6.

УБИЙСТВА И САМОУБИЙСТВА

Кога духовете остават на земята след неестествена смърт

Срещам много останали на земята духове, които са намерили смъртта си вследствие на убийство или самоубийство. Не е изненадващо, като се замислите, защото точно тези духове обикновено избират да не влязат в Светлината. Остават, за да потърсят справедливост или отмъщение (загиналите от чужда ръка) или защото се страхуват от наказанието, което може би ги очаква в Светлината (в случаите на самоубийство). Срещала съм духове, които след смъртта си не бяха се отделили нито за миг от човека, причинил им това. Те чакаха своята възможност за отмъщение. Срещала съм и духове, които се залепят за адвоката, назначен да представлява престъпника, и правят всичко възможно – крият папки, изтриват телефонни обаждания – обаждания, – за да попречат на делото.

Тези духове обикновено са много благодарни, че ги чувам, и охотно ми разказват историите си, за да ги предам на семействата им или на полицията.

Сътрудничество с органите на закона

Тъй като се срещам с духове, които са жертва на убийства, работя с органите на реда и закона, както в местен, така и в национален мащаб. Още първия път, когато срещ­нах дух, починал вследствие на углавно престъпление, пре­дадох информацията в местното полицейско управление. Макар и малко на брой, има полицаи, които са готови да повярват в съществуването на духовете и моите срещи с тях, така че продължих да споделям информацията, коя­то притежавах. В резултат, полицията успя да продължи разглеждането на някои случаи, останали отворени годи­ни наред. През годините дори се е случвало определени по­лицаи да ме молят да запомня жертвите на някои престъпления, за да мога да ги разпозная, когато ги срещна.

Всъщност аз все още преглеждам огромната папка с над двеста отдавна извършени престъпления, чиито сле­ди са, както се казва, изстинали. Папката получих, след като разказах на полицията за един по-особен дух. Той беше на млада деветнайсетгодишна проститутка, убита от клиент. Обади ми се местна жена, силно разтревожена от промяната в поведението на двете си дъщери. Двете момичета, които винаги били мили и послушни, изведнъж станали груби и започнали да демонстрират неуважение. Присъствието на духа им бе оказало същото въздействие, както и лошата компания. Начинът им на обличане се про­менил също като обноските им. Преди носели дънки, пуло­вери и ризи в приятни цветове, а сега се обличали в черни сексапилни дрехи. Направили си пиърсинг и татуировки без разрешението на майката и боядисали косите си чер­ни. Започнали да прекарват доста време навън с новите си приятели, които майката изобщо не одобрявала.

Днес може би подобно облекло и маниери се смятат за нещо обикновено и характерно за тийнейджърската възраст, но аз срещнах това семейство доста преди му­зикалните клипове да наложат модата на предизвикател­ните дрехи и провокативното поведение. Нямаше друга причина за промяната, освен подсъзнателното възприемане на негативната енергия на духа. Майката, която подозираше, че драстичната промяна е нещо повече от тийнейджърски бунт, не можеше въобще да достигне до разума и чувствата на дъщерите си и наистина бе на края на силите си, когато ми се обади.

Отидох у тях, за да се срещна с дъщерите. Майката ме въведе в дневната, където първото, което видях, бяха сним­ките на момичетата, правени през последните десет годи­ни. Стояха на лавицата над камината. След няколко мину­ти и момичетата дотичаха от горния етаж. Ако майката не ги бе представила, нямаше да разпозная в тях дъщерите от снимките. По-голямата бе на двайсет години и бе първа година в колеж, а сестра й тъкмо завършваше гимназия. И двете се отпуснаха невъзпитано на столовете от другата страна на масата и ме загледаха предизвикателно.

Тъкмо започнах да разпитвам момичетата къде обик­новено ходят, когато излизат и дали са забелязали някак­ви промени вкъщи, когато в стаята с валсова стъпка влезе духът на дребна млада жена. Можеше да бъде наистина ху­бава, ако не бе твърдото изражение на лицето й. Заговори ме, а поведението й бе така твърдо като физиономията й. Разказа ми, че е прекарала тийнейджърските си години на улицата. Майка й била алкохоличка и имала редица при­ятели, които редовно пребивали не само нея самата, но и дъщеря й.

Поговорих известно време с този твърд малък дух и накрая той ми каза къде може да бъде намерено тялото на младата жена (в неозначен гроб, защото никой не знаел кой е погребан там) и как е умряла (била пребита до смърт от клиент). Добави, че е мъртва от около пет години и е пре­карвала известно време в домовете на няколко момичета в тийнейджърска възраст.

– Те всичките бяха така съвършени! – каза. – А съвър­шенството ми носи мъка.

Наистина силно желаех да я убедя да премине в отвъд­ното, но виждах, че гневът все още кипи в нея. Обясних й, че независимо в колко прекрасни домове ще влезе и какви прекрасни семейства ще види, никога няма да възвърне не­винността си. Погледнах двете момичета, които седяха с приведени рамене и чоплеха черния лак от ноктите си.

– Тези двете тук едва ли изглеждат съвършени – от­белязах.

Духът сви рамене.

– Предполагам, че им оказвам лошо влияние.

Казах, че мога да сътворя Светлината и че може би тя ще намери покой, когато премине в нея. Уверих я още, че ще предам информацията и убиецът може би ще бъде на­казан. Това като че ли я накара да се почувства по-добре. Тъй като не знаеше името на клиента, който я бе убил, ми даде името на сутеньора си.

Тя премина в отвъдното, а двете момичета посте­пенно се върнаха към своето „съвършенство” за голямо облекчение на майка си. Както бях обещала, се свързах с моите хора в полицейското управление и предадох ин­формацията, включително номера и местоположение­то на неозначения гроб, в който бе погребана младата проститутка. Ченгето, с което разговарях, ме помоли за описание, след което отвори на екрана няколко снимки. Разпознах на една от тях образа на младото момиче, а от полицията потвърдиха, че съвпада с номера на гроба, който съм им съобщила.

Странното тук бе, че през следващите няколко ме­сеца попаднах на още няколко неразрешени криминални случая в различни къщи. Всеки път се свързвах с все същия детектив, предавах информацията и той я проверяваше. Ето защо сега имам цяла папка неразрешени случаи, които датират от 1981 до 1995 година. Откакто получих папка­та, мисля, че съм попаднала на осем или девет от момичетата. Цифрата не е кой знае какво, сравнена със стотици­те оставащи загадки, но поне е нещо.

Опитът ми показва, че полицаите от различните уп­равления разговарят редовно помежду си, както и с колеги­те си от другите градове. И мълвата за разрешените от мен случаи се разнесе с годините. В резултат съм работила с местни, регионални и национални агенции и имам връзки дори във ФБР и Отдела за борба с наркотиците. Разбира се, информацията, която получавам от духовете, не може да се използва като доказателства в съда. Знаят го както агентите от различните служби, така и аз.

Истината е, че трябва особено да внимавам с кого споделям информацията, получена от непреминали духове. Научих този урок по трудния начин преди много го­дини, когато бях въвлечена в неразрешен случай по молба на един от местните полицаи. Деветгодишно момичен­це бе отвлечено от автомобила на майка си, оставен на паркинга в богато предградие. Новината не бе отразена в местните вестници, така че не знаех за случая, но бях помагала на жената полицай в няколко други. Тя ми се обади и ми каза, че макар да не разполагат с труп, дока­зателствата сочат, че детето е мъртво. И ме попита дали, ако наистина е мъртво, духът на момиченцето е преминал в отвъдното.

Изказах съмнения, че духът е преминал в отвъдното предвид непоносимите страдания на родителите. Като се позовах на опита си, предположих, че ако детето е мъртво, а духът не е преминал в отвъдното, най-вероятно е у дома с майката. И че ако искат да знаят това със сигурност, майката ще трябва да ми се обади и да се срещне с мен.

Разбирам, че уреждането на подобна среща може да бъде много трудно за едно ченге. Да отиде в дома на жер­твата и да каже: „Е, сътрудничи ни жена, която разговаря с духове…” Не знам какво са казали от полицията на жената, но тя се съгласи да се срещне с мен. От разговора ни по телефона разбрах, че духът на момиченцето е в къщата. Значи то бе мъртво.

Отидох у тях, но майката бе така унила, че си тръгнах почти без да успея да поговоря с нея. Но духът на момичен­цето също бе там и от него успях да получа информация за случая. Предадох я на полицията. Част от нещата вече им бяха известни, но други се оказаха решаващи.

Скоро след това откриха тялото на детето и ФБР се притече на помощ на местната полиция. Бях забравила вече за случая, но майката ми се обади и ме помоли отново да отида у тях и да поговоря с духа на дъщеря им.

Седмица след това за първи път забелязах автомоби­ла, паркиран до гробището, което се намираше от другата страна на улицата. Не знам какво точно привлече внима­нието ми, но скоро установих, че той идва рано сутрин­та и остава на това място през целия ден. Това продължи няколко дни. След ден-два забелязах, че шофьорът слиза от колата и застава до нея. Изплаших се едва когато видях бинокъла в ръката му. Предпочитам всеки ден да срещам духове, отколкото някой да ме наблюдава с бинокъл!

Заключих всички врати и вдигнах слушалката, за да се обадя на съпруга си, който по това време бе на работа. Чух само шум и реших, че телефонът не работи – нещо, което не бе необичайно в нашия малък градец. Когато най-после се свързах със съпруга си, той ми каза, че съм параноичка и се притеснявам неоснователно.

Цяла седмица наблюдавах този мъж, а той – мен. В на­чалото на следващата колата продължаваше да паркира все на същото място до гробището, но ми се обади же­ната полицай, която бе работила с мен по случая с моми­ченцето. Каза ми, че иска да разговаряме насаме. Първия въпрос, който ми зададе още щом се видяхме, бе откъде съм получила информацията за изчезналото дете.

– Всички в полицейския участък са много ядосани – каза тя.

– На мен ли? – попитах.

– Не, не на вас. Не точно.

И продължи: Нейните началници предали информаци­ята на агентите от ФБР работещи по случая. Оказало се, че ФБР вече разполага с тази информация, но я пазело в тайна от местните ченгета.

– И защо ми казвате всичко това? – запитах. Жената сниши глас.

– Трябва да ви кажа, Мери Ан, вие сте заподозряна. Знаете прекалено много. Не се изненадвайте, ако ви следят или наблюдават. И дори ако подслушват телефона ви.

Изведнъж ми светна и за мъжа с бинокъла, и за неработещия телефон. Споделих подозренията си с жената полицай. Бях под наблюдение в продължение на около шест месеца само защото „знаех прекалено много”.

Тогава научих, че връзките ми с органите на реда и Закона са особено деликатни. След този случай, ако ми се обадят от някоя агенция, правя всичко възможно, за да по­могна. Но не им предлагам доброволно информация за всеки дух – жертва на убийство, когото срещам. Ако го правех, щях със сигурност да попадна в числото на онези, които много полицаи наричат „смахнатите откачалки”. И, раз­бира се, можеше отново да бъда заподозряна в нещо.

Щеше наистина да е лесно, ако при всяка съмнителна смърт детективът ми се обаждаше, откарваше ме в дома на семейството на покойника, аз се срещах с духа на жер­твата, получавах информация и я предавах на полицията, която разрешаваше случая.

За нещастие просто не става така. Преди всичко, може да бъде доста неловко да се появя в дома на жертвата за­едно с полицаите, работещи по случая, и да предложа по­мощта си на опечаленото семейство – в случаите, когато жертвата има такова. Прекалено много са убийствата, които чакат да бъдат разрешени, а аз нямам ни най-малка представа къде да търся духовете на жертвите.

Следващият проблем е, че жертвите невинаги знаят името на убиеца. Ако са го видели, могат да ми го опишат, разбира се, но не мога да помоля духа да дойде с мен в поли­цейското управление и да идентифицира убиеца си на ня­коя от снимките.

И накрая, всяка информация, която предавам, трябва да бъде внимателно обмислена от онези, които я получават. Ако има възможност за разрешаването на някое престъпле­ние, агентите, работещи по случая, трябва да спазят всички процедури по събирането на доказателства, за да имат шанс да постигнат присъда. Осъзнавам, че мога само да им предам това, което ми казва духът. И че само от тях зависи как ще използват информацията в рамките на закона.

В търсене на справедливост

Понякога духовете на убитите остават на земята, защото се надяват да помогнат за осъждането на убие­ца. Тогава връзката между жертвата и убиеца най-често е лична. В един от случаите, по които работих, жертвата -Джени – се бе обадила на сестра си само седмици преди смъртта си. Бе казала, че ако нещо се случи с нея, сестра й трябва да уведоми полицията, че вината е на гаджето й Конър, с което живеят заедно.

– Знам, че смъртта на Джени не е била естествена – каза жената, която ми се обади. – Тя се канеше да напусне Конър и да вземе сина им със себе си. Знам, че той я е убил.

– А какво казват от полицията? – запитах.

Лекарите от болницата твърдяха, че Джени е починала вследствие на инфаркт; предстоеше да излязат резултатите от аутопсията, а полицията предполагаше, че най-вероятно са замесени още наркотици или алкохол. Обаче жената ме увери, че Джени, макар да работела като бар­ман, не вземала наркотици и пиела изключително рядко.

След като ми каза, че бившата съпруга на Конър е по­чинала вследствие на инфаркт, реших, че обстоятелства­та наистина са съмнителни. Виждах, че духът на мъртва­та не е при сестра си. Подозирах, че стои близо до дома си, за да наглежда детето, както често правят духовете на майките.

– Мога да дойда на бдението – предложих. Но жената каза, че тялото на Джени е все още при следователя в Денвър, където живеела, и че Конър настоявал да бъде кремирана, след което прахът й да бъде изпратен на сестра й на Източното крайбрежие.

– Не мислите ли, че е странно? – запитах. – А какво казват от полицията? Ако има разследване, те най-веро­ятно ще искат тялото да остане непокътнато.

Жената даде ясно да се разбере, че полицията няма да направи нищо повече по случая, докато не получи резулта­тите от аутопсията. Тя не знаеше дали ще може да поп­речи на Конър да даде последни разпореждания за тялото на Джени.

Гласът й издаваше, че е уморена и не би могла да про­дължи борбата още дълго. Посъветвах я да се свърже с час­тен детектив, а не с полицай, и да му каже всичко. И да направи всичко възможно да вземе тялото на сестра си, преди да бъде кремирано.

Жената ми се обади след седмица. Каза ми, че тялото вече се намира в местно погребално бюро, и ме помоли да отида да видя дали и духът не е там. Познавах директора на това бюро и лесно уредих да се срещнем с жената насаме.

Пристигнах и не се изненадах, като видях духът да стои до тялото. Но когато го описах на жената, с изненада научих, че това не е Джени. Оказа се, че това е духът на жена на име Лора и че е загинала преди около десет години в автомобилна катастрофа.

– Лора беше най-добрата приятелка на Джени! – ахна жената.

Духът обясни, че Джени останала в Денвър, за да е близо до детето. Нямала доверие на Конър и не искала да остави детето с него. Духът на Лора съпътствал Джени още от катастрофата преди десет години и бе дошъл с тялото като посланик.

Лора продължи да разказва. Виждала Конър да слага нещо в сока на Джени всяка сутрин в продължение на сед­мици. На етикета било изписано предупреждение, че това е бавна отрова, която може да предизвика инфаркт.

– Опитах се да я предупредя… – каза безпомощно духът.

Сестрата на Джени плачеше, обаче аз знаех, че имаме нужда от още информация. Попитах духа дали знае къде Конър държи отровата. Той ми даде номера на пощенска кутия. Записах го и казах на жената да се свърже с детек­тивите в Денвър и да им предаде информацията. Казах й също да се погрижи директорът на погребалното бюро да узнае, че трябва да бъде направена аутопсия, преди тяло­то да бъде погребано.

Сестрата на Джени последва съветите ми и се постара следователят да получи достатъчно тъкан, за да бъде направен тест за присъствието на специалния токсин. А детективите от Денвър междувременно държаха Конър под око и чакаха резултатите.

Седмица по-късно тя ми се обади и ми благодари за по­мощта. В рапорта от аутопсията пишеше, че смъртта се дължи на „подозрителни” причини. Сега, когато смъртта на Джени вече не бе смятана за естествена и версията за убийство бе отново на преден план, детективът имаше предпоставки да продължи разследването. Конър бе основният заподозрян.

Духът на Лора не премина в отвъдното. Подозирах, че ще се върне да види Джени, и й казах, че по-късно може да отиде в дома на някой покойник, където ще намери Бялата светлина и тогава двете с Джени ще имат въз­можност да влязат в нея. Тъй като Конър бе заподозрян и разследването още не бе приключило, сестрата на Джени стана законен настойник на племенника си. Покани ме да ги посетя. Духът на Джени бе неотлъчно с детето и след като я уверих, че то е в безопасност и ще остане с ней­ното семейство, ми благодари сърдечно за всичко, което бях сторила. Сътворих Светлината за нея и тя премина в отвъдното.

Кога разговорите с мъртвите могат да бъдат опасни

Никога не се страхувам от мъртвите, но разговорът с дух на жертва на убийство в присъствието на живи хора може да бъде мъчителен. Научила съм, че духовете нямат какво да крият. Те са готови да ми кажат всичко. Което невинаги е вярно за живите. Ако разговарям с жертви на убийство, които знаят съвсем точно как са умрели и от чия ръка – е, мога да се озова в доста опасна ситуация.

В един от най-ужасяващите и необичайни мои случаи информацията, предадена ми от духа, стана причина за признанията на убиеца, който бе в стаята с мен, вдовицата на покойника и други членове на семейството.

Имах странно чувство още от самото начало. Беше ми се обадила жена, научила името ми от адвоката, с когото се бе срещала по повод смъртта на първия си съпруг и повторното си омъжване. Още при първия ни разговор тя ми разказа за необичайните обстоятелства, съпътстващи и първия и втория й брак.

Накратко, жената – ще я наричам Елън – имала в детството си двама най-добри приятели, с които практически израснала. Наричали себе си „тримата мускетари“, учили заедно в гимназията и останали близки след завършването си. Пийт винаги бил най-съвестният и най-уче­нолюбивият. Бил приет в местния колеж. Алекс, красиво момче с репутацията на вечно създаващ проблеми немир­ник, станал водопроводчик и продължил да живее по същия начин – в нестихващи купони. Елън завършила курс за козметички и намерила работа в града, в който била израснала.

Тримата продължили да се срещат и да се забавляват заедно. С времето Елън и Алекс разбрали, че привличането помежду им е нещо повече от приятелство, и решили да сключат брак.

– Пийт сподели с мен тревогата си, че правя грешка – каза Елън. – Той смяташе, че Алекс ще продължи да пие и да ходи по жени и така ще разбие сърцето ми. Пийт бе добър приятел – винаги загрижен и готов да помогне.

Но Елън била влюбена в Алекс, който се заклел, че ще се промени. И така, те сключили брак и Пийт им бил кум на сватбата. Не минали и шест месеца, и Елън открила, че Алекс не спазва обещанието си. Вдигнала скандал, а Пийт се застъпил за нея и посъветвал Алекс да започне да се дър­жи като истински съпруг.

– Алекс отново стана примерен човек и двамата за­почнахме да говорим за дете – сподели Елън.

Скоро след това Алекс загинал в ужасна автомобилна злополука. Двамата с Пийт се връщали у дома от бейзболен мач. Били употребили алкохол, но Алекс настоял да шо­фира, въпреки че Пийт предложил да вземе ключовете от него. Пийт изхвърчал от колата и оцелял като по чудо, но Алекс останал вътре, докато автомобилът се търкалял надолу по стръмната клисура.

– Двамата с Пийт споделяхме мъката си – каза Елън. – След няколко месеца започнах наистина да ценя подкрепа­та, която той ми оказваше. Когато ме помоли да се омъжа за него, това ми се стори най-правилното нещо на света. Струваше ми се, че така отново ще сме тримата, както в миналото.

Обаче не била щастлива в брака си с Пийт и потърси­ла помощ от адвокат, за да се справи с непрекъснатите кавги и напрежение вкъщи. Изпаднала в дълбока депресия и я измъчвали различни болести. Споделила с адвоката тре­вогата си, че е направила грешка. Искала да бъде сигурна, че Алекс също би желал тя да се омъжи за Пийт. И някъде в процеса на всички техни разговори той й дал моята ви­зитна картичка. Тя ми се обади и поиска да й кажа дали духът на първия й съпруг е още около нея. Бяха й нужни ня­кои отговори, за да може да продължи да живее.

Още докато разговарях с нея по телефона, видях духа на красив тъмнокос мъж с ясни сини очи. Описах й го и тя потвърди, че така е изглеждал Алекс. Уговорихме се кога да отида у тях, за да поговоря с него. Преди да затвори, тя попита дали ще е добра идея Пийт, настоящият й съпруг, също да присъства.

– Мисля, че за Пийт е важно да получи благословията на Алекс – каза.

Съгласих се и уговорихме датата.

Две седмици преди уречения ден получих съобщение на телефонния си секретар от Пийт. Гласеше, че съжалява, но двамата с Елън трябвало да отложат срещата с мен. Щели да се обадят, когато имат възможност да го напра­вят. За мен контекстът казваше: „Не ни се обаждайте, ще ви се обадим ние”, затова зачеркнах задачата в моя рабо­тен календар и с въпроса бе приключено. Или поне аз така мислех.

Около три седмици по-късно случайно срещнах жената адвокат, която бе дала на Елън визитната ми картичка.

– О, радвам се, че сте излезли от болницата! – възклик­на тя. – Толкова се тревожихме за вас.

Нямах представа за какво говори и й го казах.

– Елън сподели, че се е наложило да отмените срещата с нея, защото ви предстояла спешна операция – обясни тя. – Надявам се, че се чувствате по-добре.

Отговорих, че здравето ми е повече от добро и че всъщност съпругът на Елън е отменил срещата ни. Бе неин ред да бъде озадачена. Увери ме, че ще предаде на Елън за станалото недоразумение и изказа надеждата си, че двете все пак ще се срещнем.

Няколко дни по-късно Елън ми се обади, а моят инте­рес към случая бе очевиден. Тя ми звънна от офиса си и ми се извини за станалото. Нямаше представа защо Пийт ми е оставил въпросното съобщение. Всъщност, съвсем на­скоро двамата били на парти, на което някой заявил на всеослушание колко точна била информацията, която съм предала за негов роднина. И двамата с Пийт нямали тър­пение да се срещнат с мен.

Но аз бях вече нащрек. Предложих на Елън да покани на срещата братята и сестрите на Алекс. Ако с Пийт ставаше нещо странно или пък бе решил, че аз съм измам­ница, щях да се чувствам по-спокойна в присъствието на повече хора. Новата среща насрочихме за след няколко седмици.

Tози път никой не се обади, за да я отмени. Отидох в дома на Елън. Там бяха тя, Пийт, двамата братя и сестра­та на Алекс. Духът на Алекс също беше там. Не трябваше дълго да го убеждавам, за да ми каже това, което отдавна искаше да сподели с някого. Разказа всичко, което знаеше за смъртта си, и по гръбнака ми полазиха ледени тръпки. Знаех, без някой да ми е казвал нещо предварително, че сред хората в кухнята се намира и убиецът на Алекс. И нямах ни най-малка представа как трябва да постъпя.

Елън искаше да зададе на съпруга си най-различни въпро­си: „Защо реши да шофираш ти, след като си бил пиян? Защо не остави Пийт да седне зад кормилото?” А духът само клатеше глава, сякаш искаше всичко да отрече. Всич­ки ме гледаха втренчено и очакваха да чуят какво имам да им кажа.

Накрая заговори Пийт.

– Може би той казва нещо, което трябва да чуем наса­ме. Може би ние двамата с вас трябва да отидем в друга стая. Ще го кажете на мен, а аз ще го предам внимателно на Елън.

Исках да спечеля време, кимнах и се съгласих на тази възможност. Запитах Елън дали е съгласна да предам ду­мите на духа, а Пийт по-късно да ги сподели с всички ос­танали.

Елън веднага се възпротиви. Каза, че всички в стаята обичали Алекс и заслужавали да чуят онова, което искал да им каже.

Пийт се потеше и беше силно пребледнял. Погледнах го право в очите и заговорих:

– Алекс казва, че разбира защо Елън се е омъжила за вас и е щастлив, че се опитвате да я утешите. – Казах още някои общи неща, предадени ми от Алекс, след което продъл­жих: – Знаете ли, Пийт, Алекс иска да ви предам специално думите му. Пита се защо сте пили толкова много онзи ден, в който двамата сте били на последния бейзболен мач в неговия живот – нещо, което не е било характерно за вас. Трябва да му обясните.

Пийт гледа втренчено пред себе си цяла минута, пре­ди да каже:

– Разказал ви е всичко, нали?

Кимнах.

Пийт подпря чело на масата и зарида. Призна, че е убил най-добрия си приятел. Напил го съвсем преднамерено. А после, по пътя към дома, когато Алекс заспал, Пийт, който шофирал, слязъл от колата. Преместил Алекс зад кормилото, включил колата на скорост и я засилил надолу по склона. След това скочил в движение и припаднал. Събудил се в болницата и узнал, че Алекс е мъртъв.

Не мога да опиша настроението в стаята. Мога само да кажа, че не успях да си тръгна достатъчно бързо. Сътворих Светлината за Алекс, който веднага влезе в нея. Пийт отиде в затвора и доколкото знам, още е там. Едно е да чуя духовете да ми казват кой е убиецът им и съвсем друго – убиецът да направи признанието пред очите ми.

Самоубийства

Въпреки че духовете на жертвите на убийства предиз­викват тревога у мен, а разговорите с тези на убийците могат да бъдат наистина неприятни и обезпокоителни, аз съм много по-неспокойна в компанията на духовете са­моубийци. Има някои уникални ситуации, свързани с тях.

Понякога срещам духовете на хора, самоубили се преди много, много години. Много от тях са католици, извърши­ли това с ясното съзнание, че църквата смята деянието им за смъртен грях и че душите им са обречени навеки. Очакваха, че ще отидат направо в ада. Често споделя­ха с мен, че са решили да останат на земята, защото се страхуват, че за тях няма да има прошка в Светлината. И че рискът да останат в нашия свят като духове им се струва по-малък от този да понесат присъдата си в от­въдното. Когато днес срещам такива духове, обяснявам, че католическата църква вече гледа на самоубийството като на болестно състояние и че не е задължително непременно дa отидат в ада. А те обикновено са благодарни за възможността да преминат през Светлината.

С времето, изглежда, се променят и причините, пора­ди които духовете не желаят да преминат в отвъдното. Забелязвам тревожна тенденция сред жертвите на само­убийство и особено сред тези от по-младото поколение. В днешно време, когато срещна духове на хора под петде­сетте (и особено на тийнейджъри), извършили самоубийс­тво, отбелязвам, че те не изпитват абсолютно никакво разкаяние. Не се страхуват от наказание и в някои слу­чаи дори не се интересуват какво ще се случи с тях след смъртта. За тези духове самоубийството често е акт на отмъщение или злоба, а не на отчаяние. Тази група духо­ве е уникална и никога не знам дали ще решат да влязат в Светлината или не. Но каквото и да е решението им, то не се основава на страха от присъда или наказание. За тези безразлични души смъртта е нещо като поредното ново преживяване. Някои казват, че планират да останат още малко, за да „видят как е”. Други намекват, че да си мъртъв всъщност не е толкова интересно, колкото са очаквали и че е възможно влизането в Светлината да им осигури новите преживявания, за които копнеят. Не съм сигурна колко показателно е това отношение за днешно­то поколение, но знам, че то превръща разговорите ми с тях в особено предизвикателство.

Може би заради опита ми в работата с духове се обаж­дат хора, които искат да знаят какво ще им се случи, ако се самоубият. Отговорът ми винаги е един и същ: „Не мога да кажа. Не знам.” Мога само да им кажа, че отделни духо­ве на самоубийци понякога споделят как са се опитали да спрат процеса, но е било прекалено късно.

Интересно, извършилите самоубийство понякога ис­кат да си тръгнат от този свят, но невинаги просто преминават към следващия стадий на съществуването си. В някои случаи това може да означава, че в акта на са­моубийство има повече, отколкото се вижда на пръв пог­лед. При много от самоубийствата семейството ме кани в къщата, защото са останали въпроси без отговор – не­зависимо какво пишат някои в бележките и писмата, кои­то са оставили след себе си. Често семейството изпитва гняв и иска да разбере защо някой от любимите им хора се е самоубил.

Полицията също се свързва с мен, за да им помогна да разследват случаите на убийства и самоубийства, защо­то понякога убийството се оказва самоубийство и обрат­но. От всички начини да умре човек, отнемането на собс­твения живот може да създаде най-драматичния ефект. Хората, които се самоубиват, често го правят от егоис­тични подбуди и не се интересуват, че оставят след себе си хаос.

В един особено необичаен случай очевидното само­убийство на мъж създаде невероятна бъркотия за всички негови познати. Полицията ми се обади, за да помогна в разследването, понеже бяха стигнали до задънена улица. Съпругата твърдеше, че мъжът й се е самоубил, но до­казателствата, открити на мястото, показваха, че е възможно да има чужда намеса. Полицията разполагаше с възможен мотив и главен заподозрян, макар той да имаше желязно алиби.

Случаят бе необичаен, защото самоубилият се има­ше брат близнак. И точно този брат близнак бе главният заподозрян. Съпругата на покойния бе убедена, че девер й няма нищо общо със смъртта му, независимо от факта, че запалката му бе намерена на пода в гаража – точно под краката на мъртвия. Полицията бе взела запалката. Оза­дачаващ бе и фактът, че мъжът бе умрял със завързани крака, но свободни ръце, което не обясняваше как е успял да се добере до горните рафтове. Полицаите ме осведомиха още, че съпругата е имала връзка с брата на съпруга си, за която той най-вероятно е разбрал.

Въоръжена с тези факти, посетих сцената на смърт­та. Там обаче нямаше и следа от духа. Съпругата и братът с еднаква жар твърдяха, че любимият им човек се е само­убил. Желаеха да говоря с духа му толкова силно, колкото и полицията. Като се основавах на информацията, дадена ми от съпругата, подозирах, че духът все още е наоколо, затова уредих да се срещнем всички в дома, който двама­та бяха споделяли.

Детективите, съпругата, братът близнак и аз седях­ме около масата и чакахме. Напрежението бе непоносимо. Детективите не откъсваха очи от главния заподозрян. Вдовицата и братът си разменяха скрити погледи и се опитваха да се хванат за ръце под масата. А аз много ис­ках да съм някъде другаде. Най-после духът влезе в кухня­та. Дадох му да разбере, че го виждам и мога да общувам с него. След което пристъпих веднага към въпроса.

– И така, кой те уби?

Духът поне имаше приличието да изглежда опечален от онова, което бе сторил. Размърда крака и се огледа нер­вно, докато аз чаках търпеливо.

– Самоубих се – призна най-после.

– Казва, че го е извършил сам – казах на групата, която седеше около масата.

– Как? – запитаха всички в хор.

Духът започна да обяснява и стана ясно, че се е опитал да направи така, че брат му да бъде обвинен за смъртта.

– Знаех за връзката им – каза той. – В началото исках да убия нея… И него също. Но после реших, че мога да се са­моубия и може би, само може би, да ги нараня така, както те нараниха мен.

Той бе оставил запалката на брат си на пода и пре­метнал примката през най-горния рафт. После се качил и я надянал на врата си. Седнал на рафтовете и завързал краката си, след което просто скочил.

– Предполагам, че не мразя никого от двама ви достатъчно, за да им позволя да мислят, че си бил ти – каза духът на брат си. – Но все пак ви мразя. И двамата. Сега виждам, че смъртта ми не си е струвала.

След като му казах, че мога да сътворя Светлината, която ще му позволи да отиде на по-спокойно място, вече нямаше търпение да си тръгне от този свят. А тръгва­нето му напомняше бурно излизане от стаята със силно затръшване на вратата.

Дори когато хората мислят, че с прекратяването на живота си правят услуга на своите близки, пак могат да предизвикат единствено болка и недоразумение. Преди известно време вече възрастните деца на родители, на­мерили смъртта си в двойно самоубийство, ме поканиха на погребението им. Нито едно от децата не знаело, че на баща им е била поставена диагноза мозъчен тумор, не­подлежащ на опериране. Като разбрали колко малко време им остава да са заедно, двамата съпрузи направили сложен план за самоубийство. Съпругата прегледала цялата къща и събрала всичките им лични вещи. Подредила ги на купове, които да бъдат раздадени на бедните, а за четирите им деца отделила онова, което им било най-скъпо. Погрижили се за всичките си финансови отговорности и подготвили погребението си – поръчали дори цветята. Оставили дъл­га и подробна бележка на децата си, в която обяснявали какво имат намерение да направят и защо.

После – и точно тази част ме удивлява и до ден дне­шен – излезли в задния двор, където съпругът бил заложил пушката. Съпругата застанала с лице към него, а той ус­пял да произведе такъв изстрел, че единственият куршум да премине през тялото на съпругата му и да причини смъртта й, след което да заседне в сърцето му.

Отидох на погребението. Децата се опитваха да про­умеят самоубийството на родителите си. Искаха да ги попитам защо са извършили такова нещо. Разбира се, усе­щах болката на децата и изпитвах съчувствие към тях. Но когато духовете ми обясниха причините да сложат край на живота си и като видях колко бяха объркани от неразбирането на близките, почти разбрах вярата им, че са постъпили по единствения правилен начин.

Независимо от това с колко духове на самоубийци съм разговаряла, все още ми е трудно да разбера какво под­тиква хората да отнемат собствения си живот. Някои ситуации са по-сериозни от други – случаи на нелечима болест, нестихваща болка или психически заболявания, во­дещи до пълно отчаяние. Но пак казвам – на всеки измъчен дух, виждащ единствен изход в самоубийството, срещам и по един, решил да умре просто за да разстрои някого.

В случаите на неестествена смърт, независимо дали става въпрос за убийство или самоубийство, никога не знам какво ще науча от разговора с духа. Не знам дали ще дойде време, когато няма да бъда удивена, шокирана или скандализирана от наученото. В тези трудни случаи най-често съм повлияна от въздействието, което убийствата и самоубийствата оказват на живите, останали да пресяват причините, подробностите и тайните, крие­щи се зад всяка смърт. Опитвам се по всякакъв начин да помогна на тези често неспокойни и страдащи духове да постигнат справедливост, да поправят недоразуменията или да обяснят действията си.

от книгата на Мери Ан Уинковски КОГАТО ДУХОВЕТЕ ГОВОРЯТ