Част III

Живот с духовете

10

ДА СИ ТЪРСИШ БЕЛЯТА

Как и с какво хората привличат духовете от преходността

Един от първите въпроси, които ми задават, докато прочиствам къщата от духове, е: „Това духът на моята майка/баща/близък роднина ли е?”. Може да се изненадате, но повечето пъти отговорът е „не”. В началото някои ос­танали на земята духове търсят близостта на семейството, но след известно време те сякаш разбират, че болести­те и другите проблеми, които връхлитат съпрузите или децата им, са директно свързани с тяхното присъствие в къщата. И макар да съм срещала духове, които изглеждат очаровани от възможността да накарат семействата си да страдат, повечето не искат да създават проблеми на любимите си хора, останали след тях на този свят.

След като предам най-общо „визитката” на някой непреминал в отвъдното дух – име и възраст, причини и обстоятелства около смъртта, място на погребване, – повечето хора искат да научат повече подробности от живота му. В някои случаи се оказва, че са познавали бегло покойника или пък си спомнят къде може да са го срещали.

Но в наистина огромен брой от къщите, в които ме канят, живите и духът, който обитава там, са си напълно непознати.

– Е, какво прави той тук? – пита озадачената собственичка, след като й разкажа за мъжа на средна възраст, кой­то поврежда непрекъснато фурната й. Напълно разбирам нейното объркване. Как става така, че хората споделят дома си с един напълно непознат дух?

Aз дойдох първи тук

Понякога хората се нанасят в жилище, което е вече обитавано от дух. Ако домът остане празен за кратко, духовете не тръгват непременно да търсят друг източ­ник на енергия. По различни причини те обикновено се при­вързват към определено място. Ако успеят да намерят из­точник на енергия, просто се връщат в празната къща, за да чакат следващия собственик.

Ако наскоро сте купили къща и в момента правите ремонт, обърнете внимание на работниците, които сте наели, и на процеса на работа. Необясними забавяния, не­очаквани инциденти и напрегната атмосфера могат да бъдат резултат на изгладнял за енергия дух. Ремонтните работи могат също така да разгневят духа, който смята това за „свой” дом и не обича промените.

Една двойка ми се обади, след като се бе нанесла в къща­та на мечтите си. Месеци наред търсели идеалния дом и бяха сигурни, че осемгодишните им синове близнаци също ще го харесат. Родителите планирали всяко от децата им да има собствена спалня, но синовете им скоро отказа­ли да спят сами. И родителите решили да използват сво­бодната спалня като временна стая за игри, докато под­готвят тази в мазето. А ремонтните работи в мазето още от самото начало били свързани с кавги и проблеми. Всичко се обърквало – инструментите не били там, къде­то по-рано били оставени; гредите все били отрязани накриво, а бащата и работниците получавали дребни нара­нявания. Още по-лошо било това, че бащата се задушавал и изпитвал необяснимо раздразнение при всяко свое слизане в мазето. Нямало очевидна причина за нервното му състо­яние, но то продължавало часове, дори и след като спирал да работи. Новата стая за игри най-после била завършена и момчетата решили, че все пак искат да имат самосто­ятелни стаи. Всичко било съвършено в продължение на две седмици. Но скоро майката отново започнала да намира сутрин двамата си сина в едно легло, а те ожесточено от­казвали да играят в красивата нова стая в мазето.

Един ден майката ги чула да си говорят, спрели в под­ножието на стъпалата към мазето. В гласовете им се до­лавяли страх и объркване.

– Не разбирам защо ни кара да слизаме тук долу с онзи мъж – казало едното момче.

– Тя не знае за него, глупако – отговорило другото и до­бавило сериозно: – Страх ме е от него.

– Да, може да ти изкара акъла, като стои неподвижно и те гледа втренчено.

– И на всичкото отгоре чупи играчките ми!

Майката не знаела как да изтълкува разговора. Много ско­ро след това тя също започнала да забелязва странни неща в мазето. Новата перална машина се повреждала непрекъсна­то. После банята се нуждаела от ремонт. Не обръщала вни­мание на случващото се и на забележките на момчетата до деня, в който ситуацията станала много по-сериозна.

Майката слизала по стъпалата към мазето, натова­рена с прането, а двете момчета се втурнали нагоре по стълбите, очевидно силно изплашени от нещо. Спрели по средата и едното втренчило поглед във въздуха точно пред майката. На лицето му се изписал ужас, то полит­нало назад и паднало по стълбите, като повлякло, без да иска, и брат си със себе си.

– О, мили Боже! – извикала майката и се спуснала надо­лу към момчетата. И двамата били доста разтърсени от преживяното, макар и невредими. – Какво стана? – попитала

– Непрекъснато ти го повтаряме! – извикало момче­то, което се било препънало, а в очите му се събрали сълзи. – Онзи мъж Отново беше долу! Идвахме при теб, за да те доведем тук, когато той изведнъж се появи на стълбите – точно пред теб! – добавило другото вече малко по-спокойно. – Той е страшен, ужасява ни!

Майката почувствала как космите по тила й на­стръхват. Огледала цялото мазе. Стаята била странно зловеща, въпреки ярките цветове и многото прекрасни играчки – нещо, което била забелязала и преди, но на ко­ето тогава не обърнала внимание. Спомнила си проблеми­те, които имал съпругът й при ремонта на помещението, злополуките, лошото му настроение.

Веднага щом ми се обади, усетих нещо негативно в къщата. Не зъл дух, но определено духа на лош човек. Точно това и открих след като ги посетих – разгневен старец, който мразеше децата. Някога живял в къщата и бил из­вънредно нещастен след като мазето – неговото мазе – било превърнато в стая за игра. Духът на стареца обаче бе мил и любезен, докато разговаряше с мен и щастливо премина в отвъдното. След като мирът и спокойствието бяха възстановени, семейството най-после заживя в дома на мечтите си.

Духовете от преходността понякога проявяват силно и упорито нежелание да напуснат театрите. Те по всяко време са пълни с духове. И, разбира се, това е абсолютно разбираемо. Там има непрекъснат поток на енергия – от работниците по поддръжката и репетиращите актьори, до зрителите, погълнати в разиграващата се пред тях драма. Много от тамошните духове обаче се изживяват и като бъдещи или настоящи директори, дизайнери, осветители, гримьори или просто като обикновени сценични работници, от които зависи едва ли не цялото представление. Когато започнах работа по „Шепот от отвъдното”, открих, че същото важи и за жителите на Холивуд. Не е изненадващо, че филмовата индустрия привлича духовете по същата причина като театрите.

Опитът ми показва, че духовете, привързани към хора, са по-склонни да преминат в отвъдното в сравнение с тези, които обитават любимите си места. Може би за­щото нямат някаква недовършена работа или имат нуж­да да общуват с живите, обикновено успявам да ги убедя да отидат там, където е по-добре за тях.

Ти си присвои нещата ми

Духовете могат да дойдат в дома ви заедно с тяхна вещ, която сте купили или придобили. Независимо дали наследявате среброто на пралеля си, или пък обичате да обикаляте магазините за антики и пазарчетата, където продават предимно стоки втора употреба, или пък разме­няте непотребни вещи със съседите, увеличавате шансо­вете си да се сдобиете с дух.

Удивена съм от вещите, които могат така здраво да държат в плен собствениците си. Някои случаи изглеждат по-очевидни от други. Според моята преценка около над три четвърти от бижутата витаят духове. Много жени остават на земята, защото не искат да се разделят с лю­бимите си диаманти; мъжете се тревожат за скъпите си часовници или са изключително привързани към авто­мобилите си. Срещала съм духове, които са останали тук заради палтата си от норки, мебелите в спалнята си или пък сватбените си рокли. И дори няколко, които изпитва­ха толкова силни сантиментални чувства към чиниите и рогозките си, че отказваха да влязат в Светлината, пре­ди да са узнали какво ще стане с тях.

Свърших добра работа за жена, с която се срещнах след смъртта на съпруга й. Той я бе оставил млада вдови­ца с две малки деца. Тя ме помоли да отида на погребение­то му Успях да й помогна, тъй като той имаше какво да й каже за финансовите дела на семейството.

Години по-късно тя отново ми се обади. Предприела ремонт в къщи и направила шокиращи открития. Както се оказа, тя много обичала разпродажбите. Колекционираше сребърни прибори и дори бебешки чашки, четки за коса и огледала. Не можела да се сдържа да се сдобие с още някоя лъжичка за чай, вилица или нож. Шегуваше се, че просто се налагало всеки път да си купува по нещо, защото непрекъснато губела старите.

След като децата й пораснали и се изнесли от родния дом, решила да го ремонтира основно – искала да е практичен и удобен за напредналата й възраст. Работниците започнали да смъкват тавана на кухнята и били засипани от сребърни прибори. Всичките липсващи вилици, ножове и лъжици заваляли като дъжд. Били вероятно 50-60 на брой.

Пристигнах и се срещнах с киселия и свадлив дух, който бе твърде раздразнен от разкриването на тайното му скривалище. Бил иконом в доста заможно семейство и се вбесил, когато децата решили да продадат сребърните прибори на родителите си. Ходел заедно с жената на всяка разпродажба и през последните десет години се забавлявал като крадял среброто от колекцията й и го криел. Призна, че напоследък не му било толкова забавно, тъй като накрая жената решила, че е напълно приемливо да подрежда на масата прибори от различни комплекти започнала много по-малко дa се тревожи, когато нещо изчезне.

Преместването на сребърните прибори вероятно е изисквало страшно много енергия и вярвам, че след като децата са се изнесли от дома, му е било много по-трудно да продължава да краде. След като бе разкрит, призна, че започнал да се уморява от това, и влезе в Светлината без никакви възражения.

Ако наистина обичате разпродажбите или пък сте обзавели дома си с антики, много е вероятно да сте се сдобили и с някой и друг дух. От това не следва, че трябва да престанете да купувате. В глава дванадесета ще ви кажа как да се предпазите от духовете, които се канят да дойдат в дома ви заедно с купената вещ.

Бях поканен

Трябва да призная, че съм разочарована, когато ме по­викат в някоя къща, за да я прочистя, а духът ми каже, че е бил поканен. Истината е, че получавам хиляди молби всеки месец. Много от хората се свързват с мен заради репута­цията ми – чули са от приятели или членове на семейство­то, слушали са мои беседи по радиото или са присъствали на някоя от лекциите ми. И точно те са тези, които ясно усещат присъствието на дух в дома си.

Други се свързват с мен било чрез телефонен разговор, писмо или на моя уебсайт, защото са изчерпали всички останали възможности. Те често са разтревожени – някои са като обезумели, а малка част от тях бих могла да опи­ша като безнадеждно отчаяни. Търсят ме заради сериозни със здравето, с домовете или семейството и след като са отхвърлили всички логични обяснения за бедите си, се хващат като удавник за сламка. Някои са така нетърпеливи да ги посетя в дома им, че се обаждат отново и отново, без да обръщат внимание на съобщението ми, записано на телефонния м секретар, в което се казва, че могат да минат до четири месеца, преди да върна обаждането.

Когато най-после отида в дома им, обикновено срещам духове с нетипично отношение. Когато научат, че г виждам и мога да говоря с тях, те се питам защо въобще съм там. Казват че са с този човек или на това място,защото са поканени. Когато разпитам хората, се оказва, че наистина напоследък са използвали дъска за спиритически сеанс / извършвали са ритуали, /опитвали са да направят магия, / занимавали са се с вещерство.

Длъжна съм да не се ядосвам на хората – поне не още от първата визита в дома им. Повечето хора не разбират напълно силата на подобни актове. Но простият факт е: Някои духове се прикрепват случайно към невинни свиде­тели, ако мога да се изразя така, но други биват привле­чени от енергиите, заобикалящи метафизически обекти или съпътстващи неправилни действия.

Бих искала хората да разберат, че лесно могат да извикат духовете, и всички проблеми, свързани с тях, чрез използването на дъски за спиритически сеанси, махало или магия, както и хвърлянето на проклятие също могат да привлекат духовете. Ако сте домакин на спиритически сеанс, духовете ще се озоват директно в дома ви. Можете да ги призовете и чрез опити за медитиране с цел общуване с тях. Автоматичното писане, при което всъщност подканвате духа да движи ръката ви, за да ви предаде определена информация, е особено глупаво поведение. Така приканвате духа да влезе в тялото ви и да ви обсеби.

Няма абсолютно никаква причина обикновените хора да се опитват да се свържат с духовете посредством някой от тези методи. Ако духовете трябва дa се свържат спешно с вас, ще намерят начин. Онези, които са влезли в Светлината, могат да идват в съня ви. А ако непремен­но трябва да привлекат вниманието ви, ще измислят как, повярвайте ми. Няма достатъчно добра причина да реши­те да споделите заобикалящата ви среда с непреминал в отвъдното дух.

Казвали са ми, че са поканили духа в дома си, за да при­добият знания за отвъдното и повече психически сили, та да се свържат с другия свят. Трябва да ви уверя, че по описаните по-горе методи обикновено биват привлечени духове от преходността. А тъй като не са влезли в Светлината, не знаят нищо повече за живота и силите в от­въдния свят от хората на земята.

Проследих те до дома ти

Дори да не сте участвали в спиритически сеанс и да не сте правили опити в черната магия, твърде е възможно да сте се свързали по някакъв начин с духове. Твърде възмож­но е дори да заведете някой в дома си. Ако притежавате висока енергия и сте бодра и жизнерадостна личност, ако имате високо ниво на физическа енергия – ако сте профе­сионален атлет или актьор например – или ако работите на място, където има много хора, понякога е само въпрос на време да привлечете вниманието на някой дух. Те се нуждаят от енергия, затова винаги се навъртат там, къ­дето има тълпи.

През годините съм забелязала, че някои професии със сигурност привличат духовете. Списъкът става все по-дълъг, тъй като непрекъснато посещавам нови места и така добивам по-голяма представа за сборищата на духо­ве. Отидох в Калифорния с убедеността, че ще срещна ду­хове там, където заснемат филми и телевизионни предавания. ­А най-удивителното от престоя ми в Санта Моника бе, че за първи път видях бездомни хора, които живеят по улиците. Очаквах около тях да витаят много духове, но се оказа точно обратното. Около бездомниците нямаше почти никакви духове. Макар и да предполагам какво би привлякло духовете, няма как да знам със сигурност, дока­то не попадна в такава ситуация.

Ето го все пак моя списък на професии и места, където най-често могат да се открият духове.

Полицейски управления. Рядко съм срещала полицай, към когото да няма прикрепен дух. Тези духове обикновено имат недовършена работа, която има връзка със смърт­та им. Не е задължително полицаят да е замесен в случая, довел до смъртта на духа.

Сградите на пожарните команди. По причини, кои­то никога не съм разбирала, там винаги има много духове, но те рядко следват огнеборците до домовете им.

Офиси на адвокати и съдебни зали. Адвокатите и съдиите, специализирали се в криминални случаи, са изло­жени на по-голям риск да привлекат около себе си духове.

Клиники за психично болни. Хората, които са на ле­чение там, често са „придружени” от дух. Те могат да се прикрепят към някои от лекарите и сестрите и да се за­селят в домовете им.

Летища. Екипът, работещ на всяко едно летище, така също пилотите и стюардесите са изложени на риск да прихванат духове навсякъде по света. Ако прекарвате много време в пътуване и в залите на летищата, можете да се върнете у дома си с дух.

Спортни зали и игрища. Няма друга енергия като тази на разгорещените запалянковци. Работила съм с много про­фесионални спортисти, които привличат не само духове, но и отрицателна енергия по време на кариерата си.

Издателства. Преди година не бих очаквала да открия дух в издателство. Докато не започнах да пиша тази кни­га, смятах издаването на книги за тихо и спокойно зани­мание. А после посетих няколко издателства. Щом веднъж видиш активността, която кипи по етажите, и жизнени­те u бодри личности, които се занимават с издаването на литература, разбираш защо в издателските офиси има толкова много духове.

Спешните отделения, особено в големите градове. Лекарите, медицинските сестри и дори шофьорите на ли­нейки са особено уязвими за духовете, макар и дори само краткият престой в спешното отделение да е достатъ­чен да привлечете вниманието на някой дух.

Старчески домове. Те обикновено са пълни с духовете на по-възрастни мъже, които вероятно чакат там смърт­та на съпругите си. Не виждам много често духовете на жени, очакващи съпрузите си да се присъединят към тях.

Барове. Колкото no-оживени, толкова по-добре. Духо­вете могат буквално да разцъфват от енергията на подо­бен род места. Колкото по-груба е обстановката, толко­ва по-радостни са те. Места, където строшените чаши и обърнатите маси едва ли са причина да вдигнете поглед от питието си. Точно както и в живота, мястото, което посещавате, определя какви духове ще привлечете. Духо­вете, които прекарват времето си в коктейл баровете във фоайетата на хотелите, обикновено са много различ­ни от онези, които посещават откритите барове.

Зъболекарски кабинети. Колко пъти сте седели, смра­зени от напрежение и ужас, в чакалнята, очакващи да из­викат името ви? Среща ли често вашият зъболекар про­блеми с компютърната техника и електрониката? Има ли много отменени посещения? Колко пъти сте си тръгвали, като сте се кълнели да смените зъболекаря си или пък питайки се защо се чувствате така изтощени след прегле­да? Създаваната тук енергия обикновено е много силна.

Антикварни магазини

Тъй като голяма част от духовете остават тук заради любимите си вещи, антиквар­ните магазини, както и тези за стоки втора употреба, обикновено са дом на тълпа духове по всяко време.

Театри и снимачни площадки. В лекциите и радио-предаванията често повтарях какви тълпи от духове населяват театрите, но не бях посещавала снимачна площадка, докато не започнах работа по „Шепот от от­въдното”. Сега знам, че там, където се заснемат филми и телевизионни програми, е пълно с духове. Още от първото си посещение в студиото се натоварих с ангажимента да ги убедя, че мястото им не е на този свят. И, повярвайте ми, като се има предвид какви личности бяха те, задачата ми никак не бе лесна.

Срещнах своята първа истинска холивудска звезда още с първото си попадане на снимачната площадка на „Парамаунт”. Разхождах се по навик наоколо с приготвени хи­микал и бележник, готова да си водя бележки за духовете, които ще срещна. И както обикновено следваше ме цяла малка тълпа. Завихме зад ъгъла и я видях. Заковах се на място и изтърсих:

• О, мили Боже! Вие сте Барбара Стануик¹.

Някои от по-младите в групата бяха удивени.

• Кой?

• Нали знаете – Виктория Баркли от „Голямата долина“ – казах с надеждата популярният телевизионен сериал да им подскаже нещо. Надявах се също да не вдигат излишна вря­ва, ако не знаят нищо за актрисата. Веднага се виждаше, че мис Стануик не е особено доволна от невежеството им.

– О, някаква стара телевизионна актриса! – измърмори някой, очевидно изгубил интерес.

Е, това вече разгневи мис Стануик!

Изнесох набързо кратка лекция, в която ги запознах с личността и творчеството на Барбара Стануик. Разка­зах им за звездата от сцената и екрана, която всъщност е била пионер в киноиндустрията. Споменах още красотата й, таланта й, безспорната й етика в работата и успеха й.

– Тя наистина беше велика актриса – казах. – И трябва да й засвидетелствате уважението си.

Като свърших кратката си реч, всички мълчаха, а Бар­бара Стануик имаше спокоен и доволен вид. После, като всеки почитател, й казах колко силно се възхищавам от работата й. Говорихме дълго. Тя бе повече от щастлива да побъбри с мен за различните филми, в които бе учас­твала. Каза ми, че приживе вярвала в съществуването на духовете и след смъртта си била доволна да открие, че може да „остане” в индустрията, която била от голямо значение за нея.

Като приключихме разговора, я попитах дали иска да влезе в Светлината. За да бъда искрена, трябва да кажа, че се чувствах като неин покровител. Бе починала на осем­десет и три годишна възраст и макар да бе все още с пре­красна и царствена осанка, тя си беше една дребничка и крехка старица. Помислих си, че след всичките тези годи­ни вероятно е готова да си отиде от този свят.

– Не мисля – отговори тя учтиво, но твърдо. – По-ско­ро ми се струва, че трябва да държа нещата тук под око.

Отговорът й ми даде ясно да разбера, че не мога да я покровителствам. Ако настоявах, просто щяхме да из­паднем в разгорещен спор.

– Мис Стануик – казах, изпълнена с уважение и почит, – не ви ли липсва възхищението на почитателите ви?

Тя махна пренебрежително с ръка, но аз виждах, че съм на прав път.

– Предполагам, че аз съм първата, която ви е видяла от доста време насам – продължих. – Нима сте говорили с някого другиго?

Тя поклати глава.

– Ако влезете в Светлината, ще бъдете отново в раз­цвета на силите си – казах. – А духовете от отвъдното могат да влизат и излизат от нашия свят, когато поже­лаят. Възможност, от която сте лишена в момента.

Тя ме изгледа скептично, но чувствах, че я карам да се замисли, затова продължих.

– След като ви виждам и разговарям с вас, не мислите ли, че знам за какво говоря?

– И ще мога отново да идвам тук? – запита.

– Имам приятели, които непрекъснато общуват с ду­ховете от отвъдното – уверих я. – Aз самата няма да ви виждам и няма да мога да общувам с вас след влизането ви в Светлината, но има други, които ще могат.

Тя вирна брадичка. Виждах, че е взела решение.

– Добре – каза. – Ще си отида.

Сътворих Светлината и я видях да влиза в нея. Чувс­твах се удовлетворена. Твърдо вярвам, че духовете, мина­ли през Бялата светлина, намират покой – за разлика от онези, които остават на земята. Щастлива съм, че мога да им дам възможност да променят ситуацията.

Последните ми посещения на снимачната площадка на „Шепот от отвъдното” ми разкриха нещо, което никога не съм смятала за възможно. Духове от други места в Хо­ливуд кръжаха около нас заради естеството на работата ни. Подобни духове обикновено се прикрепят към актьорския състав и снимачния екип и особено към изпълните­лите на главните роли. Разговарях с някои от тях и осъз­нах, че те, като реалните живи почитатели, просто не можеха да проумеят, че Дженифър Лав Хюит не общува с духове за разлика от персонажа, в който се превъплъщава. Били чули, че на снимачната площадка има човек, с когото ще могат да общуват. В резултат, започнаха да следват всички от снимачния екип до домовете им с надеждата да привлекат внимание. След като разбираха, че хората, с ко­ито са тръгнали, не ги виждат, те се връщаха на снимач­ната площадка и създаваха още повече проблеми. И накрая „пострадалите” актьори и членове на снимачния екип ми се оплакаха. Трябва да призная, че това развитие, макар и възпрепятстващо работата, имаше ефект – поне от глед­на точка на духовете. Всеки път, когато пътувам до Лос Анджелис, успявам да изпратя в Светлината поне няколко духа, включително на доста известни личности. В момен­та се опитвам да измисля как да защитя снимачната пло­щадка от нежеланите ефекти, причинени от духовете. Ако някога сте виждали снимачни площадки, знаете колко просторни и лесно достъпни са те. Все едно да се опитате да защитите малък град! А когато сте на такова място, на театър или на кино, лесно можете да отведете до дома си един или два духа, решили, че искат да си починат от изпълненията на актьорите.

Като човек, чието ежедневие е свързано с паранормал­ното, аз съм винаги наясно с енергията, която ме заобика­ля. Има много други хора, които работят в областта на метафизиката – включително гадателите на карти, аст­ролозите, нумеролозите, спиритуалистите, лечителите и много други. Непрекъснато им повтарям, че трябва да внимават и да се предпазват, когато работят с клиен­ти. Повечето хора търсят услуги от подобен род заради негативното развитие на живота им. Обаче ако не се вземат подходящи предпазни мерки (като например да се намирате в Бялата светлина, докато работите, да почис­твате оборудването си с морска сол и/или енергията на луната, да използвате защитни талисмани и да ограничи­те влиянието на негативната енергия на клиента върху вас), духовете, влезли в дома ви заедно с клиента, могат да останат и след като той си тръгне. Те могат да напра­вят живота ви наистина труден или да се прикрепят към следващ клиент, потърсил помощта или съвета ви. Кол­кото no-изложени сте на риск от влиянието на духовете, толкова повече допълнителни мерки трябва да вземете, за да се предпазите.

Съветвам също и онези, които търсят помощта на подобен род хора, да внимават. Ако се налага да се обърне­те към такива специалисти, по-добре е човекът да ви бъде препоръчан от доволен клиент. Хората, които се занима­ват с тези нетрадиционни неща, без да имат достатъч­но познания, могат да привлекат какви ли не тъмни сили. Няма гаранция, че след като сте гостували на съседа си, който гледа на карти, духът от неговия дом няма да реши да ви последва.

След като прочетете тази глава, за вас трябва да е очевидно, че има различни начини да привлечете духовете, преднамерено или не, докато изпълнявате всекидневните си задължения. В единадесета глава ще обсъдя признаците, които ще ви подскажат, че живеете в компанията на дух. В дванадесета и тринадесета глава ще ви посъветвам, стъпка по стъпка, как да предпазите себе си и околната си среда от духове и негативна енергия. Ще ви кажа също как можете да намалите негативното въздействие на не­видимите сили.

8

ЖИВОТНИ

Предани след смъртта

Що се отнася до поведението на духовете на живот­ните, продължавам да се уча. Искрено вярвам, че всяко живо същество притежава дух и че Бялата светлина се явява за всички при смъртта им. Въпреки че баба никога не ми е го­ворила за духовете на животните, през годините съм виж­дала такива както на домашни, така и на диви животни. Тъй като винаги имам домашен любимец у дома, виждала съм духовете и на собствените си любимци. Тези различни срещи са ме научили какво може да застави духа на живот­ното да влезе в Светлината или да остане на земята.

Предполагам, че след смъртта духът на животното има толкова време да премине отвъд, колкото и човеш­кият дух, но не мога да кажа със сигурност. Възможно е също животинските духове да разполагат с по-малко вре­ме. Когато умря малкият ми африкански таралеж Пинда, виждах духа му през първите няколко часа след смъртта. Всъщност така и узнах, че е мъртъв. Влязох в стаята, в която беше клетката му, и го видях да се търкаля по ки­лима. Зачудих се как е успял да излезе, но като се вгледах по-внимателно, видях, че спи, свит на кълбо, в обичайния си ъгъл. След няколко часа и Пинда, и Бялата светлина бяха изчезнали.

Както духовете на хора, тези на животните, които остават на земята, разчитат на енергията на живите и създават хаос и проблеми в заобикалящата ги среда. Тъй като домашните любимци обикновено са дребни животни, те се нуждаят от много по-малко енергия и следователно влияят много по-малко от духовете на хората. Виждала съм духовете и на по-едри животни, като коне и лосове например. Мога да ви уверя, че ще усетите ефекта от присъствието на духовете им също толкова лесно, колкото и ако живите животни нахълтат в дома ви.

В сравнение с духовете на хората, които забелязвам и с които общувам едва ли не всеки ден, не мога да кажа, че срещам много често духовете на животни. Виждала съм духа на крава. Сред природата пък съм забелязвала духове на лисици и лосове. Но най-често срещам духове на домашни любимци. В това има смисъл, разбира се. Не е лесно да видиш диво животно на живо. Инстинктът им подсказва да се крият, особено когато към тях приближава човек. Също както при хората, духът на животното се държи по подобен начин.

За нещастие аз не съм доктор Дулитъл. Не мога да разговарям с духовете на животните, както с тези на хората. Всичко, което знам за тях, съм научила посредством наблюдения и взаимоотношенията с животните, които съм имала през годините.

Според мен, за да разбереш поведението на животинския дух, трябва да използваш здравия си разум. Аз самата съм имала различни домашни любимци, а и работих с животни дълги години. Когато бях млада, се научих как да се грижа за външния вид на кучета и котки и по-късно открих собствен „козметичен“ салон. Двамата със съпруга ми дълги години организирахме изложби на кучета. Има хора, които са напреднали в общуването с животните, и от разговорите си с тях знам, че повечето животни въз­приемат присъствието си на земята като специална ми­сия. След като умрат, повечето от тях влизат инстинк­тивно в Бялата светлина, защото знаят, че са изпълнили задачата си. Като хората, те виждат познати и прияте­ли (хора и животни) в Бялата светлина и понякога нямат търпение да отидат при тях.

При някои животни обаче обучението и предаността могат да победят инстинктите и да станат причина ду­ховете им да останат на земята. Веднъж ме повика жена, която се ползваше от услугите на куче. Тя искаше да знае защо кучето, на което до скоро можела да разчита безу­словно, изведнъж престанало да изпълнява задълженията, за които е обучено. Бъди бе великолепен черен лабрадор и трябваше да се грижи за Кари, която страдаше от при­падъци и други разстройства на нервната система. Първо­то куче на Кари, Гилда, било златист лабрадор и й служило повече от шест години. Но Гилда остаряла и заболяла от артрит, зрението й отслабнало и на нея вече не можело да се разчита.

Треньорът, който обучил Гилда, предложил тя да ос­тане със семейството и след пристигането на новото куче. Кари била повече от щастлива от това уреждане на въпроса. Не искала да захвърли любимото си животно и дори мислела, че Гилда може да научи новото куче на някои умения.

За облекчение на всички, двете кучета се разбирали чудесно. Гилда наистина започнала да обучава Бъди в „про­фесията” и се наслаждавала на новото си положение на до­машен любимец. Обожавала да се вози в колата и продъл­жавала да изпълнява някои от по-простите си задължения – например да носи различни вещи на собственичката си. Всички били опечалени, когато само десет месеца след „пенсионирането” си Гилда се разболяла и умряла.

Отначало семейството било готово да извини стран­ното поведение на Бъди, защото знаело, че той също тъ­гува. Но след известно време всички, дори треньорът, били озадачени от отказа му да изпълнява определени команди.

И накрая майката на Кари ми се обади и ме запита дали е възможно духът на Гилда да е все още с тях и да е причи­ната за объркването на Бъди. Отговорих, че е възможно. Пристигнах в къщата и не се изненадах, когато духът на Гилда ме посрещна още на вратата, размахал опашка. Бъди крачеше с уважение след учителката си.

– Виждате ли – каза Кари, след като ме въведе, – Бъди трябва да се приближи към вратата или с мен, или преди мен. Не след като съм отворила. А той непрекъснато обърква всичко.

Треньорът, една мила жена, също бе в къщата. Запитах я, дали е е обичайно новообученото куче да продължи да бъде обучавано от старото. Отговори, че е опитвала този подход с кучета – водачи на слепи, но не и с такива, обучавани да служат на инвалиди, защото те трябва да изпълняват много повече задачи. Изказах предположението, че духът на Гилда обърква Бъди. Помолих Кари да даде една от командите, които той не иска да изпълни.

– Справя се най-зле с носенето на разни предмети – каза тя.

Заповяда на Бъди да донесе дистанционното на телевизора. Духът на Гилда излезе пръв от стаята, а двамата с Бъди го следвахме отблизо. Двете кучета стигнаха почти едновременно до искания предмет и Гилда постави лапа върху него, а бедният Бъди просто седна на задните си лапи и я загледа, сякаш се питаше как да изпълни задачата.

След като обясних на всички какво се случва, те се съгласиха, че ще е най-добре духът на Гилда да премине в отвъдното. Заради специалното й обучение не бях сигурна как ще я накарам да влезе в Светлината. Трябваше да проб­вам по принципа на опита и грешката. Отначало сътво­рих Светлината и я посочих.

– Отиди да видиш! – казах на Гилда. Обаче тя просто седеше и ме гледаше безучастно.

Осъзнах, че Гилда е обучена да приема команди само от собственичката и треньорката си, а те не виждат Свет­лината и не могат да я посочат. Следователно трябваше да измисля нещо. Казах на треньорката да донесе предмет, който Гилда е обучена да носи на собственичката си, но да се погрижи той да е нечуплив. Тя отиде до караваната си и се върна с неизползваем мобилен телефон. Обясни, че често го използва при обучението на кучетата. Посочих къде ще сътворя Светлината. Казах й да остави телефона там и когато й дам сигнал, да изпрати Гилда да го донесе. Надявах се, че тъй като духът на Гилда преди това не бе успял да вдигне дистанционното, няма да се справи и с те­лефона и просто ще остане на мястото, докато затворя Светлината около него.

Планът даде много добър резултат и успях да изпратя духа на Гилда в отвъдното. Според семейството и треньор­ката – Бъди бил объркан още няколко дни. Но щом осъзнал, че е сам в задълженията си, започнал да ги изпълнява и се превърнал в предано куче, на което може да се разчита.

Разбира се, убеждението, че духовете се държат по­добно на живите животни, не ме успокоява или улеснява ни най-малко. Тъй като дълги години съм работила с кучета, бях повече от сигурна, че ще успея да се справя с духовете на повечето, но понеже у дома имах котка, се ужасявах, че все някога ще ми се наложи да изпратя и котешки дух в Светлината.

Когато най-после срещнах такъв дух – в къща, в която малко котенце бе придобило зависимо поведение, макар че бе единственото животно там, – имах късмет, защо­то присъстваше и дух на човек. Макар жената никак да не обичала котки приживе, неохотно се съгласи да вземе котешкия дух със себе си в Светлината – за голямо облек­чение на тероризираното котенце, което не изглеждаше тъжно, че ще се раздели с „другарчето” си.

Оттогава започнах да използвам същата тактика, щом бе възможно. Това просто е най-лесният начин да на­караш духа на животно да прекоси светлия тунел. За щас­тие има доста места, за които съм сигурна, че приютя­ват духове и на хора, и на животни. Например сградите на пожарните команди често се обитават от духовете на загиналите огнеборци и тези на далматинците, които са им помагали да извеждат навън хората, хванати в ка­пана на пламъците. Често духът на огнебореца е повече от щастлив да вземе със себе си в Светлината и този на преданото куче. А на хиподрумите срещам услужливите духове на коняри, готови да вземат със себе си в отвъдно­то духовете на състезателните коне.

Защо животните остават

Вярвам, че много духове на животни остават на земя­та от чувство за преданост. Повечето от тях остават при човек, когото обичат, или в дом, който им е познат и където са били щастливи. Други, особено тези на куче­тата, остават, защото искат да бъдат утеха за хората.

Знам, че моят любим пудел Мейджър остана с мен и след смъртта си, макар че всичките други кучета, с които бях участвала в изложби, преминаха в отвъдното.

Някои животни остават, за да предложат защита. Когато участвам в радиопредавания, често ми се обаж­дат шофьори на камиони, които слушат предаването на живо. Повечето от тях са срещали „животните от магистралата”, както ги наричам аз. Тези духове са обик­новено бели кучета, макар да съм чувала от хора, че са срещали също мечки и койоти. Шофьорите обясняват, че шофират по някое тихо и усамотено място от магист­ралата и изведнъж пред тях изниква огромно бяло куче -обикновено когато наближават билото на хълм или са в началото на остър завой. Те натискат силно спирачките, за да не ударят животното, и продължават да шофират изключително внимателно. И тогава – почти винаги, виждат пред себе си човек, застанал отстрани на шосе­то, катастрофа или спрял автомобил. На шофьорите им се струва, че животното се е появило, за да ги предупре­ди за опасността.

Обаждат ми се също хора, които нямат домашни лю­бимци у дома, но се будят внезапно посред нощ от бясно­то лаене на куче или от усещането за котешка лапичка на бузата си. Вече напълно будни, имат ясното усещане за надвиснала беда – например пожар или сериозно болен член на семейството.

Срещала съм и духове на животни, останали на земята заради чувството за нещо недовършено. Виждала съм духо­ве на състезателни коне да продължават да тренират на пистата всяка сутрин и дори да участват в надбягвания с живите коне. В заключение мога да кажа, че както при хо­рата, личността на животните определя дали духът ще остане на земята, или ще премине в отвъдното.

Как да разпознаем присъствието на животински дух

Като посетя място, където витае дух на животно, хората често ме питат: „Защо моето куче/ котка/ канарче не усеща духа?”. Опитът ми показва, че животните много приличат на хората в това отношение. Животните забелязват духовете и на хората, и на себеподобните си. И реагират по същия начин както ако живо същество наруши територията им. Те са също така по-чувствителни към слабите промени в температурата, които могат да възникнат около духовете.

Както при хората, някои животни усещат по-ясно енергията на духа. Има животни, които ще забележат влизането на духа в дома, но ако се преместят заедно със семейството на място, където вече живее дух, ще се държат така, сякаш това е негова територия. В тази ситуация животните като цяло няма да обърнат внимание на духа, освен ако той не започне да ги тормози -да ги рита, да защипва опашките им с вратата, да ги настъпва по лапите или пък да ги затваря в някоя стая.

В зависимост от вида на домашния ви любимец, можете да забележите различни модели на поведение – духовете на животните определено влияят на поведението на живите животни. Например котката ви може да спи спокойно на някое слън­чево местенце от дивана, а после изведнъж да се събуди и да започне да следи нещо, което се движи по пода и дори по тавана. Ако сте в стаята, дори да проследите погледа й, едва ли ще забележите нещо. Може да предположите, че е видяла просто някакво насекомо или паяк. Но в девет от десет случая, ако се приближите до мястото, в което тя е втренчила поглед, няма да откриете нищо.

И кучетата, и котките могат да избягват определено място в стаята. Могат изведнъж да се заковат на място, да се обърнат рязко или да заобиколят. Но ако духът, бил той на животно или човек, не е преднамерено зъл и не ги заплашва, те обикновено го приемат съвсем спокойно.

Вредни ли са духовете на животни

Тъй като са малки, духовете на животните нямат нужда от толкова много енергия, колкото тези на хо­рата. Общо взето, ако в дома ви живее дух на животно, той няма да ви безпокои особено. В много случаи хората, които усещат присъствието на духовете на любимите си животни, казват, че това ги успокоява. Такива духове обаче могат да раздразнят другите животни в къщата и да причинят известни проблеми. Трудно е да възпиташ на дисциплина домашно животно с лошо поведение, особено без да го виждаш!

По времето, когато двамата с Тед организирахме из­ложби за кучета, се бях сприятелила с Бари, който бе пос­тигнал забележителни успехи като дресьор. Той демонс­трираше на клиентите качествата на различните поро­ди. Бе стопанин на доста оживен „пансион” за кучета в щата, където живееше, и не рядко приютяваше там двай­сет или трийсет от кучетата на клиентите си. За първи път го забелязах да върви по подиума с великолепна пъстра датска хрътка. Името на кучето бе Граф, то обожаваше Бари. Между двамата съществуваше връзка, която ги пре­връщаше в зрелищна двойка на подиума. Извън подиума Граф бе тромав и несръчен като малко кученце. Като се имаха предвид огромните му размери, той оставяше след себе си хаос, където и да отидеше.

Не бях виждала Бари известно време, докато не се за­сякохме на една изложба за кучета близо до дома му. Той ни покани да му гостуваме. Предложи да пренощуваме у тях, а кучето ни – в „пансиона”. Обратното пътуване щеше да е дълго, затова приехме предложението му. Попитах за Граф и с мъка научих, че е умрял преди няколко месеца. По-рано, на изложбата, не бях забелязала да го придружава духът на Граф, затова предположих, че е преминал в отвъдно­то. Но когато отидохме до „пансиона”, за да заключим кучетата за през нощта, Бари подхвърли нещо странно. Каза, че се надява те да останат заключени до сутринта. Полюбопитствах какво иска да каже, а той отговори, че напоследък всяка сутрин заварва пълен хаос в „пансиона”. Хавлиите били разпръснати по пода, играчките на чети­риногите – разхвърляни навсякъде, храната била изсипана, а повечето от кучетата – изтощени, сякаш цяла нощ са били на парти.

– Най-странното е – добави Бари, – че преди да си тръгна нощем, проверявам поне два пъти дали вратите са заключени. Когато се върна на сутринта, те отново са заключени. А навсякъде цари хаос. Нямам ни най-малка представа кой е виновникът за това.

Aз имах, но не казах нищо, докато не влязохме в „панси­она”. Сами се досещате какво видях – духът на Граф сто­еше до масата, върху която подсушаваха и вчесваха куче­тата, вдигнал върху нея предните си лапи. Бе висок почти колкото мен, а като видя Бари, замаха усилено с опашка. Нямах никакво съмнение защо хавлиите се озовават на пода всяка вечер.

Отначало Бари не ми повярва, че духът на Граф е там.

– Невъзможно – каза той. – Граф не бе с мен, когато умря.

Попитах го кога са започнали проблемите в „пансиона” му и той си спомни, че е станало преди три седмици, кога­то се върнал от изложба на кучета, проведена в друг щат. На въпроса ми дали се е видял със собствениците на Граф на тази изложба, Бари отговори положително. Били взели със себе си един от потомците на породистата датска хрътка, за да видят потенциала му.

– Дори отбелязахме колко много кученцето прилича на Граф – млъкна и дълго ме гледа втренчено.

Aз просто казах:

– Той наистина е тук.

Бари безкрайно обичаше Граф, но нямаше начин духът да остане в „пансиона”. След като ми даде една от люби­мите стари играчки на своя любимец, той печално про­следи как сътворявам Светлината и хвърлям играчката вътре. Граф замаха щастливо с опашка и скочи след нея.

Тъгата на Бари бе очевидна, но не можеше да се отрече и облекчението, което изпита на следващата сутрин, ко­гато в „пансиона” цареше ред, а кучетата спяха спокойно.

Понякога присъствието на животински дух може да застраши и хората, и животните. Тъй като живея близо до Кентъки, често ме викаха на състезателните писти по хиподрумите там, за да прогоня духовете на жребци­те, които заплашваха другите коне и хората около тях. Духовете на конете, решили да участват в състезанието, разсейват истинските животни или ги плашат до такава степен, че стават опасни за околните. Повикаха ме на една малка писта, където ставаха надбягвания с миниатюрни карети, след няколко зрелищни сблъсъка станали там. Успях да изпратя в отвъдното духовете на няколко коня и техните ездачи и така да направя пистата по-безопасна за живите.

Първите си опит с духове на коне дължа на наши приятели, които отглеждат и тренират чистокръвни жребци. Един ден по време на разговор, Еди спомена, че нейният кон Лола, започнал да се държи странно на сутрешната тренировка. Еди ме помоли да отида на пистата и да го погледам как препуска.

Дотогава нямах никакъв опит с коне, но когато оти­дох в Чикаго, бях очарована от атмосферата на хиподру­ма. Нека ви кажа, тези места просто гъмжат от духове. Там обикалят духовете на коняри и треньори, много от които са прекарали практически целия си живот по със­тезанията; на жокеи и на комарджии; както и на заклети зяпачи, които още от ранни зори се подреждат покрай перилата, наблюдават тренировките на конете и се об­залагат за възможностите им. И, разбира се, там са и ду­ховете на конете.

Като се има предвид колко много енергия се отделя на всяка състезателна писта в света, мога да разбера защо са така привлекателни за непреминалите в отвъдното духове. Не съм изненадана също от количеството енер­гия, която притежават духовете там – достатъчно да повлияят на всекидневието в конюшните и пистите. От друга страна, такова стълпотворение на духове, човешки и животински, може да предизвика сериозни и дори ужася­ващи проблеми. Очаквах да чуя много и различни истории за лош късмет и не бях разочарована. Жокеите не спираха да разказват за здравословни проблеми и неочаквани нара­нявания, а конярите посочваха местата в конюшните и по пистите, където конете гарантирано проявявали необяс­ними капризи. С изненада научих, че макар и толкова едри, състезателните коне са безкрайно нежни и раними създа­ния. Те могат лесно да заболеят от дихателни болести и за нещастие, точно както и при хората, присъствието на духовете може да влоши здравословните им проблеми.

Не знаех какво трябва да търся, когато отидох да видя Лола, но се досетих веднага щом видях духовете на коня и жокея, които се присъединиха към другите на старта. Стартът на Лола бе силен, но не след дълго духът на коня тичаше редом с нея. Видях духа на жокея да замахва с кам­шика и Лола да отстъпва встрани. Движението бе едва доловимо, но достатъчно друг кон да се стрелне край нея и да финишира първи.

Разказах какво съм видяла на приятелката си Еди и на съпруга й Кен и те потвърдиха подозренията ми. Да размахаш камшика към друг кон е сериозно нарушение – крач­ката встрани, направена от Лола, можеше да предизвика сблъсък с другите състезателни коне. Попитаха ме как мо­жем да решим проблема.

Имах идея, но трябваше да разговаряме с треньора на Лола. Гейб бе привлекателен ирландец. Усетих, че той също има своите подозрения. Обаче когато се опитахме да му обясним, че духовете на кон и жокей пречат на любим­ката му да печели надбягванията, доби доста недоверчив вид. Едва когато му разказах подробности за духа на жо­кея, който стоеше пред офиса, започна да приема думите ми сериозно. Съобщих му името му и обстоятелствата около смъртта – и ездачът и конят бяха паднали по време на надбягване. Ездачът бе загинал на място, а по-късно се бе наложило да убият коня, за да му спестят мъките.

Гейб ми позволи да закача малък талисман, пълен със семена от дюля, на юздите на Лола. Тя спечели следващите две надбягвания и той ме покани да го посетя отново в конюшнята. Поставихме такива талисмани на юздите на всички тренирани от него коне, а после той ме помоли да прогоня духовете от конюшнята и офисите. Направих, каквото можах, но трябва да призная, че уменията ми да се справям с духовете на коне, може би не са толкова добри. Успях да убедя няколко от жокеите да възседнат жребците и да препуснат заедно с тях в Светлината. Някои от конярите уловиха конете си за юздите и ги поведоха към отвъдното. Обаче един доста буен жребец отказваше да влезе в Светлината, а не можах да убедя нито един от ду­ховете на хора да се приближи до него. Предполагам, че все още е там и участва в надбягванията.

7

ДЕЦА

С какво са различни духовете на деца

Децата са в забележително съгласие със света на заобикалящите ни духове. Опитът ме е научил, че повечето деца виждат или поне усещат останалите на земята духове, както и тези, които вече са преминали отвъд, и дори ангелите-хранители. Информацията, която предават децата, живеещи в обитавани от духове къщи, обикновено е логична и надеждна.

След като достигнах до заключението, че децата притежават вродена и интуитивна способност да се свързват с духове, аз се запитах защо мога да виждам и общувам само с духове от преходността. Накрая реших, че в някакъв период от ранното ми детство вероятно съм виждала и другите духове. И тъй като за мен е било лесно да общувам именно с непреминали в отвъдното духове – а и защото баба ми вярваше в моята дарба и я подхранваше, – очевидно съм развила една способност за сметка на останалите.

В ретроспекция – бях невероятно щастлива, че имам баба, която ме окуражава. Повечето деца, които твър­дят, че виждат въображаеми другарчета в игрите, биват порицавани. Казва им се, че трябва да мълчат и да престанат да си въобразяват, да пораснат или пък да се държат като големи момчета и момичета. Когато сега хората ме питат дали децата виждат духовете, отговарям, че спо­ред моя опит въображаемите приятели невинаги са въображаеми и че е много възможно децата, които по време на чая разговарят с някой въображаем гост, всъщност да разговарят с духове, чието присъствие усещат само те.

За мен също така е ясно, че докато децата растат, а винаги благонамерените възрастни ги учат на разум и практичност, те забравят за своите въображаеми дру­гарчета в игрите. Aз самата не си спомням да съм имала такива и подозирам, че повечето възрастни трябва да бъ­дат силно притиснати, за да си спомнят невидимите си приятели от детството.

Спомням си обаче първия дух на дете, когото видях. Бях в трети клас и всеки ден пътувах в автобуса с момиче на име Луси. То се качваше на следващата спирка и слизаше на тази преди моята всеки следобед. Един ден, тъкмо кога­то автобусът потегляше, шофъорът неочаквано натисна спирачките и започна да крещи. Спомням си, че погледнах през прозореца и видях Луси да лежи на тротоара. Помня дори, че си помислих: Защо тя прави това?

В същия онзи следобед телефонът у дома звънеше поч­ти непрекъснато. Мама каза на мен и сестрите ми, че Луси загинала при произшествие, докато пресичала пред автобуса. На следващия ден в училище първата молитва на монахините сутринта бе за душата на Луси. Накараха и нас да се молим за нея. След това заведоха целия клас на погребението на Луси. Духът й бе там. Седеше на пейка­та в църквата до измъчените родители. Спомням си, че се опитвах да привлека погледа й. Исках тя да знае, че я виждам. Но тя дори не погледна към мен. Не ни позволиха да отидем на гробището, така че не знам дали духът й е преминал в отвъдното.

Все още си спомням колко много се страхуваха някои от приятелите ми да отидат на погребението на Луси. Страхуваха се да погледнат към ковчега й, поставен пред църквата, и се плашеха дори от скърбящите й роднини. Aз знаех какво да очаквам, тъй като бях ходила вече на доста погребения с баба. Макар в онези случаи всички духове да ми бяха непознати. Това бе първата траурна церемония, на която познавах покойника, и бях силно впечатлена. В ре­зултат, твърдо вярвам, че родителите трябва да водят децата си на бдения и погребения и особено когато деца­та не са емоционално привързани към мъртвия.

За децата е важно да разберат, че мъртвите не са страшни и че не спят, макар очите им да са затворени. Схващането на тази разлика ще им помогне да се справят със страховете си. Родителите са длъжни да помогнат на децата си да разберат, че смъртта просто е част от це­лия процес. Мъката на живите е естествена, но от мърт­вите не трябва да се страхуваме.

Спомням си, че след погребението на Луси запитах баба защо не виждам духовете на малките деца и бебета­та. Тя ми отговори: „Защото децата имат ангели-хранители и те отвеждат душите им на небето”. Сега знам, че тъй като баба нямаше моята способност, ми казваше онова, което според нея отговаряше на истината. Минаха много години, преди да почувствам, че съм проумяла уникалния начин, по който децата – и живите, и мъртвите -се справят със света на духовете.

Бебета

Никога не съм виждала духовете на бебета на бдението, погребалната служба или самото погребение. И не съм изненадана. Все пак какво знае едно бебе за тези неща? Те просто не изпитват нужда да бъдат там. В същия ход на мисли и разсъждения, духът на едно бебе няма какво да ми каже, тъй като бебетата не общуват вербално. Но аз все пак се питам какво се е случило с духовете на мъртвите бебета. Очевидно, след като не ги виждам, трябва да са преминали в отвъдното, но винаги се питам как. Едва след много години посещения на бдения и погребения успях да си отговоря задоволително на този въпрос. В паметта ми се е запечатала срещата, която ми помогна да дефинирам схващането си за случващото се с духа на бебето след смъртта.

Беше лятна нощ. Двамата със съпруга ми се прибирах­ме към къщи след едно късно вечерно парти. Бяхме оста­вили двете си момичета на грижите на родителите ми. Колата спря на алеята пред къщата и веднага чух звъна на телефона. Втурнах се вътре и успях да вдигна слушалката. Беше един от полицаите, които патрулираха по магист­ралата. Бях работила с него и преди, затова той не изгуби нито миг в празни любезности.

Каза, че се намират в „затруднено положение”. Била станала катастрофа, в която били замесени семейство от друг щат и синът на едно от влиятелните местни семейства. Момчето било на път към болницата, трима души от семейството били мъртви, а четвъртият бил в много лошо състояние. Запита ме дали бих могла веднага да отида на мястото.

Нощта бе хладна. Беше се спуснала гъста мъгла и бе опасно да се шофира. Въпреки умората от пътуването, знаех, че трябва да стигна по най-бързия начин до място­то на катастрофата. Съпругът ми обърна колата и след двайсет минути бяхме там. Сцената бе едновременно ужасяваща и тъжна. Духът на бащата, който бе шофирал, стоеше до линейката, в която качваха съпругата му. Дър­жеше дете в прегръдките си. Беше очевидно, че линейката ще тръгне само след минути, а знаех, че измъченият дух ще пожелае да я последва до болницата. Приближих се право до него и казах:

– Виждам те. Трябва да знам какво се е случило тук.

Духът онемя от изненада.

– Виждаш ме? – повтори.

– Да. Трябва да ми кажеш какво е станало, за да го пре­дам на полицая – настоях.

Той каза, че е абсолютно сигурен, че е шофирал в пра­вилното платно. Мъглата била толкова гъста, че използвал банкета на шосето за ориентир. Пътят правел много за­вои, а той не познавал района, затова много внимавал гума­та да докосва банкета. Не помнел да е видял светлината на фарове или да е чул скърцането на спирачки. Можел само да ми каже, че децата били почти заспали на задната седал­ка, пристегнати с коланите, а съпругата му току-що била разкопчала своя, за да се обърне и успокои по-малкото дете, което било изтървало биберона си и започнало да плаче.

Погледнах детето в ръцете му. Беше малко момичен­це – може би на петнайсет или шестнайсет месеца. После осъзнах, че бе казал деца.

– Къде е другото ви бебе? – запитах.

Духът посочи с ръка зад себе си. Вгледах се внима­телно и видях нещо толкова странно, та не можех да по­вярвам, че не съм го забелязала още с идването си. Пред­полагам, че съм била така концентрирана в задачата да измъкна информация от духовете на семейството, преди да изчезнат, че не съм забелязала духа на бебето – може би на два или три месеца, който плаваше във въздуха зад дясното рамо на бащата. Доколкото виждах, никой не го държеше.

Не виждах обаче лицето на бебето. То като че ли бе скрито в нечие рамо.

– Кой държи бебето? – запитах бащата.

– Баба ми – отговори той.

Запитах го преди колко време е починала баба му. Преди двайсет години, отговори той. Каза, че било много стран­но, но тя изглеждала по-млада, отколкото била в момента на смъртта си. Всъщност – и той подчерта това – спом­нял си, че тя имала гърбица и вървяла приведена.

– Но сега е изправена и държи бебето – каза. Докато разговаряхме, бебето бавно се завъртя и сега виждах лицето му. Изглеждаше така, сякаш спи доволно.

– Благодаря ти – казах високо, без да знам дали духът на бабата може да ме чуе. Бебето отново се завъртя така, все едно бе притиснато към рамото на бабата.

След като се уверих, че духът на бебето е спокоен, отново посветих вниманието си на бащата.

– Разбираш, че ти и децата сте мъртви, нали? – запи­тах го.

Отговори, че разбира, но се тревожи за съпругата си.

Лекарите ми казаха, че са готови да потеглят към бол­ницата. Дръпнах един от тях встрани и го запитах дали според него жената ще живее. Изражението на лицето му подсказваше, че не храни голяма надежда. Лекарите затво­риха вратите на линейката, а духът на бащата доби още по-измъчен вид.

– Какво ще стане с нея? – запита.

Отговорих, че не зная. Добавих, че може да остави и двете бебета на баба си, която ще ги преведе през Светлината. Тъй като очаквах, че съпругата му скоро ще умре, го посъветвах да отиде с нея до болницата. Ако тя умре­ше, двамата щяха да преминат заедно в отвъдното.

– Ще видите бабата с бебетата в Светлината – уверих го аз.

В един друг случай ме повикаха в болницата при майка и бебе, които бяха на поддържащи системи. Когато хората са в кома или животът им се поддържа изкуствено, духът все още е в тялото. Той го напуска след смъртта на мозъка. Апаратите не отчитаха активност на мозъка на бебето и медицинският персонал се канеше да махне животоподдържащите системи веднага след идването на бащата.

Беше ме повикала майката на жената (и баба на бебето). Тя беше в стаята, когато пристигнах. Щом видях, че духът на невръстното дете виси във въздуха – все едно че някой го притиска до гърдите си, – веднага запитах дали то има починали баби и дядовци. Жената ми отговори, че всички са живи. Но за мен бе очевидно, че го държи невидим за мен дух. Тъй като не бе духът на член на семейството, искаше ми се да мисля, че това бе ангелът-хранител на бебето, дошъл да преведе душата му в отвъдното.

Деца от три до дванайсет години

За повече от петдесет години съм срещнала само четири или пет духа на деца под пет години и те всичките разговаряха с мен охотно. Една от най-интересните ми срещи бе с духа на тригодишно дете, на когото попаднах едва ли не случайно.

Семейство, срещащо сериозни проблеми в ежедневието си, ме помоли да отида в къщата им. Жената гледаше понякога на карти таро и за моя изненада не бе взела никакви мерки да предпази семейството си от духовете, които можеха да влязат в дома й заедно с клиентите. Се­мейството имаше дъщеря в тийнейджърска възраст, чие­то умствено развитие не отговаряше на нормите. Напоследък тя бе започнала да се оплаква, че чува гласове, които я заплашвали, че „ще я обсебят”. В добавка, всички електрически уреди се повреждали непрекъснато, фурната никога не работела. Автомобилите също никога не били в пълна изправност.

Отидох в дома им и не бях ни най-малко изненадана да открия, че всичко това бе предизвикано от мощна негативна енергия. Изненадах се обаче, когато видях духа на момиченце да седи тихо в дневната стая. Дрехите й подсказваха, че е умряла или в края на трийсетте, или в началото на четирийсетте години на двайсети век.

Предположих, че е на четири годинки, но когато го запитах, то вдигна три пръстчета. Говореше удивително добре за дете на такава възраст и ми разказа историята си достатъчно ясно, макар да долових силен немски акцент. Запитах го как е дошло да живее в тази къща. Отговори, че мама и татко го изпратили в Америка при леля Естер, чичо Хари и братовчедката Бетси. Животът с тях не бил лош, но леля Естер била подла – лъжела, че мама и татко скоро ще дойдат, а те така и не дошли.

Запитах го как е умряло. То ми каза, че му прилошало, след като изяло прасковите от стъкления буркан. Леля Ес­тер всяка сутрин му слагала праскови в овесената каша, но един ден стомахът го заболял и болката не искала да утихне. Лекарят дошъл и го прегледал, но то скоро започ­нало да кашля и да плюе кръв. След това вече стомахът не го болял, а леля Естер вече не му говорела.

Запитах го какво е станало с леля му, чичо му и бра­товчедка му То каза, че останало със семейството, дока­то Бетси пораснала и започнала да не му обръща внимание също като леля му. А после започнало да търси деца, които му изглеждали мили и добри. Когато някое дете му хареса­ло, го следвало до къщата му. А когато пораснело, си нами­рало друго другарче.

– Но в тази къща няма деца – отбелязах.

– Знам – отговори. – Обаче тук мога да си играя с играч­ките, които пазят за децата, когато им идват на гости. Забавно е.

Запитах жената дали пази старите играчки на дъще­ря си. Тя обясни, че да, в къщата има играчки, но всичките са нови. Била ги купила за внуците си, които често й гостували.

– Не мога да ви кажа колко пъти съм влизала в стаята и съм ги виждала разпръснати. А онези, които са с батерии, се включват сами. И независимо колко пъти сменям бате­риите, все не работят както трябва.

Погледнах малкия дух, а той се усмихна широко и каза:

– Понякога ми харесва да си играя с всички едновременно. Не знам откъде този дух имаше достатъчно енергия, за да включва играчките, но подозирам, че я черпеше от хаоса, царящ в къщата – негативната енергия, емоционал­ната енергия на дъщерята тийнейджърка и потока клиен­ти за картите таро.

По мое мнение къщата не бе подходящо място за дете, пък било то и дух. Сътворих Бялата светлина и му казах, че ако премине, ще намери мама и татко и всичко ще бъде наред. То ме погледна подозрително, за което не можех да го обвиня. Мислех, че краткият му живот е бил труден и не е имало особени причини да вярва на възрастните. Но то влезе в Светлината, без дори да се обърне назад.

Много повече срещи съм имала с духовете на петго­дишни деца. Подозирам, че те остават на земята по-често, защото разбират мъката на родителите си. Може би чуват как родителите им проплакват: „Не ме изоставяй”. Или пък, като много деца на тази възраст, може би прос­то решават, че ще правят това, което искат, и остават на земята, вместо да влязат в светлото кълбо.

Разбира се, тези невръстни духове не остаряват, до­като са на земята и могат да минат наистина много годи­ни, в които ще бъдат принудени да се местят от къща на къща в търсене на място, където ще се чувстват удобно. Факт е, че домовете, в които живеят деца, са обитавани от детски духове. Независимо дали са живи или мъртви, децата обичат да имат другарчета в игрите на тяхната възраст. За духа на детето е много лесно да последва се­мейството, което се прибира вкъщи от зоологическата градина или от библиотеката и дори от детската гради­на. Опитайте се да мислите като петгодишно дете: „Ето една красива майка и малкото й момиченце. Обзалагам се, че то има много играчки.” Или: „О, виж, онзи татко и си­нът му имат и мило куче в колата”. И ето че къщата ви скоро се превръща в дом за още едно дете.

Децата могат да се опитат да се върнат при собс­твеното си семейство, но често обстоятелствата око­ло смъртта им ги карат да губят ориентация или да се страхуват. Много от тях могат да се уплашат от Свет­лината и в същото време да избягват добре познатите им места. А когато са объркани и уплашени, младите ду­хове трудно намират пътя към дома. И свикват да пре­карват времето си в къщите на семейства, при които се чувстват удобно.

Една от най-драматичните срещи в живота ми беше с духа на осемгодишно момиченце. Двамата с Тед прекар­вахме отпуската си в огромното ранчо на наш приятел в Аризона. Портата бе от ковано желязо и правеше наисти­на силно впечатление с украсата си от фигури на играещи деца. Още с пристигането ни забелязах духът на момичен­цето да си играе със статуите в близост до портата.

Споменах за това на нашия домакин, който знаеше с какво се занимавам. Той каза, че е много възможно това да е духът на детето на един от работниците му, което заги­нало трагично няколко седмици преди пристигането ми. По­моли ме, ако го видя отново, да поговоря с него с надеждата детето да каже нещо на съкрушената си от скръб майка.

Няколко дни по-късно седях на пейка във вътрешния двор и се наслаждавах на слънчевата светлина и на фонтана, в който живееха различни сладководни рибки, когато видях момиченцето да се разхожда срамежливо около него. Имаше уплашен вид. От опита си като приемна майка зна­ех, че някои деца се чувстват неудобно в присъствието на възрастни. Подозирах, че тя е едно от тях. Подозирах също, че според нея и аз, като всички останали в ранчото, нямам ни най-малка представа за съществуването й. Започнах да говоря високо на себе си.

– Харесвам тази малка златиста рибка – казах. – Пи­там се какво ли е името й.

– Златна рибка – прошепна момиченцето.

– Името ми харесва – казах и го погледнах за първи път. Страхувах се, че ще побегне, но то се приближи до мен.

– Дадох имена на всички – каза.

– а ти как се казваш, скъпа? – запитах.

– Беки – прошепна детето.

Поговорихме малко за рибките, а после, възможно най-безгрижно, запитах къде е майка му. Очаквах да ми каже, че е наблизо и че работи в къщата или в ранчото.

– Не знам – каза момиченцето.

След още няколко внимателно зададени въпроса научих, че няма нито един роднина в ранчото. Каза ми, че било „уда­рено по главата от мъж” и че когато се събудило, в стаята било горещо и тъмно, а пламъците били навсякъде. Видяло Бялата светлина, както и по-голямото си братче, което влязло в нея, обаче не искало да го последва. Искало само да се отдалечи от странната къща. Имах силното усещане, че насилствената смърт на детето не се дължеше на нещас­тен случай. Опитах се да изтръгна още информация за това къде е живяло и как е стигнало до ранчото, но видях, че към нас се приближава нашият домакин. Махнах му с ръка да се отдалечи, но бе прекалено късно. Духът бе изчезнал.

Разказах му какво бях научила и споделих с него подоз­ренията си. Той знаеше, че сътруднича на органите на закона, затова не се изненадах, че същия ден преди вечеря в ранчото се отби шерифът Бък. Домакинът ме представи като гостенка от Охайо и го покани да изпие по един коктейл с нас.

– Благодаря, но не мога да пия, когато съм на работа -каза Бък. Свали каубойската си шапка и се поклони леко. – Приятно ми е, мадам – смотолеви. За миг се почувствах като второстепенна актриса в уестърн.

Собственикът на ранчото запита Бък дали е чувал за деца, загинали наскоро при пожар. Бък отговори, че всъщ­ност има отворен случай за две деца, загинали в подозри­телен пожар, след което се поинтересува защо задаваме такъв въпрос. Запитах го дали едно от децата не е Беки Гонзалес.

Бък ми хвърли изпълнения с подозрение поглед, който така добре познавах. Често го виждам в очите на служи­телите на закона, когато им давам вярна информация по поверителен случай.

– Откъде ви е известно името на детето?

– То самото ми го каза – отговорих.

Виждах недоумението на Бък, който се питаше как да бъде учтив с тази луда от Охайо, гостенка в ранчото на неговия приятел. Предполагах, че не може да стане по-лошо, затова добавих:

– Виждам и мога да разговарям с духовете на починалите.

Бък се отпусна на стола и погледна приятеля си.

– Мисля, че все пак ще приема коктейла – каза.

Предложих да се опитам да измъкна още информация и да помогна за разрешаването на случая. След като погово­рихме още малко, Бък се съгласи и каза, че ще дойде отново на следващия ден.

За щастие, срещнах Беки още на следващата сутрин, докато хвърлях трохи на моите нови приятели, рибките.

Успях да науча, че тя има две полусестри и брат. Всички те живеели с майка си и втория й баща в съседния окръг, на около стотина мили от ранчото. Нейният биологичен баща, когото майката съдела за издръжка, бил взел нея и братчето й в дома си, който бил в този окръг. Подпалил къщата и ги убил.

Беки отишла в библиотеката, в която майка й веднъж ги завела, за да им прочетат приказка. Там видяла малко момче – Джаксън, внука на собственика на ранчото, в кое­то бяхме отседнали – и го проследила до дома му. Джаксън и родителите му живееха в собствена къща от другата страна на пътя. Беки била много щастлива, че може да иг­рае в техния двор и да храни рибките.

Помогнах на Беки да премине в отвъдното. Сътворих Светлината и я уверих, че ще намери брат си, след като влезе в нея. Преди да си тръгнем от Аризона, Бък се отби в ранчото, за да ни каже, че разполагат със солидни улики. Полицията следяла усилено втория баща на Беки, който имал криминални прояви в миналото, но не стигнала дони­къде. Когато във фокуса на вниманието им се озовал био­логичният баща на момиченцето, стигнали до уличаващи доказателства. Полицията смяташе, че скоро ще успее да получи заповед за задържането му, както и да го осъди за убийството на двете си деца.

Най-тъжните случаи в моята практика обаче не са деца, избрали да не преминат в отвъдното, а родители, които отказват да позволят на любимите си синове и дъ­щери да влязат в Светлината. В един особено трагичен случай желанието на майката да задържи сина си до себе си след смъртта му беше толкова силно, че тя усещаше присъствието му и понякога дори докосването му.

Обади ми се майката на тази жена, разтревожена от поведението на дъщеря си в месеците след смъртта на малкия й син. Момченцето било почти на пет години и било светлината в живота на родителите си. Те били вече доста възрастни и зачеването се оказало много трудно. Когато Джоуи най-после се родил, родителите били готови да умрат от щастие. За техен ужас той заболял от рак на кръвта, което се случва рядко в дет­ството. Направено било всичко възможно. Изглеждало, че химиотерапията и преливанията на кръв дават ре­зултат, Джоуи бил в ремисия, но после ракът изведнъж набрал сили и детето починало.

Мъката на майката била огромна. Казала на родите­лите и съпруга си, че никога няма да позволи на Джоуи да си отиде. Като повечето хора, те решили, че говори за паметта му, но скоро тя започнала да се държи толкова странно, че съпругът й се изнесъл от дома им. Казвала на майка си, че усеща как синът й лежи до нея нощем, че той все още играе в стаята си и че тя ще се самоубие, ако той си отиде някой ден.

Майка й, естествено, се разтревожила. Обади ми се и ме помоли да кажа дали духът на детето наистина е все още в къщата. Исках да помогна на семейството. Казах на майката, че ако успее да накара дъщеря си да ми се обади от дома й, ще мога да кажа дали Джоуи е там и евентуално да й помогна да поговори с него.

Мина известно време, но един ден майката, Минди, най-после ми се обади. Първите й думи бяха, че няма нужда аз да й казвам дали Джоуи е все още с нея, защото тя е сигурна в това. И беше права. Още докато разговарях с нея по телефона, видях слабичкото момче с късата кестенява коса и големите сини очи. Описах жълтата риза, с която бе облечено, и Минди се разплака.

– Той обожаваше анимационния герой Спондж Боб – обясни. – Ако можеше, щеше винаги да е облечен в тази жълта риза и да се преструва, че строи.

Минди реши, че иска да разговаря с Джоуи, и ме покани да отида у тях възможно най-скоро. Предвид крехкото ду­шевно равновесие на младата жена, помолих майка й също да присъства. Не знаех какво да очаквам, като пристигна там, но домът бе чист и подреден, а в стаята на Джоуи нищо не бе променено. За разлика от спретнатия вид на останалата част от къщата, тук по пода бяха разпилени играчки, предимно камиони. Запитах Минди защо е оста­вила играчките така, а тя обясни, че Джоуи продължава всеки ден да си играе с тях. И отново беше права. Видях как духът на Джоуи се втурна в стаята, хвърли се на пода и започна да бута камиончето за боклук, като издаваше звуци, наподобяващи работещ двигател.

За мен бе интересно, че макар Минди да не виждаше и чуваше сина си, тя му заговори, сякаш знаеше, че е там.

– Хайде, скочи върху леглото на мама – каза му. Той се втурна по коридора, влетя в спалнята й и заподскача вър­ху леглото с радостна усмивка на лицето. А Минди се излегна и каза: – Ела да се гушнеш в мен. – И Джоуи престана да скача и се притисна в нея.

– Той е тук – каза тя и посочи мястото до себе си.

И наистина, Джоуи лежеше, свит на кълбо, точно там.

Макар да знаех, че най-добре и за майката, и за Джоуи ще бъде той да премине в отвъдното, в онзи момент бях в искрено недоумение как ще успея да ги убедя в това.

Започнах с въпрос към Минди. Запитах я това ли иска за сина си – да остане завинаги на четири години и да не може да продължи развитието си. Наистина ли мислеше, че това е най-доброто за него?

А за нея, продължих. Иска ли през останалата част от живота си да бъде майка на четиригодишно дете? Казах й, че ако Джоуи влезе в Светлината, ще може да я навестява в съня й и да общува с нея така, както останалите на зе­мята духове не могат.

Минди просто ме погледна и запита:

– Не може ли той да остане с мен, докато умра?

За нещастие много ми е трудно да излъжа, когато ми зададат директен въпрос. Трябваше да призная, че може. Но не можех да обещая, че ще го направи.

– Децата са любопитни – казах на Минди. – Може да дойде ден, в който той реши да си тръгне и по някаква причина няма да може да намери обратния път. А аз не мога просто да обикалям света в търсене на точно опре­делен дух. И ето че той ще си е отишъл завинаги. Докато не премине в отвъдното, вие няма да знаете къде е или какво прави.

Изражението на лицето й ми подсказваше, че имам из­вестен напредък. Каза, че все още не е готова. Че иска да задържи Джоуи още малко. Накарах я да обещае, че ще ми се обади, когато е готова. И че аз ще се върна у тях, за да сътворя Светлината.

Минди ми се обади след около месец. Мислеше, че е го­това, но имаше един въпрос: Кой ще се грижи за Джоуи в Светлината? Зададох обичайните въпроси: Дали има вече покойни членове на семейството? Минди отговори, че Джоуи не познава тези, които са вече мъртви, но че в мо­мента баба й е в болницата в доста тежко състояние.

– Може ли баба ми да го вземе със себе си? – запита. Казах й, че според мен е възможно. И отново зачаках обаждането й. То дойде след две седмици. Бабата на Минди бе починала. Посъветвах я да каже на Джоуи да се качи в колата с нея и всички да се срещнем в дома на бабата. Раз­бира се, духът й бе там и веднага щом й обясних ситуаци­ята и изказах загрижеността си, че Минди лесно може да промени решението си, тя се съгласи да вземе Джоуи със себе си и двамата да преминат в отвъдното след бдението. И аз останах дотогава и видях как Джоуи, хванал щас­тливо прабаба си за ръката, влезе в Светлината с нея.

Тийнейджъри

О, Господи, духовете на тийнейджърите. Мога да на­пиша отделна книга за тях. Най-важното, което трябва да се знае за тийнейджърите, живи или мъртви, е колко податливи на влияние могат да бъдат. Родителите най-често споделят с мен как поведението на детето им из­веднъж се е променило. А аз обръщам специално внимание на прилагателните, които използват, за да ми опишат промяната: кисел, недоволен, затворен в себе си, саркастичен, троснат, несигурен, склонен да общува единствено с двама-три­ма приятели, привързан единствено към семейството, непред­сказуем, емоционален, подъл и безчестен. Когато силно раз­гневеният родител приключи с описанието на характера на детето си, обикновено вече имам отлична представа какъв ще е духът, който ще открия в къщата.

Тийнейджърите са склонни да експериментират с ус­тройства и дейности, които примамват духовете. Ос­тават да спят в домовете на приятели, за да провеждат тайни спиритически сеанси. Или пък успяват да го сто­рят, докато мама и татко са на вечеря. Но в резултат на подобни занимания съм приела повече телефонни обажда­ния, отколкото мога да преброя. Типичният спиритичес­ки сеанс може да привлече в дома духа на тийнейджърка например, която ще прави всичко възможно да почерпи енергия от живите, като всява раздори или пък повлиява на някое младо момиче да промени обноските и поведени­ето си. Още по-голям кошмар за родителите е, ако след нощуване при приятелката си дъщеря им привлече дух на тийнейджър. Знам от опит какъв хаос може да създаде по­добна ситуация.

Спомням си един особено обезпокоителен случай. След такъв спиритически сеанс тийнейджърка бе привлякла в дома си духа на двайсетгодишен младеж и се бе влюбила в него. Дори след като го изпратих в Светлината, й бяха необходими няколко седмици да преодолее „раздялата” и да се върне към нормалния си живот и ведрото си опти­мистично настроение.

Тийнейджърите не се забавляват толкова често със спиритически сеанси, но нарастващата популярност на филмите с паранормална тематика окуражават и двата пола да експериментират с магия и да изследват света на духовете. Духовете на тийнейджърите се държат точно като тях. Обикновено се навъртат в гимнастическите зали и спортните комплекси, където се отделя изобилна енергия заради духа на съревнование и съперничество.

В резултат тези млади духове са особено жизнени и силни. Могат да демонстрират физически действия, кои­то са трудни или невъзможни за другите духове.

Спомням си случая, когато духът на тийнейджър, звезда в спортното ориентиране приживе, се бе заел със задачата да помогне на отбора си в един особено неуспе­шен за него сезон. Обади ми се съпругата на треньора от гимназията в съседния град. Сподели с мен, че съпругът й се оплаква от необясними проблеми – липсвали папки от офиса му, ставали необясними сривове в компютрите, но най-опасни били странните случки по тренировъчните трасета. А по време на състезанията някой като че ли обръщал табелите със стрелките и поставял знаци като камъни и клони от дървета по пътеките. След като ме чула да говоря на среща в Охайо, решила да ми се обади и да разбере дали някой дух не превръща живота на съпруга й в ад.

За щастие, когато тя се обади, мъжът й си беше вкъщи. Видях, че към него наистина има „прикрепен” дух – тромав на вид тийнейджър – и й казах това. Въпреки че съпругът й я обяви аа луда, все пак, да й достави удоволствие, той се съгласи да отида у тях и да видя какво мога да направя.

Пристигнах. Чакаха ме треньорът, съпругата му и духът, на чието лице бе изписана тревога. Още преди да съм задала какъвто и да било въпрос, духът заекна:

– Може ли да кажете на треньора, че… наистина мно­го съжалявам за онова, което се случи на момчето в онази клисура.

Имаше наистина притеснен вид. Затова аз веднага предадох съобщението. Треньорът бе корав човек – все пак държеше под контрол петнайсет или двайсет тийнейджъри, но когато чу думите ми, стана раздразнителен.

– Вие не сте оттук – каза строго. – А ние се погрижихме инцидентът да не се разчуе. Така че откъде знаете?

Въздъхнах мълчаливо и му отговорих като на всеки, който ми задава този въпрос.

– Духът, който е тук, в кухнята с нас, току-що ми каза.

А духът наистина се измъчваше.

– Мислех, че ще помогна на отбора, ако разменя някои от знаците по трасето. Че ще успея да заблудя другия отбор. Откъде можех да зная, че за нас ще се състезава и ученик от друго училище? И този глупак взе, че падна от скалата и си счупи крака.

Треньорът буквално полудя. Предполагам, че е бил звезда, която треньорът лично бе наел.

Попитах тийнейджъра дали е отговорен за липсващите папки и за повредите в електричеството в залата за тренировки. Той се призна за виновен. В началото искал да привлече вниманието на треньора, за да забележи той как помага на отбора. А после, след инцидента, искал да привлече вниманието му и да се извини.

Треньорът продължаваше да ме гледа така втрен­чено и недоверчиво, сякаш умуваше кой ли от отбора се е раздрънкал. А аз се питах защо духът беше останал с възрастния, вместо да се прикрепи към друг тийней­джър. Открих, че е мъртъв почти от осем години и вече не познава съотборниците си. Някога бил не само в отбора по ориентиране в пресечена местност, но и лекоатлет.

Когато казах името на духа на тренъора, той веднага се обади на наскоро пенсионирал се учител. Слушах разго­вора им, ако можеше да се нарече така, защото говореше предимно треньорът. Той запита учителя за името на де­тето, след което каза:

– Аха. Добре. Е, ами в такъв случай… Хм. Добре. Благодаря. Когато приключи разговора, той ме погледна и каза:

– Добре. Попитайте го къде са липсващите папки.

Получих всички отговори, които той поиска, след ко­ето предложих да сътворя Светлината, за да може духът да премине в отвъдното. Бедното дете бе така смутено, че вместо да помогне, все обърква нещата през последни­те няколко години. Затова бе повече от щастливо да си отиде от този свят. То бе добро дете според мен.

Съпругата на треньора ми се обади след няколко дни, за да ми каже, че са открили папките на посоченото от мен място и че отборът е спечелил последното състе­зание.

Макар че духовете всъщност не искат да причинят проблеми на никого, трябва да подчертая, че могат да бъ­дат много опасни. Истински хаос настъпва, когато духът на тийнейджър се „сприятели” с жив тийнейджър. Много от катастрофите с младежи в тази възраст се дължат на влиянието на подобни духове. Не казвам, че са виновни с директно действие като завъртане на кормилото или настъпване на газта и спирачките, но ако са в колата, лесно могат да отвлекат вниманието на шофьора. Важно е да се запомни, че тези духове са привлечени от тийнейджъри на същата възраст, притежаващи много енергия. И могат да правят повече неща от другите духове, което се дължи именно на високата им енергия.

Не е толкова трудно да се предпазят тийнейджърите от влиянието на духовете. Просто настоявайте да носят със себе си семена от дюля всеки път, когато излизат от дома. Можете да им направите талисман от семената или просто да ги поставите в портмонето или чантичка­та. Защитата, която семената предлагат (това са същи­те семена, които поставям на вратите и прозорците на дом, от който съм прогонила духовете), може да предпази тийнейджърите да „прихванат” някой от духовете, които обитават молове, зали за тренировки, зимни пързалки, кина, театри и други места, където тълпата създава висока енергия.

погребение погребения

 

5.

ПОГРЕБЕНИЯ

Очаквайте да присъствате на вашето собствено погребение

Повечето хора очакват бдението край мъртвеца и погребението да бъдат мрачни и тържествени събития. Знаят, че в тези мигове трябва да предложат или да получат подкрепа от семейството и приятелите си, събрали се да си спомнят делата на мъртвия и да изкажат съчувствие на живите. За повечето общества ритуалът на последното сбогуване с любимия човек е възможност да се утешат живите и да им се даде кураж.

Моята гледна точка за погребението и за дома, в който има покойник, със сигурност е различна от тази на повечето хора. Когато отивам в такъв дом, очаквам интересен, понякога невъздържан, а друг път неудобен разговор с духа. Факт е, че можете да очаквате, че ще присъствате на собственото си погребение. Помнете, че макар Светлината да е с духа от момента, в който той напусне тялото, тя остава с него няколко дни след погребението. Много рядко съм била в дома на покойник, чийто дух вече е преминал в отвъдното. Единственото изключение е, когато умре дете. Никога не съм виждала деца под три години, които да присъстват на погребението си.

Как се държат духовете на собственото си погребение

Още като вляза в дома по време на бдението, знам какво да очаквам. Въпреки че е имало случаи, които съм запомнила заради изненадата – и дори шока, общо взето поведението на духовете е еднакво. Опечалените се приближават към ковчега и виждат положеното тяло на починалия. Aз също виждам ковчега и тялото, но също така виждам духа, който стои до краката на покойника. Това, разбира се, има точно определен смисъл за мен. От това място духовете чуват всички забележки, които опечалените правят, минавайки покрай ковчега. Те също така виждат прическите, грима и облеклото на опечалените. Особено жените могат да бъдат изключително критични по отношение на тези неща.

Духовете също така се разхождат из стаята. Подслушват разговорите и се възхищават на букетите, като внимателно следят кой ги поднася. Мъжките духове обичат да гледат през прозореца, ако могат, и да броят колко са автомобилите, които ще придружат процесията до гробището.

Дори в случаите, когато телата биват кремирани, духовете присъстват на погребалната церемония. В този случай обикновено стоят вляво от онзи, който произнася речта. През годините съм забелязала, че духовете са доволни, ако близките им са спазили последната им воля относно бдението, церемонията и погребението, и им е лесно да влязат в Светлината, което правят още на гробището или веднага след службата. По-трудно е и за духа, и за семейството, когато починалият не е оставил указания. Получавам толкова обаждания от скърбящи дъщери, които се питат как би искала да бъде облечена покойната им майка за бдението, колкото и оплаквания от разгневени духове, които не могат да повярват, че приятелите им ще ги видят за последен път в отвратителните дрехи, избрани от семейството!

И въпреки че толкова много години присъствам на различни погребения, все още се удивлявам на това колко са изненадани духовете, че ги виждаш. Веднъж покойникът бе безупречно облечен сивокос джентълмен. Духът също бе елегантен и от него се излъчваше снобизъм, докато се раз­хождаше из стаята и се възхищаваше на цветята. Дъщерите му ме бяха извикали за погребението, защото не бяха успели да открият завещанието, нито пък инструкции за погребалната служба – нещо, което никак не било характерно за изключително организирания им баща.

Пробих си бавно път през тълпата и накрая застанах до изискания джентълмен. И останах така за миг, докато той се възхищаваше на един изключително красив букет.

– Красиви са, нали? – запитах.

Той обърна рязко глава, изненадан.

– Вие ме виждате?

Отначало ми се стори забавно, че толкова внушителен на вид дух може да бъде така объркан.

Но когато кимнах с глава, за да потвърдя, той се пречупи и по бузите му потекоха сълзи – нещо, което ме шокира.

– Слава Богу! – възкликна. – Защото не знам какво щеше да стане.

Оказа се, че адвокатът му се бил възползвал от доверието и приятелството му и почти веднага след смъртта му откраднал от сейфа всичките важни документи. Духът ми каза, че адвокатът се канел да ги фалшифицира и да вложи парите му в бизнеса, в който сега щял да бъде единственият партньор. Информирах дъщерите за измяната на довереника и приятеля и за ролята му в изчезването на завещанието. Успокоен, духът влезе в Светлината веднага след погребението.

Какво правя аз по време на бдението и погребението

Някои от най-ранните ми спомени за разговори с духове датират от времето, когато посещавах домовете на покойниците заедно с баба. Предавах въпросите на съседа, лелята, братовчеда или други събрали се роднини на духа, а отговорите – на опечалените.

Все още често посещавам домове на покойници, но сега предимно по молба на непознати за мен хора, докато в миналото ходех на погребения, ако ме помолеше някой от многото приятели на баба от Стария свят. Днес обаче почти единствения начин да се озова в нечий дом, е да ме покани член от семейството на покойника или роднина по пряка линия. Няма да отида, ако ми се обади братовчед, далечна племенница или злонамерен любопитен съсед.

Единственото изключение е, когато някой почине внезапно на работното си място. В такива случаи разговарям с работодателите и отивам в дома на покойника по тяхна молба. Но задавам на духа един-единствен въпрос и той е в полза на работодателя: Каква е паролата за работния му компютър?

Няма да повярвате колко много хора забравят да осведомят по-висшестоящите за паролата на компютъра в офиса си. Ще се удивите още колко голям е броят на компютърните техници, които не могат да влязат в личните акаунти. Но може би няма да се изненадате да чуете колко често задавам въпроса за паролата на духа, който само се засмива сърдечно и ми казва да предам някоя ругатня на бившия работодател.

Правила съм това достатъчно често, за да знам, че повечето хора нямат особено въображение при избора на парола. Когато някой работодател ми се обади с новината, че е починал внезапно някой от по-възрастните му служители и аз трябва да разбера каква е паролата, първо им казвам две от най-често използваните. Tози подход дава достатъчно добри резултати. Няма да повярвате колко много мъже между петдесет и пет и шейсет и пет години използват rosebud¹ за своя парола.

След като станах доста известна и особено в родния си град, въведох и някои други правила за посещението си на домовете на покойниците. Например вече не отивам там в официално обявените за бдение часове. Ако го направя, много хора – не само членовете на семейството – разбират коя съм и искат да знаят дали покойният няма специално съобщение за тях. Тълпата обикновено ме заобикаля плътно от всички страни, а аз изпадам в неудобното положение да обяснявам, че не съм там, за да си бъбря с духа или пък да предавам съобщения между него и всеки, решил да дойде на бдението. Знам, че неведнъж съм разгневявала свещеника, дошъл да каже молитва за тръгващата си от този свят душа, но открил, че семейството се интересува повече дали ковчегът е удобен на баща им, отколкото от церемонията.

Затова давам ясно да се разбере, че съм там, за да предам специална информация на семейството. Когато близките от семейството ме помолят да отида на бдението и да поговоря с любимия им покойник, внимателно избирам часовете преди или след официално обявените. За страдащите и измъчени членове на семейството първото бдение е най-трудно. Обикновено могат да чуят спокойно онова, което имам да им казвам, след като са били в дома на покойника поне няколко часа.

В други случаи, когато знам, че къщата ще бъде претъпкана или събитието особено мъчително – например ако млад човек е трагично загинал, се съгласявам да присъствам на бдението, но влизам в дома колкото може по-дискретно и незабелязано привличам вниманието на духа. Задавам му въпросите на близките му, а по-късно се срещам с тях, за да им предам отговорите. Това не е най-задоволителният метод, защото отговорите на някои от въпросите пораждат нови. Но в някои случаи е всичко, което мога да направя.

Мисля, че някои хора ме канят на погребението на починалия си близък, защото искат да разберат дали той няма скрити пари или бижута, или пък не е забравил да им каже нещо ценно. Истината обаче е, че едва ли някой умира, след като е скрил милиони под дъските на пода. Някои просто решават да отнесат тайните си в гроба.

Човек би помислил, че след като съм била вече на толкова погребения, съм видяла всичко. Още преди години съм разбрала, че това е невъзможно. Макар че съм видяла и чула много, не се съмнявам, че съществуват изненадващи ситуации, в които не съм попадала

Най-често задаваните въпроси на живите и най-честите оплаквания на мъртвите

Шокиращите случаи в моята практика са малко. Хората, които ме канят в дома си, за да разговарям с почи­нал техен роднина, попадат в няколко основни категории. Странно, но духовете също не се различават особено един от друг. И когато духът разбере, че мога да предам думи­те му на присъстващите, обикновено чувам едни и същи оплаквания и едни и същи думи на утеха.

Има ли „нещо”, за което трябва да знаем.

Най-често ми се обаждат с молба да присъствам на погребението хора, които искат да знаят дали починалият иска да каже нещо на семейството си. (В превод: Къде баба е скрила среброто и как то да попадне в ръцете ни?) ; Понякога наистина под дъските на пода има скрити пари или бижута и си тръгвам от дома със съзнанието, че семейството и духът са си разменили важна информация. В други случаи се разочаровам от гнева на живите, които узнават, че след погребението не ги очаква никаква „награда”. Честно, подобна алчност предизвиква гнева и огорчението на духа.

Понякога обаче живите усещат, че духът е измъчен или е оставил нещо недовършено. В тези случаи хората, които ми се обаждат, обикновено откриват, че интуицията им се е оказала права. Което обаче не означава, че онова, което откриват, съвпада с очакванията им.

Една жена, с разрешението на съпруга си, ми се обади за бдението на свекъра си. Починалият имаше трима сина – адвокат, лекар и армейски офицер. Най-младият син, ад­вокатът, се грижел за бащата в последните му (и много трудни) години. Бащата получил мозъчен инсулт и най-младият син, макар и да полагал предани грижи за него, изпитвал гняв, че в завещанието си той разделя поравно между тримата значителното си състояние. Таеше искре­на убеденост, че му се полага по-голям дял, тъй като два­мата със съпругата му приели болния в дома си и плащали за всекидневни грижи.

Речта на бащата бе увредена от инсулта, но той мо­жеше да общува с останалите чрез писане и компютър. Излезе наяве, че между него и най-младият син е имало се­риозна разпра. Останалите двама сина взели страната на бащата – което вероятно им е било по-лесно, тъй като той не живеел с тях. Скоро след това бащата починал.

Съпругата на адвоката ми се обади, защото въпреки властния характер на свекър й, тя била привързана към него. И успявала да разбере какво иска да каже той, въпреки увредения му говор. Знаела, че мъжът, който се грижел за него, Даниел, също го разбирал, въпреки ограничената реч. При разговора с него след смъртта на болния усетила силното му безпокойство. Даниел твърдял, че старецът не му е доверил тайните си, но снахата продължавала да усеща, че нещо не е наред. Съпругът й, адвокатът, й поз­волил да ми се обади, щом така ще се почувства по-добре. Той не вярвал в онова, което правя.

Като се имаше предвид обърканата история, не се изненадах да видя разгневения дух веднага след влизането си в къщата. Той не изгуби никакво време, а направо ми каза, че след свадата им най-младият му син, който като ад­вокат разбирал от тези неща, съставил друго завещание, според което му се падала по-голяма част от наследството – около деветдесет процента. Изчакал баща му да стане достатъчно слаб и след като му казал, че документът просто ще разпредели стоката между различни дестинации, го накарал да подпише второто завещание.

– Обаче аз надхитрих този негодник – каза ми духът на бащата.

През последните седмици от живота си помолил Даниел да го заведе при друг адвокат. Цял живот бил неспокоен от факта, че синът му се грижи за работите му, и кавгата била последното камъче, което обърнало каруца­та. С помощта на Даниел бащата предал на новия адвокат каква е последната му воля. А адвокатът бил достатъчно умен да извика лекар, който да потвърди, че старецът е с трезв разсъдък и може да подписва документи. Духът бе сигурен, че завещанието е законно.

– Даниел знае къде е завещанието – каза ми духът. – Кажете на момчетата да престанат с всички тези глупости.

Хвърлих поглед на тримата сина, скупчили се в ъгъла. Стори ми се, че си разменят остри реплики на несъгласие. Приближих се и чух най-младият да казва:

– Може да е оставил всичко на мен, защото аз се грижех за него през всичките тези години.

Съпругата му, която ме бе повикала, ме дръпна на-страни и ме запита дали мога да помогна на другите двама братя да се успокоят.

– Те са много разстроени от промяната на завещанието, както можете и сама да се досетите – каза. – Каза ли баща им защо го е направил?

Нямам думи да предам колко неловко се почувствах в онзи момент. Какво можех да кажа на тази жена, която ми се бе обадила, защото бе взела присърце интересите на семейството? Че съпругът й е лъжец и крадец? И че свекър й все още е много ядосан?

Макар да не исках да го въвличам във всичко това, знаех, че трябва да чуят истината от устата на мъжа, грижил се за баща им. Извиках му и тихо му издадох, че знам за онова, което непременно трябва да каже на семейството. После, когато той заговори, бързо се извиних. Помогнах на семейството да узнае истината, но това не правеше нещата по-лесни.

Доволен ли си от подготовката и церемонията?

Много често ми се обаждат семейства, които се тревожат дали са направили всичко правилно. Понякога искат да са сигурни, че свадливият им чичо Джордж ще обещае да премине тихо и мирно в отвъдното; друг път са искрено загрижени дали покойният е доволен от направения от тях избор.

Научила съм се да не храня очаквания и да не гадая какво ще се случи в дома на покойника след моята поява. Преди известно време жена ме извика за бдението над съпруга й. Гласът й трепереше, когато ми изказа тревогата си дали съпругът й е доволен от това, което е направила за него.

Пристигнах в дома й малко преди края на първото официално бдение. Нямаше много хора, затова просто се подписах в книгата за гости в антрето и продължих на­татък. Трябва да призная, че въпреки опита си, се изумих, като стигнах до стаята с ковчега.

Той бе подпрян изправен на стената. Бе наклонен леко, за да не падне обратно, но покойният все пак стоеше изправен в стаята. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, бе облечен в скъп тъмен костюм, а изражението на лице­то му бе спокойно.

Бях така изненадана, че дори не се огледах за духа. Оти­дох право при вдовицата и се представих:

– Какво е това? – запитах. – Не мога да повярвам, че са ви заръчали така от погребалното бюро.

Жената призна, че се обърнала към три погребални агенции, преди да попадне на онази, която се съгласила да изпълни необичайната й молба.

– Но защо? – запитах повторно. – Защо е изправен? Жената обясни, че съпругът й бил болен от известно време и че през последните месеци от болестта си непрекъснато повтарял, че твърдо не желае да се суетят излишно около него. Казал й също, че няма доверие в нея и се съмнява, че тя ще изпълни последните му желания. Знаел, че след като тя е жива, а той – мъртъв, тя ще може все пак да постъпи според собствените си желания.

Все още не бях сигурна какво става. Но преди да успея да я помоля да бъде малко по-точна, духът привлече вниманието ми. Той се бе появил отнякъде и сега стоеше до ковчега. Тръгнах към него и забелязах, че се усмихва от уши до уши. Не се съмнявах, че ситуацията го прави щастлив.

Преместих поглед от ковчега към него и казах:

– Добре, озадачена съм. Надявам се, че имате някакво обяснение.

Сега вече той се засмя на глас. Така се забавляваше, че дори не се изненада от факта, че го виждам.

– Тя никога не престава да ме удивлява – каза и кимна по посока на съпругата си. – Женени сме от трийсет и шест години и наистина мислех, че през всичките тези години нито веднъж не ме е чула какво говоря. Но предполагам, че в крайна сметка не е било така.

Напрежението вече започваше да ме уморява.

– Значи вие сте й казали да постави тялото ви изправено? – запитах.

– Казах й, че не искам да лежа за бдението в погребално бюро – отговори той и отново се закикоти неприятно.

– Добре – казах и зачаках да продължи.

– Това е – каза той. – Нима не ме чухте?

– Разбира се – отговорих. – Казали сте, че не искате да лежите в…

– Схванахте ли? – прекъсна ме той.

– Разбрах, да.

Сега съпругата стоеше до мен.

– Каза ли ви той? – запита. – Доволен ли е? Отговорих, че е повече от щастлив. Той наистина бе порозовял от смях. Не само защото не бе оставен да лежи, но защото след всичките тези години най-после бе разбрал, че тя е чувала всяка негова дума.

Има едно последно нещо, което трябва да кажа

Понякога живите чувстват, че непременно трябва да кажат нещо на починалия. Обикновено искат да се извинят за лошото си поведение, докато любимият човек е бил още жив. Когато случаят е такъв, не е необходимо да отида на погребението. Просто казвам на разтревожените опечале­ни, че трябва само да прошепнат извинението, когато се наведат над мъртвия. Духът задължително стои наблизо и ще ги чуе. Напомням им, че колкото и искрено да е извинението, не е достатъчно само да го мислят. Освен ако леля Флорънс не е можела да чете мисли, когато е била жива, не би могла да знае какво мислите само защото се е превърнала в дух. За някои хора това не е достатъчно. Те желаят да отида на погребението, защото искат да знаят дали извинението им е било прието. Научила съм, че в тези случаи трябва много да внимавам какво казвам на живите – понякога се налага да помисля какъв е мотивът на духа да им предаде определена информация. Трябва да се опитам да разбера колкото се може повече и за двете страни и за гледните им точки, преди да предам нещо, което може да ги нарани.

Веднъж ме извикаха на погребението на момиче в тийнейджърска възраст, загинало трагично в автомобилна злополука. Родителите искаха да знаят какво се бе случило. Тя била в колата с гаджето си, а то, макар и да останало живо, не могло да им даде почти никаква информация.

Пристигнах в дома и се срещнах със съкрушеното семейство, с гаджето, което очевидно бе все още в шок, и с гневния и отмъстителен дух на момичето. То стоеше до ковчега и мърмореше, че майка му обичала да го вижда с прибрана коса, но то много мразело това и защо все пак майката трябва да има последната дума? Опитах се да подходя внимателно.

– Може би майка ви не е можела да разсъждава трезво -казах. – Виждате колко разтревожени са все още.

Момичето обърна рязко глава и ме изгледа гневно.

– Да, е, каква полза има от тревогата сега? – каза кисело. -Освен това вината за смъртта ми не е моя, а негова – и посочи покосения от мъка младеж.

Това бе изключително сериозно обвинение, затова по­молих момичето за малко повече подробности. То охотно заговори и ми описа диво парти, безотговорно шофиране и незаконни вещества. Според нея гаджето й трябвало да е мъртво. а тя да седи в пълната с опечалени стая.

– Кажете им, че вината за смъртта ми е негова! – заповяда. – Кажете им, че ме е убил.

Tози вид ситуации мразя най-много. Заставят ме да предам информация, която не мога да потвърдя и която може да навреди на живите. Родителите ме бяха помолили да науча нещо повече за смъртта на дъщеря им. А ето че аз имах доста уличаваща информация.

Специално в този случай имах късмет. Бях работила няколко пъти в сътрудничество с полицията в онзи град. Един от полицаите се бе отбил да изкаже съболезнованията си на семейството и аз успях да поговоря с него отвън. Казах му, че няма нужда да споделя с мен всички подробности и че просто искам да знам дали са направили токсична проба на момчето. Той отговори, че от лабораторията са докладвали, че кръвта му е чиста. И че доколкото могат да кажат, момичето е загинало, защото не е закопчало колана си. Шофьорът обаче бил взел тази предпазна мярка. Полицаят изказа увереността си, че момичето е жертва на трагичен инцидент. Изведнъж духът се втурна рязко в коридора. Очевидно ме търсеше.

– Трябва да влезете в стаята и да видите какво става – каза той.

Последвах духа вътре. Момичето посочи гаджето си, което седеше и разговаряше с няколко момичета, вероятно нейни съученички. Едно от тях потупа по ръката момчето, което едва сдържаше сълзите си.

– Виждате ли?! – гневеше се духът. – Той ще има ново гадже само след няколко дни. Ще забрави за мен, вместо да ме помни винаги. – И внезапно смени темата: – Предадохте ли на ченгетата онова, което ви казах?

И аз изведнъж прозрях тъжния й опит да накара гаджето си да страда. Тогава заподозрях, че нейната информация може би не е сто процента вярна. Отвърнах, че ще проверя всичко казано от нея и ако наистина е вярно, ще предам думите й на родителите й. Но тъй като подозирах, че може би ще остане на земята и ще продължи да създава проблеми на бедното момче, добавих, че ако иска гаджето й да я запомни завинаги, трябва да влезе в Светлината, за да може да го посещава в сънищата му.

Е, някой вероятно бе казал на гаджето й коя съм, защото точно когато си тръгвах, той ме запита дали е вярно, че съм разговаряла с духа.

– Тя е тук – казах му.

– Може ли да й предадете нещо от мен? – запита той. – Кажете й, че много съжалявам, задето не спрях колата и не я принудих да закопчае колана си. Тя може да бъде истинска актриса и да направи от всичко драма, а аз не исках да се караме, затова я оставих да постъпи, както желае.

Бе така поразен от мъка, че не можех да му откажа утеха. Казах му, че полицията смята случилото се за трагичен инцидент и че духът на приятелката му ще има възможност да продължи напред, както и самият той. Можех само да се надявам, че и двамата ще послушат съвета ми.

В други случаи духовете са онези, които таят някакво съжаление и трябва непременно да кажат нещо на живите, за да намерят покой. Разбира се, не знам какъв е броят на ду­ховете, които се чувстват по този начин, защото те не се обаждат, за да ме поканят на погребението си и да ме помолят да предам специална информация. Мога само да кажа, че духовете, които силно желаят да поправят някаква грешка, обикновено не преминават в отвъдното. Но има случаи, когато усещам, че съм донесла по-голяма утеха на духа, отколкото на живите, които са ме извикали в дома си.

Възрастна жена бе починала след дългогодишни проблеми със здравето. Дъщерите й ме помолиха да отида на погребението и отбелязаха, че майка им непрекъснато се оплаквала ту от едно, ту от друго, но те не очаквали, че някоя от тези „предполагаеми” болести ще я убие. Тя страдала от хронична умора, а в по-късните години лекарите диагностирали неясните й болки и оплаквания като фибромиалгия². Накрая жената заболяла от внезапна инфекция. Само след седмица изпаднала в делириум заради силната треска, а след това – в кома, от която така и не излязла. Дъщерите й слушали несвързаните й брътвежи по време на треската и знаели, че иска да на­правят нещо специално с медальона, който винаги носела на врата си.

– Решихме, че трябва да я погребем с него. Но може би иска някоя от нас да го вземе? Или двете да го поделим някак си? – чудеха се те.

Описаха медальона като златно сърце, в което има два кичура. Майка им ги била отрязала от косите им, още когато двете били бебета. Бяха наистина много загрижени и искаха да постъпят според последното желание на майка си.

Когато пристигнах в дома, майката лежеше в ковчега с медальона на шията си. Духът й стоеше над тялото и кършеше отчаяно ръце.

– Искате ли някоя от дъщерите ви да вземе медальона? – запитах, след като застанах до нея.

– Обичах момичетата и съпруга си – заяви пламенно духът. |

Кимнах и зачаках да продължи.

– Но вината… Мисля, че силното чувство за вина стана причина за болестите ми – каза тихо духът.

Бях виждала това много пъти. След смъртта хората са склонни да споделят тайни, за които никога не биха го­ворили приживе. Не знам дали така просто свалят бреме­то от плещите си, или наистина смятат, че останалите трябва да знаят, затова винаги изслушвам цялата исто­рия, преди да кажа каквото и да било.

Духът на жената ми каза, че забременяла, преди да срещне съпруга си. Родила детето и го дала за осиновяване. Бащата бил войник и се измъкнал от отговорността – тя никога повече не го видяла. Много години по-късно научила, че е умрял. Няколко месеца след като дала първото си дете за осиновяване, срещнала мъжа, който станал неин съпруг и баща на двете й дъщери. Никога не му казала за първото дете.

– Най-ужасното бе, че бебето бе осиновено от семейство в нашия град. Знам коя е тя. Понякога дори я виждам. Мислех дали да не се свържа с нея. Но не казах на никого. Имам нужда да направите нещо за мен.

– Е, не знам какво добро ще сторите на съпруга си, като му кажете сега, след смъртта си. А и момичетата ви искаха просто да знаят как да постъпят с медальона ви – отговорих. – Защо усложнявате нещата?

– Защото са сложни – каза тя. Обясни, че в медальона наистина има два кичура, но не са от косите на дъщерите й, които вярват, че е така, а от нейната собствена и тази на първото й дете. И че ако им позволи да вземат медальона, те ще живеят цял живот с лъжите й. Искала да даде медальона на първата си дъщеря.

– Тя трябва да знае, че аз съм нейната майка. Не знам защо съм толкова сигурна, но тя трябва да знае.

Отвърнах, че ще изпълня молбата й и че трябва веднага да съобщя на дъщерите й, за да могат да свалят медальона преди погребението. Добавих, че не виждам нужда да уведомяваме съпруга й и че момичетата могат да го направят по-късно, ако сметнат за необходимо. Тя се съгласи и сърдечно ми благодари.

Към края на вечерта дъщерите, които дотогава трябваше да посрещат и изпращат роднините, ме потърсиха. Запитаха дали майка им иска да знаят нещо. Влязохме в другата стая и аз им предадох разговора си с духа. Както и очаквах, те ме гледаха така, сякаш съм луда. Съобщих им името на жената, на която майка им искаше да остави медальона.

Те не говориха много. Просто ме гледаха втренчено. Не ги обвинявам. Новината бе напълно неочаквана за тях. Този бе един от случаите, в които трябва да напомням на хората, че аз само предавам съобщението. Разбира се, предпочитам да мога да кажа: „Да, майка ви каза да ви предам, че има две хиляди и петстотин долара, увити в носна кърпа, в най-долното чекмедже, в шкафа в спалнята“. Но както вече съм научила, случаят далеч невинаги е такъв.

Интересното този път бе, че шест или седем месеца по-късно, докато раздавах автографи след една от моите беседи, към мен се приближи една от дъщерите. Подаде ми книга, която да надпиша, и запита:

– Помните ли ме? Майка ми бе жената, която не искаше да бъде погребана с медальона.

Изказах надеждата, че майка й почива в мир. Тя отговори, че се е получило за всички тях. Двете със сестра й били много щастливи, че са успели да изпълнят последната воля на майка си. Открили своята полусестра и й предали медальона. Трите жени поговорили, двете по-млади разказали на най-възрастната дъщеря всичко за майката. Сестра им била изключително благодарна, защото имала здравни проблеми, а не знаела нищо за генетичното си наследство. Двете сестри окуражени от този положителен развой накрая разказали историята и на бащата, който проявил пълно разбиране за събитията, случили се преди неговата поява е цялостната картина.

Те ми благодари, задето им бях предала последната воля на майката.

– Ако не бяхте вие, никога нямаше да научим за другата си сестра. – каза – Мама щеше да е толкова щастлива

Болеше ли? Ти страхуваше ли се?

Никога не съм чувала някой дух да казва, че смъртта му е причинила болка. Разказвали са ми какви силни болки са изпитвали, докато са били болни или тежко ранени, но що се отнася до самия момент на смъртта, не съм чувала той да е придружен от болка. Някои признават, че са изпитвали страх, но най-често чувам разтърсващи истории за утехата, която близките, надничащи от Светлината, успяват да дадат на умиращите.

Едно от най-разтърсващите ми преживявания бе погребението на загинал в Ирак войник. В онова лято над двайсет млади мъже и жени от Кливланд загинаха в битките в Ирак и всяко едно от тези погребения бе особено мъчително. Беше ми особено трудно да намеря думи да утеша семействата, които ме бяха помолили да присъствам на тъжните събития. Духовете на войниците твърдяха, че са загинали, отдадени на избраната от тях професия. Твърдяха, че са доволни от себе си, защото са правели това, което искат. Бяха горди, че са умрели в бой, и казваха, че съжаляват, ако някой е разочарован. Когато предавах техните думи на се­мействата им, те, разбира се, също се гордееха, което не означаваше непременно, че намираха утеха в тях.

Но на едно от тези погребения млад войник, може би на двайсет и две или двайсет и три години, ми разказа необикновена история. Бил от семейството на военни – със сигурност поне четири поколения назад. Застанах до ковчега му и той сподели дълбоката си мъка, че трябва да изостави съпругата си и невръстния си син. Отговорих, че ще може да ги наглежда от Светлината и че също така ще може да ги навестява в съня им и да им носи утеха.

Помолих го да погледне в Светлината и да ми каже какво вижда. Той дълго и втренчено се взира, преди да прошепне:

– Удивително!

Чувала съм и други духове да казват същото, но до онзи момент нито веднъж не бях чувала следващите му думи:

– Виждам дядо! Той не говори, но е там, облечен в униформата си. А зад него има редици и редици хора, все униформи. Не мисля, че познавам някой от тях, обаче всички ми отдават чест.

Настръхнах.

– Видях флаговете и редиците хора, които придружаваха тялото ми от летището до погребалното бюро – добави – Но когато вляза в Светлината ще бъда герой.

По-късно, когато разказах на майка му за нашия разговор, на измъченото й лице се изписа усмивка:

– Оставете това на баща ми, който винаги е знаел как да накара някого да се почувства добре.

И от тази скърбяща майка научих урок, който получавам на всяко погребение – че е по-добре да търсиш доброто във всичко. В противен случай, жив или мъртъв, ще бъдеш нещастен.

ПРИЗРАЦИ ПОЛТЪРГАЙСТ

 

4.

ЗАЩО НЯКОИ ДУШИ ОСТАВАТ НА ТОЗИ СВЯТ

И как ги убеждавам да преминат в отвъдното

Духът би трябва да премине през Светлината, веднага щом напусне тялото ви. Всички духове, с които съм разговаряла – от малки деца до старци, от професори до хора, които наистина не бяха особено умни, – знаеха, че Светлината е там за тях и че могат да преминат през нея и да отидат при семействата и любимите си хора, очакващи ги в отвъдното. Но знанието за това, че трябва да напуснат тази земя и да продължат към следващата форма на съществуване, не означава, че всички го правят.

Всеки дух е толкова индивидуален, колкото и всеки жив човек. Повечето от тях са убедени, че непременно не трябва да си тръгнат оттук. Aз и вие може да не сме съгласни с тяхното виждане, но от разговорите си с тях знам, че смятат причините си за оставане на земята едновременно за логични и непреодолими.

Има много причини, поради които духовете остават на земята. За повечето от тях това е проява на свободна воля, но други ми казват, че са искали да влязат в Светлината, но са пропуснали възможността и не знаят как да я открият отново.

Каквито и да са техните причини, когато приключа разговорa си с тях, повечето останали на земята духове са готови доброволно да прекосят Бялата светлина. Помага ми това, че през годините се научих да убеждавам дори тези, които не горяха от желание да си тръгнат от този свят. Понякога е необходимо да изслушам оплакванията и страховете им, да им изкажа съчувствието си и да ги окуража. Понякога, като се върна у дома след прочистването на къща, се чувствам по-скоро като психиатър, а не като изследовател на паранормалното. Друг път чувствам, че е в интерес на всички с всякакви средства да накарам духа си тръгне. Признавам, че на онези, които не искат да си тръгнат, – независимо дали имат причини или просто проявяват твърдоглавие, казвам онова, което искат да чуят и би ги убедило да го направят. Това е тактика, която съм развила през годините.

В други случаи играя ролята на посредник. Предавам желанията на духа на опечалените и помагам на двете страни – живите и мъртвите – да постигнат съгласие, което винаги ги успокоява и помага на духа да прекоси Светлината.

През годините съм успяла да придумам много духове да се откажат от „привързаността” си към определени места и неща. Други съм успяла да убедя, че няма да бъдат съдени или наказани, а трети – че присъствието им е по-скоро вредно, отколкото полезно за любимите им хора. Разговаряла съм с духове, които са останали на земята с желанието да отмъстят, с надеждата за справедливост, за да защитят детето си или просто да бъдат с обичаните от тях близки. Направила съм всичко възможно да изпратя някои твърдоглави духове в Светлината, след като ми е станало ясно, че искат да продължат да всяват хаос и паника тук.

Въпреки че съм чула какви ли не причини за отказ да се премине в отвъдното, едва ли това са всички. Всеки дух има своята уникална история и е разсъждавал по неповторим начин, когато 3а първи път му е била възможността да премине през Светлината. Ще изброя някои от най-често срещаните причини духовете да останат свързани с този свят.

„Привързаност” към места и вещи

Духовете ще останат на земята, ако са „прикрепени” към места и вещи. Винаги мисля за тях като за духовете на хора, които никога не са вярвали в известната фраза: „Не можеш да вземеш нищо със себе си на оня свят”. Често в домовете си ме викат семейства, които подозират, че любими за тях хора са останали на земята, и искат да знаят защо. Често откривам, че наскоро починалият иска да вземе в гроба си скъпоценни бижута или други някакви скъпи за него вещи – като ясно е казал още докато е бил жив, че иска да бъде погребан с тях. Повярвайте ми, духовете знаят дали телата са погребани с любимите бижута. Ако са погребани с тях, виждат огърлиците, гривните, пръстените и часовниците. Но понякога, въпреки тези ясни инструкции, някой член на семейството, с мисълта, че покойният няма да разбере, смъква диамантената гривна от китката на мама точно преди ковчегът да се затвори. По-добре е да повярвате, че майка ви просто няма да отиде в отвъдния свят без любимото си бижу!

Други хора са построили къща и са отгледали семейството си в нея и след смъртта духовете им не искат да си тръгнат оттам. Може би някои други не могат да понесат мисълта за живот без любимата кола или скъпоценното бижу. Или просто не искат те да попадат в нечии чужди ръце.

Привързаност към бижута

Духът на един запален колекционер създаваше неприятности не в едно, а в две семейства, когато любимите му и изключително скъпи часовници антики станаха тяхно притежание. Странното в тази история е, че тези семейства не биха могли да бъдат no-сплотени. Ако ги бях срещнала преди да придобият часовниците (и прикрепения към тях дух), вероятно бих ги описала като двойки, за които семейните спорове са непознати.

Дона и Стю Джонсън били брат и сестра, израснали от другата страна на улицата и в близко съседство с Джеф и Морийн Уилсън. Четиримата били неразделни приятели и познатите на семействата никак не се учудили, когато Дона и Джеф и Стю и Морийн започнали да се срещат. По онова време всички те учели в гимназията. Джеф и Стю продължили да учат заедно и в колежа. Дипломирали се с научна степен по инженерство и намерили работа в съседния град. Сключили брак с любимите си от гимназията и отново живеели в къщи, които са една срещу друга. Дона и Морийн, които обожавали антиките и аукционните търгове, отворили магазин в един от скъпите квартали на града. Към средата на трийсетте си години и двете двойки вече били доста заможни. Всяко от семействата имало деца – момче и момиче. Те помнели щастливото си детство и решили, че могат да бъдат още по-щастливи. Купили голяма и луксозна къща.

Дона и Морийн ми се обадиха, защото имаха проблеми с магазина. Отзовах се на обаждането и прогоних от магазина им духовете, заселили се там покрай античните мебели, купени на търгове и разпродажба на имущество.

Дона и Морийн наистина обожавали да посещават търгове. На една разпродажба на скъпи вещи попаднали на колекция от часовници „Ролекс”. Всички часовници от колекцията обаче били продадени поотделно. И за двете двойки наближавала особено важна годишнина от сватбата им (сигурна съм, не се учудвате, че сватбената церемония е била двойна). И двете жени решили да купят на съпрузите си часовници уникати. Въпреки че наддаването било жестоко, успели да се сдобият с двата желани от тях часовника.

Часовниците били произведени само с няколко години разлика, но били подобни и се различавали само в някои детайли. По пътя към къщи двете жени бъбрели оживено и били щастливи, че са купили подходящи подаръци за съпрузите си. После Дона споменала, че нейният часовник наистина й харесва повече, но всъщност предпочита кутията на другия часовник. Морийн се засмяла и отвърнала, че, странно, на нея пък й допада кутията на Дона. И така те разменили кутиите. Същата нощ, след като вечеряли всички заедно, те подарили часовниците на съпрузите си.

И оттогава започнали проблемите – спокойствието в семействата изчезнало. Къщата, в която живеели, била нова. Не би трябвало да възникват каквито и да било проблеми, но нещо непрекъснато се повреждало. Духът бил наистина безмилостен. Мазетата се наводнявали, нагревателите на фурната прегаряли, таваните се напукали. Струвало им се, че къщата просто ще се срути върху тях. И като че ли това не било достатъчно, четиримата приятели започнали да се карат. Отношенията им така се обтегнали, че те се разделили и всеки напуснал половинката си.

Дона и Морийн продължили да работят заедно в магазина и един ден забелязали, че са много по-спокойни, когато са на работа. Обадиха ми се още същия следобед и ме запитаха дали е възможно в дома им да има дух.

Същата нощ посетих семействата и почти веднага забелязах духа, който прекарваше времето си ту в едната ту в другата част от къщата. Беше собственикът на двата скъпи часовника. И, Господи, колко свадлив беше. Каза какви чувства и загриженост бил вложил в колекцията си приживе. И сега се тревожел, че часовниците му не били щастливи заради размяната на кутиите.

– Серийните номера, които отговарят на часовниците, са изписани и върху кутиите – каза той, като кършеше ръце.

Как ми се иска всичките ми случаи да бяха толкова прости. Двете жени върнаха часовниците в оригиналните им кутии пред очите на духа. След това сътворих Светлината и той влезе в нея.

Привързаност към автомобили

Често срещам непреминали в отвъдното духове на хора, които просто не могат да понесат мисълта за раздяла с любимата си кола. Не мога да ви кажа колко пъти съм чувала вдовици, които при спомена за покойния им съпруг казват: „Сигурна съм, че той обичаше този _„Буик^“/„Олдсмобил”/„Корвет^“ толкова, колкото и мен”. Винаги ми дожалява и сърце не ми дава да потвърдя подозренията им.

Веднъж ми се обади жена, подлудена от поведението на съпруга си. Подозираше, че има любовна връзка и че всъщност се опитва да я изхвърли от дома им. Изреди няколко случая, когато в отсъствието на съпруга си чувала удари и шум откъм гаража, излизала отвън и намирала гаражната врата отворена. Веднъж дори вратата, която водела от гаража към къщата, се оказала отключена. Чашата преляла, когато след като заключила навсякъде за през нощта, пак чула ударите откъм гаража. Уплашила се и се обадила в полицията.

Когато пристигнали, полицаите открили жената в спалнята на горния етаж, а сирената на алармената инсталация виела неистово. Полицаите й казали, че входната и страничната врати са отключени, а тази на гаража – открехната. Гласът на жената трепереше, докато ми излагаше версията си за случилото се. Според нея съпругът й нямал търпение да се събере с любовницата си, затова дал ключовете от къщата на някой, който да я уплаши до такава степен, че да я принуди да напусне дома им. Запитах я дали наистина вярва, че съпругът й би постъпил по толкова жесток начин.

• Това искат да узнаят и всичките ми приятели – каза тя. Те ме накараха да ви се обадя. Мислят, че в къщи има дух.

Струваше ми се, че приятелите й са прави. Един дух със сигурност може да бъде виновен за отключените врати и активирането на алармената инсталация, както и за проблемите на съпруга й.

– Струва ми се, че вече не го познавам – каза жената. – Отначало помислих, че преживява криза на средната възраст. Купи „Корвет” със сгъваем покрив и започна да излиза с него всеки ден. Мислеше единствено за проклетата кола. Дори построи гараж за нея. Сега обаче не мисля, че става въпрос за колата. А че ме мами. Отива на дълги пътувания, а когато се върне у дома, е раздразнителен и потаен. Започва кавга с мен, а после, след половин час, отново е мил. Струва ми се, че иска да ме подлуди.

Беше очевидно, че жената е на предела на силите си. Но не долових присъствието на дух по време на разговора. Подозирах, че е възможно да е бил тук преди, защото усещах някакви следи. Към средата на разговора вече имах силно подозрение на какво се дължат неприятностите в брака й.

– Съпругът би тук ли е сега? – запитах.

– Не – каза, а гласът й издаваше повече гняв, отколкото тъга. – Отново е някъде с проклетата кола.

Споделих с нея подозренията си, че проблемите й се дължат на останалия на земята дух, и й казах да ми се обади след като съпругът й се върне у дома, 3а да мога да проверя предположението си. Тя ми се обади и да, духът беше там – в кухнята със съпруга й. Казах й, че според мен духът е привързан към колата, и я запитах дали иска да говоря с него. Тя се съгласи. Отидох до дома им, а двамата със съпруга си ме посрещнаха пред къщата. Съпругът бе очарователен мъж – спокоен и дружелюбен. Съпругата му отиде в кухнята да приготви кафе, а той ме дръпна встрани и ми обясни, че е готов на всичко, за да я убеди, че няма никаква любовна връзка. Беше разтревожен от липсата й на доверие в него.

– Кълна се, никога не бих излязъл с друга жена – каза ми. И ми разказа неговата версия за събитията. Той искал да прекарва повече време със съпругата си и се опитвал да я убеди да го придружава по време на дългите разходки. Жена му обаче не искала да има нищо общо с колата.

– Тя просто я мрази – каза духът и призна, че яркочервеният „Корвет” е неговата гордост и радост, но е станал причина за непоносимото напрежение между тях.

Слушах го внимателно и кимах, но вниманието ми бе фокусирано върху духа на мъжа, застанал зад него – на прага на кухнята. Напомняше ми плейбой от филм от седемдесетте години на двайсети век – дълга коса, която се навиваше на кичури около врата, кожено яке върху бялата риза, разкопчана до пъпа, и авиаторски очила. Намирах за символично това, че буквално бе застанал между двамата съпрузи.

– Той изпитва същите чувства към колата, каквито изпитвах аз, докато бях жив – каза ми духът, когато мъжът отиде при съпругата си в кухнята.

Тримата седяхме около масата, а духът продължаваше да стои на прага. Беше доста общителен и след кратък разговор можех да потвърдя, че той е виновен за проблемите във връзката им. Духът ми каза, че е бившият собственик на колата и че неговата съпруга също я мразела. Побеснял от гняв, когато първото, което съпругата му направила след смъртта му, било да продаде любимата му „Вет”. Бил доволен от вниманието и чувствата на новия й собственик към нея, но усещал, че съпругата му е като неговата вдовица – и двете не разбирали, че колата изисквала специално отношение.

Дори след като предадох тази информация на двойката, усещах, че съпругата все още не е убедена в невинността на съпруга си. Затова запитах духа защо я тормози, вместо просто да се радва на разходките в колата със съпруга й.

– Чух я да разговаря с нейна приятелка – отговори той – Тя каза, че съжалява, задето съпругът й е купил колата. Канеше се да го накара да избере – или нея, или колата. А знаех, че съпругът й ще избере нея. Затова реших, че тя трябва да си отиде.

Жената се втрещи.

– Наистина казах това на колежката си! – После се обърна към съпруга си. – Прав ли е той? – запита. – Щеше ли да избереш мен?

Съпругът й кимна и я прегърна. Когато ги запитах дали са готови да освободят духа, двамата закимаха енергично.

Да ви кажа истината, очаквах, че няма да ми е така лесно да убедя духа да премине в отвъдното, особено след като той призна вината си и за оставените отворени врати. Работата с физически обекти изисква ужасно много енергия от страна на духовете. Но мисля, той видя, че не е успял да всее раздор между съпрузите, въпреки усилията си, влезе мирно в Светлина веднага, след като я създадох.

Чух се с двамата съпрузи преди няколко седмици. Бяха разговаряли с открити сърца съпругата се бе съгласила да опита да промени отношението си към колата. Току-що се бяха върнали от автомобилно състезание за „Корвети“ и тя призна, че разходката й била доставила удоволствие. Били само двамата в колата!

Привързаноcт към места

Духовете могат да изпитват определени чувства и към любимите си места. И могат да станат наистина отвратителни, ако тяхното място не се поддържа както им се иска.

Веднъж ми бе оставено съобщение от жена, която била обсебена от легло. Заинтригувана, аз й се обадих. Имах късмет да се свържа с нея по мобилния й телефон. Тя беше вътрешен дизайнер и тогава търсеше специални мебели за клиента си. Не усетих присъствието на дух покрай нея, но пак бях любопитна да чуя историята й.

Обясни ми, че търсела антични мебели за друг клиент и така попаднала на красивото махагоново легло с балдахин и със старата кувертюра с ресни.

– Просто трябваше да го имам – каза. – Не за клиента, а за мен. Макар че то изобщо не беше моя стил.

След като поставила леглото в стаята си за гости, не можела да мисли за нищо друго. Трябвало да намери специални тапети за друг свой клиент, а осъзнала, че разлиства каталози с мисълта какво би подхождало на леглото.

Малко след като го купила, била обсебена от угризения, защото оставила шкафа, с който то много си подхождало, в магазина. Ставала все по-сигурна, че трябва да обзаведе спалнята в този стил и накрая се обадила на търговеца на антики. Но само за да узнае, че шкафът е продаден.

– Дори мислех да открия новия собственик – призна. – Обаче не исках да подхранвам тази своя нова мания.

Залепила в спалнята тапети на нежни цветя, каквито никога не би избрала за себе си. Купила рогозка и люлеещ се стол, които допълнили оформлението на стаята. И пак не можела да се освободи от мисълта за шкафа. Няколко седмици по-късно отново се отбила в антикварния магазин. И той бил там! Търговецът й казал, че жената, която го била купила, непрекъснато се обаждала и се оплаквала, че той никак не подхожда на стила на дома й и че е направила грешка, като го купила.

– Не можел повече да слуша оплакванията й – разказваше ми вътрешната дизайнерка. – И купил шкафа обратно. А аз бях така развълнувана, че го отмъкнах от магазина му още същия ден. Но историята започна да става странна едва след това – продължи разказа си тя. – Стаята бе завършена, а аз не можех да стоя в нея дори миг. Всеки път, когато се опитвах да прекарам в нея известно време, получавах ужасно главоболие. Всичките ми гости още щом я видеха, възкликваха, че стаята е очарователна, обаче никой не можеше да спи спокойно в нея.

Водихме този разговор, докато тя беше в колата. Помолих я да ми се обади, като се прибере, за да мога да й кажа дали у тях има дух или не. Имаше и тя веднага ме помоли да отида и да разбера какво става.

Като пристигнах в красиво обзаведения й модерен дом, не бях подготвена за вида на малката гостна на третия етаж. Останалата част от къщата бе обзаведена с елегантни мебели в ярки цветове. А гостната с тапетите на нежни цветя, леглото с балдахин и украсения с дърворезба шкаф с огледало изглеждаше като излязла от страниците на списание от 1920 година.

Стилът на обзавеждането тук ме изненада, но не и духът на дребничката женица с прибрана на кок побеляла коса, седнала в люлеещия се стол. Духът ми се усмихна доволно и огледа стаята със собственически вид.

– Мразя онова, което направи с къщата – каза духът. – Но успя да обзаведе моята стая перфектно.

Запитах дизайнерката дали знае нещо за историята на къщата. Тя ми обясни, че двамата със съпруга й я купили от последния жив племенник на предишната собственичка.

– Ние сме второто семейство, което живее тук след смъртта й – каза тя. – Трябваше да видите как изглеждаше къщата, когато се нанесохме… Наложи се буквално да я обзаведа наново, а и ремонтните работи не бяха никак малко.

Духът изправи гръб и стисна дръжките на люлеещия се стол. Реших, че ще е най-добре да сменя темата.

– Помните ли как изглеждаше тази стая? – запитах я.

– О, имаше тапети на цветя – отговори замислено тя.

– Знаете ли, мисля, че имам албум със стари снимки. Работниците го откриха по време на ремонта. Има снимки на къщата от двайсетте, трийсетте и четирийсетте години на миналия век. – Излезе, за да донесе албума, а ние с духа си побъбрихме.

Жената, чийто дух седеше в люлеещия се стол, била израснала в тази къща. Тук и починала. Племенникът й я наследил. За нейно разочарование обаче не се преместил да живее в нея. И след като къщата била необитаема в продължение на пет години, той най-после я обявил за продан. Семейството на дизайнерката я купило, но се нанесли едва след две години, колкото продължили ремонтните работи.

Запитах духа какво е правил през последните седем години. Отговори ми, че „живял” в къщите на съседите, но посещавал дома си винаги, когато можел. Оплака се, че онези години били трудни за него. Не се чувствал щастлив в нито една от останалите къщи, но не искал да бъде и тук, сред останките от предишния си дом.

– Но се изпълних с нова енергия, когато започнаха да работят по къщата – каза духът. – Следвах я навсякъде винаги, когато дойдеше да нагледа как вървят работите. Понякога дори ходех на покупки с нея.

Духът се заселил в дома си заедно с тях веднага след приключването на ремонта. Осъзнах, че непрекъснатият поток работници и предприемачи е осигурил на крехката старица много и силна енергия, която тя използвала, за да влияе на новата собственичка. Точно както двойките, които отдавна са заедно, познават вкусовете си и могат да довършват изреченията, започнати от другия, духовете, които прекарват достатъчно време с определен човек, могат да му влияят посредством енергията си. И милата дребна старица вляла цялата си енергия, 3а да внуши у новата собственичка необясними желания за обзавеждане на стаята за гости.

Жената се върна. Носеше стария албум със снимки. Започнахме да го разглеждаме и тя ми обясняваше какви промени са извършени в различните стаи. Двете забелязахме почти едновременно снимката, заснета вероятно през 1940 година. Жената ахна. Духът се усмихна. Дори аз бях впечатлена. На снимката се виждаше малката спалня и не преувеличавам, когато твърдя, че сега тя бе пресъздадена до всяка една подробност.

За мен бе ясно, че духът на крехката старица никога не е искал да си тръгне оттук и търпеливо е чакал да му се удаде възможност да върне миналото и да бъде щастлив. Трябваше доста да я придумвам и да я убеждавам, че ще се чувства удобно и в Светлината, но накрая все пак успях да я освободя. А собственичката най-после обзаведе и декорира стаята според своите желания.

Страх от осъждане и наказание

Разговаряла съм с много духове, които се страхуват да влязат в Светлината, защото не знаят какво ги очаква там. Някои от техните страхове изглеждат съвсем ра­зумни. Духове, чийто живот е белязан от насилие и престъпления, често се страхуват от Страшния съд. Извър­шилите самоубийство или фанатично религиозните поня­кога чувстват, че не са изпълнени с достатъчно разкаяние и не са изкупили греховете си. И също се страхуват от възмездието. Често децата не искат да преминат в отвъдното, защото се страхуват, че „ще имат проблеми”, задето са напуснали родителите си или пък че не са последвали мама и татко в Светлината още първия път.

Най-трудно ми е да накарам да влязат в Светлината именно изпълнените с разкаяние духове и тези, чиито чо­вешки страхове от неизвестното им пречат да потърсят мир и покой.

Самоубийство

Преди известно време ми се обади жена с молба да разбера дали духът на баща й не е останал на земята. Той се бил самоубил преди десет години. Излязъл от дома си и закрачил по леда, който покривал езерото Ери. Не се върнал. Полицията го открила близо до брега, замръзнал до кръста в леда, сякаш просто е спрял, когато е решил, че е влязъл достатъчно дълбоко.

Гласът на жената издаваше, че тази мисъл още я разстройва.

– Нашето семейство беше щастливо – настояваше тя. – Татко обичаше мама и всички нас, децата.

Тя ми се обади от дома си, но аз не долових присъствието на дух там. Запитах я защо мисли, че духът на баща й още се рее над земята. Тя ми обясни, че смъртта му била записана като самоубийство и свещеникът от тяхната католическа църква отказал да му даде последно причастие. И дори не бил погребан в католишкото гробище.

– Ходехме на църква всяка неделя – каза тя. – Тревожа се, че той не е намерил покой.

Жената спомена, че майка й починала няколко години след баща им, и аз разбрах, че се надява родителите й отново да са заедно и щастливи. Запитах я дали тя или някой от братята и сестрите й го е сънувал. Обясних й, че преминалите в отвъдното духове често общуват с любимите си хора в съня им.

– Никой не е споменавал такова нещо – отговори тя. – А ние шестимата често разговаряме за татко.

Помислих, че е възможно баща й да не е преминал в Светлината. От опит знаех, че самоубийците се страхуват от ада и отказват да влязат в Светлината. Помолих я да се свърже с братята и сестрите си и да накара всеки от тях да напише бележка до баща им. Трябваше да му напишат, че ако е наблизо и иска да разговарят, да отиде в къщата на сестра им в определен ден и час, а аз щях да се обадя и да разбера дали е там. Да оставиш някъде бележка е най-добрият начин да се предаде съобщение на духовете, обитаващи земята. Когато се опитате да разговаряте с тях директно или пък признавате присъствието им, вие им осигурявате повече енергия. А колкото повече енергия имат, толкова по-успешно могат да въздействат на вас и околната среда.

Жената направи това, за което я помолих. Братята и сестрите й също се отзоваха, макар двама от петимата да й казаха, че е луда. В избрания от нас ден се обадих в дома й и веднага усетих присъствието на духа. Описах й високия тъмнокос мъж с грижливо подстригана брада и гъсти рунтави вежди, който бе в стаята с нея. Тя избухна в сълзи.

– Това е татко! – възкликна.

Уговорихме деня, в който ще отида у тях, а аз се погрижих тя да каже датата на глас, за да чуе баща й. Като пристигнах, видях, че ме чакат духът на бащата, тя и трима от братята и сестрите й. Бедната жена се измъчваше с мисли за покоя на мъртвия си баща през последните десет години, затова се захванах веднага за работа. Запитах духа защо е извършил самоубийство.

– Не съм – отговори той. – Всъщност не беше точно така.

Обясни ми, че една нощ заспал на дивана, и глупаво добави, че може би е пийнал повечко бренди след вечеря и му се сторило, че чул глас да го вика отвън.

– Много приличаше на гласа на мама – каза. – Затова веднага скочих на крака и излязох в нощта. Не знам дали съм вървял като сомнамбул, или съм бил буден, обаче не облякох палто, нито се наметнах с нещо. Просто излязох и последвах гласа в посока към езерото.

Поклати глава, като че ли удивен от собствената си глупост.

– Дори не си спомням как съм тръгнал по леда. Но си спомням как го чух да се пропуква и колко студена бе водата. Стори ми се, че е добре да си почина малко. Усещането бе като потъване в дълбок сън.

Погледна децата си. А те седяха мълчаливо и го чакаха да продължи.

– Кажи им, че съжалявам. Никога не бих напуснал доброволно нито тях, нито майка им.

Предадох думите на децата му и на лицата им веднага се изписа облекчение. Но едната му дъщеря продължаваше да се измъчва.

– Запитай го дали е щастлив – настоя тя. – И дали е с мама?

Духът поклати глава, така че разбрах какъв ще бъде отговорът. Запитах го:

– Защо не премина в отвъдното?

– Не можах да взема последното си причастие – обясни той. – А не исках да отида в ада. А и не исках да оставя семейството си. Наистина нямах избор. Да отида в ада? Или да остана със семейството си?

Запитах децата дали искат баща им да премине в отвъдното и те без колебание отговориха утвърдително. Уверих духа, че няма да отиде в ада, защото всички ние знаем, че не е искал да се самоубие. Казах му, че мога да му покажа как да премине в отвъдното. Създадох Светлината и го посъветвах да погледне в нея.

– Виждам родителите си! – възкликна той. – И съпругата си!

След като той премина отвъд, децата ми благодариха и особено жената, която ме бе повикала.

– Благодаря ви – каза тя. – Сега всички можем да бъдем спокойни. ]

***

Има духове, които остават на земята, защото се страхуват от неизвестността, която ги очаква, но съм срещала и такива, които знаят точно кого ще срещнат отвъд и затова не влизат в Светлината.

Бях извикана на погребението на мъж, който бил партньор в преуспяваща финансово-консултантска фирма. Пристигнах на бдението и видях, че духът е доста угрижен. Запитах го дали е готов да влезе в Светлината.

– Не, няма да вляза – уведоми ме той. – Ще видя него там. Запитах кой е той. Оказа се, че е другият партньор във фирмата – доста възрастен човек, починал няколко години преди това. Бях поканена и на неговото погребение и знаех, че е преминал в отвъдното.

– Защо не искаш да видиш Джо? – запитах.

Духът ми каза, че е бил посетен от Джо малко преди смъртта си. Очевидно Джо се бе връщал и след смъртта си, за да провери състоянието на фирмата. Тъй като бил преминал в Светлината, можел да идва на този свят, без да създава проблеми, а партньорът му, като всички живи хора, така и не усещал присъствието му.

За нещастие останалият жив партньор и вече едноличен собственик на фирмата започнал да източва парите от нея. Това накарало Джо да побеснее от гняв, защото лишавало наследниците му от заслужените пари. Духът на Джо успял да влезе в сънищата на бившия му партньор.

– Ще ти отмъстя за това – уверил го той. – Дори да трябва да изчакам смъртта ти.

– Какво ще ми направи той, ако премина в отвъдното? – запита ме духът и надникна в Светлината. Отвърнах му, че най-малкият му проблем е онова, което Джо може да му стори. Добавих, че трябва да постъпи мъжки и да събере смелост да признае грешките си. Но той бе непоправим страхливец. Независимо какво му казвах, не искаше да влезе в Светлината. И аз разбрах, че той въобще няма намерение да премине в отвъдното.

Някои духове пък като че ли нямат съвест и са готови да се втурнат към светлия тунел, независимо какви прегрешения са извършили. Други се страхуват, че един смъртен грях е достатъчен, за да горят завинаги в ада.

Търсене на отмъщение или преследване на справедливостта

Търсене на отмъщение

Често разговарям с духове, останали на тази земя от желание за мъст. Както и с жертви на убийство, заклели се да въздадат справедливост на своите убийци. Понякога наистина ми е трудно да ги убедя да преминат в отвъдното. Повечето от тях чувстват, че трябва да изпълнят важна мисия, и не искат да си тръгнат, без да са наказали подобаващо злото, от което са пострадали.

Преди няколко години ми се обади старец със силен славянски акцент, защото вярваше, че „духовете” (по думите му) са му изпратени от жив човек с цел да го преследват и накажат. Както вече споменах, аз съм от италиански произход. И затова знам, че подобни вярвания не само са често срещани в Стария свят, но понякога са и напълно оправдани. Още докато разговарях с този човек по телефона, усетих духа в къщата му. Следователно, уговорих си среща с него.

Славянинът живееше на около час път от нас, в един от богаташките квартали на Кливланд. Внушителната къща заемаше почти цялото разстояние между две пресечки и бе по-скоро монумент на неговото богатство, отколкото дом. Натиснах звънеца и икономът безмълвно ми отвори. Чувствах се така, сякаш пристъпвам на сцена от филм за висшето общество в Европа.

Въведоха ме в кабинета. Осемдесетгодишният старец седеше зад масивно бюро в средата. Мебелите бяха скъпи, от тъмно дърво и излъскани до блясък. Направи ми знак да седна в креслото срещу него и ми разказа историята си.

През по-голямата част от живота си се занимавал с внос-износ. Скоро стана ясно, че не всичките му сделки са били законни. Не само че бил заобиколен с „хора на насилието”, но намекна, че е възможно и той самият да е убил някого. Икономът, който стъпваше тихо и не отронваше нито дума, и разговорът ме накараха да се огледам внимателно за възможен изход за бягство при нужда. И тогава видях духа. Изглеждаше на четиридесет и пет години.

Преди да съм успяла да привлека вниманието му, той започна да крещи обидни думи и да ругае стареца. Завърши с „убиец” и „кучи син”. Осъзнавах, че духът говори на чужд език, но, както научих сравнително рано, притежавам способност да разбирам духовете, независимо на какъв език говорят. Не ми се налага да общувам с тях на глас; усещам и осъзнавам смисъла на казаното, а те ме разбират по същия начин. Трудно е да се опише, но разбирам кога духовете говорят на чужд език, защото думите звучат различно – усещам ги по-скоро като вибриране на въздуха. Още една страна на моята способност, която не мога напълно да разбера.

След като приключи с хулите и обидите, духът се обърна към мен.

– Tози мил старец – каза саркастично – ме уби. Бях професионален подпалвач и често работех за него. Подпалването на сградите е един от начините за разрушаването им.

Духът обясни, че се опитал да изнуди своя работодател да му даде допълнително пари. В отговор старецът го убил и захвърлил трупа в изоставен кладенец, където никога нямало да бъде открит. Тъй като мъртвият нямал нито семейство, нито приятели, нямало дори кой да докладва за изчезването му. Ето защо полицията не започнала разследване. И духът останал да се скита по земята, твърдо решен да направи живота на стареца непоносим и да го накара да плати а престъплението. Оттогава минали двайсет години.

– В началото това почти не го тревожеше – каза духът, – но вече започна да остарява и започва да усеща натиска. Повреждах непрекъснато електричеството и уредите, но после открих, че виковете ми го тормозят много повече.

Старецът силно пребледня, когато го запитах дали в къщата някога е имало проблем с електричеството.

– Защо ми задавате този въпрос?

– Защото духовете често погаждат такива номера дори със самото си присъствие и подобни проблеми са показателни.

– Вярно е – призна той. – Но щом се досетих, престанах да подновявам кабелите и просто чаках пожарът да избухне.

– Но във вашия случай – добавих – духът е знаел за това. Всъщност той се е опитвал да предизвика пожар. А ако къщата изгори до основи, от пожарната ще обвинят за това старите кабели и никога няма да се узнае кой е подпалил сградата.

– А вие откъде знаете това? – запита старецът, който вече видимо трепереше.

Когато произнесох високо името на духа, старецът пребледня като платно. Икономът се появи сякаш от нищото и бързо му подаде инхалатор. Когато старият човек се стабилизира, икономът се изправи и ме изгледа гневно.

– Откъде ви е известно името? – запита спокойно.

– Духът на човека стои в ъгъла. Той ми го каза – отговорих.

Старецът се съвзе. Заповяда на иконома да излезе от стаята и успях за миг да зърна каква властна личност е бил някога. Погледна ме право в очите. Погледът му дори не трепваше.

– Значи знаете всичко, да?

Aз просто кимнах.

– Кажете му, че вече не се страхувам от него – заповяда той.

– Лъжец! – тросна се духът.

– Можете да го накарате да си тръгне. – Старецът произнесе това не като въпрос, а като заповед.

– Мога да опитам – отговорих с надеждата наистина да успея да убедя духа да премине в отвъдното. Разговорът ми с него не бе никак лек, трябва да ви кажа. Но накрая, след като негласно се споразумях със себе си да изрека няколко лъжи – че в отвъдния свят той ще придобие повече сила и власт и ще може да навреди повече на стареца, той се съгласи да напусне къщата.

След като духът влезе в Светлината, дадох на стареца семена от дюля и му обясних къде да ги постави. Той кимна и доволен от развръзката на тормозещия го случай, позвъни за иконома. Бях мълчаливо придружена до вратата.

Известно време преглеждах вестниците, любопитна да узная дали не е възникнал пожар в къщата на стареца, но така и не видях нищо. Всъщност, не бях изненадана.

Преследване на справедливост

Както казах, много рядко се случва да ме потърси духът на починал. Един-единствен път дух се обърна директно към мен – искаше справедливост и знаеше, че аз вероятно съм единственият човек, който може да му помогне.

Нямах причина да мисля, че нощта ще бъде по-различна от обикновено. Двамата с Тед си бяхме легнали в обичайното време. Не мога да ви кажа колко време съм спала, но изведнъж се събудих със силното усещане, че в стаята има някой. Като майка се чувствах по същия начин, когато някое от децата ми се вмъкнеше в стаята посред нощ и застанеше мълчаливо до леглото в очакване да се събудя. Въпреки че децата ни бяха вече пораснали и живееха отделно от нас, моят „майчин радар” все още работеше.

Отворих очи и бях шокирана! Наистина, страшно се уплаших, когато видях до леглото си мъж. В дома ми рядко идват духове, затова ми бяха необходими няколко минути да започна да дишам нормално и да прошепна:

– Кой си ти?

– Aз съм, Сал. От отдела за борба с наркотиците – отговори духът.

Седнах и си сложих очилата. Веднага разпознах духа на набития и широкоплещест агент с късо подстриганата посивяваща коса. Бях работила по един случай с него и партньора му преди около три години.

– О, здравей, Сал – казах тъжно. – Какво се е случило? Сал заговори бързо – като човек, който знае, че няма много време.

– Работех под прикритие и нещата тръгнаха на зле -каза той. – Чуй, Мери Ан, ще се опитат да се освободят от трупа ми. Трябва да се обадиш на партньора ми, за да стигне там навреме. Кажи му къде е тялото ми. Съпругата ми ще иска да ме погребе.

После ми даде две имена.

– Кажи му още, че искам да заловят онези двамата. – Даде ми телефонен номер.

– Трябва да вървя – каза. – Моля те, обади се веднага. – И в следващия миг изчезна.

Хвърлих поглед на будилника. Беше 2,30 след полунощ. Казах си, че агентите от Отдела за борба с наркотиците вероятно са свикнали да им звънят по всяко време, отидох да се обадя от кухнята, за да не събудя Тед.

– Ало, Денис? – казах, когато чух глас от другата страна на линията.

– Кой е? – Мъжът говореше сънено, но гласът му издаваше, че е нащрек и е подозрителен.

– Мери Ан. Работих с теб и Сал по онзи случай за убийството и духа.

– Защо се обаждаш? – запита Денис.

– Сал ме помоли – отговорих.

Настъпи дълга пауза, по време на която Денис вероятно се досети какво означаваше това.

– О, по дяволите! – въздъхна.

– Денис, трябва да ти предам думите на Сал. Той настоя да действаш бързо. – И повторих казаното от Сал: мястото, където лежеше трупът му, и имената на онези, които Денис трябваше да залови. Денис ми благодари набързо и веднага затвори.

Останах в кухнята, загледана в телефона. Надявах се Денис да стигне навреме и съпругата на Сал да получи трупа, за да може да го оплаче. Надявах се още Денис да събере достатъчно доказателства, за да въздаде справедливост на убийците на Сал.

Не знам развитието на цялата история. Знам само, че погребаха тялото, защото бях на погребението. Духът на Сал бе там и ми благодари. Дали убийците бяха заловени и осъдени, не знам. Преглеждах вестниците известно време, а духът на Сал така и не ме посети повече.

Да останеш, за да защитиш живите

Родителите остават, за да се грижат за децата си; съпрузите понякога остават, защото чуват най-скъпият им човек да казва, че не знае как ще живее без тях. Други духове се скитат по земята заради други свои добри намерения. Възможно е например да изпитват нужда да спасят някого от лошите му навици като алкохол и наркотици.

В случаите, когато работя с млади семейни двойки или млади родители, често се срещам с духа на човек, починал много преди достигането на преклонна възраст. Помня младия дух на баща, загинал в автомобилна злополука, който твърдо отказваше да влезе в Светлината. Искаше да остане, за да се грижи за децата и съпругата си.

– Кой ще бъде като баща за децата ми? – запита. – И какво ще стане, ако съпругата ми отново се влюби?

В такъв случай винаги обяснявам на духа какви проблеми може да причини, ако остане със семейството. Казвам му, че ако иска да им покаже любовта си, трябва да си тръгне. Повечето пъти духовете се вслушват в думите ми и преминават в отвъдното.

Понякога обаче упорство проявяват духовете на по-възрастни съпрузи, които искат да останат на земята, за да се грижат за съпругите си. Ако това стане, можете да очаквате здравето на съпругата да се влоши и тя да завърши живота си в старчески дом.

Възможно е също така живите да накарат духа да се чувства виновен, че е преминал в отвъдното. Това е особено вярно, когато някой умре бързо или неочаквано. Спомням си за трагичния инцидент, когато млад баща се бе прострелял с арбалета си по време на лов. Съпругата му бе съкрушена. Имаха три деца под пет години и четиримесечно бебе.

Сестрата на бащата ме бе помолила да присъствам на погребението и да запитам духа как се е случила трагедията. Той потвърди, че смъртта му се дължи на нещастен случай.

– Ужасно непохватен съм – каза ми и обясни, че арбалетът се закачил на някакъв пън и забил стрелата право в гърба му. – Трябва да остана и по някакъв начин да им се реванширам.

Обясних му, че ако остане на земята, ще причини само проблеми на семейството си и че трябва непременно да влезе в светлия тунел. Съпругата му обаче, която стоеше близо до ковчега, плачеше и го молеше да не я изоставя. Знаех, че страда болезнено, но въпреки това възразих. Обясних й, че за него не е добре да остане. Уверих я, че присъствието му ще причини хаос в къщата, а децата й ще боледуват непрекъснато. Но въпреки това си тръгнах от погребението, без да знам какво е решил духът – дали да ме послуша и да влезе в Светлината, или да изпълни сърцераздирателната молба на съпругата си.

Самата тя ми се обади след няколко месеца.

– Права бяхте – каза. – Ужасно е. Нищо не е наред. Можете ли да ми кажете дали той е все още тук?

Там беше. Пристигнах в дома и той ми обясни, че не е могъл да устои на горещите й молби. Тя го заклевала да остане и твърдяла, че не дава и пукната пара дали ще е непрекъснато болна, или къщата ще се срути над главата й. Нито един от двамата обаче не бе помислил какъв ефект ще има това върху децата. Когато съпругата най-после осъзнала колко пагубно е присъствието му, най-сетне позволила да премине в отвъдното, независимо колко болезнено е било за нея решението да го освободи. Сътворих Светлината и го видях как влиза там.

След като той си тръгна, съпругата ме запита защо не съм настояла това да стане още първия път. Тогава й обясних, а сега искам и всички вие да знаете, че последната дума не е моя. Aз просто давам съвети.

Интриганти, които не искат да си тръгнат от този свят

Онези, които обичат да си пъхат носа в чужди работи и не искат да си тръгнат оттук по тази причина, са може би най-безвредните от всички непреминали духове – поне по отношение на техните намерения. Те не искат да наранят никого. Остават от чисто любопитство. Познавате този тип хора: съседът, който непрестанно наднича през прозореца ви; онзи, който излиза да полее градината си и да побъбри с вас всеки път, когато автомобилът ви мине по алеята; гостът на партито, който рови в аптечката ви. Тези духове просто не могат да повярват, че са получили свободен достъп да надничат в живота на всеки, който ги заинтересува в някакъв момент.

Разбира се, има и такива с лоши намерения. Духове, които дебнат хората, от които са били обсебени приживе. А като духове те могат да бъдат свидетели и на интимни моменти. Ревниви любовници могат да следят любовния живот на останалия жив партньор. Такива духове могат да имат много по-негативно влияние от починалия ви съсед, който продължава да наднича през прозореца, за да види дали не сте направили ремонт на кухнята. И още от леля ви Мили, която и преди се е опитвала да манипулира живота ви от разстояние.

Много от непреминалите отвъд духове впоследствие осъзнават, че мястото им наистина не е сред живите. И особено ако ги заловя в уличаващо ги поведение, се смущават до такава степен, че влизат в Светлината, без да кажат и дума. Онези, които се съпротивляват, заплашвам понякога, че ще поставя семената от дюля така, че ще останат в капана на дома, докато не решат, че е дошло време да преминат в отвъдния свят. (Трябва да отбележа, че изключително рядко съм изпълнявала заплахата си. Сериозна грешка е преднамерено да се затвори духът в капан. Но тази заплаха често има ефект върху любопитните духове, които така или иначе няма да могат да надничат в чуждите домове, и е ефикасно средство да ги убедя да напуснат земята.)

Погрешни вярвания за способностите на духовете от преходността

Разговаряла съм с духове, останали на земята, защото са вярвали, че така ще придобият особена сила. Не знам дали са гледали прекалено много филми на ужасите, докато са били живи, или причината е друга, но истината е, че духът има различни способности, без да притежава някаква суперсила.

Чувала съм духове да казват, че са останали, за да подшушнат на близките си кои ще бъдат печелившите номера от лотарията, а после са били дълбоко разочаровани, защото са открили, че не могат нито да предвидят, нито да контролират изхода от подобен род хазарт. Щом живите хора не могат да узнаят предварително кои номера ще спечелят, то мъртвите също не могат.

Същото важи и за магическите сили. Ако не сте можели да предсказвате бъдещето приживе, няма да имате повече късмет като дух. Духовете не могат също така да „контролират” човешките чувства и емоции, макар че повечето използват присъствието си (и енергията си) да манипулират силата на чувствата и напрежението у живите. За духовете е по-лесно да правят неща, които повишават негативната енергия – като например да скрият някъде любимите ви скъпи бижута, да тормозят домашния ви любимец или да окуражават покачването на напрежението по някакъв друг начин. За повечето хора стресът е енергийна реакция. В такъв случай не е изненада, че енергията на духовете е негативна. И дори само близостта до някой дух може да предизвика много и различни психически и физически реакции у живите. Това е порочен кръг, който работи единствено за духовете и най-често е пагубен за живите, които са непрекъснато изложени на лошата енергия на духовете. С няколко изключения, духовете не могат да взаимодействат физически с живите, нито могат да придобиват форма с усилие на волята.

Характерът и личността на хората не се променя след смъртта. Ако не са били особено умни приживе, няма да станат по-умни като духове. Вечно недоволните старци остават такива, непоносимите тийнейджъри никога не се превръщат в зрели възрастни, а онези, които искат всичко да контролират, не стават изведнъж привърженици на дзен будизма. През всичките тези години общуване с духовете стигнах до заключението, че единственият начин за духа да се издигне до по-високо равнище е да влезе в Светлината и да преживее онова, което го очаква там.

ДУША ДУШИ

3.

БЯЛАТА СВЕТЛИНА

Възможност за преминаване в отвъдното

Използвам Бялата светлина за специални цели в работата си на изследовател на паранормалното. Aз открих как мога да я направя полезна за хората само преди десетилетия, но други са знаели това много години преди мен. През XVII в. сър Исак Нютон доказал, че бялата светлина е смесица, в равни количества, от всички други видими цветове светлина. Резултатът е чист цвят, богат на символика. В много култури белият цвят се асоциира с чистота, яснота и доброта. Хората, които се занимават с метафизичното и духовното, често описват или използват бялата светлина в контекста на изцеляването. Бялата светлина може да бъде използвана в учението йога и в медитацията. Други хора говорят за нейните защитни сили.

Монахините в моето католическо училище ни четяха истории от Библията, в която често се описват ослепителни експлозии светлина: ангели, които се явяват по този драматичен начин; Мойсей, който вижда дървета и храсти, които поглъщат пламъците, но не горят. Днес аз мисля за Бялата светлина като за проява на позитивна енергия. По-късно в тази книга ще ви кажа как можете да увеличавате въздействието на тази потенциална сила.

Бялата светлина и духовете от преходността

Във всекидневната ми работа с духовете Бялата светлина играе определена роля и е от съществено значение. Наблюдавала съм я много години и съм стигнала до няколко заключения. Други хора, които също работят с нея, може би я интерпретират и използват по различен начин. Aз вероятно ще съм първата, която ще признае, че не знае всичко. Искрена съм, когато казвам, че не очаквам да разбера всичко за тази сила, докато не умра и не вляза в нея. Онова, което знам за Бялата светлина, съм научила от личен опит и от разговорите си с духове, които са имали възможност да влязат в нея, но са я отхвърлили поради различни причини.

Бялата светлина идва при хората, когато умрат, и играе абсолютно практична роля. Ако се вслушате в думите на хора, които едва не са намерили смъртта си, най-вероятно ще ви кажат, че са видели приятелите и любимите си, обгърнати в заслепяващата бяла светлина в края на дългия тунел. Те ще ви уверят още, че близките им са ги канели с жестове да се присъединят към тях. Обикновено хората признават, че са изпитали непреодолим импулс да се втурнат към Светлината и да отидат при приятелите и семействата си в онова спокойно място. Повтарят, че са се чувствали добре, макар и да са съзнавали, че не са в телата си. Това не им причинявало неудобство според думите им. Обаче понякога тези хора се чувстват длъжни да се върнат в телата си. И когато го направят, Светлината изчезва. От медицинска гледна точка това е приближаване към смъртта. Лекари, които са положили героични усилия да върнат на белия свят хора, смятани официално за мъртви, отдават това на постиженията на науката. Aз го приписвам на свободната воля.

Но когато наистина поемете последния си дъх, Бялата светлина ще бъде там за вас. Ако смъртта е надвиснала над вас, Бялата светлина може да се появи и по-рано. Например виждала съм хора, които живеят благодарение на поддържащи системи със Светлината до тях. И макар да не мога да я видя, вярвам, че болните от неизлечима болест живеят в компанията на Светлината известно време – може би за около седмица преди смъртта им. Мисля, че това е начин да се успокоят страховете им – казва им, че ги чака нещо и след като телата им престанат да функционират. Медицински сестри са ми разказвали как са седели до умиращи пациенти, които стенели и говорели за невидимо присъствие в ъгъла на стаята. След като били запитвани кого имат предвид, те отговаряли с нещо от рода на: „Това е Ралф, брат ми, и стои там”. Успокояващото присъствие било осезаемо не само за тях, но дори и за сестрата и семейството, което добре знаело, че Ралф е мъртъв от години.

Всеки път, когато питам духовете дали виждат някого в Бялата светлина, те ми отговарят положително. Когато ги питам кого виждат, назовават имена. Но когато погледна в Светлината, аз не виждам нито една фигура в нея. За мен тя е просто ярка бяла светлина. Интересно, че хора, които са близо до смъртта, но са все още живи, могат да общуват с онези, които виждат в Бялата светлина. Но щом умрат и духът напусне тялото им, вече не могат да разговарят, нито да чуват духовете, преминали в отвъдното. Духовете, които срещам на погребенията, често ми задават този въпрос. „Защо не искат да разговарят с мен? – питат и посочват Светлината. – Говорих с тях вчера, а сега не ми казват и дума. Да не би да са ми ядосани?”

Обяснявам на тези духове, че сега, след като са мъртви, трябва да влязат в Светлината, за да общуват с хората, които виждат в нея. След като съм се замисляла над този феномен доста години, реших, че познатите лица и гласове са онези, които са вече в Бялата светлина, носят утеха на хората, които са близо до смъртта, в този несигурен и може би страшен тях миг. След смъртта, когато духовете са освободени от телата, е въпрос на свободната им воля дa влязат в Светлината и да преминат в отвъдното.

Не мога да общувам с духовете от отвъдното и с тези, влезли в Светлината, макар да имам приятели медиуми, които притежават такава способност. Знам, че духовете от отвъдното могат да се явяват в сънищата на хората, докато за непреминалите духове това е трудно и се случва рядко. От общуването си с такива духове, видели близките си да им махат от Светлината, знам, че когато влезе в светлото кълбо, духът става видим и добива най-добрата си външност, която е имал приживе. Хората, които са били болни, много стари или обезобразени в мига на смъртта си, след влизането си в Бялата светлина изглеждат така, както в най-жизнените си години. Един от най-трогателните примери за този феномен бе срещата ми с духа на мила възрастна дама, останала свързана със Земята в продължение на много години.

Както и във всички други прочистени от мен къщи, и в тази позволих на собственика да зададе въпроси на духа. Научихме, че жената е била на деветдесет и три години по времето на смъртта си и че е живяла дълго и щастливо със съпруга си, починал десет години преди нея. С течение на разговора стана ясно, че той все още й липсва. Бях сигурна, че когато сътворя Бялата светлина, тя ще приветства с радост възможността да се съедини отново с истинската си любов.

За моя изненада, когато я запитах дали е готова да влезе в Светлината, тя ожесточено отказа.

– Не влязох първия път, няма да вляза и сега! – повтаряше, независимо колко я придумвах.

– Нe искаш ли да бъдеш със съпруга си? – запитах.

Сърцето ми се късаше, като гледах сълзите, които се стичаха по бузите й.

– Видях го в Светлината още първия път – каза тя. – Той бе така млад и красив.

Свела поглед към старческите треперещи ръце в скута си, продължи:

– Aз съм старица. Погледнете ме. Кожата ми е сбръчкана, косата – посивяла. И дори не мога да държа гърба си изправен. Дали красивият ми съпруг ще иска старица като мен?

След като разбрах какви са страховете й, я уверих, че тя, също като съпруга си, ще възвърне цветущата си младост.

– Ще се съединиш отново със съпруга си и ще бъдете наистина прекрасна двойка – обещах й и сътворих Светлината.

Тя изправи гръб, доколкото можеше и влезе в яркото кълбо, а аз наистина вярвам, че се устреми към любовта и щастието на първите години от брака си.

Бялата светлина и мигът, в който трябва да преминем в отвъдното

Разбира се, има духове, които са готови да напуснат земята още с напускането на тялото. Но няма нужда да се бърза толкова. Всъщност, както ще прочетете в пета глава, в която разказвам за погребенията, почти всички духове остават да присъстват на своето собствено погребение.

Когато като дете ходех редовно на погребения с баба, понякога се питах какво правят духовете от бдението, на което ги виждах, до службата в гробището, когато влизат в Бялата светлина, висяща близо до гроба им. Може би имаха недовършена работа и ходеха от човек на човек, от място на място, за да се уверят, че ще бъде свършена и могат спокойно да преминат в отвъдното.

Но също така разбрах, че за някои духове е просто въпрос на време да влязат в Бялата светлина. Няколко години след сватбата двамата с Тед и двете ни дъщери се преместихме в малка къщичка на частна улица. От другата страна на улицата беше гробището „Сейнт Бриджит”. В подножието на хълма, до шосето, което минаваше близо до дома ни, имаше друго голямо гробище. Когато купихме къщата, фактът, че ще живеем толкова близо до две гробища ни най-малко не ме тревожеше. Духовете не обитават гробищата. Енергията на живите им е жизнено необходима, за да съществуват, затова търсят места, където се събират тълпи. В интерес на истината духовете смятат гробищата за прекалено спокойни места.

Един ден като излязох от мазето с изненада видях три духа, разположили се около масата в трапезарията. Никога до онзи момент (и само веднъж оттогава) не бях виждала дух в дома си. Естествено, полюбопитствах:

– Хей, кои сте вие и какво правите тук?

Духовете обикновено са шокирани, че ги виждам, но на тези тримата и окото им не мигна. Видях Бялата светлина до всеки един от тях – очевидно бяха умрели съвсем наскоро.

Отидох в кухнята и започнах да приготвям вечерята. Чудех се дали наскоро не е починал наш познат, който има нужда да говори с мен. Обаче бяхме сравнително нови в града и не можех да се сетя за нито един човек. След около половин час продължавах да си задавам въпроси за странните си гости. Върнах се в трапезарията, за да подредя масата, и видях, че са изчезнали.

Същата вечер, след като сложих децата да си легнат, седнахме с Тед в дневната. Беше просто обикновена вечер – аз четях вестника, а Тед дремеше в креслото си. Звънна телефонът. Отидох да вдигна слушалката и минах в трапезарията. Трите духа отново бяха там. Tози път не ме удостоиха дори с поглед. Седяха около масата, втренчили погледи в празното пространство.

Несъзнателно бях взела вестника със себе си, когато отидох да говоря по телефона в кухнята, но след като оставих слушалката обратно, го отворих на страницата с некролозите. Като във всички местни вестници, и в нашия бяха публикувани снимки на починалите. Погледнах снимките, а след това надникнах в трапезарията. След това – отново снимките. На две от тях виждах лицата на гостите си. Прочетох съобщенията за смъртта им. Бденията бяха проведени в погребалния дом от шест до девет часа същата вечер. Запитах се защо духовете не бяха ги посетили. От некролозите узнах, че са умрели в старчески домове. Вероятно нямаха много роднини или пък не очакваха да има хора на бдението. Може би бе дори още по-лошо и болезнено – може би бяха отишли до погребалния дом и бяха видели, че никой не е дошъл да си вземе последно сбогом с тях, преди да бъде отслужена погребалната церемония в гробището.

Трите духа все още седяха около масата, когато двамата с Тед си легнахме. А на следващата сутрин и тримата бяха изчезнали. Докато живеехме в онази къща, понякога виждах духове в трапезарията – като че ли тя бе чакалня, в която прекарваха времето от бдението до погребението.

Разбира се, това са само размишления. За огромно мое разочарование, не успях да накарам да говори с мен нито един от духовете, които прекарваха последните си мигове на земята в моята трапезария. Нито веднъж.

Все пак от различни други случаи – и след като бях присъствала на безброй погребения – заключих, че Бялата светлина остава с хората около седемдесет и два до осемдесет часа след погребалната им служба. Например, ако някои умре далеч от дома си и е погребан там, а после му е отслужена погребална служба и у дома, това понякога отнема седем до десетина дни. Светлината ще остане до осемдесет часа след втората служба, като постепенно става все по-бледа, а кълбото – все по-малко. И накрая духът вече няма да може да влезе в нея и да премине в отвъдното.

Светлината е с духовете от мига, в който напуснат телата си, до края на този „период на благоразположение”. Aз мога да общувам с всеки дух, който още не е влязъл в Светлината, но духовете не се смятат за „официално” останали на земята, докато Светлината не изчезне. Aз ги виждам толкова ясно, колкото и живите хора. Мога също да разговарям с тях и да чувам отговорите им. Не говоря често на глас – всъщност разговорите ни са безмълвни за всеки наблюдател – което отчасти е причината моята работа да се струва толкова безинтересна на всеки, който очаква грандиозно паранормално шоу. Духовете не могат да четат мислите на живите, но чуват всичко, изказано от тях на глас. Помислете за това следващия път, когато сте на погребение на някоя своя злобна стара леля, която винаги сте мразили, и в онзи момент сте решили да споделите със семейството си някоя пикантна клюка по неин адрес!

Всъщност най-добрият съвет, който мога да ви дам относно погребенията, е: Ако не можете да кажете нещо мило, по-добре не казвайте нищо. Защото ви гарантирам, че духът на мъртвия е все още в стаята и чува всяка ваша дума. На всички погребения, на които съм присъствала – а броят им е значителен – духът на починалия стои до долната част на ковчега и оглежда тълпата, брои букетите цветя и подслушва тихия шепот на опечалените.

Защо духовете остават

През годините съм чувала толкова много и най-различни причини защо духовете не са преминали в отвъдното. Като общо правило духовете остават такива каквито са били хората приживе – и характерните им черти може би дори се засилват. Отговорните хора остават, защото смятат, че могат да помогнат; онези, които обичат да контролират всичко – защото искат да продължат да го правят; онези, чието его е много силно – защото предполагат, че ще липсват на останалите; хората с виновна съвест – защото се страхуват от осъждане и наказание; снобите – защото обожават честта да присъстват на собственото си погребение и докато осъзнаят, че всички служби са приключили и събралите се да поговорят за тях вече са се върнали към ежедневието си, Светлината се е стопила. Хората, които вечно любопитстват, шпионират и въобще обичат да си пъхат носа навсякъде, остават заради възможността да ходят и влизат, където пожелаят и така могат да чуят всичко. Те не могат да устоят на подобно изкушение. Истината обаче е, че няма достатъчно добра причина за духа да остане на земята. И част от моята работа е да обясня това на духовете, които срещам.

Помня духа на едно малко момиче, което срещнах, защото майката ме помоли да прогоня от къщата им духовете, които тормозят четиригодишната й дъщеря. Научих, че Лана, която приживе била дружелюбно и общително дете, постепенно се затворила в себе си, не искала да общува с никого и прекарвала часове наред в стаята си с „най-добрата си приятелка”, Сузи.

Отначало майката на Лана, Дона, предположила, че Сузи е въображаема приятелка – плод на живото въображение на дъщеря й. Но колкото повече Лана разказвала на майка си за Сузи – как я следяла, докато двете с бавачката се връщали от детската площадка; как й заповядвала да не допуска в стаята си майка си, баба си и дядо си; и накрая, което било най-обезпокоително, думите й, че ако някой разбере за нея, то тя ще изгори къщата до основи – и тревогата на Дона нараствала.

Лана започнала да страда често от простудни заболявания, всяко от които било по-тежко от предишното. Зарваряла се все повече в себе си и ставала все по-тревожна – всичко това са признаци, че делите къщата си с дух, останал на земята – и майка й разбрала, че трябва да предприеме нещо. И тогава ми се обадила.

Още с пристигането си видях Сузи да стои кисела и намусена, на стълбите.

• Тя е тук – потвърдих на разтревожените родители.

Сузи изглеждаше на седем или на осем. Имаше кестенява коса, която се спускаше на къдри около ангелското й лице. Бе стиснала ръчичките си в юмручета и ме гледаше изпод гъстите си вежди. Поведението й подсказваше, че притежава огромно упорство. Aз обаче бях отгледала две деца и бях приемна майка за много други и разбирах децата почти толкова добре, колкото и духовете.

Не ми бе необходимо много време да узная, че Сузи е загинала в пожар в края на четиридесетте години на двадесети век. Зачудих се защо не е влязла в Светлината.

• Родителите ти също ли загинаха в пожара?

Сузи кимна.

• А те влязоха ли в Бялата светлина?

Сузи отново кимна.

• А видя ли някого другиго – продължих да питам.

– Да, баба – каза тя накрая.

– А не искаш ли да видиш отново майка си и баща си? – прошепнах.

За моя изненада Сузи смръщи вежди, издаде долната си устничка напред и поклати ожесточено глава.

Вече знаех, че трябва да говоря внимателно на децата, отказали да влязат в Светлината. Възможно е да са видели в нея възрастен, който извиква страх в тях – майка алкохоличка; баща, склонен към насилие; злата си баба. Страхът може да им попречи да преминат в отвъдното.

– А баба си? – запитах.

Лицето на Сузи омекна.

• Искам да видя баба – прошепна тя.

• Но не и мама и татко – настоях.

Сузи мълча няколко минути. Аз чаках. Накрая тя проговори.

– Те са ми много ядосани. Ще ми се карат, ако отида при тях.

Изведнъж изпитах съжаление към нея.

– Защо мислиш, че ще ти се карат?

Сузи заплака. Обясни ми, че е знаела; че родителите й са в къщата и също са загинали при пожара, знаела е също, че трябва да влезе в Бялата светлина, но вместо да го направи избягала от къщата. Опитала се дa се върне и да намери родителите си – но като всяко малко изгубено дете – била объркана и неориентирана и преди да се е осъзнала Светлината изчезнала.

– О, сладката ми, сигурно много им липсваш – казах. – Те ще ти простят – знам, защото и аз съм майка.

– Но аз бях лоша, докато бях тук. Не бях добра с много деца, не само с Лана – каза Сузи и оброни глава на гърдите си.

Не бях изненадана да разбера, че като дух, останал свързан със земята, Сузи обикаляла от къща на къща в търсене на познатата й компания на семейства и деца на нейната възраст. Когато хората умират, духовете остават на възрастта в мига на смъртта. Детските духове търсят деца, а след като те пораснат, продължават търсят място, на което да се чувстват добре.

Както изглежда, за духовете на деца е особено трудно да съществуват на земята и аз винаги правя всичко възможно да ги окуража да преминат в отвъдното. И те почти винаги го правят. Сузи не бе изключение. Отново я уверих, че родителите й ще й простят, и сътворих Бялата светлина за нея.

– Можеш да вървиш – казах тихо и тя пристъпи към Светлината. – Баба ти ще ти помогне да обясниш на родителите си.

Не само деца обаче се колебаят дали да влязат в Светлината. Срещала съм много други духове, и особено извършилите самоубийство, които се страхуват, че ще бъдат съдени и наказани в отвъдното.

Също като тези духове, аз се питам какво ли ни очаква в Светлината. Задавала съм много въпроси на различни духовни водачи. Питала съм например дали духовете не се озовават в чистилището или ада. Питала съм ги още какво се случва според тях, когато духът влезе в Светлината. Никой не е успял да ми даде задоволителен отговор. Винаги са съгласни обаче, че духовете не трябва да остават на земята.

Макар че съм католичка, вярвам в прераждането. И чувствам, че докато духът остане свързан със земята, не може да се развива нито духовно, нито емоционално. Нито пък може да придобие онази по-висша форма на съзнание, за която съм сигурна, че очаква всички нас в Светлината. Духовете, които не могат да преминат, остават завинаги на земята. Не могат да помогнат по никакъв начин на живите, а и не знаят нищо повече за задгробния живот от тях.

Какво ни очаква в Светлината

Когато срещна духове, които са изгубили Светлината, никога не се колебая да я сътворя за тях. Вярвам, че тя се явява на всички при смъртта им и че всички имат избора да преминат в отвъдното. Така че коя съм аз да решавам дали трябва да им бъде дадена втора възможност? Вярвам, че работата ми е да създавам Светлината и да позволя на духа да влезе в нея, а нека по-висша сила решава какво да се случи след това. Когато духът влезе в Светлината, тя се затваря след него. Той ще бъде добре, ако отива в рая или на някое друго добро място. А ако отива в ада, то аз няма да съм тази, която да държи вратата отворена за завръщането му. Според мен пътят през Бялата светлина е еднопосочен! Все още не съм виждала дух, който да се опита да се върне през нея. Подозирам, че дори духовете не знаят къде ще ги отведе пътят, който минава през Светлината. Независимо колко силен е страхът им от съд на онзи свят или колко усилия съм положила да ги убедя, те сами решават да влязат в Светлината. Правят го доброволно.

Например при една смразяваща среща освободих от Земните окови и убедих да влезе в Светлината духа на закоравял убиец. Бях в един особено изискан дом в богато селище недалеч от Чикаго. Отзовала се бях на обаждането на жена, търговец на антики, която подозираше, че в къщата й живее дух. Това бе твърде вероятно, тъй като духовете се „закрепват” за любимите си мебели, бижута и други скъпи и значими за тях вещи. Пристигнах в елегантния дом, издържан във викториански стил, и не се изненадах да видя шест духа, мъже и жени на различни възрасти и всичките влезли в къщата посредством различни антични мебели, закупени от собственичката. Нито един от тях не я познаваше и всичките влязоха доброволно в Светлината.

Едва когато u шестимата си тръгнаха, посветих вниманието си на другия дух, свил се в ъгъла в трапезарията и втренчил очи в мен. Погледът му бе едновременно лукав и плашещ. Трябва да призная, че ме караше да се чувствам много неудобно. Дори собственичката долавяше странното напрежение в стаята.

– Има още някой тук, нали? – запита тя.

Погледнах отново мъжа в ъгъла. Той бе висок и мършав с тъмна и неподдържана коса, която падаше на дълги неравни кичури на челото. Бе облечен в странни дрехи, които не му бяха по мярка. Приличаха на нещо средно между униформа и пижама. Но не дрехите му ме караха да се чувствам неудобно. А непремигващите му втренчени очи, които не се откъсваха от мен. Очите му бяха много светлосини и напълно лишени от каквито и да било чувства и топлина.

– Да, има още един – отговорих. – И той не е, ами… Не е съвсем наред.

– Кой е? – запита нервно жената.

Духът премигна може би за първи път. На лицето му се изписа усмивка, която обаче не му придаде по-дружелюбен вид.

– Тя знае кой съм – каза. – Всички познават Харолд Блейкли.

Е, аз със сигурност не познавах никакъв Харолд Блейкли, но нямаше да наруша чувството му за величие. Затова просто кимнах.

– Кажи й… – настоя той и посочи жената, която седеше срещу мен. – Кажи й, че съм тук.

Обезпокоена от мълчанието ми, жената махна с ръка към мен.

– Какво казва той?

– Струва ми се, че е психически нестабилен – казах аз. -Твърди, че го познавате.

Съобщих й името му. Тя ахна.

– О, Господи… Значи наистина го познавате. – на свой ред аз бях удивена.

Жената кимна. Обясни, че навремето била се съгласила да се срещне с Харолд веднъж, но този единствен път й бил достатъчен.

-Доверявайки се на инстинкта си, вероятно спасих живота си – продължи тя.

Очевидно ми липсваше парченце от картинната мозайка. Вероятно изглеждах така озадачена, както се чувствах.

– Не помните ли историята отпреди петнадесет години? За онзи мъж от Западна Вирджиния, който убил, нарязал, сготвил и изял майка си?

Не можах дa се сдържа. Извърнах глава и втренчих поглед в духа.

Той продължаваше да ме гледа с безизразните си очи.

– Майка ми нямаше нищо против – каза спокойно.

Жената ми разказа каквото още знаеше, а духът услужливо запълваше празнините. Прекарал остатъка от живота си в психиатрична клиника за криминални престъпници. А преди няколко години се самоубил – удушил се собственоръчно. И оттогава живеел в къщата тази жена.

– Тя не се е срещала с други мъже, откакто съм тук – каза той със задоволство.

Нямах представа за какво говори, но когато предадох отговора му на жената, тя се засмя въпреки неприятната ситуация, в която бяхме.

– Мисля, че току-що разгадахте мистерията защо никога не ме поканиха на втора среща – каза.

Обикновено питам стопаните на къщата дали да освободят духа. В този случай вече знаех отговора. На Харолд определено му бе време да продължи напред. Признавам, че имах някои въпроси: Дали щеше да види майка си в Светлината? Дали щеше да изпита страх? Гняв? Дали щеше да си прости собствените престъпления? Не знаех. Знаех само, че не може да остане тук и да контролира живота на жената. Затова му казах, че майка му копнее да го види. След това сътворих Светлината и го убедих да влезе в нея.

Вероятно има хора, които ще ме критикуват, че съм изпратила в Светлината един безмилостен и неразкаял се убиец. Но такава ми е работата. Това правя. Коя съм аз, че да съдя и решавам. Няма книга с написани правила за изпращане на непреминалите духове в Светлина: затова трябваше сама да си изкова такива в процеса на работата. Едно от моите правила гласи, че на всеки дух трябва да бъде дадена възможност да си тръгне.

Заради собственото си душевно спокойствие се налага да вярвам, че има някаква сила в края на светлинния тунел, която решава съдбата на духовете. Сътворявам за убийците, криминалните престъпници, лъжците и крадците същата Светлина, в която помагам да влязат и на милите баби и децата с ангелски личица. За мен е невъзможно да вярвам, че те всички отиват на едно и също място.

Как и кога сътворявам Бялата светлина

Разбира се, аз не извиквам кълбото Светлина по силата на случайността или без причина. Ето какво се случва. Обажда ми се някой, който има специфични проблеми – свързани със здравето, с механиката и електрониката в дома му, или пък се създава напрежение във връзката на двама души, въвлечени в безкрайни безсмислени спорове. И още по време на разговора мога да кажа дали има дух в дома или офиса му. Ако има, трябва да отида до къщата, да разговарям с духа и да направя Светлината. Повечето хора се радват на възможността да разговарят със „своите” духове. Всъщност искат да се потвърди, че духът е този, който крие чековата книжка, когато дойде моментът да се платят сметките, или че оставя ключовете за колата на абсурдни места, или че предизвиква непрекъснатите повреди на фурната, електрическата инсталация или автомобила. Понякога човекът, който ми се обажда, познава духа. Но повечето хора – не.

След като клиентите ми изчерпат списъка си с въпроси, ги питам дали са готови да освободят духа. Повечето хора са радостни, че домът им ще бъде прочистен и животът им отново ще бъде нормален. Ако кажат „да”, извиквам Бялата светлина, както ме научи баба, още когато бях дете. И казвам на духа, че е време да си тръгне. Гледам как духовете изчезват в Светлината. Сякаш виждам жив човек да влиза в ослепително ярък тунел. Някои вървят бавно, други – бързо. Трети се втурват тичешком, четвърти се обръщат да ми помахат с ръка, а в няколко трудни случаи с мен се разделиха по много по-студен начин – показаха ми среден пръст. Когато вече не виждам фигурите, затварям Светлината. Понякога е толкова просто. Друг път – много по-сложно.

Когато бях дете, не разбирах така добре какво кара духовете да останат на земята и какво би ги убедило да си тръгнат. Просто сътворявах Светлината, посочвах баба си и казвах на духа: „Баба казва, че сега трябва да тръгнеш”. По онова време духовете често накланяха глава на една страна и казваха нещо подобно на: „О, не е ли сладка? Предаде на баба си думите ми.” Тези духове обикновено говореха както се говори на малките деца. Някои възрастни изглежда мислят, че малките деца предпочитат да се обръщат към тях по този начин. Други изглеждаха озадачени. Беше очевидно, че ги виждам, но защо трябваше да приемат заповеди от дете? Отначало се колебаеха дали да си тръгнат, но след като погледнеха баба, се обръщаха и уверено закрачваха към Светлината. Нямам спомен някой дух да е отказал да си тръгне, когато бях малко момиченце!

Помня, че в тийнейджърска възраст се обиждах от определено отношение на духовете към мен. Все пак се занимавах с това от години. Сърдех се, когато те не възприемаха сериозно твърдението ми, че знам със стопроцентова сигурност какво е най-добре за тях. Проявявах типичното тийнейджърско самочувствие. С узряването си започнах да разбирам сложните причини, заради които духовете са останали на земята и осъзнах, че трябва да се науча да манипулирам твърдоглавите.

След като години наред сътворявах Светлината, се научих много добре да я контролирам. Мога да я задържам отворена за по-продължително време, за да влязат в нея няколко духа. Мога да направя кълбото по-голямо или малко. Също така умея много по-успешно да убеждавам, придумвам или заповядвам на онези, които не изпитват желание да отидат в отвъдното. Сега, когато съм по-възрастна, мисля, че по-младите духове ме уважават като авторитетна фигура, а по-възрастните ме признават за равна. Повечето си тръгват доброволно.

Понякога свързаните със земята духове искат да бъдат сигурни, че ще предам съобщение на определен човек. В повечето случаи няма как да изпълня молбата им. Не мога просто да се обадя на някого изневиделица и да му кажа, че имам съобщение за него от призрак! Когато работя с органите на реда, винаги се опитвам да предам съобщението на съответните власти, но основната ми загриженост е да накарам духовете да преминат в отвъдното. Затова винаги им казвам онова, което ще ги убеди да го направят. Често човекът, на когото искат да предам съобщение, е мъртъв от години. Тогава казвам на духовете, че могат да влязат в Светлината и сами да разговарят с него.

След като се възстановят от шока, че ги виждам и чувам, много от духовете са благодарни за възможността да си тръгнат оттук. Молят ме да предам благодарности на човека, който ми се е обадил. Други поглеждат с благодарност назад точно преди да пристъпят в Светлината.

Винаги, когато сътворявам яркобялото кълбо и гледам духовете да влизат в него, се удивлявам на факта, че те запазват характера си и обноските, които очакваме от живите. Ако са група обикновено е „дамите преди господата”; възрастните пък хващат децата за ръка, за да ги преведат през Светлината. Виждала съм и духове расисти, които отказват да преминат в отвъдното в компанията на дух с друг цвят на кожата. Има и такива примерни „граждани”, които отказват да споделят Светлината с неспазващи моралните норми. Когато възникнат подобни ситуации, просто постъпвам по най-практичния начин. Създавам Светлината, изчаквам единия дух да влезе, затварям я и я сътворявам отново.

За мен не е физически уморително или трудно да извикам Светлината. Когато обаче се опитвам да я задържа по-дълго, за да премине група, усещам психическа умора. Преди няколко години ме помолиха да прочистя величествените стари театри в Кливланд. Театрите са винаги пълни с духове. Има работници, които не могат да понесат мисълта за раздяла със сградата; актьори и актриси, които не могат да се разделят със светлините на сцената; болни от звездна болест, които не могат да се разделят с мечтата си да се превърнат в знаменитости, и директори, които след смъртта си са очаровани, че имат достъп навсякъде. Когато отивам да прочиствам театър, винаги съм готова да се справям с цяла тълпа.

Специално в този театър прекарах по-голямата част от сутринта да сътворявам Светлината и да я задържам поне три-четири минути. И трябва да призная, че духовете ми оказаха незаменимо съдействие. Славните дни на театъра отдавна бяха преминали и той бе в списъка на чакащите реставрация, а и духовете като че ли разбираха, че са останали тук повече от необходимото. Задържах Светлината отворена и през нея преминаваха мъже с островърхи шапки на главата и жени в дълги рокли. След това я затварях, молех останалите да изчакат няколко минути и след кратка почивка я отварях за следващата група. В края на деня бях изтощена, но театърът бе свободен от духове.

Когато прочиствам пространство с такива размери, обикновено не разговарям с духовете, на които помагам да преминат в отвъдното. Понякога някои изпъкват в тълпата – така както се случва и с живите хора. Забавното в тази история бе, че след няколко месеца ме помолиха да прочистя и друг огромен театър в Кливланд и когато стигнах, видях няколко духа от първия театър. Вместо да влязат в Светлината, просто се бяха прехвърлили на друго място.

Кога духовете не могат – или не искат – да преминат в отвъдното

Разбира се, случва се или стопанинът на къщата, или духът да са по-малко сговорчиви. Понякога имам уговорка с някого, но когато пристигна в дома му и потвърдя присъствието на дух, той ми казва, че иска да го „задържи”. Честно, никога не съм разбирала това. Първата причина да ми се обадят е, че някой създава трудности в дома или в живота им. Проява на глупост е да решат, че имат необходимата енергия да продължат да живеят с духа или пък да настояват, че той може да им „помогне” или да ги „напътства“.

Не сътворявам Светлината в случаите, когато стопанина на дома откаже да ми позволи да освободя духа. Това отново е проява на вярата ми в свободната воля – и на живите и на мъртвите. Дори това да означава, че хората сами правят живота си труден, като позволяват на духа да остане в дома им.

Трябва да спомена обаче, и това трябва да е ясно, че ако духовете искат да преминат в отвъдното, за тях е напълно възможно да потърсят дом, в който има погребение, и да използват Светлината, създадена за покойния. В случаите, когато домакините откажат да освободят духа, се надявам, че духът ще приеме моя съвет и ще намери начин да влезе в бялото кълбо, ако такава е волята му.

Но съществуват и духове, които наистина искат да останат на земята. Най-често те са на хора, които таят обида или лоши чувства, които понякога датират отпреди десетилетия. Те напълно осъзнават дисхармонията, която причиняват, но обикновено изпитват задоволство, че правят живота на хората толкова нещастен, колкото е тяхното съществуване тук, на Земята.

Едно семейство страдаше силно заради обидата, която покойният брат таял към живия. Обадиха ми се след дълги години на инциденти, от които страдаха предимно момчетата и автомобилите им. Обади ми се баща им, който имаше петима сина. И те всичките имаха ужасен късмет с колите – срив в електрониката, огъване на бронята и други. Най-накрая бащата ми се обади, защото четири от петте момчета напоследък бяха претърпели сериозни автомобилни злополуки. Всяко едно от тях призна, че малко преди катастрофата било разсеяно от появата на дете, което седяло на празната допреди това задна седалка. Което бе дори още по-странно, те всички твърдяха, че то много приличало на баща им на младини.

– Възможно ли е да е бил мъртвият ми брат? – запита ме бащата по телефона. – Та той почина преди повече от четирийсет години.

Срещнах се с цялото семейство в дома им. Бащата бе около шейсетте, а „момчетата” – на различна възраст от двайсет и една до трийсет и пет. Там беше и един доста кисел на вид дух, който изглеждаше на осемнайсет или деветнайсет. Помолих бащата да ми каже как е починал брат му.

– Той бе само на осемнайсет – отговори той. – Aз бях на двайсет и една. Състезавахме се с автомобилите си, той изгуби контрол над своя и се блъсна в дърво. Не трябваше да му позволявам дори да опитва.

Забелязах, че духът поклаща отвратено глава.

– Винаги е мислел, че може да ми заповядва какво да правя – тросна се духът. – Но този път щях да го победя, ако не бе извъртял рязко кормилото и не се бе опитал да ме изблъска от пътя.

– Казва, че си се опитал да го изблъскаш от шосето – предадох на бащата.

На лицето на мъжа се изписа болка.

Спомням си, че колата ми политна встрани – каза, затворил очи. – Помислих, че ще изгубя контрол над нея, това не стана. Когато най-после спрях, Джо вече се бе ударил в дървото. Отвори очи и погледна право в мен.

• Не трябваше да му позволя да се състезава с мен – повтори.

Духът изсумтя.

• Човек би помислил, че трябва да изкаже съжалението си, че е убил брат си.

Беше очевидно, че дори след всичките тези години и усилия дa причини зло на семейството, духът все още преживява тежко смъртта на тялото. За мен също бе толкова ясно, че храни гняв и омраза към брат си и племенниците си и че никога няма да престане да им създава проблеми.

Започнах д му поднасям обичайните аргументи защо трябва да влезе в Светлината. Но той не искаше въобще да чуе. Затова посветих вниманието си на семейството. След като прочистя някоя къща и се убедя, че няма в нея повече духове, давам на стопаните семена от дюля, които ми изпращат моите роднини от Италия. Дюлята е плод от рода на ябълките и крушите. И до ден днешен не знам какво правят роднините ми с тези семена, каква енергия им придават, но когато се поставят над вратите, те възпрепятстват връщането на духовете в къщата. Очевидно е, че ако се поставят в присъствието на духа, ще му попречат да си тръгне. Силата на тези семена не трябва да се приема с недоверие. Ще ви кажа повече за употребата им по-късно в тази книга.

Когато стана ясно, че отмъстителният дух няма да премине в отвъдното, извадих семената от дюля и започнах да ги раздавам като бонбони.

– Носете ги със себе си. Като талисмани – казах. – Те ще ви защитят от неговата негативна енергия.

– Не можеш да ме държиш далеч от тях! – извика ядосано духът. – Ще съсипя живота им. Така, както те съсипаха моя.

Беше побеснял от гняв, но аз не му обърнах впи ние. Децата ми бяха вече преминали през тийнейджърска възраст и знаех какво ще последва. Всъщност, страхувах се, че е възможно да започна да изпитвам съчувствие към това дете, което очевидно изпитваше горчивина да види как брат му расте, създава семейство и живее, докато на него не е бил даден шанс.

Духът започна да крещи невъздържано и да ме ругае, след което излезе като ураган през входната врата. Затръшна я след себе си толкова силно, че тя се залюля на пантите си. А ние наредихме семената над вратите буквално за няколко секунди.

Понякога се питам дали този дух е все още на нашата Земя. Не ми приличаше на дете, което ще последва съвета ми и ще се опита да намери дом, в който има погребение, ще изчака службата и ще влезе доброволно в Бялата светлина.. ,

Бялата светлина се появява за всички

Бялата светлина е там за всяко същество – включително животните, – когато дойде краят на живота му. За многото години, в които съм работила със Светлината, започнах да ценя нейната сила. Според мен тя е закрила и благоволение за мъртвите. Вярвам, че всеки път, когато изпратя някой дух през нея, той се отправя към следващата спирка в своето пътуване. Макар че никога няма да разбера със сигурност каква присъда или награда очаква преминалите през Светлината, вярвам, че тя носи утеха на онези, чиято смърт наближава. И знам, че духовете, които влизат в нея, възвръщат най-добрия вид, който са имали приживе.

Използвам Светлината за специални цели в работата си и съм научила дъщеря си Тара, която също притежава способността да общува с духове, да я създава, така както баба ми научи мен. Не съм опитвала да вляза в яркото бяло кълбо, защото знам, че това не е дадено за живите. Подозирам, че тъй като Светлината е енергиен процеп, а аз съм солидна маса, няма да мога да вляза, дори да се опитам. Мисля, че живите не могат да използват Светлината, за да преминат в света на духовете, но вярвам, че почти всеки може да има достъп до нея като защита и благоволение. В глава тринадесета ще говоря повече за Светлината като източник на защита от вредни и негативни енергии.

от книгата на Мери Ан Уинковски КОГАТО ДУХОВЕТЕ ГОВОРЯТ

вечен живот

от книгата на Мери Ан Уинковски КОГАТО ДУХОВЕТЕ ГОВОРЯТ

Какво знаят духовете и какво – не

Духовете знаят, че са мъртви

Понякога хората ме питат дали духовете не остават на земята, защото не осъзнават, че са мъртви. Но здравият разум ми подсказва, че те могат да гледат отгоре телата си и следователно разбират какво се е случило. Многобройните ми разговори с духове могат да го потвърдят. Духовете на бебета и малки деца рядко присъстват на бдението или погребението си, но въпреки това съм разговаряла с тези на 5-6 годишни и съм чувала следното: „Е, знам че изглеждам като заспала, но всъщност съм мъртва“.

Всъщност още не съм срещала дух, който да не знае, че е мъртъв. Може и да не им харесва, че са мъртви, но съзнават това и дори знаят как са умрели. Тази е една от причините, поради които мога да помагам на правителствени агенции и законовите органи. Всички жертви на убийства, които са видели убиеца си могат да го идентифицират, особено ако са го познавали в реалния живот.

Духовете от преходността не притежават специално, по-висше знание

Докато духът не премине в отвъдното, той няма как да придобие знания извън живота на смъртните. Духовете не могат да предсказват бъдещето. Не могат да познаят кои числа ще спечелят от лотарията. Не могат да предложат съвет или защита, нито да предават съобщения от други духове, които са преминали в отвъдното и вече не са част от Светлината. Има такива, които хората наричат „духове лъжци”. Те са готови да направят всичко възможно, за да предадат грешна информация на медиумите. Честно казано, аз не смятам тези духове за специална категория. Ако чичо ви Лу е бил голям лъжец приживе, той ще бъде такъв и като мъртъв. Ако леля ви Елси не е знаела отговорите на определени въпроси, когато е била жива, няма да стане по-умна, след като премине в отвъдното.

Някои медиуми твърдят, че получават информация от ангели и пазители на духовете. Когато информацията е вярна, най-вероятно идва от същество, което не е свързано със Земята. Стояла съм до едни от най-уважаваните медиуми – тези, които винаги поднасят логична и вярна информация – и не съм видяла духове в съседство по време на сеансите. Това ми налага да мисля, че информацията им бива предавана от дух, който е навлязъл в Светлината.

Духовете все пак имат достъп до информация, която не биха могли да придобият приживе, просто защото могат да се разхождат навсякъде и да наблюдават хората, без самите те да бъдат забелязани. Фактът обаче че покойният ви мил стар съсед може да наднича през прозореца ви и да наблюдава сутрешните ви процедури за разкрасяване не се смята за по-висше знание, поне не и в моята книга!

Способността на духовете да придобиват такива знания за хората понякога затруднява много работата ми. Веднъж бях извикана в къща, в която сексапилният дух Дикси създаваше сериозни недоразумения във връзката на млада двойка. Бях чула вече достатъчно, когато Дикси започна да ми обяснява, че е проследила съпруга Франк до дома му от някакъв открит бар и че съпругата му Кенди е истинска интригантка. Дали наистина исках да знам, че Франк е дал на Кенди диамантена гривна, която Кенди тайно е върнала в бижутерията, защото смятала, че няма достатъчно камъни по нея? И наистина ли бе необходимо духът да ми каже, че Кенди излязла специално да си купи луксозно бельо… но не Франк щял да бъде изненаданият? Не, онзи случай опреде показателен за многото пъти, в които чувах повече отколкото исках да знам. За нещастие често чувам подобен род клюки. Когато осъзная, че съществува опасност да бъда уловена в мрежите на подобна сапунена опера, правя всичко необходимо да подтикна стопанина на дома да ми позволи да сътворя Светлината и да го освободя от духа възможно най-бързо и при минимален брой въпроси.

Откриване на духовете, останали в преходността

Много хора твърдят, че има различни начини за забелязване на духове. За мен е много лесно. Aз просто ги виждам пред себе си. И, както вече обясних, мога също така да ги видя в сградата, от която някой ми се обажда. Дъщеря ми Тара, която също като мен може да общува с непреминалите в отвъдното духове, получава ужасно главоболие в тяхно присъствие. То утихва, след като успее да ги убеди да влязат в Бялата светлина.

Чувала съм за хора, които използват измерватели на енергията или други уреди за намирането на духове. Не разбирам как работят тези апарати, нито каква енергия се предполага, че долавят. Единствения път, в който бях свидетел на използването на подобен уред, полученият резултат бе неубедителен.

Свърших доста добра работа за едно мило и приятно семейство от Кливланд. Първия път ме поканиха, за да ги отърва от зле настроени духове, които особено обичаха да дразнят домашните им любимци. Рик бе предприемач със собствен бизнес. Повечето от духовете го бяха проследили до дома му от различни места, посетени от него по работа. Прочистих къщата и той продължи да ми се обажда понякога.

С бума на пазара за недвижима собственост Рик сложи началото и на нов бизнес, който му налагаше чести пътувания със самолет. Отиваше до крайните квартали на някой град, купуваше някоя порутена къща, обновяваше я и я продаваше с добра печалба. Доста често тези къщи имаха лоша история – бяха или свърталища на наркотици или сцени на насилие например. След известно време Рик забеляза, че среща много повече проблеми в работата си на някои от тях. Обади ми се, когато се изправи пред наистина предизвикателен ремонтен проект. Отидох, за да очистя къщата от насъбралите се в нея злобливи духове и да направя работата му по-приятна.

Рик бе човек, който предпочиташе да свърши всичко сам. Неговата философия бе никога да не плаща на някого за работа, с която би могъл и сам да се справи. Затова нe бях съвсем изненадана, когато един ден ми се обади от мястото на новия си проект и ме запита дали там се навъртат духове. Имаше, да. Той ми каза да пропусна подробностите и да отида дотам.

Пристигнах, прекрачих през прага и извиках на Рик, че съм там. Той работеше на горния етаж и ми отговори, че ще слезе веднага. Докато го чаках, забелязах странна машина в средата на една от стаите. Приличаше на прахосмукачка. Забелязах също три духа, разположили се в ъглите.

Рик влезе в стаята и отиде право при машината.

– Проверих я, станал съм много добър в това.

Нямах представа за какво говори, затова само кимнах.

• Кажи ми колко духа има тук? – запита. – Но не ми давай никаква друга информация.

Осведомих го, че в къщата има три духа.

• Добре – каза той и натисна един от бутоните на машината. – Този път аз ще ти кажа къде са.

Започна да крачи из стаята и да размахва тръбата като вълшебна пръчица. Машината започна да бръмчи тихо, а от време на време издаваше и звук, който приличаше на щракането на ключалка.

Облегнах се на рамката на вратата и продължих да наблюдавам действията му. Винаги съм готова да науча нещо ново. Рик обиколи стаята два пъти, преди да спре пред камината. Машината тракаше като картечница.

– Тук има дух – каза той уверено.

– Не го виждам – отговорих.

Лицето на Рик помръкна.

– Нищо ли няма? – Отиде в друга част на стаята. – А тук?

Казах му, че един от духовете стои на първата площадка на стълбището. Той отиде нататък, но машината мълчеше.

– Глупаво нещо – ядоса се Рик и рязко изключи машината. – Мисля, че просто хвърлих четиристотин и петдесет долара на вятъра.

Aз не бях напълно убедена в безполезността на машината.

– Може би тя отчита някакъв друг вид енергия – предположих. И му напомних, че виждам единствено непреминали духове, което не означава, че в стаята няма и други същества.

Но Рик продължи да се чувства разочарован.

Сега, когато имам време да се замисля, се питам дали машината на Рик не бе подобна на онази, която използват за лов на духове в телевизионните сериали. Може би тези устройства долавят определени видове енергия. Знам само, че този единствен път, когато наблюдавах работата на такава машина, тя не отчете присъствието на духовете, които аз виждах.

Призоваване на духове

Дa поканите дух в дома си никога не е добра идея. Все пак не мога да ви кажа колко много хора ми се обаждаха през годините, след като си бяха провеждали експерименти с различни начини за призоваване на духове – масички за спиритични сеанси, автоматично писане, черна магия или други нечестиви практики. Има дори такива, които ходят на погребения или на гробищата и отправят недвусмислени покани към духовете да се приберат у дома с тях. Може би мислят, че е „страхотно” къщата ти да е обитавана от дyxoвe. Не мога да се изразя достатъчно силно колко лоша е подобна идея. Присъствието на който и да е дух може да предизвика множество проблеми – от физически болести (като например зачестяване на простудните заболявания и инфекциите на горните дихателни пътища) до технически проблеми като повреди на електрическите уреди и дори такива дребни неудобства като непрекъсната загуба на ключовете и чековите книжки.

Използването на масички за спиритически сеанси¹ и посещаването на такива са два от най-популярните методи, с които любопитните се опитват да общуват с любимите си мъртви хора. Често духовете, с които тези хора искат да общуват, вече са преминали в отвъдното; вместо да разговарят с любимата си стара баба, присъстващите могат да бъдат изиграни от останалите на земята духове. Те могат преднамерено да им кажат неща, за да предизвикат у тях силни реакции. Така ще си осигурят енергията, от която имат нужда, за да оцелеят.

Къде се събират духовете

Противно на общоприетата вяра, гробищата не са най-обитаваните от духове места на земята. Доста необичайно е да видите там дух, с изключение на онези, които присъстват на погребението си. Някой дух – най-често на възрастен човек – може да се отбие на гробището, за да провери дали семейството му поддържа гроба му. Обаче повечето духове имат нужда от енергия, а там не могат да получат достатъчно поради малкия брой хора.

Веднъж бях помолена да говоря на местната погребална асоциация. Често ме молят за подобен род речи и тъй като ставаше въпрос за местна организация реших, че членовете й са ме чули да говоря по радиото или са чели статии за работата ми в местната преса. Очаквах да имам възможността да разговарям с поне няколко интересни духа в ресторанта или банкетната зала, избрана за провеждане на срещата. Ресторантите са място, където можете да откриете доста духове. Те или обитават мястото, или са прикрепени към някои от клиентите.

Представете си изненадата ми, когато бе обявено, че ще произнеса речта си в току-що построен мавзолей. Признавам, че бях малко разтревожена от перспективата да се изправя срещу събралите се директори на гробищни паркове и погребални агенти и да им кажа, че наоколо няма нито един дух. След което да им обясня, че гробището е мястото, което те много рядко посещават.

За мое щастие три духа бяха решили да посетят срещата. Бяха дошли с някои от гостите – което е малко необичайно, тъй като директорите на гробищни паркове обикновено не привличат духовете. Един от духовете бе дошъл с уредника на съседното гробище.

Директорът и работниците на гробището, определено за срещата, бяха най-скептично настроените от цялата група. Непрекъснато си разменяха погледи, които недвусмислено показваха, че не вярват на думите ми.

Духът ми каза, че напоследък уредникът има безкрайни проблеми с оборудването и по-специално с косачките на трева. Когато споменах това, двамата директори се спогледаха.

– Дали Чарли не е споменал за проблемите с косачките? – запита студено колегите си един от тях.

– Може би той е казал нещо – отговори жената до него.

– Може би под нещо имат предвид, че косачката разби стената на офиса миналата седмица – измърмори духът.

Предадох казаното от него. Очевидно историята за избягалата косачка се разнасяше от уста на уста в средите на директорите и уредниците на гробищни паркове, защото половината зала избухна в смях. Двамата скептици се погрижиха да седнат на моята маса, когато по-късно отидохме да празнуваме в ресторант.

Но преди да закрием срещата, трябваше да свърша още нещо. Един от духовете бе жена, която бе особено нещастна, защото бе погребана на нежелано от нея място. След построяването на мавзолея били създадени нови погребални площи вътре и вън от него. Духът на мисис Тобин се навъртал около гробището с надеждата да привлече вниманието. В последния момент семейството й пренебрегнало нейното желание да бъде погребана в мавзолея и избрало място на открито.

Обясних загрижеността й на управителя на мавзолея и той обеща да се свърже със семейството й и да съдейства за преместването на тялото вътре. Когато по-късно помоли семейството да удовлетворят желанието на мъртвата, те се свързаха първо с мен. След като зададоха няколко въпроса на духа на майка си, се извиниха, че са потърсили по-евтин вариант, и помолиха тялото й да бъде преместено.

Никога не казвайте „никога”

Може би най-важното, на което опитът ми с духовете ме е научил, е, че те не са много различни от живите. След петдесет години общуване с тях започнах успешно да предугаждам поведението на определени типове духове. Знам обаче, че ще бъде грешка да изпадна в самодоволство. Могат да минат години, без да срещна определен тип духове, за които знам, че бродят по земята. Например наистина жестоките и злобните (повечето от които ще представя в глава девета) или вампирите и злите духове, които се превръщат в жени). Последните два вида могат да имат сексуални контакти с хората.

За толкова години работа съм обиколила земното кълбо и съм срещала какви ли не хора, а все още не съм изгубила способността си да се удивлявам на различните характери. Така че не съм изненадана, когато срещна дух с необичайно поведение. Всъщност обикновено съм благодарна за новото знание и гледна точка относно съществуването на духовете. Дългогодишният ми опит показва, че определени вярвания за духовете са истина, докато други несъмнено са продукт на заблуди и грешно представяне от страна на медиите. Но също така признавам, че всяка нова среща с дух крие потенциал за нова информация и знания. Мисля, че затова, след толкова много години, продължавам да изпитвам радост от работата си. И макар че не намирам нищо драматично във всекидневното ми общуване с духовете, съм убедена, че бъдещето крие изненади.

викане на духове

от книгата на Мери Ан Уинковски КОГАТО ДУХОВЕТЕ ГОВОРЯТ

 

ЧАСТ II

За духовете, непреминали в отвъдното

2

ИСТИНАТА ЗА ДУХОВЕТЕ

Отделяне на фактите от измислицата

Ако гледате популярни телевизионни сериали като „Медиум” или „Шепот от отвъдното” или сте гледали иг­рални филми като „Призрак”, „Ужасът в Амитивил”, „Гла­сове от мрака”, „Шесто чувство” и „Прозрачно минало”, вероятно съзнавате, че злонамерените духове и отмъс­тителните призраци са запазена марка на Холивуд, която има за цел не само да кара косите ви да настръхват, но и да ви забавлява. Разбира се, тъй като аз „наистина виждам мъртви хора… непрекъснато”, всекидневният ми опит в това отношение не е така драматичен като онова, което можете да видите на малкия и големия екран.

Понякога чувствам разочарованието на хората, за ко­ито разговорът ми с духа в тяхната къща не е така въл­нуващ, както са предполагали. Те обикновено ме молят да накарам духа да направи това или онова. И когато духът просто откаже да изпълни номерата или командите, ня­кои собственици на обитавани от духове домове са искре­но разочаровани от мен! Просто не разбират колко обик­новен може да бъде разговорът с един дух. От моя гледна точка срещите, разговорите и изпращането на духовете в отвъдното е работа като всяка друга. За мен срещата с някой дух не е като сцена от холивудски филм. А ако беше, не знам как щях да продължа да живея нормално.

Днес и във всички медии историите за срещи на живите със света на мъртвите стават все по-популярни. В резултат нараства все повече грешната информация за духовете – независимо дали поведението, характеристиките или неправилно приписвани сили, – която хората приемат за истина.

Повечето хора, които се свързват с мен, наистина съжителстват с духове или в домовете им има някакъв вид негативна енергия. Обикновено, когато хората твърдят, че някъде наоколо има дух, не могат да посочат един единствен характерен фактор, който ги принуждава да търсят помощта ми. В повечето случаи са ме чули да говоря по телевизията или радиото за проблемите, които могат да причинят духовете, и ги разпознават точно като проблемите, които имат в момента. Когато потвърдя, че в къщата им наистина има духове, обикновено казват: „Е, ние просто помислихме, че не всичко с тази къща е наред”.

Други са напълно убедени, че къщата ми е обитавана от духове и не ми вярват, че е чиста. Този тип хора са готови да спорят безкрайно с мен. „Но аз знам, че тук има дух, защото къщата има студени кътчета / чувам дрънченето на вериги / живея близо до гробище / има мухи на тавана / къщата ми е построена върху старо гробище…

За петдесетте години общуване с духове аз съм възприела философията: „Никога не казвай никога”. Готова съм да призная, че някой ден мога да попадна способни да влияят на околната среда по някой от посочените начини. Може би един ден ще срещна дух, окован във вериги, и те ще дрънчат по пода, когато той се движи. Но досегашният ми опит показва, че ако имате мухи в таванското помещение, това не означава, че къщата ви е обитавана от духове. Вероятно имате дупки в мрежите, които покриват прозорците.

Мога да разбера желанието на хората, които приписват проблемите си на духове. Обяснението е просто. Очакват, че след като ми се обадят, ще посетя дома им и ще премахна негативната енергия или ще накарам духа да премине в отвъдното. Но случаят невинаги е такъв.

Основното е да се приеме, че лоши неща се случват и на добрите хора. Не можете да обвините духовете за всичко лошо или нередно, което се случва в живота ви. Хората, които постъпват така, ме карат да се чувствам зле. Питам се: Какво са сторили в предишния си живот, че са толкова нещастни в този. Но колкото и силно да искам, не мога да им помогна, ако около тях няма дух или негативна енергия. А дори когато мога и успея да прогоня духа или негативната енергия от дома им, това не означава, че собствениците им ще спечелят от лотарията на следващия ден. Прочистването на къщата просто ви осигурява спокойствие и сигурност, че няма да бъдете възпрепятствани в начинанията си от лоша енергия или от бродещ зъл дух.

Духовете и физическото присъствие

Духовете не черпят енергия от телевизора ви или от други електрически уреди

Много хора, които имат дух в къщата си, докладват за своенравни електрически уреди – компютри, които се повреждат сами; смущения в телевизора или мобилния телефон заради статично електричество; премигващо осветление. Тези признаци могат да оказват присъствие на дух в къщата ви, но не означават, че непременно имате дух, който източва електроенергия, за да съществува.

Духовете имат нужда от енергия, разбира се, защото те самите са енергия. Нямат физическо тяло, не се хра­нят, не спят, но имат нужда от енергия, за да оцелеят. Не механична енергия като електричеството, което за­хранва компютъра ви. Енергията, която духовете тър­сят, няма материална форма или изява. Тя е метафизич­на. Помислете над това: Хората притежават постоянни физически и емоционални енергийни полета, физическата ви енергия може да бъде измерена посредством различни тестове, скенери и сензори. Малко по-трудно е да се из­мери количеството на емоционалната ви енергия. Тя влияе реално (и често директно) върху физическата ви енергия. Емоционалните промени предизвикват реакции и в тяло­то ви. Помислете например какво става, когато човек се ядоса. Кръвното му налягане се покачва, пулсът му се уско­рява, енергията му като цяло се променя.

Колко пъти сте описвали себе си или другите с думи­те: „Днес имах много малко енергия”? Или сте обяснявали смущението, което непознат извиква у вас, с „негатив­на енергия”? Или сте правили комплимент на някого, че е „енергична личност”? Tози вид емоционална енергия може лесно да се прехвърля. Възможно е да се чувствате тъж­ни или изтощени след погребение, защото сте прекарали много време в компанията на опечалените и дори само защото сте разговаряли с тях. Можете да почувствате прилив на енергия, след като сте гледали забавен или въл­нуващ филм. След като схванете идеята за енергийните полета, които ни обграждат, може би ще започнете да разбирате какъв тип хора и ситуации е най-вероятно да привлекат останалите на земята духове.

Сега да се върнем към премигващото осветление, повреждащите се компютри и смущенията във функциите на мобилния телефон. Ако духът е чиста енергия и стои до нещо, което използва друг източник на енергия, не означава ли това, че той може да повлияе на другия източник на енергия или на апарата, свързан с него? Не е трудно за духовете да осъзнаят, че могат да повредят компютъра ви, ако застанат до него. Те също така веднага забелязват в каква ярост изпадате, когато компютърът ви откаже да рабо­ти. А вашият гняв е добър източник на енергия за тях. Как мислите, колко ли често те ще застават до компютъра ви, докато работите, с надеждата бързо да получат енергия?

Духовете не могат да черпят енергия от други духове

За да съществуват, духовете имат нужда от емоци­оналната, метафизична енергия, създавана от живите организми. Те не могат да черпят енергия от други духо­ве. Всъщност, когато дух влезе в някое помещение и види, че то вече е заето от друг дух, единият си тръгва. Ако домът ви е обитаван от няколко духа, можете да бъдете сигурни, че всеки един от тях си има определено собстве­но пространство. Те не седят един до друг, заети в игра на карти, през целия ден. Изключение правят духовете, събрани във високоенергийни места като театри, където тълпата създава достатъчно енергия.

Когато на духовете не достига енергия, те изпадат в летаргия и започват да си търсят нови енергийни из­точници. Само веднъж съм срещала изпаднал в летаргия дух. Когато едно семейство започнало ремонт на стара­та къща, в която живеело, духът на предишната собстве­ничка на къщата сякаш се събудил и започнал да проявява присъствието си. Енергията, която отделяли строител­ните работници, го съживила достатъчно, за да започне да създава всякакви проблеми и да ги накара да изостанат с месеци от графика. Стараел се да създава спорове и недо­разумения между двамата съпрузи, собственици на имота. Тъй като ремонтът щял да продължи дълго време, те не живеели в къщата. Всеки път, когато идвали да нагледат възстановителните работи, избухвали в неочаквани и не­въздържани спорове. Дори още по пътя да били постигнали съгласие, че определено, абсолютно сигурно, ще поискат подовете да бъдат покрити с плочки, след като останели в къщата само няколко минути, започвали да спорят дали да не бъдат от дърво.

Накрая ми се обадиха и аз отидох да говоря с духа. Бив­шата собственичка ми каза, че цели петдесет години е седяла мирно и тихо в дома си. Тя бе дребна и крехка – ве­роятно не тежеше повече от трийсет и пет килограма. През годините получавала достатъчно енергия от редки­те гости и успявала да оцелее. Но когато започнали ремон­тните работи, енергията й се повишила и тя се погрижи­ла да обяви присъствието си!

Духовете не притежават свръхестествени сили

Простият факт е, че духовете са обикновени хора, намерили смъртта си. Няколко пъти съм била свидетел на случаи, когато духът притежава висока енергия и може да премества физически обекти или да създава усещане­то за физическо присъствие, за да привлече вниманието на живите. Когато Луната е пълна или наближава да се напълни, повечето земни духове имат достъп до енергия, която им позволява да бъдат видимо по-активни. Духо­вете също така трябва да могат да черпят енергия, ко­ято да отговаря на ръста и личността, които са имали като живи. Например духът на малката крехка дама със сигурност няма от енергията, от която се нуждае духът висок метър и деветдесет и тежащ деветдесет килограма борсов посредник, чието хоби е участието в ма­ратони!

Предполагам, че единствената способност на духовете, която може да бъде сметната за свръхестествена, е да се придвижват без транспорт. Описвали са ми това така: „Тъкмо си помислих да отида до… и ето че бях там”. А също така съм срещала много духове, които предпочи­тат да пътуват с влак, автобус или самолет. Те пътуват като на автостоп. Обикновено се „закрепват” към някой от пътниците. Наградата, от тяхна гледна точка, от използването на обществения транспорт е силният при­ток на енергия. Помислете за всичките тези нервни път­ници и гнева, който се разгаря в тях!

Духовете не обявяват присъствието си чрез студени кътчета

Една от най-честите заблуди е, че духовете създават пространства с по-ниска температура при влизането си в стаята. Хората много обичат да говорят за тези сту­дени кътчета. Винаги съм смятала, че тази вяра произ­хожда от старото поверие, че когато човек види призрак, го полазват ледени тръпки. Хората често ми казват: „В този ъгъл непрекъснато е студено, затова съм сигурен, че духът е там”. Истината е, че духовете могат да бъдат причина за леки температурни промени – по-скоро топъл или хладен ветрец, който да подухне край вас. Ако има­те домашни животни, ще забележите, че те са по-чувс­твителни към промените в температурата. Кучетата могат да потреперят внезапно в топъл ден или пък да се задъхат от жега в студа.

Духовете могат да преминат през вас, но вие не можете да минете през тях

Животните усещат присъствието на духове в стаята много по-осезателно от хората. Една жена ми се обади, защото кучето й имало странно поведение. Това по-скоро бил модел на поведение, който се повтарял. Стаите на приземния етаж на къщата им били свързани с врати така, че било възможно да бъдат обиколени в пълен кръг. Два пъти на ден енергичното младо куче тичало в кръг из къщата, докато не изразходвало цялата си енергия, след което се отпускало изтощено на пода. Семейството било свикнало с това му поведение и дори смятало, че домашни­ят им любимец е достатъчно умен да намери правилния начин да изразходва излишната си енергия.

Но изведнъж поведението на кучето коренно се променило. Започвало, както обикновено да тича из къщата, но като стигнело до дневната, правело всичко възможно да избегне малкото пространство в средата й – или спирало рязко, или заобикаляло мястото предпазливо. Жената ми каза, че отстрани това изглеждало, сякаш се опитва да заобиколи застанал там човек.

Отидох в дома й и видях там духа на старец, който много обичаше да стои насред дневната, пред прозорците между двете колони, и да гледа към двора. Той беше доста твърдоглав, този старец, и нямаше да позволи на някакво си прекалено ентусиазирано кученце да го измести от любимото му място. Кучето също бе твърдо решено винаги да заобикаля призрака.

Повечето духове ще отстъпят встрани, ако сте тръгнали към тях. Много пъти съм виждала изненадан дух да скочи от удобния стол, на който е седял, за да не бъде смачкан от домакинята, която, разтърсена от току-що поднесените от мен новини, е почувствала внезапна нужда да седне.

Духовете не могат да минават през стените. Пред­почитат да използват вратите, както и когато са били живи.. „Старите навици умират трудно”, както гласи поговорката. Вратите не е задължително да бъдат отворени, въпреки това духовете предпочитат да минават през тях. Едно изключение от това правило са духовете, които обитават колежите – те нямат нищо против да минават и през прозорците дори на горните етажи и особено ако наблизо има пожарен изход. Когато трябва да прогоня дух от стая в общежитие, винаги пръскам по пода, също около вратата и прозореца, семена от дюля. Те пречат на духа да влезе отново в стаята.

Духовете могат да взаимодействат с живите, за да създадат опасност и да причинят физическо страдание

Духовете черпят енергия от пълната и новата Луна, в дните, предшестващи пълнолуние и новолуние, можете да усетите как силите на духовете нарастват. Някой дух може да скочи зад вас и да духне във врата ви; друг – да дръпне косата ви, да разтърси матрака ви или да свали за­вивките ви на пода, докато спите. Можете да видите вра­ти, които се отварят и затварят сами; предмети, които падат от рафтовете; да чуете как закачалките тракат в гардероба ви или пък да започнете необяснимо да губите ключовете си, чековата си книжка или важни документи.

Някои духове са много по-способни да взаимодействат със заобикалящия ги физически свят, но идеята – обикно­вено насаждана ни от филмите на ужасите, – че духовете могат да причиняват смъртта на хората, не отговаря на истината. Въпреки че притежават в различна степен спо­собността да взаимодействат с физическия свят, духове­те няма да намушкат с нож или да удушат човек, нито ще ви ударят или блъснат надолу по стълбите. Макар и рядко съм виждала дух да си прави шеги с жив човек, но все още не съм видяла такъв, който убива някого. Обаче съм виждала злобни духове, които влияят на околната среда, така че да причинят вреда на живите.

Веднъж, в спортния комплекс в квартала, наблюдавах как един дух едва не удави една жена. Влязох в басейна за кур­са си по аеробика и се изненадах да видя духа на млад мъж да седи на пейките до него. Духовете са нещо обичайно в гимнастическите салони. Повечето са прикрепени към човек, който тренира, но има и такива, които са там заради енергията, която създават събраните на едно място хора.

Духът не изглеждаше да е свързан с някоя от жените на средна възраст от моя курс. Обикновено не обръщах внимание на духовете и се съсредоточавах върху упражне­нията си. Но нещо в този мъж ме притесняваше затова го държах под око.

Отначало той само обикаляше около басейна, сядаше за малко на пейките, после влизаше в басейна и отиваше от плиткия до дълбокия му край. Седна дори на стола на спасителя, откъдето можеше да огледа целия басейн. В дъл­бокия му край имаше друг курс по аеробика. Загледах уди­вена как духът става от стола, влиза в басейна и се смесва с хората от другия курс. Никога преди не бях виждала да плува и след като той се потопи във водата, започнах да обхождам онази част от басейна с поглед, за да видя къде ще изплува.

Все още търсех с очи, когато настана голямо раздвижване. Една от жените внезапно изчезна под вода­та. Подаде се веднага на повърхността, като размахва­ше ръце и крака и пищеше. Поведението й даваше ясно да се разбере, че е изпаднала в беда.

Спасителят и инструкторът по аеробика скочиха веднага във водата и я издърпаха в края. Тогава забелязах спасителният пояс, който бавно се отдалечаваше от останалите в групата.

Огледах отново басейна и залата, но не видях никъде духа. Имах натрапчивото чувство, че той има нещо общо със случилото се. След като приключихме с упражненията, изтичах бързо в съблекалните и имах възможност да запи­там жената дали е добре. Тя очевидно бе все още разтърсена и ми призна, че вероятно не е трябвало да влиза в дълбокия край, но току-що си била купила пояса и била уверена, че е в безопасност.

Показа ми пояса, който бе по-скоро колан, закопчаващ се с пластмасова катарама. Постави го на кръста си и ми обясни как работи. Като я гледах колко трудно закопчава катарамата, разбрах, че не би могла да се разкопчае сама.

Тя очевидно бе объркана от станалото и не исках да я притеснявам още повече, като я питам дали познава на­скоро починал двайсет и няколко годишен мъж, който е хранел лоши чувства към нея. Може би ако бе казала нещо подобно на: „Знаете ли, такива неща ми се случват не­прекъснато след смъртта на доведения ми син”, щях да се почувствам по-уверена и да й предложа помощта си. Но не можех да се натрапя.

Струваше ми се очевидно, че духът умишлено бе изложил жената на опасност, но все пак не се бе опитал директ­но да я удави. Не го видях да я дърпа под водата, нито да стои на раменете й дори когато тя се мяташе във вода­та. Всъщност той като че ли бе изчезнал, след като бе разкопчал катарамата. За мен случилото се е убедително доказателство, че духовете могат понякога да ви вкарат в опасна ситуация – като повредят кабелите за елект­ричеството и така създадат опасност от пожар, като разхлабят дъска от стълбището и възникне реална опас­ност от падане – но не биха причинили директно смърт­та на човешко същество.

Духовете не винаги обявяват присъствието си чрез миризми, звуци или слуз

Във филма „Ловци на духове” присъствието им се предшества от изригване на ектоплазмена слуз. В реалния живот не съм виждала присъствието на дух да бъде издадено от наличието на слуз или някаква друга лепкава или течна субстанция.

Също така никога не съм срещала дух, който да огласи присъствието си с дрънчене на вериги или вик. Обаче съм виждала дух да ритне толкова силно камината, че да се чуе трясък, който със сигурност би ви накарал да подскочите в леглото.

Интересно е, че в европейските замъци, които съм била канена да посетя, духовете наистина стенат и рида­ят, докато се разхождат по едни и същи коридори и стъл­бища. Приличат на хора, умрели през XIV, XV или XVI век. Тъй като замъците са отворени за туристи, мебелите и стаите в тях са възможно най-близо до оригиналните. На мен ми се струва, че бродещите из стаите духове смя­тат за свой дълг да пазят семейната крепост. Макар и да съм била канена в много замъци, никъде не са ме моле­ли да прогонвам духове. „Семейните духове” са неоценима атракция за туристите. Няма да повярвате колко много хора са готови да платят, за да прекарат поне една нощ в истински замък, населен с духове.

Чувала съм хората да говорят, че духовете могат да се проявят като гъста и променяща формата си мъгла. Описват ми тези „плътни духове” като същества които вибрират на различна енергийна честота и могат да бъдат подредени според цветовете, отговарящи на жизненото ниво на духа. (Например чувала съм хора да твърдят, че са виждали черни плътни сенки, които идват от ада и се движат по земната повърхност.) Не мога да кажа със сигурност дали подобни привидения съществуват, обаче аз не съм виждала такива. Всъщност никога не съм виждала дух, който да не прилича на човек.

Някои, но не всички, духове излъчват специфична миризма, която се асоциира с тях. Например загиналите в пожар обикновено миришат на дим. В практиката ми има няколко случаи, в които собствениците на дома непрекъснато долавяли мирис на пушек и това ги накарало да ми се обадят за помощ. Оказа се, че делят дома си с дух, загинал в пожар. В няколко случая хората ми докладваха за миризма тютюн или цигари. Оказа се, че духът приживе обичал да пуши лула или пък имал навика да изпушва по три кутии цигари на ден.

Била съм обаче и в къщи, чиито собственици се кълняха, че долавят особени миризми, но аз не усетих присъствието на духове. Една жена ми се обади след смъртта на баба си. Обясни, че е взела някои от мебелите й. Поставили любимия люлеещ се стол на бабата в дневната и дори когато бил празен, той се люлеел непрекъснато. Жената спомена още, че всеки път, когато минела край стаята с люлеещия се стол, долавяла характерния аромат на люби­мия парфюм на баба си.

Предвид всичките тези признаци, не можех да обви­ня жената за предположението, че баба й се е преместила заедно с любимия си стол в къщата й, но не долових присъствието на духове в дома. Уверих я, че баба й е преминала в отвъдното и че всичко е наред, макар да бе възможно старата жена да се отбива при тях от време на време.

духове духовен свят медиум общуване с дух отвъден живот

от книгата КОГАТО ДУХОВЕТЕ ГОВОРЯТ на Мери Ан Уинковски

1

МОЯТА ИСТОРИЯ

Откриване на дарбата

Чувала съм баба да разказва тази история толкова често, че когато пораснах, споменът за моята първа сре­ща с дух, непреминал в отвъдното, ми се струваше реален. Била съм само на две годинки и няколко месеца. Майка ми влязла в болницата, за да роди сестра ми, а мен оставила при баба и дядо. По онова време не било толкова лесно да имаш бебе. Майка ми трябвало да остане в болницата почти седмица, а не давали отпуск на бащите, за да гледат децата си. И така, оставили ме в дома на баба и дядо, а те двамата с татко отишли в болницата.

Сигурна съм, че съм била много щастлива при баба и дядо. Като тяхна първа внучка, заемах специално място в живота им. И двамата родители на майка ми са роде­ни в малкото селце Караманика, близо до Рим. Жените в италианското семейство на баба ми били уважавани за­ради специалните си способности. Баба ми, нейната май­ка и баба – и така нататък – били търсени от селяните, които страдали от проклятия и уроки, като например malocchio, зло око. Баба ми се радвала на всеобщо признание със способността си да разваля магии и проклятия. Кога­то двамата със съпруга й емигрирали, решили да се засе­лят в Кливланд, защото там вече съществувал цял квар­тал италианци от съседни селища в родината им.

Способностите на баба ми имали дори още по-голямо значение в тази нова страна. Новините пътували бавно през Атлантическия океан. По времето, когато баба и дядо се заселили в Кливланд, можело да минат седмици, докато вестите от родината достигнат до Новия свят. На тях обаче не им се налагало да разчитат на пощата.

Баба периодично обявяваше, че изпитва „онова чувс­тво”. Но pele de oca!, възкликваше, потриваше ръце и ми показваше настръхналата си кожа. Тя знаеше какво означа­ват тези странни усещания. Същата нощ щеше да сънува някого от родното си селце или от някое близко селище. И така щеше да узнае, че още един paesano, селянин, е намерил смъртта си.

На следващата сутрин баба се събуждаше и в съот­ветното сериозно и мрачно настроение тръгваше към къщата, където живееха роднините на починалия. И им съобщаваше новината: „Антонио (или Анджела, Луиджи, Джовани) е починал”. След три или четири седмици но­вината пристигаше от Италия и съобщаваше тъжните подробности. Баба се бе прочула в квартала. „Мария при­тежава дарбата”, казваха с гордост съседите.

Ще предам историята така, както ми я разказваше баба. В началото на седмицата, в която мама ме е оставила при нея, тя сънувала един от онези сънища. На следващата сутрин, като отивала до къщата на съседите, ме взела със себе си. Домакините поднесли еспресо и бишкоти и започ­нали да обсъждат тъжната смърт на compa Доминик. Мен оставили на пода да играя със стар чайник и чашки.

Същия ден, следобеда, баба ме оставила в най-слънче­вата стая на къщата и продължила да изпълнява домакин­ските си задължения. Когато минала покрай стаята, ме чула да бъбря щастливо на италиански. Това само по себе си не било толкова необичайно. Макар родителите ми да говореха предимно на английски вкъщи, баба и дядо знаеха малко думи от този език, затова в техния дом всички говорехме на италиански.

Когато надникнала през вратата, ме видяла седнала с лице към ъгъла на стаята. Ръкомахала съм и съм кимала така сякаш съм разговаряла с някого.

– Ан, с кого говориш? – запитала баба.

– Казва, че е paesano. – отговорила съм аз.

– Къде е той?

И аз съм посочила празния ъгъл.

Баба призна по-късно, че в началото помислила, че просто имитирам разговора на възрастните, дочут сут­ринта в къщата на съседите.

Започнала да ми задава въпроси.

– Как изглежда селянинът? Къде е домът му? Как е до­шъл дотук? Какво му се е случило?

След като съм отговорила на всичките й въпроси, баба повярвала, че разговарям с починалия наскоро мъж. Нито едно двегодишно дете не можело да измисли отговорите на зададените от нея въпроси. Като свършила с „разпита“ баба вече била уверена, че не разигравам сцени, на които съм била свидетел сутринта. Знаела, че разговарям с дух.

Не се разтревожила. Всъщност, била по-щастлива от всякога. Дъщеря й – моята майка – не притежавала дарба­та и баба се тревожела кой ще я наследи. И ето че за нейно голямо облекчение, въпреки че прескочила едно поколение, семейната дарба за общуване с духовете се запазила.

Като навърших четири баба започна да ме взема със себе си на погребения в квартала. Беше началото на петдесетте години на двайсети век. В Кливланд имаше доста етнически малцинства, а италианските семейства се придържаха към традициите на старата родина. Първите ми впечатления от тези погребения бяха предимно за пищни лелки с дъх на чесън. Те ме притискаха към голе­мите си гърди, щипеха ме по бузите и възкликваха: „Мал­ката bambina притежава дарбата! О, Мария, метнала се е на теб! Сигурно си много горда!”

Баба ми, която винаги се приготвяше подобаващо за случая – вчесваше грижливо твърдата си непокорна коса и я прибираше с „диамантени” шноли, устните и ноктите й аленееха, благодарение на любимите продукти на „Реблон” – приемаше скромно комплиментите и се усмихваше гордо. После, окуражавана от баба и членовете на семейството, аз информирах изумените и опечалени близки, че мога да им предам онова, което покойникът има да им каже.

Не мисля, че родителите ми знаеха с какво се занима­вам, когато баба ме вземаше със себе си. Майка ми, която вече имаше четири дъщери вкъщи, най-вероятно е била благодарна на баба, че прекарва толкова много време с мен. Сигурна съм обаче, че идеята да подложат на съмне­ние неоспоримия матриархат в нашето семейство, а от там правата на баба, никога не е минавала през главите на родителите ми! Не мисля също, че през главата на баба ми е минала мисълта да каже на дъщеря си, която не притежаваше дарбата, защо прекарва толкова много време с мен и често ме „извежда на разходка“. Възможно е да е била разочарована, че способностите й са прескочили цяло поколение; може би е мислела, че дъщеря й няма да одобри – не знам, никога не разбрах със сигурност. Но съм сигурна, че никой от родителите ми не знаеше какво можех да пра­вя още като дете.

Когато татко почина и на погребението му разгова­рях с неговия дух, той беше силно шокиран! Възстанови се обаче сравнително бързо и измърмори нещо като: „Се­мейството на майка ти винаги е било твърде странно”. И това бе всичко. А аз реших, че няма причина да споделям случилото се с мама.

Разбира се, щом се омъжих за Тед, се сдобих с още двама родители, с които трябваше да се справя. Накрая признах на свекърва си какво правя повечето следобеди, когато из­лизам от къщи. Все пак тя живееше с нас. Никога не подло­жи на съмнение думите ми, макар да долавях скептицизма й. Когато почина, напомних на духа й онова, което прижи­ве й бях казала – че аз ще съм последният човек, с когото ще разговаря. Предполагам, че това е сложило край на не­доверието й.

Първият ми реален спомен за разговор с дух датира от седмата ми година. Преживяването бе уникално за мен по две причини. За първи път виждах млад дух. И второ, сре­щата ми помогна да осъзная защо някои духове остават на земята.

Беше в последните седмици на лятото, преди да за­почна втори клас. Баба заяви на родителите ми, че ще ме заведе на гости в Ню Йорк.

– Comare Джина има проблеми вкъщи – каза баба, кога­то пристигнахме на летището. Това щеше да е първото ми пътуване със самолет и аз така се вълнувах, че дори не попитах какви са проблемите и защо трябва ние с баба да ги решаваме. Ако бях обърнала малко повече внимание, може би щях да осъзная, че това гостуване нямаше да е като ходенето по погребения в квартала.

Джина живееше в изискана градска къща на широк бу­левард в Ню Йорк. Влязохме в сумрачно антре с дървена ламперия и аз зачаках търпеливо баба и Джина да разме­нят поздрави и клюки. Джина ни въведе в салона и баба най-после ми обърна внимание.

– Има ли някой тук? – запита.

Кимнах. Но преди някоя от двете жени да бе успяла да ми зададе въпрос, възкликнах:

– О, бабо! Толкова е красива!

Духът, който бе в салона с нас в онзи ден, ми напра­ви толкова силно впечатление, че все още го помня. Беше стройна, бледа жена, може би двайсетгодишна, с тъмна коса, която стигаше почти до кръста й. Беше облечена в домашен халат, наричан от французите „пеньоар” (но в моите седемгодишни очи той приличаше на разголена нощница и сако). Коприненият й комбинезон стигаше чак до босите ходила, а изящните й пръсти почти се скриваха от маншетите на халата.

Наистина не знаех какво да мисля. Хората, с които разговарях на погребенията, бяха стари. Бяха живели дълго и пьлноценно. И беше време да умрат. Обаче този красив дух изглеждаше изгубен и тъжен.

Баба ми и comare Джина зададоха няколко въпроса и аз им предадох отговорите на призрака. Духовете чуват всичко, което живите казват. А когато те ми говорят, аз чувам думите им в главата си. Когато общувам с тях, говоря тихо – това по-скоро прилича на вътрешен диалог, отколкото на разговор. С напредването на възрастта ми бях все по-благодарна за това, тъй като често получавах от призрака повече информация, отколкото исках да спо­деля с хората в стаята – спомнете си, духовете могат да наблюдават хората, с които живеят, по всяко време! Радвах се също така на възможността да правя тихи за­бележки, ако онова, което духът казваше, тревожеше при­състващите.

От отговорите на духа всички разбраха, че именно той създава проблемите в къщата. Джина често и безпри­чинно получаваше ужасно главоболие. Бижутата, на които държеше, никога не бяха на мястото, където ги бе остави­ла. Тя бе убедена, че е прокълната, затова бе повикала баба. А баба заподозряла, че проблемите са причинени от дух, и ме бе взела със себе си. Щом Джина се убеди, че духът на младата жена е източникът на проблемите, за баба бе кристално ясно какво трябва да се направи.

– Добре, Мери Ан, сега й кажи да си върви – поиска от мен баба.

Бях правила това няколко пъти и преди. Понякога, дока­то стояхме до отворения ковчег или до гроба на починалия, баба прошепваше: „Кажи на духа, че трябва да си върви”. И аз се обръщах към духа, който наблюдаваше церемонията, и му казвах: „Баба твърди, че е време да преминеш отвъд”.

И всеки път духът ни обръщаше гръб и влизаше в Бяла­та светлина, която бе наблизо. Гледах ги как влизат в къл­бото, което сякаш висеше във въздуха, после то изчезваше и духът – заедно с него. Баба ме наблюдаваше внимателно, после питаше: „Тръгна си, значи?”. След като отговорех утвърдително, се прибирахме у дома.

Макар духът да бе много красив и да умирах от же­лание да го запитам защо е така тъжен, знаех, че не бива да задавам въпроси на баба или да й противореча. И така, посъветвах духа да си тръгне.

– Искам да си тръгна – каза младата жена и избухна в сълзи. – Но искам да съм сигурна, че ще отида в рая.

Думите й ми направиха силно впечатление. Щях да бъда във втори клас. Годината, в която щях да приема пър­вото си причастие. Разбирах, че раят играе важна роля в мислите и поведението на вярващите хора и е приоритет за някои от тях. През цялото лято мислех за първото си причастие и се опитвах да бъда изключително добра и благочестива, затова уверено казах:

– Добре, в такъв случай просто отиди на църква. Духът се усмихна тъжно.

– Вече опитах – каза. – Посетих всички църкви в града. Обаче не мога да отида в рая оттам.

Баба и Джина ме гледаха напрегнато.

– Не си ли е отишла още? – прошепна Джина на баба ми.

– Тръгна ли си тя, Мери Ан? – запита ме баба.

– Не, бабо, иска да е сигурна, че ще отиде в рая, така казва – отговорих безпомощно.

– Е, кажи й да отиде на църква – подразни се баба.

Знаех, че не трябва да споря с нея, когато говори с такъв тон. Освен това, като чу, че духът не иска да си тръгне, Джина заплака и извади голяма бяла носна кърпа от джоба на роклята си, за да бърше сълзите си. Гледах последователно comare Джина, баба и накрая – духа.

– Трябва да си отидеш – казах. – Тревожиш всички.

Духът кимна. Като мина покрай мен, вдигна ръка – ся­каш искаше да ме погали по бузата. Излезе от салона и тръгна през сумрачното фоайе към изхода. И в следващия миг го нямаше.

– Вече не е тук – казах на баба и comare Джина. Джина прегърна баба, после и мен, като през цялото време превъзбудено бърбореше:

– Сигурно много се гордееш с дарбата на внучката си, Мария!

Баба се усмихна щастливо и кимна. Поне тази последна част беше точно като последните сцени от погребенията.

По време на обратния полет към дома продължавах да мисля за тъжния и красив дух. Имаше нещо различно у нея. Не само младостта и красотата й, но и нещо друго. И из­веднъж осъзнах какво бе то.

– Бабо – казах и я дръпнах за ръката, – мисля, че знам защо жената бе толкова тъжна.

Обясних й, че до всички други духове, които съм виж­дала, има ярка Бяла светлина. И че когато им кажа, че е време да си вървят, тръгват към Светлината и изчез­ват в нея.

– Около младата дама нямаше Светлина – казах. – Мис­ля, че затова бе толкова тъжна.

Баба мълчеше. Знаех, че ме е слушала внимателно, и ня­мах нищо против, че не ми отговаряше. Всъщност помня, че бях много доволна от себе си, задето се бях досетила какво тревожи младия дух.

След две седмици, в края на деня, баба ме извика навън. Каза ми да погледна залязващото слънце. Примижах и се подчиних.

– Толкова ли е ярка Светлината около духовете? – запита.

– По-ярка е, но не наранява очите ми. – отговорих.

Баба посочи стената на гаража.

– Направи светлината там. – каза ми.

Нямах представа за какво говори. Но правилото гласеше, че ако баба ме помоли да направя нещо, не бива да задавам въпроси. И аз втренчих поглед в стената на гаража, опитвайки се да предизвикам ясна зрителна представа за светлината. Не мога да ви кажа как точно се случи, но изведнъж лъч светлина проряза вечерните сенки. С усилие на волята я заставих да стане по-ярка и, странно, тя ми се подчиняваше.

– Успях! – казах и се обърнах към баба. А когато след малко погледнах гаража, Светлината бе изчезнала.

Започнах да се упражнявам и накрая вече можех с усилие на волята да карам Светлината да се появява. С годините се научих и как да правя кълбото по-голямо и по-стабилно. Колкото по-често я сътворявах, за толкова по-дълъг пери­од я задържах. С практиката започнах да ценя и да разби­рам силата, която тя притежаваше.

Още от първия път и независимо колко често сътворявах Светлината, тя бе просто визуализация. Не изпитвах някакви особени чувства, докато я карах да се появи – не чувствах умора, нямах главоболие, не усещах нито студ, нито топлина. По-лесно ми беше да я извикам върху твърда повърхност, например стена, под или дърво, или върху земята.

В онези години започнах да разбирам на какво съм способна. Вярвам, че осъзнаването на дарбата дойде в съдбовен момент. От седмия ми рожден ден , докато навърших осем и половина – възрастта, която специалис­тите наричат „периода на разума”, а църквата „на благоразумието” – баба положи специални усилия да ми внуши, че въпреки специалната дарба да разговарям с духовете, аз съм във всяко едно друго отношение нормално момиче. Никога не ми намекна, че духовете, които виждам, са плод на въображението ми или пък че съм прекалено голяма, за да разговарям с хора, които никой друг не може да види. И до ден днешен вярвам, че нейната подкрепа подхранваше дарбата ми.

Разбира се, също така научих ценния урок, че не всички са така отворени за света на духовете като моята баба. След като непрекъснато виждах заплашителен на вид мъжки дух да върви зад сестра ми Лизи, реших, че трябва да кажа на учителката си, сестра Мери. Докато ни под­готвяха за първо причастие във втори клас, монахините често ни говореха за Светия дух. Мислех си, че ако те не виждат онова, което виждам аз, поне ще ми повярват.

– Сестро, един лош мъж следи Лизи – казах й. Сестра Мери хвърли поглед на Лизи и очевидно не видя нищо, защото се обърна отново към мен.

– Това е нейният ангел-хранител – каза.

Бях виждала нарисувани ангели-хранители в детските книжки, по стените на класната стая и дори поставени в рамки в домовете на познати. Те бяха красиви същества със снежнобели криле и златист ореол. Мургавият и тъм­нокос мъж, който се въртеше около детската площадка, никак не приличаше на тях. Обаче нямаше да споря с мона­хинята. И оставих въпроса така.

След няколко седмици, когато той се появи отново, реших, че пак трябва да проговоря.

– Сестро Мери, онзи мъж отново стои зад Лизи. И не мисля, че е ангел – казах.

Сестра Мери ме хвана за раменете.

– Ан, престани веднага! Ако чуя още веднъж нещо подобно, ще те пратя при свещеника. Няма да получиш първото си причастие, ако продължаваш да говориш така.

Прибрах се след обед и веднага споделих с баба какво се е случило.

– По-добре е да не казваш нищо, освен ако не те за­питат. – посъветва ме баба – хората се страхуват от нещата, които не разбират. И дори могат да се ядосат. Остави ги сами да те питат.

И до ден днешен аз не предлагам доброволно информа­ция. Виждам духове непрекъснато и през годините съм по­лучила много повече съкровена лична информация, откол­кото ми се е искало. Обаче никога не забравих онзи първи урок. И не споделям какво виждам и чувам, докато някой не ми зададе директен въпрос.

Растях и от дете, поласкано от вниманието и хвалбите на баба, се превръщах в типична тийнейджърка и, естестве­но, започнах да се бунтувам срещу дарбата си. Тя ми се стру­ваше не дарба, а странност, която пречи на общуването ми с другите и на социалния ми живот. Имаше и по-добри неща, които можех да правя в петък вечер от това да съм на бдение на мъртвец заедно с баба. И така, когато бях четиринайсет или петнайсетгодишна, взех твърдото и напълно съзнателно решение да не виждам повече никакви духове.

Като се връщам сега към онзи период, разбирам, че съм проявявала типичното за тийнейджърите бунтарство срещу живите, а не срещу мъртвите. Та как можеше да ме обори баба, ако й кажех, че вече не виждам духове? Как мо­жеше да докаже, че лъжа? Разбира се, грешката в подобен тип разсъждения бе предположението ми, че баба няма да разпознае лъжата.

Реших да приложа плана си, защото не исках да ходя на погребения всеки уикенд. Двете с баба бяхме на поредното бдение и тя, както винаги ме попита:

– Мери Ан, има ли някой тук?

– Не, бабо. Съжалявам. Не виждам никого – казах, като отчаяно избягвах погледа й.

– Наистина ли? – попита тя и ме прониза с черните си очи.

– О, добре – въздъхна и вдигнах поглед към тавана. – Духът стои до венеца във формата на конска подкова.

– Bene. Добре – каза тя доволно и ме заведе да говоря с опечалената вдовица.

Тъй като от този план не излезе нищо, започнах да отбягвам баба. Казвах й, че съм много заета в училище, с приятели или с момчета. Но дори този мой похват не постигна резултати. Тя беше упорита жена със силна воля, а у мен наистина не гореше бунтарска искра.

Макар този период на отрицание да не трая дълго, той бе важен за моето развитие. Научи ме как да се справям с духовете, които срещах почти навсякъде, където отидех. За мен духовете по нищо не се различават от живите хора. Само ако ги загледам втренчено и примижа силно, мога да виждам през тях. Но на пръв поглед виждам просто човек. Може би това е просто тъмнокос мъж с ка­фяви очи, облечен в спортно сако и вратовръзка на карета. Той дори може да пуши цигара или да върши нещо друго. Облеклото може наистина да бъде отличителна черта и да ми подскаже, че виждам дух. Имам предвид това, че някой който е починал през 1940 година, вероятно ще е облечен различно от тълпата.

Почти навсякъде, където отида, виждам духове. Обаче се научих да не им обръщам внимание, освен ако не са ме помолили да разговарям с тях. Научих се да не ги гледам втренчено. Точно както аз усещам, ако някой ме гледа, – и веднага се обръщам да видя кой е, така и духовете усещат погледа ми. Ако стоя и ги гледам втренчено, те скоро ме забелязват.

Във всеки случай така желаното от мен „пенсионира­не” не продължи дълго. Скоро баба започна редовно да ми се обажда и да настоява да отида на бдението на соmrа Алдо или някой друг и да помогна за уреждането на семейните спорове. И аз отивах, помагах и на живите, и на мъртвите, и се къпех в гордите усмивки на баба.

Освен това, социалният ми живот беше просто пре­красен, много благодаря.

Бях на шестнайсет години и първата си година в ко­лежа, когато срещнах Тед. По онова време той бе най-добрият приятел на гаджето ми и ние често излизахме тримата заедно. Трябва да ви призная, че ние двамата не се разбирахме особено добре в началото. Aз посещавах ка­толическо училище. А родителите на Тед, въпреки че бяха католици, го бяха изпратили в държавно училище. По оно­ва време децата от такива училища като нашите обик­новено не се смесваха, защото принадлежаха към различни обществени прослойки.

Тед бе с година по-голям от мен и след завършване на училище постъпи във флота. Веднага го изпратиха на уче­ние. Не мислех въобще за него, докато не дойде на гости на Франк по време на един отпуск. Тогава бях вече на осем­найсет, двамата с Франк се бяхме разделили и… Какво да ви кажа? Очевидно харесвам високи привлекателни мъже в униформа. Връзката ни с Тед бе романтична, от разстояние. Пишехме си дълги писма, докато той беше във Виетнам.

Връзката ни продължи и след като се върна от фрон­та. Сгодихме се. Планирахме да се оженим в края на февру­ари. Две седмици преди датата за сватбата поделението на Тед бе в пълна бойна готовност. Очакваше се всеки мо­мент да заминат за Куба. Когато Тед се обади в службата ми с тази неприятна новина, веднага предприех решител­ната стъпка. Обадих се на свещеника от местната църк­ва и го помолих да ни венчае още същата нощ.

И той го направи. Сключихме брак през една февруарска нощ на 1968-а. Първото ни дете се роди след година. Все още не бях казала на Тед за дарбата си. Наслаждавах се на семейния живот и не мислех, че трябва да плаша съпруга си с разкази за онова, което правех, когато баба ме моле­ше да я придружа на поредното погребение. Той вероятно смяташе, че просто съм предана и любяща внучка.

Исках да споделя дарбата си с Тед, обаче изчаквах подходящия момент. Въпреки че бяхме женени, ухажването бе протекло в по-голямата част от разстояние и в известно отношение ние все още се опознавахме. При тези обстоятелства не можех просто да подметна: „О, скъпи, между другото, отдавна искам да ти кажа, че мога да виждам и да общувам с духове“. И така времето минаваше, а аз все още чаках да настъпи подходящия момент да споделя тайната си.

Като всяко младо семейство през шейсетте години на двайсети век, ние нямахме много пари и не можехме да прекарваме уикендите в забавления навън, така че обик­новено играехме карти с друга млада двойка, която Тед познаваше от работата си. Децата ни бяха на една и съща възраст и така, в съботните вечери, момиченцата ни споделяха детското креватче, а ние четиримата сядахме около масата в трапезарията – в нашата или тяхната къща – и играехме карти. В къщата на Майк и Джоан има­ше женски дух, който много ме разсейваше. Джоан никога не бе изказвала подозрения, че къщата им е обитавана от духове, а аз се придържах към правилото си да не казвам нищо, ако не са ме запитали. И правех всичко възможно да игнорирам духа, докато съм в къщата им.

Една събота, късно вечерта, отново бяхме в къщата на Майк и Джоан и играехме карти, както обикновено. Из­веднъж се чу страшен трясък откъм кухнята. Толкова си­лен, сякаш всички чинии бяха паднали от шкафа и се бяха разбили в мивката. Teд и Майк скочиха и се втурнаха към кухнята. Джоан седеше спокойно на масата и гледаше кар­тите си. Не виждахме мъжете си, които бяха в кухнята, а те, изглежда, не разговаряха, защото не чувахме нищо. И тогава Джоан извика на Майк:

– Сега вече вярваш ли ми? Казах ти, че има дух в къщата. После се обърна към мен:

– Той включва сушилнята, пералнята, непрекъснато настройва термостата след нас. Онзи ден включи музи­калната кутийка над леглото на бебето. И то докато то спеше!

Мъжете се върнаха в стаята с озадачен вид. Aз стоях с наведена глава, втренчила поглед в картите си. Не по този начин исках да кажа на съпруга си, че виждам духове и че сега виждам и този, който предизвиква хаоса в кухнята.

Майк и Тед бяха типичните мъже и нямаше да приз­наят, че няма логично обяснение за шума. След като дълго обсъждаха въпроса помежду си, Майк уверено обяви, че сил­ният шум най-вероятно се дължи на ниско прелетял само­лет, станал причина чиниите да се раздрънчат така. До­волен от собственото си обяснение, Майк раздаде карти­те, а Джоан вдигна очи към тавана. Питах се с известно неудобство колко още ще мога да игнорирам духа, който бе дошъл при нас в трапезарията и се смееше на разми­шленията ни.

По-късно същата вечер, докато шофирахме към дома, а бебето ни спеше на задната седалка, запитах Тед:

– Наистина ли мислиш, че шумът бе причинен от нис­ко прелетял самолет?

Тед призна, че това му се видяло малко вероятно, но сметнал за учтиво да се съгласи с Майк в неговата къща. Зададох следващия си въпрос възможно най-нехайно:

– Чу ли думите на Джоан за духа?

– Да – каза той.

– Какво мислиш? – продължих аз – смяташ ли за възможно съществуването на духове?

Тед се замисли. След малко каза, че да, възможно е да съществуват.

• Ти виждал ли си някога дух?

Не, не беше.

– А родителите ти, те виждали ли са?

Тед поклати глава. Вече ми хвърляше коси погледи, без съмнение питайки се защо го подлагам на такъв разпит.

Знаех, че е време да му кажа. Сега или никога. Поех дълбоко дъх и се приближих с още сантиметър към разкриването на тайната.

– Нали знаеш, че всеки път, когато баба ме помоли, я придружавам на нечие погребение?

Тед кимна.

– Не мислиш ли, че е малко странно дето ходя на толкова много погребения?

Тед призна, че да, струвало му се неестествено млада жена да прекарва толкова много време в компанията на баба си, а още повече да я придружава на погребения. Все пак бях омъжена, имах собствено семейство, а и не позна­вах повечето от покойниците.

– И така – добави той, – защо продължаваш да ходиш в тези чужди къщи?

Погледнах го втренчено. И продължих да го гледах, докато му разказвах на един дъх за баба, за погребенията, Бялата светлина, за монахините от неделното училище и призрака в кухнята на Джоан.

А после го посъветвах да престане да ме гледа втренчено и да наблюдава пътя.

Тед не каза нито дума през останалата част от пътуването. Спряхме пред дома, той взе дъщеря ни на ръце и я занесе в креватчето. Aз бях в кухнята, приготвях кафето за следващата сутрин, когато той застана на прага.

Подпря се с ръце на рамката u ме погледна право в очите.

– Добре – каза. – Готов съм.

– За какво? – запитах.

– Хайде – подкани ме той мрачно. – Направи го.

– Какво? – запитах отново. Наистина бях объркана.

– Подуши с нос въздуха или каквото там правиш. Го­тов съм.

Не знаех дали да плача, или да се смея. Възможно най-спокойно обясних на Тед какво правя и колко много се раз­личава то от действията на Саманта Стивънс от теле­визионния сериал „Вещицата” – роля, която се изпълнява от Елизабет Монтгомъри. И преди всичко го уверих, че съм същият човек, когото винаги е познавал, макар и да съм много популярна на погребенията.

Той много бързо се примири с дарбата ми. Ако се изклю­чат няколкото неспокойни години, в които непрекъснато ме питаше дали дъщеря ни разговаря с духове всеки път, ко­гато тя бъбреше с някой въображаем приятел (а тя не виж­даше духове, макар по-малката ни дъщеря да притежава дарбата), животът ни течеше гладко, както и преди. При­знавам, че няма много съпрузи, които да приемат подобна новина с такава лекота. Това е още едно от качествата, ко­ито обожавам в мъжа, за когото се омъжих.

Няколко години по-късно, когато вече бях навършила двайсет и две, стана нещо обичайно да ходя на погребе­нията сама. И хората се чувстваха по-свободни да ми за­дават въпроси без „заплашителното” присъствие на баба. Най-често ми задаваха въпроса: „Виждате ли духове и на други места, освен на погребения?” След като отговорех утвърдително, хората започваха да ме молят да посетя домовете им. Казваха, че са сигурни в присъствието на дух в къщата им.

Можех да сътворявам Бялата светлина с усилие на во­лята и се чувствах достатъчно възрастна да кажа на който и да е дух да си тръгне, без да ме подкрепя внушителното присъствие на баба. И така, започнах да посещавам домовете на роднини и приятели на семейството, които срещах на погребенията в квартала. В това наше затво­рено общество най-сигурният начин да се разпространи новината бе предаването й от уста на уста и ето че ско­ро започнах да прекарвам по-малко време на погребения и повече в домовете на различни хора, съжителстващи с духове, които ги тормозеха. Така, както баба можеше да премахва проклятия, аз можех да прочистя която и да е къща от духа, който често нарушаваше енергийния баланс в нея.

Децата растяха и нашият живот се променяше така, че да отговаря на нуждите им. Преместихме се в селце на около час от Кливланд, за да могат те да се насладят на по-пасторално детство. Тед престана да работи като механик и влезе в търговията с автомобили. Аз работех на пълен работен ден във ветеринарен салон и много обичах да показвам кучетата, за чийто външен вид се бях погрижила. (И да, духовете на животните могат да останат на Земята също като тези на хората.)

Мълвата за моите способности се разнесе и все повече хора идваха да ме помолят да прогоня духа от къщата им. Не ми беше лесно през този период от живота ми. Чувствах, че трябва да направя всичко възможно и да удовлетворя всички молби. Духовете, останали в преходността, могат да предизвикат истински хаос в домо­вете и да навредят на здравето и настроението на хора­та. Исках да помогна на всички, които осезаемо усещаха присъствието на дух или отрицателна енергия в дома си, да прогоня духа и подобря живота им.

В същото време работех и бях майка на две деца. Два­мата с Тед станахме приемно семейство и за чужди бебе­та. Така че понякога децата в дома ми ставаха три! После и възрастните родители на Тед дойдоха да живеят с нашето семейство. След като дадох няколко интервюта в местните радиа и вестници, броят на хората, които ме молеха за помощ се увеличи. Някои от дните ми бяха толкова натоварени, че няма дума, с която бих могла да ги опиша.

Така че в известен смисъл бях благодарна за часовете, които можех да прекарам сама в колата на път към дом, който е на 50 или 60 мили на север в посока Кливланд. Обикновено се опитвах да сведа до минимум шофирането и групирах визитите си по местоположение. Въпреки това дарбата ми започваше да ме изтощава и в подсъзнанието си знаех, че нещо трябва да направя. Решението най-после дойде, но не беше такова, каквото очаквах.

Беше мрачен и сив февруарски ден и трябваше да посетя три къщи западно от Кливланд. Потеглих рано сутринта и пристигнах в първия дом малко след закуска. Жената ми се беше обадила и изразила увереността си, че в дома й има дух. Беше направила дълъг списък на необясними ситуации: осветлението се било включвало и изключвало само, електрическите уреди се изключвали сами, а от отоплителната инсталация се чували странни тъпи звуци. Присъствието на дух изглеждаше неоспоримо.

Но още с пристигането си в малката и спретната къщичка стил ранчо, видях че няма никакъв дух. Така и казах на жената. Тя бе силно разочарована, че няма нужда от моите услуги, а по-скоро от добър електротехник. Отидох до следващата къща. Домакинята ме посрещна радостно и нетърпеливо и ми обясни, че ме е чула да говоря по радиото.

– Разгласих на всичките си приятели, че ще дойдете и ще ме освободите от духа. – каза тя и ме погледна с очакване.

Обиколих къщата й няколко пъти. Качих се до таванското помещение, слязох отново в мазето и проверих дори в гаража, който бе съединен с къщата с коридор. Но отново не открих нищо. Нямаше духове. Тази жена не бе просто разочарована като другата, тя изпита гняв към мен.

– Обявих на всичките си приятели, че ще ми разкаже­те за духовете в моята къща. – Беше груба и рязка. – И какво да им кажа сега?

Както можете да си представите, започвах вече да се уморявам и обезсърчавам. Искаше ми се да й отгово­ря, че притежавам дарба да прогонвам духовете, а не да предизвиквам появата им. Но вместо това се качих в колата си. След като хапнах в заведение за бързо хранене, накрая пристигнах в третата и последна къща. Сигурна съм, че се досещате какво се случи. Там също нямаше дух.

Стопаните настояха да погледна дори в кътчета, където се налагаше да пълзя, но пак трябваше да им кажа, че в къщата им няма дух. Тази жена обаче беше безмилостна, беше направила всичко възможно да ме извика в дома си и сега искаше призрак.

– Просто трябва да останете, докато намерите поне един! – заяви тя застанала в средата на дневната си и поставила ръце на хълбоци.

– Това е смешно – заявих аз и отворих входната врата. – Не мога да ви извикам дух.

Посиняла от гняв, жената ме последва до колата ми, като през цялото време се оплакваше горчиво.

Нямах търпение да се прибера у дома. Бях прекарала целия ден далеч от семейството и работата си, а не можах да помогна на никого – било то човек или дух. Здрачът се спусна, а а з започнах дългото пътуване обратно. Бях на час от дома, когато неочаквано се разрази снежна вихрушка и останах в колата си като в капан. Трябваше да я изчакам да премине. Прибрах се у дома доста след вечеря. Тед вече беше сложил децата да си легнат, а аз бях решила, че повече няма да пътувам до чуждите къщи, за да гоня духове от там.

– Приключих – казах на Teд. – Не мога повече.

Трябва да се отдаде дължимото на Тед, който винаги ме подкрепяше. И този път не каза нищо.

Същата нощ, докато лежах в леглото, изтощена след дългия ден, добавих още няколко реда към моята молитва: „Между другото, Господи, ако искаш да продължа да правя това, ще трябва да ми помогнеш да измисля някакъв резервен план”.

През следващите две седмици, макар да се чувствах ви­новна всеки път, когато ми се обадеше някой от по-далеч, не отидох до нито един дом и на нито едно погребение из­вън квартала, където живеех. След това, един ден вдигнах слушалката вместо да оставя телефонният секретар да приеме обаждането. Жената каза, че ме е чула по радиото и се е запитала дали не бих могла да й помогна. Била сигур­на, че в къщата й има дух.

Забравила за твърдото си решение да не излизам от квартала си, запитах жената какво я кара да мисли, че в къщата има дух. Тя започна да ми обяснява и се случи най-необичайното нещо. Видях яркосини паунови пера. Жена­та продължаваше да говори, а пред очите ми танцуваха паунови пера. Нямах представа какво става. Не съм меди­ум и нямам видения. Обаче перата просто не изчезваха. А след това забелязах, че са поставени в синя ваза. Не мога да кажа как точно разбрах, но бях сигурна, че тази инфор­мация е много важна.

Жената направи кратка пауза и аз успях да вмъкна:

– Имате ли паунови пера в дома си? – Жената отговори утвърдително.

– В синя ваза ли са поставени? – Жената отново потвърди.

Тя отговаряше на всеки мой въпрос и в главата ми се оформяше ясна картина. Перата бяха във ваза, а вазата на перваза над камината. Над нея имаше необикновено семей­но дърво, направено от снимки, които буквално висяха от клони. Реших, че трябва дa приема случая и запитах жената за лавицата над камината и снимките.

– Откъде ви е известно всичко това? – поиска да знае жената. – Малко е страшно.

Не споменах, че аз самата го намирам за странно. Вмес­то това й казах, че трябва да отида до дома й, за да разбера какво става. Уговорихме си среща. Още с влизането в дома й видях духа. След онова обаждане вече можех да кажа дали в къщата има дух, независимо дали аз или телефонният секретар приемаше обаждането.

Отначало виждах обстановката пред очите на духа. Понякога виждах точно определена част от стаята – включително мебелите и произведенията на изкуството, като че ли бях там. А друг път все едно че гледах през мръсен или замъглен прозорец – виждах някои неща в стаята, дали над камината има картина или огледало. Като свикнах с тази нова способност, осъзнах, че мога да виждам не само стаята, но и духа в нея. Научих се да усещам дали той принадлежи на мъж или жена и от колко време е в къщата. Не мога да говоря с духове­те по този начин, нито да ги накарам да си тръгнат, но мога да кажа с абсолютна сигурност дали има дух в къщата на този, който ми се обажда.

Сега вече можех да си спестя дългите часове напразно шофиране, да игнорирам фалшивите обаждания и да се кон­центрирам върху духовете и хората, които наистина има­ха нужда от мен. От онзи ден никога повече не погледнах назад. Бях помолила за помощ, бях я получила и приех това като знак, че трябва да продължа да помагам на хората.

Изследването на този вид паранормални явления в мо­мента е работа на пълен работен ден за мен. Работила съм в почти всички щати и в много чужди страни. Разполагам с шест телефонни линии в дома си и записвам съобщенията на хората, които ми се обаждат, на официални бланки. Непрекъснато съм на телефона или на път. Опитвам се да подреждам обажданията по спешност. Ако имат нужда от мен на погребение, връщам обаждането им в рамките на 24 часа, ако съм в града. Очевидно е, че не мога да помоля семейството да задържи тялото три или четири дена, колкото биха могли да са ми необходими, за да отговоря на обаждане с молба за прочистване на къщата!

Осъзнавам добре колко странна е работата, с която съм се захванала. Влизам в домовете на непознати и често получавам информация, която не желая, а и нямам нужда да знам. Вече преценявам изключително добре какво е важно да споделя и какво трябва да остане стаено в мен.

Попаднах в действително деликатна ситуация в къща в Мейн. Добре поддържаното ранчо страдаше от чести електрически повреди, а съпрузите спореха много по-чес­то от обикновено. От разговора си с жената знаех, че има дух в дома им и че той предизвиква проблемите.

Пристигнах и открих, че жената ме чака. Съпругът й си бе у дома, но работеше навън по джипа. Запитах я дали не иска и съпругът й да се прибере, за да може и той да задава въпроси на духа. Тя веднага стана и затвори.

Обясни ми, че иска да зададе въпроси на духа, за които не иска съпругът й да знае.

Почувствах се малко неудобно, но духът изпадна в силен смях. Реших да полюбопитствам.

• Да не би да се тревожите, че съпругът ви има любовна връзка? – запитах.

Жената поклати глава, но не каза нищо повече.

– О, за бога! – продължаваше да се смее духът, – тя знае, че съпругът й носи розови дантелени бикини.

Не можах да се сдържа, хвърлих поглед към краката, обути в дочени панталони, които се подаваха изпод джипа. И вероятно се бях изчервила.

– Духът току-що ти каза, нали? – запита жената. – Е, трябва да знаеш, че аз му ги купувам. Твърди, че женските бикини просто са по-удобни. Предпочита също така камизолите пред потниците – добави.

Недоумявах. Щом това й бе вече известно, каква тайна би могъл да крие съпругът й от нея?

– Искам духът да ми каже – настоя жената – дали съпругът ми се среща с други хора, които вършат същото.

Aз не исках да узная отговора, но духът въздъхна.

– Кажи й, че не прави нищо странно, ако не се брои женското бельо.

Предадох информация, но неловкостта на момента още не бе преминала.

– Знаеш ли – продължи замислено духът, – аз мога да го разбера. Харесваше ми съпругата ми да е по бельо, когато ние… – И той размърда вежди с надеждата да ми подскаже достатъчно точно.

Когато си тръгнах, духът бе влязъл в Светлината, а жената бе доволна, че съпругът й предпочита дантелени­те бикини пред боксерките. Почувствах се като доктор Рут¹.

Всъщност през повечето време се чувствам като съветник и на живите, и на мъртвите. Помагам на духо­вете да се примирят с решението да си тръгнат от този свят, а живите често имат нужда също да бъдат окура­жавани.

През последните петдесет години дарбата ми да об­щувам с духове се разви от тайна, която споделях единс­твено с баба си, до странна способност, която мнозина, но не всички, признаваха, за да прерасне накрая в умение, за което всички искаха да научат и ако могат, да се възпол­зват от него. Дарбата ми също така бе причина за кари­ерата ми в телевизията и създаването на телевизионния сериал.

Написването на тази книга ми се струва естествено продължение. Виждам се с все повече клиенти и започвам да осъзнавам, че хората мислят, че знаят достатъчно за духовете, докато всъщност робуват на заблуди. Същест­вува много грешна информация в тази сфера. Но продължа­вам да вярвам, че по-голямата част от хората могат да станат по-чувствителни към света на духовете и връз­ката му с нашия.

Например един ден, в който Тед ме караше към къща, от която щях да прогоня духа, докато той чете роман в колата, ми хрумна, че той също е станал по-възприемчив към света на духовете, с който аз отдавна бях свикнала. Може би това бе така, защото бе живял с мен цели трий­сет и девет години. Но след като започна да се занимава с търговия на автомобили, се оказваше прав всеки път, ко­гато усетеше, че в превозното средство, което бе купил на търг, живее дух. И много от хората, които ми се обаж­дат с подозрението, че специфичните им проблеми се дъл­жат на дух в къщата, също се оказват прави. Те усещат, че нещо нарушава физическата или психическата енергия около тях, и не се страхуват да споделят това свое усе­щане.

В следващите глави ще споделя с вас знанието, което съм събрала за повече от петдесет години общуване с ду­хове. Ако притежавате открит ум и сте готови да се до­верите на инстинкта си, надявам се, че ще придобиете по-дълбоко разбиране за света на духовете, който за мен винаги е съществувал паралелно с обикновения, всекидне­вен живот.

ЧАСТ I

Вслушване в духовете

ВЪВЕДЕНИЕ

Духът като феномен

– И така… Има ли някой тук сега?

Дженифър Лав Хюит седеше срещу мен и наливаше чай в чашата. Бяхме в кухнята й. Срещата ми с Лав (както предпочиташе да я наричат) трябваше да й помогне да се подготви за излъчването по CBS на първата серия от „Ше­пот от отвъдното”, който по-късно щеше да се превърне в култов сериал. Струваше ми се, че сънувам. Aз, петде­сет и няколко годишна домакиня от Кливланд, седях, пиех чай и си бъбрех с известна актриса в слънчевата й кухня в летния следобед. Бях там, защото персонажът, в който Лав трябваше да се превъплъти, Мелинда Гордън, виждаше останалите на земята духове и можеше да общува с тях. Както и аз.

– Тук има два духа – отговорих.

– И какво ще правим сега? – запита ме Лав. Знаехме, че ще работим заедно по проекта „Шепот от отвъдното”, но се срещахме за първи път. Тя ме гледаше внимателно.

– Можеш да им задаваш въпроси – казах. – А когато по­желаеш да си тръгнат, ще сътворя Бялата светлина, за да могат да преминат в отвъдното. И те ще изчезнат.

Като повечето хора, с които съм работила, Лав ме засипа с въпроси – както към мен, така и към духовете, с които споделяше дома си. И макар да не виждаше и да не чуваше призрачните си съквартиранти, аз ги виждах така ясно, както виждах нея. Те пък бяха повече от щастливи, че могат да разговарят с мен.

– Кажи ми, кой е тук? – запита тя.

– Една жена – отговорих аз и махнах с ръка към врата­та. – Твърди, че е бившата съпруга на Лон Чейни-младши.

Лав се стресна.

– Някога тази къща бе собственост на Лон Чейни-младши! А ти откъде знаеш това?

Не ме изненада любопитството й. Задавали са ми този въпрос буквално стотици пъти. Хората сякаш подозират, че предварително са ми били известни различни подроб­ности от живота им. Всеки път търпеливо им обяснявам, че не съм медиум. Не мога да чета мисли, нито да виждам бъдещето. Мога само да им предам това, което ми казват духовете. Обясних го и на Лав.

– Добре тогава, питай я дали харесва пеенето ми – каза Лав с широка усмивка.

Въпросът ми се стори странен. Обаче като погледнах духа, видях, че той също се усмихва.

– Тя се шегува с теб – информира ме духът. – Пее пре­красно. Правила е дори студийни записи, които са се про­давали добре…

Лав зададе още няколко въпроса, побъбрихме си малко, духът призна, че е готов да премине в отвъдното, и аз му помогнах да си тръгне от този свят.

След това Лав запита:

– Кой друг е тук?

Поколебах се. Дългогодишният опит ми подсказваше, че следващата среща няма да е приятна като неангажиращия ни разговор с бившата мисис Чейни. Обаче работата ми ме е научила да не давам мнение, ако изрично не са ме помолили за това.

– Един млад мъж – отговорих.

Духът, вероятно около трийсетгодишен, с добре подстригана светлокестенява коса и атлетично телосложе­ние, се бе отпуснал безочливо в ъгъла. И ме гледаше с пог­лед, който далеч не бе дружелюбен.

Лав отново имаше много въпроси. Обаче този път те бяха точни и следваха бързо един след друг. Когато хората ме молят да разговарям с духовете, обитаващи домовете им, това понякога прилича на играта „Двайсет въпроса”. Как се казваш? На колко си години? Къде живееш? Какво причини смъртта ти? Хората притежават естествено любопитство, а и са много по-смели, когато разговарят с някого, когото не могат нито да видят, нито да чуят, но който дели дома им с тях и е свидетел на ежедневните им занимания понякога в продължение на години. Ако изпад­нат в същата ситуация на коктейлно парти например, вероятно щяха да побягнат панически.

Тъй като духът изглеждаше горе-долу на нейните години, Лав искаше да узнае дали нямат нещо общо. Исто­рията ставаше все по-интересна в процеса на разговора. Мъжът призна, че двамата са учили в една гимназия. Той обаче бил в по-горните класове… Каза, че се възхищавал от работата й. Можел да назове всички филми и телевизи­онни програми с нейно участие. Загинал при автомобилна катастрофа. Колкото повече разговаряхме, толкова по-го­лямо смущение изпитвах. Той отговаряше искрено, но с на­смешка. Ако го познавах приживе, щях да го определя като особняк. Но с мъртвите е различно.

Лав очевидно се чувстваше неудобно като мен. Извини се за няколко минути, а когато се върна в стаята, израже­нието й беше замислено.

– А дали ме гледа, когато съм под душа? – изтърси тя.

„Господи“ – помислих си. Знаех отговора още преди да съм задала въпроса. Присмехулна усмивка се разля по лицето му и духът отговори, че, естествено, познава добре голото й тяло. Aз не си направих труда да възпроизведа въодушев­лението в отговора му, а просто кимнах.

– Tози е извратен тип! – Лав беше потресена, макар да се насили да се засмее на ситуацията. Вече я бях уверила, че повечето духове не могат да докосват хората и да им нанасят вреди.

– Така е – съгласих се.

Очевидно беше време този любопитко да се устреми към Светлината.

– Не искаш тя да те мисли за извратен тип, нали? – запитах.

Духът трепна. Очевидно бях успяла да докосна най-интимната му струна.

– Сега, когато тя знае как се забавляваш, със сигурно няма да ти е толкова забавно, нали? – продължих.

Раменете му хлътнаха. Разбрах, че няма да спори с мен. Сътворux Бялата светлина и видях как влиза в нея.

– Отиде си – казах на Лав.

Макар обстоятелствата, при които разговарях с духовете да бяха специални, не намирах нищо забележително в самите срещи. Както вече казах, приемах за факт онова, което духовете споделяха с мен. Вече петдесет години се занимавам с това и съм разговаряла с толкова много духове – почти всичките непознати за мен – че не мисля повече за тях след като преминат в отвъдното.

Тъй като приемам за даденост тази своя способност, понякога забравям, че малцина я притежават.

На следващата сутрин седях в конферентната зала на филмовата компания „Парамаунт”. Това бе първата среща на сценаристите и звездите от сериала. Знаех, че много от сценаристите са скептични по отношение на работа­та ми. По-късно през деня всички те, дванайсет на брой, продуцентите, Лав и моя милост щяхме да се качим в автобус и да обиколим няколко къщи „на лов за духове”, за да ме видят как работя.

Предвидената обиколка не ме смущаваше. Свикнала съм със скептицизма на хората. Всъщност, не му обръщах никакво внимание. Няма нужда да убеждавам когото и да било, че мога да общувам с духове. Ако вземах присърце мислите и постъпките на всички, през последните петдесет години щях да живея в непрекъснат стрес. Но сега, когато разгова­рях за работата си с дванайсет холивудски сценаристи, които най-вероятно бяха чували какви ли не фантасмагории за мен, усетих, че ще бъде по-добре, ако ги накарам да ми повярват. Въпреки това се заклех да се придържам към моята собствена философия: „Това е, което правя. Можете да вярвате или не, както желаете.” Такива мисли се въртяха в главата ми, когато в конферентната зала влезе Лав.

– Чух, че вчера в дома ти е имало чистка на духове – каза ехидно един от водещите сценаристи, очевидно очак­вайки остра забележка от нейна страна.

Но вместо това, Лав разказа какво се бе случило пред­ния ден – за двата духа, единият от които бе любопитен и извратен тип. Сега вече знам, че повечето хора преуве­личават, когато предават на трети лица своите истории с духове, обаче Лав просто се придържаше към фактите. След това застана зад мен и сложи ръце на раменете ми.

– А за останалото Мери Ан дори не знае – съобщи. И разказа на сценаристите какво се бе случило след моето заминаване.

Както можете и сами да се досетите, не преставала да мисли за извратения тип. И се обадила на някои свои стари приятелки от училище.

– Името ми звучи познато, но не мога да си го спомня съвсем точно – обяснила им.

По-късно през нощта й се обадила приятелка. Казала й, че успяла да открие човек, който познавал духа. Натрапилият се дух не бе споменал в разговора си с мен, че когато починал, живеел в мазето на родителите си. Като влезли да разчис­тят стаята, която обитавал, семейството и приятелите му открили, че снимките на Лав заемат цяла една стена.

Има си обяснение за случилото се, помислих си, а всички останали гледаха втренчено Лав. Маниакът буквално я е дебнел, докато е бил жив. И колко по-лесно му е било след смъртта!

– Поне вече няма да вършее в кухнята ми – пошегува се Лав и напрежението в стаята се изпари.

По-късно същия ден разговарях с духове в различни къщи, избрани от продуцентите. И макар сценаристите да ми зададоха милион въпроси – те между другото зада­ват повече въпроси от детективите, а аз често работя с представители и на двете професии, – вече не показваха толкова явно скептицизма си. Поне не и докато бяха с мен в къщите.

Независимо дали долавяме присъствието им или не, ду­ховете винаги са били и ще бъдат сред нас. Те са част от моя живот още от ранното ми детство. Вярвам, че в наше време повечето хора приемат съществуването на духове­те за реалност. Тези, които усещат, че нещо не е наред в домовете или офисите им, намират моя уебсайт и тър­сят съвета ми. Макар че никога не съм разгласявала с какво се занимавам, хората предават историите от уста на уста и в резултат получавам безброй телефонни обажда­ния на шестте телефонни линии, инсталирани в дома ми. (Съпругът ми ги нарича „свръхестествените линии”.)

Всъщност мълвата стана причина да получа работа като консултант в сериала „Шепот от отвъдното”. Пре­ди около четири години ми се обади жена, която се представи като сътрудник на Джеймс Ван Прааг. Разбира се, знаех кой е Джеймс – един от най-известните медиуми на нашето време. Той обаче не вижда останалите на земята духове и не може да разговаря с тях. Той общува с духовете от отвъдното и с онези, влезли в Бялата светлина. Знаех за книгите, които бе написал по въпроса, както и за еже­дневното му телевизионно шоу и уверих Кели, че ще ми бъде приятно да разговарям с него.

Бях поласкана, че Джеймс е чувал за мен. По онова време аз самата бях публикувала няколко книги, а в кливландските вестници от време на време се появяваха статии за нещата, които правя – обикновено в навечерието на Вси светии. Обаче по-голямата част от хората, които ми се обаждаха, бяха научили от роднина или приятел как с моя помощ домовете им са се освободили от духове, или бяха присъствали на някое погребение и бяха станали свидете­ли как съм помогнала при вземането на важни семейни ре­шения или при изглаждането на спорове и недоразумения.

Семейство от Оклахома се беше обадило на Джеймс, че в дома им витаят духове, и той ме покани да посетим семейството за участие в телевизионното му шоу. Бях щастлива да помогна. Пристигнахме и домакините ни приеха сърдечно, макар и да се стъписаха от големия брой оператори и техници, които изпълниха уютното им и добре подредено ранчо. Обиколих къщата, преди да започнат снимките. Бях участвала в доста телевизионни пре­давания и познавах добре рисковете на живото предаване. Ако духът откажеше да говори или пък информацията, ко­ято би споделил, не беше подходяща за широка публика, аз трябваше да съм подготвена предварително.

В къщата видях общо пет духа, което не бе изненад­ващо, като се имаха предвид проблемите, за които се­мейството съобщаваше. Чековата им книжка непрекъсна­то изчезвала; двамата им сина постоянно боледували от бронхити и често влизали посред нощ в стаята на роди­телите си и се оплаквали, че просто не могат да заспят. Майката се ядосвала много, когато намирала скъпите играчки на децата изпочупени, а всяко от момчетата се кълняло, че няма нищо общо с това. Твърдели, че и те са ги заварили в такова състояние.

Включиха камерите на запис, а аз се заех с обичайните си действия. Запитах духовете как се казват, на колко са години и откъде са. Родителите искаха да разберат пове­че за духа, който според тях бе въображаем приятел на по-малкия им син. Другото момче стоеше малко встрани от групата. Веднага забелязах, че нещо го тревожи.

Малките деца имат забележителна способност да виж­дат или усещат заобикалящите ги духове. За някои от тях те – особено ако са духове на деца – се превръщат във „въоб­ражаеми приятели”, които чупят играчките им или ги ка­рат да изглеждат така, сякаш си говорят сами. У други деца тези „нереални хора” предизвикват истинско безпокойство.

– Мъжът с ватираната риза, който понякога се явява в стаята ти, те плаши, нали? – заговорих директно на по-голямото момче. То кимна и избухна в сълзи. Изгледах гневно въпросния дух – млад мъж с разчорлена коса и ватирана риза. В отговор той ме изгледа намусено, което ясно издаде характера му приживе. Обаче независимо дали са мрачни или зли, духовете изобщо не могат да ме уплашат.

Обърнах се отново към момчето.

– Не се тревожи. Обещавам, че ще си отиде. Още утре няма да е вече тук.

Вярна на думата си, сътворих Бялата светлина и, един по един, всички духове напуснаха къщата, включително духът от съседното имение, дошъл „на гости” да види защо са се събрали толкова много хора. Той бе щастлив, че може да се възползва от възможността да се освободи от окови­те, които го приковаваха към земното съществуване.

След като заснехме заедно този случай, Джеймс зае мястото сред моите най-близки приятели. Той познава страшно много хора и често ми се обажда, за да ме свърже със свой познат или колега, който има нужда от помощта ми. Джеймс живее на западното крайбрежие и винаги, когато пътувам нататък, ме кани на вечеря или на коктейлно пар­ти у някой от многобройните си приятели. И неизбежно в луксозните богаташки къщи, които посещаваме, се срещат по един-два духа, неуспели да преминат отвъд. Тези духове са чиста енергия и имат нужда от подобна такава, за да съществуват. И, повярвайте ми, с всичките си актьори, режисьори, сценаристи и други творци, Холивуд има достатъчно енергия за тази цел.

Идеята за „Шепот от отвъдното” се роди на едно та­кова парти. Джеймс ме бе поканил на вечеря заедно с още няколко негови приятели. Домакините – тя, известен фил­мов продуцент; той, телевизионен сценарист – бяха топли и сърдечни хора. Живееха в очарователна стара къща, коя­то някога била собственост на актьора каубой Том Микс. Том не бе там онази нощ, но имаше няколко други духа, кои­то ни правеха компания. Храната изглеждаше прекрасно, но за щастие не бях гладна. Отдавна се бях научила, че ако съм поканена на вечеря, е по-добре да хапна нещо малко вкъщи, преди да изляза. Защото, щом седна на масата, веднага ме затрупват с въпроси и почти никога нямам възможност да опитам гозбите, които домакинята е приготвила!

Въпросната вечеря не правеше изключение. Информи­рах домакините за разочарования дух на писателя, който прекарва цялото си време в кабинета на съпруга.

– Това обяснява защо не можете да се спрете на под­ходяща сцена за историята, по която работите. Решили сте, че действието трябва да се развива в планината. А призракът смята, че ще бъде по-добре да изберете плажа. Домакините ме гледаха със зяпнали уста.

– Тук има и друг дух – продължих. – Женски дух старинната тоалетка, която сте купили наскоро. Онази с огледалото. Жената смръщи вежди.

– Нямаме такава тоалетка вкъщи.

– На долния етаж е – каза ми духът.

– Тя казва, че е на долния етаж – повторих.

Другата двойка, която седеше около масата, ахна.

– Ние живеем на долния етаж! – възкликна жената. – И наскоро купихме на търг стара спалня. Към нея има и тоа­летка с огледало!

Не бях изненадана. Духовете често се привързват към вещи – например мебели, които са имали значение за тях, бижута или скъпи автомобили. Вероятно решават, че щом не могат да ги вземат със себе си, то поне няма да ги изпускат от поглед.

Вечерта измина бързо. Опитвах се да хапна от десерта, докато отговарях на нестихващите въпроси за духовете на къщата и за другите, които бях срещала през годините. Когато двамата с Джеймс решихме да си тръгнем, домакините ни изпратиха до вратата.

– Опитът ви е удивителен. – каза мъжът – ще стане страхотно телевизионно предаване.

Тогава не се замислих особено. Когато бях в Калифорния, много хора ме уверяваха, че от историите ми с духове ще се получи чудесно шоу. Но си остана само като идея. Затова, когато след няколко седмици ми се обади Джеймс и ме помоли веднага да отида в „Старбъкс” на ъгъла на „Холивуд” и „Вайн”, за да се срещна с продуцента Джон Грей, не хранех големи надежди.

Стигнах до „Старбъкс“ и осъзнах, че съм забравила да запитам Джеймс как изглежда Джон Грей. Знаех само, че е от Ню Йорк, а не от Калифорния. Съпругът ми Тед бе дошъл на срещата и когато видях високия и слаб мъж в черно яке, който крачеше пред заведението, изпратих Тед да провери дали наистина бях успяла да разпозная нюйоркчанина в калифорнийската тълпа. Да, бях. Срещата ни продължи три часа. Просто разка­зах на Джон какво правя и той започна да ми задава въпрос след въпрос. Първото, което ме запита, бе къде може да открие духове.

– Не се налага никъде да ходим – казах. – И тук има ду­хове. Дори в този момент.

– Тук, в „Старбъкс”? – каза той и се огледа.

– Да, – потвърдих аз.

Разказах му за духа на старицата, която бях наблюдавала преди той да се появи. Тя стоеше близо до привлекателен млад мъж, който много приличаше на нея, и аз бях сигур­на, че е неин син. Всеки път, когато през вратата минеше красива жена, майката правеше всичко възможно да нака­ра сина си да погледне. Разбира се, той обръщаше внима­ние най-вече на смартфона си и нейното разочарование се засилваше всеки път, щом потенциалната й снаха си тръгваше, без да бъде забелязана.

После му разказах за духа на стария мексиканец, който стоеше зад бара заедно с бармана. Той докосваше всички бутони на кафе машината и предизвикваше такъв хаос, че накрая бедното момче, което изпълняваше поръчките за кафе, бе на път да си изгуби ума.

Джон просто ме слушаше и наблюдаваше как момчето изпуска чаши и разлива горещото мляко и еспресото. Ако сте гледали пилотния епизод на „Шепот от отвъдното”, ще си спомните, че и двата духа бяха част от първоначал­ния сценарий.

Тръгнах си след срещата с мисълта колко интересен бе разговорът с Джон. Не очаквах обаждането на Джеймс няколко часа по-късно. Каза ми, че Джон е решил да прави сериал за жена, която общува с духове.

Започнах да пътувам често до Калифорния, за да рабо­тя със сценаристите на сериала, и свикнах да прекарвам времето си сред декорите или в звукозаписното студио. Духовете могат да всяват хаос и разруха, особено когато става въпрос за електрически инсталации или дори най-обикновени крушки. Трябваше само скъпата техника да за­сече или някоя лампа да гръмне и да засипе актьора с пар­ченца стъкло, и веднага започваха да ме молят да изпратя духовете в отвъдното, където им е мястото.

Човек лесно може да се главозамае след известно време в Холивуд. Навсякъде, накъдето погледнеш, виждаш позна­ти лица от филмите и телевизията. Още преди да се усе­тиш, се надяваш да срещнеш любимите си знаменитости в „Старбъкс” на ъгъла. Не бях по-различна. Всеки път, кога­то проверявах за духове някое филмово, звукозаписно сту­дио или дори склад, се надявах да срещна звезда от величи­ната на Джеймс Дийн или Елвис. Но повечето пъти срещах треторазредни статисти и стари техници, които прос­то не можеха да се откажат от любимата професия.

Участието ми в „Шепот от отвъдното” промени не­щата около мен. Увеличи се броят както на хората, кои­то ми вярваха, така и на тези, които злословеха по мой адрес. Едва ли ще ви изненадам, като ви кажа, че съм голям почитател на сериала. Образът на Мелинда Гордън е оча­рователен, но все пак земен, а духовете, които тя среща, са нееднозначни и интересни. Но може би ще бъдете разочаровани, че не намирам собствената си работа за тол­кова драматична. Виждам се и разговарям с духове почти всеки ден и, честно казано, ако всяка среща бе заредена с драматизъм, щях отдавна да съм на предела на силите си. Истината е, че във всеки един успешен телевизионен се­риал трябва да присъстват в определени пропорции ужасът, сексът и драмата. Това е забавление, а не реалният живот все пак.

Общуването с духове е част от моя реален живот и нещо, което правя още от дете. Имам наистина богат опит в това. Един от продуцентите на сериала, ядосан от реакцията ми при вида на гримирания като призрак актьор, предложи да напиша книга, за да съм сигурна, че хората ще получат обективна представа за нещата.

Идеята ми хареса, макар и да бе родена в пристъп на гняв. Кръвта може и да не капе от стените, а таванът може да не е сборище на привидения, но истината е, че ду­ховете са навсякъде около нас. А истината често е по-интригуваща от измислицата. Тази книга разказва история­та на живота ми – от годините на ранното ми детство, когато често ходех на погребения с баба, до сегашната ми работа като изследовател на паранормалните явления. Ще ви разкажа истории, в които работех заедно с пред­ставители на реда, със знаменитости, спортни отбори и обикновени хора. И всички те бяха удивени от това, което имаха да им кажат заобикалящите ги духове. Ще обсъдя с вас митовете и реалните факти за духовете. Ще ви кажа още как можете да се справите с тях и да защитите себе си, дома си и семейството си от нежелани посетители.

Откакто се занимавам с паранормалните явления, на­блюдавам как интересът към подобни феномени непрекъс­нато нараства. Наравно с това обаче съществува и много погрешна информация. Има неща, които всеки трябва да знае, за да се предпази, и аз съм готова да ви разкажа за тях. В главите, които следват, ще споделя с вас забележи­телни истории от кариерата си и ще ви дам практични съвети, които ще ви помогнат да съжителствате мирно със духовете пресичащи пътя ви всеки ден.