това е смъртта

Глава 7 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Това е смъртта

Към смъртта можете да се отнасяте по два начина. Първият е да не мислите за нея, правейки се, че това е нещо, което не може да се случи на вас. Другата възможност е да я погледнете право в лицето и да се опитате да разберете какво се крие зад нея. Вторият вариант на мен ми изглежда по-смислен. Колкото и да си мислим, че сме безсмъртни, ние знаем, че един ден ще стигнем до финала и, дори преди да дойде собственият ни край, ще ни се наложи да страдаме поне веднъж поради раздялата си с някого, когото обичаме. Така че най-добре ще е да се противопоставим на страховете си – тогава може би ще открием, че те не са толкова страшни.

Имала съм много близка среща със смъртта и това е преживяване, което никога няма да забравя. Бях на 19 години и се заразих от жълтеница, която вследствие на усложнение можеше да прерасне в менингит. Бях болна около три седмици, когато една нощ вдигнах висока температура. Бях много отпаднала и горях, така че от време на време изпадах в безсъзнание. Пристъпите на безсъзнание ставаха все по-дълги, сякаш се носех от прилива. „Това е тя – мислех си, – аз умирам!”

Никога дотогава не бях се страхувала от смъртта. Винаги съм чувствала инстинктивно, че смъртта не е краят. Няколко години преди този случай, когато почина баба ми, чувствах нейното присъствие и вярвах, че е дошла да ме види. Но да вярваш е едно, а да се сблъскаш лице в лице с реалността е нещо съвсем друго. Призовавах Господа, макар че не бях от тези, които редовно си казват молитвата, молех го отчаяно да живея.

Тогава изведнъж ме облада голямо спокойствие. Струваше ми се, че плувам в кадифена тъмнина. Почувствах топлота и сигурност. Страхът ми изчезна. Вече нямаше значение дали ще умра, или ще живея. Знаех, че по някакъв начин ще бъда спасена, и бях доволна да се оставя в ръцете на съдбата, каквато и да е тя.

Не зная колко дълго продължи това усещане. Може да са били само няколко минути, може да са били и часове, докато бях на прага на вечността. Но това състояние премина в естествен сън. Когато се събудих, температурата беше спаднала и след това започнах да се подобрявам.

Съвсем същото чувство на мир и спокойствие много често преживяват и умиращите. Ние живеем, страхувайки се от смъртта, но когато тя дойде, страхът изчезва. Тази промяна често е наблюдавана от лекари и медицински сестри, които са се грижили за тежко болни и умиращи. Те споменават в рапортите си, че в последните дни и часове пациентите им стават уравновесени, сякаш се готвят за пътуване. Настроението им се подобрява, обзема ги примирение, дори бодрост. Това се случва даже с тези, които не са вярвали в живота след смъртта. Сякаш някакво подсъзнателно чувство им казва, че ще застанат на прага на ново съществуване.

Често през последните си дни умиращите споделят, че виждат починали приятели и роднини. Това не е халюцинация, защото се случва при пациенти, които са в нормално умствено състояние и никога дотогава не са имали свръхестествени преживявания. Интересно е, че почти никога не споменават да са имали видение на хора, които са все още живи.

Основоположникът на Обществото по пси-изследвания сър Уилям Барет публикува през 1926 г. студия, посветена на виденията на смъртно болни. Той обръща специално внимание на случаи, когато умиращият вижда духа на някого, за чиято смърт не е предизвестен. Един от случаите е разказан от съпругата на Барет, която била гинеколог. Госпожа Барет била повикана спешно при умираща пациентка.

Когато влязох в стаята, г-жа Е. протегна двете си ръце към  мен и каза:

– Благодаря, благодаря ви за това, което направихте за мен, и че извадихте бебето. Момче ли е или момиче? Като стискаше здраво ръката ми, тя добави:

– Не ме оставяйте, не си отивайте. Нали няма да го направите?

След няколко минути, докато домашният лекар се опитваше да облекчи състоянието й, тя насочи погледа си към най-осветената част на стаята и каза:

– О, нека да не гасят лампите, става тъмно… все по-тъмно и по-тъмно.

Изпратиха да повикат съпруга й и майка й.

Изведнъж г-жа Б. погледна пламенно към единия ъгъл на стаята, по лицето й се плъзна сияйна усмивка и огря цялото й същество.

– О, прекрасно, прекрасно…

– Какво е прекрасно? – попитах.

– Това, което виждам – изрече тя с дълбок, прочувствен глас.

– Какво виждаш?

– Прекрасна светлина, прекрасни същества.

Трудно е да се опише внушителното усещане за реалност, проявено в нейната дълбока обсебеност от видението.

Тогава нещо силно прикова вниманието й и тя извика с почти радостен глас:

– Но това е татко! О, той е много щастлив, че отивам при него, много е щастлив. Ще бъде чудесно, ако и В. (нейният съпруг) тръгне с мен.

Донесоха й бебето. Тя го погледна с интерес и каза:

– Мислите ли, че трябва да остана заради него? – Тогава се обърна отново към видението:

– Не, не мога, не мога да остана, ако можехте да видите каквото виждам аз, и вие не бихте останали.

Обърна се към съпруга си, който беше влязъл:

– Няма да даваш бебето на човек, който не го обича, чу ли? – После леко бутна бебето настрана и добави: – Нека да погледам прекрасната светлина.

Акушерката от болницата потвърдила казаното от госпожа Барет и добавила, че пациентката споменавала също, че е видяла сестра си, която била починала преди три седмици, но поради тежкото състояние на болната не й съобщили.

Подобен вълнуващ разказ ми бе предаден от една възрастна дама на име Доли, която е била в болница за операция. На съседното легло лежало 16-годишно момиче със спукан апендикс:

Тя казваше, че вижда майка си, която била починала преди няколко години, и братчето си Джими. Погледът й се просветляваше, тя се изправяше в леглото и разговаряше с тях. Точно преди да почине, каза:

– Погледнете към всички тези светлини! Иди по-нагоре, Джими, за да мога да ги видя. Още четири крачки ми остават и ще тръгна. После протегна ръце и извика:

– Мамо!

Това вяха последните й думи.

Смъртта на близък човек е много тежко преживяване за семейството и приятелите, които стоят до умиращия и не могат да му помогнат. Трудно е да се разделим с някой, който сме обичали, но ако приемем схващането, че мъртвите не изчезват, а просто преминават в друго състояние, тогава ще ни е по-лесно да ги оставим да си отидат от този свят с достойнство, вместо да ги задържаме в тялото, което им носи страдание. В този момент лечебната молитва е от голямо значение, но на нея трябва да се гледа като на средство да се помогне на умиращия да си замине в мир, а да не бъде последен отчаян опит за продължение на живота. Ако изпращате лечебни молитви на някой умиращ, просто се помолете те да му помогнат без значение какво ще се случи. По този начин вашият близък ще направи прехода по-лесно и ще се адаптира по-бързо, когато достигне до обратната страна на живота. Една моя приятелка медиум ми разказа как се е борила със смъртта на съпруга си, който починал от инфаркт:

Той беше поставен на интензивна терапия в болницата. Отидох с него и седнах до леглото му. Нямах представа какво ще се случи. Тъй като не беше много възрастен, лекарите смятаха, че има шанс да се оправи. Молех се да оздравее. Докато се молех, видях огромна светлина. Тя преминаваше през завесите, които ограждаха леглото му. Разговарях с моя съпруг телепатично и му казах: “Каквото и да е това, върви с него. Върви със светлината.” За мое голямо съжаление той получи втори инфаркт и скоро след това почина. Но когато го погледнах, на лицето му бе изписана усмивка и аз се успокоих.

Няколко дни по-късно в послание до друг медиум той казал на жена си: “Молитвите ти в болницата ми отвориха вратата. Аз бях всъстояние да тръгна към светлината.”

Така че смъртта може да се разглежда като освобождаване. Когато умрем, ние просто хвърляме физическото си тяло като непотребна дреха, която вече не ни върши работа. И може би тук му е мястото да разкажа за различните тела, от които сме изградени.

По принцип ние сме свикнали да се идентифицираме чрез физическите си тела и затова казваме, че „сме” тяло и „имаме” душа, но ако искаме да сме точни, би трябвало да кажем, че ние „сме” една душа, която се състои от няколко тела или обвивки. Тези тела са едно в друго както например руските матрьошки. Всяко от тях е изградено от по-фина материя и има по-висока вибрация от предхождащото.

Физическото тяло, нашата външна обвивка, е най-плътното. След него идва етерното. То може да се види от ясновидците като аура или обръч сиво-бяла светлина и се простира на разстояние около 1.5 см извън физическото тяло. Докато сме живи, етерното тяло държи душата и тялото ни заедно, то е свързващото звено между тях, подхранващо физическото тяло с витална енергия, или т. нар. прана.

Всяка нощ, когато заспим, етерното тяло се отдалечава от физическото. По тази причина наричаме съня малка смърт.

Изследванията на т. нар. преживявания извън тялото дават подробна информация за същността на етерното тяло. То е реплика, копие на физическото, но изградено от фина материя. Няма тегло и може да се движи с голяма скорост, задвижено от силата на мисълта. Лишено е от недостатъците на физическото: например ако човек е с ампутиран крайник, в етерното тяло крайникът ще бъде цял. То не изпитва болка или слабост.

Етерното тяло е постоянно прикрепено към физическото чрез нишка. Към това ни насочва Библията: „Или ако сребърната нишка се скъса, златната купа се счупи… тогава прахта ще се върне в земята и духът ще се върне при Бога, който го е дал.” Нишката може да се удължава неограничено, но никога не се къса, докато не умрем. Тогава се отрязва подобно на пъпната връв, освобождавайки душата.

Ясновидци, които са присъствали на смъртта на хора, свидетелстват за този процес. Те описват как са видели облак или стълб от пара да се отделя от физическото тяло и да се издига над него. Няколко секунди етерното тяло блуждае над физическото, нишката все още ги свързва. После се измества във вертикална позиция, нишката се къса и тогава духът излиза свободен. След кратък период от време – обикновено около три дни – етерното тяло се разпада и тогава душата обитава астралното тяло, което ще бъде обяснено подробно в следващата глава.

През последните години бяха направени много изследвания на преживяванията близо до смъртта (ПБС), въз основа на разкази на хора, които са били в състояние на клинична смърт и са възкръснали с помощта на лекарите. Първият човек, който направи достояние на широката публика резултатите от своите изследвания, е американският лекар Реймънд Муди. Книгата му „Живот след живота”, публикувана през 1973 г., стана бестселър. Примера му последваха други лекари и психиатри – знаменитите Елизабет Кюблер-Рос и Кенет Ринг в Америка и Марго Грей от Великобритания. Те започнаха да разпитват пациентите си и потвърдиха откритията на Муди. В резултат от изследването на хора с различна националност и култура, религиозни и атеисти, дори деца е събрана огромна информация. Погледната в нейната цялост, тя предлага една забележителна последователност. Ако свържем информацията от ПБС с подадените ни от медиуми сведения за хора, които вече са преминали бариерата на смъртта и не са се върнали, можем да изградим една ясна картина на смъртта.

Много типичен случай на ПБС ми беше разказан от една жена на име Джил. Тя била 26-годишна, когато изпаднала в състояние близо до смъртта и дотогава не била чела нищо по този въпрос.

Бях болна от грип и взимах антибиотици. След като приех втората доза, се почувствах още по-зле и си казах: „ Отивам си.” Не изгубих съзнание. Чух нещо като свистене или бучене и сякаш някой ме издърпа нагоре. Спомням си, помислих си, че трябва да съм дошла на себе си. Отворих очи, поне така си мислех, но всичко около мен беше тъмно. Не можех да разбера защо е тъмно, след като очите ми са отворени. Почувствах се някак странно, но усещах топлота, приповдигнатост и щастие. Помислих си, че това е смъртта… но аз не бях мъртва. Беше прекрасно! Смъртта трябва да е друг вид живот. Бях погълната от всичко това и започнах да губя памет за онова, което е останало на земята. Всяко нещо се изплъзваше. Макар че все още беше тъмно, около мен имаше проблясъци на светлина.

Тогава чух, че нещо се трясна и че Крис (съпругът й) ме викаше по име. Виждах го, сякаш гледах през широката част на телескоп. Беше се навел над мен на пода на кухнята и ме раздрусваше. Беше много отчаян. Стана ми ясно, че го гледам отгоре, от тавана. Трясъкът беше от това, че Крис бе отворил прозореца, за да влезе чист въздух.

Изведнъж се попитах как ще се грижи сам за двете малки деца. И като си помислих това, целият процес се превъртя обратно. Отново чух бученето и се прибрах в тялото си по същия начин, по който бях излязла извън него. Направих го с неохота, единствено мисълта за децата ме накара да се върна. Оттук нататък знаех, че имам цел в живота си. Ако това е смъртта, нямаше защо да се страхувам от нея.

Дорис Стоукс също е имала близък допир със смъртта, за който разказва в книгата си „Гласове в ухото ми”.

Отворих леко очи и видях, че красива тюркоазена светлина огражда леглото ми. Спомням си я смътно, синя светлина с лечебна сила. Погледнах отново и видях баща ми и сина ми Джон Мичъл (който почина като бебе) да стоят пред леглото ми. Те ми се усмихваха и аз също се помъчих да им се усмихна. Помислих си, че ако умра, всичко, което трябва да направя, е да отида при тях. Тогава синята светлина започна да се върти като вретено и други светлини се вплетоха в нея. Почувствах, че с краката напред влизам в една сияйна, приличаща на дъга спирала. Полетях надолу, следвах баща ми и Джон Мичъл на късо разстояние, а пред тях в края на тунела от лудо сменящи се цветове имаше светлина – толкова ярка, че ме заслепяваше. Знаех инстинктивно, че ако достигна светлината, ще умра. Но единственото чувство, което ме обзе, беше спокойствие. Помислих си, че повече не трябва да се боря, че нещата вече не са в моите ръце.

Изведнъж усетих ужасно раздрусване и се върнах с голяма скорост на леглото. Тунелът, баща ми и Джон Мичъл бяха изчезнали.

Едва не умрях, но колкото и да е странно, съжалявах. Знаех, че няма нищо страшно.

Макар че преживяванията, близки до смъртта, са различни във всеки конкретен случай, има някои характерни моменти, които се повтарят непрекъснато и се наричат същностни преживявания. Поредицата от тези събития започва с отделянето от тялото. Наблюдава се чувство на еуфория от това, че си заобиколен от любов и спокойствие. Някои хора казват, че са чували прекрасна музика. После идва навлизането в тъмнината, което се усеща като преминаване през дълъг тунел с огромна скорост. Следва среща с починали приятели или роднини, или със същество, приличащо на Иисус, други пък виждат само светлина. После идва ред на прегледа на земния живот – хората виждат целия си живот в ретроспективни кадри. Накрая стигат до една бариера, която не могат да преминат, или им се казва да се върнат обратно в тялото си. Хората го приемат с голяма неохота, но се завръщат с променени възгледи. Придобили са съзнание за цел в живота и са станали много по-състрадателни към останалите. Което е най-значимото, те не се страхуват от смъртта.

Всичко това можем да открием в разказите на хората, които са преминали окончателно отвъд. Хелън Солтър обяснява на своя съпруг чрез медиума Джералдин Къминс как е настъпила смъртта й.

Дойде моят ред да направя, както някои смятат, дълго пътешествие. Но за мен то беше много кратко. О, това стана невероятно лесно и безболезнено. Преживях само много кратък кошмар, когато исках да се върна в тялото си, за да бъда с теб. Лош сън, който трая само секунди. Това беше смъртта за менСлед това почти веднага настъпи моментът, който не бихме могли да си представим – посрещането от майка и татко… В миналото ние с теб се чудехме как ли ще изглежда нашето пристигане на това ниво, но нищо не може да се сравни с прекрасното усещане заинтимна домашна атмосфера, когато ме посрещнаха двамата ми пазители… Изходът към смъртта е много лесен, а животът на хората е толкова сложен.

Един мъж, който приживе е бил теолог, обяснява как е починал:

Стоях до моя градинар и разговарях с него. После открих, че продължавам да му говоря, но той не ме чува. Забелязах, че бе много притеснен и падна на колене. Погледнах надолу и го видях да коленичи пред нещо, което, изглежда, бях аз. На първо време не можах да разбера какво точно се е случило. После той излезе бързо да повика помощ.

Имах чувството, че сънувам. Беше много странно да гледам как лежа на земята. Постепенно това чувство започна да изчезва и аз се намерих на съвсем друго място. Бях много учуден и доволен да видя как майка ми протяга ръце да ме прегърне, а до нея стоеше моят брат С. Д. След всичко това започнах да разбирам, че съм починал. Оттогава насам имаше много да се уча. Вече разбирам много неща, които преди ми беше трудно да си обясня. Сигурен съм, че ако хората знаят, че моментът на смъртта дори не се забелязва, страхът, който преследва мнозинството от нас, ще изчезне. Преди всичко това е страх от неизвестното. Ако се знаеше повече за живота след смъртта, страхът нямаше да съществува в такива големи размери.

Мери Лодж, съпругата на сър Оливър Лодж, ни разказва как чула музика и се срещнала с майка си и децата си:

Първото нещо, което ясно си спомням, след като видях разтревожените погледи на съпруга и децата ми, беше, че се понесох нагоре и прекрасна музика ме приветстваше за добре дошла. Когато последната мелодия заглъхна, почувствах, че съм пренесена върху покрита с цветя мека носилка в един бял храм. По-късно научих, че това е Храмът на спокойствието. Събудих се в ръцете на майка си и нашите любими деца, които бяха потеглили към небето преди мен. О, каква радостна среща! След това една жена в бяло дойде при нас и рече: „Всичко е готово.” Мама ми каза, че трябва да продължим към Храма на молитвата. Тръгнахме в процесия – аз вървях от страната на нашия благороден син. Минавахме покрай прекрасни градини и горички и красиви зидове, обвити с белоснежни лилии. Стигнахме до една арка, изградена от бял блестящ камък, чист като кристал, върху която беше написано със златни букви: „В ТАЗИ ЗЕМЯ НЯМА СМЪРТ”

Дорис Стоукс си спомня чувството, което е изпитала при преминаването през тунела. Този преход от едно състояние в друго е описан многократно с почти еднакви понятия. Ето думите на един млад мъж, загинал при самолетна катастрофа:

Видях пред себе си тъмен тунел. И3ЛЯ3ОХ от тунела и попаднах в нов свят.

За „съществото от светлина” се споменава много пъти. Понякога го оприличават на Иисус Христос, понякога го описват като водач или учител от по-горно ниво. Една млада жена на име Патриция, която говори на майка си, го нарича просто Присъствието:

Това е съвсем различно от представата ни за Божественото присъствие, която е свързана с чувство на страхопочитание, каращо дъха ти да спре от учудване и да се почувстваш нищожен – напротив, това Присъствие е съвсем друго. То се влива в теб и те кара да се смееш, да си весел, чувстваш го близко, по-близко дори от Джони (нейния съпруг) или сякаш Джони е част от него. Имаш чувството, че дишате една и съща Божественост.

Друга обица черта е прегледът на земния живот. Често той е много бърз, умрелият вижда цялото си минало кадър след кадър. Лоурънс Арабски, който е загинал при катастрофа с мотоциклет, разказва:

Криволичещ път, момчета на велосипеди, моята къща и скоро тези разпокъсани спомени започнаха да се обединяват в една непрекъсната серия от минали преживявания. Сега препусках бързо през годините, безпомощен да спра записа и длъжен да почувствам и също така да запомня моето минало. Лентата на живота ми се въртеше обратно, отиваше чак до детските ми спомени.

Има елемент на себеосьждане в този калейдоскоп от спомени – да видиш себе си такъв, какъвто си, а е вероятно и човек да преживее унижение. Но става ясно, че това е само предварителен преглед. Когато душата се адаптира, идва по-подробния преглед и по-прецизния себеанализ, но той принадлежи на по-късните състояния.

Смъртта е най-лека за тези, които си отиват тихо и земното им съществуване прекъсва по естествен път. Ще дойде да ги посрещне някой близък, роднина или приятел. Но тези, които умират внезапно като теолога, често са объркани и не знаят какво става с тях. Един фермер на име Хопкинс ни разказва чрез медиума Леели Флинт:

Получих удар, сърдечна атака или инфаркт. Или нещо от този род. Стана по време на жътва. Почувствах се някак особено, помислих, че е от слънцето, и отидох под един навес. Сякаш ми се спеше – малко странно усещане, и може би съм задрямал, но, мили Боже, о, мили Боже, преживях такъв шок.

Събудих се, така си мислех. Слънцето беше залязло. И там бях аз или нещо, приличащо на мен. Не можех да разбера какво. И през  ум не ми минаваше, че съм умрял.

Хопкинс тръгнал към лекаря. По пътя срещнал свои стари приятели, които просто преминали през него. При лекаря чул как хората говорятза него и казват, че е умрял. После видял, че взимат тялото му и го носят в черквата. Все още объркан, отишъл при викария, мислейки, че той би могъл да му обясни някои неща, но открил, че викарият не го вижда. Най-после срещнал съпругата си, която го отвела в неговия дом в отвъдното.

Периодът на объркване при фермера Хопкинс е сравнително кратък, но някои души преживяват по-тежки моменти, докато разберат, че са умрели, особено ако смъртта е причинена от травма. Стивън Туроф, трансхирургът, за когото стана дума, е написал книга, която му продиктувал войник на име Леджет, загинал в битката при Сом. Ранил го шрапнел и бил в агония няколко часа, преди да почине.

Когато се съвзех, се почувствах замаян, имах леки болки, но не усещах слабост или умора. Поставих ръка върху гърдите си, за да проверякакви рани ми е причинил шрапнела. За мое голямо учудване по униформата ми нямаше нищо скъсано. Изправих се трудно, тъй като беше пълна тъмнина. Дочувах глъчка и гърмежи, но те идваха отдалеч. След известно време започнах да свиквам с тъмнината, която приличаше на гъста мъгла, и сред нея забелязах тъмни сенки да прелитат безшумно насам-натам. Други сенки лежаха, без да помръднат. Реших да продължа нататък; не исках да ме хванат или да ме откъснат от момчетата.

Леджет видял, че двама души идват към него. Те се навели над една купчина на земята, която за негово учудване била собственото му тяло. „Починал е, горкичкият – чул той да казва единият. – Сложи го при останалите, за да го погребем.”

Гласовете се загубиха в мъглата и повече не чух нищо. Бавно прокарах ръце по тялото и лицето си. Имах тяло, но все пак те трябваше да погребат нещо. Чак сега започна да ми просветва, че съм починал. Бях ужасно объркан и се страхувах. Чудех се какво ли може още да ми се случи. Ако съм умрял, къде е небето? Започнах да плача и да се моля:

– Милостиви Боже, моля те, помогни ми. Знам, че никога не съм стъпвал в черква, но винаги съм се старал да бъда добър.

Погледнах около себе си и зърнах мястото, откъдето идваха шумовете на войната. Виждах много човешки фигури, които бягаха, падаха. Някои се изправяха, други оставаха да лежат там. Забелязах една съвсем ясно. Както гледах, видях от нея да се отделя фина мъгла и да се превръща във фигура на мъж, която се издигна над другата, тъмната фигура. С учудване прозрях, че същото нещо се е случило и с мен. Мъжът започна да се раздвижва и да се мъчи. Очевидно не можеше да разбере какво му се е случило като мен преди малко. Помислих си: „Бедният, може би ще успея да му помогна по някакъв начин.”

Бързо стигнах до него. Когато се приближих, го чух да плаче. Извиках:

– Не изпадай в паника! Ще ти помогна.

В същото време си помислих: „Сигурно си доста по-голям  от мен.” Той ме видя и започна да хленчи:

– Помогни ми, приятелче, какво се случи с мен?

-Добре – казах му аз, – мисля, че сме умрели.

– Не се будалкай, копеле! – извика той. – Как ще съм умрял, като разговарям с теб! Как може да съм умрял? Всеки знае, че като си умрял, си умрял.

Двамата мъже се лутали в мъглата известно време, докато видели светлина да идва към тях. От нея излязъл един от техните бивши офицери, който ги завел при други умрели войници далеч от бойното поле, и постепенно те се приспособили към новото си състояние. Ако не беше станало така, щяха да се превърнат в блуждаещи духове и да продължат да участват в призрачните сцени по бойното поле.

Дори когато смъртта е насилствена, умиращият много рядко е наясно с действителния момент на смъртта. Майк Суейн, млад мъж, който загинал при автомобилна катастрофа, не почувствал нищо от сблъсъка.

Слънцето грее в предното стъкло на черната кола и се отразява в очите ми. Не виждам нищо освен светло сребристо сияние. Заслепява ме. Изведнъж: сиянието от сребристо стана златисто, издигам се във въздуха и изскачам през тавана на колата…

Майк казва на майка си: „Не позволявай да те обхване скръбта. Когато страдаш, аз се чувствам потиснат.”

Често от отвъдното отправят тази молба. Разбира се, скръбта е съвсем естествена и трябва да бъде изразена, но прекомерното и продължително страдание задържа душите тук. Те са наясно с нашите мисли и страдат, когато близките им са нещастни. Хубаво е, когато някой почине, близките му да могат да се свържат с него чрез медиум, ако пожелаят, тъй като това ще успокои и двете страни, но медиумът не може да стои непрекъснато до скърбящия, докато не приключи периодът му на страдание. Грешка е непрекъснато да искаш да получаваш послания и да търсиш съвет от отвъдното за тривиални неща, които можеш да разрешиш сам. Менталната връзка не се нарушава, докато ние мислим и си спомняме за тях, подобно на телефонната връзка. Можем да им се обадим, ако се нуждаем от тях, и те при всяко положение ще знаят какво ни се случва и ще бъдат около нас от време на време, особено когато преживяваме тежки моменти. Но животът трябва да продължи и за тях, и за нас.

Смъртта е като да отидеш да живееш в друга страна. Някои емигранти ще гледат да се обадят по телефона на семейството си колкото се може по-бързо, за да съобщят как са пристигнали, как се чувстват и да разкажат за мястото, където се намират. След това понякога ще се обаждат и от време на време ще идват на гости. Но те не могат да се установят на новото място както трябва, ако роднините им непрекъснато ги безпокоят, звънейки им по телефона, плачейки или искайки да ги върнат обратно вкъщи.

Най-доброто нещо, което можем да направим за някой починал, е да изпращаме към него нашите добри мисли и молитви и да му пожелаем Бог да бъде с него в дългото му пътешествие. Това ще му помогне да си стъпи бързо на краката си и когато се завръща, няма да има тъжни спомени, а ще е изпълнен с радост, възобновена енергия и с по-голяма любов към близките, отколкото когато е бил на Земята.

Трябва изцяло да променим отношението си към смъртта. На нея трябва да гледаме не като на край, а като на стъпка напред, етап от естествения цикъл на съществуването. Учителят от отвъдното Сребърната бреза иска да каже това на  всички, които са загубили близък човек:

Помислете си за чудото на сезоните – непрекъснатия кръг на вечното обновление – снега през зимата, когато всичко спи; събуждането заживот, когато пукне пролетта; изобилието на лятото, когато животът разкрива цялата си красота; есента, когато природата затихва и се подготвяза сън, и така, докато не дойде периодът на обновление…

Този цикъл се повтаря във всеки човешки живот, това шествие на природата е заложено във всяка човешка душа. Първо е пролетта, когато съзнанието се пробужда, през лятото силите на човека достигат апогея си, през есента животът върви към заник и накрая е зимата, когато изтощената и уморена душа заспива.

Но дори след зимата на физическия живот пролетта спохожда душата, събужда я в отвъдния свят, за да продължи този непрекъснат цикъл. Приеми това послание от природата и бъди сигурен, че вечните закони ще продължат да действат в твоя случай и във всеки човешки живот.”

А какво представлява светът, който ни очаква? Онези, които са имали преживявания, близки до смъртта, ни го описват като едно красиво място. Следващото описание е много характерно:

Някак внезапно се озовах на едно прекрасно място. Бях посрещната с толкова топлота и радост, че направо изпитах блаженство. Бях заобиколена от прекрасен пейзаж – цветята, дърветата, цветовете бяха неописуеми, не приличаха на земните. Спокойствието и радостта бяха смайващи, бях обградена от топлина и светлина. Светлината бе заслепяваща, но не толкова силна, че да повреди очите ми. Красотата на пейзажа не може да се опише с думи. Отнякъде дочух прекрасна музика, свиреше и орган. Почувствах се обгърната от такава любов, която не съм в състояние да обясня.

Очевидно хората, които са били върнати към живот, са могли само да надникнат в отвъдното, но като съпоставим описанията им с разказите на починалите, откриваме, че много си приличат: Като поставим на везните всичките описания, получени досега, можем да кажем, че сме успели да постигнем повече от хората през миналите векове. Ние можем да повдигнем булото на смъртта и да погледнем в отвъдното.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 9+1=?

*