духове духовен свят медиум общуване с дух отвъден живот

духове духовен свят медиум общуване с дух отвъден живот

от книгата КОГАТО ДУХОВЕТЕ ГОВОРЯТ на Мери Ан Уинковски

1

МОЯТА ИСТОРИЯ

Откриване на дарбата

Чувала съм баба да разказва тази история толкова често, че когато пораснах, споменът за моята първа сре­ща с дух, непреминал в отвъдното, ми се струваше реален. Била съм само на две годинки и няколко месеца. Майка ми влязла в болницата, за да роди сестра ми, а мен оставила при баба и дядо. По онова време не било толкова лесно да имаш бебе. Майка ми трябвало да остане в болницата почти седмица, а не давали отпуск на бащите, за да гледат децата си. И така, оставили ме в дома на баба и дядо, а те двамата с татко отишли в болницата.

Сигурна съм, че съм била много щастлива при баба и дядо. Като тяхна първа внучка, заемах специално място в живота им. И двамата родители на майка ми са роде­ни в малкото селце Караманика, близо до Рим. Жените в италианското семейство на баба ми били уважавани за­ради специалните си способности. Баба ми, нейната май­ка и баба – и така нататък – били търсени от селяните, които страдали от проклятия и уроки, като например malocchio, зло око. Баба ми се радвала на всеобщо признание със способността си да разваля магии и проклятия. Кога­то двамата със съпруга й емигрирали, решили да се засе­лят в Кливланд, защото там вече съществувал цял квар­тал италианци от съседни селища в родината им.

Способностите на баба ми имали дори още по-голямо значение в тази нова страна. Новините пътували бавно през Атлантическия океан. По времето, когато баба и дядо се заселили в Кливланд, можело да минат седмици, докато вестите от родината достигнат до Новия свят. На тях обаче не им се налагало да разчитат на пощата.

Баба периодично обявяваше, че изпитва „онова чувс­тво”. Но pele de oca!, възкликваше, потриваше ръце и ми показваше настръхналата си кожа. Тя знаеше какво означа­ват тези странни усещания. Същата нощ щеше да сънува някого от родното си селце или от някое близко селище. И така щеше да узнае, че още един paesano, селянин, е намерил смъртта си.

На следващата сутрин баба се събуждаше и в съот­ветното сериозно и мрачно настроение тръгваше към къщата, където живееха роднините на починалия. И им съобщаваше новината: „Антонио (или Анджела, Луиджи, Джовани) е починал”. След три или четири седмици но­вината пристигаше от Италия и съобщаваше тъжните подробности. Баба се бе прочула в квартала. „Мария при­тежава дарбата”, казваха с гордост съседите.

Ще предам историята така, както ми я разказваше баба. В началото на седмицата, в която мама ме е оставила при нея, тя сънувала един от онези сънища. На следващата сутрин, като отивала до къщата на съседите, ме взела със себе си. Домакините поднесли еспресо и бишкоти и започ­нали да обсъждат тъжната смърт на compa Доминик. Мен оставили на пода да играя със стар чайник и чашки.

Същия ден, следобеда, баба ме оставила в най-слънче­вата стая на къщата и продължила да изпълнява домакин­ските си задължения. Когато минала покрай стаята, ме чула да бъбря щастливо на италиански. Това само по себе си не било толкова необичайно. Макар родителите ми да говореха предимно на английски вкъщи, баба и дядо знаеха малко думи от този език, затова в техния дом всички говорехме на италиански.

Когато надникнала през вратата, ме видяла седнала с лице към ъгъла на стаята. Ръкомахала съм и съм кимала така сякаш съм разговаряла с някого.

– Ан, с кого говориш? – запитала баба.

– Казва, че е paesano. – отговорила съм аз.

– Къде е той?

И аз съм посочила празния ъгъл.

Баба призна по-късно, че в началото помислила, че просто имитирам разговора на възрастните, дочут сут­ринта в къщата на съседите.

Започнала да ми задава въпроси.

– Как изглежда селянинът? Къде е домът му? Как е до­шъл дотук? Какво му се е случило?

След като съм отговорила на всичките й въпроси, баба повярвала, че разговарям с починалия наскоро мъж. Нито едно двегодишно дете не можело да измисли отговорите на зададените от нея въпроси. Като свършила с „разпита“ баба вече била уверена, че не разигравам сцени, на които съм била свидетел сутринта. Знаела, че разговарям с дух.

Не се разтревожила. Всъщност, била по-щастлива от всякога. Дъщеря й – моята майка – не притежавала дарба­та и баба се тревожела кой ще я наследи. И ето че за нейно голямо облекчение, въпреки че прескочила едно поколение, семейната дарба за общуване с духовете се запазила.

Като навърших четири баба започна да ме взема със себе си на погребения в квартала. Беше началото на петдесетте години на двайсети век. В Кливланд имаше доста етнически малцинства, а италианските семейства се придържаха към традициите на старата родина. Първите ми впечатления от тези погребения бяха предимно за пищни лелки с дъх на чесън. Те ме притискаха към голе­мите си гърди, щипеха ме по бузите и възкликваха: „Мал­ката bambina притежава дарбата! О, Мария, метнала се е на теб! Сигурно си много горда!”

Баба ми, която винаги се приготвяше подобаващо за случая – вчесваше грижливо твърдата си непокорна коса и я прибираше с „диамантени” шноли, устните и ноктите й аленееха, благодарение на любимите продукти на „Реблон” – приемаше скромно комплиментите и се усмихваше гордо. После, окуражавана от баба и членовете на семейството, аз информирах изумените и опечалени близки, че мога да им предам онова, което покойникът има да им каже.

Не мисля, че родителите ми знаеха с какво се занима­вам, когато баба ме вземаше със себе си. Майка ми, която вече имаше четири дъщери вкъщи, най-вероятно е била благодарна на баба, че прекарва толкова много време с мен. Сигурна съм обаче, че идеята да подложат на съмне­ние неоспоримия матриархат в нашето семейство, а от там правата на баба, никога не е минавала през главите на родителите ми! Не мисля също, че през главата на баба ми е минала мисълта да каже на дъщеря си, която не притежаваше дарбата, защо прекарва толкова много време с мен и често ме „извежда на разходка“. Възможно е да е била разочарована, че способностите й са прескочили цяло поколение; може би е мислела, че дъщеря й няма да одобри – не знам, никога не разбрах със сигурност. Но съм сигурна, че никой от родителите ми не знаеше какво можех да пра­вя още като дете.

Когато татко почина и на погребението му разгова­рях с неговия дух, той беше силно шокиран! Възстанови се обаче сравнително бързо и измърмори нещо като: „Се­мейството на майка ти винаги е било твърде странно”. И това бе всичко. А аз реших, че няма причина да споделям случилото се с мама.

Разбира се, щом се омъжих за Тед, се сдобих с още двама родители, с които трябваше да се справя. Накрая признах на свекърва си какво правя повечето следобеди, когато из­лизам от къщи. Все пак тя живееше с нас. Никога не подло­жи на съмнение думите ми, макар да долавях скептицизма й. Когато почина, напомних на духа й онова, което прижи­ве й бях казала – че аз ще съм последният човек, с когото ще разговаря. Предполагам, че това е сложило край на не­доверието й.

Първият ми реален спомен за разговор с дух датира от седмата ми година. Преживяването бе уникално за мен по две причини. За първи път виждах млад дух. И второ, сре­щата ми помогна да осъзная защо някои духове остават на земята.

Беше в последните седмици на лятото, преди да за­почна втори клас. Баба заяви на родителите ми, че ще ме заведе на гости в Ню Йорк.

– Comare Джина има проблеми вкъщи – каза баба, кога­то пристигнахме на летището. Това щеше да е първото ми пътуване със самолет и аз така се вълнувах, че дори не попитах какви са проблемите и защо трябва ние с баба да ги решаваме. Ако бях обърнала малко повече внимание, може би щях да осъзная, че това гостуване нямаше да е като ходенето по погребения в квартала.

Джина живееше в изискана градска къща на широк бу­левард в Ню Йорк. Влязохме в сумрачно антре с дървена ламперия и аз зачаках търпеливо баба и Джина да разме­нят поздрави и клюки. Джина ни въведе в салона и баба най-после ми обърна внимание.

– Има ли някой тук? – запита.

Кимнах. Но преди някоя от двете жени да бе успяла да ми зададе въпрос, възкликнах:

– О, бабо! Толкова е красива!

Духът, който бе в салона с нас в онзи ден, ми напра­ви толкова силно впечатление, че все още го помня. Беше стройна, бледа жена, може би двайсетгодишна, с тъмна коса, която стигаше почти до кръста й. Беше облечена в домашен халат, наричан от французите „пеньоар” (но в моите седемгодишни очи той приличаше на разголена нощница и сако). Коприненият й комбинезон стигаше чак до босите ходила, а изящните й пръсти почти се скриваха от маншетите на халата.

Наистина не знаех какво да мисля. Хората, с които разговарях на погребенията, бяха стари. Бяха живели дълго и пьлноценно. И беше време да умрат. Обаче този красив дух изглеждаше изгубен и тъжен.

Баба ми и comare Джина зададоха няколко въпроса и аз им предадох отговорите на призрака. Духовете чуват всичко, което живите казват. А когато те ми говорят, аз чувам думите им в главата си. Когато общувам с тях, говоря тихо – това по-скоро прилича на вътрешен диалог, отколкото на разговор. С напредването на възрастта ми бях все по-благодарна за това, тъй като често получавах от призрака повече информация, отколкото исках да спо­деля с хората в стаята – спомнете си, духовете могат да наблюдават хората, с които живеят, по всяко време! Радвах се също така на възможността да правя тихи за­бележки, ако онова, което духът казваше, тревожеше при­състващите.

От отговорите на духа всички разбраха, че именно той създава проблемите в къщата. Джина често и безпри­чинно получаваше ужасно главоболие. Бижутата, на които държеше, никога не бяха на мястото, където ги бе остави­ла. Тя бе убедена, че е прокълната, затова бе повикала баба. А баба заподозряла, че проблемите са причинени от дух, и ме бе взела със себе си. Щом Джина се убеди, че духът на младата жена е източникът на проблемите, за баба бе кристално ясно какво трябва да се направи.

– Добре, Мери Ан, сега й кажи да си върви – поиска от мен баба.

Бях правила това няколко пъти и преди. Понякога, дока­то стояхме до отворения ковчег или до гроба на починалия, баба прошепваше: „Кажи на духа, че трябва да си върви”. И аз се обръщах към духа, който наблюдаваше церемонията, и му казвах: „Баба твърди, че е време да преминеш отвъд”.

И всеки път духът ни обръщаше гръб и влизаше в Бяла­та светлина, която бе наблизо. Гледах ги как влизат в къл­бото, което сякаш висеше във въздуха, после то изчезваше и духът – заедно с него. Баба ме наблюдаваше внимателно, после питаше: „Тръгна си, значи?”. След като отговорех утвърдително, се прибирахме у дома.

Макар духът да бе много красив и да умирах от же­лание да го запитам защо е така тъжен, знаех, че не бива да задавам въпроси на баба или да й противореча. И така, посъветвах духа да си тръгне.

– Искам да си тръгна – каза младата жена и избухна в сълзи. – Но искам да съм сигурна, че ще отида в рая.

Думите й ми направиха силно впечатление. Щях да бъда във втори клас. Годината, в която щях да приема пър­вото си причастие. Разбирах, че раят играе важна роля в мислите и поведението на вярващите хора и е приоритет за някои от тях. През цялото лято мислех за първото си причастие и се опитвах да бъда изключително добра и благочестива, затова уверено казах:

– Добре, в такъв случай просто отиди на църква. Духът се усмихна тъжно.

– Вече опитах – каза. – Посетих всички църкви в града. Обаче не мога да отида в рая оттам.

Баба и Джина ме гледаха напрегнато.

– Не си ли е отишла още? – прошепна Джина на баба ми.

– Тръгна ли си тя, Мери Ан? – запита ме баба.

– Не, бабо, иска да е сигурна, че ще отиде в рая, така казва – отговорих безпомощно.

– Е, кажи й да отиде на църква – подразни се баба.

Знаех, че не трябва да споря с нея, когато говори с такъв тон. Освен това, като чу, че духът не иска да си тръгне, Джина заплака и извади голяма бяла носна кърпа от джоба на роклята си, за да бърше сълзите си. Гледах последователно comare Джина, баба и накрая – духа.

– Трябва да си отидеш – казах. – Тревожиш всички.

Духът кимна. Като мина покрай мен, вдигна ръка – ся­каш искаше да ме погали по бузата. Излезе от салона и тръгна през сумрачното фоайе към изхода. И в следващия миг го нямаше.

– Вече не е тук – казах на баба и comare Джина. Джина прегърна баба, после и мен, като през цялото време превъзбудено бърбореше:

– Сигурно много се гордееш с дарбата на внучката си, Мария!

Баба се усмихна щастливо и кимна. Поне тази последна част беше точно като последните сцени от погребенията.

По време на обратния полет към дома продължавах да мисля за тъжния и красив дух. Имаше нещо различно у нея. Не само младостта и красотата й, но и нещо друго. И из­веднъж осъзнах какво бе то.

– Бабо – казах и я дръпнах за ръката, – мисля, че знам защо жената бе толкова тъжна.

Обясних й, че до всички други духове, които съм виж­дала, има ярка Бяла светлина. И че когато им кажа, че е време да си вървят, тръгват към Светлината и изчез­ват в нея.

– Около младата дама нямаше Светлина – казах. – Мис­ля, че затова бе толкова тъжна.

Баба мълчеше. Знаех, че ме е слушала внимателно, и ня­мах нищо против, че не ми отговаряше. Всъщност помня, че бях много доволна от себе си, задето се бях досетила какво тревожи младия дух.

След две седмици, в края на деня, баба ме извика навън. Каза ми да погледна залязващото слънце. Примижах и се подчиних.

– Толкова ли е ярка Светлината около духовете? – запита.

– По-ярка е, но не наранява очите ми. – отговорих.

Баба посочи стената на гаража.

– Направи светлината там. – каза ми.

Нямах представа за какво говори. Но правилото гласеше, че ако баба ме помоли да направя нещо, не бива да задавам въпроси. И аз втренчих поглед в стената на гаража, опитвайки се да предизвикам ясна зрителна представа за светлината. Не мога да ви кажа как точно се случи, но изведнъж лъч светлина проряза вечерните сенки. С усилие на волята я заставих да стане по-ярка и, странно, тя ми се подчиняваше.

– Успях! – казах и се обърнах към баба. А когато след малко погледнах гаража, Светлината бе изчезнала.

Започнах да се упражнявам и накрая вече можех с усилие на волята да карам Светлината да се появява. С годините се научих и как да правя кълбото по-голямо и по-стабилно. Колкото по-често я сътворявах, за толкова по-дълъг пери­од я задържах. С практиката започнах да ценя и да разби­рам силата, която тя притежаваше.

Още от първия път и независимо колко често сътворявах Светлината, тя бе просто визуализация. Не изпитвах някакви особени чувства, докато я карах да се появи – не чувствах умора, нямах главоболие, не усещах нито студ, нито топлина. По-лесно ми беше да я извикам върху твърда повърхност, например стена, под или дърво, или върху земята.

В онези години започнах да разбирам на какво съм способна. Вярвам, че осъзнаването на дарбата дойде в съдбовен момент. От седмия ми рожден ден , докато навърших осем и половина – възрастта, която специалис­тите наричат „периода на разума”, а църквата „на благоразумието” – баба положи специални усилия да ми внуши, че въпреки специалната дарба да разговарям с духовете, аз съм във всяко едно друго отношение нормално момиче. Никога не ми намекна, че духовете, които виждам, са плод на въображението ми или пък че съм прекалено голяма, за да разговарям с хора, които никой друг не може да види. И до ден днешен вярвам, че нейната подкрепа подхранваше дарбата ми.

Разбира се, също така научих ценния урок, че не всички са така отворени за света на духовете като моята баба. След като непрекъснато виждах заплашителен на вид мъжки дух да върви зад сестра ми Лизи, реших, че трябва да кажа на учителката си, сестра Мери. Докато ни под­готвяха за първо причастие във втори клас, монахините често ни говореха за Светия дух. Мислех си, че ако те не виждат онова, което виждам аз, поне ще ми повярват.

– Сестро, един лош мъж следи Лизи – казах й. Сестра Мери хвърли поглед на Лизи и очевидно не видя нищо, защото се обърна отново към мен.

– Това е нейният ангел-хранител – каза.

Бях виждала нарисувани ангели-хранители в детските книжки, по стените на класната стая и дори поставени в рамки в домовете на познати. Те бяха красиви същества със снежнобели криле и златист ореол. Мургавият и тъм­нокос мъж, който се въртеше около детската площадка, никак не приличаше на тях. Обаче нямаше да споря с мона­хинята. И оставих въпроса така.

След няколко седмици, когато той се появи отново, реших, че пак трябва да проговоря.

– Сестро Мери, онзи мъж отново стои зад Лизи. И не мисля, че е ангел – казах.

Сестра Мери ме хвана за раменете.

– Ан, престани веднага! Ако чуя още веднъж нещо подобно, ще те пратя при свещеника. Няма да получиш първото си причастие, ако продължаваш да говориш така.

Прибрах се след обед и веднага споделих с баба какво се е случило.

– По-добре е да не казваш нищо, освен ако не те за­питат. – посъветва ме баба – хората се страхуват от нещата, които не разбират. И дори могат да се ядосат. Остави ги сами да те питат.

И до ден днешен аз не предлагам доброволно информа­ция. Виждам духове непрекъснато и през годините съм по­лучила много повече съкровена лична информация, откол­кото ми се е искало. Обаче никога не забравих онзи първи урок. И не споделям какво виждам и чувам, докато някой не ми зададе директен въпрос.

Растях и от дете, поласкано от вниманието и хвалбите на баба, се превръщах в типична тийнейджърка и, естестве­но, започнах да се бунтувам срещу дарбата си. Тя ми се стру­ваше не дарба, а странност, която пречи на общуването ми с другите и на социалния ми живот. Имаше и по-добри неща, които можех да правя в петък вечер от това да съм на бдение на мъртвец заедно с баба. И така, когато бях четиринайсет или петнайсетгодишна, взех твърдото и напълно съзнателно решение да не виждам повече никакви духове.

Като се връщам сега към онзи период, разбирам, че съм проявявала типичното за тийнейджърите бунтарство срещу живите, а не срещу мъртвите. Та как можеше да ме обори баба, ако й кажех, че вече не виждам духове? Как мо­жеше да докаже, че лъжа? Разбира се, грешката в подобен тип разсъждения бе предположението ми, че баба няма да разпознае лъжата.

Реших да приложа плана си, защото не исках да ходя на погребения всеки уикенд. Двете с баба бяхме на поредното бдение и тя, както винаги ме попита:

– Мери Ан, има ли някой тук?

– Не, бабо. Съжалявам. Не виждам никого – казах, като отчаяно избягвах погледа й.

– Наистина ли? – попита тя и ме прониза с черните си очи.

– О, добре – въздъхна и вдигнах поглед към тавана. – Духът стои до венеца във формата на конска подкова.

– Bene. Добре – каза тя доволно и ме заведе да говоря с опечалената вдовица.

Тъй като от този план не излезе нищо, започнах да отбягвам баба. Казвах й, че съм много заета в училище, с приятели или с момчета. Но дори този мой похват не постигна резултати. Тя беше упорита жена със силна воля, а у мен наистина не гореше бунтарска искра.

Макар този период на отрицание да не трая дълго, той бе важен за моето развитие. Научи ме как да се справям с духовете, които срещах почти навсякъде, където отидех. За мен духовете по нищо не се различават от живите хора. Само ако ги загледам втренчено и примижа силно, мога да виждам през тях. Но на пръв поглед виждам просто човек. Може би това е просто тъмнокос мъж с ка­фяви очи, облечен в спортно сако и вратовръзка на карета. Той дори може да пуши цигара или да върши нещо друго. Облеклото може наистина да бъде отличителна черта и да ми подскаже, че виждам дух. Имам предвид това, че някой който е починал през 1940 година, вероятно ще е облечен различно от тълпата.

Почти навсякъде, където отида, виждам духове. Обаче се научих да не им обръщам внимание, освен ако не са ме помолили да разговарям с тях. Научих се да не ги гледам втренчено. Точно както аз усещам, ако някой ме гледа, – и веднага се обръщам да видя кой е, така и духовете усещат погледа ми. Ако стоя и ги гледам втренчено, те скоро ме забелязват.

Във всеки случай така желаното от мен „пенсионира­не” не продължи дълго. Скоро баба започна редовно да ми се обажда и да настоява да отида на бдението на соmrа Алдо или някой друг и да помогна за уреждането на семейните спорове. И аз отивах, помагах и на живите, и на мъртвите, и се къпех в гордите усмивки на баба.

Освен това, социалният ми живот беше просто пре­красен, много благодаря.

Бях на шестнайсет години и първата си година в ко­лежа, когато срещнах Тед. По онова време той бе най-добрият приятел на гаджето ми и ние често излизахме тримата заедно. Трябва да ви призная, че ние двамата не се разбирахме особено добре в началото. Aз посещавах ка­толическо училище. А родителите на Тед, въпреки че бяха католици, го бяха изпратили в държавно училище. По оно­ва време децата от такива училища като нашите обик­новено не се смесваха, защото принадлежаха към различни обществени прослойки.

Тед бе с година по-голям от мен и след завършване на училище постъпи във флота. Веднага го изпратиха на уче­ние. Не мислех въобще за него, докато не дойде на гости на Франк по време на един отпуск. Тогава бях вече на осем­найсет, двамата с Франк се бяхме разделили и… Какво да ви кажа? Очевидно харесвам високи привлекателни мъже в униформа. Връзката ни с Тед бе романтична, от разстояние. Пишехме си дълги писма, докато той беше във Виетнам.

Връзката ни продължи и след като се върна от фрон­та. Сгодихме се. Планирахме да се оженим в края на февру­ари. Две седмици преди датата за сватбата поделението на Тед бе в пълна бойна готовност. Очакваше се всеки мо­мент да заминат за Куба. Когато Тед се обади в службата ми с тази неприятна новина, веднага предприех решител­ната стъпка. Обадих се на свещеника от местната църк­ва и го помолих да ни венчае още същата нощ.

И той го направи. Сключихме брак през една февруарска нощ на 1968-а. Първото ни дете се роди след година. Все още не бях казала на Тед за дарбата си. Наслаждавах се на семейния живот и не мислех, че трябва да плаша съпруга си с разкази за онова, което правех, когато баба ме моле­ше да я придружа на поредното погребение. Той вероятно смяташе, че просто съм предана и любяща внучка.

Исках да споделя дарбата си с Тед, обаче изчаквах подходящия момент. Въпреки че бяхме женени, ухажването бе протекло в по-голямата част от разстояние и в известно отношение ние все още се опознавахме. При тези обстоятелства не можех просто да подметна: „О, скъпи, между другото, отдавна искам да ти кажа, че мога да виждам и да общувам с духове“. И така времето минаваше, а аз все още чаках да настъпи подходящия момент да споделя тайната си.

Като всяко младо семейство през шейсетте години на двайсети век, ние нямахме много пари и не можехме да прекарваме уикендите в забавления навън, така че обик­новено играехме карти с друга млада двойка, която Тед познаваше от работата си. Децата ни бяха на една и съща възраст и така, в съботните вечери, момиченцата ни споделяха детското креватче, а ние четиримата сядахме около масата в трапезарията – в нашата или тяхната къща – и играехме карти. В къщата на Майк и Джоан има­ше женски дух, който много ме разсейваше. Джоан никога не бе изказвала подозрения, че къщата им е обитавана от духове, а аз се придържах към правилото си да не казвам нищо, ако не са ме запитали. И правех всичко възможно да игнорирам духа, докато съм в къщата им.

Една събота, късно вечерта, отново бяхме в къщата на Майк и Джоан и играехме карти, както обикновено. Из­веднъж се чу страшен трясък откъм кухнята. Толкова си­лен, сякаш всички чинии бяха паднали от шкафа и се бяха разбили в мивката. Teд и Майк скочиха и се втурнаха към кухнята. Джоан седеше спокойно на масата и гледаше кар­тите си. Не виждахме мъжете си, които бяха в кухнята, а те, изглежда, не разговаряха, защото не чувахме нищо. И тогава Джоан извика на Майк:

– Сега вече вярваш ли ми? Казах ти, че има дух в къщата. После се обърна към мен:

– Той включва сушилнята, пералнята, непрекъснато настройва термостата след нас. Онзи ден включи музи­калната кутийка над леглото на бебето. И то докато то спеше!

Мъжете се върнаха в стаята с озадачен вид. Aз стоях с наведена глава, втренчила поглед в картите си. Не по този начин исках да кажа на съпруга си, че виждам духове и че сега виждам и този, който предизвиква хаоса в кухнята.

Майк и Тед бяха типичните мъже и нямаше да приз­наят, че няма логично обяснение за шума. След като дълго обсъждаха въпроса помежду си, Майк уверено обяви, че сил­ният шум най-вероятно се дължи на ниско прелетял само­лет, станал причина чиниите да се раздрънчат така. До­волен от собственото си обяснение, Майк раздаде карти­те, а Джоан вдигна очи към тавана. Питах се с известно неудобство колко още ще мога да игнорирам духа, който бе дошъл при нас в трапезарията и се смееше на разми­шленията ни.

По-късно същата вечер, докато шофирахме към дома, а бебето ни спеше на задната седалка, запитах Тед:

– Наистина ли мислиш, че шумът бе причинен от нис­ко прелетял самолет?

Тед призна, че това му се видяло малко вероятно, но сметнал за учтиво да се съгласи с Майк в неговата къща. Зададох следващия си въпрос възможно най-нехайно:

– Чу ли думите на Джоан за духа?

– Да – каза той.

– Какво мислиш? – продължих аз – смяташ ли за възможно съществуването на духове?

Тед се замисли. След малко каза, че да, възможно е да съществуват.

  • Ти виждал ли си някога дух?

Не, не беше.

– А родителите ти, те виждали ли са?

Тед поклати глава. Вече ми хвърляше коси погледи, без съмнение питайки се защо го подлагам на такъв разпит.

Знаех, че е време да му кажа. Сега или никога. Поех дълбоко дъх и се приближих с още сантиметър към разкриването на тайната.

– Нали знаеш, че всеки път, когато баба ме помоли, я придружавам на нечие погребение?

Тед кимна.

– Не мислиш ли, че е малко странно дето ходя на толкова много погребения?

Тед призна, че да, струвало му се неестествено млада жена да прекарва толкова много време в компанията на баба си, а още повече да я придружава на погребения. Все пак бях омъжена, имах собствено семейство, а и не позна­вах повечето от покойниците.

– И така – добави той, – защо продължаваш да ходиш в тези чужди къщи?

Погледнах го втренчено. И продължих да го гледах, докато му разказвах на един дъх за баба, за погребенията, Бялата светлина, за монахините от неделното училище и призрака в кухнята на Джоан.

А после го посъветвах да престане да ме гледа втренчено и да наблюдава пътя.

Тед не каза нито дума през останалата част от пътуването. Спряхме пред дома, той взе дъщеря ни на ръце и я занесе в креватчето. Aз бях в кухнята, приготвях кафето за следващата сутрин, когато той застана на прага.

Подпря се с ръце на рамката u ме погледна право в очите.

– Добре – каза. – Готов съм.

– За какво? – запитах.

– Хайде – подкани ме той мрачно. – Направи го.

– Какво? – запитах отново. Наистина бях объркана.

– Подуши с нос въздуха или каквото там правиш. Го­тов съм.

Не знаех дали да плача, или да се смея. Възможно най-спокойно обясних на Тед какво правя и колко много се раз­личава то от действията на Саманта Стивънс от теле­визионния сериал „Вещицата” – роля, която се изпълнява от Елизабет Монтгомъри. И преди всичко го уверих, че съм същият човек, когото винаги е познавал, макар и да съм много популярна на погребенията.

Той много бързо се примири с дарбата ми. Ако се изклю­чат няколкото неспокойни години, в които непрекъснато ме питаше дали дъщеря ни разговаря с духове всеки път, ко­гато тя бъбреше с някой въображаем приятел (а тя не виж­даше духове, макар по-малката ни дъщеря да притежава дарбата), животът ни течеше гладко, както и преди. При­знавам, че няма много съпрузи, които да приемат подобна новина с такава лекота. Това е още едно от качествата, ко­ито обожавам в мъжа, за когото се омъжих.

Няколко години по-късно, когато вече бях навършила двайсет и две, стана нещо обичайно да ходя на погребе­нията сама. И хората се чувстваха по-свободни да ми за­дават въпроси без „заплашителното” присъствие на баба. Най-често ми задаваха въпроса: „Виждате ли духове и на други места, освен на погребения?” След като отговорех утвърдително, хората започваха да ме молят да посетя домовете им. Казваха, че са сигурни в присъствието на дух в къщата им.

Можех да сътворявам Бялата светлина с усилие на во­лята и се чувствах достатъчно възрастна да кажа на който и да е дух да си тръгне, без да ме подкрепя внушителното присъствие на баба. И така, започнах да посещавам домовете на роднини и приятели на семейството, които срещах на погребенията в квартала. В това наше затво­рено общество най-сигурният начин да се разпространи новината бе предаването й от уста на уста и ето че ско­ро започнах да прекарвам по-малко време на погребения и повече в домовете на различни хора, съжителстващи с духове, които ги тормозеха. Така, както баба можеше да премахва проклятия, аз можех да прочистя която и да е къща от духа, който често нарушаваше енергийния баланс в нея.

Децата растяха и нашият живот се променяше така, че да отговаря на нуждите им. Преместихме се в селце на около час от Кливланд, за да могат те да се насладят на по-пасторално детство. Тед престана да работи като механик и влезе в търговията с автомобили. Аз работех на пълен работен ден във ветеринарен салон и много обичах да показвам кучетата, за чийто външен вид се бях погрижила. (И да, духовете на животните могат да останат на Земята също като тези на хората.)

Мълвата за моите способности се разнесе и все повече хора идваха да ме помолят да прогоня духа от къщата им. Не ми беше лесно през този период от живота ми. Чувствах, че трябва да направя всичко възможно и да удовлетворя всички молби. Духовете, останали в преходността, могат да предизвикат истински хаос в домо­вете и да навредят на здравето и настроението на хора­та. Исках да помогна на всички, които осезаемо усещаха присъствието на дух или отрицателна енергия в дома си, да прогоня духа и подобря живота им.

В същото време работех и бях майка на две деца. Два­мата с Тед станахме приемно семейство и за чужди бебе­та. Така че понякога децата в дома ми ставаха три! После и възрастните родители на Тед дойдоха да живеят с нашето семейство. След като дадох няколко интервюта в местните радиа и вестници, броят на хората, които ме молеха за помощ се увеличи. Някои от дните ми бяха толкова натоварени, че няма дума, с която бих могла да ги опиша.

Така че в известен смисъл бях благодарна за часовете, които можех да прекарам сама в колата на път към дом, който е на 50 или 60 мили на север в посока Кливланд. Обикновено се опитвах да сведа до минимум шофирането и групирах визитите си по местоположение. Въпреки това дарбата ми започваше да ме изтощава и в подсъзнанието си знаех, че нещо трябва да направя. Решението най-после дойде, но не беше такова, каквото очаквах.

Беше мрачен и сив февруарски ден и трябваше да посетя три къщи западно от Кливланд. Потеглих рано сутринта и пристигнах в първия дом малко след закуска. Жената ми се беше обадила и изразила увереността си, че в дома й има дух. Беше направила дълъг списък на необясними ситуации: осветлението се било включвало и изключвало само, електрическите уреди се изключвали сами, а от отоплителната инсталация се чували странни тъпи звуци. Присъствието на дух изглеждаше неоспоримо.

Но още с пристигането си в малката и спретната къщичка стил ранчо, видях че няма никакъв дух. Така и казах на жената. Тя бе силно разочарована, че няма нужда от моите услуги, а по-скоро от добър електротехник. Отидох до следващата къща. Домакинята ме посрещна радостно и нетърпеливо и ми обясни, че ме е чула да говоря по радиото.

– Разгласих на всичките си приятели, че ще дойдете и ще ме освободите от духа. – каза тя и ме погледна с очакване.

Обиколих къщата й няколко пъти. Качих се до таванското помещение, слязох отново в мазето и проверих дори в гаража, който бе съединен с къщата с коридор. Но отново не открих нищо. Нямаше духове. Тази жена не бе просто разочарована като другата, тя изпита гняв към мен.

– Обявих на всичките си приятели, че ще ми разкаже­те за духовете в моята къща. – Беше груба и рязка. – И какво да им кажа сега?

Както можете да си представите, започвах вече да се уморявам и обезсърчавам. Искаше ми се да й отгово­ря, че притежавам дарба да прогонвам духовете, а не да предизвиквам появата им. Но вместо това се качих в колата си. След като хапнах в заведение за бързо хранене, накрая пристигнах в третата и последна къща. Сигурна съм, че се досещате какво се случи. Там също нямаше дух.

Стопаните настояха да погледна дори в кътчета, където се налагаше да пълзя, но пак трябваше да им кажа, че в къщата им няма дух. Тази жена обаче беше безмилостна, беше направила всичко възможно да ме извика в дома си и сега искаше призрак.

– Просто трябва да останете, докато намерите поне един! – заяви тя застанала в средата на дневната си и поставила ръце на хълбоци.

– Това е смешно – заявих аз и отворих входната врата. – Не мога да ви извикам дух.

Посиняла от гняв, жената ме последва до колата ми, като през цялото време се оплакваше горчиво.

Нямах търпение да се прибера у дома. Бях прекарала целия ден далеч от семейството и работата си, а не можах да помогна на никого – било то човек или дух. Здрачът се спусна, а а з започнах дългото пътуване обратно. Бях на час от дома, когато неочаквано се разрази снежна вихрушка и останах в колата си като в капан. Трябваше да я изчакам да премине. Прибрах се у дома доста след вечеря. Тед вече беше сложил децата да си легнат, а аз бях решила, че повече няма да пътувам до чуждите къщи, за да гоня духове от там.

– Приключих – казах на Teд. – Не мога повече.

Трябва да се отдаде дължимото на Тед, който винаги ме подкрепяше. И този път не каза нищо.

Същата нощ, докато лежах в леглото, изтощена след дългия ден, добавих още няколко реда към моята молитва: „Между другото, Господи, ако искаш да продължа да правя това, ще трябва да ми помогнеш да измисля някакъв резервен план”.

През следващите две седмици, макар да се чувствах ви­новна всеки път, когато ми се обадеше някой от по-далеч, не отидох до нито един дом и на нито едно погребение из­вън квартала, където живеех. След това, един ден вдигнах слушалката вместо да оставя телефонният секретар да приеме обаждането. Жената каза, че ме е чула по радиото и се е запитала дали не бих могла да й помогна. Била сигур­на, че в къщата й има дух.

Забравила за твърдото си решение да не излизам от квартала си, запитах жената какво я кара да мисли, че в къщата има дух. Тя започна да ми обяснява и се случи най-необичайното нещо. Видях яркосини паунови пера. Жена­та продължаваше да говори, а пред очите ми танцуваха паунови пера. Нямах представа какво става. Не съм меди­ум и нямам видения. Обаче перата просто не изчезваха. А след това забелязах, че са поставени в синя ваза. Не мога да кажа как точно разбрах, но бях сигурна, че тази инфор­мация е много важна.

Жената направи кратка пауза и аз успях да вмъкна:

– Имате ли паунови пера в дома си? – Жената отговори утвърдително.

– В синя ваза ли са поставени? – Жената отново потвърди.

Тя отговаряше на всеки мой въпрос и в главата ми се оформяше ясна картина. Перата бяха във ваза, а вазата на перваза над камината. Над нея имаше необикновено семей­но дърво, направено от снимки, които буквално висяха от клони. Реших, че трябва дa приема случая и запитах жената за лавицата над камината и снимките.

– Откъде ви е известно всичко това? – поиска да знае жената. – Малко е страшно.

Не споменах, че аз самата го намирам за странно. Вмес­то това й казах, че трябва да отида до дома й, за да разбера какво става. Уговорихме си среща. Още с влизането в дома й видях духа. След онова обаждане вече можех да кажа дали в къщата има дух, независимо дали аз или телефонният секретар приемаше обаждането.

Отначало виждах обстановката пред очите на духа. Понякога виждах точно определена част от стаята – включително мебелите и произведенията на изкуството, като че ли бях там. А друг път все едно че гледах през мръсен или замъглен прозорец – виждах някои неща в стаята, дали над камината има картина или огледало. Като свикнах с тази нова способност, осъзнах, че мога да виждам не само стаята, но и духа в нея. Научих се да усещам дали той принадлежи на мъж или жена и от колко време е в къщата. Не мога да говоря с духове­те по този начин, нито да ги накарам да си тръгнат, но мога да кажа с абсолютна сигурност дали има дух в къщата на този, който ми се обажда.

Сега вече можех да си спестя дългите часове напразно шофиране, да игнорирам фалшивите обаждания и да се кон­центрирам върху духовете и хората, които наистина има­ха нужда от мен. От онзи ден никога повече не погледнах назад. Бях помолила за помощ, бях я получила и приех това като знак, че трябва да продължа да помагам на хората.

Изследването на този вид паранормални явления в мо­мента е работа на пълен работен ден за мен. Работила съм в почти всички щати и в много чужди страни. Разполагам с шест телефонни линии в дома си и записвам съобщенията на хората, които ми се обаждат, на официални бланки. Непрекъснато съм на телефона или на път. Опитвам се да подреждам обажданията по спешност. Ако имат нужда от мен на погребение, връщам обаждането им в рамките на 24 часа, ако съм в града. Очевидно е, че не мога да помоля семейството да задържи тялото три или четири дена, колкото биха могли да са ми необходими, за да отговоря на обаждане с молба за прочистване на къщата!

Осъзнавам добре колко странна е работата, с която съм се захванала. Влизам в домовете на непознати и често получавам информация, която не желая, а и нямам нужда да знам. Вече преценявам изключително добре какво е важно да споделя и какво трябва да остане стаено в мен.

Попаднах в действително деликатна ситуация в къща в Мейн. Добре поддържаното ранчо страдаше от чести електрически повреди, а съпрузите спореха много по-чес­то от обикновено. От разговора си с жената знаех, че има дух в дома им и че той предизвиква проблемите.

Пристигнах и открих, че жената ме чака. Съпругът й си бе у дома, но работеше навън по джипа. Запитах я дали не иска и съпругът й да се прибере, за да може и той да задава въпроси на духа. Тя веднага стана и затвори.

Обясни ми, че иска да зададе въпроси на духа, за които не иска съпругът й да знае.

Почувствах се малко неудобно, но духът изпадна в силен смях. Реших да полюбопитствам.

  • Да не би да се тревожите, че съпругът ви има любовна връзка? – запитах.

Жената поклати глава, но не каза нищо повече.

– О, за бога! – продължаваше да се смее духът, – тя знае, че съпругът й носи розови дантелени бикини.

Не можах да се сдържа, хвърлих поглед към краката, обути в дочени панталони, които се подаваха изпод джипа. И вероятно се бях изчервила.

– Духът току-що ти каза, нали? – запита жената. – Е, трябва да знаеш, че аз му ги купувам. Твърди, че женските бикини просто са по-удобни. Предпочита също така камизолите пред потниците – добави.

Недоумявах. Щом това й бе вече известно, каква тайна би могъл да крие съпругът й от нея?

– Искам духът да ми каже – настоя жената – дали съпругът ми се среща с други хора, които вършат същото.

Aз не исках да узная отговора, но духът въздъхна.

– Кажи й, че не прави нищо странно, ако не се брои женското бельо.

Предадох информация, но неловкостта на момента още не бе преминала.

– Знаеш ли – продължи замислено духът, – аз мога да го разбера. Харесваше ми съпругата ми да е по бельо, когато ние… – И той размърда вежди с надеждата да ми подскаже достатъчно точно.

Когато си тръгнах, духът бе влязъл в Светлината, а жената бе доволна, че съпругът й предпочита дантелени­те бикини пред боксерките. Почувствах се като доктор Рут1.

Всъщност през повечето време се чувствам като съветник и на живите, и на мъртвите. Помагам на духо­вете да се примирят с решението да си тръгнат от този свят, а живите често имат нужда също да бъдат окура­жавани.

През последните петдесет години дарбата ми да об­щувам с духове се разви от тайна, която споделях единс­твено с баба си, до странна способност, която мнозина, но не всички, признаваха, за да прерасне накрая в умение, за което всички искаха да научат и ако могат, да се възпол­зват от него. Дарбата ми също така бе причина за кари­ерата ми в телевизията и създаването на телевизионния сериал.

Написването на тази книга ми се струва естествено продължение. Виждам се с все повече клиенти и започвам да осъзнавам, че хората мислят, че знаят достатъчно за духовете, докато всъщност робуват на заблуди. Същест­вува много грешна информация в тази сфера. Но продължа­вам да вярвам, че по-голямата част от хората могат да станат по-чувствителни към света на духовете и връз­ката му с нашия.

Например един ден, в който Тед ме караше към къща, от която щях да прогоня духа, докато той чете роман в колата, ми хрумна, че той също е станал по-възприемчив към света на духовете, с който аз отдавна бях свикнала. Може би това бе така, защото бе живял с мен цели трий­сет и девет години. Но след като започна да се занимава с търговия на автомобили, се оказваше прав всеки път, ко­гато усетеше, че в превозното средство, което бе купил на търг, живее дух. И много от хората, които ми се обаж­дат с подозрението, че специфичните им проблеми се дъл­жат на дух в къщата, също се оказват прави. Те усещат, че нещо нарушава физическата или психическата енергия около тях, и не се страхуват да споделят това свое усе­щане.

В следващите глави ще споделя с вас знанието, което съм събрала за повече от петдесет години общуване с ду­хове. Ако притежавате открит ум и сте готови да се до­верите на инстинкта си, надявам се, че ще придобиете по-дълбоко разбиране за света на духовете, който за мен винаги е съществувал паралелно с обикновения, всекидне­вен живот.

1 Д-р Рут Вестхаймер (родена в Германия през 1928 г.) – психосексуален терапевт, пионер в свободния и откровен разговор за сексуалността и сексуалните проблеми и водещ на собствено радиопредаване „Сексуално казано“. – Бел.пр.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 3+4=?

*