медиум

8

ЖИВОТНИ

Предани след смъртта

Що се отнася до поведението на духовете на живот­ните, продължавам да се уча. Искрено вярвам, че всяко живо същество притежава дух и че Бялата светлина се явява за всички при смъртта им. Въпреки че баба никога не ми е го­ворила за духовете на животните, през годините съм виж­дала такива както на домашни, така и на диви животни. Тъй като винаги имам домашен любимец у дома, виждала съм духовете и на собствените си любимци. Тези различни срещи са ме научили какво може да застави духа на живот­ното да влезе в Светлината или да остане на земята.

Предполагам, че след смъртта духът на животното има толкова време да премине отвъд, колкото и човеш­кият дух, но не мога да кажа със сигурност. Възможно е също животинските духове да разполагат с по-малко вре­ме. Когато умря малкият ми африкански таралеж Пинда, виждах духа му през първите няколко часа след смъртта. Всъщност така и узнах, че е мъртъв. Влязох в стаята, в която беше клетката му, и го видях да се търкаля по ки­лима. Зачудих се как е успял да излезе, но като се вгледах по-внимателно, видях, че спи, свит на кълбо, в обичайния си ъгъл. След няколко часа и Пинда, и Бялата светлина бяха изчезнали.

Както духовете на хора, тези на животните, които остават на земята, разчитат на енергията на живите и създават хаос и проблеми в заобикалящата ги среда. Тъй като домашните любимци обикновено са дребни животни, те се нуждаят от много по-малко енергия и следователно влияят много по-малко от духовете на хората. Виждала съм духовете и на по-едри животни, като коне и лосове например. Мога да ви уверя, че ще усетите ефекта от присъствието на духовете им също толкова лесно, колкото и ако живите животни нахълтат в дома ви.

В сравнение с духовете на хората, които забелязвам и с които общувам едва ли не всеки ден, не мога да кажа, че срещам много често духовете на животни. Виждала съм духа на крава. Сред природата пък съм забелязвала духове на лисици и лосове. Но най-често срещам духове на домашни любимци. В това има смисъл, разбира се. Не е лесно да видиш диво животно на живо. Инстинктът им подсказва да се крият, особено когато към тях приближава човек. Също както при хората, духът на животното се държи по подобен начин.

За нещастие аз не съм доктор Дулитъл. Не мога да разговарям с духовете на животните, както с тези на хората. Всичко, което знам за тях, съм научила посредством наблюдения и взаимоотношенията с животните, които съм имала през годините.

Според мен, за да разбереш поведението на животинския дух, трябва да използваш здравия си разум. Аз самата съм имала различни домашни любимци, а и работих с животни дълги години. Когато бях млада, се научих как да се грижа за външния вид на кучета и котки и по-късно открих собствен „козметичен“ салон. Двамата със съпруга ми дълги години организирахме изложби на кучета. Има хора, които са напреднали в общуването с животните, и от разговорите си с тях знам, че повечето животни въз­приемат присъствието си на земята като специална ми­сия. След като умрат, повечето от тях влизат инстинк­тивно в Бялата светлина, защото знаят, че са изпълнили задачата си. Като хората, те виждат познати и прияте­ли (хора и животни) в Бялата светлина и понякога нямат търпение да отидат при тях.

При някои животни обаче обучението и предаността могат да победят инстинктите и да станат причина ду­ховете им да останат на земята. Веднъж ме повика жена, която се ползваше от услугите на куче. Тя искаше да знае защо кучето, на което до скоро можела да разчита безу­словно, изведнъж престанало да изпълнява задълженията, за които е обучено. Бъди бе великолепен черен лабрадор и трябваше да се грижи за Кари, която страдаше от при­падъци и други разстройства на нервната система. Първо­то куче на Кари, Гилда, било златист лабрадор и й служило повече от шест години. Но Гилда остаряла и заболяла от артрит, зрението й отслабнало и на нея вече не можело да се разчита.

Треньорът, който обучил Гилда, предложил тя да ос­тане със семейството и след пристигането на новото куче. Кари била повече от щастлива от това уреждане на въпроса. Не искала да захвърли любимото си животно и дори мислела, че Гилда може да научи новото куче на някои умения.

За облекчение на всички, двете кучета се разбирали чудесно. Гилда наистина започнала да обучава Бъди в „про­фесията” и се наслаждавала на новото си положение на до­машен любимец. Обожавала да се вози в колата и продъл­жавала да изпълнява някои от по-простите си задължения – например да носи различни вещи на собственичката си. Всички били опечалени, когато само десет месеца след „пенсионирането” си Гилда се разболяла и умряла.

Отначало семейството било готово да извини стран­ното поведение на Бъди, защото знаело, че той също тъ­гува. Но след известно време всички, дори треньорът, били озадачени от отказа му да изпълнява определени команди.

И накрая майката на Кари ми се обади и ме запита дали е възможно духът на Гилда да е все още с тях и да е причи­ната за объркването на Бъди. Отговорих, че е възможно. Пристигнах в къщата и не се изненадах, когато духът на Гилда ме посрещна още на вратата, размахал опашка. Бъди крачеше с уважение след учителката си.

– Виждате ли – каза Кари, след като ме въведе, – Бъди трябва да се приближи към вратата или с мен, или преди мен. Не след като съм отворила. А той непрекъснато обърква всичко.

Треньорът, една мила жена, също бе в къщата. Запитах я, дали е е обичайно новообученото куче да продължи да бъде обучавано от старото. Отговори, че е опитвала този подход с кучета – водачи на слепи, но не и с такива, обучавани да служат на инвалиди, защото те трябва да изпълняват много повече задачи. Изказах предположението, че духът на Гилда обърква Бъди. Помолих Кари да даде една от командите, които той не иска да изпълни.

– Справя се най-зле с носенето на разни предмети – каза тя.

Заповяда на Бъди да донесе дистанционното на телевизора. Духът на Гилда излезе пръв от стаята, а двамата с Бъди го следвахме отблизо. Двете кучета стигнаха почти едновременно до искания предмет и Гилда постави лапа върху него, а бедният Бъди просто седна на задните си лапи и я загледа, сякаш се питаше как да изпълни задачата.

След като обясних на всички какво се случва, те се съгласиха, че ще е най-добре духът на Гилда да премине в отвъдното. Заради специалното й обучение не бях сигурна как ще я накарам да влезе в Светлината. Трябваше да проб­вам по принципа на опита и грешката. Отначало сътво­рих Светлината и я посочих.

– Отиди да видиш! – казах на Гилда. Обаче тя просто седеше и ме гледаше безучастно.

Осъзнах, че Гилда е обучена да приема команди само от собственичката и треньорката си, а те не виждат Свет­лината и не могат да я посочат. Следователно трябваше да измисля нещо. Казах на треньорката да донесе предмет, който Гилда е обучена да носи на собственичката си, но да се погрижи той да е нечуплив. Тя отиде до караваната си и се върна с неизползваем мобилен телефон. Обясни, че често го използва при обучението на кучетата. Посочих къде ще сътворя Светлината. Казах й да остави телефона там и когато й дам сигнал, да изпрати Гилда да го донесе. Надявах се, че тъй като духът на Гилда преди това не бе успял да вдигне дистанционното, няма да се справи и с те­лефона и просто ще остане на мястото, докато затворя Светлината около него.

Планът даде много добър резултат и успях да изпратя духа на Гилда в отвъдното. Според семейството и треньор­ката – Бъди бил объркан още няколко дни. Но щом осъзнал, че е сам в задълженията си, започнал да ги изпълнява и се превърнал в предано куче, на което може да се разчита.

Разбира се, убеждението, че духовете се държат по­добно на живите животни, не ме успокоява или улеснява ни най-малко. Тъй като дълги години съм работила с кучета, бях повече от сигурна, че ще успея да се справя с духовете на повечето, но понеже у дома имах котка, се ужасявах, че все някога ще ми се наложи да изпратя и котешки дух в Светлината.

Когато най-после срещнах такъв дух – в къща, в която малко котенце бе придобило зависимо поведение, макар че бе единственото животно там, – имах късмет, защо­то присъстваше и дух на човек. Макар жената никак да не обичала котки приживе, неохотно се съгласи да вземе котешкия дух със себе си в Светлината – за голямо облек­чение на тероризираното котенце, което не изглеждаше тъжно, че ще се раздели с „другарчето” си.

Оттогава започнах да използвам същата тактика, щом бе възможно. Това просто е най-лесният начин да на­караш духа на животно да прекоси светлия тунел. За щас­тие има доста места, за които съм сигурна, че приютя­ват духове и на хора, и на животни. Например сградите на пожарните команди често се обитават от духовете на загиналите огнеборци и тези на далматинците, които са им помагали да извеждат навън хората, хванати в ка­пана на пламъците. Често духът на огнебореца е повече от щастлив да вземе със себе си в Светлината и този на преданото куче. А на хиподрумите срещам услужливите духове на коняри, готови да вземат със себе си в отвъдно­то духовете на състезателните коне.

Защо животните остават

Вярвам, че много духове на животни остават на земя­та от чувство за преданост. Повечето от тях остават при човек, когото обичат, или в дом, който им е познат и където са били щастливи. Други, особено тези на куче­тата, остават, защото искат да бъдат утеха за хората.

Знам, че моят любим пудел Мейджър остана с мен и след смъртта си, макар че всичките други кучета, с които бях участвала в изложби, преминаха в отвъдното.

Някои животни остават, за да предложат защита. Когато участвам в радиопредавания, често ми се обаж­дат шофьори на камиони, които слушат предаването на живо. Повечето от тях са срещали „животните от магистралата”, както ги наричам аз. Тези духове са обик­новено бели кучета, макар да съм чувала от хора, че са срещали също мечки и койоти. Шофьорите обясняват, че шофират по някое тихо и усамотено място от магист­ралата и изведнъж пред тях изниква огромно бяло куче -обикновено когато наближават билото на хълм или са в началото на остър завой. Те натискат силно спирачките, за да не ударят животното, и продължават да шофират изключително внимателно. И тогава – почти винаги, виждат пред себе си човек, застанал отстрани на шосе­то, катастрофа или спрял автомобил. На шофьорите им се струва, че животното се е появило, за да ги предупре­ди за опасността.

Обаждат ми се също хора, които нямат домашни лю­бимци у дома, но се будят внезапно посред нощ от бясно­то лаене на куче или от усещането за котешка лапичка на бузата си. Вече напълно будни, имат ясното усещане за надвиснала беда – например пожар или сериозно болен член на семейството.

Срещала съм и духове на животни, останали на земята заради чувството за нещо недовършено. Виждала съм духо­ве на състезателни коне да продължават да тренират на пистата всяка сутрин и дори да участват в надбягвания с живите коне. В заключение мога да кажа, че както при хо­рата, личността на животните определя дали духът ще остане на земята, или ще премине в отвъдното.

Как да разпознаем присъствието на животински дух

Като посетя място, където витае дух на животно, хората често ме питат: „Защо моето куче/ котка/ канарче не усеща духа?”. Опитът ми показва, че животните много приличат на хората в това отношение. Животните забелязват духовете и на хората, и на себеподобните си. И реагират по същия начин както ако живо същество наруши територията им. Те са също така по-чувствителни към слабите промени в температурата, които могат да възникнат около духовете.

Както при хората, някои животни усещат по-ясно енергията на духа. Има животни, които ще забележат влизането на духа в дома, но ако се преместят заедно със семейството на място, където вече живее дух, ще се държат така, сякаш това е негова територия. В тази ситуация животните като цяло няма да обърнат внимание на духа, освен ако той не започне да ги тормози -да ги рита, да защипва опашките им с вратата, да ги настъпва по лапите или пък да ги затваря в някоя стая.

В зависимост от вида на домашния ви любимец, можете да забележите различни модели на поведение – духовете на животните определено влияят на поведението на живите животни. Например котката ви може да спи спокойно на някое слън­чево местенце от дивана, а после изведнъж да се събуди и да започне да следи нещо, което се движи по пода и дори по тавана. Ако сте в стаята, дори да проследите погледа й, едва ли ще забележите нещо. Може да предположите, че е видяла просто някакво насекомо или паяк. Но в девет от десет случая, ако се приближите до мястото, в което тя е втренчила поглед, няма да откриете нищо.

И кучетата, и котките могат да избягват определено място в стаята. Могат изведнъж да се заковат на място, да се обърнат рязко или да заобиколят. Но ако духът, бил той на животно или човек, не е преднамерено зъл и не ги заплашва, те обикновено го приемат съвсем спокойно.

Вредни ли са духовете на животни

Тъй като са малки, духовете на животните нямат нужда от толкова много енергия, колкото тези на хо­рата. Общо взето, ако в дома ви живее дух на животно, той няма да ви безпокои особено. В много случаи хората, които усещат присъствието на духовете на любимите си животни, казват, че това ги успокоява. Такива духове обаче могат да раздразнят другите животни в къщата и да причинят известни проблеми. Трудно е да възпиташ на дисциплина домашно животно с лошо поведение, особено без да го виждаш!

По времето, когато двамата с Тед организирахме из­ложби за кучета, се бях сприятелила с Бари, който бе пос­тигнал забележителни успехи като дресьор. Той демонс­трираше на клиентите качествата на различните поро­ди. Бе стопанин на доста оживен „пансион” за кучета в щата, където живееше, и не рядко приютяваше там двай­сет или трийсет от кучетата на клиентите си. За първи път го забелязах да върви по подиума с великолепна пъстра датска хрътка. Името на кучето бе Граф, то обожаваше Бари. Между двамата съществуваше връзка, която ги пре­връщаше в зрелищна двойка на подиума. Извън подиума Граф бе тромав и несръчен като малко кученце. Като се имаха предвид огромните му размери, той оставяше след себе си хаос, където и да отидеше.

Не бях виждала Бари известно време, докато не се за­сякохме на една изложба за кучета близо до дома му. Той ни покани да му гостуваме. Предложи да пренощуваме у тях, а кучето ни – в „пансиона”. Обратното пътуване щеше да е дълго, затова приехме предложението му. Попитах за Граф и с мъка научих, че е умрял преди няколко месеца. По-рано, на изложбата, не бях забелязала да го придружава духът на Граф, затова предположих, че е преминал в отвъдно­то. Но когато отидохме до „пансиона”, за да заключим кучетата за през нощта, Бари подхвърли нещо странно. Каза, че се надява те да останат заключени до сутринта. Полюбопитствах какво иска да каже, а той отговори, че напоследък всяка сутрин заварва пълен хаос в „пансиона”. Хавлиите били разпръснати по пода, играчките на чети­риногите – разхвърляни навсякъде, храната била изсипана, а повечето от кучетата – изтощени, сякаш цяла нощ са били на парти.

– Най-странното е – добави Бари, – че преди да си тръгна нощем, проверявам поне два пъти дали вратите са заключени. Когато се върна на сутринта, те отново са заключени. А навсякъде цари хаос. Нямам ни най-малка представа кой е виновникът за това.

Aз имах, но не казах нищо, докато не влязохме в „панси­она”. Сами се досещате какво видях – духът на Граф сто­еше до масата, върху която подсушаваха и вчесваха куче­тата, вдигнал върху нея предните си лапи. Бе висок почти колкото мен, а като видя Бари, замаха усилено с опашка. Нямах никакво съмнение защо хавлиите се озовават на пода всяка вечер.

Отначало Бари не ми повярва, че духът на Граф е там.

– Невъзможно – каза той. – Граф не бе с мен, когато умря.

Попитах го кога са започнали проблемите в „пансиона” му и той си спомни, че е станало преди три седмици, кога­то се върнал от изложба на кучета, проведена в друг щат. На въпроса ми дали се е видял със собствениците на Граф на тази изложба, Бари отговори положително. Били взели със себе си един от потомците на породистата датска хрътка, за да видят потенциала му.

– Дори отбелязахме колко много кученцето прилича на Граф – млъкна и дълго ме гледа втренчено.

Aз просто казах:

– Той наистина е тук.

Бари безкрайно обичаше Граф, но нямаше начин духът да остане в „пансиона”. След като ми даде една от люби­мите стари играчки на своя любимец, той печално про­следи как сътворявам Светлината и хвърлям играчката вътре. Граф замаха щастливо с опашка и скочи след нея.

Тъгата на Бари бе очевидна, но не можеше да се отрече и облекчението, което изпита на следващата сутрин, ко­гато в „пансиона” цареше ред, а кучетата спяха спокойно.

Понякога присъствието на животински дух може да застраши и хората, и животните. Тъй като живея близо до Кентъки, често ме викаха на състезателните писти по хиподрумите там, за да прогоня духовете на жребци­те, които заплашваха другите коне и хората около тях. Духовете на конете, решили да участват в състезанието, разсейват истинските животни или ги плашат до такава степен, че стават опасни за околните. Повикаха ме на една малка писта, където ставаха надбягвания с миниатюрни карети, след няколко зрелищни сблъсъка станали там. Успях да изпратя в отвъдното духовете на няколко коня и техните ездачи и така да направя пистата по-безопасна за живите.

Първите си опит с духове на коне дължа на наши приятели, които отглеждат и тренират чистокръвни жребци. Един ден по време на разговор, Еди спомена, че нейният кон Лола, започнал да се държи странно на сутрешната тренировка. Еди ме помоли да отида на пистата и да го погледам как препуска.

Дотогава нямах никакъв опит с коне, но когато оти­дох в Чикаго, бях очарована от атмосферата на хиподру­ма. Нека ви кажа, тези места просто гъмжат от духове. Там обикалят духовете на коняри и треньори, много от които са прекарали практически целия си живот по със­тезанията; на жокеи и на комарджии; както и на заклети зяпачи, които още от ранни зори се подреждат покрай перилата, наблюдават тренировките на конете и се об­залагат за възможностите им. И, разбира се, там са и ду­ховете на конете.

Като се има предвид колко много енергия се отделя на всяка състезателна писта в света, мога да разбера защо са така привлекателни за непреминалите в отвъдното духове. Не съм изненадана също от количеството енер­гия, която притежават духовете там – достатъчно да повлияят на всекидневието в конюшните и пистите. От друга страна, такова стълпотворение на духове, човешки и животински, може да предизвика сериозни и дори ужася­ващи проблеми. Очаквах да чуя много и различни истории за лош късмет и не бях разочарована. Жокеите не спираха да разказват за здравословни проблеми и неочаквани нара­нявания, а конярите посочваха местата в конюшните и по пистите, където конете гарантирано проявявали необяс­ними капризи. С изненада научих, че макар и толкова едри, състезателните коне са безкрайно нежни и раними създа­ния. Те могат лесно да заболеят от дихателни болести и за нещастие, точно както и при хората, присъствието на духовете може да влоши здравословните им проблеми.

Не знаех какво трябва да търся, когато отидох да видя Лола, но се досетих веднага щом видях духовете на коня и жокея, които се присъединиха към другите на старта. Стартът на Лола бе силен, но не след дълго духът на коня тичаше редом с нея. Видях духа на жокея да замахва с кам­шика и Лола да отстъпва встрани. Движението бе едва доловимо, но достатъчно друг кон да се стрелне край нея и да финишира първи.

Разказах какво съм видяла на приятелката си Еди и на съпруга й Кен и те потвърдиха подозренията ми. Да размахаш камшика към друг кон е сериозно нарушение – крач­ката встрани, направена от Лола, можеше да предизвика сблъсък с другите състезателни коне. Попитаха ме как мо­жем да решим проблема.

Имах идея, но трябваше да разговаряме с треньора на Лола. Гейб бе привлекателен ирландец. Усетих, че той също има своите подозрения. Обаче когато се опитахме да му обясним, че духовете на кон и жокей пречат на любим­ката му да печели надбягванията, доби доста недоверчив вид. Едва когато му разказах подробности за духа на жо­кея, който стоеше пред офиса, започна да приема думите ми сериозно. Съобщих му името му и обстоятелствата около смъртта – и ездачът и конят бяха паднали по време на надбягване. Ездачът бе загинал на място, а по-късно се бе наложило да убият коня, за да му спестят мъките.

Гейб ми позволи да закача малък талисман, пълен със семена от дюля, на юздите на Лола. Тя спечели следващите две надбягвания и той ме покани да го посетя отново в конюшнята. Поставихме такива талисмани на юздите на всички тренирани от него коне, а после той ме помоли да прогоня духовете от конюшнята и офисите. Направих, каквото можах, но трябва да призная, че уменията ми да се справям с духовете на коне, може би не са толкова добри. Успях да убедя няколко от жокеите да възседнат жребците и да препуснат заедно с тях в Светлината. Някои от конярите уловиха конете си за юздите и ги поведоха към отвъдното. Обаче един доста буен жребец отказваше да влезе в Светлината, а не можах да убедя нито един от ду­ховете на хора да се приближи до него. Предполагам, че все още е там и участва в надбягванията.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 0+3=?

*