брайън уайс 12

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

От първия хипнотичен сеанс бяха изминали три и по­ловина месеца. Кетрин не се нуждаеше повече от лечение, фактически симптомите й бяха изчезнали. Тя блестеше, тя просто излъчваше спокойствие. Привличаше хората към себе си. Когато се отбиваше в болничното кафене, мъже и жени се надпреварваха да седнат до нея, “Изглеждаш толкова красива, исках само да ти го кажа”, говореха й. Все едно че бе рибар, който ги намотаваше на невидим психически конец. А бе посещавала това кафене незабелязвана години наред!

Както обикновено, в кабинета ми с приглушената свет­лина тя бързо навлезе в хипнотичен транс, с глава, облег­ната на познатата възглавница. Русата й коса се стичаше надолу като ручей.

— Виждам къща… направена е от камък. Покривът е някак заострен. Намирам се в силно планинска област. Много е влажно… много е влажно навън. Виждам… фур­гон, фургон, който идва насреща. Пълен е със сено, някак­ва слама или сено, или това, което ядат животните. Вът­ре има няколко мъже. Те носят флагове, нещо, което се развява на върха на пръти. Много ярки цветове. Чувам ги да говорят ма Муурс… Муурс. И за войната, която се во­ди. Има нещо метално, покриващо главите им… нещо ка­то метално покритие за глава. Годината е 1483-та. Нещо за датчаните. С датчаните ли се бием? Води се някаква война.

— Ти там ли си? — попитах.

— Не виждам това — бавно отговори тя, — виждам фургоните. Те са с по две колела, две колела и са откри­ти отзад. Те са открити н отстрани — с летви, някакви прикрепени дървени летви. Виждам нещо метално около вратовете им… много тежък метал във форма на кръст. Но краищата са извити, краищата са закръглени… на кръста. Това е празник… на някакъв светец… виждам мечове. Те имат някакви ножове или мечове… много тежки, но с тъпи остриета. Готвят се за някаква битка.

— Виж дали можеш да се откриеш — инструктирах я. — Погледни наоколо. Може би си войник. Ти ги виждаш отнякъде.

— Аз не съм войник — тя бе сигурна в това.

— Погледни наоколо.

— Донесъл съм някакви провизии. Това е село… ня­какво село. (Замълча.)

— Какво виждаш сега?

— Виждам знаме, някакво знаме. То е червено и бя­ло… бяло с червен кръст.

— Това знамето на твоите ли е?

— Това е знамето на кралските войници — отговори тя.

— На твоя крал?

— Да.

— Знаеш ли името на краля?

— Не го чувам. Той не е там.

— Можеш ли да видиш в какви дрехи си? Виж какво имаш на себе си.

— Нещо кожено… кожена туника… върху много груба риза. Кожената туника… тя е къса. Някакви обувки от жи­вотинска кожа… не са обувки, повече приличат на боти или мокасини. Никой не разговаря с мен.

— Разбирам. Какъв цвят е косата ти?

— Светла е, но съм възрастен и косата ми е прошаре­на.

— Как възприемаш тази война?

— Тя е станала мой начин на живот. Загубих детето си в предишната схватка.

— Син?

— Да — тя бе тъжна.

— Кой ти остана? Кой остана от твоето семейство?

— Жена ми… и дъщеря ми.

— Как беше името на сина ти?

— Не виждам името му. Аз помня самия него. Виж­дам жена си.

Кетрин бе била много пъти и мъж и жена. Без деца в сегашния си живот, тя бе била родител на няколко деца в предишните си съществувания.

— Как изглежда жена ти?

— Тя е много уморена, много уморена. Стара е. Има­ме няколко кози.

— Дъщеря ти още ли живее с теб?

— Не, тя е омъжена и ни напусна преди време.

— Значи ти си сам с жена си.

— Да.

— Какъв е животът ти?

— Уморени сме. Много сме бедни. Не ни беше лесно.

— Не, и си загубил сина си. Липсва ли ти?

— Да — отговори кратко тя, но се усещаше мъката.

— Ти земеделец ли беше? — промених разговора.

— Да. Има жито… жито, нещо като жито.

— Много ли бяха войниците през твоя живот, с мно­го нещастия?

— Да.

— Но ти доживя до старост.

— Защото те се бият далеч от селото, не В НЕГО — обясни тя. — Те трябва да пътуват до мястото на битка­та… през много планини.

— Знаеш ли името на страната, в която живееш! Или на града?

— Не го виждам, но трябва да има. Не го виждам.

— В това време много ли е силна религията? Виждаш кръстове по войниците?

— За другите — да. Но не и за мен.

— Има ли още някой жив от твоето семейство, други освен жена ти и дъщеря ти?

— Не.

— Братя и сестри?

— Имам сестра. Тя е жива. Не я познавам — добави тя, като направи връзка със сегашния си живот като Кетрин.

— Добре. Виж дали разпознаваш някой друг от село­то.

(Ако хората се прераждаха на групи, тя трябваше да намери някой там, който да е от значение в сегашния й живот.)

— Виждам каменна маса… Виждам паници.

— Това твоята къща ли е?

— Нещо направено от… нещо жълто, нещо от зърно… жълто.

Ядем го.

— Добре — намесих се аз, опитвайки се да ускоря не­щата. — Това трябва да е бил много тежък живот за теб, много тежък. За какво мислиш?

— Коне — прошепна тя.

— Имаш ли свои коне? Или са на някой друг?

— Не, войниците… някои от тях. Повечето са пешаци. Но няма коне, има магарета или нещо по-малко от коне­те. Повечето са диви.

• Сега върви напред — инструктирах. — Ти си мно­го стар. Опитай се да стигнеш до последния ден от живо­та си като старец.

• Но аз не съм много стар — възрази тя. Не бе особено управляема в тези съществувания. Как­вото имаше да става, то си ставаше.

Не можех да въздействам върху действителните спо­мени. Не можех да я накарам да променя подробностите от случилото се.

— Има ли още нещо да се случи в този живот? — попитах, като промених подхода. — За нас е важно да знаем.

— Нищо от особено значение — отговори безизразно тя.

— Тогава върви напред, върви напред във времето. Не­ка разберем какво е трябвало да научиш. Знаеш ли го?

— Не. Още съм тук.

— Да, знам. Виждаш ли нещо? Минаха минута-две, преди да отговори:

— Аз просто летя — меко прошепна тя.

— Напусна ли тялото?

— Да, аз летя — тя отново бе влязла в духовна фор­ма.

— Сега знаеш ли какво трябваше да научиш? Това бе още един труден живот за тебе?

— Не знам. Просто летя.

— Добре… Почивай… почивай.

Мина още време в мълчание. После тя като че ли за­почна да се вслушва в нещо. Внезапно заговори. Гласът й стана силен и дълбок. Това не бе Кетрин:

— Има общо седем равнища, седем нива, всяко от ко­ито се състои от много поднива. Съществува ниво на рав­носметката. На това ниво ви се позволява да съберете мис­лите си. Позволено е да видите живота, който току-що е изтекъл. На тези, от по-високите нива, им е позволено да виждат историята. Те могат да се завръщат и да ни пре­дават уроците на историята. Но на нас, от по-ниските нива, ни е позволено да видим нашия собствен живот, кой­то току-що е изминал.

… Ние имаме дългове, които трябва да бъдат платени. Ако не сме си платили дълговете, ще трябва да ги вземем със себе си в друг живот… за да бъдат изплатени. Можем да се развиваме само като си плащаме дълговете. Някои души напредват по-бързо от другите. Когато сме във фи­зическо състояние, ние изстрадваме, отработваме живо­та… Ако нещо прекъсне способността… да се плащат дъл­гове, трябва да се върнем към нивото на равносметката и там трябва да чакаме, докато ни посети душата, към ко­ято имаме дълг. И когато двете души могат да бъдат вър­нати във физическа форма в едно и също време, тогава ве­че ни е позволено да живеем отново в тяло. Вие сте тези, които решавате какво да се прави, за да платите дълга. Не ще помните другите съществувания… само това, от което току-що сте дошли.

… Само душите от по-високото ниво — мъдреците — им е позволено да се позовават на историята и миналите събития… за да ни помогнат, за да ни научат какво тряб­ва да правим… Има седем нива… седем, през които тряб­ва да преминем, преди да се завърнем. Едното от тях е ни­вото на прехода. Там се чака. На това ниво се определя какво ще вземете със себе си в следващия живот. Всички ние ще имате… преобладаваща характерна черта. Тя мо­же да бъде алчност или похот, но каквато и да ви е опре­делена, трябва да изпълните дълговете си към хората, на които ги дължите. Трябва да преодолеете характерната черта в своето време на съществуване. Трябва да се нау­чите да преодолявате алчността. Ако не го направите, ко­гато се върнете, вие ще трябва да я вземете със себе си в следващия си живот, и тя ще се прибави към другите. Бре­мето ще стане по-голямо. С всеки живот, през който пре­минавате и не сте изпълнили тези дългове, следващият ще бъде по-труден. Ако ги изпълните, ще ви се даде лесен жи­вот. Така че вие избирате какъв живот ще имате. В след­ващата фаза вие сте отговорни за живота, който водите. Вие сами го избирате.

Кетрин замълча. Това явно не идваше от Учител. То­зи се идентифицираше като “ние от по-долните нива” в сравнение с онези души от по-високото ниво – “мъдреци­те”. Но предаденото послание бе и ясно, и практично. Пи­тах се за другите пет нива и техните особености. Състоянието на обновление беше ли едно от тях? И как да раз­бираме състоянието на учене и състоянието на решение? Всяка мъдрост, разкрита чрез посланията на души от раз­лични измерения на духовното състояние, имаше сходно съдържание. Стилът на произнасяне се различаваше, фра­зеологията и граматиката — също, сложността на изра­зите и речникът се променяха, но съдържанието оставаше съзвучно. Започвах да придобивам СИСТЕМА от духов­но познание. Това познание говореше за любов и надеж­да, вяра и милосърдие. То подлагаше на изпитание доб­родетели и пороци, проследяваше дългове, които трябва да плащаме на другите и на самите себе си. То говореше още за развитието на душата чрез хармония и равновесие, (любов и мъдрост, прогрес към мистична и екстатична връзка с Бога. Даваха се и много практически съвети: цен­ността на търпението и способността за чакане, мъдрост­та на равновесието в природата, изтръгването на страхо­вете и особено на страха от смъртта, необходимостта да се научим да се доверяваме и да прощаваме, важността да се научим да не осъждаме другите, да не отнемаме чуж­дия живот, да натрупваме и използваме мощта на интуи­цията. Но може би над всичко трябва да стои непоколе­бимата увереност, че сме безсмъртни. Ние сме над живота и смъртта, над пространството и времето. Ние сме бого­вете и те са ние.

— Аз летя — Кетрин меко шептеше.

— В какво състояние си? — попитах.

— Нищо… Аз летя… Едуард ми дължи нещо… той ми дължи нищо.

— Знаеш ли какво ти дължи?

— Не… Някаква информация… той ми дължи. Имаше да ми каже нещо, може би за детето на сестра ми.

— Детето на сестра ти? — отговорих в ехо.

— Да… то е момиче. Нейното име е Стефани.

— Стефани? Какво трябва да знаеш за нея?

— Трябва да знам как да се свържа с нея — отговори тя.

Кетрин никога не бе ми споменавала нищо за тази племенничка.

— Тя много ли ти е близка? — попитах.

— Не, но ще иска да ги намери.

— Да намери кого? — попитах. Чувствах се объркан.

— Сестра ми и нейният съпруг. И единственият начин, по който може да го направи, е чрез мене. Аз съм връзка­та. Той има информация. Баща й е лекар, практикува някъде във Върмонт, южната част на Върмонт. Информа­цията ще дойде при мен, когато ще бъде необходимо.

По-късно научих, че сестрата на Кетрин и бъдещият й съпруг били дали малката си дъщеричка за осиновяване. Те били съвсем млади, когато се родила, и не били още женени. Осиновяването било уредено от църквата. След това всяка следа била заличена.

— Да — съгласих се аз. — Когато дойде времето.

— Да, тогава ще ми каже. Той ще ми го каже.

— Каква друга информация има той за теб?

— Не знам, но има да ми казва някои неща. И той ми дължи нещо… нещо. — Тя замълча.

— Уморена ли си? — попитах.

— Виждам юзда — бе прошепнатият отговор, — ока­чена на стената. Юзда… Виждам одеяло, проснато пред яслата.

— Това обор ли е?

— Там има коне. Те имат много коне.

— Какво друго виждаш?

— Виждам много дървета — с жълти цветя. Баща ми е там. Той се грижи за конете.

Разбрах, че говоря с дете.

— Как изглежда той?

— Много висок, с прошарени коси.

— Виждаш ли себе си?

— Аз съм дете… момиче.

— Тези коне на баща ти ли са, или той само се грижи за тях?

— Само се грижи. Живеем наблизо.

— Харесваш ли конете?

— Да.

— Имаш ли си любимец?

— Да, моят кон. Името му е Ейпъл.

Спомних си за живота й като Манди, когато кон на име Бйпъл също се бе появил. Отново ли се повтаряше животът, който бяхме изследвали. Може би се приближа­ваше към него от друга перспектива?

— Ейпъл… да. Баща ти дава ли ти да го яздиш?

— Не, но мога да го храня. Използват го да тегли ка­руцата на господаря, да тегли и каретата му. Той е мно­го голям. Краката му са големи. Ако не се внимава, ще те стъпче.

— Кой друг е с тебе?

— Майка ми е там. Виждам сестра… тя е по-голяма от мен.

— Не виждаш ли някой друг?

— Виждам само конете.

— Това щастливо време ли е за теб?

— Да. Харесвам мириса на обора. (Проявяваше много специфични предпочитания в този живот.)

— Усещаш ли мириса на конете?

— Да.

— Сеното?

— Да… техните бърни са толкова меки. Има също и кучета… черни, някои са черни, и няколко котки… много животни. С кучетата ходят на лов. Когато са на лов за птици, взимат кучета.

— Нещо случва ли ти се?

— Не — въпросът ми бе твърде неясен.

— В това стопанство ли растеш?

— Да. Човекът, който се грижи за конете. (Замълча.) Той не е истинският ми баща.

— Не е твой истински баща? — обърках се отново.

— Не знам, той е… той не е моят истински баща, не. Но ми е като баща. Той ми е втори баща. Много е добър с мен. Има зелени очи.

— Погледни в тези очи — зелени очи — и виж дали можеш да го познаеш. Той е добър към теб, той те оби­ча.

— Той е моят дядо… моят дядо. Той ни обичаше мно­го. Дядо ни обичаше много. Винаги ни вземаше с него на разходка. Отивахме с него там, където той пиеше. А на нас взимаше сода. Той ни харесваше.

Въпросът ми я бе запратил вън от това време, в ней­ното суперсъзнателно състояние на наблюдение. Тя оце­няваше сегашния живот на Кетрин и отношенията с дядо й.

— Все още ли ти липсва? — попитах.

— Да — меко отвърна тя.

— Но ти виждаш, че е бил с тебе и преди — обясних, като се опитвах да намаля мъката й.

— Той беше много добър към нас. Той ни обичаше. Никога не ни се караше. Даваше ни пари и винаги ни из­веждаше на разходка. Той обичаше да е с нас. Но той ум­ря.

— Да, но ти пак ще бъдеш с него. Знаеш това.

— Да. Била съм с него и преди. Той не е като баща ми. Те са толкова различни.

— Защо един човек може толкова да те обичал и да се отнася добре с теб, а другият да е толкова различен?

— Защо първият е взел урока. Платил е дълга си. Ба­ща ми не си е платил дълга. Той се е върнал… без да е раз­брал. Ще трябва да направи това пак.

— Да — съгласих се аз. — Трябва да се научи да оби­ча и да възпитава деца.

— Да — повтори тя.

— Ако те не разбират — добавих, — те се отнасят с децата като към собственост, вместо като към хора, кои­то трябва да бъдат обичани.

— Да — съгласи се тя.

— Баща ти все още трябва да учи това.

— Да.

— Дядо ти вече го знае…

— Знам… — прекъсна ме тя. — През толкова етапи трябва да преминаваме, когато сме във физическо състо­яние… също като етапите на еволюцията. Преминаваме през етапа на бебето, етапа на ранното детство, на по-го­лямото дете… Трябва да вървим дотогава, докато достиг­нем… нашата цел. Трудни са етапите във физическата фор­ма. Етапите в астрален план са лесни. Там ние само почиваме и чакаме. Етапите, които са трудни, са сегашни­те.

— Колко нива има в астрално състояние?

— Те са седем — отвърна тя.

— Кои са те? — запитах, търсейки потвърждение на споменатите по-рано и информация за другите.

— На мен са ми казали за две — обясни тя. — Ниво­то на прехода и нивото на равносметката.

— Тези ги познавам.

— Ние ще узнаем другите по-късно.

— Ти научи за тях едновременно с мен — заключих. — Днес научихме за дълговете. Това е много важно.

— Аз ще си спомням това, което трябва — добави за­гадъчно тя.

— Ще си спомняш ли за тези нива? — попитах настой­чиво.

— Не. Те не са важни за мен. Те са важни за вас.

Бях чувал това и преди. Това бе за МЕН. За да помог­нат на мен, но и за още нещо. Все още не можех да налуч­кам каква би могла да бъде по-голямата цел.

— Ти изглеждаш много добре сега — продължих. — Ти научаваш толкова много.

— Да — съгласи се тя.

— Защото се освободих от много страхове и сега мо­га да им помагам. Те чувстват психически стремеж към мене.

— Можеш ли да се справиш с тази задача?

— Да. (Това беше несъмнено.) Не се страхувам — до­бави тя.

— Добре. Аз ще ти помагам.

— Знам — отвърна. — Вие сте моят учител.