за преражданията метемпсихоза реинкарнация предсъществуване на душата

Стъпки по пясъка на времето. Духовно израстване чрез познание за минали животи. Глен Уилистън, Джудит Джонстън

глава 3

ДРЕВНАТА МЪДРОСТ

Не изброявай с тъга изминалите дни.

Не казвай, че животът е празен сън!

Смъртта е само сън и

нещата не са такива, каквито изглеждат.

Животът е реален! Животът е истина!

И гробът не е неговата цел.

От пръст си и на пръст ще станеш,

това не се отнася за душата.

ХЕНРИ ЛОНГФЕЛОУ „псалм на живота “

Спомням си как в студентските ми години търсещият ми ум се опитваше да отрече прераждането като някакъв вид изто­чен фокус. По-лесно е, мислех си тогава, да вярвам в това, което ме учи моята религия – независимо че е изпълнена с неясноти и противоречия, – отколкото да прегърна абсо­лютно различна верска система, дори и тя да е възприета от повече от един милиард души. Една философия, която ме правеше лично отговорен за действията и случките в моя живот, наистина не ме очароваше. Едва след срещата ми с Брайди Мърфи, която разпали любопитството ми, успях да отхвърля страховете и предразсъдъците си и да приема пре­раждането.

Идеята за реинкарнацията е много ясна. Според нея човекът, подобно на всички други биологични същества, преживява цикли на живот, смърт и прераждане, обусловени от закона за кармата, в основата на който е връзката между причина и следствие. Изводът от този закон е, че всеки от нас е лично отговорен за своите действия и за последствията от тях. Макар че това на пръв поглед може да изглежда страшно, всъщност знанието, че не сме пионки на съдбата, и сме в състояние да направим живота си точно такъв, какъвто искаме, поражда усещането за истинска свобода.

От известно време бях започнал да работя като консултант и разбрах, че много хора се сблъскват с дилемата, която стоеше пред мен като студент. Различните религии не успяваха да отговорят адекватно на духовните им потребности, но те ги изповядваха само защото ги познават добре. Срещал съм се с много хора, които знаят за прераждането интуитивно, но се притесняват да споделят за това с приятели и близки, защото противоречи на религиозните им възгледи. Поради същата причина някои хора не искат да влязат в регресия.

Един клиент на име Джек веднъж дойде при мен, тъй като в душата му бушуваше религиозна „война”: едната половина от него се съпротивляваше на протестантската религия, а другата бе изцяло погълната от нея. Джек се надява­ше да достигне до корените на тази дилема и затова с охота се съгласи да потъне в хипноза. По време на хипнотичната регресия описа обстановката с приятен разговорен език и без запъване:

– Намираме се в кабинет, където преглеждам един ръкопис. Аз съм брат Тимотей и това е библиотеката на един манастир близо до Женева, до езерото. Облечен съм в расо, работата ми е да изучавам ръкописи, тук всеки си има задължения. Аз се занимавам с епохата на ранното християнство.

– Коя дата е?

– О, днес сме 18 април 1409 година, четвъртък.

Брат Тимотей продължи да разказва за себе си и за времето, в което живееше.

Аз приех името Тимотей – на братовчеда на апостол Павел. Споделям за работата си с брат Яков, който носи името на брата на Иисус Христос, и с брат Йоан. Чувствам се като новак в сравнение с брат Йоан, тъй като той години наред изучава тази тема. Казва, че един ден тези неща ще се изучават открито, без да застрашават общуването ни в католическата вяра. Знам, че вървя по пътя на истината, а ко­гато човек е убеден в това, няма как да сгреши.

Когато Джек спря, за да си поеме дъх, аз го попитах:

– Какви са тези неща, които застрашават общуване­то?

Той веднага се изправи, доколкото можеше, на спусна­тия стол, на който лежеше, за да изглежда по-респектиращо:

– Нали не сте от хората на Грегорий? – попита тихо, все още със затворени очи. После, без да чака отговор, ка­за. – Не, разбира се, че не сте – усмихна се.

– Какво е Грегорий – човек или местност?

– Това е папа Грегорий. Той няма да ги одобри за нищо на света.

– Добре – продължи той. – Много се интересувам от темата за прераждането. Попаднах на стари текстове, в ко­ито ранните теоретици на християнството говорят, че пре­раждането съществува. Мисля, че това знание в бъдеще ще стане общодостъпно и много религии ще приемат точно то­ва тълкувание. Сега да мислиш така е много опасно.

Разказът на Джек за живота му като брат Тимотей беше много интригуващ. Той ни даде много факти за времето и мястото, които по-късно се потвърдиха. Освен това предс­казанието на Тимотей, че теорията за прераждането ще стане общодостъпна сред християните, се сбъдва в наши дни.

Че идеята за прераждането е съществувала в християнството, се потвърждава от коментарите на ранни християнски учени, от философията на първите християнски секти и от няколко библейски пасажа.

Доказателства, че евреите са очаквали прераждането на своите пророци, могат да се открият в цялата Библия. В края на Стария Завет намираме пророчество, че Илия, ев­рейският пророк от IX век, ще се върне: Ето, Аз ще ви изп­ратя пророк Илия. Преди да дойде великият и страшен ден Господен…

В Евангелие на Матея 16:13-14 откриваме:

Като дойде в околностите на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни – за Йоана Кръстителя, други – за Илия, а някои – за Иеремия, или за едного от пророците.

Иисус потвърждава своето вярване в прераждането, като говори на учениците си в Евангелие на Матея 17:12-13:

… но казвам, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях.

Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йо­нна Кръстителя.

Когато Иисус е бил изправен пред възможността да изкаже ясно вярването си в превъплъщението на душите, той обик­новено предпочита да посочи конкретен пример. В Евангелие на Йоана 9:1-3, когато Христос прави да прогледне сле­пия, той води следния разговор с учениците си:

И като минаваше, видя един човек, сляп от рожде­ние.

Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е прегрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?

Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито роди­телите му, но това биде, за да се явят делата Бо­жии върху му.

Учениците на Христос всъщност питат за грехове на слепе­ца от минали животи, защото знаят, че недъгът му е по рождение и не може да се дължи на прегрешение в този живот.

По времето на Христос в Юдея е имало садукеи, фарисеи и есеи. Садукеите не са вярвали в живота след смъртта на физическото тяло. Фарисеите, които са били на по-голяма почит поради стриктното спазване на законите на Мойсей, вярвали, че само праведниците се прераждат. За есеите – еврейска секта, чийто обществен живот е описан в Свитъците от Мъртво море, се смята, че са имали влияние върху Иисус Христос през годините, за които не се споменава в Евангелието.

Мъдрецът не се учудва на това.

Несъществуващото няма да вьзникне,

съществуващото няма да спре да съществува.

Дори ако мислиш, че човек непрекъснато се ражда

и непрекъснато умира,

дори тогава, о, Всемогъщи воине,

не трябва да тъжиш.

Защото за този, който се ражда, смъртта е сигурна,

както и за този, който умира, раждането е сигурно.

Будизмът представя цикличната природа на човешкото съ­ществуване като колело, в което се редуват раждане и смърт. Буда предлага няколко пътя за просветление като средство за освобождаване завинаги от веригата на бедст­вия, страдания и все нови раждания. Представата му за пре­раждането е като за огън, които продължава да гори, въпре­ки че материалът, който изгаря, е винаги нов.

Благодарение на тези свои идеи за 25 века будизмът се разпространява в около 30 азиатски страни на повече от 22 езика, а в наше време в САЩ съществува изключителен ин­терес към дзен-будизма.

Извън Азия някакъв вид вярване в прераждането е било разпространено сред друидите, които са смятали, че древ­ните ирландски герои са се прераждали. Херодот, Платон и Плутарх споменават, че египтяните вярвали в прераждане­то. В Персия откриваме учението за многократното съществуване в създадената от Заратустра религия на парсизма. В юдаизма идеята за прераждането е развита в кабалата – езотеричното еврейско учение. В исляма вярването в пре­раждането е характерно за друзите, а суфистите поддържат теорията за метемпсихозата, според която след смъртта Азът може да се въплъти и в животинско тяло.

Всички версии на прераждането предполагат съществу­ването у човека на нефизически компонент, наричан обик­новено душа. Днес обаче астрономи, теолози, метафизици, лекари, психолози, медиуми и др. се обединяват в мнение­то, че човешките същества са многоизмерни – напълно за­вършени организми, които могат да бъдат разглеждани като сбор от енергийни полета, работещи на различни честоти  (тук ние ще ги наричаме тяло, ум, душа и дух).

Д-р Ленърд Равиц и д-р Харълд Саксън Бър от факулте­та по медицина на Йейлския университет вярвали толкова сериозно, че мъжът или жената са нещо повече от физичес­ко тяло, че посветили голяма част от живота си на изучава­нето на енергийните полета. Те заключават, че L-полето (от англ. „life” – живот) е това, което командва обно­вяването на клетъчната структура на човешкото тяло през няколко години. L-полето, а не молекулата на ДНК оформя новата материя в същата форма като старата. Това, според д-р Равиц, позволява да се обясни паметта и как ние можем да си спомняме събития, случили се преди много години, макар че оттогава молекулите са се сменяли няколко десетки пъти. Равиц казва също, че при настъпване на смъртта L-полето се свива.

Много хора предпочитат да гледат на нефизическата страна на човешкото същество като на самозалъгване или романтичен остатък от суеверието на примитивните култу­ри. Тези критици са на мнение, че мозъкът е източник на чо­вешкото творчество и причината хомо сапиенс да доминира над всички живи същества на земята. Учените са се опитва­ли да изследват и да чертаят схеми на човешкия мозък, за да обяснят как той се различава от мозъка на т.нар. по-нисши животни. Започвайки със сравнително изучаване на неговия размер и маса, те се насочили към търсене на зависимост между относителния дял на масата на мозъка спрямо цяла­та маса на тялото и след това продължили с различни видо­ве изследвания на мозъчната кора. Но въпреки непрестан­ните им усилия не успели да открият такъв уникален компо­нент, който да може да обясни наличието у човека на себе-съзнание и способността му да мисли. Ако превъзходство­то на човека се дължи на относителната тежест на неговия мозък спрямо цялата маса на тялото, малката южноамери­канска маймуна би трябвало да бъде 200 пъти по-интели­гентна от човека!

Дори електрохимичните изследвания показват много малка разлика между мозъка на човека и на животните, с ко­ято не може да се обясни как хората създават градове, сате­лити или симфонии. Без значение на каква дисекция и измервания бива подлаган МОЗЪКЪТ, има елемент, който се из­плъзва на изследователя и остава недоловим. Това е умът, който свързва душата и тялото.

В зората на своята еволюция, когато са съзерцавали звездите, усмихвали са се на отраженията си върху водата, празнували са добрата реколта или са се радвали на ражда­нето на дете, хората са използвали ума си. Умът е този, кой­то прави човека единственото същество, имащо способ­ността да се самосъзнава, да има надежди и разочарования, да отделя по-голяма част от времето си за защита на егото, отколкото на физическото си тяло. Именно умът ни позво­лява да имаме прозрения и да добиваме познание, до което не бихме могли да достигнем по чисто логически път. Пак той „записва” чувствата ни – радостите и скърбите, трав­мите и триумфите на всеки следващ живот.

И когато тялото умре и се превърне в пепел, умът съх­ранява спомените като част от цялостната ни същност, раж­даща се отново в друго време на друго място.

Ако погледнем на човека като на съзвездие от енергии, съставено от тяло, ум, душа и дух, много стари противоре­чия могат да бъдат изоставени. Войната между науката и религията загубва смисъл, щом квантовата физика опитно доказва, че светът е много повече от това, което можем да видим или докоснем. Сега вече знаем, че физическото тяло, смятано някога за изградено от твърда материя, всъщност е съставено от милиарди кръжащи атоми, изявяващи се на оп­ределени честоти. Знаем, че материята не може да бъде ни­то създадена, нито унищожена, а единствено трансформи­рана в енергия и пак върната в материя, отново зависеща от собствената си вибрация. Цялата вселена фактически е ед­но същество, което непрекъснато пулсира. В такъв контекст има малко значение дали един светец има видение или пси-преживяване. Дали ще наречем на даден вид светлина ореол или аура е без значение, стига да познаем енергийния й из­точник.

Уилям Тилър, председател на катедра по наука за вещес­твата към Станфордския университет, пише в „Сайънс ъв Майнд Meгазин“ (януари 1974)

В моите изследвания аз се базирам на предположението, че човек действа не само на физическо ниво, но и на по-дълбоки нива във вселената и че материалното му същес­тво функционира в безпространствени и безвремеви об­ласти във вселената. Мисля, че на тези нива човечество­то е част от единен организъм. Ние само изглеждаме разделени, отличаващи се едни от други заради нашите сетивни органи, които са пригодени за физическото поле.

С петте си физически сетива ние усещаме всичко чрез контраста, чрез различието, така че в нашите мозъци се регистрират като сигнални образци единствено различи­ята, съществуващи помежду ни.

Единството на нашите същности може да се усети едва на по-дълбоко ниво.

Единството на нашата същност е в компонента, който тук наричаме Дух. Назовават го Бог или Аллах, Брахман, Пра­на, също Божествен разум или Вселенски принцип – това, което е в основата на вселената и се проявява без индиви­дуализация във всичко съществуващо.

Душата е конкретна част от Духа, неосезаемото енер­гийно поле на всеки човек, което позволява на Духа да се прояви на земно ниво. Тя може да бъде описана като по-вис­шата същност и е нашата връзка с вселената. Малко хора биха оспорвали дефиницията на душата като нематериална­та част на човека, която оцелява след смъртта, защото това се проповядва от почти всяка религия. Някои се опълчват срещу твърдението, че душата остава да съществува в не-физическия свят, и много други, разбира се, ще се възпро­тивят на факта, че тя се проявява в много различни тела и животи. В най-лошия случай отричането на прераждането от официалната религия може да доведе човека до отрица­ние дори на това, което е приемливо за религията, включи­телно и основното разбиране за душата.

Връщането в минал живот чрез регресия е важна стъпка за възвръщането на вярата в съществуването на душата, за­щото ни показва, че има енергийна система, напълно отдел­на от физическото тяло. Тази терапия на предишни животи действа директно и облекчава чувството ни за безпомощност, отчуждение или самота сред безкрайната вселена, ка­то възвръща усещането ни за смисъл на нашето съществу­ване и за обвързаност със света около нас.

Възможността хората да разберат, че вселената е Дух, проявяващ се по начин, достъпен за възприемане от нашите сетива, е важна начална стъпка в терапевтичния процес. Из­вестно ми е от собствения ми опит, че ако пациентът има съзнание, че е многоизмерно същество, действащо на много нива на реалност – т.е. знае, че е душа, а не просто че има душа – по-бързо постига резултат от терапията. В минало­то ние сме впрягали каруцата пред коня, идентифицирайки се единствено чрез нашите мисли, емоции, сетивни възпри­ятия и его. По-висшата ни същност – душата – е била поробена от уплашеното и несигурно его, което би направило всичко, за да се защити от евентуално доловена заплаха.

Хората, които знаят, че са многоизмерни същества, ед­накво силно се стремят да разберат какво не са, както и как­во всъщност са. Желаят да открият с какви митове са се заб­луждавали през годините. Те се връщат назад във времето и пространството, за да намерят корена на своите страхове, разочарования и фобии. Искат да развържат тази динамич­на енергия на същността си и да тръгнат напред със съзна­нието за собствен избор, е чувство на контрол и самоувере­ност, което никога преди не са притежавали.

Преживяването на миналите животи освобождава потис­натите емоции и помага на хората да станат това, което на­истина са. Те разбират, че няма далечно всемогъщо божес­тво, което се усмихва на едни, а на други се мръщи. Няма абстрактно правосъдие, което се раздава след смъртта. Личната отговорност, която носим, ни е съд и съдия във всеки миг от живота ни, със или без тяло; ние имаме свобо­ден избор и действията, които предприемаме, имат свои оп­ределени естествени последствия. Животът, който избира­ме след това, е проява на „заслужения ни десерт”.

Когато влезем във връзка с нефизическия си Аз, който винаги преживява живота обективно, разбираме, че ние сме композиторите и оркестрантите на нашия живот; също така сме инструментите, на които смирим. В началото изтръгва­ме неакордиранн звуци, но с опита вследствие  на много жи­воти се научаваме да свирим музиката на сферите. Свърз­ването с духовните измерения на Аза помага на хората да намалят степента на своята идентификация с физическото тяло, с материалните притежания и общественото положе­ние. Те разбират, че възможностите на тялото и материал­ните блага на земния живот са оръдия, служещи за израст­ване и еволюция на духа. И добрите, и лошите преживява­ния попадат в подходяща перспектива и тези хора могат да се откажат от позицията си на противоборство и да предп­риемат положителни действия.

Широко разпространено е погрешното схващане, че пре­раждането е праволинейно развитие – ние, хората, сме склонни да внасяме линейност във всичко, което мислим. Необходимо е да разберем, че времето и пространството са условни понятия, които сме си наложили, за да направим разбираеми сетивните си възприятия. Въпреки това всички сме запознати с представата за безкрайност и вечност.

За да можем да разберем напълно връзката си с Вселена­та, ние трябва да оставим настрана представите си за време и пространство и да започнем да осъзнаваме, че в известен смисъл всичко се случва едновременно. Така че всяко едно предприето от нас действие, намерение или мисъл се отразя­ва не само върху сегашния, но и върху останалите ни живо­ти – върху изминалите и върху тези, които ни предстоят.

Като многоизмерни същества ние действаме не само на физическо, но и на по-високи духовни полета и сме в хар­мония с другите обитатели на планетата и извън нея. Наши­те физически тела са само върхът на обърнатата пирамида, като умът, душата и духът представят все по-широки проявления на самите нас. Всяко ниво има своите функции, об­ласт на съзнаване и собствена честота. Ние научаваме за другите аспекти на своя Аз чрез много канали, включващи видения, сънища, гласове, мисловни форми, прозрения и интуиция.

За начинаещия пациент, който е настроен много скеп­тично към каквито и да било форми на съществуване извън физическата, връщането в минал живот е особено ефектив­но – най-добрият начин една теория да се изпълни със сми­съл е директното преживяване. То е толкова наситено за скептика, че за него е безсмислено да отрича изводите. Когато открие за първи път, че е сложно устроено същество със свое място пък Вселената, човек вече е направил първа­та стъпка към единството.

Съществува една истина, която внася успокоение както у скептиците, така и у вярващите – законите на вселената действат независимо от това дали ги приемаме или не. Все пак единствено чрез разбирането на тези закони можем да станем прекрасните личности, каквито се очаква от нас да бъдем.