отвъдното отвъдният свят

ГЛАВА ПЪРВА

Когато за пръв път видях Кетрин, тя носеше яркочер­вена рокля и нервно разлистваше списание в приемната ми. Дишаше учестено. Двайсет минути бе измервала ко­ридора на отделението по психиатрия, като се бе опитва­ла да убеди себе си, че трябва да спази уговорения час и да не избяга. Излязох в приемната да я посрещна и се ръ­кувахме. Забелязах, че ръцете й бяха студени и влажни, ко­ето издаваше нейното безпокойство. После разбрах, че са й били необходими два месеца, за да събере кураж и се запише за преглед при мен, въпреки че два екипа лекари, на които тя вярваше, настоятелно я бяха съветвали да по­търси моята помощ. Накрая се бе предала. Кетрин е изключително привлекателна жена, със среднодълга руса ко­са и лешникови очи. По това време тя работеше като лаборантка в болницата и печелеше допълнително като манекен на плажно облекло.

Въведох я в кабинета и я настаних в големия кожен фотьойл..Седнахме един срещу друг, разделяше ни овал­ното бюро. Кетрин се облегна назад — мълчалива, без да знае откъде да започне. Чаках, като предпочитах тя да избере началото, но след няколко минути започнах да раз­питвам за нейното минало. През тази първа визита ние започнахме да изясняваме коя е тя и какво я е довело при мен. В отговор на въпросите ми Кетрин разказа история­та на своя живот. Тя бе средното дете на консервативно католическо семейство от малък град на Масачузетс. По-големият й брат бил атлетичен младеж и се ползвал с мно­го по-голяма свобода от нея. Сестричката й била любим­ката на двамата родители.

Когато започна да говори за проблемите си, тя стана забележимо по-напрегната и нервна. Говореше бързо, наклони се напред и сложи лактите си на бюрото. Живо­тът й винаги бил обременяван от страхове. Страхувала се от водата, от задавяне до такава степен, че не можела да поглъща таблетки, бояла се от самолети, от тъмнината и се ужасявала от смъртта. Напоследък страховете й нарас­нали. За да се чувства в безопасност, тя спяла често в ки­лера на апартамента си. Каза ми, че страда от безсъние и й трябват три часа, за да може да заспи. Сънят й бил лек, спяла на пресекулки, измъчвали я кошмари и се случвало да ходи на сън. Това, което бе изтормозило детството й, напоследък се било върнало. Тъй като страховете и дру­гите й симптоми все повече я парализирали, тя изпадала във все по-дълбока потиснатост.

Кетрин продължаваше да говори, а аз чувствувах кол­ко дълбоко бе нейното страдание. От години помагах на пациенти като Кетрин да се избавят от агонията на свои­те страхове и изпитвах увереност, че ще помогна и на нея. Реших да започнем, като се поровим в детството,й, къде­то да потърсим източниците на  проблемите й. Обикно­вено този вид самопознание помага при облекчаване на тревожността. Ако бе необходимо и ако тя се решеше да преглъща таблетки, щях да й предложа някои по-леки ме­дикаменти за подобни състояния и тя щеше да се почувс­твува по-добре. Това бе стандартното учебникарско леку­ване на симптоми като на Кетрин и аз никога не се колебаех да използвам транквилизатори и дори антидепресанти, за да лекувам хронични натрапливи страхове и безпокойства. Сега прилагам тези лекарства много по-оскъдно и само временно, ако въобще ги използвам. Ня­ма лекарство, което да достига истинските корени на та­кива симптоми. Моят опит с Кетрин и други като нея ми доказа това. Сега знам, че има начин да се излекуват, а не само да се потискат или замаскират чрез медикаменти­те.

По време на първия-сеанс все се опитвах да я оттласна назад към детството й. Тъй като Кетрин си спомняше удивително малко за случки от най-ранните си години, си наумих да включа в лечението и хипнозата като най-пре­кия възможен път за извличане спомените на повърхност­та. В това, което ми разказа, нямаше някакви особени травматични моменти в детството й, които да обясняват епидемично връхлитащите я страхове в нейния живот. До­като тя напрягаше паметта си, изплуваха изолирани фраг­менти от спомени. Била около петгодишна, когато някой я бутнал в басейна от трамплина за скокове и тя изпадна­ла в паника. И преди никога не се била чувствала добре във водата. Когато Кетрин била на единайсет години, майка й получила силна депресия. Странното отдръпване на майката от семейството наложило тя да посещава пси­хиатър, който приложил електрошокова терапия. В резул­тат на тези процедури майка й започнала трудно да си припомня най-обикновени неща. Случилото се уплашило малкото момиче, но тъй като последвало подобрение и майката отново станала “същата”, Кетрин ме увери, че страховете й се разпръснали. Баща й прекалявал с алко­хола от доста отдавна и понякога се налагало да праща брат й, за да го прибира от баровете в околността. Алко­холизмът на бащата водел до чести скандали, след които майка й ставала мрачна и затворена. Независимо от всич­ко, Кетрин смяташе, че моделът на семейството й е на­пълно приемлив.

Извън дома нещата изглеждаха по-добре. Тя бе изли­зала с момчета в гимназията и леко общуваше с прияте­лите си, повечето от които познаваше от много години. Въпреки това тя трудно се доверяваше на хората извън своя малък приятелски кръг. Религията й бе проста и бе­запелационна. Тя бе възпитана да вярва в традиционната католическа идеология и практика и никога не се бе съмнявала в истинността на вярата си. Вярваше, че ако си до­бър католик и живееш праведно, спазваш вярата и нейни­те ритуали, ще бъдеш възнаграден, като отидеш на небето, а ако не — ще преминеш през чистилището или ада. То­ва трябваше да реши патриархалният Господ и Неговият Син. По-късно разбрах, че Кетрин не вярваше в прераж­дането. Всъщност знаеше много малко за това, макар че бе чела нещичко за хиндуизма. Идеята за прераждането бе за нея противоположна на възпитанието и разбирани­ята й. Никога не бе чела окултна или метафизична лите­ратура, тъй като не изпитваше интерес към нея. Бе напъл­но сигурна в собствените си убеждения.

След гимназията Кетрин завършила двегодишно тех­ническо училище и получила квалификация като лаборантка. Въоръжена с професия и окуражена от преместване­то на брат й в Тампа, Кетрин получила работа в голямата университетска болница — клон на медицинския факултет на университета в Майями. Преместила се в Майями през пролетта на седемдесет и четвърта, на двадесет и еднагодишна възраст. Животът на Кетрин в малкото град­че бил по-лесен от този в Майями, но затова пък била щастлива да избяга от семейните проблеми. През първа­та година Кетрин срещнала Стюарт. Женен, евреин, с две деца, той бил напълно различен от всеки друг мъж от пре­дишните й познати. Бил преуспяващ лекар, силен и агре­сивен. Между тях протекла неустоима химическа реакция, но връзката им била ръбата и бурна. Нещо в него прив­личало и събуждало страстта й, като че ли я омагьосвал. По времето, когато Кетрин започна лечение, връзката й със Стюарт бе в шестата година и изглеждаше жизнена, ако не добра. Кетрин не можеше да му устои, макар че той се отнасяше доста зле с нея и тя беснееше от лъжите, неспазените обещания и опитите му да я манипулира. Ня­колко месеца преди първата визита при мен Кетрин тряб­вало да се подложи на операция за отстраняване на въз­ли по гласните струни. Била много неспокойна преди операцията, това било нищо в сравнение с ужаса, който изпитала след излизане от упойка. Цял сестрински екип трябвало да я успокоява в продължение на часове. След като я изписали, се обърнала към д-р Едуард Пуул. Ед бе много приятен човек, лекар-педиатър, работеше в същата болница. И двамата бяха почувствали внезапно привличане, което се бе превърнало в близко приятелство. Кет­рин можела да говори свободно с Ед, разказвала му за своите страхове, за отношенията си със Стюарт и призна­ла, че започва да губи контрол върху живота си. Ед нас­тоял тя да се обърне към мен, само към мен и към никой друг от моите колеги-психиатри.

Когато Ед се обади да ми каже за своето протеже, той обясни, че по неизвестни за него причини е убеден, че са­мо аз бих могъл истински да разбера Кетрин, макар че другите психиатри имаха отлични препоръки и бяха опит­ни терапевти. Въпреки това Кетрин не ми позвъни. Мина­ха осем седмици. В суматохата на претовареното ми все­кидневие като шеф на отделението по психиатрия бях забравил за обаждането на Ед. Междувременно страхо­вете и фобиите на Кетрин силно се задълбали. Доктор Франк Акер, главният хирург, познавал бегло Кетрин от години и често си разменяли безобидни шегички, когато се отбивал в лабораторията. Забелязал нейната напрегна­тост и нещастния й вид. Опитал се няколко пъти да й спо­мене нещо по този повод, но се колебаел дали да го сто­ри. Един следобед Франк карал колата си към една малка болница, където щял да чете лекции. По пътя видял Кет­рин да се прибира с колата си и импулсивно й помахал да спре. “Искам да отидете при д-р Уейс веднага, извикал през прозорчето, без бавене.” Въпреки че хирурзите често действат импулсивно, дори самият Франк бил изненадан от своята настойчивост.

Пристъпите на паника и тревожност започнали по-чес­то да връхлитат Кетрин и да стават все по-продължител­ни. Започнала да сънува повтарящи се кошмари. В еди­ния от тях се срутва мост точно когато тя кара колата си по него. Колата потъва дълбоко във водата и тя заедно с нея, затворена като в капан. Във втория сън тя е затворе­на в абсолютно тъмна стая, спъва се и пада върху разни предмети, неспособна да намери изход.

Най-сетне тя решила да се обърне към мене.

По време на моя първи сеанс с Кетрин нямах предста­ва, че животът ми щеше да се преобърне наопаки, че нап­лашената и потисната жена срещу мен ще стане причина­та за този обрат и че аз никога повече нямаше да бъда същият.