Брайън Уайс 11

ГЛАВА ДЕСЕТА

Седмицата мина бързо. Отново и отново прослушвах записите от последния сеанс. Приближавал съм се до ни­вото на обновление! Как ставаше това? Не се чувствах осо­бено просветен. Щели да бъдат пратени духове да ми по­магат! Но какво трябваше да правя? Кога ще разбера? Ще бъда ли достоен за тази задача? Знаех, че трябва да чакам и да бъда търпелив. Спомних си думите на Учителя — поет:

“Търпение и правилен избор на време… всичко идва, когато му дойде времето. Всичко ще ти се изясни своев­ременно. Но ти трябва да имаш шанса да усвоиш позна­нието, което вече ти предадохме.”

И така, щях да чакам.

В началото на този сеанс Кетрин ми разказа част от сън, който бе сънувала преди няколко дни. В съня тя жи­вее в дома на родителите си, в който избухва пожар през нощта. Тя запазва присъствие на духа, като помага да се изнесат от къщата, но баща й се разтакава, явно безраз­личен към извънредната ситуация. Тя го подтиква да из­лезе навън. След това той си спомня, че е забравил нещо в къщата и я изпраща обратно в лумналия огън да го из­мъкне. Реших да не интерпретирам още съня, а да изча­кам дали случаят ще изплува, докато беше в хипноза. Тя бързо навлезе в дълбок хипнотичен транс.

— Виждам жена с качулка върху главата, лицето не е покрито, само косата.

След това последва мълчание.

— Виждаш ли още качулката?

— Загубих я… Виждам някаква черна материя, брокат със златна рисунка на него. Виждам сграда… бяла. От нея -се вижда планина. Има планина в околността с малко сняг по върховете. Но в долината… където сме, тревата е зеле­на.

— Можеш ли да влезеш в сградата?

— Да, тя е от мрамор… много студен на пипане.

— Това някакъв храм ли е или култова сграда?

— Не знам. Мисля, че трябва да е затвор.

— Има ли хора в сградата? Или наоколо?

— Да, няколко войника. Те имат черни униформи, чер­ни със златни пагони… с висящи златни пискюли- Черни шлемове с нещо като… златно… нещо заострено и златно на върха — на шлема. И широк червен пояс, червен пояс около кръста.

— Има ли войници около теб?

— Може би двама или трима.

— Ти там ли си?

— Някъде наблизо, но не съм в сградата.

— Погледни наоколо. Виж дали ще можеш да откриеш себе си…

— Виждам една изолирана постройка с нещо като сте­на около нея.

— Мислиш ли, че това е крепост, затвор или нещо по­добно?

— Трябва да е така, но… много изолирана.

— Защо това е важно за теб? (Дълга пауза.) Знаеш ли името на града или страната, където си. Къде са войни­ците?

— Постоянно чувам “Украйна”.

— Украйна? — повторих, пленен от многообразието на нейните съществувания. — Виждаш ли годината? Мо­жеш ли да я определиш?

— Седемнайсет — седемнайсет… — отговори колебли­во тя, след това се поправи — седемнайсет… петдесет и осем (1758). Има много войници. Не знам каква е служ­бата им. Те са с дълги закривени саби.

— Какво друго виждаш и чуваш? — разпитвах.

— Виждам чешма, чешма, където поят конете си.

— Ти измежду войниците ли си?

— Не. (Нейните отговори бяха отново детински — къ­си и едносрични. Трябваше да я изпитвам много активно.)

— Виж дали можеш да видиш къде живееш. Виждаш ли себе си?

— Виждам някакви дрипави дрехи. Виждам само ед­но дете, момче. Дрехите му са парцаливи. Студено му е…

— Той има ли си дом в града? Последва дълга пауза.

— Не виждам това.

Имаше някаква трудност във връзката с това същест­вувание. Отговорите бяха някак неясни и несигурни.

— Какво се случва с момчето? Върви с него. Виж как­во става.

— Някой, който той познава, е затворник.

— Приятел? Роднина?

— Мисля, че е баща му — отговорите й бяха къси.

— Знаеш ли какво му е на момчето, щом като баща му е в затвора?

— Да… то е много уплашено, бои се, че те ще го убият.

— Какво е сторил баща му?

— Откраднал е нещо от войниците, някакви докумен­ти или друго.

— Момчето не може напълно да разбере?

— Не, то никога няма да види отново баща си.

— Изобщо ли не може да влезе?

— Не — отвърна тя. Гласът й трепереше. Тя бе много тревожна, много тъжна. Не съобщаваше много подроб­ности и все пак бе видимо възбудена от събитията, на ко­ито бе свидетелка.

— Какво става? Върви сега напред във времето. Знам, че е трудно.

— Баща му го екзекутират.

— Как се чувства момчето сега?

— То е за нещо, което никога не е сторил. Но те екзекутират хората без никаква причина. Не мисля, че то напълно разбира… какво става.

— Има ли някой, към когото да се обърне?

— Да, но живота му ще бъде много труден.

— Какво става в последствие с момчето?

— Не знам. То може би ще умре… — гласът й звуче­ше тъжно. Отново замълча, а след това сякаш започна да се оглежда наоколо.

— Виждам ръка… сключена около нещо бяло.

— Какво друго виждаш?

— Нищо… тъмнина. (Или бе умряла, или някакси се бе­ше откопчила от тъжното момче, живяло в Украйна пре­ди повече от двеста години.)

— Остави ли вече момчето?

— Да — прошепна тя. Почиваше си.

— Какво научи от това съществувание? Защо то бе важ­но?

— Хората не трябва да бъдат съдени набързо. Много съдби са били разрушени от бързината на нашите съжде­ния.

— Виждаш ли нещо друго сега? Чуваш ли нещо?

— Не.

Отговорите отново бяха кратки, последвани от мълча­ние. По някаква причина това краткотрайно съществува­ние бе особено мъчително. Дадох й инструкции да си по­чива.

— Почини си. Вкуси от покоя. Тялото ти се лекува само, душата ти си почива… По-добре ли си? Отпочинала? Беше трудно за малкото момче! Много трудно. Но се­га отново си почиваш. Мислите ти могат да те отнесат до други места, други времена… други спомени.

Реших да проследя частта от онзи сън за горящата къ­ща, безсмисленото разтакаване на баща й и изпращането й обратно в бушуващия пожар, за да донесе нещо.

— Искам да те попитам за съня, който си сънувала… с твоя баща. Можеш ли да си го спомниш сега — това не е опасно. Ти си в дълбок транс. Спомняш ли си? Ти се вър­на в къщата, за да вземеш нещо?

— Да… това е метална кутия.

— Какво има в нея, че да те върне в горящата къща?

— Неговите марки и монети… които пази — отговори тя.

Подробното припомняне на съдържанието на съня под хипноза контрастираше ярко със схематичните й спомени, докато бе будна. Хипнозата е мощен инструмент, не са­мо защото дава достъп до отдалечените, скрити кътчета на разума, но позволява на паметта да бъде много по-под­робна.

— Толкова важни ли са за него марките и монетите, че да те върне в горящата къща само заради тях?

Тя ме пресече:

— Той не мислеше, че рискува живота ми!

— Тогава защо той самият не се върна вместо тебе?

— Защото си мислеше, че ще го направя по-бързо.

— Ясно. И все пак имаше ли риск за тебе?

— Да, но той не си даваше сметка за това.

— Струва ми се, че той много не искаше да се измък­не от горящата къща. Защо се бавеше така? Ти бе по-бър­за, ти видя опасността.

— Защото той се опитва да се скрие от нещата.

Използвах този момент, за да разтълкувам съня:

— Да, това е негов стар модел на поведение и ти пра­виш неща вместо него, например носиш му тази кутия. Имам чувството, че сънят ти представлява бягащото време,че ти разбираш опасността, а той не може. Докато той се разтакава и те праща да се връщаш за материални пред­мети, ти знаеш много повече… и имаш на какво да го на­учиш, макар че той не иска да възприема уроци.

— Да — съгласи се тя. — Не иска.

— Така виждам съня. Ти не можеш да го принудиш да се учи. Той сам трябва да разбере това.

— Да — прошепна в съгласие тя и после гласът й ста­на дълбок и дрезгав — не е от значение, че нашите тела горят в пламъци, щом ние не се нуждаем от тях… Това бе Духовният Учител и той разкри съня от различна перспек­тива. Внезапното вмешателство ме изненада и можах са­мо да повторя като папагал:

— Не се нуждаем от нашите тела?

— Не. Ние преминаваме през толкова много състоя­ния, когато сме тук. Ние сменяме тялото на бебето с дет­ско, преминаваме от дете във възрастен и сетне от възрас­тен до старец. Защо да не можем да отидем една крачка по-високо и да напуснем тялото на зрелия човек, за да пре­минем в духовен план? Това правим ние. Не спираме прос­то да растем, ние се развиваме. Когато достигаме до ду­ховното равнище, продължаваме да растем и там. Преминаваме през различни фази на развитие. Когато пристигнем, ние сме изпепелени. Трябва да преминем през обновяващо състояние, състоянието на учене и състояни­ето на решението. Решаваме кога искаме да се върнем, къ­де и поради каква причина. Някои избират да не се връ­щат. Те решават да продължат към друго състояние на развитие. И остават във форма на дух… някои за по-дъл­го от други. Това е все растеж и учение. Непрекъснато раз­витие. Тялото е само наш носител, докато сме тук. Оно­ва, което остава завинаги, са нашата душа и дух. … Не разпознах гласът и стила. Говореше “нов” Учител и ми даваше важно познание. Исках да знам повече за тези ду­ховни селения.

— Учението във физическо тяло по-бързо ли е? Има ли причина хората да не остават в духовно състояние?

— Не. Учението в духовно състояние е много по-бър­зо, далеч по-ускорено от това във физическото. Но ние избираме това, което имаме нужда да научим. Ако трябва да се върнем, за да работим върху взаимоотношенията, ние се връщаме. Ако сме привършили с това, ние продължаваме нататък… В духовна форма винаги може да се контактува с онези във физическата, ако изберем това. Но само, ако е от особена важност… ако трябва да се каже нещо, което те трябва да знаят.

— Как осъществявате контакт? Как се предава посланието? За моя изненада отговори Кетрин. Нейният шепот бе по-бърз и по-твърд:

— Понякога вие можете да се появите пред този чо­век… и да изглеждате както сте изглеждали, когато сте би­ли тук. Друг път се прави само мисловен контакт. Поня­кога посланията са неразгадаеми, но по-често хората знаят какво съдържат те. Те разбират. Това е контакт мисъл-мисъл.

Казах на Кетрин:

— Познанието, което притежаваш, тази информация, тази мъдрост, която е много важна… защо нямаш достъп до тях, когато си в будно и физическо състояние?

— Сигурно защото не бих ги разбрала. Не съм в със­тояние да разбера това.

— Тогава може би аз ще мога да те науча да го разби­раш, така че да не те плаши и да можеш да възприемеш уроците.

— Да.

— Когато чуваш гласовете на Учителите, те казват не­ща, близки до това, което сега ми говориш. Ти имаш да споделиш огромно количество информация. И това идва от твоя собствен разум.

— Но те го вложиха там — така тя даваше предимст­во на Учителите.

— Да — признах аз. — Как да ти го предам по по-до­бър начин, така че да израснеш и да загубиш страховете си?

— Ти вече направи това — отговори меко тя. Тя бе права, нейните страхове почти бяха изчезнали.

— Какви уроци трябва да учим сега? Кое е най-важно­то нещо, което можеш да научиш по време на този живот, така че да продължаваш да растеш и се развиваш?

— Доверие — бързо отговори. Знаеше коя е главната й задача.

— Доверие? — повторих аз, изненадан от скоростта на репликата.

— Да. Трябва да се науча да имам вяра, но също и да вярвам на хората. А аз не го правя. Аз мисля, че всеки се опитва да ми причини зло. Това ме държи настрани от хората в ситуации, когато не би трябвало да страня. То­ва ме задържа при други хора, от които трябва да съм да­леч.

Способността й да се самопреценява бе страхотна, ко­гато се намираше в това състояние. Познаваше слабости­те си и силните си страни. Знаеше на какво да обърне вни­мание, върху какво да работи и как да го направи, за да постигне резултат. Проблемът бе как тези интроспекции да достигнат до будното й съзнание и да се приложат към сегашното й битие. Суперсьзнателната интроспекция бе завладяваща, но не можеше сама по себе си да измени жи­вота й.

— Кои са хората, от които трябва да се освободиш? — попитах.

Тя се позабави.

— Страхувам се от Беки. Страхувам се от Стюарт… ка­то че ли някаква опасност идва … от тях.

— Можеш ли да се откъснеш от влиянието им?

— Не напълно, но от някои техни идеи, да. Стюарт се стреми да ме държи в затвор и той успява. Знае, че се стра­хувам. Знае, че се боя да съм далеч от него, и го използ­ва, за да ме задържи.

— А Беки?

— Тя непрекъснато се опитва да сломи вярата ми в хо­рата. Където виждам добро, тя вижда зло. И се опитва да посее тези семена в съзнанието ми. Аз се уча да се дове­рявам на хората, на които трябва, но тя ме изпълва със съмнения в тях. Това е и неин проблем. Не трябва да й позволявам да ме принуждава… да мисля като нея.

В състояние на суперсъзнание Кетрин точно можеше да определи по-важните черти от характера на Беки и Стюарт. Кетрин в хипноза — това бе чудесен психиатър, съпричастен и безпогрешно интуитивен. Будната Кетрин не притежаваше тези качества. Моята задача бе да прех­върля мост между тях. Невероятно бързото й подобрение показваше, че малко от подводното течение избива на по­върхността. Продължих да строя този мост:

— На кого можеш да се доверяваш? И мисли за това! Кои са хората, на които се доверяваш, от които можеш да се учиш, с които да станеш близка? Кои са те?

— Мога да се доверявам на вас — прошепна тя.

В това бях сигурен, но знаех, че трябва да се доверява и на хората във всекидневия си живот.

— Да, ти можеш. Ти си ми близка, но трябва да се сближиш и с други хора в своя живот, с хора, които ще бъдат по-дълго с теб, отколкото аз.

Исках тя да стане цялостна личност, независима от мен.

— Доверявам се на сестра си. Другите не ги познавам. Мога да се доверявам на Стюарт, но само донякъде. Той се грижи за мен. Той е объркан. В своето объркване не­съзнателно ми причинява вреда.

— Да, вярно е. Има ли друг човек, на когото да се до­веряваш?

— Мога да се доверя на Робърт — отговори. Робърт ми е колега от болницата. Знам, че са добри приятели.

— Да. Може би ще срещнеш други… в бъдеще.

— Да — съгласи се тя.

Изкушаваше ме идеята да проверя дали Кетрин, тол­кова точна за миналото, би прозряла в бъдещето. Чрез Учителите тя можеше да узнава специфични, тайни факти. Знаеха ли те също факти от бъдещето? Ако е така, дали биха споделили това “предпознание”? Хиляди въпро­си изникваха в съзнанието ми.

— Когато си в контакт с твоя суперсъзнателен разум, като сега, развиваш ли също способности в психическата сфера? Можеш ли да гледаш в бъдещето? Толкова много направихме с миналото.

— Това е възможно — призна тя, — но сега не виж­дам нищо.

— Възможно? — отзовах се като ехо.

— Така мисля.

— Можеш ли да го правиш, без да се страхуваш? Мо­жеш ли да отидеш в бъдещето и да получиш информация от неутрално естество, която да не те плаши? Можеш ли да видиш бъдещето?

Отговорът последва веднага:

— Аз не виждам това. Те няма да го разрешат. Знаех, че има предвид Учителите.

— Те около теб ли са сега?

— Да.

— Говорят ли?

— Не. Те наблюдават всичко.

Значи, когато беше наблюдавана, не й бе разрешено да наднича в бъдещето. Може би нямаше какво да спечелим в личен план от толкова бегъл поглед. Сигурно тази аван­тюра щеше да направи Кетрин твърде неспокойна. По вся­ка вероятност още не бяхме подготвени да се справяме с подобна информация. Не исках да насилвам нещата.

— Духът, който беше преди около теб, Гидеон…

— Да.

— Какво иска той? Защо е наблизо? Познаваш ли го?

— Не, не мисля.

— Но той те пази от опасност?

— Да.

— Учителите…

— Не ги виждам.

— Понякога те имат послания за мен, послания, кои­то помагат на теб и мен. Получаваш ли ги, когато те не говорят? Влагат ли мисли в твоя разум?

— Да.

— Наблюдават ли колко далеч можеш да стигнеш? До­колко ще можеш да си спомниш?

— Да.

— Значи има някаква цел в това разкриване на същес­твуванията…

— Да.

— …за теб и за мен… за да ни учат. За да ни донесат избавление от страховете.

— Има много начини на общуване. Те избират мно­го… за да покажат, че същуствуват. (Дали Кетрин чуваше гласовете им, виждайки в образи минали събития, или из­живяваше психически феномени чрез вложени в съзнанието и мисли и идеи — целта беше една — да покажат, че съ­ществуват. И нещо повече — да ни помогнат в нашия път към постигането на самопознание и мъдрост, да станем богоподобни чрез мъдростта.)

— Знаеш ли защо са избрали теб…

— Не.

— …да бъдеш каналът?

Това бе деликатен въпрос, ако се има предвид, че буд­ната Кетрин не слушаше записите.

— Не — меко прошепна тя.

— Това плаши ли те?

— Понякога.

— А друг път не?

— Да.

— Сега знаем, че сме вечни, така изчезва страхът от смъртта. Това вдъхва увереност.

— Да — съгласи се тя. Замълча. — Трябва да се нау­ча да се доверявам. (Беше се върнала към най-важния урок на своя живот.) Когато ми казват неща, трябва да се на­уча да го вярвам, да вярвам, когато ми говорят мъдри хо­ра.

— Сигурно има хора, недостойни за доверие — вмет­нах.

— Да, но аз съм объркана. Не мога да различавам хо­рата. Боря се срещу това чувство. И не искам никому да вярвам.

Тя замълча, а аз отново се възхитих на нейната инт­роспекция.

— Миналия път, когато говорихме за теб като дете, в градината с конете. Спомняш ли си? Сватбата на сестра ти?

— Малко.

— Имаше ли какво да се вземе още от онова съществувание?

— Да.

— Струва ли си да се върнем и да го изследваме?

— Сега няма да се връщаме пак. Има толкова много неща в миналите животи… има толкова много мъдрост за придобиване… от всеки живот. Да, трябва да го изследва­ме, но сега няма да се върнем там.

Отново се върнах към сложните й взаимоотношения с баща й.

— Взаимоотношенията с баща ти дълбоко са ти пов­лияли. Ти много си научила от тях. Сравни това с малко­то момче в Украйна, което твърде рано загуби баща си. Не мислиш ли, че да го имаш до себе си, макар и в по-изострени отношения, е по-малко…

— …е повече от бреме — заключи тя. — Мисли… — започна — …мисли…

— Какви мисли? — почувствах, че е другаде.

— За анестезията. Когато ви дават упойка, можете ли да чувате? Все още можете да чувате! — тя бе отговорила на собствения си въпрос. Сега тя шепнеше бързо, както когато биваше възбудена.

— Съзнанието следи какво става. Те говореха за мое­то задавяне, за възможността да се задуша по време на операцията на гърлото ми.

Спомних си за операцията на гласните струни на Кетрин, направена няколко месеца преди първото й посеще­ние при мен. Тя проявила голямо безпокойство преди опе­рацията, но след излизането от упойка била направо ужасена. Часове били необходими на сестринския екип да я успокои. Сега се изясняваше, че това, което са говорели помежду си хирурзите по време на операцията, бе предиз­викало нейния ужас, макар че е била в дълбока упойка.

Съзнанието ми се втурна назад към следването и ста­жа ми в хирургията. Спомних си случайните разговори по време на операциите, докато пациентите бяха в упойка. Спомних си шегите, ругатните, споровете, гневните изб­лици на хирурзите. Какво са чували на подсъзнателно ни­во? Колко от това се е регистрирало, за да повлияе върху техните мисли и чувства, страховете и тревожностите им, след като са били събудени? Дали следоперативното въз­становяване се влияеше положително или отрицателно от репликите по време на операцията? Смъртта на някой не е ли била причинена от отрицателните очаквания, дочути в състояние на упойка. Може би чувството за безнадежност ги е карало да се предадат?

— Спомняш ли си какво си говореха? — попитах.

— Че трябва да вкарат тръба. Когато извадиха тръба­та, гърлото ми трябва да е било раздразнено. Те не мис­леха, че мога да ги чуя.

— Но ти ги чуваше?

— Да. Затова после имах тези проблеми.

След днешния ни сеанс Кетрин не изпитваше повече страх от задавяне при преглъщане. Бе толкова просто.

— Всички безпокойства… — продължи тя — мислех, че ще се задуша.

— Чувстваш ли се освободена?

— Да, вие можете да поправите това, което те стори­ха.

— Мога ли?

—Да. Вие сте… Те би трябвало да бъдат много внима­телни в това, което говорят. Сега си спомням. Те сложи­ха тръба в гърлото ми и след това не можех вече да се оба­дя.

— Сега си свободна… Ти си ги чула.

— Да, чух ги да говорят…

Тя замлъкна за минута-две и след това започна да вър­ти главата си от една страна на друга. Изглеждаше, че се вслушва в нещо.

— Струва ми се, че чуваш някой да говори. Знаеш ли откъде идат посланията? (Надявах се, че Учителите ще се появят.)

— Някой ми каза — бе тайнственият й отговор.

— Някой ти говореше?

— Но те си отидоха.

— Опитай се да върнеш духовете, ако имат съобщения |за нас… за да ни помогнат.

— Те идват само когато желаят, не когато аз избирам — твърдо отсече тя.

— Нямаш ли никакъв контрол върху това?

— Не.

— Добре — предадох се аз, — но съобщението за анес­тезията бе много важно за теб. Това бе първопричината за твоя страх от задавяне.

— То беше важно за вас, а не за мен — натърти тя. Отговорът отекна в съзнанието ми. Беше се избавила от страха си и въпреки всичко това се оказа по-важно за мен, отколкото за нея. Нейният прост отговор съдържа­ше много равнища от значения. Чувствах, че ако успеех наистина да разбера тези нива, тези резониращи октави от значения, щях да направя качествен скок в разбиране­то на човешките взаимоотношения. Може би да помагаш, е по-важно от това да лекуваш.

— За мен, за да ти помогна? — попитах.

— Да, вие можете да поправяте сторените злини.

Тя си почиваше. И двамата бяхме получили голям урок.

***

Скоро след третия й рожден ден моята дъщеря Ейми се втурна към мен и ме прегърна през краката. Погледна нагоре и каза:

— Татко, обичам те от четиридесет хиляди години!

Погледнах надолу към малкото й личице и се почувс­твах много, много щастлив.