регресия към минало прераждане спомен за минал живот под хипноза

Стъпки по пясъка на времето Духовно израстване чрез познание за минали животи Глен Уилистън, Джудит Джонстън

глава 2

Среща със самите себе си

 

Най-дългото пътуване

е пътуването навътре в нас.

На този, който е избрал своята съдба.

На този, който е започнал издирването

на източника на своето битие…

ДЪГ ХАМЪРСДЖОЛД, „преценки”

Стиховете на Шели, Кийтс и Уърдсуърд се въртяха в главата ми, докато се отдавах на това особено тайно удоволствие – самосъжалението. Работех монотонна работа, за да се издържам докато стана учител. Всеки ден пътувах от Род Айлънд, за да посещавам лекции, но бях песимистично настроен към бъдещето на образованието в САЩ, както и към сво­ето собствено бъдеще. Докато преминавах през затъпяващото образование, за да получа необходимата диплома, ученето ми изглеждаше все по-непривлекателно.

Завладя ме чувство на безпомощност. Ученето винаги ме е отвращавало, защото изпитвах силно желание да помагам на околните, но не виждах то да ми разкрива перспектива. Виждайки се като пионка в безсмислената игра на живота (изразът „жертва на съдбата“ ме ужасяваше още повече), прекарах много часове, размишлявайки над английската романтика и викторианските поети. В по-реа­листични моменти ясно осъзнавах, че едва ли бих могъл да се надявам, че ще помагам на останалите, като не мога да помогна дори на себе си. Вероятно имах нужда от консул­тация, но не можех да си я позволя поради мизерните ми студентски доходи. Безспорно за смяна на работата и дума не можеше да става.

Бях оскърбен, отегчен, разочарован и депресиран. И заклет атеист. Бях отхвърлил протестантската си религия, а в общи линии и всяка идея за съзнателна Вселена или за Бо­жествен ред. Твърдо продължавах да вярвам в това, което може да се види или почувства, и приемах възгледа си за реалистична и научна гледна точка.

За моя изненада, няколко от приятелите ми от колежа вярваха в прераждането. Те често говореха, че са живели и преди. Разкъсвах се между смеха и желанието да ги извадя от заблуждението им. Ако протестантското християнство не ми бе дало нищо, мисълта да преминавам от един безсмислен живот в друг ми се струваше още по-непривлекателна. Всъщност от тази мисъл ме побиха тръпки. Често след подобни дискусии за прераждането ставах още по-депресиран.

Късно една вечер мой събрат по нещастие от класа по поезия дръзко заяви, че Уилям Блейк е вярвал в преражда­нето. И подкрепи твърдението си със строфи от „Видения­та на дъщерите на Албион”:

Кожи ми къде живеят забравените мисли,

Докато не ги повикаш?

Кажи ми къде живеят радостите стари

и старата любов?

А когато отново се завърнат в нощта

на забравеното минало,

тогава ще мога ли да прекося времето

и далечните пространства

и да донеса утеха в настоящата печал

и изпълнената с болка нощ?

Реших, че има някакъв заговор, когато на следващия ден по време на обяд друг мой приятел, който нямаше нищо общо с познавача на Блейк, насочи разговора ни към досадния списък на известни защитници на реинкарнацията. Преди да се извиня и да отнеса подноса в кухнята, научих, че Бронсън, Елкот, Александър Велики, Балзак, Бетховен и Елиза­бет Барет Браунинг са вярвали в прераждането. Когато се върнах в трапезарията да взема учебниците си, Джон вече бе стигнал до буквата „Т”. Каква досада!

За мое неудоволствие следващите няколко дни бях по­гълнат изцяло от абсурдността на идеята за прераждането. Една вечер седнах и направих списък с всички доводи про­тив, за които успях да се досетя. Можех да извиня вярване­то на лекомислените си приятели, но не бе по силите ми да си обясня как такива велики умове като Платон, Емерсън, Хегел и Толстой можеха да прегърнат подобна идея.

Събуждайки се в този чудесен пролетен ден, бях особено неспокоен и реших да променя стереотипа си. Провидънс е красив град, в който можеш да се разхождаш необезпокояван (особено когато се опитваш да избегнеш отговорностите или да се пребориш с интуицията си). Избирайки страничните улици с малки магазини, краката ми сякаш знаеха накъде оти­вам, въпреки че умът ми явно нямаше представа. Малко пре­ди обяд открих, че стоя пред книжарница. Свикнал с липсата на пари, бях си създал закон никога да не прекрачвам прага на книжарница, освен ако мога да си позволя да си купя кни­га. Тъй като имах няколко долара в джоба си, отстъпих.

Преди да осъзная какво правя, вече бях вътре и стоях пред секцията с надпис МЕТАФИЗИКА, ОКУЛТИЗЪМ, РЕЛИГИЯ. Това бе последното място, на което исках да се намирам! Ръката ми се протегна и взе от лавицата книга със зелена подвързия, която почувствах, че трябва да взема. Помислих си, че анотацията на гърба е пълна безсмислица и все пак бях любопитен, а първите няколко страници ме завладяха напълно. На касата изтърсих от джобовете си и последния цент и накрая събрах 2.04 долара, което бе и точ­ната цена на книгата. Мина ми налудничавата мисъл, че моите приятели са организирали всичко, за да ме примамят в книжарницата и да си купя тази книга. Но какъвто и да бе­ше случаят, сега книгата беше моя. Същата нощ, дълго след като всички бяха заспали, аз поглъщах „Търсенето на Брайди Мърфи”.

Бях толкова погълнат от хипнотичната регресия на Рут Саймънс, която се бе върнала към живота си в XIX век ка­то ирландката Брайди Мърфи, че за няколко дни открих снимки и записи от сеансите, върху които се базираше кни­гата. Ирландският акцент на младото момиче бе в очебиен контраст с уисконсинския акцент на Рут Саймънс. Отношението на Брайди, възпроизвеждането на множество неясни детайли от живота в Корк и Белфаст преди век и логичният ред на събитията, които можеха да се възстановят от слу­чайни спомени, разказани от нея, представляваха убедител­ни доказателства за мен, скептика, че госпожа Саймънс наистина си бе припомнила свой минал живот.

У мен настъпи дълбока промяна и започнах да търся всякакви книги за хипноза и прераждане. Постепенно се отказах от идеята, че съм беззащитна жертва на сляпата вселена, започнах да разбирам, че съществува обширно сложно Съзнание, в което всички ние действаме, ръководени от законите на причината и следствието, и че сме напълно отговорни за съдържанието и посоката на собствения си живот.

През този период от живота си завърших образованието си и започнах преподавателска дейност. След като бях посетил достатъчно часове по психология и педагогика, започнах да изследвам същността на човешката природа в литерату­рата и получих магистърска степен в тази област. Наред с това подготвях и бъдещи учители. Но най-важна за мен бе работата ми като консултант и с течение на годините този ми пост заемаше все повече от времето ми. Учителят в мен се изявяваше чрез лекции, семинари и писане.

През 1977 г. основах фондацията „Изследване на душата“, която по-късно се превърна в Съвет по алтернативна терапия – организация, посветила се на разбирането за човека като за многоизмерно същество, което вибрира с честотите на Тяло, Ум, Душа и Дух. Тази холистична гледна точка е ръководен принцип за различните образователни програми на Съвета.

Оказването на помощ чрез минали животи е изпитан метод на работа на Съвета. Във всеки живот ние акумулираме едновременно добрите и лошите си минали преживявания, които продължават да влияят години, дори векове по-късно. Чрез разхлабване на ума ние можем да се върнем в миналото и да се освободим от неговия негативен контрол над настоящето. Най-директният метод за извършване на този про­цес е хипнотичната регресия.

Споделял съм мъката и радостта на хората в няколко хи­ляди минали (и бъдещи!) животи. Да виждаш как човек про­меня индивидуалността си, говори с различни интонации и модулации, на абсолютно неизвестен или архаичен разгово­рен език и дори на чужд език, непознат му през настоящия живот, означава да приемеш истинността на прераждането. Да наблюдаваш изражението на невярващ, който прослуш­ва записа на регресията си, или да си очевидец на регресия, означава да влезеш в съприкосновение с нечий минал жи­вот. Сега, осемнайсет години след случая с Брайди Мърфи, мога да заявя без никакви уговорки, че всички ние сме пре­живели много животи, в много тела, в множество различни места и при разнообразни обстоятелства – и през цялото това време душите ни постепенно са израствали.

Целта на тази книга не е да ви промени, а да култивира у вас едно ново усещане, чувството за сила, което идва с ду­ховната свобода – рождено право за всеки от нас. Когато започнем да разбираме законите на вселената, става ясно, че всеки от нас е част от една чудесно интегрирана система. Колкото по-добре разбираме връзката си с вселената, тол­кова по-свободни ще ставаме, докато се превърнем във ве­ликолепните личности, които сме предопределени да бъдем.

Далеч съм от намерението да излагам някаква „обектив­на” гледна точка по въпроса. Вярвам без никакво съмнение в съществуването на душата и прераждането. Това, че можем да си припомним минал живот чрез хипноза, както и чрез други способи е било демонстрирано пред мен толкова убедително, че всяко друго обяснение на този феномен е нелепо. Въпреки че понятието прераждане не успя бързо да се вкоре­ни в съвременното западно мислене, то е установена догма на вярата за повече от половината население на Земята.

Когато разберат, че използвам регресията като терапев­тично средство от много години, хората често са любопит­ни. Обикновено питат каква е ползата от проучването на минал живот, а понякога дори са уплашени – вероятно да не би да открият нещо, което е по-добре да не знаят. Кога­то ми задават въпроси, изпълнени със страх, изтъквам, че знанието е сила и че всяка неразпозната травма, таяща се в подсъзнанието ни, ни прави слаби, държи ни в плен като затворници, когато се опитваме да се справим с ежедневните си проблеми. „Истината ще ви направи свободни” – се казва в Евангелие на Йоана и тази максима от Новия Завет е крайъгълен камък на всички съвременни терапевтични техники.

Един от обичайните полезни резултати от регресията е освобождаването от различни видове травми чрез припом­няне и преживяване отново на събитията, които са ги при­чинили.

Намаляването на стреса е първият ефект от подобна терапия. Илюстрация на това са случаите, изброени в Първа глава, въпреки че те са от най-драматичния тип и представляват само върха на айсберга.

Една от най-силните реакции при регресията е освобождаването от страха от смъртта. Без изключение смъртта се преживява като безболезнено оттегляне от живота, обикновено човек витае в духовна форма и наблюдава действията около тялото, което току-що е напуснал. Мнозина се страхуват, че, умирайки, просто ще престанат да съществуват. Затова припомнянето на един или повече случаи на преживяна смърт, когато човек вижда, че остава напълно съзнателно същество по време на физическата смърт – и след нея – е невероятно успокояващо.

За много хора, които са размишлявали над мистерията на Душата и са преодолели страха от смъртта, тази книга няма да е изненада. Доктор Елизабет Кюблер-Рос („За смъртта и умирането”) и доктор Реймънд Мууди („Живот след живота”) имат огромен принос за разбирането на смъртта. Случаите, изложени в тази книга, дават още дока­зателства за напълно съзнателното, позитивно изживяване на смъртта – идея, която се възприема от все повече професионалисти и обикновени хора.

Повторното преживяване на минал живот често води до голяморазширяване на възгледа ни за вселената и нашето МЯСТО в нея. Ние се докосваме до по-висшия си Аз (нашата Душа) и пред нас се разкриват перспективи за религиозно и духовно развитие.

Изучаването на миналите животи ни дава възможност да опознаем универсалните закони. Възможно е да се разде­лим с фаталистичния начин на мислене, след като сме наб­людавали действието на закона за причина и следствие (карма) и правилно сме се идентифицирали като причина. Възгледът за човека като енергийна същност, а не като твърдо физическо тяло ни помага да разберем духовността на научно и още повече на метафизично ниво и да осъзнаем силата на нашите мисли и чувства. Условната природа на времето става очевидна, когато се разкрият неговите непостоянни и променливи аспекти; това е благотворният ефект на освобождаването от гнета на времето, който преследва и пречи на толкова много от нас.

Възможностите за самоусъвършенстване са фактически безгранични, както може да се види в следващия списък. Би било абсурдно да твърдим, че е възможно всеки да се раз­вие във всички споменати области, въпреки че няма причи­на да се твърди, че това е невъзможно. Припомнянето и преживяването отново на драмата на минали животи може да ни помогне за:

1. Намаляване на стреса.

2. Контролиране или премахване на болката, чувството за вина, тревожността и страха.

3. Развиване на умението за концентрация.

4. Развиване на скрити таланти и отключване на личност­ния потенциал.

5. Задействане на чувството за отговорност.

6. Разбиране на родителите и на останалите хора от близ­кия ни кръг.

7. Освобождаване на потиснатите емоции; облекчаване на стари рани.

8. Развиване на силата, контрола, избора и увереността във всички наши действия.

9. Избягване на болестта чрез разпознаване на ранните симптоми.

10. Подобряване на визуализацията – ключът към самолечението.

11. Преосмисляне на значението и целта на живота.

12. Превръщането ни в хора на действието вместо на про­тиводействието.

Изследването на миналите животи чрез регресия поражда усещането за уникалността на всеки индивид и в същото време утвърждава братството между всички човешки същества. Води до осъзнаване безсмислието на предразсъдъците и на желанието за възмездие. По този начин се разчиства пътят за предначертаване на едно бъдеще, изпълнено с много повече смисъл и носещо удовлетворение.

Като оставим настрана полезното въздействие, не можем да пренебрегнем любопитството като важна мотивация за желанието да опознаем миналото си. Любопитството  възпламенява творчеството и самоизявата. Естествено е човек да търси отговор на настойчиви въпроси за значението на живота, както и за сложните моменти в ежедневието.

Хенри Лонгфелоу говори за всеобщия копнеж към знанието и към овладяване на неясните скрити тенденции, съществуващи във всеки от нас:

Така достигат понякога до нас

от непознатата и недостъпна самота на битието

тласъците на приливите на душата.

И вдъхновенията, които смятаме за наши,

са някакво духовно предвещание и предсказание,

на нещо отвъд нашия разум или контрол.

За щастие вече не се налага да вярваме, че някаква част от нас е извън нашия разум или контрол.