прераждане регресия под хипноза спомени от минал живот

Стъпки по пясъка на времето

Духовно израстване чрез познание за минали животи

Глен Уилистън, Джудит Джонстън

В нашето подсъзнание са складирани спомени от минали прераждания, които влияят върху решенията ни в настоящия живот. Ако се отприщи, това огромно скрито познание може да стане източник на вдъхновяващо духовно развитие.

Специалистът по регресивна хипноза Глен Уилистън е проникнал дълбоко в природата на прераждането. Той ни помага да разберем кармичните причини за страховете, депресията и физическите болести, за трудностите ни във взаимоотношенията с останалите. Показва ни как да контролираме и излекуваме болката и чувството за вина, да открием истинската цел в живота си.

Глен Уилистън не само споделя своя практически опит, но и предлага техника, чрез която да се опитаме сами да навлезем в пластовете на миналото.

Съдържание

Предговор

1. Пленници на миналото

2. Среща със самите себе си

3. Древната мъдрост

4. Процес в развитие

5. Петте нива на регресия

6. Стъпки в пясъка на времето

7. Душевният дискомфорт

8. Оковите на страха

9. Никой не е самотен остров

10. Нека да свети светлината ви

11. Жива история

12. Без сянка от съмнение

13. Каквото посееш

14. Прекосяването

15. Междинният свят

16. Възприятията на Висшата същност

17. Сами

18. Всеки иска да знае

19. Да живееш в настоящето

Не ме познават тези,

които смятат,

че съм само плът и кръв

 – преходен дом на крехката земя,

дала ми живот.

Защото Дух съм аз, вечен, неразрушим,

неограничен от пространство и време,

и когато пребиваването ми тук завърши,

а ролята ми бъде изпълнена, задачите приключени,

ще оставя зад себе си космическия си костюм,

наречен тяло,

и ще отпътувам към друг дом,

роли и задачи, към вечния живот

в дома на своя Отец.

Така че сълзите пресушете,

изплакани за мен – или за вас самите.

Освободете ме в името на любовта,

която владее всички нас

и ни прави едно пред лицето на вечността!

Пътищата ни отново ще се пресекат.

Умовете и сърцата ни ще се докоснат.

Душите ни ще се изпълнят с радост и смях.

Когато си припомним живота, изживян заедно,

световете, които сме видели,

начина, по който сме си проправяш пътека,

за да открием накрая себе си самите

в лицето на Бога.

ДЖ. САЙГ ПОЛСЪН, „безсмъртно видение”

Предговор

Когато в началото на 80-те написахме първото издание на тази книга, никой от нас не си представяше чудесния отз­вук, който тя щеше да предизвика. Получихме писма от чи­татели от цял свят, които искаха да споделят своите прежи­вявания, да ни задават въпроси и да ни благодарят за нови­те перспективи, които сме разкрили пред тях. Но един въп­рос се повтаряше отново и отново: Защо сме написали кни­гата в първо лице единствено число, когато авторите са два­ма? Когато не един от читателите изказа предположение, че вторият автор е бил безплътен дух, възникна необходимостта от изясняване.

Решихме да използваме единствено число, защото по-го­лямата част от книгата се базира на материали от изследо­вателската работа на Глен Уилистън, който използва регресията като терапевтичен метод. Още докато е живял в Нова Англия, д-р Уилистън е започнал изследвания с пациенти, които са идвали при него за психотерапия. Когато се пре­мества в Калифорния, намерението му да превърне запис­ките си в книга било отложено по ред причини.

Джудит Джонстън, писателка и издателка, се срещна с Глен скоро след пристигането му на Западното крайбрежие. Скоро стана ясно, че тази книга може да бъде написана единствено в сътрудничество между тях двамата. В процеса на писане книгата се разширяваше все повече и повече, включвайки глави с исторически характер и други от духов­но естество. През цялото време Джудит беше – и си остана – земно същество. И двамата автори са безкрайно бла­годарни за възможността да поднесат оздравителна инфор­мация на читателите, търсещи знание и морална подкрепа по пътя на духовното пробуждане, по който всички заедно вървим.

Глен Уилистън, доктор на психологическите науки

Джудит Джонстън

Пленници на миналото

От твоята далечна страна

повява въздух, който ме убива.

Какви са тези познати сини хълмове,

какви са тези кули, тези ферми?

Това е земята, загубила значение;

Блестяща плоскост,

пътища щастливи,

към които не мога да се върна.

Е.И. ХАУСМАН, „момчето от шропшир”

Във всяка безсмъртна душа живеят спомени и възприятия от много изминали животи. Запаметени с всички подроб­ности, тези образи играят важна роля в оформянето на лич­ностите, които сме днес. Също както най-ранните спомени на детето имат дълбоко влияние върху зрялата личност, та­ка и натрупаното знание от предишен живот допринася за настоящето и решенията, които вземаме сега. Този принос може да е положителен или отрицателен в зависимост от ха­рактера на миналите събития и начина, по който сме се справили с тях.

Някои хора са доволни от съществуването си и не изпит­ват нужда да се ровят в по-раншни събития от настоящия си живот или в тези, които го предшестват (въпреки че някои го правят просто от любопитство – това толкова човешко качество). Но за други, колкото и да се опитват, радостта от живота сякаш винаги се изплъзва и те се чувстват безсилни да се справят със смътните императиви, които тайнствено ръководят живота им.

В някои случаи е необходимо да се припомнят определе­ни сцени от детството, за да се открие източникът на отри­цателните емоции, които превръщат живота на зрялата лич­ност в ад, но друг път причините са в предишен живот и проблемът никога не може да бъде разрешен напълно, без нещата да бъдат припомнени и изживени отново. За щастие сега имаме възможност да направим това чрез комбинация от традиционна терапевтична техника и хипнотична регресия. Следващите случаи показват резултатите от този под­ход.

– Нещо ужасно ще ми се случи на този кораб – казва Джанет, – изпитвам ужас от дълбока вода.

Трийсеттодишната учителка е живяла през целия си жи­вот близо до океана. Въпреки това стои напрегнато във фо­тьойла, докато ми разказва за страховете, които я възпират да ходи с приятелите си на плуване или да се повози на лод­ка. Баща й е бил рибар, а майка й плувала много добре, бра­тята и сестрите й нямат страх от водата. Нищо в спомените й не разкриваше инцидент в детството, с който да бъде свързан подобен страх.

Докато разговаряхме тихо, тялото на Джанет се отпусна в големия фотьойл, дишането й стана тихо и равномерно, ко­жата й придоби мек восъчен оттенък, характерен за дълбока­та хипноза. Заедно започнахме пътешествието назад във вре­мето през детството, раждането към предишното й съществу­ване. Не се появи нищо значително. Тогава бавно започна да се разкрива сцена. Бяхме отишли в неин предишен живот.

Името й вече не беше Джанет, а Мери. Мери Джанет Броули. Мястото не беше малък град на Род Айлънд; бяхме се пренесли в Англия. Гласът й не звучеше със същия изто­чен акцент на зряла жена, а премина към мек английски на младо момиче. Годината беше 1894-та. Мери описа как каруци с коне преминават по черните пътища и покритите с каменни плочи улици; рибарите тананикаха, докато оправя­ха мрежите си на каменната стена до морето.

Майката на Мери умираше. Момичето се грижеше за нея от няколко дни. Днес бе решила да поеме глътка чист въздух. Разхождайки се сама по кея, неочаквано се уплаши от свет­кавица във водата и след миг чу ужасен трясък. Мери се за­дъхваше, докато ми описваше сблъсъка на двата кораба.

– Там във водата… ужасен сблъсък. Хората крещят. Повечето са мъжки гласове. Пламъците… огън! Мога да го видя от брега. Небето е осветено от пламъците. Всички ска­чат във водата… всички са във водата. О, сблъсъка… хора тичат по брега. Чуваме писъците, но никой не може да по­могне.

Всички умряха. Нито един не оцеля. Зима е и водата е леденостудена. Сър Уилям, учителят, бе на един от кораби­те. Рибарите го обичаха, беше толкова мил. (Мери заплака.) Нямаше да се върне. Познавах повечето от хората. Брат ми Джон Мартин бе на единия кораб. Той остави четири деца. Построиха паметник за мъжете… за това бедствие. Ноемв­ри 1894-та. Намира се точно до рибарницата на Матю Бриджтън. Всички бяха от нашето село и оставиха сираци. О, оставиха толкова малки деца. Хърбърт Суейн и брат му Джеймс… има толкова много имена на плочата.

Беше ясно, че като Мери Броули, Джанет бе станала сви­детелка на ужасно бедствие и изпитваше паника и смъртна уплаха от огън и удавяне, въпреки че е била само наблюда­тел. Вероятно е била по-чувствителна заради дълбоката си загриженост за умиращата майка, въпреки че загубата на брат й и много други приятели е била причината за трайния отпечатък на това събитие. Бяха необходими повече от чети­ри сеанса, през които Джанет се изправяше пред ужасната сцена, за да се освободи от емоциите. Тогава изчезнаха стра­хът й от водата и мисълта, че нещо ужасно ще й се случи, ако се качи на лодка.

* * * *

Хелън би трябвало вече да е преодоляла шока от смъртта на съпруга си преди две години. Нуждаеше се от компанията на приятели и роднини, но вместо отново да навлезе в жи­вота, тя изпадаше във все по-дълбока изолация. Беше оби­чала силно съпруга си и неочакваната му смърт от инфаркт бе голям удар за нея, но оттеглянето й от света, засилващо се с всеки изминат месец, явно не бе оправдано. Въпреки това тя изглеждаше безсилна да излезе от това състояние. Решихме да проучим отдавна забравените й спомени и да видим дали няма да открием нещо в тях.

Хелън се върна лесно назад към детството си, когато баща й бе напуснал семейството си. Надявах се, че ще можем да проучим по-ранните й спомени, но Хелън не вярваше в пре­раждането. Съгласих се с нея, въпреки че успешните регресии нямат връзка с вярванията на хората. В края на сеанса Хелън каза, че изпитва известно облекчение, след като отново бе преживяла момента, когато баща им ги е напуснал. И двамата се надявахме, че това ще я освободи от затвора на страха й и ще й помогне да възобнови нормалния си начин на живот.

Не се бяхме чували с Хелън от седмица, когато една нощ тя ме събуди, докато сънувах убийство.

– Ще се самоубия. Насочила съм пистолета към слепо­очието си, а пръстът ми е на спусъка – каза тя. Няма сми­съл да продължавам така. Все още се чувствам като в капан. Какъв е смисълът?

Замаян и все още не съвсем сигурен дали е реалност или не, аз я оставих да говори. Накрая й предложих да изчака с убийството и да ме посети рано сутринта. Тя се съгласи.

Седем сутринта е твърде ранен час, ако си имаш работа с пациент, готов да се самоубие, но аз бях готов, когато Хе­лън пристигна в 6.55. Първите й думи бяха, че пистолетът е в чантата, която тя стискаше в ръцете си. „Прогрес – по­мислих си аз. Поне пръстът й не е на спусъка“

Направо помолих Хелън да се настани удобно в кресло­то, което тя направи с голямо усилие. По време на въвежда­нето на няколко пъти сълзи се появиха в затворените й очи. Уверих я, че няма да се интересуваме от хипнозата, а по-скоро от процеса на релаксация, доколкото можеше да си я позволи. Помолих я да остави мислите й да се носят и да се води по мен. Често използвам тази фраза при пациенти, из­питващи колебания, защото така се потискат усилията и са­мосъзнанието.

– Връщаме се назад във времето – казах й аз, използ­вайки ритмичен модел и мек тон. – Връщаме се във време­то и пространството, чувстваш как мислите ти се реят. Вър­ни се там, където смяташ…

Хелън ме прекъсна.

– Слънцето грее, а татко ни позволи да си направим парти на поляната. Небето е синьо и всички са щастливи. Татко ми е купил сребърно огледало, а Ади го остави на то­алетката ми. Ще го покажа на останалите след партито.

Сълзите изчезнаха. Сега Хелън се усмихва широко, до­като ми описва просторния си дом в плантация близо до Атланта през 1855-а. Задавах й въпроси, за да я насърчавам да изпита всичко колкото е възможно по-пълноценно. Хелън, като Нора Мей, празнуваше шестнайсетия си рожден ден. Говореше с любов за баща си и бавачката си Ади.

Нора Мей обичаше да язди любимия си кон Джаунти в луд галоп през полята и близката гора, усещайки вятъра в лицето си, изпълнена с чувството на доверие и свобода, ид­ващо с ездата. Споменаваше за свобода и любов към живо­та и приятелите си. Нямаше травмиращи сцени в живота на Нора Мей. Дори смъртта й бе спокойна на деветдесет и две­годишна възраст.

Хелън отвори очи, когато преброих до нула, но сякаш гледаше през мен. Усмихна се доволно и възкликна: – Какъв прекрасен живот бе този!

Заедно преразгледахме живота на Нора Мей, никога не бях виждал Хелън толкова оживена. Същата вечер ми се обади отново. За моя изненада ми се обади от телефонна кабина, а не от дома си, за да ми каже, че е без пари и бензин. Развеселена ми разказа как е протекъл денят й при дъщеря й следобед и че вечерта отишли на кино.

– Но не си направих сметка на парите и сега не мога да се прибера.

Отивайки да я спася, си мислех доволно за контраста с предишната ни среща. Хелън бе свободна.

* * * * *

Красивата русокоса тинейджърка срещу мен бе плаха и докато ми разказваше за непреодолимата си, почти маниакална необходимост да помага на животни и хора в беда. Джейн изреждаше наистина впечатляващи случки от детството й с бездомни кучета, птици със счупени крила и с подпомагане на хора, които са зависели от нея. Въпреки това не изглеждаше уверена в себе си. Беше дошла за кон­султация за работа, също за да й помогна да осъзнае защо изобщо винаги се опитва да спасява някого.

Отначало изглеждаше, че обикновена консултация може да й помогне да се концентрира върху латентните си спо­собности и да канализира нуждата си да помага на оста­налите. Това в комбинация със сеансите по хипноза би трябвало да й помогне да подобри представата си за себе си и да развие необходимите й комуникационни умения, за да може да започне един по-добър живот. Обаче Джейн споде­ли, че всъщност няколкото регресии чрез самохипноза на баба й възбудили любопитството й и тя пожелала да надник­не в миналия си живот. Искаше да се подложи на регресия.

Оказа се, че Джейн бе един от редките случаи (прибли­зително 15%), които изпадат в хипноза с невероятна лекота в отговор на няколко внимателно подбрани думи. Обикно­вено пациент, който се хипнотизира лесно, после няма спо­мени от преживяното – такъв бе случаят с Джейн – след сеанса тя се извини, че е заспала и е загубила времето ми!

– Стрелките на часовника се завъртат назад – бавно изрекох аз, позволявайки й да си представи часовник. – Ще откриеш, че си някъде и вършиш нещо, когато преброя до пет. Едно. Две. Три. Четири. Пет.

Джейн широко отвори очи точно когато щях да й пред­ложа да ги затвори, за да опитаме отново. Осъзнах, че се е съсредоточила в друго време и място и напълно бе забрави­ла за кабинета и физическото си тяло, което лежеше тук не­подвижно. Направих обикновеното изявление, че разбирам английски и ще й отвръщам на английски с цел да улесним комуникацията си; тя обаче можеше да използва друг език и можеше да си го припомни по-късно, ако я помолех за това.

Джейн не каза нищо. Вместо това започна да прави знаци с пръстите на ръцете си. Отначало не я разбрах, но след мал­ко се досетих, че изписва букви огледално. Грабнах молива и започнах да записвам. После взех огледалце от бюрото си и погледнах написаното. Оказа се, че е изписала „Бостън“.

– Не искаш ли да говориш? – попитах я. Вместо отго­вор тя посочи към гърлото си. Бях заинтригуван, но реших, че сеансът трябва да се съкрати заради проблема в общуването. Тогава ми дойде една идея.

– Придвижи се 20 години напред в този живот – казах аз.

– Да – дойде тихият бавен отговор. Тя отпусна ръка в скута си и затвори очи.

– Имала ли си физически недъг?

– Наскоро се научих да говоря. Джон (изрече името му с две „н”) ме научи. Той е толкова търпелив. Аз съм сляпа и глуха и не можех да говоря допреди пет години. Сега съм на двайсет и девет. Преместихме се в Бостън, когато бях на осем. Татко ме взе от каруцата и прокара пръстите ми по табелата на пътя. Там пишеше Бостън. Никога няма да го заб­равя. Това беше първото нещо, което научих, когато започ­нах да говоря.

Имаше спомени вътре в спомена. Джейн, като Сара Томас, започна подробно да описва калните улици на Бостън през XIX век и мебелировката на уютния дом, в който живееше със съпруга си покровител. Говореше за своето семейство, но най-вече за това как се е научила да общува с останалите.

Когато Джейн завърши своя разказ, насочих вниманието й към избора на професия, която би й допаднала в този живот.

– Рехабилитация ми се струва подходящо – изрече тя без колебание. – Разбирам добре живота на хората с физически недъзи.

От този сеанс Джейн си тръгна много по-уверена. Последното, което научих, бе, че е станала рехабилитатор и с ентусиазъм вършела своята работа.

* * * * *

Много алкохолици се опитват да се излекуват чрез хипноза. Но тъй като имат проблем с концентрацията (задължително условие при хипнозата), повечето са разочаровани от ре­зултатите. Групите за интензивна терапия и индивидуални­те консултации в съчетание с внимателно подбрани храни­телни програми са по-сполучливи за алкохолиците. Поради тази причина се съгласих с неохота, когато бащата на Джош ме помоли да видя сина му.

Той пристигна с двайсет минути закъснение. Беше към четирийсетгодишен, а тялото му показваше признаците на опустошение от алкохола. Беше подпухнал, а кожата му бе прозрачна и преждевременно набръчкана. Трепереше пос­тоянно и два пъти изпусна химикалката, докато попълни амбулаторната си карта, където бе написал, че е на 26 го­дини.

Когато заговори, в очите му се появиха сълзи.

Разочарование и прекалена чувствителност разкри раз­казът за развода на родителите му, който бе променил жи­вота му. Рядко виждаше майка си, защото се бе преместила на Западното крайбрежие. Джош нямаше приятелка и из­питваше затруднение дори да излезе на среща с момиче. Всичко му струваше невероятни усилия. Работодателят му отначало се опитвал да го разбере, но сега търпението му било на привършване.

Джош имаше само един въпрос към мен: ЗАЩО? Отго­ворих му, че ще се опитаме да намерим отговора. Първият ни опит за хипноза бе неуспешен. Следващите три сеанса бяха безрезултатни, въпреки че Джош съвестно изпълнява­ше изискването ми да не пие поне шест часа преди сеанса. Накрая той преодоля себе си и ми се довери дотолкова, че успя да се отпусне и да се съсредоточи по време на хипно­зата. Моят глас бе негов пътеводител през тъмния тунел със светлина в края, където щеше да се разкрие друг живот.

– Прилича ми на поле, засято с нещо – бавно изрече Джош, когато се опита да се концентрира. Сетне неочаква­но извика:

– Мразя ги! Мразя ги! Мразя всички тези кръвожадни диваци!

– Индианци ли? – попитах аз.

– Белите са диваци. Аз съм индианец… Черната стъпка – поправи ме Джош с достойнство.

Навлизаше все повече в живота си като Черната стъпка. В говора му се появиха думи, в които изяждаше срички ка­то индианец, научил се да говори английски. Чертите му се промениха пред очите ми. (Това се случва приблизително при 25% от всички регресии).

– Върни се малко назад във времето – инструктирах го аз, защото Джош описваше омразата си към белите мъ­же, без да обясни инцидента, който я е отприщил.

– Трима… с пушки, на коне… яздят през царевицата. Жена ми… която очаква дете, бере царевица. Викат и кре­щят… пияни са. Повиках моята Малка птича песен, но бе твърде късно. Те тъпчеха царевицата… и бременната ми же­на. Дори не обърнаха внимание… смееха се и хвърляха царевица по мен. Исках да ги убия. Ще им отмъстя. Те убиха жена ми и детето, което не бе видяло слънчева светлина, ни­то сиянието на луната. Ще се промъкна в града през нощта и ще ги убия всичките.

Джош като Черната стъпка не бе живял достатъчно, за да изпълни обета си, два дни по-късно се бе разболял от треска и бе умрял. Негативната енергия бе останала в него – все още изпитваше саморазрушителна нужда от отмъщение.

Джош имаше ясна представа за всичко, което бе казал по време на регресията, и веднага разбра, че е отговорил на собствения си въпрос. Сега знаеше защо пие така отчаяно. Два дни след сеанса ми се обади, за да ми каже, че ще постьпи в клиника за алкохолици, „за да промени живота си”. След като преди бе отказвал да посети дори сбирките на анонимните алкохолици, сега Джош бе заменил мъглявия свят на бутилката с клиничния режим на болницата. Най-после имаше сили да се пребори и добри шансове да успее.

*****

Линда изпитвала непреодолим ужас, когато в час по физи­ческо хвърлят топка срещу нея. Не можела да хване топка или да я върне при игра на тенис или бадмингтон. Въпре­ки че си повтаряла, че е глупаво четиринайсетгодишно мо­миче да се бои от летящи предмети и че е неспособна да участва в програмата по физическо възпитание. Учители­те й се отнесли с разбиране, но предложили на родителите й да се консултират с някого за иначе напълно здравата им дъщеря.

Линда се поддаде много лесно на хипноза. Пред нас се разкри следната сцена:

– Има река и дървета, а аз съм много уплашена. Прииждат хора. Аз съм сама. Те могат да ме забележат в дълга­та ми синя рокля.

Тези хора ме преследват. Смятат, че съм направила не­що лошо и искат да ме заловят. Не, не, не. (Започва да пла­че.) Толкова съм уплашена.

Линда трепереше от преживяното в минал живот.

– Върни се назад във времето – предложих аз, – така че да открием в какво те обвиняват.

След миг сцената се разкри пред нея:

– Аз съм в съда. Застанала съм пред съдията. Едва се държа на крака… лошо ми е, а коленете ми се огъват. Обви­нена съм в магьосничество. Той сочи към мен и произнася присъдата: „Ти, Елизабет Брадли, си обвинена за виновна в отвратителни магьосничества и ще бъдеш обесена.”

– Но аз не съм вещица! – стенанията на Линда се уси­лиха. – Тази жена ме мрази. Не съм й сторила нищо, но тя ме ревнува. Аз съм млада и красива, а Джон също е красив. Тя е стара и смята, че съм я ограбила. Никога не съм й при­чинила нищо. Нямам роднини, които да ме защитят. Джон се страхува да направи каквото и да било. Трябва да избягам!

– Втурнах се навън от съда с всички сили. Белите дробо­ве ме болят, краката ми са изтръпнали. Главата ми се върти. Нямам представа накъде отивам, но знам, че трябва да бягам.

– Преследват ме… група жени, но повечето са мъже. (Линда сега ридае шумно и видимо трепери.) Взимат камъ­ни и ги хвърлят по мене. (В гласа й прозвуча изненада.) Не мога да тичам повече. На брега на езерото съм. Не мога да се измъкна, а те приближават. Не мога да избягам… всякъкви камъни… Удрят ме с тях… (Настъпи тишина.)

– Кажи ми още нещо – подтикнах я аз. – Какво се случи?

Елизабет Брадли накрая проговори с тих глас:

– Голям камък ме удари в главата. Болката е непоноси­ма. Паднах и умрях моментално. Отказах се да се съпротив­лявам. Нямах избор. Сега съм свободна. Виждам тялото си. Гледам надолу към него. Тълпата се е скупчила наоколо. Един мъж ме подритна с обувката си и измърмори нещо на останалите. Ще отнесат тялото ми някъде. Аз не искам да остана повече там. Аз съм свободна.

И светлината… обичам светлината, това чувство на спо­койствие… Вече няма болка и страх. Свободна съм.

Чувството на свобода, което Линда изпита след случи­лото се с Елизабет, сега се пренесе в съзнанието й през настоящия й живот. Повече не се страхуваше от летящи пред­мети и ентусиазмът й във всички видове спортове й донесе отлична оценка по физическо възпитание през следващия срок.

* * * * *

Регресията е важно терапевтично средство и е помогнала на много мои пациенти, които се върнаха в един или повече минали живота. Те извлякоха полза по много начини – чрез постигане на по-голямо себепознание, освобождаване от чувството за вина и от страха от смъртта, чрез нарастване на надеждата и чувството за свобода, дълбоко разбиране на Душата и усилване на чувството за единство с останалите. Неприятните лични проблеми, подобни на тези в току-що разгледаните случаи, често бяха облекчени или разрешени посредством изследването на минали прераждания.

Целта на регресията е да се достигне до онези травми от миналото, които продължават да причиняват разруха в нас­тоящето. Тя може да бъде придружена със силни емоции, дори болка, и все пак преживяването си струва, каквато и травма да бъде възобновена. Чудесата тук са рядкост. Дока­то някои хора лесно се освобождават от страховете и трево­гите си, при повечето пациенти е необходимо дълбокото познание и разбиране на материала да отлежат в подсъзнанието и постепенно, но неминуемо те достигат до по-пълно­ценен живот.

Естествено, изследването на миналия живот се базира върху концепцията за прераждането, според която Душата се преражда многократно във физическия свят, за да попад­не на благоприятни възможности за развитие по пътя към постигане на пълната си зрялост. Понеже в продължение на много години в работата си съм виждал на практика разкло­ненията на прераждането, вече нямам и най-малко съмнение в истинността му. Обаче имаше време, когато изпитвах дру­ги чувства.