брайън уайс 13

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Кетрин бе повече от здрава. Предишните й съществу­вания започнаха да се повтарят. Знаех, че се приближавах­ме към края, но това, за което не си давах сметка този есе­нен ден, когато отново я подложих на хипноза, бе, че ще изминат цели пет месеца до следващия сеанс, който ще­ше да бъде и последният.

— Виждам инкрустации — започна тя. — Някои от тях са направени от злато. Виждам глина. Хората правят гър­нета. Те са червени… от някакъв червен материал. Виждам кафява постройка, някаква кафява постройка. Ние сме на това място.

— В кафявата постройка ли си или наоколо?

— Вътре. Работим различни неща.

— Можеш ли да се видиш как работиш? — попитах. — Можеш ли да се опишеш? С какво си облечена? Пог­ледни надолу. Как изглеждаш?

— Аз съм в нещо дълго от червен плат. Обувките ми са особени, нещо като сандали. Косата ми е кестенява. Из­работвам някаква фигура. Това е фигура на мъж… на мъж. Той носи нещо като пръчка… като жезъл в ръката. Дру­гите правят нещо от метали.

— Всичко това в работилницата ли се прави?

— Това е само постройка. Направена е от камък.

— Статуята, върху която работиш, човека с жезъла, знаеш ли кой е?

— Не, това е просто човек. Той се грижи за добитъка… кравите. Има много (статуи) наоколо. Ние предварител­но знаем как трябва да изглеждат. Това е много особен материал. Трудно се поддава на обработка. Много се ро­ни.

— Знаеш ли как наричат материала?

— Не го виждам. Просто червен, нещо червено.

— Какво ще стане със статуите, след като ги направи­те?

— Ще се продават. Някои ще се продават на пазара. Някои ще бъдат дадени на различни благородници. Само майсторски направените ще се дадат за къщите на благородниците. Останалите ще се продават.

— Ти имаш ли понякога работа с тези благородници?

— Не.

— Това твоята работа ли е?

— Да.

— Харесваш ли я?

— Да.

— Отдавна ли се занимаваш с нея?

— Не.

— Отдава ли ти се?

— Не особено.

— Имаш нужда от повече опит?

— Да, сега само се уча.

— Разбирам. Още ли живееш с твоето семейство?

— Не знам. Но виждам кафяви кутии.

— Кафяви кутии – повторих.

— Те имат малки отвори. Имат отвори и някои от ста­туите са сложени отвътре до отворите. Те са дървени, от някакво дърво. Статуите, които правим, са за това.

— За какво служат статуите?

— Те са за религиозни нужди — отговори тя.

— Каква е тази религия?

— Има много богове, много защитници… много бо­гове. Хората са наплашени. Много неща се правят тук. Правим също игри… Табли за игри, с дупки. Глави на жи­вотни влизат в дупките.

— Виждаш ли там нещо друго?

— Много е горещо, много е горещо и прашно…

— Има ли наоколо вода?

— Да, тя се стича от планините.

Този живот започна да ми звучи познато.

— Хората уплашени ли са? — заинтересувах се. — Те суеверни ли са?

— Да — отговори тя. — Има много страх. Всеки се страхува.

Аз също се боя. Трябва да се пазим. Има болест. Ние трябва да се пазим. Нещо мори хората. Много измират.

— От водата? — запитах.

— Да. Много е сухо… горещо, защото боговете са сър­дити и ни наказват.

Тя отново се връщаше в онзи живот с танисовото ле­карство. Разпознах религията на страх, религията на Озирис и Хатор.

— Защо са сърдити боговете? — попитах, знаейки ве­че отговора.

— Защото не спазвахме законите. Те са сърдити.

— Какви закони нарушихте?

— Тези, установени от благородниците.

— Как може да умилостивите боговете?

— Трябва да се носят някои неща. Едни носят неща около врата си. Те помагат срещу злото.

— Има ли някой специален бог, от който хората се страхуват най-много?

— Те се страхуват от всички.

— Знаеш ли имената на някои богове?

— Не знам имената. Само ги виждам. Има един с чо­вешко тяло, но с глава на животно. Има друг, който при­лича на слънцето. И един, подобен на птица, той е черен. Те увиват въже около вратовете им.

— Преминаваш ли през всичко това?

— Да, аз не умирам.

— Но сигурно умират членове на твоето семейство? — спомних си.

— Да… баща ми. Майка ми е добре.

— Брат ти?

— Моят брат е… мъртъв — припомни си тя.

— Защо ти оцеляваш? Има ли нещо особено, свърза­но с теб? Нещо, което да си сторила?

— Не — отговори тя. — След това насочи внимание­то си към нещо друго. — Виждам нещо с масло в него.

— Какво виждаш?

— Нещо бяло. Прилича досущ на мрамор. Това е… алабастър… нещо като басейн… в него държат маслото. Използва се да се помазват главите…

— …на жреците? — добавих.

— Да.

— Сега твоята функция каква е? Помагаш за маслото?

— Не. Аз правя статуите.

— Това в същата сграда ли е?

— Не… това е по-късно… храм. Изглежда нещо я измъчваше.

— Някакъв проблем ли има?

— Някой е сторил нещо в храма, което е разгневило боговете. Не знам.

— Ти ли беше?

— Не, не… Аз само виждам жреците. Те приготвят жер­твоприношение, някакво животно… това е агне. Главите им са голи. Съвсем без косъм, дори и по лицата…

Тя замълча, минутите течаха бавно. Изведнъж застана нащрек, като че ли слушаше някого. Когато проговори, гласът й бе дълбок. Учителят се бе явил.

— В това ниво, на някои души им е позволено да се демонстрират като хора, които още са във физическа фор­ма. Позволено им е да се връщат… само ако са оставили неизпълнен някакъв договор. На това равнище е позволен взаимен контакт. А другите равнища… То е, когато ти е позволено да използваш твоите психически възможности и да контактуваш с хора във физическа форма. Има мно­го начини да се прави това. На някои е позволено силата да се показват на хората. Другите притежават силата на движението и им е дадена способността да преместват предмети по телепатичен начин. В това ниво се отива са­мо ако е полезно за душата. Ако си оставил неизпълнен договор, можеш да избереш да дойдеш тук и да осъщес­твиш контакт по някакъв начин. Една от причините да се отива в това ниво е, ако животът ти е свършил внезапно. Много хора избират да дойдат тук, защото им е позволе­но да видят близките си, които са все още във физическа форма. Но не всеки избира да осъществява контакти с тях. За някои хора това би било много страшно.

Кетрин замълча и изглеждаше, че си почива. След мал­ко започна да шепне много тихо:

— Виждам светлина.

— Тази светлина дава ли ти енергия? — попитах.

— То е като да започваш… като да се раждаш отново.

— Как могат хората във физическа форма да почувс­тват тази енергия? Как биха могли да черпят и да се за­реждат от нея?

— Чрез техните мисли — меко отвърна тя.

— Но как да достигнат до това състояние?

— Те трябва да бъдат много релаксирани. Можеш да се обновиш чрез светлината… чрез светлината. Трябва да си много релаксиран, така че да не губиш енергия, а да обновиш своята.

Кетрин беше в своето суперсъзнателно състояние и аз реших да разширя въпросите си.

— Колко пъти си се прераждала? Всички прераждания ли са били тук, в тази среда, на земята, или са били и дру­гаде?

— Не — отговори тя, — не само тук.

— В какви други нива, на кои други места отиваш?

— Аз не съм довършила това, което имам да правя тук. Не мога да премина другаде, преди да изживея всич­ко от живота, а аз още не съм. Ще има много преражда­ния… за да изпълня всички договори и да платя всичките дългове, които имам.

— Но ти напредваш — уверих я.

— Ние винаги напредваме.

— Колко пъти си се прераждала на земята?

— Осемдесет и шест.

— Осемдесет и шест?

— Да.

— Всичките ли си спомняш?

— Ще си ги спомня, когато е важно за мен.

Ние бяхме изживели заедно фрагменти и по-големи пе­риоди от десет или дванадесет съществувания, а по-късно те започнаха да се повтарят. Явно не беше необходимо за нея да си спомни останалите към седемдесет и пет. Наис­тина, тя бе постигнала забележителен прогрес, поне в рам­ките на моите разбирания. По-нататъшното й развитие нямаше да зависи от равносметката на преражданията. Бъдещият й напредък нямаше да зависи дори и от мен и моята помощ.

Тя отново започна да шепне:

— Някои хора докосват астралното ниво, като изпол­зват опиати, но не разбират какво изпитват. Само им е било позволено да го прекосят.

Не бях задавал въпроси за наркотиците. Тя ми преда­ваше урок, като споделяше знание, независимо дали бях питал специално, или не.

— Не можеш ли да използваш твоите психически си­ли, за да подпомогнеш собственото си развитие тук? — попитах. — Ти все повече и повече ги увеличаваш.

— Да — съгласи се тя. — Това е важно, но не е важно толкова за тук, колкото за другите нива. Това е част от еволюцията и растежа.

— Важно за мен и за теб?

— Важно за всички нас — отвърна тя.

— Как развиваме нашите способности?

— Вие ги развивате чрез взаимоотношенията. Има хо­ра с по-големи възможности, които са се върнали тук с повече познания. Те ще издирват нуждаещите се от раз­витие и ще им помагат.

Последва дълго мълчание. Като напусна суперсъзнателното състояние, тя навлезе в друг живот.

— Виждам океан. Виждам къща, близо до океана. Тя е бяла. Корабите пристигат и отплават от пристанището. Усещам мирис на солена вода.

— Ти там ли си?

— Да.

— Как изглежда къщата?

— Тя е малка. Има нещо като кула на върха… прозо­рец, откъдето може да се наблюдава морето. Има нещо като телескоп. Той е меден — дърво и мед.

— Използваш ли този телескоп?

— Да, за да търся корабите.

— Какво правиш?

— Съобщаваме за търговски плавателни съдове, кога­то наближават пристанището.

Спомних си, че тя бе вършила това в друго съществу­вание, когато беше Кристиан, морякът, чиято ръка бе ра­нена по време на морската битка.

— Ти моряк ли си? — питах, за да получа потвържде­ние.

— Не знам… може би.

— Виждаш ли с какво си облечена?

— Да. Нещо като бяла риза и кафяви къси панталони и обувки с големи закопчалки… Аз съм моряк по-късно в този живот, но не сега.

Тя можеше да надниква в бъдещето, но това я караше да направи скок в това бъдеще.

— Аз съм ранен — направи гримаса на силна болка. Ръката ми е ранена.

Тя наистина бе Кристиан и отново преживяваше мор­ската битка.

— Експлозия ли стана?

— Да… Мирише на барут!

— Ти ще се справиш — уверих я, като знаех вече как­во я очаква.

— Много хора загиват! — все още бе възбудена. — Платната са разкъсани… част от пристанището е взриве­но.

Тя оглеждаше кораба за повреди.

— Трябва да закърпим платната. Те трябва да се закърпят.

— Ти оздравя ли? — попитах.

— Да. Много е трудно да се шият платната.

— Можеш ли да работиш с ръката си?

— Не, но аз наблюдавам други… платна. Те са напра­вени от коноп, много трудно за шиене платно… Много са загиналите. Те много страдаха. (Тя трепна.)

— Какво стана?

— Болката… в ръката ми.

— Ръката ти оздравява. Върви напред във времето. От­ново ли плуваш с корабите?

— Да. (Замълча за момент.) Ние сме в Южен Уелс. Трябва да защитаваме бреговата линия.

— Кой ви напада?

— Мисля, че са испанци… Те имат огромни кораби.

— Какво се случва после?

— Вижда се само кораб. Виждам пристанището. Има магазини. В някои от тях правят свещи. Това са магази­ните, ^откъдето купуват книги.

— Да. Влизал ли си някога в книжарница?

— Да. Много ми харесват. Книгите са чудесни… Виж­дам много книги. Тази, червената, е история. В нея е пи­сано за градове, за страни. Има карти. Харесвам тази книга… Има магазин, в който се продават шапки.

— Там има ли място, където се отбиваш да пийнеш? Бях си спомнил как Кристнан разказваше за бирата

— Да, има много места — отговори тя. — Те серви­рат ейл… много тъмен ейл… с някакво месо… овнешко с хляб, много голям хляб. Бирата е много горчива, много горчива. Чувствам вкуса й. Те имат и вино и дълги дър­вени маси… Реших да я повикам по име, за да видя как щеше да реагира:

— Кристиан — настойчиво произнесох. Тя отговори високо, без колебание:

— Да? Какво искаш?

— Къде е твоето семейство, Кристиан?

— Те са в съседния град… От тукашното пристанище ние само отплуваме.

— Кои са твоето семейство?

— Имам сестра… сестра, Мери.

— Къде е твоето момиче?

— Нямам. Само жените от града.

— Никоя специално?

— Не, само жените… Върнах я към мореплаването.

— Участвам в много битки, но съм незасегнат.

— Ти остаряваш…

— Да.

— Женил ли си се някога?

— Мисля, че да. Виждам халка.

— Имаш ли деца?

— Да. Синът ми също е моряк… Виждам халка, хва­ната от нечия ръка. Това е ръка, която държи нещо. Но не виждам какво. Халката е ръка — това е ръка, сграбчила нещо.

Кетрин започна да издава звуци на повръщане.

— Какво ти стана?

— Хората на кораба са болни… то е от храната. Яли сме нещо развалено. Солено свинско.

Продължаваше да има пристъпи на повръщане.

Преместих я във времето и те престанаха. Реших да не я довеждам отново до сърдечния удар на Кристиан. Тя бе вече изтощена и за това я изведох от хипноза.