Безсъртна душа души

ДУША ДУШИ

3.

БЯЛАТА СВЕТЛИНА

Възможност за преминаване в отвъдното

Използвам Бялата светлина за специални цели в работата си на изследовател на паранормалното. Aз открих как мога да я направя полезна за хората само преди десетилетия, но други са знаели това много години преди мен. През XVII в. сър Исак Нютон доказал, че бялата светлина е смесица, в равни количества, от всички други видими цветове светлина. Резултатът е чист цвят, богат на символика. В много култури белият цвят се асоциира с чистота, яснота и доброта. Хората, които се занимават с метафизичното и духовното, често описват или използват бялата светлина в контекста на изцеляването. Бялата светлина може да бъде използвана в учението йога и в медитацията. Други хора говорят за нейните защитни сили.

Монахините в моето католическо училище ни четяха истории от Библията, в която често се описват ослепителни експлозии светлина: ангели, които се явяват по този драматичен начин; Мойсей, който вижда дървета и храсти, които поглъщат пламъците, но не горят. Днес аз мисля за Бялата светлина като за проява на позитивна енергия. По-късно в тази книга ще ви кажа как можете да увеличавате въздействието на тази потенциална сила.

Бялата светлина и духовете от преходността

Във всекидневната ми работа с духовете Бялата светлина играе определена роля и е от съществено значение. Наблюдавала съм я много години и съм стигнала до няколко заключения. Други хора, които също работят с нея, може би я интерпретират и използват по различен начин. Aз вероятно ще съм първата, която ще признае, че не знае всичко. Искрена съм, когато казвам, че не очаквам да разбера всичко за тази сила, докато не умра и не вляза в нея. Онова, което знам за Бялата светлина, съм научила от личен опит и от разговорите си с духове, които са имали възможност да влязат в нея, но са я отхвърлили поради различни причини.

Бялата светлина идва при хората, когато умрат, и играе абсолютно практична роля. Ако се вслушате в думите на хора, които едва не са намерили смъртта си, най-вероятно ще ви кажат, че са видели приятелите и любимите си, обгърнати в заслепяващата бяла светлина в края на дългия тунел. Те ще ви уверят още, че близките им са ги канели с жестове да се присъединят към тях. Обикновено хората признават, че са изпитали непреодолим импулс да се втурнат към Светлината и да отидат при приятелите и семействата си в онова спокойно място. Повтарят, че са се чувствали добре, макар и да са съзнавали, че не са в телата си. Това не им причинявало неудобство според думите им. Обаче понякога тези хора се чувстват длъжни да се върнат в телата си. И когато го направят, Светлината изчезва. От медицинска гледна точка това е приближаване към смъртта. Лекари, които са положили героични усилия да върнат на белия свят хора, смятани официално за мъртви, отдават това на постиженията на науката. Aз го приписвам на свободната воля.

Но когато наистина поемете последния си дъх, Бялата светлина ще бъде там за вас. Ако смъртта е надвиснала над вас, Бялата светлина може да се появи и по-рано. Например виждала съм хора, които живеят благодарение на поддържащи системи със Светлината до тях. И макар да не мога да я видя, вярвам, че болните от неизлечима болест живеят в компанията на Светлината известно време – може би за около седмица преди смъртта им. Мисля, че това е начин да се успокоят страховете им – казва им, че ги чака нещо и след като телата им престанат да функционират. Медицински сестри са ми разказвали как са седели до умиращи пациенти, които стенели и говорели за невидимо присъствие в ъгъла на стаята. След като били запитвани кого имат предвид, те отговаряли с нещо от рода на: „Това е Ралф, брат ми, и стои там”. Успокояващото присъствие било осезаемо не само за тях, но дори и за сестрата и семейството, което добре знаело, че Ралф е мъртъв от години.

Всеки път, когато питам духовете дали виждат някого в Бялата светлина, те ми отговарят положително. Когато ги питам кого виждат, назовават имена. Но когато погледна в Светлината, аз не виждам нито една фигура в нея. За мен тя е просто ярка бяла светлина. Интересно, че хора, които са близо до смъртта, но са все още живи, могат да общуват с онези, които виждат в Бялата светлина. Но щом умрат и духът напусне тялото им, вече не могат да разговарят, нито да чуват духовете, преминали в отвъдното. Духовете, които срещам на погребенията, често ми задават този въпрос. „Защо не искат да разговарят с мен? – питат и посочват Светлината. – Говорих с тях вчера, а сега не ми казват и дума. Да не би да са ми ядосани?”

Обяснявам на тези духове, че сега, след като са мъртви, трябва да влязат в Светлината, за да общуват с хората, които виждат в нея. След като съм се замисляла над този феномен доста години, реших, че познатите лица и гласове са онези, които са вече в Бялата светлина, носят утеха на хората, които са близо до смъртта, в този несигурен и може би страшен тях миг. След смъртта, когато духовете са освободени от телата, е въпрос на свободната им воля дa влязат в Светлината и да преминат в отвъдното.

Не мога да общувам с духовете от отвъдното и с тези, влезли в Светлината, макар да имам приятели медиуми, които притежават такава способност. Знам, че духовете от отвъдното могат да се явяват в сънищата на хората, докато за непреминалите духове това е трудно и се случва рядко. От общуването си с такива духове, видели близките си да им махат от Светлината, знам, че когато влезе в светлото кълбо, духът става видим и добива най-добрата си външност, която е имал приживе. Хората, които са били болни, много стари или обезобразени в мига на смъртта си, след влизането си в Бялата светлина изглеждат така, както в най-жизнените си години. Един от най-трогателните примери за този феномен бе срещата ми с духа на мила възрастна дама, останала свързана със Земята в продължение на много години.

Както и във всички други прочистени от мен къщи, и в тази позволих на собственика да зададе въпроси на духа. Научихме, че жената е била на деветдесет и три години по времето на смъртта си и че е живяла дълго и щастливо със съпруга си, починал десет години преди нея. С течение на разговора стана ясно, че той все още й липсва. Бях сигурна, че когато сътворя Бялата светлина, тя ще приветства с радост възможността да се съедини отново с истинската си любов.

За моя изненада, когато я запитах дали е готова да влезе в Светлината, тя ожесточено отказа.

– Не влязох първия път, няма да вляза и сега! – повтаряше, независимо колко я придумвах.

– Нe искаш ли да бъдеш със съпруга си? – запитах.

Сърцето ми се късаше, като гледах сълзите, които се стичаха по бузите й.

– Видях го в Светлината още първия път – каза тя. – Той бе така млад и красив.

Свела поглед към старческите треперещи ръце в скута си, продължи:

– Aз съм старица. Погледнете ме. Кожата ми е сбръчкана, косата – посивяла. И дори не мога да държа гърба си изправен. Дали красивият ми съпруг ще иска старица като мен?

След като разбрах какви са страховете й, я уверих, че тя, също като съпруга си, ще възвърне цветущата си младост.

– Ще се съединиш отново със съпруга си и ще бъдете наистина прекрасна двойка – обещах й и сътворих Светлината.

Тя изправи гръб, доколкото можеше и влезе в яркото кълбо, а аз наистина вярвам, че се устреми към любовта и щастието на първите години от брака си.

Бялата светлина и мигът, в който трябва да преминем в отвъдното

Разбира се, има духове, които са готови да напуснат земята още с напускането на тялото. Но няма нужда да се бърза толкова. Всъщност, както ще прочетете в пета глава, в която разказвам за погребенията, почти всички духове остават да присъстват на своето собствено погребение.

Когато като дете ходех редовно на погребения с баба, понякога се питах какво правят духовете от бдението, на което ги виждах, до службата в гробището, когато влизат в Бялата светлина, висяща близо до гроба им. Може би имаха недовършена работа и ходеха от човек на човек, от място на място, за да се уверят, че ще бъде свършена и могат спокойно да преминат в отвъдното.

Но също така разбрах, че за някои духове е просто въпрос на време да влязат в Бялата светлина. Няколко години след сватбата двамата с Тед и двете ни дъщери се преместихме в малка къщичка на частна улица. От другата страна на улицата беше гробището „Сейнт Бриджит”. В подножието на хълма, до шосето, което минаваше близо до дома ни, имаше друго голямо гробище. Когато купихме къщата, фактът, че ще живеем толкова близо до две гробища ни най-малко не ме тревожеше. Духовете не обитават гробищата. Енергията на живите им е жизнено необходима, за да съществуват, затова търсят места, където се събират тълпи. В интерес на истината духовете смятат гробищата за прекалено спокойни места.

Един ден като излязох от мазето с изненада видях три духа, разположили се около масата в трапезарията. Никога до онзи момент (и само веднъж оттогава) не бях виждала дух в дома си. Естествено, полюбопитствах:

– Хей, кои сте вие и какво правите тук?

Духовете обикновено са шокирани, че ги виждам, но на тези тримата и окото им не мигна. Видях Бялата светлина до всеки един от тях – очевидно бяха умрели съвсем наскоро.

Отидох в кухнята и започнах да приготвям вечерята. Чудех се дали наскоро не е починал наш познат, който има нужда да говори с мен. Обаче бяхме сравнително нови в града и не можех да се сетя за нито един човек. След около половин час продължавах да си задавам въпроси за странните си гости. Върнах се в трапезарията, за да подредя масата, и видях, че са изчезнали.

Същата вечер, след като сложих децата да си легнат, седнахме с Тед в дневната. Беше просто обикновена вечер – аз четях вестника, а Тед дремеше в креслото си. Звънна телефонът. Отидох да вдигна слушалката и минах в трапезарията. Трите духа отново бяха там. Tози път не ме удостоиха дори с поглед. Седяха около масата, втренчили погледи в празното пространство.

Несъзнателно бях взела вестника със себе си, когато отидох да говоря по телефона в кухнята, но след като оставих слушалката обратно, го отворих на страницата с некролозите. Като във всички местни вестници, и в нашия бяха публикувани снимки на починалите. Погледнах снимките, а след това надникнах в трапезарията. След това – отново снимките. На две от тях виждах лицата на гостите си. Прочетох съобщенията за смъртта им. Бденията бяха проведени в погребалния дом от шест до девет часа същата вечер. Запитах се защо духовете не бяха ги посетили. От некролозите узнах, че са умрели в старчески домове. Вероятно нямаха много роднини или пък не очакваха да има хора на бдението. Може би бе дори още по-лошо и болезнено – може би бяха отишли до погребалния дом и бяха видели, че никой не е дошъл да си вземе последно сбогом с тях, преди да бъде отслужена погребалната церемония в гробището.

Трите духа все още седяха около масата, когато двамата с Тед си легнахме. А на следващата сутрин и тримата бяха изчезнали. Докато живеехме в онази къща, понякога виждах духове в трапезарията – като че ли тя бе чакалня, в която прекарваха времето от бдението до погребението.

Разбира се, това са само размишления. За огромно мое разочарование, не успях да накарам да говори с мен нито един от духовете, които прекарваха последните си мигове на земята в моята трапезария. Нито веднъж.

Все пак от различни други случаи – и след като бях присъствала на безброй погребения – заключих, че Бялата светлина остава с хората около седемдесет и два до осемдесет часа след погребалната им служба. Например, ако някои умре далеч от дома си и е погребан там, а после му е отслужена погребална служба и у дома, това понякога отнема седем до десетина дни. Светлината ще остане до осемдесет часа след втората служба, като постепенно става все по-бледа, а кълбото – все по-малко. И накрая духът вече няма да може да влезе в нея и да премине в отвъдното.

Светлината е с духовете от мига, в който напуснат телата си, до края на този „период на благоразположение”. Aз мога да общувам с всеки дух, който още не е влязъл в Светлината, но духовете не се смятат за „официално” останали на земята, докато Светлината не изчезне. Aз ги виждам толкова ясно, колкото и живите хора. Мога също да разговарям с тях и да чувам отговорите им. Не говоря често на глас – всъщност разговорите ни са безмълвни за всеки наблюдател – което отчасти е причината моята работа да се струва толкова безинтересна на всеки, който очаква грандиозно паранормално шоу. Духовете не могат да четат мислите на живите, но чуват всичко, изказано от тях на глас. Помислете за това следващия път, когато сте на погребение на някоя своя злобна стара леля, която винаги сте мразили, и в онзи момент сте решили да споделите със семейството си някоя пикантна клюка по неин адрес!

Всъщност най-добрият съвет, който мога да ви дам относно погребенията, е: Ако не можете да кажете нещо мило, по-добре не казвайте нищо. Защото ви гарантирам, че духът на мъртвия е все още в стаята и чува всяка ваша дума. На всички погребения, на които съм присъствала – а броят им е значителен – духът на починалия стои до долната част на ковчега и оглежда тълпата, брои букетите цветя и подслушва тихия шепот на опечалените.

Защо духовете остават

През годините съм чувала толкова много и най-различни причини защо духовете не са преминали в отвъдното. Като общо правило духовете остават такива каквито са били хората приживе – и характерните им черти може би дори се засилват. Отговорните хора остават, защото смятат, че могат да помогнат; онези, които обичат да контролират всичко – защото искат да продължат да го правят; онези, чието его е много силно – защото предполагат, че ще липсват на останалите; хората с виновна съвест – защото се страхуват от осъждане и наказание; снобите – защото обожават честта да присъстват на собственото си погребение и докато осъзнаят, че всички служби са приключили и събралите се да поговорят за тях вече са се върнали към ежедневието си, Светлината се е стопила. Хората, които вечно любопитстват, шпионират и въобще обичат да си пъхат носа навсякъде, остават заради възможността да ходят и влизат, където пожелаят и така могат да чуят всичко. Те не могат да устоят на подобно изкушение. Истината обаче е, че няма достатъчно добра причина за духа да остане на земята. И част от моята работа е да обясня това на духовете, които срещам.

Помня духа на едно малко момиче, което срещнах, защото майката ме помоли да прогоня от къщата им духовете, които тормозят четиригодишната й дъщеря. Научих, че Лана, която приживе била дружелюбно и общително дете, постепенно се затворила в себе си, не искала да общува с никого и прекарвала часове наред в стаята си с „най-добрата си приятелка”, Сузи.

Отначало майката на Лана, Дона, предположила, че Сузи е въображаема приятелка – плод на живото въображение на дъщеря й. Но колкото повече Лана разказвала на майка си за Сузи – как я следяла, докато двете с бавачката се връщали от детската площадка; как й заповядвала да не допуска в стаята си майка си, баба си и дядо си; и накрая, което било най-обезпокоително, думите й, че ако някой разбере за нея, то тя ще изгори къщата до основи – и тревогата на Дона нараствала.

Лана започнала да страда често от простудни заболявания, всяко от които било по-тежко от предишното. Зарваряла се все повече в себе си и ставала все по-тревожна – всичко това са признаци, че делите къщата си с дух, останал на земята – и майка й разбрала, че трябва да предприеме нещо. И тогава ми се обадила.

Още с пристигането си видях Сузи да стои кисела и намусена, на стълбите.

  • Тя е тук – потвърдих на разтревожените родители.

Сузи изглеждаше на седем или на осем. Имаше кестенява коса, която се спускаше на къдри около ангелското й лице. Бе стиснала ръчичките си в юмручета и ме гледаше изпод гъстите си вежди. Поведението й подсказваше, че притежава огромно упорство. Aз обаче бях отгледала две деца и бях приемна майка за много други и разбирах децата почти толкова добре, колкото и духовете.

Не ми бе необходимо много време да узная, че Сузи е загинала в пожар в края на четиридесетте години на двадесети век. Зачудих се защо не е влязла в Светлината.

  • Родителите ти също ли загинаха в пожара?

Сузи кимна.

  • А те влязоха ли в Бялата светлина?

Сузи отново кимна.

  • А видя ли някого другиго – продължих да питам.

– Да, баба – каза тя накрая.

– А не искаш ли да видиш отново майка си и баща си? – прошепнах.

За моя изненада Сузи смръщи вежди, издаде долната си устничка напред и поклати ожесточено глава.

Вече знаех, че трябва да говоря внимателно на децата, отказали да влязат в Светлината. Възможно е да са видели в нея възрастен, който извиква страх в тях – майка алкохоличка; баща, склонен към насилие; злата си баба. Страхът може да им попречи да преминат в отвъдното.

– А баба си? – запитах.

Лицето на Сузи омекна.

  • Искам да видя баба – прошепна тя.

  • Но не и мама и татко – настоях.

Сузи мълча няколко минути. Аз чаках. Накрая тя проговори.

– Те са ми много ядосани. Ще ми се карат, ако отида при тях.

Изведнъж изпитах съжаление към нея.

– Защо мислиш, че ще ти се карат?

Сузи заплака. Обясни ми, че е знаела; че родителите й са в къщата и също са загинали при пожара, знаела е също, че трябва да влезе в Бялата светлина, но вместо да го направи избягала от къщата. Опитала се дa се върне и да намери родителите си – но като всяко малко изгубено дете – била объркана и неориентирана и преди да се е осъзнала Светлината изчезнала.

– О, сладката ми, сигурно много им липсваш – казах. – Те ще ти простят – знам, защото и аз съм майка.

– Но аз бях лоша, докато бях тук. Не бях добра с много деца, не само с Лана – каза Сузи и оброни глава на гърдите си.

Не бях изненадана да разбера, че като дух, останал свързан със земята, Сузи обикаляла от къща на къща в търсене на познатата й компания на семейства и деца на нейната възраст. Когато хората умират, духовете остават на възрастта в мига на смъртта. Детските духове търсят деца, а след като те пораснат, продължават търсят място, на което да се чувстват добре.

Както изглежда, за духовете на деца е особено трудно да съществуват на земята и аз винаги правя всичко възможно да ги окуража да преминат в отвъдното. И те почти винаги го правят. Сузи не бе изключение. Отново я уверих, че родителите й ще й простят, и сътворих Бялата светлина за нея.

– Можеш да вървиш – казах тихо и тя пристъпи към Светлината. – Баба ти ще ти помогне да обясниш на родителите си.

Не само деца обаче се колебаят дали да влязат в Светлината. Срещала съм много други духове, и особено извършилите самоубийство, които се страхуват, че ще бъдат съдени и наказани в отвъдното.

Също като тези духове, аз се питам какво ли ни очаква в Светлината. Задавала съм много въпроси на различни духовни водачи. Питала съм например дали духовете не се озовават в чистилището или ада. Питала съм ги още какво се случва според тях, когато духът влезе в Светлината. Никой не е успял да ми даде задоволителен отговор. Винаги са съгласни обаче, че духовете не трябва да остават на земята.

Макар че съм католичка, вярвам в прераждането. И чувствам, че докато духът остане свързан със земята, не може да се развива нито духовно, нито емоционално. Нито пък може да придобие онази по-висша форма на съзнание, за която съм сигурна, че очаква всички нас в Светлината. Духовете, които не могат да преминат, остават завинаги на земята. Не могат да помогнат по никакъв начин на живите, а и не знаят нищо повече за задгробния живот от тях.

Какво ни очаква в Светлината

Когато срещна духове, които са изгубили Светлината, никога не се колебая да я сътворя за тях. Вярвам, че тя се явява на всички при смъртта им и че всички имат избора да преминат в отвъдното. Така че коя съм аз да решавам дали трябва да им бъде дадена втора възможност? Вярвам, че работата ми е да създавам Светлината и да позволя на духа да влезе в нея, а нека по-висша сила решава какво да се случи след това. Когато духът влезе в Светлината, тя се затваря след него. Той ще бъде добре, ако отива в рая или на някое друго добро място. А ако отива в ада, то аз няма да съм тази, която да държи вратата отворена за завръщането му. Според мен пътят през Бялата светлина е еднопосочен! Все още не съм виждала дух, който да се опита да се върне през нея. Подозирам, че дори духовете не знаят къде ще ги отведе пътят, който минава през Светлината. Независимо колко силен е страхът им от съд на онзи свят или колко усилия съм положила да ги убедя, те сами решават да влязат в Светлината. Правят го доброволно.

Например при една смразяваща среща освободих от Земните окови и убедих да влезе в Светлината духа на закоравял убиец. Бях в един особено изискан дом в богато селище недалеч от Чикаго. Отзовала се бях на обаждането на жена, търговец на антики, която подозираше, че в къщата й живее дух. Това бе твърде вероятно, тъй като духовете се „закрепват” за любимите си мебели, бижута и други скъпи и значими за тях вещи. Пристигнах в елегантния дом, издържан във викториански стил, и не се изненадах да видя шест духа, мъже и жени на различни възрасти и всичките влезли в къщата посредством различни антични мебели, закупени от собственичката. Нито един от тях не я познаваше и всичките влязоха доброволно в Светлината.

Едва когато u шестимата си тръгнаха, посветих вниманието си на другия дух, свил се в ъгъла в трапезарията и втренчил очи в мен. Погледът му бе едновременно лукав и плашещ. Трябва да призная, че ме караше да се чувствам много неудобно. Дори собственичката долавяше странното напрежение в стаята.

– Има още някой тук, нали? – запита тя.

Погледнах отново мъжа в ъгъла. Той бе висок и мършав с тъмна и неподдържана коса, която падаше на дълги неравни кичури на челото. Бе облечен в странни дрехи, които не му бяха по мярка. Приличаха на нещо средно между униформа и пижама. Но не дрехите му ме караха да се чувствам неудобно. А непремигващите му втренчени очи, които не се откъсваха от мен. Очите му бяха много светлосини и напълно лишени от каквито и да било чувства и топлина.

– Да, има още един – отговорих. – И той не е, ами… Не е съвсем наред.

– Кой е? – запита нервно жената.

Духът премигна може би за първи път. На лицето му се изписа усмивка, която обаче не му придаде по-дружелюбен вид.

– Тя знае кой съм – каза. – Всички познават Харолд Блейкли.

Е, аз със сигурност не познавах никакъв Харолд Блейкли, но нямаше да наруша чувството му за величие. Затова просто кимнах.

– Кажи й… – настоя той и посочи жената, която седеше срещу мен. – Кажи й, че съм тук.

Обезпокоена от мълчанието ми, жената махна с ръка към мен.

– Какво казва той?

– Струва ми се, че е психически нестабилен – казах аз. -Твърди, че го познавате.

Съобщих й името му. Тя ахна.

– О, Господи… Значи наистина го познавате. – на свой ред аз бях удивена.

Жената кимна. Обясни, че навремето била се съгласила да се срещне с Харолд веднъж, но този единствен път й бил достатъчен.

-Доверявайки се на инстинкта си, вероятно спасих живота си – продължи тя.

Очевидно ми липсваше парченце от картинната мозайка. Вероятно изглеждах така озадачена, както се чувствах.

– Не помните ли историята отпреди петнадесет години? За онзи мъж от Западна Вирджиния, който убил, нарязал, сготвил и изял майка си?

Не можах дa се сдържа. Извърнах глава и втренчих поглед в духа.

Той продължаваше да ме гледа с безизразните си очи.

– Майка ми нямаше нищо против – каза спокойно.

Жената ми разказа каквото още знаеше, а духът услужливо запълваше празнините. Прекарал остатъка от живота си в психиатрична клиника за криминални престъпници. А преди няколко години се самоубил – удушил се собственоръчно. И оттогава живеел в къщата тази жена.

– Тя не се е срещала с други мъже, откакто съм тук – каза той със задоволство.

Нямах представа за какво говори, но когато предадох отговора му на жената, тя се засмя въпреки неприятната ситуация, в която бяхме.

– Мисля, че току-що разгадахте мистерията защо никога не ме поканиха на втора среща – каза.

Обикновено питам стопаните на къщата дали да освободят духа. В този случай вече знаех отговора. На Харолд определено му бе време да продължи напред. Признавам, че имах някои въпроси: Дали щеше да види майка си в Светлината? Дали щеше да изпита страх? Гняв? Дали щеше да си прости собствените престъпления? Не знаех. Знаех само, че не може да остане тук и да контролира живота на жената. Затова му казах, че майка му копнее да го види. След това сътворих Светлината и го убедих да влезе в нея.

Вероятно има хора, които ще ме критикуват, че съм изпратила в Светлината един безмилостен и неразкаял се убиец. Но такава ми е работата. Това правя. Коя съм аз, че да съдя и решавам. Няма книга с написани правила за изпращане на непреминалите духове в Светлина: затова трябваше сама да си изкова такива в процеса на работата. Едно от моите правила гласи, че на всеки дух трябва да бъде дадена възможност да си тръгне.

Заради собственото си душевно спокойствие се налага да вярвам, че има някаква сила в края на светлинния тунел, която решава съдбата на духовете. Сътворявам за убийците, криминалните престъпници, лъжците и крадците същата Светлина, в която помагам да влязат и на милите баби и децата с ангелски личица. За мен е невъзможно да вярвам, че те всички отиват на едно и също място.

Как и кога сътворявам Бялата светлина

Разбира се, аз не извиквам кълбото Светлина по силата на случайността или без причина. Ето какво се случва. Обажда ми се някой, който има специфични проблеми – свързани със здравето, с механиката и електрониката в дома му, или пък се създава напрежение във връзката на двама души, въвлечени в безкрайни безсмислени спорове. И още по време на разговора мога да кажа дали има дух в дома или офиса му. Ако има, трябва да отида до къщата, да разговарям с духа и да направя Светлината. Повечето хора се радват на възможността да разговарят със „своите” духове. Всъщност искат да се потвърди, че духът е този, който крие чековата книжка, когато дойде моментът да се платят сметките, или че оставя ключовете за колата на абсурдни места, или че предизвиква непрекъснатите повреди на фурната, електрическата инсталация или автомобила. Понякога човекът, който ми се обажда, познава духа. Но повечето хора – не.

След като клиентите ми изчерпат списъка си с въпроси, ги питам дали са готови да освободят духа. Повечето хора са радостни, че домът им ще бъде прочистен и животът им отново ще бъде нормален. Ако кажат „да”, извиквам Бялата светлина, както ме научи баба, още когато бях дете. И казвам на духа, че е време да си тръгне. Гледам как духовете изчезват в Светлината. Сякаш виждам жив човек да влиза в ослепително ярък тунел. Някои вървят бавно, други – бързо. Трети се втурват тичешком, четвърти се обръщат да ми помахат с ръка, а в няколко трудни случаи с мен се разделиха по много по-студен начин – показаха ми среден пръст. Когато вече не виждам фигурите, затварям Светлината. Понякога е толкова просто. Друг път – много по-сложно.

Когато бях дете, не разбирах така добре какво кара духовете да останат на земята и какво би ги убедило да си тръгнат. Просто сътворявах Светлината, посочвах баба си и казвах на духа: „Баба казва, че сега трябва да тръгнеш”. По онова време духовете често накланяха глава на една страна и казваха нещо подобно на: „О, не е ли сладка? Предаде на баба си думите ми.” Тези духове обикновено говореха както се говори на малките деца. Някои възрастни изглежда мислят, че малките деца предпочитат да се обръщат към тях по този начин. Други изглеждаха озадачени. Беше очевидно, че ги виждам, но защо трябваше да приемат заповеди от дете? Отначало се колебаеха дали да си тръгнат, но след като погледнеха баба, се обръщаха и уверено закрачваха към Светлината. Нямам спомен някой дух да е отказал да си тръгне, когато бях малко момиченце!

Помня, че в тийнейджърска възраст се обиждах от определено отношение на духовете към мен. Все пак се занимавах с това от години. Сърдех се, когато те не възприемаха сериозно твърдението ми, че знам със стопроцентова сигурност какво е най-добре за тях. Проявявах типичното тийнейджърско самочувствие. С узряването си започнах да разбирам сложните причини, заради които духовете са останали на земята и осъзнах, че трябва да се науча да манипулирам твърдоглавите.

След като години наред сътворявах Светлината, се научих много добре да я контролирам. Мога да я задържам отворена за по-продължително време, за да влязат в нея няколко духа. Мога да направя кълбото по-голямо или малко. Също така умея много по-успешно да убеждавам, придумвам или заповядвам на онези, които не изпитват желание да отидат в отвъдното. Сега, когато съм по-възрастна, мисля, че по-младите духове ме уважават като авторитетна фигура, а по-възрастните ме признават за равна. Повечето си тръгват доброволно.

Понякога свързаните със земята духове искат да бъдат сигурни, че ще предам съобщение на определен човек. В повечето случаи няма как да изпълня молбата им. Не мога просто да се обадя на някого изневиделица и да му кажа, че имам съобщение за него от призрак! Когато работя с органите на реда, винаги се опитвам да предам съобщението на съответните власти, но основната ми загриженост е да накарам духовете да преминат в отвъдното. Затова винаги им казвам онова, което ще ги убеди да го направят. Често човекът, на когото искат да предам съобщение, е мъртъв от години. Тогава казвам на духовете, че могат да влязат в Светлината и сами да разговарят с него.

След като се възстановят от шока, че ги виждам и чувам, много от духовете са благодарни за възможността да си тръгнат оттук. Молят ме да предам благодарности на човека, който ми се е обадил. Други поглеждат с благодарност назад точно преди да пристъпят в Светлината.

Винаги, когато сътворявам яркобялото кълбо и гледам духовете да влизат в него, се удивлявам на факта, че те запазват характера си и обноските, които очакваме от живите. Ако са група обикновено е „дамите преди господата”; възрастните пък хващат децата за ръка, за да ги преведат през Светлината. Виждала съм и духове расисти, които отказват да преминат в отвъдното в компанията на дух с друг цвят на кожата. Има и такива примерни „граждани”, които отказват да споделят Светлината с неспазващи моралните норми. Когато възникнат подобни ситуации, просто постъпвам по най-практичния начин. Създавам Светлината, изчаквам единия дух да влезе, затварям я и я сътворявам отново.

За мен не е физически уморително или трудно да извикам Светлината. Когато обаче се опитвам да я задържа по-дълго, за да премине група, усещам психическа умора. Преди няколко години ме помолиха да прочистя величествените стари театри в Кливланд. Театрите са винаги пълни с духове. Има работници, които не могат да понесат мисълта за раздяла със сградата; актьори и актриси, които не могат да се разделят със светлините на сцената; болни от звездна болест, които не могат да се разделят с мечтата си да се превърнат в знаменитости, и директори, които след смъртта си са очаровани, че имат достъп навсякъде. Когато отивам да прочиствам театър, винаги съм готова да се справям с цяла тълпа.

Специално в този театър прекарах по-голямата част от сутринта да сътворявам Светлината и да я задържам поне три-четири минути. И трябва да призная, че духовете ми оказаха незаменимо съдействие. Славните дни на театъра отдавна бяха преминали и той бе в списъка на чакащите реставрация, а и духовете като че ли разбираха, че са останали тук повече от необходимото. Задържах Светлината отворена и през нея преминаваха мъже с островърхи шапки на главата и жени в дълги рокли. След това я затварях, молех останалите да изчакат няколко минути и след кратка почивка я отварях за следващата група. В края на деня бях изтощена, но театърът бе свободен от духове.

Когато прочиствам пространство с такива размери, обикновено не разговарям с духовете, на които помагам да преминат в отвъдното. Понякога някои изпъкват в тълпата – така както се случва и с живите хора. Забавното в тази история бе, че след няколко месеца ме помолиха да прочистя и друг огромен театър в Кливланд и когато стигнах, видях няколко духа от първия театър. Вместо да влязат в Светлината, просто се бяха прехвърлили на друго място.

Кога духовете не могат – или не искат – да преминат в отвъдното

Разбира се, случва се или стопанинът на къщата, или духът да са по-малко сговорчиви. Понякога имам уговорка с някого, но когато пристигна в дома му и потвърдя присъствието на дух, той ми казва, че иска да го „задържи”. Честно, никога не съм разбирала това. Първата причина да ми се обадят е, че някой създава трудности в дома или в живота им. Проява на глупост е да решат, че имат необходимата енергия да продължат да живеят с духа или пък да настояват, че той може да им „помогне” или да ги „напътства“.

Не сътворявам Светлината в случаите, когато стопанина на дома откаже да ми позволи да освободя духа. Това отново е проява на вярата ми в свободната воля – и на живите и на мъртвите. Дори това да означава, че хората сами правят живота си труден, като позволяват на духа да остане в дома им.

Трябва да спомена обаче, и това трябва да е ясно, че ако духовете искат да преминат в отвъдното, за тях е напълно възможно да потърсят дом, в който има погребение, и да използват Светлината, създадена за покойния. В случаите, когато домакините откажат да освободят духа, се надявам, че духът ще приеме моя съвет и ще намери начин да влезе в бялото кълбо, ако такава е волята му.

Но съществуват и духове, които наистина искат да останат на земята. Най-често те са на хора, които таят обида или лоши чувства, които понякога датират отпреди десетилетия. Те напълно осъзнават дисхармонията, която причиняват, но обикновено изпитват задоволство, че правят живота на хората толкова нещастен, колкото е тяхното съществуване тук, на Земята.

Едно семейство страдаше силно заради обидата, която покойният брат таял към живия. Обадиха ми се след дълги години на инциденти, от които страдаха предимно момчетата и автомобилите им. Обади ми се баща им, който имаше петима сина. И те всичките имаха ужасен късмет с колите – срив в електрониката, огъване на бронята и други. Най-накрая бащата ми се обади, защото четири от петте момчета напоследък бяха претърпели сериозни автомобилни злополуки. Всяко едно от тях призна, че малко преди катастрофата било разсеяно от появата на дете, което седяло на празната допреди това задна седалка. Което бе дори още по-странно, те всички твърдяха, че то много приличало на баща им на младини.

– Възможно ли е да е бил мъртвият ми брат? – запита ме бащата по телефона. – Та той почина преди повече от четирийсет години.

Срещнах се с цялото семейство в дома им. Бащата бе около шейсетте, а „момчетата” – на различна възраст от двайсет и една до трийсет и пет. Там беше и един доста кисел на вид дух, който изглеждаше на осемнайсет или деветнайсет. Помолих бащата да ми каже как е починал брат му.

– Той бе само на осемнайсет – отговори той. – Aз бях на двайсет и една. Състезавахме се с автомобилите си, той изгуби контрол над своя и се блъсна в дърво. Не трябваше да му позволявам дори да опитва.

Забелязах, че духът поклаща отвратено глава.

– Винаги е мислел, че може да ми заповядва какво да правя – тросна се духът. – Но този път щях да го победя, ако не бе извъртял рязко кормилото и не се бе опитал да ме изблъска от пътя.

– Казва, че си се опитал да го изблъскаш от шосето – предадох на бащата.

На лицето на мъжа се изписа болка.

Спомням си, че колата ми политна встрани – каза, затворил очи. – Помислих, че ще изгубя контрол над нея, това не стана. Когато най-после спрях, Джо вече се бе ударил в дървото. Отвори очи и погледна право в мен.

  • Не трябваше да му позволя да се състезава с мен – повтори.

Духът изсумтя.

  • Човек би помислил, че трябва да изкаже съжалението си, че е убил брат си.

Беше очевидно, че дори след всичките тези години и усилия дa причини зло на семейството, духът все още преживява тежко смъртта на тялото. За мен също бе толкова ясно, че храни гняв и омраза към брат си и племенниците си и че никога няма да престане да им създава проблеми.

Започнах д му поднасям обичайните аргументи защо трябва да влезе в Светлината. Но той не искаше въобще да чуе. Затова посветих вниманието си на семейството. След като прочистя някоя къща и се убедя, че няма в нея повече духове, давам на стопаните семена от дюля, които ми изпращат моите роднини от Италия. Дюлята е плод от рода на ябълките и крушите. И до ден днешен не знам какво правят роднините ми с тези семена, каква енергия им придават, но когато се поставят над вратите, те възпрепятстват връщането на духовете в къщата. Очевидно е, че ако се поставят в присъствието на духа, ще му попречат да си тръгне. Силата на тези семена не трябва да се приема с недоверие. Ще ви кажа повече за употребата им по-късно в тази книга.

Когато стана ясно, че отмъстителният дух няма да премине в отвъдното, извадих семената от дюля и започнах да ги раздавам като бонбони.

– Носете ги със себе си. Като талисмани – казах. – Те ще ви защитят от неговата негативна енергия.

– Не можеш да ме държиш далеч от тях! – извика ядосано духът. – Ще съсипя живота им. Така, както те съсипаха моя.

Беше побеснял от гняв, но аз не му обърнах впи ние. Децата ми бяха вече преминали през тийнейджърска възраст и знаех какво ще последва. Всъщност, страхувах се, че е възможно да започна да изпитвам съчувствие към това дете, което очевидно изпитваше горчивина да види как брат му расте, създава семейство и живее, докато на него не е бил даден шанс.

Духът започна да крещи невъздържано и да ме ругае, след което излезе като ураган през входната врата. Затръшна я след себе си толкова силно, че тя се залюля на пантите си. А ние наредихме семената над вратите буквално за няколко секунди.

Понякога се питам дали този дух е все още на нашата Земя. Не ми приличаше на дете, което ще последва съвета ми и ще се опита да намери дом, в който има погребение, ще изчака службата и ще влезе доброволно в Бялата светлина.. ,

Бялата светлина се появява за всички

Бялата светлина е там за всяко същество – включително животните, – когато дойде краят на живота му. За многото години, в които съм работила със Светлината, започнах да ценя нейната сила. Според мен тя е закрила и благоволение за мъртвите. Вярвам, че всеки път, когато изпратя някой дух през нея, той се отправя към следващата спирка в своето пътуване. Макар че никога няма да разбера със сигурност каква присъда или награда очаква преминалите през Светлината, вярвам, че тя носи утеха на онези, чиято смърт наближава. И знам, че духовете, които влизат в нея, възвръщат най-добрия вид, който са имали приживе.

Използвам Светлината за специални цели в работата си и съм научила дъщеря си Тара, която също притежава способността да общува с духове, да я създава, така както баба ми научи мен. Не съм опитвала да вляза в яркото бяло кълбо, защото знам, че това не е дадено за живите. Подозирам, че тъй като Светлината е енергиен процеп, а аз съм солидна маса, няма да мога да вляза, дори да се опитам. Мисля, че живите не могат да използват Светлината, за да преминат в света на духовете, но вярвам, че почти всеки може да има достъп до нея като защита и благоволение. В глава тринадесета ще говоря повече за Светлината като източник на защита от вредни и негативни енергии.

от книгата на Мери Ан Уинковски КОГАТО ДУХОВЕТЕ ГОВОРЯТ

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 1+6=?

*