Опитности: От разума:
Това е невероятно!
Джеймс Ван Праг
Искам да разкажа за прекрасното си преживяване с едно забележително семейство. Срещата първона¬чално бе определена за двама души, но вместо това се появиха петима. Първа влезе Клео Монро, майката. Последваха я дъщерите, Жасмин и Каролин, и съп-й ругът на Каролин, Уолтър. Уолтър водеше млад мъж; в инвалидна количка на около двадесет години. Той) се казваше Лени. Лени имаше мускулна дистрофия едва говореше, но веднага ми направи впечатление като духовно извисена личност. Уолтър откара колич-ката до стената, а и всички останали се настаниха на дивана и околните столове. Наистина се наслаждавах на тяхната жизненост непринуденост. Твърде често в семействата има враж¬да и неприязън. След като предварително ги запознах с естеството на моята работа, започнах да медитирам, за да се отворя към духовете. Чувствах толкова много любов в това семейство, че предусещах невероятно изживяване. Забелязах от дясната страна на Клео едра жена-дух, облечена в раирана зелена рокля и бяла шапка. Придружаваше я мъж-дух с тъмносин костюм и ярка вратовръзка в бебешко синьо, приблизително пет сан¬тиметра по-нисък от нея. Те ме приветстваха широко усмихнати и мигновено разбрах, че това са родителите на Клео. Тя потвърди това. - Майка ти използва думата "мамче" - казах аз. Всички кимнаха утвърдително. Клео отговори: - Да, така я наричахме всички. Как е ревматизмът й сега? Всички се засмяхме на шеговитата забележка на Клео. - Мамчето ми казва, че обича красивите ангели на прозореца и че още не бива да се отказвате; твърде рано е. - Виждаш ли, мамо, - възкликна Каролин - нали ти казах! Имах чувството, че все още не трябва да продаваме. - Баща ви казва да не сглупите, след като сте работили толкова усилено. Мисля, че има предвид всички ви. Мамчето споменава колко обича ангелите и ми казва, че помагате на много хора, въпреки че не го осъзнавате. Разказва ми за магазина. Тя обича магазина. Уолтър ме прекъсна: - Това е невероятно. - Защо? - попитах аз. - Притежаваме този магазин - отвърна Уолтър, - който купихме с парите от завещанието на мамчето и той не се развива особено добре. Затова възнамеря¬ вахме да го продадем. Попитах го: - Какъв магазин? Уолтър ме погледна в очите. - Магазин за ангели. Продаваме ангелски вещи. Изминаха няколко минути и продължих с ново съобщение. - Това мамче е голям образ. Харесва ми. Проявя¬ ва жив интерес към живота. - Да, така е. Мамчето винаги е била душата на компанията! - възкликна Клео. • - Майка ви казва, че миналата вечер сте й пригот¬вили картофено пюре. Жасмин проговори за първи път. - Да, мама го направи за нас, заедно с пържено пиле по бабината рецепта. Беше хубаво, точно както го правеше мамчето. Тогава чух смеха на мамчето в дясното си ухо и тя каза: "Как не, използва твърде много масло!" Казах им това и всички се разсмяхме. - Мъжът тук Еди ли се казва? Той непрекъснато се представя така. - Да - каза Уолтър, - така се казва. - Но всички го наричахме Бъди - намеси се Клео.] - Еди беше кръщелното му име. - Оставам с впечатлението, че този човек накуцва Имал ли е проблеми с левия крак? - Да! - отвърнаха двете момичета. Жасмин добави: - Бил е ранен във войната и в крака му имаше парче шрапнел. - Сега той танцува и иска да ви кажа, че вече не куца. - Слава тебе Господи! - извика Клео. - Приятели, трябва да ви кажа, че е чудесно да се работи с вас. Вие сте толкова открити и изглежда разбирате точно какво представлява процесът на духовна комуникация. - Би трябвало - каза Клео. - Всички сме отрасна¬ ли с тези идеи. Мамчето ме водеше на спиритични сеанси още когато бях малко момиче. - И непрекъснато ни гледаше на чаени листа - добави Жасмин. - Нищо чудно. Сега разбирам - казах аз. Трябва да ви напомня, че през цялото време Лени седеше в инвалидната количка и не беше в състояние да изрече и дума. Но това не му пречеше да надава ентусиазирани викове, особено когато разбираше ин¬формацията, която получавахме. Внезапно се появи един неочакван дух, чийто глас ме стресна силно. - Познава ли някой от вас човек на име Рос? Лени изкрещя пронизително. - Да! - извикаха всички заедно. Това е татко! - каза Каролин. Тогава всички заговориха едновременно: - Как си, татко? Как се чувстваш сега, татко? Беше ми трудно да се концентрирам върху онова, което искаше да каже баща им. Бих искал да отбележа, че за разлика от другите духове, бащата не желаеше да се яви във физическия си вид, а вместо това създаваше у мен впечатление за своята личност. Описах на семейството информацията, която приемах. - Този човек е малко труден. Искам да кажа, че изглежда много упорит и не иска никой да му казва какво да прави. Има ли нещо вярно в това? " - Да - извикаха всички едновременно. Клео продължи: - Той беше досадник. Не е ли вярно, татко? Рос беше съпругът на Клео, но тя го наричаше татко, като всички останали. - Мислеше си, че знае всичко и че ние сме луди - добави тя със смях. След това Клео започна да споделя с мен възгле¬дите на съпруга си за всичко духовно. - Той не вярваше в нищо подобно. Смяташе, че когато умреш, те погребват в калта и ставаш храна за червеите. - Всеки път - добави Жасмин, - когато някой от нас дори само споменеше рая, татко казваше, че дори той да съществува, ние вероятно никога няма да го видим, защото всички ще идем в ада, заради многоб¬ ройните си разговори с мъртвите. - Той почиташе Библията - каза Каролин. - Вяр¬ ваше само на онова, което прочиташе в тази книга. - Тя продължи: - Баща му беше проповедник в Миси¬ сипи. Лени нададе нов пронизителен крясък, сякаш за да се съгласи със сестра си. В този момент много силно ми бяха внушени чувствата на баща им и аз се обърнах към тях: - Имал ли е баща ви проблеми с белите дробове преди смъртта си? Защото оставам с впечатлението, че не може да диша. Чувствам, че дробовете ми не могат да се изпълват с въздух - казах аз и се хванах за гърдите. - Той умря от емфизема - каза Уолтър. - Баща ви ми казва, че е срещнал някого на име Либи. - О, да, това е сестра му. Тя умря преди около двадесет години - отвърна Клео. - Баща ви казва, че помни болницата и колко трудно му е било да диша. Знаел е, че ще умре, а когато това се е случило, се е събудил на прекрасно място. Приличало е на градина, но невиждана на Земята. Най-напред си помислил, че сънува, защото всичко било много красиво. Показва ми градина, изпълнена с цветя и хора, и ми внушава, че не е знаел къде се намира. Сестра му, Либи, се приближила до него и той не можел да повярва. Смятал, че ще види Исус и ангелите, но тя непрекъснато повтаряла, че нещата не стават така. Казва, че е срещнал хора, които не бил виждал от години. Казва, че се чувствал много реално и мястото също му изглеждало съвсем реално. Тогава видял майка си и баща си. Били облечени съвършено. Сега се смее. Казва, че през по-голямата част от живота си майка му имала бяла коса, но сега била кестенява. Имала и белег по рождение на врата, който вече липсвал. Разказва ми, че се намира на прекрасно място, в провинцията, подобно на мястото, където е отраснал. Всичко е така тихо и спокойно. Казва, че всеки ден ходи за риба. - Постоянно ходехме за риба заедно - подметна Уолтър. - Казва ми, че съжалява за вярата си, че живота свършва на Земята. Сега знае, че е съвсем естествено животът да продължи и след като напуснем телата си. Иска да ви се извини за това, че не ви е вярвал, когато сте говорели за духовната страна на живота. Сега е по-мъдър. Нещата определено не са такива, каквито е очаквал. - Всичко е наред, татко, обичаме те - отвърна Каролин. Останалата част на семейството нададе викове на потвърждение, включително и Лени. Тогава Рос се обърна към сина си Лени със спе¬циално, дълбоко трогателно послание. Той му каза: - Ти си се появил на Земята с тази мъчителна болест, за да научиш хората около теб на безусловна любов. При тези думи цялото семейство произнесе: "Алилуя!" Любящото смирение в посланието на Рос - и наистина интимната топлота у семейство Монро - е скъпоценно и рядко. Ние търсим съвършенството във външния свят, подобно на Антъни, или го изискваме от себе си, подобно на Карл. Вероятно сме се научили на това от своите родители и учители, които са ни критикували толкова много, че сме се стремили да бъдем съвършени на всяка цена, за да ги удовлетво¬рим. Перфекционизмът е проклятие. В крайна сметка, животът никога не може да бъде удовлетворяващ или оценен в пълна степен, ако не осъзнаем собствената си вътрешна сила, своята връз¬ка с енергията на Божията сила. За да го постигнем, трябва да се откажем от очакванията и да заживеем живота, предопределен от собствената ни уникалност. Ще намерим покой, единствено ако сме верни на природата на своята душа.
Тук ще намерите голям обем от литература. Ако харесвате нещо и искате да се публикува в сайта - предложете го.
Един живот стига да прочетеш хиляди мъдри книги. Колко живота ще ти трябват, за да напишеш една мъдра книга?