Дорийн Върчу: ПОСЛАНИЯ НА ДЕЦАТА ОТ РАЯ

ПОСЛАНИЯ НА ДЕЦАТА ОТ РАЯ

Няма нищо по-трагично от това, да кажеш „сбогом” на детето си, но душите на децата са живи в рая и водят там щастлив и осмислен живот. В продължение на няколко години ограничих частната си практика по ангелска терапия до безплатни сеанси с родители на починали деца. Научих много неща от разговорите си с душите на тези млади хора от отвъдното.

Загубата на дете предизвиква най-силното чувство за вина в сравнение с всичко друго, което съм срещала в практиката си. Повечето родители са обезумели от скръб и се питат дали са могли да предотвратят нещастието – или дали по някакъв начин не са предизвикали смъртта на детето си. Терзаят се от мисълта „Само ако бях…”: „Само ако бях забранил на Ейми да шофира онази нощ”, „Само ако бях обръщала повече внимание на Дан, когато ми казваше, че е нещастен”, или „Само ако бях по-строг и не бях позволил на Джейкъб да излиза толкова късно.”

Разбира се, ако се измъчвате така, няма да върнете детето си. Бих искала да споделя някои неща с вас с надеждата, че ще ви стане по-леко на сърцето.

  • Децата гледат на смъртта по различен начин. Петгодишните и по-малките не я виждат такава, каквато я виждаме ние. Затова е толкова трудно да обясним на едно малко дете, че някой от близките му си е отишъл завинаги. „Ама кога ще се върне дядо?”, пита то непрекъснато, въпреки че много пъти сте му обяснили, че дядо е на небето.

Следователно, когато бебетата и малките деца се преселят в отвъдното, те не разбират, че са мъртви. Та нали се чувстват живи и щастливи! Защо всички плачат?, чудят се те. Тъй като не осъзнават, че са мъртви, се втурват да помагат на опечалените роднини, като им носят етерни подаръци, за да ги развеселят. Веднъж провеждах сеанс с една майка, загубила четиригодишната си дъщеря. Жената се разрида безутешно. От духовния свят момиченцето започна да рисува небесни дъги, за да утеши мама. Докато й подаваше рисунките една по една, аз съобщавах на жената какво виждам.

  • Тя обичаше да рисува дъги, когато беше жива, – каза ми майката тъжно. – Знаеше, че те винаги ме караха да се усмихвам.

  • Децата на небето не таят гняв и обида. Никога не съм срещала починало дете /нито възрастен/, което да обвинява другиго за своята смърт. Дори жертвите на насилствена смърт прощават на своите убийци, защото осъзнават, че гневът само ги наранява. Убитият може да помогне на живите да осъдят престъпника, но не заради отмъщението, а за да му попречат да отнеме друг живот.

Абортираните деца не обвиняватродителите си, освен това не осъзнават, че са мъртви. Всъщност душите на децата, които не са се развили като жизнеспособен зародиш и не са били родени поради аборт, помятане или мъртво раждане, стоят край майките си. Такова дете заема „първо място на опашката” за следващото тяло, заченато в утробата на майка му. Затова, ако сте загубили бебе по време на бременността или малко след раждането, а след това сте родили друго дете, има голяма вероятност това да е същата душа. Ако жената повече не зачене, тази душа расте край майка си и й служи като духовен водач. Или душата може да влезе във физическия свят и да се присъедини към семейството по друг начин – чрез осиновяване или като племенник / племенничка.

  • Душата на едно дете може да е много мъдра. Въпреки че телцата им са малки, това не означава, че душите им също са малки, безпомощни или наивни. Затова трябва да имаме предвид, че душата на детето носи известна отговорност за времето на своята смърт. В Том 1 от „Курс по чудеса” се казва: „Никой не умира, без да е дал съгласието си.” Моят личен опит ме е убедил, че това е вярно. Разпитайте някой лекар или медицинска сестра и те ще ви разкажат за хора, починали от леки болести, защото така са пожелали. Освен това ще ви изброят обнадеждаващи случаи с пациенти, които са решили да живеят, въпреки че всички клинични показатели са показвали обратното.

Колкото и да ви е трудно да повярвате в това, вашето дете може да е взело решение да се върне у дома на небето, преди вие да сте готови да се разделите с него. В книгата си „Ангелска терапия” /на бълг. ез. от изд. Аратрон, София, 2009, бел. прев./ цитирам ангелите, които се чудят защо сме решили, че всички хора трябва да доживеят до 90 години!

Преди зачатието ние решаваме заедно с ангелите и водачите си на някаква да напуснем физическите си тела. Един починал тийнейджър ми каза, че след автомобилната катастрофа ангелите му предоставили избор – да живее или да умре – като му показали последствията и от двете решения. По време на сеанса с него и майка му, той й предаде чрез мен:

Направих ти подарък, като избрах да умра, въпреки че може би не го разбираш. Показаха ми, че ако избера да живея, ще остана инвалид с тежки увреждания. Осъзнах колко ужасно ще е това за теб и за мен и колко непосилно ще бъде във финансово отношение. Разбрах, че този стрес ще засегне твоя брак. Щях да се чувствам безпомощен и виновен, ако бях останал жив! Затова те моля да ми простиш, че избрах да напусна тялото си. Ангелите ми показаха, че колкото и болезнено да е това за теб, ти ще се възстановиш и ще продължиш живота си. Обясниха ми, че ти и татко ще запазите брака си и ще се подкрепяте един друг.

Затова те моля да приемеш моя дар. Моля те, разбери защо направих този избор! По-рано ти винаги си се гордяла с мен, искам и сега да се гордееш с решението, което взех. Повярвай ми, аз съм много, много щастлив тук.

Майката сподели, че когато синът й бил в операционната след катастрофата, лекарят й казал, че жизнените му показатели непрекъснато се променяли. Сякаш си играели на „дърпане на въже” за живота му. „Синът ми влизал в тялото си за малко, после си отивал и пак се връщал.”

Жената обеща да приеме решението на сина си с цялата благословия, на която е способна. Посъветвах я да потърси групова терапия за хора, изгубили свои близки, или молитвена група, за да укрепи вярата си, че синът й не е умрял напразно и да знае, че той живее в мир и щастие на небето.

  • Край на страданията. Много родители полудяват от мъка при спомена за ужасните страдания, през които са преминали децата им, преди да починат. Наистина, много хора преживяват непоносими физически болки и неописуем ужас, докато умират. За щастие, по Божията милост са създадени някои защити, чрез които хората могат да изключат съзнанието си, за да не понасят ужасните болки. Човекът припада, отделя се от тялото си /отива със съзнанието си някъде другаде/ или духът се отделя от тялото, преди агонията да е станала твърде непоносима. Установила съм, че представите на родителите са десетократно по-ужасни от страданията, през които реално е преминало детето.

  • Децата никога не са сами на небето. Всяко починало дете е заобиколено от дядовци и баби, лели и чичовци и домашни любимци. Обикновено децата живеят в отвъдното с роднини, които са познавали приживе или с близки, които са били техни духовни водачи. На небето можете да си направите каквато къща пожелаете, така че децата там водят сравнително нормален живот, имат удобни жилища и са заобиколени от любящи роднини и приятели. Никога не съм срещала починало дете, което да е останало само.

  • Повечето млади хора, които са се самоубили, се приспособяват доста добре на небето. Твърди се, че самоубийците отиват в ада и страдат заради „греха” си – това е мит. Филмът „В какво се превръщат мечтите” с Роби Уилямс като че още повече го утвърждава. /По мое мнение, сценаристът се е опитал да създаде една метафора на самоубийството, но съм разговаряла с много хора, които приемат филма буквално./

На небето гледат неодобрително на самоубийството, защото по този начин се губи едно тяло, което би могло да служи на Светлината. Но никой не осъжда самоубийците и никой не ги изпраща в ада или „на долната земя”. Те могат сами да създадат свой ад, ако изпитват огромна вина, когато осъзнаят каква мъка са причинили на близките си. Но повечето самоубийци, с чиито души съм разговаряла, бързо прощават на себе си и на всички, към които са таили гняв.

Тези хора са заобиколени от ангели и водачи, които се грижат за тях като истински психотерапевти. Вашите молитви също биха могли да им помогнат да се излекуват и да повдигнат духа си. Много често им се възлага да се заемат с нещо като общественополезна дейност – например временно да станат духовни водачи на хора, склонни към самоубийство, и да ги убедят да не посягат на живота си.

* * *

Родителската вина като че ли върви заедно с отглеждането на децата. Това ужасно чувство нараства винаги, когато детето се разболее, нарани или умре. Но „Курс по чудеса” напомня, че вината не е форма на любов; всъщност това е маскирано нападение. Когато чувстваме вина, ние атакуваме себе си и показваме неуважение към свободната воля на другия. Често тя е проява на високомерие в най-лошия му вид, особено ако си внушаваме как сме могли да се втурнем и да спасим ситуацията. Може би да, може би не. Но каква полза да се критикуваме, когато вече е късно? Нашите починали близки, особено децата, искат да бъдем щастливи. А най-прекият път към радостта, който ми е известен, е като служим, използвайки вродените си таланти, естествените си интереси и увлечения.

Нашата работа може да се превърне в жив паметник на починалото ни дете; можем да придадем смисъл на привидно безсмислената му смърт. Например, посадете дърво в памет на детето, организирайте инициативи в помощ на децата, създайте фонд за подпомагане на деца в подобно положение, участвайте в групи за взаимопомощ и говорете пред родители на починали деца за живота и смъртта на своето дете, носете към шофьорската си книжка документ, че сте съгласни да станете донор на органи /непременно уведомете семейството си за това решение/, напишете статия за детето си, наречете звезда на негово име, направете фондация в негова памет. Независимо дали постъпката ви изглежда незначителна или величествена и героична, детето ви ще бъде много благодарно. Освен това сигурно ще се присъедини да ви помага в това начинание.

ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

В следващите няколко глави ще научите за някои методи, чрез които можете да поддържате връзка с любимите си хора чрез духовно общуване. Както видяхме в последните две глави, техните души искат да продължим да водим здравословен, щастлив и смислен живот. А това като че ли е най-добрият жив паметник, който бихме могли да им издигнем.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

* 1+4=?

*