ДУХОВНИ СВЕТОВЕ

Глава 9 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

По-висши светове

Пред нашия измислен герой Адам Смит се откриват безбрежни хоризонти. И така той напуска астралното ниво и навлиза в менталното, застанал е пред прага на новия свят. Оттук нататък започва неговото истинско духовно развитие.

Както вече отбелязахме, между две нива на духовния свят няма рязка граница. Ето защо, като гледа пейзажа пред себе си, той вижда познати неща. По-късно всичко тук ще се промени, но засега все още има цветя, дървета и птици, къщи, храмове, места за обучение. Но той забелязва известна разлика в атмосферата, едно по-висше усещане за реалност. Всичко около него е по-красиво и излъчва мека вътрешна светлина. Същностите, които вижда около себе си, не са в човешки форми. Те също са озарени от вътрешна светлина и това излъчване оформя около тях аура, обличайки ги в разноцветни роби. Тук няма говор, контактуват телепатично – разум с разум, душа с душа. Всички са заети с нещо, но каква точно е работата им, все още не може да разбере.

Докато ги гледа, започва да се унася. Затваря очи. Не заспива, а се носи. Мислите му се объркват. Пред очите му като на кинолента минават сцени от живота му в Съмърленд. Той чувства, че се носи нагоре (става по-лек и по-свободен). В него започва да прониква светлина; душата му се издига.

Разхождайки се, Адам констатира, че подобно на другите около него е облечен в тяло от светлина. Промяната не е само тази – неговото съзнание се е разширило. Животът на Земята сега му изглежда тривиален и проблемите му – маловажни. Дори Съмърленд е нереален като сън. Адам се чувства като пеперуда, която най-сетне се е освободила от какавидата и лети с крилете на новия дух.

От тази по-висока степен той придобива по-ясна представа за законите, които управляват Вселената. Не че знае всичко, но намирайки се в по-високите нива, открива отговори на въпроси, над които преди само безплодно е размишлявал. Цялото му съществуване се пренасочва. Той го разглежда не в ограниченията на времето, а от позицията на вечността. Целият му живот на Земята е бил само една малка стъпка по пътя към съвършенството, подготовка за това, което предстои сега. Съмърленд е на средата на пътя, тя отразява красотата на небесния свят и емоционалното наследство на земята. Най-накрая той е пристигнал в чистия духовен свят.

И нещо дълбоко в него разпознава този свят. Това е мястото, където е съществувал, преди да дойде на Земята. Това е неговият дом,мястото, на което принадлежи, краят на неговото странстване.

Жена му също е с него, защото между двамата има здрава духовна връзка. Съпрузите не винаги са заедно, но и тя като него се е променила и след промяната са станали още по-близки, обединени от духовната връзка. Останалите, които го придружават, не са от семейството му. Посрещат го и го поздравяват други души, които никога не е виждал в земния си живот, но те не са му чужди; сякаш ги е познавал винаги. Адам научава, че това са членовете на неговата група или духовното му семейство.

Връзките му със Земята не са прекъснати напълно. Там долу не е останал никой, който да си спомня за него, но има хора. членове на неговата група, с които се чувства свързан по духовно родство и затова се интересува от тях.

Адам не може да им помогне в материален смисъл, но може да ги напътства чрез внушение, прониквайки в съзнанието им тогава, когато те са в състояние да възприемат. Те може би никога няма да узнаят за неговото присъствие, но любовта му ще им дава сила в живота и ще ги пази от лоши влияния.

Това е част от неговата работа – на това ниво никой не бездейства и тук се проявява голяма загриженост за тези, които са на Земята. Учат го как да използва творческите си ментални сили, които е овладял още в астралното ниво, но тук се прилагат по много по-съвършен начин. Работи с други души и те използват силата на колективната мисъл, за да помагат в еволюцията на човешкия род – лекуват, обучават и изпращат светлина в по-тъмните места на земното кълбо.

Нека оставим там Адам Смит и неговия разказ. Той не е достигнал края на своето пътешествие. Има да изкачва още планини, да преминава още духовни нива, но те са толкова далеч от възможностите на нашата мисъл, че би било несериозно да размишляваме как изглеждат. Наистина той много се е променил и вече не е същият Адам Смит, който напусна Земята преди години. Един ден той или аспект от неговата същност ще се върне на Земята за друг живот. Но преди да преминем към спорния въпрос за прераждането, нека да направим преглед на това, което знаем за сегашното ниво на Адам.

Менталното ниво е по-близо до Бога. То не е крайното ниво. онова в което се сливаме с Бога, но е сходно с него. Чан го описва така:

Небето не е населено с хора, които обичаме, макар че те са част от него. Небето, истинското небе е едно неописуемо единство, състоящо се от божественото цяло, което е радост и възраждане и не може да се опише с прости слова.

За да го достигне, душата трябва да премине през един стадий, който се нарича втора смърт. Втората смърт не причинява болка или страдание, а е само краткотрайна почивка. Подобна е на какавидния стадий на пеперудата. Това е трансформация, по време на която душата преминава от състояние на съзнание, все още свързано със Земята, към състояние, в което личните земни връзки вече нямат значение. Хелън Гривс казва:

Аз се промених, макар че не съм се изменила. Моят ум е все още същият, жаден и неуморим за познанието, какъвто бе през земния ми живот, само че сега границите на откровенията са открити и достъпни. Духът овладява възможности за изследвания, каквито не са ми се разкривали и в най-смелите сънища… Истинско съществуване, вторичното изчезва, така че остават радостта на духа и постоянният мир.

Както при физическата смърт се изоставя физическото тяло, така при втората смърт отпада астралното тяло, което е копие на физическото. Тогава душата се обвива в тяло, изградено от най-фина субстанция, което се нарича тяло от светлина. То може да приеме човешка форма или да изглежда като чиста светлина. Неговата форма и цвят отразяват качествата на душата. Но природата на промяната е много по-дълбока, защото с освобождаването от астралното тяло изчезват и последните остатъци от земната личност.

Конан Дойл, който през целия си живот горещо е пропагандирал вярването, че има живот след смъртта, описва своята втора смърт по следния начин:

Старият Дойл, изглежда, умираше, но аз ще ви докажа, че когато умирам, аз отново живея. Но никакви аксесоари не остават по човека, щом премине втората смърт. След това върховно преживяване остава само неговият чист дух… Ах, това второ пробуждане! Тогава осъзнах само едно нещо, едно-единствено нещо – и то беше чудото, безкрайността, целостта на Божията любов към мен и към всички хора.

В този върховен миг разбрах, че не може да съществуваме отделно от Бога. Личността, която е разделяла човека от Бога, в този момент е изчезнала, докато индивидуалността се е възродила. Тогава видях пред себе си един огромен пулсиращ поток от духовно съществуване, през който бяха преминали всички хора, живели в чистота и себеотдаване. Като единици от този могъщ дух, онези, които бяха преминали през земния живот – който е действително умна смърт – оживяват и пребъдват, отдавайки себе си с желание и радост за напредъка на Божия могъщ план за хората.

Представата, че известно време след смъртта личността престава да съществува, притеснява някои хора. На пръв поглед тя се противопоставя на идеята, че ние никога не умираме и че след смъртта се събираме с онези, които сме обичали. Ако те вече не са същите, каквито са били на Земята, тогава как ще ги познаем? Всъщност това не е нещо, от което трябва да се страхуваме. И на най-развитите души са им необходими много години, за да достигнат до това състояние. Повечето хора престояват дълго в астралното ниво, където се обучават и напредват постепенно, но не се променят съществено, и тук е мястото, където ще сме заедно. Когато има любов между двама души, а според духовните закони любовта е водещият фактор – този, който е в духовното ниво, ще чака другия от Земята, за да се свържат и да се издигнат нагоре заедно.

Една група може да се състои от няколко или повече души и всяка индивидуалност ще следва своя собствен път на развитие, но всички винаги са свързани с духовни връзки. От време на време на Земята ние срещаме членове от нашата група. Те може да са роднини, приятели, любими или дори чужденци, с които случайно сме се видели, но чувстваме, че винаги сме ги познавали.

Различни членове на групата ще споделят съществуването си в астралното или в по-високите нива и могат да играят ролята на духовни водачи на другите. По същия начин могат да бъдат водачи и на медиумите. Най-накрая на някое от по-високите нива всички членове ще се обединят отново и оттук нататък ще функционират като едно цяло. Защото тенденцията в цялостния план е към единство с Бога и с всички същества.

Преките връзки с това ниво са рядкост. Разликата в нивото на съзнание между менталния и земния свят е толкова голяма, че е равносилно да построиш мост над огромна пропаст. Онези, които се опитват да контактуват, се сблъскват с трудността да се идентифицират нещата. Спомените от земния живот на отвъдните от високите нива силно са избледнели, както когато пораснем, забравяме нещата от нашето детство. Ако се опитат да обяснят условията, при които живеят, те не могат да намерят думи, за да ни ги опишат.

Най-висшите духовни учители, които говорят чрез медиумите, идват от нива над астралното, но те могат да ползват само медиуми, които са в състояние да издигнат съзнанието си толкова високо, за да могат да бъдат в хармония с тях. За да общуват със Земята, тези учители могат да приемат личността, която са били на Земята, както актьорът повторно облича своя костюм, макар че вече не са същите личности. Това е обяснението за индианците, китаеца и други екзотични водачи на медиумите спиритисти – те се представят във вида, в който могат да бъдат разпознати и възприети.

Понякога те имат връзка с други души, които се намират в астралното ниво и действат като посланици или посредници, спомагайки да се изгради мостът над бездната. Всички тези нива – от най-високото до най-ниското – са свързани помежду си като стълбата на Яков, водеща към златната светлина.

Ако духовният свят е толкова красиво място, защо трябва да го напускаме и отново да се връщаме долу на Земята? Този въпрос често се задава и, разбира се, не всеки, който вярва в живота след смъртта, вярва и в прераждането. Последното никога не е било широко застъпено в учението на спиритизма, който се занимава главно с етапа на живота непосредствено след земния, макар че прераждането е основен принцип, то е клон от спиритизма, основан миналия век от Алан Кардек, и има много последователи в Бразилия и други страни.

През последните години обаче се наблюдава промяна в отношението към прераждането на спиритистите и медиумите в Англия и Америка и много хора започват да мислят другояче. Източните религии говорят за прераждането от хиляди години. То е съществувало в ученията на много от ранните църковни отци и е било широко разпространено вярване и в християнството, докато не било премахнато след събора в Никея през 325 година от Христа. Между духовните учители преобладава схващането, че прераждането съществува, но има различия в мненията и вярванията както на този свят, така и в отвъдния.

Несъмнено има много силни доказателства в полза на прераждането. Един от известните изследователи в тази област – д-р Йън Стивънсън, е описал различни случаи – явно спомени за предишен живот, в книгата си „20 случая, говорещи за прераждане”. Тук ще приведем пример с едно момче, наречено Раби Шанкар.

Рави Шанкар е роден в Канауи, близо до Канпур – Индия, и е син на Сри Бабу Рам Гупта. Още от малък разказвал на родителите си, че има спомен от предишен живот, когато е бил син на Йаджесвар Орасат, бръснар от Шахипати, квартал на Канауи. Той твърдял, че бил убит на 6-годишна възраст от двама съседи, единият от които бил роднина на бащата и искал да наследи имота му. Рави разказвал в детайли къде и как е станало това и майка му открила белег на врата му като от пробождане с нож. Човекът, който Рави наричал свой баща от предишния си живот, посетил момчето и потвърдил, че всички факти са верни.

Много доказателства за прераждането са събрани от хипнотерапевта Арнол Блоксхом, който е регистрирал 400 случая на хора под хипноза, които са се завръщали в свои предишни съществувания. Те били проучени от телевизионния режисьор Джефри Айвърсън и впоследствие публикувани в книгата „Повече от един живот”. Една пациентка си припомнила, че е живяла в Йорк през 12 век като еврейка на име Ребека. Описала клане, в което тя и семейството й били убити. Айвърсън съпоставил нейния разказ с историческите факти и данните били абсолютно точни. Само едно нещо не могло да се установи. Ребека твърдяла, че тя и семейството й се скрили от преследвачите в криптата на една черква. Според нейните данни това би трябвало да бъде „Св. Богородица Кастълдейт” близо до двореца. Проблемът бил имала ли е черквата крипта? След 6 месеца започнала реставрация и като копаели, работниците открили в задната част на черквата останки от крипта.

Подобни описания не могат да бъдат отминати като фантазии на пациентите, нито да бъдат обяснени от криптомнезията (няма нищо общо с криптите), според която изпадналият в хипноза си припомня събития от сегашния си живот, изплували от подсъзнанието. Емоционалната сила, с която пациентите преживяват отново случки от минали съществувания, убеждава изследователите в тяхната валидност. Наистина, само който е имал спонтанно връщане в миналия живот, било то в състояние на хипноза или при медитация, знае колко жива може да бъде картината и колко е дълбоко емоционалното й въздействие.

Темата за прераждането е сложна. За да изследваме всички нейни аспекти, ще трябва да надхвърлим рамките на тази книга, но е интересно да обсъдим ученията по въпроса, които са били приети чрез различни медиуми, и да видим как те се отнасят към цялостния проблем – какво става в отвъдния свят.

Ние си представяме многократното връщане на Земята като едно пътуване и завъртане по безкрайни кръгове от този към онзи свят и обратно – колелото на прераждането, което никога не спира своя ход. Хората обичат да казват: „Бях жрица в предишен живот” или „В миналия си живот бях римски пълководец.” Никой не иска да вярва, че е “бил роб или метач на улици! В действителност, като оставим настрана фантазиите на онези, които твърдят, че са били Клеопатра или Савската царица, общоприетите възгледи за прераждането са повече от опростени.

Искам да използвам аналогията с колелото, но по друг начин. Центърът на колелото е по-висшето Аз,за което говорих по-рано, истинският център на нашето съществуване. Това висше Аз никога не се преражда изцяло; то остава в по-високите духовни сфери, на които принадлежи. Но от време на време то изпраща долу на Земята част от себе си – една спица, да кажем. Всяка от тези спици или части е отделна личност. Личността расте, развива се и най-накрая умира, т. е. умира тялото. След смъртта тя продължава да живее в астралния свят и може все още да не е наясно, че е част от едно по-голямо цяло, докато не се изкачи на по-високите нива на съзнанието и не се съедини с цялото.

Тогава по-висшето Аз пуска друга част, друга спица от колелото, за да живее на Земята и да придобие нова опитност. Всички тези опитности се поемат от него и по този начин то придобива знания и мъдрост.

Когато се роди дете, то вече има определена индивидуалност и всеки родител знае как се е борил с много плачливо или твърдоглаво дете. Очевидно наследствеността играе главна роля, но не може да бъде отговорна за всичко. Много често близнаци, които си приличат като две капки вода, имат съвсем различна индивидуалност. Разбира се, характерът се формира под влияние на възпитанието и околната среда, но те само моделират това, което е било даденост.

При някои деца това личи много ясно. Само като ги погледнеш, можеш да почувстваш инстинктивно, че са „стар дух”, който е имал много животи и е натрупал мъдрост с годините. Понякога децата се чувстват чужди, сякаш не принадлежат на този свят или пък не искат да живеят тук. Спомням си добре, че още като много малка се чувствах зряла – все едно че бях затворница в това малко тяло, и горчиво се обиждах, че ме третират като дете.

Ние мислим за смъртта като за нещо страшно, но всъщност свидетелствата говорят, че да се родиш е по-голяма травма, отколкото да умреш. Хората, които са имали преживявания близки до смъртта, често казват, че не са искали да напуснат мястото, където са отишли, и да се завърнат обратно в тялото си. Също хората, които по време на регресия са преживели отново периода между две прераждания, често казват, че не са искали да се родят отново.

Американската психоложка Хелън Уомбах провела изследване, при което връщала своите студенти във времето, преди да се родят, и им задавала редица въпроси, включително и как се чувстват пред прага на новия живот.

Много от запитаните казвали, че скърбят. Думите на една жена:

Изпитвах голямо съжаление към това бебе, което бях аз – почувствах мъка, когато трябваше да напусна мястото, което обитавах, и да се върна в земния живот. Изглежда толкова тягостно да влезеш в едно малко тяло и да изгубиш светлината и любовта, която си познал в междинното състояние.

Тогава защо избираме да се върнем? Студентите на Хелън Уомбах говорят за необходимостта от повече опитност, за уроците, които трябва да научим. Същото обяснение ни дават и много духовни учители. Явно, че трябва да се връщаме на Земята много пъти, защото не можем да преодолеем всички необходими изпитания само в един живот. Трябва да познаваме богатството и бедността, трудния и лесния начин на живот, да живеем през различни епохи и култури. Също така трябва да усетим живота от гледната точка и на мъжа, и на жената, така че идваме на Земята ту като мъже, ту като жени; духът няма пол.

Духът избира кога да се върне отново на Земята, но изборът се прави след консултации с другите членове на духовната група. Интересно е, че много от изследваните от Хелън Уомбах говорят, че при вземането на решението са им помогнали съветници. Един казва:

Да, избрах да се родя отново и, струва ми се, четири бяха съществата, които ме съветваха относно предстоящия ми живот. Моето усещане беше, че искам да изживея този живот, че той ще бъде важен за мен, и моите съветници настояваха да се родя в този период от време.

Ние също така избираме родителите си – това обикновено са души, които познаваме отпреди Често хората, които са важни и нашия живот – роднини, съпрузи, близки приятели, са тези, които сме познавали и в миналото, но не е задължително любовта да ни е събрала отново на Земята. Може да сме събрани отново заедно, за да дооправим нещо, някоя стара вражда, омраза или обида. Това е една от причините отношенията между хората да са толкова сложни.

Разбира се, пътят на нашия живот не е предопределен, но ние идваме с нещо като план, основен замисъл, който е заложен у нас и трябва да го изпълним. Знанието за него се пази в подсъзнанието ни. Наистина, споменът за всички наши минали съществувания е натрупан в подсъзнанието и сигурно така е по-добре. Достатъчна ни е мисълта за грешките, които сме направили в този живот, за да бъдем натоварени и със спомена за грешките си в тъмното ни минало. Понякога спомените идват съвсем спонтанно – например когато посетим дадено място и ни се стори, че сме били там и преди, или при среща с непознат имаме чувството, че той ни е стар приятел или враг. Дали го осъзнаваме или не, нашето минало ни влияе. Някои здравословни и психически проблеми, за които няма очевидна причина в настоящето, може да се коренят в предишни прераждания. Това се установява при регресивната терапия, когато в състояние на хипноза пациентът си спомня минали прераждания.

Изглежда, че няма правило колко дълго душата ще престои в духовните светове между две прераждания. Някои могат да се върнат скоро след като са починали, особено ако животът им е бил кратък. Други, които са имали дълъг или труден жизнен път, ще останат горе по-дълго, зада се възстановят. Някои души може да изберат въобще да не се преродят, както ни обяснява духовният учител Рамадан:

Някои духове, които се чувстват отговорни за грешките си в миналото, претърпяват пречистване и вместо да се въплътяват в тяло, остават горе и помагат на другите. Освен това духовете могат да навлязат в атмосферата на Земята, за да работят чрез медиуми или да използват някой като канал, по който да се спусне благословия, да подпомагат хора, които са се посветили на грижи за болните чрез лечителство или хирургия, или такива, които се опитват да убедят група хора в някоя голяма истина. Вършейки тези неща, едни, ако са учители или свещеници, ще се сблъскат със земното невежество или със склонността към раздори, а ако са национални водачи – с егоизма и омразата. Но ако са отдадени на работата си, те ще бъдат заобиколени от група духове, които също са ангажирани с мисията да прочистят Земята от злото и неволята.

Прераждането дава смисъл на житейската несправедливост. То обяснява защо някои хора изживяват живота си безгрижно, докато други – къде по-достойни личности, понасят всякакви трудности и проблеми. Законът за кармата учи, че жънем това, което сме посели – ако сме вършили зло в минал живот, ще платим за това в сегашния. Не можем да не понесем последствията от нашите постъпки. Кармата е нещо като годишния данък. Можем да си мислим, че ни се е разминал, но накрая пак ще го платим.

В кармата няма никакъв произвол. Това е природният закон за причина и следствие. Ако сме причинили страдание на някого, ще страдаме някога в бъдещето. Лошите ни дела се връщат към нас като бумеранг и изпитанията, които понасяме в живота си – болести, нещастия, разочарования, обикновено са неща, за които сами сме допринесли. Но страданията имат своето значение:

Събитията в нашия живот, времето на горчивина и отчаяние, на болка и бедност играят роля в подготовката на душата за постепенно овладяване на пътя.

Тъмнината и светлината, сянката и слънцето са само отражение на едно цяло. Без сянка не може да има светлина и без светлина не може да има сянка. Трудностите в живота са стъпки, чрез които душата се издига нагоре. Пречки, усложнения, затруднения – това са изпитанията на душата. И когато победим, ставаме по-силни, по-чисти, по-дълбоки като същност, по-съвършени.

Мислите ли, че скритите сили на душата, които имат необятни възможности, могат да се реализират без трудностите и без болката, без сянката, без мъката, без страданието и бедността? Не, разбира се.

Можеш да изживееш пълноценно радостта и щастието, само когато си изпил горчивата чаша, защото колкото ниско си паднал в твоя живот, толкова високо можеш да се издигнеш. Колкото повече вкусиш и преживееш от това, което ти изглежда като мрака на земния живот, толкова повече ще се радваш на слънцето след това.

Твоите изпитания са част от твоята еволюция. Един ден, освободен от оковите на плътта, с очи, които няма да бъдат замъглени от материалното, ти ще погледнеш назад и ще направиш ретроспекция на земния си живот. И след като подредиш мозайката на събитията, ще видиш как всяко късче си отива на мястото и как всяко твое изпитание е било един урок, който е ускорил растежа ти и е позволил на духа ти да разбере своите възможности.

След може би безброй прераждания идва времето, когато духът вече няма нужда да се връща на Земята. Той е усвоил всичките си земни уроци и дори все още да не е станал съвършена същност, е извоювал освобождението си от това трудно и често болезнено ниво на съществуване.

След това може да се върне още веднъж на Земята по собствената си свободна воля, за да служи на човечеството – като състрадателния Буда, който отказал да влезе в Нирвана, докато не било спасено и последното стръкче трева. Или може да напусне Земята завинаги, като се развива в по-високи духовни сфери.

Много християни искат да знаят дали някога ще се срещнем с Иисус Христос. Духовните учители отдават на Иисус Христос най-голяма почит и гледат на него като на най-великия учител и лечител, който някога е стъпвал на Земята. Те твърдят, че Неговата мисия не е приключила с физическата му смърт и че Той продължава да ръководи човечеството от небесния свят.

Казано ни е, че Иисус Христос и други велики учители обитават сферите извън менталното поле. Ето как Конан Дойл описва тези небеса:

Небесният свят е този, в който започва истинското творчество. Това е славата и величието на небесния свят и неговата творческа сала, която е истинското съществувание на всичко създадено. В тази част на небесния свят душата черпи сила от Божествената същност на Христа, като почти се превръща в ангелска; тя живее между ангелски същества, споделяйки техния блясък. Ако можехме да ви дарим с искра интуиция и прозрение, за да се открият пред вас хармонията, съвършенството и славата на небесния живот! Защото тук душата на човека най-накрая получава съзнание за своята истинска природа, тук Аз-ът разбира, че е част от Бога.

Тези ангелоподобни същества притежават безгранично състрадание към човешкия род и непрекъснато се свързват с нашия свят. Понякога някои от тях правят голяма жертва, като се прераждат, и това са истинските светци на света. Те могат да бъдат религиозни водачи или да водят скромен живот, но каквато и дейност да имат на Земята, те излъчват светлина, докосваща всеки, който е около тях.

Трудно ни е да си представим, че един ден и ние ще достигнем до това ниво на развитие, макар че от духовния свят ни казват, че това е нашата крайна съдба. Но тогава ще бъдем ли ние? Или ще загубим своята индивидуалност и ще се съчетаем с Бога, така както капката вода се слива с океана? Духовните учители твърдят, че ние не губим своята идентичност. Великия бухал, духовният учител на Стивън О’Браян, казва:

От много, много години се намирам от тази страна на живота и не съм чувал някой да е „загубил” или „разпръснал” своята индивидуалност обратно в Бога, откъдето е дошъл.

Веднъж създадена, индивидуалността си остава завинаги.

Често имам привилегията да се съветвам с много велики учители – древните светила – които са наясно с мислите ни и с работата, която вършим на Земята чрез медиумите. Те ни ръководят и ни учат, че душата ще получи още по-голямо усещане за индивидуалност, когато напредне към Светлината. Те не говорят за анихилация, за връщане към първоизточника.

Но в повечето случаи ние не разговаряме със слова, защото не се нуждаем от тях. Аз съм контактувал с някои високоразвити души, които са останали абсолютно индивидуални в своята същност, но нямат външна форма. Те са върхове на съзнанието, чиста мисъл и чувство; времето и пространството са открити за тях – те са наистина високоразвити.

Но аз говоря за души, които съществуват тук от еони, а не за новодошлите, които са тук от няколко хиляди години.

Няколко хиляди години! Понякога на нас ни е трудно да мислим за 10 или 20 години напред; умът се плаши при мисълта за еони от време. Но, разбира се, времето няма значение във вечността.

Каква е целта на нашето съществуване? Белия орел ни отговаря:

В началото човекът беше роден или му бе вдъхнат живот от Най-Свещения, или от „утробата ” на Любовта, Мъдростта и Силата. Тогава той беше изцяло чиста и непорочна душа. Сега той е предопределен да се научи да побеждава слабостта, да управлява материята, да преодолява изкушението. Ето защо той е тук.

Легендата за Атлас, който носи на плещите си целия свят, е много показателна: олицетворява човешката душа, поела върху себе си бремето на света. Този товар тежи върху всяка душа – товар, който постепенно нараства, докато душата достигне най-ниското стъпало на своята еволюция и е притисната изцяло. На този етап душата е загубила напълно знанието за сферите на красотата и истината, към които накрая ще се завърне.

Един ден ще се завърнем към първоначалната си същност. Няма смисъл да питаме какво се крие в края на пътуването, защото то наистина е безкрайно. Спиритизмът учи, че това е вечно движение напред, открито за всяка човешка душа. Само в едно нещо сме сигурни – че в колкото по-високи духовни светове пътуваме, ще срещнем повече любов, състрадание и красота.

Животът е вечен и любовта е вечно жива, а смъртта е само хоризонтът не скрива нищо от взора ни.

September 26, 2013July 22, 2018

В ОТВЪДНОТО

Глава 8 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

В отвъдния свят

Не мога да споделя своя личен опит. Не съм била там. Обаче колкото и да размишляваме за това, какво представлява отвъдният свят, не можем да го опознаем, докато самите не отидем там. А когато това стане, обикновено не сме в състояние да разкажем впечатленията си на някого. Онези, които се свързват с нас от отвъдното, са затруднени да опишат мястото, където са пристигнали. Те са ограничени от възможностите на езика, който не може да изрази достатъчно точно идни съвършено различни представи. Също така ограничени са и способностите на медиума, приемащ странните понятия, които отвъдните се опитват да ни предадат.

Когато съм се свързвала с покойни приятели и съм ги питала „Какво е там горе?”, отговорите им са били неясни. Дори тези, които са считали, че са добре информирани, са признавали: „Не е това, което очаквах.” Но когато са заставени да обяснят защо е толкова различно, те сякаш не могат да намерят думи.

Въпреки всичко ние разполагаме с надеждна информация, за да продължим нататък.

Преди всичко отвъдният свят не е определено място и затова не могат да му се дадат географски граници. За да ви дам идея за неговата структура, трябва да си послужим с аналог. Представете си множество концентрични окръжности, поставени една в друга. Всяка следваща окръжност е изградена от по-фина материя и вибрира с по-висока чувствителност от предходната.

В средата е земята. Това е най-тъмният и най-плътният свят. Духовете от отвъдното казват, че е сив и тежък в сравнение със света, който те обитават, и при слизането до него те се чувстват като гмуркачи, спускащи се в дълбините на океана. Образно казано, етерният план е непосредствено след земния. Това е една неясна и мъглива област, която свързва земята с невидимите сфери. Когато умират, много от душите преминават през нея бързо, като през мъгла. Други се задържат там за известно време в състояние на сън, докато напълно се събудят за своето ново съществуване.

Фиг 1.

Планове на съществуване

Съмърленд

Понеже няма плътни бариери за преодоляване при преминаване от един план в друг, етерното измерение се влива неусетно в астралното. Обикновено именно там отиваме след смъртта си. В спиритичната литература мястото е познато като Съмърленд – “Страната на лятото”. Безброй пътници са разказвали своите преживявания тами между отделните описания има принципна съгласуваност, която се е запазила, откакто съществува съвременният спиритизъм. Философът и гадателят от 18 век Емануел Сведенборг ни говори за свят, който изглежда като идеализирана версия на нашия:

Там се появиха планини, хълмове, долини, равнини, полета, езера, реки, потоци както в земния свят; появиха се животни, птици, риби от всякакъв вид… Вселената на отвъдния свят е много близка до вселената на нашия; има само една разлика: че нещата не са точно установени като на Земята, защото там няма нищо материално – всичко е духовно.

Интересно е да сравним това с преживяването при изпадане в клинична смърт, поместено в края на предишната глава. Спиритичната литература е пълна с подобни описания на Съмърленд. Ето едно от което е типичен пример:

Вече бях усетила живителното въздействие на тази небесна градина до такава степен, че жадувах да видя още от нея. И така, в компанията на моя стар приятел, който ми бе водач и източник на информация, аз се разходих по алеите и стъпих върху нежната трева – така гъвкава и мека, че мога да използвам сравнението „стъпвам във въздуха”, и се опитах да се вживея в откритието, че тази изключителна красота е част от моя дом.

Можеха да се видят много прекрасни дървета и нито едно от тях не беше изкривено, както сме свикнали да ги виждаме на Земята, но и дума не можеше да става за стриктно спазване на големината и вида. Просто всяко дърво расте при изрядни условия, няма бури, които да го превият или да прекършат младите му клони, нямаше белези, оставени от насекоми, изобщо никакви следи от увреждания. С цветята беше същото. Те растяха непокътнати, винаги бяха облечени в свежата си премяна от листа във всички нюанси на зеленото и непрекъснато даваха жизненост на този, който се приближи до тях.

Забелязах, че нямаше сянка под дърветата, както е обичайно за нас, но нямаше и силно слънце. Изглежда, непрекъснато се излъчваше светлина, проникваща във всеки ъгъл, но това не означава, че цари еднообразие и скука. Моят приятел ми каза, че тази светлина идвала направо от Съществото, което дава светлина, и че била самият Божествен живот; тя къпе и осветява целия отвъден свят, населяван от хора, чиито очи са отворени за духовното.

Забелязах също, че една приласкаваща топлина обхваща всеки сантиметър от пространството, непроменлива и поддържана съвършено. Атмосферата, въздухът беше спокоен, но имаше леко ухаещ бриз – истински зефир, който никак не променяше приятното и целебно въздействие на температурата.

Хората, които обитават такива местности, съществуват в пълно задоволство и хармония. Много е красиво, но е малко сладникаво. Някой би казал, че това много му напомня на Батерси парк през някой неделен августовски ден, когато хората се мотаят край брега, забавляват се и са невероятно добре разположени един към друг. Семейните срещи също са широко застъпени в тези описания, което не е никак окуражаващо: да се срещнеш лице в лице с разни ужасни роднини, за които си мислел, че ги виждаш за последен път.

Изглежда обаче, че съществува подобно място като Съмърленд. Това е астралното съответствие на Земята, което отразява нейната красота и нищо от грозотата й, и много хора намират своето място там, като в същото време вероятно ще се научат на по-добро отношение към своите роднини и към света изобщо. Но това ниво не е раят и не ни се налага да минем през Страшния съд, за да си го извоюваме.

Защото има един много основен факт, който трябва да проумеем: че всички традиционни представи за смъртта, които са втълпявани на повечето от нас като деца, са фундаментално погрешни. Няма никакви бели перлени врати, нито арфи и ако има ангели, то те не са с крила. Нито пък ад със сяра и огън и грешници, осъдени там завинаги. В действителност няма нищо, което да установява края със смъртта. Това е просто следваща стъпка по пътя на живота.

Първата наша изненада, когато започнем да се ровим в разказите на мъртвите „пътници”, е, че отвъдният свят изглежда подобен на нашия, но приликата е измамна. Той е управляван от свои собствени закони и докато разберем за какво става въпрос, всичко прочетено досега ще ни се струва объркващо, бих казала, дори невероятно.

Най-важният и най-труден за разбиране от тези закони е следният: Отвъдният свят се управлява от мисълта. Там всичко оживява и се поддържа от силата на мисълта. Като мислите, съществувате и така си създавате свои собствени условия.

Нека разгледаме това понятие по-детайлно. По принцип материалният свят е илюзорен. Ние мислим, че материята е твърда (плътна), но всъщност знаем, че тя е изградена от атоми, които вибрират с изключителна честота. А физиците са открили, анализирайки все по-малки и по-малки частици материя, че има точка, при която енергията и материята са заменяеми. С други думи, материята е втвърдена енергия.

На духовно или астрално поле, което, така да се каже, е следващото стъпало нагоре по стълбата на еволюцията, материята съществува, но е по-разредена, по-рафинирана, формирана е чрез силата на мисълта.

В наши дни е добре позната идеята, че мисълта е сила. Хора с пси-способности като Ури Гелър са демонстрирали как силата на мисълта може да действа върху предмети: един от тривиалните примери е изкривяването на лъжици. Написани са много книги за силата на ума, обясняващи ни как чрез техниката за предизвикване на творческа зрителна представа е възможно да постигнеш почти всичко, което искаш, само ако си го помислиш или си го пожелаеш. Представете си за момент, че това е самата истина. Вие желаете къща на село и като си помислите затова, тя се появява. Искате да посетите приятел, който живее далеко, само концентрирате мисълта си и хоп! – вие сте там. Астралният свят е нещо подобно. Мислите се материализират. Каквото си пожелаеш, можеш да го сътвориш, но както ще видим по-късно, само в определени граници.

Сигурно ви изглежда като свят на мечтите и наистина астралният свят е наричан План на илюзията. Но тук опираме до езиковия проблем. Думите не могат да изразят този вид реалност. Сънищата и илюзиите са неясни неща, докато за обитателите на астралния свят всичко наоколо е реално и плътно, както е за нас всичко на Земята.

Ние влизаме в този свят, както вече обясних, веднага след като се освободим от физическото тяло. Разбира се, оставяме всички материални притежания. Или както гласи поговорката, „Няма да отнесеш нищо в гроба си.” („Ако не мога да взема нищо с мен – казваше един мой богат чичо, – тогава няма да си тръгна!”) В действителност обаче ние вземаме със себе си много неща: нашите характери, желания, нашите мисли и спомени. И това определя различните условия – приятни или неприятни, където ще се намерим. Според природния закон за притеглянето ние гравитираме към това ниво на отвъдния свят, което най-много ни подхожда. Това не зависи от религията, която сме изповядвали, или от вярата ни; важно е що за личност сме били и какъв живот сме водили.

Астралното ниво е огромно и твърде разнообразно и това спокойно място, наречено Съмърленд, е само част от него. Ако се опитаме да опишем всички астрални области, ще ни трябва отделна книга, но дори и тогава ще сме обхванали само едно от многото нива, които съществуват в отвъдното. Традиционно разделяме вселената на седем нива, намиращи се едно над друго. Най-последното е Земята, или физическото ниво. Астралното ниво е разположено над нея и след него са различните ментални нива и по-високи духовни сфери, издигащи се в небесата като пирамида.

Всяко ниво има седем поднива и от тая гледна точка нещата стават все по-сложни, така че не ще се опитвам да давам по-точна характеристика. Във всеки случай представата ни е малко измамна. Нивата не са географски области, но могат да бъдат обяснени по-точно като измерения или състояния на съзнанието. Между тях не съществува рязка граница, те се преливат като цветовете на спектъра.

Нивата не само се преливат, а и проникват едно в друго, но тъй като вибрират с различна честота, могат да заемат едно и също физическо пространство независимо едно от друго. Астралното ниво, тъй като е с най-близка честота на вибрацията до физическото поле, може да взаимодейства с него много по-лесно от останалите.

Възможно е да се премине от едно ниво в друго, като се променя съзнанието. Това всъщност правят медиумите, когато се настройват към отвъдното. Духовният свят винаги е около нас, но ние обикновено не си даваме сметка за това. Можем да направим сравнение с радиовълните: те постоянно са във въздуха, но ние не ги чуваме, докато не включим съответното приспособление.

Следователно да умреш означава просто да прехвърлиш съзнанието от физическото към астралното ниво, което става по учудващо лесен и безболезнен начин. Но след като душата най-накрая се е освободила от тялото, какво става после? Невъзможно е да се направи обобщение по този въпрос. Вече видяхме как преживяванията варират при различните индивиди – от щастливото завръщане на Хелън Салтър при родителите й до обърканото лутане на фермера Хопкинс между нищо неподозиращите му приятели. Всяко пътешествие в отвъдното е различно в зависимост от темперамента на починалия. Някои веднага се чувстват като у дома си и се адаптират бързо, други пристигат неподготвени и докато стъпят на „духовните си крака” и се осъзнаят, минава доста време.

Но всеки честен човек няма за какво да се страхува от смъртта. Нека за илюстрация измислим едно лице – да го наречем Адам Смит, и да го следваме по време на неговото Най-важно Пътешествие.

Ние допускаме, че той е обикновен човек, честен и не много интелигентен, с отношение към вярата, но не много религиозен. Той умира в болницата в напреднала възраст, след като е боледувал известно време. Без да разбере какво точно става, напуска тялото си и открива, че пътува надолу по един тъмен тунел.

Адам излиза на другия край на тунела и вижда, че е застанал до себе си – гледа тялото си върху леглото. Отначало не може да разбере какво е станало. Чувства се и изглежда по същия начин както минути преди смъртта с изключение на това, че болката и слабостта са изчезнали. Дори е облечен в старото си сако и панталони. Опитва се да каже нещо на хората от семейството, но те не го чуват. Лекарите казват, че е починал, което му звучи смешно, защото той е жив.

Преди да има време да осъзнае ситуацията, Адам вижда, че майка му идва към него. Хваща го за ръка и изведнъж стените на болницата изчезват. Чувства, че се движи нагоре и пристига на едно място, което му изглежда странно познато.

Сякаш се намира на Земята и ходи из местата, които познава от дете. От двете му страни се вижда пейзаж с възвишения. Дърветата и тревата са тучно зелени, толкова зелени никога не е виждал преди. Тук-там има скупчени къщи. Ветрецът тихо полъхва и въздухът е изпълнен с птича песен. Светлината има ослепителен блясък, но не поврежда очите му. Всичко е спокойно и той се чувства обгърнат от любов.

Майка му го завежда до една от къщите. Тя е малка, но хубава, точно такава, за каквато си е мечтал на Земята, но не е могъл да купи. Съпругата му, която е починала преди няколко години, го чака пред вратата. Като я вижда, го обзема радост, тъй като след смъртта й се е чувствал самотен. Майка му и жена му не са се променили, като се изключи това, че изглеждат по-млади и по-жизнени. Една млада жена е застанала до съпругата му. Изглежда му позната, макар че не я е виждал преди. Жена му казва, че това е тяхната дъщеря, починала в детска възраст.

Развеждат го из къщата, която е обзаведена точно по вкуса му. Изненадан е да открие тук много свои вещи, включително ценните си книги и картини. Тук е дори старото му куче. То тръгва към него, размахвайки опашка, гледа го с умните си очи, сякаш ще му проговори.

Майка му го пита дали ще пие чай и му го сервира на поднос с домашно приготвени сладкиши, точно каквито е печала навремето. Храната е не по-малко истинска от всичко останало около него. Твърде объркан, за да задава въпроси, той яде и пие и се чувства освежен. После майка му го съветва да си почине малко и му показва спалнята, където той ляга на леглото. Задремвайки, той разсъждава, че всичко това наподобява сън – и в действителност е така.

Това почти литературно описание е типично за много хора, които са били приети в отвъдното. Циниците може и да се подиграват на този очевиден абсурд. Обичаен английски чай, сладкиши и къща със сламен покрив и рози около вратата! След всичко това може би Бог е англичанин. Но това не е абсурдно, както изглежда на пръв поглед. Адам Смит навлезе в света на своето собствено умотворение.

Казано е, че ние правим своя рай или ад, докато сме на Земята, и в случая наистина е така. Нашият отвъден свят е изграден от нашите мисли, спомени и желания. Не е учудващо, че ни е познат! Представата на Адам за рая беше една малка къща на село, в която ще живее със съпругата си и семейството си. С това е било ангажирано съзнанието му, за това е копнял през целия си земен живот и тъй като силно го е мислил и желал, несъзнателно го е сътворил. Ето защо, когато умира, открива, че онова, за което е мечтал, го очаква.

Той не го е сътворил сам. Семейството му и хората, които са мислели като него, са спомогнали за изграждането му. Може да се каже, че това е колективно умотворение, оформено от тези, които са го измислили.

Всяко място от Земята има свой астрален еквивалент. Има малки и големи градове, както и села. Човек, населявал африканската джунгла, когато умре, ще се намери в джунгла, но по-цивилизована, тъй като там няма да има комари и животни, убиващи други животни за храна.

Идеята за съществуването на такова място, приличащо на рай, е залегнала дълбоко в подсъзнанието на човека и е отразена в различни религии под различни имена. В спиритизма, който е в течение на отвъдното повече от всяка религия, това място се нарича Съмърленд. Северноамериканските индианци са го наричали Земята на щастливия лов. Древните египтяни са очаквали да влязат в Аменти, или Западната земя. Гърците са имали своите Елисейски полета, а келтите – Островите на блажените. Викингите смело посрещали смъртта в бой, защото знаели със сигурност, че ще се събудят във Валхала, където ще ядат и пият до насита. Няма съмнение, че те не са били разочаровани, тъй като сами са създавали собствения си отвъден живот, намирали са това, за което са мечтаели.

Но нашият Адам Смит не е воин. Неговите желания са прости и лесно осъществими. Нека да го последваме сега, когато се е събудил от своя сън и започва да изследва тайните на новото си съществуване.

Той е учуден, когато научава, че е спал в продължение на три дни земно време. Тук времето не е от значение. Когато се аклиматизира, разбира, че макар мястото да прилича на Земята, тук има някои объркващи различия. Няма нощ, няма студ и дъжд. Живее във вечно лято. Не може да види слънцето, но нежна топлина прониква навсякъде. Цветята растат, цъфтят и прецъфтяват, за да бъдат заменени от други. Нищо не загива или умира. Има животни като неговото куче, но не вижда по-нисши форми на живот, например комари или оси, които са много досадни на Земята. Тук преобладава чувството за мир и широта. Нивите не са оградени и нямат синори. Зад хоризонта се виждат сини хълмове, но колкото и напред да върви, той никога няма да ги стигне и няма да види какво се крие зад тях.

Най-много се радва, че се е събрал със семейството си и че се среща с роднини, починали, когато е бил млад или преди да бъде роден. Много от старите му приятели също са тук. Всеки от тази наподобяваща село общност му е близък. Хората са на различни възрасти. Някои като него, починали в напреднала възраст, са се подмладили с доста години, други като дъщеря му са пораснали.

Тук няма пари. Не трябва да работи, за да печели, защото има всичко. Магазините, канторите и фабриките не са необходими и не съществуват. Ако му се прииска нов костюм, той трябва само да си го представи и ще открие, че вече го е облякъл. Няма нужда да ходи до „Макс и Спенсър”. Може да си почива и да се развлича, сякаш е в безкраен отпуск.

Ако пожелае, може да пътува до други области на астралния свят. Може да посети всяко място на Земята, да отиде на гости на свои роднини и приятели, когато разбере, че наистина мислят за него, макар че това преживяване ще бъде едностранно. Ако някой от тях е медиум, ще усети присъствието му, и ако той намери канал за връзка, ще се свърже с близките си и ще им каже, че всичко е наред. Обратното, ако не успее да се свърже, може да стигне до заключение, че излишно си губи времето, задържайки се там.

При всяко положение в новия си живот може да върши далеч по-вълнуващи неща. Има възможност да развие някои интереси и таланти,за които не е намерил време на Земята. Има много книги, картини, театри и концертни зали, места за обучение, където може да се просвети относно духовните закони, които управляват това жизнено ниво. Ако иска да свърши някоя работа, може например да помага на новодошлите, които нямат близки да ги посрещнат.

Очарова го възможността да твори чрез мисълта си – прилича на дете, което има нова играчка. Каквото и да си въобрази, то се появява, сякаш има вълшебна пръчка, но открива, че творенията на неговата фантазия са краткотрайни. Те са истински и материални, но той знае, че не са вечни и че престават да съществуват, когато спре да мисли за тях.

Това не означава, че те изчезват, а само че са временни творения и не могат да траят по-дълго от мисълта за тях. С течение на времето той привиква към новия си начин на живот, неговите материални желания отслабват и повече не си прави труда да ги създава мислено. Например губи интерес към храната, тъй като тук тя е излишна – неговото духовно тяло се зарежда от атмосферата с всичко, което му е необходимо.

Все още задържа някои от любимите си притежания или астралното им копие. Не защото действително са му необходими, но е бил привързан към тях на Земята. Продължавала да живее в дома си. Наистина тук не се нуждаеш от топлина и подслон, но дори и в духовния свят той не се чувства комфортно, ако живее сред полето.

Личността на Адам Смит постепенно се променя. Положителните му качества придобиват по-голяма сила, а отрицателните започват да изчезват. Той е по-добър и по-мъдър от времето, когато е бил на Земята, макар че все още не е съвършен. Но е изминал доста път, откакто е напуснал физическото си тяло. Затова нека го оставим за малко и обсъдим някои въпроси относно живота след смъртта, които този разказ поставя.

* * *

Първата реакция на много хора, попаднали на литература, разглеждаща духовния свят, е, че това звучи прекалено красиво, за да бъде истина. Възможно ли е да си преживял земното си битие, без да си положил по-сериозни усилия, и след като умреш, да се намериш в подобен рай, където всичко става според желанието ти?

Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но не е толкова лесно, колкото изглежда. Земята на вечното лято, или Съмърленд, трябва да се извоюва. Адам Смит жъне реколтата, която е посял на Земята. Добротата, щедростта и любовта, които е показал към другите, дават плод сега и се отразяват в красотата около него.

Ако е бил човек от друг сорт, то неговата участ щеше да е различна Отвъдното не е само красота и светлина. Тези, които са престъпили духовните закони, ще плащат според нарушенията си, но престъпленията, за които трябва да отговаряме, не винаги съвпадат със земните. Егоизмът, жестокостта, причиняването на страдание на хората, преднамереното търсене на зло и затварянето на сърцето за доброто – това са престъпления срещу духа и за тях трябва да бъде заплатено с престой в други, по-тъмни нива на астралния свят.

Но Адам не е бил светец. Той е имал своите недостатъци като всички хора. Не трябва ли да плати за тях? Да, в един момент той ще трябва да застане лице в лице с тъмнината на собствената си природа, но това ще стане по-късно. Засега му е дадено време да се установи и да си почине от премеждията и изпитанията на земния живот.

В такъв случай може ли той, докато е в това ниво на съществуване, да притежава изцяло всяко нещо, което пожелае, просто като си помисли за него? И да, и не. Материята на астрала е толкова податлива, че Адам може да я моделира според желанието си и да получи всичко, стига да не вреди на останалите. Той например може да пуши и да пие. (Наясно съм, че тези изказвания ще бъдат обсъждани и цитирани извън контекста от скептици, рецензенти и журналисти, но на нас ни е казано какво е там.) Ако е уморен от непрестанното слънце, той може да си създаде свой собствен климат. Ето какво обяснява Майк Суейн:

Почувствам ли нужда от освежителен дъжд, който да удря лицето ми, и вятър, който да ме пронизва, излизам в открито поле и започвам да мисля за това – и ето, аз се наслаждавам на моята собствена буря! Тя не пречи на никого, имам грижата да не пречи; ние знаем какво да правим, за да не сме в ущърб на останалите на това ниво. Дъждът образува малки локви, докато се разхождам; но щом се обърна и погледна зад себе си, няма и помен от тях – само познатата зелена трева.

Ако иска да смени виличката, в която живее, той може да има къща, проектирана от архитект, но тя ще бъде направена от астрален материал, а не от тухли и хоросан. Да предположим, че Адам горещо желае да има ролс-ройс. Това не е невъзможно, но няма да му е лесно да го сътвори с мисълта си. Отново Майк Сцейн:

Ако искам да притежавам нов модел „Ягуар”, всичко, което трябва да направя, е да си представя колата и тя ще се появи пред очите ми, сътворена от мисълта – сила на този свят! Но трябва да помислим два пъти, преди да го направим, защото това означава да мислиш в три измерения! Ако си представя колата както изглежда в списанията, точно такава ще я имам. Трябва да мисля за дължината й, за вътрешността й,за всички приспособления и за тяхното точно място. Но ако съм мислил правилно, тя на минутата ще бъде там. Трудността се състои в това да се концентрираш изцяло върху колата – точно такава, каквато е в действителност.

Може би Адам ще осъзнае, че не си струва толкова много усилия, да притежаваш ролс-ройс, особено щом няма пътища и няма къде отидеш с него.

Същото важи и за останалата техника. На теория няма причина самолетите, телефоните и телевизорите да не бъдат създадени, но на практика никой не би ги пожелал, защото не са му необходими. Кому е притрябвал телефон, след като е възможно да се свързваш на далечни разстояния чрез телепатия? И защо ти е самолет, когато можеш отидеш, където поискаш, само за секунди, стига да си го помислиш?

Съвсем не случайно астралният свят е такъв. Той е създаден от мъдрото провидение като място, където можем да изпробваме някои неща, необходими за развитието ни, които не сме могли да реализираме напълно на Земята. Всички напускаме този свят с пропаднали амбиции и с неудовлетворени желания; искали сме да направим нещо, но или не сме имали шанс, или не сме успели да го завършим. Необходимо ни е да отреагираме на тези наши идеи и желания, да се освободим от тях, преди да преминем в следващото ниво.

Злите желания и мисли, разбира се, не могат да съществуват в това ниво. На тях трябва да им се излезе насреща, така че да бъдат изкоренени, но това става в по-ниските слоеве на астрала, както ще научим по-късно. Те нямат място в Земята на вечното лято. Ако някой например е обладан от чувство на омраза или не е обичал приятелите си, той няма да може да се качи в това ниво.

Може да възразите, че раят на Адам Смит е твърде скучен. Може би предпочитате по-интересно място? Тогава можете да го имате. В действителност духовният свят е толкова разнообразен, както и земният. Дори и повече. Уговорката е винаги тази, че не можете да имате нещо, ако не сте го заслужили. И друго, всеки, който пристигне в астралния свят, става по-духовен и има друго отношение към ценностите. Нещата, които са били важни и желани на Земята, тук нямат място, изместват ги духовните стремления.

Какво представлява астралното тяло? И тук, както на много други въпроси, засягащи отвъдното, отговорът е, че зависи от нивото, в което се намирате. В по-долните нива, които са по-близо до Земята, телата на обитателите са точни копия на физическите, но когато се издигнете нагоре, към по-високи нива, обвивката на тялото става по-фина, макар че все още прилича на физическата си форма.

Облеклото е въпрос на вкус. Повечето хора предпочитат същите дрехи, които са носили на Земята, защото са свикнали с тях, така че дрехите са творения на техните мисли. Други пък променят стила според вкуса си. На едно място се събират хора от различни епохи и култури, така че сигурно се получава доста колоритен спектакъл.

Тъй като това е ментален свят, менталната възраст на човека рефлектира върху неговия образ. Много хора изглеждат както са били на млада възраст. Ако умрат стари постепенно се подмладяват, а децата и младежите продължават да растат, докато достигнат зрелост.

Могат ли хората действително да живеят в подобна хармония? Човешката природа е такава, че трудно може да вникне в някои от страните на Съмърленд. Но според природния закон за привличането, ние се сближаваме с тези, към които имаме природен афинитет, не непременно с членовете на нашето семейство. Обитателите на това ниво са стигнали до определено духовно развитие, където дребнавостта, ревността и конфликтите на земния живот са забравени и надмощие взема любовта.

Какво става с брака в отвъдното? Често е задаван въпросът, когато умра пак ли ще бъда с моя съпруг или съпруга? Ние се събираме с тези, които обичаме. Съпруг и съпруга, които са се обичали, ще продължат да са заедно, макар че естествено, законният брак тук е невалиден – любовта е тази, която събира две души. Семейна двойка, при която липсва истинска връзка, ще се раздели по взаимно съгласие и всеки ще поеме по своя път, присъединявайки се към хора, към които има афинитет. Човек, който е имал повече от един съпруг или съпруга, ще избере този, който обича повече, макар че всички могат да бъдат заедно, защото при духовната любов не съществува ревност.

Така стигаме до въпроса за секса. Физическата любов се превръща в духовна, тук не се раждат деца. Джим Пайк, синът на свещеника, когато бил попитан от баща си има ли секс в отвъдното, отговорил:

Да, има секс, но е различен от земния. Не е физически, разбира се, но всъщност има по-малко ограничения. Тук по-ясно разбираме какво означава секс. Навлизаме изцяло един в друг, това е сливане, ставаме едно цяло.

Децата израстват и се обучават в училища. Ако са изживели трудности през земния си живот, тук развиват умна и красива душа. В следващия откъс, в който едно момиче се обръща към майка си, ще даде успокоение на хората, които са загубили дете:

Мамо, казаха ми, че децата се събуждат в приказни места, сътворени от тяхното въображение. Всяко дете има място за уединение, заключено в съзнанието му. Това може да бъде картина, която му напомня на нещо от живота преди раждането му. Във всички случаи, когато децата спят, отиват на това прекрасно място в собственото им съзнание и събуждайки се на земята, или са освежени от този контакт, или пък са потиснати от земната вибрация, защото са почувствали, че разликата е огромна.

Едно момче пристигна тук, носейки в съзнанието си картини от зоологическа градина, и както се разхождаше, се намери в зоопарк; но всички животни бяха на свобода и приятелски настроени и то бе подканено да ги нахрани с познати за него неща. Изведнъж момчето толкова се развълнува, че неговото видение започна да се развива бързо и то видя всички други деца. Някои от тях бяха в тялото на сънищата, а други като него бяха преминали отвъд.

Когато момчето попита къде са майка му и баща му, ние му казахме:

– Те са отишли у дома и ние ще те заведем при тях, ако искаш.

По пътя то заспа. Това продължи, докато неговото духовно тяло се възстанови. Детето се събуди и поигра с животните, нахрани ги, язди ги и заспа отново. Един ден посети майка си в съня й. Тя беше доволна, детето също. Бащата го нямаше. Детето обожавало майка си и се плашело от баща си, така че радостта му, че е с майка си, беше удивителна. Когато тя го напусна, за да се събуди в материалния свят, момчето заспа. Това продължи известно време и за двамата беше удовлетворяващо и ободрително.

Един ден детето последва майка си в материалния свят и когато се събуди, тя естествено не можа да го види. То бе смутено, но не и нещастно, защото толкова време бяха заедно. Тогава дойде един от неговите водачи и му обясни, че това е маминият свят през деня и че трябва да я остави да отиде на работа и да я чака да се върне вечерта. Децата приемат това много лесно и се връщат в ярко осветените нива на детството с голямо облекчение. Те откриват, че трудно понасят земните вибрации. Всичко това прави престоя на детето много лек. Един щастлив живот.

Животните също оцеляват след смъртта и ако е съществувала голяма привързаност между собственик и любимец, любимецът ще сподели отвъдния живот със стопанина си. Ако животното умре преди стопанина си, за него се грижат, докато дойде собственикът. Там животните развиват своята интелигентност и осъществяват телепатичен контакт със заобикалящите ги. Изглежда, някои са имали тази способност още тук. Само по-висшите, одомашнените от човека животни са допуснати до нивото Съмърленд, но те остават там дотогава, докато техният стопанин се нуждае от тях и ги обича. След това се връщат на Земята, за да продължат своята еволюция, преминавайки в други тела от същия вид. По-нисши форми на живот като насекомите не обитават това ниво. Те също имат душа; всъщност цялата вселена е съставена от жива материя и нищо не е истински бездушно, но еволюцията на нисшите същества ги държи по-близо до Земята и те не могат да се издигнат до това измерение.

Религията съществува, но не в такава форма като на Земята. За желаещите имат черкви и храмове и там е представена всяка религия. Индивидите все още притежават различни вярвания, но толерантността преобладава. Там Бог е навсякъде и във всичко, човек чувства близкото Му присъствие и е обграден от Неговата любов.

В този свят хуманният атеист би живял по-добре от един тесногръд християнин. Известен е анекдотът за св. Петър, който показвал рая на един посетител. Повел го към едно място, оградено с високи зидове, и когато гостенинът се изкачил горе и погледнал, видял група хора да пеят весели песни и да свирят на арфи, абсолютно забравили, че съществуват и други хора.

– Кои са тези? – попитал посетителят.

– О, това са католици – отговорил св. Петър. – Те мислят, че са единствените обитатели на рая, така че трябва да им се посмеем малко!

В този разказ има малко истина. Вече казах, че традиционните представи за рай и за ад са погрешни, но ако някой неумолимо вярва, че когато умре, ще отиде в рая, ще седи на облак и ще свири на арфа, тогава този някой може да си създаде подобен свят за самия себе си, докато научи, че това е само сън. Сектантът, който е убеден, че само неговата секта ще бъде спасена, ще се намери изолиран в малък свят, обитаван от такива като него, и тук те могат да съществуват щастливо около 100 земни години, доволни, че техните вярвания са справедливо оценени. По подобен начин, ако човек се смята за много голям грешник, предопределен за огъня на ада, той би сънувал, че е сред пламъците, но много малко хора имат такова ниско мнение за себе си: адът винаги е мястото, където отиват враговете ни.

Как ли се чувства човек, ако посети Земята, след като е живял в духовния свят? Според това, което са ни казвали, често чувството е потискащо. Един човек на име Хигинс описва как отишъл да види семейството си, воден от своя дух водач:

Стоях в нашата кухня и наблюдавах съпругата си. Чудех се дали знае, че съм тук, извиках я по име. Тя не отговори нищо. Не ме чу. Водачът ми каза:

– Няма да те чуе, ти го знаеш.

– А какво мога да направя?

– Нищо не можеш да направиш – каза ми той. – Но тя може да усети твоето присъствие. Това не си го знаел. Нека малко да почакаме.

После ми каза:

– Концентрирай се и мисли за нея, мисли усилено. Мисли колкото се може по-силно. Мисли нейното име.

Направих го. Изведнъж тя се изправи, изпусна ножа и картофа, който белеше, и се заоглежда. Беше толкова объркана, почти изплашена, че аз съжалих за действията си. Разбрах, че всичко се дължи на моя опит да се свържа с нея. Тя направо излетя от кухнята. Отвори вратата и отново я затвори, после седна, сложи глава върху масата и започна да плаче. Почувствах се зле. Помислих си: „О, мила, това е ужасно.”

– Не се тревожи – каза ми моят водач. – Тя усеща. Знае го в себе си, все още не разбира, но дълбоко в себе си знае, че ти си близо до нея.

– Добре, но ако аз я правя нещастна, какъв е смисълът да идвам?

– Това да не те тревожи – отговори ми той. – Често се случва. Те просто не са сигурни. Никога не са им казвали, че е възможна такава комуникация, изобщо нямат представа от подобни неща. Но тя ще дойде… Тя усеща… Тя чувства… И дълбоко в себе си знае.

– Не мога ли да направя нещо?

-Нищо – каза ми той. – Не е дошло времето.

Много често неверието създава преграда между починалия и живите, но ако успеят да я преодолеят, радостта им е неописуема. Една млада жена на име Сали обяснява на майка си как държи връзка с нея:

Колко зная за твоя живот? Само когато ме повикаш в мислите си. Ако си заета с хора или работа, тогава аз също съм заета и ние двете забравяме една за друга. Но в момента, в който си помислиш за мен или нещо ти напомни за мен, тогава веднага виждам всичко, което става около теб. Ти често ме викаш, така че аз често улавям епизоди от твоя живот и твоите интереси и ги съединявам заедно… Но за много, много хора нещата не стоят така. Някои семейства престават да мислят за своите починали близки или им изпращат странни мисли, изпълнени с мъка, които ги затварят и ограничават. Това причинява тук голямо притеснение и ние силно страдаме, когато някои от нас чуят мислите на своите роднини от Земята. Една от главните причини за смъртта и раздялата е, че не можем да прехвърляме енергично нашите мисли и индивидуалности един към друг и ако се научим да го правим, тази на пръв поглед ужасна раздяла вече няма да съществува.

Стигнах до присъдата, с която рано или късно всяка душа трябва да се срещне лице в лице. Тази присъда е различна от прегледа на живота, за който говорихме преди, не става дума и за деня на Страшния съд и за срещата с разгневения Бог, който седи на облак и раздава наказания и награди. Това е самооценката, която си правим, след като сме били известно време в астралния свят – сега сме в по-добра позиция, защото сме научили някои неща и можем да се видим в истинска светлина. Всички имаме тъмните си страни, мисли и действия, от които се срамуваме, емоции, които потискаме, и трябва да погледнем всичко това в лицето, да се противопоставим на собствената си сянка.

Това може да ни причини болка, тъй като на астрално ниво емоциите са по-интензивни. Франсис Банкс, която е била монахиня и за която ще предположите, че е имала най-малко грехове, го намира мъчително:

По време на това преживяване виждам целия си живот като през калейдоскоп. Имаш чувството, че си абсолютно сам. Присъдата е твоя. Седиш на подсъдимата скамейка и си съдник на самия себе си. Ти вземаш решенията. Ти обвиняваш себе си. Ти си подсъдимият, съдията и съдебните заседатели.

Но по-късно тя открива, че не е съвсем сама:

Някой се намира близо до теб. Дали това е собственият ти висш дух или по-голям помощник, все още не мога да разбера. Едва сега, когато размишляваш, пресмяташ, премисляш, проверяваш и осъждаш това, което си правил, И ЗАЩО И КАКВИ СА РЕЗУЛТАТИТЕ, добри или лоши, ти си наясно, че това велико Същество стои до теб и ти дава сила, спокойствие, мир и ти помага с конструктивна критика. Това е чудесно изживяване, макар че от време на време е мъчително. Но е много пречистващо и носещо нови надежди.

Част от този преоценъчен процес са емоционалните недостатъци, останали от земния живот. Лоурънс Арабски е подпомаган в преоценката си от своя дух помощник на име Мичел, който му казва някои истини:

– Имаш непримиримост към мудността, към посредствеността и, ако ме извиниш, ужасно чувство за превъзходство над милите и обикновени .хора, които срещаш тук. Те не могат да не разпознаят твоята реакция и те отбягват. Е, как да оправим това? Мисля, че ти наистина чувстваш, че си длъжен да намериш и срещнеш много хора от твоето минало, към които не си се отнасял като към равни, но, мой скъпи приятелю, още не си готов за това. Погледни себе си!”

Погледнах се през неговите очи като в някакво нематериално огледало и ето какво видях; лъчи от пронизваща синя светлина се мъчеха да пробият сърцевината на тъмно петно с объркан цвят – в центъра безредие от гняв и мрачна сянка, и като отговор на неговата безпощадна критика – червени стрелкички на ярост, излизащи от центъра. Не беше много хубава гледка.

– Виж, каза той меко, ще трябва да изтрием всичко това, преди да продължим.

Това ме уби. Всичката ми гордост и непризната арогантност бяха разбити. Видях себе си по-нищожен от тези, които бях унижавал, и те може би го бяха разбрали и го знаеха толкова ясно, колкото аз в момента. В това кризисно състояние спечелих една от най-трудните битки. Потуших гневния си тон и помолих Мичел да продължи да ми помага и да бъде безмилостен към грешките, които вижда в мен. В отговор една силна оздравителна струя от любов и топлота идваше от него към мен.

След като умира при катастрофа с мотор, Лоурънс започва да се мотае в много странен свят:

Не след дълго видях покривите и комините на малко градче. Картината пред мен ми напомняше за който и да е град на Земята и всяка мисъл, че това не е Земята, а страната на смъртта, ме напусна. Покрайнините на градчето бяха много обикновени и мрачни; редици от малки бедни къщи, дори и една угнетяваща черква. Отминах я и тръгнах към центъра, който приличаше на всеки английски пазарен център. Реших да заговоря някого и да го помоля да ми даде информация, но хората, които срещах, не бяха приятелски настроени, така че аз се лутах, потиснат от самотата си. Наистина, сега можех да чувам ясно, да говоря и зрението ми се проясняваше. Но дали това беше моето болно видение или характеристика на дадена местност? Преобладаваше същата тъмнина и мястото и хората си приличаха; жените бяха груби, с дрезгави гласове, върху лицата на мъжете бе изписана бруталност, от къщите лъхаше посредственост и всичко това се носеше по улиците.

Мрачното място, което може да бъде описано като Земята на вечната зима (Уинтърленд), в контраст със Земята на вечното лято (Съмърленд) е обитавано не от зли хора, а от тези, които нямат понятие за духовните измерения на живота. Когато умрат, те създават своя собствена среда, която отразява духовното им състояние. Това е действително техният свят, защото не могат да създадат нещо по-съвършено. Колкото по-материален е един човек, толкова по-земни са неговите представи. Душите, които населяват този по-нисък район на астрала, дори не могат да осъзнаят, че са починали, а продължават да водят същия начин на живот, хранейки се, лягайки да спят, отивайки на работа. Но това е неясно състояние, подобно на смущаващ сън, липсва атмосферата на по-високото ниво, където се намира Адам Смит.

Може да си помислите, че много души остават тук, тъй като много хора по света не вярват в нищо духовно, но не е така. Ние сме духовни същности, нашето физическо тяло е само външната ни обвивка и когато умрем, възвръщаме истинската си природа. Много хора преминават бързо през тази земя на сенките и само закоравелите материалисти остават там задълго.

Злите хора страдат в ада, който сами са си създали. Този район – най-ниският от астрала – е мястото на тъмнината и студа:

В тези тъмни земи всичко е пусто и мрачно. Слабата светлина създава тежка атмосфера в цялата област. От време на време може да се види лицето на някой нещастник. Има истински зли хора, на които им личи какъв порочен живот са водили на Земята, други лица откриват душата на скъперника, на алчния човек, на жестокия звяр. Тук има хора от всички времена – от ранните векове до съвременността. Много от тези нещастници са студени и недостъпни и ще си останат такива може би за векове – докато сами не пожелаят и не положат усилие да се издигнат поне малко нагоре, по посока на светлината и духовния прогрес.

Адът не е Божията, а собствената ни присъда, наказанието, което сами сме сътворили подобно на творенията на мисълта в другите райони или нива на астрала:

Жестокият човек, който жадува да причини болка на другите, непременно се озовава в свят, който не може да задоволи неговите страсти. Той се е сраснал със злите си инстинкти и те са станали неразделна част от неговата душа, но в новия си живот няма силата да причинява болка. Същевременно менталната му сила се е увеличила и това състояние му причинява ужасни страдания. Той се лута да открие някоя жертва, но не намира нищо. Нещастието от това състояние на незадоволеност на инстинкта е от ментален характер. На тази душа й е необходим свят от светлина и красота, но засега тя е свързана със силното незадоволено земно желание.

Душите остават в това състояние, докато не почувстват угризение на съвестта, и тогава духовете помощници веднага се притичват на помощ и ги повеждат към светлината. Но усъвършенстването им е дълго и болезнено, тъй като те могат да се пречистят само като се идентифицират със страданията, които са причинили на другите.

За щастие много малко индивидуалности са напълно обладани от злото, макар че някои може да са объркани и с изкривена психика. За по-голямата част от душите отвъдният свят е по-хубаво място от земния. Но вие ще ме попитате: ако е толкова лесно и хубаво, няма ли да ни доскучае най-накрая?

Да, това е възможно. Съмърленд не е вечно състояние. Това е място, където душата може да си почине след земния живот, да си отдъхне, преди да премине към по-високо ниво на съществуване. Повечето от посланията, получени чрез медиуми, идват от души от това ниво и затова остава впечатлението, че целият отвъден свят е такъв, но всъщност това е само първата фаза – много и велики приключения ни чакат занапред.

Така че нека да се върнем към нашия митичен герой Адам Смит. Той е престоял в астралния свят много години. Не го принуждават да го напусне – някои души остават в астрала в продължение на стотици години, но доволен ли е той? Адам чувства вътрешно безпокойство. Обстановката, която отначало му се струваше рай, започва да му втръсва. Той я е изследвал докрай и е използвал всичките й възможности. Нещо в него го кара да продължи напред.

Онези от близките му, които искат да го придружат, тръгват с него. Другите остават, макар че ако пожелае, той може да се връща, за да ги види, но за него сънят Съмърленд е приключил. Той е готов да открие какво има зад сините планини.

September 26, 2013July 22, 2018

това е смъртта

Глава 7 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Това е смъртта

Към смъртта можете да се отнасяте по два начина. Първият е да не мислите за нея, правейки се, че това е нещо, което не може да се случи на вас. Другата възможност е да я погледнете право в лицето и да се опитате да разберете какво се крие зад нея. Вторият вариант на мен ми изглежда по-смислен. Колкото и да си мислим, че сме безсмъртни, ние знаем, че един ден ще стигнем до финала и, дори преди да дойде собственият ни край, ще ни се наложи да страдаме поне веднъж поради раздялата си с някого, когото обичаме. Така че най-добре ще е да се противопоставим на страховете си – тогава може би ще открием, че те не са толкова страшни.

Имала съм много близка среща със смъртта и това е преживяване, което никога няма да забравя. Бях на 19 години и се заразих от жълтеница, която вследствие на усложнение можеше да прерасне в менингит. Бях болна около три седмици, когато една нощ вдигнах висока температура. Бях много отпаднала и горях, така че от време на време изпадах в безсъзнание. Пристъпите на безсъзнание ставаха все по-дълги, сякаш се носех от прилива. „Това е тя – мислех си, – аз умирам!”

Никога дотогава не бях се страхувала от смъртта. Винаги съм чувствала инстинктивно, че смъртта не е краят. Няколко години преди този случай, когато почина баба ми, чувствах нейното присъствие и вярвах, че е дошла да ме види. Но да вярваш е едно, а да се сблъскаш лице в лице с реалността е нещо съвсем друго. Призовавах Господа, макар че не бях от тези, които редовно си казват молитвата, молех го отчаяно да живея.

Тогава изведнъж ме облада голямо спокойствие. Струваше ми се, че плувам в кадифена тъмнина. Почувствах топлота и сигурност. Страхът ми изчезна. Вече нямаше значение дали ще умра, или ще живея. Знаех, че по някакъв начин ще бъда спасена, и бях доволна да се оставя в ръцете на съдбата, каквато и да е тя.

Не зная колко дълго продължи това усещане. Може да са били само няколко минути, може да са били и часове, докато бях на прага на вечността. Но това състояние премина в естествен сън. Когато се събудих, температурата беше спаднала и след това започнах да се подобрявам.

Съвсем същото чувство на мир и спокойствие много често преживяват и умиращите. Ние живеем, страхувайки се от смъртта, но когато тя дойде, страхът изчезва. Тази промяна често е наблюдавана от лекари и медицински сестри, които са се грижили за тежко болни и умиращи. Те споменават в рапортите си, че в последните дни и часове пациентите им стават уравновесени, сякаш се готвят за пътуване. Настроението им се подобрява, обзема ги примирение, дори бодрост. Това се случва даже с тези, които не са вярвали в живота след смъртта. Сякаш някакво подсъзнателно чувство им казва, че ще застанат на прага на ново съществуване.

Често през последните си дни умиращите споделят, че виждат починали приятели и роднини. Това не е халюцинация, защото се случва при пациенти, които са в нормално умствено състояние и никога дотогава не са имали свръхестествени преживявания. Интересно е, че почти никога не споменават да са имали видение на хора, които са все още живи.

Основоположникът на Обществото по пси-изследвания сър Уилям Барет публикува през 1926 г. студия, посветена на виденията на смъртно болни. Той обръща специално внимание на случаи, когато умиращият вижда духа на някого, за чиято смърт не е предизвестен. Един от случаите е разказан от съпругата на Барет, която била гинеколог. Госпожа Барет била повикана спешно при умираща пациентка.

Когато влязох в стаята, г-жа Е. протегна двете си ръце към мен и каза:

– Благодаря, благодаря ви за това, което направихте за мен, и че извадихте бебето. Момче ли е или момиче? Като стискаше здраво ръката ми, тя добави:

– Не ме оставяйте, не си отивайте. Нали няма да го направите?

След няколко минути, докато домашният лекар се опитваше да облекчи състоянието й, тя насочи погледа си към най-осветената част на стаята и каза:

– О, нека да не гасят лампите, става тъмно… все по-тъмно и по-тъмно.

Изпратиха да повикат съпруга й и майка й.

Изведнъж г-жа Б. погледна пламенно към единия ъгъл на стаята, по лицето й се плъзна сияйна усмивка и огря цялото й същество.

– О, прекрасно, прекрасно…

– Какво е прекрасно? – попитах.

– Това, което виждам – изрече тя с дълбок, прочувствен глас.

– Какво виждаш?

– Прекрасна светлина, прекрасни същества.

Трудно е да се опише внушителното усещане за реалност, проявено в нейната дълбока обсебеност от видението.

Тогава нещо силно прикова вниманието й и тя извика с почти радостен глас:

– Но това е татко! О, той е много щастлив, че отивам при него, много е щастлив. Ще бъде чудесно, ако и В. (нейният съпруг) тръгне с мен.

Донесоха й бебето. Тя го погледна с интерес и каза:

– Мислите ли, че трябва да остана заради него? – Тогава се обърна отново към видението:

– Не, не мога, не мога да остана, ако можехте да видите каквото виждам аз, и вие не бихте останали.

Обърна се към съпруга си, който беше влязъл:

– Няма да даваш бебето на човек, който не го обича, чу ли? – После леко бутна бебето настрана и добави: – Нека да погледам прекрасната светлина.

Акушерката от болницата потвърдила казаното от госпожа Барет и добавила, че пациентката споменавала също, че е видяла сестра си, която била починала преди три седмици, но поради тежкото състояние на болната не й съобщили.

Подобен вълнуващ разказ ми бе предаден от една възрастна дама на име Доли, която е била в болница за операция. На съседното легло лежало 16-годишно момиче със спукан апендикс:

Тя казваше, че вижда майка си, която била починала преди няколко години, и братчето си Джими. Погледът й се просветляваше, тя се изправяше в леглото и разговаряше с тях. Точно преди да почине, каза:

– Погледнете към всички тези светлини! Иди по-нагоре, Джими, за да мога да ги видя. Още четири крачки ми остават и ще тръгна. После протегна ръце и извика:

– Мамо!

Това вяха последните й думи.

Смъртта на близък човек е много тежко преживяване за семейството и приятелите, които стоят до умиращия и не могат да му помогнат. Трудно е да се разделим с някой, който сме обичали, но ако приемем схващането, че мъртвите не изчезват, а просто преминават в друго състояние, тогава ще ни е по-лесно да ги оставим да си отидат от този свят с достойнство, вместо да ги задържаме в тялото, което им носи страдание. В този момент лечебната молитва е от голямо значение, но на нея трябва да се гледа като на средство да се помогне на умиращия да си замине в мир, а да не бъде последен отчаян опит за продължение на живота. Ако изпращате лечебни молитви на някой умиращ, просто се помолете те да му помогнат без значение какво ще се случи. По този начин вашият близък ще направи прехода по-лесно и ще се адаптира по-бързо, когато достигне до обратната страна на живота. Една моя приятелка медиум ми разказа как се е борила със смъртта на съпруга си, който починал от инфаркт:

Той беше поставен на интензивна терапия в болницата. Отидох с него и седнах до леглото му. Нямах представа какво ще се случи. Тъй като не беше много възрастен, лекарите смятаха, че има шанс да се оправи. Молех се да оздравее. Докато се молех, видях огромна светлина. Тя преминаваше през завесите, които ограждаха леглото му. Разговарях с моя съпруг телепатично и му казах: “Каквото и да е това, върви с него. Върви със светлината.” За мое голямо съжаление той получи втори инфаркт и скоро след това почина. Но когато го погледнах, на лицето му бе изписана усмивка и аз се успокоих.

Няколко дни по-късно в послание до друг медиум той казал на жена си: “Молитвите ти в болницата ми отвориха вратата. Аз бях всъстояние да тръгна към светлината.”

Така че смъртта може да се разглежда като освобождаване. Когато умрем, ние просто хвърляме физическото си тяло като непотребна дреха, която вече не ни върши работа. И може би тук му е мястото да разкажа за различните тела, от които сме изградени.

По принцип ние сме свикнали да се идентифицираме чрез физическите си тела и затова казваме, че „сме” тяло и „имаме” душа, но ако искаме да сме точни, би трябвало да кажем, че ние „сме” една душа, която се състои от няколко тела или обвивки. Тези тела са едно в друго както например руските матрьошки. Всяко от тях е изградено от по-фина материя и има по-висока вибрация от предхождащото.

Физическото тяло, нашата външна обвивка, е най-плътното. След него идва етерното. То може да се види от ясновидците като аура или обръч сиво-бяла светлина и се простира на разстояние около 1.5 см извън физическото тяло. Докато сме живи, етерното тяло държи душата и тялото ни заедно, то е свързващото звено между тях, подхранващо физическото тяло с витална енергия, или т. нар. прана.

Всяка нощ, когато заспим, етерното тяло се отдалечава от физическото. По тази причина наричаме съня малка смърт.

Изследванията на т. нар. преживявания извън тялото дават подробна информация за същността на етерното тяло. То е реплика, копие на физическото, но изградено от фина материя. Няма тегло и може да се движи с голяма скорост, задвижено от силата на мисълта. Лишено е от недостатъците на физическото: например ако човек е с ампутиран крайник, в етерното тяло крайникът ще бъде цял. То не изпитва болка или слабост.

Етерното тяло е постоянно прикрепено към физическото чрез нишка. Към това ни насочва Библията: „Или ако сребърната нишка се скъса, златната купа се счупи… тогава прахта ще се върне в земята и духът ще се върне при Бога, който го е дал.” Нишката може да се удължава неограничено, но никога не се къса, докато не умрем. Тогава се отрязва подобно на пъпната връв, освобождавайки душата.

Ясновидци, които са присъствали на смъртта на хора, свидетелстват за този процес. Те описват как са видели облак или стълб от пара да се отделя от физическото тяло и да се издига над него. Няколко секунди етерното тяло блуждае над физическото, нишката все още ги свързва. После се измества във вертикална позиция, нишката се къса и тогава духът излиза свободен. След кратък период от време – обикновено около три дни – етерното тяло се разпада и тогава душата обитава астралното тяло, което ще бъде обяснено подробно в следващата глава.

През последните години бяха направени много изследвания на преживяванията близо до смъртта (ПБС), въз основа на разкази на хора, които са били в състояние на клинична смърт и са възкръснали с помощта на лекарите. Първият човек, който направи достояние на широката публика резултатите от своите изследвания, е американският лекар Реймънд Муди. Книгата му „Живот след живота”, публикувана през 1973 г., стана бестселър. Примера му последваха други лекари и психиатри – знаменитите Елизабет Кюблер-Рос и Кенет Ринг в Америка и Марго Грей от Великобритания. Те започнаха да разпитват пациентите си и потвърдиха откритията на Муди. В резултат от изследването на хора с различна националност и култура, религиозни и атеисти, дори деца е събрана огромна информация. Погледната в нейната цялост, тя предлага една забележителна последователност. Ако свържем информацията от ПБС с подадените ни от медиуми сведения за хора, които вече са преминали бариерата на смъртта и не са се върнали, можем да изградим една ясна картина на смъртта.

Много типичен случай на ПБС ми беше разказан от една жена на име Джил. Тя била 26-годишна, когато изпаднала в състояние близо до смъртта и дотогава не била чела нищо по този въпрос.

Бях болна от грип и взимах антибиотици. След като приех втората доза, се почувствах още по-зле и си казах: „ Отивам си.” Не изгубих съзнание. Чух нещо като свистене или бучене и сякаш някой ме издърпа нагоре. Спомням си, помислих си, че трябва да съм дошла на себе си. Отворих очи, поне така си мислех, но всичко около мен беше тъмно. Не можех да разбера защо е тъмно, след като очите ми са отворени. Почувствах се някак странно, но усещах топлота, приповдигнатост и щастие. Помислих си, че това е смъртта… но аз не бях мъртва. Беше прекрасно! Смъртта трябва да е друг вид живот. Бях погълната от всичко това и започнах да губя памет за онова, което е останало на земята. Всяко нещо се изплъзваше. Макар че все още беше тъмно, около мен имаше проблясъци на светлина.

Тогава чух, че нещо се трясна и че Крис (съпругът й) ме викаше по име. Виждах го, сякаш гледах през широката част на телескоп. Беше се навел над мен на пода на кухнята и ме раздрусваше. Беше много отчаян. Стана ми ясно, че го гледам отгоре, от тавана. Трясъкът беше от това, че Крис бе отворил прозореца, за да влезе чист въздух.

Изведнъж се попитах как ще се грижи сам за двете малки деца. И като си помислих това, целият процес се превъртя обратно. Отново чух бученето и се прибрах в тялото си по същия начин, по който бях излязла извън него. Направих го с неохота, единствено мисълта за децата ме накара да се върна. Оттук нататък знаех, че имам цел в живота си. Ако това е смъртта, нямаше защо да се страхувам от нея.

Дорис Стоукс също е имала близък допир със смъртта, за който разказва в книгата си „Гласове в ухото ми”.

Отворих леко очи и видях, че красива тюркоазена светлина огражда леглото ми. Спомням си я смътно, синя светлина с лечебна сила. Погледнах отново и видях баща ми и сина ми Джон Мичъл (който почина като бебе) да стоят пред леглото ми. Те ми се усмихваха и аз също се помъчих да им се усмихна. Помислих си, че ако умра, всичко, което трябва да направя, е да отида при тях. Тогава синята светлина започна да се върти като вретено и други светлини се вплетоха в нея. Почувствах, че с краката напред влизам в една сияйна, приличаща на дъга спирала. Полетях надолу, следвах баща ми и Джон Мичъл на късо разстояние, а пред тях в края на тунела от лудо сменящи се цветове имаше светлина – толкова ярка, че ме заслепяваше. Знаех инстинктивно, че ако достигна светлината, ще умра. Но единственото чувство, което ме обзе, беше спокойствие. Помислих си, че повече не трябва да се боря, че нещата вече не са в моите ръце.

Изведнъж усетих ужасно раздрусване и се върнах с голяма скорост на леглото. Тунелът, баща ми и Джон Мичъл бяха изчезнали.

Едва не умрях, но колкото и да е странно, съжалявах. Знаех, че няма нищо страшно.

Макар че преживяванията, близки до смъртта, са различни във всеки конкретен случай, има някои характерни моменти, които се повтарят непрекъснато и се наричат същностни преживявания. Поредицата от тези събития започва с отделянето от тялото. Наблюдава се чувство на еуфория от това, че си заобиколен от любов и спокойствие. Някои хора казват, че са чували прекрасна музика. После идва навлизането в тъмнината, което се усеща като преминаване през дълъг тунел с огромна скорост. Следва среща с починали приятели или роднини, или със същество, приличащо на Иисус, други пък виждат само светлина. После идва ред на прегледа на земния живот – хората виждат целия си живот в ретроспективни кадри. Накрая стигат до една бариера, която не могат да преминат, или им се казва да се върнат обратно в тялото си. Хората го приемат с голяма неохота, но се завръщат с променени възгледи. Придобили са съзнание за цел в живота и са станали много по-състрадателни към останалите. Което е най-значимото, те не се страхуват от смъртта.

Всичко това можем да открием в разказите на хората, които са преминали окончателно отвъд. Хелън Солтър обяснява на своя съпруг чрез медиума Джералдин Къминс как е настъпила смъртта й.

Дойде моят ред да направя, както някои смятат, дълго пътешествие. Но за мен то беше много кратко. О, това стана невероятно лесно и безболезнено. Преживях само много кратък кошмар, когато исках да се върна в тялото си, за да бъда с теб. Лош сън, който трая само секунди. Това беше смъртта за мен. След това почти веднага настъпи моментът, който не бихме могли да си представим – посрещането от майка и татко… В миналото ние с теб се чудехме как ли ще изглежда нашето пристигане на това ниво, но нищо не може да се сравни с прекрасното усещане заинтимна домашна атмосфера, когато ме посрещнаха двамата ми пазители… Изходът към смъртта е много лесен, а животът на хората е толкова сложен.

Един мъж, който приживе е бил теолог, обяснява как е починал:

Стоях до моя градинар и разговарях с него. После открих, че продължавам да му говоря, но той не ме чува. Забелязах, че бе много притеснен и падна на колене. Погледнах надолу и го видях да коленичи пред нещо, което, изглежда, бях аз. На първо време не можах да разбера какво точно се е случило. После той излезе бързо да повика помощ.

Имах чувството, че сънувам. Беше много странно да гледам как лежа на земята. Постепенно това чувство започна да изчезва и аз се намерих на съвсем друго място. Бях много учуден и доволен да видя как майка ми протяга ръце да ме прегърне, а до нея стоеше моят брат С. Д. След всичко това започнах да разбирам, че съм починал. Оттогава насам имаше много да се уча. Вече разбирам много неща, които преди ми беше трудно да си обясня. Сигурен съм, че ако хората знаят, че моментът на смъртта дори не се забелязва, страхът, който преследва мнозинството от нас, ще изчезне. Преди всичко това е страх от неизвестното. Ако се знаеше повече за живота след смъртта, страхът нямаше да съществува в такива големи размери.

Мери Лодж, съпругата на сър Оливър Лодж, ни разказва как чула музика и се срещнала с майка си и децата си:

Първото нещо, което ясно си спомням, след като видях разтревожените погледи на съпруга и децата ми, беше, че се понесох нагоре и прекрасна музика ме приветстваше за добре дошла. Когато последната мелодия заглъхна, почувствах, че съм пренесена върху покрита с цветя мека носилка в един бял храм. По-късно научих, че това е Храмът на спокойствието. Събудих се в ръцете на майка си и нашите любими деца, които бяха потеглили към небето преди мен. О, каква радостна среща! След това една жена в бяло дойде при нас и рече: „Всичко е готово.” Мама ми каза, че трябва да продължим към Храма на молитвата. Тръгнахме в процесия – аз вървях от страната на нашия благороден син. Минавахме покрай прекрасни градини и горички и красиви зидове, обвити с белоснежни лилии. Стигнахме до една арка, изградена от бял блестящ камък, чист като кристал, върху която беше написано със златни букви: „В ТАЗИ ЗЕМЯ НЯМА СМЪРТ”

Дорис Стоукс си спомня чувството, което е изпитала при преминаването през тунела. Този преход от едно състояние в друго е описан многократно с почти еднакви понятия. Ето думите на един млад мъж, загинал при самолетна катастрофа:

Видях пред себе си тъмен тунел. И3ЛЯ3ОХ от тунела и попаднах в нов свят.

За „съществото от светлина” се споменава много пъти. Понякога го оприличават на Иисус Христос, понякога го описват като водач или учител от по-горно ниво. Една млада жена на име Патриция, която говори на майка си, го нарича просто Присъствието:

Това е съвсем различно от представата ни за Божественото присъствие, която е свързана с чувство на страхопочитание, каращо дъха ти да спре от учудване и да се почувстваш нищожен – напротив, това Присъствие е съвсем друго. То се влива в теб и те кара да се смееш, да си весел, чувстваш го близко, по-близко дори от Джони (нейния съпруг) или сякаш Джони е част от него. Имаш чувството, че дишате една и съща Божественост.

Друга обица черта е прегледът на земния живот. Често той е много бърз, умрелият вижда цялото си минало кадър след кадър. Лоурънс Арабски, който е загинал при катастрофа с мотоциклет, разказва:

Криволичещ път, момчета на велосипеди, моята къща и скоро тези разпокъсани спомени започнаха да се обединяват в една непрекъсната серия от минали преживявания. Сега препусках бързо през годините, безпомощен да спра записа и длъжен да почувствам и също така да запомня моето минало. Лентата на живота ми се въртеше обратно, отиваше чак до детските ми спомени.

Има елемент на себеосьждане в този калейдоскоп от спомени – да видиш себе си такъв, какъвто си, а е вероятно и човек да преживее унижение. Но става ясно, че това е само предварителен преглед. Когато душата се адаптира, идва по-подробния преглед и по-прецизния себеанализ, но той принадлежи на по-късните състояния.

Смъртта е най-лека за тези, които си отиват тихо и земното им съществуване прекъсва по естествен път. Ще дойде да ги посрещне някой близък, роднина или приятел. Но тези, които умират внезапно като теолога, често са объркани и не знаят какво става с тях. Един фермер на име Хопкинс ни разказва чрез медиума Леели Флинт:

Получих удар, сърдечна атака или инфаркт. Или нещо от този род. Стана по време на жътва. Почувствах се някак особено, помислих, че е от слънцето, и отидох под един навес. Сякаш ми се спеше – малко странно усещане, и може би съм задрямал, но, мили Боже, о, мили Боже, преживях такъв шок.

Събудих се, така си мислех. Слънцето беше залязло. И там бях аз или нещо, приличащо на мен. Не можех да разбера какво. И през ум не ми минаваше, че съм умрял.

Хопкинс тръгнал към лекаря. По пътя срещнал свои стари приятели, които просто преминали през него. При лекаря чул как хората говорятза него и казват, че е умрял. После видял, че взимат тялото му и го носят в черквата. Все още объркан, отишъл при викария, мислейки, че той би могъл да му обясни някои неща, но открил, че викарият не го вижда. Най-после срещнал съпругата си, която го отвела в неговия дом в отвъдното.

Периодът на объркване при фермера Хопкинс е сравнително кратък, но някои души преживяват по-тежки моменти, докато разберат, че са умрели, особено ако смъртта е причинена от травма. Стивън Туроф, трансхирургът, за когото стана дума, е написал книга, която му продиктувал войник на име Леджет, загинал в битката при Сом. Ранил го шрапнел и бил в агония няколко часа, преди да почине.

Когато се съвзех, се почувствах замаян, имах леки болки, но не усещах слабост или умора. Поставих ръка върху гърдите си, за да проверякакви рани ми е причинил шрапнела. За мое голямо учудване по униформата ми нямаше нищо скъсано. Изправих се трудно, тъй като беше пълна тъмнина. Дочувах глъчка и гърмежи, но те идваха отдалеч. След известно време започнах да свиквам с тъмнината, която приличаше на гъста мъгла, и сред нея забелязах тъмни сенки да прелитат безшумно насам-натам. Други сенки лежаха, без да помръднат. Реших да продължа нататък; не исках да ме хванат или да ме откъснат от момчетата.

Леджет видял, че двама души идват към него. Те се навели над една купчина на земята, която за негово учудване била собственото му тяло. „Починал е, горкичкият – чул той да казва единият. – Сложи го при останалите, за да го погребем.”

Гласовете се загубиха в мъглата и повече не чух нищо. Бавно прокарах ръце по тялото и лицето си. Имах тяло, но все пак те трябваше да погребат нещо. Чак сега започна да ми просветва, че съм починал. Бях ужасно объркан и се страхувах. Чудех се какво ли може още да ми се случи. Ако съм умрял, къде е небето? Започнах да плача и да се моля:

– Милостиви Боже, моля те, помогни ми. Знам, че никога не съм стъпвал в черква, но винаги съм се старал да бъда добър.

Погледнах около себе си и зърнах мястото, откъдето идваха шумовете на войната. Виждах много човешки фигури, които бягаха, падаха. Някои се изправяха, други оставаха да лежат там. Забелязах една съвсем ясно. Както гледах, видях от нея да се отделя фина мъгла и да се превръща във фигура на мъж, която се издигна над другата, тъмната фигура. С учудване прозрях, че същото нещо се е случило и с мен. Мъжът започна да се раздвижва и да се мъчи. Очевидно не можеше да разбере какво му се е случило като мен преди малко. Помислих си: „Бедният, може би ще успея да му помогна по някакъв начин.”

Бързо стигнах до него. Когато се приближих, го чух да плаче. Извиках:

– Не изпадай в паника! Ще ти помогна.

В същото време си помислих: „Сигурно си доста по-голям от мен.” Той ме видя и започна да хленчи:

– Помогни ми, приятелче, какво се случи с мен?

-Добре – казах му аз, – мисля, че сме умрели.

– Не се будалкай, копеле! – извика той. – Как ще съм умрял, като разговарям с теб! Как може да съм умрял? Всеки знае, че като си умрял, си умрял.

Двамата мъже се лутали в мъглата известно време, докато видели светлина да идва към тях. От нея излязъл един от техните бивши офицери, който ги завел при други умрели войници далеч от бойното поле, и постепенно те се приспособили към новото си състояние. Ако не беше станало така, щяха да се превърнат в блуждаещи духове и да продължат да участват в призрачните сцени по бойното поле.

Дори когато смъртта е насилствена, умиращият много рядко е наясно с действителния момент на смъртта. Майк Суейн, млад мъж, който загинал при автомобилна катастрофа, не почувствал нищо от сблъсъка.

Слънцето грее в предното стъкло на черната кола и се отразява в очите ми. Не виждам нищо освен светло сребристо сияние. Заслепява ме. Изведнъж: сиянието от сребристо стана златисто, издигам се във въздуха и изскачам през тавана на колата…

Майк казва на майка си: „Не позволявай да те обхване скръбта. Когато страдаш, аз се чувствам потиснат.”

Често от отвъдното отправят тази молба. Разбира се, скръбта е съвсем естествена и трябва да бъде изразена, но прекомерното и продължително страдание задържа душите тук. Те са наясно с нашите мисли и страдат, когато близките им са нещастни. Хубаво е, когато някой почине, близките му да могат да се свържат с него чрез медиум, ако пожелаят, тъй като това ще успокои и двете страни, но медиумът не може да стои непрекъснато до скърбящия, докато не приключи периодът му на страдание. Грешка е непрекъснато да искаш да получаваш послания и да търсиш съвет от отвъдното за тривиални неща, които можеш да разрешиш сам. Менталната връзка не се нарушава, докато ние мислим и си спомняме за тях, подобно на телефонната връзка. Можем да им се обадим, ако се нуждаем от тях, и те при всяко положение ще знаят какво ни се случва и ще бъдат около нас от време на време, особено когато преживяваме тежки моменти. Но животът трябва да продължи и за тях, и за нас.

Смъртта е като да отидеш да живееш в друга страна. Някои емигранти ще гледат да се обадят по телефона на семейството си колкото се може по-бързо, за да съобщят как са пристигнали, как се чувстват и да разкажат за мястото, където се намират. След това понякога ще се обаждат и от време на време ще идват на гости. Но те не могат да се установят на новото място както трябва, ако роднините им непрекъснато ги безпокоят, звънейки им по телефона, плачейки или искайки да ги върнат обратно вкъщи.

Най-доброто нещо, което можем да направим за някой починал, е да изпращаме към него нашите добри мисли и молитви и да му пожелаем Бог да бъде с него в дългото му пътешествие. Това ще му помогне да си стъпи бързо на краката си и когато се завръща, няма да има тъжни спомени, а ще е изпълнен с радост, възобновена енергия и с по-голяма любов към близките, отколкото когато е бил на Земята.

Трябва изцяло да променим отношението си към смъртта. На нея трябва да гледаме не като на край, а като на стъпка напред, етап от естествения цикъл на съществуването. Учителят от отвъдното Сребърната бреза иска да каже това на всички, които са загубили близък човек:

Помислете си за чудото на сезоните – непрекъснатия кръг на вечното обновление – снега през зимата, когато всичко спи; събуждането заживот, когато пукне пролетта; изобилието на лятото, когато животът разкрива цялата си красота; есента, когато природата затихва и се подготвяза сън, и така, докато не дойде периодът на обновление…

Този цикъл се повтаря във всеки човешки живот, това шествие на природата е заложено във всяка човешка душа. Първо е пролетта, когато съзнанието се пробужда, през лятото силите на човека достигат апогея си, през есента животът върви към заник и накрая е зимата, когато изтощената и уморена душа заспива.

Но дори след зимата на физическия живот пролетта спохожда душата, събужда я в отвъдния свят, за да продължи този непрекъснат цикъл. Приеми това послание от природата и бъди сигурен, че вечните закони ще продължат да действат в твоя случай и във всеки човешки живот.”

А какво представлява светът, който ни очаква? Онези, които са имали преживявания, близки до смъртта, ни го описват като едно красиво място. Следващото описание е много характерно:

Някак внезапно се озовах на едно прекрасно място. Бях посрещната с толкова топлота и радост, че направо изпитах блаженство. Бях заобиколена от прекрасен пейзаж – цветята, дърветата, цветовете бяха неописуеми, не приличаха на земните. Спокойствието и радостта бяха смайващи, бях обградена от топлина и светлина. Светлината бе заслепяваща, но не толкова силна, че да повреди очите ми. Красотата на пейзажа не може да се опише с думи. Отнякъде дочух прекрасна музика, свиреше и орган. Почувствах се обгърната от такава любов, която не съм в състояние да обясня.

Очевидно хората, които са били върнати към живот, са могли само да надникнат в отвъдното, но като съпоставим описанията им с разказите на починалите, откриваме, че много си приличат: Като поставим на везните всичките описания, получени досега, можем да кажем, че сме успели да постигнем повече от хората през миналите векове. Ние можем да повдигнем булото на смъртта и да погледнем в отвъдното.

September 26, 2013July 22, 2018

духове

ДУХОВЕ

Глава 6 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Духовете са хора

Къщата, в която израснах, беше обитавана от духове. Тя бе голяма сграда от ХVIII век с мазе, таван и много стаи, от години затворени и неизползвани – точно такова място, в което се очаква да се разхождат призраци.

Още щом семейството ми се настани там – бях на три години – стана ясно, че в къщата нещо не е наред. Чуваха се стъпки на горния етаж, когато там нямаше никой. Чичо ми Хенри, който живееше с нас, се оплакваше, че често усещал някой да стои зад него. Понякога през нощта се събуждахме от шум като от чупене на стъкло. Майка ми бързо слизаше по стълбите, страхувайки се някой крадец да не е влязъл в къщата.

– Не слизай долу сама – казваше мъдро баща ми, – викай Хенри да те придружава.

Но когато слизаха, долу намираха всичко непокътнато, макар че кучето се свиваше в ъгъла, треперейки от страх, и излизаше от стаята със свита опашка.

Всичко това се случваше, когато бях твърде малка, за да мога да го осъзная напълно. След като влязох в пубертета, моята дарба на медиум започна да се развива. Веднъж видях призрак. Беше една стара дама с побеляла коса, облечена в дълга черна рокля. Забелязах я с крайчеца наокото си да преминава бързо и когато се обърнах, за да я погледна, тя изчезна. Това стана толкова бързо, че не можах дори да се уплаша. След този случай я виждах много пъти. Макар че никога не успях да я разгледам добре или да направя контакт с нея, някак си почувствах, че това трябва да е била икономката на тази къща в миналото. Няколко пъти я виждах, както е обичайно при призраците, да преминава през стената.

Преди да я купим от последния й собственик, къщата е била реконструирана и там, където сега има стена, може по времето на тази жена да е било празно пространство. С течение времето я виждах все по-рядко.

Другите шумове също престанаха. Никога не можах да открия от какво бяха причинени, но през времето, когато живях там, все усещах невидимо присъствие около себе си. Не се плашех, но все пак това не беше подходяща атмосфера за едно дете с чувствителна психика.

Призраците са много често явление. В работата ми на медиум съм се срещала със стотици призраци – от тънките фигури, обгърнати в бели мантии, до побъркващите и често страшни действия на полтъргайстите. Този въпрос е много сложен. Всеки случай трябва да бъде разгледан внимателно, за да се види какво се крие зад него, и няма обяснение, което да е валидно едновременно за всички. Общоприето схващане е, че призраците са духове, които се връщат в къщите, които са обитавали. Това може да е вярно, но не важи за всички случаи. Лонгфелоу изразява една истина, като пише: „Всички къщи, в които са живели и умирали хора, са обитавани от духове.”

Силни преживявания или драматични случки се отпечатват по някакъв начин върху стените на сградите, така че един по-чувствителен човек може да улови тези отпечатъци, да види хора от миналото и да наблюдава събития, все едно че се възпроизвеждат на видео. С това може да се обясни и звукът от чупене на стъкло в къщата на моите родители.

Традиционните монаси с качулки и жени в бяло с глави, пъхнати под мишницата, обикновено са призраци от този вид. Казва се „обикновено”, защото в света на свръхсетивното нищо не притежава 100% валидност. Това са призраци в истинския смисъл на думата; не просто духове двойници или следи от спомени. Те винаги се появяват на едни и същи места и извършват едно и също действие като сомнамбули. Всеки опит да се свържеш с тях е напразен, защото съществуват под формата на обвивка. Духът на човека, който са били някога, отдавна е преминал в по-високо ниво.

Дългата галерия в Хемптън Корт ни предлага призрак от този вид. По тази галерия Катрин Хауърд, петата съпруга на Хенри VIII, е тичала с писъци към черквата, където кралят е бил на молитва, за да направи отчаян опит да бъде помилвана. Тези писъци са се чували много пъти и много пребиваващи в замъка са виждали нейната бяла фигура да се плъзга надолу по галерията.

Преди няколко години мъж, който работел в една изба в Йорк, видял цял легион римски войници да преминават през стената. Макар че бил уплашен, той запазил самообладание и запомнил облеклото им. По-късно споделил преживяването си с историк и като описал подробно костюмите, станало ясно, че са характерни за тогавашната епоха.

Фантоми от този род не се различават съществено от изображенията върху филмов екран. Те могат да бъдат съживявани временно от медиум или от човек със силна пси-енергия, който да им придаде за кратко подобие на живот, но това не е нищо повече от подобие. Не можем и да си помислим, че Катрин Хауърд прекарва своя задгробен живот, тичайки нагоре-надолу по галерията на Хемптън Корт за забавление на туристите, и че римските легиони непрекъснато маршируват по улиците на Йорк. След време тези явления ще изчезнат така, както изчезна моят призрак – дребната стара дама. Ще изчезнат и няма да бъдат видени повече.

Призраци често са били заснемани с фотоапарат. Албумът „Снимки от отвъдното” на Сирил Пермут съдържа няколко изключителни примера. Интригуваща снимка ми донесе Рег Уикенс, пенсиониран техник от гр. Фром в Съмърсет. Един топъл летен ден Рег снимал малкия местен хотел „Мортън хауз” заради цветята пред него. След като направил снимка отблизо, той пресякъл от другата страна на улицата, за да направи панорамна снимка.

– Имах чувството, че нещо ме тикаше да пресека – каза ми той по-късно.

Когато проявил снимката, с учудване видял някаква фигура на мотоциклетист със защитни очила, кожена каска и дълга черна мушама. Снимките били публикувани в местния вестник и привлекли вниманието на бившия пощаджия, сега пенсионер, Грахъм Стръджес. Според господин Стръджес по време на Втората световна война военни мотоциклетисти минавали по този път, който бил близо до щаба на маршал Монтгомъри. Един от тях, спомня си той, се завъртял и се врязал в стената на къщата срещу хотела.- Като си мисля – каза ми Рег, – все повече се убеждавам, че в деня, в който съм направил снимката, е била годишнината от смъртта на мотоциклетиста.

Дори тази фигура, която ще остане завинаги на снимката, вероятно не е нищо повече от един спомен, запечатан във времето и пространството поради ужаса на мотоциклетиста, когато е връхлетял върху стената. Но несъмнено има и привързани към земята души, които по една или друга причина са останали впримчени в местата, където са били, и не могат да ги напуснат. Това са призраците, които обитават много къщи. Те могат да уплашат всеки, на когото му се случи да ги зърне, но повечето от тях са безопасни. Ако създават шум, то не е за да уплашат някого, а е опит да привлекат вниманието към себе си и да помолят за помощ.

Такива молещи за помощ души са в окаяно състояние. Намирайки се между два свята, те не принадлежат нито на единия, нито на другия. Изгубени и объркани, съществуват като в сън, от който не могат да се събудят. Толкова са привързани към земята, че колкото и странно да звучи, не могат да разберат, че са умрели. Нямат съзнание за съществуването на духовни светове и не могат да се срещнат с други души. Ако все пак това стане, ще решат, че са видели призраци! Ето защо е трудно да се направи контакт с тях, но медиумът, тъй като все още е във физическото си тяло, е в състояние да достигне до тях много по-лесно. Често един кратък контакт е достатъчен, за да може душата да разбере в какво състояние се намира. Веднъж стане ли това, духовете помощници на медиума могат да дойдат и да отведат душата там, където ще се погрижат за нея. Един от медиумите, известен със своите способности да препраща такива души в отвъдното, е Филип Стеф. Той живее в Бат и работи като пазач на паркинг. В продължение на 20 години е имал 60 случая на прехвърляния на души, от които само един неуспешен. Когато повикат Ффилип заоглед на обитавана от призраци къща, той взима със себе си един или двама колеги медиуми, за да записват това, което се случва, и да го зареждат с енергия. Той кани стопаните на къщата, ако желаят, да се присъединят към ритуала, като им обяснява, че няма от какво да се страхуват. След това се разхожда из къщата, докато намери подходящо място; това е мястото, където е концентрирана пси-енергията. Тогава изпада в транс и предоставя на своите духове пазители да говорят чрез него на духовете, обитаващи дома, като им казват, че се намират в погрешно измерение и че трябва да си отидат.

– Казвам им да вървят със светлината – обяснява ми Филип. Думата „светлина” много често се употребява от медиумите. Те имат предвид духовната светлина, която е носена от духовете пазители и е невидима за живеещите на Земята. За една безпътна душа това е спасителният лъч в безутешния мрак на нейното объркано съществование. Както в тъмна нощ изгубилият пътя човек следва светлинката на фенера си, така и душите, следвайки тази светлина, ще бъдат изведени в по-високото измерение на отвъдния свят, на който принадлежат. И там ще ги посрещнат близките им, които може би неуспешно са се опитвали да се свържат с тях.

– Изпитвам голяма радост и облекчение, когато си отидат – продължава Филип. – Усещам техните чувства. Понякога те с години са били закрепостени към Земята и скъсването с тази връзка е като освобождаване от затвор.

За семейството, което живее в къщата, освобождаването от духовете също е голямо облекчение. Ако са чувствителни, хората усещат, че атмосферата в дома се променя. Не всички обаче се радват. Някои хора много обичат своите духове и искат да ги задържат при себе си. Това за Филип е жестокост.

– Призраците са хора. Все едно че си затворил човек. На тях трябва да им се помага, а не да бъдат подлагани на страдание.

Не само старите къщи са обитавани от духове, Филип е посещавал и апартаменти в модерни жилищни блокове, кръчми и офиси. Веднъж бил повикан от съдържателя на ресторант, който се оплаквал от неприятна миризма под една от масите. Опитвали с какви ли не препарати, но миризмата не изчезвала, Филип открил, че вонята идва от една нечистоплътна жена, живяла тук през 1700 година. Собственикът на ресторанта погледнал скептично на това заключение, но признал, че след идването на Филип миризмата изчезнала.

Причините за обвързването на душите със Земята са много.

В традиционните разкази за духове, които не намират покой или поради греховете си, или защото не са си свършили работата на Земята, има малко истина. На човек, който е бил силно привързан към материалните неща, му е трудно да ги остави и да премине в отвъдното. Както пише в Библията: „Където е съкровището ти, там е и сърцето ти.” Такива духове може да продължат да обитават къщата, където са живели, не разбирайки, че са умрели, и се отнасят към новите обитатели като към досадници.

Самоубийството е един от най-често срещаните случаи, при които душата остава свързана със земята. Онези, които посягат на живота си, често горчиво се разкайват и откриват, че вместо да приключат със своите земни проблеми, са се забъркали в още по-голяма каша. Подобни случаи обаче търпят и изменения. Много зависи и от мотивацията. Например, който се е самоубил поради психично разстройство или от непоносима болка, няма да страда в отвъдното така, както би страдал човек, посегнал на живота си, за да избегне тежка ситуация.

Там горе, в отвъдното, има любов и състрадание за всяка пристигаща душа, но е трудно да се помогне на някого, който е в тежко психично състояние, така както и на Земята е трудно да достигнеш до някого, който се е затворил в себе си поради депресия.

Душите, намиращи се в подобно състояние, могат да влияят върху съзнанието на живите, те долавят настроенията на духа, обитаващ къщата, и стават нервни и раздразнителни или изпадат в депресия без явна причина. Открих това, когато бях повикана да огледам една къща в Южен Лондон, обитавана от духа на момче, което се бе самоубило.

Един ден ми се обади жена на име Сюзън. Нейната дъщеря Шерън видяла дух на млад човек на стълбите и силно се уплашила. Сюзън ме попита дали бих могла да направя нещо. Когато пристигнах, майката и дъщерята бяха много разтревожени. Казаха ми, че откакто са се преместили в това жилище, не се чувстват добре и страдат от непрекъсната депресия. Преди са били спокойно семейство, но сега са започналида се карат помежду си. Сюзън вярваше, че духът им влияе зле.

Аз седнах в спалнята на Шерън, където тя често е долавяла присъствието на момчето. Не след дълго го усетих. Беше на около 20 години, едно обикновено съвременно момче, облечено в бяла риза и джинси. Описах на Шерън това, което видях, и тя ми кимна с облекчение; най-накрая се бе убедила, че няма халюцинации, защото в противен случай трябваше да ги имам и аз.

Отне ми време, докато се свържа с момчето. Контактът с такива духове е труден поради тежкото им психично състояние, но говорейки с него телепатично, разбрах, че е бил дрогиран и се е самоубил в момент на депресия, след като е взел свръхдоза. Не беше злобен и не искаше да навреди на семейството. Напротив, изпитваше симпатия към Шерън, защото тя е почти на неговата възраст. Беше се прикрепил към нея, защото е единственият член от семейството, който има дарбата да го вижда.

Насочих мислите си към него, казвайки му да напусне къщата и да тръгне с моите духове пазители, които ще се погрижат за него. Но когато си тръгнах, знаех, че не съм изпълнила задачата си докрай. Усещах, че съм успяла в нещо и че съм запалила светлинка в мрака на съзнанието му, но знаех, че той все още не се е освободил напълно.

През следващите дни момчето беше в мислите и молитвите ми, молех се да го освободят и ангажирах няколко мои приятели да направят същото. Няколко дни по-късно се обадих по телефона на Шерън.

– Той си отиде, нали? – попита ме тя.

– Не мога да ти кажа – отговорих й искрено аз.

– Сигурна съм, че си е отишъл – рече тя и ми разказа следната история:

Този ден отишла на работа както обикновено, но цялата сутрин не се чувствала добре. Не можела да каже какво й е, но й било толкова зле, че помолила шефовете си да я пуснат. Когато се прибрала у дома, седнала да си почине и усетила момчето много близо до себе си, до рамото си. За няколко минути била обладана от неговите емоции. Почувствала покаянието му за това, че е посегнал на живота си, и доловила, че той иска да се извини за неприятностите, които е създал на семейството.

Разговаряла с него телепатично, казвайки му, че му прощава и че той трябва да върви към светлинката. Изведнъж, така внезапно, както била дошла, депресията й изчезнала и била заменена с приповдигнато състояние на духа. Тя знаеше, че момчето си е отишло.

– Сега вкъщи е спокойно – каза ми тя. – Духът на момчето се освободи и отивайки си, той ни благослови.

Трудно е да си представим психичното състояние на една душа, впримчена при такива условия, но това прекрасно е описано в книгата на Матю Манинг „Странници”. Матю става известен още в ранните си младежки години със своите свръхсетивни и телекинетични способности. Той е британското откритие на Ури Гельр. В момента се занимава с лечителство, но през 1975 година, когато написа книгата, все още ходеше на училище.

Матю живеел със своите родители и сестра си в една къща от 18 век в Кембриджшър. Открил, че тя е обитавана от духове, когато видял на стълбите един мъж в дрехи от 18 век, който се подпирал на два бастуна. Помислил, че това е Робърт Уиби, търговец на зърно, който бил построил къщата и починал през 1753 година.

В къщата е имало активна проява на полтъргайст, изразяваща се например в преместване на тежки мебели, но Матю забелязал, че активността на полтъргайста намаляла, когато започнал да се свързва с Уиби чрез автоматично писмо. Това удовлетворило Уиби, който явно се нуждаел от контакт с друго съзнание.

Матю се заел да опише в курсовата си работа историята на къщата и района, а Уиби решил да му съдейства. Върху стените, таваните и вратите започнали да се появяват имена. Виждам, че ти вършиш добро за тоето семейство – написал Уиби чрез ръката на Матю, – и аз реших да ти помогна, като накарам моите приятели да напишат имената си върху стената. Уиби обещал 500 имена и удържал на думата си. Стотици имена били изписани в продължение на няколко седмици и много от тях съществували в общинските регистри от 17 и 18 век.

За разстроеното съзнание на Уиби можем да съдим по неговите писания. Понякога си мисли, че все още е в 18 век, живее в къщата със семейството си, грижи се за бизнеса си, вижда се с приятели и непрекъснато се оплаква от подагра. Той пише:

Прекрасен ден е и отскочих до моя приятел Роб. След това чудесно похапнахме с жена ми. Днес в черквата службата беше отегчителна. Имах нужда да си пийна малко по време на службата. Моят приятел Брауни е голям глупак. Миналата седмица се запали покривът на къщата му. Голям огън. Аз стоях там и гледах, но не бях много близо до огъня, за да не ми се подпали перуката.

Когато го питали кой ден е, той неизменно изписвал дати между 1726 и 1733 година. Но понякога показвал, че осъзнава, че е мъртъв. Изразил го в едно изречение: Умрях преу 1733 година от болестта в краката ми (подаграта).

Има някаква мъглява представа за Матю и семейството му, но продължава да се оплаква: Това е моята къща. Забелязал някои предмети, които принадлежат на нашия век, като леката кола, но не е в състояние да възприеме нещо, което не е съществувало в неговото време. Поради преплитането на времената се пораждали какви ли не куриози: веднъж Матю намерил на стълбите един хляб и Уиби настоявал, че слугата му го е опекъл за него.

Уиби твърдял, че няма живот след смъртта, и когато Матю го предизвиквал, казвайки му, че е призрак, той се обърквал и се плашел.

– Виждал ли си някога призрак? – написах аз

– Не, не вярвам в това. И добре, че няма.

– Какво ще направиш, ако видиш призрак?

– Ще кажа, че това не е истина, така както аз съм Робърт Уиби.

– Има ли призраци в твоята къща? – попитах аз, започвайки да разбирам, че ако му задам въпроса директно, ще излезе един чудесен материал.

– Разбира се, че ако видя някой, ще го изгоня – отвърна той бързо.

– В момента ние живеем в твоята къща и виждаме тук призрак.

– Не вярвам на тия приказки. Ти се опитваш да ме уплашиш.

– Призракът, който видяхме, е облечен в брич, три четвърти чорапи, дълго палто, жилетка и перука. Има два бастуна и се появява на стълбите – информирах го аз.

– Но аз никога не съм виждал такъв призрак в моята къща. Ти разговаря ли с този прирак, или той е ням? – попита Уиби, явно напълно несъзнаващ че става въпрос за него.

– Ние разговаряхме с него – казах аз.

– Но как ще разговаряш с него, като е умрял? Умрелите не могат да говорят. Но кажи ми какво ти говореше този призрак.

– Каза ми, че е живял в тази къща и че е починал през 1733 година.

–Това не може да бъде – отговори той възмутено с автоматично писмо. – А живея тук, ако сега е 1733 година, и не съм призрак. Аз съм Роб Уиби. Кажи ти как се нарича този призрак.

– Нарича се Робърт Уиби – отговорих аз.

– Но това не може да бъде. Аз съм Роб Уиби. Някой те будалка. Аз съм Роб У. Тук има някой, който се представя за тен. Стига вече. Аз съм тук и съм аз.

Матю го попитал мислил ли е кой разговаря с него.

Понякога ми се струва, че полудявам. Чувам в главата си глас, който разговаря с мен и ме пита какво правя. Но не казвай на никого, защото ще ме затворят в… Кой си ти? Да не си призракът, чийто глас ми говори? Да не си призракът на утрешния ден?

Нека се опитаме да обясним какво става тук. Явно Уиби не е бил много лош човек, но егоист и материалист. Всичките му мисли са били концентрирани върху богатството и красивата къща, която е построил за себе си, така че когато умира, той не може да се раздели с нея.

Когато човек умре, навлиза в духовния свят. Той се състои от много различни нива, като се започне от най-близките до Земята, сходни с нея в много отношения, и се стигне до сферите на съвършенство, които са издигнати толкова високо, че са извън нашето възприятие. Ще разгледаме въпроса за различните сфери по-подробно глава 9. Сега мога да кажа, че Уиби живее в едно от най-ниските нива, които се разглеждат като физически план. Всъщност той обитава същото физическо пространство, в което е бил и приживе, но в друго измерение – просто му е убягнало, че е направил преход от едно измерение в друго.

Той обитава своя ментален свят в състояние, подобно на сън. Вижда къщата и околностите такива, каквито са били по негово време, но долавя и съществуването на хора и предмети от нашето време – като изображения, наложени едно върху друго. Нищо чудно, че не знае какво се е случило с него! Възприема Матю като призрак, който се намесва в неговия подобен на сън свят и смущава мисълта му, кара го да се чувства некомфортно, защото дълбоко в себе си той знае, но не иска да разбере, че е починал и че не би трябвало да се мотае около своя дом на Земята. Но не може да помръдне, защото не знае, че има други нива в отвъдния свят, и смята, че няма къде да отиде.

Души с подобно съзнание са събрани заедно в отвъдния свят. При положение че те не знаят за неговото съществуване, живеят в нещо като колективен сън, представяйки си, че все още са на Земята. Твърде е възможно приятелите на Уиби, които изписаха имената си върху стените в къщата на Матю, да го придружават в това съществуване.

В края на своята книга Матю ни разказва как се срещнал лице в лице с Уиби, който изглеждал реален като физическо същество. Матю протегнал ръка към него – той трябва да е един от малкото хора, които са се здрависвали с призраци, – и установил, че хваща празно пространство.

След тази среща присъствието на Уиби се усещало по-слабо, докато в един момент изчезнало. Да се надяваме, че е намерил път към по-щастливо съществуване.

Най-често причината една душа да е привързана към Земята е насилствената смърт. Шокът от внезапното й отделяне от тялото довежда душата до състояние на смут и обърканост. Както хората, претърпели катастрофа, изпадат в шок или получават психическа травма, така и тези души преживяват отново и отново събитията около смъртта си като кошмар.

В много случаи на жестока смърт състоянието на шок бързо преминава. Душата бива посрещната, обикновено от роднина, който й помага да се възстанови и да се нагоди към условията на отвъдния свят. Често наистина душите не страдат и нямат усещане за точния момент на смъртта, но някои се привързват към мястото на гибелта. Както вече казах, най-вероятно причината е тяхната неспособност да приемат духовния начин на съществуване; или пък може да ги задържа шокът от жестокостта на преживяното, който да поражда страх, яд или, ако е бил убит още някой, желание да отмъстят на убиеца.

Такива души не страдат, защото не са извършили нищо лошо на земята. Вярно е, че човек, който е с духовна нагласа (не е задължително да бъде религиозен) или има познание за живота след смъртта, едва ли ще се остави в такъв капан, защото бързо ще разбере какво се е случило и скоро ще премине в по-високо духовно ниво. Но това не е въпрос на морал. В разказите за призраци винаги жертвата обикаля мястото на смъртта, а не извършителят на престъплението, така е и в действителност. Духовният свят е владение на мисълта, така че мислите на жертвите и невежеството им относно духовните измерения ги правят затворници. Това не изглежда достатъчно справедливо, но и животът не е справедлив, а смъртта не може автоматично да възстанови реда.

Местата, където се е концентрирало преживяно зло – бойно поле, затвор или арена на природно бедствие, се превръщат в „черни петна” – въртопи с отрицателна енергия. Обърканите души могат да бъдат всмукани от тях и да им е трудно да се освободят. Ако един по-чувствителен човек посети такова място, ще го обхванат различни чувства. Това могат да бъдат спомени, запечатани във времето, видения на духове подобни на римските легиони, за които стана въпрос, но там ще има и духове, които се нуждаят от помощ.

Преди няколко години бях на екскурзия във Франция с автобус. На връщане минахме през едно от бойните полета на Първата световна война. Когато се прибрах у дома, се почувствах много уморена и депримирана и не можах да разбера защо. Бях си починала добре, така че нямаше причина да се чувствам зле.

Това продължи няколко дни и постепенно започнах да разбирам откъде идваше неразположението ми. Почувствах, че съм попила емоциите на някакви безплътни същности около мен. Концентрирах се и видях две войничета в униформа от Първата световна война. Разбрах, че те са се прикрепили към мен, когато съм преминавала през мястото на тяхната гибел, защото са почувствали, че мога да им помогна. Без даосъзнаят какво правят, те са пътували с мен до Англия.

След като поговорих с тях и се опитах да им обясня състоянието, в което се намират, усетих друг войник – взех го за техен командир. Той беше дошъл да им помогне и им каза да тръгнат с него. Тъкмо да се подчинят, едно от войничетата, което не беше на повече от 16 години, се обърна към мен и каза:

– Ще се върнем за другите.

След това изчезнаха. Видях ги в съзнанието си как преминават в техния духовен свят в светлина. Сигурна съм, че са се върнали, за да помогнат на останалите. Едно от нещата, което най-много ме удовлетворява в тази работа, е да видиш как един спасен дух се връща, за да спаси и друга.

Ще дам още един пример за подобно „черно петно”. Извикаха ме да изследвам магазин за продажба на спиртни напитки, защото управителят и помощниците му преживяваха доста неприятности – на горния етаж се чували тежки стъпки, по рафтовете дрънчали бутилки. Един от работниците нахвърлял празни касетки в мазето и ги намерил подредени. По този повод решили, че трябва да впишат призрака във ведомостта. Подминавайки неизбежните коментари за духове в бутилки, тръгнах на оглед.

Когато седях в помещението, почувствах духа на едно момче, убито във войната. Можах да доловя звук от експлозия, усещах огън навсякъде около себе си. Стана ми ясно, че е починало в чужбина, но се е върнало в магазина – по това време къща, в която живеела баба му. Момчето винаги идвало при нея, когато било в беда. Обаче не я е намерило или пък я е намерило, но тя е нямала представа за него. Така или иначе останал заложник в къщата.

Разговарях с него и му обясних, че е излишно да стои тук, че трябва да тръгне с моите духове помощници, които ще го заведат при баба му. Той напусна, но неприятностите продължиха. Очевидно имаше още нещо, което аз не можех да разгадая. Тогава един приятел, който бе живял в района преди много години, ми разказа, че по време на войната бомба е паднала върху киното, намиращо се срещу магазина, и е убила много хора. Това обясняваше защо съм имала усещане за експлозия, а също ми подсказваше, че може би още души блуждаят в околността. Потърсих помощта на мои приятели медиуми и заедно се концентрирахме, за да изпратим светлина в магазина и в района около него. Целта беше да се изчистят отрицателните вибрации и да се помогне на душите, които все още блуждаят там. Успяхме. След няколко дни всичко затихна и оттогава хората нямат никакви оплаквания.

Случва се безплътни същности да въздействат върху материята, въпреки че обикновено изявяват присъствието си по ментален начин. Понякога обаче започват да буйстват, хвърляйки предмети наоколо и произвеждайки всякакъв род свръхестествени явления. Тези духове се наричат полтъргайсти – от немската дума poltergeist, означаваща „шумен дух”.

Полтъргайстите често се появяват в къщи, където има подрастващи, и парапсихолозите са склонни да приемат, че причината е в децата. Според тях някакъв вид телекинетична енергия се произвежда от децата в пубертета, особено когато се чувстват нещастни или са преживели стрес, така че причината били отрицателните емоции.

Медиумите обаче твърдят, че почти при всички тези случаи има присъствие на безплътна същност, която използва енергията на децата или на някой друг, който притежава пси-възможности. Един изследовател, който подкрепя това схващане, е Гай Лайън Плейфеър. Той разглежда полтъргайста като подобна на футболна топка енергия, която се подхвърля от носителите й, все едно че момчетата играят футбол.

Бившият президент на спиритичната църква в Уимбълдън, медиумът Бил Мари, веднъж бил повикан да изследва случай на полтъргайст. Мястото на действието било твърде необичайно – барака в земеделски парцел, в която се съхранявали семена, разсад и земеделски инвентар. Много хора свидетелствали за проява на някаква стихия – тежки предмети хвърчали наоколо.

– Тези дни беше много активно – казал им собственикът, когато Бил отишъл там с приятеля си Дерек Робинсън. Влезли в бараката и веднага от етажерките започнали да падат предмети и в лицата им били запращани шепи семена и зърна.

Дерек се огледал и избягал навън. Бил не се забавил да го последва. Стояли навън и се ослушвали. Шумът бил такъв, сякаш вътре бушувала битка. Дерек се разходил внимателно наоколо да провери да не би някой да им прави номера, макар че би било трудно посред бял ден. Тогава Бил събрал кураж и се върнал в бараката сам. Когато влязъл шумът спрял.

Бил и Дерек посетили бараката няколко пъти и винаги били бомбардирани с летящи предмети. Веднъж тежест от 25 кг полетяла във въздуха, но никой не пострадал. Друг път върху прашната стена се изписал кръст.

Най-накрая Бил успял да влезе в контакт с духа, обитаващ бараката и чул един тъжен разказ. Духът бил едно дванайсетгодишно момче. Той и майка му живеели в Лондон, но когато избухнала чумната епидемия, избягали в Бромли – така се наричало селото. Селяните като разбрали, че те идват от столицата, се уплашили да не би да се заразят от страшната болест, и ги пребили с камъни. Майка му не била погребана в гробищата за християни и тъй като това я измъчвало, душата й не е могла да намери мир и спокойствие. Активността на полтъргайст не била нищо друго освен средство за момчето да привлече вниманието на хората върху положението, в което се намират той и майка му.

Бил прочел няколко молитви за майката. За да покаже своята благодарност, момчето обещало, че ще посети спиритичната църква. Бил и Дерек се върнали в Уимбълдън, питайки се дали той ще спази обещанието си. Когато влезли в църквата, вътрешните врати се отворили и затворили от само себе си. След това буйствата в бараката престанали.

Един от най-добре изследваните случаи на полтъргайст през последните години беше гостът на една къща в Северен Лондон, афиширал всички типични за феномена прояви с няколко чисто свои неприятни вариации.

Полтъргайстът в Енфилд се появи през 1977 година и беше изследван от Гай Лаян Плейфеър и Морис Грос от Обществото за пси-изследвания. Случаят е описан надълго и нашироко в книгата на Плейфеър „Тази къща е обитавана от духове”. Чудатото същество явно си било избрало дванайсетгодишната Джанет, едно от децата в семейството. В къщата се разнасял силен тропот, местели се тежки мебели, предмети хвърчали из стаята, появявали се локви по пода, ставали пожари, донесената за изследванията апаратура без причина се разваляла.

Плейфеър и Грос видяха с очите си и записаха изцяло стотици инциденти, на някои от които присъстваха и други свидетели, включително полицаи, журналисти и екипи от телевизията. Полицайка описва в своя рапорт как един стол се пързалял около метър в посока към нея. Репортер от „Дейли Мирър” разказва как части от играта „Лего”, керемиди, топчета и други малки предмети летели из стаята. Една от керемидите го ударила по челото и причинила подутина, която носил няколко дни.

Полтъргайстът насочвал злобата си главно към Джанет, която се оплаквала от щипане и ритане. Тя често била изваждана от леглото и просвана насред стаята. Неведнъж се опитвал да я задуши със завесите и колана на халата й. Момичето станало жертва на пристъпите му на ярост.

След това полтъргайстът започнал да говори с дрезгав мъжки глас, който излизал от устата на Джанет. Разговорите му се изразявали предимно в сипене на мръсотии, но назовавал и редица имена, между които на призрака Гобар и на други предишни обитатели на къщата. Когато бил попитан откъде идва, той отговорил: От гробищата.

Плейфеър потърсил помощта на други медиуми. Те се свързали с няколко същности, всяка от които твърдяла, че обитава тази къща. Някои били страдащи, изгубени души, но други били зловещи! Медиумът Роуз Гладън казала на Плейфеър:

– Много зло се завръща на земята точно сега. Зад него се крият истински сатанински сили или демони, без значение как ще ги наречем.

Така стигаме до въпроса за злите духове. Дали те съществуват? Трябва да кажа, че за 20 години работа като медиум никога не съм попадала на зъл дух, макар че съм срещала много случаи, за които вече дадох примери, на изгубени души, нуждаещи се от помощ. Това обаче не означава, че те не съществуват. Има много зли хора на този свят, и тъй като, когато умрем, ние не променяме характера си веднага, логично е да приемем, че и в отвъдното има зли същества.

Един от медиумите, който се занимава с тъмните страни на отвъдния свят, е Тери О’Съливан. Тери нарича себе си екзорсист[4], макар че не отива на обитаваното място със звънец, библия и свещ. Той счита, че екзорсизмът, или избавлението, както предпочита да го нарича, е вид лечителство. Подобно на други медиуми, работещи в тази насока, Тери казва, че повечето от духовете, с които се занимава, не могат да навредят на човека, но има и изключения и там вече е необходим екзорсизъм.

Тери предупреждава, че всеки, който преднамерено търси контакт с тъмните сили за лично облагодетелстване, както е при церемониите с черна магия, се излага на атака от страна на злите духове или дори на нечовешки същества, които той нарича демони.

Попитах го за най-лошия случай в неговата практика и той ми разказа една история, която съдържаше всички елементи на класическата приказка за черна магия, а действието се развиваше на необичайно място – на крайбрежието при Клектън.

Тери бил повикан от две сестри, тероризирани от дух, обитаващ тяхната къща. Чували се удари и крясъци, мръсни думи се изписвали с червило върху огледалото на тоалетната масичка, върху мебелите се появили следи от нокти на диво животно. Тери открил, че източникът на злото е починалият съпруг на една от сестрите. Казали му, че седем години преди да почине, мъжът бил въвлечен в група, която се занимавала с черна магия. Късметът му проработил и той натрупал доста пари. Един ден бил намерен мъртъв извън дома си и върху лицето му бил изписан ужас. Следствието приключило, без да бъде открит извършителят на престъплението. След неговата смърт двете жени били застигнати от лоша съдба – духът започнал да ги преследва. Когато посетил вилата, Тери веднага усетил присъствието на злия дух:

Това беше дух с дълга коса и рога. Мога да го сравня само със сатир от гръцката митология. Съществото се нахвърли върху мен, причинявайки ми остра болка. Навлезе в аурата ми и се насочи към гръбнака. Опитваше се да овладее нервната ми система. Ако успееше, щеше да ме довърши напълно.

Последвала схватка между двете сили. Най-накрая с помощта на своите духове пазители Тери успял да надвие и сатирът бил ликвидиран, но медиумът бил изтощен до такава степен, че му трябвали цели три дни да се съвземе.

Тери бил викан да помага и при случаи на обсебване. Един от неговите пациенти имал диагноза шизофрения, понеже бил обладан от дух. Тери успял да изгони духа, след което човекът оздравял. Според медиума някои от пациентите, обявени от лекарите за психично болни или зашизофреници, в действителност са обсебени от духове, като, разбира се, това не се отнася за 100% от случаите.

Ужасяващите разкази за зли духове и за обсебване карат някои хора да се питат дали е разумно да се търси въобще контакт с отвъдното. Все едно да кажеш, че не трябва да пресичаш улицата, защото може да те прегази кола. Дали ни харесва или не, ние сме заобиколени от отвъдния свят, така че по-добре е да се опитаме да го разберем.

Както вече казах, злите духове са много рядко явление, също и обсебването. Няма нищо страшно, ако се избере правилен подход. Преди всичко е важен мотивът. Ако искате да се свържете с отвъдното с любов и искреност, ще привлечете само добро.

Към невидимия свят трябва да се отнасяме сериозно, защото можем да си докараме беля само заради едното любопитство. Ето защо Тери е против използването на спиритичния кръг (дъска) с азбуката. Тези приспособления, казва той, „са открити врати към отвъдния свят”. Когато се използват от опитни и духовно мислещи хора, могат да доведат до интересни резултати, но са много опасни за хора, които не знаят какво правят. Те могат да привлекат лутащи се или зли духове, от които ще им е трудно да се отърват.

Тери е убеден, че е много важно да се работи за спасението на лутащите се души и че много медиуми трябва да се занимават с това. Разбира се, необходими са специални качества.

– Трябва да си силен – казва Тери. – Хора, които са емоционални или с опънати нерви, по-добре да не се захващат. Трябва да имаш голяма вяра и да не се страхуваш от тъмнината, а над всичко останало, трябва да обичаш Бога.

Хората, които са придобили опитност в изпълнението на тази задача, са пионери, които помагат на всички нас да достигнем до по-широко разбиране за различните нива на отвъдното.

И така, какво трябва да направите, ако нещо започне да тропа в дома ви посред нощ? Първо, вижте дали причините не са от битов характер – течение от прозорците, скърцащи дъски и други такива. Ако продължавате да чувствате някакво присъствие, извикайте медиум. Може да ви помогне и свещеник, като направи водосвет на къщата ви или извърши необходимата церемония за пропъждане на лоши духове, но много малко свещеници са наясно с проблемите на отвъдното, а медиумът ще направи контакт с духовете и ще им помогне да. си отидат.

Можете да си помогнете и сами, като разговаряте с духа и му пращате добри мисли и молитви, но не забравяйте това, за което вече ви предупредих – не правете опити да се свързвате чрез дъска с написана на нея азбука или чрез друго приспособление от този вид.

И най-вече не се плашете. Няма нищо страшно и неприятно. Във всички случаи това е една изгубена, сиротна душа, която търси вашето съжаление. Представете си как бихте се чувствали вие, ако отчаяно търсите помощ и никой не може да ви чуе. Опитайте се да помогнете. Най-вече защото всички ние ще бъдем духове един ден.

September 26, 2013July 22, 2018

за медиумите

ЗА МЕДИУМИТЕ

Глава 5 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Да си медиум е призвание

Много малка част от медиумите се издържат от своите пси-способности. Повечето работят като медиуми в свободното си време, бидейки ангажирани с прехраната си или с други житейски задължения. Познавам медицински сестри, секретарки, домакини, чиновници, директори на компании, строители, дори един-двама полицаи.

Кит Чарлз работи като следовател в Централната следствена служба – една трудна и отговорна професия, но по някакъв начин намира време да работи като медиум, да пътува из страната и да участва в демонстрации на ясновидство.

Кит се опитва да не смесва тези две поприща, макар че признава, че понякога използва своите пси-спобности в помощ на полицейската си работа. Той вижда сходство между това да разпитваш престъпници и да разпитваш духове и казва: „Като полицай аз съм обучен да търся доказателства. Като медиум също търся доказателства, макар и по различен начин.”

Кит не намира причина полицията да не прибягва до услугите на медиуми и би искал един ден да види осъществено централно сдружение на медиуми и хора с пси-способности, за които се знае, че са надеждни и които също така да бъдат обучени да разбират полицейските методи на работа. Тези хора могат да бъдат консултанти в случаите, когато полицейското разследване е стигнало до задънена улица, а получената чрез тях информация да бъде сравнена и проследена. Кит вярва, че помощта на подобни екипи може да бъде безценна, особено в случаите на отвлечени деца или безследно изчезнали. Не само че ще се помогне на полицията, но ще бъдат спестени много главоболия на родителите и семействата.

Кит се сблъскал с такъв случай, свързан с писателя Марк Уинтърс, когато бил повикан в лондонски хотел, където Марк разследвал обир на бижута. Марк се изненадал, че полицаят е и медиум. По-късно той използва Кит като консултант в романа си „Острието на бръснача”, в който медиумът дава на полицията жизненоважна следа, която води до залавянето на убиеца.

Работата на Кит в следствената служба го свързва с най-мрачната страна на живота – ужас, трагедии и смърт, но той е открил, че вярата в Бога и духовният свят му помагат да преодолява тези неща.

– Потискащо е – казва Кит – да влезеш в моргата и да видиш редици от трупове, но това не изглежда чак толкова лошо, ако знаеш, че тези тела са само празни черупки – духът на хората си е отишъл.

Нещо, което прави Кит особено популярен, е живото му чувство за хумор. На своите демонстрации на ясновидство той често кара публиката да избухва в смях със спонтанните си шеги. Хуморът е нещо, което той развива съзнателно:

– Хуморът е голям лечител. Често хората идват на нашите събрания изпълнени с тъга. Аз искам да ги изпратя с усмихнати лица.

Робин Стивънс също има много отговорна работа – администратор на болница. В допълнение на това той е председател на Националния спиритичен съюз и президент на Международната федерация на спиритистите – организация, чиято цел е да обедини медиумите и техните съмишленици от цял свят. Той предприема много пътувания в чужбина, особено в Америка, където често се явява по телевизията.

Робин иска да разшири максимално границите на медиумизма си и участва в много изобретателни тестове, чиято цел е да покажат как връзката с отвъдното може да се осъществява при условия, изключващи всякаква случайност или телепатия. Той гледа на експерименталния медиумизъм, както го нарича, като на свой специалитет.

Един подобен тест се проведе в Исландия. Два дни преди събранието организаторите избрали напосоки две места в залата, след което помолили Робин да напише по 20 точки за хората, които ще седнат там. Въпреки че местата не били номерирани или запазени и не се знаело предварително кой ще дойде, 90 процента от фактите били верни.

Робин казва, че е готов да участва във всеки разумен тест, стига да е предназначен за изследване на възможностите на медиумизма, а не толкова на неговите собствени способности, и смята, че е интересно да се види какви ще бъдат резултатите.

– Ако приемаш, че възможностите са ограничени – казва той, – ще работиш вътре в тази граници. Ако вярваш, че са неограничени, можеш да преминеш отвъд общоприетите методи за комуникация. И тогава дарбата ти може да заработи още по-добре.

Кармен Роджърс, един от най-известните медиуми в международен мащаб, използва артистичния си талант, за да помага на начинаещите да развият латентните си пси-способности. Бивша актриса, тя е учила също така балет и танци и провежда семинари, базиращи се на вдъхновено (автоматично) писане, рисуване, медитация и движение. Тя изтъква, че художниците и музикантите винаги са инспирирани от духовния свят. Нейните семинари окуражават дори хората, които мислят, че имат твърде ограничени или никакви пси-способности, да развият творческото си начало и да повишат своята чувствителност. Тази чувствителност към духовното, макар че не е точно медиумизъм, при по-нататъшно обучение може да доведе до свързване с духовния свят.

В допълнение на това Кармен има още една работа – окултен съветник на страдащи хора. Води постоянна рубрика в „Пси-новини”, в която отговаря на въпроси на читатели. Писмата обхващат широк кръг от теми. Типични въпроси са: „Защо моята починала съпруга никога не идва?”, „Животните живеят ли след смъртта?” или „Има ли начин да се свържа с моя починал брат?”

Някои медиуми, освен че се свързват с духовния свят, използват дарбите си по необикновен начин. Лий Лейси, който проведе възпоменателната служба за Дорис Стоукс, понякога прави демонстрация на това, което нарича фото-психометрия. Държейки запечатана в плик снимка, дадена от присъстващ на сеанса, той описва личността на човека от снимката, след което се опитва да се свърже с него в отвъдното. Лий признава, че този метод на свързване не работи във всички случаи.

– Медиумите не могат да извикат починалите – обяснява той, – макар много хора да мислят, че правят точно това. Никой от отвъдния свят не може да бъде принуден да осъществи контакт, ако не желае. Всъщност някои хора от отвъдното не могат да осъществят контакт по различни причини. Ние обаче можем да ги помолим да дойдат. Ако посетителят е дал снимка на човек, когото познава и обича, вероятно е той да дойде, защото хората в отвъдното усещат отправената към тях мисъл. Преди всичко те не са нищо друго освен мисловна енергия, идваща отдалече.

Друг медиум с неординерни способности е Жанин Бас. Нейният интерес е прераждането и тя използва ясновидството си, за да навлиза в минали животи на хората.

Прераждането е спорна тема сред медуимите – едни го приемат, други не. Жанин е убедена, че ние се връщаме на земята много пъти и че нашите характери – до известна степен, разбира се, се формират от преживяванията ни в предишни животи. Според Жанин много емоционални проблеми водят началото си от минали прераждания. Както подсъзнателната травма от детството продължава да ни влияе като възрастни, така и страданията от миналите животи слагат отпечатък върху сегашната ни личност.

За да илюстрира мисълта си, Жанин рисува това, което нарича „кармография”. Кармата е източна доктрина за връзката между причина и следствие. Тези рисунки не показват как е изглеждал човекът в минали животи, а са символични изображения, демонстриращи как преживяванията от миналото се вплитат в настоящето.

Целта на Жанин не е да търси свидетелства, които могат да бъдат потвърдени исторически. Както набляга тя, „аз не казвам на хората кои са били, а какви са били, което е много по-съществено”. Явно нейният метод среща отклик сред посетителите й. Някои от тях са ми казвали, че кармографията им помага да разберат себе си по-добре и да се справят с проблемите си.

Ако ме питат кой от медиумите, които съм срещала, ми е направил най-силно впечатление, бих казала, че това е Гордън Хигинсън. Виждала съм много негови демонстрации на ясновидство, но не съм престанала да се наслаждавам на умението му да изрежда имена, адреси, дори номера на телефони и на автомобилни регистрации, предавайки посланията с мек чар и абсолютна увереност в себе си.

Гордън има известно предимство пред колегите си – майка му, Фани Хигинсън, е била един от големите медиуми на времето си и той е наследил нейната дарба. Кариерата му е била предсказана, преди да се роди. На 14-годишна възраст Фани била заведена в местната спиритична църква в Лонгтън, Стадзордшир. Медиумът на подиума й казал, че един ден тя ще служи в църквата и ще има син, който ще тръгне по нейния път. Фани не повярвала. Нямала намерение да се включва в спиритизма и била твърде млада, за да мисли за женитба и деца.

Медиумът продължил и й казал, че майка й е в състояние на дух. Фани му казала, че греши. Била оставила майка си вкъщи. “Мила моя – обърнал се медиумът към нея, – докато си седяла тук, майка ти е преминала в отвъдния свят.” Молейки се това да е грешка, Фани се затичала към къщи и намерила майка си на стола, на който я била оставила. Тя била починала, докато спи. Години по-късно Фани става президент на църквата – пост, който поема Гордън и на който стои до днес.

С такава майка не е изненадващо, че Гордън проявява пси-способности от най-ранна възраст. Той е четвъртото дете в семейството. Двамата братя и сестра му също имали пси-способности, но в по-малка степен. Баща му бил дълбоко религиозен и философски настроен човек и макар да симпатизирал на вярванията на съпругата си, бил смутен от сина си и често казвал: Има нещо странно в това момче!

Гордън имал няколко приятелчета от отвъдното, с които си играел. Едно от тях било малко момиченце. Той имал гумена топка и я подхвърлял към момиченцето, а тя му я връщала. Това озадачило двамата му братя, които, разбира се, не виждали неговата компания. Веднъж те повикали баща си да гледа, а на свой ред той извикал съседите. Когато се прибрала вкъщи, Фани ги сварила клекнали на пода да наблюдават с интерес това странно представление.

Откривайки неговия потенциал, майката позволила на Гордън да посещава нейната група за развитие на пси-способности. На тригодишна възраст той трябва да е бил най-малкият медиум, който някога е посещавал такава група. На 12 години вече излизал на подиума в църквата и го наричали „момчето медиум”.

Не му позволявали обаче да изнася цялата служба. Майката нямала намерение да го остави на самотек, а искала да изгради у него високо ниво на медиумизъм като нейното, затова била взискателна към развиването на способностите му.

Нейният метод на обучение бил стриктен и тя не била по-малко строга към Гордън, защото й е син. Всяка седмица в групата били канени различни хора, за да могат учениците „да практикуват”. Преди да влязат в стаята, Гордън, със завързани очи и памук в ушите, трябвало да каже кои са те и кои от отвъдното искат да се свържат с тях. Едва тогава му развързвали очите. Макар че на времето това не му се нравело, по-късно Гордън бил доволен, че майка му е била толкова строга към него. По този начин той подобрявал концентрацията си и изострял своята чувствителност към духовното, което му било от голяма полза в бъдеще. Гордън си спомня какво е било да си медиум преди 50 години:

– Във времето, когато започнах да работя, спиритизмът беше много по-спорна тема от сега. Да говориш с духове се приемаше като богохулство. Ако работодателят разбереше, че се занимаваш със спиритизъм, можеше да те изхвърли от работа. Хората ни хулеха по улиците. Когато говорех на събрания, често ме замерваха с камъни през прозореца. Наистина трябваше да се борим за своите убеждения.

По време на войната пси-способностите на Гордън са го спасявали в много трудни и опасни ситуации. Когато постъпил в армията, си спечелил репутацията на спасител на хората около него. Другарите му чувствали, че когато са с него, са защитени. Неговите командири се правели на скептици, но не пропускали да се възползват от помощта му в трудна ситуация.

Веднъж се били скрили в една ферма в окупирана от германците територия.

-Хигинсън – попитал го командирът, – ще бъдеш ли убит?

-Не, сър.

-А ще те вземат ли в плен?

– Не, сър.

– Тогава вземи толкова хора, колкото можеш, и ги измъкни от този ад!

Гордън събрал около 40 души и им казал, че ще бягат. Накъде ще вървят, не знаел. Само можел да се моли да бъдат водени, за да се спасят. Стигнали до една река. Нямал идея как ще я прекосят. Било тъмно като в рог и не знаел колко дълбока е водата. Започнал да се моли отново. Тогава съзрял в тъмнината духа на детето, с което си играел като малък.

– А3 ще ти помогна – казало момиченцето.

-Ако ме изведеш оттук – отговорил й Гордън телепатично, – аз ще служа на отвъдния свят, докато съм жив!

Момиченцето стъпило във водата и той я последвал, войниците тръгнали след него, като всеки се държал за рамото на този пред него. Детето ги водело безпогрешно на зиг-заг там, където водата била по-плитка, и измръзнали и изтощени те стигнали на другия бряг.

След войната Гордън спазил обещанието си и възобновил работата си, като служел в църквата и провеждал събрания из цялата страна и в чужбина. След няколко години го помолили да стане президент на Националния спиритичен съюз. Нямал желание да приеме поста. Бил директор на голяма компания и не искал да се откаже от работата си, но властен вътрешен глас му говорел да не се отказва.

Намерил се изправен пред два големи проблема: как да разпредели финансите на Съюза, който бил пред банкрут, и какво да прави с неговата главна квартира, Станстед хол. Това била голяма сграда в якобински стил в Есекс, завещана на Съюза от писателя Артър Финдли – намерението му било да се използва като колеж за обучение на медиуми, но сега се била превърнала в един излишен лукс. Гордън се заловил да я направи отново действаща. Организирал курсове на пансионат и лекции с известни медиуми, като се нагърбил с по-голямата част от работата. Днес Станстед е център за обучение и за демонстрация на всички аспекти на пси-явленията и за спиритична философия, който привлича посетители от цял свят. Като управител Гордън му е посветил цялото си време и местата за неговите курсове винаги са запълнени предварително.

В Станстед има нещо, към което Гордън е особен привързан – бюрото, принадлежало на викторианския медиум Р. Дж Лийс. Лийс е известен с това, че е помогнал на полицията за залавянето на Джак Изкормвача. Също така бил медиум на кралица Виктория, която свързвал с нейния любим Албърт. Тя искала да го задържи при себе си, но Лийс чувствал, че мястото му е другаде, и й казал, че има на разположение друг медиум, който ще й служи добре – нейният слуга шотландец Джон Браун. Кралицата го послушала и на бюрото в Станстед има нож заподостряне на писци, който подарила на Лийс в знак на благодарност за всичко, което е направил за нея.

Преди да почине, Лийс оставил инструкции бюрото да бъде предадено на медиум, който ще дойде години след него и инициалите му ще бъдат Г. М. X. Така бюрото своевременно преминало в Гордън и е един от любимите му предмети.

Гордън отбелязва, че спиритизмът е религия и философия, която може да ни научи много както за този, така и за другия свят. Той я смятаза най-реалистичната и съвременна религия, отговаряща на нуждите на новото време, защото не се основава на вярвания от миналото, а на нагледни свидетелства за живота след смъртта и на учения, предавани от напреднали същества от високите измерения.

– Целта на спиритизма – казва Гордън – е да направи хората по-духовни – по-обичащи, по-загрижени, по-отговорни едни към други и към света, в който живеем. .

За него медиумизмът е призвание и смята, че за медиумите не е достатъчно само да развиват своите пси-способности. Те трябва също така да се стремят да бъдат духовни хора, които да могат да разясняват спиритичната философия и да откликват с мъдрост и състрадание на хората, които идват при тях за помощ.

Да слушаш размислите на Гордън за медиумизма, означава да видиш темата в най-широка перспектива. За него личните послания от отвъдното не са крайната цел на начинанието. Те трябва да бъдат само първата стъпка по пътя на духовното познание. Работата на медиума не е само да дава доказателства за живота след смъртта, а и, което е по-важното, да събужда у хората съзнание за собствения им потенциал на духовни същества.

Говорих само за някои по-известни медиуми. Те показват голямото разнообразие от личности в тази област и многото различни начини, по които могат да се използват пси-способностите.

А сега да поговорим за още медиуми и за други аспекти на медиумизма.

Медиуми, които лекуват

По природа съм гнуслива, а и мисълта за всякакъв вид операция ме изпълва със страх, но хирург без медицинска квалификация, който оперира с нестерилни инструменти и без упойка – това звучи ужасно. Трансхирурзите обаче правят точно това и твърдят, че постигат учудващи резултати.

Трансхирургията възниква в Бразилия и Филипините и дълго време е била съсредоточена само в този регион, макар че през последните години привлече вниманието на медиите на Запад. Най-известният трансхирург е бразилецът Хосе Ариго, който почина през 1971 г. Ариго беше необразован и никога не е практикувал медицина по друг начин освен в транс. Неговият дух ръководител е бил немски лекар, който можел да поставя диагнози и да предписва лечение.

Операциите на Ариго (присъстващите трябвало да имат здрави стомаси, за да понесат гледката) били извършвани в транс със светкавична бързина. С ножове, ножици или голи ръце той можел да отвори телата на пациентите и да извади тумори или болни органи. Когато завършел операцията, просто притискал тъканта и затварял раната, при това не оставал никакъв белег. Пациентите, които не били хипнотизирани, не чувствали никаква болка и не получавали усложнения след операцията. Независимо от липсата на стерилност нямало нито един случай на отравяне на кръвта.

Ариго бил арестуван неведнъж за незаконна практика, но поради голямата му популярност го пускали на свобода. Излекувал е два милиона души и никога не е взимал пари; в действителност е живял в бедност. Много учени и лекари от целия свят са ходили да проучват способностите му и са го наблюдавали съвсем от близо как оперира. Бил сниман по време на операции. Една снимка, от която може да ти се смръзне кръвта, показва как пробожда с нож за хартия клепача на свой пациент. Нито един от изследователите не е открил следа от измама и можел да обясни какво е видял.

От времето на Ариго популярността на трансхирургията нараства и неизбежно бива измърсена от измамници и шарлатани. Независимо от това изследователи като Гай Лаян Плейфеър, който си направи труда да проучи феномена от първа ръка, заключиха, че все още се срещат истински трансхирурзи, макар че как точно работят, си остава загадка.

Като се изключат случайните посещения на бразилски и филипински хилъри, трансхирургията почти не беше позната във Великобритания, но сега тя си има свой трансхирург в лицето на Стивън Туроф. Стивън живее в едно селце близо до Челмсфорд и е направил пристройка към къщата си, която му служи за операционна. Посещават го стотици хора. За мнозина, обявени от лекарите за неизлечим случай, той е последната надежда.

Роден в Истенд – Лондон, Стивън разбира, че в него има нещо необикновено, когато след 20-годишната си възраст започнал да чува гласове. Страхувайки се, че е полудял, отишъл на психиатър. За негово учудване психиатърът предположил, че има някаква дарба. Тъй като не бил убеден в това, Стивън посетил спиритичната църква. Докато седял там, почувствал, че го обгръща топлина, и решил, че колкото и странно да му изглежда всичко, тук му харесва и продължил да посещава църквата.

Няколко медиума му предали послания, че има лечителска дарба. Един от тях му предсказал, че ще се отдаде изцяло на лечителството и ще работи в чужбина, както наистина става. Развил своите способности под ръководството на други хилъри в спиритичната църква. Не след дълго постигнал такива успехи, че изоставил дърводелския си занаят и се отдал на призванието си на лечител. На този етап лекувал с полагане на ръка; не бил и помислял за трансхирургия. Първата си трансоперация извършил през 1985 година – и това била голяма изненада както за него, така и за пациента.

Една вечер му позвънила приятелка на име Линда. Имала болки в гърба и го помолила да й помогне, ако може. Стивън и съпругата му Кати посетили Линда. Той я помолил да легне върху кухненската маса. Още щом докоснал гърба й, усетил, че причината е заболяване в областта на таза. Линда потвърдила това; рентгеновата снимка, направена малко преди тяхното посещение, показвала, че има киста на яйчника.

– Чух един глас да ми казва, че аз ще й направя трансоперация след половин час – спомня си Стивън. – Ние всички бяхме учудени. След половин час й казах: „По-добре е да легнеш отново на масата.” Нямах никаква представа какво ще правя.

Когато поставил ръцете си върху пациентката, изпаднал в транс. Не знаел нищо оттук нататък. Когато дошъл на себе си, открил, че Линда има вид на пияна, а съпругата му го гледала втренчено, като че ли е полудял. Обяснили му, че чрез него се появил духът на лекар и съобщил името си – д-р Кан. Стивън сложил на Линда невидима инжекция и направил разрез на тялото й с ръце там, където бил болният яйчник. Стаята била изпълнена с мирис на етер.

Стивън не знаел как е направил това. Помогнали на Линда да слезе от масата и я поставили да легне на канапето. След 5 минути тя седнала и казала, че болката е отминала. Когато след две седмици отишла в болницата да й направят рентгенова снимка, кистата била изчезнала.

След този случай трансоперациите станали част от обичайната му работа. Не може да се каже, че Стивън се е почувствал щастлив от това:

– Страхувах се – признава той, – особено когато д-р Кан започна да използва ножове, а по-късно хирургически инструменти. Аз винаги бях в дълбок транс. Никога не знаех какво става.

Но успехите и благодарността на пациентите го окуражили да продължи своята работа. Сега Стивън непрекъснато пътува в чужбина, за да демонстрира лечителската си дарба, и винаги е придружаван от съпругата си Кати, която също е хилър и медиум. Досега са посетили Испания, Швеция, Португалия и Мексико и имат покани за работа в Китай и Малайзия. В Мексико Стивън оперирал успешно шефа на полицията, шегувайки се, че е добре човек като него да е на твоя страна!

Испания е държавата, до която пътува най-често и където чувства, че постига най-големи резултати.

– Хората са по-сърдечни – обяснява той. – Те са много по-отворени за този вид лечение, отколкото тук, във Великобритания, и имат далеч по-почтително отношение към работата ми.

Преди няколко години Стивън създава малка клиника във Фуенгирола на терен, който купил заедно със свой приятел испанец. По-късно разбрали, че местността била позната на тукашното население като Хълма на чудесата. Мястото било отдалечено, трудно се стигало дотам, но откакто клиниката е отворена, са прокарани пътища и са създадени кътове за развлечения. Стивън посещава клиниката няколко пъти годишно, като преглежда по 30-40 пациенти на ден. Когато отсъства, го заместват други хилъри. Неговият план е да осигури условия за пренощуване на пациентите, които идват отдалеч, и последно би искал да построи дом за сираци.

Стивън не знае нищо за своя дух ръководител, освен че името му е Йозеф Кан и че е немски евреин, починал в началото на 20 век. Той не изпитва необходимост да го търси, а от своя страна д-р Кан казва, че предпочита да бъде познаван по работата му. Докторът дух обаче е бил виждан от много пациенти, включително и от католически свещеник, появявайки се понякога пред леглото на болния. Напълно обладава Стивън, когато той е в транс. Хилърът придобива маниери на доста по-възрастен човек с рязък, грубоват характер. Говори на развален английски с немски акцент, а не на своя лондонски диалект. Лицето му се изменя и понякога може да се видят тъмната коса и брада на д-р Кан.

Д-р Кан е нисък на ръст и това създава проблеми на Стивън, който е висок и добре сложен.

– Когато съм в транс, аз буквално се свивам. Крачолите ми трябва да бъдат навити нагоре, за да не се спъвам.

Според д-р Кан екип от 15 лекари се включва в лечението. Един от тях – д-р Джино, говори перфектно италиански чрез Стивън, когато се всели в него. Има един хомеопат, който дава съвети за лечение, един остеопат който въздейства върху гръбнака на пациента, когато е необходимо, и една сестра, която е асистирала на д-р Кан приживе.

Стивън не прави операция на всеки пациент; понякога едно полагане на ръка е достатъчно. Той е първият, който признава, че не всички операции са успешни:

Няма вълшебна пръчица. Понякога са необходими повече сеанси, понякога няма никакъв резултат. Но което е речено, то ще стане.

Стивън е универсален лечител, понякога му носят и болни животни. Има много доказателства от лекари и пациенти за ефективността на своята работа. Резултатите са необясними за рационалното мислене. Ето няколко примера:

При Стивън идва жена, която се нуждае от хистеректомия[3]. След лечението при хилъра тя се прегледала отново и докторът я попитал къде си е направила операцията.

Друга жена имала тумор в главата – толкова голям, че не би могъл да бъде опериран по класическия начин. Тя претърпяла трансоперация, по време на която Стивън (или д-р Кан) й казал да дойде още веднъж, за да се продължи лечението. Жената не отишла втори път. Когато обаче била прегледана в болницата, открили, че 3/4 от тумора липсват.

Един мъж бил доведен с кола в къщата на Стивън, защото бил толкова зле, че не можел да шофира; той страдал от тумор в гръбначния стълб. След направената операция мъжът шофирал сам на път за дома, а рентгеновите снимки показали, че туморът е изчезнал. Свещеник от англиканската църква докарал в инвалидна количка пациент, който страдал от тумор на мозъка. Десет минути по-късно пациентът станал и започнал да ходи – свещеникът избягал навън обезумял.

Аз самата наблюдавах работата на Стивън, когато дойде да демонстрира възможностите си на хилър в Спиритичната църква в Уимбълдън. Той лекуваше пред 300 души, между тях странични посетители, които бяха прочели обявата във вестника. Нищо не беше скрито. Преди да започне, той покани всеки желаещ да се качи на подиума и да провери инструментите, които ще използва. По време на демонстрацията на няколко човека от публиката бе разрешено да стоят близо до него.

Стивън извърши няколко операции. Между третираните беше и една дама на име Уилма, която страдаше от язва на стомаха. На друга дама – Франсоаз, направи разрез на гръбнака, защото тя страдаше от болки в гърба вследствие на деформации от детска възраст:

– Почувствах как Стивън ми направи разрез в гръбнака, сякаш ме прободе с игла за акупунктура, след това като че ли използваше по-дълъг инструмент, които навлезе в костта в основата на таза. Нямаше никаква болка. Каза ми, че изтегля оттам отрова. Почувствах едно опъване, което започваше от върховете на пръстите ми, отиваше нагоре по ръцете ми и проникваше вътре в гръбнака.

След това Стивън започна да мачка гърба й така, че на публиката й се стори, че действа с ужасна сила. Когато свърши, той й каза да докосне пръстите на краката си!

– Направих го за първи път в живота си, можах да допра пръстите на краката си.

Докато пишех тази книга, и двете – Уилма и Франсоаз, продължаваха да нямат никакви оплаквания.

Дори ако сте наблюдавали отблизо трансхирургията, ще ви е трудно да й повярвате. Как става това? Стивън признава, че не е съвсем наясно, но подозира, че е свързана с механизма на физическия спиритизъм. Преди да започне работа, той често чувства, че от ръцете му изтича ектоплазма – изглежда, лекарите духове работят чрез нея.

-Д-р Кан ми е казвал, че те изграждат излъчващо поле (щит) около тялото и тогава работят вътре в него. По този начин осигуряват стерилност на инструментите. Всъщност при много малко операции навлизат вътре в тялото и ако се правят разрези, те не са по-големи от един до няколко инча. Инструментите сякаш се удължават вътре в тялото посредством ектоплазмата.

Това обяснение се подкрепя от пациенти, които твърдят, че по време на операция усещат нещо вътре в тялото си дори когато не е направен никакъв разрез. Други казват, че чувствали ръце да проникват в тях, а в същото време ръцете на Стивън са положени леко върху тялото, както при Ариго, когато се прави разрез, кръвотечението е минимално, а откакто Стивън си е признал, че при вида на кръв му прилошава, раната се затваря за секунди и остава само една червена резка, която и изчезва след няколко часа.

Понякога туморите или болните органи се появяват на повърхността на кожата, без да се прави никакъв разрез – сякаш се дематериализират и после се материализират навън. На пациентите се предлага да вземат извадените тумори или органи, за да ги изследват, ако желаят. Ако не, поставят ги в легенче и по-късно ги изхвърлят, макар че понякога изчезват от само себе си, казва Стивън.

Стивън е убеден, че наместването на крайниците се прави от лекарите духове, които първо ги омекотявали. Много пациенти като Франсоаз били излекувани от болки в гърба. В Испания довели при Стивън младо момче, на което единият крак бил с 5 см по-къс. След лечението по-късият крак се удължил и се изравнил с другия.

По време на операциите мирише на етер. Стивън твърди, че пациентите се упойват с невидими инжекции. Много от тях чувстват убождане от игла, след което им се доспива. Много рядко някой се оплаква, че е почувствал болка, макар че при определени операции, особено на очите и синусите, е възможно да се появи неприятно усещане.

Стивън е убеден, че операциите често са правени не толкова поради необходимост, а за да се внуши на пациентите, че времето на хилърите е започнало. Д-р Кан му бил казал: „Хората трябва да видят, за да повярват; от това се нуждае твоят свят сега.”

Обаче лекарите духове твърдят, че при някои случаи трансоперацията дава по-бързи резултати, отколкото лекуването чрез допир или полагане на ръка.

Но истинското лечение според Стивън се осъществява на по-високо ниво, извън физическото поле:

– Много неща стават, без да се виждат. Работата започва, преди пациентът да е легнал, и продължава и след това. Лекува се не само тялото, а цялата личност.

Той забелязва, че неговата работа се изменя и става по-физическа. Последната дарба, която е придобил, е дланите му да произвеждат масло. Д-р Кан поръчвал на пациенти и зрители да втрият маслото в ръцете си и да си мислят за парфюм. Две или три минути по-късно маслото се превръщало в парфюм.

Стивън има желание да сътрудничи с лекари и ги кани да наблюдават работата му. На последния семинар на Световния конгрес по природна медицина в Испания той направил демонстрация пред 60 лекари, които били поканени да го наблюдават отблизо и да проверят използваните инструменти. Стивън не се учудил, че като цяло лекарите били изпълнени с огромно подозрение. Това отношение често се променя, ако видят, че работи за тях, и действително някои лекари му изпращат пациенти.

Други представители на лекарската професия са определено зле настроени и отказват да приемат доказателствата. Една жена, която от седем години не можела да ходи и използвала инвалидна количка, проходила и казала на лекуващия си лекар, че е била при хилър. Той й отговорил: „Всъщност на тебе ти нямаше нищо.”

Стивън негодува също срещу онези хилъри, които се отнасят с подозрение към неговия метод или смятат, че прави сензации. Той е наясно с опасностите, които крие трансхирургията, ако човек попадне в лоши ръце – на хилъри измамници или пък на хора, които са добронамерени, но им липсва необходимата дарба. Дава си сметка и за грозящата го опасност да бъде обвинен, че причинява вреда на пациента, но това е риск, който е готов да поеме.

Действително за всичките години на лечителска практика той е имал само две оплаквания за неблагоприятни резултати, но нито едно от тях не било обосновано с конкретни факти.

Стивън е убеуен, че в бъдеще ще има повече трансхирурзи и че тази форма на лечение ще спечели по-широка популярност, макар че много хора не вярват в това.

– Някои от случаите са направо сърцераздирателни, особено когато болните са деца. А и достигам до извода, че не всеки може да бъдеизлекуван. Но обичам своята работа. Когато лекувам, чувствам единното начало – Бога – навсякъде. Аз съм с дърветата, цветята, птиците. Обичам Бог с цялото си сърце и мисля, че съм избран да лекувам по този начин.

Друг хилър, който се появи напоследък в полето на трансхирургията, е Джеф Болтууд. Той имал съзнание за своята лечителска мисия от ранна детска възраст. Петгодишен получил ревматичен пристъп и постъпил в болница. Когато болестта достигнала критичната си точка, видял светлина около леглото си и един глас му казал: „Ти ще оздравееш и ще лекуваш другите.”

Възстановил се бързо, но като се върнал у дома, разбрал, че в него нещо се е променило. Изглежда, светлината била влязла вътре в него, давайки му изобилие от психична енергия. В дома му се появила сила с действието на полтъргайст. Лампите сами светвали и угасвали или ставало късо съединение. Бил твърде малък, за да разбере какво става, и по-скоро се забавлявал, отколкото се плашел. Можел да накара малки предмети да подскачат и това се превърнало в игра. Веднъж го направил пред свой съученик, който бил ужасен, и оттогава Джеф не споделял с никой. Също така развил ясновидство и можел да вижда духове, все едно че са обикновени хора. За щастие майка му разбрала това и го окуражила.

По време на пубертета ясновидската му дарба намаляла. Когато решил да се развива като медиум, трябвало да работи, за да си възвърнедарбата. След двайсетата си година започнал практика като хильр. Подобно на Стивън първо лекувал с полагане на ръка и това все още е основна част от неговата работа, но преди няколко години, когато демонстрирал способностите си в Спиритичната църква в Суиндън, почувствал, че става нещо странно.

– От ръцете ми започна да пада прах. Никога не ми се е случвало преди. Хората казваха, че им прилича на лечебния прах вибхути, който самопроизвежда индийският гуру Саи Баба.

По-късно претърпял друго развитие – на мястото на праха се появило масло и това става много често по време на работа. Понякога се появява в големи количества – може да се напълни цяла купа. Пациенти споделят, че маслото има лечебно въздействие, когато се втрие в кожата. Има и силен мирис, който се запазва много дълго време. Една пациентка, която не била запозната с лечителския метод на Джеф, помислила, че той използва силен афтършейв. Ухаела три дни след сеанса, въпреки че се къпала няколко пъти. Маслото било изследвано от експерти, които установили, че има органичен произход.

Подобно на Стивън Джеф не смятал да се занимава с трансхирургия, но за свое голямо учудване открил, че понякога по време на сеанс в него се вселяват духовете водачи и тогава се извършват операции. Една от първите му пациентки била жена, чиито болки в гърба били причинени от тумор, който се намирал много близо до гръбнака и не можел да бъде отстранен по нормален начин. Джеф видял как пред очите му туморът се материализира:

– Поставих ръцете си върху гърба й. След няколко минути туморът се показа. Той не излезе от тялото по нормален начин, а сякаш се материализира чак навън. Освободена от болката, жената можеше да се движи без проблем.

Джеф е взел участие в редица експерименти, целящи да се докаже ползата от този вид лечение. През 1989 г. д-р Тони Скофилд и д-р Дейвид Ходжес от Лондонския университет изработиха серия от тестове, за да се измери силата на хилъра да стимулира покълнването и растежа на растението мокриш. Семената били накиснати в солен разтвор и при нормални условия биха се съвзели от въздействието му след няколко дни, но учените искали да проверят дали чрез енергията на Джеф се възстановят по-бързо. Било му разрешено да държи семената в ръцете си, за да насочи към тях лечебна енергия. Друга група семена не били заредени с енергията му. Резултатите показали, че въздействието на хилъра е много благоприятно. Семената, които не били заредени с енергия, се развивали бавно, а заредените покълнали веднага и бързоизраснали. В доклада, публикуван в журнала на Обществото по пси-изследвания, е отбелязано, че „зареждането с енергия е ускорило значително поникването на някои семена, нарастването е приблизително неколкостотин пъти”. По-нататък се казва, че семената растат и се развиват устойчиво и балансирано, „същият темп на равномерен растеж и развитие се проследява при корена и стъбълцето”. Това е потвърждение на твърдението на хилърите, че тяхното въздействие привежда организма в състояние на баланс.

Накарали Джеф да измие ръцете си с дестилирана вода, преди да постави в тях семената, като бил наблюдаван най-внимателно да не би да си послужи с измама. Учените, които провеждали експеримента, останали много доволни от неговата почтеност. Те направили следното заключение:

– Ние вярваме, че прилагайки експерименталния модел, доказваме, че лечебното въздействие е факт в конкретния случай. Моделът е податлив на видоизменения и ние възнамеряваме да преодолеем всяка възможна критика по негов адрес и да приложим експеримента към други хилъри. Все пак, въпреки че резултатите подкрепят твърдението, че съществуват лечителски способности, малко вероятно е който и да бил лабораторен модел да задоволи онези, които не искат да знаят за това.

Последната забележка е много уместна. Известно е, че учените си слагат конски капаци при вида на всяко нещо, което преобръща наопаки техните готови теории. Един подобен учен твърди, че Джеф трябва да е хипнотизирал двамата лекари и останалите наблюдатели и ги е накарал да повярват в покълването на семената.

Но Джеф не се разстройва от такава критика. Макар че има желание да работи съвместно с учените и лекарите, предпочита да прекарва времето си, като наистина лекува. Подобно на Стивън той твърди, че дарбата му непрекъснато се изменя и развива и е готов да признае, че понякога лечението не е успешно.

Джеф вярва, че занапред трансхирургията ще взема по-голямо място в практиката му, но споделя мнението на Стивън, че премахването на органи в повечето случаи се прави, за да се убедят пациентите в съществуването на тази сила. Съгласен е със Стивън и по въпроса, че истинското лечителство е в духовното поле; това е една от причините, поради която на учените им е толкова трудно да правят изследвания.

– Не можеш ей така да извадиш тумора, трябва да въздействаш на другото, по-високото ниво; иначе просто лекуваш симптомите, а не това, което ги е предизвикало.

Да лекуваш човека като цяло – това е основата на духовното лечителство. Като останалите форми на алтернативната, природосъобразната медицина, то разглежда човека като единство от ум, тяло и дух и въздейства едновременно върху трите елемента, стремейки се да ги поддържа в хармония.

Лечението на духовно ниво често се обърква с лечението с вяра, но те не са едно и също. Второто зависи от вярата на човека в лечителя. Лечението на духовно ниво може да бъде ефикасно дори когато човекът не знае, че в момента го лекуват. То може да бъде приложено и върху животни и което е най-учудващото, може да действа на дълги разстояния. Често към лечителите се отправя молба да изпращат мисли и молитви към пациентите си, които не могат да ги посетят лично, и това лечение от дистанция може да помогне както полагането на ръка.

Хилърите твърдят, че не правят нищо от себе си. Просто са проводници на лечебна енергия, която те разглеждат като универсална, дадена от Бога сила. Ето обяснението на един хилър:

– Силата се намира около нас. Хилърите са хора, родени със способността да я приемат и предават на другите, те приличат на трансформатор. Когато попадне в тялото на пациента, енергията оказва пречистващ ефект. Тя отстранява менталното и физическото задръстване и стимулира организма да се излекува сам.

Лечителството не е обусловено от никаква религия, има лечители с всякаква вяра и религия. За хората, които наричат себе си лечители на душата, не е задължително да бъдат спиритисти, но тези, които работят като медиуми с помощта на ръководещ дух, са спиритисти. Много от духовете помощници са били лекари или медицински сестри в своя земен живот и продължават мисията си от отвъдното.

Повечето хилъри, с които съм се срещала, подобно на медиумите на вид са съвсем обикновени хора и по нищо не можеш да познаеш парапсихичните им способности. Случайно обаче попаднах на един, който направо излъчваше енергия. Това е хилърът Бари Редингтън. Бари е много земен човек, дори грубоват. Преди да започне да се занимава с лечителство, е бил продавач на пазара, но когато се срещнах с него, веднага разбрах, че излъчва силна енергия. Не се учудвам, че пациентите му казват, че когато положи ръцете си върху тях, чувстват прилив на енергия. Тази енергия обаче му причинявала много проблеми в младостта.

След като навършил 20 години, той преживял тежка катастрофа с мотор и получил травми в главата. Много дълго след това страдал от главоболие и виене на свят, макар че според лекарите бил оздравял напълно. Свързвайки се с различни медиуми и хилъри, най-сетне научил, че главоболието е предизвикано от голямото количество неконтролирана енергия, която тече в него. Понякога силата се проявявала по много странен начин и предизвиквала различни явления в дома му и навън. Щом Бари и съпругата му Сюзън обядвали в ресторант, лъжиците и вилиците започвали да се огъват. Сюзън веднага се заемала да ги изправи, преди келнерите да са забелязали. Когато започнал обучението си залечител и се научил правилно да насочва енергията, тези чудновати прояви престанали, изчезнали и болките в главата.

Бари никога не е търсил популярност, но работата му привлича вниманието на журналистите. Един от тях – Джек Плезънт, който пише запарапсихичното, изследвал случая на жена, която имала тумор на гърдата и лекарите настоявали за хирургична намеса. Докато траел сеансът при Бари, пациентката почувствала леко гадене. Когато се прибрала у дома, й прилошало и повърнала тумора, който имал формата на топка заголф. Отишла да снима гърдата си и се установило, че туморът е изчезнал.

След като се появи върху страниците на списание „ТВ Куик”, Бари беше затрупан с молби за помощ. Сред молещите имаше и човек, болен от СПИН.

– Когато дойде при мен, беше пътник. Сега, макар да не е напълно излекуван, той е изпълнен с енергия, която му дава възможност да се внимава със своя бизнес по 100 часа на седмица. Лекарите не могат да повярват, че това е станало.

Духовете ръководители на Бари са двама. Д-р Джоунс е уелски хирург, а д-р Хайнрих Лахман е немец. Чрез ясновидството си той получи информация за тях: д-р Лахман е живял през миналия век в Хайделберг и е бил един от пионерите на хомеопатията. Бари казва, че двамата лекари от отвъдното вършат работата, а той е само инструментът.

Ако не може да посети пациента лично, Бари му изпраща от своите лечебни парцалчета. Това са късове вълна, които държи в ръцете си и ги зарежда с енергия. Много пациенти получават облекчение, ако поставят парцалчето върху болното място.

Трудно се хваща вяра на твърденията за чудеса, направени от лечители, но и това се случва понякога. Обикновено обаче изцеляването е постепенен процес, който изисква по няколко сеанса. Трябва да се каже и това, че понякога не се стига до излекуване. В някои случаи се постигат частични резултати, болният получава облекчение, без да е излекуван, или му се помага временно. Но повечето от пациентите имат някаква полза, дори само да възстановят душевното си равновесие и да се мобилизират за борба с болестта – и това е повече от помощта, която може да ни предложи ортодоксалната медицина.

Лекарите винаги са били настроени скептично към хилърите, но в медицинските среди има проблясъци – като цяло лекарите станаха по-възприемчиви към този вид лечение. Бяха направени много научни изследвания като експеримента на Джеф Болтууд и те разкрихавъзможностите на хилърите да въздействат не само върху растежа на растенията, но и върху ред други неща, за които науката не може да намери обяснение. Например енерголечението показа, че е възможно да се измени съставът на водата, да се засилва имунната система, да се намаляват напрежението и нервната възбуда, бързо да заздравяват рани при животни и хора.

При един експеримент, проведен в Калифорния от д-р Даниел Уорт и излъчен по втора програма на Би Би Си в серията „Вашият живот е във ваши ръце”, на група доброволци беше направена рана в горната част на ръката. На половината от групата (23-ма), без да знаят беше приложено лечение от хилър. След 16 дни 13 души бяха напълно оздравели, а останалите 10 се възстановяваха. Раните на доброволците, които не са лекувани от хилъра, не бяха заздравели.

Експерименти като този, които опровергаха теорията, че хилърите въздействат върху психиката на пациента, окуражиха лекарите и те започнаха да възприемат лечебния им метод по-сериозно – все повече лекари изпращат пациентите си при хилъри. Преди няколко години д-р Даниел Бенър основа мрежа за връзка между лекари и хилъри. „Доктър-хилър нетуърк” е организация, която дава възможност на лекари и хилъри да се срещат редовно и да обсъждат сътрудничеството си. Сега държавното законодателство разрешава на всеки лекар, който се е регистрирал в Главния медицински съвет, да използва и да предписва лечение с алтернативна медицина, при условие че същият остава ангажиран със случая и ще продължи да лекува пациента, ако се наложи.

Хилърите от своя страна искат да си сътрудничат с лекарите.

Преди 10 години се сформира Конфедерация на хилърските организации, която има за цел да подобри социалния статус на лечителството, като обедини под една шапка различни организации и осигури на лекарите пълна документация за признати хилъри, на които може да се разчита. В момента хилърите са допуснати до държавните болници по молба на пациентите, амбицията на конфедерацията е да осигури на лечението статут на стандартна терапия в държавните болници и като частна практика. Конфедерацията също така провежда серии от клинични изпитания, за да се проучат възможностите за повишаване качеството на алтернативната медицина.

Конфедерацията на хилърите е отворена организация и нейните членове принадлежат към всякакви религии, включително към спиритични общества. Тя е в сътрудничество със Съюза по алтернативна и комплиментарна медицина и с организации, които предлагат различни видове терапия. Хилърите са обвързани с Кодекс за поведение, който беше изготвен заради лекарите. В него не е залегнал определен метод на лечение, но членовете на организацията са задължени да избягват всякакъв вид техники, които може да предизвикат присмех, да се държат достойно, да не поставят медицински диагнози, да бъдат любезни, тактични, дискретни и да не оспорват инструкциите на лекаря.

Постепенно конфедерацията постига своите цели. Кодексът за поведение е посрещнат с одобрение от водещи медицински заведения като Британската медицинска асоциация, Кралският колеж за медицински сестри и Кралският колеж за лекари, 15 болници се съгласиха да се обединят с конфедерацията в здравното обслужване на заболели от СПИН и рак, а 1/4 от семейните медицински комитети и отделите за първа помощ, се ангажират да предадат на своите лекари предложението на хилърите за здравно обслужване.

Приносът на хилърите не се ограничава само до физическото лечение. Те помагат на хората за възстановяване на техния вътрешен мир и спокойствие, за премахване на стреса. Из цялата страна има уредени малки къщи и оздравителни центрове, където човек може да се усамоти заняколко дни и да се разтовари.

Медиумът Еди Бъркс, за чиято „освобождаваща” работа стана дума по-рано в книгата, поддържа един такъв център, наречен Къщата на светлината. Това е едно спокойно местенце на границата между Хемпшър и Съри. Там отиват всякакви хора, но центърът обслужва най-вече тези, които се грижат за другите, болни или възрастни, които имат нужда от почивка и леченне, страдащите от рак (разбира се, не се приемат нуждаещите се от непрекъснато медицинско обслужване).

Еди намира, че хората са много по-податливи на духовно лечение, когато са отпочинали.

– Така че лечението на духовно ниво е много ценна терапия, приложима при всякакви случаи. Към всички спиритични църкви и центрове има прикрепени хилъри, а Националната федерация на духовните хилъри винаги е готова да свърже пациентите с лечителите, отговарящи затехния район.

Трябва да се отбележи, че на духовното лечителство не бива да се гледа като на алтернатива на ортодоксалната медицина, а като на нейно необходимо допълнение. Двата вида медицина трябва да действат рамо до рамо, за да се постигне по-бързо и по-пълноценно лечение. До намесата на хилърите стигаме тогава, когато научната медицина не може да помогне, но по-добре е да потърсим помощта им още в самото начало, а не да чакаме, докато случаят стане безнадежден – тогава хилърът може да не успее да помогне или лечението да продължи доста дълго. Но никога не е късно. Има хора, обявени от лекарите за неизлечимо болни, които са били спасени от хилъри, но дори това да не стане, лечителите могат да облекчат страданието и да помогнат на пациента да си отиде тихо и безболезнено от земния живот.

– Духовното лечителство е един от най-ценните Божи дарове – отбелязва един от благодарните пациенти на Стивън.

Хубаво е, че в края на краищата този вид лечение започна да получава признанието, което заслужава.

Пси-изкуство

Пси-изкуството е една от най-вълнуващите разновидности на медиумизма и е учудващо, че толкова малко е проучено от пси-изследователите. То има различни форми, от картината, създадена изцяло по свръхестествен начин, до портретите на починали близки и приятели на присъстващите на сеанса.

Първите пси-художници, получили известност, са сестрите Мей и Елизабет Бенгс, които работят в Илиноис от 1894 г. до първите няколко години на 20 век. Те не използвали моливи или четки. Провеждали сеансите си на дневна светлина и портретите се появявали по някакъв магически начин върху канавата, която в много случаи донасяли посетителите, за да са сигурни, че няма измама.

Методът на сестрите бил следният: Поставяли на прозореца две хартиени платна в дървени рамки, обърнати едно към друго. Долният край на рамките опирал на масата, а сестрите поддържали с по една ръка двете горни страни, така че рамките да се допират. През полупрозрачните платна прониквала достатъчно светлина, така че наблюдаващите да виждат всичко, което става вътре.

Първо се появявали слаби щрихи, сякаш невидим художник е скицирал образа. След това портретът започвал да се появява с трескава скорост. Когато отделяли рамките една от друга, портретът се довършвал върху платното близо до клиента. Макар че използваният пигмент бил мазен, не избивали петна от другата страна на платното.

Посетителите трябвало да носят снимки на своите починали близки, но те никога не били показвани на медиума предварително. Въпреки че портретът, който излизал на платното, имал безпогрешна прилика със снимката, никога не бил нейно точно копие.

Когато картината била завършена, често цветовете й ставали по-богати и по-тъмни. Понякога били забелязвани допълнителни детайли, веднъж посетител помолил художника от отвъдното да нарисува роза на портрета на съпругата му. Молбата му била изпълнена. След като картината била преместена от прозореца и поставена пред него, той могъл да види как розата се появява, оформя и оцветява пред очите му.

Някои от картините на сестрите Бенгс все още могат да се видят в Храма на спиритизма в Портсмут, Хемтшир. Методът, по който са направени, продължава да обърква експертите. По картините няма следи от четка. Най-близкият съвременен еквивалент на метода е въздушната четка, но той бил открит 5 години след като започнали да се появяват картините.

Един съвременен пси-художник, който привлича голямо внимание, е бразилецът Луис Гаспарето. Гаспарето е израснал в семейство на стиритисти. На 13-годишна възраст той претърпял личностна промяна и бил обладан от страстта да рисува, като пренебрегнал училището и всякакви други интереси. Майка му го завела в спиритичен център, където изпаднал в транс и рисувал в продължение на два часа. По-късно развил силна лечителска дарба и способността по време на транс да говори чужди езици, които не познава. Същевременно напреднал в пси-изкуството и започнал да създава картини в стила на известни майстори от миналото като Ван Гог, Пикасо, Моне, Реноар и Матис, за които експертите казват, че имат забележителна прилика с картините на художниците.

Техниката на Гаспарето, която неведнъж е била заснета от бразилската телевизия, е толкова странна, че изглежда почти невероятна. Той работи в състояние на транс, понякога при пълна тъмнина. Използвайки ръцете си като „палитра”, той потапя пръстите си в маслени бои и маже с тях върху листа, почти както рисуват децата, но накрая се получава картина със значителни художествени качества. Понякога рисува с крака или пък едновременно с двете си ръце и създава две различни картини. Работи толкова бързо, че бил наречен „двеминутният Пикасо”.

Матю Манинг, който като тийнейджър бил сравняван с Ури Гелър поради психокинетичната си сила, в един период от живота си създава забележително пси-изкуство, което описва в книгата си „Връзката”. Дарбите на Матю се проявили за пръв път, когато в дома му избухнала активност на полтъргайст. Той открил, че безпокойствата намаляват, когато канализирал необикновената си пси-енергия в автоматично писане/позволявайки на силите около него да движат молива му. Някои от текстовете, които изписвал, били на чужди езици, арабски или руски. Някои от комуникаторите от отвъдното дори давали имената си, чиято достоверност по-късно била потвърдена. Един от тях, който се нарекъл Томас Пен, очевидно бил лекар и поставял изненадващо точни диагнози на различни боледуващи приятели или роднини на Матю.

Матю започнал да рисува, когато веднъж майка му предположила, че той би трябало да направи контакт с художника на коне сър Алфред Мънингс. Тъй като Матю нямал заложби на художник, а и конете са много трудни за рисуване, тя чувствала, че това ще е добър тест за неговите медиумни способности. Матю седнал, взел молив и лист и се концентрирал, като мислено помолил Мънингс да дойде. След един час завършил рисунка на кон, но фонът й бил така зловещ и пуст, че той се уплашил. Вероятно рисунката била отражение на картините със сцени от II световна война, с които Мънингс също бил известен.

Няколко дни по-късно дошли други рисунки, приличащи да са на Биуик, починал през 1326 г. Последвали още картини, някои анонимни, други подписани от прочути художници като Роулландсън, Леонардо да Винчи, Паул Клее. Един от честите комуникатори бил Албрехт Дюрер, който създавал черно-бели скици и портрети, подписани с характерния му монограм “АD”. Експертите се произнасят, че “това е много в неговия стил”.

Друг комуникатор бил Обри Бърдсли. Картините на Бърдсли отнемали повече време от другите и докато ги рисувал, Матю усещал отчаянието на майстора, че не държи молива точно както той би искал. Въпреки че били досущ в стила на Бърдсли, рисунките изглеждали като етюди на творби на художника, които той бил правил приживе, но не са влезли в стандартните оригинали.

Матю открил, че Пикасо го изморява най-много. След завършване на негова картина в продължение на 24 часа не можел да се занимава с никаква дейност, ангажираща пси-способностите. Пикасо бил единственият художник, който използвал цветове, и направлявал маркерите връцете на Матю с ударни, агресивни движения.

Дали тези рисунки в стила на художниците доказват, че авторите са инспирирали медиума? Както при всички други аспекти на тази сложна тема, не може да се отговори просто с “да” или “не”. За разлика от Гаспарето, който никога не е търсил съзнателно контакт с определен художник, Матю често е изпращал мислен призив към художника, с когото иска да се свърже. Той е убеден, че в много случаи е успявал и че художниците искат да докажат, че продължават да съществуват, като пресъздават картини в характерния за тях стил.

Това обаче не изключва влиянието на подсъзнателния мозък. В книгата си „Връзката” Матю обяснява: „Искрено вярвам, че рисунките произлизат от външен източник, но съм сигурен, че в някои случаи подсъзнанието ми може да ме накара да украся или да добавя нещо. Никога обаче не съм го правил по волята си или съзнателно.”

Със сигурност не може да се отрече ролята на подсъзнанието и много художници черпят вдъхновение от духовния свят, независимо дали от по-висша част на собствения си Аз или от друго духовно същество. Все пак, дори Матю и Гаспарето да бяха обучени художници, това не може да обясни нито скоростта и умението, с които работят, нито голямото разнообразие от стилове, които пресъздават. В действителност никой от двамата няма художествено образование, нито е изучавал творбите на художниците, за които е действал като медиум.

Сега Матю е канализирал своята пси-енергия в лечителството и смята, че за него това е най-добрият начин, по който може да я използва.

Най-изявеният представител на пси-изкуството в Англия днес е Корал Полдж, но стилът и целта на нейната работа са съвсем различни. Корал рисува портрети на хора от отвъдния свят, които са невероятно точни. Най-вълнуващото в нейната работа е, че рисува и портрети на хора, които са съвършено непознати на посетителите и чиято самоличност се установява по-късно – понякога по странни пътища.

Корал е един от първите медиуми, с които се запознах в спиритичната църква в Уимбълдън. Бях впечатлена от нейната техника, която е проста и очевидно не й струва усилия. Използваше само един статив и кутия цветни тебешири, като скицираше лицата едно след друго с такъв замах, че дори рядко спираше, за да коригира някоя линийка. През цялото време говореше, като предаваше впечатленията си от идващите от отвъдното и често даваше имена, за да може портретите да бъдат разпознати по-бързо от публиката.

Почти нямаше портрети, които да не бъдат идентифицирани от публиката, но никой не се обади за рисунката на един млад мъж. Корал беше разочарована. Беше сигурна, че някой го познава. Когато демонстрацията й завърши, аз взех рисунката и я поставих на масата близо до изхода, като се надявах, че някой ще я разпознае на излизане. Никой не го направи, но на следващата сутрин, когато пристигна медиумът занеделната служба, тя видя рисунката и се спря изненадана. Аз познавам това лице – каза тя. Това е моят брат!”

След известно време аз се запознах с Корал и имах възможност да я разпитам за нейната работа. Бях много изненадана от това, което ми каза. Предполагах, че тя работи по същия начин като обикновените художници портретисти, които гледат хората и после ги рисуват. Тя ми обясни, че не е така, макар че някои пси-художници работят по този начин. В нейния случай обаче процесът е повече вътрешно усещане. Комуникаторите от отвъдното отпечатват в съзнанието й образ натова, как са изглеждали приживе. Тя ми каза: „Аз не ги виждам, усещам ги, след което рисувам това, което съм почувствала. Сякаш за няколко минути съм се превърнала в човека, когото рисувам.”

Въпреки че тя се е интересувала от изкуство от дете и всъщност възнамерявала да направи кариера като художник на свободна практика, Корал не е имала представа за необикновената си дарба, докато един медиум от спиритичната църква не й казал, че притежава талант да стане пси-художник. Тя била много изненадана, тъй като по това време дори не знаела какво точно означава тази дума. Обаче решила да провери дали медиумът е прав и посетила различни курсове за развитие, надявайки се, че ако й е дадена дарба, тя ще се прояви. Но изглежда, че в нито един от курсовете не получила напътствията, от то се нуждаела, и в края на краищата открила, че най-задоволителният метод е да стои в собствената си къща с малка група хора, която включвала нейните родители. Отпускайки се в спокойствието на този малък кръг, тя взимала молива и сядала с ръце, отпуснати върху листа, чакайки да се появи нещо, каквото и да било то. Това, което се появило първо, било не картини, а думи. С течение на времето писането отстъпило място на рисуването, като в началото това не било нещо повече от щрихи, но постепенно качеството се подобрило. Търпеливо тя развила успешна техника, която използва и до днес.

– Аз просто отпусках ръцете си върху листа. Не мислех за това. В действителност, колкото по-малко мислех, толкова по-точно изображение се получаваше. Помагаха ми духовните водачи. Някои медиуми наистина са виждали ръка върху моята. Те рисуват структурата на скелета и когато картината е почти готова, оставят на мен да я почистя и да довърша детайлите.

Докато усвоявала техниката, Корал същевременно усъвършенствала уменията си на художник. Открила, че това е процес на колаборация, сливане на нейното съзнание със съзнанието на водачите. Колкото повече подобрявала техниката си на рисуване, толкова по-сполучливи ставали нейните портрети.

Първите портрети, които нарисувала Корал, били на духовните водачи. Дори нарисувала собствения си водач, без да го познава.Различни медиуми й били казвали за мъж с дрехи от 18 век, но тя никога не го била виждала. Един ден открила, че рисува мъж, изглеждащ като този, който й били описвали, и чула в съзнанието си името Морис. По-късно някой поставил книга в ръцете й и тя била поразена, когато видяла същото лице. Това бил Морис дьо Лату, френски портретист от 18 век. Един от неговите потрети се намира в Националната галерия в Лондон, но повечето му картини са в музея в Сен Куентин, където е живял.

Но Корал не била удовлетворена от рисуването на духовните водачи. Чувствала, че те не осигуряват доказателства за живота след смъртта, тъй като достоверността им не може да бъде потвърдена. Изпратила мислено молба към духовния свят да й дадат образи на хора, които могат да бъдат идентифицирани. Те започнали да идват, но първият портрет, който нарисувала за една жена, дошла на частен сеанс, не бил приет много топло.

– Това е моят баща! – възкликнала жената. – Точно така изглеждаше като жив. – Но точно когато Корал се поздравила за успеха, жената добавила: – Това е последният човек, който бих искала да видя. Мразя образа му.

Независимо от това, картината била пробив и я насочила към работата, на която посветила живота си. Поръчките за портрети се увеличили бързо и тя започнала да пътува все по и по-надалеч, като водела църковни служби и срещи из цялата страна и в чужбина. В началото работела самостоятелно, но напоследък обикновено дели подиума с медиум, който предава съобщения от отвъдния свят, оставяйки я свободна,за да се съсредоточи върху рисуването. Успехът на демонстрациите зависи в известна степен от хармонията между нея и другия медиум. Корал осъзнава, че нейният партньор или партньорка има трудна задача. Тя или той трябва да се настрои към същия човек от отвъдното, когото Корал рисува, да даде достатъчно информация за него, за да помогне за разпознаването му, ако портретът сам по себе си не е достатъчен, и да установи човекът от публиката, за който е предназначен портретът. За някои това е невъзможно, но един от медиумите, с които Корал осъществява чудесно разбирателство, е Гордьн Хигинсън. Аз съм ги виждала да правят заедно публични демонстрации и това е нещо забележително. Дори преди Корал да е довършила портрета, Гордън ще назове името на комуникатора от отвъдното и безпогрешно ще посочи човека, за когото е предназначено посланието.

Но Корал е първата, която признава, че контактът не винаги може да се осъществи успешно. Този аспект на медиумизма, както е и при всички други, има своите проблеми. Някои портрети могат да останат неразпознати поради това, че приликата не е достатъчна, също така комуникаторът от отвъдното може да е изцяло непознат на човека, за когото е предназначено посланието, или пък той да го е забравил.

Объркване може да настане и тогава, когато повече от един комуникатор се опитват да се свържат с Корал по едно и също време. Тя оприличава своите усещания по време на работа на „проникване в огромен телефонен обмен, жужащ от хора, които се опитват да се свържат със своите любими същества”, така че не е учудващо, ако понякога линиите се преплитат.

– Ако не съм внимателна – шегува се тя, – ще завърша моя портрет с горната половина на баба и с долната половина на чичо Фред!

Друга трудност е, че когато комуникаторите изпращат в съзнанието й своя образ, те не винаги се показват във вида, който са имали в последните дни на своя земен път. Някои избират да се представят като по-млади. Това прави по-трудно разпознаването на портрета от човека,за когото той е предназначен, но е разбираемо, като отчетем факта, че след като умрем, ние оставаме абсолютно същите хора, с всички наши малки слабости и суета. Всеки земен човек, който иска да има свой нарисуван портрет, би желал да изглежда на него възможно най-добре. Малцина биха дали на художника инструкции като Оливер Кромуел, който искал да бъде нарисуван „с брадавиците и с всичко останало”.

– Хората, които осъществяват контакт с мен, ми изпращат своите спомени – обяснява Корал. – Те искат да бъдат запомнени така, както са изглеждали в своите години на разцвет, а не като болни и стари.

Във връзка с това е интересен случаят с портрета на една от моите водачки, която е била монахиня. Докато скицираше лицето, Корал отбеляза:

– Имам чувството, че е била значително по-възрастна, когато е починала, но тъй като в манастира не е имало огледала, тя не е знаела как е изглеждала като възрастна.

Корал вярва, че при някои картини целта на духовния свят е не толкова да се докаже нещо на определен посетител, а да се отвори съзнанието на колкото се може повече хора за това, че е възможно да се контактува с духовния свят. Тя дава пример с една семейна двойка, която получила портрет на мъж, непознат и на двамата, но тъй като отивали в Америка на фамилна сватба (младоженецът бил американец), те решили да го вземат със себе си, за да видят дали някой ще го разпознае.

Оказало се, че портретът прилича на стара фотография на пра-пра-дядо на един от младоженците. Портретът предизвикал голям интерес. Много от потомците присъствали на сватбата и всички поискали копие.

Някои посетители се разочароват, когато не получат портрети на своите най-близки и най-любими хора, но Корал чувства, че когато се концентрира много внимателно върху един определен човек, с когото те искат да се свържат, посетителят може да блокира нещата със съзнанието си. Понякога се случва портретът да е на някого, с когото те нямат директна връзка и в нейната кариера има много такива случаи. Една жена била объркана, когато получила портрет на мъж, когото не познавала, но въпреки това тя толкова харесала картината, че я закачила на стената в хола си. След няколко месеца една нова съседка дошла на гости, видяла я и попитала: „От къде, за Бога, си взела този портрет на баща ми?”

Една жена от Холандия, която поискала да получи картина от Корал по пощата, останала много разочарована, когато получила портрет не на сина си, а на непознат млад мъж. Това бил починалият син на живеещ наблизо фермер, от който тя обикновено си купувала маслото и яйцата. Тя занесла портрета на семейството на фермера и те веднага го разпознали.

Корал направила друг портрет на млад мъж по време на сеанс в църквата „Торуърд” в Съри. Тя почувствала, че момчето се е удавило и Кит Чарлс, който работел с нея на сцената, можал да каже неговото презиме. Нямало непосредствен отговор, после една жена колебливо вдигнала ръка:

– Това е името на моите съседи, но аз не ги познавам много добре и никога не съм ги чувала да говорят за син.

Корал я подтикнала да вземе портрета и да ги попита. Станало ясно, че семейството имало син, който се удавил преди няколко години, и лицето било с точност неговото.

Корал чувства, че в моменти като този пси-рисунките могат отлично да докажат съществуването на живот след смъртта.

– В този случай не може да е било телепатично – коментира тя. – Никой в църквата дори не знаеше за съществуването на това момче.

Тя също така вярва, че някои от отвъдното толкова отчаяно искат да се свържат със своите семейства на земята, че ако не могат да се свържат директно, се опитват да достигнат до тях чрез всеки възможен канал, колкото и отдалечен да е той.

Макар да твърди, че не е ясновидка, внушенията, които Корал получава за хората, които рисува, понякога са много важни. При един такъв случай, докато рисувала портрет на бабата на една посетителка, тя многократно чувала в съзнанието си думата „слънчице”. По-късно жената намерила фотография на своята баба от времето, когато тя била младо момиче, показваща същата висока яка и късо подстригана прическа, изобразени на портрета. На гърба било написано с почерка на баба й: „От твоето слънчице.”

Работата на Корал я води в много различни страни, сред които САЩ, Канада, Австралия, Хаваите, Исландия и Лапландия, както и в почти цяла Европа и тя е говорила много пъти по телевизията и във Великобритания, и в чужбина. Тя има внимателно отношение към медиите, чувствайки, че те често са с предубеждение към медиумите и преднамерено ги показват в неблагоприятна светлина, макар да признава, че някои от програмите са много честни. В един едночасов документален филм, направен от Немската телевизия, се произнасят много добре за нейната работа, но в едно предаване за Шведската телевизия, в което тя участва с Дорис Колинс, никога не било излъчено. Когато позвънила в телевизионната компания и ги попитала защо се е получило така, служителят, с когото разговаряла, й признал: „Това предаване би предизвикало много спорове. Ние не посмяхме да го излъчим.”

September 26, 2013July 22, 2018

как работят медиумите

КАК РАБОТЯТ МЕДИУМИТЕ

ГЛАВА ТРИ ОТ КНИГАТА НА ЛИНДА УИЛЯМСЪН ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Глава 3

Как работят медиумите

Методът, по който работят медиумите, в много отношения не е толкова прост, колкото изглежда. Когато медиумът изглежда да говори с комуникатора от отвъдното, това не е като да си бъбриш с някой на чаша чай. Всъщност, ако трябва да се обсъждат трудностите при комуникацията, проблемът е не че понякога връзката е неясна, а че е такава по принцип.

Най-общо казано, медиумизмът напомня на телефонната комуникация. Не медиумът вика умрелите, а те него. Подобно на Бритиш Телеком понякога линиите се пресичат или има смущения по трасето, така че гласът от другата страна се чува толкова слабо, че е трудно да разбереш какво ти се казва.

Когато започнах да се интересувам от спиритизма, аз се срещнах с много медиуми. Някои от тях дълбоко ме впечатлиха, други ме разочароваха. Открих, че има голямо разнообразие в качеството на работата им и се питах защо е така. Защо един медиум може да ми даде точна информация, а друг достига само до неясни и неубедителни обобщения?

Ако става въпрос за мен, никога не съм се съмнявала в живота след смъртта. Изглежда, инстинктивно съм знаела за съществуването на духовния свят. Това, в което съм се съмнявала, е способността на медиумите да се свързват с него. Започнах моето изследване в една критична, независима рамка. Повече от всичко исках да разбера моите собствени вътрешни гласове и да изпробвам валидността им. Тогава се случи нещо, което направи търсенето ми по-настойчиво, по-лично: загубих близък човек. Баща ми беше болен от рак от известно време и ту влизаше, ту излизаше от болницата. Тогава не живеех в Лондон и идвах да го виждам възможно най-често. Последното ми посещение беше скоро след като бе претърпял сериозна операция. Бях потресена, като го видях така болезнено слаб и немощен. Въпреки това беше весел. Операцията изглеждаше успешна и говореха, че ще го изпишат след седмица или нещо подобно.

Опитвах се да бъда оптимист, но нещо ми говореше, че той няма да живее дълго. Другите в семейството също се страхуваха, въпреки че не искаха да го признаят. За втори път се срещах със смъртта на близък човек, но този път ми беше по-трудно да го понеса. Когато почина баба ми, бях съвсем малка, а и това беше тиха, безболезнена смърт – естествен завършек на един дълъг живот. Баща ми беше в шейсетата си година и трябваше да живее още много.

Исках да поговоря с него за живота след смъртта. Това беше тема, която често сме разисквали. Той нямаше твърди убеждения по въпроса с изключение на това, че подобно на мен никога не бе вярвал, че животът прекъсва след физическата смърт. Мислех, че ако споделя с него новите си знания, това ще му помогне, когато настъпи краят. Но някак си не можех да отворя дума за това; щеше да прозвучи като признание, че той е на смъртно легло. А и криехме от него лошата диагноза, макар да бях сигурна, че той се досещаше.

Накрая говорехме за съвсем обикновени неща, макар че повече говорех аз, тъй като баща ми беше много изнемощял.

Понеже си заминавах, аз се наведох да го целуна за довиждане. Той успя да ми се усмихне и прошепна тихо, така че никой друг да не го чуе: „Не се притеснявай за мен. Аз не се страхувам.”

Отидох си вкъщи, надявайки се да се върне скоро, но след няколко дни от болницата ми се обадиха, че е починал.

Открих, че спиритичната църква, която посещавах по това време, ми дава голяма утеха. За мен беше от огромно значение да мисля, че не съм го загубила, че той продължава да живее в друго измерение и вероятно някога ще може да се приближи до мен.

Имаше моменти, когато го чувствах близо до мен или поне така ми се струваше. Както след смъртта на баба ми усещах присъствието й, така сега усещах неговото. Често имах чувството, че е зад мен, но когато се обърнех, нямаше никой. Говорех му мислено и ми се струваше, че чувам неговия глас в отговор, но все още се съмнявах. Дали наистина контактувах с него, или тъй като той присъстваше неизменно в мислите ми, не си въобразявах, че го чувам? За мен беше жизнено важно да се уверя в това.

В църквата ми препоръчаха един медиум и аз отидох на частен сеанс при нея. Отидох с големи очаквания, надявайки се, че баща ми ще дойде. Медиумът беше пълничка дама с майчинско излъчване. Живееше в съвсем обикновена къща с плосък покрив и дневната, в която ме покани, беше с износени мебели, но чиста и спретната.

В началото бях малко нервна, макар че от известно време посещавах спиритична църква, но когато разбрах, че тя няма намерение да изпада в транс и че мебелите няма да почнат да летят из стаята, се успокоих. Сеансът обаче дълбоко ме разочарова.

Тя спомена различни починали членове на моята фамилия, за които твърдеше, че са дошли при мен „в състояние на дух”, но описанията й бяха толкова неясни, че не успях да ги идентифицирам, нито разпознах някое от имената, които изреди. Каза ми някои неща за мен самата, които можеха да минат за истина, но не бяха особено поразителни. Спомена за мъж, който е починал наскоро, но изглежда, нямаше ясна представа занего.

Отидох си с разбити илюзии. Вместо да ме обнадежди, тя демонстрира съмненията, витаещи в съзнанието ми. Ако баща ми наистина беше жив, трябваше да знае, че се нуждая от успокоение. Защо не даде името си или някакво послание, което да ми докаже, че е бил той?

Продължих да посещавам църквата с надеждата, че ще открия доказателството, което търсех. И постепенно то започна да идва. Всяка седмица в църквата имаше различен медиум. Никой от тях не знаеше нищо за мен и семейството ми, но някои говореха за баща ми, като даваха малки, лични детайли, които сами по себе си не означаваха кой знае колко, но взети заедно, бяха много показателни. И тогава се появи крайното доказателство, което възвърна вярата ми, и както често става в живота, случи се, когато най-малко очаквах.

По това време отново живеех в Лондон и бях се присъединила към спиритичната църква в Уимбълдън. Имах сеанс с медиум, с която бяхме се сприятелили, Ан Кокс. Днес Ан е известен медиум в църквите в Лондон и Шъри, но по онова време все още се обучаваше в групите заразвитие и не беше провеждала частни сеанси. Една вечер ние останахме в църквата сами след службата.

– Не съм сигурна, че ще се получи нещо – каза ми Ан.

– Просто опитай – окуражих я аз. – Ще видим какво ще се получи. Тя замълча за малко и тогава започна колебливо:

– Мисля, че баба ти е тук.

Бях готова да приема това. Много медиуми бяха ми споменавали за моята баба, но аз исках повече доказателства.

– Можеш ли да ми кажеш нещо за нея? – попитах.

Ан описа нейния характер, добавяйки:

– Казва, че ти много приличаш на нея.

Това потвърди казаното ми от различни хора в семейството, но тъй като бях много малка, когато тя почина, не можех да бъда сигурна засебе си.

– Тя не можела да се движи през последните години от живота си – продължи Ан. – Това беше истина, баба ми беше прикована към леглото в последните си години.

Ан съобщи още няколко подробности, след което направи пауза, тъй като усещаше появата на друг човек.

– Тук има Алън.

Аз подскочих:

– Това е името на баща ми.

– Не чувствам да е англичанин. Има акцент. Американец е. Не – поправи се тя, – канадец.

Беше самата истина и тя по никакъв начин не можеше да я налучка. Аз нямам акцент. Макар че съм родена в Канада, живея в Англия от няколкомесечна възраст. Но баща ми не загуби акцента си, въпреки че живя в Англия много години.

Ан започна да ми говори за него. Не помня всичко, което ми каза. Мога да си спомня само доминиращото чувство за неговото присъствие. Той сякаш изпълваше стаята. Не можех да го чуя или видя, но беше там точно толкова, колкото и Ан. Той дълго се опитваше да стигне до мен и сега, когато връзката беше осъществена, аз чувствах неговата радост наред с моята собствена.

Накрая тя каза няколко прости думи, не знаейки колко много значат за мен:

– Той казва, че сега разбира какво си се опитвала да му кажеш, когато е умирал, и иска да знаеш, че не е бил уплашен.

Излизайки от църквата, имах чувството, че летя. Нищо не можеше да бъде по-убедително от последното, което ми каза Ан. Тя повтори почти дословно последните думи, които чух от баща ми.

Мисля, че това ме накара да взема решението да стана медиум – исках да дам на хората същото успокоение и сигурност, които бях получила. Но аз съм от този тип хора, които искат да разберат как стават нещата, бях любопитна да видя как точно протича връзката между двата свята.

Първото нещо, което стана очевидно за мен, когато проучих темата и започнах да развивам моите пси-способности, е, че връзката никога не е съвсем ясна. Както са открили изследователите на пси-явленията при опитите си да ги изпитат в лабораторни условия, колкото повече се опитваш да ги определиш, толкова повече те се изплъзват.

Трудностите произтичат от един-единствен факт: че цялата комуникация с духовния свят преминава през съзнанието на медиума. Духовната същност, която желае да се свърже, отпечатва върху съзнанието на медиума това, което иска да предаде. Тези внушения се приемат на подсъзнателно ниво, след което медиумът ги предава на присъстващия на сеанса и тук се крие възможността за объркване и изкривяване на информацията. Подобно на вода, течаща през затлачен филтър, посланието може да бъде затъмнено от съдържащото се в съзнанието на медиума. Част от посланието може изобщо да не премине. Възможно е объркване и поради факта, че процесът е телепатичен и медиумът може несъзнателно да приеме мисли от съзнанието на присъстващия на сеанса; следователно трудността е да се установи със сигурност дали свидетелствата, които дава медиумът, наистина произлизат от духовен източник.

Медиумът може да твърди, че вижда и чува хората от духовния свят по същия начин, както вижда и чува тези от земята. Може дори да му изглежда, че това е така. Все пак един малък факт ще покаже, че случаят не е такъв. Духовните същности нямат физически тела, с които да въздействат върху нашите външни сетива. Така че всичко трябва да дойде чрез вътрешното усещане на медиума.

Ако вътрешните сетива на медиума са фино настроени, той ще долови внушения с висока степен на достоверност. Дали ще получи картина под формата на ментални или визуализирани образи, той ще може да опише как изглежда комуникаторът, как е облечен и всякакви други подробности, които последният ще отпечата в съзнанието му. Гласът от отвъдното ще се чува толкова ясно, че медиумът ще определи неговия акцент или характерни жестове и също така ще предаде точно думите му.

Ако медиумът не е толкова опитен, подобно на онази дама, чийто сеанс силно ме разочарова, ще получи само смътни внушения. Като се обърна сега към миналото, аз съм склонна да бъда снизходителна към нея. Очевидно тя беше искрена. Всъщност през всичките години, откакто съм ангажирана в тази област, никога не съм попадала на шарлатани. Но тази дама не беше работила достатъчно върху качествата си на медиум. За съжаление има твърде много медиуми, които никога няма да излезнат от този нисък стандарт и всеки, който има неблагополучието да попадне на тях, вероятно ще се обезкуражи като мен и може да заключи, че това явление не заслужава по-нататъшно проучване.

Това е голям провал не само за дошлия на сеанса, но и за хората от духовния свят, които са желаели да бъдат разпознати. Не е много известна истината, че желанието за комуникация от другата страна на живота е не по-малко силно, отколкото от тази. Когато преминаваме през прехода, наречен смърт, ние си оставаме същите хора, каквито сме били на земята. Съвсем бавно и постепенно се променяме и развиваме. Обикновено първата мисъл на „умрелия” е да се върне при тези, които обича, да им каже, че продължава да живее и че не е нужно да страдат. Но ако сред близките му няма хора с познание за живота след смъртта или ако няма на разположение медиум, той не е в състояние да направи контакт.

Дори добрият медиум среща значителни трудности при комуникацията. За да разберем за какво става въпрос, нека погледнем зад кулисите, така да се каже, и да разгледаме проблемите от другата страна на живота. Ще си създадем един измислен герой. Нека да го наречем Том Бейкър и да си представим, че наскоро е „умрял” и се опитва да се върже с дъщеря си чрез много компетентен медиум. Първото нещо, което трябва да направи, е да накара медиума да почувства, че той е тук. Той ще се изненада да открие колко трудно е това. Духовните водачи на медиума ще помогнат, колкото могат, но комуникацията е изкуство, което трябва да се овладее и от другата страна на живота, а не само от тази; ако комуникаторът е пристигнал наскоро в отвъдното, може да е объркан, тъй като все още се адаптира към новите условия.

Той също така е изпълнен с емоции: обича дъщеря си и отчаяно се стреми да я убеди, че продължава да съществува. От своя страна дъщеря му също е емоционална и нервна, защото за първи път посещава медиум. Всички тези чувства създават напрежение, което забулва менталната картина.

Том застава срещу медиума, но е смаян, че той не го вижда. Казва името си или по-скоро го втълпява в съзнанието на медиума, надявайки се той да го долови. Медиумът чува „Том” и предава думата на дъщерята, която е доволна, че контактът вероятно е установен, но не е убедена напълно, че това е баща й, защото познава повече от един Том.

За по-голяма яснота Том се опитва да внуши презимето си, но открива, че не може да го предаде. Опитва се да го представи чрез символични образи, тъй като менталните картини се разбират по-лесно от думите, и влага в съзнанието на медиума картина на човек, който пече хляб[2]. Но медиумът интерпретира погрешно картината и стига до заключението, че той е обичал да готви или че дъщеря му прави това. Това не говори нищо на дъщерята и докато тя се опитва да разреши загадката, баща й подскача нетърпеливо и казва: „Не, не, тъпа жено! Изобщо не искам да кажа това!”

Том постига по-голям успех, когато предава внушения за своя характер. Този вид внушения се долавят по-лесно от медиума. Настройвайки съзнанието си към Том, той чувства неговата веселост, любовта му към компаниите, сприхавия характер и предава тези детайли на дъщерята, която се съгласява, че те пасват много добре към баща й.

Медиумът също така усеща роднинската връзка на комуникатора с посетителката; доловил е бащински чувства, но не може да определи дали това е баща, дядо или някакъв по-възрастен приятел, който има бащинско отношение към нея.

Медиумът обаче е получил индикации, че човекът е починал от сърдечна криза, защото е получил за няколко секунди усещане за болка в гръдната област. Медиумите често са в състояние да дават подобна информация. Причината е, че комуникаторът от отвъдното все още изпитва тази болка. Когато захвърлим физическото си тяло, ние оставяме заедно с него всяка болест или болка. Но когато се доближат до земния план, зада се свържат с някой, хората си припомнят миналото и медиумът долавя тези спомени.

Надявайки се, че е успял да се представи, сега нашият хипотетичен Том Бейкър пристъпва към това, което иска да каже. Често се говори, че посланията, които предават медиумите, са доста тривиални, но като се имат предвид трудностите, става ясно защо е така. Том би искал да говори дълго на своята дъщеря, но неговото положение напомня на човек, който се обажда по телефона на далечно разстояние – чува се пращене, връзката е глуха и всеки момент може да се разпадне. Кратки и очевидно банални ще бъдат посланията, които той може да предаде.

Така че той е доволен, щом каже на дъщеря си, че я обича, и я помоли да предаде любовта му на неговата съпруга. Ще се опита да й даде съвет във връзка с проблемите, възникнали около смъртта му, и за да докаже за пореден път, че наистина е той, ще спомене за някои промени вкъщи след смъртта му и ще припомни нещо, което с дъщеря му са преживели заедно.

Но това, което се опитва да каже, е ограничено от възприемателната способност на съзнанието на медиума. Той не може да долови думи или идеи, които са му непознати. Не може например да предаде думи от чужд език или да говори на тема, която не познава. Ако медиумът няма представа от обстановката, в която комуникаторът живее в момента, последният не може да опише как тя изглежда. Тук е подходяща аналогията с пишещата машина: човек би могъл чрез натискане на клавишите да изпише различни комбинации от букви, но не може да изпише думи или символи, за които няма клавиши.

Състоянието, в което се намира медиумът, също се отразява върху работата му. Ако той е уморен или неразположен или има свои грижи,това очевидно ще затрудни контакта. Важно е и отношението на посетителя. Ако той е враждебно или критично настроен, ще пречи на комуникацията, докато, ако изпитва симпатии и е с отворено съзнание (не е необходимо да е лековерен), ще помогне връзката да протече по-лесно.

Аз наблегнах на трудностите, но, разбира се, връзката може да постигне учудващи резултати, както показа моят сеанс с Ан Кокс. Оттогава насам съм имала много успешни сеанси с различни медиуми. За мен частната консултация създава най-добри условия, затова предпочитам този начин на работа. Атмосферата е спокойна, медиумът може да отдаде цялото си внимание на посетителя, без да се разсейва от други хора, и комуникацията може да постигне по-високо ниво, отколкото когато се работи публично.

Демонстрациите на ясновидство пред публика наслагват голямо напрежение върху медиума. Дори когато работи в църква, където е натрупана пси-енергия, от която той може да черпи, да се изправиш пред непознати е много нервно преживяване, особено ако не си свикнал да говориш публично.

Медиумът не е като актьорът, който е научил репликите си предварително, или като свещеникът, който е написал проповедта си. Той е зависим изцяло от връзката си с духовния свят, връзка, която е достатъчно крехка и в най-добрите случаи и може да се прекъсне напълно, ако нервите му не издържат.

Само малка част от медиумите, които започват да работят в църква, постепенно достигат до представяния пред широка публика. Тук изпитанията са далеч по-големи. Събранията в църквата се състоят предимно от хора, които са убедени в живота след смъртта и разбират трудностите и ограниченията на медиумизма. Аудиторията на публичните събрания не е така толерантна. Много от хората са скептици. Ако медиумът иска да ги убеди в достоверността на това, което прави, трябва да им даде точна информация, имена и факти, а не смътни описания на дребни старици, които може да са баби на някои от присъстващите.

Питала съм различни медиуми как се справят с напрежението. Повечето признават, че изпадат в сценична треска, когато се изправят пред многобройната публика, но както казва Марион Дампиер-Лжиьс:

– Трябва да имаш абсолютно доверие на водачите, които работят с теб. Аз вярвам на моите безрезервно. Те са ме поставили там, защото искат да върша тази работа, и аз съм сигурна, че няма да ме предадат.

Марион обяснява, че когато стъпи на сцената, влиза в друго състояние на съзнание:

– Чувствам се силно заредена, сякаш всичките ми сетива са били настроени.

Кийт Чарлз описва своето усещане по следния начин:

– Все едно че не си стъпил на пода – настроен си на такива високи честоти, че почти си повдигнат над земята. Чувствам се обзет от някаква сила, сякаш не съм аз.

Стивън О’Брайън ми каза, че когато работи на сцена, комуникаторите от духовния свят са по-реални за него от хората от публиката.

Това състояние на съзнание помага на медиумите да овладеят нервите си. Когато се концентрират изцяло върху онези, които искат да се свържат с тях, те забравят за себе си. Кармен Роджърс изтъква:

– Медиумът е само канал, който служи на духовния свят. Колкото повече се отдадеш на духовния свят и колкото по-малко принадлежиш на себе си, толкова по-добър е медиумизмът ти.

Дорис Стоукс казваше, че когато стъпи на сцената, се чувства обкръжена от хора от отвъдното, които отчаяно искат да се свържат с близките си. Кийт го обяснява с характерния си хумор:

– Нали знаеш какво правят хората, застанали на автобусната спирка, когато има само едно свободно място – започват да се блъскат. Нещо подобно са хората от отвъдното. Всички са твърдо решени да предадат своите послания.

При това положение как да знаете с кого да говорите, когато сте изправени пред море от лица? Гордън Хигинсън вижда светлина над главата на човека, към когото е адресирано посланието. Някои медиуми се чувстват притеглени към определен човек или откриват, че дадено лице се откроява сред останалите.

Но при голяма аудитория, където е невъзможно да видите лицата на хората след първите няколко реда, се използва друг метод. Марион обяснява:

– Първо осъществявам връзка с човека от отвъдното. Може например да видя пред мен мъж, който казва: „Аз съм Джим и искам да говоря с дъщеря ми. Така че аз го описвам и давам името му и питам дали някой не го познава. Ако не, отново се обръщам към човека за повече информация: презиме, може и адрес. Надявам се, че след тези подробности някой ще се обади.

Обикновено се обаждат, но понякога посланието остава без отговор, или защото е неясно или погрешно или пък човекът, към когото е отправено, е много срамежлив.

За медиумите, които работят в чужбина, напрежението е още по-голямо. От една страна е умората от пътуването, в някои страни работата се затруднява поради необходимостта от преводач, също така обременяващо е очакването медиумът да проведе сеанс на високо ниво на всяко събрание.

Поради тези проблеми някои професионалисти смятат, че големите публични събрания не са най-добрият начин за предаване на посланияза живота след смъртта. Те са на мнение, че на медиумизма не трябва да се гледа като на развлечение и наистина, когато медиумите тръгнат по света с мениджъри и агенти, организиращи продажбите им, всичко това започва да прилича на шоубизнес. От друга страна, валиден е и аргументът, че големите събрания привличат публика именно защото са атрактивни, наред с това, че могат да доведат (най-малкото има шанс) до просветление; те са начин да се достигне до хората, които не биха отишли на частен сеанс и не биха и помислили да влезнат в църква.

Дали демонстрациите на ясновидство убеждават аудиторията, дошла да ги наблюдава? Албърт Бест, който работи като медиум от 50 години, отговаря по следния начин:

– Ние не можем да убедим никого в нищо. Можем само да посеем семето. Най-важното нещо, което правим, е да накараме хората да открият нещо повече за себе си.

Той добавя:

– Ние не можем да отнемем болката от загубата, но ако сме успели да премахнем страха от смъртта, ако сме вдъхнали надежда там, където никога не е съществувала, тогава сме постигнали нещо значително.

Медиуми и участници в сеансите

Някои от хората, които идват при мен, са доста нервни. Всичко, което въобще знаят за медиумите, идва от филмите на ужасите или от разкази за призраци. Ето защо те имат много странна представа за това какво ще се случи по-нататък. Аз веднага разпознавам такива хора. Те влизат плахо в стаята и се оглеждат, сякаш очакват всеки момент иззад завесите да излетят призраци. Сядат на ръба на стола и чакат да загася лампата и да изпадна в транс.

Всеки път ги уверявам, че нямам никакво намерение да правя нито едно от тези неща. Това ги успокоява и впоследствие откриват, че съм сравнително нормална. Успокояват се също и от това, че моята котка, която обикновено седи до мен и заема стола ми, така че аз трябва да седна на дивана, не показва никакво безпокойство, а мърка тихо през целия сеанс.

Всъщност по време на сеанса не се случва нищо призрачно. Не карам моите посетители да се хващат ръка за ръка около масата. Просто седя и разговарям с тях. Моята функция е да бъда посредник – да се настройвам към психиката на съществата от отвъдното и да предавам възможно най-точно посланията им към тези, които ги обичат. Но аз разбирам опасенията на моите посетители. Темата за смъртта и живота в отвъдното буди страх и безпокойство, породени до голяма степен от непросветеност и суеверие.

Въпроси, които най-много вълнуват хората

Непосредствено след смъртта близките на починалия може да чувстват неговото присъствие в дома. Разбира се, има и такива хора, които не усещат присъствие. Първите, естествено, искат да узнаят дали това просто не е тяхното въображение. Винаги ги успокоявам, че усещането им е истинско и че техните близки искат да имат контакт с тях. Вярвайте на вашата собствена интуиция и не се оставяйте да ви втълпяват, че временно сте откачили и ще дойдете на себе си, когато преодолеете скръбта!

Спокоен ли е моят близък?

Не обичам този въпрос. Той ми напомня за вярването, че умрелите спят спокойно в гробовете си в очакване на Страшния съд, което е много далеч от истината. Предпочитам да мисля за отвъдния свят като за място, където всичко носи радост. Там няма болести. Тези неприятни неща са свързани с физическото тяло и остават зад гърба ни, когато душата ни се освободи. Човек, който приживе е загубил крайник, го възстановява напълно в своето духовно тяло. Недъзи като глухота или слепота също изчезват. Често пъти душите от отвъдното казват: “Възвърнах силите си!” или “Мога да ходя отново!”

Затова казвам на идващите при мен да не мислят за близките си като за стари и болни, а да си ги представят силни и здрави, защото са такива в момента.

Няма общовалидно правило за това кога “мъртвите” могат да се свържат с нас. Дори знам случаи, когато се връщат преди погребението и се интересуват от подготовката на тяхното изпращане. За човек, починал от насилствена смърт, би било много трудно да контактува ясно. Хората, напуснали внезапно физическите си тела, например при автомобилна катастрофа, може да са в състояние на шок и да не знаят какво се е случило с тях. От самите хора зависи колко бързо ще преодолеят състоянието на объркване, но в отвъдното им оказват помощ и обикновено те бързо приемат прехода. Имала съм контакт с жертви на катастрофи и всички те бяха успели да се нагодят към новата обстановка. Повечето ми казваха, че макар от гледа точка на Земния живот произшествието изглежда като нещастна случайност, всъщност е било част от Божествения план.

Самоубийствата

Хора, които слагат край на живота си, често се изпълват със съжаление, когато преминат отвъд. Понякога те също са объркани. Интересно е, че повечето хора, които са имали негативни преживявания близки до смъртта по време клинична смърт, са правели опит за самоубийство. Въпреки това всички самоубийци се посрещат в Отвъдното с любов и разбиране и могат да се свързват с нас.

Един от най-вълнуващите ми сеанси беше с жена, чийто син тийнейджър се бе самоубил. Тя се обвиняваше, че донякъде е било нейна грешка и че е трябвало като майка да предусети опасността. Нейният син й каза, че няма никаква вина, че е бил в тежка депресия и не съзнавал какво прави. Каза също, че в момента е с дядо си и баба си, които се грижат за него. Разкайваше се за стореното, но беше започнал да се приспособява към ситуацията. Знаейки това, майката вече можеше да приеме случилото се и да не се обвинява.

Смъртта и децата

Смъртта на едно дете е трагедия за родителите, които чувстват, че на техния син или дъщеря е отнета възможността да пораснат. Но децата порастват в отвъдния свят, за тях се грижат или роднини или души, които са специално избрани за тази функция. Те остават здраво свързани със своите родители на земята и израстват, превръщайки се в прекрасни души, които носят много спокойствие и просветление.

Събеседниците от отвъдното

В началото на работата ми на медиум много се учудих, когато открих колко хуманни са душите от отвъдното. Те не идват при мен като светци или философи. Срещам обикновени мъже и жени, проявяващи естествена загриженост за тези, които са на земята, и говорят заобикновени неща. Много често критикуват спиритизма, че посланията от отвъдното са тривиални – но всекидневните разговори между хората на земята са точно такива или поне така изглеждат отстрани, въпреки че за самите участници са изпълнени със смисъл. Затова аз винаги говоряза “хора от отвъдното”, а не ги наричам “същества” или “същности”. Ако, да кажем, вашата майка дойде да говори с вас, тя ще си бъде вашата майка, а не “същество” и определено не е призрак.

Явяват се каквито са били на земята. Дори носят същото облекло. Това не е никак странно. Когато се намираме в астрала, ние създаваме облеклото си автоматично, чрез силата на мисълта. Ако искат да си създадат дуг вид дрехи, не е проблем и отново го постигат със силата на мисълта си. Но обикновено идват в познатото за участника в сеанса облекло – нещо, по което да може да ги разпознаят. Един мъж се появи в работно облекло, тъй като неговата дъщеря си го представяше така – облечен в мръсен гащеризон как поправя колата си.

Разбира се, те се променят след определен период от време, когато отидат в по-високите измерения. Астралното ниво не е статично състояние. Ако беше така, не би имало развитие. Човек, който е прекарал в астралното ниво дълги години, се променя. В основни линии си остава същата личност, но става по-мъдър и с по-широки възгледи. Духовните учители, прекарали дълго време в това измерение, се свързват от по-високи нива, без да се интересуват много от светските подробности в живота на хората, а повече напътстват духовното им развитие.

Едно нещо ме притеснява в работата ми като медиум – ограниченията в общуването. Непрекъснато си давам сметка, че хората от отвъдното искат да кажат повече на своите близки, а моят мозък не е в състояние да го приеме. Не ги чувам, нито ги виждам физически. Общуването става на ментално ниво и това изключва езиковия проблем – аз получавам по-скоро мисли, а не думи, така че е без значение дали човекът, с когото се свързвам, говори моя език. За тях е все едно да говорят по телефонна линия със слаб сигнал, с много шум и прекъсвания. Иска им се да седнат и хубаво да си поговорят с човека отсреща. Но успяват само да предадат няколко откъслечни думи или кратки послания.

Общуването става по силата на любовта. Където има любов и искреност, контактът може да бъде направен и всеки, който е готов да отвори сърцето и ума си, може да изпита близостта с отвъдното – която ще обясня по-нататък в моята книга.

Често срещано суеверия по отношение на медиумите

Едно от най-разпространените суеверия е, че медиумите призовават умрелите. На всеки медиум му е втръснало да слуша това остаряло клише. Умрелите са по-живи от нас в по-висшето измерение, където съществуват. Ние не ги призоваваме. Те идват при нас по свое желание, заради любовта и загрижеността им за техните семейства и приятели на земята. Нито един медиум не може да ги извика от отвъдното, ако те не искат. Някои въобще не желаят да се връщат при нас и лично аз не ги осъждам.

Друго погрешно вярване е, че спиритизмът е опасен, тъй като е „забъркване в окултизма”. Тоба също е много овехтяло клише, което непрекъснато се повтаря. Под окултизъм хората обикновено разбират магьосничество и черна магия. Няма никаква връзка между медиумите и магьосничеството. Ние не призоваваме тъмни сили. Като заговорих за това, нека да кажа, че съвременните магове също не го правят, макар че и на тях им се създаде лоша слава. С това не искам да отрека, че съществуват зли сили. Ако се занимавате с вуду или сатанизъм, вие си търсите белята. Но няма нищо зловещо в простите, естествени контакти с хората в отвъдното, които обичаме. Има един духовен Закон, който гласи, че подобните се привличат. Ако носиш злото в сърцето си, ти ще привличаш злото, но ако излъчваш любов, ще приемеш любов и светлина.

Страхът от обсебване също притеснява някои хора. Случаи на обсебване съществуват, но те са много редки. Когато разберете колко е трудно за тези, които се намират в отвъдното, да ни засвидетелстват своето присъствие, ще видите, че за духовете е почти невъзможно да обсебят тялото на даден човек. Възможно е обаче някой дух да проникне в съзнанието на човек от земята и да влияе върху мислите и поведението му. Това може да се случи на човек с лабилна психика или на страдащ от мозъчно заболяване. Някои болни с мозъчни разстройства, които твърдят, че чуват гласове, страдат от такъв вид намеса. Но нито един човек със здрава психика не може да бъде завладян или обсебен. Със сигурност не можете да бъдете обсебени от духовете на хората, които обичате. Медиумите не могат да бъдат обсебени дори когато изпаднат в транс. Те работят в доброволно сътрудничество с духовните водачи.

September 26, 2013July 22, 2018

среща с медиуми

МЕДИУМИ ЗА ОТВЪДНИЯ СВЯТ

глава втора от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Глава 2

Срещи с медиуми

Моето обвързване със спиритизма стана, когато се преместих в Уимбълдън и се присъединих към тамошната църква. Макар че тогава не знаех, не бих могла да избера по-добро място за осъществяване на целите ми. Църквата в Уимбълдън, ръководена от своя президент ДерекРобинсън, е една активна и процъфтяваща църква, в която срещнах няколко отлични медиуми и също така развих моите пси-способности.

Но в началото работата ми там беше да свиря на орган. Първата сутрин, когато пристигнах, срещнах предшественика на Дерек, Бил Мери. Той ми каза, че имат проблем – отчаяно се нуждаят от органист.

– Едва ли е вероятно, но все пак, да не би да свирите на орган? – попита той с надежда.

– Е, може да се каже… – Не ми се щеше много да се обвързвам, не знаех с какво точно се захващам, но признах, че по-рано съм свирила в англиканска църква.

– Прекрасно! – Той ме погледна така, сякаш съм ангел, пратен от небето. – Можете ли да започнете следващата седмица?

Така че в следващата неделя сутринта аз седях пред един старинен орган, краката ми едвам достигаха педалите и имах съвсем бегла представа за реда на службата.

Изминаха няколко месеца, докато аз и органът свикнем един с друг. Имаше един резонантен клавиш, който редовно заяждаше по средата на химна и отгоре на всичкото оставаше в ръцете ми, когато се опитвах да го издърпам. Но църквата ми харесваше, тук се чувствах като у дома си. Никъде не бях срещала такова високо ниво на медиумизъм, а медиумите и дискусиите ми даваха отговор на някои въпроси, които се въртяха в ума ми.

Дорис Стоукс беше чест посетител. Срещнах я за първи път, когато беше открила базар и обслужваше един от щандовете. По-късно, когато се завърна от първото си турне в Австралия, Дерек Робинсън организира малко парти в нейна чест. Първата й книга “Гласове в ухото ми” беше излязла и имаше изключителен успех. Първото издание се продаде за няколко месеца. Вече планираше следващата си книга, но се колебаеше как да я озаглави. „Гласове в другото ми ухо” – предложи един шегаджия.

Тя беше поразена от успеха си. „Аз съм един обикновен човек” – каза тя, но в Австралия не я смятаха за обикновена. Турнето й започна с участие в телевизионното вариете „Шоуто на Дон Лейн”, откъдето тя предаваше послания от отвъдното на гости в студиото.

Реакцията на публиката е смайваща. Телефоните на студиото са претрупани от обаждания. Заваляват писма от хора, молещи за частни сеанси. Престоят й бе продължен с шест седмици, скоростно били организирани обиколки из страната. Когато дошла за сеанс в спиритичната църква в Мелбърн, Дорис открила, че улиците са изпълнени с хора, желаещи да я видят. В Сидни тя два пъти препълва салона на операта. Никой медиум досега не беше постигал такава популярност.

Последваха други турнета: Австралия за втори път, Тасмания, Нова Зеландия, Канада и Америка. Навсякъде реакцията беше една и съща. С не по-малък успех Дорис обикаляше и Англия. Когато беше ангажирана за демонстрации в Лондонския „Паладиум”, местата се разпродадоха заполовин час.

Каква е тайната на голямата привлекателност на Дорис? Тя произлизаше от социалните низини; родителите й били бедни. Беше една обикновена домакиня от Линкъншир, работеща като медиум в свободното си време, докато изведнъж се видя обкръжена от медиите и изстреляна на такива върхове, за каквито не бе и сънувала. Тя беше звезда, но за хилядите скърбящи хора бе много повече от това. Те я приемаха като гуру, предлагащ им нещо, което църквата не можеше да им предложи: доказателство за живота след смъртта чрез действителен личен контакт с любимите хора от другата страна.

Няма съмнение, че в нея имаше нещо специално. Тя не беше голям оратор. Макар че беше добър медиум, имало е и по-добри. Мисля, че привличаше хората със своята непосредственост. В нея нямаше превземки и маниерничене, беше една от тях и им говореше на разбираем език.

Нейната искреност, желанието й да донесе утеха на страдащите беше това, на което публиката откликваше.

„Тя умееше – каза ми веднъж Дерек Робинсън – да направи така, че голямата зала да изглежда като уютна всекидневна, сякаш тя и човекът, с когото говореше, са единствените присъстващи.”

Аз самата почувствах това, когато я видях на публично събрание, организирано от Дерек Робинсън в “Уимбълдън Таун хол”. Търсенето на билети беше небивало. Събранието трябваше да започне в 7.30 ч вечерта, но хората се бяха струпали от ранния следобед. Когато пристигнах, залата, която имаше над хиляда места, беше изпълнена и все още прииждаха хора, които заставаха като правостоящи.

Не знам дали публиката забеляза, че зад сцената цареше паника. Оставаше половин час до началото, а Дорис все още я нямаше. Дерек беше говорил с нея следобеда и тя му признала, че не се чувства във форма – неотдавна претърпяла сериозна операция на рак, една от няколкото – но обещала, че ще дойде, за да не го провали.

Времето напредваше и ние двамата ставате все по-неспокойни. Дерек започна да се пита дали не е променила решението си, или пък състоянието й не се е влошило. Когато най-накрая тя пристигна със съпруга си Джон (били попаднали в задръстване), беше очевидно, че еизтощена и трепери.

– Ще се справиш ли? – попита я Дерек разтревожено.

– Надявам се. – Тя беше много категорична. – Но не знам как ще стоя права един час.

Лицето на Дерек се помрачи. Тогава той бе осенен от поредното си вдъхновение:

– Тогава защо да не седиш?

– Какво?

– Защо да не седиш? Ще сложим стол на сцената за теб.

Дорис беше ужасена:

– Аз не мога да провеждам събрание от стол.

– Защо не? – Той се запали от идеята. – Тези хора чакат от часове да те видят. На тях им е все едно дали ще си права или седнала.

Отне му време, докато я убеди, но макар и с неохота, тя се съгласи. Тогава попита може ли да се усамоти за няколко минути. Правеше го винаги, преди да започне работа. Това й помагаше да се настрои към духовния свят, а тази вечер се нуждаеше от цялата му сила и подкрепа.

Стана 7.30 ч. Музиката спря. Органистът, който забавляваше публиката с подпури от популярни мелодии, се изправи, за да приеме аплодисментите на публиката. Червените кадифени завеси се дръпнаха и се откри сцената с един-единствен стол и микрофон пред него. Председателят излезе на подиума да открие събранието и обясни на публиката какво предстои да види. Избухнаха аплодисменти, сега по-силни, Защото той обяви: “Дорис Стоукс!”

Тя мина през сцената с твърда крачка, облечена в дълга зелена рокля, и взе микрофона. Обгърна с топлата си усмивка цялата публика. Никой от присъстващите не можеше да предположи, че нещо с нея не е наред, но се чу шепот на одобрение и симпатия, когато тя помоли „Тази вечер се чувствам доста отпаднала. Имате ли нещо против, ако седна?

Гледах я отстрани – една малка самотна фигура, осветена от прожекторите. Винаги бях мислела, че животът й е изпълнен с блясък и очарование, но сега открих, че в него има и самота, и изтощителен труд; сеанс след сеанс тя се изправяше срещу публиката, гледаше лицата, изпълнени с очакване, чувстваше отчаяния порив на хората да получат увереност и утеха и същевременно знаеше колко малко може да им помогне.

Въпреки болестта й посланията скоро започнаха да текат:

– Докато седях усамотена, преди да изляза на сцената – каза им тя, – чух името Маргарет Браун. Свързана е с Билбъроу и Нотингам. Това не говори ли нещо на някой от вас?

Една жена вдигна ръка:

– Знам това име и съм свързана с тези места.

– Познавате ли Дорис или Дороти? – попита медиумът.

– Да – познавам Дорис.

– И живеете на № 27?

– Да.

– Мисля, че е „Клевърли роуд”.

– Не, „Калвъри роуд”.

Чуха се възгласи на удивление от публиката.

– Вие сте похарчили 25 лири за нещо напоследък – продължи Дорис – и то е било повече, отколкото сте очаквали да похарчите.

Последва смях, защото жената призна, че е истина. След това Дорис премина към друг зрител, който беше осем реда назад:

– Някой живее ли на Чърч Стрийт №15?

– Да – отговори един глас.

– Тук има двама с име Джон, един Джош и една Ана. Има една Ана на земята и една Ана в отвъдното. – Докато говореше, тя посочваше кой кой е с характерни жестове, за да може публиката да я разбере; движеше ръката си към публиката, за да определи някой от земята, и нагоре, за да определи някой от отвъдното. – Има един с презиме Томас и двама близнаци в семейството.

Спирайки само да си поеме дъх, тя преминаваше от един човек на друг, изстрелваше имената, понякога прекъсваше, за да се коригира, и постигаше една удивителна точност. От отвъдното идваха и деца, чиято среща с родителите беше сърцераздирателна. Едно от тях беше момче на име Стивън, чиято майка седеше на балкона. Дорис винаги беше мила, когато трябваше да помогне на скърбящи родители. Проявяваше голямо разбиране към страданието им, защото беше загубила своя син Джон Майкъл, починал само на няколко месеца.

Когато събранието свърши, тя беше изтощена, но доволна. Беше минало добре. И този път няколко човека си тръгваха успокоени, а други, дошли със скептична нагласа, най-малкото бяха чули нещо, което ще ги накара да се замислят.

През целия си живот Дорис работеше усилено, което й струваше сериозни проблеми със здравето. Имаше много случаи, като този в Уимбълдън, когато се бореше да преодолее болестта, за да изпълни поетите ангажименти. Имаше няколко операции от рак, затова се шегуваше: „Понякога отвъдният свят ме взима за малко горе!”

Макар че популярността й ставаше все по-голяма, не мисля, че някога се е чувствала като попзвезда. Винаги беше нервна преди явяването си пред публика и до края не успя да преодолее сценичната треска.

Дерек ми сподели за едно нейно събрание в Луишам, Южен Лондон; последното, както се оказа. Той самият никога не е обичал да се явява пред публика, предпочиташе да организира нещата зад кулисите; и макар че за него това беше изпитание, се изненадал да открие, че Дорис се тресе повече от него, отчасти от нерви, отчасти от болестта.

– Тя ме обгърна с ръцете си – разказваше Дерек – и ми каза: „Просто бъди себе си, Дел”, а аз почувствах, че ме облива спокойствие.

Когато музиката засвирила „Един ден от времето” – песента, с която Дорис се настройваше към отвъдното, двамата излезли на сцената. Дорис била толкова слаба, че той й помогнал да се настани на стола. Но ясновидството й било силно както винаги и публиката я аплодирала отново и отново.

– Когато започна да работи – каза Дерек, – видях дух да влиза в нея. Тя се промени – почувствах, че това е от горе. Обвиняваха, че сред публиката имало подставени лица, но знам, че тя не лъжеше. Виждах лицата на хората, когато им предаваше посланията. – емоцията им беше истинска.

Когато събранието свършило, Дорис му казала, че се връща в болницата за още една операция. „Но аз ще изляза – били думите й. – Ти и азимаме още много работа заедно.”

За първи път тя не позна. Учудващо е, но изглежда, не е имала предчувствие за края си. След операцията изпада в кома, от която не се събуди. На 8 май 1987 г. тя премина в отвъдния свят, за когото бе работила толкова усилено.

Аз участвах в службата в нейна памет, която се проведе във „Френдс митинг хаус” в Юстьн, Лондон, и бе организирана от осиновения й син Тери. В духа на сбирките на Дорис, службата не беше голяма – присъстваха само 150 човека. Гостите биха могли да изпълнят много по-голяма зала, но нейното семейство държеше церемонията да бъде колкото се може по-тиха и скромна.

Сред присъстващите бяха няколко инвалида от благотворителното Заведение в Блек кънтри, което тя поддържаше. Те дойдоха с подарения от нея микробус. Макар че печелеше много от медиумизма и от книгите си, Дорис много и даваше. Покупката на микробуса беше само един от многото актове на благотворителност, които бяха известни на обществото.

Настроението не беше тъжно и много от гостите чувстваха, че тя е тук, сред тях. Службата водеше нейният приятел, медиумът Лий Лейси. Той бе усетил присъствието й още преди началото на службата. Дорис имаше навик да раздава на публиката цветята, които й подаряваха, и сега Ли изпълни цветните поздравления, направляван от нея. Един букет отиде при дама, която се оказа, че е нейна съседка. Тери получи една роза,за да я предаде на съпруга й Джон, който беше разстроен и не можа да дойде. Това може и да беше траурна церемония, но посланията бяха залюбов, а не смърт.

Но това не беше краят, поне що се отнася до Дерек. Той ми каза как тя направила контакт с него още преди да я погребат. Поискал разрешение от Тери да отиде да я види в Дома на покойника. Не казал на никой друг за посещението си. Дорис била облечена в красива синя рокля, обкичена с цветя. Сторило му се странно едно нещо – косата й била сресана по различен начин и това го учудило.

Навеждайки се, той целунал ръката й и казал високо: „Е, Дорис, сега знаеш истината”, след което излязъл незабелязано.

През нощта телефонът звъннал. Обадил се един млад медиум, който работи отскоро в църквата в Уимбълдън, но няма много опит.

– Мисля, че Дорис е тук. – Гласът му бил нерешителен. – Не съм абсолютно сигурен…

– Какво каза тя? – попитал Дерек.

– Каза, че си бил при нея днес. Забелязал си, че косата й е различна, когато починала, някой я сресал в съвсем друг стил.

– Продължавай. Каза ли ти още нещо?

– Тя каза, че сега знае истината.

Тази история има продължение. Когато подготвях книгата си “Медиумите и отвъдното”, аз и Дерек разговаряхме за Дорис в офиса на църквата.

– Получих една хубава нейна снимка, която можеш да използваш – каза ми Дерек.

Минута по-късно дойде синът на Дерек, Реймънд. Той беше в друга част на църквата и не беше чул разговора ни.

– Имам чувството, че Дорис е тук – рече Реймънд. – Каза, че сте гледали нейна снимка.

Знам по някакъв начин, че Дорис не е много надалеч. Както тя самата обичаше да казва: „Не можеш да умреш, защото ти си животът”.

Като на много други, и на мен Дорис Стоукс ми въздействаше особено силно. Но днес има много отлични медиуми, които подобно на нея пишат радващи се на популярност книги, явяват се по радиото и телевизията и имат международна известност чрез изявите си в чужбина. По всеобщо признание английските медиуми са най-добрите в света.

Често са ме питали какъв тип хора стават медиуми. Това е въпрос, на който не мога да отговоря. Не съществува такова нещо като типичен медиум. Те се явяват в различни форми, размери и възрасти. Всичките ми представи за деликатни и чувствителни създания, принадлежащи повече на следващия, отколкото на този свят, се разбиха на пух и прах, когато при едно от първите ми посещения в Уимбълдънската църква срещнах един много известен медиум, вече починала, Джеси Нейсън. Трудно е да си представиш по-практична и по-земна личност от Джеси Нейсън. Тя беше щастливо скроен човек с прям характер и земно чувство за хумор. Когато публиката се колебаеше, тя ги смъмряше така: „Давайте, де! Те са много по-живи от вас тук, долу!”

Разпространено е мнението, че всички медиуми са жени. Това далеч не е истината. Наистина голяма част от медиумите са жени, защото медиумизмът изисква качества, които са заложени в женската природа: пасивност и способност да приемаш. Обаче някои от най-добрите медиуми, които познавам, са мъже.

Повечето медиуми работят в рамките на Спиритичното движение, като провеждат служби в църквите или частни сеанси. Някои медиуми ангажират големи театрални зали или киносалони за големи публични събрания, чиято популярност нараства все повече.

Този тип медиумизъм се нарича ясновидство (буквално ясно виждане), което всъщност е неточно понятие. Ясновидството е само един от начините, чрез които медиумът получава информация, и не е задължително най-важният; чуването и чувстването играят не по-малка роля. Между другото събранията пред публика са известни като „демонстрации на ясновидство”. Може би „демонстрация” е несполучлива дума. Щом кажа, че отивам на демонстрация, хората ме питат за какво ще протестирам!

Вероятно най-известният английски медиум днес е Дорис Колинс. Тя е много различна от Дорис Стоукс. Никой, срещнал Дорис Стоукс запърви път, не би открил в нея нещо необикновено. Докато Дорис Колинс би била внушителна фигура, без значение какъв житейски път ще избере. Голямата дама, както тя самата се нарича, има завладяващо присъствие. В нея има нещо, което бих описала като аура на психична сила. Когато работи, тази сила се излъчва толкова силно, че почти може да бъде почувствана. Има голям авторитет на сцената и каквото и да каже или направи, звучи убедително и се приема положително.

Все пак съществуват интригуващи прилики между живота на едната и другата Дорис. И двете произлизат от социалните низини. Дорис Колинс е родена в източните покрайнини на Лондон и е най-малкото от деветте деца. Когато я ражда, майка й била на 48 години и тя винаги е казвала, че възрастта обяснява защо Дорис е „различна” от останалите.

И двете проявяват от малки своите пси-способности, което скандализирало родителите им. В книгата си „Жена на духовния свят” Дорис Колинс разказва, че веднъж, била 16-годишна, когато се прибирала у дома след среща с приятели, „видяла” сестра си Еми, починала преди три години. Била толкова ужасена, че бягала през целия път до къщи и казала на баща си, който решил, че тя халюцинира и повикал лекар.

И на двете им било предсказано, че ще станат медиуми в по-зряла възраст. По време на войната Дорис Стоукс била в Женските кралски въздушни сили и заедно със своя приятелка ходела в спиритичната църква на „шоу на духовете”, както го наричали, просто за забавление. Тя най-редовно получавала от различни медиуми посланието: „Един ден и ти ще правиш това!“ Една приятелка на Дорис Колинс я завела при майка си, която била медиум и казала на Дорис, че има голяма психична сила, която ще се развие в дарба за лекуване: „Един ден ти ще обикаляш света и ще използваш тази психична сила” – казала й жената.

И двете не вярвали в предсказаното им и в продължение на години не правели опит да развият способностите си. И двете се омъжват и познават болката да загубиш дете, но и двете осиновяват деца. Дорис Колинс загубва двама сина, но се оказва, че осиновената й дъщеря Маргарет също притежава пси-способности, макар че тя не избира същия път на развитие.

Дорис Колинс започва да работи като лечител, но след няколко години ясновидството й се проявява много силно и тя се насочва към медиумизма, който бързо я прави известна. Първото й излизане в чужбина е в Западна Индия. След това пътува в Америка, Австралия, Южна Африка, Нова Зеландия и много други държави, като поема ангажименти и във Великобритания. В продължение на много години поддържа такова темпо на работа, което би изтощило много хора.

За Дорис често се говори в пресата, като за известно време тя имаше постоянна колона в „Сън”. Журналистите я помолиха да участва в експеримент. Те казаха на читателите си, че в 8 часа вечерта Дорис „ще изпрати лека, всеобхватна вълна от пси-енергия към нацията, която ще събуди скритите психични сили, таящи се във всеки от нас”. Експериментът беше очевидно успешен. Телефоните на редакцията бяха задръстени от обаждания на хора, които съобщаваха за изцеления или за пси-преживявания. Един куц мъж докладвал, че е хвърлил патериците и се движи свободно за пръв път от години насам. Жена, която имала фобия от открито пространство, излязла навън, след като един „глас” й казал да не се страхува. Много хора се обадили да споделят, че болките им изчезнали, а стотици заявили, че се почувствали изпълнени с мир.

Вестникът повтори експеримента на следващата година. Читателите бяха помолени да гледат снимката на Дорис, отпечатана във вестника, и да се концентрират върху „най-щастливия ден в живота си”. Отново започнали да валят обаждания за изцеления. Жена, която страдала от спина бифида (незарастване на прешлените) и имала болки от раждането си, се концентрирала върху деня на сватбата си и „видяла” лика на свой роднина, починал наскоро след церемонията. Тя казва, че болките й изчезнали и за пръв път през живота си можела да се движи свободно. Но резултатите надхвърлили лечителството. Една жена, която била безработна от дълго време, получила предложение за работа скоро след експеримента. Семейство от Шри Ланка, което било разделено, защото на двама от членовете му не било разрешено да влязат в страната поради някакво объркване с паспортите, отново се събрало заедно.

Експериментите показаха нещо, което Дорис винаги е твърдяла: пси-способностите са дар от Бога, който притежава всеки, но обикновено остават заключени и неизползвани.

Дорис никога не се раздели с първата си любов – лечителството. Всъщност тя го смяташе за най-важната част от работата си и когатоправеше публични демонстрации, обикновено разделяше времето между ясновидството и лечителството.

Духовното лечителство е форма на медиумизъм, при която лечителят действа като медиум, или канал за лечителите от духовния свят, които работят с него. Дори не е необходимо пациентът да присъства физически, което често е демонстрирано от Дорис; лечението може да бъде предадено със силата на мисълта.

По време на едно от пътуванията си в Америка Дорис доказа, че може да въздейства и по радиото. Слушателите били поканени да се обадят в студиото и да помолят за помощ. Те били учудени, когато Дорис им казала от какво страдат. Много от тях споделили, че почувствали топлина и че болките им престанали почти мигновено.

Дорис се оттегли официално през лятото на 1988 г. На 70 години тя се чувстваше твърде стара, за да се мести от място на място, вечно с куфари в ръце. Дотогава беше работила като медиум в продължение на 50 години. Изчислено е, че е пропътувала 750 000 мили и е посетила 15 държави. Книгите й „Жена на Духа” и Вътрешната сила” са продадени в 120 000 екземпляра и са преведени на няколко езика.

Тя се премести от Лондон в Милтън Кинс, където със съпруга й, също лечител, решиха да открият лечителски център. Обаче хората толкова много настояват да се срещат с нея, че Дорис на няколко пъти се връща в Лондон и вероятно ще продължи публичната си работа още известно време.

Медиумите обикновено не получават международен престиж, докато не достигнат средна възраст и не натрупат значителен опит, за да спечелят доверието на хората и да могат да се справят с голяма и често трудна аудитория. Но и тук, както е с всичко, отнасящо се до медиумизма, не могат да се правят обобщения. Датчанката Марион Дампиер-Джинс е само на 30 години, но вече има международно признание.

Поведението на Марион на сцената е съвсем различно от това на Дорис. Докато Дорис е спокойна и уравновесена, Марион крачи нервно напред-назад, имитира маниерите на тези, които „се изразяват” чрез нея, за да възпроизведе убедително контакта. Макар че говори добре английски, тя е запазила датския си акцент и понякога моли публиката да й подскаже някоя дума. От време на време подхвърля нецензурни забележки, които предизвикват смях или недоумение в зависимост от предразположението на слушателите. Има предизвикателна външност, с дългите си руси коси и странния си стил на обличане.

Марион е израснала близо до Копенхаген. Семейството й са лютеранци. Като дете била астрално отворена и плашела майка си, като й описвала починали хора. Тя самата не виждала в тях нищо обезпокоително – били реални като земни хора. Когато била сама, имала навик да се разхожда из близкото гробище и да разговаря с хората, които срещала там, като не виждала нищо ужасяващо в това. Била на 17 години, когато един приятел я завел на филм на ужасите и тя открила, че за повечето хора смъртта е нещо страшно.

След този случай дарбата й временно изчезнала, вероятно като реакция на откритието, което била направила. Изобщо не съжалявала, занея това означавало, че ще може да изживее нормално младежките си години, без да изпитва постоянната намеса на отвъдния свят.

Една чиста случайност я довела във Великобритания. Приятелка на Марион имала свободен билет за празниците и я поканила да пътуват заедно. Двете били на гарата, когато парче от вестник ударило Марион по лицето. Тя прочела обява за демонстрация на ясновидство в местната църква тази вечер.

Тъй като не знаела добре английски, Марион попитала приятелката си какво означава „ясновидство”. „Това е да говориш с умрелите” – казала приятелката й, смеейки се. Впечатлена, Марион отишла в църквата с приятелката си, която престанала да се смее, когато медиумът посочил към Марион и казал: „И ти трябва да правиш това!”

Като се огледала наоколо, Марион видяла хора в състояние на дух, които медиумът бил описал. Дарбата й се възвърнала с пълна сила, но тя не я искала; плашела се от нея.

След посещението си в Англия Марион обикнала страната. Няколко години по-късно се омъжила за англичанин и се установила тук. С времето преодоляла страха си и решила да развие своите пси-способности.

Поискала да се присъедини към групата за развитие на медиумни способности в нейната църква (обикновено медиумите се обучават по този начин), но се сблъскала с неочакван проблем – възрастта си. „Много си млада – казали й. – Ела, когато станеш на трийсет.”

Марион била обидена и ядосана. Възмущението й я обзе отново, когато разказваше случая. Тя чувства, че като цяло младите медиуми в спиритичното движение по-скоро биват обезкуражавани, отколкото да им се помага – един факт, който само затвърждава имиджа на Движението като организация, състояща се от старци. Но Марион била твърдо решена да не се отказва и започнала да развива дарбата си самостоятелно, с помощта на един или двама медиуми, които й симпатизирали и я научили на всичко, което могат.

След няколко години започва работа, като провежда служби в църквата, но отново става обект на критика от страна на по-старите членове на организацията. Започват забележки относно твърде дългите й коси и твърде късите й поли или затова, че слага твърде много грим. Марион обаче не иска да прави компромиси. Описва се като бунтар и че била твърдо решена да не променя себе си, за да изпълни очакванията, които останалите имат към нея.

Нейната решителност побеждава. Сега, където и да се намира, в Англия или в чужбина, тя е заобиколена от ентусиазирани привърженици, особено сред младите хора, които я харесват, защото могат да се идентифицират с нея.

Най-голямото желание на Марион винаги е било да работи в родината си. Мечтата й се осъществява през юни 1989 г., когато се появява в единствената спиритична църква в Дания, в Копенхаген. Въпреки че спиритизмът в Дания не е легализиран, тя е посрещната възторжено. Тълпи от хора така напират да влезнат в църквата, че била повикана полиция, за да въдвори ред. По време на престоя си в Дания Марион окупирана от хора и преследвана от пресата. Възнамерява да се върне отново там и да постави основите на спиритизма в Дания.

Марион е жива, общителна натура и очевидно се наслаждава на предизвикателството да работи пред широка аудитория. С много различен характер е младият медиум от Уелс Стивън О’Брайън.

Подобно на Марион Стивьн е на трийсет години и вече се е явявал на събрания в цяла Англия. Книгата му „Видения от другия свят”,разказваща за неговите вълнуващи пси-преживявания, има изключителен успех. Стивън е много спокоен и въздържан човек. Когато го видях запръв път, не можех да си представя как би могъл да се изправи пред многобройна публика, но с изненада открих, че той има голямо обаяние на сцената. Неговата деликатност и искреност предизвикваха спонтанна реакция и начинът, по който предаваше посланията от другата страна на живота, беше много убедителен.

Въвеждането на Стивън в света на духовете е свързано с инцидент, предизвикал у него страх. Една нощ, бил на десет години, се събудил от непрекъснато тропане на външната врата, което продължило 5 или повече минути. Силно уплашен, той побутнал брат си, който спял до него, но не успял да го събуди. Родителите и чичо му също не се събудили. После изведнъж тропането престанало. На сутринта попитал семейството си какво ли би могло да е това, но за негова изненада въпросът му предизвикал само празни погледи. Никой друг не бил чул тропането.

По-късно един медиум му казал, че шумът бил начинът на хората от отвъдното да му съобщят за влизането си в неговия живот. Години след това те самите му казват: „Виж, ние стояхме пред вратата и чукахме.”

Детството на Стивън било самотно в много отношения. Силно чувствителен, той остро, дори болезнено усещал, че е различен от другите деца.

Въпреки че Стивън се чувствал дистанциран от по-голямата част от семейството си, между него и майка му съществували прекрасни отношения на любов и доверие. Затова направо рухнал, когато майка му умира в тежка агония. Последвали най-черните мигове в неговия живот. Бил само на 20 години. Изпаднал в дълбока депресия и имал чувството, че личният му свят се разпада.

Но смъртта на майка му става причина да се заеме с работата, на която сега се е посветил. Три месеца след преминаването си в отвъдния свят тя му се явила в светлина, застанала на горния край на стълбата. Говорела му, целунала го, показала му, че смъртта не е край, а начало. Това видение променило изцяло посоката на неговия живот. Той си спомня: „Беше най-забележителното пси-преживяване, което съм имал.”

Изведнъж неговата депресия преминала в еуфория. Искал да изтича на хълма и да извика на света: „Жената, която обичам, е жива! Тя не е умряла, а живее!” След тази мисъл последвала друга: „Щом тя живее, Значи всеки надживява смъртта. Трябва да го кажа на света!”

Скоро след това той скитал по една улица и съзрял спиритична църква. Влезнал вътре с въодушевление. За пръв път посещавал църква от този вид. Семейството му не било религиозно и той знаел за религията само това, което се учи в училище. Майка му се явила отново чрез медиум, което за Стивън било абсолютно доказателство.

На погребението той я закичил с една-единствена червена роза и й написал на картичка: „Докато съм жив, ти няма да умреш.” Медиумът описал майка му и казал, че тя държи в ръката си червена роза – точно като тази, която й бил подарил. Това било началото на неговата мисия вживота. Любовта на майка му на два пъти счупила бариерата между този и отвъдния свят и психичната сила на Стивън разцъфнала изведнъж.

Той започва да работи веднага, като едновременно посещава група за развитие на пси-способностите, но открива, че в неговия случай не е необходимо формално обучение. Медиумизмът му бил така естествен и спонтанен. Тъй като преди не бил общувал с медиуми, нямал представа колко необикновено е това и не разбирал защо членовете на кръга са смаяни от неговите способности, една от които е да предава точните имена на комуникаторите от отвъдното. Спиритични и пси-организации в Южен Уелс го ангажират за служби. После, тъй като неговата известност бързо нараства, Стивън започва да получава покани за демонстрация на ясновидството си в цяла Англия. Първоначално използва малка зала, като събранията стават все по-големи и на тях присъстват стотици хора. Той споделя сцената с такива известни медиуми като Дорис Колинс, Корал Полдж и Робин Стивънс. Гордън Хигинсьн, президент на Националния съюз наспиритистите, го кани да работи в седалището на Съюза в Станстед, Есекс. Първата му изява в Лондон беше в Националната асоциация на Великобритания. Двайсет и двегодишен, Стивън бе най-младият медиум, който се е представял там.

Напоследък той предприе няколко обиколки из Великобритания, които му донесоха още по-голяма популярност. На няколко пъти се появи пред телевизията, беше забелязан и от пресата, която го нарече „Дорис Стоукс на съвременността”. Стивън каза, че получава по 300 писма седмично предимно от хора, които отчаяно търсят контакт с починали близки, и се старае да отговори на всички лично.

Но славата не му е донесла богатство. Стивън ми каза: „Приходите от първите ми публични събрания отидоха за благотворителност – заподпомагане на Третия свят, за нуждаещи се деца или за социално слаби. Не направих пари от тях; всъщност често съм оставал без средства. Знам какво е да си беден.”

Стивън подпомага и организации за защита на животните – Кралския съюз за защита на животните и Дружеството за приятели на животните. „Животните са наши братя – казва той. – Те имат душа и също надживяват смъртта.” Ето защо той е вегетарианец – не докосва животински храни.

Макар че започна да свиква с известността си, Стивън не се чувства удобно под светлината на прожекторите. Изключително затворен човек, той споделя, че тишината е най-голямата любов в живота му. Когато успее да се измъкне от обръча на публичността, Стивън обича да се разхожда по хълмовете на Уелс и да се наслаждава на тишината на природата. Музиката е другата му голяма любов. Свири на пиано, композира, също пише стихове. Описва себе си като „ясновидец и поет”. Той вижда в писането друга възможност да предаде на много по-широка публика посланията си за мир, братство и безсмъртие на човека. Вече работи над своята автобиография.

– Преди доста време – казва Стивън – аз сключих договор с отвъдния свят да му служа и спазих обещанието си. Само за едно нещо моля Бога – да ми даде сили да довърша делото, за което съм роден.

September 26, 2013July 22, 2018

отвъдния свят

Книгата ОТВЪДНИЯТ СВЯТ на Линда Уилямсън

Увод

Как ще узнаем какъв е отвъдният свят? – често питат хората. – Никой не се е върнал оттам, за да ни разкаже. Но точно там грешат. Винаги е имало контакти между този и другия свят. Откакто съществува писаната история, може да се открият истории за духове, видения и посещения на безплътни същности както ангели, така и демони. Библията е пълна със свръхестествени истории – явявания на ангели и на пророци, които говорят в състояние на транс. Иисус Христос се явява на своите ученици след смъртта си. Известната магьосница от Аендор всъщност е била медиум и Саул я е използвал, за да повика пророка Самуил. Медиуми е имало винаги, макар че са били смятани за вещици, за странни същества, с които е по-добре да нямаш работа – помислете и ще видите, че подобно отношение съвсем не е рядко и днес.

Откакто преди повече от 100 години се зароди медиумизмът, до нас си дошли безброй описания на отвъдния свят чрез различни медиуми. Когато ги съпоставим, виждаме, че тези описания ни разкриват една доста пълна картина. Затова една част от книгата е посветена на работата на медиумите и ролята им за утвърждаването на вярата в съществуването на живот след смъртта.

Разбира се, това не е всичко, трябва да продължим нататък. Имаме и друг източник на информация – разказите на хора, които са имали преживявания близо до смъртта – изпадналите в клинична смърт, върнати към живот с помощта на лекарите.

Важна част от книгата са спонтанните контакти с отвъдния свят чрез сънища, видения, чуване на гласове и най-различни други начини. Ще прочетете разкази на обикновени хора, които – може би като вас – никога не са мислели, че имат свръхсетивни, или както често ги наричат “пси-способности” и в много от случаите не са вярвали в Отвъдният свят в живота след смъртта, но са били принудени да изменят възгледите си въз основа на това, което са преживели. Защото в действителност “мъртвите” много често се свързват с нас.

В един момент, след като въз основа на преживяното от обикновени хора и на информацията от медиуми добиете по-ясна представа заотвъдния свят, ще обобщим в отделна част доказателствата, и то преди всичко от материален, физически характер, за съществуването на живот след смъртта.

Книгата съдържа и още един интересен аспект, провокиран от работата ми на медиум. Не всички, които идват при мен, са претърпели загуба на близък човек. През последните години ме посещават все повече млади хора и причината е, че те вече са били в контакт с отвъдното. Това пробуждане настъпва съвсем спонтанно и естествено. Тези млади хора не искат доказателства, че има друг живот, възприемат го като неоспорим факт. Младите търсят помощта ми, за да развият своите способности на медиум и да могат да ги използват правилно. Така че ще разгледаме въпроса как сами можем да развием способностите си на медиум.

Още един проблем, който предизвика обществен интерес след първата ми книга, е духовното лечение. Много хора са разтревожени от страничните ефекти при лечението с медикаменти, което често води до увреждане на здравето. Затова ще се запознаем с работата на медиумите лечители и същността на духовното лечение.

Няма да пропуснем и други творчески и хуманни аспекти на медиумизма, които, сигурна съм, ще ви се сторят много интересни.

Но главната ми цел при написването на тази книга беше да проникна в най-дълбоката и най-основната от всички тайни: какво се случва, когато умрем, и какво представлява другият свят? Не твърдя, че мога да дам отговори на всички въпроси, много неща са ми неизвестни. Но заедно можем да бъдем сигурни – към смъртта не трябва да пристъпваме със страх; това е началото на едно ново и велико пътешествие.

Линда Уилямсьн

Първа част

МЕДИУМИЗМЪТ И СВИДЕТЕЛСТВАТА МУ ЗА ЖИВОТА СЛЕД СМЪРТТА

Глава 1

Началото

Когато през 1848 година семейство Фокс се премества в новия си дом в Хайдсвил, щата Ню Йорк, къщата вече имала репутацията, че е обитавана от духове. Няколко предишни наематели се били оплакали, че чуват стъпки и странни почуквания. Едно момиче, наето заприслужница, дори видяло призрак на мъж в спалнята.

Джон Фокс не се разтревожил много от слуховете. Той и жена му Маргарет били методисти, бедни, но уважавани хора. Имали няколко деца, повечето от които вече били напуснали дома, но дъщерите им Кейт и Маргарет все още живеели при тях.

Обаче били изминали едва няколко седмици, откакто се нанесли в къщата, и новите наематели били обезпокоени от необясними потропвания. Шумовете станали толкова силни и непрекъснати, че семейството не можело да спи през нощта, а децата се страхували да останат сами в стаята си. Джон Фокс се заел да разследва причините, но не открил никакво обяснение.

Една нощ те лежали будни както обикновено и слушали потропванията, когато една от дъщерите решила да опита да се свърже с неспокойния дух, който ги преследвал. Тя се провикнала смело от леглото си „Направете като мен, мистър Сплитфут” и плеснала с ръце няколко пъти. Веднага било отговорено със същия брой почуквания.

Изплашена, но и заинтригувана, се присъединила и майката, която помолила призрака да посочи колко деца има тя. В отговор дошли седем почуквания, по едно за живите й деца и едно за детето, умряло като бебе.

Семейството извикало съседите да чуят. Те също разпитали призрака и били смаяни от отговорите, показващи, че невидимото същество знае толкова много за тях и за живота им. Тогава някой подхвърлил идеята да разговарят чрез азбуката, като помолили призрака да почуква, когато стигнат до подходящата буква. Чрез този примитивен метод установили, че призракът е бил уличен продавач, който е убит в къщата и заровен в мазето. Когато разкопали мазето, били открити човешки кости.

Новината за странните събития се разпространила из общността, семейството се намерило обсадено от орди от хора, искащи да чуят потропванията. Семейство Фокс били притеснени от тази нежелана известност. Дори повикали свещеник да освободи къщата от призрака, но нищо не се получило.

Явлението, изглежда, се било насочило към най-малката дъщеря Кейт и в опит да се възстанови спокойствието, тя била изпратена при овдовялата й сестра Лия в близкия Рочестър. Но почукванията я преследвали и там и скоро домът на Лия станал прицел на клюки.

Сега изглеждало, че с тях се свързват много различни духове. Посланията се изписвали буква по буква и взели да стават все по-настойчиви, затова сестрите се почувствали длъжни да дадат гласност на случая. Веднъж им било казано: „Вие сте избрани да тръгнете сред хората и да убедите скептиците във великата истина за безсмъртието.”

След дълго обмисляне сестрите решили да изпълнят искането на духовете. Те наели една зала и провели нареченото впоследствие Първо публично спиритично събрание. Един от съмишлениците им, Илайъб Капрон, изнесъл доклад за почукванията и поканил публиката да назначи комисия за тяхното изследване.

Комисията била сформирана своевременно и участниците чули звуците, идващи от пода и стените на стаята, в която се били събрали. Те били единодушни, че не могат да намерят естествено обяснение на явлението. Друга, по-критична комисия подложила на изследване самите сестри. Първо ги претърсили, след това ги накарали да застанат пред масата върху пухени възглавници, с вдигнати до глезените поли. Почукванията продължили и смаяни, членовете на комисията се произнесли в полза на сестрите.

Окуражени от това признание, сестрите и майката започнали да пътуват из страната, като провеждали публични събрания и частни сеанси в домовете. Те станали първите професионални медиуми. По това време около тях започнали да се наблюдават други феномени. Местели се предмети, повдигали се тежки маси. Понякога се появявали ръце и лица на фантоми.

Качеството на демонстрациите било различно. Сестрите установили (нещо, което по-късно се потвърждава от много медиуми), че здравословното им състояние и условията, при които работят, влияят на силата, с която се проявяват безплътните същества, използващи ги като инструмент. Участниците в сеансите също влияели върху резултатите. Когато публиката се състояла от търсещи зрелища безделници, демонстрациите били груби, дори необуздани, а отговорите на въпросите – лекомислени и безсъдържателни. А когато присъствали сериозни изследователи, отговорите били интелигентни и дори възвишени.

Където и да отидели, Фокс предизвиквали бурни спорове и привличали тълпи от хора, изгарящи от желание да видят новите чудеса. Но те не били единствените, които произвеждат феномени. Събитията в Хайдсвил запалили мания по свръхестественото. Спиритизмът се разпространявал като епидемия. Навсякъде изниквали медиуми, били образувани църкви, а хората се събирали по домовете си да викат духове ида експериментират сами с мистериозните проявления.

Спиритичната маса се превърнала в модно развлечение. Участниците поставяли ръце върху масата, извиквали буквите от азбуката и чакали масата леко да се наклони или да тропне по пода, за да се образува посланието. Това бил бавен и тромав метод на свързване и безсъмнение движенията на масата били подпомагани с лек натиск от страна на недобросъвестни медиуми или участници. Все пак понякога били произвеждани явления, които не могат да се припишат на трикове и човешки манипулации, били те съзнателни или не. На един от сеансите на Лия скептичен изследовател попитал духа за името на майка си и къде била починала. Той бил сразен, когато почукванията на масата дали точните отговори, и неговият положителен доклад обръща “Ню Йорк” хералд към каузата на спиритизма.

Тъкмо, когато новото движение набира скорост, то се натъква на сериозно препятствие. Маргарет Фокс дава признание, че почукванията в Хайдсвил са били измама и че тя и сестрите й са произвеждали шумовете, като са тракали със ставите на коленете и на пръстите на краката си. Скоро след това тя се отказва от изявлението си, казвайки, че го е направила по принуда, но вече е нанесена вреда на каузата.

Все пак въпросното признание не довело до приключване на експериментите. По това време Маргарет била изпаднала в крайна бедност и била пристрастена към алкохола, а според думите на един неин познат „тя би се заклела във всичко за 5 долара”. Нейното обяснение просто не се връзва с фактите. Много е трудно да се види как няколко стави, макар и подвижни, ще произведат залпове от звуци, които са чути не само в Хайдсвил, а и на много други места, нито пък да обяснят сходни феномени, експериментирани от много други хора.

Но макар и дискредитиран, спиритизмът не е унищожен, защото междувременно той среща свой достоен представител в лицето на една забележителна жена – Ема Хардинг Бритън. Родена в Англия, Ема Бритън заминава за Америка да работи в театрална трупа. В Ню Йорк среща Кейт Фокс, която провеждала спиритични събрания. Ема описва като „заобиколена от придирчива, мърмореща тълпа от изследователи и любопитни, повтарящи часове наред буквите на азбуката, докато не по-малко измъчени, търпеливи духове потропват за имена, възраст и дати,за да задоволят всички присъстващи”. Но медиумизмът на Ема приема различна форма. Тя става известна като транс-медиум. По това време – 1850-те години, спиритизмът започва да развива своя философия, силно повлияна от шведския философ Сведенборг и „пророка от Плаукипси” – американецът Ендмън Джаксън Дейвис. Тя се основава също така на ученията на различни медиуми, които твърдят, че са ги получили от духовните си водачи. Някои от ученията са изтъркани и банални, но други са задълбочени, но други са задълбочени и са предизвикателство за ортодоксалното мислене, защото представят система на вярата, която за много хора е по-логична от постулатите на църквата.

Ема Бритън пътувала из Америка, Канада, Австралия и Нова Зеландия, разпространявайки новата религия, но хората, които се събирали да я слушат, се подлагали значителен риск. Тъй като движението печелело привърженици, то все повече и повече предизвиквало неприязънта на църквата и скептиците. Последователите му често били подлагани на психически и физически тормоз, били отбягвани от съседи и приятели. В едно градче в южните щати на Америка събранието, пред което Ема изнасяла лекция, било прекъснато, защото една тълпа заплашила присъстващите, че ще ги линчува до един.

Въпреки заплахите, Ема работила дълги години, преди майка й да я накара да се върне в Англия. До това време спиритизмът се установил в Америка. Първият медиум, дошъл в Англия, е мисис Хейдън, която пристигнала от Америка в 1852 г. и наела помещение в Лондон, като обявила: „Спиритичните феномени са на разположение от 12 до 15 ч и 16 до 18 ч.” Както и в Америка, провеждането на сеанси било популярно развлечение и модните домакини канели своите гости на сбирка с „Чай и спиритична маса”.

Но тук има хора, които приемат темата по-сериозно. През 1882 г. група академици от Кембридж, сред които Хенри Сидуик и Фредерик Майерс, основават Общество за пси-изследвания (ОПИ), което има за цел „да изследва широка група от спорни явления, отнасящи се към понятия като месмеризъм[1], метафизика и спиритизъм… без предубеждения и предразсъдъци от какъвто и да било вид”.

За съжаление, въпреки тази декларация за добронамереност, от самото начало позицията на Обществото силно се наклонила към скептицизма, затова много членове, които били приобщени към спиритизма, напуснали редиците му. Но Обществото продължило своите изследвания упорито и сериозно и привлякло такива известни учени като естественика Алфред Ръсел Уолъс, сър Оливър Лодж и химика сър Уилям Крукс.

Най-известният медиум на това време, който е изследван внимателно от Крукс, е Даниел Дъглас Хоум. Шотландец по произход, Хоум става световноизвестен със своите дарби. Той е провел сеанси пред някои от коронованите особи на Европа, сред които император Наполеон III и императрица Южени и цар Николай II. Първата му съпруга била кръщелница на цар Николай I.

Постиженията на Хоум били изключителни по всякакви стандарти. В негово присъствие се материализирали форми, на сеанси с маса се появявали ръце, които при докосване изчезвали, музикални инструменти свирели сами. Понякога тялото на медиума се удължавало с около 30 см. Един присъстващ на сеанса бил поканен да се увери в това и когато поставил ръцете си на талията на Хоум, открил, че има празно място между сакото и панталоните му!

Най-изключителната способност на Хоум обаче била левитацията. Крукс отбелязва, че няколко пъти е виждал Хоум изцяло повдигнат от пода заедно със стола, на който седи. При една прочута демонстрация на Хоум по време на транс, за която свидетелстват очевидци, той излетял с главата напред през един от прозорците на третия етаж и се прибрал в стаята с краката напред през съседния прозорец.

Нито веднъж през кариерата си Хоум не е бил уличен в хитрост или измама. Същото не може да се каже за друг известен медиум от това време – Еусапия Паладино. Еусапия е италианска селянка, изследвана отблизо от ОПИ, които отбелязват няколко интересни феномена с нея. Масите около които седяла Еусапия, се местели, предмети летели във въздуха, пердетата се развявали, сякаш духал силен вятър. Но най-необикновената черта на медиумизма на Еусапия била способността й да произвежда нещо, което било наречено псевдоорганизми – протуберанси от ектоплазма, които излизали от различни части на тялото й и хващали присъстващите или ги държали за дрехите като ръце – фантоми.

Най-скептично настроените изследователи от ОПИ били почти убедени, че това е заслужаващ признание медиум – и точно тогава Еусапия била хваната в измама. След този случай ОПИ отказали да се занимават с нея, въпреки че някои членове, между които сър Оливър Лодж, били категорични, че поне част от това, което са видели, е било истинско.

Еусапия илюстрира един проблем, който постоянно предизвиква разногласия сред изследователите: някои медиуми, които в добрите си години произвеждат истински феномени, са склонни да мамят, когато силата им намалее или духовете отказват да им се подчиняват. Това, естествено, довежда до дискредитиране на цялото явление. Някои медиуми измамници бяха разобличени, но други, които не са злоупотребявали, бяха несправедливо обвинени.

Най-противоречивият случай в летописите на пси-изследванията е свързан със сър Уилям Крукс и Кейти Кинг. Крукс е бил многоуважаван учен. Той е откривателят на талия и пионер в областта на електричеството – неговата къща е първата електрифицирана в Лондон. Но загубва уважението на много свои колеги учени, когато насочва вниманието си към пси-явленията. А когато публикува записки от сеансите си с младия лондонски медиум Флоранс Кук, недоверието към него се обръща в скандал.

Крукс твърдял, че водачът на Флоранс – Кейти Кинг, се материализира в плътна форма, облечена в бяла ефирна роба, и свободно разговаря с присъстващите на сеанса, фотографирана е как върви рамо до рамо с Флоранс и дори – след като първо поисква разрешението й, я прегръща и я целува. „Духът, пише Крукс, беше истински като самата мисис Кук.”

Циниците се смеят подигравателно и извеждат съответните заключения. Някои стигат по-далеч, като допускат, че Крукс е имал връзка с Флоранс и че сеансите са измама, в която той е замесен. Крукс обаче настоява, че той и останалите очевидци са видели медиума и материализираната форма да стоят една до друга и че са забелязали разлики между тях. Например Кейти Кинг била с няколко сантиметра по-висока от Флоранс, имала по-блед тен и ушите й не били продупчени. Друга участничка в сеанса – Флоранс Мариат, свидетелства, че видяла Кейти Кинг да се „стопява” в края на сеанса, както восъчна кукла се разтопява до горящ огън” – последна останала главата, а след това и тя изчезнала. Обаче мисис Мариат била известна като спиритистка, така че свидетелството й било отхвърлено.

Случаят остава неизяснен. Той е само един от примерите, когато надеждни и интелигентни свидетели съобщават за духове, материализирани в плътна форма. Коментарът на Кук: „Аз не казвам, че това е възможно, казвам, че се е случило”, обобщава отношението на много очевидци, твърдящи, че са видели с очите си нещо, в което другите отказват да повярват, защото им звучи невероятно.

След години физическият медиумизъм (материализация, спиритични маси и други подобни) загубва своята популярност и до голяма степен е изместен от познатия днес тип медиумизъм. Менталният медиумизъм включва ясновидството и оперира само със съзнанието на медиума; няма проявления, които да могат да бъдат видени от хората, намиращи се около медиума.

Това явление предоставя много по-плодотворно поле за работа на изследователите. Вече ги няма подозрителните тъмни стаички иподскачащите маси. Менталният медиум има много по-малка възможност да мами. Ако той може да съобщава имена, дати и доказуеми факти относно смъртта – информация, с която не може да се сдобие по никакъв друг начин, това сигурно доказва, че връзката с духовния свят е възможна.

Леонора Пайпър – един от първите медиуми от този тип, които привлекли вниманието на ОПИ, осъществявала тази връзка много прецизно. Посетителите й били анонимни и информацията, която съобщавала (тя работи в транс, нещо обичайно в онова време), била проверявана внимателно и била точна в много голяма степен.

Все още обаче някои изследователи продължавали да се съмняват. Тя не взема ли информацията по телепатичен път от живите? Дори когато тази възможност била изключена – защото съобщените от нея факти не били известни на никой от посетителите, се лансира теорията, че тя черпи информация от някакъв вид универсално съзнание от типа на колективното безсъзнателно на К. Г. Юнг. За хората, работещи в областта на спиритизма, подобни теории са излишни и абсурдни. За тях случаят е доказан, а доказателствата са налице за всеки непредубеден.

Междувременно спиритизмът започва да става по-организиран. През 1890 г. Ема Бритън основава Национална федерация на спиритистите с цел да обедини много различни църкви под една егида. По-късно тя се преименува в Национално обединение на спиритистите, което все още съществува и към него са асоциирани много църкви.

Първата световна война, която причини трагедии и смърт в почти всяко английско семейство, предизвика и нарастване на интереса към живота след смъртта. Двамата най-видни представители на спиритизма по това време са сър Оливър Лодж и сър Артър Конан Дойл. Книгата на Лодж „Реймънд, или живот след смъртта”, в която той разкрива доказателствата, които е получил от загиналия си син, донася утеха на хиляди хора. Същевременно тя някак шокира с описанието на отвъдния свят, който изумително наподобява на земния. Реймънд споделя, че той и неговите другари войници могат да ядат и пият, дори да пушат и да пийват уиски със сода, ако силно им се прииска! Конан Дойл също загубва син във войната и когато получава от него убедителни доказателства, че той продължава да съществува, решава да посвети останалия си живот на разпространението на спиритизма. След войната активно изнася лекции във Великобритания и в чужбина, като заедно с него на подиума излизат медиуми, демонстриращи учението, което той проповядва.

Периодът преди, по време и след II световна война в много отношения е апогей на спиритизма. Църквите процъфтяват. Ще спомена само някои от превъзходните медиуми – Хелън Хюджес, Естел Робъртс и Лилиан Бейли, за които все още се говори с уважение и адмирации. Редовно се провеждат големи събрания, в които хиляди хора участват с огромно желание.

Спиритистите все още са обект на преследване, нещо немислимо в наши дни. През 1944 г. Хелън Дънкан е арестувана по Закона завещиците от 1735 г. и прекарва няколко месеца в затвора заради обвинението, че „претендира, че се свързва с духове”. Но неволите на тази епоха помагат на движението да укрепне и да се обедини, а също така да се достигне високо ниво на медиумизма – медиумите трябвало да бъдат добри, за да устоят на нападките на скептиците и на често зле настроената публика. Единодушно е становището, че като цяло качеството на медиумизма е било по-добро от сега.

Днес изискванията към медиумите са по-големи от всякога. Нарастващият интерес към метафизиката допринесе за пораждането на едно ново, отворено и търсещо съзнание, особено сред младите. Дорис Стоукс получи популярност, каквато не е имал никой медиум преди нея. Кариерата й беше забележително явление, както всяко нещо, което демонстрираше на сцената. Тя обикаляше света и привличаше тълпи от слушатели, където и да се намираше. Всички нейни книги са бестселъри. Медиите я описваха като „пси-суперзвезда”. Дорис Колинс също стана национална звезда, а други медиуми, макар и не толкова известни за широката публика, привлякоха много привърженици в Англия и вчужбина. Техният успех показва, че днешните хора не изпитват необходимост църквата и духовенството да им казват в какво да вярват, а имат потребност да търсят, да изследват, да открият сами смисъла на живота – смисъл, който не може да бъде намерен единствено с понятията и представите на земния живот.

September 22, 2013July 22, 2018

просветлението

просветление

Стъпки по пясъка на времето. Духовно израстване чрез познание за минали животи. Глен Уилистън, Джудит Джонстън

глава 10

Нека да свети светлината ви

Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЯ, 5:16

Взаимно обогатяващите ни връзки с другите са възможни само ако имаме правилно отношение към собствената ни същност. Терминът себеобраз особено добре описва тази вътрешна взаимовръзка, защото тя е отражението на светлината, за която се споменава в цитата от Евангелие от Матея. С други думи, себеобразът представлява отражение от физическия свят, но също и от нефизическия, от духовната област. Когато правим нашата „светлина да свети”, разкриваме връзката между духовната ни същност и егото и утвърждаваме връзката си с околния свят.

Според тази дефиниция на себеобраза ние не сме това, за което се мислим, нито пък онова, което другите мислят, че сме. Ние сме отразеният образ на всяко преживяване с всеки човек или обстоятелство, с което сме се срещали през всичките си животи и в състоянията между тях. Тъй като преживяванията се натрупват, отражението става все по-завършено и по-завършено. Както средата и генетичните дадености са важни за развитието на личността и себеобраза, също така е важна и връзката ни с нашата духовна същност – заедно и само заедно те ни дават ясна и точна картина на това, каквото сме всъщност.

Връзката между егото и нашата духовна същност започва да се развива още в утробата преди първото ни раждане на земята, защото ембрионалното ни съзнание тогава общува с универсалното съзнание. Подобно на процеса на еволюцията същността ни започва да се развива като основна структура, която става все по-фина и непрекъснато се разгръща при преминаването ни през много животи. Този процес се направлява от егото – всъщност него бихме могли да наречем ДНК-то на психологическата ни същност.

В книгата „Висшата същност”, от която е взет терминът себеобраз, или същностен образ, неговото развитие се описва така:

„Той се заражда като едва видими квадратчета върху отразена повърхност, гледани отдалеко. Отразеният образ нараства с натрупването на опитности, докато се получи завършено отражение. За съжаление очакванията нарушават отразяващата повърхност.” Когато „очакванията ни са излъгани и се създаде отрицателно енергийно поле”, резултатът е нещастие и беден същностен образ. „Когато не можем да контролираме очакванията си, се получава най-деструктивен и напълно деморализиращ същностен образ.” От друга страна, когато очакванията ни са задоволени, се създава положителен същностен образ. „Простички очаквания, ориентирани по-скоро към развитие на същността ни, отколкото към цели, постижими за другите, най-малко могат да бъдат излъгани и подпомагат изграждането на най-здравия същностен образ.”

Във „Висшата същност” изграждането на себеобраза се обяснява чрез борбите за надмощие, като се казва, че „спечелването или загубването на власт е част от това цялостно отражение на същността. Всъщност домогването до властта е непрекъснат стремеж в еволюционния процес, защото психологията на личността свързва оцеляването със силата. Всяко взаимодействие на земен план е игра на надмощие, хазарт, основаващ се на взаимно съгласие, при което се установява система за договаряне. Наддаването продължава, докато властта бъде откупена от този, който плати най-висока цена – тоест онази същност, която прояви най-голяма готовност за риск. Това, разбира се, става на най-фините нива на съществуване.

Ние непрекъснато и последователно се стремим да получим надмощие като награда. Подобно на магнитните полета, които съществуват между живите същества, между съществата и предметите и между съществата и събитията (околната среда или обстоятелствата), се създава естествено енергийно напрежение – в началната си фаза то е естествената енергия на силата, както бихме могли да я възприемем. Тогава договарянето става с онова качество, което естествено съществува между двата енергийни източника. Спечелването или загубването на сила е част от пълния същностен образ. От опитност на опитност, от една еволюционна фаза на друга съществата натрупват и преработват тези многоизмерни отражения на силата. Върховното и спокойно присъствие на духовната ни същност винаги се забавлява с многобройните маски, които слага, за да събере информация за изграждането на Аза. Животът Е съзидание.”

Когато съсредоточим вниманието си върху най-голямото от всички огледала, можем да постигнем по-съвършено себеизграждане. „Най-благородното постижение на човека е да се изгради по подобие на своя Създател (а не обратно, какъвто е човешкият обичай). По-точно това означава създаването на същност, безусловно изпълнена с любов.”

„Съществата, които обичат безусловно, не очакват нищо от никого, а отдават на всички по всяко време с благословия. Хората трябва да развият търпение, за да могат да помогнат на себе си и за да могат да преживеят безусловната любов, която предполага търпение. Важно е да се запомни, че същностният образ се изгражда неравномерно, точно както непредвидим (от човешката перспектива) е процесът на еволюцията. Неравномерността в развитието на същностния образ често съответства на непостоянството в човешката активност. Ясно можем да видим колко важно е търпението.

Книгата „Висшата същност” завършва с напътствия за постигане на положителен себеобраз. „Най-краткият път за просветляване, пречистване и коригиране на негативния себеобраз е чрез изчистване на отразяващата повърхност. Издишайте дъха на любовта върху тази повърхност и я полирайте старателно. Аз ви напускам, като ви давам най-голямата благословия.”

Изводите са ясни. Обикнете първо себе си, после разпрострете любовта си около останалите хора, върху ситуациите (дори върху най-трудните и изглеждащи непреодолими) и върху житейските условия. Любовта ни помага да проясним замъгленото огледало и да изправим изкривения образ. В другите ние виждаме себе си. Дори и малките изменения в начина, по който се възприемаме, променят отражението ни у другите.

Общуването с по-висшите нива на съзнание – с нашата Висша същност – ни осенява с едно по-добро разбиране на нещата, което ни дава сила и насоки, така необходими във всекидневния ни живот. Когато ни е трудно да се обърнем към Бога, за да станем огледалото, което искаме да сме, можем да се обърнем към онези огледала, които най-добре олицетворяват силата и мира на Бога – Христос, Мойсей, Буда, Мохамед и др.

Хората, които идват при нас, за да изследват миналите си животи, често са учудени и огорчени да открият, че ситуациите в сегашния им живот много напомнят на преживяванията им в миналото. Безусловната любов първо към себе си, после към останалите – е ключът, които превръща тези проблематични области в източник на сила и знание.

Да запомним, че търпението, съчетано с липсата на очаквания, позволява да разцъфти безусловната любов. Преживявайки я, ние ще можем да разберем игрите за надмощие, ще дръзнем да рискуваме, ще разрушим бариерите на страха и старателно ще полираме огледалото на нашия себеобраз „с дъха на любовта”. Светлините, които се излъчват в резултат от полирането, могат наистина да прославят Бога и неизмеримо да обогатят вселената, частица от която е всеки от нас.

September 22, 2013July 22, 2018

духовно познание

глава 9

Никой не е самотен остров

Никой не е самотен остров, изцяло принадлежащ на себе си; всеки е част от материка, част от главното; ако буца пръст бъде отнесена от морето, Европа ще се смали, сякаш това е къщата на твой приятел, или твоята собствена; всяка човешка смърт ме накърнява, защото човечеството е част от мен; следователно не ми е дадено да знам за кого бие камбаната; тя бие за мен.

ДЖОН ДОН, „молитвено”

Когато бил на три години, Стивън няколко пъти споменавал, че е бил в градината, въпреки че семейството му няма градина и родителите му нямат представа за какво говори. Постепенно престанал да говори за това. На осем години майка му го доведе при мен за консултация. Беше развил свръхвъзбудимост и имаше проблеми – нощно напикаване, сомнамбулизъм и кошмари.

Въпреки че свръхвъзбудимостта може да бъде причинена от множество фактори, сред които безсистемно наказване, реакция към храни или пристрастяване към дадена храна, дори реакция към лекарство, изглежда, в повечето случаи е свързана с влиянието на минал живот. По-точно, личните взаимоотношения от настоящето отприщват спомени, които причиняват поведение на свръхвъзбудимост. Тъй като при Стивън симптомите бяха комплексни, реших, че затрудненията вероятно се коренят в миналото.

Децата са много възприемчиви към хипнозата, тъй като при тях липсва бариерата на подозрението и страха, и вече бях прилагал успешно регресията за отстраняване или намаляване на свръхвъзбудимостта. Никак не се изненадах, когато само след кратко встъпление лицевите мускули на Стивън се отпуснаха, дишането му се забави и цялото му тяло изглеждаше отпуснато.

Казах му да си представи, че пътува с машина на времето назад в миналото, в неговото минало, внушавах му, че той може да почувства, че наистина е в сцената, която се разгръща около него. Стивън с готовност заразказва за своето раждане, споменавайки колко студен му се е сторил светът, в който е навлязъл, и колко е шумно наоколо. Оплакваше се от ярката светлина и грубия допир, но все пак тези коментари бяха нещо обикновено и нямах чувството, че раждането му е било дотолкова трудно, че да причини някаква травма, свързана със сегашното му поведение.

Помолих Стивън да се върне обратно в неговата машина на времето и да отпътува към по-далечно време и място, когато е имал друго тяло, а хората може би са изглеждали и говорели различно от сега. Следващата му спирка беше Шотландия.

– Нещо не е наред с мен – бавно изрече Стивън, мръщейки се. – Имам чувството, че съм превит на две. Но градината е толкова красива и ухае толкова хубаво.

Исках да разбера какво ухае толкова хубаво.

– Мирише на кожа – каза Стивън. – Кожа и всичко, с което я обработват, за да стане здрава.

Бащата на Стивън щавеше кожи и правеше кожени облекла и принадлежности за коне. Градината беше до магазина, който той делеше с търговец на дрехи. Когато го попитах за името на мястото, то ми прозвуча „Килинг”[1] и го попитах кой кого убива.

– Не! Килин! – поправи ме Стивън. – Килин на езерото – говорът му придоби шотландски акцент. Струваше ми се невероятно едно осемгодишно американче да говори по подобен начин. Попитах го за езерото.

– Голяма площ вода. Ние живеем край нея. През лятото е красиво, но през зимата е ужасно. Тогава не растат цветя.

Очевидно цветята бяха важни за Стивън в миналата му инкарнапия, носеха му красота и спокойствие в това, както изглеждаше, ограничено и тъжно съществуване. Ден след ден той стоеше сам в градината, отвеждан там от баща си. През зимата неговият свят бе безсмислен, ограничен в атмосферата на магазина за кожи. Живееха в задната част на магазина в тесни стаички, но конфликтите в семейството създаваха атмосфера на емоционална изолация. За разлика от останалите, Стивън не можеше да избяга от тази обстановка заради недъга си. Когато го разпитвах за всеки член на семейството, той неизменно повтаряше, че го пренебрегват, защото е бреме, когато наоколо има толкова работа.

Когато излезе от хипноза, погледът на Стивън бе все така далечен. Той ми каза:

– Майка ми беше баща в онзи живот, а баща ми сестра.

Това е толкова странно!

– Защо казваш това, Стивън?

На лицето му се изписа объркване. Очевидно нямаше подходящ модел, в който да помести информацията. Но Стивън бе надникнал в миналото и така си бе отговорил на най-притискащите го въпроси от настоящето. Препоръките ми към майка му бяха много прости: да заобиколи Стивън с цветя и растения, да поощрява независимостта му и да го обгради с любов и внимание. Интересна бе реакцията й, когато прослуша записа от регресията:

– Винаги съм изпитвала странно чувство, когато помириша кожа.

Тя призна, че имала склонност да се отнася към сина си едновременно покровителствено и с нелогично нетърпение, което явно се дължеше на останки от миналото им съжителстване.

Месец по-късно Стивън беше друг човек. Всъщност бе проявил такъв интерес към растенията, че изчиташе всяка книга на тази тема. Свръхвъзбудимостта му постепенно отмина.

Може да се каже, че всички ние се повлияваме едновременно положително и отрицателно от връзките си в миналите животи. Тъй като сме съвкупност от всичко, което сме преживели, естествено е да сме повлияни от предишните ни взаимоотношения, въпреки че рядко го разбираме със съзнанието си, което има склонност да се концентрира само върху една времева реалност. Метафизичните принципи на родството и привличането осигуряват условието взаимоотношенията никога да не свършат, въпреки че могат постоянно да се променят и видоизменят. Връзките са вечни.

Всъщност как възникват взаимоотношенията? Първоначално те се създават, за да задоволят физическа или психична необходимост. Нашите мисли днес създават връзките ни в бъдеще. Често взаимоотношенията на по-високо ниво служат не толкова за задоволяване на някаква нужда, колкото отразяват това, което сме ние самите. Така взаимоотношенията възникват и се развиват в различни линии според нашите променящи се нужди и развитието на личността ни.

Ние се променяме непрекъснато и много връзки в настоящия живот са нови. Усещаме новостта на връзките; чувстваме изграждането на едни и отдръпването на други. Но определен процент от сегашните ни връзки са стари – някои много стари и все още развиващи се.

Джош и Джейсън са еднояйчни близнаци и толкова си приличат, че дори хората, които ги познават добре, се затрудняват да ги различат. В два отделни сеанса, без да знаят какво си е припомнил всеки от тях, близнаците разкриха множество минали животи, които бяха преживели заедно, и подробностите от спомените им съвпадаха. Бяха отглеждали заедно камили в африканската пустиня; бяха работили рамо до рамо като дърводелци в раннохристиянската епоха; бяха пасли стада в голата тундра на Азия; бяха се крили от нахлуващата армия на Наполеон; бяха прекосили американските равнини в търсене на плодородна земя. В повече от дузина живота съдбите им се преплитаха в различни роли – като майка и син, майка и дъщеря, а най-често като братя. В един от миналите си животи бяха учител и ученик в древния Рим. Отново и отново енергиите им се привличаха, за да се осъществят основни нужди на тяхното израстване, давайки им възможност да се развиват и адаптират по-добре към предизвикателствата на земния план.

Двама души могат да преминат през много видове връзки, докато се срещат в един или друг живот. Сред голямото разнообразие от варианти връзките могат да се изразят в една или всички от изброените възможности:

1. Родител – дете

2. Роднини

3. Любовници

4. Родственици

5. Бизнеспартньори

6. Учител – ученик

7. Брачни партньори

Когато дадена връзка е много стара, хората могат да изпитват чувства на силно привличане или на антагонизъм, но никога не са неутрални един към друг. Всъщност може да съществува едновременно привличане и отблъскване, което да причини голямо объркване на чувствата. Споменатите вече брачни партньори, които се подложиха на регресия, изпитваха силно желание да са заедно, но пренасяха през много прераждания старото си съперничество от живота им на учени в Атлантида, което бе препятствие за настоящето им щастие.

В друг случай на силни, но объркани чувства една 36-годишна жена ми описа драматичните си взаимоотношения с единия си син; въпреки силната им връзка той бил крайно непокорен, а тя изпитвала непоносима вина, когато се опитвала да го накаже.

При регресия жената попадна в живота си на мъж – роб, който участваше в построяването на огромен подземен затвор близо до Кайро. Този 70-годишен мъж, с деформирани ръце на ковач, беше част от „веригата” – група, които с въжета, завързани през кръста им, теглеха огромни каменни блокове и ги спускаха надолу в миньорска шахта, където ги използваха за укрепване на подземната конструкция. Въпреки че беше роб, мъжът бе изпълнен със срам, задето участва в изграждането на това, което наричаше „ужасния таен град на злото, помийна яма за хора”.

– Познаваш ли някого в този затвор? – попитах аз. На лицето „му” се изписа голяма мъка.

По-големият ми брат Исак е там долу. Ще ми се да беше умрял. Не знам как още е жив… Това е един вид упоритост, предполагам. Ужасно ми е тежко да го виждам.

– Как е попаднал там?

– Заловиха ни пияни по време на уличен скандал и той уби представител на властта, който ме бе нападнал. Ако не беше го направил щях да съм мъртъв.

– И от тогава се чувстваш задължен?

– Да. По някакъв начин знам, че за него е важно да ме вижда. Нямам представа защо продължава да се бори. Когато умре, и аз ще умра. Надявам се да е скоро.

След регресията жената ми каза, че е разпознала в по-възрастния си брат сегашния си син и беше лесно да разбере нейното чувство за вина и непокорството на сина си.

Чрез регресиите в минали прераждания ние разбираме, че съпреживяваме живота си с определени хора толкова често колкото пожелаем. Това може да е някоя отделна личност или по-голяма група, събрана с определена цел. Често се събират хора, които ги свързва недовършена работа.

Бет дойде при мен, за да й помогна да отслабне. Първо установихме специална система за хранене, но в един момент решихме да проучим миналите й прераждания, за да открием откъде е тръгнал с проблема с наднорменото й тегло. Пред Бет се разкри сцена, в която тя седеше на скамейка в методистка църква.

– Казвам се Сара и съм на 15 години. Джонатан е седнал пред мен. Той се обръща и ме поглежда с крайчеца на окото си. Той е на 17. Носи риза от груб памучен плат и ботуши. Когато ме поглежда аз се изчервявам. Той е с широки рамене, приятна усмивка и толкова красив.

– Коя е рождената ти дата, Сара?

– Втори юни 1742. Толкова красиви очи.

Прекъснах младото момиче и я помолих да се придвижим напред във времето в деня на сватбата й.

– Ние сме навън под дърветата. Малката ми сестра току-що ми даде някакви цветя. Джонатан ме прегърна през раменете. Изглежда толкова смешно в костюм… яката му е висока на тила. Изглежда глупаво, но е красив. Толкова съм щастлива. Церемонията свърши и сега сме в каруцата и се каним да заминем някъде. Тези широки рамене изглеждат толкова добре…

– Сара, придвижи се една година напред и ми разкажи живота си.

– Не смятам, че ме обича толкова колкото го обичам аз. Винаги изглежда така, сякаш мисли за някой друг. Работи много на полето, дори след мръкване, така поне ми казва. Извръща се от мен в леглото. Не знам какво да правя. Ще родя дете от него и той се вълнува от бебето, но не и от мен.

– Спри се на раждането на бебето. – предложих аз.

Бет започна да плаче неудържимо.

– Той ме напуска. Просто ще си отиде. Така силно желаеше това бебе, но нашия син умря няколко дни след раждането. (Бет продължава да плаче) Джонатан си е намерил друга, но не иска да ми го каже. Държи се студено. Аз го викам, протягам ръце към него, но той продължава да се отдалечава. Няма да го видя вече. О, Джонатан, какво ще правя без теб?

– Вече си възрастна Сара. – казах й аз. Плачът най-после престана.

– Той не се върна. Сама съм. Всички дни си приличат. Сега съм на 47 и умирам. Коленете ми са болни и не мога да се изправям. Опитвам се да се влача по земята, за да се прибера вътре. Искам да го видя още веднъж. Умирам от глад, но съм твърде слаба, за да се изхранвам. Колко ми се иска да умра. Вече не усещам краката си. Нищо няма смисъл… болката отминава… Всичко наоколо е светло. Мъката ми по Джонатан изчезва. Все още не знам защо ме напусна, но сега това няма значение.

– Като духовно същество имаш ли желание да погледнеш към другите си животи и да видиш дали си била с Джонатан и друг път?

– В Гърция – аз бях мъж, а той жена. В Египет – отново аз съм мъж, двамата работим заедно като лечители. В Атлантида – аз бях жена, а той мъж, инженер, който се занимава с нещо много техническо, което не разбирам. Нещо свързано със светлината. Бяхме любовници, винаги заедно. Той се казваше Арам, а аз Алана. Били сме заедно и преди, но не мога да видя всичко.

Няколко седмици след този покъртителен сеанс Бет ми се обади, за да ми каже какво й се е случило:

– Както знаете, трябваше да присъствам на конференция миналия уикенд – започна тя. – Имаше занимания по медитация и по време на вчерашния сеанс в мозъка ми нахлу предишната мъка, която изпитвах по Джонатан. Отново преживях чувството, че ме напуска. Един глас в мозъка ми повтаряше: „Джонатан, върни се, върни се!” И цялата болка се надигна в мен както по време на регресията. След медитацията групата си почиваше и много хора обикаляха около мен, но аз все още бях в своя отминал свят. Тогава някой ме заговори. Вдигнах поглед и видях красив мъж да гледа надолу към мен. Той каза: „Стоях в другия край на залата. Не знам защо, но почувствах, че трябва да дойда при вас колкото е възможно по-бързо.” Това беше Джонатан.

Във всички случаи, когато се събираме отново с хора от минал живот, решението е наше. Регресията не оставя съмнение в това: ние решаваме и това решение е взаимно. Също става ясно, че взаимоотношенията продължават извън физическата обвивка в една извънвремева реалност, когато ние развиваме друга част от многоизмерната си същност. Хората, които са изследвали взаимоотношенията си по време на регресия, стигат до неизбежното заключение: раздялата е илюзия.

Когато осъзнаем, че нашите сетива често ни дават изопачено и ограничено понятие за реалността, ние се отваряме за знанието, че сме нещо повече от физическо тяло, че във всички нас съществува вечно качество, което се преплита с безсмъртната същност на останалите. Вечният Аз се развива и израства през различни периоди от време, в различна среда, като необходимостта от други хора винаги се усеща силно.

Взаимоотношенията са енергийна хармония или дисхармония. Ако се замислим над факта, че проблемните връзки са ни помогнали да израснем също толкова, колкото и приятните, лесно ще разберем, че взаимоотношенията са енергийно взаимодействие. Някои са хармонични, а други са изпълнени с предизвикателство и конфликт. Ние усещаме тази истина, когато се докоснем до нефизическите елементи на нашата същност.

Ани дойде в Съвета по алтернативна терапия, защото бе попаднала в капана на изпълнен с любов и омраза триъгълник със съпруга си Джеф и шестгодишната им дъщеря Джоди. Тримата бяха оплетени в паяжината на ревност, очаквания и разочарования, което правеше живота им нещастен. При регресията Ани се видя като момиче, работещо в бар в малък град в Канзас. Името й беше Мари Съливан, а датата- 14 март 1849.

Мари бе разтревожена заради по-младата си сестра. Ейми бе на горния етаж със собственика на пивницата Робърт Макгълън. (По-късно стана ясно, че Ейми е настоящата дъщеря на Ан – Джоди, а Робърт сега е съпругът й Джеф.)

– Как я карате тримата? – попитах Мари.

– В момента не много добре. Това е отвратителен живот и Ейми също е въвлечена в него. Робърт се опитва да представи нещата много по-блестящи, отколкото са в действителност. Да си момиче в бар е деградиращо. Не стига, че аз трябва да го върша, ами Ейми си мисли, че е влюбена в Робърт и не мога да я вразумя.

– На колко години е Ейми?

– На четиринайсет, а Робърт е на двайсет и седем. Той не се интересува от нея, само се преструва, за да я накара да работи тук. Искам да се кача горе, но се страхувам от това, което мога да видя.

– Ти била ли си влюбена в Робърт?

– Обичах го в началото и си мислех, че и той ме обича. Но съм видяла толкова много жени да идват и си отиват от това място, затова че съм убедена, че и с Ейми ще се случи същото.

Внезапно Мари пристъпва към действие и се качва горе с бутилка. Следва сбиване, при което тя удря Робърт с бутилката, и той я удря, но Ейми смята, че всичко става по вина на Мари. Отчаяна, Мари напуска Канзас и прекосява страната, като накрая стига до Сан Франциско и там си намира работа в пекарница. Пише на Ейми, но получава от нея само няколко писма. Мари се омъжва за човек на име Майкъл.

Ейми забременява и отива при Мари в Сан Франциско, а когато бебето се ражда, го оставя на сестра си и зет си.

– Научи ли какво се е случило с Робърт? – попитах аз.

– Не, и не ме интересува – категорично отвърна Мари.

В настоящия им живот като семейство тези трима души имат още една възможност да подобрят качеството на взаимоотношенията си. Регресията на Ани им даде прозрения, които могат да ги насочват в един общ градивен процес.

В най-дълбок личен план множеството от нашите минали животи взаимодействат един с друг, превръщайки ни в личности с многостранни взаимоотношения. Всичките минали превъплъщения на Аза и начинът, по който те са действали и взаимодействали един с друг, създават фокуса на настоящата личност. Към това се добавят взаимоотношенията ни с други индивидуалности в преражданията ни и колективната енергия, пораждаща се от активността на различните групи от личности, с които пътуваме през времето.

Когато разглеждаме нещата в по-широк мащаб, откриваме, че взаимоотношенията между нациите в мир и във война се базират на миналия им съвместен опит в различни времеви рамки. По такъв начин връзките, в които участваме в целия времеви континуум, не са просто прояви на персонална или междуличностна активност, а чрез различните въплъщения на нашия Аз се разширяват в комплексни взаимоотношения между нациите.

Връзката винаги се основава на взаимно съгласие. Образно казано, договорът е написан и подписан. Вътрешният ни усет ни подсказва, че приобщаването ще удовлетвори някакви наши потребности, най-важната от които е възможността за духовно израстване. Това е личностно взаимодействие, което ни помага да си създадем представа за самите нас. Бихме искали да смятаме, че в различните си връзки сме тези, за които се мислим, но реалистично казано, често действаме според представата, която мислим, че другите имат за нас.

Конфронтацията във взаимоотношенията е необходима. За да научим уроците си и да израснем, конфронтацията и предизвикателството трябва да присъстват във връзките ни. Много регресии потвърждават това твърдеше. Някои хора обаче носят в себе си емоционалната травма от сблъсъка, без да осъзнават духовния урок, който са получили. Важно е във всички безизходни ситуации, във всички трудни моменти при общуването ни с други хора да търсим духовната поука. Това неутрализира отрицателната енергия, която може да пренасяме като излишен товар от един живот в следващия.

Неуспехът във взаимоотношенията е необходим, за да ни разтърси и да ни помогне да разберем по-пълно мястото си в схемата на нещата. Точно както погрешните отговори при изпит ни учат повече от правилните, незадоволителният отклик във взаимоотношенията ни казва повече – естествено, ако разберем духовното послание. На повърхностно ниво никой от нас не обича да се проваля в нищо, независимо дали е изпит или брак.

Регресиите в минал живот ни помагат да разберем духовното послание на трудните връзки, чиято енергия сме пренесли в сегашната времева рамка. Докосването до първоизточника на взаимоотношенията ни помага да видим ситуацията отстрани и да изключим емоциите. Без значение дали връзката в миналото е била гладка или проблемна, ние израстваме, защото всички видове съюзи разширяват съзнанието ни, което води до обогатяване на взаимоотношенията.

Като приемаме предизвикателството, което ни дават различните връзки, ние все повече се доближаваме към безусловната любов. За някои този процес е бавен и тежък – необходими са множество сблъсъци с едни и същи хора, докато при хората, които са разбрали принципите на противоборството, процесът е по-бърз. Добрите взаимоотношения не се постигат изведнъж. Те трябва да се развиват с постоянство и търпение най-често по време на няколко живота.

Когато връзките в настоящето са особено бурни или необичайно хармонични, със сигурност се коренят в миналото. Такъв бе случаят със стотици мои пациенти, с които работих специално върху проблемите им във взаимоотношенията. Най-често проблемът е между съпруг и съпруга, но все повече родители искат да разберат, защо изпитват едни или други смущаващи чувства към децата си, а децата се надяват да открият какво им пречи да контактуват по-добре с родителите си. В повечето случаи откриваме стари проблеми, изразени по нов начин.

Всеки живот осигурява дадени условия, които ни помагат да го преживеем. За нещастие повечето от нас не се докосват до този потенциал и той остава неизползван, при което ние затлачваме нещата си и не можем да излезем на пътя на хармонията и пълнотата. Няма отегчително повторение на един и същ сценарий от един живот в друг. Душите може да са същите, но ролите и сценарият се променят, а целта се видоизменя всеки път.

Любовта от пръв поглед се дължи на чувства от минал живот. Това е интуиция, която прониква зад външния вид и разпознава едни по-раншни отношения, базиращи се на хармонията – време, когато две енергии са се съчетали в една.

Въпреки, че любовта от пръв поглед се отнася към взаимоотношенията мъж-жена, това не е единственият вид връзка, в която се изпитва моментално привличане. Душевното сродство може да се открие във връзката брат и сестра, баща и син, племенница и леля, двама близки приятели и така нататък. Сексуалният компонент съвсем не е задължителен.

Единственият критерий за сродни души е двамата да са настроени хармонично един към друг на всички нива, така че съзнателно и несъзнателно да откликват на нуждите си и да се разбират без думи. Това е едно обединение на душите, едно извисено съчетаване на енергиите, носещо пълнота и свобода. Двамата се наслаждават на връзката си, излъчваща безусловна любов и опрощение.

Сродните души са две тясно свързани енергийни честоти, вибриращи едновременно. Те могат да вибрират заедно през вековете във или извън физическо тяло и единствено физическата смърт може временно да причини тъга у този, който е останал след другия. Дори тогава вътрешното знание за близост превъзмогва мъката от физическата раздяла.

Някои хора се опитват да отгатнат коя е половинката им и са убедени, че ще я разпознаят по някакъв списък с отличителни черти. Просто това не е начинът. При мен идват хора, които искат да намерят отговора чрез регресията в минал живот. Понякога това дава резултати, понякога се създава объркване, но често се потвърждава фактът, че трябва да се включат фините ни тела, тоест висшето измерение на нашата същност, и да разпознаят него или нея, когато се появят.

Има няколко основни области на развитие, по които работим при взаимоотношенията си с останалите; бихме могли да ги наречем проблемни теми. Ние концентрираме енергиите си и се стремим съвместно да развием конкретна опитност, но често са ни необходими поредица от животи, за да се усъвършенстваме в дадената област. Тези теми, върху които работим поотделно или заедно, са:

1. Творческо-духовно развитие.

2. Емоционално развитие.

3. Умствено развитие.

4. Физическо развитие.

5. Сексуално развитие.

Въпреки че до известна степен работим върху творческо-духовното си развитие във всеки наш живот, то не винаги е основната тема. Взаимоотношенията ни дават най-добрите възможности за развитие на творческо-духовния ни потенциал, независимо дали той е основна тема в даден живот. Вселенският закон за привличането подкрепя творческо-духовното развитие, като действа двупосочно – ние привличаме към себе си както души от минали инкарнации, които стимулират нашата индивидуалност, така и души, които активно я рушат.

Нищо не подтиква хората така силно към израстване, както осъзнаването на бариерите и усилията, които трябва да положат за преодоляването им. Всъщност един от индикаторите за духовно еволюиране е броя на различните и разнообразни личности, които привличаме към себе си. Човек, който се огледа наоколо и открие, че почти всички хора около него си приличат, работи изключително върху една определена проблемна тема. Регресията в миналото разкрива моделите, които следваме, и ни помага да видим по-ясно насоките, по които трябва да се движим съзнателно. Знанието върху коя тема работим ни дава свободата да я завършим и да се придвижим напред.

Емоционалното развитие изглежда е преобладаващата проблемна тема в днешния свят. То дава обяснение за голямата дисхармония между хората и нациите и показва недоразвитото ниво, на което се намира човечеството. Ако сравним израстването на човечеството с порастването на индивида, можем да видим как емоционалността и егоизма, присъщи на ранната детска възраст, се проявяват в по-голям мащаб между индивидите и обществата. Стотици, дори хиляди години ще бъдат нужни, за да преминем в зрялата фаза на развитие, където детинското поведение ще бъде заменено с търпение и любов.

Докато творческо-духовното начало е най-напредничавата линия на развитие – което се показва с примера на личности като Иисус Христос и Буда – емоционалното развитие представлява препъни-камъкът на човечеството. За някои хора са необходими много животи, за да го преодолеят. Тъй като категорията време не е валидна за вселената, то не съществуват ограничения във времето за постигането на напредък. Но, както твърди Буда, всеки, независимо от своя темп, стига до огрения от слънце планински връх. Трябва някак да се достигне до прозрението, което да ускори ненужно бавното изкачване (по човешките стандарти). Регресията ни осигурява оръдие за тази цел.

Някои хора са изненадани и разочаровани, когато при регресията открият, че миналият им живот почти не се отличава от настоящия – живот, който се характеризира от ревност, подозрителност, гняв, разочарование, негодувание и страх. Тази емоционална гама най-често се идентифицира при регресия, тъй като това е колективното ниво на развитие на човечеството от началото на времето до съвременността.

Моят опит доказва, че душите се инкарнират първо в примитивните общества и еволюират, преминавайки през все по-сложни социални структури, докато се почувстват готови да развият емоционалността си на по-високо ниво. Досега никой от подложилите се на регресия не е казал, че настоящият му живот е първи. Всъщност много хора успяват да посочат поне две дузини предишни инкарнации, а други говорят за над сто! Неизменно тези първи сблъсъци на душата със земния план, независимо дачи в праисторически времена или в по-ново време, стават в неразвитите култури, където емоционалното изразяване обикновено е свързано с физическото оцеляване.

Понякога душата изоставя емоционалното развитие в полза на интелектуалното, изчаквайки по-подходящи условия за емоционално израстване. Например монашеският живот на брат Тимотей е съсредоточен изключително върху менталното и духовното развитие.

При някои индивиди менталното развитие може да действа като възпиращ механизъм – като средство да се изолираш от сферата на емоциите. Често такива хора действат като компютри, чувствата им са осакатени или липсват, защото житейският им опит е показал, че да изразяваш чувства е неприемливо. В миналите си инкарнации те са взаимодействали с хора, които са осакатили малкото чувства, които са разкрили, така че оцеляването им ги е принудило да се откажат от емоциите оттам нататък.

Когато менталното израстване чрез взаимоотношенията с другите е средство за оцеляване, а не съзнателен избор на душата за растеж на опитностите, води до нещастие и често до самота. Такъв тип личности откриват, че много хора от миналото все още се опитват да потиснат емоционалната им същност. Регресията изяснява това и показва на индивида как да се справи емоционално с тези личности от миналото.

Моят пациент Джак, някога живял като брат Тимотей, си припомни по-късен живот, който невероятно напомняше на монашеския, но беше допълнен от емоционално напрегнати семейни отношения. В края на XIX век той беше пастор, тясно свързан с Йейлския университет. Образован и интелигентен човек, той се отнасяше към семейството си строго моралистично, а дъщеря му бе забременяла извънбрачно.

– Имах големи недоразумения с по-голямата ми дъщеря. Сега не се чувствам особено щастлив, защото бях много строг с нея, и двете с майка й са ми сърдити. Но трябва да бъда твърд. Казах й да постъпи както намери за добре и тя реши да задържи бебето, но за нещастие то умря.

– Не харесвах мъжа, с който излизаше дъщеря ми. Не зная каква трябва да е моята роля, но се опитвам да съм й опора в скръбта от загубата. Както и да е, тя би трябвало да се приспособи към Едгарсън и да се омъжи за него. Но изборът трябва да е неин; не мога повече да играя ролята на нейна съвест. Загрижен съм за по-малката си дъщеря, която се стреми да подражава на сестра си. Трябва да бъда честен и да си призная, че преценявам нещата от положението ми в общността…

Джек бе дошъл за консултация, защото се разбираше по-добре с тъща си отколкото със съпругата си. От регресията стана ясно, че своенравната му дъщери е съпругата му в настоящия живот, а тогавашната му съпруга сега е негова тъща. Още веднъж тези трима души имаха възможността да разрешат заедно емоционалните си проблеми. С всяко следващо прераждане съществуваше все по-малка възможност за бягство в интелектуалния аспект на живота.

Ако животът е посветен на физическото развитие, това се изразява в интензивни занимания с тялото. Такива хора се занимават с бодибилдинг, през целия си живот са ангажирани със спорта или избират кариерата на фотомодел. Дори прекомерната зависимост от сетивата е признак, че човек е акцентирал на физическото развитие. Например ако човек много обича музиката, причината може да е, че тя стимулира слуха му, което е сигнал за работа върху физическата същност. От друга страна, музиката може да бъде средство за развитието на емоционалната или творческо-духовната същност. Често пъти регресията разкрива коя е истинската причина.

Регресията на хора с проблеми в теглото разкрива неправилно отношение към физическото тяло и склонност да привличат други, които са изправени прел същия проблем. Излишните килограми са признак, че личността отделя голямо внимание на емоционалната тема и е пренебрегнала физическото състояние. Сцените на пад и лишения в минал живот често показват пренебрегване на физическите нужди.

Честата смяна на пола ни помага да поддържаме сексуален баланс през дългата поредица от прераждания. Обаче осъзнаването на пола може да бъде основна проблемна тема. В този случаи ние ще сменяме ролите, бидейки прекомерно мъжествени или прекомерно женствени в един или в серия животи. Дори избираме хомосексуалността, за да се концентрираме върху баланса между мъжкото и женското начало, ако сме се идентифицирали твърде силно с един от половете в минали животи.

Взаимоотношенията от миналото ни дават шест възможности да разберем самите себе си. Хората, с които пътуваме заедно през времето, могат да играят ролите на:

1. Отедало: Отражение на това, което сме, и докъде сме се придвижили във всички теми на израстване, на принципа на сравнението и контраста.

2. Катализатор: Подтикват ни към търсенето на крайната цел.

3. Гид: Сочат ни пътя.

4. Съюзник: Действат като доверено лице, човек, с който можем да бъдем самите себе си.

5. Доставчик: Задоволяват нуждите ни

6. Учител: Съдействат за избистряне на „зрението”.

Начинът, по който избираме нашите родители, илюстрира всички предварителни възможности за взаимоотношения, защото ние знаем всичко за нашите предполагаеми родители, преди да ги изберем. Когато сме в състояние на дух, ние сме способни да „проверим водата”, преди да се гмурнем в нея. Регресиите ни помагат да осъзнаем факта, че въпреки че всички аспекти на бъдещата ни личност се взимат под внимание – пола, националността, средата, гените и историческите обстоятелства – най-важни са взаимоотношенията, в които попадаме чрез избора на родителите. Нуждата да си с точно определен индивид или група от хора е непреодолима. Изборът ни включва обстоятелствата и връзките, които биха ни осигурили този вид израстване, към което се стремим.

Ако погледнем на Земята като на университет за духовно израстване, ние преминаваме от един клас в друг, от една основна тема към следващата, само като овладеем познанията от даден клас. Ние или се справяме и продължаваме нататък, или повтаряме класа с нови и познати съученици и учители. Ние сме, които решаваме дали да преминем напред или не. Определени действия със сигурност могат да ни задържат: егоизмьт, страхът, негативизмът, алчността и други подобни.

Отнемането на собствения или на чужд живот със сигурност ни заковава там, където сме Самоубийството е като да напуснеш класа, преди да го завършиш. В училището на живота няма политика на предимства, поощрения или специални случаи. Индивидуалната отговорност определя времето за преместване напред. Понякога можем да потърсим помощ от духовните светове, но дори и да получим съвет, крайното решение е наше – а играта се нарича предизвикателство.

Родителите не винаги са хората, с които бихме искали да живеем отново, но по-възрастен брат или сестра, приятел на родителите или дори друго дете, което още не е родено. Въпросът е, че ние търсим най-близкото възможно средство, за да достигнем до това, към което се стремим. Разбира се, нашето крайно решение се базира на взаимното съгласие. Договорът е сключен чрез телепатична връзка с родителите, преди да влезем в развиващия се зародиш. Понякога очевидно нуждата на родителите от определена душа е по-силна от желанието на прераждащата се душа, но взаимното съгласие все пак е един вид договор за раждане. Никой не се е преродил против собственото си желание, нито пък може да се натрапи на родители, които не го желаят.

Факторите, обуславящи обединението на тези души, са взети под внимание: националността е добър пример. Ние не бихме си избрали родители ескимоси, ако искаме да се родим в Чили или Южна Африка, където ще имаме възможност да сме с най-подходящите хора, за да работим върху избраната проблемна тема.

Генетичният компонент също е много важен. Например, дали искаме да сме продукт на генетична верига, от която произлизат високи хора или хора с кафяви очи, или хора е масивни тела? Дали трябва да разполагаме с интелект или не, със силни здрави тела или с различни степени на недъгавост? Всички фактори са известни и взети под внимание и всички те са въпрос на избор. Нищо не ни е натрапено.

Тъй като сме несъвършени и в състояние на дух, ние можем да сгрешим в нашите преценки и избор. Може да изберем погрешен човек или да направим неправилен избор на някакво друго ниво. Ако направим подобно откритие в първите месеци от живота, можем да напуснем тялото доста лесно въпреки мъката, която причиняваме на родителите; ние наричаме това решение „смърт в кошчето”. Понякога позволяваме на бъдещата майка да поеме отговорността за решението и да направи аборт. Душата не е унищожена в нито един от посочените случаи, тъй като енергията й съществува, независимо че физическата форма е премахната. Всеки развален договор за взаимоотношения, независимо дали чрез аборт, „смърт в кошчето” или развод и напускане на семейството, на някакво ниво на съзнание е по взаимно съгласие, също както е бил в момента на установяването му.

Всички видове взаимоотношения започват и се прекратяват постепенно. Няма неочаквани решения, а минава продължителен период от време, през който се обмислят предпоставките. Раждането и смъртта представляват два периода, през които е очевиден процесът на вземането и изпълняването на решенията и преценяването на важността на всички фактори.

Хората, които са изпадали в клинична смърт на операционната маса, описват чувствата си при излизане от тялото и как след като обмислят всички фактори, се връщат във физическата форма, за да довършат делата си. Влизането в зародиша следва същия модел – понякога минават много месеци, докато се вземе окончателно решение.

Много субекти са описвали етапите на влизането и излизането от ново тяло, които очевидно наподобяват на преминаването от будно в сънно състояние. Няколко индивида описаха процеса като включване и изключване на радио. Както изглежда, твърдото решение да се остане в новото тяло се взема едва след няколко месеца. Обща тенденция е душите, които търсят сигурност и са с материалистично съзнание, да влизат в зародиша по-рано от „свободните души” (творчески личности, философи, притежаващите интуиция).

Независимо в кой момент е влязла в новото тяло, душата имплантира целия си минал опит. В началото новият ум има пълна представа за изминатия от душата път, но това свръхсетивно усещане постепенно избледнява и личността се фокусира върху настоящето. Душата желае силно да преживее спомените си, а родителите обикновено не поощряват фантазията на децата си, което, естествено, задушава старите спомени – средата, от която се ражда въображението.

Необходимостта да постигнем хармония с миналото назрява, когато емоционалният товар започне да пречи на изявите на личността в настоящата времева рамка. В регресия травмите от миналото се преживяват отново и се освобождават. Проблемните връзки, които може да са част от процеса на блокирането, се разпознават в сегашната времева рамка и при промяна на гледната ни точка душите, които са били потискащ фактор в живота ни, се превръщат в оръдия за нашето израстване. Взаимоотношенията винаги трябва да ни помагат да се обичаме повече и да поощряват духовното, умственото и емоционалното израстване.

Душите, с които обичайно пътуваме през времето, са нашата духовна група. Тя може да е съставена само от няколко същности, с които израстваме и преживяваме всеки етап от живота си, но понякога духовната група може да бъде много голяма. Групата може да бъде политически елит, какъвто е случаят с националните водачи. Например би звучало наивно, ако кажем, че случайността е събрала Вашингтон, Джеферсън, Франклин, Адамс, Хамилтън и останалите създатели на американската държава.

Вероятно най-убедителен е примерът в Конкорд, Масачузетс, от средата на XIX век. Малка група от литературни гении, нарекли себе си кръга „Конкорд”, написват едни от най-известните литературни произведения в Америка.

Емерсън, Торо, Елкот, Хотърн са били близки в работата си и в личния си живот. Те често са говорели за дълбокото разбирателство помежду им за възхищението си един от друг, заявявайки неведнъж, че имат чувството, че са живели заедно и преди. Всички те са вярвали в прераждането и са били убедени, че миналите животи влияят върху настоящето. Нарекли са своите разсъждения върху прераждането трансцендентализъм.

В спорта, религията, изкуството, музиката се срещат умове, които работят заедно за някаква обща цел. Понякога дори цели села се прераждат заедно заради някаква обща цел. Каквато и структура да задържа групата заедно в каквато и да е серия от животи, тя служи като рамка, която позволява разиграването на различни роли за постигането на цели, важни за членовете на групата или за човечеството.

По този начин човешките взаимоотношения формират истинската конструкция на нашето съществуване и дават на всеки от нас необходимата подкрепа и структури за отработването на индивидуалните съдби. Истина е, че никой от нас не е самотен остров.

[1] Убийстен (англ.)

September 22, 2013July 22, 2018

под хипноза

хипноза

глава 8

Оковите на страха

Не знаем колко нависоко сме, докато не ни призоват да се издигнем. И тогава, ако верни сме на замисъла, ще се извисим до небесата.

И героизмът, които възхваляваме, ще бъде нещо ежедневно. Не трябва сами да се смаляваме от страх да не бъдем крале.

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН, „никога не знаем колко нависоко”

Ако някой хвърли нож към нас, реакцията ни ще бъде мигновена и решителна. Няма да спрем, за да се насладим на траекторията, или за да обмислим къде точно ще се забие, а ще избегнем удара. Ами ако предметът, който лети към нас, е топка за тенис, тогава какво ще направим? Можем да реагираме по няколко начина. Припомнете си обаче случая с Линда в Първа глава; Линда се страхуваше от всякакви летящи предмети. Съгласни сме, че страхът от нож е рационален, но този на Линда от топката за тенис е ирационален. Откъде идва ирационалният страх?

Оцеляването е най-основната черта на всяко живо същество. Като всички останали създания, ние, хората, носим в генетичната си кодировка способността да разпознаваме опасността и да се справяме с нея ефективно. Това кодиране, което обикновено наричаме инстинкт, ни кара да задоволяваме глада и жаждата, да намираме подслон и да се размножаваме; то също изпраща бързи сигнали до мозъка ни, когато нещо застрашава тези наши потребности или самия ни живот. Сигналите задвижват чувството на страх, каращо ни да предприемем такива действия, че да излезем от опасността.

Но хората се различават от другите видове по някои много важни особености, сред които са себесъзнанието и способността за абстрактно мислене. Те ни карат да изпитваме страх при потенциална опасност, основаващ се на спомени от миналото или на проекции върху бъдещето (въпреки че дори отнесените към бъдещето страхове са продукт на миналото). След като тези страхове почти никога нямат връзка е реално съществуваща ситуация, ние ги смятаме за ирационални.

Представете си, че стоите на ръба на висока скала. Вашето генетично кодиране ще ви попречи да стъпвате по ръба – не е нужно да се учите на това от опит. Ако някой стои до вас и ви заплашва да ви блъсне от ръба на скалата, вие ще реагирате с истински рационален страх, ако вярвате, че този човек наистина ще изпълни заплахата. Обаче, ако само мисълта, че стоите на ръба на скалата, създава у вас паника, то тогава изпитвате ирационален страх.

Всички ирационални страхове са научени. Вероятно от книга или филм, пресъздаващ драматична сцена на падане от високо; може би ваш приятел от детството си е счупил крайник при падане; или майка ви е пострадала лошо при падане, докато е била бременна с вас. Също така има голяма вероятност страхът да води началото си от минал живот.

Повечето от опасностите, срещу които се изправяме днес, нямат нищо общо с физическото ни оцеляване, а заплашват оцеляването на нашето его. Ако се опитаме да ги анализираме, те не се поддават на обяснение или разбиране, но въпреки това ни обезсилват. Сякаш наистина животът ни е застрашен, от подобни страхове дланите ни се изпотяват, стомахът ни се свива, коленете се разтреперват; обзема ни непреодолимо желание да предприемем нещо. Макар и ирационално, това усещане е съвсем, съвсем истинско.

Най-голямото постижение на психолозите е в разкриването на различните проявления на страха. Точно казано, страхът е реакция към определено бедствие или опасност, независимо дали в настоящето или в бъдещето; фобията е ужас или непоносимост от патологичен характер; а безпокойството е вътрешен смут или общ страх без определен повод. С други думи, когато страхът е обсебващ и строго определен, използваме думата фобия, а когато е общ и неопределен, го наричаме безпокойство.

Повечето хора, идващи на консултация, започват да осъзнават, че дори една-единствена травма, случила се някога в живота им, може да посее зрънцата на страха, разцъфващи в бъдеще. Задачата на консултанта по регресивна терапия е да открие първоначалната травма. Понякога източникът на страха е неуловим (например поводът за търсене на помощ може да е физически страх, а действителната причина да е оцеляването на егото ) и е необходимо голямо проучване, за да се стигне до неговите корени. Хипнозата дава безценни средства за постигането на тази цел.

Джеймс бе дошъл при мен защото се страхуваше от две неща – от вода и от коне. При регресията много лесно откри живота, в който се бе удавил като малко дете. В сцената точно след смъртта си той наблюдаваше отчаяните опити на майка си да го спаси:

– Майка ми тича по брега на реката; опитва се да ме хване за крака, но не може да ме стигне. Аз гледам надолу, като от дърво, и сега виждам как тя се опитва да нагази във водата, но не може да стигне до мен. Мога да видя тялото си във водата и майка ми, измокрена до кръста. Тя ме издърпва от водата и плаче.

По време на същия сеанс, вече в друг живот, попитах Джеймс дали е яздил коне. Отговори отрицателно, а когато го запитах дали е искал, отново отрече. „Страхувам се от коне” – заяви той категорично и промени темата. Страхът от коне се коренеше далеч в миналото и трябваше да проведем много сеанси, преди да разкрием първопричината.

Страхът от вода е разпространено явление и често хората с такъв страх не се научават да плуват, което само го засилва. В Първа глава открихме, че страхът на Джейн от вода произлиза от факта, че е станала свидетелка на сблъскването и потъването на два кораба до пристанището на английския крайбрежен град. Друг пациент със същия страх откри преживяване, което бе много по-лично.

Когато Гери се бе отпуснал напълно, ми каза, че вижда две сцени на битки в океана. Казах му да започне е една от тях.

– Аз съм във водата. Ръката ми е отрязана и потъвам. В битката преминах покрай корпуса на кораба. Остро парче дърво ми отряза ръката под лакътя. Корабът ме удари и започнах да потъвам. Опитвам се да се издигна нагоре, но губя кръв и водата е червена. Наоколо са твърде заети да се сражават, за да се притесняват за мен. Продължавам да викам, но не ме чуват при тази канонада. Не искам да умра. Дори още не съм се оженил. Не искам да се удавя.

– Как се казваш?

– И. Дж. Джонсън. Аз съм от колониите… Ню Джърси. На кораба съм от половин година. Преследвахме английски кораби с припаси. Заловихме и ограбихме три от тях. Но попаднахме в капан заедно с другия кораб, който плува с нас. Те са по-добре въоръжени от нас и са по-добре подготвени. Но ние ще покажем на англичаните на какво сме способни. Ще запомнят тази битка за цял живот! Но аз не мога… твърде късно е. И за какво? За какво е всичко това?

Гери прекъсва мъката на И. Дж. Джонсън, за да каже, че пред очите му изниква друга сцена.

– Аз съм центурион по време на Римската империя. Има брожения извън страната. Маршируваме на север през горите на Галия, за да се сражаваме е варварите. Те нямат никакъв шанс срещу нас с нашите превъзходни оръжия и брони. Ние сме непобедими и аз ще се върна като победител у дома при жена си.

Сега сме тръгнали на поход на юг. Качваме се на военни галери, които ще ни отведат в Сицилия, а след това нататък към Африка… Картаген. Отново ще се сражаваме и ще победим. Ние винаги побеждаваме. Отиваме към брега… попадаме в засада и аз съм заловен. О, не! Окован съм във вериги… колко унизително. Римски войници да се провалят! Непростимо!

Намирам се в галера, окован за весло. Влизаме в битка с много кораби. Свалят веригите ни и сме принудени да се сражаваме, защото врагът е твърде близо. Точно когато се каня да скоча от галерата в друг кораб, ме удрят по рамото и падам във водата между двата кораба. Все още съм жив, но съм премазан. Господи, давя се. Не искам да се удавя… не отново. Отварям уста и се гмуркам надолу към дъното колкото мога по-бързо. О, водата нахлу в дробовете ми. Трябва да го направя бързо; излишно е да се мъча повече. Гледайки надолу, виждам как тялото ми се носи по водата… то е мъртво.

И в двата живота Гери говореше за хората, които обича и че иска да се върне при тях, докато беше жив, а също и малко след смъртта си. Сякаш бе изучил техниките да се дави колкото е възможно по-бързо, но носеше ужасът от преживяното от живот в живот и никак не е чудно, че сега се страхуваше от водата.

Стимулирането на всяка от сцените или комбинация от тях може да отприщи спомени, които се свързани със страха. Уханието на роза може да извика травмиращ спомен и да се освободи безпокойство, явно несвързано с цветята, или дори да инициира ирационален страх към цветята. Звукът от свирката на влак може да възбуди голямо вътрешно вълнение. Допира до копринена дреха или вкусът на лимон може да отвори рани от миналото.

Преди няколко години при мен дойде възрастен мъж с оплакването, че в главата му постоянно се върти една и съща мелодия. Просто нямал покой. Ден и нощ, където и да отидел, рефренът се въртял в мозъка му, докато накрая решил да потърси помощ. При регресията този мъж, който ще нарека Джексън, се върна в живота си на концертиращ пианист в средата на XIX век в Германия. Любимото му парче, което изпълнявал най-често, било концерт за пиано N 22 в ми бемол от Моцарт. Съществуваше натрапчива прилика между съвременната песен и концерта на Моцарт, но връзката беше много повече от това.

В онзи живот Джексън притежавал сприхав характер, а съпругата му не се отнасяла с разбиране към таланта му и постоянната му нужда да работи. Един ден тя прекъснала упражненията му няколко пъти. Същата вечер го направила отново, докато свирел Моцарт, и той скочил от пианото и я удушил. Оттогава страхът на Джексън да не бъде обвинен в убийство се асоциирал с концерта на Моцарт или с мелодия, която напомня на него.

Място, име, дата, дума или човек могат да задвижат страх, ако имат някаква връзка с първоначален силен стрес. Много хора са идвали при мен със страх от височини, насекоми, тъмнина и ред други, надявайки се да стигнат до първоизточника им в миналото. Много често успяват.

Реджи дойде за регресия заради страха от змии, който често се среща при хората. Обаче в неговия случай страхът бе толкова силен, че сериозно спъваше способността му да действа. Пред него се разкри сцена в пещера, която бе непрогледно тъмна. Като красиво чернокосо момиче на седемнайсет години той стоеше посред стотици отровни змии. Момичето бе избрано от племето за жертвоприношение на боговете. Въпреки че бе ужасена, тя нямаше към кого да се обърне за помощ. За секунди змиите нахапаха момичето и то падна на пода, умирайки. Интересното е, че когато я попитах дали жертвоприношението е умилостивило боговете, отвърна утвърдително.

Всички знаем как страхът ограничава живота, като ни отклонява от полезни занимания и ни пречи да реагираме положително в много ситуации. Дали ще е страх от вода или летящи обекти, или от провал, той парализира способността ни да поемаме риск, която е толкова необходима в живота. Страхът от отказ или неодобрение приковава много хора към стари шаблони, които изглеждат безопасни, макар и да са болезнени.

Фройд смята, че фобиите, които си създаваме, служат за прикритие на дори още по-големи страхове, всички от които са свързани с неразрешими едипови комплекси. Подобна интерпретация е твърде ограничаваща, защото има много причини за страха, само някои от които са свързани с отношенията родител – дете. Истина е, че някои страхове са създадени, за да се избегне ангажирането с нещо или поемането на риск, но дори подобна тактика трябва да бъде проследена до случая, в който индивидът се е научил да избяга от нещо на всяка цена.

Някои хора използват страховете си, за да манипулират останалите, носейки ги като емблема, за да привлекат внимание и покровителство. Но повечето от нас изпитват силно желание да се освободят от страха. Понякога само един сеанс на регресия се оказва достатъчен, за да се разкрие причината, докато за други се изискват комбинации от терапевтични методи и търпелива работа в редица сеанси.

Следващият списък представя някои често срещани страхове, които могат да бъдат разрешени чрез регресия в минал живот. Списъкът е доста обширен, но в никакъв случай не е изчерпателен.

акрофобия – височина

аилурофобия – котки

аиктиофобия – остри предмети

алгофобия – болка

андрофобия – мъже

антофобия – цветя

антрофобия – други хора

апифобия – пчели

аквафобия – вода

аутофобия – самота, изолация

авиофобия – летене

белопофобия – игли

бронтофобия – гръмотевици

категотофобия – осмиване

коитофобия – сексуално общуване

клаустрофобия – затворени пространства

кинофобия – кучета

ентомофобия – насекоми

екуинофобия – коне

гинефобия – жени

хемартофобия – извършване на грешка

херпетофобия – гущери, влечуги, пълзящи животни

мелисофобия – пчели

мизофобия – мръсотия, микроби

некрофобия – мъртви

никотофобия – тъмнина

охлофобия – тълпи

офидиофобия – змии

патофобия – болест

пирофобия – огън

ситофобия – хранене

тафофобия – да бъде погребан жив

танатофобия – от смъртта

ксенофобия – непознати

зоофобия – животни

Структурираният хипнотичен сеанс е много ефективен при подобни страхове. За повечето хора е необходимо да се включат два елемента – регресия до инцидента – причинител на страха, и промяна в поведението с цел да се усвоят нови модели на реагиране на задвижващия механизъм. Най-общо ирационалният аспект на страха трябва да бъде разпознат и отхвърлен. Малцина се освобождават от страховете си единствено с регресия. В необичайния случай на Хелън – скърбящата вдовица от Първа глава, дори не бе необходимо да се стига до корените на проблема; освобождаването от отрицателната нагласа и депресията бе постигнато просто чрез припомняне на щастливия безметежен живот в друго прераждане.

Регресиите често извикват сцени от примитивни култури, което означава, че страховете в нас обикновено са с древен произход. Алис винаги бе страдала от фобия, която й пречи да минава под мостове, да се разхожда по хълмове или да се качва по стълби. По време на регресия Алис си припомни сцена, в която тя е част от ритуал за жертвоприношение. Трябвало е да скочи от висока скала.

Преживяването на регресията никак не бе приятно за Алис и тя се стараеше да избегне края. Когато най-после бе направила крачка във въздуха, не изпита усещането за падане. Пропускайки да спомене как е падала надолу и се е разбила върху скалите, тя се отдаде на подробно описание на тялото си върху скалите. След като явно не бе в състояние дори при регресия да се изправи срещу ужасяващото преживяване, смятах, че Алис ще трябва да се завръща многократно, за да преодолее страха си от високо. Обаче след няколко седмици получих следното писмо от нея:

Регресия от 22 ноември 1978

Преди регресията не изпитвах страх, всъщност дори нямах нагласа за това, тъй като не бяхме сигурни, че ще попадна точно в този момент от живота си. Бидейки за пръв път в регресия, аз нямах никакви очаквания, абсолютно никакви. Просто се чувствах отпусната, изпълнена с доверие и „отворена”.

На скалата не изпитах съзнателен страх, дори когато стигнах до ръба. Изпитвах единствено огромно притеснение, обърканост и хлад. Всъщност аз не си спомням как съм падала надолу и нито за миг не изпитах гадното чувство, че летя, или паниката, която ме обзема винаги когато погледна от високо. Нямам спомен за удара в земята, нито за болка, просто нищо. Просто направих тази крачка от ръба на скалата и изпитах усещането за потъване в мрак (много краткотрайно чувство), а после изпитах едно наистина красиво чувство – не на летене – а на красива светлина и топлота. Смятам, че най-близко е сравнението с чувството при прегръдка, но без усещането за физическо докосване или натиск. Просто не подлежи на описание. Цветовете, които ме обгръщаха, бяха предимно красиви отсенки на златисто и розово, но най-силно беше впечатлението за светлина и топлота. Почувствах се напълно отделена, емоционално и физически, от тялото на младото момиче в подножието на скалите. Нямам спомен да съм чувала някаква музика.

Когато четири дни след регресията вървях по „Голдън гейт”, знаех че мога да го направя! Чувствах се свободна и щастлива! Когато минавах по секцията, където мостът е с парапет, не погледнах надолу, но бях достатъчно близо до парапета, за да го докосна. Покрай мен профучаваха коли и камиони и въпреки голямото движение не изпитах страх, нито онова гадно чувство. Само безгранична свобода. В секцията от плътен бетон се надвесих надолу и погледнах към водата. Отново нямаше страх. Очаквам скоро да започна да се разхождам още по-надалеч.

Смятам, че най-големият плюс на преживяването на смъртта е, че след регресията човек гледа на себе си по нов начин. Вярвам, че новото е усещането – истинското усещане – за безсмъртие на човешкото същество; и за голямата ценност на всеки от нас. Аз се почувствах емоционално освободена и много спокойна след преживяването.

Случва се нещо наистина интересно, когато хората решат да направят всичко необходимо, за да преодолеят физическия си страх. Решението да победиш страха поставя човека в ситуация, която дотогава би му изглеждала като поемане на голям риск, но взелият твърдо решение е задвижен от новия импулс и успява. Обръщайки поглед назад, той открива, че всъщност рискът е минимален или почти отсъства. Това е откритие от огромно значение.

Дори още по-важно е преоткриването на вътрешната сила, която идва на мястото на страха. Раздялата с физическия страх и усещането, че си станал по-силен и по-щастлив – тоест не си загубил нищо ценно – правят човека способен да се освободи от по-реални страхове. Заплахите за оцеляването на егото изискват по-лека съпротива и причиняват по-малък стрес в хората, които са отхвърлили безпомощността си и са преоткрили силата си.

September 22, 2013July 22, 2018

миналите животи преражданията

глава 7

Душевният дискомфорт

Защото Душата приема формата на тялото, то Душата също тялото оформя.

ЕДМОНД СПЕНСЪР, „химн в чест на красотата”

През последните години думата „психосоматичен” се превърна в моден и удобен етикет за физически оплаквания, които не се вместват в познатата система на медицинска диагностика и лечение: всяко страдание без някаква видима физическа причина можеше да бъде обяснено с тази дума. Употребяван правилно, терминът означава болест, възникнала в ума (или още по-точно в мозъка) и проявяваща се в тялото. Обаче съкратеният израз „Всичко е в главата ти” трябваше да чуват все по-често много нещастни пациенти, особено след като не им се предлагаше някаква помощ извън строго дидактичния съвет да се „вземат в ръце”.

Днешните изследвания доказват все по-убедително, че много, ако не всички, болести наистина започват в ума. Дадена мисъл, предизвикваща емоционална реакция, може да хвърли тялото в борба от вида „бий или бягай” – примитивна физическа реакция на заплахата; защитните механизми се активизират, потичат големи количества хормони и ензими и най-уязвимото място в тялото поема удара от тази яростна атака.

Рут, шейсетгодишна жена, имаше увреждане на слуха, който намалявал през последните десет години и беше се влошил още повече през последната година, преди да ме посети. При регресията тя откри, че живее във ферма в Южна Америка и е член на религиозно семейство. Баща й беше проповедник, който попарваше цялото семейство с евангелието и огъня на преизподнята. Рут правеше всичко възможно, за да заглуши гласа му.

В настоящия си живот Рут работи като брокер в компания за недвижими имоти и е омъжена за човек, който е подобие на баща й от миналия й живот. Той постоянно й „чете проповеди“, опитвайки се да я накара да се чувства виновна. Разбираемо раздразнена от тези атаки у дома, Рут намира работата си изтощителна:

– Уморих се да изслушвам оплакванията на клиентите – повтаряше тя на нашите сеанси. Тялото й реагираше на думите й. Това в комбинация с негативната реакция от предишния й живот даваше своя резултат. След няколко сеанса Рут осъзна, че повече не може да бяга чрез загуба на слуха; трябваше да се изправи срещу хората и условията и да се справи с тях колкото е възможно по-ефективно. Проблемът със слуха се стабилизира след първия сеанс и не се влоши през следващите години. От време на време Рут се обаждаше да каже, че слухът й се подобрява по малко. Хроничният модел на защитно поведение, подобно на това на Рут, показва определено негативно въздействие върху здравето на индивида. Появяват се прогресивно усилващи се предупредителни сигнали – от съвсем слабо, интуитивно усещане до физическо проявление на леко неразположение, прерастващо в болка и органично или умствено разстройство. Накрая, ако тези сигнали се пренебрегват и не се отстрани причината за подобно поведение, следва смърт.

Чувствата подобно на мислите възникват в мозъка и комбинацията от мисли и емоции създава състоянието, познато като стрес. Той може да бъде положителен или отрицателен, в зависимост от нашите нужди, очаквания и по-раншни преживявания. Положителният стрес ни мотивира, подтиква към действие. Отрицателният, от друга страна, ни отслабва; това е едновременно причина и следствие от реакцията. Всеки стрес въздейства на тялото, но отрицателният определено отслабва съпротивителните сили на организма. (Например положителен стрес е женитба или нова работа, а отрицателен – преживяване на нечия смърт.)

Болестта, резултат на неразрешен стрес, е пример за универсалния принцип на причина и следствие, действащ на много нива на нашия Аз. Доли имаше хроничен проблем със световъртеж и нарушение на равновесието, въпреки че нямаше физическо обяснение за състоянието й. При регресия тя попадна в сцена от английско село. Беше октомври 1918 г. и момичето от този живот весело разговаряше с мен за цените в селския магазин. Неочаквано тя се почувства замаяна и й прилоша и явно, каквото и да й казвах, състоянието й не се облекчаваше и не я изваждаше от преживяването. Накрая тя отговори, когато стигна до момента на смъртта си, настъпила скоро след пристъп на това състояние. Явно момичето бе починало при епидемия от инфлуенца през 1918 г. и бе погребано с много други в специално изкопани ями извън църковното гробище. Неочакваната й смърт, както и необичайното погребение спомагаха за емоционалната травма, която Доли носеше в себе си и през сегашния си живот. За щастие регресията бе достатъчна, за да се освободи от симптомите.

Болестта се проявява само когато не сме обърнали внимание на предупредителните сигнали. Във физическия свят ние сме толкова заслепени от сетивата си – погълнати от това, което виждаме, чуваме, подушваме, вкусваме и докосваме – че има опасност да не забележим съобщенията, идващи от нашето тяло, които са трудно уловими и понякога символични. Тези пропуснати сигнали стават все по-очевидни, колкото по-дълго ги пренебрегваме, докато накрая не причинят симптоми, плашещи дотолкова, че да потърсим лечение. Например човек може да чувства общо неразположение, когато яде киселинна храна като доматите, но да не свързва едното с другото. Седмици, месеци или години по-късно може да започнат да се появяват болки в стомаха и след известно време човекът развива язва. Във всеки момент на този дълъг път познанието за самия себе си би могло да прекъсне процесът на болестта.

За нещастие класическата медицина лекува тялото с лекарства и хирургична интервенция. Макар че с тези методи на лечение са постигнати забележителни успехи, те причиняват и коварни странични ефекти, на които вече започва да се обръща внимание. И двата вида лечение поощряват пасивността в пациента. Отнема се личната отговорност за здравето на пациента, на когото всъщност тя принадлежи; симптомите могат да бъдат облекчени, но този вид лечение се бори с последствията, а пренебрегва причините. В резултат подобрението често е временно и болният може да развие едновременно физическа и психологическа зависимост. Избирайки класическата терапия, ние често заменяме възможността да научим ценни опитности с временното облекчение и скоро се изправяме пред същото предизвикателство, когато болестта ни атакува отново.

Когато дойде за първи път при мен, Барбара изпитваше силна физическа и душевна болка. Мъжът й беше ветеран от виетнамската война, който страдаше от остри емоционални проблеми. Барбара преживяваше конфликт, раздвоявайки се между отговорността да подкрепя съпруга си и отговорността към самата себе си. Бе изпаднала в такава ситуация, че никоя от възможностите не я задоволяваше. В допълнение страдаше от силни болки в гърба и остро чернодробно заболяване.

В предварителния ни разговор стана ясно, че съпругът й няколко пъти я бе заплашвал, че ще я напусне, но Барбара не била съгласна, защото изпитвала вина, че не му е помогнала да разреши проблемите си. Буен още от началото на връзката им, веднъж той счупил витрина по време на сбиване. Тъй като не можела да понася гледката на кръв, Барбара побягнала да потърси помощ и се обвиняваше, че не е останала при съпруга си и не се е справила със ситуацията.

След като чувството за вина я ръководеше в брака й, както и в други взаимоотношения, никак не е чудно, че имаше проблеми с гърба и черния дроб. По време на регресия Барбара изброи няколко живота, в които бе злоупотребявала с алкохол; сега бе развила алергия към алкохола, особено към виното, а черният й дроб бе болен и уголемен.

Острата болка в гърба водеше началото си от живот, в който Барбара е била физически силен мъж. Тя се видя като моряк на кораб и попадна на сцена на сбиване. Човек, изпитващ „силна омраза” към едрия моряк, държеше тежка тръба и неочаквано го удари по гърба, явно убивайки го на място. Още по-назад във времето Барбара откри, че е била нападната с нож в гърба по време на живота си в Египет.

След няколко сеанса Барбара направи първата си крачка към здравето, като напусна съпруга си (който и без това постоянно излизаше и влизаше в болница). Тя се упражняваше в техника на събиране на бяла светлина от най-отдалечените кътчета на вселената и я концентрираше в черния дроб и в мястото, където бе прободена в гърба. Постепенно чувството й за вина избледня. В резултат на това и на упоритите й занимания с визуализация, Барбара постегна подобрение в почти всички аспекти на живота си.

Истинското оздравяване е активен процес, който изисква едновременна концентрация на нашата физическа, умствена, емоционална и духовна енергия. Цялата ни същност трябва да бъде включена в процеса на оздравяването.

Емоциите са едно от най-важните ни творчески оръдия и никакво оздравяване няма да настъпи, ако не ангажираме цялата си емоционална същност. За да станем лечители на самите себе си, трябва да сме поне толкова емоционално активни в оздравяването (премахване на следствието), колкото сме били при създаването на условието за болестта (възникване на причината).

Никой не може да ни излекува, освен самите ние. Специалистите могат да ни помогнат в този процес, но ние носим крайната отговорност за оздравяването си – независимо дали е настинка, хронична мигрена или инфекциозен хепатит. Включването на цялата ни положителна енергия в решаването на здравния проблем е много по-ефикасно средство от всяка външна намеса. Много показателен пример за това са изследванията с пациенти, на които се дава плацебо (вещество, което не притежава лечебни свойства) и се постига същият резултат както с лекарства, предназначени за определена болест или симптом. Вярата и личната отговорност са крайъгълният камък на излекуването.

Толкова много усилия се хвърлят за лечението на дадена болест, че на хората не им остава почти никакво време да се опитат да я предотвратят. Ако можехме да се събудим при ранните предупредителни сигнали – някои от които са очевидни в сънищата ни, в аналогиите, които използваме в ежедневната реч, и в общото ни безпокойството – ние щяхме да можем да се освободим от негативната енергия, предизвикваща болестта. Това е една от главните ни отговорности към нас и към другите.

Нарастващият интерес в някои медицински кръгове към холистичния принцип на лечение, обхващащ целия човек, а не някой определен симптом, е оптимистично свидетелство, че започваме да правим стъпки към опознаването на истинските първопричини за болестта и към откриването на истинския лечител – Аза.

Класическата медицина в общи линии игнорира връзката на заболяванията с миналото, особено с миналите прераждания, защото зависимостта не може да бъде доказана по лабораторен начин. Вероятно най-добрите постижения в тази насока са на доктор Йън Стивънсън, който изследва спомените на малки деца. Той е открил, че в напълно будно и съзнателно състояние децата са способни да си припомнят много и в по-голямата си част достоверни подробности от събития в минал живот. (Убеден съм, че съществуват много неща във вселената, които не са доказани поради ограничеността на изследователските ни методи, но след време ще открием подходящи средства, за да се установи валидността на идеи, които все още отнасяме към областта на предположенията или вярата.)

Много от сегашните ни стресове са се зародили в миналото и тъй като са потиснати, първоначалните обстоятелства нямат достъп до съзнанието. По принцип тези епизоди са болезнени и страхът от болката ги държи заровени под съзнанието, въпреки че те продължават да определят начина ни на поведение. Всеки ден тези скрити травми причиняват определено количество стрес, съдържащ страха от съзнателното разпознаване и повтаряне на болката. За нещастие понякога допускаме собствената ни активност да бъде блокирана от страх, чувство за вина и съжаление, което затваря вратите към всяко съзнателно познание или към освобождаване от старите болки.

Винсън бе потънал в дълбока депресия, която пречеше на концентрацията му до такава степен, че имаше опасност да провали бизнеса си. Лечението с антидепресанти не бе му помогнало. По време на регресия той се върна в живот в Англия, където бе един от работниците, участващи в построяването на „Титаник”. Когато „непотъващият кораб” потънал, той започва да се обвинява, че лошата му работа е направила огромния кораб уязвим. След три сеанса Винсънт се освободи напълно от депресията, основаваща се на чувството за вина, което идваше от предишен живот. Обръщайки поглед назад, той осъзна, че депресията започнала, когато съпругата му и няколко приятели го убеждавали да инвестира в кораб.

Регресиите често оставят вратата отворена и позволяват конфронтация с тези скрити, но силни влияещи енергии, които може да се изразяват например в повтаряща се болка, водеща началото си от XVIII век, или пълнота, идваща от V век пр. Хр. Всъщност пълнотата често е свързана с гладуване или дори гладна смърт в минал живот. Една жена дойде на консултация заради затлъстяване и се върна в XIX век, където като четиригодишно дете на име Мери Ан бе прекосила Американския Запад с каруца. Сцената, която си спомняше най-ярко, бе за неимоверно студена нощ точно преди Коледа. Настръхнала и ужасена, Мери Ан се бе притиснала към по-малките си братя до лагерния огън, докато чакаха мъжете да се върнат от лов, за да се нахранят. Страхът, студът и гладът така се бяха запечатали в съзнанието на малкото момиче, че то носеше спомените си в настоящето.

Друга пациентка, която бе правила неуспешни опити да отслабне, също бе преживяла люта зима в равнините. Жената си припомни живота си като индиански вожд, който трябвало да отведе племето си на място, където има повече храна. За племето били настанали много трудни времена, защото с всяка измината година стадата с бизони намалявали и били на изчезване.

Страдащата от същия проблем Джейн се върна в живота си на прислужница в двора на Луи XVI. Тя си припомни дворцовия живот с живи детайли, като описа менютата, дрехите и обществените събития във Версай с очите на слугиня, която не смее да погледне краля. Накрая тя се омъжила за лакей и двамата се оттеглили в малка ферма, която принадлежала на бащата на Жан Луи (нейния съпруг). Той починал на 63 години и Джейн останала сама. Не можела да поддържа фермата, а приятелите им живеели далеч. Нямайки какво да яде, Джейн умряла от глад наскоро след съпруга си. Тя ми каза, че тялото й било открито от амбулантен търговец, който дошъл да й продаде нещо: „Той почука на вратата и като не последва отговор, влезе и откри тялото ми. Каза „Мили Боже” и побягна.” Не е учудващо, че в ума на Джейн силно се бе запечатал споменът за глад и изоставеност. И в сегашния си живот тя почваше да се тъпче с храна, щом се почувстваше самотна или изоставена.

Психотерапията чрез регресия проследява модела на поведение до първопричината за емоционалното натоварване и после търси задвижващия механизъм в настоящето, който поддържа миналото толкова живо – задача, често усложнена от променящата се форма на задвижващия механизъм.

Това добре се илюстрира от следния случай. Мъж на около 25 години дойде при мен с хронично стомашно неразположение. Лекарят направил необходимите изследвания и го прегледал внимателно, но не открил нищо. Дик бе загрижен, че поема голямо количество лекарства, които освен това не му и помагат. След анализа на хранителните му навици и начина му на живот бях убеден, че някакво събитие от миналото бе породило този двегодишен проблем.

По време на регресията тайната бе разгадана. Дик си припомни живот в Швеция в началото на XVIII век, в който живееше във ферма с родителите си и двамата си по-малки братя. Животът им бил труден. Всъщност единствената му радост било приятелството му с домашните животните, на които измислил свойски имена. Една вечер, когато Дик седнал на масата да вечеря, чул брат му да казва, че са сготвили неговия любим заек. Дик избягал разплакан от стаята, но строгият му баща му заповядал да се върне и го принудил да яде от заека. През остатъка от този кратък живот – умира пет години по-късно при инцидент – Дик избягвал да яде месо, когато нямало опасност да го накажат.

Връзката със сегашните му проблеми със стомаха бе очевидна, особено когато си спомни, че болките се появили, когато за Коледа посетил леля си и чичо си във фермата им в Индиана. Регресията на Дик не беше от типичните. Травмата бе премахната за два часа. На Дик му се стори истинско чудо, че вече не изпитва дори най-лека болка в стомаха след хранене. За мен това бе потвърждение на основната концепция на регресивната терапия: Освободи миналото, за да го отстраниш от пътя си, така че да изживееш пълноценно настоящето.

Нарушенията в храносмилането до голяма степен се дължат на лоши хранителни навици или стрес в настоящия живот, но има болести и симптоми, които често са свързани с миналото. Някои от тях са:

1. Алергии.

2. Главоболие (особено мигрена).

3. Проблеми с гърба и кръста.

4. Хронични болки.

5. Бавно зарастване на хирургични рани.

Психичните разстройства – депресия, желание за самоубийство и раздвояване на личността, както и някои форми на шизофрения изглежда също са свързани по някакъв начин с минал живот.

Осемнайсетгодишната Санди каза, че нощем се буди и чува друг глас вътре в себе си. В училище винаги искала да е в друга стая. Мразеше името си, въпреки че не бе си измислила друго. Майка й я описваше като две напълно различни личности. Веднъж е мила, любвеобилна и интелигентна ученичка, която иска да стане ветеринарен лекар; друг път е агресивна, бунтарски настроена рокерка, която участва в обир на магазин. Баща й обясняваше тази двойственост със зодията на дъщеря си – Везни, но той явно бе уплашен от странното й поведение. Майката ми каза, че дори като бебе Санди й се струвала особена – била алергична към определени храни за една седмица, а после алергията й изчезвала.

За щастие в деня, в който трябвало да се изправи пред съда за кражба в магазин, Санди отново била мила и възпитана и направила добро впечатление на съдията, така че получила условна присъда. Родителите й незабавно я доведоха в Съвета по алтернативна тепапия за лечение.

Санди беше разгневена към родителите си, но не изглеждаше да има основание за това в сегашния й живот. Причината се изясни още при първата регресия. Санди беше младо момиче в концентрационен лагер, а настоящите й родители бяха германски офицери от СС. След като преживя отново деградацията и ужаса на живота в лагера, тя се видя в газовата камера, където ясно си припомни бавното умиране на пода на камерата. Санди бе умряла последна, чувайки молбите, писъците и молитвите на умиращите около нея.

В друг регресивен сеанс Санди беше племенен вожд в примитивно общество. Това беше живот на мир и охолство и вождът бе уважаван и обичан за мъдрото си управление.

Това е пример за две напълно различни енергии от миналото, които все още са живи и се сражават помежду си в подсъзнанието на чувствителното момиче. След още няколко сеанса Санди започна да осъзнава положението и да се освобождава от натрупаната негативна енергия. Когато това стана, крайностите в държанието й изчезнаха и тя за пръв път в живота си беше една цялостна личност.

Болестта не винаги представлява просто възпроизвеждане на някаква емоционална болка от прераждане, която отказва да бъде подчинена. Други причини за заболяванията, свързани с миналите ни състояния, а също така с нуждите на душата ни, са:

1. Пълна липса на съчувствие към останалите; фанатизъм.

2. Нежелание в минал живот да се помогне на тези, които нямат сили поради болест.

3. Нежелание да се развиват творчески способности, които се борят да бъдат изявени.

4. Противоречиви енергии от много минали животи, които разфокусират настоящата личност.

5. Силно отрицателен Аз от миналото, който се опитва да оживее емоционално в сегашната времева рамка (негативността е благодатна почва за заболявания).

6. Преживяно бедствие или увреждане в миналото, което е повлияло на сегашния Аз; директно пренасяне.

Долф, трийсет и двегодишен мъж, дойде при мен, защото искаше да стане бегач, но не може да преодолее болката при тичане. Въпреки, че нямаше медицинско обяснение, колкото повече тичаше, толкова повече проблеми имаше с краката си. Той бързо се поддаде на хипноза и се върна в 1837 г. в живота си като моряк на китоловен кораб в Ню Ингланд. Той стоеше на палубата на кораб, от който разтоварваха китова мас. Чакаше да разбере какъв дял от печалбата ще му определят. Долф явно бе склонен да си поговори с мен, докато чакаше.

* * * * *

– Надяваш се да ти платят двеста долара?

– Да, но е малко вероятно. Чух, че цените падали.

– За колко време работа ще ти платят?

– За две години, четири месеца и девет… Не, десет дни.

– И ти си бил далеч от дома си през цялото това време?

– Да, и съм доволен от това. Само дето не мога да ям прясна храна, която мога да дъвча. Напоследък имам проблеми със зъбите.

– На колко години си?

– Двайсет и шест.

– Когато си у дома, с кого живееш?

– С майка си (въздишка).

– Нещо не е наред ли?

– Тя не искаше да замина в морето, дори при такава заплата. Тя иска да стоя у дома и да й прислужвам. Това ме накара да избягам.

– Защо?

Защо живееш с нея, след като не обичаш да те командват?

– Обещах на баща ми преди да почине, че ще стоя при нея. Но никога не съм обещавал да не ходя в морето между другото.

– Ще ми кажеш ли нещо повече за майка си?

– Няма какво повече да кажа. Тя не може да xoди. Дебела е и не може да ходи. Много обича да казва на хората какво да правят.

– Има ли приятели, които да й помагат?

– Никой не може да я понася.

– Нека се придвижим напред във времето, така че да видиш дома и майка си.

– Стигнах…

– Какво има ?

– Къщата е празна. Някой идва по пътеката, мога да чуя шумоленето на листата.

– Майка ти не е ли там?

– Не, това е съседката. Тя ми каза, че майка ми е умряла тази пролет. Е, сега къщата е моя. Повече няма да ми се налага да я търпя.

Липсата на съчувствие към майка му бе в противоречие с поетото обещание пред баща му да изпълни дълга си. Това бе конфликт, който Долф не бе разрешил в онзи живот и който бе изплувал, когато бе решил да започне да тича. Едва след като подробно проучихме всички аспекти на противоречивите чувства на Долф, болката започна да отшумява.

Въпреки че в много случаи кармичната обусловеност е очевидна, винаги трябва да помним, че няма външно въздействие, което да реши нашето наказание или награда или да определи какво да носим от миналия в следващия живот. Преди всяко прераждане, а още повече по време на живота ни отговорността е наша и само ние решаваме кога определен начин на поведение вече не е уместен.

Всъщност всеки от нас има отговорността да се освободи от онези аспекти на миналото си, които го затрудняват да се съсредоточи в сегашния етап на личностно израстване. Никой не желае да е разстроен, а отрицателните останки от минали прераждания означават точно това. Ние сме здрави по природа, а нараняванията и болестите само отразяват състоянието на душата. Когато сме съсредоточени в положителното в настоящия момент, на душата й е леко, оттам и на тялото.

September 22, 2013July 22, 2018

прераждане

сеанс под хипноза

прераждане

глава 6

Стъпки в пясъка на времето

Примерът па великите мъже постоянно ни напомня, че можем да направим живота си възвишен и напускайки го, да оставим след нас стъпки в пясъка на времето.

ХЕНРИ JIOHГФЕЛОУ „ПСАЛМ НА ЖИВОТА“

Какво кара хората да се подложат на регресия в минал живот? Някои идват в Съвета по алтернативна терапия, защото приятели или роднини са им казали за настъпилите в тях положителни промени, след като са се освободили от потиснати преживявания в предишни прераждания. Други са слушали лекциите ми или са гледали изявите ми по телевизията, където разисквам смисъла и техниката на регресията в минал живот. Все пак някои хора идват в Съвета по алтернативна терапия за традиционна консултация и изобщо не знаят за възможността да проучат свои минали реинкарнации.

Някои от пациентите ми твърдо вярват в прераждането, въпреки че никога не са се подлагали на регресия. Други не знаят, че съществува прераждане, но идеята за него ги въодушевява. За трети темата не представлява интерес, а една малка част са направо враждебно настроени към нея. Обаче при личности, които не могат да приемат идеята за прераждането, миналото изплува с голяма яснота и логичност, което демонстрира един вече споменат факт: законите на Вселената действат независимо дали вярваме в тях или не. Въпреки това не би било етично от страна на консултанта, а и има опасност да се навреди на пациента, ако той бъде подложен на регресия без негово съгласие. Тъй като истинското израстване на личността предполага да поемем цялата отговорност за нашия живот, не би било уместно консултантът да налага своята гледна точка, защото така пациентът ще стане зависим от лечителя си и още повече ще утежни положението си.

Приблизително половината от хората, които идват в Съвета, искат да се подложат на регресия. Други искат да се справят с определени проблеми, като:

1. Чувство на безпомощност, чувство, че си недостоен, липса на цел, гняв (агресия).

2. Стрес, постоянна тревожност и неизвестен страх.

3. Страх, фобия, чувството, че си в капан.

4. Трудности в общуването.

5. Здравни проблеми, болка, липса на енергия и мотивация.

6. Стремеж към разкриване на духовната същност; усвояване на медитация и самохипноза.

7. Пристрастяване и натрапчиви желания.

8. Блокиране на творческите способности.

9. Неудовлетвореност от работата.

10. Сексуални затруднения.

Когато за първи път е подложен на регресия, човек е изпълнен с вълнение и очаквания, примесени с тревога от това ново преживяване. Повечето хора идват с погрешна представа за хипнозата, така че най-напред трябва да им се обясни какво представлява тя и да се отстранят митовете около нея. Обяснявам, че хипнозата е друго състояние на съзнанието – преднамерено, внимателно слушане в атмосфера на доверие и релаксация. Терминът хипноза всъщност е заблуждаващ, тъй като произлиза от гръцката дума за сън; хипнозата не е сън, както не можем да наречем ябълките портокали. Дори субектите, които стигат до най-дълбоките нива на хипноза, никога не спят, защото реагират на всичко казано от хипнотизатора. Все пак хипнозата и сънят имат едно общо свойство: те са алтернативни състояния на съзнанието, при които влизат в действие вътрешните сетива.

Всяка реакция на хипнозата е индивидуална, но повечето хора изпитват близки усещания, които се изразяват в: тежест, лекота, раздвояване, отделяне, разширяване, издигане, падане, дезориентация за времето, изтръпване, повишено внимание, усилване на способността за концентрация и възприемане, наелектризираност, вълнение, пулсиране, въртене, завъртане, свобода. Вследствие на стимулирането на вътрешните сетива възникват интензивна светлина и цветове, проблясъци, бръмчене, щракане, звънтене и други слухови и визуални прояви. Хипнозата е различна за всеки и няма едно-единствено явление, с което да бъде обяснена.

„Няма да повярвате на това” е може би изявлението, което най-често чувам от пациентите си; обикновено следва описание на някакво преживяване отвъд петте сетива и колебливото признание: „Мисля, че може би съм бил и в друг живот”.

Друг често срещан коментар е: „Не смятам, че съм добър субект”, което ми подсказва, че чувствата, владеещи пациента, са самоосъждане, въздържане, дори отказ от регресия. Това обаче доста се различава от следното изпълнено с предизвикателство изявление: “Обзалагам се, че не можете да ме хипнотизирате!”. Моят неотменен отговор в подобни случаи е: „Съгласен съм, след като не съм хипнотизирал никого през живота си. Никой не може да бъде хипнотизиран от друг човек. Хипнозата всъщност е самохипноза, дори когато те направлява някой друг.” Желанието и доверието са ключовете към хипнозата. Войнствеността или позицията „да видим дали ще успееш” не води до хипноза.

Понякога хората са загрижени дали срещата с миналото няма да им навреди, но като се изключи страхът от непознатото преживяване, няма нищо опасно. Това важи както за изследването на минал живот под ръководството на професионалист, така и в случаите на самохипноза. Емоционалното ни състояние обагря всяко наше преживяване, така че към регресията трябва да се подходи с позитивна ментална нагласа. Добре е първият опит за хипноза да бъде извършен от специалист, който да даде напътствия за по-нататъшна самостоятелна дейност. В една от следващите глави са дадени указания за желаещите да работят самостоятелно.

Може би преживяването на регресия не е чак толкова необичайно, колкото си мислите, при положение че мнозина от нас зърват мигове от миналото си както в будно състояние, така и насън. Докато разговаряме с приятел, може изведнъж да видим някакво неочаквано изражение или изкривяване на чертите, или пък наслагване на едно лице върху друго. Отивайки на непознато място, можем да почувстваме атмосферата на нещо близко и познато. Или пък да бъдем погълнати от исторически филм или роман, които отприщват в нас спомени от други времена и места. Докато мечтаем, можем неочаквано да видим редица от лица или сцени, които изчезват, щом ги осъзнаем. Сънищата ни съдържат елементи от минал живот, често те представляват колаж от минало, настояще и бъдеще. Много рядко сънят може да разкрие последователни кадри от минал живот. (Тъй като в алтернативното състояние на съзнанието липсва усещането за време, има сливане на минало, настояще и бъдеще.)

Защо не помним миналите си животи по същия начин, както помним случки от детството си? Изглежда, съществува някаква договореност уроците от настоящия живот да се научават без допитване към миналото, докато човек не достигне определено ниво на развитие. Известно е, че децата често разказват за неща, които е възможно да са се случили единствено в предишен живот. Почти без изключение възрастните се опитват да ги убедят, че подобно нещо никога не се е случвало; така детето започва да крие подобни спомени и скоро се научава да потиска усещането, от което те възникват. Интересен е фактът, че е също толкова лесно да се отвориш за голямата сензитивност на детето, колкото е било лесно да я потиснеш, когато обкръжението ти го налага. Голяма е силата на отприщването на латентните способности.

Хората изпитват известна трудност да се завърнат във физическата реалност след регресия. Просто трябва да се обърне фокусът към онова, което е по-близко и познато, към сигурността. Работил съм с хиляди субекти и никога не съм срещал човек, който да изпита нещо повече от моментно объркване при приспособяването си към настоящето.

Чувството, че си друг човек, преминава бързо и неизменно изчезва след няколко часа. Понякога след регресия сънищата са по-живи и могат да разкрият допълнителна информация за миналия живот, който е бил проучван. Дори при събуждане съзнателният ум може временно да бъде ангажиран е преработването на информацията, дошла по време на сеанса. Това преживяване винаги е приятно и задоволява възбуденото любопитство.

Почти у всеки се поражда елемент на неверие веднага след сеанса, обикновено изразено с думите: „Имам чувството, че си го измислих.” Това усещане може да продължи след няколко сеанса, макар че информацията от регресията е отвъд опита и знанието на субекта в сегашния живот. Въпреки това усещане за нереалност, субектът не се учудва, когато проучването на данните от регресията потвърди тяхната достоверност. Характерно за регресията е тя да причини объркване на чувствата: беше реално и все пак не беше; бях там и все пак съм тук; мислех с ума на тази предишна същност и въпреки това сегашното ми съзнание настояваше да редактира случващото се. Много от тези обърквания възникват поради погрешното мислене на повечето субекти, че няма да имат съзнание за заобикалящата ги обстановка и настоящия си живот, докато преживяват минали събития. Понякога наистина е така, но особено в началото е вероятно у човек да остане усещане за обкръжаващата го среда и присъствието на консултанта.

Опитният хипнотизатор започва подготовката за сеанса още с влизането на пациента в кабинета, насочвайки разговора така, че да намали стреса и тревогата, докато създава нагласа у субекта да се справи с енергиите на миналото и със сегашните си чувства. След като обсъдим причината, поради която пациентът желае да бъде подложен на регресия, правим предварителни упражнения за визуализация и анализ на аналогиите. Податливостта на хипнотичен транс е очевидна още в този момент, въпреки че може да се наложи човек да бъде уверен отново, че е податлив субект.

Понякога хората идват на сеанс твърде сънливи или твърде възбудени, за да се работи с тях ефективно. Употребата на стимуланти от рода на кафето, на транквиланти или алкохол допълнително влошава способността за концентрация. В такива случаи не може да се направи нищо друго, освен да се насрочи нов час за сеанс.

Когато завърши предварителният разговор, помолвам пациента да се подготви за пътуване, в което консултантът ще играе ролята на навигатор. Важно е между пациента и консултанта да съществува взаимно доверие и двамата заедно да се съсредоточат в предварително набелязаната проблемна област. Направлявам пациента да отпусне тялото си, като се насочва поотделно към всяка негова част, започвайки от клепачите и придвижвайки се надолу към пръстите на краката. Някои се справят доста бързо с този процес, други – особено тези, които не са запознати с методите на релаксация – имат нужда от наставления.

След като тялото се е отпуснало, вниманието се насочва към дишането. Аз казвам, че с всеки дъх отпускането става все по-дълбоко и че ще се появи усещане за вцепененост и лекота. Следващата стъпка е успокояване на съзнанието. Помолвам субекта да си представи, че изключва контакта на умствения си компютър или че изтрива черната дъска на мислите си. Това са неща, които почти всеки може да си представи доста лесно. После внушавам на пациента, че всички мисли, които се опитват да се натрапят по време на въвеждането, ще бъдат изтрити незабавно, както и всички шумове, които могат да причинят разсейване.

Ключовите фрази „пускаш се”‘ и „отпускаш се все по-дълбоко и по-дълбоко” се повтарят многократно, като продължава съсредоточаването върху дишането. На този етап не е необходимо да се стремим към дълбока хипноза, дори понякога пречи. Ако пациентът наистина се затруднява да се откаже от контрола върху себе си, обикновено го насърчавам с думите: „Отпусни се колкото е възможно повече”. След пет до петнайсет минути повечето субекти са готови да се върнат назад във времето. Обикновено използвам образа на часовник със стрелки, които бързо се въртят назад. Често годините се отброяват, като субектът „става все по-млад”.

В този момент помолвам пациента да спира на всяка сцена, която носи емоциите на проблема, довел го при мен. Повечето хора успяват да открият доста лесно инциденти от детството, свързани с болезнения проблем. Понякога те са толкова много, че целият сеанс минава в проучване на тези събития. Често връзката с проблема не е очевидна за пациента, който е напълно погълнат от сцената, чието преживяване понякога предизвиква сълзи или смях. След подобен сблъсък много хора коментират, че не са вярвали, че ще си „спомнят” преживяното в детството толкова добре. Мнозина са учудени от яркостта на картините и чувството, че те са толкова реални.

Обикновено хората са толкова нетърпеливи да открият миналия си живот, че се движат твърде бързо през спомените от детството. В зависимост от първоначалния интерес, можем да прескочим раждането и преживяванията в утробата, за да остане повече време за миналите прераждания. Когато пациентът е едновременно отпуснат и реагиращ, сме готови да се върнем още по-назад. В този момент е полезно да се извика представата за тъмен тунел, през който явно хората прелитат с приятно чувство. Внушението е, че в края на тунела ще се отвори сцена от един по-ранен живот. Така субектът има възможност да се фокусира върху тази сцена, преди да е влязъл вътре и да е станал част от нея.

В следващата регресия точно бях казал на Арнолд да погледне към сцената в края на тунела. Той бе дошъл при мен от любопитство и планираше да се подложи на още регресии по-нататък. Зададох няколко въпроса, за да получа факти, които бяха проверими, но целта не беше да се концентрираме върху този аспект на регресията. Арнолд искаше да обхване колкото е възможно повече неща и бяхме решили да обсъдим отговорите му по-късно.

* * * * *

– Сцената все повече се избистря пред теб. Какво виждаш?

– Жена, която се моли пред олтар.

– Ясно. Разкажи ми всичко, което чувстваш и виждаш.

– Намирам се в голяма църква с високи и тесни прозорци, каменни арки, голям кръгъл прозорец от цветно стъкло в предната част.

– Сами ли сте там?

– Само ние двамата сме.

– Как е облечена жената?

– С бяла рокля и зелена украса, дълга дантела… имам чувството, че е много неудобна…

– Опиши с какво си облечен ти.

– Нося червена риза. Работил съм на открито, ръцете ми са мръсни.

– Значи си мъж.

– Да. Чакам да свърши молитвата си. Не обичам да стоя в църква.

– Коя е жената?

– Ан.

– Името й е Ан? Ти я наричаш Ан?

-Да.

– А тя как те нарича?

– Джей. Името ми е Джейсън.

– Ясно. Ан роднина ли ти е?

– Не.

– Приятелка ли ти е?

-Да.

– Ти с нея ли дойде тук?

– Не, дойдох… Знаех, че ще я намеря тук. Не би трябвало да идвам, но влязох през задната врата. Работя на открито.

– Градинар ли си?

– Да.

– Как е фамилното ти име, Джейсън?

– Леополд.

– Каза, че не обичаш много църквата. Ще ми обясниш ли защо?

– Заради хората… говорят за любов през цялото време… но не я забелязвам в тях самите.

– Обиден ли си на църквата?

– Изглежда, Бог обича само богатите.

– Но въпреки това работиш за църквата. Защо го правиш?

– Работя за различни… за който ме повика. Работя за църквата само когато не мога да се намеря друга работа.

– Разбирам. С пари ли ти плащат?

– Да, църквата ми плаща. Работя също за един благородник, който ми дава подслон.

– Колко ти плащат?

– Ами… два шилинга на ден.

– И ги получаваш в края на всеки ден ли?

– Да. Когато мръкне, някой дебел свещеник или калугер идва и ми плаща.

– Можеш ли да ми кажеш как изглеждат парите?

– Две кафяви монети.

– Как се нарича мястото, където се намираш?

– Ковънтри.

– В коя страна?

– В Англия.

– Кой сезон е сега?

– Есен.

– Знаеш ли коя дата е днес?

– Ноември. Не съм сигурен за деня.

– Коя година?

– 1747.

– Знаеш ли кой управлява държавата? Кой стои на трона? За кого говорят хората?

– Говорят за крал Джордж.

– А говори ли се за някой друг?

– Повече за разни благородници (въздишка)… разговаряме за благородниците. Името на благородника, за когото работя, е Фредерик…

– От Ковънтри?

– Да.

– Бил ли си извън Англия?

– Не. Ан би искала да ме отведе в Франция.

– Защо ?

– О, за да избягаме оттук. (Въздишка) Връзката ни е… на хората не им харесва.

– Защо?

– (Въздишка.) Не съм от подходящо потекло. Тя е… дъщеря на благородник.

– На колко години си, Джейсън ?

– На двайсет и седем.

– Ами Ан?

– Също.

– Ясно. Ходил ли си някога извън Ковънтри?

– Не. Когато бях малък, бях в… град на име Йорк… нещо такова…

– Как се казваше градът?

– Йорк.

– Имаш ли представа защо си бил там?

– Роден съм там… толкова отдавна… неговият брат ме взе под опека… благородникът. Бях отгледан като работниците, които принадлежат на благородника или работят за него. Не ме отгледа в дома си, след като не съм от семейството.

– Разбирам.

– Запознах се с Ан преди четири години. Докато работех в градината зад огромната му къща.

– Ако заминеш за Франция с Ан, със самолет ли ще отлетите?

– … Не може да лети във въздуха. Ще вземе каруца, старата ми каруца, а след това може би ще отидем до брега. Тя познава рибар, който може да ни вземе в лодката си. Имам стара каруца. Ще трябва да облече други дрехи. Има един път, по който никога не съм минавал…Ще преминем по него за пръв път…

– Чувал ли си някога за пътуване но въздуха?

– Не. Чувал съм хора да твърдят, че са летели насън. Че във Франция летели с огромни торби… но не мога да го повярвам.

– Вярваш ли, че хората някога ще полетят?

– О, да. Всичко е възможно… Църквата обаче не го вярва… това е една от причините да не се присъединя към нея.

– Смяташ ли, че ще живеете заедно с Ан?

– Да. Наистина го желаем. Винаги съм се страхувал, какво ще кажат хората… а тя, какъв живот ще има с мен…

– Можеш ли да работиш нещо друго?

– Да. Искам да се науча да работя с дърво.

– С дървен материал?

– През свободното си време отсичам клони и правя от тяхразлични фигури.

– Разкажи ми как изглеждаш.

– Тъмнокос, имам белег на бузата. Мисля, че е от сбиване преди много години. Рядко виждам лицето си. В голямата къща на благородника има стъкло и там мога да се видя…

– Такова ли е предназначението на това стъкло?

– Да, има много от тях.

– Висок ли си на ръст?

– Не знам. Можеш да ме смяташ за висок, но има и по-високи от мен.

– Колко смяташ, че тежиш?

– Нямам представа. Измерват в стоунс[1] … не зная какви точно камъни използват… или колко от тях тежа.

– Ясно. Какво работиш при благородника?

– В дъното на градината има поточе, аз го поддържам чисто, махам клонки и листа от него… не трябва никакви клони да растат във водата (въздишка)…

– Да се придвижим във времето, когато ще сте заедно с Ан. След колко години е това…

– Живеем заедно в Холандия.

– Отишли сте в Холандия?

– Да, но за известно време бях тук сам. Тя беше много болна в Англия и ме изпрати тук сам (въздишка). Каза, че ще е по-добре, ако първо замина сам. Може би болестта бе по Божията воля, и че аз трябва да замина сам… В Холандия съм, а не във Франция.

– Как се случи това?

– Заминахме с рибарска лодка, аз и още четирима. Тя трябваше да се присъедини към нас.

– Ан щеше ли да те последва?

– Да, след няколко месеца, но изминаха години.

– На колко години беше, когато тя дойде при теб?

– На трийсет и една.

– Щастлив ли беше животът ви?

– О, да.

– Имахте ли деца?

– Да.

– Можеш ли да ми разкажеш нещо за тях?

– Да. Бяха четири. Едното се роди, преди да се омъжи за мен.

– Твое дете ли беше?

– Не. В Англия тя беше сгодена… трябваше да се омъжи за един…тя ми пишеше, но писмата много се бавеха.

– Защо?

– … Идваха с лодка. Пишеше ми, а после престана. Беше много болезнено за мен… после получих писмо, че се е омъжила за някого от благороден произход (въздишка)… семейството й я бе принудило…

– Значи не си очаквал да я видиш отново?

– Очаквах… чувствах го вътре в себе си, но въпреки това ме болеше.

– Какво се случи със съпруга й?

– Напусна го. Той не я обичаше. Благородниците не се женят по любов.

– Ан възстанови ли се напълно? Добре ли е?

– О, да. Молих се за нея всеки ден.

– Нека се преместим напред до времето на смъртта ти. Разкажи ми за това.

– Сам съм. Хората знаят, че умирам.

– На колко години си?

– На шейсет.

– От какво умираш?

– Просто съм уморен. Ан почина…

– Кога почина?

– Преди четири години.

– Ти знаеш ли, че умираш?

– Да. Искам да умра от дълго време. След като Ан и едно от децата ни също. Тя се удави.

– Разкажи ми за твоята смърт. За мига, в който умираш? Какво изпита?

– (Въздишка.) Чувството на… не съм много сигурен. Сякаш не съм умрял… искам да стана и да отворя вратата, да видя други хора… Никак не мога да осъзная, че повече няма да го правя. Уплашен съм.

– Нека отидем малко напред. Какво изпитваш?

– (Въздишка.) Виждам бюфет до стената…

– Бюфет до стената?

– Да. В стаята.

– Как би могъл, след като си умрял?

– Не мога да повярвам, че съм мъртъв… но не съм в тялото, което лежи на леглото.

– Можеш ли да видиш тялото си?

– Случвало ми се е и преди.

– Какво искаш да кажеш?

– Сънувах, че летя и че мога да видя тялото си. Сега имам същото чувство. Само че сега имам чувството, че отлитам малко по-надалеч от тялото си отколкото преди.

– Тялото ти живо ли е или умряло?

– Това не ме интересува.

– Наистина ли?

-Да.

– Каква форма си придобил? От каква материя си?

– Трудно е да се обясни. Имам чувството, че съм с криле, и все пак сякаш умът и мислите ми са едновременно навсякъде в тялото. Сякаш виждам с краката си… сякаш мога… виждам различни неща едновременно. Тялото ми всъщност е като главата ми преди – когато мисля, всичко в мен мисли.

– Какъв бе преходът към състояние на смърт? Какво изпита?

– Беше чувство на лекота. Като промяна на… на вятъра… когато си сменя посоките и…

– Както вятърът променя посоката си?

– А всичко останало си беше същото. Чувствам нещата от друг ъгъл.

– Чу ли някакви гласове? Някой викаше ли те?

– Хм, не. Почувствах се много самотен, но все пак знаех, че това е временно. Изборът беше мой. Исках да видя само един човек… Ан… Чудех се дали мога да я видя сега… питах се…

– Можеш ли да я видиш наистина?

– Очите ми са в стаята. Не мога да я видя… чувствам, че ме чака някъде горе в ъгъла над тавана… вероятно над къщата… чувствам, че е тук…

– Нека се преместим напред във времето.

– (Въздишка.)

* * * * *

С положителни внушения, от които Арнолд да се почувства отморен и освежен, го върнах към сегашния момент. Разговорът, който последва, дава представа как Арнолд възприема преживяването си.

*****

– Колко време смяташ, че изтече, Арнолд?

– Двайсет минути, може би по-малко. (Гласът му се бе променил, когато беше Джейсън, но сега вече бе истинският глас на Арнолд.)

– Сеансът продължи час и десет минути.

– (Смях.) Не е възможно да са изтекли повече от петнайсет-двайсет минути!

– Учудващо, нали?

– Да. Когато отново видях стаята, имах чувството, че наистина съм бил в миналото.

– Имаше ли връзка с реалността, докато преживяваше миналото?

– Отначало ме смущаваше шумът на колите… не съм сигурен.

– Но успя да се върнеш отново на онова място?

– Не си спомням, хм, понякога изчезваше, но имах ясно усещане за него. Трудно е да се опише твоят глас, но сякаш той беше част от сцената, сякаш се предполагаше, че той трябва да бъде там, докато се случваха всички тези неща… нещо, което беше с мен през цялото време.

– Не ти ли се струваше като нашествие в личния ти живот ?

– Не, но понякога исках да преживея дадени мигове по-дълго, а ти ми казваше да се придвижа напред… например исках да остана още в църквата…

– Изпита ли желание да ме попиташ кой съм или какъв е този глас?

– Просто чувството, че този глас трябва да е част от обстановката… трудно е да се опише. Да, отначало се чудех… съзнателният ми ум… така де, се питаше, дали това, което виждам и казвам, има историческа стойност или не.

После забравих за това и просто приемах всичко съвсем естествено.

– Помниш ли името, с което се нарече?

– Да, Джейсън… не… Джейс. Джейсън Леополд.

– Когато те запитах за самолета, изпита ли нещо вътре в себе си?

Чувство на раздвоение. Първо, че въпросът няма никакъв смисъл… а после, явно се намеси сегашното ми съзнание.

– Значи, първо си помислил с ума на Джейсън, така ли? А сетне с този на Арнолд?

– Да, смятам, че е точно така. Мислите на Джейсън бяха по-ограничени, нещо подобно. Не помня колко време съм говорил за това, но… моето съзнание възприемаше понятието самолет и си спомних, че има и летящи балони… пълни е горещ въздух.

– Но ти ги нарече торби.

– Да. Това бе първата дума, която ми дойде на ум. Не си спомних за балоните.

– Арнолд, би ли могъл да ми кажеш, дали преживяното от теб може да се нарече игра на въображението? Ходил ли си някога в Ковънтри или Холандия?

– Ходил съм единствено в южната част на Германия. Никога не съм бил в Холандия или Англия. Чувал съм за Ковънтри. Имах силно усещане за онова място до Портланд преди четири години… Там видях сграда на около сто години, която бе собственост на монахини, и изпитах чувство, че моето семейство би проявило интерес да я купи… сякаш бях виждал нещо подобно преди. Сега си го спомням…

– Било е нещо подобно на регресия?

– Ами, съзнанието ми… Арнолд… помислих си, че изглежда точно така, както онази сграда в Портланд.

– Как изглеждаше онази сграда в Портланд?

– Като къщата на благородника… в неговата къща, не в църквата.

– Е, сигурен съм, че си видял повече, отколкото ми разказваш.

– О, да. Видях много неща. Оградата с каменни стени пътя отвъд нея. Имах чувството, че имението не е далеч от църквата, дори може да се види оттук. Когато бях в гробището до църквата, си спомних, че в мен нахлуват различни съзнания. Това се случваше по-често в първата половина. В онази част за къщата. Когато казах за стъкло – че се оглеждам в стъкло, имах предвид думата огледало… бих могъл да кажа лесно думата, но, от друга страна, имах чувството, че не зная какво означава тази дума.

– Ами когато спомена за измерването в камъни?

– Това ме обезпокои също. Съзнанието ми се обърка и неочаквано не знаех нищо. Помислих за фунтове и най-неочаквано в съзнанието ми изплува стоун…

– Значи това е бил умът на Джейсън, който е пресмятал в една мерна единица, а после този на Арнолд, който е пресмятал във фунтове?

– Да, беше трудно да се разграничат двете личности. Понякога ми се иска да знам повече… за съзнанието си, да имам повече информация.

– Това, което каза, е много интересно. Доколкото разбирам, не съзнанието ти е подхранвало ума на Джейсън, информацията за измерването в камъни е идвала от обратната посока. Не твоето съзнание е казвало на Джейсън: „Виж, трябва да пресмяташ в стоун, а не във фунтове”. Явно е било точно обратното. Ти как мислиш?

– Точно така беше.

* * * * *

В по-голямата си част първата регресия на Арнолд бе в четвърто ниво и той предаде лесно много информация и подробности от въпросния живот. Както показва разговорът ни, той се е занимавал е един вид саморедактиране, но е бил дотолкова въвлечен в миналото, че отхвърлял понятията от настоящия си живот. Интересна бе забележката за разпознаването на къщата в Портланд, която е видял наскоро и която прилича на тази от предишния му живот. Когато я видял, Арнолд решил, че семейството му ще поиска да я купи, без тогава да е знаел за връзката с миналия живот, която е продиктувала тази мисъл. Хората наистина често избират къщи или земя според вкусовете си от предишен живот.

Въпреки че той не харесваше работата си и бе потиснат влюбен мъж в първата част на регресията, Арнолд с неохота напуснал сцената, където като Джейсън бе помолен да се придвижи напред във времето. Преживяването на смъртта не се различаваше особено от това на много мои пациенти и ще бъде обсъдено в друга глава.

Първата регресия на Арнолд беше успешна в много аспекти. Той се завърна в живот, в който бе изпитал силна и вярна любов, което бе оставило в него приятно чувство на носталгия. Страхът от смъртта бе смекчен, ако не и напълно изчезнал, като си припомни смъртта „като промяна в посоката на вятъра”. Не всички регресии носят такива приятни спомени, но все пак помагат за самоопознаването и духовното израстване.

[1] Камъни (англ.) мярка за тегло равна на 6.36 кг

September 22, 2013July 22, 2018

пет нива на регресия

глава 5

Петте нива на регресия

Прах в прахта! Но чистият дух ще отлети обратно в горящия фонтан, отдето е дошъл. Частица от Вечността. Той се е събудил от съня на живота.

пърси iii ели „адонис“

„Колко надълбоко потънах?” – изглежда, това е въпросът, които най-много интересува хората, подложили се на хипнотична регресия. Субектите, които за пръв път са попаднали в миналото, са доста скептични към казаното от тях, ако ясно си спомнят разкрилите се сцени и особено ако съзнателно оценяват отговорите си като резултат от регресивен процес. Тези, които не си спомнят нищо или почти нищо, са дори още по-любопитни за дълбочината на регресията си, чувайки записа на разговорите, в които са пълноценни участници. Полезно за приобщаването на субектите към новия процес е, ако имат възможност да сравняват своето преживяване с преживяването на други хора в същата ситуация.

За да дам един ориентир на пациентите си, както и за да мога да оценявам какво става по време на сеанса, аз разделих регресията на пет нива. Те се базират на степента на въвличане на субекта, както и на неговата субективна преценка за реалността на собственото му преживяване.

Първо ниво

В най-повърхностното ниво преживяното наподобява на снимка, която не е на фокус. Често образът е неясен или субектите просто имат чувството или интуитивната представа, че са свързани със сцената, без да виждат нещо определено. Някои описват състоянието като периферно зрение; на други им се струва, че гледат като през мъгла. Сцената може да се смени изведнъж или неочаквано да се проявят отделни детайли. Понякога това изглежда като колаж от на пръв поглед несвързани сцени или детайли.

В първо ниво пациентът все още остава 80% в кабинета и се е прехвърлил само 20% в миналото. Тук разсейването е нещо обикновено. Силен шум, неудобна поза на тялото или случайно появила се мисъл могат лесно да променят фокуса и да върнат цялото внимание към настоящето. Ако в сцената от миналото участват няколко човека, субектът се затруднява да се разпознае сред останалите.

Типични реакции при първо ниво на регресия са:

1. Затруднявам се да кажа кой съм аз.

2. Не знам.

3. Не мога да кажа точно.

4. Мисля… имам чувството, че…предполагам.

5. Не е много ясно.

Повечето субекти от първо минават във второ ниво на регресия. Някои обаче никога не се чувстват дотолкова в безопасност, че да се придвижат към по-ясно осъзнаване на травмата от миналото. Оставането на първо ниво е начин на избягване, един вид предпазен клапан за предотвратяване на опасно преживяване.

Второ ниво

Около 75% от хората преминават към това ниво, където мъглявите изображения се избистрят, различават се основните образи и впечатления. Забелязват се и специфични детайли. Обаче субектът не се идентифицира ясно с тялото, обикновено има чувството, че е надвиснал над сцената в нефизическа форма. Случва се след няколко опита регресираните успешно да разпознаят телата си, друг път това не се получава. На второ ниво субектът все още е съсредоточен 60% в настоящето и 40% в миналото.

Типични за второ ниво са следните реакции

1. Гледам надолу към сцената.

2. Имам чувството, че си измислям всичко това.

3. Червеното е толкова ярко.

4. Той сякаш само стои там. Защо не направи нещо?

5. Струва ми се, че тя е много тъжна.

Трето ниво

Това ниво може да се сравни с гледането на филм, въпреки че в началото е възможно субектът да се откъсва от действието. Идентифицирането, направено веднъж, е доста пълно, активизират се и останалите сетива. Човекът може да помирише цветя в градината, да чуе морските вълни, да усети острието на сабя или вкуса на лекарство.

В трето ниво, което преживяват 50% от въведените в хипнотична регресия, човек може да се движи напред и назад във времето, да описва случки от раждането до смъртта си в разглеждания живот. Усещането за сегашния момент намалява все повече, като 40% от вниманието е насочено към настоящето и 60% към миналото.

Понякога хората са изненадани от яснотата на впечатленията си и могат да коментират преживяването си благосклонно или критично:

1. Децата в класа се различават по височина. Това е много смешно.

2. Печката в стаята е запалена. Колко е приятно.

3. Някакъв мъж ми крещи. Изглежда подозрителен.

Други изрази, които показват степента на включване, са:

1. Дъжд барабани по покрива.

2. Много съм замаян.

3. Кракът ми се заклещи между две скали

4. Той не чува вика ми.

Четвърто ниво

Приблизително 30% от въведените в регресия достигат до четвърто ниво. Субектите са силно въвлечени в преживяването и са много по-малко наблюдатели отколкото участници. Активизирани са всички сетива, има елементи на анализ на ситуацията. Субектът може да представи редица детайли и да обясни взаимоотношенията почти без затруднения. На това ниво рядко се чува „Не знам”. Вече не се появява характерният до трето ниво ефект на раздвояването, човек е съсредоточен в миналото, като тук-таме проблясват мигове от настоящата ситуация. Имена, местности и дати се излагат почти без колебание. Само 20% от вниманието на субекта е в настоящето.

Пето ниво

Тук субектът изцяло е погълнат от миналото, чиято реалност е толкова пълна, колкото всичко преживяно от съзнателния ум в дадената времева рамка. За 10% от достигналите пето ниво усещането за настоящето е заличено от силните образи от миналото. Желанието да станат личността от миналото е толкова силно, че те са погълнати от него 100%.

На това ниво се изявяват диалектът, акцентът, жестовете и особеностите в изразяването; дори е възможно субектите да говорят на чужд език. Чувствата и мислите на личността от миналото са напълно активизирани. Много от достигналите до това ниво са ми задавали въпросите „Кой сте вие?” и „Защо сте тук?” (Отговорът „Аз съм приятел” обикновено ги удовлетворява, след като много повече ги интересува сцената, в която се намират, и в края на краищата не ги е грижа кой съм, щом не представлявам заплаха.)

На това ниво се изкривява усещането за времето. След един час регресия човек може да смята, че нищо не се е случило или че сеансът се е провалил само след няколко минути. Понякога, както стана с Джейн от Първа глава, субектът може да се извини, че е заспал и че ми е загубил времето. В пето ниво често се освобождават чувства на нетърпение, гняв и дори ярост. Тук се разкриват и потенциално най-достоверните факти.

Една от най-отличителните характеристики на нивото е частичната или пълна амнезия на преживяното в регресията. Потиснатият материал се е освободил без контрола на съзнанието. След подобен сеанс хората понякога са учудени да чуят записа на гласа си, разкриващ подробности от живот, който е напълно непознат за съзнанието им.

Ето някои коментари, направени в пето ниво на регресия:

1. Мили Боже, в клопка съм!

2. Тя отказва да ме изслуша.

3. О, не, дробовете ми се пълнят с вода.

4. Никога не съм чувал за Американските щати.

5. Умирам.

Кратък откъс от регресия в пето ниво ще ви покаже яснотата на детайлите, които изплуват.

* * * * *

– На земята ли седиш?

– На брега на реката.

– Мъж ли си или жена?

– Мъж.

– На колко години си?

– Тринайсет.

– Кога си роден ?

– Петнайсти юли 1781.

– Живееш в къщата, която спомена преди малко ли?

– Разбира се.

– Как се казваш?

– Джуд.

– Ходиш ли на училище, Джуд?

– Тук няма училище.

– В града ли живееш, Джуд?

– Разбира се, че не. Няма да е от голяма полза, след като не мога да се движа добре.

– Защо?

– Единият ми крак е недъгав.

– От нещастен случай ли е?

– Не.

– Така си се родил ли?

– Така мисля.

* * * * *

Трябва да бъде отбелязано, че положителни резултати се постигат и в по-ниските нива, въпреки че повечето пациенти биха искали да преживеят пето ниво. Всъщност много хора имат погрешната представа, че истинската хипноза е само в пето ниво поради заблудата, че хипнозата е състояние на безсъзнание или сън.

Без значение в кое ниво на регресия е, субектът обикновено се насочва към преживяването на смъртта в миналия живот, тъй като страхът от смъртта често се корени в иначе необясними състояния на страх и безпокойство.

September 22, 2013July 22, 2018

МИНАЛИ ЖИВОТИ ПРЕДИШЕН ЖИВОТ ВРЪЩАНЕ В ПРЕДИШЕН ЖИВОТ

минали животи

предишен живот

връщане в предишен живот

глава 4

Процес в развитие

Нови събития ни учат на нови задължения;

времето прави древното добро неуловимо;

Те трябва да са насочени нагоре и напред –

тези, които искат да са с Истината.

ДЖЕЙМС РЪСЕЛ ЛОУЪЛ, „.настоящата криза“

– Ако ме хипнотизираш, след това ще си спомням ли нещо? Как става това? Какво ще усетя? – Мари шепнешком ми задаваше въпрос след въпрос, въпреки че ясно виждаше, че съм погълнат от ученето за изпитите и не се интересувам особено от разговора. Вече имах предостатъчно доброволци, готови да се подложат на хипноза, но в колежа слуховете се разпространяват бързо и Мари не биваше да бъде обезсърчена. Накрая нейната настойчивост привлече вниманието ми и забелязах, че въпросите й отразяват едновременно страх и любопитство, така че се съгласих да й определя дата за сеанс.

Всъщност бях доста доволен, че Мари иска да изиграе ролята на опитно зайче, тъй като бе потенциално добър обект. Тя се концентрираше добре в ученето, беше интелигентна, доверчива и уважаваше както мен, така и изследванията ми. Между нас вече съществуваше връзка на доверие.

Фактът, че Мари шепнеше, докато ми задаваше всички тези въпроси, показваше какво е било отношението към хипнозата в Род Айлънд в началото на шейсетте. Нямаше голямо разбиране по въпроса. Тази тема не се повдигаше дори на партитата; повечето хора гледаха на хипнозата скептично, а някои дори като на крайно опасно състояние на контрол над ума.

Това становище упорито продължава да съществува и днес, което много ме озадачава и учудва, въпреки че хипнозата се използва често в медицината и терапията. Във ежедневието ние сме буквално бомбардирани от хипнотични техники от сутрин до вечер, повечето от тях с подсъзнателно въздействие. На „Медисън Авеню” разполагат с идеален репертоар от принудителни тактики, които зависят от хипнотичната податливост на потребителя. Ние дотолкова сме свикнали с тези инструкции, че рядко ги забелязваме съзнателно, но въпреки това въздействието им може да е продължително, а понякога и опасно.

Която и да е обикновена ситуация може непреднамерено да индуцира леко състояние на транс. При продължително пътуване по магистрала, когато вали и чистачките се движат ритмично, човек може да загуби представата за време, умът му да блуждае надалеч и да се отклони от шофирането. Много чиновници изпитват подобно чувство в ранния следобед, когато пишещите машини тракат, а климатичната инсталация бръмчи. Дори цветовете могат да причинят хипнотичен ефект. В английската фабрика за цветно стъкло работниците трябва да почиват и да свалят очилата си от синьо стъкло на всеки няколко часа, защото цветът променя мозъчните вълни, което причинява летаргия. Не е мит, че синьото е успокояващ цвят!

Успехът на много от дейностите, които смятаме за благотворни, зависи от това дали ще успеем да изпаднем в лек транс, докато участваме в тях. Хипнозата е в основата на повечето, ако не на всички опити за самолечение. Медитацията и молитвата са леко състояние на самохипноза и религиозният ритуал създава състояние на транс, което само по себе си е успокояващо и спомага участниците да се концентрират в постулатите на вярата. Повечето проблемни групи и други организации за лично израстване използват в работата си форми па хипноза. Атлетите постигат нови рекорди чрез самохипноза. Kpитерият за успехна една симфония, театър, балет или филм е дали могат да предизвикат у зрителите лека форма на транс, който да ги накара да се отпуснат и да се концентрират дотолкова в ставащото на сцената, че да изпаднат в самозабрава.

Вече няма нищо мистериозно в хипнозата. Това е дълбоко състояние на релаксация, в което тялото и съзнанието на човек се отпускат и той може да се фокусира с голяма яснота в нещо, представляващо за него особен интерес. Мозъкът преминава на алфа ниво и дясното полукълбо доминира над лявото. Процесът може да бъде направляван от друг човек или да се самоиндуцира.

По времето, когато Мари дойде при мен за уговорения ни сеанс, вече бях насочвал няколко приятели чрез регресивна хипноза към по-ранни етапи от живота им, но не бях опитвал да преведа някого по-назад, през утробния период към преживявания от минал живот. С Мари за първи път постигнах регресия в минал живот, при драматични обстоятелства посред дъждовна буря.

Когато въпросната вечер се събрахме за първия сеанс, беше топло и задушно, проблясваха светкавици. Мари ми довери, че стомахът й се свива от притеснение, а аз я разсмях, казвайки й бързо да се отпусне. Тя отново се чудеше дали ще си спомни случилото се по време на сеанса, а аз я уверих, че малцина преживяват пълна амнезия – че всъщност повечето хора имат ясна представа за това, което е казано, и че най-често първия път се съмняват през цялото време. Попитах я дали има някакво специално желание.

– Винаги съм искала да разбера къде загубих пръстена, който ми подари баба, когато бях малка – каза Мари.

Уговорихме се да се опитаме да открием местоположението му и без особена съпротива Мари се потопи в хипнотичен транс, като се фокусира в ритмичния тон на гласа ми.

Не след дълго започнах да се притеснявам от приближаващата се буря. Светкавиците ставаха все по-ярки, а гръмотевицата – все по-силна. Включих звука от гръмотевицата в сугестията ми към Мари, казвайки й, че всеки гръм ще увеличава релаксацията й; в бъдеще щях да използвам многократно тази техника.

Пътувахме назад във времето, докато Мари не стана на две години и баба й току-що й бе подарила рубинен пръстен. Попитах Мари къде го е оставила.

– На пръста, къде другаде? – отвърна тя, усмихвайки се закачливо със затворени очи. Придвижихме се с няколко седмици напред и пръстенът вече не беше на пръста й, но мозъкът й бе запаметил тази полезна информация.

– Къде си го оставила? – отново я запитах аз.

– На място, където никой да не може да го открие.

– Къде е то? – настоях аз.

– О, отвъртях топката на рамката на леглото, там крия разни дребни неща. – Мари не показа никаква реакция към това, което току-що бе казала, въпреки че бях сигурен, че по-късно ще си го спомни. Чудех се какво ли е станало с леглото, докато бурята навън ставаше по-силна. Трябваше да затворя прозорците, защото изведнъж вятърът започна да навява дъжд в стаята. За Мари бурята не съществуваше, но аз започнах да се чувствам като герой от готическа приказка.

– Нека се преместим назад във времето – инструктирах я аз. – Ставаш все по-малка.

Скоро Мари започна да ми разказва подробности от раждането си. В този момент реших да опитам нещо, което не бях правил дотогава – да насоча Мари към минал живот. Бях се подготвил за тази стъпка теоретически, и сега беше мой ред да ме свие стомахът. Обърнах касетата на страна Б. Всичко беше готово.

– Сега се връщаме още по-назад, Мари. В друго време и на друго място, преди да бъдеш Мари.

Бях сигурен, че едва ме чува, гръмотевичната буря бе толкова силна. Лицето на Мари бе все така безизразно известно време, докато търсеше в банката на паметта си. Тогава тя заговори:

– Около мен има много хора и е много шумно. Всички викат и крещят. Някои пеят.

– И къде се намираш? – попитах аз.

– Стоя с майка ми сред всичкия този шум. Ние сме на гарата и чакаме влака – отвърна ми детски глас.

Попитах я как се казва.

– Мама ме нарича ягода, а татко – Червената шапчица. Но това не е истинското ми име. – Мари се затрудняваше да си припомни името си. – Казвам се Лидия, но мразя това име, както и татко.

В по-нататъшния ни разговор Лидия ми каза, че „днес” е 16 февруари и тя навършва дванайсет години. Живее с родителите си в Пенсилвания, но двете с майка си били при болна леля в Кливланд. Тази сутрин дошли на гарата за посрещането на важна личност; кой точно, Лидия не помнеше.

– Какво става сега? – подтикнах я аз.

– Майките казват на децата си да стоят далеч от релсите. Едно дръзко момче се сби с друго и двамата паднаха на релсите.

Помолих Лидия да се премести напред във времето и да опише важната персона, която ще посрещат.

– Облечен е в черно и изглежда много едър на такъв малък влак. Той не слезе от влака. Това е странно – коментира малката Лидия. Тя продължи да обяснява, че хората наоколо са радостни, пеят, танцуват и развяват знамена. Някои са се качили на покрива на гарата, а други са се покатерили на стълбове, за да виждат по-добре.

– Кой е той? – попитах аз.

– Не знам. – Изглеждаше объркана.

– Как го нарича майка ти?

– Никак, но ми каза, че би трябвало да си носи бръснача, когато пътува.

Обаче най-важното за Лидия беше, че изпитва глад. Двете с майка й не бяха закусвали и търпението на Лидия бе на привършване. За мен това беше много интересно, защото Мари дойде на сеанса след обилен обяд и се чудеше дали това няма да попречи на хипнозата. Мари определено не беше гладна, но Лидия умираше от глад.

Точно когато я запитах какво друго й е казала майка й, ужасен трясък разтърси сградата. В прозорците биеше проливен дъжд и токът угасна. Изведнъж единственият източник на светлина останаха свещта в съседната стая и проблясъците на светкавиците. Магнетофонът ми превключи автоматично на батерии и на лентата се записа единствено моето ахване. Мари изобщо нямаше представа за случилото се.

– Тя каза, че всички пеят фалшиво – отвърна Мари на въпроса, за който бях забравил.

Реших да отведа Лидия напред в онова време до мига на смъртта й. Тя беше починала на шейсет и седем години от пневмония и описа смъртта си с големи подробности, използвайки фразеология, която щях да чувам отново през идващите години. След това завършихме сеанса и Мари се завърна в настоящето.

Направи го моментално. Преди сеанса нямаше ни най-малка представа за това, което ще преживее, но сега се бе изправила пред нещо, което не можеше да игнорира. Мари учеше хуманитарни науки и нямаше интерес към историята; никога не бе чувала за Пенсилвания и първата й мисъл бе, че го е измислила заради силната атака на глад! Не бе ходила в Охайо и нямаше близки там. Нищо не обясняваше преживяното от Мари, освен едно: прераждането.

Преповтаряйки случилото се, Мари ми каза, че е искала да каже на Лидия, че мъжът от влака е бил Абрахам Линкълн, но не могла да го стори. Изпитвала чувството, че предишната й личност говори чрез нея и не можела да се прекъсне. По-късно открих, че разделянето на съзнанието е характерно за регресията в минал живот и е неин интересен аспект.

Следващите дни бяха изпълнени с вълнуващи дискусии и проучвания, при които изникнаха интересни факти:

1. На 16 февруари 1861 г. влак с четири вагона е спрял в Кливланд сред тълпи приветстващи граждани. Крайната спирка на влака била Вашингтон, където трябвало да отиде президентът на Съединените щати.

2. Влакът е тръгнал от гарата на Кливланд в девет сутринта.

3. Пенсилвания наистина е малък град близо до Кливланд.

4. Забележката на майката на Лидия има смисъл, защото брадата, която щяла да се превърне в запазена марка на Линкълн през останалия му живот, през февруари 1861 г. била току-що поникнала.

Регресията на Мари бе забележително събитие и за двама ни и аз започнах да прилагам метода си върху други хора. По това време гледах на регресиите като на занимателен поглед към историята, чрез които прониквах в широкия спектър на личния и обществения човешки опит. Терапевтичният потенциал на метода щеше да се прояви след години, когато започнах консултантската си дейност.

В началото използвах хипнотичната регресия, за да помогна на пациентите си да разкрият травми от детството, скрити в подсъзнанието им. Това е лесен и приятен, а също и ефикасен начин да получиш информация, която, макар и дълбоко скрита, все още контролира поведението на страдащия от безпокойство възрастен човек.

Теорията, че повечето травмиращи житейски преживявания са потиснати от съзнанието ни, води началото си от Фройд и Юнг. Това, което Азът се страхува да приеме съзнателно, се изтласква дълбоко в подсъзнанието. Съзнателният ум действа като цензор на действителността, внимателно проследявайки кое е приемливо и кое не е. Отхвърленото се отпраща в подсъзнанието, което приема всичко без никаква цензура, и тогава фактите изчезват от вниманието ни, но не от съзнанието.

Ако хората се опитват да потиснат голям обем от неприятни или заплашителни мисли, те могат да се превърнат в бойно поле и да изразходват по-голямата част от енергията си само за да се скрият от самите себе си. Това причинява емоционални, а често и физически проблеми. Работата на терапевта или консултанта е да създаде безопасно обкръжение и да намери подходяща техника, така че пациентът да се изправи срещу потисканите факти и да се освободи от негативната енергия, с която те са заредени.

Бях провел няколкостотин регресии, преди да открия, че травмиращите случки от детството често са остатъци от стари травми от минал живот. Направих завой в моите разбирания, когато се срещнах с млада двойка, която преживяваше дисхармония в брака си; традиционните брачни консултации не им бяха помогнали, но те искаха да се справят с проблема, защото бяха загрижени един за друг.

Върнахме се в детството и на двамата, но не открихме нищо, което да може да бъде причина за сегашното напрежение. Тогава ми дойде на ум, че трябва да отидем още по-назад във времето, за да открием корена на неразбирателството им. Влизайки поотделно в регресия, те си припомниха живота си в Атлантида, където мъжът е бил именит учен, а съпругата – негов враг. Без да имат представа какво е преживял другият, и двамата разказаха изумително сходни подробности от миналия живот. Очевидно враждата помежду им не бе се разрешила през годините, въпреки че всеки от тях се върна в минали животи, когато пак са били заедно. С внимателното изучаване на живота им в Атлантида започна процесът на освобождаване от тази негативна енергия, която пречеше на сегашния живот на двойката.

Въпреки че при традиционната регресивна терапия пациентът винаги изпитва известно облекчение, малко вероятно е да се постигне пълно освобождаване от миналото без завръщането към по-ранни събития – такива, които са се случили преди този живот и формират основите на личността преди генетичното кодиране на новите родители и влиянието на настоящата заобикаляща среда.

Именно па традиционната регресивна терапия трябва да се гледа като на двуизмерен подход, основаващ се на влиянието на гените и заобикалящата среда, които се опитват да доминират във формирането на личността. Регресията в минали животи добавя още едно измерение. Много хора са изпитали ограничеността на теорията, която се опитва да обясни безкрайните вариации на човешкото само чрез наследствеността и обкръжаващата среда, когато ние интуитивно разбираме, че съществува уникалност във всяка личност, която далеч надхвърля двата споменати фактора. Триизмерният подход извлича изобилна информация от пациента и позволява освобождаване на първичното потискане. Това разчиства пътя за преоценка на личността и за реализация на други аспекти на многоизмерния Аз.

Терапевтичният процес, който сега наричам психология на възприемането (или перцептивна психология), се роди, когато осъзнах, че водеща концепция трябва да бъде многоизмерната природа на всяко човешко същество. Егото е само най-очевидната проява на миогоизмерната ни същност. Всяка личност е фино настроена енергийна конфигурация, действаща на честотите на тяло, ум, душа и дух. Само когато всички честоти са в хармония, човек може да постигне свободата и творчеството – нашите най-велики достояния.

Вече използвах в практиката си на консултант регресията в сегашния и в минали животи, когато открих третия компонент на психологията на възприемането; наличието у всеки от нас на обективна представа за нещо, което често наричаме по-висшия Аз (можете да мислите за него като за душата или дори като за свръхсъзнание). Този по-висш Аз може да види събития от миналото, настоящето и бъдещето без оглед на времето. Също е способен да открие здравни проблеми на духовно ниво, да види ясно взаимоотношенията ни и да предава мъдрост, която е далеч отвъд границите на съзнателния ум.

Много пациенти са разрешили собствената си дилема, позволявайки на тази нецензурирана част от себе си да говори или пише (става дума за автоматично писане) чрез тях, докато са в регресия. Не е необходимо да сме в регресия, за да се допитаме до този източник на знание вътре в нас. Наистина много хора го постигат чрез медитация или самохипноза, въпреки че може да го наричат интуиция или вътрешен глас, и всички ние го правим естествено в сънищата си.

При перцептивната терапия пациентът, който изпитва чувство на безпомощност или страх, бива направляван към минали събития и бива насърчаван да се изправи лице с лице срещу ситуации, които са болезнени, смущаващи или страшни. В атмосферата на безопасност и доверие този човек може да се освободи напълно от всяка потисната враждебност, която е била насочена към самия него или към други хора. Житейските митове може да бъдат разпознати и трансформирани в по-точни възприятия, като по този начин пациентът все повече и повече достига до самоконтрол и доверие в себе си.

Пациентите са окуражавани да погледнат към случките и хората обективно, като не ги асоциират с минали преживявания и ги видят в по-духовна светлина. Възможностите за избор и насоките на живота се анализират като естествена част от това ново разбиране. Окуражаван да поема рискове, които по-рано са отключвали травматизиращи въздействия от миналото, човек постепенно осъзнава, че миналото не трябва да влияе на настоящето. С това ново разбиране се възвръща контролът над себе си.

Целта на перцептивната терапия е пациентът да се освободи от доминирането на егото, да се отърси от миналото и да живее в хармония с всички измерения на своя Аз, както и да поеме контрола над собствената си личност. Както ми бе казал един мой пациент: „Все едно да летиш на автопилот и неочаквано да откриеш, че можеш сам да поемеш командването.”

Процесът, чрез който се постигат споменатите цели, обикновено се разделя на осем стъпки:

Първа стъпка. Подготовка

След предварителния разговор, в който сме констатирали причината пациентът да търси помощ, следва разясняване на условията, които са най-благоприятни за постигане на успех. Помолвам пациента да се освободи от нуждата да контролира положението, да не „редактира” или цензурира фактите, които ще се разкрият. Важно е той да изпита всяко чувство, което ще излезе на повърхността, и да преживее всяка възникнала ситуация; да се фокусира в това състояние и да даде воля на чувствата си, без да се опитва да ги отбегне. Всякакви отклонения и случайни мисли трябва да бъдат отстранявани, докато процесът не завърши.

Ако стане ясно, че субектът не се е включил истински в сцената или че информацията е усложнена от външни мисли, инструктирам го да „влезе вътре” в ситуацията и да я възобновява дотогава, докато преживяването стане истинско.

Втора стъпка. Начало

Втората стъпка включва подбора на специфичен метод или на комбинация от методи, които ще действат като рамка за освобождаване на потиснатите емоции. Изборът включва структурирана хипноза, изграждане на образни представи, аналогия със себе си и пресъздаване на събитието по време на сън. Хипнозата се оказва подходяща техника при повечето пациенти.

Елемент от избраната техника е използването на ключови фрази, които помагат на субекта да премине от сетивна към несетивна реалност. Целта е да се създадат следните умения и представи:

1. Виждане с вътрешното око.

2. Влизане в алфа състояние.

3. Изравняване на полукълбата на мозъка.

4. Чувството, че главата се уголемява.

5. Чувството, че главата се разширява или нараства в областта на темето.

6. Чувството, че имаш фуния отгоре на главата.

7. Чувството, че цялото тяло олеква и се носи във въздуха.

8. Чувството, че мозъкът се превръща в радио, което може да бъде настроено на друга станция.

9. Чувството, че гледаш филм или театър.

10. Чувството, че гледаш в монитор на компютър.

Трета стъпка. Преживяването

В един момент от процеса настъпва спонтанна регресия към преживяване в детството или пациентът ще се насочи сам към подобно събитие. Сега той навлиза в по-дълбоко ниво и разглежда сцената изцяло като лично преживяване, а не като наблюдател.

Четвърта стъпка

Наблюдаваната от субекта сцена отприщва друга и регресията го води все по-нататък, докато не стигне до това, което изглежда да е първоначалната сцена от разглеждания живот.

Пета стъпка

Ако сцената на раждането не е първоначалната, субектът бива поведен обратно назад към раждането и ембрионалното състояние.

Шеста стъпка

Настъпва промяна в свръхсъзнанието, тъй като пациентът е върнат в живота, в който се корени настоящата травма. Ситуацията се проучва колкото е възможно най-подробно, като субектът е поощряван да преживее чувствата, които придружават инцидента.

Седма стъпка. Завръщането

Субектът е върнат обратно към действителността чрез ритмично броене, разнообразявано с окуражаващи внушения, че сега ще се почувства по-добре. Внушавам му, че настоящите бариери могат да бъдат погледнати от перспективата на минали преживявания, които току-що сме разбудили.

Преди да се върнат изцяло в сегашното си съзнание, някои субекти са възприемчиви към контакт с по-висшата им същност. Това може да даде допълнителна светлина върху току-що преживяната ситуация, като често се разкриват подробности, които са били пропуснати.

Осма стъпка. Заключение

Следва дискутиране и анализ на регресията и приключване на сеанса. Обаче пациентът трябва да бъде осведомен, че може да сънува или в съзнанието му да се появят бегли картини от видяното през следващите няколко дни или седмици. Те трябва да бъдат записани и донесени на следващата консултация.

Този процес позволява на пациента да премине през задръжките си и да открие в себе си светли страни, потискани толкова дълго. Страхът, отчуждението, чувството за малоценност и безпомощтност се разпръскват и отстъпват място на усещането за цялостност, компетентност и завършеност.

Хората откриват вътрешната си сила в резултат на това, че са се видели като безсмъртни същества, изживели безброй животи, през които са натрупвали опит и са развивали безусловна любов към себе си, която не зависи от вниманието, одобрението или похвалите на останалите. Това е освобождаващо преживяване, което създава условия за пълно съзряване. Другите хора се превръщат в част от абсолютното приемане на личността; на тях вече не се гледа като на източник на власт или богатство или като на притежание.

Същностните качества на консултанта са искрена загриженост, чувствителност и интерес към личността, но дори още по-важно е напълно да присъстваш на сеанса. Присъствието включва нещо повече от проникновеното и интелигентно изслушване; то изисква активно участие на интуитивния Аз. След като е насърчил субектът да се отпусне, консултантът също трябва да освободи съзнанието си от личните си проблеми и от всякакви съображения за времето и графика. Ако субектът се почувства абсолютно защитен и има пълно доверие на консултанта, той ще се свърже е онази част от своята същност, която е най-важна за него.

Консултантът трябва да бъде водач, учител, огледало и слушател, както и да вярва в потенциалните възможности на всяко човешко същество. Най-накрая той трябва да притежава силна интуиция и да е в досег с всички измерения на собствената си същност.

Целта на терапевтичния процес е да се отворят вратите на обективното самопознанпе и да се помогне на пациентите да използват средствата на терапията в ежедневието. Те се научават да обръщат поглед навътре в себе си и да черпят оттам творческата сила за изграждане на нов пълноценен живот.

September 22, 2013July 22, 2018

ЗА ПРЕРАЖДАНИЯТА МЕТЕМПСИХОЗА РЕИНКАРНАЦИЯ ПРЕДСЪЩЕСТВУВАНЕ НА ДУШАТА

за преражданията метемпсихоза реинкарнация предсъществуване на душата

глава 3

ДРЕВНАТА МЪДРОСТ

Не изброявай с тъга изминалите дни.

Не казвай, че животът е празен сън!

Смъртта е само сън и

нещата не са такива, каквито изглеждат.

Животът е реален! Животът е истина!

И гробът не е неговата цел.

От пръст си и на пръст ще станеш,

това не се отнася за душата.

ХЕНРИ ЛОНГФЕЛОУ „псалм на живота “

Спомням си как в студентските ми години търсещият ми ум се опитваше да отрече прераждането като някакъв вид източен фокус. По-лесно е, мислех си тогава, да вярвам в това, което ме учи моята религия – независимо че е изпълнена с неясноти и противоречия, – отколкото да прегърна абсолютно различна верска система, дори и тя да е възприета от повече от един милиард души. Една философия, която ме правеше лично отговорен за действията и случките в моя живот, наистина не ме очароваше. Едва след срещата ми с Брайди Мърфи, която разпали любопитството ми, успях да отхвърля страховете и предразсъдъците си и да приема прераждането.

Идеята за реинкарнацията е много ясна. Според нея човекът, подобно на всички други биологични същества, преживява цикли на живот, смърт и прераждане, обусловени от закона за кармата, в основата на който е връзката между причина и следствие. Изводът от този закон е, че всеки от нас е лично отговорен за своите действия и за последствията от тях. Макар че това на пръв поглед може да изглежда страшно, всъщност знанието, че не сме пионки на съдбата, и сме в състояние да направим живота си точно такъв, какъвто искаме, поражда усещането за истинска свобода.

От известно време бях започнал да работя като консултант и разбрах, че много хора се сблъскват с дилемата, която стоеше пред мен като студент. Различните религии не успяваха да отговорят адекватно на духовните им потребности, но те ги изповядваха само защото ги познават добре. Срещал съм се с много хора, които знаят за прераждането интуитивно, но се притесняват да споделят за това с приятели и близки, защото противоречи на религиозните им възгледи. Поради същата причина някои хора не искат да влязат в регресия.

Един клиент на име Джек веднъж дойде при мен, тъй като в душата му бушуваше религиозна „война”: едната половина от него се съпротивляваше на протестантската религия, а другата бе изцяло погълната от нея. Джек се надяваше да достигне до корените на тази дилема и затова с охота се съгласи да потъне в хипноза. По време на хипнотичната регресия описа обстановката с приятен разговорен език и без запъване:

– Намираме се в кабинет, където преглеждам един ръкопис. Аз съм брат Тимотей и това е библиотеката на един манастир близо до Женева, до езерото. Облечен съм в расо, работата ми е да изучавам ръкописи, тук всеки си има задължения. Аз се занимавам с епохата на ранното християнство.

– Коя дата е?

– О, днес сме 18 април 1409 година, четвъртък.

Брат Тимотей продължи да разказва за себе си и за времето, в което живееше.

Аз приех името Тимотей – на братовчеда на апостол Павел. Споделям за работата си с брат Яков, който носи името на брата на Иисус Христос, и с брат Йоан. Чувствам се като новак в сравнение с брат Йоан, тъй като той години наред изучава тази тема. Казва, че един ден тези неща ще се изучават открито, без да застрашават общуването ни в католическата вяра. Знам, че вървя по пътя на истината, а когато човек е убеден в това, няма как да сгреши.

Когато Джек спря, за да си поеме дъх, аз го попитах:

– Какви са тези неща, които застрашават общуването?

Той веднага се изправи, доколкото можеше, на спуснатия стол, на който лежеше, за да изглежда по-респектиращо:

– Нали не сте от хората на Грегорий? – попита тихо, все още със затворени очи. После, без да чака отговор, каза. – Не, разбира се, че не сте – усмихна се.

– Какво е Грегорий – човек или местност?

– Това е папа Грегорий. Той няма да ги одобри за нищо на света.

– Добре – продължи той. – Много се интересувам от темата за прераждането. Попаднах на стари текстове, в които ранните теоретици на християнството говорят, че прераждането съществува. Мисля, че това знание в бъдеще ще стане общодостъпно и много религии ще приемат точно това тълкувание. Сега да мислиш така е много опасно.

Разказът на Джек за живота му като брат Тимотей беше много интригуващ. Той ни даде много факти за времето и мястото, които по-късно се потвърдиха. Освен това предсказанието на Тимотей, че теорията за прераждането ще стане общодостъпна сред християните, се сбъдва в наши дни.

Че идеята за прераждането е съществувала в християнството, се потвърждава от коментарите на ранни християнски учени, от философията на първите християнски секти и от няколко библейски пасажа.

Доказателства, че евреите са очаквали прераждането на своите пророци, могат да се открият в цялата Библия. В края на Стария Завет намираме пророчество, че Илия, еврейският пророк от IX век, ще се върне: Ето, Аз ще ви изпратя пророк Илия. Преди да дойде великият и страшен ден Господен…

В Евангелие на Матея 16:13-14 откриваме:

Като дойде в околностите на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни – за Йоана Кръстителя, други – за Илия, а някои – за Иеремия, или за едного от пророците.

Иисус потвърждава своето вярване в прераждането, като говори на учениците си в Евангелие на Матея 17:12-13:

… но казвам, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях.

Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йонна Кръстителя.

Когато Иисус е бил изправен пред възможността да изкаже ясно вярването си в превъплъщението на душите, той обикновено предпочита да посочи конкретен пример. В Евангелие на Йоана 9:1-3, когато Христос прави да прогледне слепия, той води следния разговор с учениците си:

И като минаваше, видя един човек, сляп от рождение.

Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е прегрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?

Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му.

Учениците на Христос всъщност питат за грехове на слепеца от минали животи, защото знаят, че недъгът му е по рождение и не може да се дължи на прегрешение в този живот.

По времето на Христос в Юдея е имало садукеи, фарисеи и есеи. Садукеите не са вярвали в живота след смъртта на физическото тяло. Фарисеите, които са били на по-голяма почит поради стриктното спазване на законите на Мойсей, вярвали, че само праведниците се прераждат. За есеите – еврейска секта, чийто обществен живот е описан в Свитъците от Мъртво море, се смята, че са имали влияние върху Иисус Христос през годините, за които не се споменава в Евангелието.

Мъдрецът не се учудва на това.

Несъществуващото няма да вьзникне,

съществуващото няма да спре да съществува.

Дори ако мислиш, че човек непрекъснато се ражда

и непрекъснато умира,

дори тогава, о, Всемогъщи воине,

не трябва да тъжиш.

Защото за този, който се ражда, смъртта е сигурна,

както и за този, който умира, раждането е сигурно.

Будизмът представя цикличната природа на човешкото съществуване като колело, в което се редуват раждане и смърт. Буда предлага няколко пътя за просветление като средство за освобождаване завинаги от веригата на бедствия, страдания и все нови раждания. Представата му за прераждането е като за огън, които продължава да гори, въпреки че материалът, който изгаря, е винаги нов.

Благодарение на тези свои идеи за 25 века будизмът се разпространява в около 30 азиатски страни на повече от 22 езика, а в наше време в САЩ съществува изключителен интерес към дзен-будизма.

Извън Азия някакъв вид вярване в прераждането е било разпространено сред друидите, които са смятали, че древните ирландски герои са се прераждали. Херодот, Платон и Плутарх споменават, че египтяните вярвали в прераждането. В Персия откриваме учението за многократното съществуване в създадената от Заратустра религия на парсизма. В юдаизма идеята за прераждането е развита в кабалата – езотеричното еврейско учение. В исляма вярването в прераждането е характерно за друзите, а суфистите поддържат теорията за метемпсихозата, според която след смъртта Азът може да се въплъти и в животинско тяло.

Всички версии на прераждането предполагат съществуването у човека на нефизически компонент, наричан обикновено душа. Днес обаче астрономи, теолози, метафизици, лекари, психолози, медиуми и др. се обединяват в мнението, че човешките същества са многоизмерни – напълно завършени организми, които могат да бъдат разглеждани като сбор от енергийни полета, работещи на различни честоти (тук ние ще ги наричаме тяло, ум, душа и дух).

Д-р Ленърд Равиц и д-р Харълд Саксън Бър от факултета по медицина на Йейлския университет вярвали толкова сериозно, че мъжът или жената са нещо повече от физическо тяло, че посветили голяма част от живота си на изучаването на енергийните полета. Те заключават, че L-полето (от англ. „life” – живот) е това, което командва обновяването на клетъчната структура на човешкото тяло през няколко години. L-полето, а не молекулата на ДНК оформя новата материя в същата форма като старата. Това, според д-р Равиц, позволява да се обясни паметта и как ние можем да си спомняме събития, случили се преди много години, макар че оттогава молекулите са се сменяли няколко десетки пъти. Равиц казва също, че при настъпване на смъртта L-полето се свива.

Много хора предпочитат да гледат на нефизическата страна на човешкото същество като на самозалъгване или романтичен остатък от суеверието на примитивните култури. Тези критици са на мнение, че мозъкът е източник на човешкото творчество и причината хомо сапиенс да доминира над всички живи същества на земята. Учените са се опитвали да изследват и да чертаят схеми на човешкия мозък, за да обяснят как той се различава от мозъка на т.нар. по-нисши животни. Започвайки със сравнително изучаване на неговия размер и маса, те се насочили към търсене на зависимост между относителния дял на масата на мозъка спрямо цялата маса на тялото и след това продължили с различни видове изследвания на мозъчната кора. Но въпреки непрестанните им усилия не успели да открият такъв уникален компонент, който да може да обясни наличието у човека на себе-съзнание и способността му да мисли. Ако превъзходството на човека се дължи на относителната тежест на неговия мозък спрямо цялата маса на тялото, малката южноамериканска маймуна би трябвало да бъде 200 пъти по-интелигентна от човека!

Дори електрохимичните изследвания показват много малка разлика между мозъка на човека и на животните, с която не може да се обясни как хората създават градове, сателити или симфонии. Без значение на каква дисекция и измервания бива подлаган МОЗЪКЪТ, има елемент, който се изплъзва на изследователя и остава недоловим. Това е умът, който свързва душата и тялото.

В зората на своята еволюция, когато са съзерцавали звездите, усмихвали са се на отраженията си върху водата, празнували са добрата реколта или са се радвали на раждането на дете, хората са използвали ума си. Умът е този, който прави човека единственото същество, имащо способността да се самосъзнава, да има надежди и разочарования, да отделя по-голяма част от времето си за защита на егото, отколкото на физическото си тяло. Именно умът ни позволява да имаме прозрения и да добиваме познание, до което не бихме могли да достигнем по чисто логически път. Пак той „записва” чувствата ни – радостите и скърбите, травмите и триумфите на всеки следващ живот.

И когато тялото умре и се превърне в пепел, умът съхранява спомените като част от цялостната ни същност, раждаща се отново в друго време на друго място.

Ако погледнем на човека като на съзвездие от енергии, съставено от тяло, ум, душа и дух, много стари противоречия могат да бъдат изоставени. Войната между науката и религията загубва смисъл, щом квантовата физика опитно доказва, че светът е много повече от това, което можем да видим или докоснем. Сега вече знаем, че физическото тяло, смятано някога за изградено от твърда материя, всъщност е съставено от милиарди кръжащи атоми, изявяващи се на определени честоти. Знаем, че материята не може да бъде нито създадена, нито унищожена, а единствено трансформирана в енергия и пак върната в материя, отново зависеща от собствената си вибрация. Цялата вселена фактически е едно същество, което непрекъснато пулсира. В такъв контекст има малко значение дали един светец има видение или пси-преживяване. Дали ще наречем на даден вид светлина ореол или аура е без значение, стига да познаем енергийния й източник.

Уилям Тилър, председател на катедра по наука за веществата към Станфордския университет, пише в „Сайънс ъв Майнд Meгазин“ (януари 1974)

В моите изследвания аз се базирам на предположението, че човек действа не само на физическо ниво, но и на по-дълбоки нива във вселената и че материалното му същество функционира в безпространствени и безвремеви области във вселената. Мисля, че на тези нива човечеството е част от единен организъм. Ние само изглеждаме разделени, отличаващи се едни от други заради нашите сетивни органи, които са пригодени за физическото поле.

С петте си физически сетива ние усещаме всичко чрез контраста, чрез различието, така че в нашите мозъци се регистрират като сигнални образци единствено различията, съществуващи помежду ни.

Единството на нашите същности може да се усети едва на по-дълбоко ниво.

Единството на нашата същност е в компонента, който тук наричаме Дух. Назовават го Бог или Аллах, Брахман, Прана, също Божествен разум или Вселенски принцип – това, което е в основата на вселената и се проявява без индивидуализация във всичко съществуващо.

Душата е конкретна част от Духа, неосезаемото енергийно поле на всеки човек, което позволява на Духа да се прояви на земно ниво. Тя може да бъде описана като по-висшата същност и е нашата връзка с вселената. Малко хора биха оспорвали дефиницията на душата като нематериалната част на човека, която оцелява след смъртта, защото това се проповядва от почти всяка религия. Някои се опълчват срещу твърдението, че душата остава да съществува в не-физическия свят, и много други, разбира се, ще се възпротивят на факта, че тя се проявява в много различни тела и животи. В най-лошия случай отричането на прераждането от официалната религия може да доведе човека до отрицание дори на това, което е приемливо за религията, включително и основното разбиране за душата.

Връщането в минал живот чрез регресия е важна стъпка за възвръщането на вярата в съществуването на душата, защото ни показва, че има енергийна система, напълно отделна от физическото тяло. Тази терапия на предишни животи действа директно и облекчава чувството ни за безпомощност, отчуждение или самота сред безкрайната вселена, като възвръща усещането ни за смисъл на нашето съществуване и за обвързаност със света около нас.

Възможността хората да разберат, че вселената е Дух, проявяващ се по начин, достъпен за възприемане от нашите сетива, е важна начална стъпка в терапевтичния процес. Известно ми е от собствения ми опит, че ако пациентът има съзнание, че е многоизмерно същество, действащо на много нива на реалност – т.е. знае, че е душа, а не просто че има душа – по-бързо постига резултат от терапията. В миналото ние сме впрягали каруцата пред коня, идентифицирайки се единствено чрез нашите мисли, емоции, сетивни възприятия и его. По-висшата ни същност – душата – е била поробена от уплашеното и несигурно его, което би направило всичко, за да се защити от евентуално доловена заплаха.

Хората, които знаят, че са многоизмерни същества, еднакво силно се стремят да разберат какво не са, както и какво всъщност са. Желаят да открият с какви митове са се заблуждавали през годините. Те се връщат назад във времето и пространството, за да намерят корена на своите страхове, разочарования и фобии. Искат да развържат тази динамична енергия на същността си и да тръгнат напред със съзнанието за собствен избор, е чувство на контрол и самоувереност, което никога преди не са притежавали.

Преживяването на миналите животи освобождава потиснатите емоции и помага на хората да станат това, което наистина са. Те разбират, че няма далечно всемогъщо божество, което се усмихва на едни, а на други се мръщи. Няма абстрактно правосъдие, което се раздава след смъртта. Личната отговорност, която носим, ни е съд и съдия във всеки миг от живота ни, със или без тяло; ние имаме свободен избор и действията, които предприемаме, имат свои определени естествени последствия. Животът, който избираме след това, е проява на „заслужения ни десерт”.

Когато влезем във връзка с нефизическия си Аз, който винаги преживява живота обективно, разбираме, че ние сме композиторите и оркестрантите на нашия живот; също така сме инструментите, на които смирим. В началото изтръгваме неакордиранн звуци, но с опита вследствие на много животи се научаваме да свирим музиката на сферите. Свързването с духовните измерения на Аза помага на хората да намалят степента на своята идентификация с физическото тяло, с материалните притежания и общественото положение. Те разбират, че възможностите на тялото и материалните блага на земния живот са оръдия, служещи за израстване и еволюция на духа. И добрите, и лошите преживявания попадат в подходяща перспектива и тези хора могат да се откажат от позицията си на противоборство и да предприемат положителни действия.

Широко разпространено е погрешното схващане, че прераждането е праволинейно развитие – ние, хората, сме склонни да внасяме линейност във всичко, което мислим. Необходимо е да разберем, че времето и пространството са условни понятия, които сме си наложили, за да направим разбираеми сетивните си възприятия. Въпреки това всички сме запознати с представата за безкрайност и вечност.

За да можем да разберем напълно връзката си с Вселената, ние трябва да оставим настрана представите си за време и пространство и да започнем да осъзнаваме, че в известен смисъл всичко се случва едновременно. Така че всяко едно предприето от нас действие, намерение или мисъл се отразява не само върху сегашния, но и върху останалите ни животи – върху изминалите и върху тези, които ни предстоят.

Като многоизмерни същества ние действаме не само на физическо, но и на по-високи духовни полета и сме в хармония с другите обитатели на планетата и извън нея. Нашите физически тела са само върхът на обърнатата пирамида, като умът, душата и духът представят все по-широки проявления на самите нас. Всяко ниво има своите функции, област на съзнаване и собствена честота. Ние научаваме за другите аспекти на своя Аз чрез много канали, включващи видения, сънища, гласове, мисловни форми, прозрения и интуиция.

За начинаещия пациент, който е настроен много скептично към каквито и да било форми на съществуване извън физическата, връщането в минал живот е особено ефективно – най-добрият начин една теория да се изпълни със смисъл е директното преживяване. То е толкова наситено за скептика, че за него е безсмислено да отрича изводите. Когато открие за първи път, че е сложно устроено същество със свое място пък Вселената, човек вече е направил първата стъпка към единството.

Съществува една истина, която внася успокоение както у скептиците, така и у вярващите – законите на вселената действат независимо от това дали ги приемаме или не. Все пак единствено чрез разбирането на тези закони можем да станем прекрасните личности, каквито се очаква от нас да бъдем.

September 22, 2013July 22, 2018

регресия към минало прераждане спомен за минал живот

регресия към минало прераждане спомен за минал живот под хипноза

Стъпки по пясъка на времето Духовно израстване чрез познание за минали животи Глен Уилистън, Джудит Джонстън

глава 2

Среща със самите себе си

Най-дългото пътуване

е пътуването навътре в нас.

На този, който е избрал своята съдба.

На този, който е започнал издирването

на източника на своето битие…

ДЪГ ХАМЪРСДЖОЛД, „преценки”

Стиховете на Шели, Кийтс и Уърдсуърд се въртяха в главата ми, докато се отдавах на това особено тайно удоволствие – самосъжалението. Работех монотонна работа, за да се издържам докато стана учител. Всеки ден пътувах от Род Айлънд, за да посещавам лекции, но бях песимистично настроен към бъдещето на образованието в САЩ, както и към своето собствено бъдеще. Докато преминавах през затъпяващото образование, за да получа необходимата диплома, ученето ми изглеждаше все по-непривлекателно.

Завладя ме чувство на безпомощност. Ученето винаги ме е отвращавало, защото изпитвах силно желание да помагам на околните, но не виждах то да ми разкрива перспектива. Виждайки се като пионка в безсмислената игра на живота (изразът „жертва на съдбата“ ме ужасяваше още повече), прекарах много часове, размишлявайки над английската романтика и викторианските поети. В по-реалистични моменти ясно осъзнавах, че едва ли бих могъл да се надявам, че ще помагам на останалите, като не мога да помогна дори на себе си. Вероятно имах нужда от консултация, но не можех да си я позволя поради мизерните ми студентски доходи. Безспорно за смяна на работата и дума не можеше да става.

Бях оскърбен, отегчен, разочарован и депресиран. И заклет атеист. Бях отхвърлил протестантската си религия, а в общи линии и всяка идея за съзнателна Вселена или за Божествен ред. Твърдо продължавах да вярвам в това, което може да се види или почувства, и приемах възгледа си за реалистична и научна гледна точка.

За моя изненада, няколко от приятелите ми от колежа вярваха в прераждането. Те често говореха, че са живели и преди. Разкъсвах се между смеха и желанието да ги извадя от заблуждението им. Ако протестантското християнство не ми бе дало нищо, мисълта да преминавам от един безсмислен живот в друг ми се струваше още по-непривлекателна. Всъщност от тази мисъл ме побиха тръпки. Често след подобни дискусии за прераждането ставах още по-депресиран.

Късно една вечер мой събрат по нещастие от класа по поезия дръзко заяви, че Уилям Блейк е вярвал в прераждането. И подкрепи твърдението си със строфи от „Виденията на дъщерите на Албион”:

Кожи ми къде живеят забравените мисли,

Докато не ги повикаш?

Кажи ми къде живеят радостите стари

и старата любов?

А когато отново се завърнат в нощта

на забравеното минало,

тогава ще мога ли да прекося времето

и далечните пространства

и да донеса утеха в настоящата печал

и изпълнената с болка нощ?

Реших, че има някакъв заговор, когато на следващия ден по време на обяд друг мой приятел, който нямаше нищо общо с познавача на Блейк, насочи разговора ни към досадния списък на известни защитници на реинкарнацията. Преди да се извиня и да отнеса подноса в кухнята, научих, че Бронсън, Елкот, Александър Велики, Балзак, Бетховен и Елизабет Барет Браунинг са вярвали в прераждането. Когато се върнах в трапезарията да взема учебниците си, Джон вече бе стигнал до буквата „Т”. Каква досада!

За мое неудоволствие следващите няколко дни бях погълнат изцяло от абсурдността на идеята за прераждането. Една вечер седнах и направих списък с всички доводи против, за които успях да се досетя. Можех да извиня вярването на лекомислените си приятели, но не бе по силите ми да си обясня как такива велики умове като Платон, Емерсън, Хегел и Толстой можеха да прегърнат подобна идея.

Събуждайки се в този чудесен пролетен ден, бях особено неспокоен и реших да променя стереотипа си. Провидънс е красив град, в който можеш да се разхождаш необезпокояван (особено когато се опитваш да избегнеш отговорностите или да се пребориш с интуицията си). Избирайки страничните улици с малки магазини, краката ми сякаш знаеха накъде отивам, въпреки че умът ми явно нямаше представа. Малко преди обяд открих, че стоя пред книжарница. Свикнал с липсата на пари, бях си създал закон никога да не прекрачвам прага на книжарница, освен ако мога да си позволя да си купя книга. Тъй като имах няколко долара в джоба си, отстъпих.

Преди да осъзная какво правя, вече бях вътре и стоях пред секцията с надпис МЕТАФИЗИКА, ОКУЛТИЗЪМ, РЕЛИГИЯ. Това бе последното място, на което исках да се намирам! Ръката ми се протегна и взе от лавицата книга със зелена подвързия, която почувствах, че трябва да взема. Помислих си, че анотацията на гърба е пълна безсмислица и все пак бях любопитен, а първите няколко страници ме завладяха напълно. На касата изтърсих от джобовете си и последния цент и накрая събрах 2.04 долара, което бе и точната цена на книгата. Мина ми налудничавата мисъл, че моите приятели са организирали всичко, за да ме примамят в книжарницата и да си купя тази книга. Но какъвто и да беше случаят, сега книгата беше моя. Същата нощ, дълго след като всички бяха заспали, аз поглъщах „Търсенето на Брайди Мърфи”.

Бях толкова погълнат от хипнотичната регресия на Рут Саймънс, която се бе върнала към живота си в XIX век като ирландката Брайди Мърфи, че за няколко дни открих снимки и записи от сеансите, върху които се базираше книгата. Ирландският акцент на младото момиче бе в очебиен контраст с уисконсинския акцент на Рут Саймънс. Отношението на Брайди, възпроизвеждането на множество неясни детайли от живота в Корк и Белфаст преди век и логичният ред на събитията, които можеха да се възстановят от случайни спомени, разказани от нея, представляваха убедителни доказателства за мен, скептика, че госпожа Саймънс наистина си бе припомнила свой минал живот.

У мен настъпи дълбока промяна и започнах да търся всякакви книги за хипноза и прераждане. Постепенно се отказах от идеята, че съм беззащитна жертва на сляпата вселена, започнах да разбирам, че съществува обширно сложно Съзнание, в което всички ние действаме, ръководени от законите на причината и следствието, и че сме напълно отговорни за съдържанието и посоката на собствения си живот.

През този период от живота си завърших образованието си и започнах преподавателска дейност. След като бях посетил достатъчно часове по психология и педагогика, започнах да изследвам същността на човешката природа в литературата и получих магистърска степен в тази област. Наред с това подготвях и бъдещи учители. Но най-важна за мен бе работата ми като консултант и с течение на годините този ми пост заемаше все повече от времето ми. Учителят в мен се изявяваше чрез лекции, семинари и писане.

През 1977 г. основах фондацията „Изследване на душата“, която по-късно се превърна в Съвет по алтернативна терапия – организация, посветила се на разбирането за човека като за многоизмерно същество, което вибрира с честотите на Тяло, Ум, Душа и Дух. Тази холистична гледна точка е ръководен принцип за различните образователни програми на Съвета.

Оказването на помощ чрез минали животи е изпитан метод на работа на Съвета. Във всеки живот ние акумулираме едновременно добрите и лошите си минали преживявания, които продължават да влияят години, дори векове по-късно. Чрез разхлабване на ума ние можем да се върнем в миналото и да се освободим от неговия негативен контрол над настоящето. Най-директният метод за извършване на този процес е хипнотичната регресия.

Споделял съм мъката и радостта на хората в няколко хиляди минали (и бъдещи!) животи. Да виждаш как човек променя индивидуалността си, говори с различни интонации и модулации, на абсолютно неизвестен или архаичен разговорен език и дори на чужд език, непознат му през настоящия живот, означава да приемеш истинността на прераждането. Да наблюдаваш изражението на невярващ, който прослушва записа на регресията си, или да си очевидец на регресия, означава да влезеш в съприкосновение с нечий минал живот. Сега, осемнайсет години след случая с Брайди Мърфи, мога да заявя без никакви уговорки, че всички ние сме преживели много животи, в много тела, в множество различни места и при разнообразни обстоятелства – и през цялото това време душите ни постепенно са израствали.

Целта на тази книга не е да ви промени, а да култивира у вас едно ново усещане, чувството за сила, което идва с духовната свобода – рождено право за всеки от нас. Когато започнем да разбираме законите на вселената, става ясно, че всеки от нас е част от една чудесно интегрирана система. Колкото по-добре разбираме връзката си с вселената, толкова по-свободни ще ставаме, докато се превърнем във великолепните личности, които сме предопределени да бъдем.

Далеч съм от намерението да излагам някаква „обективна” гледна точка по въпроса. Вярвам без никакво съмнение в съществуването на душата и прераждането. Това, че можем да си припомним минал живот чрез хипноза, както и чрез други способи е било демонстрирано пред мен толкова убедително, че всяко друго обяснение на този феномен е нелепо. Въпреки че понятието прераждане не успя бързо да се вкорени в съвременното западно мислене, то е установена догма на вярата за повече от половината население на Земята.

Когато разберат, че използвам регресията като терапевтично средство от много години, хората често са любопитни. Обикновено питат каква е ползата от проучването на минал живот, а понякога дори са уплашени – вероятно да не би да открият нещо, което е по-добре да не знаят. Когато ми задават въпроси, изпълнени със страх, изтъквам, че знанието е сила и че всяка неразпозната травма, таяща се в подсъзнанието ни, ни прави слаби, държи ни в плен като затворници, когато се опитваме да се справим с ежедневните си проблеми. „Истината ще ви направи свободни” – се казва в Евангелие на Йоана и тази максима от Новия Завет е крайъгълен камък на всички съвременни терапевтични техники.

Един от обичайните полезни резултати от регресията е освобождаването от различни видове травми чрез припомняне и преживяване отново на събитията, които са ги причинили.

Намаляването на стреса е първият ефект от подобна терапия. Илюстрация на това са случаите, изброени в Първа глава, въпреки че те са от най-драматичния тип и представляват само върха на айсберга.

Една от най-силните реакции при регресията е освобождаването от страха от смъртта. Без изключение смъртта се преживява като безболезнено оттегляне от живота, обикновено човек витае в духовна форма и наблюдава действията около тялото, което току-що е напуснал. Мнозина се страхуват, че, умирайки, просто ще престанат да съществуват. Затова припомнянето на един или повече случаи на преживяна смърт, когато човек вижда, че остава напълно съзнателно същество по време на физическата смърт – и след нея – е невероятно успокояващо.

За много хора, които са размишлявали над мистерията на Душата и са преодолели страха от смъртта, тази книга няма да е изненада. Доктор Елизабет Кюблер-Рос („За смъртта и умирането”) и доктор Реймънд Мууди („Живот след живота”) имат огромен принос за разбирането на смъртта. Случаите, изложени в тази книга, дават още доказателства за напълно съзнателното, позитивно изживяване на смъртта – идея, която се възприема от все повече професионалисти и обикновени хора.

Повторното преживяване на минал живот често води до голяморазширяване на възгледа ни за вселената и нашето МЯСТО в нея. Ние се докосваме до по-висшия си Аз (нашата Душа) и пред нас се разкриват перспективи за религиозно и духовно развитие.

Изучаването на миналите животи ни дава възможност да опознаем универсалните закони. Възможно е да се разделим с фаталистичния начин на мислене, след като сме наблюдавали действието на закона за причина и следствие (карма) и правилно сме се идентифицирали като причина. Възгледът за човека като енергийна същност, а не като твърдо физическо тяло ни помага да разберем духовността на научно и още повече на метафизично ниво и да осъзнаем силата на нашите мисли и чувства. Условната природа на времето става очевидна, когато се разкрият неговите непостоянни и променливи аспекти; това е благотворният ефект на освобождаването от гнета на времето, който преследва и пречи на толкова много от нас.

Възможностите за самоусъвършенстване са фактически безгранични, както може да се види в следващия списък. Би било абсурдно да твърдим, че е възможно всеки да се развие във всички споменати области, въпреки че няма причина да се твърди, че това е невъзможно. Припомнянето и преживяването отново на драмата на минали животи може да ни помогне за:

1. Намаляване на стреса.

2. Контролиране или премахване на болката, чувството за вина, тревожността и страха.

3. Развиване на умението за концентрация.

4. Развиване на скрити таланти и отключване на личностния потенциал.

5. Задействане на чувството за отговорност.

6. Разбиране на родителите и на останалите хора от близкия ни кръг.

7. Освобождаване на потиснатите емоции; облекчаване на стари рани.

8. Развиване на силата, контрола, избора и увереността във всички наши действия.

9. Избягване на болестта чрез разпознаване на ранните симптоми.

10. Подобряване на визуализацията – ключът към самолечението.

11. Преосмисляне на значението и целта на живота.

12. Превръщането ни в хора на действието вместо на противодействието.

Изследването на миналите животи чрез регресия поражда усещането за уникалността на всеки индивид и в същото време утвърждава братството между всички човешки същества. Води до осъзнаване безсмислието на предразсъдъците и на желанието за възмездие. По този начин се разчиства пътят за предначертаване на едно бъдеще, изпълнено с много повече смисъл и носещо удовлетворение.

Като оставим настрана полезното въздействие, не можем да пренебрегнем любопитството като важна мотивация за желанието да опознаем миналото си. Любопитството възпламенява творчеството и самоизявата. Естествено е човек да търси отговор на настойчиви въпроси за значението на живота, както и за сложните моменти в ежедневието.

Хенри Лонгфелоу говори за всеобщия копнеж към знанието и към овладяване на неясните скрити тенденции, съществуващи във всеки от нас:

Така достигат понякога до нас

от непознатата и недостъпна самота на битието

тласъците на приливите на душата.

И вдъхновенията, които смятаме за наши,

са някакво духовно предвещание и предсказание,

на нещо отвъд нашия разум или контрол.

За щастие вече не се налага да вярваме, че някаква част от нас е извън нашия разум или контрол.

September 22, 2013July 22, 2018

прераждане

прераждане регресия под хипноза спомени от минал живот

Стъпки по пясъка на времето

Духовно израстване чрез познание за минали животи

Глен Уилистън, Джудит Джонстън

В нашето подсъзнание са складирани спомени от минали прераждания, които влияят върху решенията ни в настоящия живот. Ако се отприщи, това огромно скрито познание може да стане източник на вдъхновяващо духовно развитие.

Специалистът по регресивна хипноза Глен Уилистън е проникнал дълбоко в природата на прераждането. Той ни помага да разберем кармичните причини за страховете, депресията и физическите болести, за трудностите ни във взаимоотношенията с останалите. Показва ни как да контролираме и излекуваме болката и чувството за вина, да открием истинската цел в живота си.

Глен Уилистън не само споделя своя практически опит, но и предлага техника, чрез която да се опитаме сами да навлезем в пластовете на миналото.

Съдържание

Предговор

1. Пленници на миналото

2. Среща със самите себе си

3. Древната мъдрост

4. Процес в развитие

5. Петте нива на регресия

6. Стъпки в пясъка на времето

7. Душевният дискомфорт

8. Оковите на страха

9. Никой не е самотен остров

10. Нека да свети светлината ви

11. Жива история

12. Без сянка от съмнение

13. Каквото посееш

14. Прекосяването

15. Междинният свят

16. Възприятията на Висшата същност

17. Сами

18. Всеки иска да знае

19. Да живееш в настоящето

Не ме познават тези,

които смятат,

че съм само плът и кръв

– преходен дом на крехката земя,

дала ми живот.

Защото Дух съм аз, вечен, неразрушим,

неограничен от пространство и време,

и когато пребиваването ми тук завърши,

а ролята ми бъде изпълнена, задачите приключени,

ще оставя зад себе си космическия си костюм,

наречен тяло,

и ще отпътувам към друг дом,

роли и задачи, към вечния живот

в дома на своя Отец.

Така че сълзите пресушете,

изплакани за мен – или за вас самите.

Освободете ме в името на любовта,

която владее всички нас

и ни прави едно пред лицето на вечността!

Пътищата ни отново ще се пресекат.

Умовете и сърцата ни ще се докоснат.

Душите ни ще се изпълнят с радост и смях.

Когато си припомним живота, изживян заедно,

световете, които сме видели,

начина, по който сме си проправяш пътека,

за да открием накрая себе си самите

в лицето на Бога.

ДЖ. САЙГ ПОЛСЪН, „безсмъртно видение”

Предговор

Когато в началото на 80-те написахме първото издание на тази книга, никой от нас не си представяше чудесния отзвук, който тя щеше да предизвика. Получихме писма от читатели от цял свят, които искаха да споделят своите преживявания, да ни задават въпроси и да ни благодарят за новите перспективи, които сме разкрили пред тях. Но един въпрос се повтаряше отново и отново: Защо сме написали книгата в първо лице единствено число, когато авторите са двама? Когато не един от читателите изказа предположение, че вторият автор е бил безплътен дух, възникна необходимостта от изясняване.

Решихме да използваме единствено число, защото по-голямата част от книгата се базира на материали от изследователската работа на Глен Уилистън, който използва регресията като терапевтичен метод. Още докато е живял в Нова Англия, д-р Уилистън е започнал изследвания с пациенти, които са идвали при него за психотерапия. Когато се премества в Калифорния, намерението му да превърне записките си в книга било отложено по ред причини.

Джудит Джонстън, писателка и издателка, се срещна с Глен скоро след пристигането му на Западното крайбрежие. Скоро стана ясно, че тази книга може да бъде написана единствено в сътрудничество между тях двамата. В процеса на писане книгата се разширяваше все повече и повече, включвайки глави с исторически характер и други от духовно естество. През цялото време Джудит беше – и си остана – земно същество. И двамата автори са безкрайно благодарни за възможността да поднесат оздравителна информация на читателите, търсещи знание и морална подкрепа по пътя на духовното пробуждане, по който всички заедно вървим.

Глен Уилистън, доктор на психологическите науки

Джудит Джонстън

Пленници на миналото

От твоята далечна страна

повява въздух, който ме убива.

Какви са тези познати сини хълмове,

какви са тези кули, тези ферми?

Това е земята, загубила значение;

Блестяща плоскост,

пътища щастливи,

към които не мога да се върна.

Е.И. ХАУСМАН, „момчето от шропшир”

Във всяка безсмъртна душа живеят спомени и възприятия от много изминали животи. Запаметени с всички подробности, тези образи играят важна роля в оформянето на личностите, които сме днес. Също както най-ранните спомени на детето имат дълбоко влияние върху зрялата личност, така и натрупаното знание от предишен живот допринася за настоящето и решенията, които вземаме сега. Този принос може да е положителен или отрицателен в зависимост от характера на миналите събития и начина, по който сме се справили с тях.

Някои хора са доволни от съществуването си и не изпитват нужда да се ровят в по-раншни събития от настоящия си живот или в тези, които го предшестват (въпреки че някои го правят просто от любопитство – това толкова човешко качество). Но за други, колкото и да се опитват, радостта от живота сякаш винаги се изплъзва и те се чувстват безсилни да се справят със смътните императиви, които тайнствено ръководят живота им.

В някои случаи е необходимо да се припомнят определени сцени от детството, за да се открие източникът на отрицателните емоции, които превръщат живота на зрялата личност в ад, но друг път причините са в предишен живот и проблемът никога не може да бъде разрешен напълно, без нещата да бъдат припомнени и изживени отново. За щастие сега имаме възможност да направим това чрез комбинация от традиционна терапевтична техника и хипнотична регресия. Следващите случаи показват резултатите от този подход.

– Нещо ужасно ще ми се случи на този кораб – казва Джанет, – изпитвам ужас от дълбока вода.

Трийсеттодишната учителка е живяла през целия си живот близо до океана. Въпреки това стои напрегнато във фотьойла, докато ми разказва за страховете, които я възпират да ходи с приятелите си на плуване или да се повози на лодка. Баща й е бил рибар, а майка й плувала много добре, братята и сестрите й нямат страх от водата. Нищо в спомените й не разкриваше инцидент в детството, с който да бъде свързан подобен страх.

Докато разговаряхме тихо, тялото на Джанет се отпусна в големия фотьойл, дишането й стана тихо и равномерно, кожата й придоби мек восъчен оттенък, характерен за дълбоката хипноза. Заедно започнахме пътешествието назад във времето през детството, раждането към предишното й съществуване. Не се появи нищо значително. Тогава бавно започна да се разкрива сцена. Бяхме отишли в неин предишен живот.

Името й вече не беше Джанет, а Мери. Мери Джанет Броули. Мястото не беше малък град на Род Айлънд; бяхме се пренесли в Англия. Гласът й не звучеше със същия източен акцент на зряла жена, а премина към мек английски на младо момиче. Годината беше 1894-та. Мери описа как каруци с коне преминават по черните пътища и покритите с каменни плочи улици; рибарите тананикаха, докато оправяха мрежите си на каменната стена до морето.

Майката на Мери умираше. Момичето се грижеше за нея от няколко дни. Днес бе решила да поеме глътка чист въздух. Разхождайки се сама по кея, неочаквано се уплаши от светкавица във водата и след миг чу ужасен трясък. Мери се задъхваше, докато ми описваше сблъсъка на двата кораба.

– Там във водата… ужасен сблъсък. Хората крещят. Повечето са мъжки гласове. Пламъците… огън! Мога да го видя от брега. Небето е осветено от пламъците. Всички скачат във водата… всички са във водата. О, сблъсъка… хора тичат по брега. Чуваме писъците, но никой не може да помогне.

Всички умряха. Нито един не оцеля. Зима е и водата е леденостудена. Сър Уилям, учителят, бе на един от корабите. Рибарите го обичаха, беше толкова мил. (Мери заплака.) Нямаше да се върне. Познавах повечето от хората. Брат ми Джон Мартин бе на единия кораб. Той остави четири деца. Построиха паметник за мъжете… за това бедствие. Ноември 1894-та. Намира се точно до рибарницата на Матю Бриджтън. Всички бяха от нашето село и оставиха сираци. О, оставиха толкова малки деца. Хърбърт Суейн и брат му Джеймс… има толкова много имена на плочата.

Беше ясно, че като Мери Броули, Джанет бе станала свидетелка на ужасно бедствие и изпитваше паника и смъртна уплаха от огън и удавяне, въпреки че е била само наблюдател. Вероятно е била по-чувствителна заради дълбоката си загриженост за умиращата майка, въпреки че загубата на брат й и много други приятели е била причината за трайния отпечатък на това събитие. Бяха необходими повече от четири сеанса, през които Джанет се изправяше пред ужасната сцена, за да се освободи от емоциите. Тогава изчезнаха страхът й от водата и мисълта, че нещо ужасно ще й се случи, ако се качи на лодка.

* * * *

Хелън би трябвало вече да е преодоляла шока от смъртта на съпруга си преди две години. Нуждаеше се от компанията на приятели и роднини, но вместо отново да навлезе в живота, тя изпадаше във все по-дълбока изолация. Беше обичала силно съпруга си и неочакваната му смърт от инфаркт бе голям удар за нея, но оттеглянето й от света, засилващо се с всеки изминат месец, явно не бе оправдано. Въпреки това тя изглеждаше безсилна да излезе от това състояние. Решихме да проучим отдавна забравените й спомени и да видим дали няма да открием нещо в тях.

Хелън се върна лесно назад към детството си, когато баща й бе напуснал семейството си. Надявах се, че ще можем да проучим по-ранните й спомени, но Хелън не вярваше в прераждането. Съгласих се с нея, въпреки че успешните регресии нямат връзка с вярванията на хората. В края на сеанса Хелън каза, че изпитва известно облекчение, след като отново бе преживяла момента, когато баща им ги е напуснал. И двамата се надявахме, че това ще я освободи от затвора на страха й и ще й помогне да възобнови нормалния си начин на живот.

Не се бяхме чували с Хелън от седмица, когато една нощ тя ме събуди, докато сънувах убийство.

– Ще се самоубия. Насочила съм пистолета към слепоочието си, а пръстът ми е на спусъка – каза тя. Няма смисъл да продължавам така. Все още се чувствам като в капан. Какъв е смисълът?

Замаян и все още не съвсем сигурен дали е реалност или не, аз я оставих да говори. Накрая й предложих да изчака с убийството и да ме посети рано сутринта. Тя се съгласи.

Седем сутринта е твърде ранен час, ако си имаш работа с пациент, готов да се самоубие, но аз бях готов, когато Хелън пристигна в 6.55. Първите й думи бяха, че пистолетът е в чантата, която тя стискаше в ръцете си. „Прогрес – помислих си аз. Поне пръстът й не е на спусъка“

Направо помолих Хелън да се настани удобно в креслото, което тя направи с голямо усилие. По време на въвеждането на няколко пъти сълзи се появиха в затворените й очи. Уверих я, че няма да се интересуваме от хипнозата, а по-скоро от процеса на релаксация, доколкото можеше да си я позволи. Помолих я да остави мислите й да се носят и да се води по мен. Често използвам тази фраза при пациенти, изпитващи колебания, защото така се потискат усилията и самосъзнанието.

– Връщаме се назад във времето – казах й аз, използвайки ритмичен модел и мек тон. – Връщаме се във времето и пространството, чувстваш как мислите ти се реят. Върни се там, където смяташ…

Хелън ме прекъсна.

– Слънцето грее, а татко ни позволи да си направим парти на поляната. Небето е синьо и всички са щастливи. Татко ми е купил сребърно огледало, а Ади го остави на тоалетката ми. Ще го покажа на останалите след партито.

Сълзите изчезнаха. Сега Хелън се усмихва широко, докато ми описва просторния си дом в плантация близо до Атланта през 1855-а. Задавах й въпроси, за да я насърчавам да изпита всичко колкото е възможно по-пълноценно. Хелън, като Нора Мей, празнуваше шестнайсетия си рожден ден. Говореше с любов за баща си и бавачката си Ади.

Нора Мей обичаше да язди любимия си кон Джаунти в луд галоп през полята и близката гора, усещайки вятъра в лицето си, изпълнена с чувството на доверие и свобода, идващо с ездата. Споменаваше за свобода и любов към живота и приятелите си. Нямаше травмиращи сцени в живота на Нора Мей. Дори смъртта й бе спокойна на деветдесет и двегодишна възраст.

Хелън отвори очи, когато преброих до нула, но сякаш гледаше през мен. Усмихна се доволно и възкликна: – Какъв прекрасен живот бе този!

Заедно преразгледахме живота на Нора Мей, никога не бях виждал Хелън толкова оживена. Същата вечер ми се обади отново. За моя изненада ми се обади от телефонна кабина, а не от дома си, за да ми каже, че е без пари и бензин. Развеселена ми разказа как е протекъл денят й при дъщеря й следобед и че вечерта отишли на кино.

– Но не си направих сметка на парите и сега не мога да се прибера.

Отивайки да я спася, си мислех доволно за контраста с предишната ни среща. Хелън бе свободна.

* * * * *

Красивата русокоса тинейджърка срещу мен бе плаха и докато ми разказваше за непреодолимата си, почти маниакална необходимост да помага на животни и хора в беда. Джейн изреждаше наистина впечатляващи случки от детството й с бездомни кучета, птици със счупени крила и с подпомагане на хора, които са зависели от нея. Въпреки това не изглеждаше уверена в себе си. Беше дошла за консултация за работа, също за да й помогна да осъзнае защо изобщо винаги се опитва да спасява някого.

Отначало изглеждаше, че обикновена консултация може да й помогне да се концентрира върху латентните си способности и да канализира нуждата си да помага на останалите. Това в комбинация със сеансите по хипноза би трябвало да й помогне да подобри представата си за себе си и да развие необходимите й комуникационни умения, за да може да започне един по-добър живот. Обаче Джейн сподели, че всъщност няколкото регресии чрез самохипноза на баба й възбудили любопитството й и тя пожелала да надникне в миналия си живот. Искаше да се подложи на регресия.

Оказа се, че Джейн бе един от редките случаи (приблизително 15%), които изпадат в хипноза с невероятна лекота в отговор на няколко внимателно подбрани думи. Обикновено пациент, който се хипнотизира лесно, после няма спомени от преживяното – такъв бе случаят с Джейн – след сеанса тя се извини, че е заспала и е загубила времето ми!

– Стрелките на часовника се завъртат назад – бавно изрекох аз, позволявайки й да си представи часовник. – Ще откриеш, че си някъде и вършиш нещо, когато преброя до пет. Едно. Две. Три. Четири. Пет.

Джейн широко отвори очи точно когато щях да й предложа да ги затвори, за да опитаме отново. Осъзнах, че се е съсредоточила в друго време и място и напълно бе забравила за кабинета и физическото си тяло, което лежеше тук неподвижно. Направих обикновеното изявление, че разбирам английски и ще й отвръщам на английски с цел да улесним комуникацията си; тя обаче можеше да използва друг език и можеше да си го припомни по-късно, ако я помолех за това.

Джейн не каза нищо. Вместо това започна да прави знаци с пръстите на ръцете си. Отначало не я разбрах, но след малко се досетих, че изписва букви огледално. Грабнах молива и започнах да записвам. После взех огледалце от бюрото си и погледнах написаното. Оказа се, че е изписала „Бостън“.

– Не искаш ли да говориш? – попитах я. Вместо отговор тя посочи към гърлото си. Бях заинтригуван, но реших, че сеансът трябва да се съкрати заради проблема в общуването. Тогава ми дойде една идея.

– Придвижи се 20 години напред в този живот – казах аз.

– Да – дойде тихият бавен отговор. Тя отпусна ръка в скута си и затвори очи.

– Имала ли си физически недъг?

– Наскоро се научих да говоря. Джон (изрече името му с две „н”) ме научи. Той е толкова търпелив. Аз съм сляпа и глуха и не можех да говоря допреди пет години. Сега съм на двайсет и девет. Преместихме се в Бостън, когато бях на осем. Татко ме взе от каруцата и прокара пръстите ми по табелата на пътя. Там пишеше Бостън. Никога няма да го забравя. Това беше първото нещо, което научих, когато започнах да говоря.

Имаше спомени вътре в спомена. Джейн, като Сара Томас, започна подробно да описва калните улици на Бостън през XIX век и мебелировката на уютния дом, в който живееше със съпруга си покровител. Говореше за своето семейство, но най-вече за това как се е научила да общува с останалите.

Когато Джейн завърши своя разказ, насочих вниманието й към избора на професия, която би й допаднала в този живот.

– Рехабилитация ми се струва подходящо – изрече тя без колебание. – Разбирам добре живота на хората с физически недъзи.

От този сеанс Джейн си тръгна много по-уверена. Последното, което научих, бе, че е станала рехабилитатор и с ентусиазъм вършела своята работа.

* * * * *

Много алкохолици се опитват да се излекуват чрез хипноза. Но тъй като имат проблем с концентрацията (задължително условие при хипнозата), повечето са разочаровани от резултатите. Групите за интензивна терапия и индивидуалните консултации в съчетание с внимателно подбрани хранителни програми са по-сполучливи за алкохолиците. Поради тази причина се съгласих с неохота, когато бащата на Джош ме помоли да видя сина му.

Той пристигна с двайсет минути закъснение. Беше към четирийсетгодишен, а тялото му показваше признаците на опустошение от алкохола. Беше подпухнал, а кожата му бе прозрачна и преждевременно набръчкана. Трепереше постоянно и два пъти изпусна химикалката, докато попълни амбулаторната си карта, където бе написал, че е на 26 години.

Когато заговори, в очите му се появиха сълзи.

Разочарование и прекалена чувствителност разкри разказът за развода на родителите му, който бе променил живота му. Рядко виждаше майка си, защото се бе преместила на Западното крайбрежие. Джош нямаше приятелка и изпитваше затруднение дори да излезе на среща с момиче. Всичко му струваше невероятни усилия. Работодателят му отначало се опитвал да го разбере, но сега търпението му било на привършване.

Джош имаше само един въпрос към мен: ЗАЩО? Отговорих му, че ще се опитаме да намерим отговора. Първият ни опит за хипноза бе неуспешен. Следващите три сеанса бяха безрезултатни, въпреки че Джош съвестно изпълняваше изискването ми да не пие поне шест часа преди сеанса. Накрая той преодоля себе си и ми се довери дотолкова, че успя да се отпусне и да се съсредоточи по време на хипнозата. Моят глас бе негов пътеводител през тъмния тунел със светлина в края, където щеше да се разкрие друг живот.

– Прилича ми на поле, засято с нещо – бавно изрече Джош, когато се опита да се концентрира. Сетне неочаквано извика:

– Мразя ги! Мразя ги! Мразя всички тези кръвожадни диваци!

– Индианци ли? – попитах аз.

– Белите са диваци. Аз съм индианец… Черната стъпка – поправи ме Джош с достойнство.

Навлизаше все повече в живота си като Черната стъпка. В говора му се появиха думи, в които изяждаше срички като индианец, научил се да говори английски. Чертите му се промениха пред очите ми. (Това се случва приблизително при 25% от всички регресии).

– Върни се малко назад във времето – инструктирах го аз, защото Джош описваше омразата си към белите мъже, без да обясни инцидента, който я е отприщил.

– Трима… с пушки, на коне… яздят през царевицата. Жена ми… която очаква дете, бере царевица. Викат и крещят… пияни са. Повиках моята Малка птича песен, но бе твърде късно. Те тъпчеха царевицата… и бременната ми жена. Дори не обърнаха внимание… смееха се и хвърляха царевица по мен. Исках да ги убия. Ще им отмъстя. Те убиха жена ми и детето, което не бе видяло слънчева светлина, нито сиянието на луната. Ще се промъкна в града през нощта и ще ги убия всичките.

Джош като Черната стъпка не бе живял достатъчно, за да изпълни обета си, два дни по-късно се бе разболял от треска и бе умрял. Негативната енергия бе останала в него – все още изпитваше саморазрушителна нужда от отмъщение.

Джош имаше ясна представа за всичко, което бе казал по време на регресията, и веднага разбра, че е отговорил на собствения си въпрос. Сега знаеше защо пие така отчаяно. Два дни след сеанса ми се обади, за да ми каже, че ще постьпи в клиника за алкохолици, „за да промени живота си”. След като преди бе отказвал да посети дори сбирките на анонимните алкохолици, сега Джош бе заменил мъглявия свят на бутилката с клиничния режим на болницата. Най-после имаше сили да се пребори и добри шансове да успее.

*****

Линда изпитвала непреодолим ужас, когато в час по физическо хвърлят топка срещу нея. Не можела да хване топка или да я върне при игра на тенис или бадмингтон. Въпреки че си повтаряла, че е глупаво четиринайсетгодишно момиче да се бои от летящи предмети и че е неспособна да участва в програмата по физическо възпитание. Учителите й се отнесли с разбиране, но предложили на родителите й да се консултират с някого за иначе напълно здравата им дъщеря.

Линда се поддаде много лесно на хипноза. Пред нас се разкри следната сцена:

– Има река и дървета, а аз съм много уплашена. Прииждат хора. Аз съм сама. Те могат да ме забележат в дългата ми синя рокля.

Тези хора ме преследват. Смятат, че съм направила нещо лошо и искат да ме заловят. Не, не, не. (Започва да плаче.) Толкова съм уплашена.

Линда трепереше от преживяното в минал живот.

– Върни се назад във времето – предложих аз, – така че да открием в какво те обвиняват.

След миг сцената се разкри пред нея:

– Аз съм в съда. Застанала съм пред съдията. Едва се държа на крака… лошо ми е, а коленете ми се огъват. Обвинена съм в магьосничество. Той сочи към мен и произнася присъдата: „Ти, Елизабет Брадли, си обвинена за виновна в отвратителни магьосничества и ще бъдеш обесена.”

– Но аз не съм вещица! – стенанията на Линда се усилиха. – Тази жена ме мрази. Не съм й сторила нищо, но тя ме ревнува. Аз съм млада и красива, а Джон също е красив. Тя е стара и смята, че съм я ограбила. Никога не съм й причинила нищо. Нямам роднини, които да ме защитят. Джон се страхува да направи каквото и да било. Трябва да избягам!

– Втурнах се навън от съда с всички сили. Белите дробове ме болят, краката ми са изтръпнали. Главата ми се върти. Нямам представа накъде отивам, но знам, че трябва да бягам.

– Преследват ме… група жени, но повечето са мъже. (Линда сега ридае шумно и видимо трепери.) Взимат камъни и ги хвърлят по мене. (В гласа й прозвуча изненада.) Не мога да тичам повече. На брега на езерото съм. Не мога да се измъкна, а те приближават. Не мога да избягам… всякъкви камъни… Удрят ме с тях… (Настъпи тишина.)

– Кажи ми още нещо – подтикнах я аз. – Какво се случи?

Елизабет Брадли накрая проговори с тих глас:

– Голям камък ме удари в главата. Болката е непоносима. Паднах и умрях моментално. Отказах се да се съпротивлявам. Нямах избор. Сега съм свободна. Виждам тялото си. Гледам надолу към него. Тълпата се е скупчила наоколо. Един мъж ме подритна с обувката си и измърмори нещо на останалите. Ще отнесат тялото ми някъде. Аз не искам да остана повече там. Аз съм свободна.

И светлината… обичам светлината, това чувство на спокойствие… Вече няма болка и страх. Свободна съм.

Чувството на свобода, което Линда изпита след случилото се с Елизабет, сега се пренесе в съзнанието й през настоящия й живот. Повече не се страхуваше от летящи предмети и ентусиазмът й във всички видове спортове й донесе отлична оценка по физическо възпитание през следващия срок.

* * * * *

Регресията е важно терапевтично средство и е помогнала на много мои пациенти, които се върнаха в един или повече минали живота. Те извлякоха полза по много начини – чрез постигане на по-голямо себепознание, освобождаване от чувството за вина и от страха от смъртта, чрез нарастване на надеждата и чувството за свобода, дълбоко разбиране на Душата и усилване на чувството за единство с останалите. Неприятните лични проблеми, подобни на тези в току-що разгледаните случаи, често бяха облекчени или разрешени посредством изследването на минали прераждания.

Целта на регресията е да се достигне до онези травми от миналото, които продължават да причиняват разруха в настоящето. Тя може да бъде придружена със силни емоции, дори болка, и все пак преживяването си струва, каквато и травма да бъде възобновена. Чудесата тук са рядкост. Докато някои хора лесно се освобождават от страховете и тревогите си, при повечето пациенти е необходимо дълбокото познание и разбиране на материала да отлежат в подсъзнанието и постепенно, но неминуемо те достигат до по-пълноценен живот.

Естествено, изследването на миналия живот се базира върху концепцията за прераждането, според която Душата се преражда многократно във физическия свят, за да попадне на благоприятни възможности за развитие по пътя към постигане на пълната си зрялост. Понеже в продължение на много години в работата си съм виждал на практика разклоненията на прераждането, вече нямам и най-малко съмнение в истинността му. Обаче имаше време, когато изпитвах други чувства.

March 28, 2013July 22, 2018

възвишен живот

КЛЮЧОВЕ КЪМ ПО-ВЪЗВИШЕН ЖИВОТ

Животът на великите хора ни напомня, че можем да направим живота си възвишен и щом си идем, да оставим зад себе си следи по пясъците на времето.

Хенри Уодсуърт Лонгфелоу

Примирение

Ние притежаваме всички духовни съкровища, необходими, за да живеем пълноценен, продуктивен, и щастлив живот, и тези идеали също биха могли да ни помогнат да достигнем по-висше състояние на съзнанието. Когато се пробудим за тях, никога вече няма да пожелаем нищо, защото Бог въплъщение на изобилието. На небесата има неограничени запаси от любов, които можем да пренесем на Земята.

Всеки ден получаваме благословията от присъствието на духа във всичко, с което се срещаме. Имам предвид духа в нас, който непрекъснато задоволява всяка наша потребност или желание. Как ще го почувстваме зависи от всеки един от нас като личност. Онова, което вършим, се връща при нас. Помнете, че винаги се движим през невидимо море от мисли. Бог винаги ни дава онова, което искаме, в зависимост от нашите мисли. Ако мислите ни са заети с мизерия и болести, ние ще привлечем тези състояния към себе си. Ако издигнем мислите си на по-високо честотно ниво, ще пожънем хармония и изобилие. Това е установен вселенски закон, който не може да бъде променен.

Естествено ли е всеки да живее пълна хармония и изобилие? Да, истината е, че е точно така. Ако човек не живее по този начин, той трябва да преоцени своите мисли, за да намери причината за това. От нас зависи да мислим по най-позитивния начин, за да помогнем на себе си и на хората около нас, независимо дали става дума за тези, които обичаме, или за непознати.

Външният свят е просто отражение на света, който сте създали у себе си.

Вие сте създателите на собствения си живот. Когато го разберете, никога няма да се превръщате в жертви на която и да е ситуация. Следват няколко ключа, които могат да ни помогнат да извисим мислите си. Дълги години съм ги използвал като карта за откриване на съкровището у самия мен. Надявам се, че вие също ще се научите да ги използвате и ще ги направите неразделна част от живота си, за да отворите раклата със съкровището във вас.

Ключове

Търпение

Търпението е рядка добродетел в съвременния свят. Изглежда всеки иска всичко точно сега! Агресивното и импулсивно поведение е особено високо ценено в икономиката, спорта и шоубизнеса. Но може да се каже, че когато се опитваме да накараме нещата да се случат, ние изпускаме лодката на духа. Всичко идва с времето си. Нямам предвид, че трябва да станем апатични или да изпускаме възможностите, които ни се предоставят. Напротив! Когато сте търпеливи, вие наистина контролирате нещата. Вие решавате кое е най-подходящото време за действие и кога трябва да се въздържите от такова, за да оползотворите в пълна степен наличните възможности. Търпението ни учи на самоконтрол чрез съхраняване на енергията. С тази енергия вие имате властта да вземате решения, които са за ваше добро. Винаги предлагам на студентите да “медитират върху” определен въпрос, преди да действат, за да позволят на духа да се яви с напътствия и информация.

Когато действате или реагирате нетърпеливо, вие всъщност постигате обратен ефект в конкретната ситуация. Понякога най-доброто решение е да не правите нищо, а да оставите ситуацията да узрее и да следва естественото си развитие. Докато се учите да бъдете по-търпеливи, вие ще почувствате как стресът и страхът от живота намаляват и вашите решения стават все по-мъдри.

Мъдрост

Мъдростта е знанието, че Божието съзнание живее във вас и че на ваше разположение са цялата любов, светлина и сила на всемира. За да сте мъдри, трябва напълно да осъзнавате законите на Вселената и да живеете живота си в съответствие с тези закони. Мъдростта се получава не от книгите, а от битието на многобройните последователни животи. Всяко преживяване остава вградено в съзнанието на душата ви, за да се усъвършенства в животите ви на Земята. Иронията на живота се състои в това, че колкото по-мъдри ставате, толкова по-ясно осъзнавате колко малко всъщност знаете.

Смелост

За да притежавате смелост, трябва да вярвате в себе си. Нямам предвид някаква егоистична нагласа; става въпрос за вяра в силата у самите вас.

Смелият човек осъзнава реалността в по-големи мащаби, както и съществуването на божествен план. С вяра и постоянство всички можем да придобием смелостта да чуваме вътрешния си глас и да го следваме. Смелият човек е готов да отвори сърцето си за другите и да се изложи на непредсказуемите превратности на живота.

Когато притежаваме смелост сме в състояние да посрещнем препятствията, защото знаем, че винаги съществуват безкрайни възможности. Смелостта ни дава вярата, от която се нуждаем, за да следваме сърцата си, независимо от препятствията, които изправят по пътя ни външните обстоятелства.

Равновесие

Равновесието е друго качество, което изглежда липсва в живота на много хора в днешния забързан свят. Много по-лесно ни е да позволим на нисшите части от нашата природа да доминират и да вземат превес. За да внесем равновесие в живота си, трябва да хармонизираме нашата материална, или земна, същност с духовната си същност. Всяка прекомерност – емоционална, умствена, психическа или духовна – ни прави по-скоро слаби, отколкото силни. Когато изгубим равновесието в някоя област на живота си, ние сме склонни да действаме по-скоро от страх, отколкото от любов.

Разграничителна способност

Днес имаме нужда от голяма способност за разграничаване, за да открием истината в нещата. Твърде много хора се оказват впримчени в мислите и чувствата на масовото съзнание и, заради дървета, не са в състояние да видят самата гора. Когато се впуснете да критикувате или издавате присъди, без да сте запознати с всички факти, вие научавате твърде малко. Предлагам винаги да си задавате въпроса какво се крие зад дадена личност или ситуация, за да се уверите, че дълбоката й същност е духовна.

Вяра

Всички сме чували израза “Пазете вярата”. Но вярата е ефирна и трудно може да бъде уловена. И тя отново е свързана с осъзнаването, че винаги получаваме онова, от което се нуждаем и което желаем. Вярата означава да вярвате в незримата природа на Вселената. Вярата върви ръка за ръка с доверието. Когато имате вяра в себе си и в Бога, вие знаете, че сте в безопасност, че сте обичани и никога не сте сами. Вярвате в духовната си природа и знаете, че всичко може да се постигне чрез съзидателно мислене. Научете се на вяра и се доверете на светлината на душата си.

Творческа енергия

Творческата енергия е способността да създавате идеи, чувства и изразни средства, които могат да трансформират физическия свят по един или друг начин. Тя е съставна част на Божията светлина, от която всички сме изградени, и не е привилегия единствено на художници, музиканти или писатели. Така че всички сме творци и можем да използваме тази божествена енергия, за да направим живота по-лесен. Винаги, когато има проблем във взаимоотношенията, семейството, кариерата, финансите или която и да е част от живота ни, ние притежаваме способността да намерим изход от ситуацията чрез дадената ни по рождение творческа искра. Бог е изобилен извор на идеи и средства за изразяване. Винаги има начин да направим товара си по-лек. Творчеството дава живот. То освобождава енергийните блокажи в различните ни тела и ни помага да внесем равновесие в живота си. Когато използваме творческата си енергия, ние използваме енергията на Божията сила в най-висшата й възможна изява, особено когато тази съзидателност е за доброто на човечеството.

Радост и смях

Ние изглежда приравняваме духовността със сериозността. Но духовната дисциплина не означава, че трябва да живеем сериозно. Намирам, че хората с чувство за хумор са по-жизнерадостни и даряват повече радост на околните. Когато виждаме всички неща от по-светлата и по-добрата им страна, детето в нас е живо и щастливо. Ако Бог присъства в живота ни, съвсем естествено е да изразяваме радост, смях, ентусиазъм и щастие.

В крайна сметка как можем да придаваме толкова голямо значение на плътния, скучен материален свят? Помнете, че духовното ни тяло е леко и жизнерадостно; единствено физическият свят е тежък и неподвижен. Защо се заравяме в преходните земни обстоятелства? Когато открием хумора и удоволствието в Божия свят, ние ще изживеем радостите на духа.

Любов

Любовта е най-великата съставна част на живота. Тя обединява всичко. Тя привлича и доближава до нас всичко, което е добро. Чрез любовта ние ставаме по-осъзнати и в по-голяма степен откликваме на потребностите на човечеството. Ние виждаме единството, общността и Божията искра във всеки човек. Можем да започнем със своите семейства, приятели, колеги. Можем да ги обичаме дори ако мислим, че са сгрешили. Можем да бъдем до тях. Така ще покажем любовта си.

Винаги казвам, че думата добро съдържа в себе си думата Бог[2] Любовта е това нещо на Земята, което в най-голяма степен се доближава до небесата. Любовта дава израз на Бога. Тази божествена, изцеляваща и утешителна сила е градивният елемент на всяко нещо на Земята. Без любовта нямаме нищо. Преставаме да съществуваме.

Духовният път няма винаги да бъде гладък; той неизбежно ще е изпълнен с препятствия и слепи пътеки. Но помнете, че по него вие никога не пътувате сами. Просветлените членове на вашето семейство и духовните ви водачи винаги са до вас, за да ви дават съвети и напътствия.

Вие сте тук, за да изразявате Божията любов чрез всичко, което правите. Много пъти ще е по-лесно да се поддадете на желанията на нисшата си същност, но бъдете търпеливи. Не се поддавайте на вълните на масовото съзнание. Търсете истината дори сред многото опити главата и сърцето ви да бъдат напълнени с фалш. Никога не правете компромиси с духовните си идеали, защото това спира вашия прогрес. Никога не забравяйте, че вие завинаги сте дете на Бога.

И най-вече, следвайте сърцето си и бъдете верни на себе си. Никога не живейте нечий чужд живот. Вие трябва да създадете ваш собствен път. Помнете, че носите отговорността да бъдете най-доброто, на което сте способни, затова нека сърцето и умът ви бъдат отворени за висшите аспекти на вашето същество. Вие сте светлината. Докато пътувате, можете да бъдете изпълнени от духа.

Използвайте духовната си осъзнатост, за да окуражавате и подкрепяте околните. Когато се издигате, просветлявате и обичате околните, те помагат на онези, които са разколебани от своите илюзии, присъди и погрешни концепции. Покажете им ключа към собствената им красива вътрешна светлина.

Разпръснете светлината си до най-далечните краища на Земята, за да я види всеки. Когато го направите, ще знаете, че пътуването ви тук си е заслужавало. Тогава можете да се завърнете на небесата със съзнанието, че сте допринесли за внасянето на Божията енергия на Земята. Ще знаете, че вашата душа, напускайки света, е оставила зад себе си едно по-добро място.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бендит, Л. Дж. Етерното тяло на човека: Мостът към съзнанието

Безант, Ани. Човекът и неговите тела

Едуардс, Хари. Живот в духа

Голдсмит, Джоел. Живот между два свята

Гъли, Розмари Елен. Енциклопедия на Харпър на мистичните и паранормални преживявания

Хол, Менли Палмър. Прераждане: цикълът на необходимостта

Хемптън, Чарлз. Преходът, наречен смърт

Кардак, Алън. Книга на медиумите

Луис, Джеймс Р. Енциклопедия на вярванията и явленията от отвъдния живот

Монтгомъри, Рут. Отвъдният свят

Пъркинс, Джеймс С. През смъртта към прераждането

Райланд, Джордж Нов речник на Щайнербукс за паранормалното

Уамбах, Хелън. Живот преди живота

Уайс, Брайън Л. Не един живот, не един учител

Уайт Игъл. Духовно разгръщане 3: пътят към вътрешните загадки

Уитън, Джоуел Л. И Фишър, Джо. Живот сред живота

Зубко, Анди. Съкровищница на духовната мъдрост

March 28, 2013July 22, 2018

медиум за възпитанието на децата

ДА РЪКОВОДИМ НАШИТЕ ДЕЦА

И направих аз писалка и мастило от вода, и написах ведри песни за усмихнати деца.

Уилям Блейк, Въведение към Песни на невинността

Един от най-важните начини да променим нашия свят е като подхранваме израстването и разгръщането на нашите деца. Като духове ние се раждаме в семейства, с които имаме много кармични връзки. Всеки член на семейството е избрал останалите като част от своя житейски план. Един по един поемаме съответно ролите на баща, майка, сестра, брат, дъщеря, син, леля, чичо и т.н. Когато всички играчи заемат местата си, играта започва.

Отглеждането на деца в днешния отровен свят е изключително трудно. Повече от всякога децата са изложени на насилие, наркотици и секс. Ценностите сякаш напълно са се объркали. Но е вярно също, че сега, когато изглежда, че нещата излизат от контрол, ние се намираме във време с невероятен потенциал за просветление и разгръщане. Децата могат да развият умствените си способности по-бързо от когато и да било. В резултата на това към бъдещето потеглят по-умни и осъзнати същества. Когато хората решат да имат деца, те поемат задължението не само да поддържат живота на физическо ниво, но и да насърчават развитието на духовното и емоционалното тяло. На тези нива бебето е като психична гъба, която попива всички впечатления от околната среда.

Следователно родителите трябва да разберат, че те са отговорни за чувствата и мислите, които излъчват, защото тази енергия преминава директно в психиката на детето. Тази обусловеност се пренася като багаж в зрялата възраст. Колко от нас още чуват послания от своите родители, въпреки че те са надалече или са починали? Заради тази взаимна обвързаност е необходимо да започнем да изграждаме достойнството, ценностите и приоритетите на своите деца чрез личния си пример.

Работил съм с деца по много поводи, от лагерен отговорник до учител или медиум, и открих една обща черта при взаимоотношенията ми с тях – те копират своите родители. Децата обикновено повтарят действията на мама и татко. Затова при контактите ми често се оказва, че проблемите с несигурността, ниското самочувствие и недоверието се дължат на възпитанието. При подобни ситуации родителите не са изпълнили задълженията си.

Следват няколко основни насоки, които бих искал да споделя във връзка с отглеждането на детето в духовно обогатяваща атмосфера. Въпреки че ги предлагам на родителите, вярвам, че всички ние бихме могли да ги използваме, независимо дали сме дядовци, баби, лели, чичовци, учители, религиозни водачи, бавачки или просто съседи.

1. Насърчавайте и подхранвайте доброто самочувствие

Не мога да ви опиша колко е важно да се подхранва самочувствието. В девет от десет проведени сеанса, в които се срещам със самоубийства, наркотици или пристрастяване към алкохола, причината се корени в липса на собствена идентичност или любов към себе си. Каква друга отправна точка би могло да има едно дете, освен действията и думите на възрастните около него? Как децата ни разбират кои са? Какво им казваме, какво мислим за тях и какво им причиняваме? Дали им пращаме любящи послания, или ги обезсърчаваме? Признаваме ли техните инстинкти, или ги отричаме? Ако децата ни не срещат разбиране и съпричастност у дома, те ще ги потърсят у някого или нещо извън семейството; можем да бъдем сигурни в това. Те ще се обърнат към телевизията, киното, приятелите за някакъв проблясък на индивидуалност или увереност. Когато започнат да се идентифицират с външни, илюзорни влияния, за да получат признание, те неизбежно ще бъдат разочаровани. Те не само ще се разочароват, но и ще израснат с материалистични нагласи и ценности. Натискът, на който са подложени, ще ги накара да възприемат непривично за тях поведение, за да бъдат приети и признати.

Моето предложение е родителите и роднините да дават на децата си колкото е възможно повече подкрепа. Трябва да показваме любовта си. Когато са били малки, сме ги прегръщали, милвали, усмихвали сме им се. Нека не забравяме да ги прегръщаме и да им казваме, че ги обичаме, и когато пораснат, особено щом тръгнат на училище и бъдат погълнати от приятелства и занимания. Похвалата, разбирането, смехът и любовта помагат детето да израсне като съзидателна и пълноценна личност. Нека всички ние се превърнем в извор на истинско просветление и напътствие за младото поколение.

2. Опознайте своите деца

Правете всичко възможно, за да участвате в живота на децата си. Ако те харесват определен вид музика, интересувайте се от нея, дори да не я “разбирате”. Оставяйте си свободно време през седмицата, за да правите нещо специално заедно. Забелязвайте настроенията и поведението им. Родителят трябва да е достатъчно внимателен, за да разбере кога детето има проблем. Толкова често, когато детето изпадне в беда, родителите признават, че не са били достатъчно наблюдателни. Били са твърде заети или твърде безразлични, за да забележат промяната в поведението на детето си, докато не е станало прекалено късно. Обръщайте внимание, доверявайте се на инстинктите си и най-вече – разговаряйте с децата си. Помагайте им да разрешат своите проблеми. Това не само ще създаде чувство на близост, но и ще затвърди доверието помежду ви.

3. Бъдете най-добрите им приятели

Приятелите винаги са до нас, за да ни помогнат или за да ни покажат верния път. Можете да говорите с приятелите си за абсолютно всичко. Да се надяваме, че като родители познавате децата си достатъчно добре, за да бъдете техните най-добри приятели. Говорете така, че да могат да ви разбират като същевременно не забравяте позицията си на родител. Помогнете им да направят правилен избор на приятели без да издавате присъди и да заклеймявате. Продължете да изграждате доверието и връзката, създадена по време на раждането.

4. Учете ги на себеуважение и чувство за отговорност

Това върви ръка за ръка с доброто самочувствие и собствената идентичност. Децата трябва да се научат да бъдат отговорни и най-добрият начин да го постигнете е чрез личния си пример. Поемате ли отговорността за своите действия, или постоянно вините някой друг или нещо друго, когато нещата не вървят?

Нашата страна до такава степен се е превърнала в съдник, че често се питам дали въобще някой би поел отговорността за собствените си действия. Децата трябва нежно да бъдат насочвани към правилно и здравословно отношение към себе си и към другите. Помагайте им да вземат решения като им подсказвате какъв би могъл да бъде изходът. Направете разграничение между ползотворните и пагубните действия. Нашите деца попиват всичко, особено онова, което виждат по телевизията. Когато учите децата си на чувство за отговорност, най-напред им дайте малки задачи, които да изпълнят. Когато ги завършат, похвалете тях и успехите им и обсъдете неуспеха по позитивен начин, за да могат да се поучат от него.

5. Бъдете открити и духовно осъзнати

Открил съм, че най-добрите родители са онези, които са с широки разбирания и разнообразни интереси. Това им осигурява по-пълно разбиране при напътстването на децата. За родителите е важно да споделят онова, което са научили от собственото си израстване с децата си.

Духовният живот на децата толкова често бива омаловажаван и пренебрегван. Научете децата си да разбират, че те са духовни същества, които преминават през уроците на себеосъзнаването. Ако имат “видения” или сънища, или посещения от техните “невидими” приятели, моля ви, не казвайте “Това е просто сън” и не ги пренебрегвайте. Виденията и сънищата трябва да бъдат подхранвани и използвани. Помолете ги да ви разказват какво сънуват, дори ако самите вие не разбирате нищо от сънища. Може би ще се учудите колко много се разкрива чрез съня, стига да се вслушате в него. Децата са изключително чувствителни и прозорливи. И най-вече, никога не отричайте и не обезкуражавайте подобно поведение.

6. Помнете, че децата ви наблюдават

Първият и най-важният начин да се научи някой на нещо е личният пример. С други думи, преподавате чрез начина, по който вие живеете собствения си живот. Децата са невероятни имитатори. Трябва да се отнасяте към себе си с любов и уважение, ако очаквате децата ви да направят същото. Вие сте тяхното огледало за външния свят и трябва да покажете качествата и принципите, според които бихте искали да живеят. Ако пиете или употребявате наркотици, очаквайте децата ви да направят същото. Ако ругаете и обиждате околните, децата ви ще тръгнат по вашите стъпки. Ако се укорявате, депресирате или отделяте повечето време за материални неща, а не за духовното, по всяка вероятност крушата няма да падне по-далеч от дървото. Детето не само се обърква, когато родителите казват едно, а вършат друго, но и скоро губи доверие в тях.

7. Научете децата си да разчитат на себе си

Едно от първите неща, които децата трябва да научат, е, че живеят в несъвършен свят. Въпреки че за човешкия ум животът не винаги изглежда справедлив, на духовно ниво всичко се случва с определена цел. Насърчавайте децата да използват свободната си воля, за да променят онова, което не харесват, така че светът да се превърне в едно по-добро място. Ала научете ги, че подобно на нас, промяната трябва да започне от самите тях, от Божието им осъзнаване. Дайте им духовните ключове за щастлив и удовлетворяващ живот.

8. Чествайте индивидуалността

Още от самото начало създайте у детето си вярата, че то не прилича на никого другиго на тази планета. Децата се раждат с вродена мъдрост и дадени от Бога таланти, които принадлежат единствено на тях. Това не само ги отличава от всеки друг, но и ги кара да виждат света по свой уникален начин. Ще можете да повлияете на някои черти в поведението им, но никога няма да сте в състояние да ги оформите и изградите точно такива, каквито ги искате. Никога не ги сравнявайте с някой друг, защото това сломява духа им.

Като обобщение ще кажа, че трябва да се отнасяте към децата като към растение или цвете. Семето на “Аза” присъства в детето, но, подобно на всяко растение или цвете, то трябва да бъде наторявано, поливано, закриляно и обсипвано с грижи. Вижте как разцъфват цветята, щом признаете тяхната красота и живот. Чествайте Божията сила, която всички ние споделяме. Наблюдавайте как децата ви засияват щом проявите малко търпение, чувство за хумор и насърчаване.

Насърчавайте самоуважението им като им напомняте, че са уникални, специални същества, създадени от Божията любов. Обогатявайте и чествайте тяхната индивидуалност и присъствието им на тази Земя.

March 28, 2013July 22, 2018

припомняне на душата

Част III
от книгата ДОКОСВАНЕ ДО НЕБЕСАТА на Джеймс Ван Прааг
ПРОБУЖДАНЕТО

ПРИПОМНЯНЕ НА ИСТИНСКАТА ВИ СЪЩНОСТ

Окото трябва да е като слънцето, или не бихме виждали слънчевата светлина. Силата на Бога трябва да е в нас. Как иначе бихме почувствали наслада от творенията му?

Йохан Волфганг фон Гьоте

Като слънцето

В момента сме на прага на двадесет и първия век, време на невероятни пробиви като глобалните комуникации, генната терапия и много други постижения на науката и техниката. Никога преди хората не са имали толкова добри връзки помежду си и въпреки това никога не са изглеждали така самотни. Накъдето и да погледнете, виждате хора, които са неудовлетворени и нещастни. Поведението им е механично и егоцентрично. Те просто преминават през жизнените процеси. Други са роби на гнева, лошото здраве, депресията, страха, алчността и омразата. На какво се дължи това? Убеден съм, че причината е в ценностната система на нашето общество, която се основава на илюзии и фалш. Учили са ни да уважаваме стремежа към печалба и че богатството е синоним на щастие и благополучие. Учили са ни, че богатството означава власт, а властта може да ни донесе удовлетворение. Почитайки фалшивите богове на властта и парите, обществото непрестанно засилва нашето неудовлетворение.

Ами хората, които имат власт? Винаги поставяме някои хора на пиедестали и очакваме от тях да бъдат съвършени, а когато не се окажат такива, се чувстваме предадени. Даваме силата си на другите, а когато те не направят с нея нещо, което харесваме, се чувстваме жертви. А щом веднъж се обявим за “жертви”, ние се оказваме заключени във вибрациите на отмъщението. Когато живеем в страх, гняв и неприязън, ние привличаме ситуации, които пораждат още повече страх, гняв и неприязън. Колкото повече се включваме в съзнанието на външния свят, толкова повече се отклоняваме от пътя на духа.

В нашия свят съществува огромен духовен дефицит. Това е потребност, която не удовлетворяваме. На теория религията би трябвало да бъде врата към духовността ни, но често пъти това не е така. Необходимо е повече от това, да ходим на църква, да се молим, да пеем, да даваме пари, за да бъдем духовни. Нужно е разбиране на духовните истини и прилагането им във всекидневния живот. За съжаление, понякога истините, на които ни учи религията, са изкривени от лични интерпретации и страхът от Бога заменя служенето на Бога. От всеки от нас като личност зависи да отдели истината от догмата, зърното от плявата.

Духовно ориентираните личности винаги са имали самостоятелно мислене, но днес твърде много хора са забравили кои са всъщност. Те искат щастие, любов и радост и търсят тези качества извън самите себе си. Те не разбират, че макар да живеем във физически свят и да имаме физически усещания, притежаваме нещо по-истинско, по-силно, което е скрито дълбоко в нас.

Не сме тук, за да бъдем поробени от догмите на обществото, които се подхранват от ниските и негативни аспекти на земната личност. Трябва да спрем да живеем живот, основан на вината, тревогата и страха. Дошло е време отново да опознаем значението на Бога и да видим себе си като духовни същества, изградени от светлина и любов.

Вие сте и винаги ще бъдете искра на Божествеността. Никога не го забравяйте. Вашият дом са небесата и вие сте дошли на Земята, за да научите своя урок. Животът на Земята е преходен. Ключът за живота на тази планета е едно по-ясно осъзнаване на вашето духовно наследство. Когато всеки ден гледате света през очите на духовността, вие живеете с истината. ‘

Тялото е просто съвкупност от кости, тъкани и органи. Само по себе си то няма живот. Душата дава на вашето тяло живот и творческа изразителност. Когато духовната ви същност стане по-силна, можете да изживеете пълнотата на живота.

Ако трябва де се учим от примера на духовния свят, трябва да започнем да поемаме отговорността за всеки аспект от живота си. Ние сме единствените, които могат да променят начина, по който мислим и се държим. Когато вземаме решения, които са положителни и насочени към нашето израстване, дори когато те изглеждат трудни, ние се превръщаме в активни участници в своя живот. Тогава животът не просто ни се случва. За да се пробудим и да се свържем с духовната си същност, ние трябва да тренираме духовните си мускули и най-ефективният начин за това е медитацията.

Медитация

Когато изнасям лекции в голяма аудитория пред стотици хора, често започвам със следното изявление: “Съжалявам, но няма да се издигна над сцената, нито ще предизвикам дъжд от зелена грахова супа. Няма да заговоря на непознати езици, нито ще чуете от мен някакво ръмжене или стенания. Ако искате да видите нещо подобно, предлагам да идете на кино или да си вземете видео касета.” Казвам го, за да изясня нещата. И след многобройните години, в които съм работил с индивиди със силна духовна или метафизична подготовка, продължава да ме учудва фактът, че повечето от тях не знаят как да останат в собствените си тела. Те не разбират колко е важно да бъдат в настоящето, докато съсредоточават своето осъзнаване върху духа. Хората изглежда вярват, че за да бъдат духовни, трябва да превъзмогнат себе си или да бъдат в променено състояние на съзнанието. Това съвсем не е така. Всъщност, когато хората преминат в пространството и напуснат тялото си (съзнателно или несъзнателно), те се отварят за енергийните вибрации от всички нива. Обикновено се превръщат в мишени за най-нисшите елементи на съзнанието, тъй като те са най-близо до Земята. Вече се спрях на идеята за свързаните със Земята същества. Те обичат да навестяват или да се натрапват в енергийните ни полета и тела.

Да съсредоточите своето осъзнаване върху духа, означава да останете в настоящето, в собственото си тяло и да контролирате физическото си пространство. Обичам да казвам, че така вие сте шофьорът на собственото си превозно средство.

Следват няколко упражнения, които целят да ви помогнат да овладеете мислите и чувствата си. Те ще ви помогнат да изчистите и засилите своята аура и да помните кои сте всъщност. Адаптирал съм следващите две техники от работата на изключително талантливия лечител и метафизик, моя приятел Майкъл Тамура. Много важно е да помните, че всичко това е свързано с осъзнаването, или с други думи къде и върху какво се съсредоточавате. Когато мислите за нещо, вие му давате живот. Започвайте всяка медитация в атмосфера, в която няма да бъдете обезпокоявани от външни дразнители като телефони, телефонни секретари, звънци и т.н. Най-добрият начин за провеждане на всяка медитация е да седнете на удобен стол с изправен гръбнак и стъпала, лежащи на пода. Това способства за хармонизиране на чакрите на етерното ви тяло, за да можете да приемате висшите вибрации.

Заземяване

Затворете очи. Почувствайте тялото си. Вслушайте се в него. Осъзнайте всяко негово движение. Сега се съсредоточете върху дишането, което внася освежаващ и подмладяващ нов живот в дробовете, докато освобождава старата, застояла енергия, от която вече не се нуждаете. Поемете няколко пъти дъх и се наслаждавайте на всяко ново вдишване. След няколко минути дълбоко дишане се съсредоточете върху тялото. Осъзнайте всяка част от него. С окото на ума почувствайте всяка негова част като започнете от стъпалата, краката, бедрата, ханша, таза, стомаха, гърдите, гърба, дланите, ръцете, раменете, врата и главата. Представете си две нишки, завързани нежно около всеки глезен. Прокарайте тези нишки надолу към центъра на Земята. Представете си две големи скали в центъра на Земята и завържете всяка нишка за една от скалите. Сега завържете друга нишка за опашната си кост и я насочете към центъра на Земята. Намерете друга скала, която ви харесва, и завържете тази нишка за нея.

След това визуализирайте енергията на майката Земя. Може да видите зелена или кафява. Вижте как енергията се издига по нишките от скалите в центъра на земята до глезените ви. Тази енергия продължава да тече през краката и тялото ви, докато стигне до центъра на сърцето ви. Сега сте изпълнени със земна енергия. Ще се почувствате заземени, уравновесени и стабилни. Важно е да постигнете баланс на енергията. Следващата стъпка е да привлечете космичната енергия.

Представете си златистобял лъч светлина на около седем сантиметра над главата ви. Това е въплъщение на космичната, или Христовата, светлина. Поемете тази космична светлина през върха на главата си и вижте как се разлива из главата, врата, раменете и гърдите. Оставете я да стигне до сърдечния център. Там космичната светлина се смесва със земната енергия и създава нова, по-силна стабилизираща сила. Накрая визуализирайте как тази току-що образувана енергия се издига по гръбначния стълб, излиза през върха на главата ви и облива тялото ви като бликащ фонтан от енергия.

Визуализирайте смесването на енергията отново и отново. Това е начинът да внесете нова и силно заредена енергия в енергийните системи на тялото си. Щом завърши тази медитация, можете да се заемете с духовната си работа в една по-контролирана и осъзната атмосфера.

Защита

Живеем в свят, в който непрекъснато възприемаме мислите и чувствата на околните, и затова трябва да се защитим от негативните влияния, които могат да смутят всекидневния ни живот. Това е особено полезно за онези от нас, които са чувствителни и поемат доста лесно енергия от околните. Въпреки че е невъзможно да разпръснем напълно чуждите енергии и мисловни форми, тази техника ще допринесе много за изчистването им от вашето пространство и съзнание.

Започнете както при предишното упражнение. Отново седнете на стол с изправен гръб. Изпълнете дихателните упражнения според указанията. Направете цялото упражнение за заземяване, защото то ще ви помогне да засилите ауричното си поле.

След като заредите своето поле с енергия, искам да видите или да почувствате малка прахосмукачка в дланта си. Може и да я проектирате сами. Сега се съсредоточете в пространството над главата ви. Докато го правите, забележете какво се появява в окото на ума ви. Виждате ли чужди лица? Чувствате ли емоции, които не можете да разпознаете или не са ваши? Вземете прахосмукачката и изчистете тези образи и чувства. Можете дори да видите как потичат по маркуча на прахосмукачката, ако това ще ви улесни. Щом напълните торбичката на своята прахосмукачка, изпразнете я. Върнете енергията към нейния носител с любов. Създайте нов вакуум, който да погълне всеки боклук в енергийното ви поле. Почистете своето пространство отпред, отзад, отгоре и отдолу. Създайте толкова вакууми, колкото е необходимо. Може да е нужно само едно почистване или много повече. Продължете, докато започнете да се чувствате много по-леки и по-щастливи.

Сега, след като сте отстранили от себе си чуждата енергия, е време да си върнете своята. Представете си всяко място, на което сте били през последните 24 часа. Вижте къде сте оставяли своя енергия. Може би сте говорили с някого по телефона. Може би сте били на работа. Може би сте я оставили в училището или в магазина. Спомнете си всяко място, на което може да сте оставили част от своята енергия. Вижте ситуацията и хората, които са участвали в нея, и вземете енергията си обратно. Върнете я в своето пространство. Вижте как се влива в тялото ви през върха на главата и потича по гръбначния стълб. Прилича на звезден прах. Почувствайте как се изпълвате със собствената си енергия. Толкова е хубаво да си върнете цялата енергия, която сте дали с лека ръка. Когато почувствате ясно, че вашата енергия отново си е у дома, е време да визуализирате защитна стена около себе си.

Можете да го направите по няколко начина. Можете да си представите наметало с избран от вас цвят и дизайн и да се загърнете целите в него. Можете да визуализирате как стоите в чаша или каменна кутия със стъклен капак. Мислите и енергиите преминават по-трудно през тези стени. Много хора поставят себе си в бяла светлина, което също е една много добра защита. Но при използването на тези техники помнете, че което е отвън, остава отвън, и което е вътре, остава вътре. Затова, уверете се, че преди да се обградите със защитна стена или светлина, сте изчистили всички чужди енергии. Много хора използват и символи като кръст или звезда с шест лъча. Помнете, че когато се съсредоточавате, вие давате живот на своите мисли. Защитете се чрез своите намерения. Символите са просто средства за подсилване на собствените ви намерения.

Изнасяне на собствената ви светлина

Осъзнаването на светлината, от която сте изградени, е жизненоважна и здравословна необходимост за живота във физическия свят. Аз много често използвам тази проста техника с хора, които са изгубили връзка с вътрешната си светлина и имат чувството, че животът няма какво повече да им предложи. След като използват тази техника за известен период от време, моите клиенти ми казват, че животът и нагласата им са се променили към един по-позитивен мироглед. За мен е благословия възможността да споделя това с всички вас.

Започнете отново с двете предишни упражнения. След като се заземите и защитите, умът ви би трябвало да е в много възприемчиво състояние.

Визуализирайте как седите в градина, която сами сте създали. Създайте такава среда, каквато желаете. Вероятно сте избрали разноцветни цветя и дървета. Добавете във вашата градина езеро, няколко пейки и всичко останало, което изгражда желаната от вас среда. Всеки е различен. Някои харесват розови храсти, други може да пожелаят люляци. Няма значение. Просто искам да се огледате и да видите, че сте в градината, която сами сте избрали.

Във вашата градина има дърво, разположено на голямо разстояние. На него виси огледало. Идете до дървото и се огледайте в огледалото. Сега се вгледайте по-внимателно в него. Вижте през повърхността му. Влезте в отражението. Докато се сливате със собственото си отражение, вижте се такива, каквито сте сега. Вижте лицето и тялото си. Забележете колкото е възможно повече детайли. Докато се взирате в отражението си, съсредоточете се върху всички очаквания, които са ви наложени от околните. Вижте неща от живота си, за които се нуждаете от прошка. Вижте онези хора в живота ви, на които трябва да простите. Внесете в отражението всички ситуации, за които се чувствате виновни.

А сега внесете любовта. Погледнете онези хора или ситуации и им дайте любовта си. Вижте как розовата светлина на любовта се издига от дълбините на сърцето ви и докосва всеки и всичко. Позволете на любовта да докосне и самите вас. Любовта сте вие. Вие сте изградени от любов.

Сега се отдалечете от огледалото и се вижте, застанали в градината. Цветята са по-ярки и по-големи; птичките пеят радостно навсякъде около вас. Небето е изпълнено с цветовете на сърцето и вие се осъзнавате като любящи духовни същества, които могат да съградят живота, който желаят. Погледнете слънцето и го вижте като отражение на самите вас. Вие сте Светлината. Сега, след като сте го осъзнали, вече никога не можете да го скриете, защото то трябва да свети и да докосва всеки, с когото се срещате.

March 28, 2013July 22, 2018

Любовта е Божи закон. Живеем, за да се научим да обичаме. Обичаме, за да се научим да живеем. Човек трябва да научи единствено този урок.Михаил Нейми

ЛЮБОВ

Любовта е Божи закон. Живеем, за да се научим да обичаме. Обичаме, за да се научим да живеем. Човек трябва да научи единствено този урок.Михаил Нейми

Какво е това, което наричаме любов? Дали е естествен инстинкт, с който се раждаме? Или е поведение, на което трябва да се научим и да придобием нагласата да приемаме? Или е чувство, доловено в погледа на любимия човек? Или, може би, е загадъчна, далечна звезда – нещо, за което цял живот ще трябва да се борим, за да го достигнем?

Лично аз вярвам, че любовта е всичко. Вярвам, че тя е онази енергия на Божията сила, от която всички сме част. В духовно отношение тази сила се олицетворява от Светлината и ние също сме изградени от светлина. Колкото по-ярка е нашата светлина, толкова по-силно осъзнаваме тази част от нашата природа. Всички се раждаме с усет за собствената си светлина и сме стимулирани или да я увеличаваме, или да я крием от себе си и от света. Някои изгубват тази светлина от поглед и прекарват живота си в търсене на жалки заместители на любовта. Наркотиците, сексът и насилието са само част от тях.

Когато започнем да разпознаваме светлината на любовта у самите себе си, ще ни е по-лесно да я съзрем и у околните. Когато двама души са “влюбени”, те виждат тази светлина един в друг. Външният свят не съществува за тях, защото те са в интимния свят на любовта и чувстват красотата и радостта, които дарява любовта.

Когато заживеете с вътрешната светлина на душата си, най-дълбокото хранилище на любовта, вие наистина се превръщате в духовно същество. Като истински влюбен, вие чувствате връзката със своята “сърдечна същност”. Всеки път, когато ви хрумне добра мисъл, кажете добра дума или помогнете на някого, вие живеете по божествените правила и вашия център на любовта се разраства. Започвате да гледате на света с любящи очи и да чувствате красотата и радостта във всичко. Всъщност, вие изживявате рая на Земята.

Докато преглеждах сеансите си, за да открия онези, които се отнасят до любовта, открих, че съм си поставил доста трудна задача. Как бих могъл да огранича любовта до някакъв конкретен вид? Защото любовта не познава граници и никоя любов не е по-важна от другата. Дали да опиша любовта на майката към детето й, на съпруга към жена му или дори любовта на всеотдайния домашен любимец към неговия стопанин? Това беше, меко казано, трудно решение.

Трите сеанса, които избрах, разкриват прояви на любов на обикновени хора. Всеки един от тях показва любовта в най-висшата й степен – желанието да пожертваш живота си за другия – и има силата да изцели оня, към когото е насочена тя, стига той да пожелае да я приеме. Надявам се, че срещата с тези примери ще обогати собствената ви светлина. Когато всеки от нас приюти любовта в живота си, ще сме в състояние да я предаваме на всеки живот, до който се докоснем.

Един ангел спаси живота ми

Никой не би могъл да създаде филм или роман, по-драматичен или напрегнат от обикновения човешки живот. Почти невъзможно е да се възпроизведат неговите завои и обрати, и дълбините на съпровождащите го емоции. Следващата история разкрива това по съвършен начин. Тя отразява чистотата на любовта и уважението към живота. В този случай смъртта свързва двама души, които в живота не са били близки.

Това се случи на сеанс, който проведох в Лос Анджелис пред приятна група от осем души. Обикновено, когато осъществявам няколко контакта едновременно, някой от тях се откроява. Чувствам, че именно този конкретен контакт е причината за посещението ми. Духът често изпитва такава силна потребност да предаде послание на някое живо същество, че може да направи много, за да създаде ситуация, в която да бъде разпознат.

След като осъществих контакти за четирима от присъстващите осем души, смятах да направя почивка. Ала почувствах силен вътрешен порив да осъществя още един контакт. Отправих поглед към младия мъж, който беше седнал на края на дивана. Казваше се Андрю. Беше около двадесет и две годишен, със светлокестенява коса и носеше ярка карирана риза. Изглеждаше много мълчалив и имах чувството, че не присъства на сеанса по собствено желание. По-късно открих, че догадката ми е била вярна. Андрю беше дошъл по настояване на свой приятел.

Когато се доближих до Андрю, той ми обясни, че иска да разговаря с баба си, която го е отгледала. Съсредоточих се силно, но не успях да приема никакви вибрации от баба му. Вместо това изникна нещо съвсем неочаквано.

– Познавате ли добре Чикаго? – попитах аз.

– Там съм се родил и живях там в детските си години.

– Хм… Ходили ли сте на училище там?

– Да, за кратко. Защо? – попита Андрю.

– Приемам образа на училище в Чикаго и виждам малко момче. Кой е Зиги? Това е много странно име, но именно него чувам. Разбирате ли?

– Зиги? Не познавам никакъв Зиги – отвърна Андрю.

– Не, не сега. В Чикаго, много отдавна – казах аз.

– Не… не мисля.

Андрю се поколеба за миг. Почти можех да чуя как мозъкът му работи усилено, докато се опитваше да си спомни за човек на име Зиги. След няколко минути той все още нямаше никакъв спомен, затова започнах отначало.

– Почакай! – извика Андрю като ме спря по средата на изречението. – Наистина познавах някого… Да, добрият стар Зигс. Наричахме го Зиги заради един албум на Дейвид Бауи. Като деца бяхме неразделни. Имаше още две момчета. Едното беше Майк Барас, а другото… Не си спомням името му.

– Уейланд? – прекъснах го аз с мисълта, която току-що бях приел.

Андрю пребледня, докато отговорът “Да“ се отронваше от устните му. Очите му се разшириха.

– Откъде разбрахте това?

– Пред теб стои един мъж, които твърди, че те е познавал през този период от живота ти. Казва, че е познавал теб, Зиги и Уейланд.

Андрю беше видимо разтърсен от тази забележка. Той поклати глава с недоверие.

– Кой е това? Кой е този мъж? Аз познавам ли го? – попита той.

Изпратих мислено послание на духа и го помолих да ми предостави повече данни за идентифицирането му. След няколко минути приех някои мисли и ги предадох на Андрю.

– Мъжът, който стои тук, ме оставя с впечатлението, че е твой ангел-хранител. Загрижен е за теб. По-казва ми ръцете си. Виждам мазоли. Работел е с ръцете си, защото сега ми показва инструменти. Казва, че го познаваш под името Малчо.

Андрю отново се замисли в опити да си припомни това име.

Продължих да му предавам впечатленията, които приемах.

– Малчо е починал в резултат на проблеми със сърцето. Но ми показва и някакъв дим. Като от пожар.

Андрю извика. Очевидно бях казал ключовата дума.

– Боже мой! – Очите му се изпълниха със сълзи. – Не мога да повярвам. Как така… Малчо? Малчо от училище? – извика той.

– Да, от Чикаго.

Андрю изхриптя. Зарови лице в ръцете си и зарида.

Всички наоколо започнаха да го потупват по рамото и да се опитват да го успокоят. Той не беше на себе си няколко минути. Когато се съвзе, вдигна глава и заговори.

– Малчо беше портиер в основното ми училище. Един ден стана експлозия в топлоинсталацията и Зиги, Уейланд и аз останахме затворени в мазето. Всичко гореше. Крещяхме до полуда, защото мислехме, че ще умрем. Тогава вдигнахме глави и видяхме, че Малчо идва през дима. Той ни измъкна оттам! Ако не беше Малчо, сега нямаше да съм тук. Този мъж спаси живота ми!

Из цялата стая се разнесоха възклицания от учудване.

– Той рискува живота си за мен! Дължа му всичко. Благодаря ти, Малчо. Обичам те, човече – възкликна Андрю като вдигна поглед нагоре. След това се обърна към мен: – Но защо той е край мен?

Трябваше да му дам някои обяснения за духовния свят.

– На Земята Малчо е живял живот, подобен на твоя. Тук е, за да бди над теб и да те предпази от грешките, които той е допуснал. Изпитва истинска загриженост за твоето добро. Казва, че едно от най-добрите неща, които е направил през целия си живот, е било да спаси теб и твоите приятели. Иска да е сигурен, че доброто, което е сторил, ще има продължение. Затова е останал около теб и те пази. Казва, че е бил с теб в Спрингфийлд. Разбираш ли за какво говори? – попитах аз.

Андрю се сепна.

– Да… разбирам. Сега разбирам, повярвай ми!

Изслушах някои невероятни неща, които Малчо ми разказа за живота на Андрю. Но информацията, която той разкри, можеше да притесни младежа пред групата. /

– Бих искал да поговоря с теб в края на срещата ни и да ти съобщя последната информация, която Малчо предава. Много е лична.

По късно същата вечер Андрю и аз отидохме в една изолирана стая на къщата и аз му предадох остатъка от посланието на Малчо.

– Този мъж Малчо е силно загрижен за теб. Той говореше за наркотици. Каза ми, че си лежал в затвора в Спрингфийлд и че си можел да избегнеш тази ситуация.

– Да, продавах наркотици и ме хванаха – призна Андрю.

– Твоят приятел Малчо е дошъл днес тук, за да ти помогне. Казва, че трябва да потърсиш помощ за пристрастяването си към наркотиците и че единствено ти можеш да си помогнеш.

– По дяволите! Откъде е разбрал за това? Никой не го знае.

– Той казва, че трябва да спреш или ще се погубиш. Той искаше да чуеш това послание високо и ясно! – казах аз твърдо. След това погледнах Андрю право в очите. – Разбираш ли?

Андрю се разплака като дете. Прегърнах го и заедно обсъдихме проблемите му.

Не знам дали поради представените доказателства, или заради нежните грижи на неговия ангел-хранител Малчо, но тази нощ промени живота на Андрю завинаги. Там и тогава той реши да поеме отговорността за живота си и ми каза, че ще потърси необходимата помощ и рехабилитация за пристрастяването си към наркотиците. Двамата благодарихме на Малчо за това, че ни посети и за втори път измъкна Андрю от лапите на смъртта.

Този сеанс се състоя преди пет години. В момента Андрю чете лекции пред групи на Анонимните наркомани. Той е съдействал за спасяването на много други животи и се е превърнал в ангел на Земята.

Ти даде живота си, за да живея аз

Преди няколко години се съгласих да участвам в телевизионно шоу, наречено “Граници на паранормалното”. Продуцентите проучиха стотици писма с молби за осъществяване на контакти, докато не избраха едно, което според тях заслужаваше внимание. Така Том и Мишел Окинс се появиха в хола ми сред куп техници, които монтираха оборудването.

Том ми каза, че е изгубил майка си, когато е бил петгодишен. Оттогава е бил изолиран от семейството си и впримчен в продължителна борба с алкохола и наркотиците. Правил е няколко неуспешни опита за самоубийство. На тридесетгодишна възраст той чувстваше, че жизненоважният покой в живота му липсва, и това беше последната му надежда да си го възвърне.

Накрая подготвянето на осветлението, сцената и озвучаването приключи и камерите бяха готови за включване. Посъветвах двойката да се съсредоточи върху мен, а аз на свой ред се отпуснах и отворих енергията си към духовния свят. Скоро двата свята се сляха и в съзнанието ми проникнаха мислите на духа.

– Тук има една много решителна дама. Тя не позволява на никого да застава на пътя й. Тя е много независима и по някакъв начин ти, Том, приличаш на нея. Такъв е и твоят характер.

Виждах, че Том поглъща всяка моя дума. Той се надяваше да разкрия нещо, каквото и да е, което да му подскаже, че разговарям с майка му.

– Да, предполагам. И аз съм чувал същото за нея. Не я помня, разбира се.

– Знаеш ли дали майка ти е имала някакви връзки с Оклахома? – попитах аз.

– Да, тя е оттам. Там живеехме всички. – Очите на Том се разшириха от вълнение.

– Дамата, която стои тук, говори за твоя часовник, Мишел. Казва ми, че се е повредил. Споменава нещо за три часа.

– О, Господи! Да, точно така! Точно днес в хотела. Часовникът ми спря около три. Вижте!

– Мишел ми показа счупения часовник на китката си. Показваше три часа и петнадесет минути. Мишел и Том се спогледаха.

Не бързах с посланието, което предстоеше да предам. Знаех, че скоро ще се осъществи една тяхна мечта.

– Том, убеден съм, че жената, която стои до теб, е майка ти. Тя е много развълнувана от възможността да говори с теб.

Том кимна в знак на благодарност.

– Толкова е щастлива, че е тук. Трудно се владее. Мишел, тя иска да ти благодари, че се грижиш за нейното момче. Казва, че ти си го спасила. Задължена ти е. – После се обърнах към Том и запитах: – Кой работи в банка?

– Аз – заяви Мишел.

– Тази дама ми казва, че няма да останеш там за дълго.

– Това е толкова странно – отвърна Мишел. – Смятах да сменям работата си. Искам да бъда учител.

– Така и ще стане според тази дама – възкликнах аз. – Тази дама ми показва китара и пее. Казва, че обича да пее. Разбираш ли това, Том?

– Да, разбирам.

Внезапно той заплака. Подадох му кутия със салфетки и той избърса очите си. След няколко минути каза:

– Майка ми наистина свиреше на китара.

След това се порови в джоба на панталоните си и извади една снимка. На нея майка му седеше пред камина и свиреше на китара. Всички се втренчихме в снимката.

Цялата стая притихна. Когато се огледах, видях, че очите на хората са изпълнени със сълзи. Очевидно техниците никога не бяха виждали подобно нещо.

Но точно когато смятах, че сме достигнали емоционалната кулминация, духът разкри нова информация.

– Майка ти ми показва селски път. От двете му страни има поля, засети с царевица. Тя кара стара кола и носи голяма сламена шапка. Приглася на радиото.

В този момент Том открито се разрида.

– Това е много странно, но непрекъснато виждам пощенски кутии. Такива, каквито са поставени на определени места край пътищата.

Том се разхълца и докато си поемаше дъх, го чух да казва:

– Точно така. Тя искаше да вземе следобедната поща.

Внезапно бях връхлетян от разтърсващо видение, съпроводено с звукови ефекти.

– Майка ти е в колата и пее, докато шофира. Поглежда към малко момче на седалката до нея. Чувам, че над тях лети самолет. От селскостопанската авиация. Звукът се засилва. Майка ти спира колата. Изведнъж самолетът губи контрол и пада над колата. Тя притиска малкото момче точно на време, защото самолета раздира покрива на колата. Майка ти загива на място. Но момчето с нея оцелява.

След това видението избледня.

След няколко мига Том ме погледна и бавно каза:

– Това момче бях аз!

Вдигнах поглед към него и бавно осъзнах какво ми казва. Когато се върнах към реалността в стаята, се чувствах изцеден, сякаш се бях пренесъл назад в пространството и времето. Не осъзнавах присъствието на режисьора, който викаше “Режи!”

Продължих да предавам съобщения на симпатичната млада двойка.

– Майка ти казва, че много те обича и ако се наложи, би постъпила по същия начин. Иска да знаеш, че никога не е преставала да те обича. Казва, че трябва да разбереш, че винаги е до теб и винаги ще бъде до теб.

Тя продължи.

– Казва, че не трябва да позволяваш на хората да те използват. Произхождаш от силен род.

После каза на двойката да очаква раждането на малко момиченце. По-късно Том и Мишел ми казаха, че планират да се оженят и да кръстят дъщеричката си на майката на Том.

Приятел до края

Следващият контакт се осъществи по време на метафизична конференция в Средния Запад. Подобни форуми дават на хора с разнообразни интереси и убеждения прекрасната възможност да се срещнат и да изживеят неща, които обикновено не са част от живота им. Особено ми е приятно да споделям дарбата си с хора, които никога не са се срещали с нея.

Точно в онази есенна утрин бях особено щастлив: успях да се свържа с дух, който искаше да разпали отново любов, започнала на Земята преди тридесет години.

Докато оглеждах аудиторията, внезапно бях насочен към червенокоса дама, която седеше в самия край на аудиторията. Точно над нея стоеше дух на жена с красиви морскосини очи. Духът усилено се опитваше да привлече вниманието ми. Затова казах на жената:

– Бих искал да дойда при вас. Притегля ме жената, която е застанала до вас.

Жената се изправи и се огледа изумена.

– Тя има красиви сини очи и кестенява коса – открих й аз.

– Възможно ли е да е баба ми? Тя е изглеждала точно така на младини – каза жената.

– Не – отвърнах аз. – Не тази мисъл ми предават. Тя ви е познавала, когато вие сте била млада.

Жената стоеше с безизразно изражение.

– Жената тук ми казва, че вие и тя сте по-близки отколкото си мислите и че тя много ви обича. Иска да ви кажа, че е растяла с вас и винаги ще бъде ваша приятелка.

Жената отново не реагира.

– Коя е Ема? – попитах аз.

– Това съм аз – отвърна тя.

– Тази жена ми показва кукли и куклена къща. Разбирате ли това?

Без колебание Ема отговори:

– Не, съжалявам. Сигурен ли сте, че аз съм тази, която търсите?

Съсредоточих се върху мислите на духа и го помолих да изпрати повече белези за идентификация.

– Тази дама ми казва, че сте обичала да решите косата й. Казва, че сте искала вашата коса да е като нейната.

Ема започваше да разпознава онова, което казвах. Изглежда се ровеше в спомените си за отдавна отминали дни от живота й и те постепенно се възвръщаха.

– Мисля, че вече знам кой е това – промълви тя.

– Тази жена говори за операцията – продължих аз.

Ема нададе пронизителен писък и се разрида.

– Пати? – попита тя.

– Не ми казва името си в момента, но ми казва, че може би ще си спомните как някога сте се возили с нея в камион за сладолед.

– Да, това е Пати. Баща й караше камион на “Гуд Хюмър” и след вечеря често ни возеше с него. Редувахме се да свирим с клаксона. Господи, Пати. Обичам те. О, Пати, благодаря ти. Как бих могла да ти се отблагодаря?

Мислите на Пати продължиха да се изливат чрез мен.

– Тя те обича и винаги ще ви обича. Казва ми, че сте част от нея и винаги ще бъдете.

Мислех, че Пати иска да каже, че винаги ще бъде до своята приятелка. Не разбирах, че има още нещо.

– Да, точно така. Ако не беше Пати, може би сега нямаше да съм тук.

– Защо? – попитах аз.

През сълзи Ема започна да разказва историята си.

– Когато бяхме деца, имах рядка болест на бъбреците и се нуждаех от един бъбрек, за да оцелея. Поради нашата съвместимост и възраст Пати беше идеалният донор. Тя реши да ми даде своя бъбрек, защото наскоро беше научила, че има левкемия. Шегувахме се с това. Тя ми казваше, че там, където отива, няма да се нуждае от бъбрек и да гледам да се грижа добре за него, защото в противен случай ще се върне и ще си го вземе.

Никой в стаята не беше подготвен за подобна информация. Внезапно мъртвата тишина беше раздрана от буря от аплодисменти. Хората аплодираха голямата любов на малкото момиче, което беше дало част от себе си, за да живее най-добрата й приятелка.

След това трябваше да спра с контактите за деня. Бях твърде натоварен емоционално – същото важеше и за публиката – от трогателната проява на любов на Пати.

Както виждате, любовта е толкова всеобхватна, че надживява смъртта. Любовта е най-голямата сила във Вселената. Когато е давана правилно, тя свързва и гради, брани и закриля. Тя е концентрирана енергия без граници. Истинската любов никога не е ревнива или обсебваща, не поставя условия. Мисля, че животът след смъртта ни помага да опознаем любовта, да видим как тя се проявява по различен начин при различните обстоятелства. Как иначе бихме могли да оценим многобройните страни на собствената си същност?

March 28, 2013July 22, 2018

докосване до небесата глава 11 прошка

ПРОШКА

Не можем да обичаме, ако не приемем прошката, и колкото по-дълбока е нашата прошка, толкова по-голяма е любовта ни.

Пол Тилич

Когато бях дете, майка ми поставяше превръзки на раните ми и като по часовник ги махаше два дена по-късно. Все не разбирах защо постъпваше така, след като раните не бяха напълно заздравели. Когато я попитах, тя ми отговори: “Трябва да позволиш на раната да диша, за да заздравее по-бързо.” Същото важи и за емоционалните ни рани, които трябва да извадим на бял свят, за да започне процесът на заздравяването им.

Когато някой казва или прави нещо, което наранява, сме склонни да се вкопчим в нараняването и да храним лоши чувства към този човек. От гледна точка на психичната енергия това е грешка. Носенето на емоционалните рани насърчава и подхранва отрицателните мисли и чувства, които изпитваме, и усещането, че сме наранени, се просмуква в пространството около нас. Както много пъти съм казвал, подобното привлича подобно. Затова ние ще привлечем към себе си подобни елементи на равносилен негативизъм. Колкото по-бързо си позволим да преодолеем чувствата на гняв и разочарование, когато ни наранят, толкова по-бързо ще се освободим от болката си. А с освобождаването от нея идва ред на истински изцеляващата стъпка: прошката.

Кое поражда силата да изцелим себе си? Кое дава на личността силата да прощава? Необходими са два жизненоважни елемента:

(1) духовно разбиране, което произтича от себеосъзнаване в живота и

(2) изкуството да забравяме.

Състрадателните хора усвояват уроците на прошката. Те разбират, че вкопчването в раната ви кара да изживяват болката отново и отново. Прошката носи изцеляване най-напред на Аза, което способства за разпростирането на това съзнание към цялото човечество.

Госпожо, прощавам ви

Тази комуникация е един от най-трогателните примери за прошка, с които съм се срещал. Това се случи твърде неочаквано, тъй като духът дори не беше свързан с някого в залата. Тази история демонстрира, че ако потребността ни е достатъчно голяма, духовният свят може да ни се разкрие.

Извършвах демонстрация пред група от петстотин души в една гореща лятна съботна вечер. Хората бяха чакали около два часа, преди вратите да се отворят, само за да си намерят хубаво място. (Това винаги ме е изпълвало с недоумение. Духът открива точните хора, независимо къде седят те.) По средата на уводната ми реч забелязах един дух да се появява внезапно в задната част на залата. Той започна да се носи над средната пътека. Докато се приближаваше, видях, че е красиво малко момиче, което беше облечено в ослепителна жълта рокля и скачаше на въже. Косата й беше светло руса и бе вързана на две дълги опашки. Тя спря и се изправи пред мен. Виждах, че има някаква мисия. Представих я и веднага започнах да споделям представите си с публиката като попитах:

– Има ли тук някой, който да разбира или разпознава това малко момиче?

В продължение на около три минути никой не вдигна ръка. Мислено помолих момичето да ми даде някакви по-конкретни послания, с които да продължа.

Тя ми изпрати една мисъл: “Искам да говоря с дамата, която ме видя да играя. Прибираше се у дома.”

Повторих онова, което ми каза тя, и още обхождах с поглед публиката, когато момиченцето ми изпрати силно и ясно послание: “Дамата кара бяла кола.”

Една жена се изправи на четвъртия ред вляво. Изглеждаше малко неуверена.

Попитах я:

– Знаете ли кое е това момиченце?

– Да. Мисля, че знам – отговори тя.

След това жената промълви сподавено нещо, което никой, включително и аз, не разбра.

– Бихте ли говорили по-високо? – попитах аз.

Тя отвърна тъжно:

– Да, знам кое е то. Блъснах го с колата си преди три години и го убих.

Сред публиката премина силен възглас. Никой не очакваше да чуе нещо подобно.

Жената се разплака докато продължаваше разказа си.

– Връщах се у дома след работа. Завих зад ъгъла и тя изникна на улицата, скачайки на въже. Видях я твърде късно. Нямах време да спра.

Продължих разговора с жената въз основа на мислите и впечатленията, които приемах от момиченцето.

– Тя ми показва плюшена играчка. Това е малко агънце. Оставам с впечатлението, че вие сте и го дали. Разбирате ли това?

– Да, поставих го на гроба й. Не знаех какво друго да направя – отговори тя.

– Това момиченце ми показва две пет-шест годишни момчета около вас Познавате ли ги?

– Не, не знам. Мисля, че не.

– Кой е Фреди?

– Това е внукът ми. О, Боже, Фреди и Брайън, това са внуците ми. Имам двама внуци – на шест и на седем години. По-малкият е Фреди. Така е.

– Малкото момиченце ми казва, че Фреди обича играта с маймуните. Нещо, свързано с варел. Какво е това?

Някой от публиката бързо ми се притече на помощ с името “Варелът с маймуните”.

– Да, Варелът с маймуните. Това казва момиченцето.

Жената беше още по-силно удивена.

– В онзи следобед бях с Фреди. Грижех се за него и през цялото време той си играеше с Варела с маймуните. Невероятно!

– Малкото момиченце ви наблюдава. Тя казва, че ви прощава. Разбирате ли това?

Жената беше смутена от тази вест.

Тя е дошла тук, за да ви каже, че ви прощава, но и вие трябва да простите на себе си. Казва, че още не сте си простила. Иска да знаете, че е жива. Разбирате ли?

Жената поклати смаяно глава и сведе поглед към пода.

– Тя казва, че трябва да се радвате за Фреди. Това малко момиченце го харесва и иска да му бъдете добра баба. Тя казва: “Той иска щастлива баба.”

Внезапно почувствах много силни внушения и не бях съвсем сигурен дали идваха от малкото момиче, или от моя индийски водач.

– Фреди ще се оправи, брат му също. Не се тревожете. Момиченцето също е добре. Трябва да се грижите за себе си и да си простите и нещата в живота ви ще станат много по-лесни. Разбирате ли?

– Да – отвърна тя. – Това е удивително. Точно тази сутрин отидох на църква и помолих за знак, че нещата ще се оправят. Не знам как да ви се отблагодаря.

– Това момиченце е дошло отдалеч, за да ви помогне да си простите и да обикнете себе си. Направете това и ще сте ми се отблагодарили.

Виждах, че у жената вече е настъпила промяна. Определено имаше някакво чувство на лекота, което беше заменило предишната й студена и мрачна външност. След тази проява на прошка и любов остатъкът от вечерта премина чудесно. Всички напуснаха залата успокоени и окуражени.

Скъпа, съжалявам

Често се случва духовете да се завръщат, за да искат прошка за нещо, което са направили или не са направили, докато са били на Земята. Тези истории са трагични и болезнени, но носят нужното облекчение. Често потребността да поиска прошка изглежда единственото, което пречи на духа да се пренесе от астралния свят към по-удовлетворяващия небесен живот.

Този сеанс се проведе на конференцията “Тяло и душа” в Денвър, Колорадо, пред около осемстотин души. Винаги ми е било по-трудно да се съсредоточа, когато има толкова много хора в залата. Но когато духовете се наредят зад мен, се изпълвам с увереност и, щом се отпусна напълно, комуникацията става ясна. При среща с толкова много хора духовете често носят послания, които са урок за всички в залата. Така, въпреки че посланието може да не е насочено пряко към конкретна личност, повечето присъстващи могат да се трогнат и да извлекат поука от него.

До мен застана дух, който беше висок около 156 см и тежеше 87 килограма. Той искаше да разговаря с някого от аудиторията на име Кати. Когато поисках от духа повече информация, за да намеря Кати, той ми показа работна маса в мазе, където е седял по цял ден.

Предадох образа на аудиторията и една жена вдигна ръка.

– Как се казвате, моля? – попитах аз.

– Кати – отвърна тя.

– Той ми показва маса с лампа на Тифани върху нея. Разбирате ли това?

– Да – каза тя. – Лампата винаги стоеше на работното му място. Принадлежеше на майка му и той беше обещал, че ще поправи кабела. Стоя там десет години, но той така и не стигна до нея.

Всички се разсмяха, когато чуха това, защото случката беше съвсем житейска и представляваше добро доказателство за присъствието на духа.

– Той ми показва радиото на масата и стара календар на стената. Към календара е прикрепена снимка. Изглежда е черно-бяла. Невероятно! Разбирате ли нещо?

Момичето поклати глава.

Бях много объркан, защото виждах точно това. Тогава Кати се наведе и заговори на жената, която седеше до нея. Докато шепнеше, ми беше внушено името “Айрис”.

– Знаете ли нещо за Айрис?

– Да – възкликна Кати, – това е майка ми, която седи тук. – Тя кимна към дамата до нея.

Насочих вниманието си към Айрис.

– Разбирате ли нещо от това, което казах току-що?

– Да. Снимката е моя. Виси там от цяла вечност. Снимахме се непосредствено след сватбата.

– Пиеше ли този мъж? – попитах аз. Айрис отвърна малко смутена:

– Пийваше си от време на време. Видях образа на бутилка в чекмеджето.

– Държал ли е някога джин във второто чекмедже на работната си маса?

Айрис кимна и се усмихна.

– Да, разбрахме го едва след смъртта му. Трябва да имаше около двадесет – тридесет бутилки.

Комуникацията взе да става все по-сериозна и причината за завръщането на духа се изясняваше.

– Познато ли ви е името Мич? – попитах аз. И двете кимнаха.

– Това е името на съпруга ми – отвърна Айрис. -Това е човекът, с когото разговаряте.

Започнах да описвам чувствата, които ми изпращаше той.

– Кати, този мъж иска да разговаря с вас. Съжалявам, но трябва да разкрия онова, което приемам. Той съжалява за начина, по който се е отнасял към вас. Казва, че не е бил най-добрият баща. Не е одобрявал приятелите ви. Никога не ви е изпускал от поглед. Вярно ли е?

– Така е. Никога. – Кати се развълнува.

– Мич казва, че ви е тормозел. Бягал е от себе си като е слизал в мазето и се е напивал. Разбирате ли?

И двете кимнаха утвърдително.

– Кати, той ми казва, че не е присъствал на сватбата ви. Вярно ли е?

– Да. Не пожела да дойде, заради мъжа, за когото се омъжих. Не го харесваше.

– Много съжалява за това. Казва, че дълго време не ви е говорил.

– Да. Не ми проговори десет години. Не съм го виждала, откакто се омъжих. Не го видях до смъртта му – проплака тя.

Вашият баща ви моли за прошка. Много се срамува от онова, което ви е причинил. Но не само за това – моли ви да му простите за болката, която ви е причинявал като дете. Разбирате ли това?

Кати се разплака. Потвърди информацията с кимване.

След това насочих вниманието си към майката на Кати.

– Айрис, вие сте такава светица. Този мъж ми казва, че се е държал много зле с вас. Непрекъснато ви е крещял и чувствам, че това отношение е унищожило вярата ви в себе си.

– Да, така е. – каза тихо Айрис.

– Чувствам, че този мъж не е обичал себе си. Мисля, че дълбоко в себе си не се е уважавал. Чувства се толкова зле, заради постъпките си. Казва ми, че ви е удрял.

Потръпнах от образите, които приемах. Айрис наведе глава и въздъхна:

-Да.

Тогава приех образа на Мич, който седеше в мазето. Над бюрото му имаше редица ловни пушки. Тойги сваляше една по една и ги почистваше. Предадох това на двете жени и те го потвърдиха.

– Той непрекъснато слизаше долу и лъскаше тези пушки – каза Айрис.

Следващото видение беше потресаващо.

– Не бих искал да ви разстройвам, но имам чувството, че този мъж е прекарвал доста време в мазето, гледал е пушките и е мислил за самоубийство. Виждам как слага една в устата си. Вярно ли е това?

Попитах ги, въпреки че знаех отговора. И двете отговориха едновременно “Да.”

– Той се самоуби в мазето – промълви Айрис. Този образ ме беше потресъл и ми бяха нужниняколко минути, за да се успокоя.

– И двете сте невероятни жени, щом сте успели да издържите, след като сте преживели всичко това.

Докато им говорех, отново бях връхлетян от силния образ на Мич. При такава дълбока потребност образите, които стигат до мен, са изключително живи.

– Този мъж пада на колене пред вас, Айрис. Протяга ръка към вас и ридае. Казва ми, че се нуждае от вашата прошка. Държал се е така ужасно с вас. Казва, че при първата ви среща сте била като току-що откъснат цвят. Била сте щастлива, изобретателна, а той ви е унищожил. Казва, че е отровил дните ви като никога не ви е позволявал да правите онова, което желаете. Винаги се е опитвал да ви контролира. Толкова съжалява.

Айрис просто кимна с глава и каза:

– Прощавам ти, Мич. Кажете му, че му прощавам. Вече не е нужно да изпитва болка. Искам само да бъде щастлив.

Цялата публика беше напълно смаяна и същевременно изпълнена с уважение заради думите на прошка, произнесени от жена, потискана цял живот. Тя искрено предлагаше на Мич безусловна любов.

– Вашият съпруг ви чу и плаче. Обича ви и ви благодари. Вие го накарахте да се усмихне. Казва ми, че му липсват вашите пируети. Разбирате ли за какво става дума?

– Да. Когато се омъжих за него, бях танцьорка. С часове седеше и гледаше как упражнявах пируетите си. Всъщност на снимката, закачена за календара, аз правя пирует.

Благодарих на Кати и Айрис и ги благослових, задето споделиха с всички нас този интимен момент. Благодарих и на Мич за това, че беше намерил сили да поиска прошка от семейството си.

Прости ми, защото не знаех какво правя

Всеки сеанс, който провеждам е специален по свой собствен начин. Някои сеанси са особено емоционални, докато други са наситени с доказателствен материал. Има и такива, които съчетават факти и емоции, и ефектът е поразяващ. Понякога такова преживяване може да промени живота на човек завинаги. Случаят, който следва, е пример за такъв сеанс. Един мъж ме посети, след като приятелят му беше починал от СПИН. Тъй като очакваше да се срещне само с него, той беше крайно удивен, когато с нас се свързаха хора от далечното му минало, водени от отчаяната потребност да стигнат до него.

Питър, приятен мъж на средна възраст, ме посети, след като бе присъствал на демонстрация на работата ми на благотворителен проект за подпомагане на болни от СПИН в Лос Анджелис. Скоро, след като открих сеанса с обичайната молитва, видях русокос мъж, застанал от дясната ми страна. Беше твърдо решен да ме накара да го забележа.

– Тук има някакъв мъж. Доста е напорист. Наистина иска да говори и да се увери, че се свързва с теб. Има руса коса и е много красив. Има ведра усмивка и мога да кажа само, че изглежда много напорист и агресивен.

Питър изглежда разбираше какви маниери имам предвид.

– Добре го описахте. Той изглеждаше точно така.

– Това е много необичайно име, но ще ви го кажа. Познато ли ви е името Норис? Звучи като Норис или Морис.

– Да, Норис. Това е неговото име – възкликна Питър.

– Наистина ли, хм – отвърнах аз. – Той не е съгласен. Казва, че е Нори. “Предпочитам да бъда наричан Нори.” Добре, нямаш проблеми – извиках аз.

Погледнах към Питър. Надявах се да не смята, че съм груб с приятеля му. Питър зина от учудване. Беше смаян от думите ми.

– Точно така. Това е прякорът му. Винаги го наричахме Нори – каза Питър.

– Той иска да поздрави Нанси. Моля те, предай й неговата любов и благодарност.

Питър заговори много бавно като се опитваше да смели всяка моя дума.

– Да, непременно. Тя е близка приятелка. Присъстваше по време на смъртта му.

– Той я обича! Пожелава й много усмивки. Казва, че обича златните лампи край леглото и че скоро си е играл с една от тях. Вчера или оня ден. Забелязали ли сте някакви промени в една от лампите? – попитах аз.

– Да – отвърна Питър. – Всъщност крушката на лампата от дясната страна на леглото изгоря точно вчера. Помислих си, че трябва да е бил Нори, защото лампата беше от неговата страна на леглото, а бях сменил крушката едва преди седмица.

– Това е дух! – възкликнах аз.

Обясних на Питър, че любовта, която един човек изпитва към друг, може да надмогне смъртта и често се разкрива чрез подобни явления свързани с електричеството в къщата. По-нататък в сеанса Нори заговори за смъртта си и за това, колко твърдоглав е бил по време на болестта си. Той се извини на Питър за това, че се е възползвал от добротата му. Говореше много и за някаква банка и хората, които работят там. По-късно Питър потвърди, че Нори наистина е работил в банка. По средата на сеанса Нори каза, че някой друг трябва да поговори с Питър. Той го увери, че отново ще разговарят и че винаги ще е с него в сънищата му.

– Тук има една дама. Има британски акцент и се представя с името Джули.

– Да, разбирам – отговори Питър.

– Имам чувството, че това са майчински вибрации. Прав ли съм? Починала ли е майка ви?

– Да. Това е нейното име. – След това Питър се обърна директно към нея: – Здравей, майко. Добре дошла. Благодаря ти, че ме навести.

Настроих се на вълната на нейните вибрации и веднага се почувствах ужасно. Тя идваше с натежало сърце и имаше нужда от подкрепа и любов.

– Тази дама е много разстроена, Питър. Иска да ти кажа колко съжалява. Казва, че нейният живот не й е принадлежал и че не е смятала, че е в състояние да те отгледа.

Очите на Питър се изпълниха със сълзи.

– Казва, че съжалява, че не е била до теб. Наистина има нужда от твоята прошка.

– Прощавам й. Разбирам я.

– Тя признава, че няма чувството, че е била добра майка за теб, а толкова много би искала да те е научила на някои неща, особено когато си бил по-малък. Казва ми, че знае каква болка ти е причинило това в живота, но си мисли, че може би по-някакъв начин ти е помогнало да станеш по-силен.

– Убеден съм в това – отвърна Питър. – Когато се връщам към онези дни, съзнавам, че ми е било много трудно, но това ми е дало вътрешна сила и вяра в себе си.

– Майка ти е много горда с теб. Казва, че ще я опознаеш по-добре, когато дойде редът ти да идеш при нея. Тя ми казва: Моят син има състрадателно сърце.

Питър се усмихна.

Тогава ненадейно ме обхвана чувството, че пред мен стои друг дух. Настроих се на вълната на тези нови вибрации и видях една монахиня, облечена в черно одеяние с огромна молитвена броеница около кръста.

– Тук съм, за да разговарям с този млад мъж – Питър. Ще може ли да го сторя? – помоли тя.

Аз отговорих:

– Да, коя сте вие, моля?

– Аз съм сестра Едит. Той беше мой ученик. Грижех се за него, когато беше малко момче.

Запитах Питър дали разбира всичко това.

– Да, разбирам. Тя ме отгледа – отвърна Питър.

– Тя иска да ти каже, че много, много съжалява. Моли те за прошка. Казва, че е била много зла и жестока към теб. Казва ми, че те е държала заключен в тъмни килери и стаи.

– Да, беше ужасно – потвърди Питър.

Трудно ми беше да предам следващата сцена на Питър, но трябваше да продължа.

– Тази монахиня ми казва, че сега разбира нещата много по-добре, отколкото когато е била на Земята. Казва, че е била нетърпелива и недоволна. Не е желаела да бъде в подобно положение и имала чувството, че е в капан. Насочила гнева си към децата.

– Така е. Беше ужасна жена. Твърде много искате от мен с молбата да простя на тази жена. Беше попаднала на място, където не би трябвало да бъде.

– Тя твърди, че е била заставена от семейството си – възразих аз.

Питър замълча за миг.

– Разбира се, прощавам й, но ще ми е трудно да го забравя.

Сеансът продължи като сестра Едит разказа на Питър как се учи да обича в духовния свят.

– Тя ти благодари задето си проявил любовта си чрез своята прошка.

След сеанса Питър ми разказа, че майка му е била изгубена душа, която го е оставила в сиропиталище, когато бил на пет години. Живял там със сестра Едит и още няколко монахини до петнадесетгодишна възраст, когато напуснал сиропиталището.

Питър определено имаше много да прощава. Беше удивително да се наблюдава подобно освобождаване от болката, на което станах свидетел по време на прекрасния сеанс с Питър, майка му и сестра Едит.

По време на демонстрациите си често задавам на хората въпроса: Имало ли е момент в живота ви, когато сте искали да усетите ползата от съмнението или да ви бъде простено за нещо, което сте направили. Когато говоря за прошката, моля хората да се опитат да погледнат нещата от гледната точка на околните. Вероятно не сме взели предвид положението, в което се намират другите. Може би не разбираме техните мотиви или възгледи. Или сме пренесли собствените си очаквания върху тях. Във всеки случай винаги предлагам да се усъмним в самите себе си, защото на онези, които прощават, ще им бъде простено. Вярвам, че прошката трябва да бъде акт на милосърдие, безусловен и извършен, без да се очаква отплата. Когато искрено простим на човека срещу нас, ние ангажираме най-висшите сфери на душата, за да отворим нанесената ни рана и да й дадем възможността да се изцели от всеобхватността на любовта. Прошката освобождава сърцето и от жертви ни превръща в хора, които контролират положението. Тя ни помага да осъзнаем истинската си същност.

March 27, 2013July 22, 2018

докосване до небесата глава 10 джеймс ван прааг

СТРАХ

От какво трябва да се страхувате? От нищо. От кого трябва да се страхувате? От никого. Защо? Защото оня, който е съединил силите си с Бога, получава три велики привилегии: всемогъщество без сила, опиянение без вино и живот без смърт.

Св. Франциск от Асизи

Както любовта е великата обединителна сила, така страхът е голямата разделяща сила. Макар че душата носи в паметта си съвкупност от минали битиета и кармични задължения, индивидът идва на този свят като чиста плоча. Неговата идентичност се развива и оформя от хората и средата, в която се намира. Докато израстваме, ние се самоопределяме на базата на преценките и възгледите на околните. Постепенно, ако започнем да попадаме в капана на низки страсти и да забравяме своята любяща същност, можем да се изпълним със страх.

Страхът е измамно творение на собствените ни умове. Той не е истински. Да, в света има много истински неща, от които можем да се страхуваме, но аз нямам предвид онзи страх, който съпровожда основните ни инстинкти за оцеляване. Говоря за емоционалните страхове, които произтичат от погрешни впечатления и илюзии. Събитията по света и насилието са ни програмирали да повярваме, че светът страшно място. Страхуваме се от нещата или хората, за които си мислим, че целят да ни причинят зло. Опитваме се да отговорим на хорските очаквания и се превръщаме в нещо, което не сме. В крайна сметка, ние не сме правдиви към себе си.

Когато умът ни се обвие в страх, ние често изживяваме това физически. Физическите ни тела се напрягат, докато отново и отново изживяваме страховитата ситуация в съзнанието си и се плашим допълнително. Тогава енергията ни отслабва. Понякога чувстваме, че буквално не сме в състояние да помръднем и се ужасяваме от бъдещето.

Когато страхът навлезе в живота на човек, той се затваря за светлината на душата. Нито един лъч на истината, който се опитва да пробие през страха, не е в състояние да проникне. Когато се поддадем на страховете си, те неизбежно завладяват нашия живот и ни пречат да поемаме рискове и да правим нещата, които желаем.

И така, как можете да преодолеете и да контролирате страха? Най-напред, като мислите позитивно и използвате универсалния закон на сходство, “подобното привлича подобното”. Когато ми хрумне отрицателна или изпълнена със страх мисъл, винаги си повтарям: “Аз съм здрав, аз съм щастлив, аз съм свещен.” Оставям тези думи да потънат в подсъзнанието ми. Както многократно съм казвал, вие създавате собствената си съдба по начина, по който мислите. Като заменяте отрицателното с положително, вие започвате да привличате увереност и вяра, вместо страх и несигурност. На второ място, можем да контролираме страха като използваме конструктивно закона за причината и следствието. Ако искате добри неща в живота си, трябва да бъдете любящи и мили в ситуациите, с които се сблъсквате. Не можете да очаквате мир и задоволство, ако вредите на другите. И най-накрая, ако искате щастие и радост, не можете да търсите истината в света извън вас. Когато се потопите във висшето Божие съзнание, завинаги ще заживеете в едно място, изпълнено с любов, и ще чувствате тази любов у себе си.

Помнете, че Бог винаги казва да; ние казваме не.

Следващите сеанси демонстрират начина, по който страховете омаломощават хората.

Страхувам се

Преди няколко години при мен дойде една семейна двойка, която изглеждаше доста напрегната. Подобно на много хора, жената, Майра, беше малко притеснена от предстоящата комуникация с духовния свят. Съпругът й, Лойд, изглеждаше доста мрачен. Имаше издължено, уморено лице и тъмни, пронизващи очи. Майра ми обясни, че се страхуват да съобщят на семейството си за своето посещение, защото не искат да бъдат считани за странни или чудати. Казах им, че разбирам тяхната загриженост, и ги уверих, че няма да се случи нищо странно или чудато.

Със започването на сеанса бързо почувствах силен хлад от лявата страна на Майра. Затворих очи и видях, че там стои някаква жена.

– Майра, от лявата ти страна има някаква жена. Представя се като Сари или Сара. Познато ли ти е това име?

Майра беше шокирана. Отвори уста, но не промълви и дума. Погледна към Лойд и той я увери, че може да говори.

– Да, сър, познато ми е.

– Тази Сара ми казва, че е свързана с майка ти и е една от трите.

– Да, това е сестрата на майка ми. В семейството им е имало три деца – майка ми, леля Сара и брат им.

Виждах духа на Сара само от кръста нагоре. Много пъти духовете не ми се разкриват изцяло и понякога виждам само лица.

– Сара ми казва нещо за улица Франклин. Разбираш ли това? – попитах Майра.

След няколко минути тя отговори:

– Да, това е улицата, на която живееше тя.

– Тя потърква лявата си ръка. Изглежда обезобразена от изгаряне, което се простира от лакътя до китката. Казва ми, че сега е по-добре.

– Господи, да – каза Майра. – Когато бях малко момиче, посетих леля си в къщата й на улица Франклин. Тя правеше чай и когато вдигна чайника от печката, той се изплъзна и водата изгори ръката й много зле. Спомням си този инцидент много добре, защото белегът остана до края на живота й.

– Не съм знаел – каза Лойд.

Тогава се обърнах към Лойд и му казах, че лелята е много щастлива, че той се грижи така добре за дъщеря й.

– Лойд, тази дама иска да ти кажа, че молитвите ти са чути.

Той ме погледна озадачено и каза:

– Какво?

– Сара ми казва, че има някой, който иска да знае защо днес не си донесъл бейзболната ръкавица, както си планирал.

Лойд и Майра се спогледаха и се разплакаха. Майра промълви:

– Господи… нима това е той?

– Това е малкото момченце, което сте изгубили. Той ми казва, че е умрял в болнична стая. Говори много бързо. Казва, че е имал лоша кръв.

– Да, имаше левкемия – отвърна Лойд.

– Той иска да знаете, че е добре и че баба Б също е била в болницата. Разбирате ли това?

През сълзи Лойд каза:

– Да, това е майка ми. Той наричаше майката на Майра баба А, а моята майка баба Б. Майка ми умря година преди нашия Джошуа.

– Добре ли е той? – попита Майра.

– Да, съвсем добре. Казва ми, че много се е страхувал от смъртта. Каза, че не е искал да пада в черната дупка.. Разбирате ли това? – попитах аз.

– Да – каза Майра. – Месец преди смъртта си той сънуваше, че пада в черна дупка и го изяжда някакво чудовище.

– Казва, че се е боял, че когато умре, вече никога няма да види вас или господин Голямата стъпка, или Пухчо. Не знам какво означава това.

– Това бяха неговите домашни любимци. Господин Голямата стъпка е една немска овчарка, а Пухчо е неговият заек.

– Той казва, че и Мустакатко е с него.

– Това е другият му заек, който умря. ~ Сара казва, че Джошуа е сред много животни.

Сега вашият син се чувства глупаво, че се е страхувал толкова много. Казва, че непрекъснато ви навестява. Иска да знаете, че е изиграл играта, която татко му е обещал. Разбирате ли?

Лойд обясни, че е обещал да поиграе бейзбол със сина си, след като го изпишат от болницата.

– О, сега разбирам какво има предвид, когато говори за бейзболна ръкавица – казах аз.

Тогава Джошуа отново заговори много бързо и, докато го слушах, се разсмях.

– Вашето момче иска да ви предам, че е много щастлив. Казва, че му харесва да живее в Земята на бонбоните.

Майра се усмихна:

– Непрекъснато си играеше на това.

Сара увери двойката, че малкият Джошуа е изключително щастлив.

– Той знае – им казах аз, – че няма от какво да се страхува.

Какво има там?

Неотдавна имах много необичаен сеанс и чувствам, че той е изключително тясно свързан с темата за страха.

Бриджит беше висока, симпатична млада жена с дълга червена коса. Имаше изключително чиста и подхранваща аура и затова я попитах дали не е някакъв вид лечител. “Да, – отговори тя – занимавам се с терапевтичен масаж.” Бриджит обясни, че е искала работа, която ще й даде възможност да помага на хората. След това сподели, че е шофирала два часа до тук от Сан Диего, защото посещението й е спешно. Скоро научих защо.

Почувствах зад дясното си ухо пронизителен женски глас, който ми крещеше. Това беше много затормозяващо, затова помолих духовните си водачи да обяснят на жената, че я чувам добре.

“Свободна съм! Свободна съм!”, повтаряше тя непрекъснато.

– Тази дама ми казва, че е на светло. Живее на светло и вече не е нужно да се крие. Името й е Вики или Виктория.

– Това е майка ми. Казва се Виктория Джейн. – Бриджит изглеждаше доволна. Разбрах, че това е била причината за посещението й. – Добре ли е тя?

– Да, добре е. Майка ви ми казва, че се е озовала в свят на щастие и покой. Казва, че вече разбира нещата и не се бои.

Спокойното лице на Бриджит се озари от широка усмивка.

– Казва ми, че навремето се е страхувала от всичко и от всеки.

Внезапно изпитах странно чувство, което не можех да си обясня. Затворих очи и сякаш ме понесоха на някъде и ме затвориха в кутия. Пространството около мен бе тъмно като в рог. Беше много тясно и изключително неудобно, почти като да бях погребан жив. Знаех, че трябва да се откъсна от това усещане незабавно, и затова бързо отворих очи.

– Добре ли сте, Джеймс? – попита Бриджит.

– Така мисля. Това беше много странно. Никога не съм изпитвал подобно усещане. Господи, беше толкова странно, сякаш ме бяха хванали в капан и не можех да се измъкна.

Пийнах глътка вода и мислено помолих духовните си водачи да ми обяснят случилото се. Те ми казаха, че това усещане е било необходимо за комуникацията. Духът на покойната се е чувствал по този начин през по-голямата част от живота си.

Попитах Бриджит:

– Била ли е майка ви затворена по някакъв начин?

– Защо ме питате? – отвърна тя.

– Изпитах чувството, че съм затворен в тъмна пещера и съм изплашен до смърт. Не знам какво означава това, но усещането беше такова.

Бриджит наведе глава, а след това отново вдигна поглед към мен.

– Майка ми имаше агорофобия. Никога не напускаше къщата. Толкова се страхуваше, че нещо навън ще я сграбчи. Прекара по-голямата част от живота си в затворени помещения.

Бузите й се обляха в сълзи. Стоях потресен. Тогава чух нежния глас на майката и предадох посланието на Бриджит:

– Вече мога да вървя под слънцето. Срещнах се с всякакви хора. Толкова е хубаво да си жив!

Вестта за свободата, която майка й най-сетне бе открила, изпълни Бриджит с радост.

– Казва, че сега осъзнава, че от страх е пропуснала толкова много изживявания и златни възможности, които са преминали покрай нея.

– Да, и аз смятам така. В продължение на десет години тя нито веднъж не излезе от къщи.

Трудно ми беше да повярвам, че е възможно хората да се страхуват от живота толкова много. И въпреки това помнех, че трябва да се съсредоточа върху комуникацията и да не изпадам в емоционални настроения, в противен случай не бих могъл да доловя посланията.

Тогава изпитах силна болка в кръста и видях някакво стълбище. Попитах Бриджит дали това означава нещо.

– Да – отговори тя. – Мама почина от сърдечен удар падайки по стълбите.

– Майка ви иска да ви предам, че вече не я боли. Всъщност, чувства се свежа като маргаритка. С Алфред е.

– Това е дядо, баща й.

И тъкмо когато си мислех, че вече приключваме, Виктория ми разкри нещо невероятно. Гледах я изправена до Бриджит, без да откъсвам очи, и отново и отново повтарях “Разбирам”, за да я уверя, че приемам посланието. Когато престана да ми предава мислите си, казах:

– Не знам как да го кажа, но майка ви смята, че е важно да го знаете. Открила е защо винаги се е бояла да излезе от къщи.

Бриджит беше смаяна.

– Защо?

– Майка ви ми изпрати мислите си в картини. Изглежда в предишния й живот нейният баща е бил управник или благородник, а тя е била малко момиченце, което живеело в замък. Майка й я предупреждавала никога да не го напуска, заради хората, които не обичали баща й. Казвала й, че ако някога излезе отвъд безопасната територия на замъка, някой може да я отнесе и никога да не я върне. Но водена от любопитството си, един ден тя излязла зад стените на замъка и веднага била сграбчена от някакви конници.

– О, Господи, какво се е случило с нея?

Описах сцената, която ми внуши майка й. Видях на брега на една река малко русокосо момиче с прерязано от ухо до ухо гърло. Бяхме потресени от описанието на Виктория. Благодарение на тази нова информация Бриджит разбра напълно причините за агорофобията на майка й. Обясних й също, че душите се завръщат на Земята с определени спомени, заложени дълбоко в духовното им тяло. Понякога преживяванията са травматизиращи и ужасяващи като тези на Виктория. Душите често се опитват да преодолеят фобиите и страховете от предишния си живот. Понякога успяват, а понякога не.

Бриджит благодари на майка си за нейната любов и напътствия. Майка й откликна като разкри още една картина. Беше облечена в свободна розова рокля и стоеше в розова градина. Беше поднесла към устните си бяла роза и духаше венчелистчетата към дъщеря си.

Божият гняв

Избрах следващия сеанс, защото той отразява една твърде често срещана ситуация – когато невежеството, предразсъдъците и страхът отчуждават членовете на едно семейство и пораждат срам, горчивина и чувство за вина.

Джо и Кери, брат и сестра, пристигнаха за уговорената среща в ясния следобед на една сряда. Казаха ми, че не вярват в медиуми, но са решили да се срещнат с мен след поредица от сънища с починалия им брат. Разговаряхме в продължение на няколко минути, докато внезапно не почувствах присъствието на млад мъж, който ми говореше.

– Тук има някакво момче. Изглежда около двадесетгодишно. Има оредяваща кестенява коса и май се страхува от оплешивяване. Разбирате ли това?

Кери онемя от смайване. Джо отговори:

– Да, сър, разбираме.

– Той иска да ви кажа, че се е събудил с гъста коса.

– Изгуби всичката си коса точно преди да умре – промълви Кери.

Погледнах към Джо и казах:

– Джо, брат ви е щастлив да ви види тук. Никога не го е очаквал, но иска да знаете, че наистина оценява вашето идване и че ви обича.

Джо се изчерви и се разплака.

– Кой е Томи? – попитах аз.

– Това е неговото име – отвърна Джо.

– Е, Томи е добре. Иска да знаете, че се е справил – казах им аз.

– Моля ви, кажете му, че съжалявам. Просто не можех… – прошепна Джо.

– Томи иска да знаете, че е добре. Непрекъснато ми показва една Библия. Все я протяга към мен. Защо?

– Майка ни е евангелистка и непрекъснато чете Библията. Тя… – гласът на Кери секна. След това продължи: – Тя казваше, че Томи ще иде в ада заради начина си на живот. Мама ден и нощ се молеше за спасението на душата му.

След няколко мига Кери попита плахо:

– В ада ли е брат ми?

Отново се смаях, когато видях как тези хора взаимно си предават страхове. След няколко минути предадох съобщение от брат им.

– Томи иска да ви кажа, че навярно е в рая, защото никога не е виждал място, което да е така красиво и изпълнено с толкова много любов. Казва, че не е видял нищо, което да прилича на ада. Хм… казва, че адът е на Земята.

Джо си пое въздух:

– Съгласен съм.

– Брат ви ми казва, че е бил много уплашен преди да умре, защото част от него все още е вярвала на майка ви и на нейните религиозни убеждения. Изживял е много емоционални терзания. От СПИН ли умря?

– Да – отговори Кери.

– Казва, че е повярвал на майка ви, когато е твърдяла, че болестта му е Божие наказание за това, че е хомосексуалист. Нямам чувството, че брат ви е изпитвал себеуважение и самоувереност.

– Томи беше добър човек – отвърна Кери. – Но винаги чувстваше, че нещо у него не е наред, заради отношението на майка ни.

– Сексуалността няма нищо общо с добротата и любовта в сърцето на човека. Моля ви, опитайте се да разберете това. Да си хомосексуалист не е грешно. Бог познава единствено любовта. Хората, а не Бог, са тези, които поставят условия пред нея.

Продължих да предавам мислите на брат им.

– Томи ми казва, че сега обича себе си повече от когато и да било.

– Бихте ли му предали, че съжалявам, задето не се виждах с него? – каза Джо.

– Колко дълго не сте били край него? – попитах аз.

– Пет години. Някак си се отрекох от него, когато разбрах, че е хомосексуалист. Страхувах се, че ако съм около него, също ще се разболея. Бях глупав. – Джо се разрида.

Седях там и чувствах целия потиснат гняв и терзание, които Джо таеше. Казах му да не бъде така суров към себе си.

– Един ден ще разбереш – казах аз. Докато говорех на Джо, Томи ни прекъсна. – Джо, разбираш ли какво има предвид Томи, когато говори за кръстопътища?

– Да. Това е една група за подпомагане за болни от СПИН, в която съм доброволец. Постъпих в нея след смъртта на Томи.

Изненадах се от пълния обрат, който бе настъпил в отношението на Джо.

– Томи се усмихва, защото е много горд с теб. Докоснал си сърцето му. Показал си не само любов към него, но и съпричастие, желание да учиш. Кери се протегна и хвана ръката на Джо. – Знае ли Томи, че се молех за него? – попита тя.

– Да. Казва, че се е опитал да ти благодари в един сън, но ти не си го разбрала. Казва, че е имало нещо общо с птица.

– О, да, така е. Преди три нощи сънувах един бял гълъб, който ме следваше навсякъде. Имах чувството, че може би е Томи – отвърна Кери.

– Брат ви моли да кажете на майка си, че е на небето с Уенди – продължих аз.

– Уенди беше добра приятелка на мама. Каква изненада! – откликна Кери.

– Томи казва, че сега му е много по-лесно да разбере живота, защото вижда нещата в по-широка перспектива, отколкото на Земята.

Помогнах на Джо и Кери да разберат колко много ги обича брат им и че той ще бъде с тях повече, отколкото когато и да било преди. Преди да прекъснем комуникацията, Джо ме помоли да кажа на брат му още нещо.

– Можеш ли да му кажеш, че го обичаме и ни липсва?

Вслушах се в отговора на Томи.

– Той знае и казва, че винаги ще ви обича. Иска да ви кажа, че един ден всички ще бъдете заедно небесата, на място, където любовта никога не умира.

Срещал съм се с много духове като Джошуа и Томи, които са имали ужасяваща представа за смъртта. В случая на Томи страхът от смъртта беше причинен от вярата на майка му в един гневен и отмъстителен Бог. В цялата ми практика нито един дух не е твърдял, че Бог чака в отвъдното, за да ни накаже за земните ни дела. При демонстрациите си често казвам: “Ако ще вярвате в нещо, нека то се основава на любовта и уважението.” Има твърде много нещастни хора, които живеят в страх от ада, огъня и проклятието.

Както разкри сеансът с Виктория, когато страхът има парализиращ ефект върху живота ни, е невъзможно да осъществим мечтите си и да използваме своя потенциал. В подобни случаи можем да открием много учители, лечители и здравни работници като Бриджит, които искат да помогнат на околните да се освободят от болката. Божията любов достига до всяко същество на тази планета. Трябва само да поискаме помощ и ще се намерят хора, готови да ни окуражат да се изправим лице в лице със страховете си и да заживеем пълноценен живот.

March 27, 2013July 22, 2018

докосване до небесата джеймс ван прааг глава 9

ВИНА

Най-силно страдание ни причиняват не нашите пороци или слабости, а илюзиите ни. Преследва ни не реалността, а онези образи, които сме поставили на нейно място.

Даниъл Дж. Бурстин

Често съм чувал хората да казват: “Малко чувство на вина е полезно за душата”, но не съм съгласен. Нямам предвид искреното съжаление за грешките, които можем да поправим. Говоря за самобичуващата вина, която върви ръка за ръка с чувството за малоценност и неудовлетворение.

Често се чувстваме виновни поради някакъв вид поставени от самите нас очаквания за това, как трябва и как не трябва да се държим. Обикновено подобни очаквания се основават на страха. Правим или казваме нещо от страх, защото си мислим, че истината не може да бъде изречена. По-късно съжаляваме за лъжите и измамите си и се чувстваме виновни за своите грешки. В сърцата си чувстваме, че сме съгрешили и трябва да бъдем наказани.

Всяка форма на себеосъждане е вредна за душата. Чувството за вина не само поражда дисхармония в духовното и емоционалното тяло, но може също да бъде свързано с много здравословни проблеми, от които страдаме, както ще се убедите от следващите редове.

Мисля, че я убих

Този сеанс бе проведен в дома ми през 1995 г. По онова време вече бях започнал да ставам известен сред телевизионната аудитория от шоуто на Джоан Ривърс и предаването на NBC От другата страна. Една жена ме беше гледала по телевизията и ми написа писмо, в което ме молеше за сеанс. Тя твърдеше: “Животът ми е съсипан и не мога да продължа.”

Дана беше висока около един и седемдесет и имаше наднормено тегло. Когато влезе, почувствах бремето на отчаянието и депресията. Във въздуха витаеше някаква тежест.

Дана мило ме поздрави с “Добро утро” с лек южняшки акцент и горещо ми благодари, че съм се съгласил за сеанса.

– Вашата секретарка ми телефонира и ми каза, че се е освободило място – каза тя. – Това е Божи знак, защото днес е рожденият ден на баща ми!

Отговорих й, че духовният свят ни въздейства по много загадъчни начини, когато пожелае. Тя се усмихна, сякаш й бе известно нещо, което аз не знаех. Седнахме и аз започнах да се моля.

Измина около половин час, преди да се появи Елси, духът, който усещах, че чакаше Дана.

– Тук има една дама с красива рокля на цветя. Има много нежно лице и кестенява коса, вързана на тила й. Казва ми, че сега има много коса, а не просто кичура!

При тази информация Дана изтегли няколко кърпички от кутията, за да избърше бликналите сълзи.

– Това е мама. Добре ли е тя? – попита тихо.

– Да, казва тя. Стигнала е дотам без проблеми. Споменава ми за белега. Белег близо до устната. Вярно ли е това ?

Дана поклати глава.

– Наистина не си спомням. Защо казва такова нещо?

– Вид идентификация. Моите водачи винаги настояват духовете да дават някаква информация, с която да потвърдят своето присъствие.

Дана взе чантата си и започна да рови. След малко извади снимка и се взря в нея.

– О, да, прав сте. Има малък белег близо до горната устна. Ето, вижте сам.

Показа ми снимката и наистина, имаше белег.

– Майка ви говори за някой на име Стела. Познавате ли я? – попитах аз.

– Да, това е сестра ми.

– Вярно ли е, че със сестра ви не си говорите. Майка ви ми казва, че сте се скарали. Има ли също някой на име Пол?

Дана не можеше да повярвана ушите си. Погледна ме учудено.

– Да, това е брат ми, Поли. Да, скарахме се. О, Господи. Какво казва тя? Моля те, мамо, помогни ми.

– Майка ви ми показва някакви правни документи. Не знам какво означава това, но имам чувството, че са свързани със съд. Оставам с впечатлението за съдебен процес или производство.

– Продължавайте – каза тя. – Разбирам.

– Казва ми, че това не е хубаво. Трябва да им кажете, че нищо добро няма да излезе от това и че е погрешно да се държат по този начин.

– Те никога няма да повярват. Как мога да ги накарам да повярват в това? – попита Дана.

– Пуснете им записа от този сеанс – отвърнах аз.

Забележката ми изглежда не промени нейната нагласа и Дана остана объркана.

– Майка ви иска да знаете, че тя е с Марти. Познато ли ви е това име?

Дана отново се разплака.

– Да. Честит рожден ден, татко.

– Чувствам, че този мъж е бил пушач и е имал проблеми с дишането.

– Да, почина от емфизема. Добре ли е сега?

– Да, добре е. Грижи се за майка ви и е с някой друг. Звучи ми като Дон.

Дана кимна утвърдително.

– Да, Дони, брат му. Умря преди месец.

В този момент сеансът взе драматичен обрат.

– Майка ви ми показва сцена, в която коленичите до нейното легло и казвате молитва.

– Да, да – извика Дана. – Молех се за нея всеки ден. Исках болките й да престанат. А тя непрекъснато стенеше в агония. Трябваше да й помогна. Молех се за помощ. Надявам се, че съм постъпила правилно, мамо.

Продължих да предавам впечатленията си като се опитвах да ги изложа колкото е възможно по-правдиво.

– В кома ли е била майка ви? – попитах аз.

– Да – потвърди Дана през сълзи. – Получи удар. Не можеше да диша сама. Поставиха я на системи. Не можех да понеса да я гледам в това състояние.

Не можех да повярвам на следващите си думи:

– Майка ви казва, че сте издърпали тръбата от гърлото й.

Дана трепереше. Сведе поглед.

– Да… да, така направих. Не исках да я убивам. Просто не можех да понеса страданията й.

Бях шокиран. Въпреки че съм свикнал да чувам много неща в този вид работа, все пак съм просто човек. Трябва да бъда много обективен, а това не винаги е лесно.

Почувствах болката на момичето. След миг продължих да предавам посланието на майката.

– Майка ви казва, че няма значение. Казва ми, че сте имали кураж. Било е проява на любов. Казва, че е напуснала Земята в момента, определен от Господ.

Все още със сведен поглед Дана попита:

– Аз ли я убих?

– Майка в казва, че това не е било по силите ви. Тя е жива.

Наведох се, докоснах бузата на Дана и вдигнах главата й.

– Майка ви не умря веднага, нали?

Дана поклати глава.

– Не. Живя още седмица. Докторите казаха, че сърцето й е твърде слабо, за да продължи да функционира. Накрая то се предаде.

Попитах я:

– Защо тогава се подлагате на това? Не сте я убили вие. Тя си е отишла по естествен начин.

– Защото Поли и Стефи ме обвиниха в убийството й. Изправиха ме пред съда. Наистина не знам дали мога да понеса това.

Няколко минути седях в мълчание. Внезапно почувствах потупване по рамото. Беше бащата на Дана, Марти. Внуши ми някакво име. Наведох се към Дана и я попитах:

– Познаваш ли някой на име Саймън?

Тя ме погледна учудено.

– Това е толкова странно. Защо ми задавате този въпрос? Този следобед имам среща с него. Той е адвокат. Един мой приятел ми го препоръча.

– Баща ви иска да ви кажа, че този Саймън ще ви помогне и всичко ще се оправи. Баща ви казва, че Саймън е предопределен от небесата.

Последната информация ободри Дана. По блясъка в очите й разбрах, че това момиче, отлъчено от своето семейство и осъдено от самата себе си, най-сетне откри смисъл в живота си. Най-сетне видя светлина в края на тунела.

Няколко месеца по-късно Дана се обади в кабинета ми, за да ми благодари и да ме информира, че Саймън наистина й е помогнал. Обвиненията бяха отхвърлени, а тя бе на път да се помири със своето семейство. Искаше да знам също, че е отслабнала с тринадесет килограма и отново е започнала да се среща с мъже.

Добре пазена тайна

Когато Робин, млада дама на около двадесет и пет годишна възраст, дойде да се срещне с мен, се запитах: “Защо е тук тя? Твърде млада е, за да е изгубила някого.” Постъпих точно така, като съм казвал на студентите си да не постъпват – разсъждавах. Произнесох молитвата си и сеансът започна, но скоро след това изпитах странно чувство.

– Това е чудновато, но ми се прииска да изпея песента “Ринги-ринги-рае”. Виждам две еднакво облечени русокоси момиченца, които си играят. Те пеят тази песен.

Робин незабавно потвърди, че разбира за какво става дума.

– Виждам някаква дама. Тя ми казва, че и двете имате еднакъв цвят на очите и косата. Разбираш ли това?

– Да, напълно го разбирам, Джеймс – каза тя.

– Имам чувството, че искам да произнеса името Рейчъл. Двете сте много близки. Много близки. Не знам защо, но между вас съществува силна връзка. Чувствам, че сте почти еднакви.

Робин отговори пресипнало.

– Това е моята близначка, Рейчъл. Почина преди няколко години.

– Близначки! Нищо чудно, че чувствам такава близост между вас. Сестра ти ми показва красива къща на върха на един хълм. Говори за някакво преместване. Купували ли сте къща наскоро? Споменава ми за някакъв синигер или сойка. Разбираш ли това?

Робин внезапно промълви:

– Алеята на синигерите! На тази улица е къщата ни.

И двамата поклатихме глави.

– О-о – възкликнах аз.

– Невероятно! – добави тя.

– Сестра ти иска да ти кажа, че често е около теб. Усещаш ли я?

– Не, всъщност не. Но сънувах нещо…

– Сънищата са начин, по който духовете общуват, но мисля, че сестра ти иска да каже, че бди над теб.

Робин въздъхна:

– О, това е страхотно! Доволна съм!

– Каза, че те е видяла да избираш тапети. На нея са й харесали жълтите с малки цветя.

Погледнах Робин; тя беше поразена.

– Боже господи. Току-що ги разглеждах. Всъщност купих точно онези, за които говори тя. Боже господи!

– Тя се е опитала да ти внуши да ги купиш – продължих аз. – Каза ми, че дори е убедена, че си приела мисълта, защото точно тогава си помислила за нея.

– Точно така. Гледах ги и се питах дали Рейчъл би ги харесала.

Докато Робин довършваше изречението, внезапно почувствах как ме връхлетя силен емоционален прилив. Имах чувството, че ще се разплача и трябваше да го споделя.

– Сестра ти много те обича и иска да ти предам, че трябва да си върви. Но иска да остане наоколо и да се наслаждава на физическия живот чрез теб. Имаш ли нещо против да те навестява от време на време?

Робин също се просълзи. Вдигна поглед към тавана и заговори на сестра си:

– Когато пожелаеш, Рейч… Обичам те.

В този момент изпитах странно чувство. До мен седеше млада жена, която предаваше любящи емоции на своята близначка, седнала от другата ми страна. Двете звучаха така еднакво, сякаш един и същи човек водеше разговора и от двете страни. Тогава Робин извика:

– Моля те, кажи й, че съжалявам!

Взрях се в Робин в очакване на отговор от сестра й.

– Тя не те разбира. Но, почакай… Нима нещо не е било наред с кръвта й? Тя ми показва атакувани кръвни клетки. Имам чувството, че става дума за костния й мозък.. Левкемия ли е имала? – попитах аз.

Робин се разплака.

– Да, така е.

– Тя ми казва, че си дарила кръв за нея. Смятала си, че можеш да спасиш живота й.

– Била съм глупачка, нали?

– Не, защо говориш така? Това е бил красив жест. Сестра ти никога няма да забрави твоята проява на любов. Винаги ще ти бъде задължена.

Робин поклати глава, а после се разрида.

– Но нямаше полза. Тя умря. Беше най-добрата ми приятелка. Толкова ми липсва… Вината беше моя. Аз нося нещастие на хората!

В следващите десет минути успокоявах Робин. Тя възвърна самообладанието си и изглеждаше спокойна.

– Робин, сестра ти ми казва, че не е твоя вината за смъртта й. Това е било естественото време, в което е трябвало да си иде. Казва ми, че трябва да се опиташ да разбереш, че нищо от станалото не е по твоя вина.

Робин просто седеше и втренчено гледаше през мен.

Тогава Рейчъл ми внуши нещо неочаквано.

– Познаваш ли някой на име Джейк?

Робин сведе поглед за миг, а после отвърна:

– Какво каза? Джейк ли каза?

– Да, Джейк. Сестра ти ми внушава това име.

Робин изглеждаше ужасена и зарови лице в ръцете си.

– Тя иска да знаеш, че Джейк е добре. Той вече се е завърнал. Редът му още не е бил дошъл и ти не си била готова. Това не е било грях! Сестра ти иска да ти кажа, че не е било грях!

В Робин се смесваха шок и неверие.

– Тя не иска да се чувстваш виновна. Иска да обичаш себе си. Ти не си виновна. Моля те, обичай себе си!

Тъй като не разбирах какво става, надявах се, че Робин разбира. Когато погледнах лицето й, разбрах, че посланието бе попаднало в целта.

– Ти си в безопасност и си обичана – й казах нежно.

След няколко минути мълчание Робин бавно започна да разбулва загадката в думите на сестра си.

– Когато бях на шестнадесет години забременях и сестра ми и аз си представяхме, че името на бебето е Джейк. Никога не използвахме думата бременност; казвахме просто Джейк. Приблизително през първия месец от бременността приятелят ми ме напусна и нямах друг избор, освен да направя аборт. Единствено сестра ми знаеше. Обеща, че никога няма да каже на никого. Това беше нашата тайна.

Робин наведе глава и сълзите й бликнаха. През сълзи спомена, че скоро след това сестра й се е разболяла от левкемия и е починала.

– Винаги съм се чувствала виновна за смъртта на Рейчъл. Смятах, че Бог ме наказва за онова, което причиних на Джейк.

Историята на Робин беше трогателна и бях дълбоко развълнуван от терзанията на тази млада жена и опустошителното й чувство на вина. Надълго и нашироко й обясних, че Бог не е отмъстителен.

– Бог не ни наказва – казах аз. – Само ние наказваме себе си.

Уверих я, че душата никога не умира и никога не изпитва физическа болка.

Припомних на Робин думите на сестра й: “Джейк се е завърнал и изживява живота някъде другаде на Земята.”

След няколко минути Робин изтри сълзите си и вдигна поглед към тавана, сякаш произнасяше безмълвна молитва за сестра си. След това започна да ми благодари.

– Толкова години живях в терзания. Наистина вярвах, че съм отговорна за смъртта на Рейчъл.

Робин напусна кабинета ми с леко сърце и ново самоусещане. Тя беше усетила съчувствената любов на сестра си и се беше уверила, че Рейчъл не само бди над нея, но и ще продължи да присъства в много важни моменти от живота й. Те бяха близначки, свързани завинаги, и дори смъртта не можеше да ги раздели.

Изстрелът

В една съботна вечер, седмица преди Коледа, семейна двойка, която бе присъствала на няколко от публичните ми демонстрации, ме покани в дома си в Пасадена, Калифорния, за да се срещна с шестима напълно непознати хора. Бяха четири жени и двама мъже. Не бях сигурен дали се познават добре и дори не знаех дали имаха представа какво да очакват от мен. Всички гости обаче проявиха желание да отворят сърцата си, за да се изправят срещу болката и мъката, която таяха в себе си. Обясних им как работя и подех молитвата си. През първата половина на сеанса предадох послания към трима души. Бабите и дядовците на една млада двойка се свързаха с тях във връзка с финансовото им състояние. Една леля се разкри на племенницата си като посочи, че жената е сменила три работни места за изминалата година. Комуникацията включваше множество детайли за всичко, от стомашна язва до семейни екскурзии. Доказателственият материал беше доста необичаен. Наблюдавах реакциите на групата и повечето изглеждаха доста удовлетворени, с изключение на един мъж на име Роб.

По време на една почивка случайно дочух Роб да казва, докато напусках стаята:

– Това е трик. Виждате колко много въпроси задава. Някои от тях са толкова общи, че всеки би могъл да го направи.

Като се обърнах към него, забелязах как лицето му почервеня докато преглъщаше. Реших да си замълча и само отправих взор към небесата.

Петнадесет минути по-късно, когато започвах сеанса с молитва, почти незабавно се насочих към Роб. – Може ли да се приближа до вас? – го попитах. Той ме гледаше безизразно. След това се усмихна и каза:

– Разбира се, нека ме разчовъркат.

Виждах, че Роб е много неспокоен и полага всички усилия да продължава да играе своята роля. Мисля, че се опитваше да открие някаква клопка във всичко това. Когато хората се съпротивляват на работата, която върша, трябва да се концентрирам много по-силно, за да запазя духовните вибрации и да получа внушения.

Веднага почувствах, че зад него стои някакъв мъж. Когато фокусирах цялата си енергия, започнах да го виждам по-ясно. Имаше пясъчносива коса, зелени очи и очарователна усмивка. Беше положил ръце на раменете на Роб.

– Имаш ли някакви връзки с Акрън, Охайо?

Роб пребледня. Той погледна невярващо останалите. Мисля, че се надяваше да кажат нещо, с което му спестят неудобството. След това насочи поглед към мен.

– Да, израснах там, преди да преместят баща ми на друга работа.

– Помниш ли училище или църква, наречени Сан та Лусия?

– Да, да… Как по дяволите… – Роб започна да трепери и заеква. – Кой е там? Кой разговаря с теб? Солидният външен вид на Роб започваше да изчезва.

Продължих да предавам съобщенията си.

– Тук има един господин, който твърди, че те познава. Казва, че е живял в Акрън.

Роб ме прекъсна:

– Дядо ми ли е това? Той живееше там. Всъщност там се е родил и израснал.

В думите му се откриваше все повече нервно напрежение.

– Този мъж говори за някаква пушка – казах аз.

– Дядо ми имаше пушка. Ловна пушка. Учеше ме как да боравя с нея.

От вибрациите на духа зад него разбирах, че това не е дядо му. Изпратих към духа ментални послания и го помолих да ми каже кой е. Роб вече едва се сдържаше на стола си. Напрегнатата му енергия се беше разпростряла из стаята. Всички седяхме на тръни в очакване да разберем кой беше загадъчният гост.

– Това е някой, който не си виждал от години. Казва ми, че ще се сетиш за него по името Спайк.

Очите на Роб се разшириха от вълнение. Той не можеше да спре да трепери.

– Исусе Христе… Исусе Христе, не може да бъде… Не може да бъде. Дани? Дани, това ти ли си?

Внезапно очите на Роб се изпълниха със сълзи.

– Спайк е велосипедът му. Така го наричаше. Това беше шега помежду ни.

– Казва, че е живял надолу по твоята улица.

– Да, знам, това е Дани Тимънс. Израснахме заедно.

Тогава Роб, който вероятно беше в шок, се изправи, посочи ме с пръст и извика:

– Кой си ти? Това някаква жестока шега ли е? Някой ти е казал. Някой трябва да ти е казал.

Изчаках няколко минути да се успокои, а останалите хора в стаята му помогнаха да се успокои и да се отпусне.

Роб падна в един стол и зарови лице в ръцете си. Напомних му, че никой в стаята не разполага с тази информация и го уверих, че е истина. Мисля, че думите ми го успокоиха донякъде и тази слаба увереност му помогна да повярва, че може да ми се довери.

– Дани ми показва някаква пушка. Същата, която видях и преди. Разбираш ли това?

– Да… да, разбирам – промълви Роб. Промълви още нещо на себе си и аз го помолих да говори малко по-високо. Роб повиши глас и каза:

– Искам да предам нещо на Дани. Кажи му, че съжалявам. Наистина съжалявам. Цял живот се опитвам да ти се издължа, Дани. Моля те, прости ми. Всеки път, когато се връщам у дома, минавам през гробището. То е точно от другата страна на улицата срещу Санта Лучия, където ходехме на училище. Ще ми се да не се беше случвало. Всеки ден се самонаказвам за това.

– Дани знае, че не си го искал. Иска да ти благодари за всички изпълнени с любов мисли и дела в негово име. Казва, че вече е време да се освободиш от чувството за вина. То ти пречи да разтвориш сърцето си. Той иска да живееш живота, който наистина желаеш. Иска да бъдеш щастлив.

След това научихме, че Роб и Дани били приятели от квартала. Един ден Роб предложил да играят на индианци и каубои и взел ловната пушка на дядо си. Докато играели, пушката случайно гръмнала и пронизала гърдите на Дани като го убила на място. Не е нужно да се обяснява, че животът на Роб се променил завинаги. От осемгодишна възраст той се чувствал виновен за смъртта на Дани. Споменът за това, как малкият му приятел умрял пред очите му, го преследвал непрекъснато. Никога не можел да избяга от образите и чувствата, които пораждал той. Чувството за вина за злополуката го подтикнала да стане лекар. Като хирург Роб работел по четиринадесет часа на ден, за да спасява човешки животи. Може би много хора са имали полза от неговото чувство за вина, но беше време той да се освободи от него.

Както става ясно от тези истории, ужасното бреме на съжалението за събития, които не сме в състояние да променим, може да унищожи живота ни и да стовари огромен товар на плещите ни по време на духовното ни пътуване. Когато носим със себе си бремето на вината, ние се съсредоточаваме върху миналото. Миналото вече е свършило и не можем да направим нищо, за да го върнем. Една от големите духовни истини, които съм научил през годините, е, че нашата лична сила съществува само тук и сега.

Най-добрият начин да се освободим от вината е да простим на себе си и на другите и да си напомняме, че като духовни същества ние сме на едно вечно пътуване. Тук сме, за да израстваме и да се учим от всичките си преживявания.

March 27, 2013July 22, 2018

добър медиум от книгата му докосване до небесата част 2

из книгата на един добър медиум

Част II

ДУХЪТ ГОВОРИ

Докато душата пътува по пътя към съвършенството на физическо ниво, тя се сблъсква с върховете и низините на обстоятелства, които поставят на изпитание нейната сила. Изпитанията пред самообладанието във физическия свят не винаги са лесни. Много пъти ще се препънем, вместо да преминем през болката. Но ако можехме да помним, че онова, което ни очаква в края на пътуването, заслужава всички мъчителни и трудни крачки, които трябва да направим, бихме си пробивали път с радост. Трябва да разберем, че никога не сме сами. С нас винаги са нашите близки и просветлените духовни водачи, които ни насочват със своята подкрепа и сила.

Въпреки че има безброй изпитания, през които душата трябва да премине на Земята, уроците на сърцето вероятно са най-предизвикателни. Те докосват сърцевината на нашето същество с нежността на любовта и с горчилката на болката. Разкриваме най-съкровените си дълбини пред другите и се надяваме, че те ще ни приемат и обикнат. Ако не го направят, се затваряме малко и с всяко поредно отхвърляне – още малко. Тогава започваме да манипулираме околните в стремежа си да получим признание и да ги накараме да се отнасят към нас така, както желаем. Именно нашите страхове се онова, което ни пречи да преминем емоционалните изпитания на Аза. Оставаме впримчени в илюзиите на реалността, докато не започнем да контролираме и да усъвършенстваме своята емоционалност.

Приемал съм в дома си мнозина от тази страна на воала, които са идвали с натежали сърца. Те търсят възможност да се свържат с любимите им хора още веднъж и да успокоят бушуващите си емоции. Много хора разбират, че трябва да се справят с тези нестихващи чувства, за да напредват в своето физическо, ментално, емоционално и духовно израстване. Това важи и за онези от другата страна на воала.

На този етап на пътуването бих искал да споделя с вас няколко сеанса, които според мен представят някои от най-често срещаните емоционални изпитания и премеждия, които ни се налага да изживеем. Надявам се, че тяхното изследване ще отвори сърцата и умовете ви към изцеляването на подобни емоционални ситуации в собствения ви живот. Вероятно можете да извлечете поука от чуждите грешки и несполуки и да избегнете същите клопки. Надявам се поне да откриете нов начин да разбирате себе си и останалите,

От съображения за дискретност съм променил имената на засегнатите лица, но съм запазил правдивостта на разкритите прозрения и послания.

ОЧАКВАНИЯ

Всеки е уникален. Не се сравнявайте с никого, за да не провалите божествения план.

Баал Шем Тов

Ако не сте искрени към вътрешния глас на божествения извор в сърцето ви, не можете да бъдете щастливи. Колко често всички ние сме казвали или правили нещо, което не е било напълно искрено, единствено за да се харесаме или сближим с някого, а след това сме съжалявали? Това е само един дребен пример за “угаждане на хората”, но колко по-сериозни грешки сме направили поради страха от отхвърляне? Много хора жертват личните си мечти, за да осъществят онова, което друг желае за тях.

За малко и аз да го направя. Мечтата на майка ми беше едно от децата й да е медицинска сестра или свещеник. Реших да осъществя това желание и да бъда свещеника, който майка ми винаги е искала. Защо? Защото смятах, че това ще я накара да се гордее с мен и да ме обича още повече. След една година в семинарията обаче се отказах, защото разбрах, че в душата ми липсва духовен порив към ръкополагане. Това беше желание на майка ми, а не мое. Тогава не разбирах, че тя винаги ще ме обича.

Докато сме деца е естествено да се стремим към любовта на родителите си, а те да се опитват да ни моделират според очакванията си. Но за онези, които произхождат от взискателни и властни семейства, стремежът да се угоди на родителите може никога да не угасне. Когато децата пораснат, родителските желания се загнездват в подсъзнанието им и се превръщат в част от тяхното програмиране. Като възрастни оценката им може да се окаже зависима от желанието им да угодят на другите, както някога са се опитвали да угодят на родителите си, за да получат любовта им. В крайна сметка подобни хора никога не заживяват за себе си.

Една от най-трагичните – и твърде често срещани – ситуации, с които се срещам в работата си, е съжалението на духа за неудовлетворителния му живот. За щастие при навлизането в по-висшия живот духовете, които се оказват в това положение, бързо откликват на безусловната любов, предложена им от любящите същества в духовния свят. Тези духове започват да превръщат съжаленията си в прозрения и се научават да виждат собствените си достойнства. Те оценяват многобройните си постижения и цялата любов, която са дарили на другите, докато са били на Земята. Колко по-добре би било, ако можеха да изразят истинската си природа в живота, преди да е станало твърде късно. Всички сме на тази земя, за да открием собствения си път, и никога няма да сме щастливи, ако изживяваме нечия чужда представа за живота.

Жалко е, че толкова много от нас имат някакви очаквания за това, какви трябва и какви не трябва да бъдат нещата. Следват няколко примера за нереалистични или нереализирани очаквания. Според мен тези случаи са много тъжни, защото в повечето от тях потенциалът на индивида остава нереализиран и той чувства дълбоко съжаление за непълноценно изживения живот.

Бащина мечта

Две момичета на име Адриана и Пола дойдоха, за да се срещнат с мен. Мога да ги опиша само като млади, привлекателни калифорнийски жени с руси къдрици, които се спускаха по гърбовете им. Когато човек ги погледне, никога не би допуснал, че нещо при тях може да не е наред. И въпреки това имаше някакво дълбоко безпокойство, скрито зад ясните им сини очи. След като прекарахме заедно около половин час, ми се наложи да кажа:

– Внезапно почувствах невероятен хлад около мен. Целия настръхнах. Чувствате ли го?

И двете поклатиха глави в знак на отрицание, затова продължих:

– Изпитвам ужасно чувство на тъга. Сякаш някой плаче.

Израженията на момичетата внезапно се промениха.

– Там има един мъж, който изглежда много смутен. Не знам защо. Непрекъснато ми показва някаква кола. Прилича на Импала. Не разбирам много от марки на коли, но това ми хрумва.

Едното от момичетата бавно каза: „Да”, другото започна да ридае.

– Този мъж ми говори за гараж, за това, че е в гараж.

Сега и двете момичета тихо се разплакаха.

– Познавате ли някой на име Карл?

– Да, това е името на баща ни. Добре ли е той? Моля, кажете ни.

Чувството на тъга се засили.

– Аз съм, казва той. – Той казва, че това е Карл с колата.

– Да, той колекционираше стари автомобили. Откриха го в черната му Импала. О, Господи. Това той ли е?

– Да, това е вашият баща. Той е с някого на име Франк. Щастлив е, че вижда Франк. Франк е там от много отдавна. Баща ви казва, че Франк му е липсвал. Господи, това е някой, който е там от много, много години.

Момичетата кимнаха и това, което седеше отдясно каза:

– Франк е брат му, който е умрял, когато са били деца. Това е станало преди около петдесет години.

– Съжалявам, но трябва да ви кажа, че баща ви е много тъжен човек. Имам чувството, че е работил прекалено много. Занимавал ли се е с кутии? Нещо ми напомня за кутии и лента.

– Той притежаваше корабна компания.

– Той непрекъснато казва, че съжалява – продължих аз. – Работил е толкова много. Дълги часове. Непрекъснато казва, че съжалява.

– Да, така е. Понякога работеше цели дни без прекъсване и не се прибираше вкъщи. Беше работохолик..

– Баща ви е разстроен заради Джени или Джани? – казах аз.

– Джини, майка ни – отвърнаха те. – Тя много страдаше.

– Баща ви определено не се е отнасял добре със себе си. Изглежда е бил твърде строг със себе си и винаги се е стремял към нови постижения. Казва ми, че е искал да бъде най-добрия баща. Коя от вас е Адриана? – попитах аз.

– Това съм аз – каза момичето отляво.

– Адриана, баща ти съжалява, че не е могъл да присъства на сватбата ти… да те отведе до олтара.

– Омъжих се две седмици след като почина. Татко, обичаме те – извика Адриана.

В този момент всички много се развълнувахме. Дори аз едва сдържах сълзите си.

– Говори нещо за орех или фъстък. Нямам представа какво иска да каже.

– Фъстъчето беше името на кучето му. Блъсна го кола и то умря. Баща ми беше потресен.

– Кафяво-бяло ли беше кучето?

– Да, да. Беше изтърсакът на котилото и на татко му беше жал за него. Обичаше да взема Фъстъчето под мишница и да го разхожда.

– Баща ви продължава да твърди, че не е бил справедлив към себе си. Казва, че е трябвало да забави темпото, но е смятал, че семейството му очаква това от него. Смятал е, че като баща трябва да работи усилено и да печели пари за семейството си. Никога не е искал майка ви или вие да работите.

Пола заговори:

– Той не искаше да спре. Непрекъснато му повтаряхме: “Татко, молим те, престани да работиш толкова много.” Той не искаше. Мама все казваше, че е твърдоглав.

– Тогава компанията му фалира – добави Адриана. – Не мисля, че можеше да се справи със ситуацията. Изпадна в ужасна депресия за дълго време. Отдръпна се от света и се затвори в себе си. Не разбирахме какво става.

– Той се притеснява, че е провалил всички – казах аз, когато почувствах отчаянието на баща им. – Баща ви не е обичал себе си. Казва ми, че е бил настроен твърде критично. Ще му се да не е бил така суров към себе си и повече да се е наслаждавал на живота. Иска да знаете, че сега започва сега започва да се учи как да обича себе си.

– Чудесно! – каза Пола. – Обичаме те, татко.

– Той е бил толкова загрижен за останалите, че не е отделял време да се погрижи за себе си – казах аз. – Баща ви ми показва някаква жабка… в кола. Виждам как някаква ръка се пъхва в нея. Разбирате ли това? Това е впечатлението, което той ми предава.

– Да – казаха момичетата. – Там беше пистолетът, – продължи Пола. – Пистолетът, който той използва в колата.

Внезапно почувствах студено метално дуло в устата си. Усетих как някой натиска спусъка и почувствах експлозия в главата си. Бях вцепенен и стоях неподвижен няколко минути, преди да продължа със сеанса.

– Баща ви иска да ви кажа, че сега е добре. Много е жизнен и е с мамчето. Разбирате ли?

– Мамчето е неговата майка. Тя почина преди известно време. Щастлива съм, че е с него – отбеляза Пола.

– Тя ми направи ябълков щрудел – казва баща ви.

– Това беше нейният специалитет. Винаги, когато бяхме болни или се нуждаехме от разведряване, тя ни правеше ябълков щрудел. Така нещата винаги изглеждаха малко по-добри – призна Пола.

В момента, в който момичетата казаха това, ми се стори, че към тях бяха протегнати две чинии, пълни с успокояващ ябълков сладкиш.

Няколко месеца след този сеанс Адриана ми се обади, за да ми разкаже, че е сънувала баща си. Била с него и Фъстъчето в някакъв парк. Нейният баща й показал красива къща, изградена от бял мрамор. Тя имала много високи тавани и прекрасни, просторни стаи. Баща й казал, че къщата изразява любовта, която е открил у себе си. Сега се отнасял към себе си като към крал. И защо не? Той го заслужаваше!

Моята принцеса

Когато срещнах Антъни, имах чувството, че аз съм лилипут, а той – Гъливер. Той ме гледаше отгоре от двуметровата си височина с пронизващи тъмнокафяви очи, а късо подстриганите мустаци му придаваха почти зловещ вид. Въпреки това той не беше сигурен защо въобще е дошъл и кракът му нервно потропваше по пода. Докато се опитвах да го накарам да се почувства по-удобно с обяснение на методите ми на работа, той просто кимаше и изръмжаваше “Ъхъ”.

Първите петнадесет минути бяха истинска агония. Физически усещах някакви здравословни грижи и потенциален проблем в работата му. Той потвърди прозренията ми с много кротко “Ъхъ”. Започнах да се безпокоя, че този човек е толкова празен в емоционално отношение, че ще ми е трудно да навляза в духовния свят от негово име.

Накрая започнах да приемам някакви духовни послания.

– Познаваш ли някой на име Джоузеф? – попитах го аз. – Има нещо общо с Филаделфия.

Той изръмжа:

– Не. Всъщност да.

Казах му, че този мъж говори за баща му, и в този момент мълчаливият Антъни отвори уста, за да каже, че Джоузеф е бащата на баща му. Дядото на Антъни описа невероятни детайли като например името на парка, където Антъни е играл като дете, имената на двете му сестри и обстоятелствата около собствената му смърт. Но великанът срещу мен изглеждаше съвсем леко развълнуван и явно не беше особено впечатлен, докато не произнесох едно име.

– Дядо ти говори за някой на име Дона. Познато ли ти е това име?

– Да, да – отговори той с вдигнати вежди.

– Джоузеф иска да ти кажа, ме Дона е с него. Дона е с него, заради теб. Тя иска да говори с теб. Разбираш ли?

Внезапно Антъни се разрида неудържимо. Този сдържан и сериозен мъж, който до преди няколко минути не беше казал дори едно изречение, сега плачеше като дете. Попитах го дали е добре, но същевременно трябваше да запазя концентрацията си, за да улавям духовните вибрации.

– Сега чувам женски глас. Това е нещо като приспивна песен. Тя вика “Тон“. Предполагам, че е съкратено от Тони.

– Тя винаги ме наричаше така – отвърна Антъни. – Как е тя? Моето момиче, моето момиче! Моля ви, кажете й, че съжалявам.

– Казва, че е жива и здрава. Тя е красива жена. Виждам дама с изваяна фигура и дълга кестенява коса. Би могла да е модел.

Антъни кимна в знак на съгласие.

– Казва ми, че ти винаги си бил шефът. Показва ми шкаф, пълен с дрехи. Сега ми показва стотици чифтове обувки. Невероятно е! Толкова много рокли, палта, обувки, всевъзможни неща. Казва ми, че ти си избирал всичките й дрехи. Вярно ли е?

– Да, да, точно така. Купувах й всичко, всичко! Тя беше моята принцеса и я обличах като такава – натърти той.

– Показва ми също диаманти, рубини, обеци, гривни, всякакви бижута.

– Давах й всичко. Нямаше нещо на света, което не бих й дал. Исках да е най-красивата жена на света!

– Дона ми казва, че си искал да бъде съвършена. Сега говори за Лас Вегас. За работа или пребиваване в Лас Вегас.

– Да – каза той, – запознахме се в Лас Вегас. Срещнах я с няколко приятели. Това е вярно.

– Казва ми нещо за цена или облог.

– Исусе Христе! – извика Антъни. – Как, по дяволите, би могъл да знаеш това? – Той разтърка очите си с ръка и бавно заговори, сякаш ми разкриваше дълбока, тъмна тайна. – …Аз, .. аз я спечелих.

– Моля?

– Спечелих я на бас с няколко момчета. Но нещата не бяха такива каквито изглеждат. Влюбих се в нея. Обичах я. – каза той плахо.

Много неща съм чувал в кариерата си на медиум, но това го чувах за първи път. Спомням си, че си помислих, че точно когато смяташ как вече нищо не може да те учуди…

– Нещата не са такива каквито изглеждат, – започна Антъни. – Най-напред си мислех, че е леко момиче, но тя се оказа добър човек. Всъщност за мен тя означаваше много повече. Обичах я, наистина ч обичах и тя ме обичаше. Беше нещо специално. Оженихме се, но … – гласът му започна да потреперва. – Не се отнасях с нея добре. Бях тъпо копеле.

Той поклати глава, а от очите му бликнаха сълзи.

Подадох му кутия със салфетки и се опитах да го утеша като го попитах дали би искал да прекратим сеанса. Но той искаше да стигне до своята „кукличка“.

– Знае ли тя, че се опитвах да стигна до нея? Моля ви, кажете й. Кажете й, че съжалявам за операцията. Моля ви, моля ви, кажете й!

Обясних на Антъни, че би могъл сам да изпрати тези мисли и че тя ще го чуе.

Но тогава Дона ни прекъсна.

– Тя иска да те попитам за копчетата за маншети. Показва ми златни копчета за маншети с гравирани на тях котви.

– Да, тя ми ги подари за годишнината.

– Казва ми, че никога не ги носиш.

– Боже, тъкмо вчера ги гледах. Не мога да повярвам. Всичко е толкова реално.

– Дона ми казва, че е открила щастието. Тя иска да знаеш, че вината не е била само твоя, но и нейна. Казва ми, че е трябвало да бъде по-умна. Трябвало е да знае, че е красива, но не е мислела така.

Антъни вдигна зачервените си очи към мен и тихо проговори.

– Опитах се да я направя такава, каквато я исках. Сега не ми остана нищо.

Погледнах към пода и отново чух гласа на Дона. – Дона говори за пътуване до Париж и Бевърли Хилс. Показва ми огледало. Нямам представа какво означава това, но тя ми показва огледало.

– Така е. Аз я подтикнах към операциите – отвърна Антъни.

Повече от любопитство попитах: .

– За какви операции става дума?

– На тялото и лицето й. Познавах някои лекари, които можеха да я направят по-красива, да я променят, да я направят такава, каквато исках. Затова тя се подложи на някои процедури.

– Колко?

– Не знам. Около двадесет. Знам, че трябваше да я спра, но тя искаше да ме зарадва. Искаше да е всичко, което желая. Аз съм виновен за смъртта й. Моля ви, кажете й, че съжалявам.

Седях поразен. Не исках да издавам присъди над онова, което чувах. Когато продължихме, се надявах, че ситуацията може някак да се подобри.

– Тя знае, че съжаляваш – казах аз. – Тя говори за Клиф. Клифърд. Не иска да го съдиш.

– Отивам в съда тази седмица. Дона си направи операция за намаляване на бюста. Той прекали с анестезията. Уби я!

– Не го обвинявай – казах му аз. – Дона казва, че причината е била в сърцето й. Нещо не е било наред със сърцето и то е реагирало на анестезията.

– Клифърд беше анестезиологът – отвърна Антъни. – Той сгреши с медикаментите. Но знам, че вината всъщност е моя. Аз настоях за операцията. Тя го направи заради мен. Как би могла да ми прости някога?

– Тя знае, че съжаляваш и ти прощава – настоях аз. – Каза ми, че най-сетне се смята за хубава. Казва ми, че вече разбира, че красотата й не е само във външния й вид. Докато е била с теб, е допуснала грешката да не съзира вътрешната си красота. Казва, че не си е давала сметка за нещата. Иска да си спомниш за Розарита. Мисля, че има предвид Розарита, Мексико. Показва ми някакво кафене. Двамата седите на малка маса. Щастливи сте.

Антъни ме погледна смаяно.

– Това беше мястото, където отивахме, за да се усамотим. Беше малко кафене. Говорехме си как ще открием точно такова заведение, когато остареем.

Погледнах Антъни.

– Един ден ще имате кафене и няма да се тревожите за това, как изглеждате. Просто ще се наслаждавате един на друг и на атмосферата, която сте създали. Антъни напусна офиса ми с обновена душа. Според сърцераздирателното му признание, той е изпитвал огромна болка заради дребнавите си очаквания за външния вид на Дона. Вместо да осъзнава, че любовта помежду им е истинската красота, която търси, той се е опитвал да я превърне в някаква красива кукла.

В крайна сметка той изпита облекчение от факта, че любовта на живота му все още съществува и очаква бъдещата им среща в небесата.

Това е невероятно!

Искам да разкажа за прекрасното си преживяване с едно забележително семейство. Срещата първоначално бе определена за двама души, но вместо това се появиха петима. Първа влезе Клео Монро, майката. Последваха я дъщерите, Жасмин и Каролин, и съпругът на Каролин, Уолтър. Уолтър водеше млад мъж в инвалидна количка на около двадесет години. Той се казваше Лени. Лени имаше мускулна дистрофия и едва говореше, но веднага ми направи впечатление като духовно извисена личност. Уолтър откара количката до стената, а и всички останали се настаниха на дивана и околните столове.

Наистина се наслаждавах на тяхната жизненост и непринуденост. Твърде често в семействата има вражда и неприязън. След като предварително ги запознах с естеството на моята работа, започнах да медитирам, за да се отворя към духовете. Чувствах толкова много любов в това семейство, че предусещах невероятно изживяване.

Забелязах от дясната страна на Клео едра жена-дух, облечена в раирана зелена рокля и бяла шапка. Придружаваше я мъж-дух с тъмносин костюм и ярка вратовръзка в бебешко синьо, приблизително пет сантиметра по-нисък от нея. Те ме приветстваха широко усмихнати и мигновено разбрах, че това са родителите на Клео. Тя потвърди това.

– Майка ти използва думата “мамче” – казах аз. Всички кимнаха утвърдително. Клео отговори:

– Да, така я наричахме всички. Как е ревматизмът й сега?

Всички се засмяхме на шеговитата забележка на Клео.

– Мамчето ми казва, че обича красивите ангели на прозореца и че още не бива да се отказвате; твърде рано е.

– Виждаш ли, мамо, – възкликна Каролин – нали ти казах! Имах чувството, че все още не трябва да продаваме.

– Баща ви казва да не сглупите, след като сте работили толкова усилено. Мисля, че има предвид всички ви. Мамчето споменава колко обича ангелите и ми казва, че помагате на много хора, въпреки че не го осъзнавате. Разказва ми за магазина. Тя обича магазина.

Уолтър ме прекъсна:

– Това е невероятно.

– Защо? – попитах аз.

– Притежаваме този магазин – отвърна Уолтър, – който купихме с парите от завещанието на мамчето и той не се развива особено добре. Затова възнамерявахме да го продадем.

Попитах го:

– Какъв магазин?

Уолтър ме погледна в очите.

– Магазин за ангели. Продаваме ангелски вещи.

Изминаха няколко минути и продължих с ново съобщение.

– Това мамче е голям образ. Харесва ми. Проявява жив интерес към живота.

– Да, така е. Мамчето винаги е била душата на компанията! – възкликна Клео.

– Майка ви казва, че миналата вечер сте й приготвили картофено пюре.

Жасмин проговори за първи път.

– Да, мама го направи за нас, заедно с пържено пиле по бабината рецепта. Беше хубаво, точно както го правеше мамчето.

Тогава чух смеха на мамчето в дясното си ухо и тя каза: “Как не, използва твърде много масло!” Казах им това и всички се разсмяхме.

– Мъжът тук Еди ли се казва? Той непрекъснато се представя така.

– Да – каза Уолтър, – така се казва.

– Но всички го наричахме Бъди – намеси се Клео. – Еди беше кръщелното му име.

– Оставам с впечатлението, че този човек накуцва. Имал ли е проблеми с левия крак?

– Да! – отвърнаха двете момичета. Жасмин добави:

– Бил е ранен във войната и в крака му имаше парче шрапнел.

– Сега той танцува и иска да ви кажа, че вече не куца.

– Слава тебе Господи! – извика Клео.

– Приятели, трябва да ви кажа, че е чудесно да се работи с вас. Вие сте толкова открити и изглежда разбирате точно какво представлява процесът на духовна комуникация.

– Би трябвало – каза Клео. – Всички сме отраснали с тези идеи. Мамчето ме водеше на спиритични сеанси още когато бях малко момиче.

– И непрекъснато ни гледаше на чаени листа – добави Жасмин.

– Нищо чудно. Сега разбирам – казах аз. Трябва да ви напомня, че през цялото време Лени седеше в инвалидната количка и не беше в състояние да изрече и дума. Но това не му пречеше да надава ентусиазирани викове, особено когато разбираше информацията, която получавахме. Внезапно се появи един неочакван дух, чийто глас ме стресна силно.

– Познава ли някой от вас човек на име Рос?

Лени изкрещя пронизително.

– Да! – извикаха всички заедно. Това е татко! – каза Каролин.

Тогава всички заговориха едновременно:

– Как си, татко? Как се чувстваш сега, татко? Беше ми трудно да се концентрирам върху онова, което искаше да каже баща им.

Бих искал да отбележа, че за разлика от другите духове, бащата не желаеше да се яви във физическия си вид, а вместо това създаваше у мен впечатление за своята личност.

Описах на семейството информацията, която приемах.

– Този човек е малко труден. Искам да кажа, че изглежда много упорит и не иска никой да му казва какво да прави. Има ли нещо вярно в това?

– Да – извикаха всички едновременно. Клео продължи:

– Той беше досадник. Не е ли вярно, татко?

Рос беше съпругът на Клео, но тя го наричаше татко, като всички останали.

– Мислеше си, че знае всичко и че ние сме луди – добави тя със смях.

След това Клео започна да споделя с мен възгледите на съпруга си за всичко духовно.

– Той не вярваше в нищо подобно. Смяташе, че когато умреш, те погребват в калта и ставаш храна за червеите.

– Всеки път – добави Жасмин, – когато някой от нас дори само споменеше рая, татко казваше, че дори той да съществува, ние вероятно никога няма да го видим, защото всички ще идем в ада, заради многобройните си разговори с мъртвите.

– Той почиташе Библията – каза Каролин. – Вярваше само на онова, което прочиташе в тази книга. – Тя продължи: – Баща му беше проповедник в Мисисипи.

Лени нададе нов пронизителен крясък, сякаш за да се съгласи със сестра си.

В този момент много силно ми бяха внушени чувствата на баща им и аз се обърнах към тях:

– Имал ли е баща ви проблеми с белите дробове преди смъртта си? Защото оставам с впечатлението, че не може да диша. Чувствам, че дробовете ми не могат да се изпълват с въздух – казах аз и се хванах за гърдите.

– Той умря от емфизема – каза Уолтър.

– Баща ви ми казва, че е срещнал някого на име Либи.

– О, да, това е сестра му. Тя умря преди около двадесет години – отвърна Клео.

– Баща ви казва, че помни болницата и колко трудно му е било да диша. Знаел е, че ще умре, а когато това се е случило, се е събудил на прекрасно място. Приличало е на градина, но невиждана на Земята. Най-напред си помислил, че сънува, защото всичко било много красиво. Показва ми градина, изпълнена с цветя и хора, и ми внушава, че не е знаел къде се намира. Сестра му, Либи, се приближила до него и той не можел да повярва. Смятал, че ще види Исус и ангелите, но тя непрекъснато повтаряла, че нещата не стават така. Казва, че е срещнал хора, които не бил виждал от години. Казва, че се чувствал много реално и мястото също му изглеждало съвсем реално. Тогава видял майка си и баща си. Били облечени съвършено. Сега се смее. Казва, че през по-голямата част от живота си майка му имала бяла коса, но сега била кестенява. Имала и белег по рождение на врата, който вече липсвал. Разказва ми, че се намира на прекрасно място, в провинцията, подобно на мястото, където е отраснал. Всичко е така тихо и спокойно. Казва, че всеки ден ходи за риба.

– Постоянно ходехме за риба заедно – подметна Уолтър.

– Казва ми, че съжалява за вярата си, че живота свършва на Земята. Сега знае, че е съвсем естествено животът да продължи и след като напуснем телата си. Иска да ви се извини за това, че не ви е вярвал, когато сте говорели за духовната страна на живота. Сега е по-мъдър. Нещата определено не са такива, каквито е очаквал.

– Всичко е наред, татко, обичаме те – отвърна Каролин.

Останалата част на семейството нададе викове на потвърждение, включително и Лени.

Тогава Рос се обърна към сина си Лени със специално, дълбоко трогателно послание. Той му каза:

– Ти си се появил на Земята с тази мъчителна болест, за да научиш хората около теб на безусловна любов.

При тези думи цялото семейство произнесе: “Алилуя!”

Любящото смирение в посланието на Рос – и наистина интимната топлота у семейство Монро – е скъпоценно и рядко. Ние търсим съвършенството във външния свят, подобно на Антъни, или го изискваме от себе си, подобно на Карл. Вероятно сме се научили на това от своите родители и учители, които са ни критикували толкова много, че сме се стремили да бъдем съвършени на всяка цена, за да ги удовлетворим. Перфекционизмът е проклятие.

В крайна сметка, животът никога не може да бъде удовлетворяващ или оценен в пълна степен, ако не осъзнаем собствената си вътрешна сила, своята връзка с енергията на Божията сила. За да го постигнем, трябва да се откажем от очакванията и да заживеем живота, предопределен от собствената ни уникалност. Ще намерим покой, единствено ако сме верни на природата на своята душа.




		
		Posted on March 27, 2013July 22, 2018
кога и как душата се преражда докосване до небесата 7 глава
	


	
	
		7
ЗАВРЪЩАНЕ НА ЗЕМЯТА
един медиум за прераждането
книга за прераждането
Как слязох долу като ангел!
Как ярко всичко тук блести!
Щом сред творенията му се явих,
о, как чрез тях и аз със слава се покрих!
Светът приличаше на неговата вечност,
в която душата ми се скиташе;
И всичко, което там съзрях,
ми заговори.
Томас Трахерн
Чудо
Докато духът се развива в небесните светове, той се хармонизира с великата Светлина на разбирането. Този искрящ небесен блясък грее от центъра на съществото му и е отличителен белег на душата му. Обсебен от толкова много Божия съзнателност, духът се настройва на вълната на хармоничните ритми и божествените закони на Вселената. И въпреки това в духовната нагласа на всеки дух живее копнежът за достигане на още по-високи равнища на духовна съзнателност. Този оптимален растеж се постига чрез безбройни “духовни уроци” и се упражнява само в съответствие със свободната воля на духа. Тези душевни уроци се доразвиват от обстоятелствата, с които се срещаме в класната стая, наречена Земя.
Две трети от населението на света вярва в реинкарнацията, или прераждането – прераждането на жизнената сила или душата в ново физическо тяло. Въпреки че то не е сред догмите, възприети от ортодоксалните юдео-християнски религии, ранните християни, по-конкретно гностиците, също са приемали концепцията за прераждането. Когато обаче християнството било прието от император Константин през IV век, от християнската догма били отстранени всякакви внушения за прераждане, или превъплъщение. Според индуизма и будизма душата се завръща на Земята, за да изживее своята карма в многобройни животи. Когато достигне съвършенството, душата прекъсва цикъла на прераждане и се завръща към божествената душа.
Сигурен съм, че повечето от нас са имали “дежа вю”, при което са изпитали чувството, че се намират на познато място или с човек, с когото мигновено усещат близост. Спомням си как веднъж шофирах през Ню Орлеанс с приятели и спряхме да вечеряме. Отдалечих се от групата, сякаш бях в транс.
Един от приятелите ми ме попита: “Къде отиваш?”
Отвърнах: “Искам да видя нещо. Имам странното чувство, че зад ъгъла на края на онзи блок има бяла църква с две камбанарии.”
Моят приятел само кимна и ме последва зад ъгъла. И наистина, в края на блока имаше бяла църква с две камбанарии. В момента, в който я видях, изпитах необяснимото чувство, че я познавам. Бях посещавал тази църква и преди, но не в настоящия си живот. В нея имаше нещо познато, което не можех да обясня.
За да може духът да изживее най-доброто, извисяващо душата битие и за да използва създадената от Бога енергия, той трябва да се подготви за обратния си път към Земята. Затова той ще прекара периода от време между животите, запознавайки се с материалното ниво на съществуване. Тъй като сме изградени от енергията на Божията сила, по своята същност всички сме свързани с Бога. От нас зависи какво ще пожелаем да направим с тази енергия. Задължително е да помним, че не само физическите, но и менталните действия – нашите мисли и думи – водят до определени резултати. Всичко е енергия! Ние решаваме как бихме искали да я използваме. Тогава и само тогава, когато духът се почувства готов да изживее отново физическия живот, той навлиза от естествената последователност от етапи за пристигането си на Земята.
Етерният съвет
Има една група от високо развити духовни същества, чиято цел е да подпомогне душата в подготовката й за прехода. Те формират така наречения Етерен съвет. Тези същества са завършили земните си прераждания и дават напътствия, за да помогнат на другите същества да развият своя “жизнен план”, духовните цели, които душата иска да постигне в предстоящия живот. Този план очертава прераждането като някакъв вид копие на възможностите, които са необходими за душевното израстване. Точните детайли от плана са оставени на преценката на духа. Тук роля играе свободната воля.
Всяка душа е уникална. Познанието и мъдростта на всеки живот са вградени в паметта й, затова призванието, което ще избере той в предстоящия живот, може да е познато. Аз например знам, че съм прекарал много животи в усъвършенстване на усета, дарбата и проницателността си за духовна комуникация. При регресии се наблюдавах живот след живот като участник в религиозни и мистични начинания. Видях се като католически монах, свещеник от руската Православна църква, тибетски лама, будистки монах, циганин, метафизик и средновековен пророк. Затова не е необичайно, че в този живот съм медиум. Същото важи и за повечето от нас. Това, с което се занимаваме в настоящия си живот, вероятно е нещо, което сме правили и преди в една или друга форма.
Когато се родим, в етерните ни тела се въвежда всичко необходимо за реализацията на плана на душата. С други думи, всички решения на проблемите ни се крият у самите нас Всяко изпитание или премеждие цели просто да провери дали сме в състояние да открием духовното решение. Душата получава много възможности да се развива и израства в бедите. Растежът никога не е лесен и може да бъде постигнат само чрез пълното изживяване и разбиране на всеки аспект от дадена ситуация.
Когато духът се вгледа във физическите обстоятелства от следващия си живот, той осъзнава, че някои от тях няма да са лесни, но ще са необходими за израстването му. Духът може да разбере как подобни несполуки биха могли да подпомогнат цялостния му прогрес или как те ще откроят светлината на другата страна на диамантения светлинен център. Затова животът на Земята е сравняван с пребиваването в класна стая. Ние сме тук, за да учим; щом завършим, ще се завърнем у дома.
Душата решава колко бавно или бързо би искала да напредва. Някои духове ще останат от другата страна, докато не се почувстват напълно готови да се завърнат на Земята и да се сблъскат с трудната задача на пътуването си. Други могат да са доста ентусиазирани да се впуснат в подобно духовно начинание, защото знаят, че то ще ускори духовния им растеж. Може би ще има и такива, които ще сметнат, че могат да постигнат повече в определен период от земната история. Етерният съвет съдейства за планирането на всички аспекти от предстоящия живот на духа и се уверява, че решенията са взети вследствие не на емоционално желание, а на духовна потребност.
По време на процеса на вземане на решения духът може да се съветва с други духове, които са били част от миналите му земни животи или с които е кармично свързан. Кармичните връзки могат да бъдат положителни или отрицателни в зависимост от онова, което иска да изживее душата. Както описах в Глава 6, има семейства души или индивиди със сходни умове. В случая на групите души, духовете могат да решат да се завърнат и да изживеят кармичните си задължения заедно. Наред с това винаги има групи души, които се завръщат на Земята през определени исторически периоди, за да реализират кармични връзка на глобално равнище. Тези души се завръщат, за да донесат определено познание от миналото. В зависимост от степента на духовната им осъзнатост, те могат да донесат прогрес или изоставане на населението на света.
Карма
Всеки знае поговорката: “Каквото даваш, това получаваш.” Това е друг начин да заявим универсалния закон, познат като карма. Думата карма е санскритска по произход и в буквален смисъл означава “действие”. В рамките на този закон на действието се изгражда естествен цикъл от причини и следствия. С други думи, при преминаването си през животите ние или засяваме семена, или хвърляме камъни и ще пожънем резултата от онова, което сме създали, независимо дали то е добро, или лошо.
Тъй като в многоизмерната Вселена липсва време, цикълът на причини и следствия може да се разпростре през много животи. Продължителността на времето, прекарано на Земята, е просто илюзия, защото това е ограничение на физическото тяло и физическия свят.
Всъщност един живот представлява много малък период в грандиозната схема на съществуванието.
Затова не е задължително резултатът от действията ни днес да се прояви в същия живот или дори в един живот. Това зависи от намерението, силата и твърдостта на действията. Всички действия, вградени в душевната мембрана, ще останат там, докато не бъдат изкупени и не се възстанови подходящият баланс и равновесие.
Много хора смятат, че кармата е нещо отрицателно. Това не е вярно. Мислете за кармата като за изплащане на дълг или балансиране на действие. Кармата наистина дава на душата възможност за израстване. Щом душата научи, че действията й водят до определени последици, вече няма да е необходимо тя да си създава трудна карма за в бъдеще. Така, когато се завръща на Земята, душата ще има жизнен план, кармични уроци, вградени в душевната й памет, избрано тяло, родители и членове на семейството, взаимоотношения, време и място на раждане, социално положение и време и начин на смърт. Всички тези неща отразяват вида духовна работа, който тя би искала да осъществи.
Процесът на прераждане
Въпреки обширните ми комуникации, посветени на напускането на физическото тяло от духа, съм чул много малко за действителния процес на навлизането в нов дом. Духовете често ми казват, че се подготвят да се завърнат на Земята, но се затрудняват, когато ги помоля да опишат начина. Вероятно те не са добре запознати със сложния процес или фазите и събитията, които протичат при навлизането във физическия свят, не могат да бъдат предадени с думи. Имал съм духовни прозрения за процеса на прераждане и съм чел много книги за това явление, които ще опиша тук. Информацията ми се базира основно на ясновидство и на теософските и източните философски школи.
Думата инкарнация означава въплъщаване. Когато духът пожелае да се върне във физическия свят, той ще реактивира специфична част от своето същество, позната в теософските среди като неизменен физически атом, или физически атом-семе. Този атом представлява концентрирано енергийно поле, което е разположено в центъра на сърдечната чакра. В това концентрирано енергийно поле се съдържа пълната и завършена кармична картина на земните преживявания на душата. В момента, в който човек се изправи пред ново кармично преживяване, тази кармична картина се освобождава като енергия, която протича през меридианите на тялото.
Атомът-семе се свързва с така наречената жизнена нишка, която е последното звено от сребърната нишка. Жизнената нишка отговаря за снабдяването на атома-семе с цялата кармична информация за определено същество. Откъде идва тази информация? Кармичната информация се намира в така наречения душевен ум или монада, което представлява ефирната енергия на пълното единение. Още ли сте тук? Монадата е микрокосмичен израз на съвършената Вселена, който всеки индивид изначално притежава. Това е нашето съвършено богоподобно проявление. Наричам го “Божия искра”, или енергията на Божията сила.
Веднага щом този атом-семе бъде активиран посредством закона за сходството (подобното привлича подобно), душата започва да създава около себе си вид силово поле от ментален и астрален материал. Този ментален и астрален материал формира менталното тяло и по този начин започва да ограничава мисловния процес, за да го пригоди към земния ни ум. Менталното тяло се моделира в съответствие с онова, което е видимо и разбираемо в монадата на индивида. Важно е да помним, че всички нива на съществуване са взаимосвързани и преплетени и едновременно протичат няколко развития в зависимост от конкретното ниво на съзнанието.
Вярва се, че атомът-семе се съединява със зиготата, или ембриона, в момента на зачеването и така започва процесът на раждане. Съединените зигота и атом-семе излъчват звукова вибрация, която привлича енергията на етерното ниво. Същевременно духът, който все още е в астралния свят, започва да включва собствените си вибрации в потоците от материя, които навлизат в етерните, менталните и физическите форми. Това се постига чрез лъч бяла светлина, който протича между сърцето на зародиша и атома-семе на неговото ново ментално и астрално тяло. В момента на оплождане този лъч светлина се спуска от душевните висини в спермата и я озарява с енергиите, които ще задвижат процеса на раждане.
До този момент душата вече се е спуснала в нисшите сфери на астралното ниво и започва да привлича етерната субстанция, за да изгради етерното си тяло. Етерните енергийни вихри, или чакрите, започват да се формират в процеса на бременност едновременно с клетъчното делене. През този период различни духовни същества и сили съдействат за създаване, оформяне и закриляне на невръстното същество.
В индуизма тези духовни йерархии се наричат деви или небесни същества, а в християнството това са ангелите. Душата остава в астралния свят, докато се формира физическото й тяло. Когато етерният двойник е напълно готов, духът започва да понижава вибрациите на своето съзнание и да се спуска към сферата, позната като реката на забравата. Според елините това е връзката между видимия и невидимия свят. Потопен в този ефир, духът забравя връзката си с божественото и всичките си предишни съществувания.
Хората често ми задават въпроса: “Защо забравяме кои сме и откъде идваме?” Отговарям, че това е по Божия милост. Първо, в незнанието си ние не изпитваме носталгия по небесното си съществуване. На второ място, ако помнехме миналите си грешки и неуспехи, те можеха да ни обсебят до степен, в която не бихме били в състояние да напредваме и да вършим настоящата си работа. Може да се каже, че като забравяме духовните светове, ние започваме на чисто. Кармичната информация обаче остава част от атома-семе и може да бъде отключена със самоосъзнаването на личността. Нищо не е изгубено, а просто е забравено. Всеки от нас има много възможности да си спомни истинската си същност. През месеците след оплождането протичат различни етапи на физическо развитие. Активират се тъкани, нерви и мускули. Именно през периода, в който мускулите се задвижват, познат още като ускоряване, майката придобива психологическа чувствителност към плода в нея. В психичния свят деви, или небесните същества, продължават своята работа по изграждане и довършване на физическата форма. Именно в етапа на ускоряване духът разпознава своето ново тяло, защото усеща как то го притегля. Наред с това притегляне монадата или душевният ум, който съдържа цялата кармична информация, се проектира в ембриона. Духът ще почувства този конкретен енергиен поток и незабавно ще възприеме себе си като част от това ново същество. Няколко месеца преди раждането духът ще се носи около новото си тяло, ще влиза и излиза от него, сякаш за да го пробва на размер. Именно така духът се запознава с новата си среда. Той също така има възможността да открие всички физически проблеми или дефекти, с които може да му се наложи да живее. През последните два месеца на бременността привличането на духа от новото му тяло става много по-силно и той прекарва повече време в новия си дом.
Моментът на раждането е много важен за новата душа. Съвкупност от сили се слива в пълен синхрон. Планетарните, психичните, физическите и духовните енергии си взаимодействат в пълна хармония. Затова времето и мястото на раждането имат изключително значение, тъй като съответното астрологическо положение подпомага обуславянето на расата, семейството и статуса на Земята. Има време и място за всичко. Точно като вълните, които се разбиват в брега, раждането, подобно на смъртта, става в съвършеното и естествено време, дори при онези, които определяме като “недоносени.” В точния момент духът се настанява напълно в новото си тяло, спуска се по родилния канал и се появява в новия свят. Той е готов за живот, изпълнен с безкрайни духовни възможности.
Аборт
Понякога при сеансите ми духовете говорят за условията в тялото на майката и за значимостта на нейното здраве, не само на физическо, но и на емоционално, психическо, ментално и духовно равнище. Навлизащият в живота дух е психически свързан със своята майка и приема всичко, което е в и около нейната аура. Щом се зароди животът, природата поема нещата в свои ръце и прави необходимото. Ако майката не иска детето, тези чувства се записват в аурата и се приемат от плода. Наред с това, един психологически шок лесно би могъл да засегне формиращия се зародиш по много начини, например да доведе до вродени недъзи. Смятам, че случаите на помятане са средството, чрез което природата слага край на някакво несъвършенство или недъг. Те могат да са не само физически, но и етерни или ментални по природа.
Това ме отвежда до болезнената и предизвикваща спорове тема за аборта. Всеки път, когато я засегна, хората идват при мен, за да изразят своята тъга, чувството на загуба и разяждаща вина. В нормално протичащата бременност се задвижват определени сили и те продължават да изграждат тялото до самото раждане или до прекъсване на бременността. При аборт духът не се е вселил напълно в тялото и се завръща в божествения свят. Там той ще очаква друга подходяща възможност да разкрие себе си. Помнете, че новото същество е духовно свързано със своята майка и ясно съзнава, че има вероятност за аборт.
В повечето ми сеанси, които са засягали тази тема, се е оказвало, че целта на аборта е духовното израстване на майката. Преди въплъщаването духът ще предначертае ситуацията като например усвояване чрез аборта на уроците за самооценката, вината, поражението и любовта към себе си. Оказва ли това дело кармичен ефект върху жената в бъдещото й прераждане? Не е задължително. Да се надяваме, че подобно тежко емоционално изживяване ще помогне на жената да усвои някои уроци, да израсне в любовта към себе си и да стигне до себепросветление.
Животът във физическия свят
Докато спомените за небесния свят на радост и светлина бавно избледняват и се заменят от усещане на тежест и студ, новодошлата душа се чувства донякъде объркана, навлизайки наново във физическия свят. Тя е била отделена от един свят на ред и принадлежност; той е заменен от несигурност и самота. Духът вече не се носи в свят на цветове, светлини, чувства и чудеса. Той вече не пътува със скоростта на мисълта. Вече никой не разчита мислите му. Той отново е пленник в един свят, където енергията е плътна, цветовете са бледи и еднообразни, а единствената светлина идва от Слънцето.
Въпреки че е доста “стар”, когато се прероди, духът по някакъв начин е и чисто нов. Да, той носи със себе си куп кармични уроци, но същевременно има новоформирани ментално, емоционално и физическо тяло, с които да ги изживее. За да отговори на физическите си нужди, той ще разчита отчасти на физическите инстинкти. А емоционалната и менталната част на неговото същество? Как ще се развиват и подхранват те? Снабден със своя духовен жизнен план, духът трябва да впрегне света на плътта за реализиране на своята съдба. Той трябва да се научи да обича, да бъда нараняван и да израства. Остатъкът от живота му на Земята ще бъде оформен от взаимоотношенията, религията и обществото, сред които живее. Животът е направил една пълна обиколка и пътуващият дух отново си проправя път през времето.
	


	



		
		Posted on March 27, 2013July 22, 2018
развиващият се дух 7 глава описание на духовния свят отвъдното… какво става в отвъдния свят… какво представлява отвъдния свят
	


	
	
		 
РАЗВИВАЩИЯТ СЕ ДУХ
 
описание на духовния свят отвъдното… какво става в отвъдния свят… какво представлява отвъдния свят
Чувам отвъд пределите на звука. Виждам отвъд пределите на взора нови земи, небеса и морета, и в моето пладне слънцето бледнее.
Хенри Дейвид Торо
Вдъхновение
Често ми задават въпросите: “Колко дълго оставаме от другата страна?” и “На едно и също място ли стоим, или се отправяме към други измерения?” По време на сеансите си мога да определя дали духът се е издигнал до висшите небесни светове по начина, по който предава мислите и чувствата си. Често казвам на клиентите си: “Имам чувството, че този човек е бил в отвъдното поне десет години” или “Тази жена е пристигнала скоро.” Правя разликата в зависимост от яснотата или липсата на яснота на мислите, които духът изпраща, и вида емоция зад посланията.
Например новодошлият дух може да изпраща чувства и мисли по много напорист начин с висок емоционален заряд. Неговите личностни черти са удивително очевидни, тъй като той въплъщава “земния” начин на мислене. Когато духът е пребивавал по-дълго в духовния свят, той общува по доста по-различен начин. Обикновено предаването на съобщения е много спокойно; мислите са ясни и лесноразбираеми.
Заедно с това той предава съобщения, които са уравновесени и изпълнени със смисъл за близките му.
Астралният свят е като междинна стъпка в прогреса на духа, място, където всички първични и нисши емоции се изживяват в тяхната цялост. Като продължава своето пътуване, рано или късно духът се освобождава от земните мечти и копнежи и започва да се пробужда за по-висшите аспекти на своето съзнание. Когато душата е готова да се издигне, старите земни спомени и начини на мислене ще бъдат напълно отхвърлени.
Висшият живот
Освобождаването от земните модели и нисшите елементи на емоционалното тяло усъвършенства и олекотява личността. Старите наслоения биват оставени да се разпаднат в по-нисшите астрални сфери и така духът в известен смисъл умира повторно. Индуизмът и спиритизмът действително наричат втора смърт процеса, при който нисшите тела на индивидуалния дух биват отхвърлени. Тази смърт дава на душата възможност да се извиси до по-висши духовни светове и да се превърне в по-просветлено същество. Духът се пренася в един истински Рай.
Този “Рай” не е различно “място”, защото в духовния свят няма физически граници. “Географията” не е разчертана, както тук, на Земята. Вместо това има различни вибрационни честоти и по-високоразвитите духове гравитират до по-високи етерни честоти. Колкото по-висока е честотата, толкова по-ясна и чиста е светлината на тази “земя”. Когато казвам “земя”, имам предвид състояние на съзнанието. Когато духовете достигнат тази по-висока честота, те започват да вибрират в синхрон с нея и възниква резонанс, който отразява славата на Божествената хармонична същност.
В по-висшите светове всички са на едно и също ниво на духовна осъзнатост, като симфония от същества в хармония едно с друго. За някои това може да означава ново обединение с членовете на тяхното земно семейство. За други може да е среща със стари приятели и любими от предишни прераждания. Ще има и други духове, които никога няма да са докосвали Земята, но ще са познати на останалите. Всеки член на групата допринася по свой начин за издигането и усъвършенстването на околните, за да могат всички да се чувстват цялостни и завършени, когато са заедно. Терминът, който обикновено си използва за подобно духовно семейство, е групови души или група души. Подобна група запазва своето родство поради кармични връзки и отминали животи. Духовните водачи също са във връзка с тези групи и имат водеща роля в живота на всеки дух.
В тази небесна атмосфера няма необходимост от изразяване на мислите и чувствата, защото духовете на извисената светлина притежават цялостно познание. Докато сме на Земята, нашите мисли и чувства могат да бъдат скрити, но това не важи за духовния свят. Всяка мисъл на духа е видима и се проявява като негова собствена уникална светлина, излъчвана от дълбините му. На това ниво на съзнанието духовете са много повече от това, което са били предишните им личности. Те са завършени и интегрални духовни същества, които са въплътили всичките си земни преживявания и индивидуалности в единството си с Бога.
Всичко в по-висшите небесни светове е преработено до равнището на най-фините елементи. Светлината на всички духове се слива в божествената светлина и всичко е в единство с тази светлина. Затова на моменти е трудно да се получат конкретни детайли от духовете, които са прекарали във висшите светове по-дълъг период от време. Те вече не са настроени на вълната на земното съзнание.
Много високоразвити души са преминали през този воал, за да пресъздадат пред близките си “светлината” и “завършеността” на света, в който живеят, като описват как всички неща в тази среда се допълват взаимно и съществуват в хармония. Те говорят за съвършеното изразяване на мисълта или въплъщението на музикалния тон, обхващащи грандиозната цялост на Божията светлина.
Това е един великолепен свят, изпълнен с невероятна красота и величествени пейзажи. Духовете чувстват и споделят живота на всеки стрък трева, всеки лист по дърветата, всяко венчелистче на всяко цвете. В тази божествена песен съществува безмерен унисон. Всички не само чувстват, но и изживяват музиката с всяка част на съществото си. Всичко наоколо искри и нещата са свързани в нежна хармония и чувство на единение.
Дори сградите са създадени от най-чистите материали, извлечени от най-извисените качества на ума. Конструкциите не са монолитни, а ефирни и искрят с Божията светлина. Трудно е да се опише външният им вид; вероятно най-близките образи са холограмите. Духът може да избере да притежава къща или жилище на това ниво, но не по същите причини, както на по-ниско ниво, където те се създават поради нужда или за украса. Всичко тук се прави единствено за удоволствие и представлява смесица от най-чистите съзидателни мисли, изразяващи любов към божественото.
Изцеляваща атмосфера
Когато духът навлиза за първи път в нисшия астрален свят, той има възможността да изживее нисшите си емоционални желания. Във висшите сфери може да оползотвори по-извисените качества на менталното си тяло. Духът ще бъде ангажиран през по-голямата част от времето си с това, да разбере и да използва мислите и идеите, което е важен етап от неговото израстване. По този начин той всъщност подпомага духовното израстване на съществата от нисшите и земни светове. Имал съм привилегията да слушам разказите на духове за преживяванията им във висшите сфери. Следното послание достигна до мен в състояние на транс по време на посещението ми в лечебен център в Бразилия.
“Първото, което привлече погледа ми, бяха сградите. Имах чувството, че се намирам в голям град, но не като тези на Земята. По някакъв начин външната среда по-скоро допринасяше, отколкото изграждаше града. Много от сградите си приличаха по стил и форма и се допълваха. Всички си подхождаха по съвършен начин, сякаш бяха поставени на точното място като парчета от мозайка. Сградите изглежда бяха изградени от материал, подобен на скъпоценен камък, като седеф или диамант. Всички цветове искряха и се съчетаваха в съвършена хармония. Колкото повече ги гледах, толкова по-ясно осъзнавах, че светлината отразяваше типа задачи, които се изпълняваха във всяка една конструкция.
Още щом се запитах какво ли става в една от сградите, се озовах в нея. Светлината беше ослепителна. Имаше огромна група души в нещо като амфитеатър. Всеки насочваше мисълта си към центъра на арената, където някакъв дух спеше. Разбрах, че това е лечебен център. Не бяха нужни думи, защото лесно можехме да четем мислите си. Когато се вгледах по-внимателно, забелязах красива виолетово-бяла светлина, която обгръщаше спящата душа. Духовете изпращаха божествена светлина на тази нездрава личност, за да ускорят вибрациите и да осветят тъмните области, причинени от болестотворните мисли. Осъзнах, че духът е земно същество, което се изцеляваше по време на съня си. Духовете помагаха на този човек да се завърне към осъзнаването на божествената си същност. Тогава ме осени идеята, че никой не е изгубен духом, дори онези, които не осъзнават своята светлина, подобно на съществата в нисшите сфери на мрака и невежеството. Знаех, че душата в центъра ще се събуди с ново, здравословно самосъзнание. Разбирате ли, нищо не й бе дадено; душата просто се намираше в процес на пробуждане.
Тогава се запитах дали в духовния свят има животни и мисълта ми ме отнесе на един хълм. Там наблюдавах как диви животни като лъвове и тигри живееха редом с плячката си. Това ми напомни за една коледна картичка – лъвът, който лежи до агнето. Най-свирепият звяр беше хрисим и кротък, колкото най-покорното животно. Докато стоях в благоговение пред това чудо на природата, чух мислите на животните. Разбирах ги толкова добре, колкото всяка друга мисъл. Те казваха, че жестокостта в природата не съществува в това място на чиста хармония. Борбата за оцеляване вече не беше част от тяхното съзнание. Бях изненадан от отсъствието на домашни животни, като котки и кучета. Незабавно ми бе отвърнато, че те са на място, където могат да тичат на воля, или са заедно с обичаните от тях хора от Земята. В този момент почувствах пълна хармония с всяко живо същество.”
Духът може също да пожелае да има “физически” вид в по-висшия свят. Той може да реши да промени вида си от последното прераждане в начина, по който е изглеждал преди стотици години, но всяка форма, която избере, ще бъде съвършена. Той може да избере да носи дрехи, но те няма да са като дрехите, които носим на Земята. Тези одежди са ослепителни и искрящи – цветът и блясъкът на духовното облекло отразява вътрешните възприятия на духа. Естествено, дрехата е продукт на интензитета на вътрешната светлина.
Животът на детето
Във висшите светове има също акушерски центрове, където развитите духовни същества се грижат за бебетата и малките деца, които скоро са напуснали Земята. Бавачките и бебетата са привлечени едни към други от своята способност да обичат и да бъдат обичани.
Има толкова много причини, поради които един млад живот е прекъснат рано и е върнат към духа. Всеки дух има собствена божествена съдба и душевен план за нейното осъществяване. Вероятно за някои неопитни души животът е бил твърде трудна задача и те бързо са напуснали тялото. Много духове са ми казвали, че това е известно като Синдром на внезапната детска смърт. Също така вероятно кармичните връзки между детето и семейството е трябвало да бъдат осъществени посредством внезапния край на живота. Каквато и да е причината, душата ще има възможност да се изучи и отново да се завърне на Земята. Много новородени души могат да решат да завършат своя “физически” цикъл на живота в духовна форма, за да могат да доразвият своите извисени качества и принципи. Тези бебета ще се развиват в духовния свят и когато се завърнат на Земята, ще имат ново и по-пълно осъзнаване по отношение на живота. Други могат да изпитват толкова силно желание да изживеят възможностите, които предлага физическия свят, че да се завърнат на Земята веднага, без да са достатъчно съзрели за следващото си прераждане. Решението на детето отново зависи единствено от душевното му развитие.
Безкрайно учение
Душите във висшите сфери са там, за да се учат, да израстват, да развиват мисловните си способности и да получават инструкции от своите духовни водачи и учители. Има безкрайно много образователни институции, в зависимост от аспекта на ума, който духът желае да развива. Тук обаче целта не е получаване на докторска степен по история или математика. Духовете се учат на истина. Истината е проста и въпреки това е необходим голям мисловен потенциал за разбиране на нейната простота. Изследват се добродетели, като любов, смирение и търпение.
Същевременно много велики интелекти са привлечени за съвместна работа в областта на философията, медицината и науката. Тези умове се обединяват, за да изследват тайните на Вселената. Те могат да разглеждат влиянието на мислите върху физическия свят и физическото здраве на съществата. Могат да се посветят на вдъхновяване на земните жители с творчески усет и изобретателност. Когато духовете работят със сходни умове на Земята, те посяват видения, които ще бъдат пожънати под формата на велики нови изобретения и ценни лекове. Често тези хора вече са настроени на вълната на конкретно духовно съзнание. И всичко е възможно, ако индивидите желаят да подхранват собствената си светлина и да се отворят към безкрайните възможности на Бога.
Висшите сфери на светлината са наистина удивителни. Един учебен център на това ниво е особено значим. Той в много отношения е едно от най-важните състояния на съществуване и е съдбоносен за живота ни днес. Една вечер, докато правехме кръг за развитие изпаднах в пълен транс. Астралното ми тяло напусна физическото и отпътува към място, за което бих искал да ви разкажа. Най-напред забелязах невероятна мраморна сграда. Всички стени бяха изградени от същия материал и въпреки това бяха оцветени в нюанси, които не бях виждал никога преди. Бях настанен на балкона на нещо като огромен театър или съдебна зала. Около мен беше пълно с хора, които наблюдаваха това, което ставаше долу. Когато погледнах натам, забелязах мъже и жени, облечени в дрехи от различни епохи. Разпознах една фигура, която седеше до малка масичка и разговаряше с хората. Той изглеждаше точно като Бенджамин Франклин. Стори ми се странно, че е там, и се запитах къде се намирам. Отговорът ме осени още щом си зададох въпроса. Бях в една зала с най-великите умове. Това е всичко, което си спомням от преживяването. Когато излязох от транса, запитах другите участници в кръга какво се е случило. Те ме погледнаха с изумление.
– Не си ли спомняш? – попита някой.
– Не – отговорих аз.
– Свърза се с някакъв човек на име Франклин.
След това членовете на групата описаха как този човек им разказал за различни несправедливости по света, причинени от самозабравили се хора.
– Той каза, че е един от многото, които работят с правителствата на земните държави, за постигане на разбирателство и общи позиции.
Сметнах, че информацията е невероятна и има разказах за видението си в голямата зала.
По-късно четох за подобни видения и на други спиритисти. Позволете ми да споделя едно от тях. Това конкретно видение е на огромен храм, подобен на онези, които са съществували в Гърция или Египет. Този храм отразява вида енергия, която действа зад стените му. Вътре ще откриете същества, ръководени от високосъстрадателни пориви. Има политически лидери, именити изобретатели, велики човеколюбци от миналото. Други от присъстващите никога не са живели на Земята; тези същества са от различни измерения на нашата Вселена. Всички тези духове работят с умовете на световните политически лидери, внушаващи им идеи за мир, единение и разбирателство. Чрез сливането на мислите си те могат да просветлят мъжете и жените така, че всички сърца да се пробудят за мира и хармонията. Понякога те успяват и светът, който познаваме, постига триумф в политиката и справедливост. Друг път опитите им се провалят. Опитът да се заложат в умовете, изпълнени с невежество, мрак, алчност и измамност, висшите истини на светлината, любовта и справедливостта наистина е голямо предизвикателство.
Въпреки, че много влиятелни лидери успяват не благодарение на откритото си сърце, а посредством алчност и нечестност, духовните същества не се отказват от тях. Развитите души приемат, че всички сме изградени от едни и същи елементи на светлината и любовта и продължават да работят в името на цялата човешка раса. Въпреки че често се питаме дали молитвите ни са чути, те са. И получават своя отговор. От нас зависи да оставим отворени вратите на сърцето си, за да влязат напътствията.
Артистичните постижения
Човек не може да обиколи изцяло тези светове без да разгледа друга много важна част от пейзажа. Това е сферата на артистичното вдъхновение. В чудно изящните и бляскави зали на артистичното изразяване работят много майстори. Тук тези проводници на небесната светлина на Бога синтезират творческата енергия в материализирани проявления от цветове и думи. Създават се само картини с най-високо качество. Те наистина представляват уловени мигове на цветно вдъхновение. Човек може не само да ги види, но и наистина да почувства любовта, която струи от тях.
Има и същества, които участват в материализацията на Божията светлина посредством думите. Най-извисените мисли биват редуцирани до част от своето величие, за да вдъхновят писателите на нисшите и земните нива. Думите са просто манипулирана енергия, извлечена от различни честоти на изразяване. Тази изразност се материализира на емоционално ниво, за да се прояви като форми на окуражаване, напътствие, хумор и тъга. Тези пиеси, разкази, стихотворения и трудове са предназначени да разпръсват светлина на нисшите астрални нива и на Земята, за да пробудят всяко същество за божественото. Това важи за всички проявления на творчеството.
Последната спирка в нашето пътуване е място, където звучи Божествената симфония. Цветовете в атмосферата се променят всеки миг в истинска дъга от блясък, която осветява небесата. Тези цветове обаче не приличат на атмосферата на нашето земно небе, а се излъчват директно от умовете на композиторите и музикантите от тази сфера. Тук можете да чуете хора на ангелите в неговото божествено величие. Докато вървите през тези храмове на светлината, ще видите разпръснати хора, които получават изцеляваща жизненост от небесните тонове и мелодии. Много музиканти сливат своите мисли и енергии, за да създадат нови проявления на звука за благото на другите. Тези проявления представляват Божията вечна, любяща и ведра светлина в чист вид. Разбирате колко много предстои на духа в неговото пътуване за дома към Бога.
Ние безспирно ще развиваме богатството на своята душевна природа, за да дадем израз на Божията любов. В крайна сметка, след като изцяло сме изпълнили сърцата си с небесната светлина и единението на духовната любов, много от нас могат да решат да се завърнат към условията на плътния физически свят. С познанието, придобито в тези духовни сфери, ние ще се завърнем на Земята, изпълнени с желание да вдъхновяваме другите за прозренията, които сме достигнали в духовната си форма.
7
	


	



		
		Posted on March 27, 2013July 22, 2018
какво става с нас след смъртта? духовният свят 5 глава кратко описание на живота след смъртта … какво става с душата след смъртта… какъв е живота след смъртта
	


	
	
		5
ДУХОВНИЯТ СВЯТ
 
КАКВО СТАВА С НАС СЛЕД СМЪРТТА?
Тъй, щом повей попътен вятър,
макар сред суша да вървим,
душите ни съзират безсмъртното море,
което ни доведе тук,
и могат в миг да полетят,
да видят как деца играят на брега,
да чуят прибоя на вечността.
Уилям Уърдсуърт Намеци за безсмъртие
Както красиво се изразява Уърдсуърт, ние вечно пътуваме между Земята и небесата. Както при всяко пътешествие, което предприемаме, винаги носим очакването за вълнуващо приключение. Няма ли да е най-добре да разглеждаме последното си житейско пътуване като поредно? Истината е, че вече многократно сме се отправяли на това пътуване и ще го правим още много пъти.
Когато човек напусне физическия свят, той оставя зад себе си тежкото, плътно тяло, което е обитавало един също толкова тежък и плътен свят. Подобен преход може да се сравни със захвърлянето на зимното палто или смъкването на змийската кожа. По същество ние правим същото. Когато умрем, преставаме да използваме човешката форма и затова я изоставяме. Не губим нищо, освен физическото тяло. Цялостната духовна същност остава непокътната; астралното, менталното и духовното тяло все още са живи и здрави. Дори нашата индивидуалност с всичките й чувства, вкусове, емоции и желания остава същата.
КАКВО СТАВА С НАС СЛЕД СМЪРТТА?

Навлизане в нов свят
Независимо колко е развита в духовно отношение личността, тя започва ново съществуване в така наречения астрален свят. В много отношения астралният свят е също толкова солиден и реален, колкото и физическият – той е вид етерно копие на Земята. Този невидим (за физическите ни очи) свят прониква в Земята и се простира около нея. Той е изграден от ефирна енергия, която вибрира с честоти, извън физическия спектър. Астралният свят е изграден от много нива и всяко едно от тях съответства на определена етерна честота.
Нивото в астралния свят, което е най-близо до физическата Земя, може да бъде описано като вид място за посрещане. Този район е важен за новодошлите души по две много сериозни причини. Най-напред, той осигурява среда, която дублира земната по всички възможни начини. Като в многоизмерно съществуване, там има къщи, сгради, университети, концертни зали, градини, езера и всичко, познато на материалните умове. Това намалява шока от раздялата с плътния, физически свят. На второ място, това ниво позволява на духа да се приспособи плавно към живота в отвъдното. В астралния свят духът започва да живее по-разредено, духовно съществуване и трябва постепенно да отхвърли своите някогашни земни спомени, поведенчески модели и желания.
Новодошлият дух ще гравитира до определено ниво на астралния свят, което съответства на честотата на вибрации на астралното му тяло. Той ще навлезе в този свят, настанен в много реално и ясно различимо астрално тяло, и там ще бъде така реален, както е бил и тук.
Гледната точка на духа
Имал съм много възможности да предавам послания, свързани с условията, с които духовете се сблъскват при навлизането си в астралния свят. Следва един прекрасен пример за такова послание. Това е доста типична история за навлизането на духа в този свят. Но моля ви, помнете, че има различни типове пристигане, точно както има различни видове смърт.
Една млада жена се срещна с мен с цел да осъществи контакт с майка си. Тя беше доста скептично настроена по отношение на всичко. Чувстваше се виновна, че не е присъствала в момента на смъртта на майка си и искаше някакво доказателство, че тя е добре. Майка й се казваше Моли и това е нейното описание за навлизането й в духовния свят:
“Спомням си, че се чувствах наистина странно. Мога да го опиша само като пробуждане от сън. Озовах се в нещо като болница. Приличаше на болница, но беше много приятно и ведро. Знаех, или си спомнях, че бях в болница и не можех да дишам, но онази болница изглеждаше толкова мрачна и студена. Гази беше съвсем различна. Вече не ми беше зле, нито Се нуждаех от кислород. Чувствах се толкова добре; питах се къде съм. Огледах стаята и видях други хора па легла. Всичко изглеждаше толкова естествено. Мога да го опиша само по един начин – естествено.
Мъжът срещу мен каза, че се смята за мъртъв, защото попаднал в пожар. Чух го да казва: “Бас държа, че сме в рая.”
След това в стаята влезе някаква жена и се приближи до мен. Очите й бяха толкова сини. Не можех да повярвам, че са истински, но бяха. Тя ми заговори с много състрадание, но без да използва думи. Беше някакъв вид мисловна телепатия и въпреки това чувах и разбирах всяка дума, която казваше. В началото се чувствах странно, но в нея имаше нещо, което ми изглеждаше много познато. Не можех да го определя. Още щом си помислих това, я чух да казва в главата ми:
– Това съм аз, Джени. Играехме си заедно във фермата, когато бяхме малки момиченца.
Не можех да повярвам, но когато я погледнах в очите и видях сладката й усмивка, разбрах, че е вярно. Това беше Джени Галахър. Играехме заедно като деца. Спомням си, че почина от ревматична треска, когато беше на осем години.
– Как е възможно да си тук? Мислех, че си мъртва!
Тя ми каза ментално:
– Мъртва съм: Ти също си мъртва!
За миг бях шокирана. Тогава Джени ми напомни колко близки бяхме като деца и колко разстроена и гневна бях, когато тя умря. Дори помолих Бог да ме отведе на небето заедно с Джени.
– Когато бяхме деца, сключихме договор, спомняш ли си? Който стигне на небето първи ще посрещне другия! Ето ме!
Когато ми каза това, спомените нахлуха в ума ми, сякаш точно за това си бях мислила, и се изпълних с върховно чувство на радост и щастие. В този момент Джени ме покани да я последвам.
– Къде отиваме?
– Навън към мястото за посрещане.
Не разбирах защо.
– Но аз съм болна!
Тя се засмя.
– Това състояние съществува единствено в главата ти. Сега ти си дух и си съвсем добре.
– Още преди да се усетя, бях станала от леглото и по някакъв начин се носех към предната част на сградата, която приличаше на болница. Спомням си, че си помислих колко красиво съм облечена и Джени ми каза, че ме е облякла с мислите си.
– Тук всичко се върши с мисълта – обясни тя.
Последвах Джени навън в красив двор. Трудно ми е да опиша колко красиво беше всичко. Беше нещо повече от великолепен пролетен ден; беше съвършено. Всички се усмихваха и аз действително чувствах радостта, която изпитваше всеки. Децата играеха в градини, заобиколени от най-изящните фонтани.
Следващото, което видях, беше млада двойка, която стоеше в подножието на стълбите. Те ми се усмихваха. Отново ми се стори, че ги познавам, но те не изглеждаха така, както си ги спомнях. Бяха млади, съвършени и съвсем реални. Слизах по стълбите и колкото повече се приближавах, толкова по-ясно ги разпознавах. Това наистина бяха те – майка ми и баща ми, Гертруд и Джед!
– Не мога да повярвам, че сте вие – проплаках аз от щастие.
Майка ми и баща ми ме погалиха по главата.
– Всичко е наред, не плачи. Ще разбереш колко реално е всичко, веднага щом престанеш да мислиш със земния си ум и се приспособиш към духовната си същност.
– Защо сте толкова млади?
– Щом станеш дух – каза майка ми, – можеш да придобиеш вида и годините, в които се чувстваш най-добре. Избрахме тридесетгодишната си възраст, защото това беше много хубав период от живота ни.
Поговорихме още малко в градината. Чувствах се толкова добре. След това започнах да виждам други членове на семейството си. Там беше брат ми Барни, дядо и баба, леля ми и моят любимец, чичо Джим. Чичо Джим ме беше научил да яздя кон във фермата. Всички изглеждаха така изпълнени с живот. Непрекъснато ми повтаряха да се успокоя и да се наслаждавам на живота без здравословните проблеми и грижите, които бях имала на Земята.
Спомням си, че им казвах:
– Всичко изглежда истинско, толкова истинско.
Не след дълго майка ми ме отведе в своята къща, за да си почина. Това беше същата къща, в която бях живяла като малко момиченце. Дори кухненските пердета, които вятърът издуваше през предния прозорец, бяха същите. Тя ме отведе в стаята ми, в която имаше легло с табли. Беше същото, което баща ми беше направил за мен. Отпуснах глава на възглавницата и потънах в най-дълбокия и спокоен сън, който някога съм познала. Спомням си как точно преди да заспя си помислих, че сега наистина знам какво означава израза “добре дошла у дома”.
След два невероятни часа посланието на Моли завърши. За момент спрях, за да благодаря на духовните си водачи, и след това погледнах дъщеря й. Тя седеше безмълвно, а по лицето й се стичаха сълзи.
Промълви: “Това е тя, мама. В детството си тя е имала приятелка на име Джени. Разказвала ми е за нея. А родителите й наистина се казваха така. И обожаваше чичо Джим. Разказваше ми как я е учил да язди. Сега знам, че е истина. Миналата седмица сънувах мама в леглото с табли. Всъщност имам снимка, на която тя стои до това легло. Дядо го е направил за нея. Щастлива съм, че е добре и си е у дома.” Младата жена изтри сълзите си и ме прегърна в знак на благодарност.
 
КАКВО СТАВА С НАС СЛЕД СМЪРТТА?
Астралният свят
Светът, който описа майката на Моли, понякога е наричан “Лятната земя”. Този астрален свят в много отношения е също толкова плътен като физическата Земя, въпреки че неговата енергия е лека и ефирна. Когато индивидуалната душа осъществи прехода към астралното ниво на съществуване, тя навлиза в него с астралното си тяло. Подобно на етерното тяло, което се отделя в момента на смъртта, астралното тяло също е точно копие на физическото – с крака, ръце, пръсти и т.н. В него обаче няма болест или недостатък. Например всеки, който е сляп, глух, в инвалидна количка или има ужасна болест, която обезобразява тялото, няма да отнесе тези недъзи в духовния свят. Независимо дали е загубил ръка или крак при експлозия, или тялото е напълно унищожено при бедствие или война, духът пристига в съвършена форма. Тези недостатъци са единствено в резултат на физическото тяло във физическия свят. Те не съществуват в духовния свят или в духовното тяло.
Духовното тяло е цяло и съвършено и никога не може да бъде унищожено или наранено.
Въпреки че духовните ни тела пристигат в съвършено състояние, нашите личности, изградени от съвкупността на спомените, предразсъдъците, копнежите и усещанията, не се променят. Всъщност целият ни умствен и емоционален мироглед остава напълно непроменен. Всичко, което някога сме изживявали във физичния свят, е гравирано в душата ни. Това донякъде е ирония. На Земята отделяме толкова много време за добрия външен вид на тялото си и толкова малко за нещата, които наистина имат значение, като например подобряване на взаимоотношенията ни с околните и прямотата към самия себе си. След като умрем, всички грижи, които сме положили за телата си, се обезсмислят, защото те така или иначе изглеждат страхотно. Ние обаче все още сме изправени пред същите проблеми и несигурност, за които сме смятали, че ще изчезнат със смъртта.
Новодошлата душа се озовава на духовно ниво, изградено от съвкупност от черти на характера и разнообразни земни преживявания, които е натрупала преди смъртта. С други думи, душата гравитира около съществуване, което отразява нейните интереси. Душите със сходни интереси се събират на общи духовни нива.
Земни илюзии
Едно от първите прозрения, които осеняват духа при навлизането в астралния свят, е отсъствието на време.
В духовния свят няма време.
Ала тъй като духът скоро е пристигнал от един свят на часовници и календари, споменът за времето оказва силно влияние върху мисловните му процеси и естествената му склонност е да се запита кой ден е днес. Той би могъл да си помисли, че е напуснал физическото тяло преди миг, а действителното земно време да е три дни. Осъзнаването на това несъответствие убеждава духа, че вече не е обвързан от ограниченията на физическия свят. В духовните сфери духовете могат да бъдат на няколко места едновременно и средството за придвижване е мисълта. Духовете нямат нужда да говорят, защото могат да разчитат мислите си. Както вече казах, всички ситуации се създават от мислите ни и това важи дори в отвъдния живот.
На Земята членовете на семейството смятат, че техните близки в отвъдното са посветени в целия план на сътворението, и очакват от тях да им разкрият всички небесни тайни. Често ме питат: “Защо не може духът да отговори на всичките ми въпроси?” Или: “Ако ме обича, тя със сигурност би ми помогнала.” Истината е, че духовете ни обичат достатъчно, за да не ни поднесат отговорите. Те знаят, че за да израсне и напредне обичаният от тях човек, той трябва да премине през преживяванията без никакви парапсихични подсказвания. Духовете не биха препятствали духовния ни растеж като ни дадат отговори, които биха ни лишили от необходимостта да разберем определени ситуации. Ние трябва да изживеем битието си, за да придобием мъдрост и да се извисим.
Въпреки че новодошлият дух придобива по-силно осъзнаване и разширено съзнание, неговото познание е ограничено до духовното ниво, на което се намира той. Най-значимото прозрение, до което ще стигне с разширяването на неговото съзнание, е по-ясното осъзнаване на хармоничното му единство с всичко съществуващо. Духът разбира, че има общ знаменател, който го обединява с всеки друг израз на живота. Съставката, която прави всички неща възможни, е непоклатимият и вечен елемент любов.
Време за размисъл
Заедно с това възприемане на единството духът осъзнава цялостната си душевна структура. Той добре познава пълната история на всичките си животи. Идва момент, в които духът започва да преценява и да изследва всяко преживяване, момент и мигновение от живота, който е напуснал неотдавна. Той проучва всяка мисъл, чувство и действие и определя кое е допринесло и кое е ощетило душевното му израстване. С други думи, прави сравнителен анализ. Преценява доколко е изпълнил първоначалния план на душата.
В този процес на преоценка душата би могла да осъзнае, че за да извлече възможно най-много мъдрост от определено преживяване, тя вероятно ще трябва да преживее отново подобни ситуации в бъдещите си съществувания на Земята. Това поставя началото на така нареченият кармичен процес, тоест пренасянето на преживявания от един живот към друг с цел постигане на духовно осъзнаване. Този процес не представлява наказание за извършването на нещо “грешно”. Това е просто духовна преоценка на опита. Ако душата вярва, че може да преиграе преживяването по-добре, тя ще се върне, за да го направи. Духовното същество отчита своето безсмъртие; то знае, че е отговорно за всички условия, които е създало в миналото и които ще създали за в бъдеше.
КАКВО СТАВА С НАС СЛЕД СМЪРТТА?

Светът, който създавате
Съществува възглед, според който небесата са изпълнени с крилати ангели, които свирят на арфи и се носят върху облаците. Това е просто мит. Домът на духа в духовния свят е точно отражение на неговите житейски постижения и/или прегрешения по време на пребиваването му на Земята. След като се е приспособила към своя нов свят, новодошлата душа често бива приветствана от своя духовен учител, който я отвежда на нещо като пътешествие, за да й покаже различните нива и проявления на духовния живот. Това пътуване показва на духа степента на издигане на съзнанието на душата, както и начините за постигане на по-високо равнище на духовен растеж. Има толкова духовни нива, колкото и нагласи. Многократно съм казвал на хората по време на лекциите си: „Вие сте отговорни за създаването на собствения си рай или ад, основан на вашите мисли, думи и дела.” Заобикалящата ви среда всъщност се крие у самите вас. Обикновените хора, които се опитват да водят порядъчен живот на Земята, като уважават ближния и проявяват любовта си винаги, когато могат, не трябва да се боят за отвъдния си живот. Те ще гравитират на прекрасно ниво на безкраен покой, радост и любов. На базата на многобройните послания, които съм предал, нека видим как би могла да изглежда средата на средностатистическия добродушен човек, след като той премине в духовно състояние.
Първото, което бихте забелязали, щом започнете да се оглеждате, е невероятна красота. Бихте открили блестящи, поддържани градини, които се простират докъдето ви стига погледът. Всяко цвете е експлозия от искрящи цветове. Живите окраски в духовния свят се простират отвъд нашия природен, земен спектър. Всичко в тази среда е буквално “осветено” и кристално ясно. Светлината в този свят не идва от някое слънце или звезда; тя е позната като Астралната светлина. Този блясък променя цветовете така, че да съответстват на конкретния тип среда. Тъй като всички неща са хармонично свързани, можете да разглеждате тази искряща луминесценция като отражение на светлината, грееща у всеки дух.
Следващото, което бихте забелязали, е ароматът. Разредената атмосфера, заедно със сладкия, цветен парфюм на всеки цвят създават ангелско ухание. Духовете толкова често споделят, че мигновено придобиват повишена чувствителност към изключително сладкия мирис на околната среда. Вечното ухание и красота на този небесен простор не могат да се опишат с думи. Това е съвършен свят, изпълнен с развълнувани изумрудени поляни и величествени гори. Тези разкошни дървета не се нуждаят от грижи или подрязване; няма падащи листа. Всичко е така живо и хармонично. Този къс от небесата е място, където няма нищо неподредено и където всичко е в синхрон.
Освен красотата, там съществуват школи на познанието, настанени в необикновени сгради, които са построени от материал, непознат за земните ни умове. Всъщност сградите изглеждат някак прозрачни, опалесцентни. Вероятно оттам произлиза терминът перлени порти.
В тези огромни сгради може да бъде открит всеки вид образование и обучение – изкуства, музика, езици, философия, науки или театър. Всяка зала за обучение притежава собствена мисловна атмосфера. Това мисловно обкръжение се създава от чувствата на хората, които са се посветили на своите интереси, и от любовта на архитекта, използвал уменията си, за да проектира сградата. Всеки усеща предназначението на сградата и представите на онзи, който я е създал.
КАКВО СТАВА С НАС СЛЕД СМЪРТТА?
КАКВО СТАВА С ДУШАТА СЛЕД СМЪРТТА?

Създаването на вашия дом
Вие дори ще имате шанса да създадете свой собствен дом на астрално ниво. Вероятно ще пожелаете да имате малка къща някъде в провинцията със собствена градина, край която тече пенливо поточе. Това е възможно. Ще можете да родите идеята за вашия дом и да го създадете със собствените си мисли, а можете и да се обърнете към архитект, който да ви помогне с проекта. Обикновено духовете построяват точни копия на своите земни жилища, защото се чувстват по-удобно в позната среда. Но ако духът избере да живее в разкошно имение, той трябва да има съзнанието, което да го създаде. Ако на Земята е имал ниска самооценка и нагласа “горкия аз”, съвсем невероятно е той да построи палат в небесата. Или ако духът не чувства, че иска голяма къща, въпреки че е имал такава на Земята, той може да създаде нещо, което напълно отговаря на вкуса му, като например горска колиба. Всичко, което се създава, е отражение и проявление на конкретната природа на душата.
Изживяване на вашите желания
Когато навлизаме в астралния свят, нашите най-дълбоки емоции и желания и най-силните ни предпочитания идват с нас. Тези качества продължават да бъдат важна част от нас, защото още не сме ги изживели напълно. Така в духовната си форма ние най-сетне получаваме възможността да изразим и изживеем всичките си мечти и копнежи.
Да предположим например, че винаги сте искали да рисувате, но не сте умеели. Вероятно винаги сте искали да моделирате дрехи или да сте велик готвач. Тук е възможно да осъществите тези свои желания. Всичко се създава посредством мисълта и духът трябва единствено да се научи как да вдъхва живот на мислите си и мечтата ще се реализира.
В духовна форма вие ще сте в състояние да осъществите желания, с които сте емоционално и сантиментално свързани. Колкото по-фиксирано е желанието, толкова по-дълго ще го задържите или толкова по-дълго време ще ви е необходимо, за да го реализирате. Веднъж по време на телевизионно предаване предадох послание за една млада дама от публиката. По време на сеанса се яви нейният баща и тя го запита какво прави. Той й отговори, че се забавлява страхотно на залаганията на конни състезания!
Водещият на предаването ми хвърли озадачен поглед и каза: „О, хайде стига, да не би да твърдите, че на небето има конни състезания?”
Отговорих му: “За този мъж това е раят. Той му се наслаждава.”
Водещият тръсна глава и вдигна вежди, сякаш искаше да каже “този човек е луд”.
Но момичето се обърна към мен и радостно заяви: “Това е татко! Той ходеше на хиподрума всяка събота.”
Виждате, че астралният свят е изграден от онова, което желаем, и онова, от което чувстваме, че имаме нужда. Тези желания се съдържат в нисшата част на личността ни; те не съставляват извисената страна на нашата същност. Веднъж осъзнал, че вече не се нуждае от подобно желание, духът лесно може да се откаже от него. Астралният свят е като болница; помага ни да се изцелим от земните си емоционални копнежи.
Освобождаване от старите навици
Не само нашите мечти и желания остават живи. Старите ни навици също се пренасят в духовния свят. Тъй като този конкретен духовен свят е в близост до земната атмосфера, нашите ментални и емоционални тела все още носят всички клопки на земния живот. Някои духове продължават да се нуждаят от своите навици и пристрастия. Често се случва например човек, който е пушел много в земния си живот, да продължи да го прави и в отвъдното. Освен цигари, духовете материализират алкохол, наркотици или любимите си храни. Много от навиците са толкова силни, че душата ще преминава през тях отново и отново, докато ги изживее напълно. Постепенно, когато душата проумее, че навикът забавя духовния й растеж, тя ще смъкне тежките окови на желанието и ще се издигне по-високо.
Времето, прекарано на многобройните нива на астралния свят, е различно за всеки дух. Заобиколен от творенията на собствените си желания и копнежи, духът ще остане там, докато го привличат тези енергии. Като се пречиства от тези наслоения по време на астралното си приспособяване, духът всъщност се приготвя за новите възможности, с които ще се срещне, когато се завърне на Земята по-късно.
Мрачната земя
Въпреки че би било невъзможно да се опишат подробно всички нива, които съществуват в астралния свят, достатъчно е да се каже, че някои не са така извисени. За да ви дам най-обща представа, смятам, че ще е полезно да опиша едно крайно състояние на астралното ниво, което се нарича ад. Тази нисша астрална територия не е място, изпълнено с красота и сладост. Това е по-скоро състояние, което съществува в следствие на мислите, думите и действията на онези, които са причинявали болки и страдания на Земята. Всички ще пожънем каквото сме посели. Никой не прави изключение. Така духът, който е живял земен живот, изпълнен с несправедливост, жестокост и омраза, може да се озове там.
Тази нисша зона вибрира с много по-ниска честота от по-висшите сфери. Тук светлината е мъждива и отслабва почти до сумрак. Атмосферата напомня сцена от Дикенсов роман. Витае остра и неприятна миризма. Сенките се мятат от място на място в нещо като безспирен танц на терзанието. Няма сигурно убежище за измъчващата се душа, която се опитва да избяга от собствената си първичност. Астралното тяло на духа в по-нисшите зони не е същото, както в небесните сфери. Понякога то е безформено или недъгаво и изглежда опустошено и жалко. Жилищата на това ниво не са изградени от мрамор и камък, а от снопове гнили клони.
Духовете в този мрачен свят носят мисловни нагласи, изпълнени с омраза, злоба и потребност от властване над околните; те са управлявани от най-нисшите елементи на физическия свят. Жителите му са убийци, изнасилвачи, крадци, измамници, мошеници, терористи и всички, които са наранявали други човешки същества. Често мислим за този тип хора като за изгубени души и в известен смисъл те са точно такива, защото се лутат безцелно и като хищници се дебнат един друг. Душата остава в тази мрачна дупка, докато не изживее всичките си низши желания. Едва когато постигне духовна осъзнатост, тя може да премине в по-висши сфери на астралния план. Когато такава покварена душа допусне и най-малката грешка, незабавно се появява нейният духовен водач, който й помага. Никой никога не е истински изгубен, защото енергията на Божията сила живее във всяка душа.
Духовете живеят и в много други зловещи места. Те може да не са така физически отблъскващи като това, което описах току-що, но въпреки това са мрачни. Подобно на ада, тези територии са изградени от негативните мисловни нагласи и мрака на духовното невежество.
Подобното привлича подобното
Индивидуалният ум прилича на магнит, който привлича себеподобните, и този универсален закон за сходството остава вашия компас в отвъдния живот. Убежденията и начинът на мислене, от които не можете да се откажете, са част от живота ви и в астралния свят!
Тук, на Земята, вие буквално сте захвърлени сред хора с различни идеали, ценностни системи и социален, расов и етнически произход. Щом напуснете земното съществуване, вие ще се окажете на място, където всички мислят, действат и живеят като вас. Тоест, ще се озовете на едно и също ниво с духове, които имат същата ценностна система. Например учени, математици, теоретици и философи могат да бъдат на сходно ментално ниво, защото това е тяхната реалност. Ако човек има особено силни религиозни убеждения, той наистина ще се озове на място, където умове с подобен начин на мислене ще възприемат съществуването по подобен начин. Подобните умове ще гравитират заедно. Вероятно за повечето хора това е раят.
Още по-важен е фактът, че този универсален закон на сходството ни обединява с близките ни, които са починали преди нас. Ние сме били със същите души многократно и ще бъдем с тях още много пъти. Докато осъществяваме нашия преход, те ще ни очакват, за да ни хванат за ръка и да ни покажат безкрайните възможности на живота в света на духа.
За някои индивиди животът в астралния свят е кратък, докато за други, в зависимост от тяхната обвързаност с физически пориви, той е много по-дълъг. Когато духът е готов да се издигне, той в известен смисъл умира отново и се отправя към нов духовен дом, който някои наричат “рай”.
	


	



		
		Posted on March 27, 2013July 22, 2018
докосване до небесата 4 глава смъртта- пътят към къщи
	


	
	
		4
СМЪРТТА – ПЪТЯТ КЪМ КЪЩИ
 
Изпратих душата си през Незримото,
за да се върне с послание от Отвъдния живот.
И бавно душата ми се завърна при мен
и отговори: “Аз самата съм и ада, и рая.”
Омар Хайям Рубайя
“Какво точно се случва в момента на смъртта?” Това е въпросът, който ми е бил задаван най-често през многобройните години на работата ми като медиум. За съжаление, не мога да дам еднозначен отговор, защото изживяването на смъртта е така индивидуално, както изживяването на живота. И въпреки че духовете многократно са се опитвали да задоволят любопитството на задаващите този въпрос, обяснението на смъртта е далеч отвъд ограничения запас от думи и интелигентност на човека. Как можем да разберем нещо, което е извън човешкото възприятие? Дори най-добрият медиум може само да се надява да опише с пълна точност всички чувства, които духът иска да сподели във връзка с процеса на смъртта. Човешката нагласа на предварително установени системи на религиозни убеждения и обществено отношение към смъртта блокират всяко осъзнаване, което би могло да се доближи до истинското разбиране. Смъртта винаги е била най-великата мистерия. Можем само да си представяме, да четем, да се молим и теоретизираме по отношение на онова, което наистина се случва, но никога няма да узнаем какво всъщност представлява то, докато самите ние не го изживеем.
Пишейки тази глава, си спомням за сеансите, провеждани през годините, и възстановявам специфични детайли, свързани със стотиците духове на починали хора. Ще споделя с вас именно съвкупността от тези прозрения, заедно с информацията, която съм получил от множество трудове, книги и материали по темата от цял свят. Това е най-искреното и обективно изследвате на смъртта, което бих могъл да ви предложа.
Страхът от смъртта
Защо хората се страхуват толкова много от смъртта? Отговорът е прост. Това е непознато преживяване. Повечето от нас не обичат да говорят за смъртта, камо ли за перспективата, че един ден ще сме мъртви. Досега малцина са отделяли време за изследване на този процес. В последните години обаче много хора преминаха през онова, което наричаме “преживявания, близки до смъртта”, и споделиха впечатленията си. Вече са издадени много добри книги по темата, в частност Живот след живота на д-р Реймънд Муди. Детайлите на описваните в тези книги преживявания, близки до смъртта, като преминаването през тунел, срещата с любим човек или духовно същество и съзирането на ярка светлина, силно наподобяват картината, описвана от духовете, с които съм се свързвал в сеансите си. Като цяло чувството, споделяно от всички по време на преживяванията близки до смъртта, е покой и осъзнаване, че смъртта не е “краят”. Смъртта е още един от естествените процеси на живота. Започваме да умираме от момента, в който се родим, и продължаваме да умираме с всеки изминал ден. На физическо ниво клетките дегенерират, умират и се подменят, но това не ни притеснява. Както споменах в Глава 3, “умираме” всяка нощ, щом заспим. Това е моментът, в който съзнанието ни напуска физическото тяло и пътува в астралния свят. Когато на следващата сутрин се завърнем в телата си, ние се завръщаме със спомените от своите срещи и пътешествия под формата на сънища. Може и да не разбираме сънищата си или онова, което се разкрива, когато спим, но това няма значение. Животът се случва в една или друга форма, независимо дали го разбираме, или не.
Така, какво се случва, когато умираме? Най-важното прозрение, споделено от онези, които са умирали, гласи:
В момента на смъртта осъзнаваме, че сме нещо повече от физически тела.
Починалите същества незабавно усещат, че тяхната физическа същност е съвсем нищожен компонент от това, което представляват те, и че са част от всичко съществуващо. В този момент духовете разбират в пълна степен свята същност на фин детайл от вселенската мозайка. Те започват да се свързват с цялостната картина и разногласията и разделението с останалите същества стават излишни. Те виждат Бог във всичко.
Много духове споделят чрез мен, че самата смърт е лесна, но не и умирането. Всеки, който има ужасяваща болест, като рак или СПИН, може да изживее големи страдания, докато смъртта разяжда различни органи от физическото тяло. Бавно прана, или дъхът на живота, се изцежда от тялото. Това може да е доста болезнено. Но с идването на смъртта вече няма болка или дискомфорт. Болката е физическо състояние, присъщо на физическото тяло. Споменът за това състояние може да се задържи в менталното тяло на духа, но единствено като спомен; усещането си е отишло. То вече няма да оказва влияние върху здравето и състоянието на духа.
Процесът
Както всички знаем, има различни начини да умреш или, по-точно, има различни начини да напуснеш физическото тяло. Но независимо как се осъществява преходът, човек минава през определени физиологични и химични промени. В момента на смъртта духовното тяло незабавно се обгръща от етерен щит или от своя двойник на тялото. Духът остава в това състояние за кратко, преди да се отърси и от етерния двойник. Отстраняването на етерното тяло става в момента, в който духът действително напуска физическото тяло. Щом се махне етерното тяло, на преден план излиза астралното тяло. Независимо от начина на смъртта, този процес винаги е един и същи.
Духовете винаги описват колко естествено са се чувствали в момента на смъртта и как в някои случаи дори не са разбрали, че са умрели. Спомням си сеанс с майка и дъщеря. По това време майката беше безнадеждно болна от рак. Дъщерята искаше майка й да бъде уверена, че смъртта й няма да бъде болезнена. Сеансът беше много успешен. Майката се свърза с няколко духа, включително с втория си съпруг, който й каза: “Не се безпокой. Когато моментът дойде, това ще ти се струва съвсем естествено.” Майката почина след три седмици, докато спеше. След няколко месеца дъщерята дойде за още един сеанс. Майката се свърза с нея и изрази благодарността си към двама ни за това, че сме й помогнали да разбере какво представлява смъртта. Тя каза: “Беше точно такава, каквато я описваха всички – много лесна и спокойна.”
Тук описах общата идея; сега обаче ще проследя процеса стъпка по стъпка.
Естествена смърт
Хора, които умират поради естествени причини или от болест, при която са наясно с предстоящата смърт, имат типични преходи. Няколко дни преди смъртта съзнанието им започва бавно да се разширява или усилва. Те изживяват нещо като “възбуда” на сетивата, особено на слуха и зрението. Мнозина са разказвали за преминаването си през “ретроспекции”, при които ясно виждат и чувстват всяка ситуация от живота си. По време на ретроспекциите те са в състояние ясно да осъзнаят причината за всяко житейско преживяване. На този етап в прегледа на живота духовната част в човека извършва някакъв вид само-оценка. Под оценка нямам предвид избора между рая и ада. По-скоро духовете осъзнават своите действия в дълбочина и нараства чувствителността им по отношение на справедливото или несправедливото отношение към околните. Те незабавно разпознават “правилното” поведение, което са можели да имат. В добрия случай виждат и доброто, което са направили. Този преглед на живота протича в рамките на секунди и остава като сложна част от духовната тъкан на индивида.
Често приблизително по това време умиращите индивиди възприемат отдавна починали роднини или близки приятели, които може би стоят край леглото им. Тези духовни същества може да са там, за да бдят над тях или за да ги призоват. В много случаи умиращият внезапно се обръща към починал член на семейството или описва сцена. Когато Томас Едисон бил в кома и близо до смъртта, той се пробудил в миг, вдигнал поглед и заявил: “Там е много красиво.”
Точно преди края умиращият може да почувства силно намаляване или изчезване на болката в тялото. Той може бавно да изпадне в кома или да остане в съзнание до “последния си час”. Ако е в съзнание може да забележи чувство на “студ” в крайниците си докато кръвообращението се забавя и енергията на Божията сила започва да си отива от тялото. С продължаването на оттеглянето й човекът може да почувства “леки тръпки” или “изтръпване”. Това усещане се дължи на ефирните нишки, чиято връзка с физическото тяло започва да се разхлабва в подготовка за раздяла с двойника на тялото. В момента на смъртта дишането спира и душата напуска тялото. На този етап “сребърната нишка”, ефирната връзка, която подхранва духа при пребиваването му във физическо то тяло, се прекъсва. Най сетне духът е свободен!
Самоубийство
При самоубийството духът не може да бъде на ранен. Всеки, който принуди духа си да напусне тялото преждевременно, ще открие, че макар да може да унищожи тялото, не е в състояние да унищожи душата. Духовната същност остава жива! Такова същество не само продължава да живее, но и “проблемите”, които са го подтикнали към това, остават част от неговата ментална и емоционална нагласа.
Щом духът осъзнае какво е направил, той обикновено се изпълва с чувство на разкаяние и потиснатост. Мисля, че много от тези терзаещи се души са ментално и/или емоционално болни. Ако човек е душевно болен, докато е на Земята, той ще има нужда от много състрадание и разбиране в духовния свят. Същото важи и за човек, пристрастен към алкохола или наркотиците. Степента на потребност от любов и разбиране е различна за всяка ситуация. Често пристрастените души се нуждаят от грижи, защото отнасят своята пристрастеност в отвъдното. Нека кажем, че ако тази душа пожелае, духовните учители и лечители са готови по всякакъв начин да се погрижат за нейния покой и добруване.
За щастие, молитвите и любящите мисли за тези души от страна на семейството и приятелите на Земята помагат за промяна на ауричната атмосфера на депресия и терзание в такава на изцеляване и любов. Затова е толкова важно да се молим за онези, които са починали. Постепенно те ще осъзнаят своята висша духовна природа и ще започнат да търсят изход от положението си. От другата страна на живота има мнозина, чиято единствена задача е да помагат на тези впримчени жертви и да ги придружават с любов към териториите, където те ще могат да облекчат душевните си терзания. Тези духове трябва да научат преди всичко как да простят на самите себе си.
Внезапна или неочаквана смърт
При смърт поради нещастен случай, насилие, природно бедствие и други подобни причини духът е тласнат извън тялото така бързо, че едва разбира какво се е случило. Той не изпитва физическа болка при този вид смърт. При всички случаи, с които съм се занимавал, никой дух не е разказал, че е изпитал болка, докато е изхвърчавал през предното стъкло при автомобилната катастрофа, или е почувствал сблъсъка със срутващата се стена при земетресението. Считам, че при този вид смърт духът буквално е “избит” толкова бързо, че няма време да регистрира дискомфорт или болка. Докато осъзнае положението си, той вече е напуснал физическото тяло.
В зависимост от конкретния преход индивидът може да загуби съзнание или спонтанно да осъзнае, че е извън тялото си и наблюдава отгоре безжизнената си форма. Той все още се чувства жив и смята, че е физическо същество, докато не го връхлети прозрението, че не е. Духовете често са споделяли с мен, че напразно са се опитвали да разговарят с хората около тях и са се разстроили, когато никой не им е отговорил. Въпреки че не можем да чуем мъртвите, те в пълна степен могат да чуят онова, което казваме или мислим.
Точно след смъртта обикновено се появява починал член на семейството или духовен водач, който приветства мъртвия и му помага в приспособяването към непознатите условия на духовния свят. В случай на внезапна или насилствена смърт обаче е възможно мъртвият да има нужда от известно време, за да приеме положението.
Групова смърт
Когато група хора умират заедно при трагедии като бомбардировки, самолетни катастрофи или природни бедствия, те си отиват като група души. Те реализират онова, което се определя като групова карма. С други думи, на духовно ниво хората решават да умрат заедно, за да изкупят кармичния си дълг. Помнете, че говоря за духовните измерения на подобни ситуации. Като хора всички ние споделяме болката от подобна трагична гибел. В Глава 7 разглеждам въпроса как можем да вземем този тип духовни решения, преди да се преродим. Засега се опитайте да разберете, че всички подобни трагедии са част от духовната ни съдба на Земята.
Когато смъртта е внезапна и неочаквана, индивидите обикновено са в безсъзнание и са изтласкани от физическото тяло в следствие на външно въздействие. При такива събития няма болка. Духът си отива, преди физическото тяло да е в състояние да почувства каквото и да било. Моля да ми повярвате, че при тези ситуации никой не чувства болка в момента на смъртта.
Тъй като този тип смърт представлява шок и хората не са подготвени за прехода, техните духове могат да останат на мястото на събитието и да се лутат в опити да си изяснят какво се е случило с тях. Някои може да се събудят в нещо като болнична обстановка. Други може да решат, че са оцелели от бедствието и все още са живи. В трагедии с такива мащаби индивидуалните души обикновено се нуждаят от помощ и утеха за духовното си приспособяване към отвъдния живот.
Щом душите осъзнаят обстоятелствата и започнат да задават въпроси за положението си, се появяват духовните водачи или членове на семействата им. събират ги и ги повеждат към нещо като място за посрещане. В този сборен пункт водачи, специализирани в конкретния тип травма, помагат на новодошлите и изтерзани души и им обясняват смисъла на ситуацията. Някои духове напълно осъзнават факта на смъртта си и осъществяват прехода лесно, докато други се нуждаят от допълнителна помощ. Духовните същества, които се занимават с психологически и проблемни ситуации, помагат на последните да приемат новото си духовно съществуване. Обикновено проблемите се разрешават, когато починали членове на семейството или приятели се свържат с новодошлия дух. Спомените за любовта помагат за освобождаване на съзнанието на духа от мисълта за трагичното събитие.
Свързани със Земята същества
Веднъж отърсил се от физическия си носител, духът се настанява в етерния му аналог. В това състояние той незабавно изпитва чувство на покой и свобода. Има също силното усещане за бодрост и лекота, защото теглото и гравитацията на физическото тяло вече не съществуват. Духът остава в своя сив, блед етерен двойник за много кратко време, вероятно мигове, преди етерната обвивка да се махне и той да премине към астралната си форма. В известен смисъл може да се каже, че етерната обвивка е мост от физическото към астралното. В повечето случаи този преход е плавен.
Когато обаче духът е много близък със семейството си и не е готов да приеме факта на смъртта, земните връзки се превръщат във вид капан. В подобна ситуация духът ще остане много близо до трупа си. Често ще прави напразни опити да общува с членове на семейството си. Обичайно за този вид духове е да присъстват на погребението си. Много често това помага на духа да разбере, че вече не е част от физическото съществуване. Тогава той е готов да потегли към духовния си дом. Понякога обаче духът се “запъва” и остава, както се казва, “свързан със Земята”. Обикновено системата от вярвания в живота на хората ги “свързва със Земята” след смъртта. Нека обясня какво имам предвид под система от вярвания.
Имало едно време човек на име Бил, който живял на планетата Земя. Той бил агностик[1], нямал религиозни или духовни вярвания. Бил убеден само в онова, което изживявал. Нагласата му била: “Когато умираш, умираш. Няма нищо повече.” През живота си Бил имал само две грижи: себе си и притежанията си. Основната му цел в живота била да събере колкото е възможно повече пари и притежания, дори посредством експлоатация или причиняване на вреда на другите.
Един ден Бил умрял и се събудил в отвъдното. Той бързо разбрал, че всъщност не е “мъртъв”, а просто е в друга, по-лека форма. Все още обаче имал земната си, материалистична нагласа. С огромно нетърпение той се опитвал да се добере до притежанията си, за да открие, че това е невъзможно. Той не разбирал, че ефирната, сива, гъста мъгла, в която е потопен, е само сянка от някогашния му физически свят. Неосъзнаващ и неподготвен, Бил продължил да се скита по Земята като призрак, посещавал къщата си и правел опити да общува със семейството си. Това “междинно” състояние можело да продължи няколко часа, месеци или дори години в зависимост от желанието на Бил да остави физическото зад себе си и да се пренесе в астралния или по-висшите светове. За щастие, на никого от нас няма да се наложи да преминава през същата обвързаност като Бил, стига да запазим някакъв вид висша духовна осъзнатост.
Преди няколко години получих познания за свързаните със Земята същества от първа ръка чрез един мой приятел. Майк беше университетски преподавател по история на света. Той беше толкова рационален, че не можеше да бъде убеден в съществуването на духовния свят. Майк знаеше с какво се занимавам и дори присъстваше на някои от сеансите, но не вярваше в нищо от това. Дори когато му предадох послания от няколко негови покойни роднини, той не ги намери за особено достоверни. Сега, когато поглеждам назад, разбирам, че е идвал на сеансите, само за да не спори с мен. Известно време след като се бяхме сприятелили, му бе поставена диагноза за неизлечима болест и той падна духом. Непрекъснато го уверявах, че животът не свършва, но нищо от онова, което му говорех, не можеше да го успокои. С времето той стана мрачен и затворен в себе си.
Скоро след поставянето на диагнозата Майк почина. Два дена след това той ме посети от отвъдното. Живо си спомням този момент. Беше рано сутринта и внезапно се събудих от появяването на двуметрово етерно тяло, което искреше в долния край на леглото ми. Не мога да забравя колко реално изглеждаше Майк; виждах дори русата му коса. Той се втренчи в мен и след това ме попита телепатично: “Мъртъв ли съм?“ В отговор му изпратих мисълта си „Да, Майк, мъртъв си“. Той отвърна: „Благодаря“. След тези думи изчезна. Веднага след това възприех присъствието на африканка, облечена в невероятна племенна роба. Инстинктивно разбрах, че тя е един от духовните водачи на Майк. Чух я да казва: „Благодаря ти. Трябваше да го чуе от някой, когото познава.“ След това и тя изчезна в ефира.
Тъжното е, че светът е пълен със свързани със Земята същества. Някои като Майк веднага разбират, че са „заседнали“ и бързо се пренасят в духовния свят. Други нямат този късмет. Те се скитат из „физическото ниво“ и „преследват“ живите, като въздействат на онези от тях, които са с по-слаба психика. Те са „уловени в капан“ между света на плътта и света на духа. За съжаление, нашите ограничения и закостенели системи на вярвания не умират, като напуснем физическото тяло. Напротив, тези убеждения се доказват в отвъдното.
Свързване със Земята може да възникне и когато лицето е починало от насилствена смърт. Тук духът отново е объркан, защото е неподготвен и не осъзнава какво се е случило. В много подобни случаи духът продължава да прави онова, което е правил на Земята, докато не осъзнае, че тялото е мъртво и той е преминал в отвъдното. Духовете често се гневят на такава ненавременна смърт, някои дори търсят отмъщение. За щастие, има духовни същества, чиято задача е да помагат на тези изгубени духове да се принесат към по-висшия израз на живота.
Преходът от физическия към духовния свят е естествен и безболезнен. Нашата култура обаче е наситила това събитие с огромен страх и хората не са добре подготвени за него. Това води до свързване на духовете със Земята, защото когато се озоват отвъд, те не знаят къде се намират. Затова е толкова важно да разберем явлението смърт – за да бъде всеки преход лесен, плавен и цялостен. Трябва само да проумеем, че смъртта е праг към вечния живот и че след нея предстои още.
	


	



		
		Posted on March 27, 2013July 22, 2018
докосване до небесата 3 глава опознайте себе си
	


	
	
		3
ОПОЗНАЙТЕ СЕБЕ СИ
На онова у вас, което е над времето, осъзнава вечността на битието и знае, че вашето вчера е само днешният ви спомен, вашето утре -днешната мечта. И онова, което пее или е в съзерцание у вас, още витае в оня първи миг, разпръснал звездите из пространството.
Джубран Халил Джубран Пророкът
Какво всъщност знаем за себе си? Естествено, физическите ни тела се възприемат лесно, а освен това сме добре запознати със сферата на ума и мисълта, които изследвахме в предишната глава. Отвъд тази сфера лежи един аспект на нашето съществуване, който е по-загадъчен – нашата духовна природа. На този етап от нашето пътуване е важно да държим отворена вратата за всичките си усещания, включително интуицията или вътрешния ни компас.
Най-напред бих искал да ви запозная с част от езика на земята на духовете, разнообразните “тела на човека”, които ви превръщат в уникални личности. Тези тела са невидими пластове от спектъра на душата и се съдържат в “аурата”. Аурата може да бъде разглеждана като отпечатък от нашата духовна, емоционална, ментална и физическа енергия и преживявания. Това вероятно е най-прякото външно проявление на душата, което може да бъде наблюдавано.
Аурата
Спомням си, че когато бях малко дете, вероятно на шест или седем години, казах на майка ми, че виждам светлини около хората. Тя само ми се усмихна и безгрижно продължи работата си. Не знаех какво представляват тези светлини и затова смятах, че всеки може да ги види. Те бяха най-различни цветове: сини, розови, зелени, жълти, червени и т.н. Спомням си, че обичах да пазарувам с майка ми в точно определена бакалия, защото около човека зад щанда грееха светлини с чудни цветове. Стоях и гледах прекрасната дъга от синьо, смесено с виолетово и розово, която го обгръщаше. Спомням си, че имаше широка усмивка и непрекъснато разказваше вицове на клиентите. Предполагам, че мъжът със светлините се е запечатал в съзнанието ми, защото винаги ми подаваше близалка, преди да си тръгнем от магазина.
Имах подобни преживявания с роднини и семейни приятели, които идваха на гости. Наблюдавах цветовете и светлините около всеки и казвах нещо като: “Онзи мъж е зелен” или “Около онази дама има много кафяви светлини”. Никой не обръщаше особено внимание на коментарите на едно малко момче и казваха най-много: “Толкова си миличък” или “Не е ли сладък.” Забелязах също, че жената с кафявите светлини не се усмихваше много. По-късно майка ми сподели с мен: “Жената с кафявите светлини е много болна.“ Повечето хора обаче бяха нежни и любящи; те често ме прегръщаха и целуваха. Около тях виждах розови светлини.
Докато растях, способността ми да виждам светлини около хората бавно изчезваше и се появяваше само на моменти. Но има един случай, който никога няма да забравя. Бях на около осем години и с няколко приятели решихме да отидем до местния деликатесен магазин, за да си купим обяд. Тръгвах си последен и докато излизах през вратата, един висок мъж не ме забеляза и се блъсна в мен. Погледнах нагоре, а той се втренчи надолу към мен; очите му ме пронизаха така, както лазер преминава през тухлена стена. Внезапно съзрях мъглив черно-сив облак около главата и пред гърдите му. След три дена отново видях същия мъж, този път във вестника. Полицията го беше арестувала за ограбването на деликатесния магазин! Тази новина доста ме поуплаши. Въпреки това разбрах значението на тази светлина много по-късно.
Аурата е съставена от пластове енергия. Когато бях малко момче, обикновено всяка зимна нощ се молех за сняг, защото това обикновено означаваше ден, изпълнен с игри. Всяка сутрин, щом се събудех, тичах към прозореца, за да видя дали молитвите ми са се сбъднали. Когато това ставаше, нямах търпение да изляза навън. Но най-напред майка ми се заемаше с дългия и усилен процес на увиването ми в пластове дрехи. Първо обличах тениска, после риза с дълъг ръкав, топъл пуловер и накрая палто. Пластовете от дрехи имаха предназначението да ме предпазват от студа. По същия начин пластовете на аурата имат определено предназначение, което изпълняват като записват нашите преживявания, чувства, мисли и желания.
Идеята за аурата, или жизнената енергия, която се излъчва от тялото и го обгръща, не е нова. Един от първите западни учени, който я наблюдава и пише за нея, е алхимикът и лечителят от XVI в., познат като Парацелз. Той говори за нашето енергийно поле като за “огнено кълбо”. През XVIII в. австрийският лекар Франц Месмер определя животинския магнетизъм като електромагнитна енергия, която обгръща човешкото тяло. Той вярва, че тази електромагнитна енергия има удивителен ефект върху физическото здраве и може да бъде предавана от един човек на друг. През същия век лондонският лекар д-р Уолтър Дж. Килнър изобретява машина, направена от дицианин (боя от въглищен катран), която се използва за да наблюдава на ултравиолетовата светлина. Със своята маши Килнър забелязва светлина около човешкото тяло. Постепенно той стига до извода, че с проучването тази светлина може да се постави диагноза на физическите болести на човека. През 1911 г. изследването на д-р Килнър е публикувано в книга, озаглавена Човешката аура. През 1939 г. един руски електротехник Семьон Давидович Кирлиян, създава техника на фотографиране, при която се използва неекспониран филм за фотографиране на конкретен предмет. При проявяването на филма около обекта се появяват различни “ореоли”. Тази процедура, позната като Кирлиянова фотография, се използва и днес, но обикновено се свързва с парапсихичните явления, защото учените все още не са изяснили как или защо се появяват тези “ореоли” или “аури”. Има нещо важно, което трябва да запомним за тази фотографска техника. Тъй като аурата непрекъснато се променя в зависимост от емоционалното, менталното, физическото или духовно състояние на личността, фотографът може да улови само аурата за конкретния момент.
Собствената ми способност да възприемам аурите остана в латентно състояние до двадесетгодишна ми възраст. Именно по това време на живота ми започнах да медитирам и да развивам вътрешно осъзнаване, както и връзка с чувствата и преживяванията на околните. След години на упражнения способността ми да възприемам аурите нарасна невероятно. Днес тази способност продължава да играе съществена роля в работата, с която се занимавам.
Когато провеждам демонстрации, обикновено виждам широка гама от цветове и светлини. Оцветяването и интензитета на светлините се различават при всеки индивид и варират за различните части на тялото. Ако забележа ярка червена светлина около врата или лявото рамо на някого, знам, че този човек страда от главоболие или болки във врата. Ако видя съсредоточаване на тъмно и наситено сиво или кафяво около стомаха, обикновено питам дали има проблеми в тази област и най-често отговорът е положителен. През годините на проучвания и наблюдения съм научил, че аурата е много точна проекция или огледало на различните състояния на човешкото здраве.
Но вашата аура отразява много повече от физическото ви състояние. Всъщност тя се състои от различни нива на съзнание, които изграждат вашето съществувание. Тя е проявление на изначалната ви природа, указание за вашия потенциал, както и запис на вашите преживявания. До достигането на зряла възраст аурата ви е преминала през години на емоционални, ментални, духовни и физически преживявания. Всички ваши способности, желания, вкусове, чувства на успех и провал, необикновени случки, тъжни или нещастни моменти са оформили аурата ви.
Размерът и формата на аурата зависят също от много други фактори. Обикновено тя има овална форма и се простира приблизително от тридесет до четиридесет и пет сантиметра извън физическото тяло. Ако някой е общителен и експанзивен по природа, неговата аура ще е с по-голям размер. Например, когато човек говори пред голяма група от хора и се опитва да достигне до тях, да ги убеди в своята позиция, аурата на говорещия се разширява, за да обгърне публиката. Това се случва с политици, проповедници, музиканти, актьори и оратори, които трябва да се свързват с публиката си. Когато личността е интровертна или срамежлива, ефектът е противоположен. Тогава аурата не се разширява, а по-скоро остава близо до физическото тяло. Нашата аура се разширява и израства също така и, когато се намираме в среда, която ни е приятна. Нещо повече, виждал съм аурата на човек точно преди смъртта му и тя е доста слаба, като линия, очертана около тялото. Това е разбираемо, защото в момента на физическата смърт аурата се оттегля.
Цветове
Когато виждам аурите, често виждам и цветове. Един от най-ясните и най-често срещани цветове, които виждам около хората, е зеленият. Много пъти при демонстрации съм питал човек, чиято аурата е изпълнена със зелено: “Да не сте медицински работник или лечител?” Отговорът обикновено е положителен. Повечето хора, които се занимават с лечителско изкуство, имат яркозелена, изцеляваща аура. Помнете също, че лечител не е само лекарят или медицинската сестра, но и човек като самите вас, които има съчувствена природа и откликва на всеки, които се нуждае от помощ.
Цветовете на аурата варират при всеки индивид. Яркостта, нюансът и тонът на цветовете са далеч по-разнообразни от онова, което сме в състояние да видим във физическия свят. Силата на цвета е пряко свързана със силата на емоцията, която се крие зад нея. Често цветовете се променят ежедневно. Следват някои от основните характеристики на цветовете на аурата:
Червено: Енергия, жизненост и сила; телесност, раздразнение, свръхактивност, дълбок гняв; сексуалност.
Оранжево: Самочувствие, гордост и замисленост; амбиция, самоконтрол.
Жълто: Интелект, разсъдливост, оптимизъм и щастие; нерешителност.
Зелено: Съпричастност, изцеление, покой, просперитет и съчувствие.
Синьо: Духовност, всеотдайност, лоялност, философско и творческо мислене.
Виолетово: Любов, извисена духовност, интуиция и мъдрост.
Индиго: Духовна извисеност, щедрост, висока интуитивност.
Розово: Безусловна любов, приятелство и искреност.
Сиво: Депресия, тъга, страх и умора.
Кафяво: Алчност, егоизъм, упоритост; реализъм.
Черно: Липса на жизнена енергия, нисши влияния, невежество.
Минали животи и спомени
Докато наблюдавам аурата, откривам също, че тя е съставена от фини геометрични фигури и шарки. Те могат да бъдат интерпретирани като мисловни форми и отразяват мислите на личността, минали или настоящи. С други дум, и емоционалните белези от миналото на човека ще намерят отражение във фигурите на неговата аура заедно с още нереализираните желания или желанията от миналото. С годините съм забелязал, че тези желания се появяват в горната дясна част на аурата. Тази част е свързана с мисленето на индивида и там се складират желанията и целите.
По-нататък аурата съдържа натрупаната карма от предишните прераждания и кармичните уроци, които ще се опитаме да усвоим в настоящия си живот. Всички тези неща изграждат истинската същност на личността. В моята първа книга подробно съм разгледал идеята за кармата. За яснота ще кажа само, че кармата е концепцията за причината и следствието.
В една от духовните си одисеи ясно видях как миналите животи се отразяват в аурата и разбрах собствените си кармични уроци. С д-р Брайън Уайс, автор на „Не един живот, не един учител“, веднъж проведохме семинар с повече от триста човека по време на пътуване с кораб към Мексико. Д-р Уайс е изтъкнат психиатър, който е помогнал на много хора с работата си в областта на регресията към минали животи. Една сутрин, след като приключих с демонстрацията си, посетих неговия семинар, въпреки че нямах намерение да се включа в групата. Не исках да безпокоя никого, затова се промъкнах в задната част на стаята и седнах да погледам.
Д-р Уайс започна с демонстрациите си на хипноза и регресия към минали животи. С различни упражнения хората се връщаха към определени преживявания от миналите си животи. За моя изненада, аз също преживях вълнуващо връщане към няколко минали живота. В една регресия видях себе си като генерал в няколко войни. Гледах как стоя сред войниците си и със смяната на войните се променяха и униформите ни. От тази регресия разбрах, че нося отговорност за нарежданията към войниците ми да убиват други войници. Аз бях отговорен. Аз трябваше да взема крайното решение, което водеше до смъртта на хиляди хора в битката. Докато сцените се разкриваха в ума ми, инстинктивно разбрах какво е предназначението на този мой живот: трябваше да изкупя кармата си от миналите животи, в които бях наредил масовото избиване на всички онези хора. Като лечител в този живот компенсирам кармата от миналия си живот, изкупвам кармичния си дълг. Като помагам на хората да възвърнат своята духовност, аз поправям една злина, така да се каже, и възстановявам кармичното си равновесие, изцелявам душата си и напредвам по духовния си път.
След упражнението д-р Уайс помоли хората да се изправят и да споделят преживяванията си с групата. Докато те говореха за миналите си животи, започнах да виждам някакъв гоблен от цветове и шарки над главите им и около тях. Когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че във всяко квадратче на техните аури има движение. Всяко квадратче отразяваше по един минал живот. Ако това не ви се струва достатъчно, забелязах също, че от всяко квадратче излиза нишка, която се свързва с определена част от анатомията на личността, например с крака, сърцето или главата.
По-късно попитах няколко от участниците дали имат физически проблеми в различните области, към които бяха прикрепени нишките. Повечето от тях отговориха положително. Останалите не бяха сигурни или не си спомняха. Някои се замислиха и си спомниха, че в по-ранен етап от живота си са имали такива проблеми. За мен беше съвършено ясно, че миналите ни животи и вероятно дори бъдещите ни животи са цялостно представени в аурата.
Влияния на средата
Аурата може да отразява и външни сили, положителни и отрицателни, които ни въздействат. Практически на всеки се е случвало да срещне някого и веднага да почувства силно привличане или страшна неприязън. На какво се дължи това? В повечето случаи сме се настроили към енергийното поле на този човек и приемаме някакъв вид енергийни излъчвания. В резултат на това се оказваме в хармония или в дисхармония (и всички междинни чувства) с тези излъчвания.
Когато сме в църква или на някакво култово място, обикновено се изпълваме с чувства на мир и спокойствие. Сякаш мястото ни предава чувства на хармония и единение. Това се дължи на факта, че вероятно сме регистрирали любящите, духовни чувства на хората, които са се молили там. И обратното, може да влезем в стая или къща и незабавно да изпитаме неприятно чувство без очевидна причина, за да открием след това, че преди пристигането ни там е имало спор или разправия. Отново се е случило нещо и аурата ни е “уловила” енергията, която е останала в стаята.
Менталната атмосфера, която ни заобикаля, се влияе не само от нашите собствени мисли и чувства, но и от мислите и чувствата на хората около нас.
Тази идея е много важна. Ежедневно преминаваме през множество от невидими и все пак силни мисли, които оказват определено въздействие върху физическото състояние на телата ни. Мислите винаги отразяват природата на човека, който им е дал живот. Затова обръщайте внимание на хората, с които общувате най-често. С какъвто се събереш, такъв ставаш.
Много често нечия личност е така завладяваща, че в зависимост от собствените ни емоционални, ментални, физически или духовни нива (особено ако едно или повече от тях са слаби), нейната енергия навлиза в нашето електромагнитно пространство. За щастие, всички ние се раждаме с някакъв вид защитен механизъм в полето на аурата си, който възпира чуждите енергийни характеристики и мисли. В последния раздел на тази книга описвам как можете да се предпазите от чуждите блуждаещи мисли и емоции.
Много важно е също да разберете, че животът не монополизира нашата атмосфера. Непреродените същества, или духовете, също ни влияят и оставят мислите си в нашата аура. Затова многократно през деня внезапно и без причина се замисляме за някой, който е починал. Повече от вероятно е обичаният от нас човек да се опитва да повлияе на електромагнитното ни поле и да ни внуши своята личност и мисли.
Телата на човека
В аурата има пластове и отделения, които са твърде сложни, за да ги описвам подробно тук. Основните съответстват на четири ясно разграничени “тела”, които се взаимопроникват. Метафизиците вярват, че те изграждат човешките същества.
Тези различни пластове се наричат: етерно тяло, което е пряко свързано с физическите процеси; астрално тяло, дом на чувствата; ментално тяло, където протичат всички мисли, включително парапсихичните и интуитивните; и физическо тяло.
Етерното тяло
Етерното тяло е познато още като двойник на тялото, защото то копира, или приема формата, на нашето физическо тяло. Етерното тяло е съставено от енергийна сърцевина, която прониква във физическото тяло в различни точки. Тези точки, или енергийни вихри, са познати като чакри. Думата означава “кръг” на санскритски. Посредством тези чакри енергията на Божията сила, или прана (също от санскритски), навлиза във физическото тяло, за да подхранва различни физически органи и нервната система. Можете да разглеждате чакрите като въртящите се колела на живота, защото те имат пряко въздействие върху жлезите и органите, като например епифизата, хипофизата, щитовидната, надбъбречната, задстомашната жлези, черния дроб, далака и половите жлези. Когато нашите чакри са здрави и носят в себе си енергията на Божията сила, те се проявяват в етерното тяло като въртящи се кръгове с луминесцентен цвят. Затова физическото здраве на индивида може да бъде наблюдавано в етерното тяло посредством чакрите. Чакрите са обединени от силови линии, които изглеждат като мрежа, подобно на милиметровата хартия, използвана от архитекти и проектанти. Така тези въртящи се енергийни кръгове могат да бъдат сравнени с магнитно поле. Един от основните енергийни потоци тече вертикално нагоре и надолу по гръбначния стълб и пряко влияе на нервната система.
Преди три години при мен дойде млад тридесет и осем годишен мъж за частен сеанс. Казваше се Боб. След обичайното представяне извадих един лист и започнах да рисувам етерното тяло на Боб, за да определя физическото му състояние. Най-напред нарисувах фигура, подобна на пръчка. После, водена от интуицията ми, писалката започна да се движи нагоре-надолу по фигурата, но когато достигна долната част на торса му, спря. На това място цялата енергия на Боб сякаш ставаше мътна и тъмна и буквално преставаше да тече. Веднага му казах: “Изглежда имаш някакъв проблем в областта около дебелото черво.” Заявих, че имам чувството, че енергията му е пресечена. Той замълча за миг, след това ме погледна и каза: “Преди две години част от дебелото ми черво беше отстранена. Трябва да нося торбичка.” Въпреки че здравето на Боб се беше подобрило, той продължаваше да се тревожи и терзае за тази конкретна област от тялото си. Обясних му, че непрекъснатите тревоги водят до допълнително възпрепятстване на енергийния му поток.
Устойчивите мисловни модели и неизразените емоции в крайна сметка намират проявление във физическите тела. С други думи, вашите мисли и чувства се материализират в някаква форма, като здраве или болест, във физическото ви тяло. Мислете за тялото като за влаков перон, а за мислите си – като за влакове. Тези мисли рано или късно трябва да стигнат до перона. Затова е толкова важно мислите ви да са здрави, защото тогава и телата ви остават здрави.
Етерното тяло на Боб играеше ролята на барометър за физическото му състояние. Като се настроих към етерното му тяло, бях в състояние да усетя физическото му състояние. Има алтернативни лечители, които могат да идентифицират неразположенията и болестите изключително посредством възприемане на етерното тяло на личността. Това тяло в особено голяма степен съответства на честотата на физическото ни тяло, докато другите енергийни тела съответстват на други области на нашето състояние.
Астралното тяло
Астралното тяло е познато също и като емоционално тяло. Това тяло е изградено от триизмерна ефирна материя и е второ по плътност след физическото. Астралното тяло всъщност е точно копие на физическото и се простира на десет-двадесет сантиметра извън него.
Много метафизици, включително теософите, използват термина астрално тяло като равнозначен на етерно тяло. Лично аз виждам лека разлика между двете. Докато етерното тяло е свързано главно с енергийни системи (чакрите), астралното стои с една стъпка по-напред в емоционалността на индивида. Астралното тяло е изградено от всички мисли, емоции и желания в ума ви. Всички ваши земни копнежи, значими спомени и съкровени желания обитават астралното тяло. В момента на смъртта това тяло напуска физическия свят и се настанява в астралния.
Често казвам на хората по време на моите семинари: “Защо се страхувате толкова много от смъртта? Това ви се случва всяка нощ!” Истината е, че когато спим, астралното тяло напуска физическия свят и пътува из астралния. Същото важи и за астралната проекция, освен в случая, когато астралното тяло напуска физическото по собствена воля. Затова, когато казвам: “Умираме всяка нощ”, имам предвид, че напускаме физическите си тела, точно както ще ги напуснем в момента на смъртта си. Астралното тяло напуска спонтанно физическото също при ситуации, свързани с инциденти, под влиянието на наркотици или при изпадане в кома. Когато човек е в безсъзнание, той най-вероятно се носи из астралния свят.
Много често душите работят на астрално ниво, докато физическите им тела си почиват. Вярвам, че когато работя, част от астралното ми тяло напуска физическото и прониква в астралния свят. Така мога да приемам силните емоции и желания на близките ни, които са покойници.
Менталното тяло
Както астралното тяло е свързано с емоциите на индивида, така менталното е свързано с неговите мисли. Менталното тяло се състои от още по-фина неосе-заема субстанция, в сравнение с астралното, и се простира навън и нагоре от ханша.
Счита се, че менталното тяло е отговорно за преноса на висши ментални енергии, които са твърде фини за останалите тела. Тези енергии имат извисена духовна природа и се пренасят от менталното тяло под формата на парапсихична информация, като вдъхновения, усет за същността на нещата и предчувствия.
Мнозина вярват също, че това тяло е изградено от две части: висш ум, който се оформя от мислите, излъчвани от Вселенския ум, духовните концепции, висшите истини и абстракции; и нисш ум, който се занимава с материалните, ежедневни процеси.
Вярвам, че признатите гении и високоинтелигентните личности са хора, чието ментално тяло се е развило през многобройни животи, изпълнени с натрупване на опит и осъзнаване. Душата разпознава това ниво на усъвършенстване и използва осъзнаването във възвишени идеи и прозрения. Учени, философи и учители са сред онези, които очевидно имат способността да общуват с менталното тяло по необикновени начини за доброто на мнозина.
Помнете, че съществуваме едновременно в емоционални, ментални и духовни тела, докато пътуваме през живота във физическия си Аз. Тези тела се смесват и зависят едно от друго и ни правят завършени същества. Когато започнем да разбираме цялостната си същност, по-лесно осъзнаваме, че в смъртта ние просто се отърсваме от различните си тела, за да се издигнем до по-високи нива, както ще видим в следващите глави.
	


	



		
		Posted on March 27, 2013July 22, 2018
Докосване до небесата 2 глава Пробуждане на ума
	


	
	
		2
ПРОБУЖДАНЕ HA УМА ВИ
Те са създатели на самите себе си, благодарение на мислите, които избират и насърчават; този ум е майстор-тъкач, както на вътрешните одежди на характера, така и на външните одежди на обстоятелствата и ако до днес те са били изтъкани от невежество и болка, то сега могат да вплетат в себе си просветлението и щастието.
Джеймс Алън Като мислещ човек
Всичко е енергия. Науката описва енергията и нейното действие с физични термини, основани на земни елементи – като свързване и подреждане на отделните атоми. Но на едно по-високо ниво, в четвъртото, или духовното измерение, откриваме силата, която всъщност свързва атомите. Тази енергия е онова, което наричам енергията на Божията сила.
Цялата наша Вселена е пропита от тази енергия на Божията сила. От това сме изградени и оттам идваме.
Енергията на Божията сила е център на всичко съществуващо.
Умът, духът и физическото тяло са изградени от същата тази енергия на Божията сила. Те обаче вибрират с различни честоти. Когато ми задават въпроса дали умът е част от мозъка, казвам, че мозъкът е орган на ума, точно както очите са орган на зрението. Зрението ни е толкова добро, колкото са здрави очите ни и същото може да се каже за взаимовръзката между ум и мозък. Мозъкът е органичен, личен и индивидуален. Той непрекъснато се развива. От всеки един от нас зависи да развие и увеличи силата на своя мозък. Умът вече е постигнал съвършенство. Емерсън описва ума по следния начин:
Умът е нетленно море със своите приливи и отливи: то се вълнува и плиска насам-натам, внасяйки цялата си същност във всеки залив и пукнатина, които залива. Всяка човешка къща има бряг на това море. Но тази живототворяща природа, която навестява, когото пожелае, и се отдръпва от когото пожелае, не е награда или собственост на никой човек или ангел. Подобно на светлината, тя принадлежи общо и цялостно на всеки при едни и същи условия.
Изглежда умът е прозорец към самата природа. Явлението ум може да твори, да си представя и да разсъждава. Когато впрегнем позитивната енергия на ума, резултатите са направо невероятни. Да разгледаме например писането или рисуването. Писателите и художниците тръгват от идеята за определена история или картина, а после я пресъздават върху хартията или платното. Как се е оказала тя там? Мозъкът, подобно на компютър, може да предава само онова, което е заложено в него. Той е свързан с енергията на Божията сила, която обхваща всички неща. Когато си мислим как Моцарт е композирал някоя опера или концерт за пиано, ние си го представяме настроен на вълната на някой небесен оркестър. Докато се е вслушвал в музиката в ума си, той е използвал своя мозък, за да запише нотите. Мозъкът е бил проводник, благодарение на който той е можел да композира, но именно умът му е сътворил това музикално великолепие.
Когато разбираме, че мозъкът не е източникът на идеите, трябва да проумеем също, че всеки индивидуален ум е свързан с Вселенския ум и има дял в неговото изграждане.
Вселенският ум
Когато мисля за концепцията за Вселенския ум, откривам, че е по-лесно да си го представя като огромно езеро, което е прозрачно, изпълнено с впечатления и отразяващо всичко. Разглеждам индивидуалния ум като риба, която плува в това езеро. Рибата е зависима от средата, която обитава, и се влияе от нея. Мислите са като вълните по водата. Всяка вълна произлиза от езерото и е зависима от него, но същевременно е ясно изразена и индивидуална. Всяка вълна влияе на всяка риба и по този начин на цялото езеро.
Вселенският ум няма граници и ограничения и всеки може да го използва. Случвало ли ви се е някога да гледате телевизионна програма и да си мислите: “И аз имах тази идея преди година”. Толкова често хората стигат до еднакви проекти и идеи, независимо един от друг. Защо? Защото творческата натура се е потопила във Вселенския ум и е извлякла в индивидуалния си ум това конкретно вдъхновение. Идеите са просто усещания, отпечатани дълбоко в нас. Щом веднъж ги осъзнаем, можем да действаме. С други думи, нашите прозрения са вибрации на Вселенския ум.
Когато пристигнах в Лос Анджелис, целта ми беше да пиша сценарии за телевизията и киното. Спомням си, че една сутрин се събудих с невероятна идея за сценарий. Смятах, че е уникална и ще срещне широко одобрение. Незабавно включих компютъра и започнах да пиша. Историята ми се отнасяше до детска книга, чиито герои оживяват и действително си взаимодействаха с автора. Смятах, че това е толкова необичайно, че не се осмелявах да го споделя с никого, дори с приятелите си. Не исках някой да открадне идеята ми. Завърших сценария за три месеца, разпратих го на различни студия и отвсякъде получих една и съща реакция. Отговориха ми, че има още три сценария с абсолютно същия сюжет. Бях съкрушен. Уникалната ми идея, която криех толкова старателно, беше завладяла умовете на още трима напълно непознати човека.
Това съзвучие на идеите ни е така изначално, както въздухът, който дишаме, и слънчевата светлина, която усещаме. На глобално равнище всички споделяме общи чувства или усещания. Как се почувствахме всички при гибелта на принцеса Даяна? Сякаш целият свят се покри с одеало от скръб. Въпреки че повечето от нас не я познаваха лично, на духовно равнище всички споделяхме болката от загубата, защото всички сме свързани. Точно както над всички ни грее едно и също слънце, всички сме в единство и общност. Всички споделяме усещанията си; чувстваме, виждаме, чуваме, докосваме, смеем се и плачем. Всички споделяме енергията на Божията сила. Няма ли светът да се превърне в едно по-добро място, ако мислим един за друг като за духовни същества и споделяме земния си път с доброта и взаимопомощ?
Мислите, които създаваме
Мислите са неща! Мислите са така реални, както органите във вашето тяло. Какви мисли изпълват деня ви? Дружелюбни или нараняващи са те? Мислите са силни, затова е важно да обръщате внимание на онова, което мислите ден след ден. Животът, който живеете, е резултат от вашите мисли.
Науката свързва наличието на определени модели от неврони в мозъците ни с оформянето на конкретни начини на мислене и разсъждаване. Да, това е вярно. В определени части на мозъка протича електрическа активност, която въздейства на поведението ни. Истината обаче е, че мисълта съвсем не се създава в мозъка. Не казваме: “Нещо се роди в мозъка ми”. По-скоро казваме: “Нещо се роди в ума ми”. Мисълта е функция на ума, а крайният резултат се появява в мозъка.
Съществуват основно три източника на мисълта. Първият вид е лесно постижим за някои, но доста труден за други. Това е молитвата или мълчаливата медитация. Вибрациите на тези енергийни мисли са доста високи. Първата стъпка в настройването за осъзнаване на тази високочестотна енергия е да си изградите навика ежедневно да отделяте време за молитви и медитация. Въпреки че навярно не винаги ще имате чувството, че нещо се случва, с времето ще откриете, че отплатата за вашата духовна практика е огромна. Вярвам, че осъзнаването на това ниво поражда чувства на смирение, спокойствие, любов към себе си и радост.
Докато се учех да бъда медиум, ежедневната медитация беше задължителна за мен. Когато постигнах хармония със съзнанието на Божията сила, връзката ми с духовните измерения се извиси и вибрациите й нараснаха. Въпреки това ми се налагаше ден след ден да седя мълчаливо, за да издигам нивото на осъзнаването си за енергията на Божията сила у мен. После, когато работех с клиентите си, действах от високото равнище на вибрациите на любовта. Способностите на медиума сами по себе си са невероятни и чудотворни, но работата му придобива съвсем нова цел, когато той се развива и на духовно ниво.
Подобното привлича подобно
Това е идея, която използвам често и на която ще се позова неколкократно в тази книга. Когато човек се е съсредоточил върху мисли, изпълнени с любов, миролюбив и щедрост, той ще получи в замяна тяхното изживяване. Поспрете за миг и си представете, че всички по света имат добри мисли. Не се ли сепнахте?
Като медиум, поел по духовния път, за мен е особено важно да отделям време за медитация и да концентрирам мислите си върху положителните аспекти на живота. Вярвам, че благодарение на това посланията, които идват чрез мен, са по-духовни по природа, а уроците, които се крият в комуникацията, са по-полезни за всички участници.
Втората категория мисли произтичат от нашата среда. Трябва да осъзнаваме голямото влияние, което средата оказва на ежедневието ни. Колко пъти ви се е случвало да влезете в някоя стая и да почувствате, че нещо не е наред? Колко пъти сте се чувствали потиснати или болни без видимо основание? Причината е, че приемате нечия чужда мисловна енергия.
Винаги ми се е налагало да бъда внимателен, когато съм посещавал хора в болници, защото съм изключително чувствителен към преживяванията и чувствата на околните. Често, когато вървя по болничните коридори, стенанията на пациентите проникват в съзнанието ми. “Искам да се махна оттук” или “Не искам да умра”, или “Боли ме, няма ли някой да ми помогне?” Усещането за болест и страдание насища атмосферата и понякога ме завладява.
Подобно на радиостанция, ние постоянно изпращаме и приемаме сигнали. Приемаме сигналите не само един от друг. В много по-голяма степен ние сме заобиколени и повлияни от сигналите на масовото съзнание. Въпреки че някои от тези мисли могат да са доста добри и хуманни, повечето изпращат посланията на алчността, гнева, егоизма и неискреността. Тези мисли се привличат от нисшите части на нашата природа и се прикрепват към тях. Под постоянния обстрел на влияния на нисше съзнание, идеите на висшата, духовната природа не са особено привлекателни на масово равнище.
Това не означава непременно, че всички мисли, които приемаме от околните, са негативни. Изцелява-щата молитва и любов са висши мисловни вибрации, които също намират отражение в заобикалящата ни атмосфера. Когато изпращате любов, хората я получават. Тази любов може да не бъде разпозната на съзнателно равнище, но въпреки това тя е жива и ефективна.
Последната категория включва най-често срещаните, ежедневни мисли. Психиатрите и психолозите от времето на Зигмунд Фройд до днес разделят психиката на три самостоятелни, но взаимозависими нива на мисълта – съзнателно, подсъзнателно и безсъзнателно. Съзнателното използваме, за да преброим рестото си на пазара и за да прочетем тази книга. Подсъзнателното контролира всички неволеви процеси в тялото, тоест регулация на съня, дишането, храносмилането, кръвообращението и т.н. То никога не спи и затова никога не спира. Безсъзнателното е неуловимо и обширно. Това е складът на всички минали преживявания, включително всичко, което някога сме мислили, чувствали, учили или виждали от миналото до настоящето.
Но именно подсъзнателното е това, което управлява живота ни през повечето време. То е като неспирно работеща фабрична машина, която отговаря за регенерацията на клетките, лекуващи тялото. Тази част от ума не разсъждава – това е оставено на съзнателното – а неуморно регистрира мисли и впечатления, без да им дава оценка. Когато сме били деца, нашето подсъзнателно е регистрирало думите и идеите на възрастните около нас и тези спомени са живи. Наред с всичко друго, от подсъзнателното се пораждат и навиците. За да можете да контролирате живота си, трябва да се отнесете отговорно към начина си на мислене не само на съзнателно, но и на подсъзнателно ниво. В подсъзнателното има голяма мъдрост. Ако започнете да работите с него, то може да ви бъде много полезно и да се превърне в безкраен източник на познание.
Благодарение на умовете си можем да направим безброй открития и изобретения, от които човечеството има голяма полза. Когато се използва позитивно, човешкият ум е извор на велики произведения на изкуството, философията и науката, които наистина подобряват качеството на живота на планетата. Но умът, който създава такива удивителни чудеса, има и способността да унищожава и заличава. Той е способен на ужасяващи прояви на жестокост и омраза. Заради себе си трябва да извисим своите мисли до най-високата честота, за да развием по-висше съзнание и да подарим великолепието и чудесата на живота на бъдещите поколения.
Джеймс Алън, един велик учител, е написал разтърсващата книга Като мислещ човек, която ви препоръчвам, за да започнете да променяте мисленето си. Както казва Алън:
Човек се изгражда и разгражда от самия себе си… в оръжейната на мисълта той изковава оръжията на своето самоунищожение; той създава и инструментите, с които изгражда за себе си небесни домове на радостта, силата и покоя. С верен избор и правилно използване на мисълта човек се издига до Божественото Съвършенство; със злоупотреба и погрешно мислене той слиза под нивото на звяра. Между тези две крайности са всички вариации на характера и човекът е техен създател и господар.
	


	



		
		Posted on March 27, 2013July 22, 2018
Докосване до небесата Духовно пътуване през живота и смъртта Джеймс Ван Прааг
	


	
	
		Докосване до небесата
Духовно пътуване през живота и смъртта
Джеймс Ван Прааг
Джеймс Ван Прааг се е докоснал до живота на милиони хора, благодарение на необикновената си дарба да общува с отвъдния свят. В „Разговори с небесата“, неговият всепризнат бестселър №1 на вестник “Ню Йорк Таймс”, той предава посланието, че смъртта не е краят, че обичаните от нас покойници са част от ежедневния ни живот и че един ден ще се свържем с тях отново в небесните си домове. Сега, в новата си книга, Ван Прааг разширява това окуражително и възвисяващо послание. „Докосване до небесата“ е вдъхновяващ и ободряващ пътеводител, който ще ни помогне да станем “духовни същества” като се обърнем към дълбините си, за да открием своя собствен глас Божи – глас, който, веднъж осъзнат, изпълва живота ни със сила, радост и любов.
Ван Прааг ни учи, че у всеки от нас се крие божествена искра – душата – за която забравяме, когато се поддадем на условностите и илюзиите на материалния свят. Наситена с “енергията на Божията сила”, безсмъртната душа носи не само мъдростта на безкрая, но и цялото ни “духовно наследство” – нашите мисли, действия и желания – през вечността. За да живеем пълноценно, трябва да развием “усет за душата”, силна връзка с духовната сърцевина, която е квинтесенция на нашата същност. В „Докосване до небесата“ Ван Прааг ни повежда на духовно пътешествие през времето, основано на работата му като виден медиум, за да разкрие какво се случва след смъртта, какъв е духовният свят, как душата избира да се прероди и действителния процес на прераждане.
Уроците на света отвъд смъртта ни показват също как духовните ни енергии могат да бъдат блокирани от отрицателни емоции като вина и страх. Ван Прааг споделя с нас вълнуващи истории за комуникация след смъртта: за жена, която уталожва чувството на вина на дъщеря си като нарича нейното “милостиво убийство” проява на любов; за сестра, която се свързва отново с еднояйчната си близначка, за да чуе любящи и насърчителни думи; за брат, който разкрива, че СПИН не е Божие наказание; за баща, който от отвъдното моли своето семейство да му прости; за майка, която жертва собствения си живот за благото на своя син… Тези и други истински случаи ни показват, че дори белезите от болезнените емоционални рани могат да изчезнат и че когато придобием подходящата нагласа, можем да преоткрием собствената си духовна природа и да постигнем самосъзнаване, любов и уважение към себе си.
Ван Прааг ни предлага също упражнения и медитации, които ще ни помогнат да запазим равновесие, и разкрива пътищата за подпомагане на духовното израстване за нас и нашите деца. Мъдра, съчувствена и любяща, „Докосване до небесата“ е честване на собствената ни Божественост.
Прочут с предаването на послания и разговори между различните светове, Джеймс Ван Прааг пътува по света и разпространява познанието за живота след смъртта като изнася лекции, организира демонстрации и провежда духовни пътувания. Той е създател на серия от касети за медитация и видеофилми с инструкции за развитието на личните интуитивни умения. Ван Прааг живее в южна Калифорния.
На Реджина, моята майка, чиито очи ми показаха красотата на рая; чиито думи ме научиха на езика на ангелите; чиито песни ми разкриха музиката на божествените хорове и чиято любов ме доближи до лицето на Бога.
БЛАГОДАРНОСТИ
Тази книга можеше никога да не се реализира без сътрудничеството, вдъхновението и усилията на следните мили души, които дадоха толкова много от себе си, за да ми помогнат да пробия тъмнината, като осветя тези страници със златната небесна светлина.
За хилядите хора по целия свят, които ми писаха с думи на подкрепа и болка, тази книга е моят отговор към всеки един от тях. Надявам се, че нейните страници ще ободрят сърцата ви и ще ви дадат покоя и подкрепата на познанието, че ние сме духове, а духът никога не умира. Дано всички ваши страхове и разочарования се превърнат в смелост и сила.
На хората, чиито истории са описани в тази книга, благодаря за това, че споделиха своите съкровени преживявания. Бих искал чрез вашите увековечени мъки и страдания и други да бъдат докоснати от същата изцеляваща сила на духа.
И специално на…
Линда Каруин Томкин, която наистина даде криле на думите ми и мастило на перото ми. Благодаря на Бога, че ми прати такъв изкусен ангел.
Брайън Престън – твоята любов, подкрепа и търпение ме научиха на ценните уроци на споделянето. Благодаря ти, че винаги намираше време да си до мен с нежна усмивка, подкрепяща ръка и блага дума.
Брайън Л. Уайс, чието приятелство и подкрепа са с мен от цяла вечност. Благодаря ти, че ми помогна да разкрия истината, въпреки онези, които използваха невежеството и страха, за да я отрекат. Очаквам с нетърпение да обсъдим сложните ребуси на живота по време на следващата ни закуска в осем и половина.
Майкъл Дж. Тамура – благодаря ти, че ми помогна да открия липсващите части с многобройни “настройки“. Ти си истинско вдъхновение.
Джоузеф Скиън – истински ценя твоето приятелство, честност и доверие. Благодаря ти, че повярва в моята мисия и ме придружи в пътуването ми с ролкови кънки към небето.
Рон Ойър – светът навън е голям… Благодаря ти, че разкри неговата красота и великолепие на толкова много хора. Невероятните места, които сподели с нас, са точно толкова свети, колкото и самият ти.
Скот Швимер – вечно ще ценя вълшебните ти очи, които винаги бдят над мен. Държа на твоята честност, лоялност и приятелство като на скъпоценни съкровища.
На Сюзан, Карън, Керъл, Дженифър, Хелън, Боб и всички останали в ICM, благодаря за вашия професионализъм в грижата за всеки детайл.
На Филис, Никол и всички в PR с Призвание – никой не работи така усилено! Вашата всеотдайност, приятелство и смях внесоха радост в живота ми.
Благодаря и на всички в издателство Дътън за това, че ми предоставиха възможността да отворя сърцата и умовете на толкова много хора. Тези дарове са неизмеримо по-големи от земните.
И на всички мои истински приятели, които бяха до мен, без да искат нищо друго, освен приятелството ми, благодаря, че не позволихте на светлините на прожекторите да заслепят възприятията ви и за това, че имахте силата и смелостта да се изкачите до следващото стъпало.
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
Част I ПЪТУВАНЕТО
1. В началото
2. Пробуждане на ума ви
3. Опознайте себе си
4. Смъртта – пътят към къщи
5. Духовният свят
6. Развиващият се дух
7. Завръщане на Земята
Част II ДУХЪТ ГОВОРИ
8. Очаквания
9. Вина
10. Страх
11. Прошка
12. Любов
Част III ПРОБУЖДАНЕТО
13. Припомняне на истинската ви същност
14. Да ръководим нашите деца
15. Ключове към по-възвишен живот
Библиография
ПРЕДГОВОР
С въздишка днес ще ви разкажа:
отдавна някога, отдавна
пътеки две се врязваха в гората.
И аз поех по таз,
що беше непозната,
и всичко вече бе различно.
Робърт Фрост
Непознатата пътека
Започнах своето духовно пътуване в началото на осемдесетте години и по онова време нямах представа какво ще науча или как бих могъл да използвам новооткритите си възприятия във всекидневния живот. Никога не бях планирал да се преместя в Лос Анджелис, нито да правя кариера като медиум. Но когато вратата се отвори широко към духовния свят и минах през нея, почувствах, че Вселената ме бе призовала към съдбата ми. Скоро осъзнах, че талантът ми на медиум трябва да служи на хората. Знаех, че ако осъзнаем и разберем, че в момента на смъртта ще пожънем реколтата на земните си мисли и дела, това може да промени живота ни завинаги. Бях твърдо решен да преодолея пропастта между физическия и духовния свят като предам получените познания за по-извисено духовно съществуване. Чувствах, че ако хората могат да се учат от онези, които са отвъд и се отнасят с достойнство и уважение към себе си и към другите, докато са на Земята, човешките сърца биха се пробудили за добротата и човечеството би се освободило от толкова много страдания.
Разбира се, аз не съм първият, който се наема с тази задача. Преди мен е имало мнозина и мнозина ще ме последват. Отнасям се с уважение към всеки един от тези пионери. Понякога е необходима голяма жертвоготовност, за да имаш смелостта да тръгнеш срещу закостенелите възгледи на обществото и да представиш идеи, които реално застрашават твърдо установените научни, религиозни и политически парадигми. Бях благословен в своята работа, защото потенциалът да лекувам другите и да пробуждам умовете за по-висшите истини е далеч по-значим от всяка жертва от моя страна. Искрено вярвам, че ако всеки от нас се отвори към духовната си природа, предразсъдъците и безразличието, характерни за нашия на чин на мислене, могат да бъдат заменени от любов и взаимно уважение. Вместо да се противопоставяме един на друг, можем да отчитаме разликите между нас със съзнанието, че сме духовни същества, които споделят общо физическо битие.
Духовното просветление не може да бъде постигнато с махването на магическа пръчица, посещаването на курс или дори прочитането на книга. То не може да се реализира и в съответствие с план или график. Всяка душа стига до своя собствена истина по личен, уникален начин и в подходящия момент. Душите ни не могат да бъдат принудени да израснат, но подобно на цветята, духовната ни същност може да бъде наторявана и подхранвана, докато напъпи и разцъфне.
Точно както зората ни предлага палитра от цветове и внася уникалност и свежест във всеки нов ден, така всеки от нас може да навлиза в новия ден с чисто сърце. Всяка нова зора ни дава възможност да копнеем, откриваме, растем, учим и служим. Всеки ден ни дарява шанса да опознаваме други хора, нови идеи, различни ситуации и разнообразни събития. Докато признаваме тези богати преживявания и участваме в тях, независимо дали са ведри или мъчителни, ние можем да преминаваме през циклите на живота с по-широки виждания за мъгливите вчерашни дни и с определени очаквания за утрешните. С всяка зора можем да правим поредната крачка към осъзнаването на собствената си божественост.
Написах тази книга като продължение на моето първо произведение, Разговори с небесата. След неговото публикуване имах многобройни телевизионни изяви и бях засипан от молби за информация за духовния свят. Тъй като вече не провеждам индивидуални сеанси или консултации, предназначението на тази книга е да бъде помагало за всички – онези, които вече са поели по духовния път, и онези, за които духовните идеи са нови. На хората, които вече са поели по духовния път, тя ще предложи полезни крайпътни камъни и знаци. Надявам се, че тя ще помогне на тези, които се отправят към непознат свят, да отворят сърцата и умовете си към възможностите за вечен живот, прогласени от онези, които споделят с нас своите дълбоки прозрения и любов от отвъдното.
Днес изгрява нова зора и вие правите своята следваща стъпка в пътуването навътре към вечната душа. В душата – точно във вас – се крие един цял нов свят на изцеляване и надежда, на близост и истина. За да го достигнете, трябва да поемете по не толкова oтъпкания път, който обаче води към собствената идентичност, независимост и сила – към величието, което се крие у самите вас. С всяка следваща стъпка вие напредвате по пътя към докосването до Небесата.
Част I
ПЪТУВАНЕТО
1
В НАЧАЛОТО
О, корабът, безсмъртният кораб!
Отплувай с кораба!
Корабът на тялото, корабът на душата,
пътуващ, пътуващ, пътуващ.
Уолт Уитман Зад корабния рул
“Откъде идвам?” Колко пъти сте се замисляли за своето съществуване? Открили ли сте задоволително обяснение на въпросите си? От древността до наши дни философи, учени, ученици и религиозни водачи се опитват да дадат задоволителен отговор на въпросите на съществуването. В продължение на векове поклонници са пропътували хиляди мили през коварни заснежени планини, за да се срещнат със свещен лама с надеждата да научат тайните на живота. Други са търсили смисъла в галактиките или в лабораторията. Днес много от нас дирят такива отговори в църкви, синагоги и джамии и разчитат на свещеници и равини за получаването на тези прозрения.
И въпреки това аз вярвам, че отговорите се крият у всеки един от нас, в тази невидима, неопределена наша част, наречена душа. Душата е духовната ни сърцевина, божествената искра в нас, която е била, е, и винаги ще бъде. Тя е пропътувала Вселената надлъж и нашир през вечността и е записала уроците на безкрайното съществуване. Тя е квинтесенция на нашата същност.
За съжаление малцина знаят как да се потопят в светлината, която гори така ярко у нас. Нима сме могли да забравим нещо толкова дълбоко? Или вниманието ни е било отвлечено, лутали сме се из лабиринт, оправдавали сме съществуването си и сме измервали собствената си стойност на основата на нездравото семейно влияние и изкривените социални ценности? За да се свържем отново с истинската си същност, трябва да се избавим от плетеницата на външните очаквания. Трябва да се обърнем към себе си и да се вслушаме в гласа на Бога – глас, който, веднъж разбран, придава смисъл на живота. Трябва да възстановим своя “усет към душата”.
С тази мисъл съм написал книгата като някакъв вид “портрет” на душата, която пътува през живота, смъртта и прераждането. В първата част на книгата съм обяснил какво означава да бъдем духовни, да бъдем души, които преживяват физическо съществуване, и как умът създава своето битие. Ще се вгледаме в различните пластове на душата, за да видим, че те съдържат записи на всичките й съществувания през времето. Пътуването ще продължи през процеса на смъртта. Ще обясня какво се случва, когато умрем, къде отива душата ни и какви нива на съществуване може да срещнем в духовния свят, който е различен за всяка личност. Моята цел е да ви покажа, че смъртта е безболезнена и естествена и няма от какво да се страхуваме.
Когато умрем, ние сме приветствани от тези, които обичаме, и от духовните водачи, които са ни придружавали през многобройните пътувания. В духовния свят всяка душа избира какво иска да изживее. Когато реализираме в пълна степен мечтите и желанията си и сме мотивирани от радостта и вдъхновението на по-висшите светове, ще вземем решението да се върнем отново към земния живот. При раждането си не навлизаме във физичния свят с празни ръце; ние носим със себе си мъдростта на вечността, която се съдържа в паметта на душата ни. Освен това не се завръщаме сами; небесните духове винаги са край нас.
Посланията от духовете във втората част на книгата целят да ви насърчат да изследвате онази част от себе си, която ви кара да затъвате в земни илюзии, без да съзнавате своята връзка с божествеността у самите вас. Както сами ще се убедите, емоционалните блокажи спъват духовното израстване и затрудняват пътуването ни през живота. Когато прочетете за изпитанията и премеждията на другите, ще можете да откриете вътрешните конфликти, които ви пречат да прегърнете пълноценно живота. Вероятно съветите от отвъдното ще ви помогнат да преодолеете страховете си и и ще ви подтикнат да излекувате емоционалните си рани.
В последната част на книгата предлагам начини, които да ви помогнат да поемете отговорност за пътуването ви през живота. Има медитации за постигане на яснота на ума и препоръки за подхранване на духовните ценности у децата, за да ги подготвите да се справят с възходите и паденията в живота. Накрая ви предлагам ключа за вратата на вашата духовна същност, за да си спомните кои сте.
Докато се свързваме отново с душите си, приоритетите в живота ни могат да се променят. Ще научим, както научих аз, че всички отговори се крият у самите нас и просто чакат да бъдат открити. Когато отворим вратата към безкрайността, ще открием, че всички ние сме свързани с гоблена, наречен живот. Чрез цикъла на живота, смъртта и прераждането ще научим кои сме и защо сме тук.
Отварянето на вратата
Винаги, когато преподавам на тема развитие на психичните способности или дейност на медиума, обяснявам, че това е като да се отправиш на пътешествие към чуждестранен град, например Рим. За да извлечем най-доброто от пътуването, трябва да се подготвим. За да стигнем до Рим, трябва да си купим билет, да опаковаме багажа, да отидем до летището, да намерим мястото си в самолета и да се настаним удобно. Ако не знаем езика, бихме могли да си вземем италиански разговорник, който да ни помогне да общуваме. Можем също да си вземем пътеводител или да се включим в организирана екскурзия, за да сме сигурни, че ще видим всички известни исторически забележителности.
По същия начин трябва да се подготвите за пътуването към душата си. Първата стъпка е да се отделите от външния свят на преценки и търсене на рационални обяснения, за да можете да се настроите на вълната на вътрешния свят на съзнателността. Тази идея не е нова. В продължение на векове манастири и метоси предлагат на хората изолация именно по тази причина. Ако човек се отдели от обществото, той не може да бъде заразен от външни влияния. Така остава чист и отворен към висшето съзнание.
Но как можем да постъпим по същия начин, когато непрестанно сме обстрелвани от външни влияния? Не можем да не чуваме ежедневно последните новини за насилие, разрушения и болести или клюките за филмовите звезди и политическите лидери. Тревожим се за икономиката, спестяваме за пенсионирането си. Нашето съзнание кръжи единствено около събитията на неспокойното физическо съществуване. Толкова сме заети в ежедневните битки с предизвикателствата, които ни поднася животът, че нямаме време да накараме ума си да притихне и да признаем факта, че всички ние сме духове, поели по своя личен път на просветление.
За да започнете своето пътуване, трябва да се настроите на вълната на вътрешния свят. Следва визуализация, която ще ви помогне да го постигнете. След като прочетете следващите няколко абзаца, оставете книгата и визуализирайте съдържанието. Най-добрият начин да го направите е като затворите очи, за да се абстрахирате от външните влияния и да се насочите към дълбините си.
Медитация
Когато затворите очи, искам да осъзнаете усещанията си. Почувствайте всичко, което става около вас. Можете да чуете шума на уличното движение, разговорите на съседите или звука на нечий телевизор, който е увеличен твърде много. Опитайте се да не позволите на подобни фактори да ви обезпокоят. Не е нужно да ги преценявате. Просто ги оставете да бъдат такива, каквито са. Сега искам да фокусирате ума си като се концентрирате и насочите осъзнаването си към своето тяло. Почувствайте гърба си, опрян в облегалката на стола, ръцете, краката и гърдите си. Концентрирайте се върху всяка част от тялото си. Забележете как се чувстват краката ви на пода или в обувките. Осъзнайте допира на дрехите до тялото ви. Стяга ли ви нещо? Само отбележете, не се опитвайте да го поправите. Просто го оставете така.
Сега поемете дълбоко дъх и бавно издишайте. Искам да осъзнаете дъха си. Докато вдишвате си дайте сметка, че поемате кислород. Кислородът е необходим за физическите ни тела и поддържа живота на планетата. Молекулите на кислорода са непрекъснато около нас, където и да се намираме. Докато ги поемате в дробовете си, представете си как те проникват във всяка част на тялото ви. Докато издишвате, вижте как старият, застоял въздух напуска тялото ви. Той е изпълнил задачата си и вече не ви е необходим. Следващия път, когато вдишвате кислород, приемете, че той е енергия. Можете да си представите тази енергия като звезден прах или снежинки, или всеки друг образ, който би ви помогнал да съживите идеята за енергия. Когато съзрете своята представа за енергия, започнете да се съсредоточавате върху нея. Постепенно изживейте нейното преминаване през тялото ви и излизането й от него.
Докато продължавате да визуализирате енергията, представете си, че тя насища всяка форма на живот по целия свят, от майката, която прегръща детето си в Африка, до свещеника, който реди броеницата си във Ватикана. Докато продължавате да си представяте тази енергия, вижте как тя протича и през чистокръвния кон на финалната линия на надбягването, и през милионите мравки, които строят подземна колония под вашия кон. Енергията няма форма и вездесъща. За нея няма граници и тя обхваща всичко. Тя не принадлежи към определена религия, националност, ценностна система, интелект или икономическа класа. Тя еднаква за всички. Помислете за това. Вие сте част от тази енергия и сте в единство с всичко, независимо колко различни си мислите, че сте. Не можете да видите кислорода, енергията на живота, но въпреки това той е и тук, и там по едно и също време.
Докато продължавате да четете, запазете в съзнанието си току що роденото прозрение, че ние споделяме един общ извор. Посредством това просто упражнение вие сте започнали да фокусирате ума си върху идеята ви за единството с всичко. Тази енергия е жизненоважна част от живота ви и духовната ви връзка с всичко и с всеки.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
ченелинг, контактьор, медиум, медитация за общуване с отвъдния свят
	


	
	
		ЧЕНЕЛИНГ, КОНТАКТЬОР, МЕДИУМ, МЕДИТАЦИЯ ЗА ОБЩУВАНЕ С ОТВЪДНИЯ СВЯТ
Глава 11
МЕДИТАЦИЯ
от книгата РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА на Джеймс Ван Прааг
Утеха е човек да знае, че в този студен и бездушен свят, където трагедията и липсата на толерантност изглежда, че доминират, и разумният и логичен човек не е нищо друго, освен една мечта, съществува място, където можете да избягате и където любовта е над всичко. Това е свят на неограничени възможности и на божествено блаженство. Тази земя на радостта е достъпна за всеки, който избере да отвори нейната врата. Къде е това място на удовлетвореност и любов? Този свят на спокойствие е в тишината – тишината на съществуването… просто на съществуването. Защото именно в златната тишина на собствената същност може да бъде намерено божественото начало.

Когато се съсредоточим и се вслушаме в този едва доловим вътрешен глас, ние се докосваме до тишината на съществуването. Самоопознаването може да бъде използвано във всяка сфера на живота, за да ни помогне да съзреем и за да обогати нашите преживявания. Толкова много хора преминават през ежедневието си в търсене на целта в живота. Те страдат и оплакват своята съдба. Само ако бяха отделили съвсем малко време, за да спрат и да се вслушат във вътрешния си глас, щяха да станат по-чувствителни и да разберат по-добре същността на нещата. Но как да навлезем в тази ТИШИНА. Как да се докоснем до вътрешното ни познание? Как да разпознаем нашия вътрешен глас? Най-добрият начин, който познавам, за да стигнем до отговорите на тези въпроси е чрез медитация.

Какво е медитацията? Просто казано, медитацията е фокусиране на съзнанието от едно състояние на съществуване към друго. Ние трябва да се отърсим от външния, всекидневен свят и да се настроим и да осъзнаем нашия вътрешен свят. Когато седим в мълчание и започнем да насочваме вниманието си навътре, осъзнаването на Аза се задълбочава и се разкриват духовните измерения на душата. Когато медитираме или концентрираме енергията си върху това, да бъдем, ние се завръщаме към целостта и единството на онова, което сме – нашият безкраен Аз. В това единство започваме да се отърсваме от двойствеността, която ни отделя от нашата Божественост. Двойствеността е базирана на присъствието у нас на негативизъм, страх, безпокойство, заболявания, печал и разочарования и всички те се превръщат в наша реалност, когато не живеем в съзвучие с божествената си същност.

Когато медитираме, ние използваме космическа енергия и тя на свой ред осветява и изпълва с енергия различните духовни центрове в тялото. Тази енергия е съсредоточена основно в сърдечната чакра, или център. Когато медитираме, светлината на безусловната любов се запалва у нас и при всеки следващ сеанс става все по-ярка. Не бива да забравяме, че сърдечната чакра е въплъщение на Христовото съзнание, мястото, където се намира душата. Колкото повече се съсредоточаваме върху този център, толкова повече се развиват нашите чувства на безусловна любов, което на свой ред води до промяна на всеки аспект от нашия живот и на влиянието, което упражняваме върху хората, които общуват с нас. Всичко започва в сърдечната чакра. Докато медитираме, нашите парапсихични центрове стават по-възприемчиви поради потока на Христово съзнание, което излиза от този център и преминава през всички останали чакри в тялото. Накрая ние се настройваме на честотата на тази енергия, или поток от светлина, който преминава през тялото.

КАК ДА МЕДИТИРАМЕ

Когато хората чуят думата медитация, първото, което си представят, е йога в поза лотос, който напява “Ом, ом…” в стая, изпълнена с аромат на тамян. В известна степен това е вярно. Ние можем да седим в поза лотос и да напяваме “Ом, ом…”, но това не е задължително. Медитацията означава просто съсредоточаване. Колкото повече практикуваме, толкова по-успешно можем да се включим в потока на безкрайната жизнена сила.

В същото време много други форми на медитация не изискват абсолютен покой на тялото. Формата, за която ще говоря по-нататък в тази глава, е обикновения начин за медитация, но вие можете да вършите това по много начини. Например същото съсредоточаване на енергия може да се практикува и когато боядисваме, работим в градината, пишем, пеем, играем в театъра, танцуваме, работим, правим упражнения, караме кола и т.н. Когато се настроим на честотата на съзидателната сила в себе се, ние, в общи линии, медитираме.

ПОДГОТОВКА

Следващите предложения могат да се използват в началото на всяка медитация или релаксация. Аз ги наричам подготовка.

Избиране на място за медитация

Първото нещо, което трябва да направите, е да изберете място в дома си, където ще медитирате. То може да бъде в спалнята, във всекидневната или в стаята за гости. Запомнете, че това помещение се използва за духовните ви занимания, така че вие можете да си мислите за него като за духовна работилница. Нещо много важно, което не бива да забравяте е, че това е място, предназначено за релаксация и за работа с вътрешния свят. Може да отделите част от стаята, където да медитирате без прекъсване и където нищо от външния свят не може да ви безпокои.

Преди да започнете, изключете телефоните, телефонните секретари и всички пиукащи уреди. Изключете всичко, което може да отвлече вниманието ви или да ви обезпокои. Ако искате, може да запалите ароматни свещи или да поставите ваза със свежи цветя в стаята. Можете да добавите и лека и отпускаща музика, но не дразнеща или прекалено висока. Това са помощни средства, които ще ви помогнат да се съсредоточите във вътрешния си свят.

2. Избиране на поза за медитация

Можете да изберете да седите на пода, ако ви е удобно, или на стол с права облегалка, което на мен ми се струва по-подходящо. Но независимо от избора ви, важното е гърбът ви да бъде изправен, сякаш сте опъната струна. По този начин енергията може по-лесно да се движи нагоре и надолу по гръбначния стълб.

Ако седите на стол, краката ви не трябва да бъдат кръстосани, а да бъдат опряни плътно на пода; дланите ви трябва да са поставени върху бедрата и обърнати нагоре.

3. Упражнение за релаксация

След като заемете подходяща поза, концентрирайте се върху дишането. То е основен елемент от медитацията. В началото може да ви се стори трудно да влезете в ритъма му. Това се отнася за всичко, с което се сблъсквате за първи път, но с още по-голяма сила важи за медитацията. След известна практика дори няма да го забелязвате. Гърдите ви автоматично ще се повдигат и след това ще изпускат въздуха съвсем естествено и правилно. Ключът е бавно, спокойно, дълбоко дишане от средата на гърдите, а не плитки и бързи вдишвания и издишвания.

Когато започнете да дишате, затворете очите си. Мислете за дишането си като за всичко, тъй като без него няма да можете да живеете. Започнете да вдишвате бавно през носа. Докато правите това, си представете златиста светлина – Христовата светлина, около пет сантиметра над главата си. Вдишайте я и нека тя премине през цялото ви тяло. Вижте я как влиза през главата, минава през гърлото и гърдите, ръцете, след това слиза надолу към торса, краката и ходилата. Задръжте дъха си, докато преброите до четири, и вижте как златистият му цвят изпълва всяка клетка от тялото ви с чувство на безусловна любов, чистота и пълнота. След това издишайте през устата. Докато издишвате, представете си как всички отрицателни емоции, стресът или безпокойството, натрупани в тялото, бавно излизат през устата като сива мъгла. При всяко издишване вие ще се чувствате все по-леки, докато се освободите от тежката и по-плътна енергия. Тя ще бъде заместена от по-леките и по-висши вибрации на Христовата светлина.

Докато се отпускате, си представяйте всяка част на тялото и освободете стреса, който се е насъбрал в нея. Можете да направите това и като стегнете тази област и след това я отпуснете, с което позволявате па стреса да я напусне. С очите на ума си погледнете пръстите на краката си, стегнете ги и след това ги отпуснете. Направете същото и с глезените, прасците и бедрата. Преминете на ханша, таза, след това стомаха, областта над него, гръдния кош. Вие искате напълно да отпуснете гърба, врата, раменете и главата. Накрая стегнете и след това отпуснете ръцете, включително бицепсите и дланите. Свийте ръцете си в юмруци, след това ги отпуснете. Не забравяйте, че златистата светлина трябва да достигне до всяка част от тялото ви, докато го стягате и отпускате.

След това упражнение вие ще бъдете напълно релаксирани и готови за медитация. В това състояние е много по-лесно да съсредоточите своята енергия върху медитацията. По-надолу следват три упражнения, които можете да използвате. Ако, обаче, просто искате по някакъв бърз начин да се освободите от ежедневния стрес, може да направите само упражнението за релаксация.



КАЖЕТЕ “СБОГОМ” НА ЛЮБИМИТЕ СИ ХОРА И ГИ ИЗПРАТЕТЕ ПО ПЪТЯ ИМ

След като свършите с подготовката, можете да използвате следното упражнение, за да позволите на вашия скъп човек да премине в духовния свят. Започнете, като създадете образа му в очите на ума си. Вижте го в състояние на идеално здраве да стои точно пред вас. Всяко заболяване, независимо дали е рак, СПИН, Алцхаймер или друго, вече е напуснало тялото му. Може той да е починал неочаквано или след дълга агония, но вие просто трябва да си го представите като цялостен, щастлив, изпълнен с живот човек, който стои точно пред вас.

Представете си го колкото е възможно с повече подробности. Можете да видите любимия си човек в познати дрехи. Можете да почувствате неговия аромат или парфюм. Вероятно той е имал някакво петно по рождение или интересна стойка, а защо не и особена прическа. Колкото по-детайлна е визуализацията, толкова по-успешно ще бъде упражнението.

След като създадете в ума си детайлизирана представа за своя любим човек, започнете разговор с него. Попитайте го за преминаването му в духовния свят. Задайте му въпрос: “Как се чувстваш сега?” Кажете му какво се е случило с вас след неговата смърт. Споделете за скръбта, която все още изпитвате. Разказвайте, а след това изслушайте неговите отговори. Не спирайте упражнението дори и да имате чувството, че разговаряте със себе си. Важно е изцяло да преминете през това упражнение, без да се опитвате да разсъждавате логически. Наслаждавайте се на това, че имате възможност да бъдете отново заедно. Може би това ще ви напомни за времето, когато сте били неразделни на Земята, и за приятните мигове, които сте изживели заедно.

Следващата стъпка във вашето пътуване е да хванете ръката на любимия си човек и да се отправите заедно към една прекрасна градина, която е изпълнена с ярко оцветени, прелестни цветя с най-различни форми и размери. Почувствайте аромата на тази невероятна градина. Това прекрасно място е изпълнено с приказни статуи и възхитителни фонтани. Прелитат весели птички и изпълняват своите песни. Чуйте звуците, които идват от играещи наблизо деца и техния заразителен смях. Всичко около вас е съвършено. Наслаждавайте се на великолепието, спокойствието и мира на това особено място.

Когато погледнете в далечината, вие виждате огромни сгради. И двамата се насочвате към тях. Вие се приближавате и вече ясно различавате блестящите перлени колони на една невероятна сграда. Тя свети с приятно розов цвят. Около нея има други сгради, които много ясно са отделени една от друга. Всяка от тях леко се различава по своя дизайн и създава чувството, че принадлежи на един божествен свят. Двамата влизате в огромната сграда и се озовавате в голям хол. В средата на тази стая има огромен екран. Поглеждате към него, а светлините постепенно отслабват и вие можете да видите началото на един филм. Това е филм за събитията и преживяванията, които сте имали с любимия ви човек. Той започва с вашата първа среща. Докато гледате всички тези изключително живи картини на вашите споделени преживявания, усетете чувствата, които сте изпитвали в тези моменти на Земята. Гледайте филма, колкото е възможно по-дълго. Наслаждавайте се на миговете, които сте прекарали заедно.

Когато филмът свърши, вие изпитвате чувство на облекчение и завършеност. Прекарали сте известно време заедно, но това не е краят, тъй като има още много преживявания, които можете някога да си припомните отново. Започвате да осъзнавате, че вие и любимият ви човек сте живели заедно в миналото и ще прекарате остатъка от живота си заедно в бъдещето. Животът продължава, независимо дали е тук, на Земята, или на небето.

След това напускате сградата и тръгвате обратно към градината. Сред прекрасните, невероятни гледки на красиви цветя и зеленина стоят няколко същества, облечени в бяло. “Кои са те?”, питате вие. Вашият любим човек казва: “Това са моите учители. Те ми помагат да се усъвършенствам в духовния свят.” Поглеждате в очите им и имате чувството, че те знаят всичко. Виждате тяхното състрадание. Те ви отвръщат окуражително на усмивката и вие разбирате, че любимият ви човек е там, където трябва. Той е у дома – място на невероятен живот и израстване. Един от учителите идва до вас и ви дава сребърно сърце на сребърна верижка. Казва ви да го отворите и вие правите това. Казва: “Изпълнете сърцето с всички прекрасни неща, които искате вашият любим човек да носи със себе си в своя нов свят.” Умът ви внезапно се изпълва и всички ваши мисли се изсипват в сребристото сърце: всичко, което винаги сте искали да му кажете; всяка дума, която сте възнамерявали, но никога не сте изрекли; всяко чувство, изразено или не; всичко, което искате той да запомни. Вижте как тези мисли, чувства и думи изпълват пространството вътре в сърцето и, докато това става, то започва да блести. Свети толкова ярко, изпълнено с вашата любов, че вие едва гледате в него. Поставяте го на врата на любимия ви човек, за да го носи винаги със себе си. Това е част от вашата любов, която никога няма да си отиде. Прегръщате вашият свиден близък и той казва: “Винаги ще бъда с теб.”

Идва моментът, когато трябва да се върнете на Земята, тъй като любимият ви човек трябва да продължи да работи там, където се намира, а и вие също трябва да продължите да се занимавате с ежедневните си задачи. Е, това е. Напускате тази приказна земя с чувство за истинския живот и със знанието, че ще се срещнете отново в градината на божествените удоволствия, след като усвоите предопределените уроци на Земята. Сега любимият ви човек ще се сбогува с вас и ще ви изпрати до дома.

ОПРОЩЕНИЕ И СЪЖАЛЕНИЕ

Когато някой почине, живите роднини и приятели често остават с много неизказани думи и чувства на съжаление. “Какво щеше да стане, ако…”, “Само ако можех…” или “Ако само…” са думите, които най-често чувам. Живите се чувстват изоставени, сякаш от тях е откъснато нещо. Сърцата им са наранени и те не могат да продължат да живеят. Много по-добре биха се почувствали, ако можеха да споделят своите чувства с любимите същества още веднъж. Те просто знаят как да продължават да живеят с този товар и вина. Следващата медитация е предназначена да помогне на тях.

След като приключите с подготовката, представете си, че стоите пред къща в средата на красива поляна. Тя изглежда точно по начина, по който ви харесва, включително и цветята, дърветата и т.н. Може би има и веранда с люлеещ се стол, или пък рози от двете страни на пътеката. Това е вашата къща. Тя принадлежи само на вас и на никой друг.

Когато влизате в нея, вие веднага забелязвате, че тя е много удобна, с пухкав, мек диван, отрупан с възглавници. От едната страна има панорамен прозорец, през който влизат ярките слънчеви лъчи. Тапетите са направени от най-фин материал. Стаята е изпълнена с всички вещи, които сте искали да имате през живота си. Уверете се, че всички тези предмети са проникнати от вашите чувства. На по-далечната лява стена има няколко снимки в различни форми и размери на членовете на вашето семейство. Вие виждате лицата на тези, които са преминали в отвъдния свят и на онези, които все още са живи. Свалете снимката на човека, за когото скърбите. Занесете я на дървеното бюро в ъгъла на стаята. Почувствайте неговата реалност. Това е мястото, където вие се занимавате с вашата специална работа, онази, която е свързана със сърцето. Седнете на бюрото и поставете снимката пред себе си. Вземете лист пергаментова хартия от бюрото. Пригответе химикалка и я оставете на хартията.

Докато разглеждате снимката, запитайте се: “Какво искам да ми бъде простено?” Вземете химикалката и започнете да пишете своя списък на хартията. Може би сте били прекалено взискателни към любимия си човек, или пък не сте показвали достатъчно любов. Може би чувствате, че не сте били до него, когато се е нуждаел от вас. Запишете всичко, което ви хрумне и за което искате прошка. След това вземете друг лист хартия и запишете всичко, за което сте съжалявали след смъртта му. Запишете думите, които не сте му казали, когато е бил жив. Може би сте спорили по някои въпроси и те са останали неизяснени. Вероятно чувствате, че сте могли да го обичате повече. Запишете всички чувства, които все още таите в себе си и от които не можете да се отърсите.

Когато приключите с двата списъка, сгънете всеки от тях на руло. След това отидете до красивия прозорец и почувствайте пролетния бриз, който нахлува в стаята. До прозореца има два бели балона. Прикрепете всеки лист за един от балоните. Надуйте ги, завържете ги и ги пуснете да отлетят през прозореца. Гледайте ги как плавно танцуват, докато се носят към небето. Колкото по-високо отиват, толкова повече вие се изпълвате с чувство на лекота, което замества напусналото ви съжаление. Балоните отиват нагоре и вие знаете, че ще стигнат до вашия свиден близък в духовния свят. Вижте как той ги получава и чете посланията. Отделете време, за да погледнете през прозореца към небето и вижте неговия отговор. Той гласи: “Независимо какво се е случило, аз винаги ще те обичам!”

ДА ОТКРИЕШ ОТНОВО СИЛАТА СИ

Толкова често в живота си искаме да бъдем обичани и имаме склонност да ставаме жертви на себе си. Толкова неуморимо се опитваме да бъдем най-добрата съпруга, майка, баща, дете, служител, любим или приятел. И тъй като вярваме, че това се очаква от нас, за да ни обича някой друг, ние правим компромиси с истинската си същност. Подобно поведение най-често се проявява на несъзнателно ниво и ние изобщо не го осъзнаваме. След известно време то се превръща в наша втора природа. В продължение на дни, след това на години, непрекъснато се опитваме да живеем според представата на хората за нас. Накрая откриваме, че сме депресирани и нещастни от живота, а мечтите ни са неосъществени. В този момент вече е трудно да се върнем назад и да разберем защо и как сме стигнали дотам, че да се чувстваме по този начин. Ние не само че сме загубили много сили и сме разкрили на тези хора съвсем малко от нашата същност, но по-важно е, че не сме били искрени със самите себе си. Изоставили сме нашата балансираност и сме пропилели част от прекрасната си същност. За нещастие, ние никога не можем да бъдем истински щастливи, докато живеем по този начин.

Толкова много хора са нещастни, когато техните любими същества преминат в отвъдния свят, и по-голямата част от тази болка е в резултат на компромисите – прекалено често те са се отказвали от истинската си същност. Правили са компромиси със своята индивидуалност и не са били искрени със себе си, поради необходимостта или желанието да задоволят някой друг. Така че, когато любимият човек почине, те остават без достатъчно самочувствие, тъй като голяма част от тяхната идентичност е свързана с покойника. Онова, което остава, е чувство на празнота и самота.

Следващата медитация можете да използвате, за да си възвърнете онази част от себе си, която е загубена, отнета или пренебрегната. Използвайте я, за да си върнете обратно собствените творчески сили.

И този път трябва да започнете с подготовката. Когато приключите с нея, представете си, че стоите пред едно кристално чисто и спокойно езеро. Водата има нежен син цвят и отразява безкрайното богатство от прелестни цветове на природата: наситено зелено, синьо, жълто и виолетово. Можете да усетите свежия аромат на възвръщащия живота планински въздух. В езерото плуват два лебеда и те допринасят за спокойствието на тази картина. Колкото повече гледате към това езеро, толкова повече се отпускате. Разхождате се до отсрещната страна и виждате планински поток, който се влива в езерото. Изкачвате се по планината, за да видите извора на този поток. Когато достигнете до върха, откривате приказен водопад. Поглеждате към небето и забелязвате, че той няма начало. Изглежда, сякаш водата пада направо от небето.

Сваляте дрехите си и ги оставяте на близката скала. Заставате под водопада и чувствате хладната, първична вода да гали тялото ви. Никога не сте имали подобно усещане. Струва ви се, че ви галят с перо и в един миг започвате да се чувствате напълно пречистени. Поглеждате към потока под вас и сякаш гледате в магическо огледало – пред очите ви се нижат различните ситуации, при които сте губили от своята сила. Виждате всички случаи, в които е трябвало да бъдете искрени със себе си. Виждате как не сте обичали достатъчно себе си и не сте се самоуважавали. Докато наблюдавате тези картини, всяка от тях бавно се носи надолу по водите на планинския поток.

Вие продължавате да стоите под водопада и забелязвате красива светлина сред водите му. Когато ви докосва, вие внезапно започвате да чувствате прилив на енергия и непознато до този миг усещане за прилив на творчески сили. Започвате да чувствате любовта, която преминава през тялото ви. Най-накрая се срещате с любовта към себе си. Продължавате да сте изпълнени с обич и радостно гледате във водите, но образите, които виждате сега, са доста различни. Виждате себе си щастливи, занимавате се с онова, което винаги сте искали да правите, но никога не сте имали време за него. Виждате хората да ви аплодират за това какъв прекрасен, изпълнен с любов човек сте. Виждате истинската си същност. Почувствайте колко по-ефирни сте сега. Усетете как силата и скритите ви способности, които някога са били загубени, се връщат към вас. Цялата самоувереност, която някога сте притежавали отново ви изпълва. Вие сте свободни от доминиращата роля на хората около вас. Извършили сте едно прекрасно пътуване, за да преоткриете истинската си същност. Наслаждавайте й се.

Тръгвате си от водопада и усещате изцяло новата и прекрасна своя същност. Това ви кара да се вълнувате. Поглеждате към дрехите си. На тяхно място сега лежи прекрасна бяла роба. Покривате тялото си с нея и тя ви кара да се чувствате непобедими. Вие сте истински Бог!
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
как да станем медиуми? как да общуваме с отвъдното?
	


	
	
		как да станем медиуми? как да общуваме с отвъдното?
Глава 10
ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА КОНТАКТ
от книгата РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА на Джеймс Ван Прааг
При мен са идвали много хора, които искат сами да се свържат с любимите същества, от които са отделени. Има и други, които чувстват, че и те притежават силни парапсихични или медиумни качества и искат да развият още тази своя дарба. В тази глава ще дам информация и на двете групи хора. Според мен няма да бъде правилно да обучавам онези от вас, които искат да осъществят контакт с любимите си хора, без да им кажа някои основни неща за медиумните връзки. Вярвам, че колкото повече знание притежавате по тези въпроси, толкова по-добри ще бъдат резултатите. Необходимо е да прочетете следващите редове и да прилагате наученото, когато е необходимо.
Това не е игра. Аз нямам намерение да ви науча на някои трикове, така че да можете да забавлявате другите с парапсихичните си способности. На развиването на интуицията трябва да се гледа сериозно и с уважение. Няма да можете чрез позвъняването с камбана да предизвикате незабавно явяване на духа. За да имате успех, ще трябва да положите усилия. Помнете, че резултатите ви зависят от дисциплината, времето и желанието ви за развиване на вашите способности. В същото време трябва да осъзнаете, че вашето духовно семейство също има желание да влезе във връзка с вас и ще направи всичко необходимо, за да ви позволи да разберете, че са живи.
Духовете непрекъснато са около нас и макар че някои от тях могат да успеят да се явят без много усилия от наша страна, за други това може да се окаже много трудно. Всички ние сме медиуми по свой собствен начин. Както всеки знае, медиумът е един инструмент, една връзка, която светът на духовете използва, за да предава определени послания. Медиумите получават мисли, думи и чувства, които са различни от тези в земния свят. Художниците, музикантите, лекарите, готвачите и почти всяко живо същество има мисли. Много пъти ние си въобразяваме, че те са наши, но по-често те идват от духовния свят. Чрез тези мисли се проявява най-добрата част от нашите творчески способности. Творчеството не е ограничено само в изкуството. Лекарят, който използва скалпел, го прави със същия творчески заряд, само че в неговата си област, с който една балерина изпълнява пирует.
Когато ние възнамеряваме да общуваме с духовния свят, трябва първо да разберем, че светът на духовете, или божественото творческо начало, не се намира на определено място, някъде из облаците, далеч от нас. По-скоро творческият дух е отгоре, от долу, около и във нас. Той се е смесил със собствения ни свят. Трябва да осъзнаем, че този физически свят е само едно измерение от многото, че нашата слънчева система е една от многото и че съществото, известно като човек, е само един от многото видове. Следователно, нашият първи урок е да отворим напълно ума си и да започнем тази работа с чувство на смирение и любов. Когато се отворим за духовния свят, ние трябва да използваме цялото знание, което имаме на разположение. Колкото повече знаем и сме убедени в методите, възприетия етикет и в естествените духовия закони, толкова по-ефективни ще бъдат медиумните ни връзки, а резултатите по-ясни и точни.
Когато поемах по своя път, аз прочетох над сто книги, написани в различни краища на света. Литературата, която прегледах, включваше произведения преди около петдесет години и книги, създадени сега. Говорих с всички психолози, медиуми и духовни учители, които можах да намеря. Посетих много църкви в моя район. Разбира се, причината да се стремя към тази работа беше да помагам на хората и да разпространявам любовта и знанието за живота след смъртта. Ако вие искате просто да можете да се свързвате с любимите ви същества или с водачите си, вашата мотивация е лоста различна от моята. Не е необходимо да извършвате същата работа като мен, но запомнете, колкото по-пълно е осъзнаването ви за този вид работа, толкова по-лесно ще ви бъде да разберете и да получите определени резултати.
Дисциплината играе много важна роля в развиването на духовните дарби или на духовната комуникация. Това, че вие имате желание да достигнете своето духовно семейство, като не означава, че като изключите осветлението, те магически ще се появят. Вие трябва да бъдете дисциплинирани и да се отнасяте към работата си сериозно. Всичко, което правите небрежно, може да бъде опасно и резултатите ще бъдат всякакви други, но не и задоволителни. Нека още веднъж да повторя – ако искате да се свържете или да се отворите за духовния свят, съветвам ви да не го правите за забавление или от любопитство, а с почит, смирение, уважение и дисциплина. Вашето духовно развитие не е евтин трик или невероятно развлечение. Подобните неща се привличат и вие ще получите от работата си онова, което сте вложили в нея. Следователно, трябва да се потопите в нея с разбиране за физическите и духовни закони, които я управляват. За да започнете, вие трябва да сте запознати с духовните и физически закони и с това как те влияят на вашето развитие.
МОТИВАЦИЯ И ЖЕЛАНИЕ
Каква е причината, която стои зад вашия интерес да развиете вътрешните си способности и да се свързвате с любимите си същества? Дали е нещо повърхностно, например да питате за печелившите числа в лотарията? Дали е с цел да откриете къде ваш роднина е оставил завещанието, за да можете да получите своя дял от имението му? Дали е, за да научите името на човека, който е убил вашето дете? Или единствената причина е любопитство, породено от безделие? Ако интересът ви се ръководи от една от тези причини, тогава съветът ми е да прочетете един добър роман на тази тема и да получите необходимото ви вълнение от там. Вие не можете да се стремите към контакт, за да отмъстите или да задоволите личната си алчност. В духовния свят няма място за самоугаждане; това е пространство, където кипи работа в името на лишената от егоизъм любов. За това любовта е най-силният компонент, който ни сближава с духовния свят. Ако искате да се свързвате, за да изследвате духовния свят, да се усъвършенствате духовно, а след това да помагате и на другите да бъдат просветени, тогава и само тогава мисля, че вашата мотивация е правилна.
ПОДГОТОВКА
Винаги, когато се занимаваме с парапсихична работа, ние трябва да се подготвим по подходящ начин, за да бъдем чист канал за духовния свят. Подготовката трябва да се осъществява не само на физическо, но и на емоционално, умствено и духовно ниво.
На физическо ниво човек трябва да бъде на здравословна диета. Колкото по-чиста е храната, която трябва да бъде основно вегетарианска, с малко или без рафинирана захар и кофеин, толкова по-добре тялото може да се настрои, за ла получава информация от духовния свят. Червеното месо намалява вибрациите на тялото и по този начин отслабва силата на чувствителността. Най-използваните жлези в тази работа са жлезите с вътрешна секреция и по-специално надбъбречните жлези. Следователно, ние трябва да ги пазим и да ги натоварваме, колкото е възможно по-малко. Сладкишите и кофеина, освен че нарушават нивото на кръвната захар, са противопоказни за надбъбречните жлези, защото ускоряват работата им. Алкохолът намалява естествените вибрации на тялото и никога не бива да се употребява, когато се готвим да общуваме с духовния свят. Продължителната употреба на алкохол и наркотици най-вероятно ще привлекат към вас същества, които са от нисшите вибрационни пояси на астралния свят. Те лесно могат да повлияят на вас и на информацията, която получавате, по отрицателен и дори пагубен начин. Запомнете, че се отварят за много нива на духовния свят. Трябва да се уверите, че правите всичко възможно, за да се свържете с най-високото възможно ниво.
Емоционалното и умственото ви състояние също се нуждаят от подготовка. Когато се занимавате с тази работа, е важно умът и чувствата да бъдат добре балансирани. Вашите мисли са реалност и те са пряк резултат от начина, по който се чувствате. Следователно, винаги се старайте да поддържате колкото е възможно по-позитивна представа за живота. За тази цел горещо ви препоръчвам медитация, визуализация или позитивни утвърждения сутрин, докато се разхождате. Запомнете, много от вашите първи мисли влияят върху начина, по който ще се чувствате през останалата част от деня.
Чувствата работят ръка за ръка с вашата нервна система. Ако тя е разстроена и напрегната, това ще затвори важни канали за вашата парапсихична енергия, която се движи в областта около гръбнака в ефирното тяло. Вие няма да можете да получавате чиста и ясна духовна информация, ако тези центрове са блокирани. Интересно е да се отбележи, че по време на сеансите, когато явилият се дух плаче, защото е прекалено развълнуван от факта, че ще разговаря с любимите същества, аз откривам, че моите канали и центрове за възприемане са блокирани поради емоционалното състояние на духа. Всички системи работят в унисон и всяка от тях е еднакво важна. Така че вие трябва да се убедите, че сте в напълно балансирано състояние.
Друг изключително важен елемент е подготовката на духовния Аз. Нашата духовна работа е изпълнена с любов и служене на хората. Ние трябва винаги да се стремим да дадем колкото е възможно повече любов и разбиране на всеки, с който сме в контакт. Духовните ни приятели и водачи искат да работят с нас. Ние трябва да бъдем сигурни, че им даваме нещо, което заслужава тяхното време. Духовете повече от всичко обичат да подаряват своето знание за по-висшите светове. Те винаги търсят личности, чрез които да предават послания, изпълнени с любов, във всяка част на планетата, но те могат да предават само информация, която е в границите на разбиранията на медиума. Например, ако аз бъда помолен да изпълня концерта за пиано във Фа минор на Брамс и нямам представа от музика, за мен ще бъде невъзможно да го сторя, защото нямам такъв опит. Ако, от друга страна, в продължение на години вземам уроци по пиано и разбирам от музика, да изпълня произведение на Брамс може да се окаже елементарно за мен. Следователно, за да предаде висше послание от небесния свят, човек трябва непрекъснато да се настройва към по висши духовни ценности, най-висшата от които е любовта.
Трябва да започнем да живеем изпълнени с любов и в служба на другите във всичко, което правим и с което се срещаме. Бъдете един жив пример, образец на любовта. Гледайте на всичко като направление на съзидателната любов, наречена Бог. Осъзнайте, че няма смисъл от осъждане и че тази склонност е присъща на нисшия физически Аз, или на егото, защото какво право имате да съдите другите за това, че все още не са усвоили някои човешки уроци? Осъждането често произтича от страха. Страхът отсъства у Бог. Той по-скоро ви подтиква да обърнете гръб на истината. В копнежа към по-добро разбиране на проявленията на Аза, вие трябва да отстраните от себе си всичко, което не е истинско: осъждането, предразсъдъците и дребните удари под пояса. Вместо това, отворете сетивата си за светлината на толерантност и любов – любовта в най-чистата й форма – и не се опитвайте да замъглите картината с ненужни подробности.
Когато се опитваме да развием нашата духовна същност, ние трябва да се стремим да се усъвършенстваме като четем духовна литература, медитираме и др. Струва ми се, че един прекрасен образователен и непретенциозен урок е, когато вървейки по улицата, чувстваме и да преживяваме условията на живот на нашата планета и мислено изпращаме светлина и любов на онези, които са загубили своя път и се нуждаят от посока.
ЧУВСТВИТЕЛНОСТ И ОСЪЗНАВАНЕ
Когато сме в сферата на духовното, ние се занимаваме със свят много различен от всичко, което можем да видим с физическите си очи. За да вършим работата си добре, трябва да започнем да изключваме външния свят и да бъдем подготвени да влезем в света на вътрешното виждане и познание. Винаги, когато изнасям лекции, казвам на хората, че ние започваме да изследваме един нов свят, една напълно нова вселена – нашия вътрешен свят. Той е достъпен за всеки, който желае да отдели време, за да го осъзнае. Като опознаваме и се отваряме за вътрешната ни същност, ние внасяме една нова съзнателност във всяка сфера на нашия живот. Започваме наистина да живеем един по-пълноценен живот, отколкото сме си представяли, и той е по-щастлив – онзи, за който винаги сме си мечтали. В центъра на този свят ние се срещаме с нашата божествена същност и с безграничните възможности, които са част от нашата природа. Когато започнем с лекота да използваме това вътрешно познание, ние започваме да се учим как да заместим страха с вяра във всяка ситуация от живота си. След като поемем по този път, ние никога повече не можем да гледаме на физическия свят по начина, по който сме го правили досега. Много е трудно да се върнем обратно към гледната точка, от която сме възприемали живота.
За да осъзнаете своя вътрешен свят, най-добре е да започнете с медитация. Първата стъпка е да затворите очи и да осъзнаете дишането си. Докато го правите, ще усетите, че всяко вдишване е дар от Бога и трябва да се отнасяте към него по подходящ начин – с чувство на уважение и почит. Човек никога не знае кога ще бъде последното му вдишване. Докато издишвате, вижте всички ненужни мисли и отрицателни чувства, обърканост и съмнения, които имате, и им позволете да ви напуснат. Осъзнайте своето тяло! Почувствайте всеки мускул, орган и тъкан. Вижте как кръвта свободно тече в тялото ви. Почувствайте я! Бог ви е дал тяло, не само за да поддържа живота на физическата планета, но и за да се развивате вътрешно, така че да станете възможно най-висшето духовно същество. Затова обърнете внимание на всичко! Когато отваряте очи, не трябва просто да виждате стола пред себе си, вратата, цветята. Вижте ги с нови очи – очите на душата, вътрешните очи. Използвайте очите си, както използвате ръцете си. Почувствайте жизнената сила на цветята и на дърветата. Настройте се към вибрацията на енергията на всяко живо същество. Тя е прекалено истинска, но не е прекалено очевидна. Това е фина енергия, която можете да усетите само с чувствата си.
ЕНЕРГИЯ
Всичко е направено от енергия\ Ние трябва да свикнем с това разбиране. Молекули от жизнена сила ни заобикалят и преминават през нас непрекъснато. Следователно, всеки от нас е индивидуален енергиен център, един малък собствен свят с енергийни кръгове и връзки, които минават през нашето тяло и около него. Ние можем да променяме тези енергийни модели, цветове и честоти, които се определят от нашите мисли и желания. Можем да изпращаме и да получаваме енергия, докато каналите ни са отворени и чувствителни.
Как можем да почувстваме тази енергия?
Нека започнем с едно просто упражнение, което ще ви помогне да я усетите. Затворете очи и дръжте дланите си обърнати една към друга на разстояние около 60 см. Останете в това положение около три-четири секунди. Съсредоточете се изцяло върху пространството между дланите и много бавно ги приближавайте една към друга, сякаш събирате акордеон. Осъзнайте усещането между дланите, докато те се приближават. Направете кръгово движение с ръцете си и почувствайте как фината енергия се променя. Вероятно трябва да опитате това няколко пъти, но не се безпокойте, накрая ще я почувствате. Можете да поставите ръката си на около 10 см над тялото и бавно да движите дланта си към него. Колкото повече пъти правите това, толкова повече ще започнете да усещате фината енергия около тялото. Може да забележите, че определени части от тялото ви се струват по-плътни от други. Някои може да изглеждат, сякаш имат повече енергия, поради няколко причини. Възможно е да има остатъци от старо нараняване. Когато в тялото има нараняване, то не само повлиява на физическото тяло, но и на ефирното. Следователно, обикновено има някакъв вид индикация за него, като най-често енергията е по-концентрирана. Друга причина за концентриране на енергия в определени части на тялото може да бъде здравословното състояние. Както споменах по-рано, преобладаващото здравословно състояние се отпечатва в ефирното тяло, а енергията около него обикновено е по-плътна и цветът й е по-различен, отколкото на останалата част от аурата.
ЕНЕРГИЙНИ ЦЕНТРОВЕ
Когато развивате парапсихичните си способности, важно е да познавате седемте главни енергийни центъра. Те са известни като чакри, санскритска дума, която означава “енергийно колело”. Тези седем главни чакри са разположени на границата на ефирното тяло и са врата, или вход, към астралната енергия. Ефирното тяло, или двойник, както понякога се нарича, е енергийно тяло, което обгръща физическо. То е негово точно копие. Това тяло най-точно отразява физическото състояние. Всяка негова чакра е различна по вид и цвят, вибрира или се върти със собствена скорост и изпраща енергия – духовна, умствена, емоционална или физическа – до нивото, което й съответства.
Коренна чакра
Тя е разположена в основата на гръбначния стълб и е известна като място на жизнената ни сила. На физическо ниво тя се свързва с гръбначния стълб, надбъбречните жлези, бъбреците и дебелото черво. Тя е червена на цвят и представя инстинкта ни за оцеляване – силен физически капацитет и жизненост. Използва се за установяване на енергията обратно в тялото. Също така чрез нея се изтегля космическа енергия от Земята, за да се витализират другите чакри.
Чакра на слънчевия сплит
Известна е още като свещена чакра и се намира на 5 см под пъпа. Това е мястото на цялата интуиция и на парапсихичната чувствителност. Известна е като център на чувствата – място, където се съхраняват всички сурови емоции. Тъй като този център основно е на чувствено ниво, ясноусещането и психометрията са свързани с тази област. На физическо ниво тази чакра е свързана с половите органи, с далака и с жлъчката. Цветът е оранжев.
Чакра на далака
Третият център е разположен над пъпа в областта на далака. На това ниво суровите емоции се издигат до една фина вибрация. Това е центърът на нашите чувства, желания и самостоятелност. Тази област влияе на храносмилането и на стомаха, на панкреаса, надбъбречните жлези, черния дроб и жлъчния мехур. На физическо ниво тя е връзката със сребърната нишка и ни помага за астралните пътувания. Сребърната нишка е концентрация на енергия, която свързва ефирното с физическото тяло. Ясновидците я виждат като обагрена в сребристобял цвят. Нощем, когато спим, ние напускаме физическото тяло и пътуваме на големи разстояния в астралния свят. Способни сме да направим това, защото ефирното ни тяло, онова, което пътува, е свързано с физическото чрез тази нишка на живота. Когато настъпи действителна физическа смърт, сребристата нишка се къса и ефирното тяло се освобождава. Чакрата на далака обикновено има жълт цвят.
Сърдечна чакра
Разположена е в средата на гръдния кош между плешките и е място на безусловната любов. Тук се усещат висши духовни чувства като състрадание, вяра, умения да получаваме и да даваме и желание да се служи на хората. Тя е свързана и със състоянието на транс и с усещането на присъствието на същества от духовния свят. На физическо ниво тя се свързва със сърцето, с тимусната жлеза и с кръвообращението. Зеленото е цветът на този център.
Чакра на гърлото
Когато се развие този център, той се използва за ясночуване – за долавяне на звуци от духовния свят. Човек действително може да чуе физическото звучене на гласовете на духовете или техните мисли сякаш слуша говора им. Тази чакра заедно със сърдечната чакра работи при състояние на транс. При медиумите връзки чакрата на гърлото, заедно с тези на далака и на слънчевия сплит, помага при чуването на гласове и при създаването на канали за връзка с духовния свят. Този център е източник на всички творчески изяви. Във физическото тяло той пряко влияе върху щитовидната жлеза, хипоталамуса, гърлото и устата. Когато отваряте този център, медитирате върху синия цвят.
Чакра на третото око
Това вероятно е най-известната на хората чакра. Този важен център е разположен в средата на челото. Когато се развивате на парапсихично ниво, той се използва при ясновиждането. Когато е отворен, ние можем да виждаме аури, образи във всички форми и цветове и духове. Във физическото тяло е свързан с ушите, хипофизата, епифизата и носа. Цветът, който съответства на тази чакра, е индиго.
Теменна чакра
Седмият център се намира отгоре на главата. Той е вратата към по-висшите, или космически, сили. Когато е развит, може да се използва, за да влияем върху другите чакри и да внесем най-висшите духовни истини в цялостната ни парапсихична работа. Това е място на молитви, защита, мистицизъм и просветление. Медитирайте върху красив виолетов цвят, който съответства на тази чакра. Тя влияе върху мозъчната кора и централната нервна система на физическото тяло.
ТЪРПЕНИЕ
За да можем да се усъвършенстваме благодарение на нашите преживявания, ние трябва да си дадем необходимото количество време за развитие, защото както всичко останало, така и творческата енергия има свой ритъм. В много случаи, особено в сферата на паранормалното, няма часовник, който да отмерва нашия прогрес. Едно от най-важните средства е търпението. У нас се заражда нещо ново – една част, която е спала в продължение на много, много години. Миналото е било изпълнено с различни вярвания, поведение и емоционално заредени изживявания и ние трябва да си прекопаем път през тях, за да се върнем обратно към истината и към нейния безкраен източник. Говоря за онази част от детето у нас, която сме затворили, когато сме били на шест или на седем години и когато невинността е била заместена от практическото мислене. В тази работа, колкото повече използваме практическия си ум, толкова по-малък ще бъде прогресът ни. Когато хабим прекалено много сили, за да анализираме всяка мисъл или послание, ние оставяме малко от тази безценна енергия за действителна парапсихична и духовна работа. Прогресът изисква време.
Когато сте изпълнени с търпение и дисциплина, вие ще видите промените. Бъдете внимателни към себе си и се радвайте на всяка малка парапсихична проява, която осъзнавате. Наслаждавайте се на вълнението. Не се отчайвайте, ако резултатите не са такива, каквито очаквате. Духовните ви водачи и приятели знаят, че се опитвате, и ще направят всичко, което е по силите им, за да ви помогнат. Запомнете, че сте навлезли в тази работа със стари предразсъдъци и на духовете им е необходимо време, за да променят ума ви и да събудят чувствителността ви. Бъдете търпеливи!
ОТВОРЕН УМ
Когато влизате в духовния свят, вие се запознавате с една действителност, която повечето хора не вярват, че съществува. Много от тях са се отказали от чувствата си преди години с надеждата, че това поведение ще им помогне да оцелеят в емоционалната пещ на физическия свят.
Всеки ден ние преживяваме неща, които не могат да бъдат обяснени. Някои ги наричат тези съвпадения, инциденти или най-обикновен късмет. Такова нещо няма! Когато сме искрени със себе си и излъчваме мисли за нашите нужди и желания, често онова, за което сме настоятелни в мислите си, идва в нашия живот. Сблъскваме се с такива ситуации, които ни помагат да учим и да израстваме. По време на сеансите казвам на моите клиенти да се освободят от предубежденията и очакванията за това, какво ще се случи. По този начин те ще бъдат готови за всички възможности. С отворен ум можем да проникнем в идеите и изявите, които сме пренебрегвали или изобщо не сме забелязвали.
ОБЩИ УСИЛИЯ
Вие не вършите тази работа сами, а действате заедно с тези, които са в света на духовете. Както казах по-рано, вие вършите вашия дял, а духовете – техния дял от работата. Когато искате да се свържете със света на духовете, трябва да знаете, че тези, които са там, имат свободна воля. Ако изберат да дойдат, те ще работят с енергийните вибрации и ще се концентрират върху предаването на послание. Но те могат и да не искат. Ако изберат да работят с вас, те трябва да разберат какво се опитвате да им кажете. Това, че са преминали от другата страна не означава, че веднага са усвоили механизмите на духовното общуване. Вие трябва да им кажете как искате да комуникират. Кажете им по какъв начин да ви предадат съобщение. Например, ако искате да разберете дали енергията, която идва, е на мъж или жена, помолете ги да ви подскажат своя пол. Второ, ако искате да знаете дали говорите с майка или баща, трябва да установите система за комуникация и да обясните как работи тя, за да могат духовете да я възприемат.
Ще ви дам пример с начина, по който работя аз. Ако общувам с бащата или с член от неговото семейство, аз поканвам духа да застане от лявата страна на човека. Ако той е от семейството на майката, му казвам да застане от дясната страна на човека, на когото правя разчитане. Ако духът е дете, аз го моля да застане отпред, а ако е баба или дядо – да застане зад питащия. По този начин съм създал ясна система, която духовете могат да използват.
Освен това, ако не ги чувате, вие трябва да им изпратите по телепатичен път молбата си да говорят по-високо. Духовете не винаги осъзнават различните честоти, към които трябва да се приспособят, за да могат да бъдат чути. Вие трябва да им подскажете това.
Често хората виждат, че обръщам главата си и говоря на празното пространство: “Да, чух това.” или “Не, повторете”. Това е моят начин да информирам духовете за нашата комуникация. Така че, разбирате, трябва да установите свои правила, основани на взаимните усилия и доверието.
Колко често трябва да се свързвам с духовете? Безпокоя ли ги? Много хора са ми задавали тези въпроси и аз само ще повторя онова, което съм споменавал по-рано. Вашето семейство и приятели, които са преминали към друго състояние на съзнание, не са ви забравили. Вие можете да общувате с тях по-лесно, отколкото когато са били на Земята. Те знаят повече за вашия духовен път и мотивация, отколкото когато са били живи. Те се настройват на честотата на вашите вибрации и ви наблюдават много често. В същото време, един дух дори и да бъде извикан, това не означава, че той ще зареже всичко, за да осъществи контакта си с вас. Те имат свободна воля и ще я използват, както намерят за добре, както са правили и на Земята.
Както вие всеки ден ходите на работа и извършвате определени дейности, за да поддържате живота си тук, на тази планета, така и когато членове на вашето семейство или приятели починат, те също изпълват своето съществуване с работа и се трудят, за да се усъвършенстват духовно. Когато ги викате със своите мисли, те ви чуват ясно и силно. Затова, ако вие непрекъснато искате да контактувате с тях, това ще бъде същото като да седите на бюрото си и телефонът непрекъснато да звъни. Така ще ви бъде трудно да си вършите работата. Разбира се, вие можете да ги викате от време на време и това е съвсем естествено, но нека това желание не ви обсебва, защото по този начин не само ще задържате техния прогрес, но и ще пречите на работата, която имате да свършите на Земята.
ЛЮБОВ
Вие сте на тази земя, за да усвоите основни уроци за любовта и за отговорността към себе си и към другите. Тези уроци се вплетени в ежедневието. Всеки път, когато започнете да работите с един дух, трябва да сте изпълнени с любов. Не трябва да изпитвате алчност или необходимост от себедоказване. В духовната работа няма място за егото. Не казвам, че за да бъдем духовни личности, трябва изцяло да се освободим от него. То е важно, за да можем да си свършим работата. Но човек никога не бива да му позволява да застане над любовта. Колкото повече навлизате в тази работа, толкова по-ясно ще започнете да осъзнавате дори и най-малкия акт на любов като значим.
НАЧИНИ ЗА РАЗВИТИЕ
Медитация
За да повишите своята чувствителност и вътрешно осъзнаване на духовния свят, вие трябва да започнете редовно да медитирате. Вашето желание за развитие ще определи количеството време, което трябва да прекарвате в медитация. Ако сега започвате, бих ви препоръчал да го правите поне два пъти в седмицата. Създайте си навик да медитирате в определен ден и час. По този начин вие не само се учите на дисциплина, но и позволявате на духовния свят да разбере кога е вашето време за духовна практика и развитие. Продължителността на медитацията варира. Ако можете, опитайте да издържите поне петнадесет минути първия път, като бавно напредвате до тридесет минути и след това постепенно до четиридесет и пет минути. Но не се чувствайте притиснати да спазвате точно определеното време. Продължителността накрая ще бъде определена от духовете, а не от вас.
В следващата глава съм включил подробно описание на различните техники, които можете да използвате. Няма правилен и грешен начин да се медитира. Идеята, която стои зад това действие, е да се отпуснете. Вие копнеете да се докоснете до вътрешния си свят и да станете по-чувствителни към него.
Кръг за развитие
Много хора, които желаят да развият медиумните си дарби, обикновено откриват, че това става по-бързо и по-лесно, ако към собствените си медитации добавят и медитации в така наречения кръг за развитие. Кръгът за развитие се прави от двама или повече човека, които се събират всяка седмица по едно и също време и развиват медиумната енергия на участниците в него.
Обикновено той се състои от едни и същи участници, които се събират в определен час и в определен ден от седмицата. Важно е енергията на членовете на групата да бъде хармонична. Не трябва да има конфликти или проблеми с егото. В противен случай това ще окаже отрицателно въздействие върху развитието на групата и ще възпрепятства достигането до най-висшите духовни учения, достъпни за групата. Вие винаги ще привличате към вашата група онези духовни същества, които работят добре при създадената вибрация. Да бъдеш член на група е ангажимент и вие не трябва да се включвате, ако нямате желание да пожертвате поне един или два часа по едно и също време всяка седмица. Причината е доста проста: за да се усъвършенстват и за да станат по-чувствителни членовете от групата, светът на духовете отделя време, за да се настрои на честотата на груповата енергия и за да помогне за нейното укрепване. Идеята е да се строи над основите всяка седмица, а не непрекъснато да се преправя онова, което е сторено.
Когато се прави кръг, трябва да бъде избран водач на групата. Това обикновено е някой, който има известен опит с парапсихичното развитие. В началото на сеанса се изрича молитва, за да се поздравят с добре дошли духовете-водачи и приятелите, които присъстват на срещата, и да ги помолим за тяхната помощ и защита. За допълнителна защита в края на молитвата аз моля всички участници да си представят бялата светлина на любовта около кръга и в стаята.
След молитвата групата може да иска да послуша духовна или възвишена музика като допълнителен източник на енергия. Духовете също използват този вид музика. В този момент някои групи започват дискусии. Аз ви съветвам да ограничите разговорите до минимум, тъй като по този начин отнемате от времето, през което духовете могат да ви помогнат в работата за усъвършенстване.
Преди началото на сеанса всички участници трябва да решат към кого от групата да насочат енергията си. Възможно е само един от тях да притежава способности на медиум и групата може да иска да работи заедно за по-нататъшно развиване на неговата чувствителност. Когато няколко члена на групата притежават способности на медиуми, важно е да разпределяте енергията между тях по равно. Ето тук е ролята на лидера. Той трябва да следи за времето и да определя кога енергията на групата трябва да се насочи към друг член. Идеята е да се съсредоточи към този човек цялата умствена енергия, която е бяла на цвят – цветът, който представя Христовата светлина на любовта.
Докато седите в кръга, може да започнете да чувствате хлад около долните части на тялото си. Това обикновено е настройването на духовете към енергията в стаята. Също така може да започнете да виждате дребни знаци и символи с вашето трето око. Тези образи могат да избликват в съзнанието ви като различни форми – кръгове, квадрати, цветни светлини, сцени, предмети, лица и по-рядко форми в пространството. Много пъти тези образи са подобни на онези, които виждаме по време на сън. Не гледайте на тях като на безсмислици, тъй като те могат да означават нещо за някой друг в групата. Опитвайте се колкото е възможно по-добре да запомните всичко, което виждате, чувствате и чувате. Макар че може да не е по силите ви да разтълкувате информацията, вие вероятно ще бъдете много изненадани като видите, че голяма част от нея има значение за другите членове. Възможно е някой в групата да започне да изпитва странно усещане около главата или в областта на гърдите. За мен това чувство прилича на паяжина. Искам да повторя отново, че това означава, че духовете работят с вашата енергия. Това е предимно ектоплазмената аура около вас. Тази ектоплазма се развива все повече и повече всеки път, когато групата е заедно. Тя обикновено преобладава, когато някой в групата има физическа медиумна дарба. Духовете укрепват тази енергия около него и често другите могат да започнат да чуват потропвания или почуквания, докато съществата от духовния свят проверяват енергията на индивида.
Когато дойде време за приключване на сеанса, лидерът съобщава на останалите, че те бавно трябва да се върнат към осъзнаване на техните физически тела. Когато всички са се завърнали благополучно – много е важно да се изчака, докато те не го сторят – лидерът произнася заключителна молитва, в която благодари на помощниците от духовния свят. Аз обикновено изпращам чувства на любов и светлина към по-малко щастливите хора в света. Когато молитвата свърши, е време всеки в групата да сподели с другите членове изживяванията си – всякакви чувства, послания или знаци, които са получени по време на сеанса.
ОСНОВНИ ПАРАПСИХИЧНИ УПРАЖНЕНИЯ
Успехът в света на духовете се измерва чрез индивидуалната чувствителност. Работете или като медитирате самостоятелно, или в кръг. И двата начина ще ви подготвят да чувствате и може би да виждате и чувате духовете.
Идва момент, когато сте готови да приложите на практика своите парапсихични и духовни способности. Както споменах на различни места в тази книга, всичко е енергия. След подготовката вие можете да започнете да използвате тази енергия и да научите какво можете да почувствате по този начин. Предлагам ви начини да изпробвате своите способности.
Психометрия
Психометрията е способност да се чувства историята на един предмет или на човека, на когото е принадлежал той, чрез излъчваната енергия от обекта. Психометрията може да бъде използвана при хора, които са преминали в отвъдния свят, или за живи на физическо ниво индивиди. Първо, разбира се, трябвала преминете в медитативно състояние или в лек транс, така че да сте напълно релаксирани. След това вземете предмета в лявата си ръка и веднага трябва да почувствате енергията му. Може да получите усещане за физическите характеристики и за външния вид на притежателя на този предмет. Възможно е да изпитате чувства на емоционална основа. Не забравяйте, че психометрията може да бъде практикувана с всякакъв предмет, включително и със снимки. По този начин вие имате възможност да получите усещания не само за живите хора, но и послания от света на духовете. Още веднъж искам да напомня, че не бива да мислите за онова, което чувствате, за да не повлиявате върху информацията. Изразете точно онова, което изпитвате.
Автоматично писане
Автоматичното писане е упражнение, което се използва конкретно от онези, които желаят да се свържат с водачите си и с любимите хора от духовния свят. За да започнете, е необходимо да сте в напълно медитативно състояние. Също така трябва да изпратите по телепатичен път послание до духа, с който искате да се свържете, за точното място и време, когато ще се занимавате с тази работа. С други думи, трябва да си уговорите среща със света на духовете. Когато дойде определеният момент, е необходимо да се отпуснете. Не забравяйте, че трябва да бъдете в стая, където нищо не ви отвлича вниманието. След това седнете изправени и поставете на масата пред себе си бележник и химикалка. Леко хванете химикалката и я дръжте с писец, опрян на листа. Не мислете за това, какво трябва да пишете. Когато почувствате промяна в енергията на ръката си или около вашето тяло, започнете да задавате въпроси на духа. Най-вероятно ще почувствате силно желание да започнете да пишете, така че, направете го. Отново искам да повторя, че не трябва да мислите за това какво пишете. Добра идея е да не поглеждате към листа, докато не свършите. Когато почувствате, че енергията ви е напуснала, оставете химикалката и прочетете онова, което ви е съобщил вашият приятел от духовния свят. Може да бъдете изненадани от информацията, която сте получили.
Сънища
Много хора са ме питали дали могат да се свържат с покойниците посредством сънищата. Моят отговор без колебание е ДА! Духовното тяло напуска физическото тяло всяка нощ, когато заспим. Физическото тяло е изпълнено с космическа енергия. Духовното тяло – също, само че на по-високо ниво. По време на сън ние сме много податливи на впечатления от духовния свят, защото са изключени съзнанието и умът ни. С други думи, по-голяма част от съзнанието, което ни контролира, е в покой, а също и логическото ни мислене. Следователно, ние сме по-леснодостъпни за посланията. С духовното си тяло можем да видим своите любими същества и водачи, както и да предскажем бъдещи събития или дори да видим минали животи. Това също така е времето, когато нашето духовно семейство контактува с нас. Тъй като сме по-близо до духовните нива по време на сън, тогава е много по-лесно да комуникираме с онези, които са починали. Както казах в предишната глава, най-лесният начин да стигнеш до духовния свят по време на сън е да си мислиш за него преди заспиване. Много от клиентите ми са използвали този метод с успех. Но много от нас не си спомнят своите посещения в отвъдното, или пък си спомнят само отделни части. Обикновено сънищата ни изглеждат напълно безсмислени. Необходима е практика и дисциплина, за да се научи човек да си спомня своите съновидения.
Има някои начини, които могат да ви улеснят. Един от тях е да държите касетофон до леглото си и веднага, след като се събудите, да записвате впечатленията си, сцените и чувствата от своите сънища. Може също така да ги записвате на лист, но повечето хора намират този метод за по-труден и не след дълго се отказват. Ако ви стане навик да записвате сънищата си, ще бъдете впечатлени от това, колко по-добре си ги спомняте.
Видения
Много хора казват, че са виждали любимите си покойници да стоят в стаята им до леглото или на любимия си стол във всекидневната. Когато сте по-възприемчиви и умът ви не е блокиран, много е възможно наистина да ги видите.
Направете споразумение
Друг начин да се свържете със света на духовете е просто да помолите своя дух-приятел да се появи в определен момент от деня. Обяснете му, че искате доказателство за неговото съществуване, като му кажете какво желаете да направи. Например една клиентка, чиито син беше починал, го молела всяка нощ: Искам да ми изпратиш знак, че си тук. Нека уличната лампа мигне веднъж, ако твоят отговор е “да” и два пъти, ако отговорът е “не”. След два месеца непрекъснато повтаряне на тази молба, тя получила отговор точно по начина, по който поискала. Този метод може да не се окаже успешен за всеки, който опитва. Очевидно клиентката ми и нейният син от духовния свят са били твърдо решени да се свържат един с друг и резултатът е бил успешен. По-лесно е, когато помолиш духовете да демонстрират присъствието си като изпълнят малки задачи. Не ги карайте да местят предмети, да отварят врати или да пеят. Измислете нещо лесно! Ние сме открили, че благодарение на своята енергия, най-лесният начин за духовете да покажат присъствието си е като използват електричеството. Те могат да му влияят по различен начин. Много от тях са в състояние да въздействат на електричеството чрез протоните и електроните и резултатът е промяна в работата на различните електроуреди в къщата. Това обикновено има успех, когато покойният е бил силно емоционален човек. Емоционалната енергия може да се използва като проводник.
РЕЗУЛТАТИ
Ето няколко начина, по които духовете дават възможност на своите любими същества да разберат без помощта на медиум, че те са около тях.
Светлини Много често можете да видите примигване на светлините в стаята или как нова електрическа крушка гръмва мигновено. Духовете показват присъствието си чрез осветителните тела, обикновено когато прекарват доста време около вас или когато знаят, че това е начинът да привлекат вниманието ви.
Телевизори  Духовете са известни с това, че могат сериозно да повлияят върху образа на телевизионния екран. Има случаи, когато на екрана се появява лицето на духа или телевизорът се включва и изключва от само себе си в необичайно време през деня.
Радио  Много радиочасовници, които се намират до леглото, се включват по различно време. Понякога това става в час, който е важен за починалия за човек. Много пъти радиото се включва, когато в ефира звучи особено значима песен.
Музика . Често духовете успяват да ви внушат определена песен или вие може да започнете да мислите за тях, когато дадена песен звучи по радиото.
Часовници  Твърди се, че часовниците често спират в момента, когато любимият човек е починал, или пък спират да работят без очевидна причина.
Телефони и телефонни секретари След като някой почине, възможно е телефонът да позвъни, а от другата страна да няма никой. Или пък може наистина да чуете гласа на духа. В някои случаи този глас се записва на телефонния секретар.
Електроуреди  Известно е, че електрическите уреди могат да спират и да започват да работят по различно време, когато никой не е около тях. Това е друг начин, по който духовете се опитват да привлекат вниманието ви. Струва ми се, че това се случва доста често, особено ако духът е готвил много или е прекарвал по-голямата част от времето си в кухнята, когато е бил жив.
Компютри  Феноменът на електронния глас стана доста популярен през изминалите няколко месеца. Духовете не само че използват телефоните и телефонните секретари, но също така се появяват и върху екраните на компютрите. За подобни явления няма никаква друга причина, освен тази, че духът иска да убеди любимите си хора, че наистина е жив. Възможно е той да е имал и интерес към компютрите
ДРУГИ ЗНАЦИ
• Аромати. Много често срещан знак е веднага след смъртта и няколко месеца след това да се чувства определена миризма. Внезапно човек усеща лек аромат на пура, на рози или на познат парфюм. Тези аромати определено се свързват с онези хора, с които сме се разделили. Например майката на даден човек може да е използвала определен парфюм и той неочаквано да изпълни стаята. Същото се отнася и за миризмата на цигари, ако любимият човек е бил пушач. Тези аромати са начин, по който духовете на любимите хора ни показват, че са около нас.
• Подаръци. Духовете изпращат много подаръци и материални неща, но ние не разбираме от кого ги получаваме. Много пъти по време на сеанс идва дух, който казва: “Надявам се, че ти хареса златното колие, което ти купих миналата седмица” Клиентът поглежда вцепенен и пита: “За какво говориш?” Аз обяснявам, че един дух може да ни внуши да купим определени неща. Ето някои начини, по които духовете се намесват в живота: например, когато изневиделица получим букет рози или когато си купим къща без почти никакви проблеми по сделката, или ако внезапно получим работата, която желаем. Това са знаци, че нашите любими същества са с нас и искат да ни помагат.
• Животни. Животните често биват използвани от духовете. Много пъти духовете въздействат на птица или на малко животинче да дойде при нас и да привлече вниманието ни по някакъв начин. Това е още един знак за тяхната близост. Една моя добра приятелка почина през февруари. Заминах за Ню Йорк, който беше затрупан под половин метър сняг, за да посетя нейната крипта. Трудно ми беше да я открия и се лутах напред-назад, когато внезапно един камион спря и шофьорът излезе от него. “Вие стоите точно пред него”, каза той. Аз му благодарих, а той се върна при камиона си и потегли. Помислих си, че е странно да се е появил в най-подходящия момент. След като тръгна, аз погледнах към гроба на приятелката ми и близо до него видях една сойка в ярко син цвят, която стоеше на един клон. Повтарям, че беше много студено и всичко беше покрито със сняг. В този момент не ми се стори странно, докато по-късно след обяд не посетих нейния съпруг, Джак, в техния дом. Когато влязох, първите думи на Джак бяха: “Ако искаш нещо от Кони, можеш да го вземеш.” Аз погледах надясно и там на един рафт стоеше стъклена синя птица, която се взираше в мен.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
КАК ДА ПРЕОДОЛЕМ СКРЪБТА? МЕДИУМ ЗА ОТВЪДНОТО
	


	
	
		КАК ДА ПРЕОДОЛЕЕМ СКРЪБТА
МЕДИУМ ЗА ОТВЪДНОТО, МЕДИУМ ЗА ЖИВОТА СЛЕД СМЪРТТА
Глава 9
ОТВЪД  СКРЪБТА
от книгата РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА на ДЖеймс Ван Прааг
Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш.

Еклесиаст 3:1

Дали някога надмогваме скръбта от загубата на любим човек? Възможно ли е да започнем живота си отначало, без свидното същество, което е било до нас? Дали нашите спомени за прекрасните мигове заедно ще ни помогнат да се върнем отново към живота?

Няма лесни отговори на тези въпроси. След като някой премине от земния към духовния свят, ние никога няма да можем физически да изпитаме близостта си с него, както досега. Но винаги можем да бъдем заедно с близките си хора, като запазим спомените си за тях живи в нашите умове и сърца и като осъзнаем, че като духовни същества те не са ограничавани от физически прегради и са край нас дори по-често, отколкото преди.

Както е казано в Библията, има естествено време и място за всяко събитие и преживяване на тази земя. Всеки път, когато се връщаме във физическия свят, ние преминаваме през събития, от които душата израства. Всяка случка в живота ни предопределя и измерва нашия напредък. Подобно на кръговрата на сезоните, не е възможно да има живот без край и ново начало. Всичко, което правим, е в името на усъвършенстването.

Докато върви към своя край, всяко живо същество на тази планета изживява една или друга загуба. Може да бъде загуба на работа, загуба при развод, поради злополука или престъпление. Може да става въпрос и за неосъзната цел или просто загуба на младостта. Ние можем да приемем тези раздели като потресаващи житейски промени, но често откриваме, че те също имат свое време и място в нашия живот. За да изживеем загубата и за да я трансформираме, има няколко стъпки, които можем да предприемем, за да тръгнем по успешния път към един по-здравословен, пълноценен и балансиран живот. Първата от тази стъпки е да признаем скръбта си и да се справим с нея.

ПОЗНАВАНЕ НА СКРЪБТА

Скръбта има много проявления – физическо, духовно и емоционално. Безпомощност, тревога, безсъние, страх, отчаяние, раздразнителност, гняв, депресия, гадене, недостиг на въздух, сърцебиене, дори мисли за самоубийство – всичко това може да се смята като симптоми или признаци на скръбта. Важно е да осъзнаем, че мъката от загубата на някого (или дори на друго – като работа) е нещо нормално и съвсем естествено. Когато страдаме, ни се струва, че животът ни е свършил и никога няма да бъде съшият. Струва ни се, че не можем да живеем и ден без човека, който сме загубили. Чувстваме, че сякаш целият свят се е обърнал надолу с главата. Всичко ни изглежда странно и без никакъв смисъл. Като че ли напълно сме загубили балансираността във всеки аспект от живота ни. Не можем да мислим разумно, не можем да вземаме правилни решения. Често откриваме, че не можем да контролираме емоциите си или че понякога се разплакваме и при най-дребните предизвикателства. Всички тези чувства до голяма степен са част от процеса на скръбта и никога не бива да се правим, че не ги забелязваме, или да ги оценяваме като нещо нередно.

В такива моменти много често съкрушените хора изпитват чувство на апатия към собственото си физическо, емоционално и духовно състояние. Изключително важно е човекът да може да се справи със скръбта си с цел да възстанови усещането за добруване в своя живот.

Как да направим това? Как можем да се възстановим от скръбта? Макар че тази книга е съсредоточена върху загубата на любими хора, следващите етапи могат да бъдат приложени към всяка загуба – на човек, на домашен любимец, на дом, на работа или когато сме болни от неизлечима болест. Този оздравителен процес може да протича в повечето ситуации, в които чувстваме някаква загуба.

1. Шок

Когато хората научат, че любимият човек е починал, тяхната първа реакция е шок или вцепеняване, като си мислят: “Това не може да е истина.” Възможно е да откажат да приемат, че това изобщо се е случило. Изглеждат сякаш са в транс или са станали зомби. Вървят напред-назад, без да осъзнават онова, което ги заобикаля. По-късно може и да не си спомнят първия ден, когато са научили за загубата. Тази загуба на паметта е естествен начин да си помогнем. Като се затваря, умът ни несъзнателно се опитва да се справи с внезапната промяна в живота ни.

Този първоначален шок може да продължи няколко часа или няколко дни и след като се отърсим от него е много важно да имаме до себе си близък приятел или любим човек, който да ни помага да се справим със скръбта. Често семейството и приятелите са наша опора по време на погребението, но след като всичко свърши, те си заминават. Обикновено в този момент излизаме от шока и се нуждаем най-силно от някого, защото когато шокът отстъпи, започва истинската болка.

Когато изпитвате болка, запомнете, че гневът и чувството за нараненост са естествени реакции към загубата. Вие ще се справите. Животът ще се върне отново към естествения си ритъм.

2. Отказ да приемем реалността

Когато се чувстваме наранени, ние имаме склонност да отказваме да приемем фактите. С това сякаш облекчаваме болката. Ние толкова силно желаем тя да не съществува и затова чрез отричането й се заблуждаваме като мислим, че тя не ни е завладяла. Отново ще повторя, че това е несъзнателната част у нас, която се опитва да се справи със загубата. Отричането на болката може да се прояви по много начини:

1. Загубваме интерес или спираме да изпълняваме ежедневните си задължения.

2. Спим прекалено много или се оплакваме от безсъние.

3. Загубваме апетита си.

4. Проявяваме небрежност към ежедневната си хигиена.

5. Изпадаме в депресия и няма изгледи някога да се отървем от нея.

Нека повторя: много е важно да разберем, че отказът да приемем болката е нормален етап от процеса на скръбта и че накрая ние ще преодолеем и това състояние.

3. Просто чувствайте

Първата стъпка по пътя на изцелението е да осъзнаем реалността на ситуацията – ние сме преживели загуба. Тя е действителна и е важно да я приемем. Нормално е да я почувстваме. Убедете се, че я чувствате! Не потискайте своя гняв, своята тъга, своето разстройство или безпомощност. Тези чувства са съвсем естествени. Не ги стаявайте и прикривайте, като си мислите, че сте незряли или че подобно поведение е неприемливо. Ако искате да поплачете, направете го. Плачете! Плачът е естествена реакция и е много необходим за изцелителния процес. В действителност има научни доказателства, че сълзите от мъка са биохимически различни от сълзите от смях и радост. Така че плачът в действителност ви помага да се освободите от някои вредни вещества във вашето гяло.

Естествено е често да си спомняте за любимия си човек и когато го правите, понякога гневът да се прокрадва в мислите ви. Ако сте ядосани, позволете на гнева да се излее, без да наранявате себе си или другите. Освободете се от него като спортувате, удряте с юмрук възглавница или отидете на самотно място и крещите, докато не ви олекне на душата. Разбираемо е да се чувствате наранени и да изпитвате болка, а освобождаването от гнева по подходящ начин е здравословно.

Също така не определяйте начина, по който би трябвало да се чувствате. Ние сме различни и нашите връзки с другите са уникални. Следователно, всеки реагира по различен начин на различните ситуации, особено на загубите. Не преценявайте себе си в зависимост от начина, по който се чувстват другите. Няма правилно и погрешно поведение.

Също така доста често искаме да се освободим от болката колкото е възможно по-скоро, така че може да опитаме да се излекуваме с транквиланти. Понякога е възможно да се нуждаем от тях като бързо временно облекчение. Но лекарствата пречат на нашето изцеление в дългосрочен план и чувствата, които се опитваме да потиснем, обикновено излизат на повърхността по един или друг начин.

В моите сеанси през всички тези години съм срещал стотици хора и веднага мога да кажа кога те не са успели да се справят със загубата. Техните тела го показват, тъй като външността е огледало на вътрешния свят. Те са потискали чувствата си толкова силно, че това е повлияло зле на здравето им. Неизживените чувства на скръб буквално са ги разяли и си проличават по безброй здравословни проблеми и болести, включително пълнота, алергии, болки, проблеми с дишането и в някои случаи, рак.

Следователно, за да останем здрави, ние трябва изцяло да преминем през преживяването на чувствата. Нашите чувства са барометър на живота ни.

4. Признаване и приемане

След като веднъж сме преминали през шока, през отказа да приемем действителността, през болката и гнева, ние навлизаме във фазата на признаването и приемането на смъртта. Това е и първата стъпка към възвръщането на равновесието в нашия живот. Приемането на смъртта на нашите любими хора не означава, че ние я одобряваме. Ние просто гледаме реалистично на ситуацията. Разбираме, че скъпият ни човек е починал и повече няма да го виждаме физически. Но ние ще се срещнем отново с него, когато дойде нашият час да преминем в духовното измерение.

Загубата си е загуба и няма начин да променим това. Степента на болката, която ще изпитвате, ще бъде пряко свързана със силата на чувствата ви към покойния човек. Но е важно да осъзнаете, че чрез нея вие в действителност се лекувате от нея. Вие можете и ще започнете да си възвръщате силата, ще се върнете към живота си и ще продължите да учите онова, заради усвояването на което сте на Земята.

Заемете се с практически въпроси

Освен че е необходимо емоционално да се справите със загубата, важно е и да установите ред във всекидневния си живот от финансова и практически гледна точка. Това е наложително, особено ако във вашата връзка покойният човек се е занимавал с финансовите въпроси. Отново повтарям, не се страхувайте да помолите за помощ. Ваш роднина или приятел вероятно ше може да ви предложи съвет в тази област и да ви помогне много повече, отколкото сте си мислили.

Ако е имало някакъв вид застраховка, погрижете се за нея, за да бъде съзнанието ви спокойно и за да имате известна финансова свобода. Колкото по-скоро се заемете с това, толкова по-добре ще се почувствате. Също така ще искате да видите какво е финансовото ви състояние, да прегледате всичките си активи, банкови сметки, собствеността, която притежавате, и т.н. Вероятно ще се нуждаете и от списък на всички ваши разходи, дългове и заеми, така че да ги плащате навреме. Може би ще се наложи да се разделите с вашите активи, ако това е едно добро решение. В повечето случаи е добре да информират кредиторите си за нещастието, така че те да могат да водят своите документи в съответствие с новата ситуация.

Това е моментът, когато ще трябва да се грижите за всички проблеми, които се отнасят до вас и до покойния човек. За да се справите с повечето практически и финансови въпроси, вие ще се нуждаете от копия от смъртния акт. Може би също така ще трябва да се свържете с адвоката си, ако има наследство или недвижим имот, около който да уредите формалностите.

6. Продължете

След като слънцето залезе, то утре отново ще изгрее. Вие преминавате през един невероятно емоционален период. Понякога животът изглежда непоносим и вие не искате да продължите напред. Но идва моментът, когато сте готови да преоцените живота си и да се върнете отново на пистата. Започва нова глава във вашия живот.

Сега е най-подходящият момент да потърсите напътствия или съвет в група за поддръжка. Има много групи за хора, които са преживели някаква загуба, например загуба на партньор, на дете или загуба на човек, който е починал от СПИН, рак и т.н. Хората в тази група са имали подобно на вашето изживяване и като вас са наранени. Всеки от тях се нуждае от помощ, за да се завърти отново колелото на живота му. Предлагам ви да посетите една сбирка на подобна група и да наблюдавате. Вижте дали тя ви подхожда и дали се чувствате удобно с другите членове. Може би ще искате приятел или роднина да ви придружава първия път. Важно е да не се страхувате да помолите за помощ.

Това е моментът, в който може би ще поискате да се включите в някаква постоянна физическа дейност. Да правите упражнения, да играете тенис или голф, да се разхождате или да бягате. Важно е да участвате в подобни физически дейности, за да запазите бистротата на ума си, формата на тялото и баланса на чувствата. Физическите дейности помагат да се отърсите от гнева, от депресията и в тялото ви да се образуват здравословни хормони.

Както вече изтъкнах, със скръбта и изцелението не можете да се справите за една нощ и няма начин да се определи времето, което ще е необходимо на отделния индивид да се възстанови и да започне нов живот. Вашите любими същества винаги ще бъдат около вас, макар и да не осъзнавате тяхното присъствие. Вие може винаги да сте щастливи и радостни със спомените, които ще запазите за тях. Не пренебрегвайте тези спомени, защото те са също толкова специални, колкото са били събитията, които са ги създали.

ВНИМАВАЙТЕ ПОВЕДЕНИЕТО ВИ ДА НЕ ВИ ДОВЕДЕ ДО ДУШЕВНО РАЗСТРОЙСТВО ИЛИ НАРАНЯВАНЕ

Важно е да осъзнаете, че ще имате и неуспехи, така че променливите чувства и настроения са необходимост. Много хора например отказват да приемат действителността и не вярват, че смъртта е дошла. Някои индивиди не могат да излязат от това състояние на печал и отказ да се приеме действителността и могат да проявят самоунищожително поведение. Внимавайте за посочените по-надолу признаци. Ако те продължават дълго време, необходима е професионална помощ.

1. Възможно е да започнат да се появяват мисли за самоубийство. Това е нормално в началото, но ако човек продължи с обмислянето на действителни планове за извършване на това деяние и на начина как да го направи, това е червен флаг. Необходима е превантивна помощ.

2. Скърбящият човек може в началото да се нуждае от лекарства, като транквиланти и хапчета за повдигане на настроението. Тъй като е много лесно пристрастяването към тях, той трябва внимателно да се самонаблюдава. Понякога може да се опита да притъпи болката и травмата, които изпитва. Затова редовно трябва да се провеждат консултации с професионалист. Колкото по-бързо бъде прекъснато лечението, толкова по-скоро мъглата се вдига и човекът може да се справи със загубата и да започне изцелителния процес.

3. Ако човек изцяло се откаже от нормалните си дейности и започне да се изолира, да иска да бъде сам и е в депресирано състояние за дълъг период, време е да се потърси професионален съвет за това, как може да бъде преодоляна мъката. По този начин може да се помогне на човек да се върне обратно в реалността.

Макар че скръбта е болезнена, тя е част от живота, през която ние трябва да минем. Всички ще преживеем загубата на някого, когото обичаме. Трябва да разберем, че ще оцелеем.

Може точно сега това да ви се струва невъзможно, но вашата светлина е необходима на тази земя. На света няма друг подобен на вас, защото вие наистина сте уникални. Хората се нуждаят от вас. В момент на загуба вие може да изпитвате чувство на вина или собствена значимост, като си мислите “Ако само бях…” или “Трябваше да…”, но тези самообвинения не са необходими. Не потъвайте в тях! Осъзнайте, че скръбта, която изпитвате, може да ви помогне да станете малко по-чувствителни към другите, които са в подобно състояние. Един ден вие ще можете да помогнете на някой друг да превъзмогне своята скръб. Загубата, която сте изживели, без значение колко е голяма, не може да се сравни с вашата значимост. Бъдете добри към себе си и си подарете една целувка. Кажете си колко много се обичате и цените затова, че сте живи и имате силата и куража да преминете през това невероятно приключение, наречено живот!
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
за общуване с отвъдното чрез медиум
	


	
	
		ХОРА ОБЩУВАТ С ПОКОЙНИТЕ СИ БЛИЗКИ ЧРЕЗ МЕДИУМ

СРЕЩИ С ЛЮБИМИ ХОРА
Глава 8 от книгата на Джеймс Ван Прааг РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА


Аз лично вярвам, че най-важната част от моята работа е да разсейвам силата, която придаваме на страха. Той е не само една илюзия, но най-голямото препятствие в личностното израстване и за потенциала на човешките същества да се усъвършенстват. Страхът води до вътрешен конфликт у хората и им отнема чувството за лична свобода. Когато изпитваме страх, ние не можем да обичаме и по заобиколен начин казваме сбогом на един живот, изпълнен с творчество и съзидателност.

Страхът е като порочен кръг. Когато ни завладее, ние се отказваме от истинския живот, след това привличаме онова, от което се страхуваме, и като последствие то се превръща в реалност. С други думи, старата поговорка: “От каквото се страхуваш, това ще ти се случи”, е вярна. Не бива да забравяме, че нашите мисли създават реалността. Мисълта е творческата божествена енергия. Ние можем да я използваме, както намерим за добре, защото имаме свободна воля. Също така трябва да осъзнаем, че сме отговорни за резултатите от нашите мисли. Когато упорито разсъждаваме по определен начин, като например когато изпитваме страх, тази мисловна енергия оформя облика на нашия живот.

В началото на сеансите с моите клиенти аз ги информирам за степента, в която те са позволили на страха да завладее ума им, и как той влияе на телата им, на здравословното им състояние и на живота им като цяло. По най-простия възможен начин аз им помагам да почувстват този свой неприятел и да намерят начини, по които да променят вярванията, които са довели до техните страхове. Ако наистина ме разберат, те достигат до творчески способности, които са били скрити у тях.

В началото е много трудно. Хората нямат желание да се променят толкова бързо, особено след като десетилетия наред са били под влияние на семейната среда, обществото и религията. Но все пак аз успявам да посадя семената и да им помогна да видят всички възможности. Като отворя нова врата в тяхното мислене мога да ги направлявам да използват мислите си по позитивен начин, който е изпълнен с любов.

Един от най-големите страхове е страхът от загуба. За някои той се превръща в невъзможност да бъдат щастливи, да се радват и да водят пълноценен живот. Онези, които имат всичко, което желаят, в определен момент могат да почувстват, че не заслужават това щастие или че не са достойни за изобилието в своя живот. Други пък дори не могат да си представят един идеален и радостен живот, защото е прекалено хубаво, за да бъде истина. Те непрекъснато си мислят, че нещо лошо ще се случи, и обикновено става така. Често казвам на клиентите си да не забравят, че ние сме създадени от Светлината. Тя изпълва всичко и е винаги творческа, винаги изобилна. Дори и човек да не я вижда, трябва да вярва, че посредством Бог (Светлината) всичко е възможно. Бог винаги казва “Да!”; ние сме онези, които изричат “Не”.

Този страх от загуба включва и страха от смъртта.

Аз определено вярвам (и това може би се дължи на часовете по психология, в които изучавахме Фройд), че на подсъзнателно ниво желанието и инстинкта да останем живи са най-силни. Много от нас в основата си са егоцентрични и дори не искат да приемат, че съществува край на живота, и затова се страхуват от смъртта. Този страх идва от факта, че смъртта е състояние, което ние не можем да контролираме. Тя е абсолютно непозната. Смъртта е отвъд нашите човешки усещания и рационалното логическо мислене. Ние не само че не знаем какво да очакваме от смъртта, но не знаем и къде ще отидем, ако изобщо отиваме някъде. Жалко е, че смъртта е последното, защото сме свикнали да мислим по този страхлив начин, непрекъснато подхранван от обществената примитивна гледна точка за смъртта, която подсилва нашия страх.

За мен е смайващо толкова много хора все още да вярват, че когато умрем, ние преставаме да съществуваме. Чувствам, че работата, с която се занимавам, е ценна, защото помага за разрушаване на тази гледна точка и за отваряне на ума на хората към нещо, което е отвъд техните физически сетива. В момента, в който предавам духовно послание от любим човек, обикновено животът на моя клиент се променя завинаги. Като гледам назад през годините, иска ми се да бях уловил тези невероятни преживявания на видеолента. Трудно е с думи да разкажеш за реакциите на хората, защото не е същото като да ги гледаш пред себе си с всичко, което става в душите им. С тази книга съм се опитал да споделя с вас някои от техните чувства. Когато се осъществи връзката между двата свята – физически и духовен – ставам свидетел на истинско чудо.

Съвсем разбираемо е, че когато идват при мен, хората са нервни. Обикновено това е тяхното първо съприкосновение със спиритуализма и те не разполагат с нищо, с което да свържат това изживяване, с изключение на малкото, което са чели, или неточните картини, които може би са видели във филмите или по телевизията. Когато пред мен стои клиент, който е нервен и притеснен, аз трябва от самото начало да направя всичко възможно, за да може духът да използва неговата енергия, както и моята. Информирам клиентите си, че енергията много прилича на електрически ток и ако те са нервни, ще се получат смущаващи вълни и мислите ще идват при мен неразбираеми. Колкото по-спокойни са те, толкова по-добра е връзката и за мен е по-лесно да видя мислите на духа. Най-важното нещо за мен е клиентите да ми повярват поне малко. Когато започна да им разказвам неща за тях, които никой друг не знае, те разбират, че не ги лъжа, и техните защитни прегради започват да се срутват. Тогава мога да продължа, да отворя врати за духа и да запозная клиентите си с неизвестното.

Един сеанс може да започне с назоваване на име или на отличителна личностна характеристика, или пък с описание на духа, който виждам. Може да бъде съвсем просто: “Вашият баща е тук и той ми казва, че е починал от инфаркт.” В момента, в който човекът разпознае информацията и нейния духовен източник, цялата енергия в стаята се променя. Срещата се осъществява и радостно чувство изпълва въздуха. За клиента настъпва не само промяна в мисленето, но и физическа промяна – очите широко се отварят, долната челюст увисва, на челото избиват капки пот и сърцето ускорява своя ритъм. В този момент той иска да чуе повече и започва да говори направо с духа. Обикновено се налага да го помоля да се успокои, защото духът прави големи усилия да ми изпраща мислите си и ненужното вълнение може да повлияе на сигнала.

Освен че изпитва очевидна радост, клиентът става много емоционален и често започва да плаче. Плачът е смес от тъга, безкрайно удоволствие, щастие и облекчение. Когато говоря за характерните маниери и склонности на човека, клиентите ми осъзнават, че това наистина е техният свиден близък и че той изобщо не е мъртъв. В добавка, те наистина чувстват любовта на духа да се излива като живителен дъжд в стаята. Подробните описания продължават и всеки “Тома Неверни” се освобождава от своя скептицизъм и се изпълва с надежда. Печалните изражения скоро се променят и по лицата грее радост, блаженство и доволство. Нещо повече, посланията, изпълнени с факти, служат като доказателства, че след смъртта наистина съществува живот, и това има дълбок ефект върху всеки.

Когато срещата между хора от двата свята се осъществи, това може би е първият път, когато човекът от физическия свят разбира, че смъртта не му е отнела любовта, на която той се е радвал сред семейството и приятелите си на Земята. Вместо това, хората разбират, че техните скъпи същества са все още с тях и непрекъснато се интересуват от ежедневните им дела. Хората се изпълват със спокойствие, защото знаят, че ще се срещнат с тези, които обичат, когато дойде тяхното време да преминат в духовния свят. Те също осъзнават, че вече не могат да живеят по същия начин, след като са почувствали любовта и са чули доказателства от отвъдния свят и онова, което някога е било неизвестно за тях, вече не е. Със знанието, че няма смърт, те са свободни да живеят истински живот. Само за миг животът, белязан с печал, се превръща в живот, в който всеки ден и всеки миг са изпълнени с нещо ново.

Като осъзнават по нов начин, хората разбират, че трябва да дадат своя принос в живота на тази земя и вече не искат да губят безценното си време, което им остава. Те също така започват да гледат на живота със знанието, че всички сме едно цяло и онова, което влияе върху един живот, влияе върху всички. Те започват да се вглеждат във всяка своя мисъл и действие със сериозна отговорност, защото са разбрали с помощта на любимите си същества, че ще се изправят пред своите действия в духовния свят. Нещо повече, клиента ми получават информация от близките си в духовния свят, че Земята не е единственото място за срещи. Духовете също са се срещнали с членове на техните семейства, с приятели и съученици. След години раздяла, те отново могат да бъдат заедно с любимите хора, от които прекалено дълго са били отделени.

С други думи, никой не може да бъде самотен вечно.

Честита годишнина

Една от най-трогателните срещи се осъществи преди няколко години. Това беше среща между двама души, които имаха сериозна, изпълнена с любов връзка. По телефона ми се обади мъж на име Лари Грей. Той беше около 69-годишен, вежлив мъж, който говореше с дълбок театрален глас. Каза ми, че е чул за мен от приятел и се питал дали мога да му помогна да направи “нещо специално.” Аз се поинтересувах какво е то. А той ми отговори, че наближава петдесетгодишнината от брака му и иска да я празнува с жена си.

Единствената пречка била, че тя е починала. Казах му, че това може да се уреди и определихме датата и часа.

Уреченият ден дойде. В 12.30 ч. на вратата се позвъни и аз отворих. Там стоеше Лари Грей, 197 см висок, облечен в приятен кафяв костюм в стила на 70-те. Аз му хвърлих бърз поглед и не можах да се сдържа да не помисля “Какъв приятен човек.”

Лари проговори пръв.

– Здравейте, нали не ви притеснявам?

– Не, изобщо. Вие трябва да сте Лари Грей.

– Да, да, аз съм. Надявам се, че не съм закъснял или че не прекъсвам нещо.

Лари имаше навик да се извинява за всичко, сякаш да не нарани никого или да не му пречи.

– Не, не, изобщо, Лари. Аз ви очаквах. Моля, заповядайте.

Въведох го в стаята за гости и му предложих да седне на дивана. Той отново започна да говори и аз осъзнах, че Лари много обичаше да прави това. Трябваше да го прекъсна, защото в противен случай нямаше да имаме време за сеанса. Съобщих му моите опасения и той много любезно каза:

– О, толкова съжалявам. Виждате, аз съм един възрастен мъж и хората като мен обичат да говорят. Съжалявам. Разбира се, че основно вие трябва да говорите. Това е причината, поради която съм тук, нали? – засмя се Лари.

Аз седнах и му обясних как работя. Произнесох въвеждащата молитва и когато свърших, погледнах към неговата дясна страна и видях една красива брюнетка, облечена в стила на 40-те.

– Мисля, че Кей стои до вас – казах аз – облечена в светлорозова рокля. Тя много ми напомня на една актриса.

– Това е защото тя беше актриса. Ние се срещнахме в “Беркели” – отговори Лари.

-Тя ви нарича Любов моя – продължих аз. – Каза Любов моя, вместо името ви.

– Това е чудесно. Ние се наричахме един друг по много начини. Ах, колко стар изглеждам. Вече съм с побеляла коса.

– Тя казва, че се е омъжила за вашето сърце, а не за косата ви. – И двамата се засмяхме, а след това аз продължих: – Кей твърди, че имате прекрасен глас. Казва, че непрекъснато пеете.

– Да, това е вярно. Всяка събота и неделя ходя в Църквата на християнската наука и пея в хора. Така се занимавам с нещо. Хората там са много мили.

– Сега тя говори за вашата сватба. Струва ми се, че сте се оженили извън Калифорния, например в Ню Йорк?

– Да, Ню Йорк Сити. Може ли да ви каже и годината?

– Мисля, че ми съобщава 1940 г.

– Да, точно така. А какво ще каже за църквата? Ще съобщи ли името й?

– Нека видя.

Аз изчаках няколко минути и всичко, което разбрах беше, че става въпрос за някаква църква, посещавана от актьори.

– Ами, църквата беше точно зад ъгъла – отговори Лари – и всички артисти от театрите наоколо ходеха там. Ще ви каже ли къде живеехме?

Аз изпратих този въпрос на жена му по телепатичен път и след няколко минути казах:

– Тя говори за горната част на града. Струва ми се, че става въпрос за горната част на Уест Сайд, в много малък апартамент.

– О, това е добре, това е добре. Да. Районът, в който живеехме, беше известен като високия квартал на Вашингтон. Ах, това направо ме кара да потръпвам.

– Лари, тя споменава нещо за Филаделфия. Има ли някакви връзки с Филаделфия?

– Да.

– Тя спомена нещо за пътуване до Филаделфия с влак. Имате ли някакви роднини във Филаделфия? Разбирате ли какво има предвид?

– Да.

– Било е по същото време, когато сте се оженили. Живели сте в Ню Йорк, но често сте ходили до Филаделфия.

– След като се оженихме, аз трябваше да ходя до моята църква във Филаделфия всяка неделя за известно време, докато не я напуснах и не си намерих нова в Ню Йорк.

Аз започнах да се смея и плеснах с ръце.

– Това е добра причина. Страхотно. Ами, почакайте, нека видим какво друго ще ни каже. Тя съобщава, че когато е починала, е била самотна, но така е искала. Моли ви да не се тревожите за това.

– Да, аз бях много разстроен от това, Кей. За Бога, можеше да почакаш.

– Не, тя е трябвало да напусне Земята в подходящия момент. Кей е толкова приятна жена. Носи красива шапка. Изглежда, че и тя е от 40-те години. Казва ми, че е обичала да носи шапки и често ви е казвала: “Отивам в града, да си купя шапка.”

– Да, това е вярно. Ах, колко отдавна беше. Но Кей наистина харесваше шапките си. Господи, тя имаше доста красива колекция. Винаги се обличаше толкова хубаво. Тя харесваше хубавите цветове и красивите неща.

– Все още е така. Тя ми говори за някакво пиано. Лари започна да се смее и настоя Кей да продължи да разказва за това.

– Тя твърди, че сте имали пиано у дома и тя е обичала да свири на него. Свирила е през цялото време. Също така споменава името на Вагнер. Говори ли ви нещо това?

– Да, говори ми. Това е невероятно! Аз купих пиано на Кей и то все още е в къщата. Но аз свирех, а не тя. Аз свирех, а тя пееше с мен. Ние бяхме страхотен дует. Спомняш ли си, Кей? О, да, аз още свиря на него. Вижда ли ме тя, когато го правя?

– Тя не само че ви вижда, но и стои на същото място от лявата страна, както го е правила приживе. Какво общо има Вагнер? – попитах Лари.

– Ами, ах, срамувам се да кажа това, но аз събирам стари плочи. Имам доста голяма колекция. Особено харесвам класическа музика и съвсем скоро си пуснах Вагнер на грамофона. Може би е лудост, но го слушах цял ден. Действа отпускащо. Предполагам, че това не е грях. Не съм наранил никого.

– Не – отговорих аз, – само игличката на грамофона.

След това й двамата доста се посмяхме, преди да продължа с посланията.

– Лари, Кей иска да знаете, че е била с вас преди това на гробищата.

– Е, днес е нашата годишнина и аз исках тя да знае, че я обичам и мисля за нея. Ти не се съмняваш в това, нали, Кей?

– Да, тя е много доволна. Харесва розите, които сте й занесли.

– О, това е нищо. Знаех си, че ще ги хареса.

– Така е – продължих аз. – Тя ми показва една крипта. В крипта ли е погребана?

– Да, така е. И аз ще бъда точно до нея.

-Тя ми показва вас с цветята. Интересно, поставя някакъв прът в ръката ви. Не знам какво означава това. Вие разбирате ли?

– Ами, така мисля. Когато отидох на гробището, трябваше да взема прът, за да поставя с негова помощ цветята пред криптата й. Нейното място е много високо. Може би за това говори.

– Да, за това е. И за пътя нагоре.

Кей започна да ми изпраща друго съобщение много бързо. Аз погледнах нагоре и й отговорих: “Разбрах… разбрах… благодаря.” След това се обърнах към Лари:

– Нейният гроб от задната страна ли се намира? Малко трудно се стига до него. Пътят, по който се минава, е малко объркан. Гробът е отзад, надолу по едни мраморни стълби и след това встрани. Тя ми разказва подробно за това.

Лари не беше сигурен. Докато се опитвах да дешифрирам съобщението на Кей, аз наистина доста добре успях да объркам и себе си, и Лари в този лабиринт. След това продължих:

– Една дама стои до Кей. Тя има много характерен глас. Много театрален. Струва ми се, че е оперна певица. Тя отново ми показва пианото. Знаете ли защо?

-Да, разбира се. Това е Естер. Тя беше невероятна певица. Тримата работехме заедно в театъра. Естер беше моя учителка по пиано години наред. О, Боже, колко е приятно да се срещна и с нея.

– Тази дама иска да ви кажа, че там има голямо театрално общество. Много учители, които се занимават с музика и с обработка на гласовете. Макар че е различно от Земята, твърди тя. Музиката не е същата, като на Земята. Тя е много по-завладяваща. Естер казва, че там съществува чиста хармония. На Земя хората само говорят за това, но не се доближава много до истината.

– Красиви думи.

Разчитането продължи още известно време с неговата жена и с учителката и те си припомняха мигове от времето, когато са живели заедно на Земята. Беше такава прекрасна годишнина. Мислех си: “Какво ли още ще каже тя?” И тогава Кей го изрече:

– Лари, знаете ли нещо за Париж? Имам предвид, дали вие с Кей сте прекарали известно време там?

– Да. така беше. Какво казва тя?

– Тя иска да ви припомня за Айфеловата кула в Париж. Да ви кажа, че това са били едни от най-щастливите дни в живота й. Разбирате ли за какво пътуване говори тя?”

Лари се разплака. Той извади една салфетка, избърса очите си и погледна точно над мен.

– Това бяха едни от най-щастливите дни и в моя живот. Там прекарахме първия ден от нашия меден месец.

– Кей казва, че и останалата част от живота ви заедно е била като меден месец – добавих аз.

Лари се усмихна и аз продължих с нейното послание.

– Тя казва, че винаги ще бъде с вас, Лари, и… почакайте, казва, че иска да си отидете у дома и да й изсвирите една любовна песен на пианото.

При тези думи Лари се усмихна и каза:

– Господи, това наистина е Кей. Никога не знае кога да спре.

– И никога няма да се научи – добавих аз.



Чарли

Очарованието на моята работа се дължи в голяма степен на това, че осъществявам срещи между хора, които се обичат. По този начин разсъждавах, докато един ден телефонът ми иззвъня. Операторът ми съобщи, че една глухоняма жена иска да говори с мен. Аз казах “Добре” и операторът се зае да превежда нашия разговор. Дамата се казваше Сюзън, беше много депресирана и настояваше за разчитане. Искаше да знае дали може да се проведе. Аз предадох на оператора утвърдителния си отговор и определихме дата.

В деня на разчитането не бях сигурен дали ще се получи нещо. В единадесет часа на вратата се позвъни. На прага стояха две жени – едната доста слаба, с тъмна коса, другата беше малко по-едра и имаше червеникава коса. Слабата жена се представи като Кати и ми каза, че тя ще бъде преводачът.

Аз ги поканих и им предложих по чаша вода.

– Надявам се, че не е било трудно да намерите мястото – казах аз.

Погледнах зад себе си и видях, че Кати е заета да превежда със знаци на Сюзън. Когато се преместихме в стаята за сеанси, ние решихме, че най-добре ще бъде Сюзън да седи пред мен, а Кати да стои зад мен и да превежда.

В началото им обясних как протича процесът на комуникация с духове. Като кореняк нюйоркчанин, аз говоря доста бързо, но Кати през цялото време се стараеше да не изостава. Бях впечатлен колко бързо може да предаде онова, което казвах. Когато се връщам назад към тази среща, винаги си спомням как се чувствах и какво си мислех, особено за любовта и за изцелението, с които беше изпълнена работата на Кати. Бях впечатлен от преводаческите й способности, както и тя от моите умения.

Започнах разчитането на Сюзън като й направих портрет. Когато правя подобно нещо, обикновено държа бележник и химикалка, настройвам се към енергията на индивида и пиша или чертая моите впечатления. Понякога го правя в началото на сеансите, за да улесня комуникацията по време на разчитането. Ако дам на човека правилна информация за него, той разбира, че не съм измамник. Съмненията биват стопени и процесът на комуникация с духа е много по-лесен. Сюзън изглеждаше ужасно самотна и безкрайно упорита. Аз описах семейството й, което беше доста затворено и не обичаше да общува. Казах й, че глухотата й се дължи на две малки костици в ушите, които не са били напълно развити при нейното раждане. Тя потвърди, че съм прав, и изглеждаше доволна, че можах да й дам такава специфична информация. След като приключих с портрета й, казах молитвата и започнах комуникацията с духовния свят. Веднага започнах да получавам информация за нейния дом.

– Доста странно е, но виждам нещо, което мисля, че е вашата къща. Имате ли кафяв диван под прозореца, с цветно одеяло или покривка върху него?

След като си размениха знаци с преводачката, Кати ми предаде отговора на Сюзън.

– Да, точно така. Той е непосредствено под прозореца и върху него има одеяло, но то не стои там през цялото време.

Трябва да кажа, че беше доста по-различно да получавам отговор от човек, който стои зад мен, дори това да е преводач.

– Има няколко снимки върху метална поставка от дясно на дивана – продължих аз. – Също така виждам нещо, което ми се струва като пластмасови или копринени цветя на рафта. Разбирате ли това?

– Да, това е напълно вярно.

– Освен това виждам един оранжев килим. Той е протрит на няколко места, особено пред вратата. Мисля, че това е входната врата на апартамента ви. Също така виждам кухня. Изчакайте. Не знам кой ми дава тази информация. Нека попитам.

По телепатичен път помолих духа да се представи. Не последва отговор и аз седях силно озадачен. След това видях много снимки върху хладилника и ги описах на Сюзън.

– Виждам много снимки върху хладилника. Повечето от тях са на едно куче.

Сюзън започна да се смее. Тя ми каза, че това са снимките на нейното куче. Аз продължих и внезапно бях изпълнен с невероятно много любов, която нахлу в стаята. Това изглеждаше любов, която беше необичайно благородна и безусловна. След това промълвих… “Чарли.”

При тези думи Сюзън започна истерично да плаче. Аз бях напълно объркан и се вторачих в нея, като чаках да чуя отговор или обяснение. Очевидно бях уцелил болното й място и очаквах да разбера какво беше то.

Кати изрече вместо Сюзън:

– Да! Чарли беше моето куче. Чарли е причината да бъда сега тук. Той почина преди два месеца и ми липсва страшно много.

Почти не можех да повярвам на онова, което чувах. Разбрах защо ми беше толкова трудно да разбера от кого получавам послания. Очевидно информацията идваше от куче! То ми показваше нещата, които разбираше.

Сюзън беше заета да обяснява на Кати с помощта на знаци и Кати накрая изрече:

– Сузи ми казва, че Чарли е обичал да седи непрекъснато на дивана и неговото любимо място е било одеялото. От време на време той забивал нокти в килима пред вратата и се държал сякаш заравя нещо.

– Разбирам. Стори ми се странно да виждам картините от такава ниска гледна точка, но сега разбирам защо. Аз съм гледал през очите на Чарли.

След миг разчитането продължи.

– Чарли ви предава огромната си любов. Той ми показва червена светлина и ми казва, че е правил нещо с нея.

Сюзън беше безкрайно развълнувана и трескаво обясняваше нещо на Кати.

– Да, това беше светлината, която ми позволяваше да разбера, че телефонът звъни. Чарли идваше до мен и ме побутваше, докато не погледна и не я видя. Беше страхотен! Притежаваше много човешки качества.

– Предава ми, че е имал красива червена каишка със скъпоценни камъни… ами, струва ми се, че са диаманти. Мисля, че не са истински.

Сюзън се засмя и ни каза, че не са истински, но наистина са блестяли. Тя каза, че много се е разстройвала, когато хората са се шегували с Чарли за “женската му каишка”.

След като се посмяхме, аз продължих.

– Чарли описва как сте го разхождала до магазина на ъгъла, за да купите хляб и мляко.

– Да, така беше.

След това аз започнах да се смея. Чарли ми изпрати една много забавна мисъл и аз предадох посланието.

– Той ми казва, че не е харесвал къпането в мивката.

– Да. Всеки петък вечер го къпех и вие сте прав, гой изобщо не харесваше това. Борехме се през цялото време. Мисля си, че след време свикна. Мога ли да попитам нещо?

– Да, разбира се.

Сюзън започна да плаче и да задава въпроса си с помощта на своите ръце.

– Изпитвал ли е голяма болка, докато умираше? И може ли да му кажете, че съжалявам.

– Имал ли е проблеми с краката по това време – попитах аз. – Имам предвид, можеше ли да ходи? Защото чувствам болка от дясната страна.

– Не до самия край. Беше на медикаменти.

– Знаете ли дали е имал диабет?

– Да, имаше. Също така страдаше и от бъбреци. Каза ли ви това?

– Да, предава ми какво не е било наред със здравето му преди смъртта. Също така ми казва, че ви обича много и че сте го облекчила. Вие ли му помогнахте да заспи вечния си сън?

– Да, но не исках.

– Вашето куче е изпитвало силни болки накрая. Вие наистина сте му помогнала. Знаете ли това?

Сюзън не отговори. Само наведе глава и я поклати в знак на съгласие.

– Чарли все още спи при вас в края на леглото. Разбирате ли това послание?

– Да. Той винаги се качваше върху леглото през нощта. Аз се събуждах и виждах главата му на възглавницата до себе си.

– Познавате ли някого с име Айви? Зная, че е странно, но ми се струва, че това е името.

Сюзън започна да мисли, но не можа да си спомни. След няколко минути тя се досети:

– Да! Аз говорих с нея по телефона миналата седмица. Тя ми помага да си намеря ново куче. Много е трудно човек, който има проблеми със слуха, да си намери куче и тя ми каза, че може би ще успее да направи нещо.

– Получавам много силни вибрации или усещания от вашия домашен любимец, който твърди, че ще си вземете друго куче и скоро няма вече да бъдете самотна. Чарли казва, че ще ви помогне и ще се увери, че другото куче знае какво да прави. Между другото той ми показва бяло куче. То много прилича на хъски.

Сюзън силно се развълнува.

– Това е породата, която Айви се опитва да ми намери.

– Ще го имате, не се тревожете. Чарли ми казва, че никога няма да бъдете самотна!

След това ние благодарихме на света на духовете за помощта и аз ги помолих да помагат на Сюзън в нейния земен път.

Както казах по-рано в тази книга, животните също оцеляват след смъртта. Когато те преминат в духовния свят, приемат тази промяна като естествено събитие. Ние наистина можем да се поучим от тях. Често ме питат: “Къде ще отиде моят домашен любимец?” Той също се отправя към небето. Отива в един много красив свят – същото място, където отиват и хората. Когато едно животно почине, то бива посрещнато от човешките същества, с които се е срещнало на Земята. Ако там няма никой от тях или ако едно животно не е прекарало земните си дни с хора, то често бива посрещнато от духове, които се грижат за него. Те са щедри, любвеобилни души и го поемат, докато в духовния свят не пристигне член на семейството, който е свързан с животното със силна любов. Обикновено тези, които се грижат за животните, са обожавали животни и на Земята.

Доста често наскоро починалите животни се връщат в земния си дом. Често те седят на същия стол, спят на същото място и ви наблюдават отблизо. Те си спомнят нежността и любовта, която са получавали от вас на Земята, и често се връщат, за да ви наблюдават и защитават.

Затова, моля ви, никога не приемайте едно животно или друга форма на живот като притежание. Ние сме тук, за да споделим мистерията на божествения план на любовта за всички Божии същества.

Болестта на Алцхаймер

Бавната и мъчителна смърт от болестта на Алцхаймер не само лишава живота на човека от достойнство, но и на моменти е нечовешка. Всяка година стотици хиляди хора заболяват от нея и изпитват ужасно страдание. Болестта на Алцхаймер е състояние, при което нервните клетки в мозъка дегенерират и той се свива. Заболяването е придружено със забравяне, загуба на паметта и дезориентация за времето и мястото. В крайните фази човек може да страда от сериозни психози, включително халюцинации и параноя.

Все още не е известна причината за това заболяване, но има няколко теории. Някои учени смятат, че то е генетично, а други мислят, че влияние оказват фактори от околната среда, като оловото или други метали. Едно нещо е сигурно. Колкото повече се увеличава възрастното население, толкова по-често семействата и здравните работници ще се срещат с това страдание. Аз искрено се надявам, че ще се направят нови изследвания и ще бъде намерен начин, за да се сложи край на това опустошително заболяване.

Хората са ми задавали много въпроси за приятели и членове на семействата им с болест на Алцхаймер, като. Може ли да ме чуе? Вижда ли ме? Къде е сега? Все още ли е тук? Мъртъв ли е? Душата напуснала ли е тялото? Може ли душата да продължи да живее? Какво може да ми разкаже за живота си?

Един ден аз имах среща с очарователна дама на име Сидел. Тя беше насочена към мен от близка приятелка. В началото на разчитането спомена, че баща й е починал и тя трябва да разреши някои свои проблеми. Тя най-вече искаше да знае дали той е намерил покой.

Когато започнахме сеанса, в първоначално аз имах много силното усещане, че Сидел е ужасно нервна и несигурна не само по отношение на разчитането, но и за своето бъдеще. Изглеждаше, че много въпроси се въртяха в главата й. Уверих я, че се надявам нейните страхове и тревоги да изчезнат след общуването с духовния свят и започнах да се настройвам към нейната енергия. Незабавно разбрах, че между нея и майка й има известна враждебност.

– Сидел, говорите ли си с майка ви?

– Да, говорим си.

– Нямам намерение да се бъркам в личния ви живот, но имам чувството, че не се разбирате добре.

– Не съм сигурна, но ми се струва, че знам какво имате предвид.

– Изглежда сякаш тя на моменти е като товар за вас и вие губите търпение.

– О, да. Това е вярно. Трудно ми е, когато разговарям с нея.

Сеансът пое в друга посока и аз почувствах нещо като отворена врата зад себе си, през която нахлу върволица от хора.

– Внезапно почувствах, че сякаш стаята се изпълни. Почакайте… нека да видя кой е тук.

Аз затворих очи и видях фигура на мъж. Той стоеше изправен и имаше много сериозно изражение. Имах чувството, че не разбира какво става.

– Сидел, мисля, че баща ви е тук. Струва ми се, че нещо не е било наред с главата му, преди да почине, защото имам ясно впечатление, че областта на главата е била засегната от заболяване. Също така имам усещането, че той е в болница или в клиника за продължителен период от време. Бил ли е на легло дълго време?

– Да, баща ми страдаше от болестта на Алцхаймер от тринадесет години.

– О, Боже, ето защо се чувствам толкова неразбиращ. Той не може да повярва на всичко това. Трябва да кажа, че все още не се чувства в пълно съзнание. Имам предвид, че се оглежда и таи някакво чувство на недоверие.

– Ами, не мисля, че той вярваше в тези неща.

– Може и така да е, но… Вашият баща иска да ви благодари за запалената свещ. Разбирате ли това?

– Да, когато беше болен, запалих свещи, за да му помогна да премине в отвъдния свят.

– Той иска да ви благодари за това и за молитвите. Те наистина много са му помогнали. Казва, че все още е объркан, но малко по малко започва да разбира нещата. Погребението в храм ли беше?

– Да.

– Той е бил там. Казва, че ви е видял всички. Но е бил малко изненадан от броя на хората. Казва, че е очаквал два пъти повече.

– Той имаше толкова много приятели, но тъй като беше далеч от живота дълго време, накрая не му бяха останали много.

– Кой е Джак?

– Това е той. Джак е неговото име.

– Той споменава едно африканско одеяло и говори за снимки. Видял е всички снимки. Излагали ли сте снимки на баща ви, които да показват различни етапи от неговия живот?

– Да, точно така. На погребението подредих на едно от неговите африкански одеяла снимки. Исках чрез тях да представя целия му живот.

– Коя е Роуз?

– Неговата майка.

– Той иска да знаете, че тя е дошла да го посрещне, когато е преминал в духовния свят. Той не я е бил виждал от дълго време. Вярно ли е?

– Тя е починала, когато той е бил дете.

– Роуз е много забавна. Знаете ли, че тя ви наблюдава, когато сте в кухнята. Също така харесва дрехите, които носите. Показва ми ефирни рокли.

Сидел се засмя на глас и ми благодари за това, че има възможност да говори със своята баба.

– Изобщо не я познавам, но съм щастлива, че тя е около мен.

Джак отново започна да говори и аз продължих да предавам посланията му.

– Баща ви споменава името Марк и казва, че той му е помогнал.

– Марк е моят брат. Това е много интересно, защото Марк пое бизнеса на баща ми, след неговата смърт.

– Знаете ли дали Марк носи копчетата за ръкавели и иглите за вратовръзки на баща ви?

– Да, носи копчетата за ръкавели.

– Знаете ли, че на стената в офиса му има награди и грамоти?

– Да, той е в офиса на баща ми и той изглежда точно по начина, по който баща ми го остави. Наградите са за най-добър търговец. Те са на стената зад бюрото.

– Баща ви ми показва своя тъмнозелен стол. Той е същият, на който седи брат ви в офиса. Моля ви, попитайте го дали има разкъсано или сцепено място на седалката. Мисля, че е от дясната страна, под крака му, когато седне.

– Това звучи странно. Но, знаете ли какво? Марк споменаваше, че трябва да купи нов стол, защото старият е доста износен. Не знам дали е скъсан, но няма да забравя да го попитам. Това е просто невероятно.

Много рядко се случва клиент да поиска бизнес-съвет от отвъдния свят. В такива случаи аз съобщавам, че не е задължително някой от духовния свят да знае как ще се развият нещата на Земята. Както казах по-рано, прекалено много фактори играят роля, включително и законите на кармата. Казвам на клиентите си: “Ние можем да попитаме духа, но моля ви да разберете, че трябва да вземате собствени решения. Не е задължение на духовете да казват как да управлявате живота си или бизнес делата си“.

Информирах и Сидел за същото и тя отговори, че иска съвет от баща си, защото бизнесът е бил негов.

– Аз съм сигурна, че той ще ми даде ценен бизнес-съвет.

Предадох й онова, което получих.

– Знаете ли дали вашият брат обмисля възможността да си намери партньор?

– Не съм сигурна, но ще го попитам.

– Добре. Баща ви ми казва, че вече е много трудно да се изкарват пари с тази работа. Доста тежко е. Но той смята, че трябва да почакате, защото нещата ще се променят и накрая вие ще продадете тази фирма.

Сидел ахна. Тя каза, че нямат намерение да я продават. Или поне плануват да задържат бизнеса в семейството, колкото е възможно по-дълго.

– Вашият баща казва, че се е тревожил прекалено много за бизнеса си и това му е отнело доста време от живота. Не иска и вие да продължавате по същия начин. Той смята, че щяло да бъде по-добре, ако е имал повече време на Земята, за да се занимава и с други неща, а не само с работа. Смята, че е щял да направи много повече, ако е живял по друг начин. Бил е строг и взискателен към работата. Искал е всичко да бъде идеално, за да докаже себе си. Казва, че би могъл да научи много неща от вас.

Сидел много се развълнува, както и нейният баща. След това той заговори за майка й.

– Той се безпокои за вашата майка. Казва ми, че много са се карали. Част от него все още я обича и сега той я разбира по-добре. Тя не е щастлива, защото очаква другите да направят всичко вместо нея. Вие трябва да живеете свой собствен живот. Кажете й това.

– Ще го направя.

Аз попитах Сидел дали има някакви въпроси към баща си. Нейният въпрос ми помогна да променя мнението си за хората, които страдат от болестта на Алцхаймер.

– Къде е бил баща ми, когато страдаше от тази болест? Имам предвид, къде беше неговият дух? Дали го беше напуснал и отишъл някъде другаде?

– Баща ви намира вашия въпрос за интересен и казва, че ще се опита да отговори, колкото е възможно по-ясно. Между осъзнаването в земния и в духовния свят съществува разлика. Той твърди, че по-голямата част от времето не е съзнавал положението си и се е чувствал като в просъница. Но споменава, че е имало моменти, в които за него е било напълно ясно, че е извън своето тяло и онова, което той мисли, че е бил неговият дух, е гледало към тялото му на леглото и към хората в стаята. За него е било трудно, защото не е имал ясна представа за времето и пространството, така както всички ние имаме на Земята.

– Виждал ли е други духове около себе си?

– Той е чувствал някаква енергия наоколо, но преди да почине не е знаел какви са тези хора. Казва, че неговият баща и Роуз са дошли да го вземат.

Казах на Сидел, че и много други от духовния свят, които са страдали от болестта на Алцхаймер, са давали подобни отговори. Някои от тях не са осъзнавали къде се намират. Някои са били в състояние на сън по време на цялото заболяване. Други често са били извън телата си и са виждали своите семейства и много пъти са се опитвали да им предадат нещо.

Сидел продължаваше да настоява.

– Защо той трябваше да преживее това заболяване?

– Той не мисли, че ще го разберете правилно, но независимо дали вярвате, или не, той го е избрал, преди да дойде на Земята. Твърди, че е трябвало да го изживее, за да се уравновесят нещата.

След това добавих моето разбиране за ситуацията: в много случаи един дух трябва да премине през някакво заболяване, за да го надмогне, да стане по-силен и да прекъсне връзката, така че то да не засяга други членове на неговото семейство.

След този сеанс, който аз проведох преди много години, със Сидел станахме добри приятели. На всеки няколко месеца тя ми звъни, за да види как съм, и съвсем наскоро ми съобщи:

– Не зная дали си спомняш това, но в едно от първите разпитания, аз попитах баща си за нашия бизнес. Той каза, че ще намерим партньор и накрая ще продадем фирмата. Просто исках да ти кажа, че брат ми от няколко месеца има партньор, а точно сега подписва документите, за да направи продажбата.

История от планините

Следващият сеанс е един от най-благодатните моята кариера. Една година след него се появи новината за невероятните подробности, които са станали известни, и шоуто на Ен Би Си “Неразгадани мистерии”, искаше да го пресъздадем. Няколко месеца по-късно работещите в това предаване се опитваха да намерят човек, който да изглежда като мен. След още няколко месеца шоуто беше записано. От момента на неговото записване преди две години, то стана един от най-популярните епизоди в историята на “Неразгадани мистерии” и често се излъчва по кабелния канал “Лайфтайм”. Това е един от сеансите, които си спомням най-ярко.

Беше през юни 1995 г. Аз седях в своя апартамент и чаках следващия си клиент. Погледнах разписанието си, но не можах да се сетя кои бяха хората, записани за 6 часа – Дон и Сю Ръскин. В шест без пет двойката пристигна. Спомням си първата реакция, когато ги видях. Мъжът не изглеждаше добре. В действителност той ми се стори доста болен и си помислих, че жената с него е негова дъщеря, но се оказа, че тя е съпругата му.

След като казах молитвата си, аз веднага забелязах, че няколко духа ме заобиколиха. Чувствах, че повечето от тях са жени, но имаше и много силна мъжка енергия. Започнах да говоря за чувствата и наблюденията си, като се надявах, че присъстващите духове наистина са онези, с които двойката искаше да комуникира.

– Трябва да ви кажа, че когато влязохте през вратата, имаше един млад мъж, който стоеше зад вас, Дон. Изглежда, че е починал млад. Имате ли син в духовния свят?

Те се спогледаха изумени. След това Дон много бавно вдигна очи към мен и потвърди, че това е вярно.

– Да.

– Той казва, че ви обича много, много и че няма от какво да се страхувате. Той наистина ви обича. Обича ви. Не престава да ми казва това. Инициалът А означава ли нещо за вас? Може би е познавал някого на име Адам?

– Не мисля така – отговори Сю.

Аз погледнах към Дъг и му казах за неговите майка и баща.

– Вашият син казва, че майка ви и баща ви също са тук тази вечер. Те тримата в момента си държат ръцете. Говори ли ви нещо инициалът М?

– Да, това е моят баща. Неговото име беше Майк – отговори Дъг.

– Освен това тук има една дама, която се казва Лили, Мили или Ели.

Сю се намеси:

– Това е сестра ми. Тя също почина.

– Наричали ли са я още Бебе?

– Да, наред с другите й имена.

– Сестра ви е много забавна. Тя и банда ви се смеят заедно. Разбират се добре. Но вашият син иска да говори. Казва, че той е почетният гост тази вечер. Бил ли е в болница?

– Да.

– Той казва, че му е било много неудобно. Смъртта му беше ли голяма изненада за вас? Той твърди, че хората са били шокирани. Казва, че всичко е било много неочаквано. Изглежда като някакъв инцидент. Имал ли е наранявания по главата?

– Да, точно така.

Семейство Ръскин се хванаха за ръце и се вкопчиха здраво един в друг.

– Той ми показва, че е чувствал болка в главата. Също така мисля, че и вратът му е бил наранен. Прекарал ли е известно време в хеликоптер? Защото ми говори за пътуване с хеликоптер.

– Да, беше закаран с хеликоптер до болницата.

– Имам много силно усещане, че той се изкачва. Показва ми планина. Също така чувствам, че е имало подхлъзване или падане. Разбирате ли?

Двамата съпрузи започнаха да плачат и потвърдиха, че информацията е вярна.

– Той казва, че винаги е знаел – продължих аз, – че нещо подобно ще му се случи. Винаги е живял на ръба. Нищо не сте могли да направите. Трябва да спрете да се обвинявате за това, защото не сте могли да го спрете. Той някога възнамерявал ли е да се отдаде на въздухоплаване? Показва ми делтапланер. Казва, че ако не е бил загинал при катерене в планината, е щял да умре при въздухоплаване.

Дон проговори:

– Той винаги е имал много авантюристичен дух. Винаги е правил такива неща.

– Обичал ли е фотографията? Казва, че е правил снимки по целия свят. Знае, че сте разглеждали албумите. Казва, че там не можете да намерите нито една снимка, която да даде представа за мястото, където се намира. Цветовете на небето… Те са толкова богати. Неописуемо е! Светловиолетово и розово. “Не се тревожете за мен – казва той. – Тук участвам в невероятно приключение.” Кой е Там или Тами?

– Това е сестра му.

– Ще й кажете ли, че той я обича и й благодари за всички добри пожелания, мисли, молитви и за нейната любов. Тя означава много за него!

– Да, разбира се, че ще й предадем.

– Знаете ли дали племенницата му е написала писмо или картичка?

– Да, така мисля – отговори Дъг. – Това беше на погребението.

– Вашият син я е обичал. Моля ви, кажете й. Той също така споменава човек на име Марк. Познавал ли е човек с това име?

– Да, той беше негов добър приятел.

– Поздравете го от Дъг. Моля кажете му, че той непрекъснато ще бъде до него и завинаги ще останат добри приятели.

След това погледнах към Дон, който не изглеждаше толкова добре. Осъзнах, че скръбта напълно е завладяла живота му и той изглеждаше като една празна раковина. Съобщих му за тревогите на неговия син за здравето му.

– Дон, Дъг казва, че трябва да внимавате да не получите язва. Той твърди, че имате проблеми със съня. Ходили ли сте на лекар за това?

– Да, миналата седмица. Той ми предписа таблетки за сън.

– Той иска да ви кажа и на двамата, че сте помогнали да изживее най-пълноценно живота си. Винаги сте го подкрепяли. Винаги сте вярвали в него. Вие сте страхотни. Страхотни сте, казва той. Имало ли е негова снимка на погребението?

– Да.

– Той ми показва поставка с много снимки върху нея и в средата има една голяма снимка. Твърди, че много сте се затруднили, докато изберете тази централна снимка.

И двамата се засмяха и след това Сю проговори.

– Търсихме навсякъде. Имаме много снимки на Дъг, направени по време на различните му пътувания.

– Той е видял колко много снимки сте поставили и мисли, че не е било необходимо да се затруднявате толкова.

– Така искахме. Това беше представяне на целия му живот.

– Дъг ми казва, че на погребението му е имало музика. Казва, че тя е била с шотландско или ирландско звучене, като Ения.

– Ения е точно онова, което пуснахме! – каза Сю. Аз погледнах към Дон, тъй като Дъг адресира следващия си въпрос към него.

– Дон, спортувате ли редовно? Тъй като Дъг ми показва кон. Защо двамата заедно не отидете да се позабавлявате, като яздите заедно?

– Моят най-добър приятел и аз го правим – отговори Дон.

– Забавлявай се татко. Моля те, забавлявай се и заради мен. Просто се забавлявай.

В този момент последва един много интригуващ въпрос и неговият отговор ме смайва и до днес.

– Имате ли негова снимка, от която сте извадили няколко копия или е била репродуцирана? Той се смее на нея, защото изглежда, че в нея има някаква шега.

– Тази снимка беше направена, когато бяхме на едно пътешествие. Дъщеря ни забеляза, че в средата има светло петно, което изглежда като облаче пушек и е с формата на сърце. Тя видя думите “Обичам те!” в сърцето.

– Той казва: “Аз направих това” и се смее. “Разбирате ли? Това бях аз. Това бе моят подарък за вас. Мислете за снимката като картичка от небето“.

Последната информация показа още веднъж, че силата на любовта преминава всякакви граници. Останалата част от сеанса продължи с майката и бащата на Дон и с неговата леля, Беа. Всеки от тях подробно описваше как си спомня Дон като малко дете. След това дойде Дъг и говори до края и с всяка своя мисъл той ни представяше смайващи доказателства за живота след смъртта.

Аз попитах Сю:

– Изрязвали ли сте статии от вестници?

– Да.

– Всички са стояли около вас и са ви наблюдавали докато ги изрязвате. Кога е било това?

– Миналата седмица. Във вестника имаше голяма статия за Дъг, свързана със смъртта. Тя не беше конкретно за неговата смърт, а за планината Фуджи.

– Смятате ли да направите нещо от рода на възпоменателна книга? Той казва, че сте я подредила вече, но все още не сте залепила снимките. Просто сте ги пъхнала там. Дъг знае за това.

Те двамата се усмихнаха и аз продължих.

– Киото. Какво означава това?

– В Япония е, много близо до мястото, където случи инцидентът. Ние бяхме с него в Киото.

– Имал ли е той велосипед, планински велосипед? Знаете ли за него?

– Изпратиха ни го у дома.

– Той споменава колко много харесва снимката, която му е направена в подножието на планина Фуджи. Имате ли я?

– Ами, има някои снимки от изкачването, които се проявяват сега и все още не сме ги получили.

– Ще запомните ли за тази снимка?

– Да, разбира се.

Срещата продължи още четвърт час. Семейство Ръскин напусна къщата ми с много по-различни чувства от онези, с които дойде. Изразът на лицето на Дон беше сигурен знак, че той е поел по пътя на възстановяването. Те знаеха не само, че техният син все още е жив, но и че през цялото време е около тях.

По-късно разбрах, че Дъг Ръскин не е бил просто един обикновен син. Той изглежда като ангел от небето. Прекарал е няколко години като е пътувал до различни страни и е помагал на бедните. Той дори е плувал през бурни води с раници с храна на гърба, за да може да им помогне. Имал е приключенски дух, но е бил грижовен и всеки, чийто живот е бил докоснат от това момче, е усетил неговата светлина.

Около два месеца след това първо разчитане телефонът позвъня и от другата страна на линията беше Сю Ръскин. Тя ми съобщи, че току-що е получила пощата. Групата, която се изкачвала заедно с Дъг, й беше изпратила снимките. Тя каза:

– Първата снимка, която извадих, беше една, на която Дъг, усмихнат до ушите, стои в подножието на планината Фуджи.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
медиум разказва за душите на самоубийците
	


	
	
		ДУШИТЕ НА САМОУБИЙЦИТЕ
ДУХОВЕ НА САМОУБИЙЦИ

Глава 7 от книгата РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА на Джеймс Ван Прааг

САМОУБИЙСТВА

Като живи същества, ние сме формирани от всичко, което сме изживели в предишните си животи. С други думи, настоящият ни живот е сбор от минали мисли, действия и дела, положителни или отрицателни, които носим в нас. Поради минала карма, ние се прераждаме в определени семейни ситуации с даден икономически и социален статус, който е необходим за нашето духовно израстване.

Преди да се прероди на Земята, душата се подготвя в духовния свят за своя нов живот. Често се случва тя да се върне към онази сфера на работа, с която е била свързана или към която е имала интерес в предишното си съществуване. Да си представим, че една душа планува да изживее земния си живот през 2021 г. като човек, който се занимава с медицина. Тя ще прекара доста време със своите водачи и учители, за да развие необходимите умения, също така ще добие представа за медицинските постижения и технологии, които ще съществуват по това време. Освен това може да научи какви нови заболявания или епидемии ще поразят човечеството и ще разбере как да помага и да разпространява знание и любов към всеки чрез бъдещата си работа на Земята. След като усвои това знание, душата се превръща в нова личност. Жизнено важно е тя да разбира стойността на своето участие в бъдещето на човечеството и как то ще повлияе върху живота на другите.

Като духовни същества, ние непрекъснато се учим, развиваме и усъвършенстваме. Гледаме на нашето бъдещо прераждане като проект, който ще ни помогне да осъществим и да научим онова, което да искаме, когато преминем във физическото тяло. Следователно, ние използваме всички възможности и случаи на Земята, които са оптимални за нашето духовно израстване и осъзнаване. Избирането на точния момент за следващото ни прераждане и преживяванията, които ще имаме в него, са свързани с нашата карма.

Но основното е, че всички ние сме тук, за да се научим да обичаме. Може да звучи просто, но всъщност е много дълбоко и изобщо не е лесно. Любовта има много аспекти. Един от първите уроци, които се опитваме да усвоим, е да се научим да обичаме себе си. Без любов към себе си и без осъзнаване на това, кои сме всъщност, ние няма да знаем как да обичаме другите. След като усвоим тази безусловна любов към себе си и към другите, ние ставаме просветлени и спазваме естествения закон за причината и следствието не защото искаме по-добро положение в живота, а по-скоро защото знаем, че това е единственият възможен път. Чрез разбирането на тази закон и като живеем, ние започваме да уважаваме уникалността на всеки човек. Тогава можем да живеем в хармония с другите човешки същества и да работим за усъвършенстването на всички хора.



СКЛОННОСТТА КЪМ САМОУБИЙСТВО

Земята е място, където се изживяват елементи и аспекти от човешки състояния, които не могат да бъдат изпитани никъде на друго място. Тук ние се развиваме, което изобщо не е лесно. Повечето хора, които живеят на Земята днес, са изправени пред непрекъснато предизвикателство на тревогите по оцеляването. Бомбардирани сме от финансови, емоционални и здравословни притеснения или от проблеми с работата. Много пъти те се свързват с желание за самоунищожение. Мислим си: “С това не мога да се справя” или “По-добре да бях мъртъв.”

Съвсем обичайно е повечето хора да имат желание да се самоубият поне веднъж в живота. Но тези чувства идват и си отиват с промяната на ситуацията. Типът личност, който е обсебен от идеята за самоунищожение и е направил няколко опита да приключи своя живот, обикновено принадлежи към една от следните категории хора:

1. Човек, който обикновено се контролира, но при настоящата ситуация е излязъл от контрол.

2. Човек, който има много ниско самочувствие. Струва му се, че няма никаква стойност, защото чувства, че не е полезен на обществото. Смята, че на тази планета ще бъде по-добре без него.

3. Човек, който е безнадеждно болен и не иска да изживява цялата болка и страдания преди смъртта.

4.         Човек, който е душевно болен или има биохимичен дисбаланс.

Разбираемо е, че в определени чувства, обстоятелства и вярвания човек може да намери идеално извинение, за да се раздели с живота си. Но от духовна гледна точка това не е правилно. Всеки от нас има участ, поради която е роден. Нашата кармична съдба може да продължи само един месец или тридесет и пет години, или пък осемдесет години. Преди да се върнем на тази Земя, ние се изпълваме със силно желание да се родим, с жажда за физически живот и навлизаме в този свят с механизъм за отмерване на времето, вплетен в психиката ни. Когато животът е прекъснат преждевременно, нашето физическо тяло престава да съществува, но ние трябва да разберем, че магнитните връзки, които ни свързват със Земята, все още действат. Те биват прекъснати само след като приключи предопределеното ни време на физическо ниво. Както се казва, всеки сезон има свое време.

Когато човек се самоубие, едно от първите неща, които осъзнава е, че не е мъртъв. Той е изпълнен с чувство, че е много тежък, защото връзките със Земята все още са част от неговата природа. В известен смисъл, можем да кажем, че душата му не е напълно свободна. Смъртният човек умира, но не и безсмъртната душа. Тя остава заклещена между физическия и духовния свят – човекът е жив, но не може да общува с любимите си същества или с когото и да било друг. Душата чувства вина, болка и гняв за преждевременно изгубения живот. Тя научава за своята съдба и разбира колко полезен и смислен би могъл да е животът й, ако беше останала жива. В духовния свят научава защо е трябвало да премине през тази конкретна ситуация, която е довела до самоубийството. Тя също така чувства скръбта и гнева на онези, които е изоставила. Най-неприятното обстоятелство е, че се намира в едно междинно състояние. Не може да отиде нито на небето, нито да се върне във физическия свят. Душата е заклещена в “ничия земя” с непрекъснати спомени за своето ужасно действие. Тя вижда отново и отново смъртта си, която й изглежда като лош филм. Оказва се, че е хваната в капан, от който няма изход.

Докато някои разбират какво са направили, много жертви на самоубийства може дори да не осъзнаят, че са починали. Обикновено тези души автоматично преживяват своята смърт отново и отново. Самоубийството се превръща в едно безкрайно изживяване, което обикновено е ужасно. Накрая идва моментът, когато тези души разбират, че в действителност са мъртви на физическо ниво.



ДУХОВНА ГЛЕДНА ТОЧКА ЗА САМОУБИЙСТВАТА

Зад всеки акт лежи могъща сила, която е известна като мотив. Точно този мотив е определящият фактор не само за самоубийството, но за всяка постъпка в живота ни. Мотивът е причина за действието и действията се основават на мотивите. Както вече казах, съществува естествен закон за причината и следствието. С други думи, действието е директен резултат от мотива.

За да спестят на своите семейства време, пари и емоционални проблеми, някои безнадеждно болни или възрастни хора извършват самоубийства. Те не осъзнават духовната страна на своите действия. Вероятно преди да дойдат във физическия свят членовете на семействата им са определили дадени условия и ситуации, които да изживеят, за да отработят своята групова карма. Или пък се нуждаят от изживяването на ситуация, в която да се грижат за болен човек. Има обаче хора, които смятат, че най-добре е да помогнеш на някого да се самоубие, защото това преустановява мъките и в смъртта има някакво достойнство. Но кой може да се прави на Бог? Откъде да знаем, че душата не е избрала да премине през фаталното заболяване, за да се освободи от карма? Ако ние прекъснем нечие естествено време на Земята, никога няма да разберем дали не бихме научили нещо важно от тази ситуация, нещо, което ни е било необходимо, за да достигнем до по-високо духовно ниво.

Винаги, когато има самоубийство, душата ще трябва отново да премине през подобно изживяване и да се учи от него. Затова се налага тя да се върне на Земята в друго прераждане, в което ще застане пред същото или подобно изпитание. То може да не бъде така драстично, както в предишния живот, защото част от него вече е изживяна. Обикновено една душа трябва да премине през дадено заболяване, за да не може да бъде повалена от него отново в някой от следващите си животи.

Има две изключения, при които самоубийството не е зло:

1. Ако самоубийството е извършено от човек, който е душевно болен или има биохимичен дисбаланс. При подобни ситуации хората не осъзнават напълно своите решения. Когато починат, те се оказват в нещо като болнично отделение, където им помагат да изцелят своята душа и да възстановят нормалното й състояние.

2.         Следващото изключение е, когато една душа се върне във физическия свят, преди да е дошло времето й. Тогава тя не е достатъчно узряла, за да усвои уроците, които са й отредени. Макар душата да си мисли, че притежава определена сила, когато пристигне на Земята, тя не се чувства удобно. Тези, които идват преждевременно във физическия свят, преди смъртта си изричат думи като: Мястото ми не е тук или Не мисля, че това е подходящото за мен време.

Тъй като в природата на душата е да се развива и учи, в живота ние винаги сме изправени пред определени ситуации, които трябва да преодоляваме или да балансираме. Ако осъзнаем, че докато сме на Земята, е естествено да изживяваме физическа, душевна или емоционална болка и че самоубийството няма да премахне, вярвам, че на света ще има много по-малко самоубийства. Ние трябва да се образоваме в тази насока, да запознаваме младите хора със “злините”, които идват от самоубийствата, и да акцентираме върху отговорността да се изживее целия живот.



КАК ЖИВИТЕ МОГАТ ДА ПОМОГНАТ НА МЪРТВИТЕ?

Много хора са ме питали какво трябва да се направи с тялото на човек, който се е самоубил? Тялото е просто една обвивка. След напускане на тази обвивка, духът повече не се чувства свързан с нея. Тя е като остаряла дреха. В случай на самоубийство или на фатална злополука, е важно тялото да бъде кремирано. Ако духът по някакъв начин все още е свързан със Земята, кремацията разрушава тялото бързо и духът вече не чувства физическата си връзка с него. Така ще бъде по-лесно за душата да осъзнае новата ситуация, в която се намира.

Трябва да разберем, че този проблем няма просто разрешение, защото обстоятелствата около всяко самоубийство са различни. Но все пак можем да помогнем на онези, които са извършили тази ужасна грешка. Вржно е да се разбере, че нашите мисли са единствения начин, по който можем да бъдем полезни на подобни жертви. Първо, ние можем да изпращаме на тези същества мисли, в които да ги съветваме да спрат хабят енергията си, като се опитват да се върнат обратно във физическия свят. Също така можем да им вдаваме чувства си на любов, спокойствие и всеопрощение. Чрез тези прекрасни чувства, измъчените души ще бъдат успокоени и ще започнат да осъзнават своята ситуация.

Както вече споменах, зад всяко самоунищожение стоят различни причини, но резултатът за всички е еднакъв. До днес не съм срещнал нито един дух, който да е дошъл и да ми е казал, че е щастлив от решението, което е взел, нито пък че би извършил подобен акт отново. Точно обратното. Всички жертви на самоубийства са изпълнени със съжаление за престъплението срещу техните души. Мога да твърдя, че всички, които са общували с живите, са ги предупреждавали да не повтарят техните грешки. Актът на самоубийството е намалил скоростта на техния духовен прогрес и те са изживели много трудни мигове, докато простят на себе си.

Избрах следващите сеанси като пример за условията и причините, поради които хората се самоубиват, и за техните реакции, когато накрая имат възможност да разговарят с любимите си същества. Много често не успявам да се свържа с жертва на самоубийство, просто защото тя не разбира своето състояние или се намира в “ничия земя”.

Съжалявам

Следващият случай ясно показва един объркан дух, който след като е разрушил живота си, не иска нищо повече от това, да покаже на любимите си хора, че е с тях и че се нуждае от опрощение. Той също така разкрива големия смут, който предизвиква подобно действие в душата на хората, останали на Земята. В средата на разчитането моята клиентка избухна в сълзи и започна да моли духа за прошка, защото се чувстваше виновна за самоубийството на приятелката си.

Готвех се да извърша ежемесечната демонстрация в Обединената методистка църква в Холивуд. Всекидневната ми, която беше обичайно място на демонстрациите ми, се оказа прекалено малка, за да побере хората, които присъстваха тази вечер. Стаята можеше да приюти тридесет човека, а църквата двеста.

Тази вечер небето беше злокобно. Мислех си, че всеки момент може да се отвори и улиците да бъдат заляти от проливен дъжд. Стоях пред олтара и гледах огромното множество. Моментът изглеждаше доста странен. Хвърлих един поглед към хората, след това се огледах около себе си. Не можех да повярвам, че правя сеанс в църква. Вътрешно се смеех и си мислех: “Ха, ако можеше сега да ме види семейният свещеник!” Започнах с молитва и, докато изричах думите, чувах звука на падащите капки, които барабаняха по покрива. Това не беше обикновен дъжд. Това беше порой! Чу се оглушителен гръм, след миг ярка светкавица проблесна в прозореца. Беше направо зрелище – Спилбърг не би могъл да го направи по-добре!

Казах на вярващите пред себе си:

– Е, ако все още не сте изплашени, обзалагам се, че сега това ще се случи!

Както при всички останали групови срещи или демонстрации, аз никога не знам кой ще дойде пръв. В този случай, както и друг път, скоро долових мислите на същество от духовния свят.

– Има една жена тук, която твърди, че се казва Сюзън.

Веднага чух женски плач, който идваше от втората пейка от лявата ми страна. Погледнах я и казах:

– Разбирате ли тази информация?

– Не съм сигурна – отговори тя – Имам предвид, че познавам човек с това име.

– Тя казва, че познавате нейната майка – продължих аз.

– Говорих с майка й вчера. С нея се разбираме. – Жената отново заплака. Изглеждаше, че не може да се контролира. Всички погледнаха към нея. Очевидно беше, че изпитва неописуема болка. Изчаках няколко минути.

– Тази жена иска да дойда при вас. Странно, не изглежда да е от вашето семейство. Но е доста близо до вас и казва, че ви обича.

Жената поклати глава в знак на съгласие. Аз се приближих.

– Тя ми дава името Кати. Така ли е?

Жената избърса сълзите от очите си и без да погледне нагоре, едва промълви:

– Това е нейното име.

– Тя ми казва, че току-що сте започнала нова работа и иска да знаете, че ви е помогнала да я получите. Освен това ми показва и две малки котета – едното е на сиви ивици, а другото на бели и черни петна. Тя ги нарича ваши деца.

– Да, това са моите котета, така е. Тя вижда ли ги в къщата? – попита жената.

– Да, тя иска да знаете, че ги вижда. Говори ми за камбаната, с която си играят в кухнята. Мисля, че е вързана за дръжката на вратата.

Жената кимна.

– Тя ми показва една къща. Сега тя изглежда различна. Хм-м… Това е една дървена къща. Бих казал, че е от бяло дърво. Изглежда като къща в планината. Около външната пейка има дървени парапети. Знаете ли коя е тази къща?

– Да, тя беше наша.

– Тя ми казва, че сте имали планове да я ремонтирате или да построите още нещо. Странно е, но непрекъснато нарича майсторите измамници.

– Ъ-хъ, ние поправяхме външната стена – каза жената, – която е до пейката, и не можехме да намерим подходящи работници. Непрекъснато ни мамеха.

– Тя ми показва една снимка, която има формата на сърце. Разбирате ли това?

– Да, това е снимка на Кати, която аз имам. Единствената нейна снимка, която притежавам. Моля ви, кажете й, че съжалявам.

– Тя знае, че съжалявате, но казва, че вината не е ваша. Разбирате ли това?

– Не, вината беше моя. Аз съм причината за нейната смърт.

Аз слушах съсредоточено и внезапно почувствах пистолет в устата си.

– Чувствам пистолет в устата си. Дулото е доста хладно. Съжалявам, но ми се струва, че тя се е самоубила с пистолет в устата. Така ли е?

Жената въздъхна и отговори:

– Да.

– Знаете ли, чувствам, че преди да умре, тя е страдала и плакала. Може би е имало и борба?

– Да.

– Тя казва, че е била много объркана и се е заключила за няколко часа в спалнята.

– Да. Ние се бихме. Точно така. Моля ви да й кажете, че ужасно съжалявам и че я обичам много.

– Да, тя знае това – отговорих аз.

– Вашата приятелка ми казва, че решението да се самоубие е било нейно. Тогава тя е искала да се чувствате виновна, но сега знае, че не е била права и ви моли за прошка за болката, която ви е причинила. Тя иска да знаете, че не е имала куража да приключи връзката си с вас и мисълта за присъствието на трети човек е била непоносима за нея. Разбирате ли това?

– Да, така е. Разбирам, но никога няма да си простя.

– Трябва. Вие не сте дръпнала спусъка. Опитала сте се да говорите с нея, но тя не е слушала. Вие не сте Господ. Трябва да разберете, че вашата приятелка не е могла да намери достатъчно любов в себе си и да осъзнае, че е неповторима. Тя е дошла да ви каже, че вината не е ваша.

Жената изглежда се вслуша в думите ми. Сеансът продължи още няколко минути, докато не преминах на следващото послание, предназначено за друг човек от вярващите.

През почивката жената дойде при мен и ме прегърна.

– Никога не бих повярвала в това преди – каза тя, – но сега зная, че това наистина беше Кати. – Посланието й беше помогнало невероятно много.

– Имаше прекалено много доказателства, че това наистина е тя.

След това жената продължи, като ми разказа как се е опитвала да си прости и е молила Кати за помощ.

По-късно научих, че тя е имала връзка с друга жена. Когато казала на Кати, че не иска тяхната връзка да продължава и е време да се разделят, последвал скандал. Кати отишла в спалнята, взела пистолета и го заредила. След това се заключила в банята, поставила оръжието в устата си и се самоубила.

Последното нещо, което Кати спомена пред нейната приятелка, беше, че споменът за собствената смърт още я преследва, но тя получава помощ от другите, които живеят в духовния свят.

Никога не е прекалено късно да кажеш: “Обичам те!”

Наистина е срамно, когато млад мъж, който има всичко, за да живее добре, реши да сложи край на живота си. Семейството му веднага започва да чувства вина и членовете му мислят, че по някакъв начин са можели да предотвратят това. Духът на този мъж е не само засрамен, но му е трудно да си прости и да започне да обича себе си отново.

Следващият случай е точно такъв. Един млад мъж се върна да говори с майка си за любовта, която не бе осъзнавал, докато не станало прекалено късно. Макар че у него се беше насъбрала ужасно много болка и страдание, имаше и оптимизъм. Това беше едно от най-трогателните разчитания и може би един случай, в който изпитах истинска безусловна любов. Когато обичта е толкова силна, не съществува осъждане.

Аз отворих вратата и там стоеше една средно висока жена с красива усмивка и мека кожа. Изглеждаше около 58, 59-годишна и излъчваше чувство на спокойствие и самоувереност. Беше доста мила и практична по отношение на себе си и за живота като цяло.

В началото тя каза, че никога не е била на подобен сеанс и не вярва много, но нейният лекар смятал, че това може да й помогне да се справи с някои проблеми от своето минало. Тя заяви, че за да може да продължи да живее, трябва да направи всичко, което би й помогнало. “Освен това – продължи тя – искам да опитам всички възможности.” След тези думи веднага почувствах, че тя ме привлича. Беше прекрасна, очарователна личност и имаше великолепно и освежаващо чувство за хумор. Разбира се, аз не разполагах с факти или друга информация за нея или за човека, с който искаше да се свърже.

– Спокойна ли сте? – я попитах аз.

– Чувствам се прекрасно – отговори тя. И така, започнах с разчитането.

– Зад вас стои един мъж и той ми казва да ви поздравя с рождения ви ден.

– О, благодаря много. Рожденият ми ден беше преди два дни.

– Този мъж ви е бил много близък – продължих аз – и споменава нещо за пътуване в Африка или че сте били в Африка. Разбирате ли това?

– Да, така беше. Съпругът ми и аз прекарахме доста време там и се надяваме да се върнем отново. Това ли имате предвид?

– Вие имате син и дъщеря, така ли е?

– Не, само две момчета.

– Мъжът, който е зад вас, ми казва нещо за вашия син. Не съм сигурен дали това е той, или духът говори за него.

– Не знам.

– Почакайте. А, разбирам. Вашият по-малък син е починал. Така ли е?

– Да, точно така.

– Той е тук. Той е мъжът зад вас и е направо смаян, защото не може да повярва, че онова, което правим в момента, е истина. Или, по-скоро, че вие сте дошла.

– Разбирам го прекрасно.

– Знаете ли за колекцията от стари племенни символи?

– Да, съпругът ми се интересува от антики. Къщата е пълна с тях. Боже, това е просто изумително.

– Чувам името Андрю или Анди.

– Това е неговото име. Наричахме го Анди. Носеше името на баща си.

– Показва ми една красива къща и по стените й има прекрасни маслени картини. Изглежда, че те са събирани от целия свят. Къщата прилича направо на музей.

– Това е вярно. Господи, вие сте невероятен! Колекционирам картини, главно рисувани с маслени бои, и имам доста голяма колекция. Не мога да повярвам.

Струваше ми се, че тази жена се опитва да разбере откъде имам тази информация.

– Той също ми показва някаква екзотична материя. Одеяла или завивки. Има ги из цялата къща. Всъщност, той се опитва да ми внуши, че са закачени по стените.

Тя поклати глава.

– Какво означава това “живея отзад”? Анди говори за живота си отзад.

– Ние имаме къща за гости и Анди я използваше като ателие. Прекарваше по-голямата част от времето си там.

Аз разбрах думите му.

– Ето защо той ми показва такива красиви цветове. Да, наистина виждам една палитра.

Срещата продължи още поне половин час, през който бяха съобщени невероятни неща, които доказва съществуването на живот след смъртта. Анди описваше с подробности къде е и какво изживява.

– Той ми казва, че когато за първи път е пристигнал тук, е бил в нещо като болница. Твърди, че са му помогнали при неговото душевно състояние. Също така съобщава, че сега живее в една колония на художници, където всеки се занимава със своите уникални творчески изяви. Разказва, че се среща с хора, които разбира и които го разбират, и че напоследък е научил .страшно много неща.

След това той продължи да говори за своята връзка с майка си и за начина, по който е починал.

– Синът ви е бил много чувствителен. Струва ми се, че е бил доста нещастен. Не точно нещастен, по-скоро депресиран. Чувствам, че не е можел да контролира емоциите си. Вземал ли е някакви лекарства?

– Да. Вземаше лекарства, които му бяха предписани от неговия лекар за маниакално-депресивното му състояние. Освен това употребяваше и наркотици.

– Хмм. Да, знам, че е употребявал наркотици, но трябва да ви кажа, че той определено смята, че химическият дисбаланс го е довел до смъртта му. Твърди, че доста пъти ви е казвал, че ви мрази.

– Да, наистина.

– Знаете, че не го е мислил сериозно. Той е бил болен.

– О, да, чувствах това.

– Той иска да знаете, че лекарствата, наркотиците и неговата обърканост са говорили. Преди смъртта си не е разбирал вашата гледна точка. Синът ви казва, че с години сте се опитвала да му помогнете и не сте се предавала. Той твърди, че никога дори не сте му повишавала глас, когато е правел нередни неща.

Жената се раздвижи притеснено на стола си. След това проговори.

– За това не знам. Но, да, обичах сина си. Осъзнавах, че той има проблем. Какво друго може да направи една майка. Аз го обичах, без да го съдя, и го подкрепях.

– Дори и в най-тежките мигове – прекъснах я аз – От онова, което ми съобщава той, разбирам, че се е отнасял зле с вас, а вие просто сте премълчавала.

– Аз разбирах какво става. Поне се опитвах с всички сили да го разбера. Правех каквото мога за Анди, за да се убедя, че е добре. Исках да бъде щастлив, но той винаги беше толкова самотен. Обичах .. и винаги ще го обичам. Баща му и аз направихме всичко възможно, макар че струва ми се, че баща му загуби търпение. Но по един странен начин, аз разбирах Анди. На моменти ми се струваше, че сякаш мога да погледна направо в душата му. Знаех колко е нещастен. Чувствах се ужасно за това, че той страда така.

– Той съжалява за мъката, която ви е причинил.

– Не е необходимо. Аз го обичам.

След това темата се промени и последва описание на смъртта на Анди, един разказ, който беше много вълнуващ.

– Вашият син е в задната част на къщата и се чувства много объркан. През главата му минават мисли да приключи с всичко. Чувства, че повече не може да продължава така. Непрекъснато разглежда картините си. Пита се какво ще стане с тях, когато него няма да го има. След това просто не му пука. Чувства се толкова депресиран. Събрал е много омраза в себе си. Чувства се нестабилен. Бяхте ли вкъщи, когато той се е самоубил?

– Не. В действителност ние се върнахме от едно пътешествие същия след обяд. Баща му го намери.

– Синът ви ми показва поле зад къщата. Изглежда като ливада или голям заден двор.

– Точно така. Това е направо невероятно. Просто не знам какво да кажа, но това е абсолютно вярно.

Аз прекъснах разчитането, за да я попитам дали е добре и дали иска да продължим. Тя отговори, че всичко е наред и че трябва да продължим на всяка цена.

– Вашият син ми показва едно голямо дърво. Прилича на дъб. Много голям и дебел. Той се изкачва по него.

Внезапно започнах да чувствам стягане в гърлото и не можех да дишам. Веднага разбрах как е починал Андрю, защото той ми предаваше точно онова, което е почувствал. В този момент спрях разчитането и го помолих да бъде така добър да ми покаже смъртта си визуално, така че да не е необходимо да я чувствам. Също така помолих моите водачи да наблюдават комуникацията, тъй като духът не може да контролира ситуацията, при която е починал. След няколко минути продължих разчитането. Андрю ми представи визуално сцената на своята смърт.

– Синът ви се е обесил на дъба в задния двор. Той се е изкачил с помощта на стълба до един от клоните. Така ли е било?

Майката на Андрю започна да хлипа. Извади една салфетка от чантата си, избърса очите си и потвърди, че информацията е вярна.

– Чувствам се толкова зле – продължих аз. – Това е толкова потресаващо. Рядко съм чувствал или виждал нещо по този начин. Духът на вашето момче е напуснал тялото през главата.

Анди ми показа как се носи над тялото си.

– Не може да повярва, че е мъртъв, защото той се чувства толкова жив. Той смята, че е превъртял и непрестанно се опитва да влезе в тялото си пра главата. Не може да го направи и е много объркан. Започва да плаче!

Аз бях завладян от това изживяване. Продължих да описвам на майката забележителната гледка, която виждах. След няколко минути й съобщих:

– Анди казва, че се е носел във въздуха, без да е сигурен какво да прави. Видял е, че баща му го е намерил и е бил много разстроен. Анди веднага осъзнал, че онова, което е направил, е грешка. Чувствал се зле заради вас и баща му. Гледал как вашият съпруг ви казва и как вие избухвате в ридания. Чул вашите мисли за това, че винаги сте знаела, че това ще се случи. Също така чувствал любовта ви към него. Чувствал се ужасно за онова, което ви е причинил.

– Моля ви, кажете му, че го разбирам.

– Той иска да ви предам думите му: “Благодаря ти, мамо. Прости ми. Обичам те толкова много и татко също. Тук получавам помощ. Има прекрасни хора, които се грижат отново да бъда добре. Много трудно ми беше, мамо.”

Аз обясних на жената, че духът има свободна воля и може да се е преродил в неподходящо време. Когато това се случи, човек обикновено преминава през живота с чувството, че животът му не е в съзвучие с времето. Аз продължих с думите, че той се е чувствал не на място, защото това не е бил подходящият момент за неговата душа да изживее един земен живот. Тя не е била достатъчно узряла, за да премине през ситуациите, които са били предопределени за нея. Много често това е смазващ товар и душата търси начин да избяга. Това е причината, поради която някои хора извършват самоубийство.

Жената напълно разбра думите ми. Тя ме информира, че Анди наистина не е бил за този свят.

– Дори като малко дете – каза тя, – той изглеждаше много различен от своя брат и от децата на неговата възраст.

В известен смисъл това разчитане потвърди предположението, че той е дошъл на Земята прекалено рано.

Майката беше безкрайно доволна, че е имала възможност да контактува със своя син. Тя каза, че се е надявала един ден да се случи чудо и че този ден е дошъл. След това съобщи на Анди, че ще изживее остатъка от живота си с мисълта за него, така че той да може да усети поне малко от земния живот чрез нея.

Сбогувах се с тази жена и се чувствах благословен за това, че този ден бях с една мъдра душа, която можеше да открие любовта във всеки човек и във всяко преживяване.

Майка ми и баща ми

Едно от най-опустошителните изживявания, пред които се изправя едно семейство, е негов член да отнеме собствения си живот. Не само се образува една празнина, която не може да бъде запълнена, но те се оказват и преследвани от безброй въпроси. Защо го направи? Можех ли да го предотвратя? Дали съжалява за онова, което направи? Сега какво ще му се случи?

Всяка година стотици хора преминават през трагични преживявания, свързани със самоубийството на член от семейство. Макар че аз съм просто човек и срещам само с ограничен кръг от хора, получавам огромно задоволство, когато мога да отговоря на техните въпроси чрез любимите им същества, които са се преселили в духовния свят.

В следващото разчитане успях да направя така необходимото изясняване на идеята на духа за живота и на мотивите му за този вид поведение на Земята. Тази информация беше ценна за моята клиентка поради две причини. Тя не само й помогна да промени чувствата си към самоубийството, но и й даде отговори на въпросите за връзката й с нейните родители – една връзка, която тя се бе опитвала да разбере през целия си живот. Тогава започна изцелителният процес и нейния живот коренно се промени.

Аз отворих вратата на една много привлекателна жена, която се казваше Нанси. Тя беше очарователна, но и малко неспокойна и нервна. Веднага отидохме в хола и аз й обясних какво щеше да се случи тази вечер. Тя ми каза, че се чувства малко неудобно за това, че се опитва да се свърже със света на духовете. Убедих я, че няма от какво да се страхува или да се притеснява. Казах й, че работя с помощта на Христовата светлина на любовта и ако поради някаква причина по време на сеанса се почувства неудобно, веднага ще спрем.

Нанси попита какво имам предвид с “Христовата светлина на любовта” и аз й обясних, че това е чиста, неосъждаща и много силна любов, която е получила телесно въплъщение чрез тялото на учителя, когото познаваме като Исус. Това е същата любов, на която са основани повечето християнски религии. Винаги, когато си върша работата, аз призовавам тази светлина на любовта, която ме пази.

Тя каза, че ми вярва, и ние бавно се заизкачвахме по стълбите към стаята за сеанси. След като казах въвеждащата си молитва, аз започнах.

– Нанси, един египетски водач, който работи с мен, ме информира, че тук е твоето семейство. Той ми казва, че тези, с които искаш да говориш, наистина са тук.

Нанси се вторачи в мен с големите си сини очи. От изненада отвори уста и не можа да пророни и дума.

– Зад вас стои една дама. Тя носи зелена рокля и изглежда доста красива. Има светлокестенява коса. Усмивката й е едва загатната, но много приятна. Знам, че това звучи странно. Очите й са с красив син цвят. Тя иска да ви кажа, че сега е добре.

Нанси продължи да се взира в мен.

– Чувствам, че тази жена е майка ви. Името Джоан говори ли ви нещо?

– Да, това е името на майка ми и тя почина. И начинът, по който я описахте, е точно същият, по който тя изглеждаше.

– Струва ми се, че тя е много по-млада, отколкото си я спомняте. Да, тя ми казва, че вие имате снимка от нейната сватба и така изглежда сега.

– Да, снощи гледах тази снимка.

Нанси избърса появилите се в очите й сълзи. Тя повтори, че не може да повярва и че това е невероятно. Аз продължих с разчитането.

– Майка ви иска да знаете, че е видяла Маргарет и Катерина.

– Маргарет е нейната майка, а Катерина е сестра й – отговори Нанси.

– Тя също така ми споменава името Джон. Известно ли ви е това име?

– Боже Господи! Джон е моят съпруг. Това е неговото име. Тя вижда ли го?

– Да. Тя иска да го поздравите и да му кажете да се грижи за себе си.

Нанси беше смаяна. Тя поклати невярващо глава.

– Нанси, майка ви създава у мен чувството, че е била доста болна, преди да почине. Струва ми се, че е употребявала много лекарства. Разбирате ли това?

– Ъ-хъ, така беше.

– Знаехте ли, че вашият баща я е намерил? Мисля, че е била на пода в спалнята?

– Да. Татко я намери.

– Майка ви много съжалява. Тя ви моли да й простите. Казва, че не е имала намерение да ви причинява такива неприятности. Трябва да ви съобщя, че ми се струва, че тя не е била добре психически. Беше ли често депресирана?

– Да, беше. Не знам от какво страдаше, но мама винаги беше болна. Имам предвид, дори когато бях дете, тя никога не се чувстваше добре.

– Майка ви се извинява за това, че не е била добра майка. Често ли е била в болници?

– Да, през по-голямата част от живота си. Тя страдаше от маниакална депресия.

– Зная това – отговорих бързо. – Липсвала й балансираност. Тя е била човек, който е позволявал животът да му се случва, вместо да поеме нещата в собствените си ръце. Сега се опитва да ви каже, че ви обича много и съжалява за това, че не е могла да ви го каже, когато е била жива. Мисля, че майка ви не е разбирала любовта и не е била сигурна как да я изрази.

– Това звучи съвсем вярно. Господи!

– Нанси, мисля, че душевното състояние на майка ви е причината за нейната смърт. Може би тя се е самоубила?

Нанси започна да плаче.

– Да. Аз се опитах да й помогна, но тя не ме допусна до себе си. Мисля, че просто беше прекалено депресирана. Аз опитах, Джеймс, но не знаех как да се държа с нея. Има ли нещо, което съм можела да направя, за да предотвратя това нещастие?

– Не, майка ви е била най-лошият си враг. Вие не сте могла да я спрете. Тя не би ви послушала. Не е приемала съвети от никого.

Нанси се усмихна и поклати глава.

– Вашата майка съжалява, че не е могла да ви бъде истинска майка. Тя не е искала да ви наранява. Желае да ви кажа, че обича животните.

– О, Господи, да! Мама просто обожаваше животните.

– Сега Скипи или Скипър е с нея. Какво е това? Очите на Нанси широко се отвориха и долната й челюст съвсем увисна от изненада.

– Това беше кучето, което имахме, когато бях дете. Мама го обичаше. О, те бяха толкова добри приятели. Скипър имаше навик нощем да спи при нея. Джеймс, мога ли да ви попитам, щастлива ли е мама? Имам предвид дали тя е на добро място и какво ще й се случи по-нататък? Къде ще отиде?

Аз изпратих въпросите на нейната майка, Джоан, по телепатичен път и изчаках няколко минути за отговор. Понякога, когато се задава въпрос на дух, е необходимо известно време, за да се разбере въпросът и след това обратно да се изпрати отговор.

След няколко минути казах:

– Вашата майка иска да ви предам, че тя е получила помощ от друга жена. Нещо като съветник. Тя е прекъснала собствения си живот, но това не е било съзнателно. В действителност майка ви не е съзнавала какво върши. Откакто е починала, тя работи, за да промени душевното си състояние и да се научи как отново да възвърне любовта в сърцето си. Иска да открие обичта у себе си. Тя е на добро място, което много прилича на Земята, но е по-красиво. Майка ви казва, че макар и да е мъртва, тя не почива. Дори нещо повече. Опитва се по свой начин да навакса загубеното време.

От този момент сеансът пое в напълно различна посока. Аз продължих да предавам на Нанси послания от нейната майка.

– Тя иска да знаете, че е добре. Заедно е със своето семейство, но все още има работа, която трябва да свърши сама. Знае, че никой не може да я замести и че трябва да се справи сама. Майка ви се чувства ужасно заради вашия баща. Тя ми говори за това, че той се е смятал за виновен. Не разбирам какво има предвид.

– Аз разбирам. – След тези думи Нанси отново започна да плаче.

– Добре, нека да продължа. Вашият баща, х-мм. Може би той е бил много мил човек. Трябва да ви кажа, че докато майка ви говори за него, аз почувствах вибрациите на един мъж. Той стои близо до мен. Баща ви починал ли е?

– Да, той почина наскоро след мама. Добре ли е той? Трябва да знам, моля ви, кажете ми. Може ли да ме чуе?

– Да, баща ви е добре. Той е заедно с майка ви. Казва, че всичко, което е желаел, е да бъде с нея и сега това се е сбъднало. Той обяснява колко различен е светът, в който се намират сега. Представял си е небето като място с ангели и арфи, но все още не е видял подобно нещо. Там, където е той, всичко е покрито със зеленина. Сега говори за това, колко глупав е бил.

– Продължавайте.

– Това е много странно. Баща ви обичал ли е конете?

– Ами, той е израснал във ферма. Мисля, че са имали коне, но не съм сигурна. Аз…

В този момент аз я прекъснах, защото нейният баща ми каза още нещо.

– Не, баща ви говори за конните състезания. Той е обичал конните състезания. Залагал е.

– О, Боже, точно така. Всяка събота той отиваше на хиподрума. Това е невероятно. Все още ли прави това?

– Съобщава ми, че има възможност, ако иска. И там съществуват такива неща, но не залагат пари. Това се прави повече или по-малко заради спорта. Нанси, баща ви иска да ви кажа да се успокоите. Той съжалява, но е бил толкова самотен. Струва му се, че ви е съсипал.

– Разбирам, татко – каза Нанси. – Наистина ми беше тежко.

– Нанси, не знам какво означава това. Баща ви ми показва оръжие. Изглежда като калибър 45, извинете ме, но не мога да различавам едно оръжие от друго. Непрофесионален пистолет е, но не е малък. Също така виждам и една стая, неговата стая може би. Има бюро и рафтове с книги навсякъде.

– Той ги колекционираше.

– Вашият баща ми показва локва кръв, а той е облегнат назад на стола. Господи, да не би той да се е застрелял?

Нанси избухна в плач и едва промълви:

– Да.

Аз бях в шок. Едно самоубийство беше твърде много, но и двамата родители да се самоубият, това беше немислимо. Почувствах силна тъга в сърцето си и състрадание и съчувствие към Нанси. Трябваха ми няколко минути, за да се успокоя. Просто не можех да повярвам.

– Съжалявам, Нанси, не исках да бъда толкова директен, но трябваше да ви предам онова, което виждам. Баща ви се е застрелял в лявото слепоочие. Той казва, че знаете това. Така ли е?

– Да, аз бях тази, която го намери. Цял ден му звънях по телефона, но той не вдигаше слушалката, така че отидох до дома му, когато се връщах от работа. Влязох в кабинета му и го намерих облегнат назад на стола. Пистолетът лежеше на пода под неговата ръка.

– О, толкова съжалявам. Това е ужасно. Вашият баща иска да ви кажа, че това е било грешка. Той не е знаел как да продължи да живее без майка ви. Също така казва, че не е искал да бъде в тежест на вас и Джон. Вие сте имали свой собствен живот. Това е доста интересно. Чувал съм го и преди. Баща ви твърди, че така или иначе е нямало да живее още дълго и че животът му и без това е бил към края си.

– Какво има предвид?

Аз обясних на Нанси, че когато някой извърши самоубийство, той все още е свързан със Земята, докато не дойде естественото време за смъртта му. Земният път на баща й щял да свърши съвсем скоро. Когато се самоубил, времето, което му оставало във физическия свят, било сравнително малко. Аз също така предадох на Нанси, че нейният баща е бил посрещнат от майка й.

След това Нанси попита:

– Как е могла?

– Вашата майка е била на малко по-високо ниво в духовния свят. Тези, които са на по-високо ниво, могат наистина да се връщат на по-ниски нива, за да помагат на другите. Но онези, които са на по-ниските мина, не могат да отидат на по-високите, докато не са готови.

Тази идея изглеждаше малко странна на Нанси, но това беше нейната първа среща с метафизическия свят. Аз я убедих, че колкото повече се занимава с метафизика, толкова повече тази идея ще й се изяснява.

– Нанси, вашият баща иска да ви кажа, че отново е щастлив. Той е заедно с майка ви.

– Това ме радва толкова много. Господи, аз се тревожех за него. Толкова съм щастлива, че е добре и че са заедно.

– Да, те са заедно. Странно, баща ви ми споменава за езеро или за къща до езеро. Казва, че майка ви го наблюдава как лови риба на брега. Не знам какво означава това.

– Аз разбирам. Когато бях малко момиче, ние имахме вила на едно езеро и баща ми обичаше да ни води там за риба. Той ни учеше как да я ловим.

– Е, вашият баща иска да знаете, че е в рая.

– Щом ходи за риба, значи е в рая.

След тези думи нашата среща приключи и аз благодарих на духовете и на нашите водачи. Също така добавих специална молитва за Нанси, за да може тя да използва информацията за своето изцеление. Сигурен съм, че молитвата е била чута, защото когато си тръгваше, тя се обърна към мен, все още със сълзи на очите, и каза:

– Джеймс, не зная какво да кажа. Това беше чудо. Чувствам такава лекота. Изпълнена съм с такова спокойствие. Това е спокойствието, което търся повече от десет години, но досега не успявах да го намеря. Благодаря ви много, че ми помогнахте да го открия. Беше толкова невероятно. Бог да ви благослови!



СМЪРТНО НАКАЗАНИЕ

Искам да включа в тази глава още два случая, в които има преждевременно прекъсване на живот. Макар че нито смъртното наказание, нито медицинските интервенции имат характера на самоубийство, те също са свързани с прекъсването на съдбата на една душа. Като казвам това, искам да изтъкна, че не само самоубийството е грешка, но и смъртното наказание

Едно от най-лошите неща, които можем да си представим, е дадено човешко същество да отнеме живота на друго, преди да е дошло подходящото време. Това е ужасен и опустошаващ акт, който изглежда напълно непростим. В случай на убийство им утежняващо обстоятелство – несправедливостта. Съществува едно необяснимо разбиране, че ако отървеш обществото от злодея, този брутален акт ще бъде възнаграден. Но това в действителност не е истина. Съществува и аргумент, че чрез бързата екзекуция ще бъдат спестени пари и така смъртното наказание започва да изглежда приемливо.

Но, да се отнема живота на друг човек е грешка и това е вярно за всякакви обстоятелства, включително и за смъртното наказание. Моля ви да спрете за миг и да погледнете на тази ситуация от духовна гледна точка, а не от емоционална. Нашата Вселена е много по-голяма, отколкото смятаме, и ние трябва да започнем да гледаме на подобни ситуации и на всяко действие посредством духовните си очи. С безкрайната си мъдрост Бог е създал ритъм в целия живот. Слънцето изгрява и залязва, планетите се въртят около него, вълните прииждат и се отдръпват. Душите също имат свой ритъм на възход, упадък и край. Този ритъм е причина да съществува естествено време, в което душата да напусне физическата реалност и да се завърне в духовния свят. И само Бог знае целия план.

Когато един човек е принуден насилствено да напусне своето тяло преди предопределеното му време – естественото време, когато душата трябва да премине в отвъдния свят – това поражда определени духовни последствия. Както при самоубийството, и тук магнитните връзки на душата остават в земната атмосфера, докато не дойде определеният момент тя да напусне физическото ниво. Когато духът на човек е изтръгнат насилствено от тялото, както е при смъртното наказание, личността на престъпника остава същата, както преди екзекуцията. Когато тя премине от другата страна, обикновено е изплашена и ядосана, защото най-често не е достигнала висока степен на развитие и е невежа за духовните закони. В повечето случаи тази душа броди безкрайно из по-нисшия астрален свят с други подобни души. Тъй като тези измъчени същества са изпълнени с гняв и ненавист, те често търсят отмъщение за своята преждевременна смърт. Затова намират лекомислени хора на Земята, на чието съзнание могат да повлияят и да ги накарат да убиват или да нараняват другите. Звучи като филм, нали? Но е самата истина.

Най-доброто нещо, което можем да направим, е да ги реабилитираме и да просвещаваме хората, които работят в затворите, за святостта на живота. Знам, че това звучи като неосъществима мечта, но ако прекъснем живота на човек, преди да е дошло естественото му време, ние му отнемаме всички шансове да се промени и да бъде реабилитиран. Необходимо е човек само за миг да види божествената светлина, за да заживее нов живот. Подобни превъзпитани индивиди един ден могат да помагат на други и да ги предпазят от това, да не отнемат нечий живот. Вратата към израстването и просветлението винаги трябва да бъде отворена.

Чрез смъртното наказание ние продължаваме да насърчаваме насилието. Нека не бързаме толкова да дърпаме шалтера, без да сме помислили за последствията от нашите действия. Чрез разбиране на духовните отклонения ние можем да започнем да променяме нашите вярвания и да не проявяваме такова нетърпение да изпращаме хората на електрическия стол. Нашето общество е изправено пред духовната и етична отговорност да помага на онези души, които са измъчени и недостатъчно развити. Нека не се отнасяме към тях като към вчерашния боклук, който сме събрали в кофите си за смет.

Моля да ме разберете – не се опитвам да извинявам хората за убийствата, които са извършили. Само искам да изтъкна, че човек, който отнема живота на друг, го прави защото все още не е развил напълно осъзнаването, което е заложено в божествената му природа. Ако човек напълно осъзнава, че е сътворен по подобие на Бог, той ще знае, че убийството не е дори въпрос на избор. Кои сме ние, за да се съдим един друг? Знаем ли достатъчно за законите на живота, за да се правим на Бог? Искам да ми повярвате, че не сме толкова могъщи. Нека отново да повторя, че трябва да държим ума си отворен и да се учим да гледаме на нещата от духовна гледна точка, с необходимата за това отговорност.



ЖИВОТОСПАСЯВАЩИ СЪОРЪЖЕНИЯ

Когато някой е жив, благодарение на животоспасяващи съоръжения като респиратори, аз вярвам, че отново в действие е божествения план. Зад всяко заболяване или криза се крие напредък, някакъв вид еволюция, от която ние, като индивиди, и обществото като цяло можем да се поучим. Медицинските постижения и новите технологии са част от нашето израстване. Всяко откритие се появява в подходящия за това момент. Може би щеше да има други, още по-невероятни постижения и открития, ако човешкото его не беше управлявано предимно от политически или финансови изгоди.

Но човечеството притежава достатъчно количество знания за създаването на онова, което е необходимо, за да се помага на хората да живеят по-продуктивен и качествен живот. Много животи са спасени от модерни медицински технологии, включително силни лекарства и ваксини, неизвестни допреди век. Науката трябва да се гордее с тези постижения, особено със способността да поддържа качеството на човешкия живот. Ключовата дума е качество. Медицинските работници не са на Земята, за да се правят на богове, нито пък могат, дори и да искат. Не искам да вземам страна и да казвам дали е правилно, или не да се поддържа един човешки живот с тези средства, но ще изтъкна следното:

Както споменах и по-рано, има точно определен момент за започване и за завършване на даден живот. Аз наистина вярвам, че когато той е дошъл, когато духът трябва да се отдели от тялото, той ще го направи. Науката не може да спре часовника на Вселената, колкото и да си мисли, че ще успее, и независимо колко усилия полага. Ще повторя още веднъж – вярвам, че една душа се опитва да изживее всяка ситуация, която може. Когато е прикрепена за животоспасяваща машина, тя може би помага по някакъв начин на науката да се направи още едно велико откритие за бъдещите поколения – не само в медицината, но и в други сфери на човешкия живот. Ние трябва да гледаме на тези ситуации от духовна гледна точка. Вероятно преди да се прероди душата се е съгласила да премине през подобни преживявания. Може би тази ситуация помага на членовете на семейството и на приятелите да се научат на любов и състрадание. Нека не забравяме, че душата трябва да усвои определени уроци, да се научи да цени любовта, която й дават, и святостта на живота.

Подобно на всяка морална преценка, душата трябва сама да вземе това решение. Още веднъж ще повторя, че всяка душа е уникална, има различни духовни нужди и трябва да изживее онова, което е най-добро за нейното израстване. Няма правилни и грешни постъпки. Нашата работа не е да преценяваме решенията на другите по тези въпроси, а да преосмислим живота си от духовна гледна точка.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
за живота след смъртта на болните от спин
	


	
	
		Смърт от спин, духове на умрели от спин, за живота след смъртта на болните от спин

Глава 6 на книгата РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА от Джеймс Ван Прааг

СПИН



Във всички епохи всяко поколение е било изправяно пред един или друг вид опустошителна епидемия. Тъжно ми е, че трябва да напиша глава посветена на тази тема, но СПИН се превърна във всекидневна тема за съвременното общество. Той зае мястото си след раковите и сърдечните заболявания като масов убиец. Често ме питат: Защо съществува СПИН? Какъв урок трябва да усвоим чрез него? Написани са стотици книги, които се опитват да разкрият отговорите на тези въпроси. Аз не мога да претендирам, че притежавам големи познания по тази тема, нито ще се опитам да давам обяснения тук, защо съществува това заболяване. Вярвам, че причините са прекалено сложни и не може лесно да се отговори на тези въпроси. Мога само да предоставя на читателите информация за моите срещи, свързани с това заболяване, от духовна гледна точка – информация от онези, които са преминали прага на смъртта, и са обяснили защо те лично е трябвало да преживеят това.

Нека да повторя пак. Всичко се създава от вселенската мисъл. Макар и да не я виждаме, тя съществува. Както посочих по-рано в тази книга, съществува закон за причината и следствието, който действа неизменно, подобно на движението на енергията, която оживява нашия свят. С други думи, нашите мисли създават  условията, при които живеем. Много малко от нас разбират истината за това кои сме всъщност. Вместо това, ние погрешно използваме силата на собствените си мисли. Дори онези, които проповядват истината изглежда не са способни да заживеят според своята божествена философия. Затова вместо да използваме нашите мисли, за да живеем според идеалите на един безусловно обичащ ни Бог, ние изразходваме енергията си, за да стигнем до фанатизъм и да създаваме предразсъдъци.

Прекалено много хора изглеждат заети с това, да се държат като богове на Земята. Някои използват своята материална сила, за да контролират и да доминират над другите. Единствено егото е алчно да притежава власт, която може да обслужва само неговите интереси, и това може да се срещне навсякъде – в корпоративните бордове или сред членовете на правителството, както и в църковния амвон. Зад жаждата за власт стои вярването, че определено количество материални блага ни правят специални или по-ценни. Всички знаем, че някои от нас са печелили и все още печелят от експлоатацията на други човешки същества. Но всеки трябва да разбере, че нашата стойност и цена не могат да бъдат измерени с количеството пари, които имаме в банка, или от големината на нашата къща, нито пък от броя на колите, които притежаваме. Когато преминем от другата страна, единственият въпрос, който ще ни бъде зададен е свързан с количеството любов, която сме побрали в сърцата си.

Ние всички сме еднакви. Бог не е поставил една група над друга. Когато се осмелим да приемем това, ние ще започнем по-добре да разбираме света, ще проявяваме повече състрадание и ще гледаме на всеки като на част от вселенската божествена енергия. Ще бъдем свободни от предразсъдъците и ненавистта, основани на цвят, раса или пол. Бог е безграничен. Само човешките същества ограничават своето мислене. Аз лично вярвам, че чрез разпространяването на омразата, предразсъдъците и липсата на толерантност ние сме допринесли много за разпространяването на СПИН. Нашият погрешен начин на мислене причинява чувство за общо неразположение и отсъствие на хармония, с които светът днес се сблъсква.

Хората често питат дали има лек за СПИН. Аз им казвам: Да. Всяко заболяване, което ни застига, може бъде изцелено, но лекарство няма да бъде намерено, докато не променим нашето съзнание. Ние трябва да се откажем от егоистичното си съществуване и да започнем да се обичаме един друг.

Състоянието, известно като СПИН, макар и да е едно ужасно заболяване, е и невероятна възможност за израстване и за просветление. Преди време то се свързваше с хомосексуалистите, но днес се разпространява сред всички слоеве на обществото. Хората на тази планета не искат да осъзнаят истинските размери на епидемията. Но накрая все пак поне разбрахме, че всички сме застрашени от СПИН. Неговото съществуване ни принуди да се научим да бъдем толерантни, да проявяваме разбиране и по-голямо търпение.

Това заболяване изведе на преден план елементи от човешката личност, за които хората не подозираха, че съществуват. Много от заразените хора, наред с другите въпроси, които си задават, се питат и за своята духовна същност, за уникалното си съществуване във Вселената, за страховете от неизвестното и най-важното, за любовта. Нашите души израстват най-много при най-тежките изпитания. Това е вярно не само за болните, но и за техните семейства и приятели.

По време на сеансите с духовете на хора, които са починали от тази болест, много от тях съобщават за причините, поради които е трябвало да изживеят това. Духовете започват комуникацията с обяснения, че техният житейски път е бил избран дълго преди да дойдат на Земята. Много от тях казват, че по този начини помогнали да се балансира отрицателната карма на планетата, създадена чрез погрешно мислене и поведение. Хора, които са починали от рак, ми съобщават същите неща.

Посвещавам тази глава на всички, които са заразени с това ужасно заболяване, на тези, които споделя живота им и им помагат, и на хората, които са загубили своите любими същества по този жесток начин.

Малкото момиче на мама

Важно е да посоча, че способностите за комуникация на духа са изключително важни и те до голяма степен определят успеха на един сеанс. Следващото разчитане е доста впечатляващо поради две причини. Първо, детето се изразяваше ясно, точно и разбираше процеса на комуникация. Второ, когато се явяват деца, те са много чисти същества и думите им са изпълнени с невинност.

Един ден една много объркана дама на име Мириъм ми позвъни и помоли за моята помощ. Тя ми каза, че нейното малко момиче е било заразено със СПИН при кръвопреливане и е починало. “Не мога да продължавам да живея, ако не съм сигурна, че момиченцето ми е добре”, каза тя. Един човек ми беше позвънил, за да се откаже от сеанса, така че можех да  й дам неговия час.

След като пристигна, Мириъм Джонсън ми каза, че е запозната с начина, по който работя. Призна, че е на ръба на пропастта и че всеки, който може да й даде дори съвсем малка искрица светлина, ще й бъде полезен. Аз я поканих да седне и й обясних подробно как работя и какво да очаква. Мириьм беше малко нервна, но след като осъзна, че не съм измамник и не представлявам никаква заплаха за нея, тя се отпусна и се остави в ръцете на предстоящото изживяване.

Започнах с обичайната молитва и след това последва разчитането. Изминаха няколко минути преди ли успея да чуя слабо нашепване.

– Сигурен съм, че вашето малко момиче е тук. Тя има дълга кестенява коса, ярко зелени очи и възхитителна усмивка. Изглежда малко притеснителна.

Мириъм отговори с насълзени очи:

– Тя ли е? Наистина ли е тя?

– Тя каза да.

– Как да съм сигурна? Имам предвид какво може да ми каже тя?

– Съобщава ми името Бети – продължих аз.

Мириъм зарида неутешимо.

– Да, това беше галеното й име. Аз винаги я наричах Бети. Истинското й име е Елизабет.

– Много странно… тя държи нещо, което не мога добре да различа. Почакайте. О, има ли тя някакви плюшени животни?

– Да, в стаята си.

– Тя споменава, че сте й подарила някаква плюшена играчка. Почакайте. Показва ми я. Хм, изглежда като червено пони. Разбирате ли това?

– Не, не си спомням да е имала такава играчка. Предполагам, че е така, но не си спомням.

След това по телепатичен път помолих Бети да ми каже повече за това животно. След няколко минути аз продължих:

– Бети ми показва болничната стая, и вие стоите там с плюшеното червено пони.

Изведнъж Мириъм се досети.

– О, да, разбира се. Джон и аз й го купихме и тя го държеше през цялото време, докато беше в болницата. Съжалявам, че не можах да си спомня.

– Трябва да кажа, че вашето момиче е много умно и определено е дошло на Земята с мисия. Харесва ми нейната енергия и жаждата й за живот. Никой не би предположил, че може да почине толкова млада.

Мириъм поклати глава в знак на съгласие и избърса сълзите от очите си.

– Тя говори за някакъв лагер. Спомняте ли си да е ходила на лагер?

– Да, миналото лято.

– Звучи като рейн…

– Да, лагерът се казваше “Рейниер”.

– Вероятно е това. Вашата дъщеря ми показва медал, има някаква панделка на него. Разбирате ли това?

– Да – ахна Мириъм. – Тя спечели медал. Преди малко го гледах. Той беше за гребане. Спечели го в състезание по гребане.

– Да, тя е била с вас в спалнята тази сутрин, когато сте го вадила от кутията – казах аз.

Мириъм не можеше да повярва на онова, което чуваше.

– Тя иска да предадете на Джон, че го обича, и да му кажете, че е съгласна с вашето решение. Съжалявам, но нямам представа какво има предвид.

Очите на Мириъм отново се изпълниха със сълзи. Тя се вторачи в мен и каза:

– Днес казах на Джон, че ще се омъжа за него, но не бях сигурна дали моето малко момиче ще бъде съгласно.

– Тя казва да. Видяла е Джон как се навежда и я целува по челото, когато е починала в болницата.

След още няколко невероятни факта, които детето съобщи, попитах Мириъм дали има още въпроси.

– Да. Ще срещна ли моето малко момиче, когато отида на небето?

В този момент бях завладян от прекрасна и силна любов, която се излъчваше от малката Бети. Тя искаше да кажа на майка й, че не само ще се срещнат, но тя ще дойде да я вземе и да я заведе на небето.

Когато сеансът приключи, Мириъм беше усмихната. Тя не можа да се сдържи, прегьрна ме и ми каза, че ми е безкрайно благодарна. Чувстваше, че може да започне живота си отново, защото знаеше, че малкото й момиче е здраво и съвсем живо. Изпълнена преди малко с отчаяние, сега Мириъм сияеше.

Сърцето

Хубавото в моята работа е не само това, че просветлявам другите за истината за живота след смъртта, но и това, че съм видял невероятни и чудодейни промени в хората, след като я разберат. Следващият сеанс беше един трогателен пример за вечна любов, на каквато рядко съм се натъквал.

Много пъти получавам информация, на която човек разбира смисъла доста по-късно. Такъв беше случаят при разчитането, което правех на един млад мъж на име Том. Когато се настроих към неговата енергия, забелязах един млад мъж да стои от дясната му страна. Той започна да описва начина, по който е починал, факти, за които аз не знаех нищо преди това.

– Тук има един мъж, който е изпълнен с любов към вас. Той стои от дясната ви страна. Има сини очи. кестенява коса и брада. Починал е доста млад. Изглежда, че е трябвало да живее още. Хм… Знаете ля кой може да е това?

– Да, така мисля – отговори Том.

– Имам чувството, че той не е бил с ясно съзнание, сякаш е употребявал наркотици. Може би е вземал лекарства за успокояване на болката, нещо от рода на морфина.

– Да, точно така.

– Също така чувствам, че е имал проблеми с дишането. Струва ми се, че е бил с кислородна маска. Освен това се чувствам много слаб. Усещам състоянието му като на болен от СПИН. Разбирате ли това?

Том започна да плаче:

– Да, разбирам.

– Той ви предава своята любов и казва, че е непрекъснато около вас. Опитвал се е да ви покаже, че е с вас, но вие не сте го видели и той сериозно се е объркал. Съобщава ми, че сте получили повишение в работата.

– Ами, да, началникът ми днес говори с мен за такава възможност.

– Вашият приятел се смее. Казва, че ви е помогнал за това и сега сте му длъжник.

Том се засмя.

– Познавате ли човек на име Гари?

– Това е неговото име!

– Той споменава нещо за предния двор и за вашето желание да засадите цветя. Показва ми поливане на трева и говори нещо за това, че сте взели неподходящи цветя. Знаете ли какво означава това?

– Да, така мисля. Миналата седмица купих цветя за предния двор. Занесох ги вкъщи, но все още не съм ги засадил.

– Защо? – попитах аз.

– Когато се прибрах у дома, ги поставих до другите и видях, че цветовете не си подхождат, затова се отказах. Гари беше много придирчив към своята градина и я поливаше всеки ден. Чувствах, че няма да му хареса смесването на тези цветове. Не се осмелих да засадя цветя, които са несъвместими с цветовата гама. Той просто нямаше да ги хареса!

– Наистина е така – възкликнах аз. И двамата се засмяхме.

– Той ми казва, че сте бил в гаража и сте разглеждал някакви кутии. Показва ми албуми. Разбирате ли това послание?

– Да, това правих тази седмица. Смятах да се преместя и исках да видя какво да задържа и какво не.

– Гари казва, че вече сте говорил с човек за продажбата на къщата и сте гледал дом, който се намира зад мястото, където живеете сега.

– Не разбирам това.

– Гари казва да изчакате и ще разберете. Показва ми нещо, което прилича на две свързани сърца. Имате ли подобен предмет в спалнята?

Том не можа да си спомни за сърцата. Мислено преброди къщата и не можа да види онова, което аз описвах. Казах му, че вероятно нещата ще се изяснят по-късно.

– Гари иска да ви кажа, че много ви обича и чувствата му никога няма да се променят. Той иска да знаете, че винаги ще бъде с вас.

Том също изрази своята любов към Гари и щастието си от това, че той е винаги около него.

– Гари ще ви изпрати някакъв знак, който да ви увери, че е с вас.

– Това ще бъде прекрасно. Нетърпелив съм да го видя.

С тези думи сеансът завърши. Том ме увери, че се чувства облекчен. Той беше сигурен, че наистина е разговарял с Гари. Благодари ми и пое по своя път.

След четири месеца той се върна да ме види и ми разказа за едно забележително събитие. Каза, че след сеанса с мен се върнал вкъщи и прибрал записа, без да мисли повече за сеанса. След три седмици получил промоцията, за която говореше Гари. Том продължи по-нататък: “Една моя колежка ми даде две картички. Първата беше поздравителна за повишението. След това каза: “Случи се нещо странно.” Когато излизала от магазина за картички, тя спряла пред една и почувствала силен подтик да я купи. Не разбирала защо, но знаела, че трябва да го направи и да ми я даде. Когато Том отворил картичката, на нея имало две свързани сърца. Надписът вътре гласял: “Обичам те.”

Том каза, че картичката му се сторила позната, така че се прибрал вкъщи и започнал да рови в кутиите с писма и картички от Гари. Когато ги отворил, той разбрал смисъла. Всички били подписани по един и същи начин: “Обичам те… Гари.”



Мамо, татко, това съм аз!

Много хора, които идват на сеанс, са безкрайно скептични. Обикновено техните вярвания не им позволяват да отворят съзнанието си и да приемат възможността за живот след смъртта. Работата ми е предизвикателство за повечето традиционни вярвания, които са се развили през векове, изпълнени с ограничени идеи и едностранчиво мислене.

Около всяко живо същество съществува енергия, Която се нарича аура. Когато един дух ви посещава, той ви вижда като енергийна форма. Вижда ви не само катго физическото тяло (лице, гръден кош, крака и т.н.), но и на много други нива. В аурата духът може да види вашето емоционално, ментално и духовно тяло и състоянието на всяко едно от тях. Всички ваши мисли, думи, дела, чувства и здравословни проблеми се съдържат в полето на аурата ви. Следователно, духовете могат да забележат всяко заболяване или емоционално разстройство, което изживявате. Подобна информация се дава най-вече, когато духът чувства, че нещо може да се направи, за да се помогне на този човек. Духовете също така могат да дават и друга информация, която е записана в аурата, например бъдещи събития, за които вие си мислите.

Следващото разчитане напълно промени начина на мислене на моя клиент. Отново искам да повторя, че не нося отговорност за това кой идва и какво казва. Може да се появи дух, който никой не очаква, и да предостави някаква невероятна информация.

Двойката, Вивиън и Пол Строс, седна пред мен. Веднага разбрах, че са скептично настроени и затова започнах, без да губя време.

– Сега, разбира се, аз не знам с кого искате да се свържете, но трябва да ви попитам дали сте загубили момиче?

Двамата се спогледаха озадачено и след това насочиха погледите си отново към мен. Вивиън проговори:

– Не. Какво искате да кажете с това?

– Има едно момиче, младо момиче, около двадесетгодишно, което стои до вас. Съжалявам, но не мога да видя името й. Нека погледна. Може би тя ще ми помогне да разбера коя е.

Изминаха няколко минути.

– Вивиън, тук дойде една по-възрастна дама, която има връзка с вашата майка и говори за Чикаго.

– Да, това е баба ми, майката на моята майка. Тя живееше в Чикаго. Какво казва?

– Разтревожена е за майка ви. Тя има ли проблеми с очите или може би се готви да отиде на очен лекар?

Пол започна нервно да се движи на стола си. Тази информация го беше впечатлила и той изрече.

– Това е напълно вярно.

– Тази дама споменава, че имате проблеми с майка ви и че не й говорите. Нека да го кажа така: вашата майка обича малко да се налага и нито една от двете не отстъпва. Разбирате ли това?

И двамата не можеха да повярват на онова, което чуваха. Бях описал ситуацията, точно както стоеше.

– Да, не се разбирам с нея така, както бих желала – каза Вивиън – Тя е труден човек.

– Вашата баба, нейната майка, иска да се отнасяте с нея по-добре. Казва, че е необходимо да проявявате повече разбиране.

Двамата кимнаха с глави в знак на съгласие и аз продължих.

– Тази дама ви изпраща своята любов. Кой е Пол?

– Това е моето име – каза Пол.

– Има и друг човек в света на духовете със същото име.

Вивиън и Пол се спогледаха. Видях, че очите им се изпълват със сълзи.

– Мисля, че той е ваш син. Така ли е?

– Да, така е.

– Пол, искам да ви предам онова, което вашето момче казва. Трябва да се грижите повече за себе си. Синът ви е много обезпокоен за вашето здраве. Той казва, че все още не можете да преживеете смъртта му и не можете да позволите на скръбта да ви напусне. Това вреди на здравето ви. Трябва да се освободите от това чувство и да се заемете с други неща. Обичате ли градинарството?

– Да.

– Синът ви иска да засадите цветя в предния двор.

– Онзи ден мислех точно за това.

– Той е помогнал тази мисъл да се появи в главата ви.

Двамата се вторачиха в мен с безизразни лица. Очевидно бяха впечатлени от точността на информацията и се хващаха за всяка моя дума.

– Това може да ви прозвучи много странно – казах аз, – но трябва да ви кажа, че вашият син иска да знаете, че приятелката му е до него.

Вивиън закри лицето си с ръце и започна да плаче. След това промълви:

– Точно така. Добре ли е тя?

Аз не разбирах ситуацията, затова помолих родителите да ми изяснят това послание.

– Да не би и неговата приятелка да е починала?

– Да, няколко месеца след сина ни. Тя ни беше като дъщеря – обясни Вивиън.

– Боже Господи. Това е невероятно – отговорих аз. – Тя иска да знаете, че са заедно. О, това е момичето, което дойде в началото на сеанса.

И двамата поклатиха глави в знак на съгласие. Разчитането продължи още известно време и аз им съобщих за някои черти от характера на Пол и за начина, по който е починал.

– Знаете, синът ви е бил малко буен. Трудно му е било да води обикновен живот. Той наистина е имал приятелка, но със сигурност това не е била единствената му връзка.

– Да, точно така. Имаше много приятелки, или поне така казваше.

– Мисля, че е харесвал музиката. Знаете ли за китарата в гаража?

– Да – отговори Пол – съвсем скоро я гледахме. Пол искаше да свири в група. По цял ден се упражняваше.

– Той каза да я погледнете, когато се приберете у дома. Ще видите, че втората струна е скъсана.

Пол не беше сигурен, но каза, че ще провери.

– Той ми съобщава за някаква кола. Имате ли пикап?

-Да.

– Синът ви говори за нови гуми или за купуване на нови гуми, или за това, че се нуждаете от нови гуми.

Помислих си, че този мъж ще получи инфаркт. Лицето му стана бяло като платно.

– Точно така. Смених ги миналия петък.

– Вашето момче казва да проверите фаровете, защото и те се нуждаят от смяна.

– О, Боже, забелязах това снощи.

Двойката беше вцепенена.

– Вашият син е починал доста бързо. Имам странно чувство в главата, сякаш съм дрогиран, макар че не мисля, че е починал от свръхдоза. По-скоро става въпрос за заболяване вътре в тялото му. Той непрекъснато повтаря, че не е страдал дълго и е доволен от това. Имал ли е някакви проблеми с кръвта?

– Да!

– От СПИН ли беше болен?

Двамата започнаха да плачат отново.

– Да.

– Странно. Повечето хора, които идват и които са били болни от СПИН, са страдали доста дълго преди да починат. Но това не е така при вашия син. Имам предвид, той изглежда се е разболял и е починал много бързо.

– Да. Пол откри заболяването и седмица по-късно отиде в болницата и почина. Стана много бързо – отговори бащата.

– Младата дама също ли почина от СПИН? – попитах аз.

– Да – каза майката.

– Тя много иска да ви предам нейната любов и да поздравите Кари. Разбирате ли? Иска да й кажете, че я обича и че й благодари.

– Кари е нейната майка.

– Вашето момче желае да ви каже, че съжалява, че е трябвало да преживеете това и че сега той е добре. Възнамерява отново да свири.

Вивиън и Пол хванаха ръцете си. Онова, за което се бяха молили – да погледнат в един съвсем нов свят – се беше сбъднало. Те знаеха, че никога няма да могат да си върнат сина обратно, но чрез мен имаха сигурно доказателство, че той е жив от другата страна. Двамата бяха готови да започнат изцелителния процес. Оттогава взаимоотношенията на Вивиън и майка й доста се подобриха, а Пол си направи собствена красива градина с цветя, където седеше, размишляваше и съзерцаваше живота от един нов ъгъл.



Чао, бебче

Както споменах по-рано, никога не знам коя част от разчитането ще има най-голямо значение за един клиент. Повечето от информацията изглежда незначителна, но разбира се, аз осъзнавам, че тя се съобщава за доказателство. Има случаи, когато получавам послание и го редактирам, защото ми се струва, че повлиявам на информацията или че съобщението е прекалено неясно. Обаче по-късно откривам, че една конкретна дума, фраза или описание имали особено значение за клиента. Въпреки че отдавна върша тази работа, откривам, че непрекъснато се уча да вярвам на общуването ни с духовете. Следващият сеанс е чудесен пример за това, как нещо толкова незначително може да промени живота на един човек завинаги. Провеждах групов сеанс в дома на една жена в Сан Бернардино, Калифорния. След като направих разпитания на трима от присъстващите, аз се обърнах към една млада дама, която седеше сама на дивана. Името й беше Лори. В продължение на половин час й предавах послания от нейната баба, която описваше вещите на семейството, у кого се намираха нейните предмети и къде са разположени в къщата.

Вече бях към края, когато се появи дух на млад мъж, който седна от дясната й страна. Изглеждаше, сякаш той държи нейната ръка в своята. Той започна да ми предава информация.

– Трябва да ви кажа, че виждам един мъж да седи до вас, който твърди, че той е причината вие да сте тук тази вечер. Разбирате ли това?

Помислих си, че Лори ще припадне. Лицето й пребледня, очите й се зачервиха, докато се опитваше да сдържи сълзите си. Устните й едва се разделиха и тя промълви:

– Да, тук ли е той?

– Има един мъж, който казва, че ви обича и много съжалява. Съжалява за онова, което е направил.

Лори избърса сълзите и ме погледна с ликуваща усмивка.

– Той ми дава инициали за своето име. Разбирам може би М е в началото и И в края?

– Да, точно така. Неговото име е Марти.

– Той приятел ли ви беше?

– Да.

Марти говори за някакви неприятности и че понякога  не е бил почтен с вас.

– Зная. Всичко е наред. Моля ви, кажете му да не се тревожи.

След това аз обясних на Лори как тя сама може да му изпраща мислите си, без да има нужда от мен, за да общуват.

– Марти ми изглежда трудно момче. Той има много добро чувство за хумор, но малко прекалява понякога. Разбирате ли това? Имам предвид, че често е казвал неща, които са напълно несъвместими с доброто поведение и хората са получавали погрешна представа за това, което се опитва да им каже.

Лори се усмихна с разбиране и каза, че той често е “притеснявал хората” с думите си.

– Той говори за това, че сте планували да живеете заедно, но не сте могли, или сте имали някакви неприятности. Казва ми, че прекалено много хора са се опитвали да се намесят. Разбирате ли?

– Ами, майка ми в действителност не харесваше Марти и не искаше да бъдем заедно, така че заради нея имахме много кавги, когато обсъждахме нашия съвместен живот.

– Той разбира. Казва ми, че е имал ужасно минало и вие сте му помогнали да се възстанови. Мисля, че е общувал с неподходящи хора.

Лори кимна в знак на съгласие. Аз продължих:

– Наистина смятам, че той е употребявал наркотици в доста големи количества. Струва ми се, че това е начинът, по който се е заразил с вируса – от общи спринцовки. Знаете ли за това?

– Не. Той не ми беше казал, но си мислех, че това е начинът, по който се е заразил. Беше доста зле преди да го срещна.

– Той ми казва, че вие сте най-хубавото нещо, което му се е случвало. Това е малко иронично. Говори за някакъв годеж. Планували ли сте да се ожените?’

Лори отново започна да хлипа.

– Говорихме за това. Той каза, че го иска и се готвехме да определим дата.

– Той ми съобщава за годежен пръстен. Казва, че го е избрал за вас.

Лори избухна в плач. След няколко минути тя ни показа диамантен годежен пръстен, който носеше на верижка около врата си. През сълзи, тя обясни:

– Неговата майка го намери заедно с едно писмо, върху което беше написано моето име. Той е възнамерявал да ми го даде в деня на смъртта си.

Всички в стаята ахнаха. Аз изчаках няколко минути, за да получа още информация от Марти.

– Той иска да ви благодари, че сте се грижила за него. Помагала ли сте му да се храни и да се къпе?

– Да, грижех се за него. В действителност никой друг не искаше да се занимава с него изобщо. Аз му помагах, аз го обичах.

– Това е било толкова мило от ваша страна. Това е бил тест за вас от духовния свят и вие със сигурност сте го издържала.

През останалата част от разчитането Марти продължи да благодари на Лори за това, че е придала смисъл на живота му е му е помагала, когато е бил зле.

Той се опита да й каже, че все още я обича. Лори вярваше, че говори с духа на своя покоен приятел, но ни мен ми се струваше, че таи някакви резерви. Енергията ми вече отслабваше и моите водачи ме посъветваха да приключа за тази вечер.

Благодарих на всички, обърнах се към Лори и изрекох:

– Марти каза, чао, бебче.

Лори се изправи и се разплака с глас. Попитах я дали всичко е наред и тя възкликна:

– Снощи, когато си мислех за него, аз казах: “Ако наистина си жив и се появиш, назови ме с галеното ми име.” Моето галено име е Бебчето.

След тези думи всички ахнахме и поклатихме учудено глави, с възхищение от духа и силата на любовта.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
какво става с душите на умрелите при катастрофи и злополуки?
	


	
	
		Един много добър медиум, Джеймс Ван Прааг, разказва за отвъдното и животът след смъртта в книгата си РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА
Глава 5
ФАТАЛНИ ЗЛОПОЛУКИ
Един ден всички ние ще се върнем в нашия духовен дом и в това можем да бъдем сигурни. Но начинът, по който напускаме Земята, и това, къде точно ще отидем, зависи от всеки отделен индивид. Много от нас напускат тялото си неочаквано и трагично, така както Майк във Виетнам. За нещастие, много хора умират при автомобилни катастрофи. Като посредник между духовния и земния свят, аз получавам много послания от тези, които са починали внезапно. Налага се да обясня защо това е така.
Първо, злополуки няма. Те са пряк резултат от духовния закон за причината и следствието, или кармата. Нека опиша какво имам предвид. Един човек отива на парти и съзнателно решава да пие алкохол. След като вече е пил доста, той решава, че за тази вечер достатъчно е гулял, и тръгва към дома си. В същото време една двойка се прибира от кино. Зрението на пияния шофьор е замъглено и той вижда идващата срещу него кола прекалено късно. За нещастие, връхлита върху двойката и те умират на място.
В този сценарий смъртта е резултат, или следствие от решението на мъжа да употреби алкохол. Пияното му състояние е причина за катастрофата и той носи отговорност за отнемането на два човешки живота. Това е една кармична ситуация. Нещата ще бъдат балансирани в следващ живот, защото сега двойката е преминала в отвъдния свят. С други думи, за всички наши действия получаваме онова, което заслужаваме, положително или отрицателно, в този или в друг живот. Този закон за причината и следствието е естествен, неизменен закон на Вселената и за всяко изживяване има решение, което е или кармично предопределено, или по волята на Бог.
Онова, което изглежда като нещастни случаи или дори като природно бедствие, не винаги е това, което ни се струва. Нищо не става случайно. Не само че събитията са свързани с кармични задължения, но една душа или няколко се съгласяват с определена участ, преди да дойдат във физическия свят. Всичко в живота се случва като част от духовен план. Всички събития са насочени към това, да се учим от преживяванията си. С цел да опознаем пълнотата на живота, всяка душа трябва да изпита всичко. Следователно, заедно с положителните, една душа трябва да премине и през отрицателни изживявания. Човек трябва да разбере двойнствеността на природата. Само когато познаем лошото, можем да оценим доброто.
Като имат това предвид, някои души в отвъдния свят се съгласяват да изживеят природно бедствие или самолетна катастрофа и нямат нищо против да напуснат физическите си тела по този начин. Съзнателно решение ли е това? Не, не вярвам, че е така. Нашето его не би позволило такова нараняване на телата ни. Друг начин, по който можем да гледаме на бедствията и на злополуките, е следния: тези души може би довършват минала карма от друг живот. Тогава отново възниква въпрос: помогнал ли е по някакъв начин този инцидент или бедствие на другите? С други думи, как влияе смъртта на даден човек върху семейството и неговите приятели? Дали те ще придобият по-ясна представа за любовта и ще започнат ли повече да ценят живота? Дали преминаването в отвъдния свят на любимия човек е ценен урок за тяхното духовно израстване? Ние не можем да разберем тези неща с нашия рационален ум, защото подобни въпроси имат духовна природа. Достатъчно е да кажем, че животът ни е част от много по-голяма картина, отколкото можем да си представим.
Често клиентите питат дали техният любим човек е чувствал болка по време на фаталното събитие. В повечето случаи духът изпада в безсъзнание и не си спомня. Духовете често казват, че са видели катастрофиралото превозно средство и са се чудили кой ли нещастен човек е бил убит. Едва когато разпознаят своята безжизнена форма, тогава осъзнават, че те са преживели тази катастрофа.
Когато духовете за първи път осъзнаят собствената си смърт, те може да бъдат доста разстроени, меко казано, особено, ако все още се чувстват съвсем като живи. При смърт поради злополука, когато духът буквално бива изхвърлен от тялото, обикновено наблизо има роднина, добър приятел или водач, който да помогне на новодошлия да приеме промяната. Духът скоро разбира, че има живот в духовна форма. Той поглежда към духовното си тяло и установява, че то е идентично с неговото предишно физическо тяло. Понякога духът може да се събуди в болница, която не е същата като болниците на Земята, и да бъде посрещнат от роднина или от скъп приятел, който му казва добре дошъл и го информира за това, че е починал в резултат на злополука.
Човек трябва да разбере, че при всяка смърт, особено при внезапната, един дух може да се нуждае от допълнителна помощ и разбиране, за да привикне към новата среда. Слава Богу, съществуват онези прекрасни души, които му помагат. На Земята подобни хора бихме нарекли социални работници или терапевти, защото като тях духовните помощници помагат на новодошлите в тази непозната обстановка.
Когато работя със съкрушени от мъка родители, те често казват, че загубата на детето е най-тежкото изживяване, което може да се случи в живота на човек. Никой никога не е подготвен за смъртта на дете. Опечалените родители неизменно се обвиняват за нея, сякаш те са отговорни или са можели да предпазят рожбата си. Но само Бог има тази сила.
Както ще видите в следващото разчитане, едно дете се опитва да убеди майка си, че е добре и че тя не бива да се чувства виновна за неговата смърт. С много любов, шеги и интимна информация детето се мъчи да успокои своята майка. Когато разчитането свърши, аз забелязах пълна промяна в жената. Тя вече не плачеше.
Момчето с мотоциклета
Това разчитане се състоя в дома на клиентката. Присъстваха осем човека. Никога преди това не бях срещал тези хора, нито пък знаех нещо за духовете, с които те желаеха да контактуват.
След три разчитания, внезапно обърнах главата си наляво и забелязах една жена, която седеше на дивана. Тя плачеше.
– Мога ли да дойда при вас? – попитах аз.
Тя вдигна очи и колебливо отговори:
– Да, заповядайте.
– Има един млад рус мъж, който седи на дивана до вас цялата вечер. Дали е някой, когото познавате?
– Да, мисля че е така.
– Той ми казва, че името му е Стивън. Познавате ли го?
Жената избухна в плач и възкликна:
– Да, да, познавам го. Това е моят син.
Аз продължих:
– Изглежда, че той има превъзходно чувство за хумор и обикновено се смее от сърце. Разбирате ли какво имам предвид?
– Да, точно така беше.
– Чувството му за хумор е сухо и малко остро, ако разбирате какво искам да ви кажа?
Жената поклати глава утвърдително. Тя леко се усмихна, защото осъзна, че наистина се свързва със сина си.
– Той казва да предадете поздрави на Диана и говори за някакъв купон, за който тя е знаела.
– Диана беше неговата приятелка.
Жената се опита да се сети за какъв купон става дума, но не можа да направи връзка. Внезапно тя възкликна:
– О, Боже! Диана беше на този купон с него през нощта, когато той почина. Той беше организиран от техен приятел.
– Той ми показва мотоциклет на хлъзгав път. Разбирате ли това?
– Да – отговори тя.
– Той влиза в един завой много бързо и след това тръгва надолу по склона. Хм-м, знаете, той е бил леко пийнал, когато е карал този мотоциклет.
Докато слушаше, жената продължи да кима с глава.
– Какво означава “Грийнлийф”? Той ми показва табела с това име.
– Това е името на улицата, където се случи инцидентът – отговори жената.
– Разбирам. Сега той ми показва една тъмносиня кола. Да не би неговият мотоциклет да се е ударил в този автомобил?
– Да, така беше. Стивън бил изхвърлен от мотоциклета под гумите на тази кола. – Тя се разрида.
– Стивън иска да знаете, че много харесва снимката си в годишника с прекрасния надпис под нея.
– Разбирам. Всъщност ние имаме копие от нея, което е закачено в хола.
– Той иска да знаете нещо много важно. Казва, че вие изпитвате силна вина за неговата смърт и че това е несправедливо. Вие не носите отговорност.
– О, ако бях говорила с него тази вечер, вероятно нямаше да отиде на този купон.
– Стивън казва, че така или иначе е щял да отиде, вие знаете това. Той винаги е правел онова, което е искал.
– Да, така е – отговори жената. – Той е прав. Предполагам, че не е имало начин да предотвратя тази злополука. Но се чувствам толкова зле от това, че нищо не можах да направя.
– Да, но разбирате ли, че вината не е ваша?
– Да, сега го осъзнавам, благодаря ви. – Тя наведе глава и продължи да слуша останалата част от разчитането.
Стивън спомена още няколко неща, които майка му знаеше, че ще убедят баща му и сестра му в реалността на осъществения контакт.
До този момент всичко беше съвсем обикновено. Информацията, която последва обаче, беше интригуваща и доста невероятна. Стивън се превърна в мой добър приятел. Той комуникираше отлично и можеше да описва различните детайли по доста забавен начин.
– Стивън иска да предадете поздрави на всичките му приятели. Господи, те наистина са много!
– Да, така е.
– Знаете ли дали приятелите му са направили помен при смъртта му? – попитах аз.
– Не, не мисля. Всъщност… те поставиха цветя на мястото на злополуката, но не мисля…
– Той ми показва инициалите J.D. и човек, който вдига тост. Ама че работа, изобщо не мога да разбера какво означава това.
Жената започна да се смее и извика:
– О, да, негови приятели минаха през оградата и оставиха бутилка “Джак Дениълс” на гроба му. Предполагам това има предвид под отделен помен.
Всички в стаята се засмяха, а след това отидоха и всеки поотделно прегърна жената. Стивън я убеди, че ще бъде винаги около нея и тя трябва да е по-твърда. Майка му погледна към тавана и сама започна да говори с него. Тя не само че успя да приеме смъртта му, но и се освободи от ирационалното чувство на вина, което изпитваше. Освен това беше щастлива от това, че синът й все още може да вижда всяка нейна крачка.
Клакьорката
Когато на Земята нещо ни безпокои, ние чувстваме, че се нуждаем от някакво разрешение. В духовния свят е същото. Когато преминем в него, съществуваме на основата на мислите и действията от нашия земен живот. Ако когато сме във физическа форма направим нещо, от което бихме се срамували, нашите негативни чувства или състояния ще останат в съзнанието ни дълго време.
Ако умрем с неразрешени проблеми, не можем да почиваме в мир и да напредваме духовно, докато не ги разрешим. Една от причините да съм удовлетворен от своята работа е, че помагам на духовете да потърсят и да получат опрощение за някои от грешките си на Земята. Така духът се освобождава от отрицателните си връзки с физическия свят и може да продължи напред като се развива от другата страна на живота.
Както споменах по-рано, много пъти се появяват нечакани духове. Когато случаят е такъв, има нещо много важно, което този дух иска да съобщи на питащия. В следващия пример духът е стара приятелка от училищните години, която иска опрощение за действията си в миналото.
По време на един групов сеанс късно една събота вечер, когато вече се готвех да свършвам, аз бях насочен към две жени и един мъж, които седяха срещу мен. По някакъв начин разбрах, че те са свързани помежду си. Аз отправих въпросите си към жената, която седеше в средата.
– Извинете, мога ли да дойда при вас?
– Да – отговори тя.
– Тук има една млада жена, която е приблизително на вашата възраст. Струва ми се, че е обезпокоена от нещо, сякаш нещо я тревожи. Познавате ли човек на име Стейси?
– Да, бяхме съученички.
– Тя е починала съвсем неочаквано. Показва ми стъкло и кръв и след това посочва към главата си. Не е била подготвена за смъртта си. Разбирате ли това послание?
– Да, да. Мислех си за нея по време на сеанса.
– Тя казва, че не би пропуснала това събиране за нищо на света. Трябва да ви съобщя, струва ми се, че Стейси е обожавала купоните.
– Да, така беше.
– Имам чувството, че тя е била много популярна в училище и най-желаният гост на всички купони.
Те се засмяха.
– Преди да почине, главата й е била замаяна, изглежда, че е употребила наркотици или алкохол. Виждам я в кола. Последвал е удар в главата. Виждам много стъкла и кръв. Смятам, че е претърпяла автомобилна катастрофа и съжалявам, че трябва да кажа това, чувствам, че може би е излетяла през предното стъкло.
– Точно така – извикаха и двете момичета.
– Тя ми казва, че това се е случило на едно кръстовище. Тя е била на купон и казва, че доста е пийнала.
-Да.
– Съобщава ми, че ви познава и двете. Така ли е?
– Да. Ходехме заедно на училище.
Сега отправих въпросите си към Джули, другата жена на дивана.
– Тя ми показва снимка на трите. Имате ли тази снимка, за която говоря?
– Да, току-що я погледнах.
– Това е странно. Сега ми показва нещо като спортни екипи. Не съм сигурен дали са на футболен тим, или униформа на колеж. Показва ми буква на горната част.
Джули отговори:
– Ние бяхме клакьорки в училище. Аз току-що погледнах снимката ни като клакьорки. И трите носехме униформа. Отпред на блузите ни имаше по една буква.
Аз си избърсах челото и въздъхнах облекчено. Бях доволен, че те разбраха информацията. След това продължих:
– Тя винаги е искала да бъде майка.
– Точно така. Стейси често говореше, че иска да има семейство и всички неща, които произтичат от това.
– Тя иска да ви кажа, че там, където е в момента, се грижи за деца. Тя е нещо като социален работник и това й харесва.
Двете жени кимнаха с глави и се усмихнаха. Внезапно настроението на Стейси започна да се променя.
– Това е много странно – продължих аз. – Тя предизвиква у мен тягостно чувство и започва да плаче. Много е разстроена за начина, по който се е отнасяла с вас. Тя казва, че се е държала зле с вас.
И двете поклатиха утвърдително глави.
– Казва ми, че е поддържала приятелството си с вас, защото е искала да бъде с хора, които са били по-популярни в училище. Казва, че е била ревнива и е предизвиквала конфликти между хората. Винаги е искала да бъде център на внимание. Спирали ли сте да й говорите за известно време?
– Да, точно така. Ние не говорехме с нея няколко месеца, преди да загине.
– Тя иска да ви кажа, че много съжалява. Държала се е зле и ви моли да й простите за това. Твърди, че непрекъснато е била обсебена от мисълта да бъде най-популярният човек в училище и затова е пренебрегвала чувствата на другите. Това е било глупаво.
Момичетата започнаха да плачат.
– Ще й простите ли? Тя много страда заради начина, по който се е държала с вас.
– Да, разбира се, че й прощаваме – каза Джули.
– Тя иска да знаете, че чувства болката, която ви е причинила. Изпитала е същото на гърба си и се ненавижда за начина, по който се е отнасяла с вас.
Момичетата избърсаха сълзите си.
– Джули, вероятно вие и младият мъж до вас сте се оженили през лятото?
– Да, през август.
– Мислили ли сте, че щеше да бъде добре, ако Стейси присъстваше на сватбата ви като шаферка?
– Да. И двамата мислехме за това. Всичко е толкова странно.
-Тя ми показва розова рокля, а косата й е вързана с розова панделка. Джули извика:
– О, Боже Господи! Роклите на шаферките наистина бяха розови. Всички имаха розови панделки в косите си.
– Стейси иска да ви кажа – продължих аз, – че е присъствала на сватбата ви от духовния свят. Тя пита: “Смятате ли, че би могло да има празненство, от което да отсъствам?”
При тези думи всички се засмяха и й благодариха за това, че е дошла. Тя на свой ред благодари на приятелките си за неизгасващата любов и опрощение. В този момент я видях да се доближава до момичетата и да прегръща всяка една от тях, след това се обърна и ми се усмихна, за да ми покаже своята благодарност, а после бавно изчезна в ефирното пространство. На тримата им бяха необходими няколко минути, за да осъзнаят странното изживяване и чувството на мир и любов, което бяха изпитали.
Важно е да се разбере, че ние непрекъснато имаме възможности да променим нашето отношение и поведение, след като напуснем физическите си тела. Ако някой е бил подъл и нечестен, докато е бил жив, както Стейси си призна, той може да преосмисли отново поведението си, когато отиде от другата страна. Тя е разбрала, че се е държала зле на Земята, а също така е осъзнала, че е имала много възможности във физическия свят да донесе любов, но вместо това е избрала да създава неприятности. С това осъзнаване е дошло разбирането и желанието за опрощение.
Най-често срещаната молба от духовете в повечето от разчитанията е желанието за опрощаване. Това не само има изцелителна сила за духа, съжаляващ за злините, които е сторил на Земята, но е и подтик за онези, които все още са във физическия свят, да започнат да разрешават проблемите си и неприятностите с другите хора. Духовете искат да започнем да живеем без предразсъдъци и без да осъждаме. Те отново и отново ни показват, че любовта и опрощението са единственият изход!
Полицаят
Един от най-често задаваните въпроси е: ако духовете знаят за събитията преди те да се случат, защо не ни казват какво ни очаква? Хората трябва да разберат, че духовете могат да ни съобщят само това, което знаят и което е редно да ни кажат. Макар че притежават по-изострено чувство на осъзнаване и разширено съзнание, те могат да ни дадат информация само от нивото на просветление, до което са достигнали.
Нека да поясня още нещо. Земята е нашето училище. Ние идваме тук, за да усвоим различни уроци, и те са конкретни за всеки човек. Всеки от нас се намира на определено ниво на развитие и се нуждае да премине през различни преживявания, за да стане по-мъдър, да разшири представата си за живота и да го види като една по-голяма картина. Както казва Христос: “В дома на баща ми има много имения.” Това означава, че има различни духовни нива на съществуване. Когато умираме, ние отиваме на това духовно ниво, което съответства на нашите мисли и дела от земния ни живот. Един дух може да ни предаде познание само от духовното ниво, на което се намира.
Нещо повече духовете уважават и се придържат към съществуващите закони. Ако ги пренебрегнат, те ще действат против естественото състояние на хармония и равновесие и няма да могат да се развиват духовно. Така че вместо да ни дават готови отговори за това, какво може да се случи, те се придържат към духовните закони и ни позволяват да правим сами своя избор.
Например, ако някой попита покойната си майка дали да се ожени, има две вероятни възможности. В първия случай е възможно майката да знае исканата информация и да даде отговор. От друга страна, ако този брак е кармичен урок за детето й, тя няма да поиска да пречи на духовното му развитие като даде отговор на един предстоящ кармичен тест. Всеки човек трябва да премине самостоятелно през своя живот. Дори с помощта на своите водачи и ангели-хранители, всеки трябва да стигне до собствени решения, основаващи се на неговите разбирания. Може да се каже, че всеки от нас непрекъснато е подложен на тест.
Следващото разчитане е прекрасен пример за това, как един дух може да не знае определени факти от земния живот, но да види определени подробности от бъдещо събитие. Искам да подчертая, че обикновено не се получава така, но както ще видите, невероятно е когато точно това се случва. Този сеанс беше проведен с група хора. Аз отидох при една дама в стаята и се включих на честотата на вибрациите на нейната баба, която стоеше съвсем близо до нея. Бабата дойде, за да съобщи някои факти. Тя разказа как е починала и говори за новите възглавници на леглото на нейната внучка. Мислех си, че разчитането е приключило, когато се случи нещо странно.
– Карла, познавате ли човек на Земята на име Джон?
Тя започна да мисли и не можа да си спомни в живота й да присъства човек с това име. Аз продължих.
– Ами, тук до мен седи един мъж, който твърди, че го познавате.
Тя все още не можеше да си спомни за такъв човек.
– Той говори за инцидент с мотоциклет. Починал е при катастрофа с мотоциклет, докато се е прибирал от работа.
Тя продължи да мисли. След миг внезапно лицето й пребледня и тя изкрещя:
– О, Боже! Сетих се.
– Той ми споменава името Кати.
– Да. Кати е моята най-добра приятелка, а Пол беше нейният съпруг. Той почина при мотоциклетна катастрофа.
Карла силно се развълнува и ние трябваше да спрем за няколко минути, за да започне да се контролира отново. След това аз продължих.
– Пол ми показва униформа, полицейска униформа. Също така виждам редица от полицейски коли – изглежда, че това е някаква процесия.
– Да, това беше на погребението му.
– Виждам полицаи да носят неговия ковчег. Знаете ли дали гробът му е близо до някаква стена?
– Не си спомням… не, в действителност, не зная. Трябва да попитам Кати.
– Знаете ли, дали Кати е закачила на тази стана неговата почетна значка и снимката му?
– Не зная.
– Моля ви, попитайте. Той казва, че я е видял да стои пред този портрет и да говори с него.
– Добре, ще попитам.
Точно тогава Пол започна да ми съобщава информация, която беше невероятна и напълно неочаквана. Аз не винаги знам как да интерпретирам онова, което чувам, но следващите думи изобщо не разбрах.
– Пол казва, че е видял бебето. Той знае за него. Говори за някакво момиченце и казва, че е присъствал на раждането му. Разбирате ли това?
Карла гледаше безизразно. След това започна да плаче и постави ръка на устата си. После заговори, като хлипаше между думите.
– Да, да… разбирам. Когато Пол почина, Кати беше бременна във втория месец, но той не знаеше. Кати роди преди пет месеца. Името на детето е Джон.
Всички в стаята ахнахме.
По-късно Карла научила, че Пол наистина е погребан близо до една стена, от едната страна на мавзолей. Кати била поставила в рамка значката на Пол и заедно със снимката му били окачени в дневната стая. Тя разказала на Карла как е стояла пред снимката на съпруга си и го молела за знак, че е добре. Кати много се зарадвала, като разбрала за сеанса.
Оттогава тя е убедена, че любимият й съпруг е не само жив в отвъдния свят, но и се грижи от небето за тяхната малка дъщеричка.
Моята майка и автобусът
Този сеанс беше проведен в полза на един проект за борба със СПИН в Лос Анджелис през 1992 г. Бях поканен да направя една демонстрация пред публика като възможност да се погледне на смъртта от един по-нетрадиционен ъгъл. Тъй като на публична демонстрация могат да присъстват повече от петстотин човека, трябваше да намеря начин да свържа духовния свят и земните участници. Това беше осъществено с помощта на моите духове водачи, които знаят съдбите на отделните духове и много внимателно подбират представителите на духовния свят, с които ще общувам. Аз нямам думата за това, кой да дойде и от кого да получа информация, и никога не знам кой ще се появи.
По време на моето четвърто разчитане дойде духът на една жена и започна да говори.
– Има една дама тук и тя ми казва, че е починала в Мексико. Има ли някой в залата, на когото това да говори нещо?
Не последва отговор, така че аз продължих.
– Тази жена ми казва, че е починала при катастрофа между лека кола и автобус. Да, мисля, че колата й е била смачкана от автобус. Има ли човек в залата, на когото да е известна тази информация?
Отново не последва отговор. Рядко се случва човек от множеството да не разбере подобна информация. Когато това стане, по-късно откривам, че някой от публиката е разпознал своя близнак, но или е бил прекалено шокиран от точността и не е искал тя да става публично достояние, или информацията не е можело да бъде правилно интерпретирана, преди да се стигне до края.
В този конкретен случай беше второто. След двучасова демонстрация, аз се сбогувах и се готвех да напусна залата, когато един тъмнокос мъж дойде при мен.
– Извинете, казвам се Ед Оъгьр.
– Здравейте, с какво мога да ви помогна? – отговорих аз.
– Просто се питах дали информацията за дамата от Мексико не се отнасяше за мен. Майка ми е починала при катастрофа, но тя не е била с автобус, а с камион.
– Не, тази дама съвсем ясно ми показваше автобус – му казах аз. – Той имаше някакви надписи отстрани. Сигурен ли сте, че е било камион?
– Ъ-хъ, така мисля, но ще попитам баща ми. Благодаря много.
След тези думи ние напуснахме залата и тръгнахме в различни посоки. След месец Ед настойчиво ме потърси по телефона. Той ми каза, че е говорил с баща си в Мексико, който потвърдил, че инцидентът е бил с автобус. Той дори изпратил на Ед копие от вестникарска статия, посветена на събитието. Ед беше много разстроен, че не е разпознал информацията първия път и се надяваше, че майка му не е обидена от това. След това ми каза причината, поради която не е бил сигурен за информацията: когато това се е случило, той е бил на две години. Уговорихме си среща с надеждата, че Ед може да се срещне с майка си, която почти не познава.
-Ед, майка ви е била много красива жена. Тя е имала прекрасни кафяви очи и тъмнокестенява коса. Виждам я да я вдига на кок.
– Имам само една нейна снимка и на нея тя изглежда точно така – отговори Ед.
– Ами, тя не е съгласна с вас. Твърди, че имате още една нейна снимка в дневната стая.
– Не, не мисля, че е така.
– Тя казва, че това не е обикновена снимка. Има нещо особено в нея. Интересно, твърди, че снимката е била направена малко преди да се омъжи за баща ви. Знаете ли нещо за този неин портрет?
– О, Господи, да! Аз имам портрет на майка ми, когато е била на деветнадесет години и той е закачен във всекидневната ми. Направен е наистина точно след като тя се е запознала с баща ми.
– Тя се смее. Казва, че сте много педантичен към всичко във всекидневната. Показва ми и някакви маски. Мисля, че са племенни.
– Да, те се намират на стената срещу тази, на която е закачен портретът й. Аз колекционирам африкански маски. Това е смайващо!
.   – Тя говори за баща ви. Казва нещо за това, че той има медал. Нека да разбера по-добре за какво става въпрос, почакайте. Да, баща ви е получил някаква награда, медал или почетна лента?
Ед не беше сигурен.
– Майка ви е била от много уважавано семейство. Мисля, че те са били много известни в политическите среди. Вярно ли е това?
– Да, точно така. В Мексико нейният баща е бил кмет – много високопоставена и влиятелна фигура.
– Тя се опитва също така да ми каже своето име. Съобщава ми три отделни думи. Испански. Едната от тях звучи като Камил или Камила?
– Невероятно. Името й е било Камила Долорес Гарда.
– О, добре. Това е наистина чудесно. Майка ви комуникира отлично.
Последва пауза от няколко минути.
– Съжалявам, че ще ви кажа това, но трябва да ви съобщя точно думите, които чувам. Не мога да цензурирам нищо.
– Не е необходимо, казвайте.
– Знаете ли дали вашата майка е била принудена да се омъжи?
– Какво имате предвид?
– Ами, тя казва нещо за принудителен брак.
Ед беше шокиран. Той никога не бе чувал за това и му беше трудно да повярва. Казах му, че е възможно да не съм разбрал правилно, затова е добре да попита баща си. Разчитането продължи още известно време. Майка му спомена за един диамантен пръстен и говори за работата му във финансовата сфера и за предстоящото му повишение.
Ед си тръгна доволен, но все още озадачен. След няколко дни позвъни и каза, че е говорил с баща си за тази среща. Той потвърдил, че притежава медал, който получил като войник. Казал също така, че го държи в едно чекмедже в спалнята до диамантения пръстен, който дал на съпругата си.
След това Ед обясни посланието, което се отнасяше до принудата за брак. Оказа се, че бащата на Ед се оженил отново две години след като майка му починала. Той казал, че това се е наложило, защото тази жена била бременна и ако не го направел, това щяло да съсипе репутацията му. Баща му не съобщил новината на никого и пазел този факт като семейна тайна.
Ед беше много щастлив, че е общувал със своята майка. Той беше доволен да знае, че тя е винаги с него, и заяви, че ще чака да се срещнат в духовния свят, когато дойде неговия ред да напусне Земята. Той каза, че чака с нетърпение мига, когато двамата ще се срещнат и ще останат заедно завинаги.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
за отвъдния свят, астралния свят от джеймс ван прааг
	


	
	
		Феноменално добър медиум разказва за животът след смъртта, за отвъдния живот, отвъдното
Глава 4 от книгата РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА на Джеймс Ван Прааг

ТРАГИЧНА СМЪРТ

Когато клиентите влизат в моя кабинет, аз нямам предварителна информация за ситуацията, в която се намират, и за причината за тяхното посещение. Нито пък знам нещо за събитията в техния живот или с кого желаят да се свържат. Но през следващия един час те споделят с мен някои от най-интимните моменти от своя живот. При комуникацията им със скъпите за тях същества се разкрива и тяхната печал, и болката, и най-съкровените им желания. Често по време на този контакт се правят драматични разкрития. А когато установят, че техните любими близки са в действителност живи и могат да общуват с тях така, както са го правили в ежедневието си, у тях отново се запалва искрица живот. За онези, които са останали на Земята, пътят напред се прояснява и те се чувстват сякаш излизат от мъгла. И по някакъв начин започва да им се струва, че животът отново е възможен.



Самолетът

Много от клиентите ми са невероятно объркани и нервни, когато идват за сеанс. Те са опечалени от загубата, несигурни в това, какво трябва да очакват, и нервни по отношение на света, с който ще се срещнат. Тези силни емоционални вибрации могат да повлияят върху качеството на комуникацията по същия начин, по който включеният сешоар или прахосмукачка смущават работата на телевизора. За да се успокоят тези вибрации и за да помогна да се синхронизира енергията в стаята, аз често започвам сеанса като давам на клиента напътствия за релаксираща медитация. Това помага да се успокои умът му и комуникацията с духовете да се осъществи по-лесно.

Мерилин беше забележимо по-спокойна, когато свършихме с медитацията. Напрежението, което я беше завладяло и което забелязах при влизането й, беше отстъпило място на една по-спокойна възприемчивост. Аз я приех в стаята за сеанси и се опитах да я накарам да се почувства колкото е възможно по-удобно. Накратко й обясних какво може да очаква. Почти веднага почувствах мъжко присъствие от нейната лява страна.

– Познавате ли човек на име Роджър? – попитах аз.

Тя отговори, че Роджър е името на съпруга й.

– Виждам, че има червеникаво руса коса, която непрекъснато реши.

Докато имитирах движението, с което той решеше косата си, нейните очи се зачервиха.

– О, да, той беше много суетен по отношение на косата си.

– Той ми показва кабина на самолет. Уредите на контролното табло са спрели да функционират. Виждам пушек и пламъци, след това всичко потъва в мрак. Разбирате ли за какво става въпрос?

Мерилин започна да трепери и извади салфетка, с която да избърше очите си.

– Роджър почина при самолетна катастрофа преди една година. Самолетът му падна през нощта. Той беше човекът, с когото се надявах да се свържа.

– Той ми казва да ви предам, че ви обича много и отдавна чака да говори с вас. Много е развълнуван. Иска да ви честити годишнината.

Тя беше смаяна.

– Нашата годишнина беше миналата седмица. Боже Господи!

– До него стои още някой, когото познавате.

Мерилин беше онемяла.

– Това е малко момче. Казва, че името му е Томи. Познавате ли го?

Мерилин беше силно развълнувана и френетично повтаряше:

– Да, о-о, да! Томи е моят син. Той беше в самолета с Роджър. Така започна всичко. Томи искаше баща му да го вземе да се повози на самолета.

Той казва: “Мамо, не се страхувай. Аз съм тук с татко!” Моли ви да отидете в неговата стая и да свалите от стената плаката на Междузвездни войни. Твърди, че повече няма нужда от него.

Мерилин поклати невярващо глава.

– Този плакат виси точно над леглото му.

– Той споменава името Боби и иска да му каже нещо.

– Боби е другият ми син – обясни Мерилин.

– Томи казва, че в действителност не му е ядосан, задето е взел неговата червена риза от второто чекмедже и я носи.

Настъпи мълчание. Мерилин отново не можеше да пророни дума. Аз я попитах дали знае какво има предвид момчето.

– Боби облича днес тази червена риза. Преди да изляза я остави на място.

Мерилин беше убедена, че говори със съпруга си и със сина си. Роджър продължи да й съобщава нова информация. Той спомена името на свой приятел, с когото са били заедно във военновъздушните сили, и каза къде се намира той и какви са задълженията му в момента.

Внезапната загуба на член от семейството е просто опустошаващо душата събитие. Положението е още по-тежко, когато починат и съпругът, и детето от такава неочаквана смърт. Тези рани много често заздравяват изключително трудно. Но когато сеансът приключи, Мерилин се чувстваше много по-добре. Докато я изпращах до колата, тя каза:

– Джеймс, вие променихте живота ми. Чувствам, че черният облак, който беше надвиснал над мен, се разкъса. Фактът, че знам, че те са заедно и са добре, ме кара да се чувствам много по-спокойна. Благодаря ви.

Аз й казах, че съм щастлив, защото тя е получила информацията, от която се нуждае.

Тя поседя за миг в колата си, след това свали стъклото на прозореца, погледна ме в очите и каза:

– В действителност, аз съм повече от добре. Смятам, че сега мога да започна да живея отново.

Тя продължаваше да се усмихва, докато слизаше с колата от тротоара.



Удавянето

Често по време на сеанс с клиент стаята е препълнена от духове на членове на семейството или на приятели, които се изкушават да изпратят своите послания едновременно. Но както на Земята, когато всички говорят едновременно, така и при тази комуникация е трудно да дешифрираш индивидуалните мисли и от кого идват те. В повечето случаи, ако клиентът си мисли за някого, обикновено този дух идва пръв. Но понякога може да се появи дух на човек, който е пълна изненада за питащия.

Нечаканите духове обикновено се явяват към края на сеанса. Успокояващо е да знаем, че дори от другата страна добрите маниери са на почит. Нечаканият дух няма да се намеси по време на срещата на питащия с обичания от него човек или докато не се появи подходяща възможност. Често този дух има информация, която не може да устои да не сподели с питащия.

Марк току-що беше приключил прекрасния разговор с неговия баща, който беше починал преди няколко години. В един доста типичен сеанс той получи отговори на въпросите, които беше задал. Когато сеансът беше към края си, аз почувствах друго присъствие. Попитах го дали познава човек на име Дъг.

Лицето му пребледня и той започна трескаво да клати глава надолу нагоре.

– Да… да, какво казва той?

-Той иска да ви съобщя, че повече няма да излиза в дъжда. Моли да бъдете така добър да кажете на родителите му, че е добре. Разбирате ли неговите послания?

Марк започна да пелтечи.

– Да, продължавайте.

– Той говори за това, че е бил завлечен от някакво наводнение и твърди, че ужасно съжалява, че не е осъзнал колко е опасно. Това е много странно. Той казва също, че си има ново колело.

– Да, разбирам.

– Да не би това момче да се е удавило? Имам усещането за попадане във водовъртеж. Струва ми се, че той ту изплува на повърхността, ту потъва надолу и белите му дробове се пълнят с вода.

Когато усещането, което е имал Дъг при смъртта си, изпълни тялото ми, почувствах натиск върху гърдите си.

– Усещам замаяност. Той започва да губи съзнание и след това всичко потъва в мрак.

– Невероятно! – възкликна Марк.

– Знаете ли дали наоколо е имало хора от спасителните отряди или пожарникари? Той ми показва, че те стоят на брега на реката.

– Да, имаше много спасителни работници, които се опитаха да го извадят на няколко различни места по реката.

Аз продължих:

– Той говори за това, как се е мъчил да се хване за едно въже, но не е могъл да го достигне.

Марк беше много мрачен.

– Нещо друго?

– Иска да поздравите Макс. Знаете ли за кого става въпрос?

– О, Боже! Макс е моят син и Дъг често се грижеше за него. Те станаха много добри приятели. Това е забележително!

– Той говори за Флорида. Показва ми една бейзболна шапка с нещо… Не разбирам това. Почакайте. Той си мисли за Марла или Мерлин.

– “Флорида Марлинс”! – извика Марк. – Аз дадох ни Макс шапката на Дъг с надпис на “Флорида Марлинс”. Той я обича, защото му напомня за Дъг.

– Той иска Макс да й се радва. А също така иска да поздравите всички съседски деца.

Марк обясни, че всички са обичали Дъг. Той е бил луд на тема спорт и всички деца от съседните къщи го харесвали.

– Дъг ми съобщава за някакъв нов велосипед, който обичал много. Не знам защо непрекъснато говори за това – признах си аз.

Марк седеше на края на стола си.

– Невероятно – възкликна накрая той. – В известен смисъл велосипедът беше причината за това нещастие. Дъг получи нов велосипед два дни преди бурята и решил да го покара по брега на реката, за да провери височината на водата в коритото. Изглежда, че колелото е било повлечено от надигащата се вода. Когато Дъг решил да го извади, паднал и той вътре. Водата била прекалено силна и той не могъл да излезе.

– Иска да предадете на Линда специални поздрави.

– Линда е съпругата ми – обясни Марк. – Ще я поздравя непременно от него.

– Той е много щастлив, че дойдохте при мен, и иска да кажете на всички, че се чувства великолепно.

– Дадено, приятел – усмихна се Марк като наклони назад глава и погледна нагоре.

След няколко дни по телефона ми се обади семейството на Дъг. Те бяха впечатлени от подробната информация, която им съобщил Марк и която не била излъчена в такива детайли по телевизията. Те си записаха час при мен и няколко седмици по-късно говориха със сина си. Отново се убедиха, че неговият живот продължава в духовния свят. Както Дъг обясни на родителите си, неговият живот не е свършил в придошлата река. Той им каза, че планувал да завърши училище и дори се надявал един ден да си има приятелка. Те бяха щастливи да разберат, че животът на Дъг наистина продължава.

Не е това, което си мислите

Докато пишех тази книга, трябваше да си припомням сеанси отпреди няколко години, за да ви представя онези лични срещи с любими същества, преминали отвъд, които са най-типични. В своето проучване се натъкнах на няколко разпитания, които ясно се отличаваха от останалите. Може би те са уникални или включват неочаквана проява на силата на духа, или по време на комуникацията са се разкривали невероятни и изненадващи факти.

Струва ми се, че следващият сеанс е един забележителен пример за всичко, което казах. Това е историята на една двойка, чийто живот е бил опустошен от смъртта на техния син. Тази смърт е предизвикала повече въпроси, отколкото отговори. Духът на сина им беше много благодарен, че има възможността да изясни на своите родители противоречивите събития около своята смърт. В края на сеанса той можа не само да върне спокойствието на родителите си, но и, по-важното, неговата душа най-сетне намери покой.

Алън и Сандра дойдоха при мен по препоръка на техни приятели. Те бяха доста скептично настроени и много неохотно се съгласиха да участват в нещо толкова странно като спиритичен сеанс. В началото направих обичайното въведение, като им обясних как  получавам информация, какво да очакват и какво не. Те слушаха и изглежда разбраха, че трябва да бъдат готови за всичко.

Първият човек, който видях в стаята, беше майката на Сандра. Аз казах:

– Сандра, майка ви е тук. Тя е много близо до вас и казва да внимавате с този кухненски нож.

– О, Боже! – отговори Сандра. – Аз го острих днес и за малко да порежа пръста си. Тя ли ме е видяла?

– Трябва да е майка ви, защото аз не съм бил във вашата кухня. – казах.

Сандра се усмихна, а майка й продължи да изпраща посланията си.

– Майка ви казва, че харесва начина, по който сте направили верандата.

– Да, така е. Онзи ден купихме мебелите от “Сеърс”. Тя обичаше да седи отвън на пейката, докато живееше с нас.

– Тя има чудесно чувство за хумор. Казва, че е седяла там в очакване на смъртта.

Внезапно бях прекъснат от мислите на друг дух, който настояваше да бъде чут.

– Да, чувам – казах му аз – Има някой друг до майка ви, Сандра. Това е млад мъж, който е починал неочаквано. Майка ви казва, че вие сте искали да се свържете с него.

Очите на двамата родители започнаха да се пълнят със сълзи, но аз продължих.

– Говори ли ви нещо името Стивън?

Те и двамата пребледняха и започнаха да плачат. След това потвърдиха, че Стивън е техният син и причината, поради която са дошли при мен.

Аз продължих.

– Стивън е много развълнуван. Той не може да намери покой. От известно време е търсил начин да се свърже с вас. Преди около две години ли е починал?

– Не, само преди десетина месеца, близо година.

– Хм-м. Той твърди, че смъртта му силно ви е разстроила и ужасно съжалява за нея. Опитвал се е да поправи злото. Не знам за какво говори. Вие разбирате ли какво има предвид?

Алън промълви.

– Да, така мисля. Какво друго казва?

– Пфу-у, имам чувството, че нещо ме изгаря. Усещам главата ми да се разкъсва на парчета. Съжалявам, но той ме кара да изпитвам точно това. Дали не е бил застрелян с пистолет?

-Да.

– Той казва, че сте го намерили в спалнята.

– Точно така.

Те и двамата избърсаха очите си.

– Съжалявам, че трябва да ви предам тази информация, но мисля, че вашият син е употребявал наркотици, или поне е опитвал.

– Да, знаехме за това – каза Сандра.

– Синът ви е много силен. Той крещи, че е бил Рони! Кой е Рони?

– Рони беше един негов приятел.

След това аз им предадох информация, която промени чувствата на всички в стаята – не само на двойката, но и на мен.

– Неговият часовник. Той говори за златния си часовник.

– Ние не можахме да го намерим след смъртта му. Търсихме го навсякъде – каза Алън.

– Синът ви го е дал на Рони вместо пари. Рони бил ядосан. Знаете ли дали е имало борба преди смъртта на сина ви?

– Не.

– Стивън крещи: “Аз не съм се самоубивал. Беше Рони. Той го стори. Аз не съм се самоубивал!”

В стаята настъпи гробна тишина. Никой от нас не можеше да повярва на онова, което току-що беше казано. Много рядко се случва дух да съобщи името на своя убиец. В този случай Стивън искаше справедливост. Аз се облегнах назад и се опитах да се успокоя, преди да продължа.

– Стивън говори нещо за самоубийство. Вероятно сте мислили, че той се е самоубил?

Двамата признаха, че е било така.

– Вашият син се опитва да ви каже, че не се е самоубил. Той не го е направил. Знаете ли дали полицията е разследвала смъртта му?

– Не, всички мислехме, че Стивън се е самоубил, защото употребяваше наркотици. В тялото му откриха голямо количество дрога – каза Сандра.

– Съвсем ясно чувствам, че синът ви и този Рони са се били. Рони искал някакви пари и наркотици. Алън, имате ли пистолет или друго малко оръжие?

– Да, и той беше използвал точно него.

– Стивън ми казва, че го е взел от най-долното чекмедже на гардероба. Вярно ли е?

– Господи, откъде по дяволите знаете това? Да, така е.

– Знаете ли дали този Рони има досие в полицията?

– Не, не мисля – отбеляза Сандра.

– Вашият син непрекъснато ми показва, че е имало някаква борба за пари. Стивън е дължал пари на Рони. Това момче наистина е било превъртяло за нещо. Много е бил ядосан. Говоря за Рони. Слушайте, синът ви ми показва някакъв гараж. Това е тухлен гараж с бяла врата. Има три малки прозореца. Той отваря вратата и отива наляво към стената.

– Ние нямаме гараж. Какво означава това?

– Не знам, но запомнете това, моля ви. Може да стане ясно по-късно. Вашето момче е щастливо, че ви е съобщило за това. Той твърди, че ще разберете един ден какъв е смисълът на посланието му. Да се върнем отново към Рони. Синът ви споменава едно име – Шарън или Шери.

– Това е неговата сестра – съобщи Алън.

– Родила ли е тя наскоро бебе?

– Не.

-Ами, не знам какво означават думите му, просто запомнете тази информация, по-късно ще видим какъв смисъл има. Майка ви отново се намесва и ми казва, че много е помагала на Стивън. Сега той е добре.

– Благодаря.

– Тя също така ми показва нещо, което има общо с белене на картофи.

– Вчера правих картофена супа по рецепта на мама. Мислех си за нея – отговори Сандра.

– Тя казва, че е станала вкусна.

След тези думи и двамата се усмихнаха. Сеансът продължи още малко. Стивън говореше за неговото погребение и как е искал майка му да не бе имала толкова неприятности с надгробната му плоча. Срещата свърши и ние се сбогувахме. Двамата бяха убедени, че са се свързали с техния син. Те ми казаха, че ще прослушат касетата още веднъж и ще се опитат да открият какъв е смисълът на тази невероятна информация.

Няколко месеца по-късно по телефона ми се обади Сандра. Тя искаше да ми каже колко ми е благодарно нейното семейството за помощта и да ме информира, че междувременно са се случили няколко неща. Те извикали полиция и говорили с детектив, който бил запознат със смъртта на сина им. Детективът започнал да разследва историята за Рони. Когато посетил къщата му, той намерил тухления гараж с трите прозореца. Отляво в стената имало един килограм хероин, други наркотици и златния часовник на I Стивън. Детективът арестувал Рони. След като бил разпитан от полицията, той накрая признал, че Стивън му дължал пари за наркотици, които все още не бил платил. Той му предложил златния часовник, който Рони взел, но все още си искал парите. В деня, когато Рони дошъл да си ги вземе, Стивън взел пистолета на баща си от чекмеджето, за да се защити. Когато казал на Рони, че няма останалите пари, Рони побеснял, сграбчил оръжието и прострелял Стивън в главата. Рони признал, че тогава бил дрогиран. След това имало процес и в момента Рони излежава доживотна присъда.

Войникът от морската пехота

Хората напускат живота по най-различни начини. Някои умират спокойно, докато спят, други се самоубиват, а трети загиват при някакъв инцидент. Макар че дълго преди да дойдем на Земята, ние си избираме начина, по който да напуснем физическия свят, нищо не изглежда по-трагично от насилствената смърт. Поне изглежда, че тя е най-голямото изпитание за онези, които още са във физическа форма.

В много случаи човекът, който напуска земния свят насилствено или внезапно, не може да осъзнае, че е дошла смъртта. Поради това, че всичко става толкова бързо, духът може буквално да бъде изхвърлен от физическото тяло и да не осъзнае своето положение в продължение на много години. През това време той може да посещава всичките му познати места на Земята и да вярва, че все ще е жив, но сънува. Този феномен носи името загубени души или както много от нас ги наричат – призраци. Ако един дух е тревожен, нещастен, не може да намери покой, ние го категоризираме като полтъргайст. За щастие, много духове от другата страна се включват в спасяването на безпътните души.

При определени обстоятелства, когато има досадни духове, има няколко начина за справяне с тях. Запомнете, че те притежават само толкова сила и контрол, колкото им позволите. Вие носите отговорността и никога не бива да забравяте това. При повечето случаи с полтъргайст духът не осъзнава, че е починал, така че имайте това предвид. Също така обстоятелствата около смъртта на всеки дух са различни. Бих ви посъветвал да отидете на онова място в къщата, което е най-засегнато. Времето, което е необходимо, за да отстраните тази енергия, варира при отделните случаи. Преди да започнете, съветвам ви да направите ритуал за лична защита и да помолите вашите духове-водачи, или ангели-хранители, да бъдат с вас и да ви помагат. Това трябва да се прави винаги преди започване на такава интуитивна работа.

Първото нещо, което трябва да направите, е да създадете подходяща атмосфера в къщата или в стаята, като повишите вибрацията на това място. Това се получава чрез звученето на духовна или религиозна музика като “Нашия отец”, “Аве Мария” или друг химн, песен или музика с високи духовни вибрации. След това пречистете засегнатата зона, като пречистите атмосферата наоколо. Изгарянето на градински май в стаята е много подходящо за тази цел. Други, също толкова ефикасни аромати са тамян и смирна. Тези три аромата могат да се почувстват на изключително високи честоти и помагат да се пречисти тъмната енергия. Трето, необходимо е да има колкото е възможно повече естествена светлина. Махнете щорите и дръпнете завесите настрани. Накрая, важно е да медитирате като се опитвате да достигнете до неспокойния дух. Без значение е дали ще го видите, или ще го почувствате. Накарайте го да разбере, че е преминал в друго измерение и му кажете, че е необходимо да помоли родител или близък да го направлява в другото измерение. Напомняйте му непрекъснато, че не е необходимо да стои от тази страна и че наистина духовният свят е едно много по-щастливо място, където ще се чувства напълно свободен. Моля ви, внимавайте и изпратете тези послания на духа с любов и състрадание. В зависимост от сериозността на ситуацията, пречистването може да отнеме няколко дни или дори седмици.

Има и много други ситуации, където човек преминава в духовния свят насилствено, например при самоубийство. Духът обикновено осъзнава своето положение след известен период на приспособяване. В повечето случаи той бива посрещнат веднага от роднина или от водач. Следващият сеанс ви предлага една уникална гледна точка на дух, който описва осъзнаването на собствената си смърт.

Преди да продължа, важно е да отбележа, че когато правя разчитане, казвам на питащия всичко, което достига до ума ми. Аз имам споразумение с духовния свят, че ако те ми дават информация, тогава е важно да казвам всичко, което чуя от тях, на моя клиент. И аз правя това, защото съм само един медиум. Не е моя работа да цензурирам дадената ми информация. Освен това, вероятно има някакъв особен факт, който питащият няма да разбере, ако не му кажа всичко. Следователно, аз описвам визуалните детайли и сцени толкова живо, колкото ми се представят, като не пропускам цветовете и чувствата, независимо дали са радостни, или неудобни.

Един млад мъж дойде в кабинета ми по препоръка на негов приятел. Не знаех нищо за него и не можах да разбера внезапния порив, който почувствах от другата страна. Някой беше нетърпелив да говори, така че започнах.

– Изглежда, че има голямо разстояние между вас и семейството ви. Далеч от тях ли живеете? Имам предвид, дали те живеят в друг щат?

– Да – беше отговорът.

– Името Лаура означава ли нещо за вас?

– Да, това е сестра ми, тя живее в Аризона.

– Не знам защо, но наистина искам да остана на честотата на семейната вибрация. Три деца ли има в семейството, две момчета и едно момиче?

– Ъ-хъ… Ами, имаше.

– Да, защото започвам да чувствам силното присъствие на млад мъж. Мисля, че е ваш брат. Така ли е?

– Точно за него си мислех.

– Той ми съобщава името Майк. Означава ли това нещо за вас?

Младият мъж се развълнува.

– Да, да, това е той. Това е неговото име.

– Той казва, че е добре. Много е щастлив, че сте дошъл тук днес. Иска да кажете на родителите ви, че е добре. Той споменава Тексас.

– В Тексас живеят родителите ми. Това е щата, в който сме израснали. Как е той?

– Добре. Не може да повярва, че го чувам. Искал е да се свърже с вас от толкова дълго време. Срещнал е някои приятели в духовния свят. От армията. Негови .другари. Разбирате ли?

– Да, разбирам. Моля ви, продължавайте.

– Той бил ли е във Виетнам? Защото говори много бързо за войната. Войната във Виетнам. Той казва, че се е срещнал с негови другари от корпусите във Виетнам. Майк не е искал да ходи там.

– Точно така! Аз бях малък тогава, но мама ми е казвала, че той не е искал да ходи.

– Изглежда, че е загинал внезапно.

Почувствах, че изпадам в дълбок транс. Бях захвърлен в свят на огън и болка. Намирах се сред сраженията във Виетнам. Изглеждаше сякаш светът е полудял. Заобиколен бях от ярки, огнени картини в жълто и оранжево. Точно пред себе си почувствах оглушителен пукот. Вторачих се в клиента си и обясних, че трябва да спра за миг. Помолих моите водачи да изличат това изживяване от паметта ми. То въздействаше върху физическото ми тяло прекалено силно. Те бързо ми помогнаха. Сцената се появи отново, но този път аз бях наблюдател.

– Виждам мъж в храстите. Много е тъмно. Този мъж, който мисля, че е вашият брат, изглежда доста нервен. Движи се с останалите войници. Опитва да си свали шинела, но изглежда, че долната му част се е закачила за нещо на неговия колан.

Младият мъж опита без успех да задържи сълзите си. Той разбираше, че аз му пресъздавам сцената на смъртта на брат му.

– Виждам, че той се опитва да извади една граната и най-горната й част се откъсва, защото се е закачила на шинела му. След това тя експлодира със страшна сила и тялото на войника е разкъсано. Накрая всичко потъна в мрак.

Аз погледнах клиента си.

– Знаете ли дали вашият брат е загинал от граната, която се е закачила в дрехите му?

Младият мъж се отпусна в стола си. Бавно, като се опитваше да намери правилните думи, той изрече:

– Да, това се съобщаваше в документа, който ни беше изпратен от правителството.

Не можех да повярвам. Никога не беше идвал дух, който толкова ярко да представи картината на смъртта си. Беше ми трудно да сдържа вълнението си и да продължа.

– Това е забележително. Вашият брат е фантастичен комуникатор. Почакайте, нека видим какво друго има да каже. Той описва как е почувствал смъртта. Сторило му се, сякаш се събужда. Казва, че изглежда след няколко секунди е дошъл в съзнание. Огледал се наоколо и му било странно, защото се чувствал по много различен начин – не бил толкова уморен, колкото преди. Видял част от другарите му да стоят в кръг и да крещят, но не можел да чуе думите им, докато не се приближил към тях. Те го викали: “Майк! Майк!” Той им отговорил, но те не го чували. Приближил се още повече към тях и забелязал, че всички гледат към останките от човешки труп. Внезапно през тялото му преминало много странно и зловещо чувство. Той погледнал към личния знак на трупа, който неговият другар по взвод държал в ръцете си, и видял своето име върху него.

Младият мъж беше смаян.

– Това е невероятно. Той в действителност е знаел какво се случва.

– Брат ви казва, че е бил малко объркан, но е осъзнавал, че може би е мъртъв. Описва силно и завладяващо чувство на мир и спокойствие. Почакайте… Иска да ви каже, че в духовния свят е бил посрещнат от Алис. Познавал ли е някоя Алис?

– Алис беше нашата баба.

– Е, тя дошла да му помогне. Той бил шокиран и в същото време щастлив и облекчен. Казва, че тя стояла близо до него. Иска да ви съобщя, че е видял и Папи, освен това и Йо Йо е с него.

– Папи беше моят дядо, а Йо Йо беше неговата немска овчарка. Майк и Йо Йо бяха винаги заедно. Това е невероятно. Значи и животните продължават да живеят след смъртта?

– Всички живи същества продължават да съществуват. Вашият брат иска да ви кажа, че ужасно съжалява, задето ви е причинил толкова тревоги и болка. Моли ви да повярвате, че е добре и живее пълноценен живот.

– Не е необходимо да се тревожи за това. Просто му кажете, че ние го обичаме много и сме щастливи, че той е с нас. С нетърпение чакаме да го видим отново един ден.

– Брат ви казва, че той и всички тук… смее се…, включително Йо Йо ви чакат.

Когато по време на разчитане се появи животно, както в този случай, клиентите обикновено -ме гледат озадачено. Ние не мислим за това, че малката Флафи или Ровър оцеляват след смъртта. Но защо не? Животните са създадени от същата божествена сила, както и хората. Когато дойде едно животно, вибрациите са подобни на човешките. Характерните черти на домашните любимци (а те наистина ги притежават) са много ясни. Често едно животно ще изрази това, че е харесвало определена храна или че е обичало да седи на определен стол. Подобно на хората, животното понякога може да опише в детайли как точно е починало или колко трудно му е било да преглъща храна, когато е било болно, или пък накрая колко мъчително е било за него да ходи.

Онова, което ще ви разкажа сега, е прекрасна история от едно разчитане от английски медиум, който вече не е сред живите. Смятам, че тя показва наистина безусловната любов на животните.

Имало едно време един обикновен фермер, който живеел в Англия. Както се случва понякога, настанали тежки времена за неговото стопанство и накрая всички в семейството починали. Единственото нещо, което му останало в живота, било неговото старо, бяло, с хлътнали страни конче на име Пати, на което той помогнал да се появи на бял свят. Пати и нейният стопанин живели заедно много, много години, докато не дошъл денят, когато било ред на кончето да напусне този свят. Фермерът останал сам и обезумял от скръб. След години, когато съдбата отредила фермерът да премине в отвъдния свят, той се събудил като дух и открил, че се намира на една прекрасна поляна. Не знаел къде се намира и си помислил, че сънува. Погледнал към хълма в далечината. Внезапно от там в галоп към него се спуснал един кон. Това била неговата стара приятелка Пати, но тя изобщо не била стара, с артрит и с хлътнали страни, както той си я спомнял. Вместо това, тя била красива, млада и изпълнена с енергия кобила. Колкото повече се приближавал конят, толкова по-ясно фермерът осъзнал, че това наистина е неговата Пати и чувствал нейната любов. Именно обичта на Пати го направлявала в духовния свят.

Обичта, която ни свързва с нашите домашни любимци, не ни напуска и в отвъдния свят. Любовните връзки, без значение с кого са, продължават завинаги.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
за отвъдния свят, отвъден живот, живот след смъртта
	


	
	
		МЕДИУМ ЗА ОТВЪДНОТО
ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА
Глава 3 на книгата РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА от Джеймс Ван Прааг
ДУХОВНИ ПОМОЩНИЦИ
Човечеството винаги е вярвало в съществуването на по-висши същества, или ангели. Макар митологична по своята същност, тази идея за някой, който ни наблюдава, е широко възприето вярване. Според религиозните текстове, ангелите са духовно развити същества, които живеят в небесата и ни предпазват от неизбежни опасности или беди. Повечето от нас за първи път са се сблъскали с идеята за ангелите, когато са били малки деца и им е било казано, че всички си имаме собствени ангели-хранители.
Идеята за ангела-хранител е една от няколкото общоизвестни истини, които организираната религия не е разрушила. Ние наистина си имаме ангели-хранители, или водачи, които се намесват и ни помагат в земната ни мисия, но те не са такива, каквито често ги описват. С други думи, тези ангели нямат крила, нито седят в облаците и свирят на арфи. Подобни образи произлизат от митологията и са били разкрасени в картините от художниците. В действителност, крилата не са нищо друго, освен чудесните цветни ивици, които заобикалят един ангел. Може да се каже, че това е аурата на ангела или енергийното поле, нещо, което заобикаля всяко живо същество от растенията, животните и дърветата до нас самите и нашата безценна Земя.
ДУХОВЕТЕ-ВОДАЧИ СА УНИКАЛНИ ЗА ВСЕКИ ЧОВЕК
Има много видове водачи. За мен водачите и ангелите-хранители са едно и също нещо. Още преди да се родим, ние създаваме проект за нашето житейско пътуване. Когато излезем от коловозите на пътя, обикновено нашият водач ни помага да се върнем обратно към него. В зависимост от индивидуалната ни духовна еволюция и от земните дела, които ни предстоят, ние привличаме към себе си различни помощници от три отделни категории.
Първата група са лични водачи. Това са личности, които познаваме от предишните си прераждания или от времето между нашите животи и с които имаме някаква връзка. Те ни направляват от духовния свят, като ни внушават как да постъпваме в определени ситуации. Подобни внушения са знаци от нашите духове-водачи. През по-голямата част от времето тези деликатни подсказвания остават незабелязани. Но ако отделим време, за да спрем, да се вслушаме и да преценим нашия ден, ние можем да започнем да виждаме или да чуваме посланията на духовете.
За повечето хора е трудно да почувстват помощта, която получават от духовете, защото те искат и/или очакват някакви крещящи напътствия, очакват едва ли не ангелите да се появят като глашатаи, които бият барабани и така изпращат посланията си. Съжалявам, но обикновено не се получава по този начин. Посланията и/или напътствията са деликатни и едва доловими.
Следващият случай е един пример за това, как обикновено се осъществява комуникацията. Четвъртък е и вие имате среща с потенциален партньор, който очаквате да ви направи бизнес-предложение. Тръгвате към уговореното място, но или губите адреса, или обърквате пътя, докато се опитвате да стигнете до офиса му. Това ви изглежда доста странно, защото добре познавате тази част на града. След около половин час лутане, вие съзирате сградата, но не можете да намерите място да паркирате. Накрая намирате едно, което е на няколко преки разстояние. Когато се запътвате да влезете в сградата, главният вход се оказва заключен, така че се опитвате да намерите друга врата. Охраната я отваря и вие вземате асансьора до желания етаж. Когато слизате, установявате, че офисът е заключен и на вратата е оставено съобщение, от което разбирате, че трябва да отидете в друга стая или на друг етаж. Накрая намирате офиса и се срещате с бъдещия си бизнес-партньор. Слушате внимателно и по време на разговора имате чувството, че нещо ви човърка отвътре. Усещате нещо, но още не знаете какво. Независимо от това се съгласявате да започнете съвместен бизнес. Няколко месеца по-късно, след като сте инвестирали всичките си спестявания, вашият нов партньор изчезва от града с всичките пари и доказателства, че някога сте имали нещо общо.
Осъзнавам, че току-що описаният сценарий е преувеличен, но исках да посоча как действат духовете, когато ни дават напътствия. Това е един модел – прекалено много завои, объркани посоки и затворени врати. Ако бяхте отделили време, за да доловите фините намеци, щяхте да разберете, че някой се опитва да ви каже нещо. Вашите духове-водачи са се опитвали да ви предупредят!
За нещастие, прекалено много от нас преминават през живота в мъгла и обикновено трябва да бъдат ударени по главата с бейзболна бухалка, за да осъзнаят какво се случва.
А сега ще ви дам и един положителен пример за комуникация с духове. От известно време си търсите работа, но нямате късмет. Една приятелка, с която не сте се чували отдавна, ви звъни и ви кани да обядвате заедно. Вие проверявате ангажиментите си и установявате, че денят, който тя предлага, е единственото ви свободно време. Когато се срещате, се чувствате така, сякаш не сте се разделяли и за миг. Всичко върви перфектно. Вие споменавате за своя проблем и тя ви отвръща, че ще види дали може да намери нещо за вас. Ден по-късно вашата приятелка звъни и ви казва, че има едно място в съседния отдел, което току-що се е освободило. Вие веднага се обаждате, за да си запишете час за интервю, като съобщавате, че звъните от нейно име. Лесно си определяте среща за следващия ден. Отивате на интервюто доста по-рано от определеното време. По време на интервюто началникът на отдела, който обикновено е извън града, е тук и вие можете да разговаряте направо с него. Той се среща с вас, харесва ви и вие получавате работата.
Можете ли да забележите разликата? Всичко във втория случай върви гладко. Не мисля, че това е съвпадение или късмет. Нашите духове-водачи ни дават това, което заслужаваме. Жената, която си търси работа, предприема действия, който са подсказани от духовете. Тя е можела спокойно да реши да не се срещне с нейната приятелка, но е избрала да го направи. Нейните водачи са общували с нея и тя е била достатъчно разумна, за да следва съветите им. След това изглежда всичко си отива на мястото.
Често, когато правя разчитане, аз получавам подобни послания, които ми помагат. Спомням си, веднъж казах на един от клиентите си, че скоро си е купил къща и той потвърди това. Съобщих му, че всичко около тази покупка е било перфектно и го попитах дали може да си спомни начина, по който я е придобил, защото е имало нещо странно. Казах му: “Или някой не е изпълнил поето писмено задължение да купи къщата, или собственикът е бил прекалено отстъпчив.” Неговият отговор беше: “Да. Точно това се случи.” Казах му, че неговата покойна съпруга му е помогнала да вземе къщата като му е давала знаци по пътя. Той отвърна: “Всичко изглеждаше толкова лесно.” Той наистина само беше следвал знаците, макар и без да го осъзнава.
Един от първите хора с парапсихични способности, които срещнах в Лос Анджелис, ми каза нещо много важно. Аз го помня и до ден днешен и искам да го споделя с вас. Ако всичко върви добре и изглежда няма препятствия, вие сте отворени към духа и следвате неговите напътствия. Ако напротив, нищо не се получава, вие изглежда не слушате съветите и накрая ще поемете погрешен път. Наистина е така.
Личен водач може да бъде и някой, който сте познавали в този живот. Например това може да бъде майка или баща, баба или дядо, леля, чичо или приятел, който е преминал в духовния свят. Когато някой напусне физическия свят, той не спира да мисли за вас. Любовта, създадена на Земята, продължава и в духовния свят.
След като вече е на небето, духът може да преосмисли живота си и да види как е можел да ви помогне, докато е бил на Земята. Сега вече той има възможност и ще я използва пълноценно, за да ви осигури подкрепа, в каквото може. Това най-вероятно ще бъде под формата на помощ при ежедневните ви задължени семейните проблеми или при личните ви тревоги житейски промени.
Личните водачи могат да правят сериозни опити да ви напътстват в ежедневието и да ви подскажат най-добрия начин да се справите с определени ситуации. Но в същото време, много важно е да отбележа, че вашите скъпи същества не могат и не се месят при онези уроци или предизвикателства, които сте създали на Земята, за да се учите и израствате чрез тях. Процесът на научаването никога не е лесен и за да имаме най-голяма полза от определена ситуация или житейски урок, много често водачите само стоят и наблюдават как вземаме решения. Когато нещата изглеждат непоносими, именно тогава научаваме най-много.
Много хора питат дали нашите водачи са с нас през цялото време, или трябва да се обърнем към тях и да ги помолим да дойдат. Моят отговор е: ние никога не сме сами. Нашите водачи винаги са с нас. Тяхната духовна задача е да ни наблюдават и да ни помагат. Те могат да се сменят от време на време в зависимост от задачата, с която се заемаме. Но никога не се налага да ги викаме, тъй като винаги знаят нашите нужди и винаги са готови да ни подадат ръка.
Следващата категория е съставена от т.нар. специални или специализирани помощници. Това са духове, които се прикрепват към нас в зависимост от дейностите, които изпълняваме. Те притежават определен опит в сферата, в която се опитваме да се изявим. Обикновено тези същества са специалисти в тяхната област на познание. Например, ако решите да пишете фантастичен роман, вашите мисли ще привлекат автор, който е работил или се е специализирал точно в този тип произведения. Този водач може да ви подскаже определени методи, които да използвате, за да развиете писателските си способности и най-добре да изложите идеите си. Същото се отнася и за музикантите, художниците, математиците, учените, учителите, социалните работници и други. Тези водачи идват при нас, след като се заемем с работата си или ако помолим за помощ. Колкото по-отворени сте за впечатления и чувства, толкова по-успешни са комуникацията и крайният резултат. Това е вярно за всички. То е просто въпрос на възприемчивост. Всички творби, особено тези на големите майстори, са вдъхновени от духовния свят.
Защо тези водачи искат да ни помогнат? Отговорът е прост: Това е пътят. Когато преминем в духовния свят, за нас става недвусмислено ясно, че всички сме едно цяло. Затова искаме да помагаме на човечеството да се развива, да научава, да споделя идеи и да става все по-добро. Чрез внушаването на своите мисли на хората и чрез помощта, която им оказват, духовете-водачи съдействат на човечеството да се настрои към духовната сила във всички неща. И да повторя отново, в зависимост от това, доколко сме отворени за комуникация, посланията от духовния свят могат да бъдат невероятни и будещи страхопочитание или пък търпеливо да чакат деня, в който ще бъдат забелязани.
В третата категория помощници се намират нашите духове-учители. Тези същества са достигнали доста висока степен на духовно развитие. Те може никога да не са живели във физическия свят или да са участвали в различни аспекти на духовна работа в продължение на много животи на Земята. Подобно на другите водачи, те също гравитират около нас в зависимост от нашето ниво на духовна еволюция и разбиране. Духовете-учители имат силно желание да ни помагат в нашия духовен напредък. Те често се опитват да ни подскажат нашите духовни дарби и потенциал. Техните напътствия са безценни за всеки, който е тръгнал по пътя на духовното просветление.
Повечето от нас ще имат един или двама подобни учители по време на духовната си еволюция живот след живот. Тези същества са се настроили на честота на нашата духовносг и ще ни помагат да израстваме духовно по време на пребиваването ни във физическия свят, както и ще ни помагат между отделните животи. Освен това ние ще имаме допълнителни лични духове-учители по време на всеки отделен живот. Искам да кажа още веднъж, че въз основа на нашата духовна еволюция към нас се привлича водач, който ни помага при важните уроци или развиването на отделни аспекти от нашата личност, които се нуждаят от подобряване. Например можем да имаме водачи, които да ни помагат при усвояването на безусловната любов. Или учител, който да ни помага да се отърсим от егоизма. Тук важи поговорката “Когато ученикът е готов, учителят ще се появи.”
ОСЪЗНАВАНЕ НА МОИТЕ ВОДАЧИ
Разбрах за присъствието на моите водачи и учители по няколко различни начина. Веднъж една надарена ясновидка, Ирен Мартин-Гайлс, от Англия ме информира, че има една монахиня от ордена на Милосърдните сестри, която работи заедно с мен, за да се науча на състрадание. Нейното име е сестра Тереза. Ясновидката описа сестра Тереза в подробности, чак до ясно синия цвят на очите й. Когато тя ми съобщи това, бях силно впечатлен. Както споменах по-рано, в продължение на осем години посещавах католическо училище. То беше ръководено от ордена на Милосърдните сестри.
Ирен продължи, като ми каза, че един китаец на име Ченг също е мой духовен учител. Ченг е идвал много пъти да ми помага да предавам послания на клиентите си. Накрая Ирен започна да рисува портрета на духа, който виждаше с очите на ума си. Когато видях топлото лице на учителя Ченг, веднага почувствах силно привличане. Той носеше малка шапка без периферия с оранжев връх и синя отстрани. Този тип шапка е била доста разпространена в Китай в началото на нашия век. Той беше загърнат в дълга, кобалтово синя роба, която напълно покриваше тялото му. Тя беше украсена с оранжева мандаринска яка и маншети в същия цвят. Ръцете му бяха скръстени вътре в ръкавите. Лицето му беше издължено и слабо, очите му бяха кафяви и излъчваха мъдра доброта. Той носеше характерната за този период китайска прическа с конска опашка. Блясъкът на голата му глава беше притъпен от величествена козя брадичка. В средата на робата, близо до чакрата на сърцето му, имаше златна звезда с десет върха, която говореше за духовна мъдрост. В центъра на звездата се намираше зелен скъпоценен камък, който е символ на безусловната любов. Тялото му се къпеше в златната светлина на най-висшите нива на духовния свят. Тази златиста светлина беше доказателство за това, че Ченг е духовен учител.
Не разбрах нищо за последния му живот на Земята и дали изобщо е живял тук. Много често водачите се обличат в одежди, които принадлежат на определен период, който те най-много харесват или който разкрива доминиращ аспект от тяхната индивидуалност. Въз основа на портрета на Ченг, който видях, мога да кажа, че това е душа, която много пъти се е докосвала до човешкото съществуване. Беше истински духовен учител.
По един нетрадиционен начин научих за още двама от моите водачи. Когато бях в началото на работата си, беше важно да развивам способностите си при общуване с други хора. Така че веднъж седмично заедно с още шест човека, които аз бях избрал, седяхме в тъмна стая. В действителност тази практика е доста често срещана сред хората с парапсихически способности, които искат напълно да развият екстрасензорните си дарби. По време на четвъртия сеанс в един момент почувствах, че съм крайно изтощен и изпаднах в състояние на лек транс. При това състояние съзнателният ум се затваря за всякакво осъзнаване на тялото и мислите изчезват. То се среща много по-често отколкото си мислим. Например много от нас изпадат в транс, когато са погълнати от телевизионно шоу или четат книга, която не могат да оставят. Освен това изпадаме в транс и точно преди да заспим.
Когато, половин час по-късно, излязох от това състояние, аз понита: “Какво се случи?” Групата беше много нетърпелива да ми съобщи забележителните резултати. “Чрез теб се яви един английски лекар, който каза, че името му е Хари Алдрик”, каза единия от тях. По-нататък те продължиха с това, че Хари Алдрик е бил лекар, който живял в северозападната част на Лондон. Стана ясно, че е починал в началото на 30-те години. Един човек от групата беше записал сеанса и когато чух касетата, едва разпознах гласа си. Чух ясно различим английски акцент, а гласът ми звучеше някак си спокойно и бавно. В известен смисъл тонът беше заповеден, но неговите съвети за здравето ми и за бъдещите сеанси с групата бяха точни. Той каза, че е избрал да се върне в този момент на Земята, за да ми помага в работата като медиум.
Един от начините, по който този водач ми помага, е като усилва енергията около физическото ми тяло по време на разчитането. Той също така може да разпознава физическите страдания, които имат моите клиенти. Хари Алдрик е много мил човек, но аз ясно чувствам авторитарното му присъствие, когато идва.
Няколко седмици по-късно отново проведохме такъв сеанс, при който изпаднах в транс, и пак имаше едно невероятно явяване. Когато излязох от това състояние, жена ми каза:
– Никога няма да повярваш какво се случи!
– Какво? – попитах аз.
– Дойде един мъж на име Златния баща – отговори тя.
– Това е индианец – казах аз.
– Северноамерикански индианец, ако трябва да бъдем точни – продължи тя.
Един от членовете на групата превъртя касетата и я пусна. Не можах да повярвам на ушите си. Чувах звука на барабан.
– Откъде се появи този барабан? – попитах аз.
– Това не е барабан. Това е масата пред нас – беше отговорът.
По-рано същата вечер бяхме поставили маса в средата на стаята. Погледнах към нея. Помислих си, че е доста забавно този уникален звук на индиански там-там да се появи именно от тази маса.
Биенето на барабана продължи известно време, след това внезапно над този звук се извиси гърлен глас, който изпълняваше индианска песен на местен индиански език. Тонът беше прекрасен и завладяващ. След пет минути пеенето рязко спря. В този момент започна да говори един индианец: “Всички ние сме братя. Ти и аз сме братя. Идвам при теб, за да ти донеса любов. Всичко е любов. Човек може да я види във всичко. Моето име е Златния баща. Аз съм от братството. Ние винаги сме с теб. Носим ти любов. Като символ на нашата обич, даваме на всеки перо от нашата украса за глави.“
Аз седях втрещен. Беше толкова истинско, че още мога да си спомня всяка част от този сеанс. Разбрах, че това беше особен момент и аз бях безкрайно развълнуван, че той е записан на касета и видян от другите. Оттогава нашата група има сеанси всеки вторник. Понякога Златният баща идва чрез мен с чудни и изпълнени с любов думи.
Ако не друго, тези случаи ми помагат да повярвам, че не си измислям. Знам, че наистина съществуват духове, невидими и непознати, които работят за мен и ми помагат при житейските промени. А като помагат на мен, те помагат и на онези, до които се докосвам.
КАК ДА ОТКРИЕТЕ ВАШИТЕ ДУХОВЕ-ВОДАЧИ
Лично аз никога не бях мислил за моите водачи, преди те да се явят на мен или на другите медиуми, които ми ги описаха. Не мисля, че е необходимо човек да знае кои са неговите водачи, но някои хора искат да са наясно с кого говорят. Това е начин да осъзнаят, че някой дух е край тях и ги направлява. За тях не е достатъчно да знаят, че имат учители; те искат да персонализират тази връзка. Това е напълно разбираемо. Няколко техники могат да ви улеснят при разпознаването на духовете-водачи.
Първата стъпка е медитацията. (В Глава 11 се обяснява как да медитирате.) Трябва да започнете медитацията с твърда решимост да срещнете някой от духовните си водачи. Когато достигнете достатъчно релаксирано състояние, мислено започнете да молите вашия учител или учители да се разкрият пред очите на ума ви. Ако сте достатъчно отпуснати и без силни предварителни очаквания за това, какво ще се случи, вие ще видите с очите на ума си лицето на някого или част от облеклото му. Например може да видите перо и да разберете, че то принадлежи на индианец. В този момент може да помолите да видите повече и да поискате вашият водач да се разкрие пред вас. След като се запознаете достатъчно добре с един от учителите си, може да поискате да видите друг. Или да помолите първият да ви подскаже какви са уроците, които трябва да усвоите. Преди края на медитацията благодарете на вашите водачи. Съветвам ви да започнете да си водите дневник и в него да записвате всичко за духовете, които ви напътстват, и за информацията, която ви разкриват, особено тази, която се отнася за тяхната мисия.
Успешният резултат от това първо упражнение зависи от степента на отпускане и медитация. Ако срещате трудности при откриването или виждането на вашите учители, има и друг начин да получите същата информация. Докато лежите в леглото преди да заспите, помолете вашия учител или учители да ви се разкрият в съня. Повтаряйте молбата си наум, като мантра, отново и отново. Когато заспите, ще сънувате своите водачи. Моля ви, бъдете търпеливи, защото резултатите вероятно няма да дойдат веднага. Може би ще се наложи да повтаряте желанието си всяка вечер в продължение на дни, преди да получите резултат.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
за отвъдното и живота след смъртта, глава 2 на книгата “разговори с небесата” на джеймс ван прааг
	


	
	
		Отвъдното
Живот след смъртта
Медиум
от книгата “РАЗГОВОРИ С НЕБЕСАТА”
Джеймс Ван Прааг
Глава 2
ДАРБАТА
Какво е енергия? Енергия е всичко. Ако трябва да й дадем едно по-просто определение, енергията представлява молекули, които се въртят или вибрират с различна скорост. Освен това всичко във физическия свят вибрира с постоянна скорост. Ето защо предметите и живите същества на Земята изглеждат твърди. Колкото по-ниска е скоростта, толкова по-твърди и плътни са телата, например столът, на който седите, тази книга, която четете, къщата, в която живеете, и, разбира се, вашето физическо тяло. Отвъд нашия триизмерен свят молекулите вибрират много по-бързо или с много по-висока скорост. Следователно, в такава фина среда, или ефирно измерение, каквото е света на духовете, нещата са по-свободни и с по-малка плътност.
В нашето физическо тяло се намира още едно, което се нарича астрално, ефирно или духовно тяло. То е абсолютно копие на физическото и също има очи, коса, ръце, крака и т.н. Голямата разлика между физическото и ефирното тяло е, че молекулите на ефирното тяло вибрират много по-бързо, с по-висока скорост, отколкото неговия физически двойник. Обикновено ние не можем да видим астралното тяло, макар че някои хора са способни на това. По време на промяната, която се нарича смърт, ефирното тяло се откъсва и се освобождава от физическото. Ефирното тяло не се поддава на заболявания и умора, които някога са били част от физическото тяло, и има способност да се движи от едно място на друго чрез мислите.
ЕДИН МЕДИУМ МОЖЕ ДА ПРИТЕЖАВА РАЗНООБРАЗНИ СПОСОБНОСТИ
Хората, които по физически или ментален начин могат да се включат на по-бързата вибрация на духовното тяло след смъртта, се наричат медиуми. Както предполага терминът, медиумът е човек, който е посредник[1] между физическия и духовния свят. Медиумът е способен да използва енергия, за да проникне през тънкия воал, който разделя физическия и духовния живот. Начинът, по който трябва да гледате на медиумната връзка, е следният: Човешките същества са сътворени със свръхсъзнателен, подсъзнателен и съзнателен ум. При медиумната връзка всички мисли, чувства и картини се прехвърлят в свръхсъзнателния, или духовен, ум. Ние непрекъснато събираме духовни впечатления по този начин, но само медиумът може да ги интерпретира. След това посланието преминава в съзнателния ум и се освобождава.
Терминът “ясновидец” често се използва като общо понятие за всеки, който работи в сферата на свръхестественото. Всеки човек е ясновидец в една или друга степен, но не всеки е медиум. Медиумът не предсказва бъдещето. С други думи, медиумите са ясновидци, но не всички ясновидци са медиуми. Ясновидците и медиумите използват едни и същи структури на ума, но медиумната връзка се различава от това, “да бъдеш ясновидец”, или от ясновидството. Както медиумната, така и ясновидската връзка е телепатична. Телепатия е друга дума, която се употребява, за да отрази комуникацията. Например вие сте с приятел и казвате точно онова, което той си мисли. Вашият приятел отговаря: “Ти изглежда си ясновидец.” Човек с ясновидска дарба може да прави разчитане на неодушевени предмети или хора като се настрои на вълните на енергията, която се излъчва от обекта или от човека. Именно чрез тази аура на предмета или на човека ясновидците могат да разкриват факти от миналото и бъдещето им. Те могат също да получават енергия от предмета или от човека, като я почувстват или видят. Тъй като в енергийния свят не съществува категорията време, малко ясновидци могат да ви дадат точната времева рамка за информацията, която получават.
От друга страна, медиумът е човек, който може да чувства и/или да чува мисли, гласове или да има внушения от света на духовете. Духовете също използват телепатия. Медиумът е способен да стане напълно възприемчив към високите честоти, или енергията, с която вибрират те. Освен това мислите на духовете се изявяват и се отпечатват върху свръхсъзнателния ум на медиума. Оттам посланията преминават в съзнателния му ум и медиумът разкрива онова, което духът мисли или чувства. Медиумите навлизат много по-надълбоко от обикновените ясновидци, защото те отварят себе си за безплътната енергия. Информацията на ясновидците не идва от безплътните духове, които се намират на по-високочестотно ниво. Невидимият свят използва голяма част от жизнената енергия на медиумите, за да изпрати посланието. Медиумите работят направо с духовете и двете страни трябва да имат желание да вземат участие в процеса на комуникация. В противен случай тя няма да се осъществи.
По-ясна представа за медиумните връзки можем да получим с помощта на сънищата. Много често сънуваме роднини или приятели, които са починали. Сънищата изглеждат толкова истински, че ние можем да се закълнем, че наистина сме били с тях. Толкова силно е чувството, което остава у нас. Това е така, защото по време на съня си ние наистина сме били с нашите любими същества на духовно ниво. Когато спим, ефирното ни, или астрално, тяло пътува из неземни места, където се срещаме с обичани от нас хора и можем да си поговорим с тях.
Медиумите могат да бъдат разделени в две ясно разграничени категории. Първият и най-често срещан тип са менталните медиуми. Както показва думата ментален[2], те използват ума си – интуитивния или космически ум, а не рационалната или логическата му част. Този тип се подразделя на няколко категории: ясновиждащи, ясночуващи, ясноусещащи и възприемащи внушени идеи.
Ясновиждане
Самото название подсказва същността на тази способност. Ясновиждащият използва инстинктивните си усещания от вътрешното си зрение, за да види отделни предмети, цветове, символи, хора, духове или сцени. Тези картини са невидими за просто око и обикновено нахлуват в съзнанието на медиума, сякаш са истински. В повечето случаи, гледките трябва да могат да се разпознаят от човека, на когото се прави разчитане и когото наричам “питащия”.
Ясночуване
Ясночуващите възприемат с помощта на парапсихичното, или свръхчувствителното, си ухо. Те могат да чуват звуци, имена, гласове и музика, които вибрират с висока честота. Подобно на кучетата, които чуват звуци с по-висока честота, отколкото хората, медиумите също имат слух за звуците, които са извън нормалната честота, която ние възприемаме. Ясно чуващите казват на питащия точно онова, което чуват на по-високото ниво на вибрация. Макар че долавят истинските гласове на духовете или техния шепот със същата модулация, с която те са говорили на Земята, те казват на своите клиенти със собствения си глас онова, което чуват.
Ясноусещането
Това е форма на ментална връзка на медиума посредством ясни усещания. Тези медиуми усещат, когато духовете са в стаята. Истинският ясноусещащ обикновено чувства личността на духа, която прониква в цялото му същество. Той може да съобщава послания на питащия, които са получени чрез силни и изразителни чувства и емоции, идващи от духа. Тук се използва не само умът на медиума, но и неговото емоционално тяло.
Възприемане на внушени идеи
Този метод е известен още като внушение за говорене, внушение за писане или внушение за изкуство. При него медиумът получава мисли, впечатления, знание – и всичко това без преднамереност. То се различава от ясноусещането, тъй като тук емоционалното състояние не е така очевидно, както когато личността на духа прониква в предаваното съобщение. Възприемането на внушени идеи е много обективна медиумна връзка. В нея отсъстват и силните емоции и свързаността на личността на духа с посланието. Тя е свързана с ясноусещането. Макар че внушените идеи идват от духове, личността им не се натрапва на медиума.
В много случаи няколко души могат да въздействат на един земен реципиент по този начин. Тази група обединява своите мисли и внушава на даден човек да напише определена музика или да нарисува конкретна картина. Отново искам да подчертая, че това не се прави на емоционално ниво, а по-скоро става въпрос за чисто вдъхновение. Много велики художници като Микеланджело, Моне, Реноар и музиканти като Бах, Моцарт и Шуберт са били медиуми. Известни са и велики учени и лекари от миналото, които също са били медиуми и са използвали внушени идеи. И днес около нас имаме прекрасни артисти, музиканти, писатели, актьори и говорители, които използват внушени идеи или друг тип медиумни способности.
Вторият тип медиуми са физическите медиуми, които се различават от първите. Те използват истинското си физическо тяло, докато менталните медиуми използват само своя ум. Създаването на канал е една много известна форма, която се използва от физическите медиуми.
Нашите тела излъчват вещество, което е известно като ектоплазма. Този термин произлиза от гръцката дума ectos, което означава “външен”, и рlasma, което означава “нещо моделирано или оформено”. Ектоплазмата е открита от д-р Шарл Рише, френски професор-физиолог, след като той забелязал една мъглява субстанция да се излъчва от телата на няколко медиума. Ектоплазмата е невидима и освен това варира по плътност. Може да се появи като газ, течност или най-често като прозрачна субстанция. Тя е безцветна, без миризма и се смята, че теглото й е около 8.6 грама на литър. Ектоплазмата се среща при повечето хора, но е особено добре развита при медиумите. Може да бъде видяна главно в тъмна среда, тъй като е изключително чувствителна към светлината. Ектоплазмата може да излиза от ушите, устата, носа или областта на слънчевия сплит на медиума. Този гъст, газообразен материал може да се използва по най-различни начини. Ето някои от тях.
Вокална кутия
При този конкретен вид медиумна връзка ектоплазмата се моделира така, че да се оформи една изкуствена вокална кутия, от която излиза гласът на духа. Звукът е подобен или напълно съшия като гласа на човека, докато той е бил жив на Земята. Аз съм присъствал на четири сеанса, където беше представен този феномен. Имах щастието да се запозная с известния английски физически медиум Леели Флинт. На неговите сеанси идваха много знаменитости. Сред най-честите посетители беше Мей Уест, която също редовно прави сеанси. По време на третата ми среща с Лесли се появи моята майка и гласът й звучеше по същия начин, както на Земята. Тя ме назова с галеното ми име, което никой друг, освен нас двамата, не знаеше. Изживяването, меко казано беше вълнуващо и незабравимо. За нещастие, този вид медиуми се срещат рядко и аз зная само за още един медиум, който е сред живите и който може да използва този феномен.
Материализация
Това е най-рядко срещаната форма на физически медиумни връзки и най-впечатляващата. С помощта на духове – медиумите могат да образуват отделни крайници, лица, глави, торсове и дори цяло тяло, което е точно копие на покойника, така както той е изглеждал на Земята. Плътността на материализацията зависи силно отличните способности на медиума. В началото на този век са живели много известни медиуми, които са практикували материализация. Сред тях са били Джак Уебер, Етел Поуст-Периш и Хелън Дънкан.
Материализиране на дребни предмети Това е феномен, при който различни обекти като бижута, цветя, монети и други подобни се материализират в стаята, където се провеждат сеансите. Едно от вярванията, свързано с този вид материализация е, че един предмет се дематериализира на едно място и се материализира на друго. Според друго вярване предметът се образува направо от света на духовете.
Лечителски способности
Друга форма на проява на физическите медиуми са лечителските способности. Тялото на медиума е изпълнено с лечебна енергия от света на духовете. След много практика той може да лекува хората от различни нелечими заболявания. Това няма връзка с магнетичното лечение, където за лекуване се използват жизнените сили на медиума.
Фотографиране на духове
Този тип прояви на медиуми е по-често срещан. Призрачни фигури или точни копия на покойници се появяват на различни снимки. Също така върху тях могат да се забележат бели петна, светлини или “искри”.
Аз съм ментален тип медиум и използвам дарбата си за ясновиждане и за ясноусещане. Обикновено казвам на питащия, че съм просто един телефон към света на духовете. Както хората възприемат ежедневно различни мисли, така и аз осъзнавам и съм чувствителен към мисловната честота, която духовете създават и изпращат към съзнанието ми. За да се настроя на честотата на мислите и чувствата на духа, аз трябва да издигна моите вибрации на по-високо ниво, а духът на свой ред трябва да намали своята честота на вибрациите. Понякога това може да се окаже много трудно. Обикновено не чувам цели изречения, както при нормален разговор с хора. Когато един дух казва: “Здравей, как си днес!”, аз ще чуя нещо от рода на: “вей, си днес”.
Когато съм с клиент, е важно енергията в стаята да хармонира и с него, и с мен. Предпочитам да извършвам сеансите си у дома, където условията са балансирани, спокойни и е тихо и приятно. Когато питащият влиза в стаята, аз мога веднага да кажа дали той е нервен, ядосан, неспокоен, изплашен, вглъбен, отворен или некомуникативен. С други думи, мога да почувствам енергията около питащия. Ако е необходимо, карам човека да се отпусне чрез кратка медитация. След нея, когато клиентът ми е по-спокоен, аз обяснявам как работя и какво трябва да се очаква. Клиентите могат да записват на касета сеансите си с мен.
ОБЩУВАНЕТО С ДУХОВЕ
Когато почувствам фината енергия около мен да се променя, аз се отпускам и отварям ума си за мислите на онези, които се опитват да се свържат. Повтарям на питащия точно онова, което получавам, без да мисля или да се опитвам да интерпретирам думите. Дори ако мислите ми изглеждат несвързани, най-вероятно те ще бъдат разбрани от него. Макар че се опитвам да не анализирам онова, което чувам, понякога го правя. Но трябва непрекъснато да си напомням, че онова, което на мен ми изглежда незначително, може да се окаже от изключителна важност за този човек.
Също така, като ясночуващ, аз мога да усетя условията, при които е настъпила смъртта на индивида, с когото се свързвам. Когато духът се връща към земната атмосфера, у него се появяват спомени, свързани с последните му мигове във физическия свят. За почти всеки смъртта е най-яркият спомен. Например, ако човек е починал от сърдечен пристъп, аз мога да почувствам духовното присъствие чрез стягаща болка в областта на гърдите. Ако някой е починал от рак или СПИН, аз най-вероятно ще почувствам тялото си опустошено. Ако смъртта е настъпила внезапно, като при убийство, тялото ми ще бъде разтърсено. Ако пък човекът се е самоубил, усещането ми ще съответства на начина на самоунищожение. С други думи, ако са използвани таблетки, аз ще почувствам тежест в стомаха и внезапна сънливост. Ако човекът се е застрелял, може би ще почувствам остра болка в областта, където е влязъл куршум. Първите ми впечатления се проявяват на емоционално ниво. Следователно, ако един дух е разстроен и плаче, аз вероятно внезапно ще се почувствам депресиран и ще започна да плача. Ако той се смее и шегува, и аз ще започна да се смея.
Личността на духа почти винаги придружава емоционалните послания, които изпращам. Например, ако един дух е бил авторитарен, когато е живял на Земята, в тона на гласа ми могат да се появят заповеднически нотки. Ако той е имал остър език, аз най-вероятно ще започна да говоря по същия начин. Ако индивидът е бил лишен от емоции, прикривал е чувствата си и не е обичал да се разкрива, на мен може би ще са ми необходими много усилия, за да опиша нещо емоционално.
Обикновено, духовете изпращат посланията си на питащия така, че да бъдат лесно разбрани. В началото на комуникацията духът казва името си или къде живее, или някакъв незначителен факт, който е очевидно доказателство за питащия, че неговият любим човек е тук. Много често духовете съобщават незначителна информация, която е известна само на питащия. Например бабата на клиента ми може да каже, че харесва одеялото на цветя, което покрива леглото му. Или може да започне да говори за книгите, които той наскоро е извадил от кашоните и е поставил на втория рафт на библиотеката си.
Много хора ме питат защо духовете съобщават толкова дребни неща, когато има цял нов свят, за който могат да говорят. Отговорът е много прост: това е едно най-обикновено доказателство, което потвърждава, че духът съществува и наистина комуникира с вас.
Освен това, ако духът е имал хоби или е проявявал интерес към определена дейност на Земята, най-вероятно той ще съобщи за това свое влечение по време на разчитането. Например аз имах клиентка, чийто покоен съпруг й каза, че трябва редовно да слага храна в жълтата хранилка на птиците, която виси в задния им двор. Тя каза: “Боже Господи, това е той. Всяка сутрин имаше навик да ходи и да слага семена в хранилката. Не мога да повярвам. Той е прав. Тази седмица забравих да сложа храна. Това е толкова невероятно.” На всеки друг тази мисъл може да изглежда доста незначителна, но за нея това беше потвърждение, че наистина говори със своя съпруг. Имената са важни, но дребните детайли наистина помагат да се види, че комуникацията между духа и питащия е автентична. Тя е необходимото доказателство, че духът е този, за който се представя.
Човек трябва да осъзнае, че когато някой премине от другата страна, това не означава, че той е научил всички тайни на вселената. При смъртта се изоставя само физическото тяло, така както се захвърля старо палто. В действителност, личността остава същата, притежава същите предпочитания, предразсъдъци, таланти и нагласи. След време духът може да напредне и да премине на по-високо духовно ниво и вероятно да постигне просветление, но това също зависи от отделния индивид. Освен това ние трябва да осъзнаем, че познанието на духа обикновено е на малко по-високо ниво, отколкото при хората от физическия свят.
ДУХОВЕТЕ НЕ МОГАТ ДА ПРОМЕНЯТ КАРМАТА
Много клиенти идват при мен и търсят информация от духовете във връзка със своето благосъстояние, любов или кариера. Обикновено аз им казвам, че вероятно ще бъдат разочаровани. Духовете не винаги могат да им дадат подобна информация. Всичко зависи от това, дали духът знае отговора и също така дали му е позволено да го разкрие. Когато една душа идва на тази земя, за да научи определени уроци или да постигне духовен напредък, последното нещо, от което се нуждае, е някое духовно същество да й даде отговорите на ситуации, които се явяват като тест. Ние трябва да разберем, че има духовни закони и духовете не могат да се месят или да се опитват да влияят върху духовния напредък или върху кармата на друг. Така че определена информация може да бъде забулена или скрита от питащия. Духовете ни обичат прекалено силно, за да си позволят да попречат на нашето израстване.
Позволете ми да ви обясня по-ясно механизма на духовните уроци чрез следния пример:
Една жена на име Марси дойде при мен и първия й въпрос беше дали ще има дете. Появи се нейният дядо и й каза:
– Първо трябва да смениш дома си и да отидеш на място, което е разположено високо над вода и тогава ще родиш момче. Не преди това!
– Но аз съм минала 40-те. Какво да правя? – отговори тя.
– Важно е Божието време, не твоето – каза дядо й.
Марси научи още подробности за своето преместване и за семейството си. Духът й каза, че това ще се случи в подходящия момент. След година и половина тя дойде отново и ми съобщи, че вече живее в къща близо до Тихия океан и е бременна в третия месец.
Друг подобен случай се отнасяше до едно момиче на име Нанси, което беше пред развод. Дойде майката на Нанси и й каза, че тя ще напусне настоящия си съпруг, но скоро ще се омъжи отново – този път за човек, с който много повече ще си подхождат.
– Къде ще срещна този мъж и как изглежда той? – попита Нанси.
– Не мога да ти кажа това, но трябва да знаеш, че то е истина – отговори майка й.
Майката не можеше да съобщи на дъщеря си отговорите на тези жизненоважни въпроси, защото момичето трябваше да премине през живота и да вземе някои предизвикателни решения самостоятелно. Може би те щяха да й помогнат в личностното й израстване и да я направят по-силна.
Успешна комуникация се осъществява, само ако съществува силно желание и от двете страни. Всички ние можем да общуваме със скъпите за нас хора, с които сме разделени. Само трябва да бъдем с отворени умове и между нас да съществува общо разбиране за любовта и енергията. Когато направим това, ние сме само на крачка от вълнуващи открития.
В Глави 10 и 11 обяснявам как можем да се подготвим, за да бъдем по-възприемчиви към посланията на духовния свят, и давам разнообразни упражнения и методи, с помощта на които да се настроим на честотата на по-висшите светове.
	


	



		
		Posted on March 25, 2013July 22, 2018
Разговори с небесата    Посланията на един медиум за живота след смъртта    Джеймс Ван Прааг
	


	
	
		
Разговори с небесата
медиум за живота след смъртта
Джеймс Ван Прааг

ЕДНА КНИГА ЗА ОТВЪДНОТО

На корицата:
„Това е една чудесна, повдигаща духа книга, която аз силно ви препоръчвам. Ако някога сте се страхували от смъртта или сте страдали от загубата на любим човек, духовните истории и уроци на Джеймс Ван Прааг ще излекуват сърцето ви. Той е без съмнение един от най-надарените медиуми на планетата в момента. Тази вдъхновяваща книга просто трябва да бъде прочетена.“
Д-р Брайън Л. Уайс, автор на „Не един живот, не един учител“.
„Всеки, който се съмнява в живота след смъртта, трябва да прочете „Разговори с небесата“. Тя не само потвърждава съществуването на духовен свят, но ви дава и сили да се освободите от страха от загубата. Това изпълнено с любов произведение ви дава напътствие как да развиете своите собствени способности, за да общувате с онези, които са се завърнали отново у дома.“
Даниън Бринкли, автор на „Да намериш покой в светлината“
Посланията на един медиум за живота след смъртта
Джеймс Ван Прааг се радва на една необикновена дарба – може да общува с духовете на мъже, жени, деца и животни, които са починали. Рядката способност, която той притежава, гради мостове над пропастта между физическия и духовния свят, дава утеха на онези, които са загубили любимите си същества, и им предава ценни послания от отвъдния свят. В своята забележителна, вдъхновяваща книга този признат в цялата страна медиум ни показва какво лежи зад видимия свят и отговаря на нашите най-съкровени въпроси за живота след смъртта.
Малко са хората, които разбират духовния свят по-добре от Джеймс Ван Прааг. Като малък, той дори не осъзнавал своя особен талант. Но след като разбрал какъв е и какво може да прави, той превърнал дарбата си в средство, с което да помага на другите. Оттогава насам много хора са идвали при Ван Прааг, за да търсят утеха и доказателства за съществуването на отвъдния свят, където могат да се срещнат отново с онези, които са загубили.
В книгата Разговори с небесата, авторът ще сподели с вас много лични и дълбоко трогателни истории за общуване между хора от двата свята – от разказа на майка, която намира надежда и смисъл да живее, след като чува нежни и окуражителни думи от своята малка дъщеричка, починала от СПИН, до историята на един смел войник, загинал във Виетнам. Ще бъдете развълнувани от разказа за момчето, което моли майка си да му прости самоубийството, и ще ликувате заедно със съпруга, който отново се среща с покойната си жена на тяхната 50-годишнина от сватбата. Онова, което тези духове споделят за себе си, за прекрасното място, изпълнено със спокойствие и светлина, и за неразрушимите връзки на любовта, ще ни изпълни със страхопочитание и вдъхновение.
Тъй като осъзнава мъчителната болка, която смъртта носи, Ван Прааг ни предлага положителен и здравословен начин за справяне със скръбта и загубата. Той ни показва как сами можем да се свържем със света на духовете и не само да открием своите духовни водачи, но и да опознаем “духовните знаци”, които любимите хора ни изпращат тук, на Земята.
Отчасти духовна биография, отчасти ръководство, Разговори с небесата е могъщо и вълнуващо послание от другия свят. Изпълнена с надежда и просветление за нашето духовно бъдеще, това е една книга, която завинаги ще промени отношението ви към смъртта и живота.
Джеймс Ван Прааг е световноизвестен медиум, популярен с това, че осъществява комуникация между двата свята и съобщава послания от духовния свят. Той е участвал в многобройни радио и телевизионни шоу-програми и е водещ на Другата страна, едно предаване по Ен Би Си. Ван Прааг пътува много из страната, изнася лекции, прави демонстрации и разпространява знанията си за живота след смъртта. Той провежда специализирани гостувания в духовните центрове по целия свят, включително Бразилия, Египет, Мексико и Седона, Аризона. Създал е серия от касети за медитация и видеокасети с инструкции за развитие на интуитивните  способности. Ван Прааг живее в Лос Анджелис.
На Кони,
първият ангел, когото срещнах на Земята и който ми показа как да докосна слънцето.
БЛАГОДАРНОСТИ
Когато някой се захване със задачата да си припомни своите преживявания в хронологичен ред, като им вдъхва живот чрез думите, това се прави с надеждата, че в някаква степен, макар и малка, тези думи ще дадат знания, ще кажат интересни неща и ще бъдат един помощник в осветяването на пътя на другите. Писането на това произведение беше едно начинание, което вероятно не можеше да бъде осъществено самостоятелно. То беше създадено в резултат от съчетаване на мислите, идеите, опита и живота на онези, които смело се докоснаха до мен.
Преди всичко трябва да благодаря на Творческото начало, което бива назовавано с различни имена като Бог, Аллах, Йехова, Божественото и Великата Светлина. Точно тази сила ще нарека “Източник”, “Източникът на Всичко”.
Искам да благодаря на онези скъпи хора на Земята, които дойдоха при мен с историите си, изпълнени с трагедии и любов, за да търсят напътствия, близост, изцеление и мир. Надявам се, че съм задоволил техните очаквания и съм успокоил умовете и сърцата им.
Благодаря и високо ценя всички онези скъпи същества в духовния свят, които като съновидения се връщаха при мен, за да помогнат в земния живот на своите семейства и приятели. Тези спомени, сега втъкани в килима на времето, са доказателство и утеха, защото ни убеждават, че няма смърт, а само живот. Чрез силата на любовта и само чрез любовта тези изпълнени с любов духове се свързват с нас, дават ни смелост, кураж, сила и напътствия и ни помагат да следваме собствените си земни съдби.
Искам да благодаря на небесните си водачи и учители, които са с мен от раждането на моята дарба. Те никога не са пропускали да обединят своята сила, мощ и мъдрост, за да ми помогнат като се превърнат в пример за развитие, просветление и усъвършенстване не само за мен, а и за цялото човечество.
Също така изказвам любовта и благодарността си на онези хора, които живеят на тази земя и които ми помагат по пътя с тяхната любов, подкрепа и окуражителни думи: Брайън Е. Хърст, Керъл Шумейкър, Мари Ан Саксън, Мерилин Дженсън, Питър Редгроув, Линда Томкин и Ками Фароун.
Изказвам благодарността си към всички и към всеки поотделно от моето семейство, приятели и любими хора в този живот. Времето, прекарано с тях на Земята не само обогати моята душа, но от тях получих и ценни уроци по отношение на емоционалното изразяване на човешкото сърце. Любовта е прослава на живота. Благодаря ви, че прославихте целостта на това, което сме били, което сме и което ще бъдем.
Благодаря на всички за това, че споделиха с мен своята светлина и това никога незавършващо пътуване на любов и живот ръка за ръка.
Част I
РАЗБУЛВАНЕТО
Глава 1
МЕДИУМЪТ
Често ме питат дали съм роден медиум, или съм станал такъв в резултат на ужасна болест или на странен инцидент, който е бил причина за някакъв вид травма на главата, или това е следствие от друго изживяване, при което съм се докоснал до смъртта. Колкото и впечатляващи да са тези възможности, не мога да заявя, че съм преживял подобен драматичен момент, който да се е превърнал в причина за основната дейност в живота ми.
Аз не съм по-различен от останалите. Всички ние се раждаме с определено ниво на парапсихични способности. Въпросът е дали ги съзнаваме и използваме след това. Подобно на много други хора и аз не знаех какво означава да имаш парапсихични способности. Струва ми се, че за първи път чух термина “парапсихичен” в една телевизионна игра. Бях щастлив, ако успеех да го произнеса, да не говорим за това, че ми беше напълно непонятно какво означава той. Тази дума се оказа най-подходяща като обяснение на това, защо знаех разни неща за хора току-що влезли в стаята. Това беше и причината моята учителка от католическото училище, което посещавах, да ме задържи един ден след часовете.
Обедната почивка беше свършила и децата се втурнаха в класната стая. Аз току-що бях приключил с обичайния си домашно приготвен обяд, когато моята учителка, госпожа Уейнлик, влезе в стаята. Очите ни се срещнаха и внезапно ме завладя чувство на тъга. Тогава се приближих към нея и казах: “Всичко ще бъде наред. Джон си е счупил крака.” Тя ме погледна с ядосано изражение и каза: “За какво говориш?” Аз отвърнах: “Джон с бил блъснат от кола, но е добре. Само си е счупил крака.” Стори ми се, че очите й ще изхвърчат от орбитите си. Тя посочи моя чин и ми каза да не ставам от там до края на учебния ден. Около час по-късно на вратата се показа директорът и съобщи нещо на госпожа Уейнлик. Внезапно тя се изплаши, пребледня и изтича с писък от стаята.
На следващия ден изглежда моята учителка беше дошла на себе си и всичко беше нормално, с изключение на това, че през цялото време не спря да се взира в мен. Помоли ме да остана след часовете, за да разговаряме. Бог да я благослови! От този разговор разбрах за парапсихичните си способности. Изглежда, че предишния ден синът й Джон е бил блъснат от кола, но по чудо се отървал само със счупен крак. Тя ме попита: “Как разбра какво ще се случи?” Аз се чудех как да й отговоря. Просто знаех. Чувствах го. Тя ме гледаше втренчено и аз започнах да плача. Дали аз не бях виновен за този инцидент и за травмата на сина й?
Е, не е необходимо да казвам, че тя ме успокои и ми каза да не се разстройвам. “Много деца и възрастни хора знаят неща, преди те да се случат”, каза госпожа Уейнлик. Тя ме нарече “един от Божиите посланици и ми съобщи, че Господ ме е надарил с талант. След това продължи: “Един ден ще можеш да помагаш на хората” и ме посъветва никога да не се чувствам виновен за онова, което виждам. “Ти  си особен”, каза тя, но ме предупреди да внимавам с кого споделям онова, което знам.
Това беше първото за мен разяснение, свързано с парапсихичните способности. Когато се връщам към спомена за тази случка, аз съм много благодарен на моята учителка за разговора. Той ми помогна толкова много. Ако тя беше монахиня, а не светска жена, животът ми може би щеше да протече по съвсем различен начин.
Днес аз напълно разбирам способностите си да виждам и да чувствам неща, които не са от физическия свят. Много често наричани шесто чувство, парапсихичните способности са известни и като интуиция, вътрешно усещане, предчувствие или знаене на нещо. Всички ние използваме тази способност непрекъснато, без дори да забелязваме. Например колко пъти сте си мислили за някого и минути след това телефонът звъни, а този човек е от другата страна на линията? Или пък имате предчувствие, че трябва да смените платното по магистралата и по-нататък по пътя откривате, че има катастрофа в платното, в което сте карали. Вероятно на път към работата сте имали чувството, че шефът ви ще бъде в лошо настроение, и когато стигате там, се оказва, че това е вярно. Колко пъти сте си мислили за песен и само след минути сте я чували по радиото? Това са примери за парапсихични способности. Откъде идва това шесто чувство? Думата “психически” е с гръцки произход и означава “духовен”. Когато използваме тези способности, ние се настройваме на честотата на душата, или на естествените сили на живота, с които е проникнато всяко живо същество.
Като бебета ние сме имали дори още по-големи парапсихични способности, отколкото имаме като възрастни. Всъщност може би не сме били с по-големи парапсихични способности, а с по-отворени парапсихични възприятия. Може би е така, защото речта и мислите ни не са били добре развити и е трябвало да се осланяме на нашите чувства или усещания, за да се справяме с физическия свят, а не само защото сме били все още прекалено близо до другата страна на живота. Всички сме виждали как едно бебе започва да плаче, когато го вземе на ръце някой човек, и спира веднага, когато го поеме друг. Бебето със сигурност чувства по-хармоничните или безопасни вибрации при втория. Ето защо бебетата винаги искат своите майки. Между майката и нейното бебе съществува силна парапсихична връзка. Колко често тя се втурва в детската стая, защото чувства, че бебето има нужда от нея, и открива, че то току-що се събужда? Тази връзка става все по-здрава и скоро майката просто чувства нуждите на своето дете дори без то да говори.
Парапсихичната енергия действа и в царството на растенията и животните. Растенията са изключително чувствителни и често виреят по-добре, ако усещат, че за тях се грижат с любов и внимание. Това ми напомня за една много интересна история. Когато работех на фиксирано работно време – от девет до пет – един ден закарах моя колежка до дома й. След като влязох в апартамента й, чух един писклив звук. Тази крещяща вибрация изпълваше цялото пространство наоколо. Тя беше такава сякаш някой е наранен и плаче за помощ. Огледах се и накрая разбрах откъде идваше. Всички растения в апартамента на колежката ми бяха изсъхнали и умираха. Те плачеха за вода. Аз веднага й казах за това и тя ми съобщи, че не ги е поливала повече от две седмици.
Идеята за плачещите растения може да се стори странна на много хора. На тях бих препоръчал да прочетат някои книги на тази тема, особено една от тях със заглавие Тайния живот на растенията от Питър Томкинс. Трябва да осъзнаем, че магията на ЖИВОТА се проявява във всички форми, размери и цветове, дори и при растенията. Ние можем да научим повече за тези форми на живот, ако отделим време да отворим сетивата си и да се вслушаме в собствените си парапсихически способности и в енергията около нас.
Освен царството на растенията, за животните също е известно, че се осланят на шестото си чувство. Наблюдавайте поведението на вашите домашни любимци. Колко често сте виждали кучето да настръхва или да лае безспирно, когато срещне определени хора? Или как става така, че се залепва за един човек, докато се разхожда в стая, пълна с хора. Защо по време на природни бедствия, като земетресения, торнадо, урагани, животните стават нервни и дезориентирани и често се крият в шкаф или под мебелите. Животното не е чуло новината от екрана на телевизора, както правим ние. То просто знае. Обикновено животните предусещат бедствията. Освен това са много чувствителни към човешкото безпокойство. Ако искате да разберете каква е прогнозата за времето, тогава наблюдавайте животните около вас. Преди буря кравите често лягат на тревата. От началото на съществуването си, животните силно са зависили от парапсихичните си възприятия или инстинкти, които са им помагали да се защитят и да продължат живота си.
ИСКАМ ЛИЧНО ДА ВИДЯ БОГ
Дори преди да осъзная своите парапсихични способности, аз често мислех за съществуването на Бог. Макар че съм отгледан в семейство на католици и девет години съм посещавал католическо училище, открих, че католическата представа за Бог е прекалено ограничена и нереалистична. Ние трябваше да приемем божествеността на сляпа вяра и това много ме объркваше. Вълнуваха ме въпроси като: Как да разберем дали Бог наистина съществува? Виждал ли го е някой някога? Как Господ създава неща от нищото? Кой е написал историите в Библията и дали те са истина?
Колкото и да исках да вярвам в Бог, представен от ритуалите и каноните на Църквата, аз не го чувствах вътре в себе си. Мой дълг ли беше просто да изтърпявам ежедневните церемонии? Чувствах, че съм пропуснал една частица от пъзела. Може би монахините бяха скрили нещо от мен? Дали в бъркотията бях пропуснал онова, което всички останали бяха разбрали? Аз ли бях единственият, който се съмняваше в техните вярвания? “Ако има Бог, нека видя доказателство за това!” – тази молба изглеждаше съвсем естествена за детския ми ум.
Получих отговор на молитвата си, когато бях на осем години. Рано една сутрин, както си лежах в леглото, почувствах силен полъх на хладен вятър около лицето си. Аз придърпах одеялото по-нагоре и погледнах към прозореца на спалнята. Той беше плътно затворен. Докато се опитвах да разбера как този полъх е нахлул в стаята ми, погледнах нагоре към тавана и видях една огромна ръка с обърната надолу длан. Ръката блестеше с пулсираща бяла светлина. Бях като хипнотизиран, но изобщо не се страхувах. Не разбирах какво става, но не се боях, вероятно защото бях още дете. Искаше ми се да приема образа, който виждах като истински. Изведнъж ме изпълни чувство на изумително спокойствие, радост и любов. Макар че отсъстваше ехтящият глас на Бог (както често се описва в Библията), който да отговори на въпросите ми или да разкрие съдбата ми, аз знаех, че това е той. Също така бях сигурен, че ще направя каквото е необходимо, за да изпитам това радостно чувство отново. Тогава разбрах, че животът е нещо много повече от това, което бях учил и което можех да видя с физическите си очи.
Светещата божия ръка беше първото ми изживяване като ясновидец и макар че образът беше впечатляващ, аз никога не споменах за това пред другите. Чувствах го като моя тайна, а освен това и никой нямаше да ми повярва. По-късно щях да науча още много неща за ясновиждането, при което умът е изпълнен с най-различни образи, форми, сцени, духове, лица и далечни места, невидими за физическите очи. Например вечер преди заспиване съзнанието се изпълва с много различни форми, лица и сценарии. Ясновиждането е подобно на това, да виждаш такива картини в ума си. На ясновиждането ще се спра подробно в Глава 2.
СЕАНСЪТ В РАННИТЕ ЧАСОВЕ НА ЕДНА СЪБОТНА ВЕЧЕР
След изумителната поява на ръката вече бях убеден в съществуването на Бог. В края на краищата само той можеше да се появи от прозрачния въздух. Но много нови въпроси се втурнаха в моето съзнание. Бях заинтригуван от идеята за смъртта и от това, какво става след като умрем. Бях изпълнен с желание да науча повече за небето и за живота след смъртта. Къде отиваме, след като умрем? Има ли наистина рай или ад, или междинно място? Дали животът е безкраен? Всичко, което знаех, беше онова, което ме бяха учили в католическото училище, и то беше прекалено едностранчиво. Какво вярват другите хора, че представлява Бог и живота след смъртта? Исках да разбера това. Исках да знам повече. Исках да продължа да намирам отговори. Тогава изобщо не подозирах, че съвсем скоро отново ще се сблъскам със свръхестествено изживяване.
Скот и аз бяхме добри приятели. Играехме на топка и правехме всички останали неща, които децата вършат заедно. Не пропускахме и да експериментираме с обикновените паранормални игри, които изглежда са част от порастването на повечето деца. Шеговито задавахме въпроси на “Магическата осморка”, но насмешливото ни настроение скоро изчезваше, след като се появяваха отговори като: “Отговорът е неясен” и “Попитайте отново по-късно”. Как всъщност тя би могла да знае? Освен това ние разговаряхме с духове с помощта магическа дъска, макар че всеки от нас тайно вярваше, че другият бута малкия диск. Така че съвсем естествено една събота сутрин решихме да проведем сеанс в седем часа същата вечер. Седем беше най-близо до представа за злокобния час на дванадесетгодишни момчета като нас.
Спомням си този ден съвсем ясно. Изглеждаше сякаш никога няма да се изниже. През съзнанието ми минаваха образи от филми, свързани с духове. По някакъв начин усещах, че тази вечер ще бъде специална – нещо голямо трябваше да се случи. В седем без петнадесет повече не можех да чакам. Два часа по-рано бях намерил една бяла свещ и я пъхнах в джоба си. Мислех си, че ще ни бъде необходима, за да създадем подходяща обстановка. Изтичах до къщата на Скот за рекордно кратко време. Казах припряно “Здравейте!” на родителите му и се втурнахме към неговата стая. Дадох му свещта, той я запали и тържествено я постави в средата на един пепелник на масата между нас. Затворихме прозорците, загасихме осветлението, седнахме един срещу друг и зачакахме. И двамата бяхме малко нервни, макар и да си казвахме, че това е само игра. Атмосферата беше призрачна и съвсем подходяща. Свещта създаваше странни сенки в стаята и очертаваше лицата ни с тайнствена светлина. Най-интересното в тази игра беше да видим кой ще се изплаши и ще хукне да бяга пръв.
Седяхме тихо около половин час. Накрая вече не можех да издържам.
– Какво ще правим сега? – попитах нетърпеливо. Скот сви рамене.
– Може би трябва да поискаме да говорим с някого.
Този ден се навършваше една година от смъртта на Дженис Джоплин, така че Скот предложи да извикаме нея. Следващите десет минути ние призовавахме духа й. След това зачакахме. Нищо не се случи. Повикахме я отново. Пламъкът на свещта остана неподвижен. Нямаше мистериозни почуквания по масата. През стаята не премина студен полъх. Почакахме още малко. Очите ни непрекъснато шареха наоколо, като следяха за всяко движение, за всеки знак, че Дженис е пристигнала. Но, за съжаление, ние бяхме две дванадесетгодишни момчета, които започваха да се отегчават.
Реших да опитам с една последна молба.
– Дженис, ако си в стаята, дай ни знак със свещта – изкомандвах аз с най-дълбокия си и мелодраматичен глас.
Пламъкът леко потрепна. Изведнъж се наклони наляво и остана там около секунда. След това се премести вдясно и застина за известно време. Скот и аз седяхме вцепенени на местата си. Пламъкът се движеше френетично наляво, надясно и обратно. Нито един от нас не можеше да си поеме дъх от страх. Не знам какво го местеше, но със сигурност не беше нито един от нас. Ние бяхме прекалено вцепенени, за да правим каквото и да било. Внезапно свещта загасна и стаята потъна в пълен мрак. В пристъп на смелост и двамата се втурнахме с писъци към вратата, за да потърсим сигурност при родителите на Скот.
Бяхме ли се свързали с Дженис Джоплин? Кой знае? Аз истински вярвам, че отворихме една врата към нещо или към някой извън физическия свят. Но наистина ми се струва иронично, че това, което започна като игра на две деца, беше едно забавно начало на онова, което щеше да се превърне в моя професия.
ДРУГИ ПАРАПСИХИЧНИ ФЕНОМЕНИ
Припомняйки си и други събития от моето детство, мога да кажа, че съм имал много странни изживявания, които не принадлежат на този свят. Вероятно бихте си помислили, че този сеанс е бил най-злокобният и драматичен. Но той беше само едно от няколко подобни изживявания, които – сега разбирам това – бяха ясни предсказания, че моят земен път ще бъде изпълнен с духове, напрежение и мистерия. Онова, в което съм вярвал през целия си живот, е, че: НЕПОЗНАТОТО Е НЕЩО, КОЕТО ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ОТКРИТО. Част от моята природа е да търся необясними неща и да намирам техните отговори. Така че моето любопитство често ме водеше на места, където дори ангелите се страхуваха да пристъпят. Като дете, аз често измислях различни игри, предмети, забавления, които ми помагаха да докажа съществуването и пленителността на окултния свят. Едно от най-привлекателните и любими мои занимания бяха къщите с духове и гробищата. Мисълта, че къщата вероятно се обитава от невидими живи същества, които се разхождат из коридорите, силно ме вълнуваше. Детективът в мен надделяваше и аз не намирах покой, докато не разбудя мистерията, която стоеше пред мен.
Бел Хауз беше една такава мистерия. Това беше страховито изглеждаща къща със стара, олющена сива боя и износени капаци на прозорците, които едва се крепяха на пантите си. Някои от тях бяха полузатворени над блестящите в жълто прозорци. Бел Хауз беше преживяла векове и помнеше времето, когато коне и двуколки са обикаляли по улиците, а добитъкът кротко е пасял по ливадите. Къщата, или Господарското имение, както я наричаха, представляваше една злокобна гледка, която се намираше далеч от улицата, скрита под вековни дървета. През детските ми очи изглеждаше сякаш острите върхове на кулите й се забиваха в небето. Бел Хауз беше изоставена повече от петдесет години, но тя стана един призрачен знак по пътя ми към и от училище. Спомням си, че когато минавахме оттам, ние бягахме колкото е възможно по-бързо заради историите, които се разказваха за нея. В една от тях се споменаваше за стара беловласа дама, чиито безспирни ридания се носели из къщата.
Според историята, тази жена имала син, който бил морски търговец. След много месеци безделие, тя настояла той да тръгне отново на път. Синът заминал неохотно и никой повече не го видял. Изглежда, че времето внезапно се променило и корабът, на който плавал синът, потънал, когато се извила страховита буря. Никой не оцелял. Майката никога не се примирила с това обяснение и мислела, че синът й се е отървал. Оттогава, тя често била виждана да се лута из стаите на къщата, да търси своето момче и тъжно да ридае през нощта. Понякога оставяла запалена свещ, като се надявала, че синът й ще я види и това ще му помогне да намери пътя към дома. Но това не беше най-лошото. Всички ние, децата, знаехме, че ако случайно погледнем към къщата и очите ни попаднат на лицето на старата дама, тя ще дойде в спалнята ни през нощта и докато спим, ще ни вземе и ще ни заведе в къщата си, където ще трябва да останем да живеем с нея завинаги!
Моите приятели и аз никога не забравяхме тази история за Бел Хауз и дори и да не беше истина, тя определено добавяше малко вълнение към скучното ежедневно ходене от вкъщи до училище и обратно. Когато станах малко по-голям, вероятно около десет, единадесетгодишен, аз вече не вярвах толкова на безобидните разкази за старата дама и нейния син, но все още бях невероятно заинтригуван от къщата. Спирах пред нея и гледах към прозореца на втория етаж, като се надявах да зърна пламъка на горяща свещ или да чуя приглушени звуци на утихващ плач. Определено имаше нещо в тази къща. Знаех го. Изглежда, че то ме привличаше и аз трябваше да отговоря на този повик.
Един ден го направих. Моят бъдещ другар в света на мистиката, Скот, и още няколко смелчаци, които бяха съседски деца, решиха да ме последват в къщата. Трябваше по някакъв начин да влезем в нея. Решихме, че е най-добре да се вмъкнем вътре от задната страна, която беше буквално затрупана под дърветата. Нямаше ограда, която да ни пречи, така че работата беше по-лесна, отколкото си мислехме в началото. След като си проправихме път през дърветата, пред очите ни се изправи старата и разнебитена дървена къща. Крепостта, която някога беше предмет на толкова страховити и ужасяващи истории, изглежда не беше нищо повече от купчина изгнило дърво и остарял цимент.
За наш късмет, до задната врата имаше прозорец. Докато едно от момчетата наблюдаваше, останалите махнахме капаците от прозореца. Слънчевите лъчи докоснаха от векове потъналия в мрак дом. Ние внимателно пропълзяхме в къщата, която беше почти разрушена от годините. Веднага, след като влязох в една от стаите, по тялото ми преминаха ледени тръпки. Но внезапното ми чувство на уплаха и страх премина в чувство на радост и веселие. Като се огледах наоколо, видях стая, която приличаше на огромен, много дълъг хол. По стените имаше мокри петна от дъжда, паднал предния ден, и пропитите с вода розови тапети висяха изтънели и скъсани. На места по стените имаше огромни, зеещи дупки, които бяха покрити с дървени дъски. Докато вървях из стаята, аз имах странно чувство, че това е било място, където са се играели салонни танци. Почти можех да видя хората във вихъра на валса. В единия ъгъл на голямата стая си представях малък оркестър, който свири за гостите до малките часове на другата утрин. Продължих напред и стигнах до една прилежаща стая от срещуположната страна. Най-вероятно това беше трапезария и тя беше с размери достатъчни, за да се побере доста голяма група хора. Можех да видя маса за банкет, пълна с най-изискани блюда. Над масата имаше полюлей и светлината от неговите свещи осветяваше вечерната забава. Внезапно бях изтръгнат от мислите си от крясъците на моя приятел Кевин.
“Боже Господи, погледнете тук”, викаше той.
Когато отидох при него и при останалите момчета в другата стая, аз видях онова, което ги беше развълнувало толкова. На пода лежаха разхвърляни различни книги и снимки във всички форми и размери. По-голяма част от литературата беше на търговска и морска тематика. Имаше и няколко счетоводни книги, които бяха изпълнени с написани с молив цифри. Когато всички забелязахме, че книгите са на морска тематика, лицата ни пребледняха! Заедно се втурнахме към вратата – най-близкото място, откъдето да избягаме. Всички веднага ясно си спомнихме разказите от ранното ни детство за сина-търговец и за неговата майка. Беше ли това истина в края на краищата? Страхувахме се дори да си помислим какво може да ни се случи. Ами ако това място е изпълнено с духове, които ни дебнат из коридорите? Не знам каква беше причината, но никой не показа колко е изплашен, макар и да знаех, че всички треперим от страх. Решихме да стоим близо един до друг и да продължим да претърсваме къщата.
Аз взех няколко снимки от пода и ги погледнах. На една от тях имаше бебе, а на друга – две спретнато облечени момчета. Тяхната прилика ясно ми подсказа, че са братя. Докато държах снимките, имах чувството, че някой стои зад мен. Знаете това усещане – когато си мислите, че някой ходи зад вас. То е същото. Силно изплашен, аз веднага пуснах снимките на пода. Това сигурно е белокосата дама, която идва да ме вземе! Бавно завъртях главата си, погледнах назад, но не видях нищо. Трябва да е било въображението ми.
И тогава се случи най-странното нещо. Внезапно почувствах подтик да отида до ъгъла на стаята и да вдигна снимката, която беше най-близо до стената. И така, отидох до там, наведох се и вдигнах снимката, която беше в рамка. От нея ме гледаше една очарователна дама в дълга тъмна рокля, която държеше красив букет. Тя имаше забележително красиво лице с дълбоки очи, които изглеждаха сякаш гледат право в мен; косата й беше на кок, покрит с мрежа. Когато погледнах снимката по-отблизо, почувствах, че това е майката на децата от двете снимки. Не мога да опиша как точно разбрах, но просто знаех. Погледнах надолу и видях снимка на мъж с мустаци. Ръцете му бяха скръстени и очите му гледаха право напред. Вдигнах и тази снимка. Докато я разглеждах, знаех че това е съпругът на дамата. Имах усещането, че това семейство често е давало приеми. Вероятно са били много заможни и влиятелни хора в областта. Докато разглеждах другите семейни снимки, у мен се появи чувство, че те са имали някаква връзка с политиката. Не можех да обясня на приятелите си защо мисля така и всички си помислиха, че съм луд или имам доста живо въображение. Но знаех, че има някаква сила, която ме е подтикнала да отида в този ъгъл на стаята. Каква беше тя? Кой беше това? Откъде знаех, че това семейство е обичало да дава приеми или че са се месили в политиката? Дали ми го бяха казали призраците, които все още се разхождаха из коридорите? Беше ли истина историята, която знаех от детството си, за дамата с бялата коса и за нейния син-търговеи?
Отговорите на всички тези въпроси открих три години по-късно. Никога няма да забравя това. Бях сам у дома и пощата току-що беше пристигнала. Имаше една брошура от историческото дружество “Бейсайд” със заглавие Бейсайд – вчера и днес. В нея се описваха първите заселници в града – различни индиански племена, след това датчани и накрая английски търговци. Моят интерес се възбуди, когато стигнах до страницата, където се разказваше за Бел Хауз.
Ейбръхам Бел, заможен морски търговец, купил триста акра земя, върху която построил имение за семейството си през 1849 г. То било доста голямо, защото имал двама сина на почти еднаква възраст. Той бил един от първите заселници в Бейсайд. Аз продължих да чета. Семейство Бел било част от елита, от висшето общество, и често давали приеми за държавни служители от Ню Йорк и за различни политици от Вашингтон. Впечатлен, аз продължих да чета. Прелистих следващата страница и зяпнах от изненада. Оттам ме гледаха господин и госпожа Бел – от същите снимки, които бях държал в ръцете си преди три години! Това беше потвърждение на чувствата, които ме изпълниха при онова запомнящо се посещение.
И останалите ми изживявания, изпълнени с мистичност, се появиха приблизително по това време, когато бях десет, единадесетгодишен. Веднъж по време на една обедна почивка аз и още няколко момчета силно се отегчавахме и искахме да правим нещо различно от това, да играем на топка или да скачаме на въже с момичетата. Някои от по-хладнокръвните ни съученици отиваха в града да видят колко неща могат да задигнат от местния смесен магазин за всичко, без да ги хванат. Когато се връщаха в училище след обяд, те гордо ни показваха плячката си – обикновено химикалки, линии и маркери. (Чудесно извънучебно занимание за ученици в католическо училище!)
Както и да е, тъй като аз не бях нито хладнокръвен, нито крадец, правех нещо друго, което смятах, че е геройство. Заедно с няколко момчета ходех в гробището “Лоурънс”. Това гробище, построено в началото на миналия век, беше частна собственост. От тогава то се бе превърнало в историческа забележителност. При едно посещение на гробището имах много интересно и интригуващо изживяване. Аз и още двама мои съученици седяхме под едно дърво и вече приключвахме с обяда. Изцяло се наслаждавахме на слънчевия и топъл пролетен ден сред спокойствието на гробището и се изкушавахме от идеята да не се връщаме в училище до края на деня. Докато обсъждахме доводите за и против, ние ненадейно чухме две деца да се смеят недалеч от нас. Всички погледнахме към мястото, откъдето идваше смехът, но не видяхме нищо. Помислихме си, че вероятно има деца в задния двор на една къща, която се намираше наблизо, и че техните гласове долитат до нас. Задоволихме се с това обяснение, но смехът отново достигна до нас. Бяхме много озадачени и леко изплашени, но все пак решихме да проверим откъде идва смехът. Както вървяхме към това място, чухме гласовете на децата още веднъж, но не можехме да видим нищо и неохотно продължихме нататък.
Когато наближихме, моят приятел Питър изкрещя: “Вижте!” Видяхме две малки деца, момче и момиче, които си приличаха. Изглеждаха около пет, шестгодишни. Когато тръгнахме към тях, те избягаха и ние не можахме да ги намерим никъде. Това е странната част. Бяхме посещавали гробището толкова пъти и почти не бяхме срещали човек, да не говорим за малки деца. Решихме, че е по-добре да се върнем в училище. Когато се обърнахме да си тръгваме, приятелят ми Тим изпищя: “Погледни тук.” Той се беше вторачил в нещо. Това беше надгробна плоча с имената на две деца, брат и сестра, които бяха починали на четири и петгодишна възраст! Бяха ли това духове? Честно казано, не мога да твърдя, но приятелите ми никога повече не пожелаха да говорим за този случай.
Тези събития биха могли да ми подскажат моето бъдеще, ако можех да ги разбера навреме. Но като всяко друго нормално дете, аз проявявах по-голям интерес към бейзболните карти, топката и детския футболен отбор.
ГОДИНИТЕ В КАТОЛИЧЕСКОТО УЧИЛИЩЕ
Между забавленията ми в изоставени къщи и гробища, аз посещавах католическото училище на ордена на Светото Сърце. Подобно на много други деца на моята възраст, никога не успях да разбера напълно концепцията за Бог. Мислех си, че той е приятен мъж с брада, който ни обича, но ако направим нещо лошо, той ще ни намрази и за наказание ще горим в ада. Малко страшно за малко дете, не мислите ли? Спомням си, че седях в църквата и гледах стенописите над олтара. Там имаше една красива стара фреска, от която Исус се усмихваше на света. Спомням си, че си мислех: Как може такъв човек да те изпрати да гориш в ада?
Другото, което учехме, бяха молитви. Господ трябваше да ги чуе и да отговори на тях. Ами, аз не си спомням някоя от молитвите ми да е получила отговор. Изобщо не можех да разбера тази концепция. Като дете непрекъснато задавах въпроси за Бог, на които рядко получавах отговор. А когато получавах, отговорите не задоволяваха първоначалните ми въпроси, а вместо това пораждаха още повече въпроси. Например монахините в училището бяха облечени в черни одежди, на места акцентирани с бяло. Когато ги видях за първи път, аз така се изплаших, че не исках да ходя на училище. Тези жени не приличаха на Божиите невести от моите представи, особено с това черно облекло. Когато попитах: “Защо сте облечени в черно?”, те не можаха да отговорят.
От най-ранна възраст аз бях изпълнен с усещане за небето. Макар че си го представях с врати, украсени с бисери, крилати ангели и т.н., знаех, че то е повече от това. Знаех, че когато ние отидем там, ще видим всичките си приятели и членове на семейството ни, които са починали преди нас. Монахините се съгласяваха, че ще срещнем нашите любими хора на небето, но те говореха за тях като за души. Аз никога не разбрах какво е душа. Знаех, че хората живеят на небето, но ако те живееха там, тогава къде бяха техните души? Беше ли душата част от тях? Такива въпроси отново объркваха монахините. За нещастие, техният стандартен отговор беше: “Бъди послушен и не задавай толкова много въпроси.” И към това добавяха: “Един ден ще разбереш къде отиват тези души и тогава ще ти се иска да не беше питал толкова много.” Предполагам, те са имали предвид, че ще открия отговора, когато отида на оня свят.
Спомням си един случай, когато бях във втори клас, който ме накара да задавам на Бог още повече въпроси. Нямах за урока молив в подходящ цвят, затова сестра Матилда ме удари – толкова силно, че паднах на пода и за момент загубих съзнание. Когато седнах отново на мястото си, тя вече се намираше на другия край на стаята. Беше ясно, че не проявяваше загриженост за моето състояние. Тогава бях само на седем години. Спомням си, че си помислих: Защо ме удари? Никого не бях наранил. Не бях направил нищо лошо. Как може някой, който говори да се обичаме един друг, някой, който е омъжен за Бог, да се отнася с мен по този начин? Така че от много ранна възраст вярата ми в Католическата църква се превърна в деликатно балансиране между това, което се говореше, и онова, което се правеше. Всичко това породи у мен съмнения.
Останах в католическото училище заради строгата ми майка, която беше ирландска католичка. Тя ходеше на църква всеки дек и настояваше, че това е единственият път към рая. Когато я разпитах за другите религии, тя просто ги наричаше “онези езичници.” (Според Католическата църква, единствената праведна религия е нейната.) Аз не исках да бъда езичник или да горя в ада, така че останах в Светото Сърце, но бях скептично настроен към тези дебели дами, които приличаха на пингвини!
Сега, като погледна назад, мога да разбера защо сестрите бяха толкова груби с децата и защо някои (не всички) от свещениците ставаха алкохолици, педофили или имаха някакви непристойни връзки. Мисля, че е много трудно и някак си нечовешко да се живее благоприлично през цялото време. Моля ви се, ние сме просто човешки същества! Разбира се, има хора, които могат да водят такъв суров живот и не казвам нищо лошо за тях. За по-голямата част обаче това е невъзможно. Не е чудно тогава, че има такъв огромен спад в броя на кандидатите за семинариите и за богословските училища. Католическата църква има невероятно архаична система от вярвания. В много отношения това са принципите на петнадесети век. Животът непрекъснато се променя и развива. Онова, което е било истина за нашите прародители, вероятно вече не се отнася за нас. Ние непрекъснато израстваме и се развиваме като същества на Земята. Вместо да разграничаваме хората в зависимост от религиозните им вярвания, ние трябва да погледнем на себе си като едно цяло. Не казвам, че религията е лошо нещо. Напротив. Ако повечето от нас живеят с идеалите на религията, която изповядваме, този свят определено ще бъде едно по-щастливо място за живот. Никой няма да бъде убиван на съседната улица или във война. Никой няма да бъде гладен или бездомен. За нещастие мисля, че религиозните водачи се интересуват повече от това, да притежават по-голяма власт на Земята, отколкото да подготвят стадото си за спасението.
ЖИВОТЪТ В СЕМИНАРИЯТА НЕ БЕШЕ ЗА МЕН
След осем години в “Светото Сърце” аз продължих образованието си в семинарията “Еймард” в Хайд Парк, Ню Йорк. Идеята да стана свещеник беше на майка ми, не моя. Но аз винаги съм искал да бъда далеч от родния си град и гледах на тази възможност като на шанс. Животът в семинарията беше много труден за мен. Това беше първият път, когато бях далеч от дома, и изпитвах носталгия. Нешо повече, чувствах се изоставен. Аз бях едно четиринадесетгодишно, силно депресирано момче. За щастие, открих, че много от съучениците ми преминаваха през подобно емоционално приспособяване. Ако има нещо, на което Католическата църква учи добре, това е, че обикновената тъга е мощен обединител. В края на краищата всички свикнахме с този живот.
В семинарията аз се върнах още веднъж към подредения и дисциплиниран живот. Тъй като бях чувствителен, често бивах объркван от свещениците и братята. Чувствах, че повечето от тях предпочитаха светските удоволствия, но поради неизвестна причина бяха отдали живота си на Бог. Когато бях студент в семинарията, аз също исках да отдам живота си на Бог, но не исках да ставам свещеник или брат, защото този начин на живот беше прекалено ограничаващ. Също така се съмнявах, че идеите, които се изразяваха в проповедите, са абсолютна истина. Освен това, както в началното училище, аз не се чувствах доволен от това, че моята религия е изцяло свързана само с Бог. Изглеждаше, че има прекалено много правила и прекалено малко проявяване на думите на Бог в земния живот. Единственото упорито спазвано правило беше събирането на парични помощи за църквата.
През първата година в семинарията често размишлявах върху въпросите, свързани с Бог. Винаги пазех подобни мисли за себе си, защото се страхувах, че останалите ще ме сметнат за луд. Често, докато слушах някоя проповед, аз се съсредоточавах върху мисълта: кой или какво е Бог? Когато го правех, изживяването с протегнатата ръка, обгърната в светлина, отново се появяваше в ума ми. Мислех си: Дали тази ръка ме беше превела през католическото училище? Дали тя беше насочила пътя ми към семинарията? Колкото повече въпроси си задавах, толкова по-несигурен се чувствах по отношение на религията. Защо не можех да получа отговор на тези въпроси? Не след дълго най-накрая открих отговора.
Това се случи през Страстната седмица и по-точно на Разпети Петък. Всички произведения, дело на човешка ръка, бяха отстранени от олтара, а останалите статуи, кръстове и други подобни бяха завити с покривка. Дарохранителницата беше поставена на страничния олтар. (Дарохранителницата е много дълъг, златен кръст с орнаменти, със светени нафори, които представят тялото на Христос.) Всички студенти се изредихме за молитва пред нея. Нямахме строго установени молитви, така че се осланяхме изцяло на онова, което чувствахме. Всеки от нас коленичеше или седеше в продължение на тридесет минути в определеното му време в петък, събота или неделя.
Когато на Разпети Петък седнах там, това вероятно беше първия път след изживяването с ръката, когато почувствах Бог. Разположих се в малката стая и се вторачих в това невероятно златно късче изкуство, украсено с цветя. Продължих да се взирам в него и след двадесет минути осъзнах, че Бог беше в стаята. Не в буквалния смисъл, като фигура, която стоеше до мен, а като усещане за спокойствие вътре в мен. Това беше същото чувство, което имах, когато бях на осем години. Още веднъж усетих, че това е доказателството, което търсех, доказателството, че Бог съществува. Знаех, че това не е нафората пред мен. Той беше много повече от нея. Беше вътре в мен. Той говореше в сърцето ми – не с думи, а чрез усещането за невероятната любов, която Бог има за мен и от която аз бях част. Тогава разбрах, че това усещане за Бог не може да бъде намерено в семинарията или в църквата, а навсякъде и във всичко. Господ е безпределен. Най-сетне имах отговор и знаех, че това беше причината да бъда в семинарията. Трябваше да запазя това усещане за Бог в себе си. Оттогава никога повече не съм си задавал въпроси за съществуването му. Просто трябваше да погледна в сърцето си, за да го видя.
След това изживяване вече не се чувствах задължен да завърша семинарията. Знаех, че няма какво повече да науча там. Ако преподавателите ми бяха възнамерявали да ме подготвят да разбера Божието присъствие, тогава те бяха успели. Осъзнах, че Бог е част от мен и от всичко, което правя. Той беше любов и неосъждане, разбиране и компромиси, справедливост и честност. Аз осъзнах, че всички ние носим Бог в себе си.
Животът в семинарията ме научи на много неща, и в ретроспектива, аз съм благодарен за това, че имах подобен опит. Открих собственото си усещане за Аза, което преди това ми липсваше. По принуда бях свързан с другите и трябваше да разпознавам доброто и злото в тях. По ирония на съдбата семинарията ми помогна също така да осъзная, че католицизмът не е за мен. Аз открих нещо много по-богато и дълбоко, в което да вярвам – Бог. Но това не беше Бог, който седеше на трон в небесата, или неговият син, който висеше на кръста. Това, което беше у мен, беше Богът на любовта.
След тези открития осъзнах, че не мога да продължа да се прекланям пред Бог, обременен от църковни правила, които бяха остарели и неверни. Не можех повече да вярвам в митология, която беше съсредоточена върху вината и наказанието.
Все още ми се струва малко невероятно, че Католическата църква учи на подобни неща. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Всеки има право да вярва в онова, което смята за правилно. Аз просто говоря за моя собствен опит.
ОБЩУВАНЕ С ОТВЪДНОТО
Напуснах семинарията след първата година и прекарах следващите три години в Общественото училище в Ню Йорк. Още веднъж напуснах дома си, когато влязох в Държавния колеж в Сан Франциско, за да се специализирам в областта на работата в радиото и телевизията. Мечтаех за кариера на сценарист. Имах късмета, докато ръководех конференция с творческия екип на “Блусовете на Хил Стрийт”, да се сприятеля с един от продуцентите на шоуто. Когато му казах, че скоро завършвам, той ми предложи нещо, което смятах за първия си голям пробив. Никога няма да забравя неговите магически думи: “Обади ми се, когато пристигнеш в Лос Анджелис. Вероятно ще можем да те назначим като асистент на продукция в шоуто.” Асистент на продукция! Внезапно животът ми се беше завъртял.
След като завърших, пропилях известно време в Ню Йорк. След това си купих кола, опаковах си нещата и се отправих на запад. Пристигнах в Лос Анджелис на 7 юли, 1982 г. Най-накрая бях сред големите звезди. Отидох в Холивуд! Зарекох се, че няма да напусна Тинсъл Таун, докато не реализирам мечтата си и не стана сценарист. Звъннах на моя приятел, продуцента, за да му кажа, че съм готов да започна новия си живот. Него го нямаше.
Преживях известно време, работейки на временен договор за пълен работен ден в мазето на агенцията на “Уйлям Морис”. На плещите ми лежеше огромната отговорност да махам телчетата от папките, които се подготвяха за микрофиш. Прекарвах по-голяма част от времето си като мечтаех да стана известен автор на сценарии и да живея бляскав живот. Макар че настоящата ми работа не беше тази, която бленувах, аз имах странното вътрешно усещане, че е важно да остана там. Много скоро разбрах защо.
Един ден с моята началничка, Керъл Шумейкър, говорехме за метафизика. Тя имаше среща с един медиум на име Брайън Хърст. “Искаш ли да дойдеш с мен?”, попита ме тя. Аз нямах никаква представа какво е това медиум, но се възползвах от възможността да напусна пощенската стая и да открия нещо ново.
Пристигнахме в Манхатън Бийч няколко минути преди определеното ни време в седем. В края на краищата може би все пак часа седем беше злокобния час. Аз бях малко нервен по отношение на всичко това. В главата ми непрекъснато нахлуваха спомени за сеанса със Скот и Дженис. Започнах да се питам дали контактът с покойник е добра идея.
Не се успокоих дори от вида на усмихнатия англичанин с големи зелени очи, който ни посрещна на вратата. Когато се представи, си помислих, че изглежда прекалено приятен човек за такава работа. Докато влизахме в дома му, умът ми работеше на бързи обороти и в него нахлуваха образи на демони, които магьосникът можеше да накара да се появят. Независимо от това, Керъл и аз се настанихме удобно на един яркооранжев диван. Бяхме ли готови за изпитанието? Не бях много сигурен.
Брайън посвети следващия половин час в описание на това, какво да очакваме. Той ни обясни, че е ясночуващ – буквално можеше да чува гласове на духове с ушите си. След това каза: “Духовете имат много бързи вибрации. Те говорят с голяма скорост. Понякога звучат като морзовата азбука. Аз получавам информацията като пиукане.” След като приключи с обяснението, той каза на Керъл, че нейният баща стои в ъгъла на стаята. “Изглежда сякаш си е наранил пръста.”
Керъл отговори, че баща й си е срязал пръста точно преди да почине. Аз бях поразен. Откъде той знаеше това! Седнах накрая на дивана и нетърпеливо зачаках да чуя още нещо.
Брайън продължи да говори за бащата на Керъл. Нямаше никакви мятащи се в различни посоки пламъци на свещи или почуквания по масата.
След двадесет минути Брайън се обърна към мен. Каза, че е дошъл още един дух на име Джеймс, който много ме обича и проявява интерес към моя живот. Нямах представа кой е той. По-късно научих, че наистина съм имал чичо на име Джеймс, който е починал преди години.
Към края на сеанса Брайън каза: “Ти знаеш, Джеймс, че притежаваш силни способности на медиум. Духовете ми казват, че един ден ще можеш да правиш разпитания като това на други хора. Духовете смятат да те използват.”
Не знаех как да отговоря на това, което чух. В края на краищата, целите ми бяха в напълно различна посока. Не бях готов животът ми да се завърти на сто и осемдесет градуса. Малко ядосан, аз отговорих: “И без това си имам достатъчно проблеми в живота. Защо трябва да искам да говоря с покойници?”
Брайън просто се усмихна и спокойно ме увери: “Един ден ще го правиш.”
В ТЪРСЕНЕ НА СОБСТВЕНИТЕ МИ ПАРАПСИХИЧНИ СПОСОБНОСТИ
Месеци след този сеанс предсказанието на Брайън ме преследваше. Той непрекъснато ми обясняваше, че не всеки може да издигне вибрациите си на ниво, което да позволи директна връзка с духовете. “За щастие ти, Джеймс, ще можеш да осъществиш това приспособяване.”
Аз бях смаян от връзката на Брайън със света на духовете и учуден от преценката му за моите способности да правя същото нещо. Любопитството от моето детство излезе на преден план. Защо аз? Какво съм направил, за да мога да върша това? В сърцето си знаех, че това е моето бъдеще и че всички събития в живота ми досега са ме подготвяли за този обрат на нещата. Но мозъкът ми не можеше да възприеме такава необичайна перспектива. В края на краищата, това не беше животът, който бях планирал. Какво ще стане с кариерата ми на сценарист? Нали това беше причината да съм в Лос Анджелис? Може би има някакъв друг план за мен? Реших да открия за себе си дали имам парапсихични способности.
Купих си всички книги, които можех да намеря, свързани с развиването на парапсихичните и медиумни способности. Много от тях описваха различни техники, с които да се усъвършенстват естествените парапсихични способности, които всички притежаваме. Част от техниките бяха следните: Трябваше да държа предмет, да затворя очите си и да видя какви усещания, свързани с него, ще изпитам. Те можеха да бъдат под формата на картини, звуци, имена или емоции. Друга техника беше да държа снимка на един или на няколко човека и да записвам на лист хартия всички свои мисли за тях, например за тяхната възраст, нещата, които харесват и не харесват, дали са щастливи, тъжни, напрегнати, обезпокоени за нещо и други подобни. Едно от упражненията включваше цяла група хора. Един човек трябваше да седи на стол, така че групата да не вижда лицето му. Друг човек трябваше да застане на около половин метър зад него. Тогава онзи, който седи на стола, трябваше да опише всичко, което чувства за правостоящия индивид. Дали излъчваната енергия е на мъж или на жена? Кои бяха най-отличителните черти на човека? Да опише неговите дрехи. Да каже дали той носи очила.
Всички тези упражнения бяха предназначени да ми помогнат да използвам чувствата, вместо главата си, за да усетя света около мен. Съвсем скоро аз прилагах някои от упражненията във всекидневния си живот. Например по пътя си към офиса се опитвах да позная кой асансьор ще дойде пръв. Или се стараех интуитивно да отгатна в какви цветове ще бъдат дрехите на моите колеги този ден. Колкото повече практикувах, толкова по-често догадките ми се оказваха верни.
В няколко случая тези упражнения ми бяха много полезни и забавни в същото време. Спомням си, че в службата ми организирахме събрание в една зала за конференции, и аз се опитах да отгатна колко човека ще дойдат. Първото число, което ми дойде наум, беше двадесет и четири. Затова, без да питам никой, поставих двадесет и четири стола и двадесет и четири чаши с вода. По това време много от колегите ми знаеха за парапсихичните ми игрички, така че не бяха изненадани като видяха стаята предварително подредена. След като тя беше готова, групата започна да влиза през вратата. Един по един те сядаха на масата, докато не се запълниха двадесет и две от местата. Помислих си: “Как мога да сбъркам с двама?” Моята колежка Джоди ме погледна и ми намигна, сякаш искаше да ми каже: “По-голям късмет следващия път.” Не е необходимо да казвам, че наведох разочаровано глава. Пет минути, след като събранието беше започнало, директорът съобщи, че е наел нов служител. Вратата се отвори и там застана г-н Райън и неговата секретарка Кармен. Те седнаха на свободните два стола. Аз погледнах Джоди и също й намигнах: “Видя ли.”
Когато станах по-уверен в интуицията, която бях развил, аз започнах да правя разчитане на хората. Правех това като превключвах на тяхното емоционално ниво. Предполагам, че ще наречете този метод интуиция. Работех по същия начин, както при упражнението със снимката. Изкушавах се да почувствам какво става вътре в човека. Дали беше добър? Криеше ли нещо? Беше ли щастлив или тъжен? Какви бяха неговите желания? Какво го мотивираше? Аз регистрирах чувствата си и след това поглеждах физическия човек пред мен, за да видя дали това, което бях схванал интуитивно, му подхождаше физически. В началото ми отнемаше известно време да преценявам какви въпроси да си задавам. Но след известна практика ми бяха необходими само няколко секунди, за да направя разчитане на някого.
Отново се убеждавах, че колкото по-често следвам първоначалния си порив, толкова по-често съм прав. Трябваше да се науча да не се страхувам да питам себе си: Дали чувството, което усещам, е оцветено от собствените ми пристрастия и преценки? Дали това е наистина първото ми впечатление, или съм мислил прекалено много? Бързо ми стана ясно, че е необходимо да се науча да вярвам на първите си впечатления и да следвам първоначалния си порив, защото те са много ценни, независимо от причините, поради които го правя, и от това, къде ме води пътя на живота ми.
Около година след началото на моята програма с упражнения за интуицията, чувствителността ми се беше изострила драматично. Хората в работата започнаха да ме канят в домовете си и да ми задават въпроси за бъдещето. Повечето от тези въпроси имаха връзка с взаимоотношенията им и тези вибрации бяха най-лесните за разчитане. Поне аз можех веднага да почувствам дали има нещо, което не е наред. Започнах да виждам в съзнанието си лицата на хората, за които говорим. Можех да определя цвета на косата и очите им, формата на лицата им, понякога дори можех да посоча белег по рождение. Почти всеки път, когато по телефона описвах физическите характеристики на нечий любим човек, аз бях неизменно прав. Можех също да кажа и типа на емоционалната връзка, която съществува.
Например, веднъж правих разчитане по телефона на жена на име Паула. Когато тя ме попита за нейния приятел, Майкъл, аз веднага се настроих на нейната емоционална вибрация и почувствах, че тя е самотна. (Много по-лесно е да правиш това по телефона, защото външният вид пречи на чувствата.) Казах й, че усещам, че в емоционално отношение тя е самотна и че отчаяно желае да има балансирана и нормална връзка с Майкъл, но той проявява безразличие към нея. Тя отговори: “Да.” По-нататък й съобщих, че той не само емоционално е далеч от нея, но често отсъства и физически. (Когато един човек има връзка с друг, енергията на всеки от партньорите остава при другия.
Ако една двойка не прекарва достатъчно време физически заедно, енергията около другия човек значително се разсейва.)
При един друг случай млада жена на име Синди ме попита какво мисля за нейния годеник. Аз почувствах енергията на Синди по телефона и попитах за името на годеника й. Настроих се на честотата на неговото име и на нейната енергия и усетих пълно разминаване. Казах й, че смятам нейния избор за не особено добър. Посъветвах я да отложи брака си за известно време. Тя каза: “Вие напълно грешите”, и това беше краят на разговора ни. Две години по-късно една приятелка случайно ми напомни за разговора ми със Синди по телефона. Тя ми каза, че Синди наистина се е омъжила за младия мъж три месеца по-късно. Бракът им продължил пет месеца и след това те подали молба за развод.
Не искам да оставате с впечатлението, че никога не греша. Разбира се, че се случва и това. Просто искам да обясня, че за мен най-лесния начин да направя разчитане на някого е чрез емоциите. Емоциите са най-необработената форма на енергията и независимо дали го осъзнават, повечето хора сякаш носят сърцата на ревера си.
Колкото повече време минаваше, толкова повече използвах интуитивните си способности, толкова по-силни ставаха те и аз се учех все повече да им вярвам. Съвсем скоро приятелите, а след това и приятелите на приятелите ми, започнаха да ми звънят, за да ми задават въпроси, които касаеха живота им. Никога не ми бе хрумвало да вземам пари от някой от тях, защото все още учех. Освен това, за мен беше достатъчна отплата фактът, че моите усещания се потвърждаваха. По време на този етап на самоналожено интуитивно развитие се сбъднаха и предсказанията на Брайън за общуване с духове. Говорех по телефона с една млада дама за нейния проблем. Внезапно почувствах завладяващо желание да я попитам дали познава някоя Хелън.
– Да – отговори тя. – Хелън е моята баба. Тя почина преди известно време.
– Тя мисли за Идахо. – продължих аз.
– Да, тя живееше там! – каза момичето
– Баба ви ми съобщава, че е обичала да бродира и е направила няколко възглавнички за дивана си. Тя иска табуретката й за крака винаги да стои на обичайното си място. Също така казва, че е обичала да гледа красивата покривка на рози, която е върху табуретката. Хелън иска да знаете, че е направила подобна и на небето.
Последва дълго мълчание от другата страна на телефона. Момичето беше шокирано, но потвърди, че всичко, което съм й казал, е истина. Аз оставих слушалката и веднага взех два аспирина. Не можех да повярвам, че това наистина се случва. Предсказанието на Брайън се беше сбъднало – аз действително бях говорил с духове. Дори след всичко, което бях научил и след като знаех за моето бъдеще, не бях подготвен за този момент. Един изцяло нов свят от невероятни чувства и разбирания се беше открил пред мен. Възможностите бяха вълнуващи, отговорностите – огромни.
Научих, че когато издигна вибрацията си, за да достигна до другия свят, връзката ме изпълва с невероятно усещане за свобода, любов и радост. Това беше същото чувство за Бог, което ме беше изпълнило като малко момче. Задържането на вибрациите на толкова високо ниво ме изтощаваше, но онова, което получавах в замяна, си струваше. Трудностите идваха, когато сеансът свършваше и аз отново трябваше да се върна към триизмерния, физически свят. Трябваше да се науча да балансирам добре, за да остана с разума си.
Молбите за разчитане започнаха да валят. Аз никога не съм убеждавал клиенти – всички те идваха, защото някой ме беше препоръчал. Скоро желаещите бяха толкова много, че аз трябваше да направя избор. Или трябваше да остана на новата си работа в отдела за договори в Парамаунт Студио, или трябваше да практикувам дарбата, която ми беше дадена, на пълен работен ден. В действителност, избор нямаше. Толкова много от моите преживявания ме бяха довели до този момент. Просто трябваше да имам куража и самоувереността да предприема следващата стъпка. И аз я направих.
През изминалото десетилетие имах щастието да говоря с хиляди хора по време на индивидуални разчитания, групови срещи, международни симпозиуми, а напоследък и по радиото и телевизията. Преживяванията им, за някои от които ще прочетете в тази книга, бяха изключително приятни, силно емоционални и с изумително позитивно въздействие. Аз трябваше да се науча да не се поддавам на личните си желания и да позволявам на живота ми да тече в своята си посока. Това определено беше едно вълнуващо приключение. И сега с нетърпение чакам да видя какво следва.
В КАКВО ВЯРВАМ
След изживяването с ръката, когато бях осемгодишен, и след времето, прекарано в католическото училище, аз продължих духовното си търсене. По време на моите пътувания често ме питат дали вярвам в съществуването на Бог, на рай и ад. Като се опирам на опита си при духовното общуване и на стотиците книги, които съм прочел, мога да направя следните заключения.
Преди всичко, аз наистина вярвам в Бог. В действителност, вярвам, че всички ние сме Бог. Какво означава това? Ами, вярвам, че всички ние сме създадени по образ и подобие на Бог. Говоря не за човешките, а за духовните качества. Макар че имаме различна външност, ние сме еднакви отвътре. Когато осъзнаем духовността на личността, ние започваме да виждаме Божията Светлина в човека и с тази мъдрост осъзнаваме, че всички сме едни и същи. Всички сме създадени от Божията искра. Дори и най-нисшите същества, които пълзят по земята, са създадени от същата Божия искра. Дори онези, които изглеждат лоши и зли, са създадени пак от тази Божия искра. Злите същества вероятно са най-отдалечени от Бог, защото той е съвършенство във всичко. Бог е съзидателност във всичко. Всеки от нас може да бъде съвършен, ако само потърси своята божественост. Но повечето хора са впримчени в своето его, или в своята човешка част, така че рядко се доближаваме до истината за това, кои сме всъщност.
Къде се намира Бог? Моят отговор е: вътре в нас. В самата ни сърцевина. Бог е нашата същност. Той е самият живот. Аз не мисля, че той е фигура в пространството, която ни наблюдава. Имало е много хора, които са представяли великата Божия Светлина в човешка форма, и същата Божия искра, която е била в тях, е във всеки един от нас. Бог е моята светлина, твоята светлина и всички останали хора също носят тази светлина. Разликата вероятно е в степента – някои светлини са по-ярки, а други много мъгляви.
Второ, аз вярвам в живота на небето. Вярвам, че небето е другата страна на нашия физически свят и то много прилича на физическия ни свят, има подобни гледки и звуци, които обаче са по-живи и много ярки. Небето е място, където можем да се разходим в градината, да караме колело или лодка. В действителност ние можем да правим всичко, което пожелаем и колкото пожелаем, стига да сме го заслужили. Много от нас обаче са изпълнени с идеята за “Християнско” небе. Аз често се питам: Къде отиват мюсюлманите или евреите след смъртта си? Определено не отиват на християнското небе! Достатъчно е да се каже, че всяка религия си има рай и ад, съответстващи и на нейните вярвания.
Освен това смятам, че небето има много нива и ние отиваме на това ниво, което сме заслужили с нашите мисли, думи и дела, докато сме били на Земята. Тези от нас, които са израснали до едно и също духовно ниво, ще останат заедно и на небето. Съществата, които са духовно по-развити, отиват на по-високо ниво, а по-малко развитите души остават на по-ниско ниво. Ние никога не можем да преминем на по-високо ниво, докато не го заслужим. Но тези същества, които са по-съвършени духовно, могат да преминат в по-ниската сфера и в много случаи те наистина го правят, за да помагат на онези души, които не са достатъчно развити. И така, къде отиват лошите и злите хора? Те отиват на небето, или в ада, който са изградили със своите думи, мисли и дела на Земята. Те също живеят заедно с други същества, които са на тяхното ниво на духовно развитие.
(В тази книга се надявам да изясня тези вярвания, така че вашите въпроси, свързани с Бог и с духовния свят, да получат отговор, така както получиха моите.)
	


	



		
		Posted on June 27, 2012July 22, 2018
Д-р Брайън Уайс – Вестители от отвъдното
	


	
	
		Д-р Брайън Уайс – Вестители от отвъдното
Съдържание
начало – първа глава
глава първа
втора глава
четвърта глава
пета глава
шеста глава
седма глава
осма глава
девета глава
десета глава
единадесета глава
дванадесета глава
тринадесета глава
четиринадесета глава
петнадесета глава
шестнадесета глава
д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното
	


	



		
		Posted on June 27, 2012July 22, 2018
брайън уайс 16
	


	
	
		ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Почти четири години бяха изминали, откакто Кетрин и аз изживяхме невероятното. То промени и двама ни дълбоко. Понякога тя ми се обажда в кабинета да ми каже “здрасти” или да обсъди някакъв свой проблем. Никога вече не пожела, нито пък имаше нужда, да бъде подложена отново на хипнотична регресия. Нашата работа е свършена. Сега Кетрин свободно се наслаждава на своя живот, който вече не е измъчван от страхове и тревожност. Тя е постигнала щастие и удовлетвореност, които преди й се бяха стрували непостижими. Не се страхува вече от болести. Животът за нея сега има смисъл и цел, защото е уравновесена и в хармония със себе си. Тя излъчва вътрешен покой, който мнозина биха искали да придобият, но малко са тези, които го постигат. Тя стана по-духовна и интуитивна. Това, което й се случи, Кетрин счита за действително. Не се съмнява във истинността на всичко и го възприема като част от своята личност. Тя не проявява интерес към изследването на психическите феномени, сигурно защото чувства или по някакъв начин “знае”, че такова нещо не се научава от книги или от лекции. Често я търсят хора пред прага на смъртта или такива, които имат в семейството си близък на смъртно легло. Изглежда ги привлича. Тя просто сяда да поговори с тях и те се чувстват по-добре.
Моят живот се промени почти толкова драстично, както и на Кетрин. Бях станал по-интуитивен, много по-лесно откривах секретните кътчета от личността на моите пациенти, колеги и приятели. Дори понякога ми се струваше, че знам за тях, преди да са ми казали каквото и да било за себе си. Моите ценности и житейски цели се издигнаха на по-хуманна и по-малко егоистична плоскост. Лекари, медиуми, лечители и всякакви други сега по-често се появяват в живота ми и започнах да оценявам систематизирано техните възможности. Керъл се развива заедно с мен.
Тя култивира в себе си особени способности в работата си като консултант по въпросите на живота и смъртта и сега ръководни групи пациенти, умиращи от СПИН.
Започнах да медитирам, нещо което преди мислех, че практикуват само индусите и калифорнийците. Уроците, предадени ми чрез Кетрин, бяха станали съзнателна част от моя всекидневен живот. Като си спомнях по-дълбокото значение на живота и смъртта – естественото продължение на живота, аз ставах по-спокоен, по-способен да се вживявам в проблемите на другите, да давам обич. Сега съм по-отговорен за своите действия, както за отрицателните, така и за по-възвишените. Знам, че трябва да се плаща цената. Каквото трябва да стане, то рано или късно става.
Аз още пиша научни статии, чета лекции на професионални срещи и ръководя отделението по психиатрия. Но сега седя на два стола – единият е светът на петте сетива, представени от нашето тяло и физическите нужди, а другият, по-големият, е светът на нефизическите нива, представени от нашите души и духове. Знам, че тези светове са свързани, че всичко е енергия. Понякога те изглеждат много далеч един от друг. Работата ми е да свързвам световете и внимателно и научно да документирам тяхното единство.
Семейството ми процъфтява. Оказа се, че Керъл и Ейми имат психически способности над средното равнище и ние шеговито окуражаваме тяхното развитие. Джордан се превърна в силен и очарователен младеж, естествен водач на връстниците си. Напоследък започвам да ставам все по-малко сериозен. И понякога имам необикновени сънища.
Няколко месеца след последния сеанс с Кетрин моят сън започна да се отличава с особена характерност. Понякога имах ярки видения, по време на които или слушах нещо подобно на лекция, или задавах въпроси на лектора. Името на учителят ми от сънищата е Фило.
След като се събудех, понякога си припомнях какво бяхме дискутирали и го записвах. Тук ще включа една част от записките си. Първия път беше лекция и познах влиянието от посланията на Учителите:
“… Мъдростта се постига много бавно. То е, защото интелектуалното познание, което по-лесно се придобива, трябва да бъде трансформирано в “емоционално” или  несъзнателно познание. Веднъж трансформирано, отпечатъкът му е постоянен. Практиката на поведението е необходимият катализатор на тази реакция. Без действие идеята ще изчезне. Теоретично знание без практическо приложение.
… Равновесието и хармонията днес са пренебрегнати, а те са в основата на мъдростта. Всичко, което се прави, е прекалено. Хората имат излишно тегло, защото ядат прекалено. Бягащите за здраве пренебрегват някои свои особености, а и тези на другите, защото прекалено много се натоварват с тичане. Хората изглеждат прекалено лоши. Те пият твърде много, пушат твърде много, любят се твърде много (или твърде малко), говорят твърде много без удоволствие, тревожат се твърде много. Мисленето много често е в черно-бяло. Всичко или нищо. Така не става в природата.
… В природата има равновесие. Животните много малко рушат. Екологичните системи не се унищожават напълно. Изядените от животните растения отново покарват. Черпи се от източниците на препитание, но те се попълват. На цветето се радват, плодът е за ядене, коренът е за съхранение.
… Човечеството не научи урока за равновесието, да не говорим, че не го практикува. То е ръководено от алчност и амбиция, направлявано е от страхове. По този начин накрая то ще се самоунищожи. Но природата ще оцелее, поне растенията.
… Щастието наистина се корени в простотата. Тенденцията към прекаленост в мисленето и действието намалява щастието. Прекалеността затъмнява основните ценности. Религиозните хора ни казват, че щастието идва от изпълненото с любов, вяра и надежда собствено сърце, от действеното милосърдие и от раздаването на доброта. Те наистина са прави. Ако мисленето има такава настройка, хармонията и равновесието неминуемо ще дойдат. Такива са, общо взето, състоянията на битието. В наши дни съзнателността е превратна. Получава се така, че човечеството не е в естественото си състояние, докато е на земята. То трябва да промени това състояние, да се изпълни с любов, милосърдие и простота, да изпитва радост от чистотата, да се избави от хроничните си страхове.
… Как може да се достигне до това променено състояние, тази друга ценностна система? И веднъж достигнато, как би могло да бъде съхранено? Отговорът изглежда много прост. Това е общият знаменател на всички религии. Човечеството е безсмъртно и това, което имаме да вършим сега, е да учим уроците. Всички ние сме в училище. Толкова е просто, ако можете да повярвате в безсмъртието.
… Ако част от човечеството е вечна, а има много доказателства в историята да се мисли така, тогава защо си причиняваме толкова лоши неща един на друг? Защо стъпваме върху другите или ги прекрачваме, за да се “облагодетелстваме” лично, когато всъщност така проваляме урока? Най-накрая всички ще отидем на едно и също място, без значение от различната скорост. Никой не е по-голям от другия.
… Следвай уроците. Интелектуалните уроци винаги са си били там, но трябва да бъдат актуализирани чрез опита, за да може отпечатването в съзнанието да се направи постоянно чрез “емоционализирането” и практикуването на идеята – това е Ключът. Да се запаметява като в неделно училище, не е достатъчно. Голословието без поведението няма стойност. Лесно е да се чете или да се говори за любовта, милосърдието и вярата. Но да се ПРАВИ това, да се ЧУВСТВА това, се изисква съвсем друго състояние на съзнанието. Но не мимолетно състояние, подпомогнато от наркотици, алкохол или силни усещания. Постоянното състояние се достига чрез познание и разбиране. То се поддържа от физическото поведение, от действия и постъпки, от практиката. Все едно да вземеш нещо почти мистично и да го превърнеш във всекидневна обичайност, която се превръща в навик.
… Разберете, че никой не е по-голям от другия. Почувствайте го. Учете се да помагате на другите. Всички гребем в една лодка. Ако не гребем заедно, нашите растения ще бъдат ужасно самотни.
В друга нощ, в различен сън, аз зададох въпрос: “Как така, вие твърдите, че всички са еднакви, докато очевидни противоречия ни се хвърлят в очи – еднаквост на добродетелите, темпераментите, финансите, правата, възможностите и талантите, интелигентността, математическите способности – до безкрай?” Отговорът бе метафоричен:
“То е, като че ли огромен диамант се намира във всеки човек. Представи си един диамант с диаметър трийсетина сантиметра. Диамантът има хиляди фасети, но те са покрити с мръсотия и катран. Работата на душата е да почисти всяка стеничка на диаманта, докато повърхността стане блестяща и може да отразява многоцветната дъга.
… Някои са почистили много фасети и блестят ярко. Други са успели да почистят само няколко, те не блещукат така. Въпреки това, под мръсотията всеки човек има в гърдите си блестящ диамант с хиляди искрящи фасети. Диамантът е съвършен, без нито един дефект. Единствената разлика между хората е в броя на почистените фасети. Но всеки диамант е същият и всеки е съвършен.
… Когато всички фасети се почистят и заблестят в пълния спектър на светлината, диамантът се връща към чистата енергия, която бе в началото. Остават светлините. То е все едно че процесът на образуване на диаманта е обърнат наопъки, като се освобождава цялата тази енергия. Чистата енергия съществува в дъгата от светлини и светлините притежават съзнателност и мъдрост. И всички диаманти са съвършени.”
Понякога въпросите ми са сложни, а отговорите – прости:
“Какво трябва да правя? — питах в съня си. — Знам, че мога да лекувам и да изцерявам страдащите хора. Те идват на тълпи при мен, повече, отколкото са ми възможностите. Толкова съм уморен. Но имам ли право да кажа “не”, когато те толкова се нуждаят от помощ и аз мога да им я дам? Правилно ли е да кажа: “Не, стига толкова!”
“Твоята роля не е да бъдеш пазител на живота” – бе отговорът.
Последният пример, който ще приведе, бе посланието до другите психиатри. Събудих се около шест сутринта от сън, в който аз четях лекция, този път на широка аудитория психиатри. В ускореното медикаменизиране на психиатрията важно е да не изоставяме традиционните, макар понякога и не напълно ясни постулати на нашата професия. Ние сме единствените, които още говорят на своите пациенти търпеливо и със съчувствие. Ние все още отделяме време, за да го правим. Ние допринасяме за разбирането на самата идея за болестта, като лекуваме с разбиране и с предизвикано самопознание, а не само с лазерни лъчи. Ние сме тези, които все още използват надеждата, за да лекуват.
… В този ден и век други клонове на медицината намират тези традиционни подходи на лечение за неефикасни, губещи прекалено много време, без решителен резултат. Те предпочитат технологията пред словото, компютърния анализ на химическия състав на кръвта пред персоналната връзка между пациента и лекаря, която лекува пациента и дава удовлетворение на лекаря. Идеалистични и етични подходи, които дават предимство на личността, губят почва пред изчислените, ефикасни, но изолиращи и лишени от удовлетворението медицински подходи. В резултат на това нашите колеги се чувстват все повече изолирани и потиснати. Пациентите изпитват принуда и се чувстват опустошени, лишени от грижа.
… Трябва да се пазим да не бъдем изкушавай и от високата технология. По-скоро трябва да бъдем модел за нашите колеги. Ще трябва да демонстрираме как търпението, разбирането и съчувствието помагат както на пациента, така и на лекаря. Като отделяме повече време да говорим, да предаваме опит, да събуждаме надежда и очакване на изцелението – тези полузабравени качества на лекаря, ние ще използваме самите себе си за пример на нашите приятели – физиолозите.
… Високите технологии са чудесни за изследователската работа и допринасят за разбирането на човешките болести. Те могат да бъдат неоценими клинични инструменти, но не могат да заместят онези присъщи на истинските лекари характеристики и методи. Психиатрията може да стане най-достойната от медицинските специалности. Ние сме учителите. Не трябва да изоставяме тази роля, за да ^е наподобим на другите, поне не сега.
Аз все още имам такива сънища, макар и само понякога. Често в медитацията или понякога, докато карам колата си по магистралата,.та дори и по време на дневна дрямка, в съзнанието ми изскачат фрази, мисли и образи. Те често изглеждат различни от моето съзнание и обичайния ми начин на мислене и схващания. Те често са много навременни и разрешават мои въпроси и проблеми. Използвам ги при лечението на пациенти и в моя личен живот. Считам, че тези феномени са израз на моите интуитивни способности и се окуражавам от това. За мен те са знаци, че съм воден в правилна посока, при все че имам да извървя дълъг път.
Вслушвам се в моите сънища и предчувствия. Когато го правя, нещата се подреждат по местата си. Когато не го правя, нещо непременно ще се провали.
Все още чувствувам Учителите около себе си. Не съм сигурен дали моите сънища или интуицията ми са повлияни от тях, но подозирам, че е така.
ЕПИЛОГ
Книгата вече е завършена, но историята продължава. Кетрин е излекувана, без да са се повторили първоначалните й симптоми. Към другите си пациенти прилагам много внимателно хипнотичната регресия. Води ме особеното съчетание на симптоми или неподатливостта им към друго лечение, способността им лесно да се поддават на хипноза, тяхната откритост и достъпност и интуитивното ми чувство, че трябва да избера именно този път. След Кетрин извърших подробни регресии на многобройни минали съществувания на още дузина пациенти. Никой от тях нямаше особени психически способности, нито пък халюцинации, и каквото и да било раздвояване на личността.
Дванадесетте пациента бяха с доста несъответстващи като произход и тип личности. Домакиня от Майями Бийч живо си спомня, че е била изнасилена от група римски войници в Палестина скоро след смъртта на Христос. В Деветнадесети век същата пациентка бе управлявала бордей, бе живяла през средните векове в манастир във Франция и бе имала мъчителен живот в Япония. Тя е единствената след Кетрин, която може да предава послания и познава междинното състояние. Нейните послания носят особена духовна ценност. Тя също ми съобщи факти и събития от моето минало. Може с още по-голяма лекота да предсказва точно бъдещи събития. Нейните послания идват от специален дух и сега съм в процес на внимателно каталогизиране на нейните сеанси. Нали все пак съм учен! Всичко събрано трябва да се разгледа подробно, да се прецени и потвърди.
Други не бяха способни да си спомнят нещо повече от момента на смъртта, напускането на тялото и полета към ярката светлина. Никой не можеше да ми предава послания или мисли. Но всички те имаха ярки спомени от предишни съществувания.
Блестящ борсов агент бе живял приятен, но отегчителен живот във викторианска Англия. Един артист бил измъчван от испанската инквизиция. Собственик на ресторант, който не можеше да шофира над мостове или да минава през тунели, си спомняше, че е бил погребан жив по време на древна близкоизточна култура. Млад лекар си припомняше раняване в морето, когато е бил викинг. Телевизионен администратор с неограничена власт сега е бил измъчван преди шестстотин години във Флоренция. Списъкът на пациентите продължава.
Тези хора си припомняха и други свои съществувания. Симптомите им изчезнаха след разкриването на събития от минали животи. Всеки от тях сега е твърдо убеден, че е живял преди и ще живее отново. Страхът от смъртта при тези хора се неутрализира.
Не е необходимо всеки да бъде подлаган на регресираща терапия или да посещава медиуми и хора, надарени с особени психически способности. Тези, които чувстват немощ и безсилие, могат да се обръщат към тях. За останалите най-важната задача е да направят собственото си мислене открито. Да разберат, че животът е нещо повече от това, което виждат очите. Животът е извън рамките на нашите сетива. Трябва да сме готови да възприемаме нови знания и нов опит. “Нашата задача е да учим, да станем богоподобни чрез знанието.”
Вече не ме интересува какъв ефект може да има тази книга върху моята кариера. Информацията, която споделих, е много по-важна, и ако привлече внимание, ще бъде много повече от полза за света. Надявам се, че това, което сте прочели, ще ви помогне да преодолеете вашия собствен страх от смъртта, че посланията за истинския смисъл на живота ще ви позволят да изживеете пълноценно своя в хармония и вътрешен мир, дарявайки любов на скъпите за вас хора.
	


	



		
		Posted on June 27, 2012July 22, 2018
брайън уайс 15
	


	
	
		ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Кетрин ми се обади да си определи час при мене два месеца след последния сеанс. Каза, че има да ми казва нещо много интересно. Когато влязохме в кабинета, присъствието на новата Кетрин, щастлива, усмихната и лъчезарна в своя нов вътрешен мир, което я правеше да цъфти, ме накара да си спомня онази, предишната Кетрин. Още веднъж си помислих колко невероятно бързо бе достигнала това подобрение.
Кетрин бе посетила Айрис Залцман, известна астроложка, която се беше специализирала в разкриване на минали съществувания. Бях малко изненадан, но разбирах любопитството на Кетрин и желанието й да потърси допълнително потвърждение на това, което бе преживяла. Радвах се, че бе имала куража да го направи.
Кетрин била чула за Айрис от една приятелка. Решила да й позвъни и си назначила ден за посещение. Нямала намерение да разказва нищо за случилото се в кабинета ми.
Айрис я попитала само за датата, времето и мястото на раждането й. След това й обяснила, че от тези изходни данни ще състави астрологичен кръг. Оттук нататък, чрез съчетанието на знанията си и интуитивните си дадености, Айрис ще разкрие подробности от миналите прераждания на Кетрин.
Кетрин ми разказва, че за пръв път се натъквала на човек, който притежава особени психически качества и не знаела какво да очаква. За нейно изумление Айрис потвърдила повече от нещата, които Кетрин бе разкрила под хипноза.
Като говорела и правела бележки върху набързо нахвърлен астрологичен чертеж, Айрис постепенно изпаднала в особено състояние. Минути след това посегнала към гърлото си и съобщила, че Кетрин е била удушена и заклана в предишен живот. Гърлото й било прерязано по време на война и Айрис виждала средновековно село в пламъци и разрушения. Казала, че когато се случило това, Кетрин е била млад мъж. Очите на Айрис изглеждали стъклени, когато след малко започнала да описва Кетрин като млад моряк в униформа с къси черни панталони и обувки със странни закопчалки. Изведнъж Айрис грабнала лявата й ръка и изкрещяла от болка, като твърдяла че нещо остро се забило в ръката й. Уверила я, че раната е оставила постоянен белег. После продължила с описанието на моряшкия живот. Айрис разказвала фрагменти и от други съществувания. Имало кратък живот в Париж, където Кетрин била отново момче, и умряла в бедност. Друг път била индианка в Америка на югозападния бряг на Флорида. По време на това съществувание тя била лечителка и вървяла боса. Била тъмнокожа и имала странни очи. Налагала раните с мехлеми и давала билкови от-.- вари и имала силни психически способности. Обичала да носи сини каменни бижута, много лапис, прорязан от червени жилки.
В друг живот Кетрин била испанка и живяла като проститутка. Името й започвало с буквата Л. Живеела с по-възрастен мъж.
Имала съществувание като незаконна дъщеря на богат баща с много титли. Айрис видяла фамилния герб върху сервизи в голям дом. Тя описала Кетрин като светла блондинка с дълги чувствителни пръсти. Свирела на арфа. Женитбата й била предварително уговорена. Кетрин обичала животни, специално конете и се отнасяла по-добре с животните, отколкото с хората.
В един кратък живот тя била малко момче от Мароко, умряло от болест твърде рано. Веднъж живяла на Хаити, говорела езика им и била въвлечена в магически ритуали.
В много древно съществувание тя била египтянка и се занимавала с погребалните ритуали на тази култура. Била жена със сплетена коса. Имала няколко пребивавания във Франция и Италия. В едно от тях живяла във Флоренция и била замесена в религиозни работи. По-късно живяла в манастир в Швейцария. Била жена и имала двама сина. Имала слабост към златото и златната пластика и носела златен кръст. Във Франция била в затвор на студено и тъмно място.
В друг живот видяла Кетрин като мъж в червена униформа, който се занимавал с коне и войници. Униформата била в червено със златно, вероятно руска. А в друг живот тя била нубийски роб в древен Египет. В един момент била отвлечена и затворена в подземие. Освен това, Кетрин била още и мъж в Япония, който се занимавал с книги и преподавал – бил много учен. Работел в училище и умрял в дълбока старост.
И накрая, имала и по-скорошно съществувание като немски войник, убит в бой.
Бях очарован от поразяващата точност и подробност на събитията от минали съществувания, описани от Айрис. Съвпаденията със спомените на Кетрин от хипнотичните й регресии беше изумително. Съответствия имаше и със сегашния живот на Кетрин. Например Кетрин обичаше бижута със сини камъни, специално лазурит. Когато била при Айрис, тя не ги носела. Винаги бе обичала животни, специално коне и котки, беше се чувствувала по-сигурна с тях, отколкото с хората. И ако би могла да избере едно място в света, което да посети — това би било Франция.
— В никакъв случай не мога да нарека това научен експеримент. Но се бе случило и мисля, че е важно да го изложа тук. Не знам какво е ставало онзи ден при Айрис. Възможно е тя да е използвала несъзнателно телепатия и да е “прочела” мислите на Кетрин, след като миналите съществувания бяха вече в нейното подсъзнание. Може би пък Айрис наистина умееше да прониква в информацията за минали съществувания благодарение на психическите си възможности. По какъвто и начин да бе постигнато, двете притежаваха една и съща информация, получена с различни средства. Това, до което Кетрин бе достигнала чрез хипнотична регресия, Айрис бе получила по психически канали.
Много малко хора могат да правят това, което прави Айрис. Някои, които считат себе си за надарени с особени психически способности, просто експлоатират човешките страхове, както и любопитството към непознатото. Измамници и мошеници извират днес отвсякъде. Популярността на книги като тази на Шърли Маклейн – “С един крак отвъд” предизвика истинско нашествие от нови “медиуми”. Такива като тях обикалят навсякъде, рекламират себе си, “изпадат в транс”, изричайки пред омагьосаната и благоговееща публика баналности от рода на: “Ако не сте в хармония с природата, природата няма да е в хармония с вас”. Тези слова обикновено се изричат с различен от този на “медиума” тембър, често подправен с някакъв чуждестранен акцент. Посланията са неясни и приложими за широк кръг хора. Често в посланията се използват термини за спиритични явления, доста трудни за оценяване.
Важно е да се изкоренят бурените на лъжата от полето на истината, което трябва да остане неосквернено. Тази важна работа трябва да бъде извършена от сериозни учени – специалисти по поведението. Психиатрите трябва да поставят диагностични оценки, за да могат да направляват умствените заболявания и да различават измамничеството и социопатичните тенденции. Статистиците, психолозите   и  лекарите  са   също   необходими   при формирането на тези оценки и за наблюдението след това. Важните крачки, които ще се направят в тази насока, ще използват научна методология. За да се обясни един феномен в науката, на базата на многобройни наблюдения се създава една предварителна хипотеза. Оттук нататък хипотезата трябва да бъде проверявана в условията на контрол. Резултатите от тези проверки трябва да бъдат доказани отново и отново, преди да бъде създадена теория. Веднъж въоръжен с това, което се нарича здрава теория, ученият трябва да проверява пак и пак, трябва да я подлагат на изпитание и други изследователи, за да има сравнимост на резултатите.
Подробните, научно приемливи студии на д-р Джоузиф В. Райн от университета в Дюк, на д-р Иън Стивънсън от университета във Вирджиния, д-р Гъртруд Шмайдлер от колежа на Ню Йорк Сити и на много други сериозни изследователи доказват, че това може да бъде направено.
	


	



		
		Posted on June 27, 2012July 22, 2018
брайън уайс 14
	


	
	
		ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Видяхме се отново след три еедмици. Отлагането бе причинено от мое кратко боледуване и нейната отпуска. Кетрин бе напреднала още повече през този период, но сега ми изглеждаше някак неспокойна. Съобщи ми, че се справя добре и се чувства толкова сигурна, че не вярва хипнозата да й бъде вече от полза. Тя бе права, разбира се. В обичайна обстановка ние би трябвало още преди три седмици да сме приключили лечението. Бяхме продължили отчасти поради моя интерес към посланието на Учителите и отчасти заради някои незначителни проблеми, които все още съществуваха в живота на Кетрин. Тя бе практически излекувана и започваше да повторя съществуванията си. Но ако Учителите имаха да ми казват още? Как щяхме да осъществяваме контакт без Кетрин? Знаех, че ако бях настоял, тя щеше да продължи сеансите. Но нямаше да бъде справедливо да настоявам. С известна тъга се съгласих с нея. Побъбрихме за нещата от изминалите три седмици, но сякаш вече не присъствах в разговора.
Изтекоха пет месеца. Кетрин поддържаше доброто си състояние. Страховете и безпокойствата й бяха намалели до минимум. Животът и взаимоотношенията й с другите бяха коренно променени. Сега излизаше с друг мъж, макар че Стюарт все още се мяркаше в живота й. За пръв път от детството й насам тя усещаше радостта и щастието пълноценно. От време на време се засичахме по коридорите на болницата или в кафенето, но контактите ни не бяха като на лекар с пациент.
Измина зимата и пролетта започна. Кетрин си назначи час за моя кабинет. Тя бе имала често повтарящ се сън за някакви религиозни жертвоприношения, в които участвали змии, пълзящи из дълбока яма. Хората, в това число и тя самата, били вкарвани насила в ямата. Тя се опитвала да се измъкне, като забивала ръце в пясъчните стени, за да се покатери. Змиите били точно под нея. На това, място от съня се разбуждала с бясно разтуптяно сърце.
Независимо от дългата пауза, Кетрин бързо навлезе в дълбок хипнотичен транс. Не се изненадах, че веднага се оказа в древното си съществувание.
— Тук, където съм, е много горещо — започна тя. — Виждам двама черни мъже, застанали до каменните стени, които са студени и влажни. Те са с шлемове. Около десните им глезени има въже. Във въжето са вплетени мъниста и висящи пискюли. Те правят хранилище – от камък и глина, като прибавят някакво счукано зърно. Зърното се донася в количка с железни колела. Върху количките са метнати вълнени рогозки. Виждам вода, много синя. Някой важен дава нареждания на другите. Има три стъпала към хранилището. Отвън е поставена статуя на бог. Той има глава на птица и тяло на човек. Той е бог на годишните времена. Стените са измазани с нещо като катран, за да не влиза въздух и да не изсъхва зърното. Лицето ме сърби… Виждам сини мъниста в косата си. Навсякъде има въшки и бълхи, от тях ме сърбят лицето и ръцете. Слагам нещо лепкаво по лицето си, за да се спася от тях… то мирише ужасно, сока на някакво дърво. Имам плитки и в тях са вплетени мъниста със златни конци. Косата ми е черна. Аз съм част от домакинството на фараона. Тук съм заради някакъв празник. Дошла съм да наблюдавам помазването на жреците… в чест на боговете, за очакваната реколта. Правят се жертвоприношения само на животни, не на хора. Кръвта на принесените в жертва животни тече от бял постамент в малък басейн… влива се в разтворена змийска паст. Мъжете носят малки златни шапчици. Всички са чернокожи. Имаме слуги от други страни, отвъд морето…
Тя замълча и ние зачакахме, като че ли времето беше спряло. След това започна да се оживява, прислушвайки се към нещо. 
— Всичко е така бързо и объркано… това, което ми казват… за промяната и растежа и различните нива. Има ниво на усещането и ниво на прехода. Идваме от един живот и ако са завършени уроците, ние се придвижваме в друго измерение, в друг живот. Трябва да разберем напълно. Ако не сме, не ни се разрешава да прекрачим… трябва да повторим, защото не сме се поучили от уроците. Трябва да изживеем всичко всестранно. Трябва да знаем да искаме, но също и да даваме… Има толкова много да се знае, толкова много духове са въвлечени. Затова сме тук. Учителите… са на само едно от тези нива.
Кетрин замълча, след това проговори с гласа на Учи-теля-поет. Той се обръщаше към мен:
—  Това, което ти казваме, е за сегашния момент. Сега трябва да учиш чрез своята интуиция.
След няколко минути Кетрин заговори в своя мек шепот:
—  Има черна ограда… около надгробни камъни. Вашият е там.
—  Моят? – попитах, изненадан от този образ. 
— Да.
—  Можеш ли да прочетеш надписа?
—  Името е “Нобл”. 1668-1724. Има цвете на него… Това е във Франция или Русия. Вие сте били в червена униформа… били сте хвърлен от кон… Има златна халка… с лъвска глава, използвана като хералдичен знак.
Това бе всичко. Разбирах, че изявлението на Учителя-поет значеше, че няма да има повече откровения чрез хипнозата на Кетрин и съм убеден, че е точно така. Нямаше повече да има сеанси. Нейното лечение бе завършено и аз бях научил всичко, което можеше да се научи чрез регресията. Останалото, това, което е в бъдещето, трябваше да науча чрез своята интуиция.

	


	



		
		Posted on June 27, 2012July 22, 2018
брайън уайс 13
	


	
	
		ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Кетрин бе повече от здрава. Предишните й съществувания започнаха да се повтарят. Знаех, че се приближавахме към края, но това, за което не си давах сметка този есенен ден, когато отново я подложих на хипноза, бе, че ще изминат цели пет месеца до следващия сеанс, който щеше да бъде и последният.
— Виждам инкрустации — започна тя. — Някои от тях са направени от злато. Виждам глина. Хората правят гърнета. Те са червени… от някакъв червен материал. Виждам кафява постройка, някаква кафява постройка. Ние сме на това място.
—  В кафявата постройка ли си или наоколо?
—  Вътре. Работим различни неща.
—  Можеш ли да се видиш как работиш? — попитах. — Можеш ли да се опишеш? С какво си облечена? Погледни надолу. Как изглеждаш?
—  Аз съм в нещо дълго от червен плат. Обувките ми са особени, нещо като сандали. Косата ми е кестенява. Изработвам някаква фигура. Това е фигура на мъж… на мъж. Той носи нещо като пръчка… като жезъл в ръката. Другите правят нещо от метали.
—  Всичко това в работилницата ли се прави?
—  Това е само постройка. Направена е от камък.
—  Статуята, върху която работиш, човека с жезъла, знаеш ли кой е?
—  Не, това е просто човек. Той се грижи за добитъка… кравите. Има много (статуи) наоколо. Ние предварително знаем как трябва да изглеждат. Това е много особен материал. Трудно се поддава на обработка. Много се рони.
—  Знаеш ли как наричат материала?
—  Не го виждам. Просто червен, нещо червено.
—  Какво ще стане със статуите, след като ги направите?
— Ще се продават. Някои ще се продават на пазара. Някои ще бъдат дадени на различни благородници. Само майсторски направените ще се дадат за къщите на благородниците. Останалите ще се продават.
—  Ти имаш ли понякога работа с тези благородници?
—  Не.
—  Това твоята работа ли е?
— Да.
—  Харесваш ли я?
— Да.
—  Отдавна ли се занимаваш с нея?
—  Не.
—  Отдава ли ти се?
—  Не особено.
—  Имаш нужда от повече опит?
—  Да, сега само се уча.
—  Разбирам. Още ли живееш с твоето семейство?
—  Не знам. Но виждам кафяви кутии.
—  Кафяви кутии – повторих.
— Те имат малки отвори. Имат отвори и някои от статуите са сложени отвътре до отворите. Те са дървени, от някакво дърво. Статуите, които правим, са за това.
—  За какво служат статуите?
—  Те са за религиозни нужди — отговори тя.
—  Каква е тази религия?
—  Има много богове, много защитници… много богове. Хората са наплашени. Много неща се правят тук. Правим също игри… Табли за игри, с дупки. Глави на животни влизат в дупките.
—  Виждаш ли там нещо друго?
—  Много е горещо, много е горещо и прашно…
—  Има ли наоколо вода?
—  Да, тя се стича от планините.
Този живот започна да ми звучи познато.
—  Хората уплашени ли са? — заинтересувах се. — Те суеверни ли са?
—  Да — отговори тя. — Има много страх. Всеки се страхува.
Аз също се боя. Трябва да се пазим. Има болест. Ние трябва да се пазим. Нещо мори хората. Много измират.
—  От водата? — запитах.
— Да. Много е сухо… горещо, защото боговете са сърдити и ни наказват.
Тя отново се връщаше в онзи живот с танисовото лекарство. Разпознах религията на страх, религията на Озирис и Хатор.
—  Защо са сърдити боговете? — попитах, знаейки вече отговора.
—  Защото не спазвахме законите. Те са сърдити.
—  Какви закони нарушихте?
—  Тези, установени от благородниците.
—  Как може да умилостивите боговете?
—  Трябва да се носят някои неща. Едни носят неща около врата си. Те помагат срещу злото.
—  Има ли някой специален бог, от който хората се страхуват най-много?
—  Те се страхуват от всички.
—  Знаеш ли имената на някои богове?
—  Не знам имената. Само ги виждам. Има един с човешко тяло, но с глава на животно. Има друг, който прилича на слънцето. И един, подобен на птица, той е черен. Те увиват въже около вратовете им.
—  Преминаваш ли през всичко това?
—  Да, аз не умирам.
—  Но сигурно умират членове на твоето семейство? — спомних си.
—  Да… баща ми. Майка ми е добре.
—  Брат ти?
—  Моят брат е… мъртъв — припомни си тя.
—  Защо ти оцеляваш? Има ли нещо особено, свързано с теб? Нещо, което да си сторила?
—  Не — отговори тя. — След това насочи вниманието си към нещо друго. — Виждам нещо с масло в него.
—  Какво виждаш?
—  Нещо бяло. Прилича досущ на мрамор. Това е… алабастър… нещо като басейн… в него държат маслото. Използва се да се помазват главите…
—  …на жреците? — добавих.
— Да.
—  Сега твоята функция каква е? Помагаш за маслото?
—  Не. Аз правя статуите.
—  Това в същата сграда ли е?
—  Не… това е по-късно… храм. Изглежда нещо я измъчваше.
—  Някакъв проблем ли има?
—  Някой е сторил нещо в храма, което е разгневило боговете. Не знам.
—  Ти ли беше?
— Не, не… Аз само виждам жреците. Те приготвят жертвоприношение, някакво животно… това е агне. Главите им са голи. Съвсем без косъм, дори и по лицата…
Тя замълча, минутите течаха бавно. Изведнъж застана нащрек, като че ли слушаше някого. Когато проговори, гласът й бе дълбок. Учителят се бе явил.
—  В това ниво, на някои души им е позволено да се демонстрират като хора, които още са във физическа форма. Позволено им е да се връщат… само ако са оставили неизпълнен някакъв договор. На това равнище е позволен взаимен контакт. А другите равнища… То е, когато ти е позволено да използваш твоите психически възможности и да контактуваш с хора във физическа форма. Има много начини да се прави това. На някои е позволено силата да се показват на хората. Другите притежават силата на движението и  им е дадена способността да преместват предмети по телепатичен начин. В това ниво се отива само ако е полезно за душата. Ако си оставил неизпълнен договор, можеш да избереш да дойдеш тук и да осъществиш контакт по някакъв начин. Една от причините да се отива в това ниво е, ако животът ти е свършил внезапно. Много хора избират да дойдат тук, защото им е позволено да видят близките си, които са все още във физическа форма. Но не всеки избира да осъществява контакти с тях. За някои хора това би било много страшно.
Кетрин замълча и изглеждаше, че си почива. След малко започна да шепне много тихо:
—  Виждам светлина.
—  Тази светлина дава ли ти енергия? — попитах.
—  То е като да започваш… като да се раждаш отново.
—  Как могат хората във физическа форма да почувстват тази енергия? Как биха могли да черпят и да се зареждат от нея?
—  Чрез техните мисли — меко отвърна тя.
—  Но как да достигнат до това състояние?
—  Те трябва да бъдат много релаксирани. Можеш да се обновиш чрез светлината… чрез светлината. Трябва да си много релаксиран, така че да не губиш енергия, а да обновиш своята.
Кетрин беше в своето суперсъзнателно състояние и аз реших да разширя въпросите си.
—  Колко пъти си се прераждала? Всички прераждания ли са били тук, в тази среда, на земята, или са били и другаде?
—  Не — отговори тя, — не само тук.
—  В какви други нива, на кои други места отиваш?
—  Аз не съм довършила това, което имам да правя тук. Не мога да премина другаде, преди да изживея всичко от живота, а аз още не съм. Ще има много прераждания… за да изпълня всички договори и да платя всичките дългове, които имам.
—  Но ти напредваш — уверих я.
—  Ние винаги напредваме.
—  Колко пъти си се прераждала на земята?
—  Осемдесет и шест.
—  Осемдесет и шест? 
— Да.
—  Всичките ли си спомняш?
—  Ще си ги спомня, когато е важно за мен.
Ние бяхме изживели заедно фрагменти и по-големи периоди от десет или дванадесет съществувания, а по-късно те започнаха да се повтарят. Явно не беше необходимо за нея да си спомни останалите към седемдесет и пет. Наистина, тя бе постигнала забележителен прогрес, поне в рамките на моите разбирания. По-нататъшното й развитие нямаше да зависи от равносметката на преражданията. Бъдещият й напредък нямаше да зависи дори и от мен и моята помощ.
Тя отново започна да шепне:
 — Някои хора докосват астралното ниво, като използват опиати, но не разбират какво изпитват. Само им е било позволено да го прекосят.
Не бях задавал въпроси за наркотиците. Тя ми предаваше урок, като споделяше знание, независимо дали бях питал специално, или не.
—  Не можеш ли да използваш твоите психически сили, за да подпомогнеш собственото си развитие тук? — попитах. — Ти все повече и повече ги увеличаваш.
—  Да — съгласи се тя. — Това е важно, но не е важно толкова за тук, колкото за другите нива. Това е част от еволюцията и растежа.
—  Важно за мен и за теб?
—  Важно за всички нас — отвърна тя.
—  Как развиваме нашите способности?
—  Вие ги развивате чрез взаимоотношенията. Има хора с по-големи възможности, които са се върнали тук с повече познания. Те ще издирват нуждаещите се от развитие и ще им помагат.
Последва дълго мълчание. Като напусна суперсъзнателното състояние, тя навлезе в друг живот.
—  Виждам океан. Виждам къща, близо до океана. Тя е бяла. Корабите пристигат и отплават от пристанището. Усещам мирис на солена вода.
—  Ти там ли си?
— Да.
—  Как изглежда къщата?
—  Тя е малка. Има нещо като кула на върха… прозорец, откъдето може да се наблюдава морето. Има нещо като телескоп. Той е меден — дърво и мед.
—  Използваш ли този телескоп?
—  Да, за да търся корабите.
—  Какво правиш?
—  Съобщаваме за търговски плавателни съдове, когато наближават пристанището.
Спомних си, че тя бе вършила това в друго съществувание, когато беше Кристиан, морякът, чиято ръка бе ранена по време на морската битка.
—  Ти моряк ли си? — питах, за да получа потвърждение.
—  Не знам… може би.
—  Виждаш ли с какво си облечена?
—  Да. Нещо като бяла риза и кафяви къси панталони и обувки с големи закопчалки… Аз съм моряк по-късно в този живот, но не сега.
Тя можеше да надниква в бъдещето, но това я караше да направи скок в това бъдеще.
—  Аз съм ранен — направи гримаса на силна болка. Ръката ми е ранена.
Тя наистина бе Кристиан и отново преживяваше морската битка.
—  Експлозия ли стана?
—  Да… Мирише на барут!
—  Ти ще се справиш — уверих я, като знаех вече какво я очаква.
—  Много хора загиват! — все още бе възбудена. — Платната са разкъсани… част от пристанището е взривено.
Тя оглеждаше кораба за повреди.
—  Трябва да закърпим платната. Те трябва да се закърпят.
—  Ти оздравя ли? — попитах.
—  Да. Много е трудно да се шият платната.
—  Можеш ли да работиш с ръката си?
—  Не, но аз наблюдавам други… платна. Те са направени от коноп, много трудно за шиене платно… Много са загиналите. Те много страдаха. (Тя трепна.)
— Какво стана?
—  Болката… в ръката ми.
— Ръката ти оздравява. Върви напред във времето. Отново ли плуваш с корабите?
—  Да. (Замълча за момент.) Ние сме в Южен Уелс. Трябва да защитаваме бреговата линия.
—  Кой ви напада?
—  Мисля, че са испанци… Те имат огромни кораби.
—  Какво се случва после?
—  Вижда се само кораб. Виждам пристанището. Има магазини. В някои от тях правят свещи. Това са магазините, ^откъдето купуват книги.
— Да. Влизал ли си някога в книжарница?
— Да. Много ми харесват. Книгите са чудесни… Виждам много книги. Тази, червената, е история. В нея е писано за градове, за страни. Има карти. Харесвам тази книга… Има магазин, в който се продават шапки.
—  Там има ли място, където се отбиваш да пийнеш? Бях си спомнил как Кристнан разказваше за бирата
—  Да, има много места — отговори тя. — Те сервират ейл… много тъмен ейл… с някакво месо… овнешко с хляб, много голям хляб. Бирата е много горчива, много горчива. Чувствам вкуса й. Те имат и вино и дълги дървени маси… Реших да я повикам по име, за да видя как щеше да реагира:
—  Кристиан — настойчиво произнесох. Тя отговори високо, без колебание:
—  Да? Какво искаш?
—  Къде е твоето семейство, Кристиан?
—  Те са в съседния град… От тукашното пристанище ние само отплуваме.
—  Кои са твоето семейство?
—  Имам сестра… сестра, Мери.
—  Къде е твоето момиче?
—  Нямам. Само жените от града.
—  Никоя специално?
—  Не, само жените… Върнах я към мореплаването.
—  Участвам в много битки, но съм незасегнат.
—  Ти остаряваш…
— Да.
—  Женил ли си се някога?
—  Мисля, че да. Виждам халка.
—  Имаш ли деца?
—  Да. Синът ми също е моряк… Виждам халка, хваната от нечия ръка. Това е ръка, която държи нещо. Но не виждам какво. Халката е ръка — това е ръка, сграбчила нещо.
Кетрин започна да издава звуци на повръщане.
—  Какво ти стана?
—  Хората на кораба са болни… то е от храната. Яли сме нещо развалено. Солено свинско.
Продължаваше да има пристъпи на повръщане.
Преместих я във времето и те престанаха. Реших да не я довеждам отново до сърдечния удар на Кристиан. Тя бе вече изтощена и за това я изведох от хипноза.
	


	



		
		Posted on June 27, 2012July 22, 2018
брайън уайс 12
	


	
	
		ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
От първия хипнотичен сеанс бяха изминали три и половина месеца. Кетрин не се нуждаеше повече от лечение, фактически симптомите й бяха изчезнали. Тя блестеше, тя просто излъчваше спокойствие. Привличаше хората към себе си. Когато се отбиваше в болничното кафене, мъже и жени се надпреварваха да седнат до нея, “Изглеждаш толкова красива, исках само да ти го кажа”, говореха й. Все едно че бе рибар, който ги намотаваше на невидим психически конец. А бе посещавала това кафене незабелязвана години наред!
Както обикновено, в кабинета ми с приглушената светлина тя бързо навлезе в хипнотичен транс, с глава, облегната на познатата възглавница. Русата й коса се стичаше надолу като ручей.
—  Виждам къща… направена е от камък. Покривът е някак заострен. Намирам се в силно планинска област. Много е влажно… много е влажно навън. Виждам… фургон, фургон, който идва насреща. Пълен е със сено, някаква слама или сено, или това, което ядат животните. Вътре има няколко мъже. Те носят флагове, нещо, което се развява на върха на пръти. Много ярки цветове. Чувам ги да говорят ма Муурс… Муурс. И за войната, която се води. Има нещо метално, покриващо главите им… нещо като метално покритие за глава. Годината е 1483-та. Нещо за датчаните. С датчаните ли се бием? Води се някаква война.
—  Ти там ли си? — попитах.
—  Не виждам това — бавно отговори тя, — виждам фургоните. Те са с по две колела, две колела и са открити отзад. Те са открити н отстрани — с летви, някакви прикрепени дървени летви. Виждам нещо метално около вратовете им… много тежък метал във форма на кръст. Но краищата са извити, краищата са закръглени… на кръста. Това е празник… на някакъв светец… виждам мечове. Те имат някакви ножове или мечове… много тежки, но с тъпи остриета. Готвят се за някаква битка.
—  Виж дали можеш да се откриеш — инструктирах я. — Погледни наоколо. Може би си войник. Ти ги виждаш отнякъде.
—  Аз не съм войник — тя бе сигурна в това.
—  Погледни наоколо.
—  Донесъл съм някакви провизии. Това е село… някакво село. (Замълча.)
— Какво виждаш сега?
—  Виждам знаме, някакво знаме. То е червено и бяло… бяло с червен кръст.
—  Това знамето на твоите ли е?
—  Това е знамето на кралските войници — отговори тя.
—  На твоя крал?
— Да.
—  Знаеш ли името на краля?
—  Не го чувам. Той не е там.
—  Можеш ли да видиш в какви дрехи си? Виж какво имаш на себе си.
—  Нещо кожено… кожена туника… върху много груба риза. Кожената туника… тя е къса. Някакви обувки от животинска кожа… не са обувки, повече приличат на боти или мокасини. Никой не разговаря с мен.
—  Разбирам. Какъв цвят е косата ти?
—  Светла е, но съм възрастен и косата ми е прошарена.
—   Как възприемаш тази война?
— Тя е станала мой начин на живот. Загубих детето си в предишната схватка.
— Син?
—  Да — тя бе тъжна.
—  Кой ти остана? Кой остана от твоето семейство?
—  Жена ми… и дъщеря ми.
—  Как беше името на сина ти?
—  Не виждам името му. Аз помня самия него. Виждам жена си.
Кетрин бе била много пъти и мъж и жена. Без деца в сегашния си живот, тя бе била родител на няколко деца в предишните си съществувания.
—  Как изглежда жена ти?
—  Тя е много уморена, много уморена. Стара е. Имаме няколко кози.
—  Дъщеря ти още ли живее с теб?
—  Не, тя е омъжена и ни напусна преди време.
—  Значи ти си сам с жена си. 
— Да.
—  Какъв е животът ти?
—  Уморени сме. Много сме бедни. Не ни беше лесно.
—  Не, и си загубил сина си. Липсва ли ти?
—  Да — отговори кратко тя, но се усещаше мъката.
—  Ти земеделец ли беше? — промених разговора.
—  Да. Има жито… жито, нещо като жито.
—  Много ли бяха войниците през твоя живот, с много нещастия?
— Да.
—  Но ти доживя до старост.
—  Защото те се бият далеч от селото, не В НЕГО — обясни тя. — Те трябва да пътуват до мястото на битката… през много планини.
—  Знаеш ли името на страната, в която живееш! Или на града?
—  Не го виждам, но трябва да има. Не го виждам.
—  В това време много ли е силна религията? Виждаш кръстове по войниците?
—  За другите — да. Но не и за мен.
—  Има ли още някой жив от твоето семейство, други освен жена ти и дъщеря ти?
— Не.
—  Братя и сестри?
—  Имам сестра. Тя е жива. Не я познавам — добави тя, като направи връзка със сегашния си живот като Кетрин.
—  Добре. Виж дали разпознаваш някой друг от селото.
(Ако хората се прераждаха на групи, тя трябваше да намери някой там, който да е от значение в сегашния й живот.)
— Виждам каменна маса… Виждам паници.
—  Това твоята къща ли е?
—  Нещо направено от… нещо жълто, нещо от зърно… жълто.
Ядем го.
—  Добре — намесих се аз, опитвайки се да ускоря нещата. — Това трябва да е бил много тежък живот за теб, много тежък. За какво мислиш?
—  Коне — прошепна тя.
—  Имаш ли свои коне? Или са на някой друг?
—  Не, войниците… някои от тях. Повечето са пешаци. Но няма коне, има магарета или нещо по-малко от конете. Повечето са диви.


Сега 	върви напред — инструктирах. — Ти си 	много стар. Опитай се да стигнеш до 	последния ден от живота си като 	старец. 


Но 	аз не съм много стар — възрази тя. Не 	бе особено управляема в тези съществувания. 	Каквото имаше да става, то си ставаше.


Не можех да въздействам върху действителните спомени. Не можех да я накарам да променя подробностите от случилото се. 
— Има ли още нещо да се случи в този живот? — попитах, като промених подхода. — За нас е важно да знаем.
—  Нищо от особено значение — отговори безизразно тя.
— Тогава върви напред, върви напред във времето. Нека разберем какво е трябвало да научиш. Знаеш ли го? 
—  Не. Още съм тук.
—  Да, знам. Виждаш ли нещо? Минаха минута-две, преди да отговори:
—  Аз просто летя — меко прошепна тя.
—  Напусна ли тялото?
—  Да, аз летя — тя отново бе влязла в духовна форма.
—  Сега знаеш ли какво трябваше да научиш? Това бе още един труден живот за тебе?
—  Не знам. Просто летя.
—  Добре… Почивай… почивай.
Мина още време в мълчание. После тя като че ли започна да се вслушва в нещо. Внезапно заговори. Гласът й стана силен и дълбок. Това не бе Кетрин:
—  Има общо седем равнища, седем нива, всяко от които се състои от много поднива. Съществува ниво на равносметката. На това ниво ви се позволява да съберете мислите си. Позволено е да видите живота, който току-що е изтекъл. На тези, от по-високите нива, им е позволено да виждат историята. Те могат да се завръщат и да ни предават уроците на историята. Но на нас, от по-ниските нива, ни е позволено да видим нашия собствен живот, който току-що е изминал.
… Ние имаме дългове, които трябва да бъдат платени. Ако не сме си платили дълговете, ще трябва да ги вземем със себе си в друг живот… за да бъдат изплатени. Можем да се развиваме само като си плащаме дълговете. Някои души напредват по-бързо от другите. Когато сме във физическо състояние, ние изстрадваме, отработваме живота… Ако нещо прекъсне способността… да се плащат дългове, трябва да се върнем към нивото на равносметката и там трябва да чакаме, докато ни посети душата, към която имаме дълг. И когато двете души могат да бъдат върнати във физическа форма в едно и също време, тогава вече ни е позволено да живеем отново в тяло. Вие сте тези, които решавате какво да се прави, за да платите дълга. Не ще помните другите съществувания… само това, от което току-що сте дошли.
… Само душите от по-високото ниво — мъдреците — им е позволено да се позовават на историята и миналите събития… за да ни помогнат, за да ни научат какво трябва да правим… Има седем нива… седем, през които трябва да преминем, преди да се завърнем. Едното от тях е нивото на прехода. Там се чака. На това ниво се определя какво ще вземете със себе си в следващия живот. Всички ние ще имате… преобладаваща характерна черта. Тя може да бъде алчност или похот, но каквато и да ви е определена, трябва да изпълните дълговете си към хората, на които ги дължите. Трябва да преодолеете характерната черта в своето време на съществуване. Трябва да се научите да преодолявате алчността. Ако не го направите, когато се върнете, вие ще трябва да я вземете със себе си в следващия си живот, и тя ще се прибави към другите. Бремето ще стане по-голямо. С всеки живот, през който преминавате и не сте изпълнили тези дългове, следващият ще бъде по-труден. Ако ги изпълните, ще ви се даде лесен живот. Така че вие избирате какъв живот ще имате. В следващата фаза вие сте отговорни за живота, който водите. Вие сами го избирате.
Кетрин замълча. Това явно не идваше от Учител. Този се идентифицираше като “ние от по-долните нива” в сравнение с онези души от по-високото ниво – “мъдреците”. Но предаденото послание бе и ясно, и практично. Питах се за другите пет нива и техните особености. Състоянието на обновление беше ли едно от тях? И как да разбираме състоянието на учене и състоянието на решение? Всяка мъдрост, разкрита чрез посланията на души от различни измерения на духовното състояние, имаше сходно съдържание. Стилът на произнасяне се различаваше, фразеологията и граматиката — също, сложността на изразите и речникът се променяха, но съдържанието оставаше съзвучно. Започвах да придобивам СИСТЕМА от духовно познание. Това познание говореше за любов и надежда, вяра и милосърдие. То подлагаше на изпитание добродетели и пороци, проследяваше дългове, които трябва да плащаме на другите и на самите себе си. То говореше още за развитието на душата чрез хармония и равновесие, (любов и мъдрост, прогрес към мистична и екстатична връзка с Бога. Даваха се и много практически съвети: ценността на търпението и способността за чакане, мъдростта на равновесието в природата, изтръгването на страховете и особено на страха от смъртта, необходимостта да се научим да се доверяваме и да прощаваме, важността да се научим да не осъждаме другите, да не отнемаме чуждия живот, да натрупваме и използваме мощта на интуицията. Но може би над всичко трябва да стои непоколебимата увереност, че сме безсмъртни. Ние сме над живота и смъртта, над пространството и времето. Ние сме боговете и те са ние.
—  Аз летя — Кетрин меко шептеше.
—  В какво състояние си? — попитах.
—  Нищо… Аз летя… Едуард ми дължи нещо… той ми дължи нищо.
—  Знаеш ли какво ти дължи?
—  Не… Някаква информация… той ми дължи. Имаше да ми каже нещо, може би за детето на сестра ми.
—  Детето на сестра ти? — отговорих в ехо.
—  Да… то е момиче. Нейното име е Стефани.
—  Стефани? Какво трябва да знаеш за нея?
—  Трябва да знам как да се свържа с нея — отговори тя.
Кетрин никога не бе ми споменавала нищо за тази племенничка.
—  Тя много ли ти е близка? — попитах.
—  Не, но ще иска да ги намери.
—  Да намери кого? — попитах. Чувствах се объркан.
—  Сестра ми и нейният съпруг. И единственият начин, по който може да го направи, е чрез мене. Аз съм връзката. Той има информация. Баща й е лекар, практикува някъде във Върмонт, южната част на Върмонт. Информацията ще дойде при мен, когато ще бъде необходимо.
По-късно научих, че сестрата на Кетрин и бъдещият й съпруг били дали малката си дъщеричка за осиновяване. Те били съвсем млади, когато се родила, и не били още женени. Осиновяването било уредено от църквата. След това всяка следа била заличена.
—  Да — съгласих се аз. — Когато дойде времето.
—  Да, тогава ще ми каже. Той ще ми го каже.
—  Каква друга информация има той за теб?
—  Не знам, но има да ми казва някои неща. И той ми дължи нещо… нещо. — Тя замълча.
—  Уморена ли си? — попитах.
—  Виждам юзда — бе прошепнатият отговор, — окачена на стената. Юзда… Виждам одеяло, проснато пред яслата.
—  Това обор ли е?
—  Там има коне. Те имат много коне.
—  Какво друго виждаш?
—  Виждам много дървета — с жълти цветя. Баща ми е там. Той се грижи за конете.
Разбрах, че говоря с дете.
—  Как изглежда той?
—  Много висок, с прошарени коси.
—  Виждаш ли себе си?
—  Аз съм дете… момиче.
—  Тези коне на баща ти ли са, или той само се грижи за тях?
—  Само се грижи. Живеем наблизо.
—  Харесваш ли конете? 
— Да.
—  Имаш ли си любимец?
—  Да, моят кон. Името му е Ейпъл.
Спомних си за живота й като Манди, когато кон на име Бйпъл също се бе появил. Отново ли се повтаряше животът, който бяхме изследвали. Може би се приближаваше към него от друга перспектива?
—  Ейпъл… да. Баща ти дава ли ти да го яздиш?
—  Не, но мога да го храня. Използват го да тегли каруцата на господаря, да тегли и каретата му. Той е много голям. Краката му са големи. Ако не се внимава, ще те стъпче.
—  Кой друг е с тебе?
—  Майка ми е там. Виждам сестра… тя е по-голяма от мен.
—  Не виждаш ли някой друг?
—  Виждам само конете.
—  Това щастливо време ли е за теб?
—  Да. Харесвам мириса на обора. (Проявяваше много специфични предпочитания в този живот.)
— Усещаш ли мириса на конете?
— Да.
— Сеното?
— Да… техните бърни са толкова меки. Има също и кучета… черни, някои са черни, и няколко котки… много животни. С кучетата ходят на лов. Когато са на лов за птици, взимат кучета.
—  Нещо случва ли ти се?
—  Не — въпросът ми бе твърде неясен.
—  В това стопанство ли растеш?
—  Да. Човекът, който се грижи за конете. (Замълча.) Той не е истинският ми баща.
—  Не е твой истински баща? — обърках се отново.
—  Не знам, той е… той не е моят истински баща, не. Но ми е като баща. Той ми е втори баща. Много е добър с мен. Има зелени очи.
—  Погледни в тези очи — зелени очи — и виж дали можеш да го познаеш. Той е добър към теб, той те обича.
—  Той е моят дядо… моят дядо. Той ни обичаше много. Дядо ни обичаше много. Винаги ни вземаше с него на разходка. Отивахме с него там, където той пиеше. А на нас взимаше сода. Той ни харесваше.
Въпросът ми я бе запратил вън от това време, в нейното суперсъзнателно състояние на наблюдение. Тя оценяваше сегашния живот на Кетрин и отношенията с дядо й.
—  Все още ли ти липсва? — попитах.
—  Да — меко отвърна тя.
—  Но ти виждаш, че е бил с тебе и преди — обясних, като се опитвах да намаля мъката й.
—  Той беше много добър към нас. Той ни обичаше. Никога не ни се караше. Даваше ни пари и винаги ни извеждаше на разходка. Той обичаше да е с нас. Но той умря.
—  Да, но ти пак ще бъдеш с него. Знаеш това.
— Да. Била съм с него и преди. Той не е като баща ми. Те са толкова различни. 
—  Защо един човек може толкова да те обичал и да се отнася добре с теб, а другият да е толкова различен?
—  Защо първият е взел урока. Платил е дълга си. Баща ми не си е платил дълга. Той се е върнал… без да е разбрал. Ще трябва да направи това пак.
—  Да — съгласих се аз. — Трябва да се научи да обича и да възпитава деца.
—  Да — повтори тя.
—  Ако те не разбират — добавих, — те се отнасят с децата като към собственост, вместо като към хора, които трябва да бъдат обичани.
—  Да — съгласи се тя.
—  Баща ти все още трябва да учи това. 
— Да.
—  Дядо ти вече го знае…
—  Знам… — прекъсна ме тя. — През толкова етапи трябва да преминаваме, когато сме във физическо състояние… също като етапите на еволюцията. Преминаваме през етапа на бебето, етапа на ранното детство, на по-голямото дете… Трябва да вървим дотогава, докато достигнем… нашата цел. Трудни са етапите във физическата форма. Етапите в астрален план са лесни. Там ние само почиваме и чакаме. Етапите, които са трудни, са сегашните.
—  Колко нива има в астрално състояние?
—  Те са седем — отвърна тя.
—  Кои са те? — запитах, търсейки потвърждение на споменатите по-рано и информация за другите.
—  На мен са ми казали за две — обясни тя. — Нивото на прехода и нивото на равносметката.
—  Тези ги познавам.
—  Ние ще узнаем другите по-късно.
—  Ти научи за тях едновременно с мен — заключих. — Днес научихме за дълговете. Това е много важно.
—  Аз ще си спомням това, което трябва — добави загадъчно тя.
—  Ще си спомняш ли за тези нива? — попитах настойчиво.
—  Не. Те не са важни за мен. Те са важни за вас.
Бях чувал това и преди. Това бе за МЕН. За да помогнат на мен, но и за още нещо. Все още не можех да налучкам каква би могла да бъде по-голямата цел.
—  Ти изглеждаш много добре сега — продължих. — Ти научаваш толкова много.
—  Да — съгласи се тя.
—  Защото се освободих от много страхове и сега мога да им помагам. Те чувстват психически стремеж към мене.
—  Можеш ли да се справиш с тази задача?
—  Да. (Това беше несъмнено.) Не се страхувам — добави тя.
—  Добре. Аз ще ти помагам.
—  Знам — отвърна. — Вие сте моят учител.
	


	


	
		Posts navigation
		Previous page
Page 1
Page 2
Page 3
Next page