ДЕСЕТА ГЛАВА
МИМИ И ПОТВЪРЖДЕНИЕТО
Бях повикан в стая 111 от Лейла, дъщерята на МиМи, 81-годишна жена, която умираше от бъбречна недостатъчност. Хукнах натам, защото знаех, че скоро ще умре. Когато влязох в стаята, не забелязах
нищо нередно, освен че Лейла и семейството й изглеждат сякаш са видели призрак. МиМи беше от
християнската църква „Лейкууд“. Когато бе будна, се държеше като властна майка и баба, която
изпитва огромна любов към внуците си. Молеше ги да идват често, колкото могат, за да я помнят,
когато си отиде.
Лейла започна да описва удивителна мистериозна случка, станала в стаята, и беше изплашена,
защото мислеше, че всеки момент ще загуби майка си.

  • Не ме смятайте за луда, доктор Лерма, но ето какво стана. Двете ми деца си играеха на пода
    преди малко и Боби Джо, който е на три годинки, и Джоуни – на четири, видяха нещо, невидимо за мен.
    Те са прекрасни деца, които рядко се карат и си играят много добре заедно, за разлика от много други
    братчета и сестри- чета.
    Попитах я какво е странното и ми предложи да поседна и да наблюдавам децата.
    Седнах в другия край на стаята, за да не ги смущавам, и само гледах какво правят. След десетина
    минути децата станаха и отидоха в ъгъла на стаята, близо до прозорците, гледащи към градината.
    Момиченцето – Джоуни, сякаш държеше нечия ръка. Забелязах само ярка слънчева светлина отвън,
    която блестеше право в нея. Беше странно, защото по това време на деня обикновено слънцето вече
    грее от другата страна на сградата. Джоуни се обърна към майка си и каза:
  • Мамо, нали това е най-красивият златен ангел? – Вдигна поглед от пода към тавана с думите: –
    Толкова е голям, но е много мил и обичам да ме прегръща с кри- лете си. Перата ме гъделичкат. – Засмя
    се, сякаш в момента усещаше гъдел. – Моят ангел ми каза да не се страхувам и не се страхувам. Аз съм
    голямо момиче.
    Боби Джо каза:
  • Моят ангел е син, защото съм момче. – Гордо погледна нагоре към тавана. – Нали, мамо?
    Наистина ли МиМи ще ни напусне?
  • Защо казваш това, Боби? – попита го Лейла.
  • Защото така казва синият ангел, но той казва да не тъгувам. – Боби посочи към ъгъла. – Здрасти,
    МиМи. Изглеждаш толкова хубава с тази бяла рокля. Лампичка ли имаш вътре?
    След този въпрос момчето пристъпи по-близо до ъгъла и прегърна нещо, което изглеждаше
    празно пространство. После наклони глава встрани, сякаш се обляга на някого. Изглеждаше много
    въодушевен.
    Разтревожена, Лейла дойде при мен и ми прошепна:
  • Истина ли е?
  • Лейла, и аз съм озадачен колкото теб. Децата ти говорили ли са някога за невидим приятел?
  • Не, доколкото зная. Съмнявам се, доктор Лерма. Винаги си играят заедно и не е нужно да си
    измислят въображаем приятел. Майка ми винаги е казвала, че децата са невинни създания, които
    понякога виждат ангели и хора от рая. Може би точно това се случва тук.
    Тъй като не бяха в никаква опасност, й казах да ги остави да доизживеят ставащото, защото може
    би е защитен механизъм.
  • Какво ще кажеш по-късно с тях да поговори психолог и да обсъдят преживяването си? Ще се
    погрижа да получат успокоение и утеха.
  • Благодаря ви, доктор Лерма. Така ще се почувствам по-добре.
    С Лейла продължихме да разговаряме за ангелите и тя ме попита какво са разказвали близките на
    други пациенти.
  • Знаеш ли, Лейла, поради някаква причина виденията винаги се явяват в ъглите и обикновено
    близо до тавана. Не е необичайно, както навярно се досещаш. Всъщност доктор Карл Юнг, известен
    психиатър, прочул се с научния си труд за колективното не- сьзнавано, е вярвал, че децата
    притежават сетивни способности, които възрастните са загубили.
  • Доктор Лерма, през целия си живот не съм имала подобно преживяване. Има толкова неща,
    които не знаем за смъртта и отвъдния живот. Щом децата виждат мама, иска ми се да се събуди и още
    веднъж да ми проговори.
    Тихо заплака и аз я прегърнах и казах:
  • Може би ще се събуди, Лейла. Не губи надежда
    В този момент чухме Джоуни да казва:
  • Добре, МиМи. Ще й кажа.
    Дойде при майка си и поиска да я прегърне. Лейла седна на пода и обви ръце около дъщеря си в
    топла, любяща прегръдка. Явно й се искаше да повярва и попита Джоуни:
    www.spiralata.net 46
  • С МиМи ли говореше?
  • Да, мамо. Каза да ти кажа, че тя те обича и да не тъгуваш. Сега се чувства чудесно и тази
    прегръдка е от нея. – Детето извърна глава към ъгъла. – Нали така, МиМи? Правилно ли й го казах? –
    Заслуша се за минута, а после се усмихна на майка си. – ПаПа иска да знаеш, че и той те обича и винаги
    помаха на всички ни.
    Лейла избухна в неудържим плач, докато притискаше дъщеря си още по-силно. Каза ми:
  • Джоуни и Боби Джо не са познавали ПаПа, както всички наричахме баща ми. Почина, преди да
    се родят. – Погледна ме с широко отворени очи, докато сълзите й засъхваха. – Това е чудо – тихо каза тя.
  • Не само получавам „сбогом“ от майка си, а и татко се появи. – Зарида и раменете й затрепериха. –
    Пропуснах погребението му, защото полетът ми беше отменен поради снежна виелица. Не успях да се
    сбогувам, а сега имам тази възможност. Най-после ще намеря спокойствие, доктор Лерма. Трябва да
    повярвам, че е истина.
    Поплака на рамото ми няколко минути и я уверих, че баща й я обича и никога не би искал тя да се
    чувства зле.
    След минути и двете деца казаха:
  • Добре, сбогом, МиМи. Сбогом, ПаПа. Чао, ангели. – Боби Джо и Джоуни се хванаха за ръце и
    Боби Джо каза: – Ще се грижа за мама и сестричката ми, както ми казахте.
    Сестра му ласкаво целуна братчето си по челото, което веднага беше енергично изтрито, и каза:
  • Няма да му позволя да се бие с никого. Ще му напомням онова, което казаха ангелите.
    И двамата се върнаха при боичките си, седнаха на пода и започнаха да рисуват.
    Лейла каза:
  • Доктор Лерма, не мога да ви се отблагодаря за цялата обич и грижите, с които вие и персоналът
    ви обградихте майка ми. Прекрасно е. Истинско чудо. То ме промени, вече не се боя от смъртта.
    Казах й, че затова обичам работата си.
    Не преставам да се удивлявам на нещата, които се случват при смъртта. Наистина е вълшебно
    тайнство. Когато чухме как дишането на МиМи се промени. Всички застанахме в кръг около леглото и
    се помолихме с „Отче наш“. Минути по-късно тя си пое дълбоко дъх и прошепна:
  • Обичам те, Лейла.
    В следващия миг си отиде. Синхронът беше съвършен. Лейла отново заплака, докато установявах
    липсата на жизнени признаци при майка й. Казах й:
  • Желанието ти се сбъдна. Поиска майка ти да се събуди, преди да умре, и това се случи. Получи
    потвърждение.
    Децата погледнаха нагоре и помахаха, а после седнаха до майка си. Аз поседях с тях и им казах, че
    Ми- Ми си е отишла. (В повечето ситуации като тази близките молят аз или някой от социалните ни
    работници да започнем разговор с децата, защото самите те са съкрушени и не могат да намерят думи.
    Такъв беше и случаят с Лейла.) И двамата казаха:
  • Знаем. Видяхме я да тръгва към онази силна светлина с ПаПа и ангелите.
    БЕЛЕЖКИ НА ЛЕКАРЯ
    И ОЩЕ ДИАЛОЗИ СЪС СЕМЕЙСТВОТО НА МИМИ
    Винаги се удивлявам от начина, по който децата приемат смъртта. Необичайното е, че до
    четвъртата си година едно дете няма представа за смъртта. Не я разбира напълно, докато стане на 10-12
    и започне да мисли абстрактно. Прегърнах ги и ги попитах дали ангелите са им казали нещо друго,
    което е важно. Джоуни ми показа рисунка на жена в класна стая, пълна с деца.
  • Ангелите ми казаха, че когато порасна, ще стана учителка на специални деца и ще помогна на
    много деца, които се нуждаят.
    После Боби Джо, който беше едва тригодишен, ми показа рисунка на някого, който приличаше на
    мен. Беше мъж със стетоскоп на врата. Поласкан, попитах:
  • Аз ли съм това?
    Той се засмя.
  • Не, аз. Ще стана доктор като теб. Когато си бил малък, ангелите са казали и на теб, че ще станеш
    доктор. Казаха ми да ти напомня.
    Бях изумен. На четири години имах видение, което мислех, че е било сън. Много мила дама ми
    каза, че когато порасна, ще бъда лекар. Помня, че сънят беше толкова реален, че го споделих с майка
    си. За следващия ми рожден ден тя ми подари стетоскоп, за да ми напомня за призванието ми. Това,
    което ми каза Боби Джо, до ден днешен ме изпълва с радост. После момченцето ме изненада още
    повече, като каза:
    www.spiralata.net 47
  • О, да. Казаха ми, че това нещо на врата ти се нарича „стет-та-коп“ и че трябва да имам такъв, за
    да ми напомня, че някой ден ще стана доктор.
    Нима това се случваше наистина? Дали това беше моето потвърждение, или бе чисто съвпадение?
    Цялата случка беше необяснима и вълнуваща. Няколко седмици по-късно семейството дойде при мен и
    ми донесе цветя за градината. Подарих на Боби Джо стетоскоп, който бях купил специално за него.
    Исках да бъда сигурен, че ще помни какво са му казали ангелите, и да бъда неговото потвърждение,
    както той бе моето.

By admin

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 0+9=?

*

ТЕЛЕФОН ЗА РЕГРЕСИЯ