирмата – доста възрастен човек, починал няколко години преди това. Бях поканена и на неговото погребение и знаех, че е преминал в отвъдното. – Защо не искаш да видиш Джо? – запитах. Духът ми каза, че е бил посетен от Джо малко преди смъртта си. Очевидно Джо се бе връщал и след смъртта си, за да провери състоянието на фирмата. Тъй като бил преминал в Светлината, можел да идва на този свят, без да създава проблеми, а партньорът му, като всички живи хора, така и не усещал присъствието му. За нещастие останалият жив партньор и вече едноличен собственик на фирмата започнал да източва парите от нея. Това накарало Джо да побеснее от гняв, защото лишавало наследниците му от заслужените пари. Духът на Джо успял да влезе в сънищата на бившия му партньор. – Ще ти отмъстя за това – уверил го той. – Дори да трябва да изчакам смъртта ти. – Какво ще ми направи той, ако премина в отвъдното? – запита ме духът и надникна в Светлината. Отвърнах му, че най-малкият му проблем е онова, което Джо може да му стори. Добавих, че трябва да постъпи мъжки и да събере смелост да признае грешките си. Но той бе непоправим страхливец. Независимо какво му казвах, не искаше да влезе в Светлината. И аз разбрах, че той въобще няма намерение да премине в отвъдното. Някои духове пък като че ли нямат съвест и са готови да се втурнат към светлия тунел, независимо какви прегрешения са извършили. Други се страхуват, че един смъртен грях е достатъчен, за да горят завинаги в ада. Търсене на отмъщение или преследване на справедливостта Търсене на отмъщение Често разговарям с духове, останали на тази земя от желание за мъст. Както и с жертви на убийство, заклели се да въздадат справедливост на своите убийци. Понякога наистина ми е трудно да ги убедя да преминат в отвъдното. Повечето от тях чувстват, че трябва да изпълнят важна мисия, и не искат да си тръгнат, без да са наказали подобаващо злото, от което са пострадали. Преди няколко години ми се обади старец със силен славянски акцент, защото вярваше, че „духовете” (по думите му) са му изпратени от жив човек с цел да го преследват и накажат. Както вече споменах, аз съм от италиански произход. И затова знам, че подобни вярвания не само са често срещани в Стария свят, но понякога са и напълно оправдани. Още докато разговарях с този човек по телефона, усетих духа в къщата му. Следователно, уговорих си среща с него. Славянинът живееше на около час път от нас, в един от богаташките квартали на Кливланд. Внушителната къща заемаше почти цялото разстояние между две пресечки и бе по-скоро монумент на неговото богатство, отколкото дом. Натиснах звънеца и икономът безмълвно ми отвори. Чувствах се така, сякаш пристъпвам на сцена от филм за висшето общество в Европа. Въведоха ме в кабинета. Осемдесетгодишният старец седеше зад масивно бюро в средата. Мебелите бяха скъпи, от тъмно дърво и излъскани до блясък. Направи ми знак да седна в креслото срещу него и ми разказа историята си. През по-голямата част от живота си се занимавал с внос-износ. Скоро стана ясно, че не всичките му сделки са били законни. Не само че бил заобиколен с „хора на насилието”, но намекна, че е възможно и той самият да е убил някого. Икономът, който стъпваше тихо и не отронваше нито дума, и разговорът ме накараха да се огледам внимателно за възможен изход за бягство при нужда. И тогава видях духа. Изглеждаше на четиридесет и пет години. Преди да съм успяла да привлека вниманието му, той започна да крещи обидни думи и да ругае стареца. Завърши с „убиец” и „кучи син”. Осъзнавах, че духът говори на чужд език, но, както научих сравнително рано, притежавам способност да разбирам духовете, независимо на какъв език говорят. Не ми се налага да общувам с тях на глас; усещам и осъзнавам смисъла на казаното, а те ме разбират по същия начин. Трудно е да се опише, но разбирам кога духовете говорят на чужд език, защото думите звучат различно – усещам ги по-скоро като вибриране на въздуха. Още една страна на моята способност, която не мога напълно да разбера. След като приключи с хулите и обидите, духът се обърна към мен. – Tози мил старец – каза саркастично – ме уби. Бях професионален подпалвач и често работех за него. Подпалването на сградите е един от начините за разрушаването им. Духът обясни, че се опитал да изнуди своя работодател да му даде допълнително пари. В отговор старецът го убил и захвърлил трупа в изоставен кладенец, където никога нямало да бъде открит. Тъй като мъртвият нямал нито семейство, нито приятели, нямало дори кой да докладва за изчезването му. Ето защо полицията не започнала разследване. И духът останал да се скита по земята, твърдо решен да направи живота на стареца непоносим и да го накара да плати а престъплението. Оттогава минали двайсет години. – В началото това почти не го тревожеше – каза духът, – но вече започна да остарява и започва да усеща натиска. Повреждах непрекъснато електричеството и уредите, но после открих, че виковете ми го тормозят много повече. Старецът силно пребледня, когато го запитах дали в къщата някога е имало проблем с електричеството. – Защо ми задавате този въпрос? – Защото духовете често погаждат такива номера дори със самото си присъствие и подобни проблеми са показателни. – Вярно е – призна той. – Но щом се досетих, престанах да подновявам кабелите и просто чаках пожарът да избухне. – Но във вашия случай – добавих – духът е знаел за това. Всъщност той се е опитвал да предизвика пожар. А ако къщата изгори до основи, от пожарната ще обвинят за това старите кабели и никога няма да се узнае кой е подпалил сградата. – А вие откъде знаете това? – запита старецът, който вече видимо трепереше. Когато произнесох високо името на духа, старецът пребледня като платно. Икономът се появи сякаш от нищото и бързо му подаде инхалатор. Когато старият човек се стабилизира, икономът се изправи и ме изгледа гневно. – Откъде ви е известно името? – запита спокойно. – Духът на човека стои в ъгъла. Той ми го каза – отговорих. Старецът се съвзе. Заповяда на иконома да излезе от стаята и успях за миг да зърна каква властна личност е бил някога. Погледна ме право в очите. Погледът му дори не трепваше. – Значи знаете всичко, да? Aз просто кимнах. – Кажете му, че вече не се страхувам от него – заповяда той. – Лъжец! – тросна се духът. – Можете да го накарате да си тръгне. – Старецът произнесе това не като въпрос, а като заповед. – Мога да опитам – отговорих с надеждата наистина да успея да убедя духа да премине в отвъдното. Разговорът ми с него не бе никак лек, трябва да ви кажа. Но накрая, след като негласно се споразумях със себе си да изрека няколко лъжи – че в отвъдния свят той ще придобие повече сила и власт и ще може да навреди повече на стареца, той се съгласи да напусне къщата. След като духът влезе в Светлината, дадох на стареца семена от дюля и му обясних къде да ги постави. Той кимна и доволен от развръзката на тормозещия го случай, позвъни за иконома. Бях мълчаливо придружена до вратата. Известно време преглеждах вестниците, любопитна да узная дали не е възникнал пожар в къщата на стареца, но така и не видях нищо. Всъщност, не бях изненадана. Преследване на справедливост Както казах, много рядко се случва да ме потърси духът на починал. Един-единствен път дух се обърна директно към мен – искаше справедливост и знаеше, че аз вероятно съм единственият човек, който може да му помогне. Нямах причина да мисля, че нощта ще бъде по-различна от обикновено. Двамата с Тед си бяхме легнали в обичайното време. Не мога да ви кажа колко време съм спала, но изведнъж се събудих със силното усещане, че в стаята има някой. Като майка се чувствах по същия начин, когато някое от децата ми се вмъкнеше в стаята посред нощ и застанеше мълчаливо до леглото в очакване да се събудя. Въпреки че децата ни бяха вече пораснали и живееха отделно от нас, моят „майчин радар” все още работеше. Отворих очи и бях шокирана! Наистина, страшно се уплаших, когато видях до леглото си мъж. В дома ми рядко идват духове, затова ми бяха необходими няколко минути да започна да дишам нормално и да прошепна: – Кой си ти? – Aз съм, Сал. От отдела за борба с наркотиците – отговори духът. Седнах и си сложих очилата. Веднага разпознах духа на набития и широкоплещест агент с късо подстриганата посивяваща коса. Бях работила по един случай с него и партньора му преди около три години. – О, здравей, Сал – казах тъжно. – Какво се е случило? Сал заговори бързо – като човек, който знае, че няма много време. – Работех под прикритие и нещата тръгнаха на зле -каза той. – Чуй, Мери Ан, ще се опитат да се освободят от трупа ми. Трябва да се обадиш на партньора ми, за да стигне там навреме. Кажи му къде е тялото ми. Съпругата ми ще иска да ме погребе. После ми даде две имена. – Кажи му още, че искам да заловят онези двамата. – Даде ми телефонен номер. – Трябва да вървя – каза. – Моля те, обади се веднага. – И в следващия миг изчезна. Хвърлих поглед на будилника. Беше 2,30 след полунощ. Казах си, че агентите от Отдела за борба с наркотиците вероятно са свикнали да им звънят по всяко време, отидох да се обадя от кухнята, за да не събудя Тед. – Ало, Денис? – казах, когато чух глас от другата страна на линията. – Кой е? – Мъжът говореше сънено, но гласът му издаваше, че е нащрек и е подозрителен. – Мери Ан. Работих с теб и Сал по онзи случай за убийството и духа. – Защо се обаждаш? – запита Денис. – Сал ме помоли – отговорих. Настъпи дълга пауза, по време на която Денис вероятно се досети какво означаваше това. – О, по дяволите! – въздъхна. – Денис, трябва да ти предам думите на Сал. Той настоя да действаш бързо. – И повторих казаното от Сал: мястото, където лежеше трупът му, и имената на онези, които Денис трябваше да залови. Денис ми благодари набързо и веднага затвори. Останах в кухнята, загледана в телефона. Надявах се Денис да стигне навреме и съпругата на Сал да получи трупа, за да може да го оплаче. Надявах се още Денис да събере достатъчно доказателства, за да въздаде справедливост на убийците на Сал. Не знам развитието на цялата история. Знам само, че погребаха тялото, защото бях на погребението. Духът на Сал бе там и ми благодари. Дали убийците бяха заловени и осъдени, не знам. Преглеждах вестниците известно време, а духът на Сал така и не ме посети повече. Да останеш, за да защитиш живите Родителите остават, за да се грижат за децата си; съпрузите понякога остават, защото чуват най-скъпият им човек да казва, че не знае как ще живее без тях. Други духове се скитат по земята заради други свои добри намерения. Възможно е например да изпитват нужда да спасят някого от лошите му навици като алкохол и наркотици. В случаите, когато работя с млади семейни двойки или млади родители, често се срещам с духа на човек, починал много преди достигането на преклонна възраст. Помня младия дух на баща, загинал в автомобилна злополука, който твърдо отказваше да влезе в Светлината. Искаше да остане, за да се грижи за децата и съпругата си. – Кой ще бъде като баща за децата ми? – запита. – И какво ще стане, ако съпругата ми отново се влюби? В такъв случай винаги обяснявам на духа какви проблеми може да причини, ако остане със семейството. Казвам му, че ако иска да им покаже любовта си, трябва да си тръгне. Повечето пъти духовете се вслушват в думите ми и преминават в отвъдното. Понякога обаче упорство проявяват духовете на по-възрастни съпрузи, които искат да останат на земята, за да се грижат за съпругите си. Ако това стане, можете да очаквате здравето на съпругата да се влоши и тя да завърши живота си в старчески дом. Възможно е също така живите да накарат духа да се чувства виновен, че е преминал в отвъдното. Това е особено вярно, когато някой умре бързо или неочаквано. Спомням си за трагичния инцидент, когато млад баща се бе прострелял с арбалета си по време на лов. Съпругата му бе съкрушена. Имаха три деца под пет години и четиримесечно бебе. Сестрата на бащата ме бе помолила да присъствам на погребението и да запитам духа как се е случила трагедията. Той потвърди, че смъртта му се дължи на нещастен случай. – Ужасно непохватен съм – каза ми и обясни, че арбалетът се закачил на някакъв пън и забил стрелата право в гърба му. – Трябва да остана и по някакъв начин да им се реванширам. Обясних му, че ако остане на земята, ще причини само проблеми на семейството си и че трябва непременно да влезе в светлия тунел. Съпругата му обаче, която стоеше близо до ковчега, плачеше и го молеше да не я изоставя. Знаех, че страда болезнено, но въпреки това възразих. Обясних й, че за него не е добре да остане. Уверих я, че присъствието му ще причини хаос в къщата, а децата й ще боледуват непрекъснато. Но въпреки това си тръгнах от погребението, без да знам какво е решил духът – дали да ме послуша и да влезе в Светлината, или да изпълни сърцераздирателната молба на съпругата си. Самата тя ми се обади след няколко месеца. – Права бяхте – каза. – Ужасно е. Нищо не е наред. Можете ли да ми кажете дали той е все още тук? Там беше. Пристигнах в дома и той ми обясни, че не е могъл да устои на горещите й молби. Тя го заклевала да остане и твърдяла, че не дава и пукната пара дали ще е непрекъснато болна, или къщата ще се срути над главата й. Нито един от двамата обаче не бе помислил какъв ефект ще има това върху децата. Когато съпругата най-после осъзнала колко пагубно е присъствието му, най-сетне позволила да премине в отвъдното, независимо колко болезнено е било за нея решението да го освободи. Сътворих Светлината и го видях как влиза там. След като той си тръгна, съпругата ме запита защо не съм настояла това да стане още първия път. Тогава й обясних, а сега искам и всички вие да знаете, че последната дума не е моя. Aз просто давам съвети. Интриганти, които не искат да си тръгнат от този свят Онези, които обичат да си пъхат носа в чужди работи и не искат да си тръгнат оттук по тази причина, са може би най-безвредните от всички непреминали духове – поне по отношение на техните намерения. Те не искат да наранят никого. Остават от чисто любопитство. Познавате този тип хора: съседът, който непрестанно наднича през прозореца ви; онзи, който излиза да полее градината си и да побъбри с вас всеки път, когато автомобилът ви мине по алеята; гостът на партито, който рови в аптечката ви. Тези духове просто не могат да повярват, че са получили свободен достъп да надничат в живота на всеки, който ги заинтересува в някакъв момент. Разбира се, има и такива с лоши намерения. Духове, които дебнат хората, от които са били обсебени приживе. А като духове те могат да бъдат свидетели и на интимни моменти. Ревниви любовници могат да следят любовния живот на останалия жив партньор. Такива духове могат да имат много по-негативно влияние от починалия ви съсед, който продължава да наднича през прозореца, за да види дали не сте направили ремонт на кухнята. И още от леля ви Мили, която и преди се е опитвала да манипулира живота ви от разстояние. Много от непреминалите отвъд духове впоследствие осъзнават, че мястото им наистина не е сред живите. И особено ако ги заловя в уличаващо ги поведение, се смущават до такава степен, че влизат в Светлината, без да кажат и дума. Онези, които се съпротивляват, заплашвам понякога, че ще поставя семената от дюля така, че ще останат в капана на дома, докато не решат, че е дошло време да преминат в отвъдния свят. (Трябва да отбележа, че изключително рядко съм изпълнявала заплахата си. Сериозна грешка е преднамерено да се затвори духът в капан. Но тази заплаха често има ефект върху любопитните духове, които така или иначе няма да могат да надничат в чуждите домове, и е ефикасно средство да ги убедя да напуснат земята.) Погрешни вярвания за способностите на духовете от преходността Разговаряла съм с духове, останали на земята, защото са вярвали, че така ще придобият особена сила. Не знам дали са гледали прекалено много филми на ужасите, докато са били живи, или причината е друга, но истината е, че духът има различни способности, без да притежава някаква суперсила. Чувала съм духове да казват, че са останали, за да подшушнат на близките си кои ще бъдат печелившите номера от лотарията, а после са били дълбоко разочаровани, защото са открили, че не могат нито да предвидят, нито да контролират изхода от подобен род хазарт. Щом живите хора не могат да узнаят предварително кои номера ще спечелят, то мъртвите също не могат. Същото важи и за магическите сили. Ако не сте можели да предсказвате бъдещето приживе, няма да имате повече късмет като дух. Духовете не могат също така да „контролират” човешките чувства и емоции, макар че повечето използват присъствието си (и енергията си) да манипулират силата на чувствата и напрежението у живите. За духовете е по-лесно да правят неща, които повишават негативната енергия – като например да скрият някъде любимите ви скъпи бижута, да тормозят домашния ви любимец или да окуражават покачването на напрежението по някакъв друг начин. За повечето хора стресът е енергийна реакция. В такъв случай не е изненада, че енергията на духовете е негативна. И дори само близостта до някой дух може да предизвика много и различни психически и физически реакции у живите. Това е порочен кръг, който работи единствено за духовете и най-често е пагубен за живите, които са непрекъснато изложени на лошата енергия на духовете. С няколко изключения, духовете не могат да взаимодействат физически с живите, нито могат да придобиват форма с усилие на волята. Характерът и личността на хората не се променя след смъртта. Ако не са били особено умни приживе, няма да станат по-умни като духове. Вечно недоволните старци остават такива, непоносимите тийнейджъри никога не се превръщат в зрели възрастни, а онези, които искат всичко да контролират, не стават изведнъж привърженици на дзен будизма. През всичките тези години общуване с духовете стигнах до заключението, че единственият начин за духа да се издигне до по-високо равнище е да влезе в Светлината и да преживее онова, което го очаква там.