за медиумите

ЗА МЕДИУМИТЕ

 

Глава 5 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Да си медиум е призвание

Много малка част от медиумите се издържат от своите пси-способности. Повечето работят като медиуми в свободното си време, бидейки ангажирани с прехраната си или с други житейски задължения. Познавам медицински сестри, секретарки, домакини, чиновници, директори на компании, строители, дори един-двама полицаи.

Кит Чарлз работи като следовател в Централната следствена служба – една трудна и отговорна професия, но по някакъв начин намира време да работи като медиум, да пътува из страната и да участва в демонстрации на ясновидство.

Кит се опитва да не смесва тези две поприща, макар че признава, че понякога използва своите пси-спобности в помощ на полицейската си работа. Той вижда сходство между това да разпитваш престъпници и да разпитваш духове и казва: „Като полицай аз съм обучен да търся доказателства. Като медиум също търся доказателства, макар и по различен начин.”

Кит не намира причина полицията да не прибягва до услугите на медиуми и би искал един ден да види осъществено централно сдружение на медиуми и хора с пси-способности, за които се знае, че са надеждни и които също така да бъдат обучени да разбират полицейските методи на работа. Тези хора могат да бъдат консултанти в случаите, когато полицейското разследване е стигнало до задънена улица, а получената чрез тях информация да бъде сравнена и проследена. Кит вярва, че помощта на подобни екипи може да бъде безценна, особено в случаите на отвлечени деца или безследно изчезнали. Не само че ще се помогне на полицията, но ще бъдат спестени много главоболия на родителите и семействата.

Кит се сблъскал с такъв случай, свързан с писателя Марк Уинтърс, когато бил повикан в лондонски хотел, където Марк разследвал обир на бижута. Марк се изненадал, че полицаят е и медиум. По-късно той използва Кит като консултант в романа си „Острието на бръснача”, в който медиумът дава на полицията жизненоважна следа, която води до залавянето на убиеца.

Работата на Кит в следствената служба го свързва с най-мрачната страна на живота – ужас, трагедии и смърт, но той е открил, че вярата в Бога и духовният свят му помагат да преодолява тези неща.

– Потискащо е – казва Кит – да влезеш в моргата и да видиш редици от трупове, но това не изглежда чак толкова лошо, ако знаеш, че тези тела са само празни черупки – духът на хората си е отишъл.

Нещо, което прави Кит особено популярен, е живото му чувство за хумор. На своите демонстрации на ясновидство той често кара публиката да избухва в смях със спонтанните си шеги. Хуморът е нещо, което той развива съзнателно:

– Хуморът е голям лечител. Често хората идват на нашите събрания изпълнени с тъга. Аз искам да ги изпратя с усмихнати лица.

Робин Стивънс също има много отговорна работа – администратор на болница. В допълнение на това той е председател на Националния спиритичен съюз и президент на Международната федерация на спиритистите – организация, чиято цел е да обедини медиумите и техните съмишленици от цял свят. Той предприема много пътувания в чужбина, особено в Америка, където често се явява по телевизията.

Робин иска да разшири максимално границите на медиумизма си и участва в много изобретателни тестове, чиято цел е да покажат как връзката с отвъдното може да се осъществява при условия, изключващи всякаква случайност или телепатия. Той гледа на експерименталния медиумизъм, както го нарича, като на свой специалитет.

Един подобен тест се проведе в Исландия. Два дни преди събранието организаторите избрали напосоки две места в залата, след което помолили Робин да напише по 20 точки за хората, които ще седнат там. Въпреки че местата не били номерирани или запазени и не се знаело предварително кой ще дойде, 90 процента от фактите били верни.

Робин казва, че е готов да участва във всеки разумен тест, стига да е предназначен за изследване на възможностите на медиумизма, а не толкова на неговите собствени способности, и смята, че е интересно да се види какви ще бъдат резултатите.

– Ако приемаш, че възможностите са ограничени – казва той, – ще работиш вътре в тази граници. Ако вярваш, че са неограничени, можеш да преминеш отвъд общоприетите методи за комуникация. И тогава дарбата ти може да заработи още по-добре.

Кармен Роджърс, един от най-известните медиуми в международен мащаб, използва артистичния си талант, за да помага на начинаещите да развият латентните си пси-способности. Бивша актриса, тя е учила също така балет и танци и провежда семинари, базиращи се на вдъхновено (автоматично) писане, рисуване, медитация и движение. Тя изтъква, че художниците и музикантите винаги са инспирирани от духовния свят. Нейните семинари окуражават дори хората, които мислят, че имат твърде ограничени или никакви пси-способности, да развият творческото си начало и да повишат своята чувствителност. Тази чувствителност към духовното, макар че не е точно медиумизъм, при по-нататъшно обучение може да доведе до свързване с духовния свят.

В допълнение на това Кармен има още една работа – окултен съветник на страдащи хора. Води постоянна рубрика в „Пси-новини”, в която отговаря на въпроси на читатели. Писмата обхващат широк кръг от теми. Типични въпроси са: „Защо моята починала съпруга никога не идва?”, „Животните живеят ли след смъртта?” или „Има ли начин да се свържа с моя починал брат?”

Някои медиуми, освен че се свързват с духовния свят, използват дарбите си по необикновен начин. Лий Лейси, който проведе възпоменателната служба за Дорис Стоукс, понякога прави демонстрация на това, което нарича фото-психометрия. Държейки запечатана в плик снимка, дадена от присъстващ на сеанса, той описва личността на човека от снимката, след което се опитва да се свърже с него в отвъдното. Лий признава, че този метод на свързване не работи във всички случаи.

– Медиумите не могат да извикат починалите – обяснява той, – макар много хора да мислят, че правят точно това. Никой от отвъдния свят не може да бъде принуден да осъществи контакт, ако не желае. Всъщност някои хора от отвъдното не могат да осъществят контакт по различни причини. Ние обаче можем да ги помолим да дойдат. Ако посетителят е дал снимка на човек, когото познава и обича, вероятно е той да дойде, защото хората в отвъдното усещат отправената към тях мисъл. Преди всичко те не са нищо друго освен мисловна енергия, идваща отдалече.

Друг медиум с неординерни способности е Жанин Бас. Нейният интерес е прераждането и тя използва ясновидството си, за да навлиза в минали животи на хората.

Прераждането е спорна тема сред медуимите – едни го приемат, други не. Жанин е убедена, че ние се връщаме на земята много пъти и че нашите характери – до известна степен, разбира се, се формират от преживяванията ни в предишни животи. Според Жанин много емоционални проблеми водят началото си от минали прераждания. Както подсъзнателната травма от детството продължава да ни влияе като възрастни, така и страданията от миналите животи слагат отпечатък върху сегашната ни личност.

За да илюстрира мисълта си, Жанин рисува това, което нарича „кармография”. Кармата е източна доктрина за връзката между причина и следствие. Тези рисунки не показват как е изглеждал човекът в минали животи, а са символични изображения, демонстриращи как преживяванията от миналото се вплитат в настоящето.

Целта на Жанин не е да търси свидетелства, които могат да бъдат потвърдени исторически. Както набляга тя, „аз не казвам на хората кои са били, а какви са били, което е много по-съществено”. Явно нейният метод среща отклик сред посетителите й. Някои от тях са ми казвали, че кармографията им помага да разберат себе си по-добре и да се справят с проблемите си.

Ако ме питат кой от медиумите, които съм срещала, ми е направил най-силно впечатление, бих казала, че това е Гордън Хигинсън. Виждала съм много негови демонстрации на ясновидство, но не съм престанала да се наслаждавам на умението му да изрежда имена, адреси, дори номера на телефони и на автомобилни регистрации, предавайки посланията с мек чар и абсолютна увереност в себе си.

Гордън има известно предимство пред колегите си – майка му, Фани Хигинсън, е била един от големите медиуми на времето си и той е наследил нейната дарба. Кариерата му е била предсказана, преди да се роди. На 14-годишна възраст Фани била заведена в местната спиритична църква в Лонгтън, Стадзордшир. Медиумът на подиума й казал, че един ден тя ще служи в църквата и ще има син, който ще тръгне по нейния път. Фани не повярвала. Нямала намерение да се включва в спиритизма и била твърде млада, за да мисли за женитба и деца.

Медиумът продължил и й казал, че майка й е в състояние на дух. Фани му казала, че греши. Била оставила майка си вкъщи. “Мила моя – обърнал се медиумът към нея, – докато си седяла тук, майка ти е преминала в отвъдния свят.” Молейки се това да е грешка, Фани се затичала към къщи и намерила майка си на стола, на който я била оставила. Тя била починала, докато спи. Години по-късно Фани става президент на църквата – пост, който поема Гордън и на който стои до днес.

С такава майка не е изненадващо, че Гордън проявява пси-способности от най-ранна възраст. Той е четвъртото дете в семейството. Двамата братя и сестра му също имали пси-способности, но в по-малка степен. Баща му бил дълбоко религиозен и философски настроен човек и макар да симпатизирал на вярванията на съпругата си, бил смутен от сина си и често казвал: Има нещо странно в това момче!

Гордън имал няколко приятелчета от отвъдното, с които си играел. Едно от тях било малко момиченце. Той имал гумена топка и я подхвърлял към момиченцето, а тя му я връщала. Това озадачило двамата му братя, които, разбира се, не виждали неговата компания. Веднъж те повикали баща си да гледа, а на свой ред той извикал съседите. Когато се прибрала вкъщи, Фани ги сварила клекнали на пода да наблюдават с интерес това странно представление.

Откривайки неговия потенциал, майката позволила на Гордън да посещава нейната група за развитие на пси-способности. На тригодишна възраст той трябва да е бил най-малкият медиум, който някога е посещавал такава група. На 12 години вече излизал на подиума в църквата и го наричали „момчето медиум”.

Не му позволявали обаче да изнася цялата служба. Майката нямала намерение да го остави на самотек, а искала да изгради у него високо ниво на медиумизъм като нейното, затова била взискателна към развиването на способностите му.

Нейният метод на обучение бил стриктен и тя не била по-малко строга към Гордън, защото й е син. Всяка седмица в групата били канени различни хора, за да могат учениците „да практикуват”. Преди да влязат в стаята, Гордън, със завързани очи и памук в ушите, трябвало да каже кои са те и кои от отвъдното искат да се свържат с тях. Едва тогава му развързвали очите. Макар че на времето това не му се нравело, по-късно Гордън бил доволен, че майка му е била толкова строга към него. По този начин той подобрявал концентрацията си и изострял своята чувствителност към духовното, което му било от голяма полза в бъдеще. Гордън си спомня какво е било да си медиум преди 50 години:

– Във времето, когато започнах да работя, спиритизмът беше много по-спорна тема от сега. Да говориш с духове се приемаше като богохулство. Ако работодателят разбереше, че се занимаваш със спиритизъм, можеше да те изхвърли от работа. Хората ни хулеха по улиците. Когато говорех на събрания, често ме замерваха с камъни през прозореца. Наистина трябваше да се борим за своите убеждения.

По време на войната пси-способностите на Гордън са го спасявали в много трудни и опасни ситуации. Когато постъпил в армията, си спечелил репутацията на спасител на хората около него. Другарите му чувствали, че когато са с него, са защитени. Неговите командири се правели на скептици, но не пропускали да се възползват от помощта му в трудна ситуация.

Веднъж се били скрили в една ферма в окупирана от германците територия.

-Хигинсън – попитал го командирът, – ще бъдеш ли убит?

-Не, сър.

-А ще те вземат ли в плен?

– Не, сър.

– Тогава вземи толкова хора, колкото можеш, и ги измъкни от този ад!

Гордън събрал около 40 души и им казал, че ще бягат. Накъде ще вървят, не знаел. Само можел да се моли да бъдат водени, за да се спасят. Стигнали до една река. Нямал идея как ще я прекосят. Било тъмно като в рог и не знаел колко дълбока е водата. Започнал да се моли отново. Тогава съзрял в тъмнината духа на детето, с което си играел като малък.

– А3 ще ти помогна – казало момиченцето.

-Ако ме изведеш оттук – отговорил й Гордън телепатично, – аз ще служа на отвъдния свят, докато съм жив!

Момиченцето стъпило във водата и той я последвал, войниците тръгнали след него, като всеки се държал за рамото на този пред него. Детето ги водело безпогрешно на зиг-заг там, където водата била по-плитка, и измръзнали и изтощени те стигнали на другия бряг.

След войната Гордън спазил обещанието си и възобновил работата си, като служел в църквата и провеждал събрания из цялата страна и в чужбина. След няколко години го помолили да стане президент на Националния спиритичен съюз. Нямал желание да приеме поста. Бил директор на голяма компания и не искал да се откаже от работата си, но властен вътрешен глас му говорел да не се отказва.

Намерил се изправен пред два големи проблема: как да разпредели финансите на Съюза, който бил пред банкрут, и какво да прави с неговата главна квартира, Станстед хол. Това била голяма сграда в якобински стил в Есекс, завещана на Съюза от писателя Артър Финдли – намерението му било да се използва като колеж за обучение на медиуми, но сега се била превърнала в един излишен лукс. Гордън се заловил да я направи отново действаща. Организирал курсове на пансионат и лекции с известни медиуми, като се нагърбил с по-голямата част от работата. Днес Станстед е център за обучение и за демонстрация на всички аспекти на пси-явленията и за спиритична философия, който привлича посетители от цял свят. Като управител Гордън му е посветил цялото си време и местата за неговите курсове винаги са запълнени предварително.

В Станстед има нещо, към което Гордън е особен привързан – бюрото, принадлежало на викторианския медиум Р. Дж Лийс. Лийс е известен с това, че е помогнал на полицията за залавянето на Джак Изкормвача. Също така бил медиум на кралица Виктория, която свързвал с нейния любим Албърт. Тя искала да го задържи при себе си, но Лийс чувствал, че мястото му е другаде, и й казал, че има на разположение друг медиум, който ще й служи добре – нейният слуга шотландец Джон Браун. Кралицата го послушала и на бюрото в Станстед има нож заподостряне на писци, който подарила на Лийс в знак на благодарност за всичко, което е направил за нея.

Преди да почине, Лийс оставил инструкции бюрото да бъде предадено на медиум, който ще дойде години след него и инициалите му ще бъдат Г. М. X. Така бюрото своевременно преминало в Гордън и е един от любимите му предмети.

Гордън отбелязва, че спиритизмът е религия и философия, която може да ни научи много както за този, така и за другия свят. Той я смятаза най-реалистичната и съвременна религия, отговаряща на нуждите на новото време, защото не се основава на вярвания от миналото, а на нагледни свидетелства за живота след смъртта и на учения, предавани от напреднали същества от високите измерения.

– Целта на спиритизма – казва Гордън – е да направи хората по-духовни – по-обичащи, по-загрижени, по-отговорни едни към други и към света, в който живеем. .

За него медиумизмът е призвание и смята, че за медиумите не е достатъчно само да развиват своите пси-способности. Те трябва също така да се стремят да бъдат духовни хора, които да могат да разясняват спиритичната философия и да откликват с мъдрост и състрадание на хората, които идват при тях за помощ.

Да слушаш размислите на Гордън за медиумизма, означава да видиш темата в най-широка перспектива. За него личните послания от отвъдното не са крайната цел на начинанието. Те трябва да бъдат само първата стъпка по пътя на духовното познание. Работата на медиума не е само да дава доказателства за живота след смъртта, а и, което е по-важното, да събужда у хората съзнание за собствения им потенциал на духовни същества.

Говорих само за някои по-известни медиуми. Те показват голямото разнообразие от личности в тази област и многото различни начини, по които могат да се използват пси-способностите.

А сега да поговорим за още медиуми и за други аспекти на медиумизма.

 

Медиуми, които лекуват

По природа съм гнуслива, а и мисълта за всякакъв вид операция ме изпълва със страх, но хирург без медицинска квалификация, който оперира с нестерилни инструменти и без упойка – това звучи ужасно. Трансхирурзите обаче правят точно това и твърдят, че постигат учудващи резултати.

Трансхирургията възниква в Бразилия и Филипините и дълго време е била съсредоточена само в този регион, макар че през последните години привлече вниманието на медиите на Запад. Най-известният трансхирург е бразилецът Хосе Ариго, който почина през 1971 г. Ариго беше необразован и никога не е практикувал медицина по друг начин освен в транс. Неговият дух ръководител е бил немски лекар, който можел да поставя диагнози и да предписва лечение.

Операциите на Ариго (присъстващите трябвало да имат здрави стомаси, за да понесат гледката) били извършвани в транс със светкавична бързина. С ножове, ножици или голи ръце той можел да отвори телата на пациентите и да извади тумори или болни органи. Когато завършел операцията, просто притискал тъканта и затварял раната, при това не оставал никакъв белег. Пациентите, които не били хипнотизирани, не чувствали никаква болка и не получавали усложнения след операцията. Независимо от липсата на стерилност нямало нито един случай на отравяне на кръвта.

Ариго бил арестуван неведнъж за незаконна практика, но поради голямата му популярност го пускали на свобода. Излекувал е два милиона души и никога не е взимал пари; в действителност е живял в бедност. Много учени и лекари от целия свят са ходили да проучват способностите му и са го наблюдавали съвсем от близо как оперира. Бил сниман по време на операции. Една снимка, от която може да ти се смръзне кръвта, показва как пробожда с нож за хартия клепача на свой пациент. Нито един от изследователите не е открил следа от измама и можел да обясни какво е видял.

От времето на Ариго популярността на трансхирургията нараства и неизбежно бива измърсена от измамници и шарлатани. Независимо от това изследователи като Гай Лаян Плейфеър, който си направи труда да проучи феномена от първа ръка, заключиха, че все още се срещат истински трансхирурзи, макар че как точно работят, си остава загадка.

Като се изключат случайните посещения на бразилски и филипински хилъри, трансхирургията почти не беше позната във Великобритания, но сега тя си има свой трансхирург в лицето на Стивън Туроф. Стивън живее в едно селце близо до Челмсфорд и е направил пристройка към къщата си, която му служи за операционна. Посещават го стотици хора. За мнозина, обявени от лекарите за неизлечим случай, той е последната надежда.

Роден в Истенд – Лондон, Стивън разбира, че в него има нещо необикновено, когато след 20-годишната си възраст започнал да чува гласове. Страхувайки се, че е полудял, отишъл на психиатър. За негово учудване психиатърът предположил, че има някаква дарба. Тъй като не бил убеден в това, Стивън посетил спиритичната църква. Докато седял там, почувствал, че го обгръща топлина, и решил, че колкото и странно да му изглежда всичко, тук му харесва и продължил да посещава църквата.

Няколко медиума му предали послания, че има лечителска дарба. Един от тях му предсказал, че ще се отдаде изцяло на лечителството и ще работи в чужбина, както наистина става. Развил своите способности под ръководството на други хилъри в спиритичната църква. Не след дълго постигнал такива успехи, че изоставил дърводелския си занаят и се отдал на призванието си на лечител. На този етап лекувал с полагане на ръка; не бил и помислял за трансхирургия. Първата си трансоперация извършил през 1985 година – и това била голяма изненада както за него, така и за пациента.

Една вечер му позвънила приятелка на име Линда. Имала болки в гърба и го помолила да й помогне, ако може. Стивън и съпругата му Кати посетили Линда. Той я помолил да легне върху кухненската маса. Още щом докоснал гърба й, усетил, че причината е заболяване в областта на таза. Линда потвърдила това; рентгеновата снимка, направена малко преди тяхното посещение, показвала, че има киста на яйчника.

– Чух един глас да ми казва, че аз ще й направя трансоперация след половин час – спомня си Стивън. – Ние всички бяхме учудени. След половин час й казах: „По-добре е да легнеш отново на масата.” Нямах никаква представа какво ще правя.

Когато поставил ръцете си върху пациентката, изпаднал в транс. Не знаел нищо оттук нататък. Когато дошъл на себе си, открил, че Линда има вид на пияна, а съпругата му го гледала втренчено, като че ли е полудял. Обяснили му, че чрез него се появил духът на лекар и съобщил името си – д-р Кан. Стивън сложил на Линда невидима инжекция и направил разрез на тялото й с ръце там, където бил болният яйчник. Стаята била изпълнена с мирис на етер.

Стивън не знаел как е направил това. Помогнали на Линда да слезе от масата и я поставили да легне на канапето. След 5 минути тя седнала и казала, че болката е отминала. Когато след две седмици отишла в болницата да й направят рентгенова снимка, кистата била изчезнала.

След този случай трансоперациите станали част от обичайната му работа. Не може да се каже, че Стивън се е почувствал щастлив от това:

– Страхувах се – признава той, – особено когато д-р Кан започна да използва ножове, а по-късно хирургически инструменти. Аз винаги бях в дълбок транс. Никога не знаех какво става.

Но успехите и благодарността на пациентите го окуражили да продължи своята работа. Сега Стивън непрекъснато пътува в чужбина, за да демонстрира лечителската си дарба, и винаги е придружаван от съпругата си Кати, която също е хилър и медиум. Досега са посетили Испания, Швеция, Португалия и Мексико и имат покани за работа в Китай и Малайзия. В Мексико Стивън оперирал успешно шефа на полицията, шегувайки се, че е добре човек като него да е на твоя страна!

Испания е държавата, до която пътува най-често и където чувства, че постига най-големи резултати.

– Хората са по-сърдечни – обяснява той. – Те са много по-отворени за този вид лечение, отколкото тук, във Великобритания, и имат далеч по-почтително отношение към работата ми.

Преди няколко години Стивън създава малка клиника във Фуенгирола на терен, който купил заедно със свой приятел испанец. По-късно разбрали, че местността била позната на тукашното население като Хълма на чудесата. Мястото било отдалечено, трудно се стигало дотам, но откакто клиниката е отворена, са прокарани пътища и са създадени кътове за развлечения. Стивън посещава клиниката няколко пъти годишно, като преглежда по 30-40 пациенти на ден. Когато отсъства, го заместват други хилъри. Неговият план е да осигури условия за пренощуване на пациентите, които идват отдалеч, и последно би искал да построи дом за сираци.

Стивън не знае нищо за своя дух ръководител, освен че името му е Йозеф Кан и че е немски евреин, починал в началото на 20 век. Той не изпитва необходимост да го търси, а от своя страна д-р Кан казва, че предпочита да бъде познаван по работата му. Докторът дух обаче е бил виждан от много пациенти, включително и от католически свещеник, появявайки се понякога пред леглото на болния. Напълно обладава Стивън, когато той е в транс. Хилърът придобива маниери на доста по-възрастен човек с рязък, грубоват характер. Говори на развален английски с немски акцент, а не на своя лондонски диалект. Лицето му се изменя и понякога може да се видят тъмната коса и брада на д-р Кан.

Д-р Кан е нисък на ръст и това създава проблеми на Стивън, който е висок и добре сложен.

– Когато съм в транс, аз буквално се свивам. Крачолите ми трябва да бъдат навити нагоре, за да не се спъвам.

Според д-р Кан екип от 15 лекари се включва в лечението. Един от тях – д-р Джино, говори перфектно италиански чрез Стивън, когато се всели в него. Има един хомеопат, който дава съвети за лечение, един остеопат който въздейства върху гръбнака на пациента, когато е необходимо, и една сестра, която е асистирала на д-р Кан приживе.

Стивън не прави операция на всеки пациент; понякога едно полагане на ръка е достатъчно. Той е първият, който признава, че не всички операции са успешни:

Няма вълшебна пръчица. Понякога са необходими повече сеанси, понякога няма никакъв резултат. Но което е речено, то ще стане.

Стивън е универсален лечител, понякога му носят и болни животни. Има много доказателства от лекари и пациенти за ефективността на своята работа. Резултатите са необясними за рационалното мислене. Ето няколко примера:

При Стивън идва жена, която се нуждае от хистеректомия[3]. След лечението при хилъра тя се прегледала отново и докторът я попитал къде си е направила операцията.

Друга жена имала тумор в главата – толкова голям, че не би могъл да бъде опериран по класическия начин. Тя претърпяла трансоперация, по време на която Стивън (или д-р Кан) й казал да дойде още веднъж, за да се продължи лечението. Жената не отишла втори път. Когато обаче била прегледана в болницата, открили, че 3/4 от тумора липсват.

Един мъж бил доведен с кола в къщата на Стивън, защото бил толкова зле, че не можел да шофира; той страдал от тумор в гръбначния стълб. След направената операция мъжът шофирал сам на път за дома, а рентгеновите снимки показали, че туморът е изчезнал. Свещеник от англиканската църква докарал в инвалидна количка пациент, който страдал от тумор на мозъка. Десет минути по-късно пациентът станал и започнал да ходи – свещеникът избягал навън обезумял.

Аз самата наблюдавах работата на Стивън, когато дойде да демонстрира възможностите си на хилър в Спиритичната църква в Уимбълдън. Той лекуваше пред 300 души, между тях странични посетители, които бяха прочели обявата във вестника. Нищо не беше скрито. Преди да започне, той покани всеки желаещ да се качи на подиума и да провери инструментите, които ще използва. По време на демонстрацията на няколко човека от публиката бе разрешено да стоят близо до него.

Стивън извърши няколко операции. Между третираните беше и една дама на име Уилма, която страдаше от язва на стомаха. На друга дама – Франсоаз, направи разрез на гръбнака, защото тя страдаше от болки в гърба вследствие на деформации от детска възраст:

– Почувствах как Стивън ми направи разрез в гръбнака, сякаш ме прободе с игла за акупунктура, след това като че ли използваше по-дълъг инструмент, които навлезе в костта в основата на таза. Нямаше никаква болка. Каза ми, че изтегля оттам отрова. Почувствах едно опъване, което започваше от върховете на пръстите ми, отиваше нагоре по ръцете ми и проникваше вътре в гръбнака.

След това Стивън започна да мачка гърба й така, че на публиката й се стори, че действа с ужасна сила. Когато свърши, той й каза да докосне пръстите на краката си!

– Направих го за първи път в живота си, можах да допра пръстите на краката си.

Докато пишех тази книга, и двете – Уилма и Франсоаз, продължаваха да нямат никакви оплаквания.

Дори ако сте наблюдавали отблизо трансхирургията, ще ви е трудно да й повярвате. Как става това? Стивън признава, че не е съвсем наясно, но подозира, че е свързана с механизма на физическия спиритизъм. Преди да започне работа, той често чувства, че от ръцете му изтича ектоплазма – изглежда, лекарите духове работят чрез нея.

-Д-р Кан ми е казвал, че те изграждат излъчващо поле (щит) около тялото и тогава работят вътре в него. По този начин осигуряват стерилност на инструментите. Всъщност при много малко операции навлизат вътре в тялото и ако се правят разрези, те не са по-големи от един до няколко инча. Инструментите сякаш се удължават вътре в тялото посредством ектоплазмата.

Това обяснение се подкрепя от пациенти, които твърдят, че по време на операция усещат нещо вътре в тялото си дори когато не е направен никакъв разрез. Други казват, че чувствали ръце да проникват в тях, а в същото време ръцете на Стивън са положени леко върху тялото, както при Ариго, когато се прави разрез, кръвотечението е минимално, а откакто Стивън си е признал, че при вида на кръв му прилошава, раната се затваря за секунди и остава само една червена резка, която и изчезва след няколко часа.

Понякога туморите или болните органи се появяват на повърхността на кожата, без да се прави никакъв разрез – сякаш се дематериализират и после се материализират навън. На пациентите се предлага да вземат извадените тумори или органи, за да ги изследват, ако желаят. Ако не, поставят ги в легенче и по-късно ги изхвърлят, макар че понякога изчезват от само себе си, казва Стивън.

Стивън е убеден, че наместването на крайниците се прави от лекарите духове, които първо ги омекотявали. Много пациенти като Франсоаз били излекувани от болки в гърба. В Испания довели при Стивън младо момче, на което единият крак бил с 5 см по-къс. След лечението по-късият крак се удължил и се изравнил с другия.

По време на операциите мирише на етер. Стивън твърди, че пациентите се упойват с невидими инжекции. Много от тях чувстват убождане от игла, след което им се доспива. Много рядко някой се оплаква, че е почувствал болка, макар че при определени операции, особено на очите и синусите, е възможно да се появи неприятно усещане.

Стивън е убеден, че операциите често са правени не толкова поради необходимост, а за да се внуши на пациентите, че времето на хилърите е започнало. Д-р Кан му бил казал: „Хората трябва да видят, за да повярват; от това се нуждае твоят свят сега.”

Обаче лекарите духове твърдят, че при някои случаи трансоперацията дава по-бързи резултати, отколкото лекуването чрез допир или полагане на ръка.

Но истинското лечение според Стивън се осъществява на по-високо ниво, извън физическото поле:

– Много неща стават, без да се виждат. Работата започва, преди пациентът да е легнал, и продължава и след това. Лекува се не само тялото, а цялата личност.

Той забелязва, че неговата работа се изменя и става по-физическа. Последната дарба, която е придобил, е дланите му да произвеждат масло. Д-р Кан поръчвал на пациенти и зрители да втрият маслото в ръцете си и да си мислят за парфюм. Две или три минути по-късно маслото се превръщало в парфюм.

Стивън има желание да сътрудничи с лекари и ги кани да наблюдават работата му. На последния семинар на Световния конгрес по природна медицина в Испания той направил демонстрация пред 60 лекари, които били поканени да го наблюдават отблизо и да проверят използваните инструменти. Стивън не се учудил, че като цяло лекарите били изпълнени с огромно подозрение. Това отношение често се променя, ако видят, че работи за тях, и действително някои лекари му изпращат пациенти.

Други представители на лекарската професия са определено зле настроени и отказват да приемат доказателствата. Една жена, която от седем години не можела да ходи и използвала инвалидна количка, проходила и казала на лекуващия си лекар, че е била при хилър. Той й отговорил: „Всъщност на тебе ти нямаше нищо.”

Стивън негодува също срещу онези хилъри, които се отнасят с подозрение към неговия метод или смятат, че прави сензации. Той е наясно с опасностите, които крие трансхирургията, ако човек попадне в лоши ръце – на хилъри измамници или пък на хора, които са добронамерени, но им липсва необходимата дарба. Дава си сметка и за грозящата го опасност да бъде обвинен, че причинява вреда на пациента, но това е риск, който е готов да поеме.

Действително за всичките години на лечителска практика той е имал само две оплаквания за неблагоприятни резултати, но нито едно от тях не било обосновано с конкретни факти.

Стивън е убеуен, че в бъдеще ще има повече трансхирурзи и че тази форма на лечение ще спечели по-широка популярност, макар че много хора не вярват в това.

– Някои от случаите са направо сърцераздирателни, особено когато болните са деца. А и достигам до извода, че не всеки може да бъдеизлекуван. Но обичам своята работа. Когато лекувам, чувствам единното начало – Бога – навсякъде. Аз съм с дърветата, цветята, птиците. Обичам Бог с цялото си сърце и мисля, че съм избран да лекувам по този начин.

Друг хилър, който се появи напоследък в полето на трансхирургията, е Джеф Болтууд. Той имал съзнание за своята лечителска мисия от ранна детска възраст. Петгодишен получил ревматичен пристъп и постъпил в болница. Когато болестта достигнала критичната си точка, видял светлина около леглото си и един глас му казал: „Ти ще оздравееш и ще лекуваш другите.”

Възстановил се бързо, но като се върнал у дома, разбрал, че в него нещо се е променило. Изглежда, светлината била влязла вътре в него, давайки му изобилие от психична енергия. В дома му се появила сила с действието на полтъргайст. Лампите сами светвали и угасвали или ставало късо съединение. Бил твърде малък, за да разбере какво става, и по-скоро се забавлявал, отколкото се плашел. Можел да накара малки предмети да подскачат и това се превърнало в игра. Веднъж го направил пред свой съученик, който бил ужасен, и оттогава Джеф не споделял с никой. Също така развил ясновидство и можел да вижда духове, все едно че са обикновени хора. За щастие майка му разбрала това и го окуражила.

По време на пубертета ясновидската му дарба намаляла. Когато решил да се развива като медиум, трябвало да работи, за да си възвърнедарбата. След двайсетата си година започнал практика като хильр. Подобно на Стивън първо лекувал с полагане на ръка и това все още е основна част от неговата работа, но преди няколко години, когато демонстрирал способностите си в Спиритичната църква в Суиндън, почувствал, че става нещо странно.

– От ръцете ми започна да пада прах. Никога не ми се е случвало преди. Хората казваха, че им прилича на лечебния прах вибхути, който самопроизвежда индийският гуру Саи Баба.

По-късно претърпял друго развитие – на мястото на праха се появило масло и това става много често по време на работа. Понякога се появява в големи количества – може да се напълни цяла купа. Пациенти споделят, че маслото има лечебно въздействие, когато се втрие в кожата. Има и силен мирис, който се запазва много дълго време. Една пациентка, която не била запозната с лечителския метод на Джеф, помислила, че той използва силен афтършейв. Ухаела три дни след сеанса, въпреки че се къпала няколко пъти. Маслото било изследвано от експерти, които установили, че има органичен произход.

Подобно на Стивън Джеф не смятал да се занимава с трансхирургия, но за свое голямо учудване открил, че понякога по време на сеанс в него се вселяват духовете водачи и тогава се извършват операции. Една от първите му пациентки била жена, чиито болки в гърба били причинени от тумор, който се намирал много близо до гръбнака и не можел да бъде отстранен по нормален начин. Джеф видял как пред очите му туморът се материализира:

– Поставих ръцете си върху гърба й. След няколко минути туморът се показа. Той не излезе от тялото по нормален начин, а сякаш се материализира чак навън. Освободена от болката, жената можеше да се движи без проблем.

Джеф е взел участие в редица експерименти, целящи да се докаже ползата от този вид лечение. През 1989 г. д-р Тони Скофилд и д-р Дейвид Ходжес от Лондонския университет изработиха серия от тестове, за да се измери силата на хилъра да стимулира покълнването и растежа на растението мокриш. Семената били накиснати в солен разтвор и при нормални условия биха се съвзели от въздействието му след няколко дни, но учените искали да проверят дали чрез енергията на Джеф се възстановят по-бързо. Било му разрешено да държи семената в ръцете си, за да насочи към тях лечебна енергия. Друга група семена не били заредени с енергията му. Резултатите показали, че въздействието на хилъра е много благоприятно. Семената, които не били заредени с енергия, се развивали бавно, а заредените покълнали веднага и бързоизраснали. В доклада, публикуван в журнала на Обществото по пси-изследвания, е отбелязано, че „зареждането с енергия е ускорило значително поникването на някои семена, нарастването е приблизително неколкостотин пъти”. По-нататък се казва, че семената растат и се развиват устойчиво и балансирано, „същият темп на равномерен растеж и развитие се проследява при корена и стъбълцето”. Това е потвърждение на твърдението на хилърите, че тяхното въздействие привежда организма в състояние на баланс.

Накарали Джеф да измие ръцете си с дестилирана вода, преди да постави в тях семената, като бил наблюдаван най-внимателно да не би да си послужи с измама. Учените, които провеждали експеримента, останали много доволни от неговата почтеност. Те направили следното заключение:

– Ние вярваме, че прилагайки експерименталния модел, доказваме, че лечебното въздействие е факт в конкретния случай. Моделът е податлив на видоизменения и ние възнамеряваме да преодолеем всяка възможна критика по негов адрес и да приложим експеримента към други хилъри. Все пак, въпреки че резултатите подкрепят твърдението, че съществуват лечителски способности, малко вероятно е който и да бил лабораторен модел да задоволи онези, които не искат да знаят за това.

Последната забележка е много уместна. Известно е, че учените си слагат конски капаци при вида на всяко нещо, което преобръща наопаки техните готови теории. Един подобен учен твърди, че Джеф трябва да е хипнотизирал двамата лекари и останалите наблюдатели и ги е накарал да повярват в покълването на семената.

Но Джеф не се разстройва от такава критика. Макар че има желание да работи съвместно с учените и лекарите, предпочита да прекарва времето си, като наистина лекува. Подобно на Стивън той твърди, че дарбата му непрекъснато се изменя и развива и е готов да признае, че понякога лечението не е успешно.

Джеф вярва, че занапред трансхирургията ще взема по-голямо място в практиката му, но споделя мнението на Стивън, че премахването на органи в повечето случаи се прави, за да се убедят пациентите в съществуването на тази сила. Съгласен е със Стивън и по въпроса, че истинското лечителство е в духовното поле; това е една от причините, поради която на учените им е толкова трудно да правят изследвания.

– Не можеш ей така да извадиш тумора, трябва да въздействаш на другото, по-високото ниво; иначе просто лекуваш симптомите, а не това, което ги е предизвикало.

Да лекуваш човека като цяло – това е основата на духовното лечителство. Като останалите форми на алтернативната, природосъобразната медицина, то разглежда човека като единство от ум, тяло и дух и въздейства едновременно върху трите елемента, стремейки се да ги поддържа в хармония.

Лечението на духовно ниво често се обърква с лечението с вяра, но те не са едно и също. Второто зависи от вярата на човека в лечителя. Лечението на духовно ниво може да бъде ефикасно дори когато човекът не знае, че в момента го лекуват. То може да бъде приложено и върху животни и което е най-учудващото, може да действа на дълги разстояния. Често към лечителите се отправя молба да изпращат мисли и молитви към пациентите си, които не могат да ги посетят лично, и това лечение от дистанция може да помогне както полагането на ръка.

Хилърите твърдят, че не правят нищо от себе си. Просто са проводници на лечебна енергия, която те разглеждат като универсална, дадена от Бога сила. Ето обяснението на един хилър:

– Силата се намира около нас. Хилърите са хора, родени със способността да я приемат и предават на другите, те приличат на трансформатор. Когато попадне в тялото на пациента, енергията оказва пречистващ ефект. Тя отстранява менталното и физическото задръстване и стимулира организма да се излекува сам.

Лечителството не е обусловено от никаква религия, има лечители с всякаква вяра и религия. За хората, които наричат себе си лечители на душата, не е задължително да бъдат спиритисти, но тези, които работят като медиуми с помощта на ръководещ дух, са спиритисти. Много от духовете помощници са били лекари или медицински сестри в своя земен живот и продължават мисията си от отвъдното.

Повечето хилъри, с които съм се срещала, подобно на медиумите на вид са съвсем обикновени хора и по нищо не можеш да познаеш парапсихичните им способности. Случайно обаче попаднах на един, който направо излъчваше енергия. Това е хилърът Бари Редингтън. Бари е много земен човек, дори грубоват. Преди да започне да се занимава с лечителство, е бил продавач на пазара, но когато се срещнах с него, веднага разбрах, че излъчва силна енергия. Не се учудвам, че пациентите му казват, че когато положи ръцете си върху тях, чувстват прилив на енергия. Тази енергия обаче му причинявала много проблеми в младостта.

След като навършил 20 години, той преживял тежка катастрофа с мотор и получил травми в главата. Много дълго след това страдал от главоболие и виене на свят, макар че според лекарите бил оздравял напълно. Свързвайки се с различни медиуми и хилъри, най-сетне научил, че главоболието е предизвикано от голямото количество неконтролирана енергия, която тече в него. Понякога силата се проявявала по много странен начин и предизвиквала различни явления в дома му и навън. Щом Бари и съпругата му Сюзън обядвали в ресторант, лъжиците и вилиците започвали да се огъват. Сюзън веднага се заемала да ги изправи, преди келнерите да са забелязали. Когато започнал обучението си залечител и се научил правилно да насочва енергията, тези чудновати прояви престанали, изчезнали и болките в главата.

Бари никога не е търсил популярност, но работата му привлича вниманието на журналистите. Един от тях – Джек Плезънт, който пише запарапсихичното, изследвал случая на жена, която имала тумор на гърдата и лекарите настоявали за хирургична намеса. Докато траел сеансът при Бари, пациентката почувствала леко гадене. Когато се прибрала у дома, й прилошало и повърнала тумора, който имал формата на топка заголф. Отишла да снима гърдата си и се установило, че туморът е изчезнал.

След като се появи върху страниците на списание „ТВ Куик”, Бари беше затрупан с молби за помощ. Сред молещите имаше и човек, болен от СПИН.

– Когато дойде при мен, беше пътник. Сега, макар да не е напълно излекуван, той е изпълнен с енергия, която му дава възможност да се внимава със своя бизнес по 100 часа на седмица. Лекарите не могат да повярват, че това е станало.

Духовете ръководители на Бари са двама. Д-р Джоунс е уелски хирург, а д-р Хайнрих Лахман е немец. Чрез ясновидството си той получи информация за тях: д-р Лахман е живял през миналия век в Хайделберг и е бил един от пионерите на хомеопатията. Бари казва, че двамата лекари от отвъдното вършат работата, а той е само инструментът.

Ако не може да посети пациента лично, Бари му изпраща от своите лечебни парцалчета. Това са късове вълна, които държи в ръцете си и ги зарежда с енергия. Много пациенти получават облекчение, ако поставят парцалчето върху болното място.

Трудно се хваща вяра на твърденията за чудеса, направени от лечители, но и това се случва понякога. Обикновено обаче изцеляването е постепенен процес, който изисква по няколко сеанса. Трябва да се каже и това, че понякога не се стига до излекуване. В някои случаи се постигат частични резултати, болният получава облекчение, без да е излекуван, или му се помага временно. Но повечето от пациентите имат някаква полза, дори само да възстановят душевното си равновесие и да се мобилизират за борба с болестта – и това е повече от помощта, която може да ни предложи ортодоксалната медицина.

Лекарите винаги са били настроени скептично към хилърите, но в медицинските среди има проблясъци – като цяло лекарите станаха по-възприемчиви към този вид лечение. Бяха направени много научни изследвания като експеримента на Джеф Болтууд и те разкрихавъзможностите на хилърите да въздействат не само върху растежа на растенията, но и върху ред други неща, за които науката не може да намери обяснение. Например енерголечението показа, че е възможно да се измени съставът на водата, да се засилва имунната система, да се намаляват напрежението и нервната възбуда, бързо да заздравяват рани при животни и хора.

При един експеримент, проведен в Калифорния от д-р Даниел Уорт и излъчен по втора програма на Би Би Си в серията „Вашият живот е във ваши ръце”, на група доброволци беше направена рана в горната част на ръката. На половината от групата (23-ма), без да знаят беше приложено лечение от хилър. След 16 дни 13 души бяха напълно оздравели, а останалите 10 се възстановяваха. Раните на доброволците, които не са лекувани от хилъра, не бяха заздравели.

Експерименти като този, които опровергаха теорията, че хилърите въздействат върху психиката на пациента, окуражиха лекарите и те започнаха да възприемат лечебния им метод по-сериозно – все повече лекари изпращат пациентите си при хилъри. Преди няколко години д-р Даниел Бенър основа мрежа за връзка между лекари и хилъри. „Доктър-хилър нетуърк” е организация, която дава възможност на лекари и хилъри да се срещат редовно и да обсъждат сътрудничеството си. Сега държавното законодателство разрешава на всеки лекар, който се е регистрирал в Главния медицински съвет, да използва и да предписва лечение с алтернативна медицина, при условие че същият остава ангажиран със случая и ще продължи да лекува пациента, ако се наложи.

Хилърите от своя страна искат да си сътрудничат с лекарите.

Преди 10 години се сформира Конфедерация на хилърските организации, която има за цел да подобри социалния статус на лечителството, като обедини под една шапка различни организации и осигури на лекарите пълна документация за признати хилъри, на които може да се разчита. В момента хилърите са допуснати до държавните болници по молба на пациентите, амбицията на конфедерацията е да осигури на лечението статут на стандартна терапия в държавните болници и като частна практика. Конфедерацията също така провежда серии от клинични изпитания, за да се проучат възможностите за повишаване качеството на алтернативната медицина.

Конфедерацията на хилърите е отворена организация и нейните членове принадлежат към всякакви религии, включително към спиритични общества. Тя е в сътрудничество със Съюза по алтернативна и комплиментарна медицина и с организации, които предлагат различни видове терапия. Хилърите са обвързани с Кодекс за поведение, който беше изготвен заради лекарите. В него не е залегнал определен метод на лечение, но членовете на организацията са задължени да избягват всякакъв вид техники, които може да предизвикат присмех, да се държат достойно, да не поставят медицински диагнози, да бъдат любезни, тактични, дискретни и да не оспорват инструкциите на лекаря.

Постепенно конфедерацията постига своите цели. Кодексът за поведение е посрещнат с одобрение от водещи медицински заведения като Британската медицинска асоциация, Кралският колеж за медицински сестри и Кралският колеж за лекари, 15 болници се съгласиха да се обединят с конфедерацията в здравното обслужване на заболели от СПИН и рак, а 1/4 от семейните медицински комитети и отделите за първа помощ, се ангажират да предадат на своите лекари предложението на хилърите за здравно обслужване.

Приносът на хилърите не се ограничава само до физическото лечение. Те помагат на хората за възстановяване на техния вътрешен мир и спокойствие, за премахване на стреса. Из цялата страна има уредени малки къщи и оздравителни центрове, където човек може да се усамоти заняколко дни и да се разтовари.

Медиумът Еди Бъркс, за чиято „освобождаваща” работа стана дума по-рано в книгата, поддържа един такъв център, наречен Къщата на светлината. Това е едно спокойно местенце на границата между Хемпшър и Съри. Там отиват всякакви хора, но центърът обслужва най-вече тези, които се грижат за другите, болни или възрастни, които имат нужда от почивка и леченне, страдащите от рак (разбира се, не се приемат нуждаещите се от непрекъснато медицинско обслужване).

Еди намира, че хората са много по-податливи на духовно лечение, когато са отпочинали.

– Така че лечението на духовно ниво е много ценна терапия, приложима при всякакви случаи. Към всички спиритични църкви и центрове има прикрепени хилъри, а Националната федерация на духовните хилъри винаги е готова да свърже пациентите с лечителите, отговарящи затехния район.

Трябва да се отбележи, че на духовното лечителство не бива да се гледа като на алтернатива на ортодоксалната медицина, а като на нейно необходимо допълнение. Двата вида медицина трябва да действат рамо до рамо, за да се постигне по-бързо и по-пълноценно лечение. До намесата на хилърите стигаме тогава, когато научната медицина не може да помогне, но по-добре е да потърсим помощта им още в самото начало, а не да чакаме, докато случаят стане безнадежден – тогава хилърът може да не успее да помогне или лечението да продължи доста дълго. Но никога не е късно. Има хора, обявени от лекарите за неизлечимо болни, които са били спасени от хилъри, но дори това да не стане, лечителите могат да облекчат страданието и да помогнат на пациента да си отиде тихо и безболезнено от земния живот.

– Духовното лечителство е един от най-ценните Божи дарове – отбелязва един от благодарните пациенти на Стивън.

Хубаво е, че в края на краищата този вид лечение започна да получава признанието, което заслужава.

 

Пси-изкуство

Пси-изкуството е една от най-вълнуващите разновидности на медиумизма и е учудващо, че толкова малко е проучено от пси-изследователите. То има различни форми, от картината, създадена изцяло по свръхестествен начин, до портретите на починали близки и приятели на присъстващите на сеанса.

Първите пси-художници, получили известност, са сестрите Мей и Елизабет Бенгс, които работят в Илиноис от 1894 г. до първите няколко години на 20 век. Те не използвали моливи или четки. Провеждали сеансите си на дневна светлина и портретите се появявали по някакъв магически начин върху канавата, която в много случаи донасяли посетителите, за да са сигурни, че няма измама.

Методът на сестрите бил следният: Поставяли на прозореца две хартиени платна в дървени рамки, обърнати едно към друго. Долният край на рамките опирал на масата, а сестрите поддържали с по една ръка двете горни страни, така че рамките да се допират. През полупрозрачните платна прониквала достатъчно светлина, така че наблюдаващите да виждат всичко, което става вътре.

Първо се появявали слаби щрихи, сякаш невидим художник е скицирал образа. След това портретът започвал да се появява с трескава скорост. Когато отделяли рамките една от друга, портретът се довършвал върху платното близо до клиента. Макар че използваният пигмент бил мазен, не избивали петна от другата страна на платното.

Посетителите трябвало да носят снимки на своите починали близки, но те никога не били показвани на медиума предварително. Въпреки че портретът, който излизал на платното, имал безпогрешна прилика със снимката, никога не бил нейно точно копие.

Когато картината била завършена, често цветовете й ставали по-богати и по-тъмни. Понякога били забелязвани допълнителни детайли, веднъж посетител помолил художника от отвъдното да нарисува роза на портрета на съпругата му. Молбата му била изпълнена. След като картината била преместена от прозореца и поставена пред него, той могъл да види как розата се появява, оформя и оцветява пред очите му.

Някои от картините на сестрите Бенгс все още могат да се видят в Храма на спиритизма в Портсмут, Хемтшир. Методът, по който са направени, продължава да обърква експертите. По картините няма следи от четка. Най-близкият съвременен еквивалент на метода е въздушната четка, но той бил открит 5 години след като започнали да се появяват картините.

Един съвременен пси-художник, който привлича голямо внимание, е бразилецът Луис Гаспарето. Гаспарето е израснал в семейство на стиритисти. На 13-годишна възраст той претърпял личностна промяна и бил обладан от страстта да рисува, като пренебрегнал училището и всякакви други интереси. Майка му го завела в спиритичен център, където изпаднал в транс и рисувал в продължение на два часа. По-късно развил силна лечителска дарба и способността по време на транс да говори чужди езици, които не познава. Същевременно напреднал в пси-изкуството и започнал да създава картини в стила на известни майстори от миналото като Ван Гог, Пикасо, Моне, Реноар и Матис, за които експертите казват, че имат забележителна прилика с картините на художниците.

Техниката на Гаспарето, която неведнъж е била заснета от бразилската телевизия, е толкова странна, че изглежда почти невероятна. Той работи в състояние на транс, понякога при пълна тъмнина. Използвайки ръцете си като „палитра”, той потапя пръстите си в маслени бои и маже с тях върху листа, почти както рисуват децата, но накрая се получава картина със значителни художествени качества. Понякога рисува с крака или пък едновременно с двете си ръце и създава две различни картини. Работи толкова бързо, че бил наречен „двеминутният Пикасо”.

Матю Манинг, който като тийнейджър бил сравняван с Ури Гелър поради психокинетичната си сила, в един период от живота си създава забележително пси-изкуство, което описва в книгата си „Връзката”. Дарбите на Матю се проявили за пръв път, когато в дома му избухнала активност на полтъргайст. Той открил, че безпокойствата намаляват, когато канализирал необикновената си пси-енергия в автоматично писане/позволявайки на силите около него да движат молива му. Някои от текстовете, които изписвал, били на чужди езици, арабски или руски. Някои от комуникаторите от отвъдното дори давали имената си, чиято достоверност по-късно била потвърдена. Един от тях, който се нарекъл Томас Пен, очевидно бил лекар и поставял изненадващо точни диагнози на различни боледуващи приятели или роднини на Матю.

Матю започнал да рисува, когато веднъж майка му предположила, че той би трябало да направи контакт с художника на коне сър Алфред Мънингс. Тъй като Матю нямал заложби на художник, а и конете са много трудни за рисуване, тя чувствала, че това ще е добър тест за неговите медиумни способности. Матю седнал, взел молив и лист и се концентрирал, като мислено помолил Мънингс да дойде. След един час завършил рисунка на кон, но фонът й бил така зловещ и пуст, че той се уплашил. Вероятно рисунката била отражение на картините със сцени от II световна война, с които Мънингс също бил известен.

Няколко дни по-късно дошли други рисунки, приличащи да са на Биуик, починал през 1326 г. Последвали още картини, някои анонимни, други подписани от прочути художници като Роулландсън, Леонардо да Винчи, Паул Клее. Един от честите комуникатори бил Албрехт Дюрер, който създавал черно-бели скици и портрети, подписани с характерния му монограм “АD”. Експертите се произнасят, че “това е много в неговия стил”.

Друг комуникатор бил Обри Бърдсли. Картините на Бърдсли отнемали повече време от другите и докато ги рисувал, Матю усещал отчаянието на майстора, че не държи молива точно както той би искал. Въпреки че били досущ в стила на Бърдсли, рисунките изглеждали като етюди на творби на художника, които той бил правил приживе, но не са влезли в стандартните оригинали.

Матю открил, че Пикасо го изморява най-много. След завършване на негова картина в продължение на 24 часа не можел да се занимава с никаква дейност, ангажираща пси-способностите. Пикасо бил единственият художник, който използвал цветове, и направлявал маркерите връцете на Матю с ударни, агресивни движения.

Дали тези рисунки в стила на художниците доказват, че авторите са инспирирали медиума? Както при всички други аспекти на тази сложна тема, не може да се отговори просто с “да” или “не”. За разлика от Гаспарето, който никога не е търсил съзнателно контакт с определен художник, Матю често е изпращал мислен призив към художника, с когото иска да се свърже. Той е убеден, че в много случаи е успявал и че художниците искат да докажат, че продължават да съществуват, като пресъздават картини в характерния за тях стил.

Това обаче не изключва влиянието на подсъзнателния мозък. В книгата си „Връзката” Матю обяснява: „Искрено вярвам, че рисунките произлизат от външен източник, но съм сигурен, че в някои случаи подсъзнанието ми може да ме накара да украся или да добавя нещо. Никога обаче не съм го правил по волята си или съзнателно.”

Със сигурност не може да се отрече ролята на подсъзнанието и много художници черпят вдъхновение от духовния свят, независимо дали от по-висша част на собствения си Аз или от друго духовно същество. Все пак, дори Матю и Гаспарето да бяха обучени художници, това не може да обясни нито скоростта и умението, с които работят, нито голямото разнообразие от стилове, които пресъздават. В действителност никой от двамата няма художествено образование, нито е изучавал творбите на художниците, за които е действал като медиум.

Сега Матю е канализирал своята пси-енергия в лечителството и смята, че за него това е най-добрият начин, по който може да я използва.

Най-изявеният представител на пси-изкуството в Англия днес е Корал Полдж, но стилът и целта на нейната работа са съвсем различни. Корал рисува портрети на хора от отвъдния свят, които са невероятно точни. Най-вълнуващото в нейната работа е, че рисува и портрети на хора, които са съвършено непознати на посетителите и чиято самоличност се установява по-късно – понякога по странни пътища.

Корал е един от първите медиуми, с които се запознах в спиритичната църква в Уимбълдън. Бях впечатлена от нейната техника, която е проста и очевидно не й струва усилия. Използваше само един статив и кутия цветни тебешири, като скицираше лицата едно след друго с такъв замах, че дори рядко спираше, за да коригира някоя линийка. През цялото време говореше, като предаваше впечатленията си от идващите от отвъдното и често даваше имена, за да може портретите да бъдат разпознати по-бързо от публиката.

Почти нямаше портрети, които да не бъдат идентифицирани от публиката, но никой не се обади за рисунката на един млад мъж. Корал беше разочарована. Беше сигурна, че някой го познава. Когато демонстрацията й завърши, аз взех рисунката и я поставих на масата близо до изхода, като се надявах, че някой ще я разпознае на излизане. Никой не го направи, но на следващата сутрин, когато пристигна медиумът занеделната служба, тя видя рисунката и се спря изненадана. Аз познавам това лице – каза тя. Това е моят брат!”

След известно време аз се запознах с Корал и имах възможност да я разпитам за нейната работа. Бях много изненадана от това, което ми каза. Предполагах, че тя работи по същия начин като обикновените художници портретисти, които гледат хората и после ги рисуват. Тя ми обясни, че не е така, макар че някои пси-художници работят по този начин. В нейния случай обаче процесът е повече вътрешно усещане. Комуникаторите от отвъдното отпечатват в съзнанието й образ на това, как са изглеждали приживе. Тя ми каза: „Аз не ги виждам, усещам ги, след което рисувам това, което съм почувствала. Сякаш за няколко минути съм се превърнала в човека, когото рисувам.”

Въпреки че тя се е интересувала от изкуство от дете и всъщност възнамерявала да направи кариера като художник на свободна практика, Корал не е имала представа за необикновената си дарба, докато един медиум от спиритичната църква не й казал, че притежава талант да стане пси-художник. Тя била много изненадана, тъй като по това време дори не знаела какво точно означава тази дума. Обаче решила да провери дали медиумът е прав и посетила различни курсове за развитие, надявайки се, че ако й е дадена дарба, тя ще се прояви. Но изглежда, че в нито един от курсовете не получила напътствията, от то се нуждаела, и в края на краищата открила, че най-задоволителният метод е да стои в собствената си къща с малка група хора, която включвала нейните родители. Отпускайки се в спокойствието на този малък кръг, тя взимала молива и сядала с ръце, отпуснати върху листа, чакайки да се появи нещо, каквото и да било то. Това, което се появило първо, било не картини, а думи. С течение на времето писането отстъпило място на рисуването, като в началото това не било нещо повече от щрихи, но постепенно качеството се подобрило. Търпеливо тя развила успешна техника, която използва и до днес.

– Аз просто отпусках ръцете си върху листа. Не мислех за това. В действителност, колкото по-малко мислех, толкова по-точно изображение се получаваше. Помагаха ми духовните водачи. Някои медиуми наистина са виждали ръка върху моята. Те рисуват структурата на скелета и когато картината е почти готова, оставят на мен да я почистя и да довърша детайлите.

Докато усвоявала техниката, Корал същевременно усъвършенствала уменията си на художник. Открила, че това е процес на колаборация, сливане на нейното съзнание със съзнанието на водачите. Колкото повече подобрявала техниката си на рисуване, толкова по-сполучливи ставали нейните портрети.

Първите портрети, които нарисувала Корал, били на духовните водачи. Дори нарисувала собствения си водач, без  да го познава.Различни медиуми й били казвали за мъж с дрехи от 18 век, но тя никога не го била виждала. Един ден открила, че рисува мъж, изглеждащ като този, който й били описвали, и чула в съзнанието си името Морис. По-късно някой поставил книга в ръцете й и тя била поразена, когато видяла същото лице. Това бил Морис дьо Лату, френски портретист от 18 век. Един от неговите потрети се намира в Националната галерия в Лондон, но повечето му картини са в музея в Сен Куентин, където е живял.

Но Корал не била удовлетворена от рисуването на духовните водачи. Чувствала, че те не осигуряват доказателства за живота след смъртта, тъй като достоверността им не може да бъде потвърдена. Изпратила мислено молба към духовния свят да й дадат образи на хора, които могат да бъдат идентифицирани. Те започнали да идват, но първият портрет, който нарисувала за една жена, дошла на частен сеанс, не бил приет много топло.

– Това е моят баща! – възкликнала жената. – Точно така изглеждаше като жив. – Но точно когато Корал се поздравила за успеха, жената добавила: – Това е последният човек, който бих искала да видя. Мразя образа му.

Независимо от това, картината била пробив и я насочила към работата, на която посветила живота си. Поръчките за портрети се увеличили бързо и тя започнала да пътува все по и по-надалеч, като водела църковни служби и срещи из цялата страна и в чужбина. В началото работела самостоятелно, но напоследък обикновено дели подиума с медиум, който предава съобщения от отвъдния свят, оставяйки я свободна,за да се съсредоточи върху рисуването. Успехът на демонстрациите зависи в известна степен от хармонията между нея и другия медиум. Корал осъзнава, че нейният партньор или партньорка има трудна задача. Тя или той трябва да се настрои към същия човек от отвъдното, когото Корал рисува, да даде достатъчно информация за него, за да помогне за разпознаването му, ако портретът сам по себе си не е достатъчен, и да установи човекът от публиката, за който е предназначен портретът. За някои това е невъзможно, но един от медиумите, с които Корал осъществява чудесно разбирателство, е Гордьн Хигинсън. Аз съм ги виждала да правят заедно публични демонстрации и това е нещо забележително. Дори преди Корал да е довършила портрета, Гордън ще назове името на комуникатора от отвъдното и безпогрешно ще посочи човека, за когото е предназначено посланието.

Но Корал е първата, която признава, че контактът не винаги може да се осъществи успешно. Този аспект на медиумизма, както е и при всички други, има своите проблеми. Някои портрети могат да останат неразпознати поради това, че приликата не е достатъчна, също така комуникаторът от отвъдното може да е изцяло непознат на човека, за когото е предназначено посланието, или пък той да го е забравил.

Объркване може да настане и тогава, когато повече от един комуникатор се опитват да се свържат с Корал по едно и също време. Тя оприличава своите усещания по време на работа на „проникване в огромен телефонен обмен, жужащ от хора, които се опитват да се свържат със своите любими същества”, така че не е учудващо, ако понякога линиите се преплитат.

– Ако не съм внимателна – шегува се тя, – ще завърша моя портрет с горната половина на баба и с долната половина на чичо Фред!

Друга трудност е, че когато комуникаторите изпращат в съзнанието й своя образ, те не винаги се показват във вида, който са имали в последните дни на своя земен път. Някои избират да се представят като по-млади. Това прави по-трудно разпознаването на портрета от човека,за когото той е предназначен, но е разбираемо, като отчетем факта, че след като умрем, ние оставаме абсолютно същите хора, с всички наши малки слабости и суета. Всеки земен човек, който иска да има свой нарисуван портрет, би желал да изглежда на него възможно най-добре. Малцина биха дали на художника инструкции като Оливер Кромуел, който искал да бъде нарисуван „с брадавиците и с всичко останало”.

– Хората, които осъществяват контакт с мен, ми изпращат своите спомени – обяснява Корал. – Те искат да бъдат запомнени така, както са изглеждали в своите години на разцвет, а не като болни и стари.

Във връзка с това е интересен случаят с портрета на една от моите водачки, която е била монахиня. Докато скицираше лицето, Корал отбеляза:

– Имам чувството, че е била значително по-възрастна, когато е починала, но тъй като в манастира не е имало огледала, тя не е знаела как е изглеждала като възрастна.

Корал вярва, че при някои картини целта на духовния свят е не толкова да се докаже нещо на определен посетител, а да се отвори съзнанието на колкото се може повече хора за това, че е възможно да се контактува с духовния свят. Тя дава пример с една семейна двойка, която получила портрет на мъж, непознат и на двамата, но тъй като отивали в Америка на фамилна сватба (младоженецът бил американец), те решили да го вземат със себе си, за да видят дали някой ще го разпознае.

Оказало се, че портретът прилича на стара фотография на пра-пра-дядо на един от младоженците. Портретът предизвикал голям интерес. Много от потомците присъствали на сватбата и всички поискали копие.

Някои посетители се разочароват, когато не получат портрети на своите най-близки и най-любими хора, но Корал чувства, че когато се концентрира много внимателно върху един определен човек, с когото те искат да се свържат, посетителят може да блокира нещата със съзнанието си. Понякога се случва портретът да е на някого, с когото те нямат директна връзка и в нейната кариера има много такива случаи. Една жена била объркана, когато получила портрет на мъж, когото не познавала, но въпреки това тя толкова харесала картината, че я закачила на стената в хола си. След няколко месеца една нова съседка дошла на гости, видяла я и попитала: „От къде, за Бога, си взела този портрет на баща ми?”

Една жена от Холандия, която поискала да получи картина от Корал по пощата, останала много разочарована, когато получила портрет не на сина си, а на непознат млад мъж. Това бил починалият син на живеещ наблизо фермер, от който тя обикновено си купувала маслото и яйцата. Тя занесла портрета на семейството на фермера и те веднага го разпознали.

Корал направила друг портрет на млад мъж по време на сеанс в църквата „Торуърд” в Съри. Тя почувствала, че момчето се е удавило и Кит Чарлс, който работел с нея на сцената, можал да каже неговото презиме. Нямало непосредствен отговор, после една жена колебливо вдигнала ръка:

– Това е името на моите съседи, но аз не ги познавам много добре и никога не съм ги чувала да говорят за син.

Корал я подтикнала да вземе портрета и да ги попита. Станало ясно, че семейството имало син, който се удавил преди няколко години, и лицето било с точност неговото.

Корал чувства, че в моменти като този пси-рисунките могат отлично да докажат съществуването на живот след смъртта.

– В този случай не може да е било телепатично – коментира тя. – Никой в църквата дори не знаеше за съществуването на това момче.

Тя също така вярва, че някои от отвъдното толкова отчаяно искат да се свържат със своите семейства на земята, че ако не могат да се свържат директно, се опитват да достигнат до тях чрез всеки възможен канал, колкото и отдалечен да е той.

Макар да твърди, че не е ясновидка, внушенията, които Корал получава за хората, които рисува, понякога са много важни. При един такъв случай, докато рисувала портрет на бабата на една посетителка, тя многократно чувала в съзнанието си думата „слънчице”. По-късно жената намерила фотография на своята баба от времето, когато тя била младо момиче, показваща същата висока яка и късо подстригана прическа, изобразени на портрета. На гърба било написано с почерка на баба й: „От твоето слънчице.”

Работата на Корал я води в много различни страни, сред които САЩ, Канада, Австралия, Хаваите, Исландия и Лапландия, както и в почти цяла Европа и тя е говорила много пъти по телевизията и във Великобритания, и в чужбина. Тя има внимателно отношение към медиите, чувствайки, че те често са с предубеждение към медиумите и преднамерено ги показват в неблагоприятна светлина, макар да признава, че някои от програмите са много честни. В един едночасов документален филм, направен от Немската телевизия, се произнасят много добре за нейната работа, но в едно предаване за Шведската телевизия, в което тя участва с Дорис Колинс, никога не било излъчено. Когато позвънила в телевизионната компания и ги попитала защо се е получило така, служителят, с когото разговаряла, й признал: „Това предаване би предизвикало много спорове. Ние не посмяхме да го излъчим.”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 0+10=?

*