брайън уайс 14

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Видяхме се отново след три еедмици. Отлагането бе причинено от мое кратко боледуване и нейната отпуска. Кетрин бе напреднала още повече през този период, но сега ми изглеждаше някак неспокойна. Съобщи ми, че се справя добре и се чувства толкова сигурна, че не вярва хипнозата да й бъде вече от полза. Тя бе права, разбира се. В обичайна обстановка ние би трябвало още преди три седмици да сме приключили лечението. Бяхме продължи­ли отчасти поради моя интерес към посланието на Учи­телите и отчасти заради някои незначителни проблеми, които все още съществуваха в живота на Кетрин. Тя бе практически излекувана и започваше да повторя същест­вуванията си. Но ако Учителите имаха да ми казват още? Как щяхме да осъществяваме контакт без Кетрин? Знаех, че ако бях настоял, тя щеше да продължи сеансите. Но ня­маше да бъде справедливо да настоявам. С известна тъга се съгласих с нея. Побъбрихме за нещата от изминалите три седмици, но сякаш вече не присъствах в разговора.

Изтекоха пет месеца. Кетрин поддържаше доброто си състояние. Страховете и безпокойствата й бяха намалели до минимум. Животът и взаимоотношенията й с другите бяха коренно променени. Сега излизаше с друг мъж, ма­кар че Стюарт все още се мяркаше в живота й. За пръв път от детството й насам тя усещаше радостта и щастието пълноценно. От време на време се засичахме по коридорите на болницата или в кафенето, но контактите ни не бяха като на лекар с пациент.

Измина зимата и пролетта започна. Кетрин си назна­чи час за моя кабинет. Тя бе имала често повтарящ се сън за някакви религиозни жертвоприношения, в които учас­твали змии, пълзящи из дълбока яма. Хората, в това чис­ло и тя самата, били вкарвани насила в ямата. Тя се опит­вала да се измъкне, като забивала ръце в пясъчните стени, за да се покатери. Змиите били точно под нея. На това, място от съня се разбуждала с бясно разтуптяно сърце.

Независимо от дългата пауза, Кетрин бързо навлезе в дълбок хипнотичен транс. Не се изненадах, че веднага се оказа в древното си съществувание.

— Тук, където съм, е много горещо — започна тя. — Виждам двама черни мъже, застанали до каменните сте­ни, които са студени и влажни. Те са с шлемове. Около десните им глезени има въже. Във въжето са вплетени мъ­ниста и висящи пискюли. Те правят хранилище – от камък и глина, като прибавят някакво счукано зърно. Зърното се донася в количка с железни колела. Върху количките са метнати вълнени рогозки. Виждам вода, много синя. Ня­кой важен дава нареждания на другите. Има три стъпала към хранилището. Отвън е поставена статуя на бог. Той има глава на птица и тяло на човек. Той е бог на годиш­ните времена. Стените са измазани с нещо като катран, за да не влиза въздух и да не изсъхва зърното. Лицето ме сърби… Виждам сини мъниста в косата си. Навсякъде има въшки и бълхи, от тях ме сърбят лицето и ръцете. Слагам нещо лепкаво по лицето си, за да се спася от тях… то ми­рише ужасно, сока на някакво дърво. Имам плитки и в тях са вплетени мъниста със златни конци. Косата ми е черна. Аз съм част от домакинството на фараона. Тук съм заради някакъв празник. Дошла съм да наблюдавам помазването на жреците… в чест на боговете, за очакваната реколта. Правят се жертвоприношения само на животни, не на хора. Кръвта на принесените в жертва животни те­че от бял постамент в малък басейн… влива се в разтво­рена змийска паст. Мъжете носят малки златни шапчици. Всички са чернокожи. Имаме слуги от други страни, от­въд морето…

Тя замълча и ние зачакахме, като че ли времето беше спряло. След това започна да се оживява, прислушвайки се към нещо.

— Всичко е така бързо и объркано… това, което ми казват… за промяната и растежа и различните нива. Има ниво на усещането и ниво на прехода. Идваме от един жи­вот и ако са завършени уроците, ние се придвижваме в друго измерение, в друг живот. Трябва да разберем на­пълно. Ако не сме, не ни се разрешава да прекрачим… трябва да повторим, защото не сме се поучили от уроци­те. Трябва да изживеем всичко всестранно. Трябва да знаем да искаме, но също и да даваме… Има толкова мно­го да се знае, толкова много духове са въвлечени. Затова сме тук. Учителите… са на само едно от тези нива.

Кетрин замълча, след това проговори с гласа на Учи-теля-поет. Той се обръщаше към мен:

— Това, което ти казваме, е за сегашния момент. Сега трябва да учиш чрез своята интуиция.

След няколко минути Кетрин заговори в своя мек ше­пот:

— Има черна ограда… около надгробни камъни. Ва­шият е там.

— Моят? – попитах, изненадан от този образ.

— Да.

— Можеш ли да прочетеш надписа?

— Името е “Нобл”. 1668-1724. Има цвете на него… То­ва е във Франция или Русия. Вие сте били в червена уни­форма… били сте хвърлен от кон… Има златна халка… с лъвска глава, използвана като хералдичен знак.

Това бе всичко. Разбирах, че изявлението на Учителя-поет значеше, че няма да има повече откровения чрез хип­нозата на Кетрин и съм убеден, че е точно така. Нямаше повече да има сеанси. Нейното лечение бе завършено и аз бях научил всичко, което можеше да се научи чрез регресията. Останалото, това, което е в бъдещето, трябваше да науча чрез своята интуиция.