Общуване с отвъдния свят

ЧАСТ I

Вслушване в духовете

ВЪВЕДЕНИЕ

Духът като феномен

– И така… Има ли някой тук сега?

Дженифър Лав Хюит седеше срещу мен и наливаше чай в чашата. Бяхме в кухнята й. Срещата ми с Лав (както предпочиташе да я наричат) трябваше да й помогне да се подготви за излъчването по CBS на първата серия от „Ше­пот от отвъдното”, който по-късно щеше да се превърне в култов сериал. Струваше ми се, че сънувам. Aз, петде­сет и няколко годишна домакиня от Кливланд, седях, пиех чай и си бъбрех с известна актриса в слънчевата й кухня в летния следобед. Бях там, защото персонажът, в който Лав трябваше да се превъплъти, Мелинда Гордън, виждаше останалите на земята духове и можеше да общува с тях. Както и аз.

– Тук има два духа – отговорих.

– И какво ще правим сега? – запита ме Лав. Знаехме, че ще работим заедно по проекта „Шепот от отвъдното”, но се срещахме за първи път. Тя ме гледаше внимателно.

– Можеш да им задаваш въпроси – казах. – А когато по­желаеш да си тръгнат, ще сътворя Бялата светлина, за да могат да преминат в отвъдното. И те ще изчезнат.

Като повечето хора, с които съм работила, Лав ме засипа с въпроси – както към мен, така и към духовете, с които споделяше дома си. И макар да не виждаше и да не чуваше призрачните си съквартиранти, аз ги виждах така ясно, както виждах нея. Те пък бяха повече от щастливи, че могат да разговарят с мен.

– Кажи ми, кой е тук? – запита тя.

– Една жена – отговорих аз и махнах с ръка към врата­та. – Твърди, че е бившата съпруга на Лон Чейни-младши.

Лав се стресна.

– Някога тази къща бе собственост на Лон Чейни-младши! А ти откъде знаеш това?

Не ме изненада любопитството й. Задавали са ми този въпрос буквално стотици пъти. Хората сякаш подозират, че предварително са ми били известни различни подроб­ности от живота им. Всеки път търпеливо им обяснявам, че не съм медиум. Не мога да чета мисли, нито да виждам бъдещето. Мога само да им предам това, което ми казват духовете. Обясних го и на Лав.

– Добре тогава, питай я дали харесва пеенето ми – каза Лав с широка усмивка.

Въпросът ми се стори странен. Обаче като погледнах духа, видях, че той също се усмихва.

– Тя се шегува с теб – информира ме духът. – Пее пре­красно. Правила е дори студийни записи, които са се про­давали добре…

Лав зададе още няколко въпроса, побъбрихме си малко, духът призна, че е готов да премине в отвъдното, и аз му помогнах да си тръгне от този свят.

След това Лав запита:

– Кой друг е тук?

Поколебах се. Дългогодишният опит ми подсказваше, че следващата среща няма да е приятна като неангажиращия ни разговор с бившата мисис Чейни. Обаче работата ми ме е научила да не давам мнение, ако изрично не са ме помолили за това.

– Един млад мъж – отговорих.

Духът, вероятно около трийсетгодишен, с добре подстригана светлокестенява коса и атлетично телосложе­ние, се бе отпуснал безочливо в ъгъла. И ме гледаше с пог­лед, който далеч не бе дружелюбен.

Лав отново имаше много въпроси. Обаче този път те бяха точни и следваха бързо един след друг. Когато хората ме молят да разговарям с духовете, обитаващи домовете им, това понякога прилича на играта „Двайсет въпроса”. Как се казваш? На колко си години? Къде живееш? Какво причини смъртта ти? Хората притежават естествено любопитство, а и са много по-смели, когато разговарят с някого, когото не могат нито да видят, нито да чуят, но който дели дома им с тях и е свидетел на ежедневните им занимания понякога в продължение на години. Ако изпад­нат в същата ситуация на коктейлно парти например, вероятно щяха да побягнат панически.

Тъй като духът изглеждаше горе-долу на нейните години, Лав искаше да узнае дали нямат нещо общо. Исто­рията ставаше все по-интересна в процеса на разговора. Мъжът призна, че двамата са учили в една гимназия. Той обаче бил в по-горните класове… Каза, че се възхищавал от работата й. Можел да назове всички филми и телевизи­онни програми с нейно участие. Загинал при автомобилна катастрофа. Колкото повече разговаряхме, толкова по-го­лямо смущение изпитвах. Той отговаряше искрено, но с на­смешка. Ако го познавах приживе, щях да го определя като особняк. Но с мъртвите е различно.

Лав очевидно се чувстваше неудобно като мен. Извини се за няколко минути, а когато се върна в стаята, израже­нието й беше замислено.

– А дали ме гледа, когато съм под душа? – изтърси тя.

Господи“ – помислих си. Знаех отговора още преди да съм задала въпроса. Присмехулна усмивка се разля по лицето му и духът отговори, че, естествено, познава добре голото й тяло. Aз не си направих труда да възпроизведа въодушев­лението в отговора му, а просто кимнах.

– Tози е извратен тип! – Лав беше потресена, макар да се насили да се засмее на ситуацията. Вече я бях уверила, че повечето духове не могат да докосват хората и да им нанасят вреди.

– Така е – съгласих се.

Очевидно беше време този любопитко да се устреми към Светлината.

– Не искаш тя да те мисли за извратен тип, нали? – запитах.

Духът трепна. Очевидно бях успяла да докосна най-интимната му струна.

– Сега, когато тя знае как се забавляваш, със сигурно няма да ти е толкова забавно, нали? – продължих.

Раменете му хлътнаха. Разбрах, че няма да спори с мен. Сътворux Бялата светлина и видях как влиза в нея.

– Отиде си – казах на Лав.

Макар обстоятелствата, при които разговарях с духовете да бяха специални, не намирах нищо забележително в самите срещи. Както вече казах, приемах за факт онова, което духовете споделяха с мен. Вече петдесет години се занимавам с това и съм разговаряла с толкова много духове – почти всичките непознати за мен – че не мисля повече за тях след като преминат в отвъдното.

Тъй като приемам за даденост тази своя способност, понякога забравям, че малцина я притежават.

На следващата сутрин седях в конферентната зала на филмовата компания „Парамаунт”. Това бе първата среща на сценаристите и звездите от сериала. Знаех, че много от сценаристите са скептични по отношение на работа­та ми. По-късно през деня всички те, дванайсет на брой, продуцентите, Лав и моя милост щяхме да се качим в автобус и да обиколим няколко къщи „на лов за духове”, за да ме видят как работя.

Предвидената обиколка не ме смущаваше. Свикнала съм със скептицизма на хората. Всъщност, не му обръщах никакво внимание. Няма нужда да убеждавам когото и да било, че мога да общувам с духове. Ако вземах присърце мислите и постъпките на всички, през последните петдесет години щях да живея в непрекъснат стрес. Но сега, когато разгова­рях за работата си с дванайсет холивудски сценаристи, които най-вероятно бяха чували какви ли не фантасмагории за мен, усетих, че ще бъде по-добре, ако ги накарам да ми повярват. Въпреки това се заклех да се придържам към моята собствена философия: „Това е, което правя. Можете да вярвате или не, както желаете.” Такива мисли се въртяха в главата ми, когато в конферентната зала влезе Лав.

– Чух, че вчера в дома ти е имало чистка на духове – каза ехидно един от водещите сценаристи, очевидно очак­вайки остра забележка от нейна страна.

Но вместо това, Лав разказа какво се бе случило пред­ния ден – за двата духа, единият от които бе любопитен и извратен тип. Сега вече знам, че повечето хора преуве­личават, когато предават на трети лица своите истории с духове, обаче Лав просто се придържаше към фактите. След това застана зад мен и сложи ръце на раменете ми.

– А за останалото Мери Ан дори не знае – съобщи. И разказа на сценаристите какво се бе случило след моето заминаване.

Както можете и сами да се досетите, не преставала да мисли за извратения тип. И се обадила на някои свои стари приятелки от училище.

– Името ми звучи познато, но не мога да си го спомня съвсем точно – обяснила им.

По-късно през нощта й се обадила приятелка. Казала й, че успяла да открие човек, който познавал духа. Натрапилият се дух не бе споменал в разговора си с мен, че когато починал, живеел в мазето на родителите си. Като влезли да разчис­тят стаята, която обитавал, семейството и приятелите му открили, че снимките на Лав заемат цяла една стена.

Има си обяснение за случилото се, помислих си, а всички останали гледаха втренчено Лав. Маниакът буквално я е дебнел, докато е бил жив. И колко по-лесно му е било след смъртта!

– Поне вече няма да вършее в кухнята ми – пошегува се Лав и напрежението в стаята се изпари.

По-късно същия ден разговарях с духове в различни къщи, избрани от продуцентите. И макар сценаристите да ми зададоха милион въпроси – те между другото зада­ват повече въпроси от детективите, а аз често работя с представители и на двете професии, – вече не показваха толкова явно скептицизма си. Поне не и докато бяха с мен в къщите.

Независимо дали долавяме присъствието им или не, ду­ховете винаги са били и ще бъдат сред нас. Те са част от моя живот още от ранното ми детство. Вярвам, че в наше време повечето хора приемат съществуването на духове­те за реалност. Тези, които усещат, че нещо не е наред в домовете или офисите им, намират моя уебсайт и тър­сят съвета ми. Макар че никога не съм разгласявала с какво се занимавам, хората предават историите от уста на уста и в резултат получавам безброй телефонни обажда­ния на шестте телефонни линии, инсталирани в дома ми. (Съпругът ми ги нарича „свръхестествените линии”.)

Всъщност мълвата стана причина да получа работа като консултант в сериала „Шепот от отвъдното”. Пре­ди около четири години ми се обади жена, която се представи като сътрудник на Джеймс Ван Прааг. Разбира се, знаех кой е Джеймс – един от най-известните медиуми на нашето време. Той обаче не вижда останалите на земята духове и не може да разговаря с тях. Той общува с духовете от отвъдното и с онези, влезли в Бялата светлина. Знаех за книгите, които бе написал по въпроса, както и за еже­дневното му телевизионно шоу и уверих Кели, че ще ми бъде приятно да разговарям с него.

Бях поласкана, че Джеймс е чувал за мен. По онова време аз самата бях публикувала няколко книги, а в кливландските вестници от време на време се появяваха статии за нещата, които правя – обикновено в навечерието на Вси светии. Обаче по-голямата част от хората, които ми се обаждаха, бяха научили от роднина или приятел как с моя помощ домовете им са се освободили от духове, или бяха присъствали на някое погребение и бяха станали свидете­ли как съм помогнала при вземането на важни семейни ре­шения или при изглаждането на спорове и недоразумения.

Семейство от Оклахома се беше обадило на Джеймс, че в дома им витаят духове, и той ме покани да посетим семейството за участие в телевизионното му шоу. Бях щастлива да помогна. Пристигнахме и домакините ни приеха сърдечно, макар и да се стъписаха от големия брой оператори и техници, които изпълниха уютното им и добре подредено ранчо. Обиколих къщата, преди да започнат снимките. Бях участвала в доста телевизионни пре­давания и познавах добре рисковете на живото предаване. Ако духът откажеше да говори или пък информацията, ко­ято би споделил, не беше подходяща за широка публика, аз трябваше да съм подготвена предварително.

В къщата видях общо пет духа, което не бе изненад­ващо, като се имаха предвид проблемите, за които се­мейството съобщаваше. Чековата им книжка непрекъсна­то изчезвала; двамата им сина постоянно боледували от бронхити и често влизали посред нощ в стаята на роди­телите си и се оплаквали, че просто не могат да заспят. Майката се ядосвала много, когато намирала скъпите играчки на децата изпочупени, а всяко от момчетата се кълняло, че няма нищо общо с това. Твърдели, че и те са ги заварили в такова състояние.

Включиха камерите на запис, а аз се заех с обичайните си действия. Запитах духовете как се казват, на колко са години и откъде са. Родителите искаха да разберат пове­че за духа, който според тях бе въображаем приятел на по-малкия им син. Другото момче стоеше малко встрани от групата. Веднага забелязах, че нещо го тревожи.

Малките деца имат забележителна способност да виж­дат или усещат заобикалящите ги духове. За някои от тях те – особено ако са духове на деца – се превръщат във „въоб­ражаеми приятели”, които чупят играчките им или ги ка­рат да изглеждат така, сякаш си говорят сами. У други деца тези „нереални хора” предизвикват истинско безпокойство.

– Мъжът с ватираната риза, който понякога се явява в стаята ти, те плаши, нали? – заговорих директно на по-голямото момче. То кимна и избухна в сълзи. Изгледах гневно въпросния дух – млад мъж с разчорлена коса и ватирана риза. В отговор той ме изгледа намусено, което ясно издаде характера му приживе. Обаче независимо дали са мрачни или зли, духовете изобщо не могат да ме уплашат.

Обърнах се отново към момчето.

– Не се тревожи. Обещавам, че ще си отиде. Още утре няма да е вече тук.

Вярна на думата си, сътворих Бялата светлина и, един по един, всички духове напуснаха къщата, включително духът от съседното имение, дошъл „на гости” да види защо са се събрали толкова много хора. Той бе щастлив, че може да се възползва от възможността да се освободи от окови­те, които го приковаваха към земното съществуване.

След като заснехме заедно този случай, Джеймс зае мястото сред моите най-близки приятели. Той познава страшно много хора и често ми се обажда, за да ме свърже със свой познат или колега, който има нужда от помощта ми. Джеймс живее на западното крайбрежие и винаги, когато пътувам нататък, ме кани на вечеря или на коктейлно пар­ти у някой от многобройните си приятели. И неизбежно в луксозните богаташки къщи, които посещаваме, се срещат по един-два духа, неуспели да преминат отвъд. Тези духове са чиста енергия и имат нужда от подобна такава, за да съществуват. И, повярвайте ми, с всичките си актьори, режисьори, сценаристи и други творци, Холивуд има достатъчно енергия за тази цел.

Идеята за „Шепот от отвъдното” се роди на едно та­кова парти. Джеймс ме бе поканил на вечеря заедно с още няколко негови приятели. Домакините – тя, известен фил­мов продуцент; той, телевизионен сценарист – бяха топли и сърдечни хора. Живееха в очарователна стара къща, коя­то някога била собственост на актьора каубой Том Микс. Том не бе там онази нощ, но имаше няколко други духа, кои­то ни правеха компания. Храната изглеждаше прекрасно, но за щастие не бях гладна. Отдавна се бях научила, че ако съм поканена на вечеря, е по-добре да хапна нещо малко вкъщи, преди да изляза. Защото, щом седна на масата, веднага ме затрупват с въпроси и почти никога нямам възможност да опитам гозбите, които домакинята е приготвила!

Въпросната вечеря не правеше изключение. Информи­рах домакините за разочарования дух на писателя, който прекарва цялото си време в кабинета на съпруга.

– Това обяснява защо не можете да се спрете на под­ходяща сцена за историята, по която работите. Решили сте, че действието трябва да се развива в планината. А призракът смята, че ще бъде по-добре да изберете плажа. Домакините ме гледаха със зяпнали уста.

– Тук има и друг дух – продължих. – Женски дух старинната тоалетка, която сте купили наскоро. Онази с огледалото. Жената смръщи вежди.

– Нямаме такава тоалетка вкъщи.

– На долния етаж е – каза ми духът.

– Тя казва, че е на долния етаж – повторих.

Другата двойка, която седеше около масата, ахна.

– Ние живеем на долния етаж! – възкликна жената. – И наскоро купихме на търг стара спалня. Към нея има и тоа­летка с огледало!

Не бях изненадана. Духовете често се привързват към вещи – например мебели, които са имали значение за тях, бижута или скъпи автомобили. Вероятно решават, че щом не могат да ги вземат със себе си, то поне няма да ги изпускат от поглед.

Вечерта измина бързо. Опитвах се да хапна от десерта, докато отговарях на нестихващите въпроси за духовете на къщата и за другите, които бях срещала през годините. Когато двамата с Джеймс решихме да си тръгнем, домакините ни изпратиха до вратата.

– Опитът ви е удивителен. – каза мъжът – ще стане страхотно телевизионно предаване.

Тогава не се замислих особено. Когато бях в Калифорния, много хора ме уверяваха, че от историите ми с духове ще се получи чудесно шоу. Но си остана само като идея. Затова, когато след няколко седмици ми се обади Джеймс и ме помоли веднага да отида в „Старбъкс” на ъгъла на „Холивуд” и „Вайн”, за да се срещна с продуцента Джон Грей, не хранех големи надежди.

Стигнах до „Старбъкс“ и осъзнах, че съм забравила да запитам Джеймс как изглежда Джон Грей. Знаех само, че е от Ню Йорк, а не от Калифорния. Съпругът ми Тед бе дошъл на срещата и когато видях високия и слаб мъж в черно яке, който крачеше пред заведението, изпратих Тед да провери дали наистина бях успяла да разпозная нюйоркчанина в калифорнийската тълпа. Да, бях. Срещата ни продължи три часа. Просто разка­зах на Джон какво правя и той започна да ми задава въпрос след въпрос. Първото, което ме запита, бе къде може да открие духове.

– Не се налага никъде да ходим – казах. – И тук има ду­хове. Дори в този момент.

– Тук, в „Старбъкс”? – каза той и се огледа.

– Да, – потвърдих аз.

Разказах му за духа на старицата, която бях наблюдавала преди той да се появи. Тя стоеше близо до привлекателен млад мъж, който много приличаше на нея, и аз бях сигур­на, че е неин син. Всеки път, когато през вратата минеше красива жена, майката правеше всичко възможно да нака­ра сина си да погледне. Разбира се, той обръщаше внима­ние най-вече на смартфона си и нейното разочарование се засилваше всеки път, щом потенциалната й снаха си тръгваше, без да бъде забелязана.

После му разказах за духа на стария мексиканец, който стоеше зад бара заедно с бармана. Той докосваше всички бутони на кафе машината и предизвикваше такъв хаос, че накрая бедното момче, което изпълняваше поръчките за кафе, бе на път да си изгуби ума.

Джон просто ме слушаше и наблюдаваше как момчето изпуска чаши и разлива горещото мляко и еспресото. Ако сте гледали пилотния епизод на „Шепот от отвъдното”, ще си спомните, че и двата духа бяха част от първоначал­ния сценарий.

Тръгнах си след срещата с мисълта колко интересен бе разговорът с Джон. Не очаквах обаждането на Джеймс няколко часа по-късно. Каза ми, че Джон е решил да прави сериал за жена, която общува с духове.

Започнах да пътувам често до Калифорния, за да рабо­тя със сценаристите на сериала, и свикнах да прекарвам времето си сред декорите или в звукозаписното студио. Духовете могат да всяват хаос и разруха, особено когато става въпрос за електрически инсталации или дори най-обикновени крушки. Трябваше само скъпата техника да за­сече или някоя лампа да гръмне и да засипе актьора с пар­ченца стъкло, и веднага започваха да ме молят да изпратя духовете в отвъдното, където им е мястото.

Човек лесно може да се главозамае след известно време в Холивуд. Навсякъде, накъдето погледнеш, виждаш позна­ти лица от филмите и телевизията. Още преди да се усе­тиш, се надяваш да срещнеш любимите си знаменитости в „Старбъкс” на ъгъла. Не бях по-различна. Всеки път, кога­то проверявах за духове някое филмово, звукозаписно сту­дио или дори склад, се надявах да срещна звезда от величи­ната на Джеймс Дийн или Елвис. Но повечето пъти срещах треторазредни статисти и стари техници, които прос­то не можеха да се откажат от любимата професия.

Участието ми в „Шепот от отвъдното” промени не­щата около мен. Увеличи се броят както на хората, кои­то ми вярваха, така и на тези, които злословеха по мой адрес. Едва ли ще ви изненадам, като ви кажа, че съм голям почитател на сериала. Образът на Мелинда Гордън е оча­рователен, но все пак земен, а духовете, които тя среща, са нееднозначни и интересни. Но може би ще бъдете разочаровани, че не намирам собствената си работа за тол­кова драматична. Виждам се и разговарям с духове почти всеки ден и, честно казано, ако всяка среща бе заредена с драматизъм, щях отдавна да съм на предела на силите си. Истината е, че във всеки един успешен телевизионен се­риал трябва да присъстват в определени пропорции ужасът, сексът и драмата. Това е забавление, а не реалният живот все пак.

Общуването с духове е част от моя реален живот и нещо, което правя още от дете. Имам наистина богат опит в това. Един от продуцентите на сериала, ядосан от реакцията ми при вида на гримирания като призрак актьор, предложи да напиша книга, за да съм сигурна, че хората ще получат обективна представа за нещата.

Идеята ми хареса, макар и да бе родена в пристъп на гняв. Кръвта може и да не капе от стените, а таванът може да не е сборище на привидения, но истината е, че ду­ховете са навсякъде около нас. А истината често е по-интригуваща от измислицата. Тази книга разказва история­та на живота ми – от годините на ранното ми детство, когато често ходех на погребения с баба, до сегашната ми работа като изследовател на паранормалните явления. Ще ви разкажа истории, в които работех заедно с пред­ставители на реда, със знаменитости, спортни отбори и обикновени хора. И всички те бяха удивени от това, което имаха да им кажат заобикалящите ги духове. Ще обсъдя с вас митовете и реалните факти за духовете. Ще ви кажа още как можете да се справите с тях и да защитите себе си, дома си и семейството си от нежелани посетители.

Откакто се занимавам с паранормалните явления, на­блюдавам как интересът към подобни феномени непрекъс­нато нараства. Наравно с това обаче съществува и много погрешна информация. Има неща, които всеки трябва да знае, за да се предпази, и аз съм готова да ви разкажа за тях. В главите, които следват, ще споделя с вас забележи­телни истории от кариерата си и ще ви дам практични съвети, които ще ви помогнат да съжителствате мирно със духовете пресичащи пътя ви всеки ден.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 2+4=?

*