Пътуване към Светлината
Д–р Джон Лерма
С обич посвещавам тази книга на паметта на баща си – Джон Лерма-Старши и на пралеля си Еладия – „Тиа Лапа“ Родригес, за добротата и безусловната й любов на земята и сега, в царството небесно.
Книгата е посветена с безкрайна обич и на майка ми – Кармен Лерма, и на децата ми – Даниела Лерма, Марк Лерма и Ариана Лерма, прекрасни примери за Божията любов.
Любовта в своята всеобхватност е това, което ни свързва;
Разделя ни единствено страхът;
Раждане, смърт, раждане;
Така протича тази вълнуваща Божествена игра
Д-Р Джон Лерма
Предговор
Често ме описват като човек, кипящ от енергия, и повечето хора са любопитни да узнаят защо съм специализирал хоспис и палиативна медицина. В началото дори семейството ми не можеше да проумее това. Казваха: „Толкова време си се учил да лекуваш хората. а сега искаш да им помагаш да умрат?“. Или: „Защо искаш да прекарваш толкова време с обречени, не е ли депресиращо?“. Изглежда някои хора мислят, че лекарите в хосписи трябва да бъдат сериозни и да говорят ласкаво, но всъщност умиращите не желаят това. Те искат околните да се отнасят с тях както с всеки друг. Искат да се шегувате, да се смеете и вършите щури неща, за да ги развеселите, да ги карате да се чувстват свързани с живота. Умиращите се нуждаят от това радостно отношение, за да разберат смисъла на живота и смъртта и да осъзнаят, че тази фаза от живота трябва да бъде уважавана и ценена като начало на вдъхновяващо пътешествие – пътешествие, което ще ни отведе в обятията на нашия любящ Създател.
В медицинския институт и като стажант се сблъсках с настъпващата СПИН епидемия и бях потресен. Прогнозите за заразените бяха мрачни. По това време започнах да подхождам към умиращите с огромно уважение и много исках да помогна на тези души да завършат живота си с радост, вместо само да се опитвам да го удължавам. Понякога беше мъчително да връщам към живота пациенти, за които знаех, че биха искали да умрат, но не бяха в състояние да изразят волята си. Знаех, че трябва да има по-добър начин да се справя с болестта, защото борбата със зъби и нокти, принуждаваща пациентите да търпят непоносими болки само за да бъде отложен неизбежният край, е нехуманна. В края на краищата, на кого се опитваме да служим: на себе си или на пациентите?
В близките няколко месеца станах свидетел на удивително събитие, което по-късно не само щеше да ме подтикне към работа в хоспис и към палиативната медицина, но ми разкри и отговора за случаите, в които медицината е безсилна. Бях стажант в болница в Сан Антонио, когато в една нощ при пълнолуние челен сблъсък изпрати петима пациенти в спешното ни отделение. Пострадалите бяха от три поколения и най-младите – с най-добри шансове за оцеляване, бяха поети от най-добрите лекари. Междувременно аз трябваше да се погрижа за по-леко пострадалите и за онези, които имаха най-малък
www.spiralata.net 2
шанс да живеят. Тогава парамедиците докараха Рикардо, 82-годишен мъж, колабирал по време на вечеря. Веднага бе приет в травматологичното отделение, където старателно започнах кардиопулмонарна реанимация. След първия електрошок нормалният сърдечен ритъм се върна. Рикардо бавно се събуди, промърмори нещо за светлина и полет извън тялото. Докато стабилизирах сърдечния му ритъм, не престана да повтаря изречението: „Сякаш се возех на влакче в лунапарк“. Вече по-бодър, успя да опише симптомите си, един от които бе болка в гърдите. Уверих го, че е получил болкоуспокояващо, и му казах да не се тревожи. За да го поддържам буден, помолих да ми разкаже повече за возенето на влакче. Рикардо заговори:
- Не зная какво се случи, освен че се носех над тялото си и ангелите започнаха да ми показват неща, които съм вършил през живота си. – Погледна ме и със замечтана усмивка каза: – Беше толкова красиво. Бог и ангелите ми казаха, че ще преживея това.
Малко след този кратък разговор тялото му отново потрепери. Наложи се да направя нов електрошок, на който той не реагира. Едва когато инжектирах епинефрин право в сърцето, се появи сърдечен ритъм. Бързо го прехвърлихме в кардиологичното отделение, където бе направен опит за стабилизиране на пулса и сърдечния ритъм с интравенозни антиаритмици. Оказа се, че Рикардо е получил масивен сърдечен инфаркт и впоследствие се е повлиял добре от антиаритмици, антикоагуланти и ангиопластика.
Сутринта, когато минавах на визитация при пациентите, които бях приел през нощта, видях Рикардо да маха с ръка и да ми дава знаци да отида първо при него. Не можех да повярвам, че този човек е жив, дори бодър. Със сияеща усмивка, която сякаш озаряваше цялото му същество, каза: - Благодаря ви, че ми помогнахте.
Казах му, че много се вълнувам заради забележителното му възстановяване. Той сподели: - Дължа го на Бога. Доктор Лерма, помните ли разговора ни за светлината и полета извън тялото?
- Разбира се, че помня – отвърнах.
Рикардо продължи: - Е, през това време имах много видения. Би могло да се каже, че водих преговори с ангелите и Бога да направят така, че всичко със семейството ми да бъде наред. Разбирате ли, доктор Лерма, аз се отнасях жестоко с близките и приятелите си и Бог ми даде тази възможност, за да изгладя нещата със съпругата си.
Поразен от думите му, започнах да си задавам въпроси във връзка с истории за преживявания на границата на смъртта, които бях чувал други лекари да обсъждат и спорят дали са истина, или просто реакция на мозъка, причинена от резки химически и газови нарушения. За Рикардо бях сигурен, че се е случило чудо, но нямаше начин да го докажа. Напълно омагьосан, продължих разговора си с него с надеждата нещо от разказаното да даде доказателство за преживяването му. - Доктор Лерма, нуждая се от помощта ви. Зная, че се съмнявате в историята ми, както донякъде се съмнявам и самият аз. Затова ми е нужно потвърждение, че духовното ми преживяване е било истинско. – Преди да попитам как може да стане това, продължи: – Докато бях извън тялото си и се носех над травматологичното отделение, забелязах 25-центова монета от 1985-а върху десния ъгъл на високия монитор. Беше потънала в прах, сякаш някой я е сложил там точно с тази цел. Доктор Лерма, бихте ли проверили? Би означавало много за мен.
Любопитен и скептично настроен, изпълних молбата му и отидох в спешното отделение със стълба. Качих се, а сестрите стояха и ме гледаха. Те също бяха любопитни да узнаят дали пациентът е видял нещо, докато го връщахме към живота. Често чувахме подобни истории, но обикновено нямаше начин да се докаже дали наистина са видели нещо, или просто си въобразяват. За наше изумление, монетата беше точно там, където я бе видял, и дори годината бе същата – 1985-а. Нямаше съмнение, че единственият начин да знае е или сам да я е поставил, или наистина да се е носил към тавана, както описа. Все още недоверчив, аз се запитах дали е възможно този човек да е сложил монетата там. Направих щателна проверка и открих, че няма начин да е знаел за нея. От години не можел да се катери по стълба и никога не бил работил в строителството. Не открих никаква връзка между него и някого от работниците, участвали в оборудването на новата спешна травматология. Дали това бе потвърждение, че продължаваме да съществуваме извън тялото? Във всеки случай, събуди у мен интерес към предсмъртните мигове и ме накара да се насоча към област, в която подобни истории са ежедневие, а не изключение.
Тази книга разказва за обикновени хора в необичайни ситуации, които благородно споделиха с мен своите преживявания от последните си дни, знаейки, че историите им ще донесат утеха и успокоение на онези, които пряко или косвено ще чуят разказите им за безкрайно любящия и
www.spiralata.net 3
справедлив Бог. Трогателните истории за Божията любов, разказани от деветгодишно момче, убиец, наркоман, християнски свещеник, атеист и немски нацист, не са просто загадъчни, те лекуват и вдъхновяват. Всички те говорят за Единствения Бог, който ни е създал с огромна любов и непрестанно ни напомня, че всичко на тази планета има смисъл и е част от едно Цяло, което, когато дойде времето, ще създаде вечен мир и любов във вселената.
Разказът на един пациент разкрива как безусловната любов и малките прояви на доброта издигат нивото на човечност и духовно израстване на нашата планета и във вселената. Друг пациент обяснява, че когато науката и духовността се обединят, ще бъдат направени много открития, включително и относно последователността на аминокиселините в ДНК, която, когато бъде активирана, ще ускори еволюцията ни, за да станем изпълнени с мир същества. Много от виденията и посланията задълбочено разкриват нуждата от любов към себе си и себеопрощение, за да имаме любящи взаимоотношения на земята и накрая мирно завръщане обратно към Бога. Някои от хората в книгата имаха спокоен преход, други – труден, но общото за всички бе тяхното желание да оставят след себе си повече прозрения за загадъчната зона между живота и смъртта.
Когато започнах да споделям тези истории, както и собствените си проучвания за достоверността на разказите за предсмъртни видения, се сблъсках с критика и разследвания от страна на медицинската общност. Чувствах се длъжен да продължа проучванията си и да споделя необикновените разкази за утеха и състрадание и го направих с риск за кариерата си, искрено вярвайки, че посланията в тези разкази носят утеха и на самите пациенти, и на семействата им в духовен, емоционален и междуличностен план. Резултатите бяха просто удивителни. И така започна проектът „Разследване на предсмъртни преживявания“. Преди да напиша „Пътуване към светлината“, успях да разговарям с повече от 2000 умиращи пациенти и да запиша над 500 разказа.
В същността си аз съм учен и не можех лесно да приема идеята за ангели и безплътни същества. Смятах, че науката не е направила достатъчно, за да установи точните граници на живота, и в началото подходих скептично към очевидно огромния брой загадъчни събития, предхождащи смъртта. Когато беше възможно, намирах рационално обяснение и най-често приписвах виденията на пациентите на напредващата им болест, медикаментите или пълния срив на някои системи в организма. Въпреки това съвпаденията и нарастващият брой разкази, както и някои необясними явления, започнаха значително да натежават в посока на нещо друго. Не се опитвам да дам определение за това „нещо друго“, а просто да предам вълнуващите истории на своите пациенти в последен стадий на неизлечими заболявалия.
Религиозните аспекти на историите идват от лица, чиито убеждения невинаги споделям, защото все още наблюдавам и оставям място за научни изводи и скептицизъм, преценявайки всички възможности. С искрено състрадание представям тези вълнуващи разкази за духовни преживявания като вдъхновение и окуражаване за умиращите и за онези, които трябва да превъзмогнат загубата, – а това сме всички ние. Намерението ми е да предам онова, което разбрах от множеството мили пациенти, които съм имал честта да утешавам, и то е, че в края на земния ни път съществува надежда, опрощение и безусловна любов. Надявам се медицинската индустрия да прегърне тази информация, да добие ново разбиране за предсмъртните часове и да отделя по-голямо внимание на духовните потребности на пациентите, когато напускат света.
Разказите в тази книга са на пациенти в хосписи, изживяващи последните си часове преди последното и най-свещено пътуване. (Имайте предвид, че въпреки пряката реч, с която предавам разговорите между пациентите, техните близки и мен в книгата, това е смесица от записки, водени при разговорите, и цитиране по памет.) Повечето истории изследват загадъчния свят на видения, синхроничност, пророчества и необятното поле на безбройните възможности. Поради изключително личното естество на разказите съм променил имена и лични данни. Надявам се удивителните послания от ангелите да ви донесат радост и вдъхновение.
Увод
ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЖИВОТА
През последните дни от живота умиращите се вглъбяват в себе си като начин да се подготвят за освобождаването на душите си. Обикновено изживяват отново събития от далечното минало със смесени чувства и често се нуждаят от помощ, за да приключат с всичко. Това е важно за своевременното освобождаване на душата. През този период пациентът може дълго да се взира в някой ъгъл на стаята или да води кратки разговори с невидими духове на починали близки или озарени от светлина създания, подобни на ангели. Именно тези духовни същества носят утеха и покой и помагат
www.spiralata.net 4
на пациента да разреши неуредени емоционални, междуличностни и духовни въпроси с главна цел спокоен преход към отвъдния живот. Някои биха направили прибързани изводи и открито биха заявили на болния, че има халюцинации или е в делириум, без да осъзнават, че тези негативни твърдения убиват желанието му открито да сподели духовните си преживявания (което, по ирония, само засилва страданията му). Заради неговия вътрешен мир близките и приятелите на умиращия трябва да се опитват да създадат атмосфера на сигурност, обич без никаква критика. Тя насърчава пациента да опише виденията, които му носят утеха и опрощение, и крайният резултат е освобождаване от емоционална, лична и духовна болка.
Мнозина изразяват силно желание за завръщане у дома дори ако са умиращи в домовете си. Случва се да говорят за „хващане на влак“, „хващане на автобус“ или „полет към дома“. Тези фрази са метафори за последното и най-свято пътуване към рая. Често пациентът протяга ръце нагоре в опит да почувства неосезаемото. Мнозина описват това като опит да хванат ръката на починал близък или да погалят „ангелско крило“. На този етап духовните същества призовават умиращия да тръгне към тях и да навлезе „в светлината“.
С наближаването на залеза настъпва делириум. Понякога умиращият се опитва да скъса и отстрани дрехи, чаршафи, системи или катетри. Това е състоянието, познато като делириум, и се поражда от множество фактори, част от които, но само част, са болка, неспособност за пълно източване на пикочния мехур, запек, дехидратация, чернодробна или бъбречна недостатъчност, треска, инфекция, ниско съдържание на кислород в кръвта и последно, но не на последно място, напредването на болестта. Лечението е различно и може да включва опиати като морфин при болка, катетър за освобождаване от задържана урина, лаксативи за запек, интравенозно или подкожно вливане на течности при дехидратация, подаване на кислород с назална канюла или маска и седативи като халоперидол, хлорпромазин или по-рядко лоразепам за получаване на бързо и трайно облекчение.
На този етап използването на опиати и седативи, от които главният страничен ефект е замъгляване на разсъдъка, обикновено е наложително за успокояване и защита на пациента. Балансът между облекчаване на болката и поддържане на умствените способности през последните няколко дни от живота по необходимост значително се нарушава. Бързото увеличаване на токсините в организма през последните няколко часа до дни от живота още повече засяга поддържането на ясно съзнание. Трябва да се има предвид, че това е начин тялото да притъпи осъзнаването на пациента, че умира, за да го защити от травмиращия ефект на процеса. Близките и приятелите биха се радвали обичаният човек да бъде буден през цялото време, но е факт, че би било твърде стресиращо за пациента.
Задължително е близките и приятелите да оставят болния да спи толкова, колкото желае, в последната, предсмъртна фаза. Осъзнавайки, че слуховият нерв най-дълго остава жив при необратимите процеси на умиране, семейството, приятелите и особено самият пациент откриват, че галенето на косата, навлажняването на сухите устни и пресъхналата уста и ласкавите словесни уверения, че всички близки са заедно в любов и молитва, носят чувство за пълнота и спокойствие. Непрестанните насърчения, отправени към умиращия, да следва ангелите, както и думите на починалите близки, ще му осигурят спокоен преход към небесните селения.
Когато се губят съзнанието и функцията на белите дробове, при липса на осезаем пулс и синкав оттенък на кожата, е почти сигурно, че смъртта е въпрос на часове. В това време обикновено пациентът вече е освободен от умствено, физическо и духовно бреме и се чувства извисен и щастлив. Минути преди отпътуването от този свят околните биха могли да забележат последна сълза или усмивка. Тази последна сълза често се нарича с термина „епифора“. Роднини и приятели, присъствали при освобождаването на болния от огромната физическа болка, се изпълват с безкрайно чувство на увереност, че техният близък е понесен върху крилете на ангелите към Божието царство на небето.
ПРЕГОВОРИ C АНГЕЛИТЕ
В един от онези знойни юлски дни, лепнещи от пот, оставих колата си на паркинга пред „Хюстън Хоспис“, забързан, както обикновено. Докато вървях към сградата, за миг вдъхнах от свежестта на буйната зеленина, която носеше почти осезаемо спокойствие и любов. Изведнъж забавих крачките си, когато се почувствах обгърнат от нежност, доброта и съвършена любов. Винаги бях усещал тази любов да струи от сградата на хосписа, но никога с такава сила. Скоро щях да открия и източника на мъдрост и знание в лицето на сляпо деветгодишно момче с рак в последен стадий.
Матю не беше мой пациент. Лекарят, под чието наблюдение бе момчето, отсъстваше и ме помоли да се погрижа за приема му в стационара на хосписа – последната спирка на повечето умиращи. С радост приех. Бях чувал за това много специално деветгодишно момче, помолило да бъде прехвърлено
www.spiralata.net 5
от домашния хоспис в отделението, за да не създава повече трудности на семейството си. Бях любопитен да видя що за дете би направило това. Докато вървях към стаята му, набързо прехвърлих стотиците медицински и хирургически сведения за всички интензивни терапевтични процедури, на които Матю е бил подложен през последните две години. Стори ми се изумително такъв човек да е все още жив, особено това да е едно бодро малко момче.
Дълбоко си поех дъх, докато влизах в стаята, и веднага в мен се надигна вълна на състрадание, когато видях до какво състояние го е довела болестта. Незабавно усетих някакво друго присъствие, което силно привлече вниманието ми, нещо невидимо, но осезаемо. Чувство? Енергия? Мъдрост? Смелост? Беше нещо познато, което все пак не можех да назова. Спрях се за миг и се опитах да определя това чувство, но Матю беше чул или усетил влизането ми и бързо се опомних и се представих, за да предразположа семейството.
- Аз съм доктор Лерма. Добре дошли. Сигурно ти си Матю – казах, преднамерено обръщайки се към сестра му, която седеше точно в противоположния край на стаята.
Когато момичето се засмя, Матю гръмогласно изрази негодувание: - Не, глупчо, аз съм Матю. – Удивително беше, че знае, че съм се обърнал към нея, вместо към него, като се има предвид, че беше сляп от повече от година. С очарователна дяволита усмивка започна да се опитва да ме разсмее. – Доктор Лерма, искам да ви запозная с Реджина, моя тумор. Докторите я наричат ретинобластома и казват, че е лоша, но аз я смятам за приятелка. Разбирате ли, доктор Лерма, тя ще помогне на семейството ми и на други болни деца.
- Как така?- попитах аз.
- Е, Бог е единственият, който знае това, а аз трябва само да я приема.
Казах на Матю, че много се гордея с него заради желанието му да помогне на семейството си, както и на много други хора. Намирах, че това е защитен механизъм, макар и да не го бях очаквал от деветгодишно момче с неизлечим и бързо напредващ рак и на двете очи. Как можеше едно крехко невръстно момче с диагноза, поставена само три години по-рано и последвана от оперативно отстраняване на очите, множество серии химиотерапия и лъчетерапия, да е способно на такова себеотрицание без видима тревога? Дали чудото на оцеляването му се криеше в духовността му? - Е-е-е – каза Матю с тон, напомнящ за този на доктор Фройд, – нали не сте от онези серио-о-озни доктори? – Уверих го, че не съм, и детето развълнувано извика: – Знаех си! Вие сте онзи, когото очаквах. Онзи, за когото ми казаха! – В този момент долових движение с периферното си зрение и се обърнах, предполагайки, че някой е влязъл в стаята, но странно – нямаше никого. Опомних се и попитах Матю какво има предвид с последното. Заговори малко загадъчно и по-тихо: – Ще ви кажа друг път. Все още не е дошло времето. Тайна е.
Огромно количество енергия и радост струеше от това очарователно момче и като лекар се запитах дали е за стационарно отделение. Очевидно бе, че смъртта на Матю не е толкова близо, колкото при повечето болни, приемани там, и попитах майка му защо смята, че се нуждае от лекарско наблюдение. Със сълзи на очи и треперещ глас тя каза: - Сам помоли да го доведем тук, защото не искал да умре у дома. Доктор Лерма, казах му, че Бог ще го излекува и че не е готов да го приеме при себе си, но колкото и да го убеждавах, не се отказа. Матю каза, че времето му наближава и не иска да натоварва сестрите си и мен с трудната задача да се грижим за него, докато умира. Той е чудесно момче, винаги мисли за нас и е загрижен за нас. Казва, че ще ни бъде закрилник. Не зная как го прави. Аз не бих имала сила за живот като неговия. Доктор Лерма, знаете ли, не вярвам в Бога истински, но започвам да мисля, че Матю е изпратен при мен и дъщерите ми от някаква по-висша сила. Може би Бог? Ще се помолите ли с мен, доктор Лерма?
Вече плачеше неудържимо. Изтрих сълза от окото си, обгърнах раменете й и тихо, но искрено изрекох единствената молитва, която знаех, „Отче наш“. На пресекулки тя изрече молитвата с мен, а накрая ме погледна право в очите и каза: - Не го ли усещате, доктор Лерма? Присъствието на нещо прекрасно и любящо?
- Без съмнение- отвърнах. – Без съмнение.
Бях истински вдъхновен от онова, което и майката на Матю бе почувствала.
Смелостта и силата на Матю и способността му да намира радост в страданието си бяха удивителни. Спомних си думите на лекарите и сестрите от онкологичната болница, че това дете излъчва любов и радост. Въпреки болезнената терапия неизменната му усмивка, прекрасните му мъдри думи и спонтанните му искрени прегръдки винаги успявали да накарат всеки да се чувства обичан. Според медицинските данни това крехко дете с тумор колкото топка за софтбол, издуващ скалпа му от дясната страна, би трябвало да е починало преди месеци, да лежи в безсъзнание или да има пристъпи на
www.spiralata.net 6
мъчителна болка. А той бе опровергал всички очаквания. Вместо непоносимо, изнервено дете виждах весело деветгодишно момче, което без проблем водеше смислен разговор и имаше необикновена дарба да кара хората да се чувстват щастливи. След няколко посещения забелязах че не съм единственият, пленен от искрената радост и заразителния смях на Матю. Всички, имали удоволствието да се запознаят с него, го наричаха зряло, изключително забавно, любящо, състрадателно и мъдро за годините си дете. Чули за обаятелната му и чаровна личност, семейства от съседни стаи идваха при него и често си тръгваха дълбоко развълнувани. Невероятно – този енергичен млад дух с радост приемаше живота, даден му от Бога. Както Матю красноречиво изтъкна: - Щом болестта ми ще доближи мама до Исус Христос, значи си струва!
Когато постоянният лекар на Матю се върна, почувствах нужда да продължа с посещенията си. Някаква магия ме теглеше към тази стая всеки път, когато минавах покрай вратата. Един ден го попитах как все още е жив след всичко, което е изтърпял. Замисли се, явно преценявайки дали е време да сподели информацията. Наклони глава, сякаш за да изслуша нещо, което някой му говори, а после с делови тон заяви: - Добре, ще му кажа. Е, докторе, това е дар от Божиите ангели.
Бях малко изненадан от откровението му, но и други пациенти споменаваха за ангели и обикновено отминавах това като страничен ефект от медикаментите или халюцинации на умиращия ум. Този път беше някак различно, защото умът на Матю беше съвсем бистър и откакто бе приет, той отказваше всякакви болкоуспокояващи. За да не изложа на риск приятелството, което бях завързал с него, не изразих съмнението си открито, а го подканих да продължи, като попитах какво означава „дар от Бога“. Той отвърна: - Вече мога да ви разкрия тайните си. Ангелите току-що ми дадоха разрешение да говоря с вас. Все още съм жив, защото помолих своите ангели за време да помогна на майка си и сестрите си да приемат болестта ми и смъртта ми и особено да приемат Бога.
- Защо мислиш, че семейството ти се нуждае от помощ?- попитах го аз.
- Доктор Лерма, майка ми беше много сърдита на Бога, когато татко ни напусна. Нямаше работа, а баща ми не ни помогна с пари. Тя се разсърди на Бога. После, когато откриха рака ми, напълно загуби вяра в Него. Питаше се защо Бог й отнема всеки, когото обича, и я кара да страда. Престана да ходи на църква, а с нея и сестрите ми. Ще помогна на майка си и сестрите си. Бог ми позволи да остана с тях, докато бъдат излекувани.
- А ти не искаш, ли да бъдеш излекуван, Матю?
- В началото исках, но сега зная, че ако бъда излекуван, мама няма да намери Бога, а това няма да бъде добро. Искам винаги да имам своето мамче. Ще умра, за да помогна на мама да намери Бога. Тогава ще я имам завинаги. Разбирате ли, доктор Лерма?
- О, Матю, разбира се. Не зная какво да кажа. Иска ми се и ти да оздравееш, и майка ти да намери Бога. Защо ангелите не могат да направят така?
Матю отговори: - Доктор Лерма, ако можехте да надникнете от другата страна, нямаше да питате. Ще видите. Всичко ще бъде наред.
Бях напълно хипнотизиран от изумителните откровения на Матю. Как бе възможно тези коментари да са плод на делириум? Яснотата и съвършената разумност на твърденията му бяха невероятни. Вече дълбоко запленен от логиката на момчето, продължих разговорите и задълбочих проучванията си за халюцинациите на умиращите.
Матю продължи: - Ангелите ме увериха, че семейството ми ще намери спокойствие чрез Христос, благодарение на вярата ми и безусловната ми обич към тях.
Не можах да повярвам, че тази мъдрост е изречена от деветгодишно дете. Матю каза, че винаги е вярвал в Божиите ангели и че разговаря с тях всеки петък, откакто е започнал химиотерапия. До този момент бе разбрал, че болестта му има смисъл и този смисъл е да помогне на семейството си и света. Попитах го как ще помогне на света, а той каза: - О, ще видите как ще стане. Ангелите имат планове и за вас, но все още са тайна.
Не успях да изкопча повече информация от него, колкото и често да го питах. Никога не съм познавал дете, което може да пази тайна толкова добре, но той не беше обикновено дете. Ангелите бяха избрали достоен вестител.
Кое дете би запазило способност да разсъждава толкова ясно за смъртта и да проявява такава загриженост за другите, когато изживява такава травма? И защо бе помолило да бъде прието в център
www.spiralata.net 7
за денонощни медицински грижи? Какво го караше да мисли, че скоро ще умре? Как бе възможно да не е измъчвано от болки при толкова бързо нарастващ мозъчен тумор? Това бяха въпроси, които не ми даваха покой, и накрая реших да ги задам на Матю.
Същата вечер, когато се отбих да го попитам защо е поискал да бъде приет в отделението, сподели: - Зная, че времето ми наближава, и не искам да умра у дома. Би било твърде мъчително за семейството ми.
- Откъде знаеш? – попитах.
Матю хвърли поглед към майка си, усмихна се и заяви: - Моите ангели ми казаха.
Тогава за първи път спомена за ангелите пред майка си и очевидно шокирана, тя каза: - Никога не си ми казвал това. Защо не ми каза, че виждаш ангели?
Отново като нещо съвсем естествено, Матю отвърна: - Досега не ми беше позволено да ти кажа, но вече мога да говоря за тях.
С тон на разглезено любопитно дете попитах: - Какво можеш да ми кажеш за ангелите?
Матю се усмихна дяволито и заговори: - Щом питате, мога да ви разкажа много, но, доктор Лерма, първо ми прочетете приказка, и тогава ще узнаете останалото.
Подаде ми малка детска книжка и ми каза да отворя на двадесет и четвърта страница. Докато прелиствах книжката, забелязах простотата на приказките в нея, и изведнъж ми се стори глупаво да чета някоя от тях на Матю, защото ми беше трудно да гледам на него като на дете. Все пак се почувствах длъжен да изпълня молбата му и шеговито прочетох приказката на глас. Очевидно беше, че Матю умее да получава каквото желае; просто караше хората да искат да изпълнят желанието му. В петминутната приказка, за която помоли, се разказваше за малко момиче, което пазело прекрасна тайна, поверена от фея. Феята му казала, че може да разкрие тайната в специален момент и само в този специален момент. Поуката беше завоалирана, но ясна. И двамата с майка му разбрахме, че този специален момент означава, че смъртта му наближава – бавно, но сигурно.
След приказката Матю каза, че ангелите са го помолили да предаде посланията им и че е важно да го направи сега. - Ще отговоря на толкова въпроси, колкото ми позволят- каза той.
Оставих аналитичния си ум на учен настрана и отворих сърцето си за този крехък невръстен вестител на ангелите. Беше разпалил любопитството ми и нетърпеливо започнах да му задавам въпроси за живота и Бога. Очевидно за него беше вълнуващо да сподели знанието си за своята болест и присъствието на ангелите. Матю ми каза: - Най-после мога да говоря за всички готини неща. Господи, колко беше трудно да не казвам на никого какво виждам. Може ли да поговорим утре? Сега малко ми се спи.
- Разбира се – отвърнах. – Винаги, когото поискаш да поговориш с мен, само кажи на сестрите да ми звъннат. Няма значение колко е часът. Аз съм тук заради теб, Матю. Помни: обичам те.
Той се усмихна и след топла прегръдка и целувка по бузата каза: - Спете с ангелите, доктор Лерма. И аз ви обичам.
Матю поиска да отида при него на следващата сутрин, за да поговорим и да си поиграем. Изненадващо, имах необичайно малко прегледи в този ден и успях да прекарам цялата сутрин с него. Странно, следващият ден беше още по-спокоен и цялата седмица се оказа една от най-спокойните от години. Дали беше просто съвпадение? На каквото и да се дължеше, свободното време бе добре дошло точно в този момент. Когато влязох в стаята му, без никакъв признак на болка или страдание Матю ме попита дали искам да строим сгради от конструктор „Лего“. - Супер. Винаги съм искал да имам „Лего“, когато бях малък – казах аз.
- Е, тук има едно. Да започваме – подкани ме той. Докато си играехме, погледна към мен, сякаш ме виждаше, и каза: – Хайде да си поговорим за ангелите. Задавайте ми въпроси. Усещам, че напират в сърцето ви, така че стреляйте!
Подхванах разговора. - Има ли ангели с нас днес, Матю?
- О, да, те са тук.
Огледах се, но не видях нищо и продължих да разпитвам. - Колко ангели виждаш?
www.spiralata.net 8 - Трима.
- Какви са на цвят?
- Като злато.
- Колко са високи?
- Малко по-високи от любимия ми баскетболист, Дейвид Робинсън.
- Когато спиш ли идват, или когато си буден?
- И двете. Идват в съня ми и заедно отиваме да поплуваме с делфини, тюлени и пингвини. Много е забавно. Когато съм буден, ме учат на разни неща за земята и хората.
- Можеш ли да ми кажеш на какво те учат за земята и хората?
- Да. Казват, че земята е болна като мен и че хората трябва да се научат как да я накарат да се чувства по-добре. Тогава всички ще бъдат здрави и щастливи. Понякога, когато плувам с делфините и си играя с Габи, чувам земята да плаче, защото е болна и тъжна. Това натъжава всички ни. Но Габи ми показа какво развеселява земята.
- Какво я развеселява, Матю?
- Весела е, когато плуваме с делфини, тюлени, пингвини, риби и много други животни и благодарим на Бога за водата, растенията и всичко. Разбирате ли, доктор Лерма?
- Господи, напълно. Благодаря ти, Матю, че ме научи на нещо, което бях забравил, за уважението към нашата планета и животните, които Бог е създал за радост и оцеляване. Впрочем, Матю, твоите ангели имат ли си имена?
- Да. Най-големият е Габи, после Ное и Рафи. Те много ни обичат, доктор Лерма.
Сториха ми се доста странни имена за ангели, а може би бяха съкратени от Гавраил, Ноел и Рафаил? Възможно ли бе двама от ангелите на Матю да са светите Архангели, за които се говори в Библията? В този момент в стаята влезе красива млада дама и Матю радостно извика: - Здравейте, госпожо Смит!
Двамата с нея се спогледахме, мислено питайки се какви ли извънсетивни възприятия притежава момчето. Веднага си помислих, че това е страхотна възможност да узная нещо повече за социалната, емоционалната и духовната същност на Матю. Отново без настояване от моя страна той помоли учителката си да разкаже за случка отпреди няколко месеца. Тази кратка история ми даде ясна представа какъв е бил Матю винаги. Ето какво разказа госпожа Смит:
„Матю настойчиво умоляваше да дойде в училище за специалното занятие „Покажи и разкажи“ и въпреки че не беше в достатъчно добра форма, искахме да му помогнем, с каквото можем, да се почувства по-добре. Всяко дете дойде с нещо специално, което го отличава от другите. Бъбривата Сюзън донесе златната си рибка, малкият Джеф – камионче пожарна, а Хавиер доведе любящото си мамче. Оказа се, че най-интересните експонати са играчки, домашни любимци и дори родители. Така беше, докато Матю бе докаран на инвалидната си количка до подиума.
Матю каза, че иска да покаже тумора си и да ни разкаже за „златните“. Бях малко разтревожена и загрижена за него, но настоя да го направи. Искал да помогне на децата да разберат, че ако някой е различен или болен, не бива да се боят и да странят от него, защото и болните са просто деца. Не можах да му откажа. За моя изненада, бързо разсмя децата и те започнаха да му задават въпроси какво е да си болен, дали туморът боли и как е в болницата. Покори всички в стаята с откровените си отговори, придружени с шеги и смешни истории за хора от болницата.
После им каза, че когато се чувства много зле, отива в страната на сънищата, където има прекрасен океан и плува с делфини, като се държи за перките им или ги язди, когато скачат над водата. Ако някога се разболеят, не бивало да се страхуват, защото Бог щял да изпрати специални ангели да им помагат. Продължи да говори и каза, че ангелите са винаги с теб и искат да помогнат: трябва само да повярваш и да се помолиш. Беше повратен момент за всички в стаята. Оттогава се чувствам длъжна да го посещавам, когато мога. Любовта и спокойствието, които получавам при тези посещения, са вдъхновяващи.“
Учителката изтри сълзите си на умиление и още по-силно осъзнах, че това не е обикновено момче. Обичта и загрижеността му за другите му помагаха да бъде полезен на толкова много хора. Преди госпожа Смит да си тръгне, попитах и нея, и майката на Матю дали знаят за деца или хора в живота му с имената на неговите ангели: Габи, Ное и Рафи, защото все още оставях място за скептицизъм. Никоя от двете не можа да си спомни за приятели, съученици, пациенти в педиатрия, сестри или лекари с тези имена. Бяха озадачени колкото мен. Матю не проявяваше класически признаци на делириум или отслабване на умствените способности, съпътстващо обикновено рака или медикаментите. Дали тези видения бяха просто защитен механизъм? Ако бе така, как бе възможно това малко момче без очи
www.spiralata.net 9
толкова ясно да назовава хората по име и цвета на дрехите им? Дали притежаваше някакви извънсетивни възприятия, или действително черпеше информация от невидими създания? Беше ми трудно да съчетая онова, което виждах, с научните си познания. Каквато и да бе истината, бях твърдо решен да помогна на Матю да намери спокойствие и утеха.
Ден-два по-късно разговорът ни продължи. - Колко често виждаш ангели, Матю?
- На всеки няколко дни – отговори той. – Главно в петък, мисля.
- Защо мислиш, че идват точно в петък?
- Защото тогава съм на химиотерапия и искат да ми помогнат да се почувствам по-добре.
- Говорят ли ти?
- Понякога.
- Какво казват?
- Питат ме дали съм добре.
- Какво отговаряш?
- Казвам им истината, че понякога ми прилошава. Казват, че ще ме накарат да се почувствам по-добре винаги, когато съм зле. Затова нямам болки, каквито мислите, че би трябвало да имам.
- Как те карат да се чувстваш по-добре?
- Показват ми синя вода с делфини и ми позволяват да ги яздя. И след това съм по-добре, отколкото преди.
Матю потвърждаваше онова, което бе разказал на съучениците си на занятието „Покажи и разкажи“, и сега го приписваше на ангелите. Звучеше прекрасно и казах, че и аз бих се радвал да преживея нещо подобно. Увери ме, че ако истински го искам, ще мога. Трябвало само да повярвам и да се помоля. Казах му, че много ми се иска да вярвам като него. Усмихна се и продължихме. - Какво е да яздиш делфини?
- Мно-о-ого съм щастлив, смея се и делфините ми говорят, и водата, и слънцето, всички си говорят. Ангелите казват, че е възможно, защото всички носят един и същи Божи дух.
- Ей! Да можех да чуя как си говорят!
- О, и вие можете, ако истински го искате.
- Какво друго ти се случва, докато си там?
- Там са и всичките ми приятели.
- Кои приятели?
- Децата, които лежаха заедно с мен в болницата.
- Те починали ли са вече?
- Повечето, но някои просто идват, докато се лекуват.
- Какво ти казват децата?
- Че се гордеят с мен и скоро ще дойдат да ме вземат.
- Колко скоро?
- Много.
- Има ли други деца с нас в стаята?
- Не, те идват само в петък.
- Иска ли ти се понякога да оздравееш?
- Да, понякога.
- Не могат ли ангелите да направят така, че да оздравееш?
- Могат, но ми показаха неща, които ме накараха да избера да съм болен. Казаха, че ако искам, могат да ме излекуват, но се опитвам да помогна на семейството си и това е по-важно. Когато хората избират да страдат за другите, променят живота на онези, заради които страдат. Дори от леглото си аз мога да помагам на толкова много хора!
- Зная. Разбирам, че сега помагаш и на мен.
Матю усети колко дълбоко съм трогнат. Сложи ръка на рамото ми и каза: - Не тъгувайте. Ако можехте да видите онова, което виждам аз… а някой ден ще го видите, истински щяхте да се радвате за мен.
Отново този загадъчен език. Прочистих гърлото си, стегнах се, поех си дълбоко дъх и продължих: - Какво да казвам на пациентите си, които умират?
Матю отвърна: - Казвайте им да се извинят на всички, които са наранили, и на Бога. Бог иска да вярваме в Неговия син, който е умрял заради греховете ни. Иска да бъдем добри и когато направим нещо лошо, да
www.spiralata.net 10
се опитваме да го поправим и винаги да помним колко много ни обича Той и че иска и ние да се обичаме толкова. Ако обичаме себе си, ще можем да обичаме и другите и светът ще бъде щастлив. Ангелите ми казаха, че това не е далече.
Беше невероятно ценен съвет. Замислих се как мога да го използвам в живота си и колко важни са малките неща. Мислех само за простотата на посланието и колко често съдим себе си и другите твърде сурово. Да, това дете ме учеше на неща, които никога не бих могъл да науча в медицинския институт.
Един петък, около четири следобед, се отбих да видя дали Матю има нови послания от ангелите. Разговорите ни бяха увлекателни и въпреки натоварения си график, все още чувствах нужда да отделям време за посещения при този малък мъдрец в измъчено тяло.
Матю се усмихна, когато влязох в стаята. Не можех да не бъда поразен от факта, че това незрящо момче винаги ме познава, както и почти всеки, който влезе при него.
Прегърнах го и продължихме диалога за ангелите. - Имаш ли нещо против да ти задам още няколко въпроса за ангелите, Матю?
- Не.
- Знаеш ли, че днес е петък?
- Да. Ангелите бяха тук сутринта. Събудиха ме.
- Какво казаха?
- Попитаха ме как се чувствам.
- Какво им отговори?
- Че ми се спи и че съм много щастлив.
- Защо си толкова щастлив?
- Защото плувах с Исус, ангелите, делфините и приятелите си. Днес Исус дойде да си поиграе с всички нас и каза на онези, които са болни, че няма повече да страдат и тъгуват. Той ще изпрати своите ангели да ни вземат от болничните ни легла, ще ни заведат да си играем с делфини и приятели и завинаги ще имаме всичко, което сме искали.
- За първи път ли Исус играе с теб и приятелите ти?
- Толкова сте глупав. Разбира се, че не. Не разбирате ли, че Той е делфините, водата, небето и всичко друго? Той е това, което ме кара да се смея и ми дава избора да помагам на себе си, семейството си и другите.
Напълно обезоръжен емоционално, продължих вълнуващия разговор. - Е, Матю, какво друго казаха Исус и ангелите?
- Ами… Исус каза, че времето ми тук с мама и сестрите ми изтича и че желанието ми ще се сбъдне. После Рафи каза, че мама и сестрите ми ще бъдат щастливи, защото отивам там и всички заедно с Исус, нашия Бог, и ангелите винаги ще се грижим за тях.
- Значи наистина мислиш, че твоят рак ще помогне на семейството ти и на други хора?
- Да. Всичко изглежда толкова съвършено.
- Ще узная ли някога тайните на ангелите?
- Да, те казаха, че ще дойдат при вас, когато станете като мен.
- И аз ли ще се разболея от рак?
- Не, само ще се разболеете и тогава ще мога да се върна и да бъда с вас.
В този момент по лицето ми се търкулнаха сълзи и прегърнах това специално Божие дете, защото най- сетне повярвах, че нещата, които изрича, са истина. Казах му: - Благодаря ти, че си толкова искрен, добър, прекрасен пациент и приятел.
Матю не знаеше, че самият аз имам здравословни проблеми, но явно ангелите знаеха. Това ме убеди, че информацията, която ми дава, е вярна. Той отвърна на прегръдката ми и прошепна в ухото ми: - Ангелите ще ме вземат в понеделник. Ще се видим ли отново дотогава?
- Разбира се – уверих го. – Не бих пропуснал това за нищо на света Матю. Искам да напиша тези неща в книга и хората да узнаят твоята история. Имаш ли нещо против?
- Не, ангелите ми казаха да говоря с вас, за да можете да направите това.
- Какво друго искат да ми кажеш?
- Да казвате на хората, че ангелите са истински и наистина се грижат за нас и искат да ни помагат. Искат да не се боим и винаги да се молим на Бога за помощ, както правех аз.
- А ти какво искаш да кажеш на всички по света?
- Да не се страхуват от смъртта, щом вярват в Бога. Всъщност е много забавно с толкова хора, делфини и ангели, които те карат да се смееш. Казвам на делфините, че сигурно е забавно да си делфин,
www.spiralata.net 11
а те казват, че да си хлапе е по-забавно. Смешно, нали? Всички искаме да бъдем нещо друго.
Посетих Матю рано в понеделник, около седем сутринта, защото бе казал, че тогава ще дойдат ангелите. Когато влязох, го чух да се смее със сестрите си, докато си играеха с уредба за караоке. Матю усети присъствието ми още щом влязох и каза: „Здравейте отново“, сякаш ме виждаше. Докато пееха, за малко се присъединих, а после казах, доколкото можех да се правя на диджей: - Добро утро на всички. Как се чувства Матю днес?
- Супер! Спах страхотно и нямам никакви болки. – Понечих да го попитам дали ангелите са в стаята, но преди да изрека въпроса, Матю заговори въодушевено. – Доктор Лерма, знаете ли, че в момента тук има около двадесет ангели?
- Наистина ли? А някой друг? – попитах.
- Да, всичките ми приятели от плажа. Сякаш има голямо парти с шапки, балони и какво ли не. Всички се смеят, а ангелите са толкова бляскаво златни, че от светлината им всеки в стаята изглежда златен. Тази ярка светлина ме кара да се чувствам като в първи клас, когато можех да тичам и да играя на слънце по цял ден.
Думите на Матю изпълниха майка му и сестрите му с невероятна радост и тъга. Майка му изрече молитва по караоке уредбата: - Господи, готова съм да ти го върна. Не искам повече да страда. Обичам те, Исусе. Искам да ти благодаря, че ни позволи да почувстваме любовта на сина ми, макар и за кратко. Моля те, нека не страда повече заради нас.
След молитвата, опиянен от радост, Матю се обърна към мен и каза: - Сбъдна се.
- Кое се сбъдна? – попитах.
- Желанието ми. Близките ми отвориха сърцата си за Исус. – После Матю ми подари последните си думи: – Ще се видим отново.
Малкото момче кимна, сякаш бе споделило тайна, която само аз можех да разбера. Знаех, че иска да каже, че ще бъде до мен, когато умирам.
Наближаваше четири следобед, когато Матю заспа и изпадна в кома. Почина спокойно в шест вечерта, заобиколен от близките си. Бях сигурен, че ангелите и неговите приятели ще го отведат у дома. Майка му и сестрите му дълго седяха там, взирайки се в спокойното лице все още с неизменната закачлива усмивка. Усещах присъствието на духа му, вече освободен от измъченото тяло. Виждах, че майката на Матю най-сетне е приела спокойно отпътуването на сина си. Знаех, че този свят е станал по-добро място след пребиваването на Матю в него, макар и само за няколко години.
Всичко стана точно както бе предрекъл. Когато излязох от стаята за последен път, бих се заклел, че чувам смях на делфини и деца в далечината и плясък на вълни. Но, разбира се, като лекар не мога да твърдя, че е било истина. Мога само да пазя спомена за онова, което ми каза едно малко момче за ангелите, преди да напусне този свят. Интересно, сега в сънищата си често плувам с делфини и понякога срещам Матю там, по-лъчезарен от всякога.
Бележки на лекаря
И ОЩЕ ДИАЛОЗИ С МАТЮ
След като Матю си отиде, не преставах да мисля за разговорите ни. Като лекар, особено като хоспис лекар, за мен беше предизвикателство да разбера концепцията, че страданието има реален смисъл в света, и да повярвам в нея. Неведнъж съм чувал от пациенти, че доброволното им страдание е урок, който трябва да усвоят, и е от полза за другите, както и за самите тях. Все още се боря с тази концепция, но вече се опитвам да използвам времето в края на живота на пациентите ми, за да се уча от духовните им прозрения и да мога да споделя с другите мъдростта на прехода от този свят към другия. Ето още малко информация, която Матю предостави в отговор на въпросите ми за ангелите. Надявам се да я приемете в духа, в който беше споделена. - Какво е раят?
- Е, зная, че е като постоянно да имаш рожден ден, с много по-хубави подаръци. Само трябва да хванеш ръката на Исус и той ще те отведе у дома.
- Всички ли виждат това?
- Да, но само когато вярват в любовта. Знаете, че любовта е Бог.
- В рая като на земята ли е?
- Защо не? Тя е прекрасно творение на Бога, което Той иска да обичаме. Има и много повече, доктор Лерма. Обичам да плувам с делфините, защото те ми говорят и аз им говоря. Казвам им колко е
www.spiralata.net 12
хубаво да си делфин, а те ми казват колко е хубаво да си хлапе. И всички дървета говорят, и водата. Сякаш всичко ти говори и те кара да се чувстваш щастлив. - Защо имаш три златни ангела?
- Отначало всеки има един и получава повече, когато е много болен. През последните три-четири дни може да имаш 30-40 ангела, изобщо колкото са нужни, за да се разделиш със семейството си спокойно и да отидеш при Бога.
- Всичките ли изглеждат като тези златни ангели?
- Не, различни са. Някои са по-големи и светят по-ярко, други са по-малки.
- Защо?
- Имат по-голяма сила и могат да правят различни неща. – Със смях добави: – Както нашият президент, сенаторите и накрая обикновените хора като мама.
- Какво става, когото умрем?
- Когато напуснем това тяло и отидем при Исус, се залавяме с онова страхотно нещо, за което винаги сме мечтали, а не сме можели да направим. Тук, на земята, учим за любовта и тя продължава в рая с Бога. Просто е нещо като преминаване в по-горен клас, крачка напред от там, където сме били преди. Бог има големи планове за Своите деца. Чувал съм, че е по-хубаво от всичко на земята. Тук не можем да правим много неща, защото повечето от нас не вярват, че могат. Просто трябва да го знаем. Това е най-важното. Човек може да прави същите неща и на земята, ако вярва достатъчно. Ангелите ми казаха, че е като в приказката за Питър Пан. Много е просто, доктор Лерма.
- А злото? Съществува ли такова нещо?
- По света има лоши неща, но всички сме отговорни и можем да го променим, и това е целта на Бога и нашата цел: да направим промени. Исус ми каза само да вярвам в Него и да вярваме в себе си и някой ден, много скоро, всички мрачни неща ще се превърнат в радостна светлина. Видях част от Божия план и е чудесен. Доктор Лерма, просто знайте, че всички ужасни неща, които ни се случват сега, са заради телата и умовете ни. От всички нас, особено от онези, които са здрави, зависи да използваме умовете и сърцата си, за да учим другите за любовта на Исус към нас и да разчитаме на Бог да ни помогне да намерим лек за болестите на света, на ума и тялото. Ще става по-лесно, защото се раждат все повече здрави хора с отговори за проблемите ни и с любов към Бога. Онези, които нараняват и убиват, са много болни и не трябва да ги съдим, а да им помагаме, особено с молитви. Бог иска да разчитаме на Него и да работим заедно, за да изпълняваме Неговия план. Моля ви, казвайте на всеки, когото срещнете, доктор Лерма, добрата новина, че Исус е умрял заради всяко лошо нещо. което сме сторили или ще сторим, и че Той има отговорите за проблемите на света. Като вярваме в Него, ще наме-рим здраве, спокойствие и любов. Винаги трябва да се молим за мир и любов и да се опитваме да вършим неща, включително и работа, които ни правят истински щастливи. Това ще донесе щастие, спокойствие и любов на вас и всички около вас. Чрез това спокойствие и любов мъката, болестите, гладът, войните и много други неща един ден ще изчезнат.
- Значи всичко е в молитвите и вярата в Исус Христос?
- Да, само вярвайте в Исус. И Го слушайте. Той и ангелите винаги ни говорят и се опитват да ни даряват щастие и закрила. Първо се вслушайте в онова чувство в сърцето си. Не на първо място в ума си. Умът без сърцето е опасен. Научете се да слушате Бога. Той наистина иска да ни помага, но не да ни контролира!
Bulgarian
Afrikaans
Albanian
Amharic
Arabic
Armenian
Azerbaijani
Basque
Belarusian
Bengali
Bosnian
Catalan
Cebuano
Chichewa
Chinese (Simplified)
Chinese (Traditional)
Corsican
Croatian
Czech
Danish
Dutch
English
Esperanto
Estonian
Filipino
Finnish
French
Frisian
Galician
Georgian
German
Greek
Gujarati
Haitian Creole
Hausa
Hawaiian
Hebrew
Hindi
Hmong
Icelandic
Hungarian
Igbo
Indonesian
Irish
Italian
Japanese
Javanese
Kannada
Kazakh
Khmer
Korean
Kurdish (Kurmanji)
Kyrgyz
Lao
Latin
Latvian
Lithuanian
Luxembourgish
Macedonian
Malagasy
Malay
Malayalam
Maltese
Maori
Marathi
Mongolian
Myanmar (Burmese)
Nepali
Norwegian
Pashto
Persian
Polish
Portuguese
Punjabi
Romanian
Russian
Samoan
Scottish Gaelic
Serbian
Sesotho
Shona
Sindhi
Sinhala
Slovak
Slovenian
Somali
Spanish
Sudanese
Swahili
Swedish
Tajik
Tamil
Telugu
Thai
Turkish
Ukrainian
Urdu
Uzbek
Vietnamese
Welsh
Xhosa
Yiddish
Yoruba
Zulu