Опитности: От разума:
Моята принцеса
Джеймс Ван Праг
Когато срещнах Антъни, имах чувството, че аз съм лилипут, а той - Гъливер. Той ме гледаше отгоре от двуметровата си височина с пронизващи тъмнока¬фяви очи, а късо подстриганите мустаци му придаваха почти зловещ вид. Въпреки това той не беше сигурен защо въобще е дошъл и кракът му нервно потропваше по пода. Докато се опитвах да го накарам да се почу¬вства по-удобно с обяснение на методите ми на рабо¬та, той просто кимаше и изръмжаваше "Ъхъ". Първите петнадесет минути бяха истинска аго¬ния. Физически усещах някакви здравословни грижи и потенциален проблем в работата му. Той потвърди прозренията ми с много кротко "Ъхъ". Започнах да се безпокоя, че този човек е толкова празен в емоционал¬но отношение, че ще ми е трудно да навляза в духовния свят от негово име. Накрая започнах да приемам някакви духовни послания. - Познаваш ли някой на име Джоузеф? - попитах го аз..- Има нещо общо с Филаделфия. Той изръмжа: - Не. Всъщност да. Казах му, че този мъж говори за баща му, и в този момент мълчаливият Антъни отвори уста, за да каже, че Джоузеф е бащата на баща му. Дядото на Антъни описа невероятни детайли като например името на парка, където Антъни е играл като дете, имената на двете му сестри и обстоятелствата около собствената му смърт. Но великанът срещу мен изглеждаше съвсем леко развълнуван и явно не беше особено впечат¬лен, докато не произнесох едно име. - Дядо ти говори за някой на име Дона. Познато ли ти е това име? - Да, да - отговори той с вдигнати вежди. - Джоузеф иска да ти кажа, ме Дона е с него. Дона е с него, заради теб. Тя иска да говори с теб. Разбираш ли? Внезапно Антъни се разрида неудържимо. Този сдържан и сериозен мъж, който до преди няколко минути не беше казал дори едно изречение, сега пла¬чеше като дете. Попитах го дали е добре, но същевре¬менно трябваше да запазя концентрацията си, за да улавям духовните вибрации. - Сега чувам женски глас. Това е нещо като прис¬ пивна песен. Тя вика "Тон". Предполагам, че е съкра¬ тено от Тони. - Тя винаги ме наричаше така - отвърна Антъни. - Как е тя? Моето момиче, моето момиче! Моля ви. кажете й, че съжалявам. - Казва, че е жива и здрава. Тя е красива жена. Виждам дама с изваяна фигура и дълга кестенява коса. Би могла да е модел. Антъни кимна в знак на съгласие. - Казва ми, че ти винаги си бил шефът. Показва ми шкаф, пълен с дрехи. Сега ми показва стотици чифтове обувки. Невероятно е! Толкова много рокли, палта, обувки, всевъзможни неща. Казва ми, че ти си избирал всичките й дрехи. Вярно ли е? - Да, да, точно така. Купувах й всичко, всичко! Тя беше моята принцеса и я обличах като такава - натър¬ ти той. - Показва ми също диаманти, рубини, обеци, гривни, всякакви бижута. - Давах й всичко. Нямаше нищо на света, което да не бих й дал. Исках да е най-красивата жена ни света! - Дона ми казва, че си искал да бъде съвършена. Сега говори за Лае Вегас. За работа или пребиваване в Лае Вегас. Антъни вече беше напълно завладян от това, ко¬ето чуваше. - Да - каза той. - Запознахме се в Лае Вегас. Срещнах я с няколко приятели. Това е вярно. - Казва ми нещо за цена или облог. - Исусе Христе! - извика Антъни. - Как, по дяво¬ лите, би могъл да знаеш това? - той разтърка очите си с ръка и бавно заговори, сякаш ми разкриваше дълбока, тъмна тайна. - Аз... аз я спечелих. - Моля? - Спечелих я на бас с няколко момчета. Но нещата не бяха такива, каквито изглеждат. Влюбих се в нея. Обичахме се - каза той плахо. Много неща съм чувал в кариерата си на медиум. но това го чувах за първи път. Спомням си, че си помислих, че точно когато смяташ как вече нищо не може да те учуди... - Нещата не са такива, каквито изглеждат - за¬ почна Антъни. - Най-напред си мислех, че е леко момиче, но тя се оказа добър човек. Всъщност за мен тя означаваше много повече. Обичах я, наистина я обичах и тя ме обичаше. Беше нещо специално. Оже¬ нихме се, но... - гласът му започна да потреперва. - Не се отнасях с нея добре. Бях тъпо копеле. Той поклати глава, а от очите му бликнаха сълзи. Подадох му кутия със салфетки и се опитах да го утеша като го попитах дали би искал да прекратим сеанса. Но той искаше да стигне до своята "кукличка." - Знае ли тя, че се опитвах да стигна до нея? Моля ви, кажете й. Кажете й, че съжалявам за операцията. Моля ви, моля ви, кажете й! Обясних на Антъни, че би могъл сам да изпрати тези мисли и че тя ще го чуе. Но тогава Дона ни прекъсна. - Тя иска да те попитам за копчетата за маншети. Показва ми златни копчета за маншети с гравирани на тях котви. - Да, тя ми ги подари за годишнината. - Казва ми, че никога не ги носиш. - Боже, тъкмо вчера ги гледах. Не мога да повярвам. Всичко е толкова реално. - Дона ми казва, че е открила щастието. Тя иска да знаеш, че вината не е била само твоя, но и нейна. Казва ми, че е трябвало да бъде по-умна. Трябвало е да знае, че е красива, но не е мислела така. Антъни вдигна зачервените си очи към мен и тихо проговори. - Опитах се да я направя такава, каквато я исках. Сега не ми остана нищо. Погледнах към пода и отново чух гласа на Дона. - Дона говори за пътуване до Париж и Бевърли Хилс. Показва ми огледало. Нямам представа какво означава това, но тя ми показва огледало. - Така е. Аз я подтикнах към операциите - отвърна Антъни. Повече от любопитство попитах: - За какви операции става дума? - На тялото и лицето й. Познавах някои лекари, които можеха да я направят по-красива, да я променят, да я направят такава, каквато исках. Затова тя се подложи на някои процедури. - Колко? - Не знам. Около двадесет. Знам, че трябваше да я спра, но тя искаше да ме зарадва. Искаше да е всичко, което желая. Аз съм виновен за смъртта и. Моля ви, кажете й, че съжалявам. Седях поразен. Не исках да издавам присъди над онова, което чувах. Когато продължихме, се надявах, че ситуацията може някак да се подобри. - Тя знае, че съжаляваш - казах аз. - Тя говори за Клиф. Клифърд. Не иска да го съдиш. - Отивам в съда тази седмица. Дона си направи операция за намаляване на бюста. Той прекали с анестезията. Уби я! - Не го обвинявай - казах му аз. - Дона казва, че причината е била в сърцето й. Нещо не е било наред със сърцето и то е реагирало на анестезията. - Клифърд беше анестезиологът - отвърна Антъни. - Той сгреши с медикаментите. Но знам, че вината, всъщност е моя. Аз настоях за операцията. Тя го направи заради мен. Как би могла да ми прости някога? - Тя знае, че съжаляваш и ти прощава - настоях аз. - Каза ми, че най-сетне се смята за хубава. Казва ми, че вече разбира, че красотата й не е само във външния й вид. Докато е била с теб, е допуснала грешката да не съзира вътрешната си красота. Казва., че не си е давала сметка за нещата. Иска да си спомниш за Розарита. Мисля, че има предвид Розарита, Мексико. Показва ми някакво кафене. Двамата седите на малка маса. Щастливи сте. Антъни ме погледна смаяно. - Това беше мястото, където отивахме, за да се усамотим. Беше малко кафене. Говорехме си как ще открием точно такова заведение, когато остареем. Погледнах Антъни. - Един ден ще имате кафене и няма да се трево¬жите за това, как изглеждате. Просто ще се наслажда¬вате един на друг и на атмосферата, която сте създали. Антъни напусна офиса ми с обновена душа. Според сърцераздирателното му признание, той е изпитвал огромна болка заради дребнавите си очаквания за външния вид на Дона. Вместо да осъзнава, че любовта помежду им е истинската красота, която търси, той се е опитвал да я превърне в някаква красива кукла. В крайна сметка той изпита облекчение от факта, че любовта на живота му все още съществува и очаква бъдещата им среща в небесата.
Тук ще намерите голям обем от литература. Ако харесвате нещо и искате да се публикува в сайта - предложете го.
Един живот стига да прочетеш хиляди мъдри книги. Колко живота ще ти трябват, за да напишеш една мъдра книга?