Реймънд Мууди
ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди
ПРEOГОВОР
Преди двайсет и пет години книгата на Реймънд Мууди „Живот след живота" предизвика промяна в световен мащаб на разбирането за смъртта. Изследванията на д-р Мууди постепенно станаха известни по целия свят и немалко спомогнаха за сформирането на модерните представи за това какво ни очаква след смъртта — тунелът, бялата светлина, присъствието на наши отдавна починали близки хора, които ни очакват от „другата страна". Имайте предвид, че преди двайсет и пет години това не бяха обичайните представи, свързани с преживяването на смъртта. Д-р Мууди вдьхнови първото поколение от изследователи, посветило се на научното разбиране за човешкото съзнание и смъртта — изследователи, които на свой ред създадоха нова наука за преживяванията на прага на смъртта. Брус Грейсън, професор по психиатрия в университета на щата Вирджиния, твърди, че след публикацията на изследванията на Мууди пред нас се разкрива „цял един нов свят". Промяната в нашия колективен светоглед беше толкова дълбока, че вече ни е трудно да си спомним културните условия, съществували преди 1975 г., когато се появи първото издание на тази книга.
Преди публикуването на „Живот след живота" терминът „преживявания на прага на смъртта" дори не съществуваше. Лекарите употребяваха наименованието „синдромът на Лазар", намеквайки, че тези преживявания са в резултат на медицинска патология. Пациентите не употребяваха специална дума за случващото се на прага
на смъртта, тъй като най-често си мислеха, че то се дължи на душевно заболяване или на халюцинации, причинени от опиати или от кислородния глад на мозъка. Щом д-р Мууди си даде труд да изслушва хора, преживели сърдечен удар, изучавайки по този начин техните преживявания преди смъртта, нашето общество като че ли колективно възкликна „аха!" и започна да осъзнава, че когато умираме, ни се случва нещо много духовно. Макар че според проучванията на Джордж Галъп 5 % от цялото население е имало преживявания на прага на смъртта, хората избягваха да говорят за тях, страхувайки се да не им се присмеят. Но далеч по-често самите те се съмняваха в истинността на онова, което им се е случило.
Книгата „Живот след живота" имаше огромен успех, защото насочи вниманието ни към два главни проблема на западната цивилизация на XX век: (1) изчезването на колективните обществени митове, свързани с умирането и смъртта; (2) систематичното обезценяване на всичко, свързано с духовната страна на човешките същества. Произведението на д-р Мууди ни напомни, че по самата си същност ние сме духовни същества и фактът, че когато умрем, ни посреща любяща светлина, е доказателство за това. След като умрем, нашият живот не се оценява и интерпретира според това колко пари сме спечелили или според завоювания престиж и общественото положение, а според количеството любов, което сме споделили с другите през живота си. В един период, когато ходенето на църква и присъединяването към традиционните организирани религии са достигнали най-ниската си точка за всички времена, „Живот след живота" отново ни внушава разбирането за важността на духовното във всекидневния ни живот. Много подходящо е това, че първото издание на „Живот след живота" беше представено от Елизабет Кюблер-Рос, пионерка в изследването на смъртта и умирането. Макар че в продължение на хилядолетия хората са възприемали смъртта като естествена част от живота, в края на миналия век настъпи драстична революция в нашите представи, свързани със смъртта. Смъртта стана нещо неестествено, мръсно, медицинско, скрито от обществото. Докато през XIX век повечето хора умираха у дома, към средата на XX век повечето хора умираха в болниците. Агресивните интервенции за спасяване на живота, които медицинската наука направи възможни, доведоха до това, че умиращият губеше достойнството си и контрола върху живота си. В края на XX век дори Американската медицинска асоциация стигна до заключението, че умиращите пациенти са подложени на унизителни и ненужни медицински интервенции, лишаващи пациента от всякакво достойнство в процеса на умирането.
През 19в5 г., когато Елизабет Кюблер-Рос написа своята книга „За смъртта и умирането", смъртта бе нещо, което не се обсъждаше. Умиращите пациенти бяха осъдени на „любящата лъжа". Не им казваха истината за тяхното медицинско състояние, тъй като смятаха, че тя е прекалено травмираща и ще ги лиши от надежда. Социолозите, разбира се, са документирали, че умиращите пациенти в такива случаи винаги са знаели, че ще умрат. „Любящата лъжа" само е спомагала за изолирането на медицинската професия и на обществото от реалността на смъртта.
Д-р Кюблер-Рос си позволи да говори направо на умиращите пациенти за техните чувства. Това породило много силни враждебни настроения сред медицинския персонал в нейната болница в Чикаго. Например една сестра гневно я попитала дали й доставя удоволствие да казва на пациентите, че им остават само няколко сед-
мици живот. Д-р Кюблер-Рос открила, че такива пациенти вече знаят, че им остават само няколко седмици живот, и страдат от самотата и изолацията, наложе-ни им поради нашия обществен страх от смъртта. Макар че д-р Кюблер-Рос отиде още по-далече, като даде свой собствен принос за духовното разбиране на онова, което ни се случва, когато умираме, в своята първа книга тя разглежда само емоционалните фази на смъртта. Те Включват отхвърляне, изолиране, гняв, пазарене, депресия и приемане. Нашето общество се удиви дори на тези трезви наблюдения. Установяването на факта, че умиращите въобще изпитват някакви чувства, като че ли разгневи и вбеси една здравна институция, посветила се на спасяването на живота, а не на улесняването на смъртта. Макар че в средата на в0-те години в САЩ имаше сексуална и политическа революция, смъртта не се обсъждаше като тема, а виденията на умиращите и духовните преживявания на смъртното легло бяха забранена тема.
Измина още едно десетилетие, преди да се появи подходящ климат за публикуването на „Живот след живота". Д-р Кюблер-Рос бе представила „шокиращата" концепция, че умиращите изпитват предсказуеми чувства, свързани със смъртта, и много често дори я приемат. Десет години по-късно д-р Мууди обясни защо. Той доказа с факти, че вместо да представлява просто прекъсване на живота, смъртта е време на духовна динамика с преобразяващи живота прозрения. Същите тези прозрения са трансформирали и нашето общество. Един индикатор за огромното въздействие на „Живот след живота" е публикуването на множество книги с подобни заглавия след нея. Сред тях са „живот преди живота", „живот при смъртта", „живот между живота" и моята любима книга „Елвис след смъртта". „Живот след живота" се е превърнала в културна икона, защото тя откликна на духовната нищета на нашето общество по онова време.
По ирония същата тази медицинска технология, която допринасяше за създаването на деградиращите и унизяващи условия, при които умираха пациентите, ни позволи успешно да съживяваме хора, които да могат да ни разкажат за своите преживявания на прага на смъртта. Към началото на 70-те години медицинската технология бе напреднала до такава степен, че съживяването на пациенти след спиране на сърдечната дейност бе нещо обичайно. Макар че винаги са се разпространявали истории, описващи живота след смъртта, преди наши дни рядко се случваше някой да оцелее след клинична смърт. Благодарение на съвременната интензивна медицина и екипите за Бърза помощ да измамиш смъртта стана нещо рутинно. Д-р Мууди пръв установи, че същите тези пациенти могат да допринесат за проумяването на последните няколко минути от живота.
Влиянието на д-р Мууди върху една първа, а сега и втора генерация от учени, е толкова важно, колкото и самата книга. Преди хиляда години книга от рода на „Живот след живота" не би била необходима, тъй като всички са били запознати с духовните аспекти на умирането. През 1975 г. вече не беше достатъчно да се документира фактът, че умиращите имат видения от друг живот; освен това трябваше да се докаже, че тези видения са реални, а не просто халюцинации на умиращия мозък. Двайсет и пет години по-късно на практика всеки съзнателен изследовател и учен медик, работещ в тази област, смята, че тези преживявания представляват реална и естествена част от процеса на умирането.
Първата генерация от изследователи на преживявани-ята на прага на смъртта включва д-р Кен Ринг, профеcop no психология в университета в Кънектикът, д-p Брус Грейсън, професор по психиатрия от университета във Вирджиния, и невропсихиатъра Питър фенуик от Британския кралски колеж по психиатрия. Те използваха официалните научни изследователски техники и по същество достигнаха до същите заключения като д-р Мууди. Тези и безброй други изследователи доказаха документално, че прежибяВанията са реални, а не резултат от халюцинации или мозъчна патология.
Работата им на свой ред доведе до създаването на втора генерация от учени като мен. В сиатълската детска болница ние проведохме контролирано клинично проучване на преживяванията на прага на смъртта при деца и отново доказахме документално, че тези преживявания представляват реална част от процеса на умирането и не са причинени от опиати или от липсата на кислород в мозъка. Децата, които бяха твърде малки, за да се страхуват от смъртта или да знаят какво е „преживяване на прага на смъртта", разказваха същите истории като възрастните, описани в книгата „Живот след живота".
И което е още по-важно, д-р Джеймс Уинъри от Националния институт по военно дело създаде експериментална техника, с помощта на която преживявания на прага на смъртта могат да бъдат предизвиквани в контролирана среда. Той изучавал пилотите на изтребители, които са на прага на смъртта, когато ги поставят в гигантска центрофуга. Имал за цел да проучи силите на гравитацията, на чието въздействие са подложени пилотите на изтребители, когато летят на високоскоростни реактивни самолети. Така открил, че тези пилоти имат преживявания на прага на смъртта, когато са подложени на натоварванията в центрофугата. Вълнуващо е, че д-р Мууди, психиатър от Джорджия, д-р Уинъри, хирург от военновъздушните сили, и аз, педиатърът от Сиа-тъл, работейки независимо един от друг, стигнахме до
едни и същи заключения за преживяванията на прага на смъртта.
Когато излезе първото издание на книгата на д-р Мууди, учените медици се изсмяха и отрекоха преживяванията на прага на смъртта, приемайки ги за халюцинации. Двайсет и пет години по-късно науката е на страната на д-р Мууди. Не се сещам за нито един учен изследовател от основните направления в науката, който да не е стигнал до подобни заключения. През последните седем години в научната литература имаше три основни прегледа на преживяванията на прага на смъртта и всички те съвпадат с първоначалните открития на д-р Мууди. Наличието на скептици и на враждебен интелектуален климат, който трябваше да понасят пионери като Елизабет Кюблер-Рос и д-р Мууди, доведоха до днешното положение, при което в най-главните научни списания излизат десетки статии за преживявани-ята на прага на смъртта. Д-р Мууди създаде настоящия климат, при който стотици специализанти получават високи научни степени, изучавайки преживяванията на прага на смъртта. В повече от половината медицински колежи в страната се провеждат курсове по духовните аспекти на умирането.
Днес никой не е подложен на присмех, нито се смята за душевноболен само защото е имал щастието да изпита преживяванията на прага на смъртта. „Живот след живота" доказа документално, че преживяванията на прага на смъртта могат позитивно да преобразят онези, които са ги изпитали. Сдържаният гняв и личностният тип А, които водят до сърдечен удар, като че ли се стопяват под въздействието на духовната светлина, която човекът вижда на прага на смъртта.
Международната асоциация за изследване на преживяванията на прага на смъртта (МАИППС) — организация,
даваща консултации и подкрепа на хората, имали тези преживявания, възприе тези изследвания и това послание и създаде международна организация, допринесла за преобразяването на нашето общество. МАИППС активно насърчава и подпомага научните изследвания. Съществуват стотици поделения на МАИППС в САЩ и още стотици по целия свят. И отново именно Реймънд Мууди и „Живот след живота" директно допринесоха за формирането на организацията.
Самият Реймънд Мууди си остана пионер в тази област през последните двайсет и пет години. Обикновено учените с подобен невероятен принос, какъвто има той с „Живот след живота", почиват на лаврите си и посвещават останалата част от кариерата си на усъвършенстването и разпространяването на оригиналните си прозрения. Ала д-р Мууди заслужено получи катедрата Бигелоу по изследване на съзнанието в университета на Лае Вегас, Небада, и определено работи и в тази област, като същевременно чете лекции пред аспиранти и първокурсници за преживяванията на прага на смъртта и онова, което науката знае за живота след смъртта.
Но кариерата на д-р Мууди след публикуването на „Живот след живота" основно е белязана от по-нататъшните му проучвания в областта на съзнанието. Той си остава в авангарда на научните изследвания и винаги ще бъде с около двайсет и пет години преди всички нас.
През 1995 г. той създаде техника за предизвикване на преживявания на прага на смъртта, без човек да е действително близо до смъртта. Той прилага техника, която подпомага възможностите за контактуване с мъртви роднини и близки хора. Изследвайки произхода на преживяванията на прага на смъртта в дребна Гърция, д-р Мууди преоткри използването на камерата за медитация, наречена „психомантеум", която гръцките лекари са прилагали успешно при лечебните си ритуали. Той създаде свой собствен Театър на ума, както нарече модерния психомантеум, и успешно го изпробва при стотици клинични изпитания. Днес в САЩ съществуват повече от дузина работещи психомантеуми. Независимо от д-р Мууди, психомантеумът е бил открит от руския физик Иван Дмитриев и успешно използван от руския психиатър Олга Каритиди за предизвикване на усещане за излизане от собственото тяло и преживявания от предишен живот.
След преоткриването на психомантеума д-р Мууди продължи да изследва начините за овладяване на преживяванията на прага на смъртта в нашия всекидневен живот. Веднъж ме попита: „Защо трябва да чакаме да умрем, за да изпитаме тези невероятно преобразяващи преживявания?". В настоящия момент той работи върху методи за предизвикване на преживяванията чрез специфични техники на медитиране, неизискващи специалното оборудване на психомантеума. Доста интригуващо е, че чувството за хумор често е важна част от настоящите му изследвания за разбирането и предизвикването на духовни преживявания.
Що се отнася до мен, д-р Мууди директно спомогна за моя принос към проучването на преживяванията на прага на смъртта. За първи път се срещнах с д-р Мууди, когато подготвях научна работа върху изследването на мозъка във Вашингтонския университет. По начало аз се интересувах от въздействието на радиацията и проти-вораковите препарати върху мозъка. Току-що бях публикувал статия за преживяванията на прага на смъртта при деца, основаваща се на случаите, с които се бях сблъскал, работейки допълнително като лекар в интензивно отделение.
Нашият изследователски екип в сиатълската детска болница третираше проучването върху преживяванията
на прага на смъртта като страничен източник, хвърлящ допълнителна светлина върху и без това претоварената ни медицинска работа. Аз нямах трайни интереси в тази област и публикувах първите си студии върху проучването на преживяванията на прага на смъртта главно за да прибавя още един солиден научен труд към творческата си биография. Смятах тези преживявания за „фасциномни", което означаваше, че са интересни, но без всякакво значение.
Срещата ми с д-р Мууди промени всичко това. Той бе прочел първите ми студии за преживяванията на деца на прага на смъртта и пожела да се запознаем. Прекарахме цели три дни в непрекъснати разговори за преживяванията на прага на смъртта. Ясно си спомням, че през този период ме извикаха в болницата, за да върна към живот много тежко ранен пациент. Д-р Мууди ме придружи до болницата и ние продължихме нашата дискусия в кратките промеждутъци, докато се грижех за пациента, а след това — и по пътя обратно.
Той ме подтикна да мисля критично за преживявания-та и тяхното значение за разбирането на природата на човешкото съзнание, фактът, че умиращият коматозен мозък е в състояние да възприема и осъзнава заобикалящата го действителност, както и да си взаимодейства с друга духовна действителност, има дълбоки последствия за разбирането на мозъчната дейност. Той предрече, че именно изследванията ми върху преживяванията на прага на смъртта ще създадат репутацията ми на учен невролог, а не обещаващите изследвания на рака, с които се занимавах по онова време.
Джоузеф Кембъл писа, че образът на смъртта стои в основата на митологията. От своя страна, именно нашите митове ни карат да се чувстваме част от обществото на живите, както и наследници на мъртвите, които са били тук дълго време преди нас и ще бъдат тук
дълго след като нас ни няма. Митовете на човечеството дават смисъл на индивидуалния живот и ни помагат да проумеем събития от рода на смъртта, които не могат лесно да бъдат разбрани с „нормални" средства.
Съвременното човечество е отхвърлило традиционната връзка между смъртта и обществото, съществувала хиляди години. Дори съвременните погребални обичаи отразяват това, наред с въвеждането на ирационалното балсамиране на мъртвите едва преди около сто години. Нашето общество страда от липсата на връзка един с друг и от колективната липса на смисъл в живота ни. Бездомниците, депресираните, наркоманите, алкохолиците, престъпниците и насилниците — всички те дълбоко в душите си страдат от липса на духовна мъдрост.
Книгата на Реймънд Мууди „Живот след живота" отново ни свърза с непреходната мъдрост за смъртта. Ние не просто умираме; смъртта е нещо много по-сложно. Ние умираме в съзнание, с едно по-широко прозрение за тази реалност и по-дълбоко разбиране на собствения си живот. Разбирайки преживяванията на прага на смъртта, ние се свързваме с мъдростта на племенните шамани, с прозренията на Тибетската книга на мъртвите и с произхода на великите религии на света. Книгата на д-р Мууди „Живот след живота" отново ни свързва с нашата собствена духовност, дремеща в нас. Книгата ни дава духовните средства, които ще ни помогнат да разберем собствения си живот. Това е вечна книга, която ще бъде жизненонеобходима и след двайсет и пет години, каквато е била и преди двайсет и пет години.
Мелвин Морз,
доктор по медицина