минали животи

предишен живот

връщане в предишен живот

Стъпки по пясъка на времето. Духовно израстване чрез познание за минали животи. Глен Уилистън, Джудит Джонстън

глава 4

Процес в развитие

Нови събития ни учат на нови задължения;

времето прави древното добро неуловимо;

Те трябва да са насочени нагоре и напред –

тези, които искат да са с Истината.

ДЖЕЙМС РЪСЕЛ ЛОУЪЛ, „.настоящата криза“

– Ако ме хипнотизираш, след това ще си спомням ли не­що? Как става това? Какво ще усетя? – Мари шепнешком ми задаваше въпрос след въпрос, въпреки че ясно виждаше, че съм погълнат от ученето за изпитите и не се интересувам особено от разговора. Вече имах предостатъчно добровол­ци, готови да се подложат на хипноза, но в колежа слухове­те се разпространяват бързо и Мари не биваше да бъде обезсърчена. Накрая нейната настойчивост привлече вни­манието ми и забелязах, че въпросите й отразяват едновре­менно страх и любопитство, така че се съгласих да й опре­деля дата за сеанс.

Всъщност бях доста доволен, че Мари иска да изиграе ролята на опитно зайче, тъй като бе потенциално добър обект. Тя се концентрираше добре в ученето, беше интели­гентна, доверчива и уважаваше както мен, така и изследва­нията ми. Между нас вече съществуваше връзка на доверие.

Фактът, че Мари шепнеше, докато ми задаваше всички тези въпроси, показваше какво е било отношението към хипнозата в Род Айлънд в началото на шейсетте. Нямаше голямо разбиране по въпроса. Тази тема не се повдигаше дори на партитата; повечето хора гледаха на хипнозата скептично, а някои дори като на крайно опасно състояние на контрол над ума.

Това становище упорито продължава да съществува и днес, което много ме озадачава и учудва, въпреки че хипно­зата се използва често в медицината и терапията. Във ежед­невието ние сме буквално бомбардирани от хипнотични техники от сутрин до вечер, повечето от тях с подсъзнател­но въздействие. На „Медисън Авеню” разполагат с идеален репертоар от принудителни тактики, които зависят от хип­нотичната податливост на потребителя. Ние дотолкова сме свикнали с тези инструкции, че рядко ги забелязваме съзна­телно, но въпреки това въздействието им може да е продъл­жително, а понякога и опасно.

Която и да е обикновена ситуация може непреднамерено да индуцира леко състояние на транс. При продължително пътуване по магистрала, когато вали и чистачките се движат ритмично, човек може да загуби представата за време, умът му да блуждае надалеч и да се отклони от шофирането. Много чиновници изпитват подобно чувство в ранния сле­добед, когато пишещите машини тракат, а климатичната ин­сталация бръмчи. Дори цветовете могат да причинят хипно­тичен ефект. В английската фабрика за цветно стъкло ра­ботниците трябва да почиват и да свалят очилата си от синьо стъкло на всеки няколко часа, защото цветът променя мозъчните вълни, което причинява летаргия. Не е мит, че синьото е успокояващ цвят!

Успехът на много от дейностите, които смятаме за бла­готворни, зависи от това дали ще успеем да изпаднем в лек транс, докато участваме в тях. Хипнозата е в основата на повечето, ако не на всички опити за самолечение. Медита­цията и молитвата са леко състояние на самохипноза и религиозният ритуал създава състояние на транс, което само по себе си е успокояващо и спомага участниците да се кон­центрират в постулатите на вярата. Повечето проблемни групи и други организации за лично израстване използват в работата си форми па хипноза. Атлетите постигат нови ре­корди чрез самохипноза. Kpитерият за успехна една сим­фония, театър, балет или  филм е дали могат да предизвикат у зрителите лека форма на транс, който да ги накара да се отпуснат и да се концентрират дотолкова в ставащото на сцената, че да изпаднат в самозабрава.

Вече няма нищо мистериозно в хипнозата. Това е дълбо­ко състояние на релаксация, в което тялото и съзнанието на човек се отпускат и той може да се фокусира с голяма ясно­та в нещо, представляващо за него особен интерес. Мозъ­кът преминава на алфа ниво и дясното полукълбо доминира над лявото. Процесът може да бъде направляван от друг чо­век или да се самоиндуцира.

По времето, когато Мари дойде при мен за уговорения ни сеанс, вече бях насочвал няколко приятели чрез регре­сивна хипноза към по-ранни етапи от живота им, но не бях опитвал да преведа някого по-назад, през утробния период към преживявания от минал живот. С Мари за първи път постигнах регресия в минал живот, при драматични обстоя­телства посред дъждовна буря.

Когато въпросната вечер се събрахме за първия сеанс, беше топло и задушно, проблясваха светкавици. Мари ми довери, че стомахът й се свива от притеснение, а аз я разс­мях, казвайки й бързо да се отпусне. Тя отново се чудеше дали ще си спомни случилото се по време на сеанса, а аз я уверих, че малцина преживяват пълна амнезия – че всъщ­ност повечето хора имат ясна представа за това, което е ка­зано, и че най-често първия път се съмняват през цялото време. Попитах я дали има някакво специално желание.

– Винаги съм искала да разбера къде загубих пръстена, който ми подари баба, когато бях малка – каза Мари.

Уговорихме се да се опитаме да открием местоположе­нието му и без особена съпротива Мари се потопи в хипно­тичен транс, като се фокусира в ритмичния тон на гласа ми.

Не след дълго започнах да се притеснявам от приближа­ващата се буря. Светкавиците ставаха все по-ярки, а гръмо­тевицата – все по-силна. Включих звука от гръмотевицата в сугестията ми към Мари, казвайки й, че всеки гръм ще увеличава релаксацията й; в бъдеще щях да използвам многократно тази техника.

Пътувахме назад във времето, докато Мари не стана на две години и баба й току-що й бе подарила рубинен пръстен. Попитах Мари къде го е оставила.

– На пръста, къде другаде? – отвърна тя, усмихвайки се закачливо със затворени очи. Придвижихме се с няколко седмици напред и пръстенът вече не беше на пръста й, но мозъкът й бе запаметил тази полезна информация.

– Къде си го оставила? – отново я запитах аз.

– На място, където никой да не може да го открие.

– Къде е то? – настоях аз.

– О, отвъртях топката на рамката на леглото, там крия разни дребни неща. – Мари не показа никаква реакция към това, което току-що бе казала, въпреки че бях сигурен, че по-късно ще си го спомни. Чудех се какво ли е станало с легло­то, докато бурята навън ставаше по-силна. Трябваше да зат­воря прозорците, защото изведнъж вятърът започна да навя­ва дъжд в стаята. За Мари бурята не съществуваше, но аз за­почнах да се чувствам като герой от готическа приказка.

– Нека се преместим назад във времето – инструкти­рах я аз. – Ставаш все по-малка.

Скоро Мари започна да ми разказва подробности от раждането си. В този момент реших да опитам нещо, което не бях правил дотогава – да насоча Мари към минал жи­вот. Бях се подготвил за тази стъпка теоретически, и сега беше мой ред да ме свие стомахът. Обърнах касетата на страна Б. Всичко беше готово.

– Сега се връщаме още по-назад, Мари. В друго време и на друго място, преди да бъдеш Мари.

Бях сигурен, че едва ме чува, гръмотевичната буря бе толкова силна. Лицето на Мари бе все така безизразно из­вестно време, докато търсеше в банката на паметта си. То­гава тя заговори:

– Около мен има много хора и е много шумно. Всички викат и крещят. Някои пеят.

– И къде се намираш? – попитах аз.

– Стоя с майка ми сред всичкия този шум. Ние сме на гарата и чакаме влака – отвърна ми детски глас.

Попитах я как се казва.

– Мама ме нарича ягода, а татко – Червената шапчи­ца. Но това не е истинското ми име. – Мари се затруднява­ше да си припомни името си. – Казвам се Лидия, но мразя това име, както и татко.

В по-нататъшния ни разговор Лидия ми каза, че „днес” е 16 февруари и тя навършва дванайсет години. Живее с ро­дителите си в Пенсилвания, но двете с майка си били при болна леля в Кливланд. Тази сутрин дошли на гарата за пос­рещането на важна личност; кой точно, Лидия не помнеше.

– Какво става сега? – подтикнах я аз.

– Майките казват на децата си да стоят далеч от релси­те. Едно дръзко момче се сби с друго и двамата паднаха на релсите.

Помолих Лидия да се премести напред във времето и да опише важната персона, която ще посрещат.

– Облечен е в черно и изглежда много едър на такъв ма­лък влак. Той не слезе от влака. Това е странно – коменти­ра малката Лидия. Тя продължи да обяснява, че хората нао­коло са радостни, пеят, танцуват и развяват знамена. Някои са се качили на покрива на гарата, а други са се покатерили на стълбове, за да виждат по-добре.

– Кой е той? – попитах аз.

– Не знам. – Изглеждаше объркана.

– Как го нарича майка ти?

– Никак, но ми каза, че би трябвало да си носи бръсна­ча, когато пътува.

Обаче най-важното за Лидия беше, че изпитва глад. Две­те с майка й не бяха закусвали и търпението на Лидия бе на привършване. За мен това беше много интересно, защото Мари дойде на сеанса след обилен обяд и се чудеше дали това няма да попречи на хипнозата. Мари определено не бе­ше гладна, но Лидия умираше от глад.

Точно когато я запитах какво друго й е казала майка й, ужасен трясък разтърси сградата. В прозорците биеше проливен дъжд и токът угасна. Изведнъж единственият из­точник на светлина останаха свещта в съседната стая и проблясъците на светкавиците. Магнетофонът ми превк­лючи автоматично на батерии и на лентата се записа един­ствено моето ахване. Мари изобщо нямаше представа за случилото се.

– Тя каза, че всички пеят фалшиво – отвърна Мари на въпроса, за който бях забравил.

Реших да отведа Лидия напред в онова време до мига на смъртта й. Тя беше починала на шейсет и седем години от пневмония и описа смъртта си с големи подробности, из­ползвайки фразеология, която щях да чувам отново през ид­ващите години. След това завършихме сеанса и Мари се за­върна в настоящето.

Направи го моментално. Преди сеанса нямаше ни най-малка представа за това, което ще преживее, но сега се бе изправила пред нещо, което не можеше да игнорира. Мари учеше хуманитарни науки и нямаше интерес към историята; никога не бе чувала за Пенсилвания и първата й мисъл бе, че го е измислила заради силната атака на глад! Не бе ходи­ла в Охайо и нямаше близки там. Нищо не обясняваше пре­живяното от Мари, освен едно: прераждането.

Преповтаряйки случилото се, Мари ми каза, че е искала да каже на Лидия, че мъжът от влака е бил Абрахам Линкълн, но не могла да го стори. Изпитвала чувството, че пре­дишната й личност говори чрез нея и не можела да се пре­късне. По-късно открих, че разделянето на съзнанието е характерно за регресията в минал живот и е неин интересен аспект.

Следващите дни бяха изпълнени с вълнуващи дискусии и проучвания, при които изникнаха интересни факти:

1. На 16 февруари 1861 г. влак с четири вагона е спрял в Кливланд сред тълпи приветстващи граждани. Крайната спирка на влака била Вашингтон, където трябвало да оти­де президентът на Съединените щати.

2. Влакът е тръгнал от гарата на Кливланд в девет сутринта.

3. Пенсилвания наистина е малък град близо до Кливланд.

4. Забележката на майката на Лидия има смисъл, защото брадата, която щяла да се превърне в запазена марка на Линкълн през останалия му живот, през февруари 1861 г. била току-що поникнала.

Регресията на Мари бе забележително събитие и за двама ни и аз започнах да прилагам метода си върху други хора. По това време гледах на регресиите като на занимателен поглед към историята, чрез които прониквах в широкия спектър на личния и обществения човешки опит. Терапев­тичният потенциал на метода щеше да се прояви след годи­ни, когато започнах консултантската си дейност.

В началото използвах хипнотичната регресия, за да по­могна на пациентите си да разкрият травми от детството, скрити в подсъзнанието им. Това е лесен и приятен, а също и ефикасен начин да получиш информация, която, макар и дълбоко скрита, все още контролира поведението на страда­щия от безпокойство възрастен човек.

Теорията, че повечето травмиращи житейски преживявания са потиснати от съзнанието ни, води началото си от Фройд и Юнг. Това, което Азът се страхува да приеме съз­нателно, се изтласква дълбоко в подсъзнанието. Съзнател­ният ум действа като цензор на действителността, внима­телно проследявайки кое е приемливо и кое не е. Отхвърле­ното се отпраща в подсъзнанието, което приема всичко без никаква цензура, и тогава фактите изчезват от вниманието ни, но не от съзнанието.

Ако хората се опитват да потиснат голям обем от непри­ятни или заплашителни мисли, те могат да се превърнат в бойно поле и да изразходват по-голямата част от енергията си само за да се скрият от самите себе си. Това причинява емоционални, а често и физически проблеми. Работата на терапевта или консултанта е да създаде безопасно обкръже­ние и да намери подходяща техника, така че пациентът да се изправи срещу потисканите факти и да се освободи от нега­тивната енергия, с която те са заредени.

Бях провел няколкостотин регресии, преди да открия, че травмиращите случки от детството често са остатъци от стари травми от минал живот. Направих завой в моите раз­бирания, когато се срещнах с млада двойка, която преживя­ваше дисхармония в брака си; традиционните брачни консултации не им бяха помогнали, но те искаха да се справят с проблема, защото бяха загрижени един за друг.

Върнахме се в детството и на двамата, но не открихме нищо, което да може да бъде причина за сегашното напре­жение. Тогава ми дойде на ум, че трябва да отидем още по-назад във времето, за да открием корена на неразбирателс­твото им. Влизайки поотделно в регресия, те си припомниха живота си в Атлантида, където мъжът е бил именит учен, а съпругата – негов враг. Без да имат представа какво е преживял другият, и двамата разказаха изумително сходни подробности от миналия живот. Очевидно враждата помеж­ду им не бе се разрешила през годините, въпреки че всеки от тях се върна в минали животи, когато пак са били заед­но. С внимателното изучаване на живота им в Атлантида започна процесът на освобождаване от тази негативна енер­гия, която пречеше на сегашния живот на двойката.

Въпреки че при традиционната регресивна терапия па­циентът винаги изпитва известно облекчение, малко вероят­но е да се постигне пълно освобождаване от миналото без завръщането към по-ранни събития – такива, които са се случили преди този живот и формират основите на личността преди генетичното кодиране на новите родители и влия­нието на настоящата заобикаляща среда.

Именно па традиционната регресивна терапия трябва да се гледа като на двуизмерен подход, основаващ се на влиянието на гените и заобикалящата среда, които се опитват да доминират във формирането на личността. Рег­ресията в минали животи добавя още едно измерение. Много хора са изпитали ограничеността на теорията, коя­то се опитва да обясни безкрайните вариации на човешко­то само чрез наследствеността и обкръжаващата среда, ко­гато ние интуитивно разбираме, че съществува уникал­ност във всяка личност, която далеч надхвърля двата спо­менати фактора. Триизмерният подход извлича изобилна информация от пациента и позволява освобождаване на първичното потискане. Това разчиства пътя за преоценка на личността и за реализация на други аспекти на многоизмерния Аз.

Терапевтичният процес, който сега наричам психология на възприемането (или перцептивна психология), се роди, когато осъзнах, че водеща концепция трябва да бъде многоизмерната природа на всяко човешко същество. Егото е само най-очевидната проява на миогоизмерната ни същ­ност. Всяка личност е фино настроена енергийна конфигу­рация, действаща на честотите на тяло, ум, душа и дух. Са­мо когато всички честоти са в хармония, човек може да постигне свободата и творчеството – нашите най-велики достояния.

Вече използвах в практиката си на консултант регресия­та в сегашния и в минали животи, когато открих третия ком­понент на психологията на възприемането; наличието у все­ки от нас на обективна представа за нещо, което често на­ричаме по-висшия Аз (можете да мислите за него като за душата или дори като за свръхсъзнание). Този по-висш Аз може да види събития от миналото, настоящето и бъдещето без оглед на времето. Също е способен да открие здравни проблеми на духовно ниво, да види ясно взаимоотношения­та ни и да предава мъдрост, която е далеч отвъд границите на съзнателния ум.

Много пациенти са разрешили собствената си дилема, позволявайки на тази нецензурирана част от себе си да го­вори или пише (става дума за автоматично писане) чрез тях, докато са в регресия. Не е необходимо да сме в регре­сия, за да се допитаме до този източник на знание вътре в нас. Наистина много хора го постигат чрез медитация или самохипноза, въпреки че може да го наричат интуиция или вътрешен глас, и всички ние го правим естествено в съни­щата си.

При перцептивната терапия пациентът, който изпитва чувство на безпомощност или страх, бива направляван към минали събития и бива насърчаван да се изправи лице с ли­це срещу ситуации, които са болезнени, смущаващи или страшни. В атмосферата на безопасност и доверие този чо­век може да се освободи напълно от всяка потисната враж­дебност, която е била насочена към самия него или към дру­ги хора. Житейските митове може да бъдат разпознати и трансформирани в по-точни възприятия, като по този начин пациентът все повече и повече достига до самоконтрол и доверие в себе си.

Пациентите са окуражавани да погледнат към случките и хората обективно, като не ги асоциират с минали преживя­вания и ги видят в по-духовна светлина. Възможностите за избор и насоките на живота се анализират като естествена част от това ново разбиране. Окуражаван да поема рискове, които по-рано са отключвали травматизиращи въздействия от миналото, човек постепенно осъзнава, че миналото не трябва да влияе на настоящето. С това ново разбиране се възвръща контролът над себе си.

Целта на перцептивната терапия е пациентът да се осво­боди от доминирането на егото, да се отърси от миналото и да живее в хармония с всички измерения на своя Аз, както и да поеме контрола над собствената си личност. Както ми бе казал един мой пациент: „Все едно да летиш на автопи­лот и неочаквано да откриеш, че можеш сам да поемеш ко­мандването.”

Процесът, чрез който се постигат споменатите цели, обикновено се разделя на осем стъпки:

Първа стъпка. Подготовка

След предварителния разговор, в който сме констатирали причината пациентът да търси помощ, следва разясняване на условията, които са най-благоприятни за постигане на успех. Помолвам пациента да се освободи от нуждата да контролира положението, да не „редактира” или цензурира фактите, които ще се разкрият. Важно е той да изпита вся­ко чувство, което ще излезе на повърхността, и да преживее всяка възникнала ситуация; да се фокусира в това състоя­ние и да даде воля на чувствата си, без да се опитва да ги отбегне. Всякакви отклонения и случайни мисли трябва да бъ­дат отстранявани, докато процесът не завърши.

Ако стане ясно, че субектът не се е включил истински в сцената или че информацията е усложнена от външни мис­ли, инструктирам го да „влезе вътре” в ситуацията и да я въ­зобновява дотогава, докато преживяването стане истинско.

Втора стъпка. Начало

Втората стъпка включва подбора на специфичен метод или на комбинация от методи, които ще действат като рамка за освобождаване на потиснатите емоции. Изборът включва структурирана хипноза, изграждане на образни представи, аналогия със себе си и пресъздаване на събитието по време на сън. Хипнозата се оказва подходяща техника при повече­то пациенти.

Елемент от избраната техника е използването на ключо­ви фрази, които помагат на субекта да премине от сетивна към несетивна реалност. Целта е да се създадат следните умения и представи:

1. Виждане с вътрешното око.

2. Влизане в алфа състояние.

3. Изравняване на полукълбата на мозъка.

4. Чувството, че главата се уголемява.

5. Чувството, че главата се разширява или нараства в об­ластта на темето.

6. Чувството, че имаш фуния отгоре на главата.

7. Чувството, че цялото тяло олеква и се носи във възду­ха.

8. Чувството, че мозъкът се превръща в радио, което мо­же да бъде настроено на друга станция.

9. Чувството, че гледаш филм или театър.

10. Чувството, че гледаш в монитор на компютър.

Трета стъпка. Преживяването

В един момент от процеса настъпва спонтанна регресия към преживяване в детството или пациентът ще се насочи сам към подобно събитие. Сега той навлиза в по-дълбоко ниво и разглежда сцената изцяло като лично преживяване, а не като наблюдател.

Четвърта стъпка

Наблюдаваната от субекта сцена отприщва друга и регреси­ята го води все по-нататък, докато не стигне до това, което изглежда да е първоначалната сцена от разглеждания живот.

Пета стъпка

Ако сцената на раждането не е първоначалната, субектът бива поведен обратно назад към раждането и ембрионално­то състояние.

Шеста стъпка

Настъпва промяна в свръхсъзнанието, тъй като пациентът е върнат в живота, в който се корени настоящата травма. Ситуацията се проучва колкото е възможно най-подробно, като субектът е поощряван да преживее чувствата, които придружават инцидента.

Седма стъпка. Завръщането

Субектът е върнат обратно към действителността чрез рит­мично броене, разнообразявано с окуражаващи внушения, че сега ще се почувства по-добре. Внушавам му, че настоя­щите бариери могат да бъдат погледнати от перспективата на минали преживявания, които току-що сме разбудили.

Преди да се върнат изцяло в сегашното си съзнание, ня­кои субекти са възприемчиви към контакт с по-висшата им същност. Това може да даде допълнителна светлина върху току-що преживяната ситуация, като често се разкриват подробности, които са били пропуснати.

Осма стъпка. Заключение

Следва дискутиране и анализ на регресията и приключване на сеанса. Обаче пациентът трябва да бъде осведомен, че може да сънува или в съзнанието му да се появят бегли кар­тини от видяното през следващите няколко дни или седми­ци. Те трябва да бъдат записани и донесени на следващата консултация.

Този процес позволява на пациента да премине през зад­ръжките си и да открие в себе си светли страни, потискани толкова дълго. Страхът, отчуждението, чувството за мало­ценност и безпомощтност се разпръскват и отстъпват място на усещането за цялостност, компетентност и завършеност.

Хората откриват вътрешната си сила в резултат на това, че са се видели като безсмъртни същества, изживели безб­рой животи, през които са натрупвали опит и са развивали безусловна любов към себе си, която не зависи от внимани­ето, одобрението или похвалите на останалите. Това е осво­бождаващо преживяване, което създава условия за пълно съзряване. Другите хора се превръщат в част от абсолютно­то приемане на личността; на тях вече не се гледа като на източник на власт или богатство или като на притежание.

Същностните качества на консултанта са искрена загриженост, чувствителност и интерес към личността, но дори още по-важно е напълно да присъстваш на сеанса. Присъс­твието включва нещо повече от проникновеното и интели­гентно изслушване; то изисква активно участие на интуи­тивния Аз. След като е насърчил субектът да се отпусне, консултантът също трябва да освободи съзнанието си от личните си проблеми и от всякакви съображения за време­то и графика. Ако субектът се почувства абсолютно защи­тен и има пълно доверие на консултанта, той ще се свърже е онази част от своята същност, която е най-важна за него.

Консултантът трябва да бъде водач, учител, огледало и слушател, както и да вярва в потенциалните възможности на всяко човешко същество. Най-накрая той трябва да при­тежава силна интуиция и да е в досег с всички измерения на собствената си същност.

Целта на терапевтичния процес е да се отворят вратите на обективното самопознанпе и да се помогне на пациенти­те да използват средствата на терапията в ежедневието. Те се научават да обръщат поглед навътре в себе си и да чер­пят оттам творческата сила за изграждане на нов пълноценен живот.