by
on
under Uncategorised
Permalink

духовно познание

духовно познание

Стъпки по пясъка на времето. Духовно израстване чрез познание за минали животи. Глен Уилистън, Джудит Джонстън

глава 9

Никой не е самотен остров

Никой не е самотен остров, изцяло принадлежащ на се­бе си; всеки е част от материка, част от главното; ако буца пръст бъде отнесена от морето, Европа ще се сма­ли, сякаш това е къщата на твой приятел, или твоята собствена; всяка човешка смърт ме накърнява, защото човечеството е част от мен; следователно не ми е да­дено да знам за кого бие камбаната; тя бие за мен.

ДЖОН ДОН, „молитвено”

Когато бил на три години, Стивън няколко пъти споменавал, че е бил в градината, въпреки че семейството му няма гра­дина и родителите му нямат представа за какво говори. Пос­тепенно престанал да говори за това. На осем години майка му го доведе при мен за консултация. Беше развил свръхвъзбудимост и имаше проблеми – нощно напикаване, сомнамбулизъм и кошмари.

Въпреки че свръхвъзбудимостта може да бъде причине­на от множество фактори, сред които безсистемно наказва­не, реакция към храни или пристрастяване към дадена хра­на, дори реакция към лекарство, изглежда, в повечето слу­чаи е свързана с влиянието на минал живот. По-точно, лич­ните взаимоотношения от настоящето отприщват спомени, които причиняват поведение на свръхвъзбудимост. Тъй ка­то при Стивън симптомите бяха комплексни, реших, че зат­рудненията вероятно се коренят в миналото.

Децата са много възприемчиви към хипнозата, тъй като при тях липсва бариерата на подозрението и страха, и вече бях прилагал успешно регресията за отстраняване или на­маляване на свръхвъзбудимостта. Никак не се изненадах, когато само след кратко встъпление лицевите мускули на Стивън се отпуснаха, дишането му се забави и цялото му тяло изглеждаше отпуснато.

Казах му да си представи, че пътува с машина на време­то назад в миналото, в неговото минало, внушавах му, че той може да почувства, че наистина е в сцената, която се раз­гръща около него. Стивън с готовност заразказва за своето раждане, споменавайки колко студен му се е сторил светът, в който е навлязъл, и колко е шумно наоколо. Оплакваше се от ярката светлина и грубия допир, но все пак тези комен­тари бяха нещо обикновено и нямах чувството, че раждане­то му е било дотолкова трудно, че да причини някаква трав­ма, свързана със сегашното му поведение.

Помолих Стивън да се върне обратно в неговата маши­на на времето и да отпътува към по-далечно време и място, когато е имал друго тяло, а хората може би са изглеждали и говорели различно от сега. Следващата му спирка беше Шотландия.

– Нещо не е наред с мен – бавно изрече Стивън, мръ­щейки се. – Имам чувството, че съм превит на две. Но гра­дината е толкова красива и ухае толкова хубаво.

Исках да разбера какво ухае толкова хубаво.

– Мирише на кожа – каза Стивън. – Кожа и всичко, с което я обработват, за да стане здрава.

Бащата на Стивън щавеше кожи и правеше кожени об­лекла и принадлежности за коне. Градината беше до магази­на, който той делеше с търговец на дрехи. Когато го попи­тах за името на мястото, то ми прозвуча „Килинг”[1] и го по­питах кой кого убива.

– Не! Килин! – поправи ме Стивън. – Килин на езе­рото – говорът му придоби шотландски акцент. Струваше ми се невероятно едно осемгодишно американче да говори по подобен начин. Попитах го за езерото.

– Голяма площ вода. Ние живеем край нея. През лятото е красиво, но през зимата е ужасно. Тогава не растат цветя.

Очевидно цветята бяха важни за Стивън в миналата му инкарнапия, носеха му красота и спокойствие в това, както изглеждаше, ограничено и тъжно съществуване. Ден след ден той стоеше сам в градината, отвеждан там от баща си. През зимата неговият свят бе безсмислен, ограничен в атмосферата на магазина за кожи. Живееха в задната част на магазина в тесни стаички, но конфликтите в семейството създаваха атмосфера на емоционална изолация. За разлика от останалите, Стивън не можеше да избяга от тази обста­новка заради недъга си. Когато го разпитвах за всеки член на семейството, той неизменно повтаряше, че го пренебрег­ват, защото е бреме, когато наоколо има толкова работа.

Когато излезе от хипноза, погледът на Стивън бе все та­ка далечен. Той ми каза:

– Майка ми беше баща в онзи живот, а баща ми сестра.

Това е толкова странно!

– Защо казваш това, Стивън?

На лицето му се изписа объркване. Очевидно нямаше подходящ модел, в който да помести информацията. Но Стивън бе надникнал в миналото и така си бе отговорил на най-притискащите го въпроси от настоящето. Препоръките ми към майка му бяха много прости: да заобиколи Стивън с цветя и растения, да поощрява независимостта му и да го обгради с любов и внимание. Интересна бе реакцията й, ко­гато прослуша записа от регресията:

– Винаги съм изпитвала странно чувство, когато поми­риша кожа.

Тя призна, че имала склонност да се отнася към сина си едновременно покровителствено и с нелогично нетърпение, което явно се дължеше на останки от миналото им съжителстване.

Месец по-късно Стивън беше друг човек. Всъщност бе проявил такъв интерес към растенията, че изчиташе всяка книга на тази тема. Свръхвъзбудимостта му постепенно от­мина.

Може да се каже, че всички ние се повлияваме едновре­менно положително и отрицателно от връзките си в минали­те животи. Тъй като сме съвкупност от всичко, което сме преживели, естествено е да сме повлияни от предишните ни взаимоотношения, въпреки че рядко го разбираме със съз­нанието си, което има склонност да се концентрира само върху една времева реалност. Метафизичните принципи на родството и привличането осигуряват условието взаимоот­ношенията никога да не свършат, въпреки че могат посто­янно да се променят и видоизменят. Връзките са вечни.

Всъщност как възникват взаимоотношенията? Първона­чално те се създават, за да задоволят физическа или психич­на необходимост. Нашите мисли днес създават връзките ни в бъдеще. Често взаимоотношенията на по-високо ниво служат не толкова за задоволяване на някаква нужда, колко­то отразяват това, което сме ние самите. Така взаимоотно­шенията възникват и се развиват в различни линии според нашите променящи се нужди и развитието на личността ни.

Ние се променяме непрекъснато и много връзки в насто­ящия живот са нови. Усещаме новостта на връзките; чувст­ваме изграждането на едни и отдръпването на други. Но оп­ределен процент от сегашните ни връзки са стари – някои много стари и все още развиващи се.

Джош и Джейсън са еднояйчни близнаци и толкова си приличат, че дори хората, които ги познават добре, се зат­рудняват да ги различат. В два отделни сеанса, без да знаят какво си е припомнил всеки от тях, близнаците разкриха множество минали животи, които бяха преживели заедно, и подробностите от спомените им съвпадаха. Бяха отглежда­ли заедно камили в африканската пустиня; бяха работили рамо до рамо като дърводелци в раннохристиянската епоха; бяха пасли стада в голата тундра на Азия; бяха се крили от нахлуващата армия на Наполеон; бяха прекосили американските равнини в търсене на плодородна земя. В повече от дузина живота съдбите им се преплитаха в различни роли – като майка и син, майка и дъщеря, а най-често като бра­тя. В един от миналите си животи бяха учител и ученик в древния Рим. Отново и отново енергиите им се привличаха, за да се осъществят основни нужди на тяхното израстване, давайки им възможност да се развиват и адаптират по-доб­ре към предизвикателствата на земния план.

Двама души могат да преминат през много видове връз­ки, докато се срещат в един или друг живот. Сред голямото разнообразие от варианти връзките могат да се изразят в една или всички от изброените възможности:

1. Родител – дете

2. Роднини

3. Любовници

4. Родственици

5. Бизнеспартньори

6. Учител – ученик

7. Брачни партньори

Когато дадена връзка е много стара, хората могат да изпит­ват чувства на силно привличане или на антагонизъм, но никога не са неутрални един към друг. Всъщност може да съществува едновременно привличане и отблъскване, което да причини голямо объркване на чувствата. Споменатите вече брачни партньори, които се подложиха на регресия, из­питваха силно желание да са заедно, но пренасяха през мно­го прераждания старото си съперничество от живота им на учени в Атлантида, което бе препятствие за настоящето им щастие.

В друг случай на силни, но объркани чувства една 36-годишна жена ми описа драматичните си взаимоотношения с единия си син; въпреки силната им връзка той бил крайно непокорен, а тя изпитвала непоносима вина, когато се опит­вала да го накаже.

При регресия жената попадна в живота си на мъж – роб, който участваше в построяването на огромен подземен затвор близо до Кайро. Този 70-годишен мъж, с деформира­ни ръце на ковач, беше част от „веригата” – група, които с въжета, завързани през кръста им, теглеха огромни каменни блокове и ги спускаха надолу в миньорска шахта, където ги използваха за укрепване на подземната конструк­ция. Въпреки че беше роб, мъжът бе изпълнен със срам, за­дето участва в изграждането на това, което наричаше „ужасния таен град на злото, помийна яма за хора”.

– Познаваш ли някого в този затвор? попитах аз. На лицето „му” се изписа голяма мъка.

По-големият ми брат Исак е там долу. Ще ми се да беше умрял. Не знам как още е жив… Това е един вид упоритост, предполагам. Ужасно ми е тежко да го виждам.

– Как е попаднал там?

– Заловиха ни пияни по време на уличен скандал и той уби представител на властта, който ме бе нападнал. Ако не беше го направил щях да съм мъртъв.

– И от тогава се чувстваш задължен?

– Да. По някакъв начин знам, че за него е важно да ме вижда. Нямам представа защо продължава да се бори. Когато умре, и аз ще умра. Надявам се да е скоро.

След регресията жената ми каза, че е разпознала в по-възрастния си брат сегашния си син и беше лесно да разбере нейното чувство за вина и непокорството на сина си.

Чрез регресиите в минали прераждания ние разбираме, че съпреживяваме живота си с определени хора толкова често колкото пожелаем. Това може да е някоя отделна личност или по-голяма група, събрана с определена цел. Често се събират хора, които ги свързва недовършена работа.

Бет дойде при мен, за да й помогна да отслабне. Първо установихме специална система за хранене, но в един момент решихме да проучим миналите й прераждания, за да открием откъде е тръгнал с проблема с наднорменото й тегло. Пред Бет се разкри сцена, в която тя седеше на скамейка в методистка църква.

– Казвам се Сара и съм на 15 години. Джонатан е седнал пред мен. Той се обръща и ме поглежда с крайчеца на окото си. Той е на 17. Носи риза от груб памучен плат и ботуши. Когато ме поглежда аз се изчервявам. Той е с широки рамене, приятна усмивка и толкова красив.

– Коя е рождената ти дата, Сара?

– Втори юни 1742. Толкова красиви очи.

Прекъснах младото момиче и я помолих да се придвижим напред във времето в деня на сватбата й.

– Ние сме навън под дърветата. Малката ми сестра току-що ми даде някакви цветя. Джонатан ме прегърна през раменете. Изглежда толкова смешно в костюм… яката му е висока на тила. Изглежда глупаво, но е красив. Толкова съм щастлива. Церемонията свърши и сега сме в каруцата и се каним да заминем някъде. Тези широки рамене изглеждат толкова добре…

– Сара, придвижи се една година напред и ми разкажи живота си.

– Не смятам, че ме обича толкова колкото го обичам аз. Винаги изглежда така, сякаш мисли за някой друг. Работи много на полето, дори след мръкване, така поне ми казва. Извръща се от мен в леглото. Не знам какво да правя. Ще родя дете от него и той се вълнува от бебето, но не и от мен.

– Спри се на раждането на бебето. – предложих аз.

Бет започна да плаче неудържимо.

– Той ме напуска. Просто ще си отиде. Така силно желаеше това бебе, но нашия син умря няколко дни след раждането. (Бет продължава да плаче) Джонатан си е намерил друга, но не иска да ми го каже. Държи се студено. Аз го викам, протягам ръце към него, но той продължава да се отдалечава. Няма да го видя вече. О, Джонатан, какво ще правя без теб?

– Вече си възрастна Сара. – казах й аз. Плачът най-после престана.

– Той не се върна. Сама съм. Всички дни си приличат. Сега съм на 47 и умирам. Коленете ми са болни и не мога да се изправям. Опитвам се да се влача по земята, за да се прибера вътре. Искам да го видя още веднъж. Умирам от глад, но съм твърде слаба, за да се изхранвам. Колко ми се иска да умра. Вече не усещам краката си. Нищо няма смисъл… болката отминава… Всичко наоколо е светло. Мъката ми по Джонатан изчезва. Все още не знам защо ме напусна, но сега това няма значение.

– Като духовно същество имаш ли желание да погледнеш към другите си животи и да видиш дали си била с Джонатан и друг път?

– В Гърция – аз бях мъж, а той жена. В Египет – отново аз съм мъж, двамата работим заедно като лечители. В Атлантида – аз бях жена, а той мъж, инженер, който се занимава с нещо много техническо, което не разбирам. Нещо свързано със светлината. Бяхме любовници, винаги заедно. Той се казваше Арам, а аз Алана. Били сме заедно и преди, но не мога да видя всичко.

Няколко седмици след този покъртителен сеанс Бет ми се обади, за да ми каже какво й се е случило:

– Както знаете, трябваше да присъствам на конферен­ция миналия уикенд – започна тя. – Имаше занимания по медитация и по време на вчерашния сеанс в мозъка ми нах­лу предишната мъка, която изпитвах по Джонатан. Отново преживях чувството, че ме напуска. Един глас в мозъка ми повтаряше: „Джонатан, върни се, върни се!” И цялата бол­ка се надигна в мен както по време на регресията. След ме­дитацията групата си почиваше и много хора обикаляха около мен, но аз все още бях в своя отминал свят. Тогава ня­кой ме заговори. Вдигнах поглед и видях красив мъж да гле­да надолу към мен. Той каза: „Стоях в другия край на зала­та. Не знам защо, но почувствах, че трябва да дойда при вас колкото е възможно по-бързо.” Това беше Джонатан.

Във всички случаи, когато се събираме отново с хора от минал живот, решението е наше. Регресията не оставя съм­нение в това: ние решаваме и това решение е взаимно. Съ­що става ясно, че взаимоотношенията продължават извън физическата обвивка в една извънвремева реалност, когато ние развиваме друга част от многоизмерната си същност. Хората, които са изследвали взаимоотношенията си по вре­ме на регресия, стигат до неизбежното заключение: раздя­лата е илюзия.

Когато осъзнаем, че нашите сетива често ни дават изопа­чено и ограничено понятие за реалността, ние се отваряме за знанието, че сме нещо повече от физическо тяло, че във всич­ки нас съществува вечно качество, което се преплита с безс­мъртната същност на останалите. Вечният Аз се развива и израства през различни периоди от време, в различна среда, като необходимостта от други хора винаги се усеща силно.

Взаимоотношенията са енергийна хармония или дисхармония. Ако се замислим над факта, че проблемните връзки са ни помогнали да израснем също толкова, колкото и приятните, лесно ще разберем, че взаимоотношенията са енергийно взаимодействие. Някои са хармонични, а други са изпълнени с предизвикателство и конфликт. Ние усеща­ме тази истина, когато се докоснем до нефизическите еле­менти на нашата същност.

Ани дойде в Съвета по алтернативна терапия, защото бе попаднала в капана на изпълнен с любов и омраза триъгъл­ник със съпруга си Джеф и шестгодишната им дъщеря Джоди. Тримата бяха оплетени в паяжината на ревност, очаква­ния и разочарования, което правеше живота им нещастен. При регресията Ани се видя като момиче, работещо в бар в малък град в Канзас. Името й беше Мари Съливан, а дата­та- 14 март 1849.

Мари бе разтревожена заради по-младата си сестра. Ейми бе на горния етаж със собственика на пивницата Робърт Макгълън. (По-късно стана ясно, че Ейми е настоящата дъ­щеря на Ан – Джоди, а Робърт сега е съпругът й Джеф.)

– Как я карате тримата? – попитах Мари.

В момента не много добре. Това е отвратителен живот и Ейми също е въвлечена в него. Робърт се опитва да пред­стави нещата много по-блестящи, отколкото са в действи­телност. Да си момиче в бар е деградиращо. Не стига, че аз трябва да го върша, ами Ейми си мисли, че е влюбена в Ро­бърт и не мога да я вразумя.

– На колко години е Ейми?

– На четиринайсет, а Робърт е на двайсет и седем. Той не се интересува от нея, само се преструва, за да я накара да работи тук. Искам да се кача горе, но се страхувам от то­ва, което мога да видя.

– Ти била ли си влюбена в Робърт?

– Обичах го в началото и си мислех, че и той ме обича. Но съм видяла толкова много жени да идват и си отиват от това място, затова че съм убедена, че и с Ейми ще се случи същото.

Внезапно Мари пристъпва към действие и се качва горе с бутилка. Следва сбиване, при което тя удря Робърт с бутил­ката, и той я удря, но Ейми смята, че всичко става по вина на Мари. Отчаяна, Мари напуска Канзас и прекосява страната, като накрая стига до Сан Франциско и там си намира работа в пекарница. Пише на Ейми, но получава от нея само някол­ко писма. Мари се омъжва за човек на име Майкъл.

Ейми забременява и отива при Мари в Сан Франциско, а когато бебето се ражда, го оставя на сестра си и зет си.

– Научи ли какво се е случило с Робърт? – попитах аз.

– Не, и не ме интересува – категорично отвърна Мари.

В настоящия им живот като семейство тези трима души имат още една възможност да подобрят качеството на взаи­моотношенията си. Регресията на Ани им даде прозрения, които могат да ги насочват в един общ градивен процес.

В най-дълбок личен план множеството от нашите мина­ли животи взаимодействат един с друг, превръщайки ни в личности с многостранни взаимоотношения. Всичките ми­нали превъплъщения на Аза и начинът, по който те са дейс­твали и взаимодействали един с друг, създават фокуса на настоящата личност. Към това се добавят взаимоотношени­ята ни с други индивидуалности в преражданията ни и ко­лективната енергия, пораждаща се от активността на раз­личните групи от личности, с които пътуваме през времето.

Когато разглеждаме нещата в по-широк мащаб, открива­ме, че взаимоотношенията между нациите в мир и във вой­на се базират на миналия им съвместен опит в различни времеви рамки. По такъв начин връзките, в които участва­ме в целия времеви континуум, не са просто прояви на персонална или междуличностна активност, а чрез различните въплъщения на нашия Аз се разширяват в комплексни вза­имоотношения между нациите.

Връзката винаги се основава на взаимно съгласие. Об­разно казано, договорът е написан и подписан. Вътрешният ни усет ни подсказва, че приобщаването ще удовлетвори някакви наши потребности, най-важната от които е възмож­ността за духовно израстване. Това е личностно взаимодействие, което ни помага да си създадем представа за са­мите нас. Бихме искали да смятаме, че в различните си връзки сме тези, за които се мислим, но реалистично каза­но, често действаме според представата, която мислим, че другите имат за нас.

Конфронтацията във взаимоотношенията е необходи­ма. За да научим уроците си и да израснем, конфронтацията и предизвикателството трябва да присъстват във връзките ни. Много регресии потвърждават това твърдеше. Някои хо­ра обаче носят в себе си емоционалната травма от сблъсъка, без да осъзнават духовния урок, който са получили. Важно е във всички безизходни ситуации, във всички трудни момен­ти при общуването ни с други хора да търсим духовната по­ука. Това неутрализира отрицателната енергия, която може да пренасяме като излишен товар от един живот в следващия.

Неуспехът във взаимоотношенията е необходим, за да ни разтърси и да ни помогне да разберем по-пълно мястото си в схемата на нещата. Точно както погрешните отговори при изпит ни учат повече от правилните, незадоволителни­ят отклик във взаимоотношенията ни казва повече – естес­твено, ако разберем духовното послание. На повърхностно ниво никой от нас не обича да се проваля в нищо, независи­мо дали е изпит или брак.

Регресиите в минал живот ни помагат да разберем духов­ното послание на трудните връзки, чиято енергия сме пре­несли в сегашната времева рамка. Докосването до първоиз­точника на взаимоотношенията ни помага да видим ситуа­цията отстрани и да изключим емоциите. Без значение дали връзката в миналото е била гладка или проблемна, ние из­растваме, защото всички видове съюзи разширяват съзнани­ето ни, което води до обогатяване на взаимоотношенията.

Като приемаме предизвикателството, което ни дават различните връзки, ние все повече се доближаваме към бе­зусловната любов. За някои този процес е бавен и тежък – необходими са множество сблъсъци с едни и същи хора, до­като при хората, които са разбрали принципите на противоборството, процесът е по-бърз. Добрите взаимоотношения не се постигат изведнъж. Те трябва да се развиват с посто­янство и търпение най-често по време на няколко живота.

Когато връзките в настоящето са особено бурни или не­обичайно хармонични, със сигурност се коренят в минало­то. Такъв бе случаят със стотици мои пациенти, с които ра­ботих специално върху проблемите им във взаимоотноше­нията. Най-често проблемът е между съпруг и съпруга, но все повече родители искат да разберат, защо изпитват едни или други смущаващи чувства към децата си, а децата се на­дяват да открият какво им пречи да контактуват по-добре с родителите си. В повечето случаи откриваме стари пробле­ми, изразени по нов начин.

Всеки живот осигурява дадени условия, които ни пома­гат да го преживеем. За нещастие повечето от нас не се до­косват до този потенциал и той остава неизползван, при ко­ето ние затлачваме нещата си и не можем да излезем на пъ­тя на хармонията и пълнотата. Няма отегчително повторение на един и същ сценарий от един живот в друг. Душите може да са същите, но ролите и  сценарият се променят, а целта се видоизменя всеки път.

Любовта от пръв поглед се дължи на чувства от минал живот. Това е интуиция, която прониква зад външния вид и разпознава едни по-раншни отношения, базиращи се на хармонията – време, когато две енергии са се съчетали в една.

Въпреки, че любовта от пръв поглед се отнася към взаимоотношенията мъж-жена, това не е единственият  вид връзка, в която се изпитва моментално привличане. Душевното сродство може да се открие във връзката брат и сестра, баща и син, племенница и леля, двама близки приятели и така нататък. Сексуалният компонент съвсем не е задължителен.

Единственият критерий за сродни души е двамата да са настроени хармонично един към друг на всички нива, така че съзнателно и несъзнателно да откликват на нуждите си и да се разбират без думи. Това е едно обединение на душите, едно извисено съчетаване на енергиите, носещо пълнота и свобода. Двамата се наслаждават на връзката си, излъчваща безусловна любов и опрощение.

Сродните души са две тясно свързани енергийни често­ти, вибриращи едновременно. Те могат да вибрират заедно през вековете във или извън физическо тяло и единствено физическата смърт може временно да причини тъга у този, който е останал след другия. Дори тогава вътрешното зна­ние за близост превъзмогва мъката от физическата раздяла.

Някои хора се опитват да отгатнат коя е половинката им и са убедени, че ще я разпознаят по някакъв списък с отли­чителни черти. Просто това не е начинът. При мен идват хо­ра, които искат да намерят отговора чрез регресията в минал живот. Понякога това дава резултати, понякога се създава объркване, но често се потвърждава фактът, че трябва да се включат фините ни тела, тоест висшето измерение на наша­та същност, и да разпознаят него или нея, когато се появят.

Има няколко основни области на развитие, по които ра­ботим при взаимоотношенията си с останалите; бихме могли да ги наречем проблемни теми. Ние концентрираме енергиите си и се стремим съвместно да развием конкретна опитност, но често са ни необходими поредица от животи, за да се усъвършенстваме в дадената област. Тези теми, върху които работим поотделно или заедно, са:

1. Творческо-духовно развитие.

2. Емоционално развитие.

3. Умствено развитие.

4. Физическо развитие.

5. Сексуално развитие.

Въпреки че до известна степен работим върху творческо-духовното си развитие във всеки наш живот, то не винаги е основната тема. Взаимоотношенията ни дават най-добрите възможности за развитие на творческо-духовния ни потен­циал, независимо дали той е основна тема в даден живот. Вселенският закон за привличането подкрепя творческо-духовното развитие, като действа двупосочно – ние привли­чаме към себе си както души от минали инкарнации, които стимулират нашата индивидуалност, така и души, които ак­тивно я рушат.

Нищо не подтиква хората така силно към израстване, както осъзнаването на бариерите и усилията, които трябва да положат за преодоляването им. Всъщност един от инди­каторите за духовно еволюиране е броя на различните и разнообразни личности, които привличаме към себе си. Чо­век, който се огледа наоколо и открие, че почти всички хо­ра около него си приличат, работи изключително върху ед­на определена проблемна тема. Регресията в миналото раз­крива моделите, които следваме, и ни помага да видим по-ясно насоките, по които трябва да се движим съзнателно. Знанието върху коя тема работим ни дава свободата да я за­вършим и да се придвижим напред.

Емоционалното развитие изглежда е преобладаващата проблемна тема в днешния свят. То дава обяснение за голя­мата дисхармония между хората и нациите и показва недо­развитото ниво, на което се намира човечеството. Ако срав­ним израстването на човечеството с порастването на инди­вида, можем да видим как емоционалността и егоизма, при­същи на ранната детска възраст, се проявяват в по-голям мащаб между индивидите и обществата. Стотици, дори хи­ляди години ще бъдат нужни, за да преминем в зрялата фа­за на развитие, където детинското поведение ще бъде заме­нено с търпение и любов.

Докато творческо-духовното начало е най-напреднича­вата линия на развитие – което се показва с примера на личности като Иисус Христос и Буда – емоционалното развитие представлява препъни-камъкът на човечеството. За някои хора са необходими много животи, за да го прео­долеят. Тъй като категорията време не е валидна за вселена­та, то не съществуват ограничения във времето за постигането на напредък. Но, както твърди Буда, всеки, независи­мо от своя темп, стига до огрения от слънце планински връх. Трябва някак да се достигне до прозрението, което да ускори ненужно бавното изкачване (по човешките стандар­ти). Регресията ни осигурява оръдие за тази цел.

Някои хора са изненадани и разочаровани, когато при регресията открият, че миналият им живот почти не се отли­чава от настоящия – живот, който се характеризира от рев­ност, подозрителност, гняв, разочарование, негодувание и страх. Тази емоционална гама най-често се идентифицира при регресия, тъй като това е колективното ниво на развитие на човечеството от началото на времето до съвременността.

Моят опит доказва, че душите се инкарнират първо в примитивните общества и еволюират, преминавайки през все по-сложни социални структури, докато се почувстват готови да развият емоционалността си на по-високо ниво. Досега никой от подложилите се на регресия не е казал, че настоящият му живот е първи. Всъщност много хора успя­ват да посочат поне две дузини предишни инкарнации, а други говорят за над сто! Неизменно тези първи сблъсъци на душата със земния план, независимо дачи в праистори­чески времена или в по-ново време, стават в неразвитите култури, където емоционалното изразяване обикновено е свързано с физическото оцеляване.

Понякога душата изоставя емоционалното развитие в полза на интелектуалното, изчаквайки по-подходящи усло­вия за емоционално израстване. Например монашеският живот на брат Тимотей е съсредоточен изключително вър­ху менталното и духовното развитие.

При някои индивиди менталното развитие може да дейс­тва като възпиращ механизъм – като средство да се изоли­раш от сферата на емоциите. Често такива хора действат ка­то компютри, чувствата им са осакатени или липсват, защо­то житейският им опит е показал, че да изразяваш чувства е неприемливо. В миналите си инкарнации те са взаимодейс­твали с хора, които са осакатили малкото чувства, които са разкрили, така че оцеляването им ги е принудило да се от­кажат от емоциите оттам нататък.

Когато менталното израстване чрез взаимоотношенията с другите е средство за оцеляване, а не съзнателен избор на душата за растеж на опитностите, води до нещастие и често до самота. Такъв тип личности откриват, че много хора от миналото все още се опитват да потиснат емоционалната им същност. Регресията изяснява това и показва на индивида как да се справи емоционално с тези личности от миналото.

Моят пациент Джак, някога живял като брат Тимотей, си припомни по-късен живот, който невероятно напомняше на монашеския, но беше допълнен от емоционално напрегнати семейни отношения. В края на XIX век той беше пастор, тясно свързан с Йейлския университет. Образован и инте­лигентен човек, той се отнасяше към семейството си строго моралистично, а дъщеря му бе забременяла извънбрачно.

– Имах големи недоразумения с по-голямата ми дъще­ря. Сега не се чувствам особено щастлив, защото бях мно­го строг с нея, и двете с майка й са ми сърдити. Но трябва да бъда твърд. Казах й да постъпи както намери за добре и тя реши да задържи бебето, но за нещастие то умря.

– Не харесвах мъжа, с който излизаше дъщеря ми. Не зная каква трябва да е моята роля, но се опитвам да съм й опо­ра в скръбта от загубата. Както и да е, тя би трябвало да се приспособи към Едгарсън и да се омъжи за него. Но изборът трябва да е неин; не мога повече да играя ролята на нейна съ­вест. Загрижен съм за по-малката си дъщеря, която се стреми да подражава на сестра си. Трябва да бъда честен и да си приз­ная, че преценявам нещата от положението ми в общността…

Джек бе дошъл за консултация, защото се разбираше по-добре с тъща си отколкото със съпругата си. От регресията стана ясно, че своенравната му дъщери е съпругата му в настоящия живот, а тогавашната му съпруга сега е негова тъща. Още веднъж тези трима души имаха възможността да разрешат заедно емоционалните си проблеми. С всяко след­ващо прераждане съществуваше все по-малка възможност за бягство в интелектуалния аспект на живота.

Ако животът е посветен на физическото развитие, това се изразява в интензивни занимания с тялото. Такива хора се занимават с бодибилдинг, през целия си живот са ангажи­рани със спорта или избират кариерата на фотомодел. Дори прекомерната зависимост от сетивата е признак, че човек е акцентирал на физическото развитие. Например ако човек много обича музиката, причината може да е, че тя стимули­ра слуха му, което е сигнал за работа върху физическата същност. От друга страна, музиката може да бъде средство за развитието на емоционалната или творческо-духовната същност. Често пъти регресията разкрива коя е истинската причина.

Регресията на хора с проблеми в теглото разкрива неп­равилно отношение към физическото тяло и склонност да привличат други, които са изправени прел същия проблем. Излишните килограми са признак, че личността отделя го­лямо внимание на емоционалната тема и е пренебрегнала физическото състояние. Сцените на пад и лишения в минал живот често показват пренебрегване на физическите нужди.

Честата смяна на пола ни помага да поддържаме сексуа­лен баланс през дългата поредица от прераждания. Обаче осъзнаването на пола може да бъде основна проблемна те­ма. В този случаи ние ще сменяме ролите, бидейки преко­мерно мъжествени или прекомерно женствени в един или в серия животи. Дори избираме хомосексуалността, за да се концентрираме върху баланса между мъжкото и женското начало, ако сме се идентифицирали твърде силно с един от половете в минали животи.

Взаимоотношенията от миналото ни дават шест възмож­ности да разберем самите себе си. Хората, с които пътува­ме заедно през времето, могат да играят ролите на:

1. Отедало: Отражение на това, което сме, и докъде сме се придвижили във всички теми на израстване, на принципа на сравнението и контраста.

2. Катализатор: Подтикват ни към търсенето на крайната цел.

3.  Гид: Сочат ни пътя.

4. Съюзник: Действат като доверено лице, човек, с който можем да бъдем самите себе си.

5. Доставчик: Задоволяват нуждите ни

6. Учител: Съдействат за избистряне на „зрението”.

Начинът, по който избираме нашите родители, илюстрира всички предварителни възможности за взаимоотношения, защото ние знаем всичко за нашите предполагаеми родители, преди да ги изберем. Когато сме в състояние на дух, ние сме способни да „проверим водата”, преди да се гмурнем в нея. Регресиите ни помагат да осъзнаем факта, че въпреки че всички аспекти на бъдещата ни личност се взимат под внима­ние – пола, националността, средата, гените и исторически­те обстоятелства – най-важни са взаимоотношенията, в ко­ито попадаме чрез избора на родителите. Нуждата да си с точно определен индивид или група от хора е непреодолима. Изборът ни включва обстоятелствата и връзките, които биха ни осигурили този вид израстване, към което се стремим.

Ако погледнем на Земята като на университет за духов­но израстване, ние преминаваме от един клас в друг, от ед­на основна тема към следващата, само като овладеем познанията от даден клас. Ние или се справяме и продължаваме нататък, или повтаряме класа с нови и познати съученици и учители. Ние сме, които решаваме дали да преминем напред или не. Определени действия със сигурност могат да ни за­държат: егоизмьт, страхът, негативизмът, алчността и дру­ги подобни.

Отнемането на собствения или на чужд живот със сигур­ност ни заковава там, където сме Самоубийството е като да напуснеш класа, преди да го завършиш. В училището на жи­вота няма политика на предимства, поощрения или специал­ни случаи. Индивидуалната отговорност определя времето за преместване напред. Понякога можем да потърсим помощ от духовните светове, но дори и да получим съвет, крайното решение е наше – а играта се нарича предизвикателство.

Родителите не винаги са хората, с които бихме искали да живеем отново, но по-възрастен брат или сестра, приятел на родителите или дори друго дете, което още не е родено. Въпросът е, че ние търсим най-близкото възможно средст­во, за да достигнем до това, към което се стремим. Разбира се, нашето крайно решение се базира на взаимното съгла­сие. Договорът е сключен чрез телепатична връзка с роди­телите, преди да влезем в развиващия се зародиш. Поняко­га очевидно нуждата на родителите от определена душа е по-силна от желанието на прераждащата се душа, но взаим­ното съгласие все пак е един вид договор за раждане. Никой не се е преродил против собственото си желание, нито пък може да се натрапи на родители, които не го желаят.

Факторите, обуславящи обединението на тези души, са взети под внимание: националността е добър пример. Ние не бихме си избрали родители ескимоси, ако искаме да се родим в Чили или Южна Африка, където ще имаме възмож­ност да сме с най-подходящите хора, за да работим върху избраната проблемна тема.

Генетичният компонент също е много важен. Например, дали искаме да сме продукт на генетична верига, от която произлизат високи хора или хора с кафяви очи, или хора е масивни тела? Дали трябва да разполагаме с интелект или не, със силни здрави тела или с различни степени на недъгавост? Всички фактори са известни и взети под внимание и всички те са въпрос на избор. Нищо не ни е натрапено.

Тъй като сме несъвършени и в състояние на дух, ние мо­жем да сгрешим в нашите преценки и избор. Може да избе­рем погрешен човек или да направим неправилен избор на някакво друго ниво. Ако направим подобно откритие в пър­вите месеци от живота, можем да напуснем тялото доста лесно въпреки мъката, която причиняваме на родителите; ние наричаме това решение „смърт в кошчето”. Понякога позволяваме на бъдещата майка да поеме отговорността за решението и да направи аборт. Душата не е унищожена в нито един от посочените случаи, тъй като енергията й съ­ществува, независимо че физическата форма е премахната. Всеки развален договор за взаимоотношения, независимо дали чрез аборт, „смърт в кошчето” или развод и напускане на семейството, на някакво ниво на съзнание е по взаимно съгласие, също както е бил в момента на установяването му.

Всички видове взаимоотношения започват и се прекра­тяват постепенно. Няма неочаквани решения, а минава про­дължителен период от време, през който се обмислят пред­поставките. Раждането и смъртта представляват два перио­да, през които е очевиден процесът на вземането и изпълня­ването на решенията и преценяването на важността на всички фактори.

Хората, които са изпадали в клинична смърт на операци­онната маса, описват чувствата си при излизане от тялото и как след като обмислят всички фактори, се връщат във фи­зическата форма, за да довършат делата си. Влизането в за­родиша следва същия модел – понякога минават много месеци, докато се вземе окончателно решение.

Много субекти са описвали етапите на влизането и изли­зането от ново тяло, които очевидно наподобяват на преми­наването от будно в сънно състояние. Няколко индивида описаха процеса като включване и изключване на радио. Както изглежда, твърдото решение да се остане в новото тя­ло се взема едва след няколко месеца. Обща тенденция е ду­шите, които търсят сигурност и са с материалистично съз­нание, да влизат в зародиша по-рано от „свободните души” (творчески личности, философи, притежаващите интуиция).

Независимо в кой момент е влязла в новото тяло, душата имплантира целия си минал опит. В началото новият ум има пълна представа за изминатия от душата път, но това свръхсетивно усещане постепенно избледнява и личността се фо­кусира върху настоящето. Душата желае силно да преживее спомените си, а родителите обикновено не поощряват фан­тазията на децата си, което, естествено, задушава старите спомени – средата, от която се ражда въображението.

Необходимостта да постигнем хармония с миналото назрява, когато емоционалният товар започне да пречи на изя­вите на личността в настоящата времева рамка. В регресия травмите от миналото се преживяват отново и се освобож­дават. Проблемните връзки, които може да са част от процеса на блокирането, се разпознават в сегашната времева рамка и при промяна на гледната ни точка душите, които са били потискащ фактор в живота ни, се превръщат в оръдия за нашето израстване. Взаимоотношенията винаги трябва да ни помагат да се обичаме повече и да поощряват духов­ното, умственото и емоционалното израстване.

Душите, с които обичайно пътуваме през времето, са на­шата духовна група. Тя може да е съставена само от някол­ко същности, с които израстваме и преживяваме всеки етап от живота си, но понякога духовната група може да бъде много голяма. Групата може да бъде политически елит, какъвто е случаят с националните водачи. Например би звуча­ло наивно, ако кажем, че случайността е събрала Вашинг­тон, Джеферсън, Франклин, Адамс, Хамилтън и останалите създатели на американската държава.

Вероятно най-убедителен е примерът в Конкорд, Масачузетс, от средата на XIX век. Малка група от литературни гении, нарекли себе си кръга „Конкорд”, написват едни от най-известните литературни произведения в Америка.

Емерсън, Торо, Елкот, Хотърн са били близки в работа­та си и в личния си живот. Те често са говорели за дълбоко­то разбирателство помежду им за възхищението си един от друг, заявявайки неведнъж, че имат чувството, че са живе­ли заедно и преди. Всички те са вярвали в прераждането и са били убедени, че миналите животи влияят върху настоя­щето. Нарекли са своите разсъждения върху прераждането трансцендентализъм.

В спорта, религията, изкуството, музиката се срещат умове, които работят заедно за някаква обща цел. Понякога дори цели села се прераждат заедно заради някаква обща цел. Каквато и структура да задържа групата заедно в как­вато и да е серия от животи, тя служи като рамка, която поз­волява разиграването на различни роли за постигането на цели, важни за членовете на групата или за човечеството.

По този начин човешките взаимоотношения формират истинската конструкция на нашето съществуване и дават на всеки от нас необходимата подкрепа и структури за отра­ботването на индивидуалните съдби. Истина е, че никой от нас не е самотен остров.



[1] Убийстен (англ.)

Posted in Uncategorised | |

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 9+0=?

*