сеанс под хипноза

прераждане

Стъпки по пясъка на времето. Духовно израстване чрез познание за минали животи. Глен Уилистън, Джудит Джонстън

глава 6

Стъпки в пясъка на времето

Примерът па великите мъже постоянно ни напомня, че можем да направим живота си възвишен и напускайки го, да оставим след нас стъпки в пясъка на времето.

ХЕНРИ JIOHГФЕЛОУ „ПСАЛМ НА ЖИВОТА“

Какво кара хората да се подложат на регресия в минал жи­вот? Някои идват в Съвета по алтернативна терапия, защо­то приятели или роднини са им казали за настъпилите в тях положителни промени, след като са се освободили от потиснати преживявания в предишни прераждания. Други са слу­шали лекциите ми или са гледали изявите ми по телевизия­та, където разисквам смисъла и техниката на регресията в минал живот. Все пак някои хора идват в Съвета по алтер­нативна терапия за традиционна консултация и изобщо не знаят за възможността да проучат свои минали реинкарнации.

Някои от пациентите ми твърдо вярват в прераждането, въпреки че никога не са се подлагали на регресия. Други не знаят, че съществува прераждане, но идеята за него ги въо­душевява. За трети темата не представлява интерес, а една малка част са направо враждебно настроени към нея. Обаче при личности, които не могат да приемат идеята за прераж­дането, миналото изплува с голяма яснота и логичност, ко­ето демонстрира един вече споменат факт: законите на Все­лената действат независимо дали вярваме в тях или не. Въп­реки това не би било етично от страна на консултанта, а и ­има опасност да се навреди на пациента, ако той бъде под­ложен на регресия без негово съгласие. Тъй като истинското израстване на личността предполага да поемем цялата отговорност за нашия живот, не би било уместно консул­тантът да налага своята гледна точка, защото така пациен­тът ще стане зависим от лечителя си и още повече ще утеж­ни положението си.

Приблизително половината от хората, които идват в Съ­вета, искат да се подложат на регресия. Други искат да се справят с определени проблеми, като:

1. Чувство на безпомощност, чувство, че си недостоен, липса на цел, гняв (агресия).

2. Стрес, постоянна тревожност и неизвестен страх.

3. Страх, фобия, чувството, че си в капан.

4. Трудности в общуването.

5. Здравни проблеми, болка, липса на енергия и мотивация.

6. Стремеж към разкриване на духовната същност; усвоя­ване на медитация и самохипноза.

7. Пристрастяване и натрапчиви желания.

8. Блокиране на творческите способности.

9. Неудовлетвореност от работата.

10. Сексуални затруднения.

Когато за първи път е подложен на регресия, човек е изпъл­нен с вълнение и очаквания, примесени с тревога от това ново преживяване. Повечето хора идват с погрешна предс­тава за хипнозата, така че най-напред трябва да им се обяс­ни какво представлява тя и да се отстранят митовете около нея. Обяснявам, че хипнозата е друго състояние на съзна­нието – преднамерено, внимателно слушане в атмосфера на доверие и релаксация. Терминът хипноза всъщност е заблуждаващ, тъй като произлиза от гръцката дума за сън; хипнозата не е сън, както не можем да наречем ябълките портокали. Дори субектите, които стигат до най-дълбоките нива на хипноза, никога не спят, защото реагират на всичко казано от хипнотизатора. Все пак хипнозата и сънят имат едно общо свойство: те са алтернативни състояния на съз­нанието, при които влизат в действие вътрешните сетива.

Всяка реакция на хипнозата е индивидуална, но повече­то хора изпитват близки усещания, които се изразяват в: те­жест, лекота, раздвояване, отделяне, разширяване, издига­не, падане, дезориентация за времето, изтръпване, повише­но внимание, усилване на способността за концентрация и възприемане, наелектризираност, вълнение, пулсиране, въртене, завъртане, свобода. Вследствие на стимулирането на вътрешните сетива възникват интензивна светлина и цветове, проблясъци, бръмчене, щракане, звънтене и други слухови и визуални прояви. Хипнозата е различна за всеки и няма едно-единствено явление, с което да бъде обяснена.

„Няма да повярвате на това” е може би изявлението, ко­ето най-често чувам от пациентите си; обикновено следва описание на някакво преживяване отвъд петте сетива и ко­лебливото признание: „Мисля, че може би съм бил и в друг живот”.

Друг често срещан коментар е: „Не смятам, че съм до­бър субект”, което ми подсказва, че чувствата, владеещи пациента, са самоосъждане, въздържане, дори отказ от рег­ресия. Това обаче доста се различава от следното изпълне­но с предизвикателство изявление: “Обзалагам се, че не мо­жете да ме хипнотизирате!”. Моят неотменен отговор в по­добни случаи е: „Съгласен съм, след като не съм хипноти­зирал никого през живота си. Никой не може да бъде хип­нотизиран от друг човек. Хипнозата всъщност е самохипноза, дори когато те направлява някой друг.” Желанието и до­верието са ключовете към хипнозата. Войнствеността или позицията „да видим дали ще успееш” не води до хипноза.

Понякога хората са загрижени дали срещата с миналото няма да им навреди, но като се изключи страхът от непозна­тото преживяване, няма нищо опасно. Това важи както за изследването на минал живот под ръководството на профе­сионалист, така и в случаите на самохипноза. Емоционално­то ни състояние обагря всяко наше преживяване, така че към регресията трябва да се подходи с позитивна ментална нагласа. Добре е първият опит за хипноза да бъде извършен от специалист, който да даде напътствия за по-нататъшна самостоятелна дейност. В една от следващите глави са даде­ни указания за желаещите да работят самостоятелно.

Може би преживяването на регресия не е чак толкова не­обичайно, колкото си мислите, при положение че мнозина от нас зърват мигове от миналото си както в будно състоя­ние, така и насън. Докато разговаряме с приятел, може из­веднъж да видим някакво неочаквано изражение или изкривяване на чертите, или пък наслагване на едно лице върху друго. Отивайки на непознато място, можем да почувства­ме атмосферата на нещо близко и познато. Или пък да бъ­дем погълнати от исторически филм или роман, които отприщват в нас спомени от други времена и места. Докато мечтаем, можем неочаквано да видим редица от лица или сцени, които изчезват, щом ги осъзнаем. Сънищата ни съ­държат елементи от минал живот, често те представляват колаж от минало, настояще и бъдеще. Много рядко сънят може да разкрие последователни кадри от минал живот. (Тъй като в алтернативното състояние на съзнанието липс­ва усещането за време, има сливане на минало, настояще и бъдеще.)

Защо не помним миналите си животи по същия начин, както помним случки от детството си? Изглежда, съществу­ва някаква договореност уроците от настоящия живот да се научават без допитване към миналото, докато човек не дос­тигне определено ниво на развитие. Известно е, че децата често разказват за неща, които е възможно да са се случили единствено в предишен живот. Почти без изключение въз­растните се опитват да ги убедят, че подобно нещо никога не се е случвало; така детето започва да крие подобни спо­мени и скоро се научава да потиска усещането, от което те възникват. Интересен е фактът, че е също толкова лесно да се отвориш за голямата сензитивност на детето, колкото е било лесно да я потиснеш, когато обкръжението ти го нала­га. Голяма е силата на отприщването на латентните способ­ности.

Хората изпитват известна трудност да се завърнат във физическата реалност след регресия. Просто трябва да се обърне фокусът към онова, което е по-близко и познато, към сигурността. Работил съм с хиляди субекти и никога не съм срещал човек, който да изпита нещо повече от момент­но объркване при приспособяването си към настоящето.

Чувството, че си друг човек, преминава бързо и неизменно изчезва след няколко часа. Понякога след регресия сънища­та са по-живи и могат да разкрият допълнителна информа­ция за миналия живот, който е бил проучван. Дори при съ­буждане съзнателният ум може временно да бъде ангажи­ран е преработването на информацията, дошла по време на сеанса. Това преживяване винаги е приятно и задоволява възбуденото любопитство.

Почти у всеки се поражда елемент на неверие веднага след сеанса, обикновено изразено с думите: „Имам чувство­то, че си го измислих.” Това усещане може да продължи след няколко сеанса, макар че информацията от регресията е отвъд опита и знанието на субекта в сегашния живот. Въпреки това усещане за нереалност, субектът не се учуд­ва, когато проучването на данните от регресията потвърди тяхната достоверност. Характерно за регресията е тя да причини объркване на чувствата: беше реално и все пак не беше; бях там и все пак съм тук; мислех с ума на тази пре­дишна същност и въпреки това сегашното ми съзнание нас­тояваше да редактира случващото се. Много от тези обърквания възникват поради погрешното мислене на повечето субекти, че няма да имат съзнание за заобикалящата ги об­становка и настоящия си живот, докато преживяват минали събития. Понякога наистина е така, но особено в началото е вероятно у човек да остане усещане за обкръжаващата го среда и присъствието на консултанта.

Опитният хипнотизатор започва подготовката за сеанса още с влизането на пациента в кабинета, насочвайки разго­вора така, че да намали стреса и тревогата, докато създава нагласа у субекта да се справи с енергиите на миналото и със сегашните си чувства. След като обсъдим причината, поради която пациентът желае да бъде подложен на регре­сия, правим предварителни упражнения за визуализация и анализ на аналогиите. Податливостта на хипнотичен транс е очевидна още в този момент, въпреки че може да се нало­жи човек да бъде уверен отново, че е податлив субект.

Понякога хората идват на сеанс твърде сънливи или твърде възбудени, за да се работи с тях ефективно. Употре­бата на стимуланти от рода на кафето, на транквиланти или алкохол допълнително влошава способността за концентра­ция. В такива случаи не може да се направи нищо друго, ос­вен да се насрочи нов час за сеанс.

Когато завърши предварителният разговор, помолвам пациента да се подготви за пътуване, в което консултантът ще играе ролята на навигатор. Важно е между пациента и консултанта да съществува взаимно доверие и двамата за­едно да се съсредоточат в предварително набелязаната проблемна област. Направлявам пациента да отпусне тяло­то си, като се насочва поотделно към всяка негова част, за­почвайки от клепачите и придвижвайки се надолу към пръс­тите на краката. Някои се справят доста бързо с този про­цес, други – особено тези, които не са запознати с методи­те на релаксация – имат нужда от наставления.

След като тялото се е отпуснало, вниманието се насочва към дишането. Аз казвам, че с всеки дъх отпускането става все по-дълбоко и че ще се появи усещане за вцепененост и лекота. Следващата стъпка е успокояване на съзнанието. Помолвам субекта да си представи, че изключва контакта на умствения си компютър или че изтрива черната дъска на мислите си. Това са неща, които почти всеки може да си представи доста лесно. После внушавам на пациента, че всички мисли, които се опитват да се натрапят по време на въвеждането, ще бъдат изтрити незабавно, както и всички шумове, които могат да причинят разсейване.

Ключовите фрази „пускаш се”‘ и „отпускаш се все по-дълбоко и по-дълбоко” се повтарят многократно, като про­дължава съсредоточаването върху дишането. На този етап не е необходимо да се стремим към дълбока хипноза, дори понякога пречи. Ако пациентът наистина се затруднява да се откаже от контрола върху себе си, обикновено го насърча­вам с думите: „Отпусни се колкото е възможно повече”. След пет до петнайсет минути повечето субекти са готови да се върнат назад във времето. Обикновено използвам образа на часовник със стрелки, които бързо се въртят назад. Чес­то годините се отброяват, като субектът „става все по-млад”.

В този момент помолвам пациента да спира на всяка сце­на, която носи емоциите на проблема, довел го при мен. По­вечето хора успяват да открият доста лесно инциденти от детството, свързани с болезнения проблем. Понякога те са толкова много, че целият сеанс минава в проучване на тези събития. Често връзката с проблема не е очевидна за паци­ента, който е напълно погълнат от сцената, чието преживя­ване понякога предизвиква сълзи или смях. След подобен сблъсък много хора коментират, че не са вярвали, че ще си „спомнят” преживяното в детството толкова добре. Мнози­на са учудени от яркостта на картините и чувството, че те са толкова реални.

Обикновено хората са толкова нетърпеливи да открият миналия си живот, че се движат твърде бързо през спомени­те от детството. В зависимост от първоначалния интерес, можем да прескочим раждането и преживяванията в утроба­та, за да остане повече време за миналите прераждания. Ко­гато пациентът е едновременно отпуснат и реагиращ, сме готови да се върнем още по-назад. В този момент е полезно да се извика представата за тъмен тунел, през който явно хората прелитат с приятно чувство. Внушението е, че в края на тунела ще се отвори сцена от един по-ранен живот. Така субектът има възможност да се фокусира върху тази сцена, преди да е влязъл вътре и да е станал част от нея.

В следващата регресия точно бях казал на Арнолд да погледне към сцената в края на тунела. Той бе дошъл при мен от любопитство и планираше да се подложи на още регресии по-нататък. Зададох няколко въпроса, за да получа факти, които бяха проверими, но целта не беше да се кон­центрираме върху този аспект на регресията. Арнолд иска­ше да обхване колкото е възможно повече неща и бяхме ре­шили да обсъдим отговорите му по-късно.

*   *   *   *   *

– Сцената все повече се избистря пред теб. Какво виж­даш?

– Жена, която се моли пред олтар.

– Ясно. Разкажи ми всичко, което чувстваш и виждаш.

– Намирам се в голяма църква с високи и тесни прозорци, каменни арки, голям кръгъл прозорец от цветно стъкло в предната част.

– Сами ли сте там?

– Само ние двамата сме.

– Как е облечена жената?

– С бяла рокля и зелена украса, дълга дантела… имам чув­ството, че е много неудобна…

– Опиши с какво си облечен ти.

– Нося червена риза. Работил съм на открито, ръцете ми са мръсни.

– Значи си мъж.

– Да. Чакам да свърши молитвата си. Не обичам да стоя в църква.

– Коя е жената?

– Ан.

– Името й е Ан? Ти я наричаш Ан?

 -Да.

– А тя как те нарича?

– Джей. Името ми е Джейсън.

– Ясно. Ан роднина ли ти е?

– Не.

– Приятелка ли ти е?

 -Да.

– Ти с нея ли дойде тук?

– Не, дойдох… Знаех, че ще я намеря тук. Не би трябвало да идвам, но влязох през задната врата. Работя на отк­рито.

– Градинар ли си?

– Да.

– Как е фамилното ти име, Джейсън?

– Леополд.

– Каза, че не обичаш много църквата. Ще ми обясниш ли защо?

– Заради хората… говорят за любов през цялото време… но не я забелязвам в тях самите.

– Обиден ли си на църквата?

– Изглежда, Бог обича само богатите.

– Но въпреки това работиш за църквата. Защо го пра­виш?

– Работя за различни… за който ме повика. Работя за цър­квата само когато не мога да се намеря друга работа.

– Разбирам. С пари ли ти плащат?

– Да, църквата ми плаща. Работя също за един благород­ник, който ми дава подслон.

– Колко ти плащат?

– Ами… два шилинга на ден.

– И ги получаваш в края на всеки ден ли?

– Да. Когато мръкне, някой дебел свещеник или калугер идва и ми плаща.

– Можеш ли да ми кажеш как изглеждат парите?

– Две кафяви монети.

– Как се нарича мястото, където се намираш?

– Ковънтри.

– В коя страна?

– В Англия.

– Кой сезон е сега?

– Есен.

– Знаеш ли коя дата е днес?

– Ноември. Не съм сигурен за деня.

– Коя година?

– 1747.

– Знаеш ли кой управлява държавата? Кой стои на тро­на? За кого говорят хората?

– Говорят за крал Джордж.

– А говори ли се за някой друг?

– Повече за разни благородници (въздишка)… разговаряме за благородниците. Името на благородника, за когото работя, е Фредерик…

– От Ковънтри?

–   Да.

– Бил ли си извън Англия?

– Не. Ан би искала да ме отведе в Франция.

– Защо ?

– О, за да избягаме оттук. (Въздишка) Връзката ни е… на хората не им харесва.

– Защо?

– (Въздишка.) Не съм от подходящо потекло. Тя е… дъще­ря на благородник.

– На колко години си, Джейсън ?

– На двайсет и седем.

– Ами Ан?

– Също.

– Ясно. Ходил ли си някога извън Ковънтри?

– Не. Когато бях малък, бях в… град на име Йорк… нещо такова…

– Как се казваше градът?

– Йорк.

– Имаш ли представа защо си бил там?

– Роден съм там… толкова отдавна… неговият брат ме взе под опека… благородникът. Бях отгледан като работни­ците, които принадлежат на благородника или работят за него. Не ме отгледа в дома си, след като не съм от семейството.

– Разбирам.

– Запознах се с Ан преди четири години. Докато работех в градината зад огромната му къща.

– Ако заминеш за Франция с Ан, със самолет ли ще отлетите?

– … Не може да лети във въздуха. Ще вземе каруца, стара­та ми каруца, а след това може би ще отидем до брега. Тя познава рибар, който може да ни вземе в лодката си. Имам стара каруца. Ще трябва да облече други дрехи. Има един път, по който никога не съм минавал…Ще преминем по него за пръв път…

– Чувал ли си някога за пътуване но въздуха?

– Не. Чувал съм хора да твърдят, че са летели насън. Че  във Франция летели с огромни торби… но не мога да го  повярвам.

– Вярваш ли, че хората някога ще полетят?

– О, да. Всичко е възможно… Църквата обаче не го вярва… това е една от причините да не се присъединя към нея.

– Смяташ ли, че ще живеете заедно с Ан?

– Да. Наистина го желаем. Винаги съм се страхувал, какво ще кажат хората… а тя, какъв живот ще има с мен…

– Можеш ли да работиш нещо друго?

– Да. Искам да се науча да работя с дърво.

– С дървен материал?

– През свободното си време отсичам клони и правя от тяхразлични фигури.

– Разкажи ми как изглеждаш.

– Тъмнокос, имам белег на бузата. Мисля, че е от сбиване преди много години. Рядко виждам лицето си. В голямата къща на благородника има стъкло и там мога да се видя…

– Такова ли е предназначението на това стъкло?

– Да, има много от тях.

– Висок ли си на ръст?

– Не знам. Можеш да ме смяташ за висок, но има и по-ви­соки от мен.

– Колко смяташ, че тежиш?

– Нямам представа. Измерват в стоунс[1]  … не зная какви точно камъни използват… или колко от тях тежа.

– Ясно. Какво работиш при благородника?

– В дъното на градината има поточе, аз го поддържам чис­то, махам клонки и листа от него… не трябва никакви клони да растат във водата (въздишка)…

– Да се придвижим във времето, когато ще сте заедно с Ан. След колко години е това…

– Живеем заедно в Холандия.

– Отишли сте в Холандия?

– Да, но за известно време бях тук сам. Тя беше много бол­на в Англия и ме изпрати тук сам (въздишка). Каза, че ще е по-добре, ако първо замина сам. Може би болестта бе по Божията воля, и че аз трябва да замина сам… В Хо­ландия съм, а не във Франция.

– Как се случи това?

– Заминахме с рибарска лодка, аз и още четирима. Тя тряб­ваше да се присъедини към нас.

– Ан щеше ли да те последва?

– Да, след няколко месеца, но изминаха години.

– На колко години беше, когато тя дойде при теб?

– На трийсет и една.

– Щастлив ли беше животът ви?

– О, да.

– Имахте ли деца?

– Да.

– Можеш ли да ми разкажеш нещо за тях?

– Да. Бяха четири. Едното се роди, преди да се омъжи за мен.

– Твое дете ли беше?

– Не. В Англия тя беше сгодена… трябваше да се омъжи за един…тя ми пишеше, но писмата много се бавеха.

– Защо?

– … Идваха с лодка. Пишеше ми, а после престана. Беше много болезнено за мен… после получих писмо, че се е омъжила за някого от благороден произход (въздишка)… семейството й я бе принудило…

– Значи не си очаквал да я видиш отново?

–  Очаквах… чувствах го вътре в себе си, но въпреки това ме болеше.

– Какво се случи със съпруга й?

– Напусна го. Той не я обичаше. Благородниците не се же­нят по любов.

– Ан възстанови ли се напълно? Добре ли е?

– О, да. Молих се за нея всеки ден.

– Нека се преместим напред до времето на смъртта ти. Разкажи ми за това.

– Сам съм. Хората знаят, че умирам.

– На колко години си?

– На шейсет.

– От какво умираш?

– Просто съм уморен. Ан почина…

– Кога почина?

– Преди четири години.

– Ти знаеш ли, че умираш?

– Да. Искам да умра от дълго време. След като Ан и едно от децата ни също. Тя се удави.

– Разкажи ми за твоята смърт. За мига, в който уми­раш? Какво изпита?

– (Въздишка.) Чувството на… не съм много сигурен. Ся­каш не съм умрял… искам да стана и да отворя вратата, да видя други хора… Никак не мога да осъзная, че пове­че няма да го правя. Уплашен съм.

– Нека отидем малко напред. Какво изпитваш?

– (Въздишка.) Виждам бюфет до стената…

– Бюфет до стената?

– Да. В стаята.

– Как би могъл, след като си умрял?

– Не мога да повярвам, че съм мъртъв… но не съм в тяло­то, което лежи на леглото.

– Можеш ли да видиш тялото си?

– Случвало ми се е и преди.

– Какво искаш да кажеш?

– Сънувах, че летя и че мога да видя тялото си. Сега имам същото чувство. Само че сега имам чувството, че отли­там малко по-надалеч от тялото си отколкото преди.

– Тялото ти живо ли е или умряло?

– Това не ме интересува.

– Наистина ли?

-Да.

– Каква форма си придобил? От каква материя си?

– Трудно е да се обясни. Имам чувството, че съм с криле, и все пак сякаш умът и мислите ми са едновременно нався­къде в тялото. Сякаш виждам с краката си… сякаш мога… виждам различни неща едновременно. Тялото ми всъщ­ност е като главата ми преди – когато мисля, всичко в мен мисли.

– Какъв бе преходът към състояние на смърт? Какво из­пита?

– Беше чувство на лекота. Като промяна на… на вятъра… когато си сменя посоките и…

– Както вятърът променя посоката си?

– А всичко останало си беше същото. Чувствам нещата от друг ъгъл.

– Чу ли някакви гласове? Някой викаше ли те?

– Хм, не. Почувствах се много самотен, но все пак знаех, че това е временно. Изборът беше мой. Исках да видя са­мо един човек… Ан… Чудех се дали мога да я видя сега… питах се…

– Можеш ли да я видиш наистина?

– Очите ми са в стаята. Не мога да я видя… чувствам, че ме чака някъде горе в ъгъла над тавана… вероятно над къ­щата… чувствам, че е тук…

– Нека се преместим напред във времето.

– (Въздишка.)

* * * * *

С положителни внушения, от които Арнолд да се почувства отморен и освежен, го върнах към сегашния момент. Разго­ворът, който последва, дава представа как Арнолд възприе­ма преживяването си.

*****

– Колко време смяташ, че изтече, Арнолд?

– Двайсет минути, може би по-малко. (Гласът му се бе про­менил, когато беше Джейсън, но сега вече бе истински­ят глас на Арнолд.)

– Сеансът продължи час и десет минути.

– (Смях.) Не е възможно да са изтекли повече от петнай­сет-двайсет минути!

– Учудващо, нали?

– Да. Когато отново видях стаята, имах чувството, че наис­тина съм бил в миналото.

– Имаше ли връзка с реалността, докато преживяваше миналото?

– Отначало ме смущаваше шумът на колите… не съм сигу­рен.

– Но успя да се върнеш отново на онова място?

– Не си спомням, хм, понякога изчезваше, но имах ясно усещане за него. Трудно е да се опише твоят глас, но ся­каш той беше част от сцената, сякаш се предполагаше, че той трябва да бъде там, докато се случваха всички тези неща… нещо, което беше с мен през цялото време.

– Не ти ли се струваше като нашествие в личния ти жи­вот ?

– Не, но понякога исках да преживея дадени мигове по-дълго, а ти ми казваше да се придвижа напред… напри­мер исках да остана още в църквата…

– Изпита ли желание да ме попиташ кой съм или какъв е този глас?

– Просто чувството, че този глас трябва да е част от обста­новката… трудно е да се опише. Да, отначало се чудех… съзнателният ми ум… така де, се питаше, дали това, кое­то виждам и казвам, има историческа стойност или не.

После забравих за това и просто приемах всичко съвсем естествено.

– Помниш ли името, с което се нарече?

– Да, Джейсън… не… Джейс. Джейсън Леополд.

– Когато те запитах за самолета, изпита ли нещо вът­ре в себе си?

Чувство на раздвоение. Първо, че въпросът няма ника­къв смисъл… а после, явно се намеси сегашното ми съз­нание.

– Значи, първо си помислил с ума на Джейсън, така ли? А сетне с този на Арнолд?

– Да, смятам, че е точно така. Мислите на Джейсън бяха по-ограничени, нещо подобно. Не помня колко време съм говорил за това, но… моето съзнание възприемаше понятието самолет и си спомних, че има и летящи бало­ни… пълни е горещ въздух.

– Но ти ги нарече торби.

– Да. Това бе първата дума, която ми дойде на ум. Не си спомних за балоните.

– Арнолд, би ли могъл да ми кажеш, дали преживяното от теб може да се нарече игра на въображението? Ходил ли си някога в Ковънтри или Холандия?

– Ходил съм единствено в южната част на Германия. Нико­га не съм бил в Холандия или Англия. Чувал съм за Ко­вънтри. Имах силно усещане за онова място до Портланд преди четири години… Там видях сграда на около сто години, която бе собственост на монахини, и изпи­тах чувство, че моето семейство би проявило интерес да я купи… сякаш бях виждал нещо подобно преди. Сега си го спомням…

– Било е нещо подобно на регресия?

– Ами, съзнанието ми… Арнолд… помислих си, че изглеж­да точно така, както онази сграда в Портланд.

– Как изглеждаше онази сграда в Портланд?

– Като къщата на благородника… в неговата къща, не в църквата.

– Е, сигурен съм, че си видял повече, отколкото ми раз­казваш.

– О, да. Видях много неща. Оградата с каменни стени пътя отвъд нея. Имах чувството, че имението не е далеч от църквата, дори може да се види оттук. Когато бях в гробището до църквата, си спомних, че в мен нах­луват различни съзнания. Това се случваше по-често в първата половина. В онази част за къщата. Когато казах за стъкло – че се оглеждам в стъкло, имах предвид ду­мата огледало… бих могъл да кажа лесно думата, но, от друга страна, имах чувството, че не зная какво означава тази дума.

– Ами когато спомена за измерването в камъни?

– Това ме обезпокои също. Съзнанието ми се обърка и не­очаквано не знаех нищо. Помислих за фунтове и най-неочаквано в съзнанието ми изплува стоун…

– Значи това е бил умът на Джейсън, който е пресмятал в една мерна единица, а после този на Арнолд, който е пресмятал във фунтове?

– Да, беше трудно да се разграничат двете личности. Поня­кога ми се иска да знам повече… за съзнанието си, да имам повече информация.

– Това, което каза, е много интересно. Доколкото разби­рам, не съзнанието ти е подхранвало ума на Джейсън, информацията за измерването в камъни е идвала от обратната посока. Не твоето съзнание е казвало на Джейсън: „Виж, трябва да пресмяташ в стоун, а не във фунтове”. Явно е било точно обратното. Ти как мислиш?

–  Точно така беше.

* * * * *

В по-голямата си част първата регресия на Арнолд бе в чет­върто ниво и той предаде лесно много информация и под­робности от въпросния живот. Както показва разговорът ни, той се е занимавал е един вид саморедактиране, но е бил дотолкова въвлечен в миналото, че отхвърлял понятията от настоящия си живот. Интересна бе забележката за разпоз­наването на къщата в Портланд, която е видял наскоро и ко­ято прилича на тази от предишния му живот. Когато я видял, Арнолд решил, че семейството му ще поиска да я купи, без тогава да е знаел за връзката с миналия живот, която е продиктувала тази мисъл. Хората наистина често избират къщи или земя според вкусовете си от предишен живот.

Въпреки че той не харесваше работата си и бе потиснат влюбен мъж в първата част на регресията, Арнолд с неохо­та напуснал сцената, където като Джейсън бе помолен да се придвижи напред във времето. Преживяването на смъртта не се различаваше особено от това на много мои пациенти и ще бъде обсъдено в друга глава.

Първата регресия на Арнолд беше успешна в много ас­пекти. Той се завърна в живот, в който бе изпитал силна и вярна любов, което бе оставило в него приятно чувство на носталгия. Страхът от смъртта бе смекчен, ако не и напъл­но изчезнал, като си припомни смъртта „като промяна в по­соката на вятъра”. Не всички регресии носят такива приятни спомени, но все пак помагат за самоопознаването и духовното израстване.