брайън уайс 11-1

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Няколко дни след последния сеанс бях внезапно изт­ръгнат от дълбок сън. Напълно разбуден, аз видях лице­то на Кетрин уголемено няколко пъти повече от естестве­ното. Изглеждаше разтревожена, като че се нуждаеше от помощта ми. Погледнах към часовника — беше три и по­ловина през нощта. Не долових никакви външни шумове, които биха могли да ме събудят. Керъл мирно спеше до мен. Пренебрегнах случилото се и отново заспах.

Около три и половина същата нощ Кетрин се събуди­ла от кошмар, плувнала в пот и със сърцебиене. Решила да медитира, за да се отпусне, като си представила, че я хипнотизирам в моя кабинет. Мислено извикала в съзна­нието си лицето ми, гласа ми и постепенно отново заспа­ла.

Кетрин започваше за придобива все по-голяма психи­ческа чувствителност, а очевидно и аз. Тогава си припом­них какво казваха някога моите преподаватели по психи­атрия за пренасянето и обратното прехвърляне на реакции в терапевтичните взаимоотношения. Проектирането на чувства, мисли и желания от пациента върху терапевта обикновено става чрез идентифицирането му с някоя зна­чима в неговия живот личност. Контрапрехвърлянето пък е несъзнателната емоционална реакция на терапевта към пациента. Но тази среднощна комуникация не бе нито ед­ното, нито другото. По-скоро беше телепатична връзка извън нормалните канали. По някакъв начин хипнозата бе отворила този канал. Нямаше да се учудя, ако тази нова дължина на вълната се дължеше на Учителите, ангелите — пазители в други духове.

През следващия сеанс Кетрин бързо навлезе в дълбо­ка хипноза. Веднага демонстрира тревожност.

— Виждам голям облак… той ме плаши. Той е там — тя дишаше ускорено.

— Още ли е там?

— Не знам. Той дойде и си отиде бързо… нещо високо над планините.

Продължаваше да е разтревожена и да диша тежко. Страхувах се, че вижда бомба. Дали не бе докоснала бъ­дещето?

— Виждаш ли планината? Това нещо като бомба ли е?

— Идва внезапно. То си е просто там. Задимено е… много опушено. То е голямо. На голямо разстояние. О!…

— Ти си в безопасност. Можеш ли да го приближиш?

— Не мога да отида по-близо! — остро отвърна тя. Рядко се съпротивляваше.

— Защо си така ужасена? — попитах отново.

— Мисля, че са някакви химикали или нещо такова. Трудно се диша, когато си близо до него — затруднява­ше се да поема въздух тя.

— Като газ ли е? От планината ли идва?… Като вул­кан?

— Мисля, че да. То е като голяма гъба. Така изглеж­да… бяла гъба.

— Но не е бомба? Не е атомна бомба или нещо тако­ва?

Тя замълча и после продължи:

— То е вул… някакъв вулкан, мисля. Много е страш­но. Трудно се диша. Във въздуха има прах. Не искам да съм там.

Постепенно дишането й си възвърна обичайната дъл­бочина и равномерност от хипнотичните състояния. Тя бе напуснала тази ужасяваща сцена.

— Сега по-леко ли се диша?

— Да.

— Добре. Какво виждащ сега?

— Нищо… Виждам огърлица. Тя е синя… сребърна със сини камъни, висящи по нея и по-малки камъчета под тях.

— Има ли нещо на синия камък?

— Не, той е прозрачен. Може да се гледа през него. Жената е с черни коси и черна шапка… с голямо перо, а роклята е кадифена.

— Познаваш ли жената?

— Не.

— Ти там ли си, или си самата жена?

— Не знам.

— Но ти я виждаш?

— Да. Не съм тази жена.

— На каква възраст е тя?

— Около четиридесет. Но изглежда по-възрастна.

— Тя прави ли нещо?

— Не, просто стои до масата. На масата има флаконче парфюм. По стъклото са изрисувани зелени листа. Има също четка и гребен със сребърни дръжки.

Впечатли ме способността й да вижда подробности.

— Това нейната стая ли е, или е магазин?

— Това е нейната стая. Има легло… с четири колони. Кафяво легло. На масата има кана. В стаята има карти­ни. Има странни тъмни завеси.

— Има ли някой друг наоколо?

— Не.

— Какво общо има тази жена с тебе?

— Аз й прислужвам. (Още веднъж бе прислужница.)

— От дълго време ли си при нея?

— Не, няколко месеца.

— Харесваш ли огърлицата?

— Да, много е елегантна с нея.

— Носила ли си някога огърлица?

— Не. — Кратките й отговори изискваха активната ми настойчивост, за да получа основната информация. На­помняше ми моя син в предюношеска възраст.

— Защо си напуснала семейството си? — попитах.

— Не съм го напускала — поправи ме тя, — аз само работя тук.

— Разбирам. Връщаш ли се у дома след това?

— Да — отговорите оставяха малко място за изслед­ване.

— Наблизо ли живееш?

— Доста наблизо… Ние сме много бедни. Трябва да работим… да слугуваме.

— Знаеш ли името на жената?

— Белинда.

— Добра ли е с тебе?

— Да.

— Добре. Тежка ли е работата ти?

— Не е много изморителна.

(Никога не е било лесно да се разпитват юноши, дори и в минали съществувания. За щастие имах добър опит в то­ва отношение.)

— Добре. Все още ли я виждаш?

— Не.

— Къде си сега?

— В другата стая. Има маса с тъмна покривка… и рес­ни по края. Мирише на билки… Тежък парфюм.

— Това всичко на твоята господарка ли е? Използва ли много парфюм?

— Не, това е друга стая. Аз съм в друга стая.

— На кого е тази стая?

— Тя е на някаква тъмна госпожа.

— Колко тъмна? Можеш ли да я видиш?

— Тя има много покривала на главата — шептеше Кетрин, — много шалове. Тя е стара и сбръчкана.

— Как си свързана с нея?

— Само влязох да я видя.

— За какво?

— Тя умее да гледа на карти. (Интуитивно знаех, че е отишла при гадателка, която гледа на карти с фигури.)

Това бе ироничен обрат. Кетрин и аз бяхме въвлечени в невероятна психическа авантюра. Ние, които изследвах­ме предишни съществувания и дори измерения над тях, сега, може би преди двеста години, щяхме да чуем пред­сказание за бъдещето. Знаех, че Кетрин никога не бе хо­дила в настоящия си живот при гадатели, нищо не разби­раше от карти и предсказания — тези неща я плашеха.

— Тя чете съдбата? — попитах.

— Тя вижда…

— Имаш ли въпроси към нея? Какво искаш тя да ви­ди? Какво искаш да знаеш?

— За един мъж… за когото трябва да се омъжа.

— Какво ти казва, като хвърля картите?

— Карта с… някакви посоки на нея. Стрелки и цветя… линии и копия. Има друга карта с бокал, нарисуван на нея, купа. Виждам карта на момче или мъж, който носи щит. Тя казва, че ще се омъжа, но не за същия мъж. Не виждам нищо друго.

— Виждаш ли жената?

— Виждам няколко монети.

— Още ли си с нея, или това е на друго място?

— С нея съм.

— Как изглеждат монетите?

— Златни са. Ръбовете им са назъбени. От една стра­на има корона.

— Виж дали има означена година на монетите. Нещо, което можеш да прочетеш… буквите.

— Някакви чуждестранни числа — отговори тя. — Хиксове и елове.

— Знаеш ли коя година означава това?

— Седемнадесет… нещо. Не знам какво е — отново за­мълча.

— Защо гадателката е важна за теб?

— Не знам…

— Изпълни ли се предсказанието?

— … но тя си отиде — прошепна Кетрин. — Свърши се. Не знам.

— Виждаш ли нещо сега?

— Не.

— Не? — изненадах се аз. Къде бе попаднала? Знаеше ли името си в този живот?

Попитах, като се надявах да налучкам някаква нишка от това съществувание отпреди няколкостотин години.

— Аз си отидох оттук — тя бе напуснала този живот и си почиваше.

Сега можеше да го прави сама. Не беше необходимо да преживява смъртта си всеки път. Почакахме няколко минути. Този живот не беше забележителен. Беше си спом­нила няколко съществени моменти и интересното посеще­ние при гадателката.

— Виждаш ли нещо сега? — отново попитах.

— Не — прошепна тя.

— Почиваш ли си?

— Да… разноцветни скъпоценности…

— Скъпоценности?

— Да. Всъщност това са светлини, но приличат на скъ­поценни камъни.

— Какво друго? — попитах.

— Аз просто… — замълча и след това шепотът стана висок и твърд:

— Има много думи и мисли, летящи наоколо… То е като съвместно съществуване и хармония… баланса на не­щата.

Знаех, че Учителите са наблизо.

— Да — подтикнах я. — Искам да знам за тези неща. Можеш ли да говориш?

— Сега в момента те са само думи — отговори тя.

— Съвместно съществуване и хармония — напомних й.

Когато отговори, това бе гласът на Учителя – поет. Страшно се радвах да го чуя отново.

— Да — отговори той. — Всичко трябва да е в равно­весие. Животните живеят в хармония. Хората не се научи­ха на това. Те продължават да се самоунищожават. Няма хармония, няма и план в действията им. В природата е много по-различно. Природата е балансирана. Природа­та е енергия и живот… и възстановяване. А хората само рушат. Погубват природата.

Това бе злокобно предсказание. В един свят на непре­къснат хаос и бъркотия оставаше само надеждата това да не бъде скоро.

— Кога ще се случи това? — попитах.

— Ще се случи по-скоро, отколкото си мислят. При­родата ще оцелее. Растенията ще оцелеят. Но ние няма.

— Можем ли да сторим нещо, за да предотвратим това унищожение?

— Не. Всичко трябва да бъде уравновесено…

— Това унищожение във времето на този живот ли ще стане? Можем ли да го избегнем?

— Няма да се случи в това време. Ще бъдем в друго измерение, когато това ще се случи, но ние ще го видим.

— Няма ли никакъв начин човечеството да се поучи? — продължавах да търся изход за някаква смекчаваща възможност. — То ще се направи на друго ниво. Ние ще се поучим.

Опитах се да погледна откъм светлата страна на неща­та:

— Добре, значи тогава нашите души се развиват на различни места.

— Да. Ние няма повече да бъдем… тук, щом като знаем за това. Само ще го видим.

— Да — предадох се аз, — изпитвам необходимост да уча хората, но не знам как да го правя. Има ли друг на­чин, или те сами трябва да учат уроците си?

— Ти не можеш да достигнеш до същината на всеки. За да може да се спре унищожението, трябва да се достиг­не до всеки един. А ти не можеш. Това не може да се спре. Те ще получат урока. Когато напреднат, те ще разберат урока. Ще има покой, но не тук, не в това измерение.

— Най-накрая ще настъпи покой?

— Да, в друго измерение.

— Това изглежда толкова отдалечено — оплаках се аз. — Хората сега са толкова дребнави… алчни, жадни за власт, амбициозни. Те забравят любовта, разбирателст­вото и познанието. Има толкова много да се учи.

— Да.

— Мога ли да напиша нещо от това, за да помогна на тези хора? Има ли някакъв начин?

— Ти знаеш начина. Не е необходимо да ти го казва­ме. Всичко това няма да бъде от полза, защото всички ще достигнем нивото и те ще видят. Всички сме еднакви. Ни­кой не е по-голям от другия. Всичко това са само уроци… и възмездие.

— Да — съгласих се аз.

Този урок бе твърде дълбок и ми трябваше време да го възприема. Кетрин се бе умълчала. Почакахме — тя, почивайки си, а аз погълнат от мислите за драматичното послание, което бях получил. Накрая тя наруши очарова­нието на мига:

— Скъпоценните камъни си отидоха — прошепна тя. — Светлините… те си отидоха.

— Гласовете също ли? Думите?

— Да. Не виждам нищо.

Пак замлъкна и главата й започна да се върти от една страна на друга.

— Духът гледа.

— Тебе ли?

— Да.

— Познаваш ли този дух?

— Не съм сигурна… Мисля, че трябва да е Едуард. Междувременно Едуард бе починал. Изглежда, че той е вездесъщ — винаги е някъде около нея.

— Как изглежда духът?

— Само… само бяла… като светлини. Няма лице, по­не не това, което смятаме за лице, но знам, че е той.

— Влиза ли въобще в контакт с тебе?

— Не, той просто гледа.

— Чу ли той какво говорех?

— Да — прошепна тя, — но сега си отиде. Искаше са­мо да бъде сигурен, че съм добре.

Мислех си за народната митология и по-специално за “ангела-хранител”. Вероятно Едуард, в ролята на подкре­пящ любещ дух, който наблюдава дали всичко с нея е на­ред, се приближаваше до такава ангелска роля. А Кетрин вече бе говорила за духовете – пазители. Чудех се колко от нашите “митове” от детството са всъщност вкоренени в неясно отдалеченото минало. Размишлявах също върху йерархията на духовете, за това кой ставаше пазител и кой Учител и за тези, които не бяха нито едното, нито друго­то, а само учеха. По всяка вероятност има градация, ос­нована на мъдростта и познанието с крайната цел да ста­нем богоподобни или да се приближим поне мъничко до Бога. Това бе целта, която теолозите – мистици бяха опи­сали в своя екстаз през вековете. Те бяха надникнали в то­ва божествено единение. Когато липсва лично изживява­не, такива като Кетрин, притежаващи изключителен талант, можеха да предложат най-добрия достъп до него.

Едуард си бе отишъл и Кетрин замълча. Лицето й бе спокойно, една ведра умиротвореност я бе обгърнала. Ка­къв чуден талант притежаваше тя — способността да виж­да над живота и смъртта, да говори с “боговете” и да спо­деля тяхната мъдрост. Ние вкусвахме от Дървото на познанието, което не бе вече забранено. Чудех се колко ли ябълки бяха останали по него.

Майката на Керъл, Минит, умираше от рак, който се беше разпространил от гърдата й до костите и черния дроб. Процесът се бе развивал четири години и вече не можеше да бъде спрян чрез хемотерапия. Тя бе храбра же­на, която стоически издържаше болките и отпадналостта. Но болестта се ускоряваше и аз знаех, че смъртта й наб­лижава.

По това време се провеждаха сеансите с Кетрин и спо­делих опита си с Минит. До известна степен се изненадах, че тя, практичната делова жена, веднага възприе тези от­кровения и жадно се интересуваше от повече подробнос­ти. Давах й да чете книги и тя направо ги поглъщаше. Ми­нит сама организира курс по кабала, в който се включихме и ние с Керъл.

Еврейските мистични писания са с вековна история. Прераждането и нивата на междинните състояния са ос­новни догми на кабалистичната литература, макар че по­вечето съвременни евреи не знаят това.

Духът на Минит укрепна, докато тялото й се разруша­ваше. Изчезна страхът от смъртта. Тя започна да предчувства, че скоро ще се събере с любимия си съпруг Бен. Вяр­ваше в безсмъртието на душата и това й помагаше да издържи болката. Крепеше се за живота, защото очакваше раждането на ново внуче — първото дете на дъщеря й Дона. С Кетрин се бяха срещнали в болницата по време на някакви процедури и техните мисли прекрасно бяха съвпаднали. Искреността и честността на Кетрин допри­насяха за убеждението на Минит, че наистина съществува живот след смъртта. Седмица преди да умре, Минит бе приета в онкологичното отделение на болницата. Двама­та с Керъл прекарвахме доста време с нея, като говорех­ме за живота и смъртта, за това какво ни очаква след нея. Дона, съпругът й и шестмесечната им дъщеричка дойдо­ха да поседят при нея и да си вземат довиждане.

Около шест часа вечерта в деня, в който почина Ми­нит, Керъл и аз току-що се бяхме прибрали вкъщи от бол­ницата, когато изпитахме силен вътрешен подтик да се върнем обратно. Следващите шест-седем часа бяха изпъл­нени с ведро спокойствие и трансцедентална духовна енер­гия. Независимо, че дишането й бе затруднено, Минит не изпитваше вече болки. Говорехме за нейното преминава­не в междинно състояние, за ярката светлина и за присъс­твието на духовете. Тя преосмисляше живота си повечето време в мълчание и се стремеше да погледне обективно на отрицателните му страни. Вероятно знаеше, че не може да си отиде, преди да завърши този процес. Чакаше смърт­та в определен момент, в ранната утрин. Ставаше все по-нетърпелива. Минит бе първият човек, когото водех към смъртта по този начин. Тя бе напълно мобилизирана, а нашата скръб — смекчена.

Открих, че способностите ми да лекувам пациентите значително се бяха разширили в областта на въпросите на скръбта и смъртта. Интуитивно се досещах какво не е на­ред и каква насока трябва да вземе лечението. Бях спосо­бен да извикам чувства на смирение, спокойствие и надеж­да. След смъртта на Минит при мене идваха за помощ много хора в нейното положение или сломени от скръб по загубата на любими близки. Много от тях не бяха го­тови да възприемат фактите, свързани с опита на Кетрин, или дори да прочетат литература по въпросите на живо­та и смъртта. И въпреки това, без да им предавам такова специфично познание, чувствах, че мога да доведа до тях получените от мен послания. Тонът на гласа, съчувстващото внимание към страховете н чувствата им, погледът, докосването, думите — всичко това намираше струната на надеждата, на забравената духовност, на споделената човечност. За по-подготвените, които бяха способни да разберат прочетеното и да споделят моя опит с Кетрин, то беше като отворен прозорец, през който нахлуваше свеж въздух. Онези, които бяха открити и готови за знания, се възраждаха. Те още по-бързо приемаха познание­то.

Силно вярвам, че терапевтите трябва да притежават открито мислене. Необходимо е просто да се проведе по-вече научна и експериментална работа, за да се докумен­тират преживявания, като тези на Кетрин. Терапевтите би трябвало да отчитат възможността за живот след смъртта и да прилагат в работата си с пациентите тази предпоставка. Не е задължително да използуват хипнотичната регресия, но могат да споделят новите си знания с пациентите и да не пренебрегват техните изживявания. Страхът от то­ва, че са смъртни, опустошава хората. Епидемията от СПИН, ядреното унищожение, тероризмът, болестите и много други катастрофи висят над главите ни и ни измъч­ват всеки ден. Много юноши не вярват, че ще преживеят двадесетата си година. Това е невероятно и отразява ужасните стресове на нашето общество.

Индивидуалната реакция на Минит към получените чрез Кетрин послания е окуражаваща. Тя бе почувствала надежда пред лицето на огромната физическа болка и телесната разруха. Но посланията са за всички нас, не само за умиращите. За нас също има надежда.

Нуждаем се от много учени и клиницисти, които да ни запознаят с други като Кетрин, за да потвърдят и разши­рят нейните послания. Там са отговорите. Ние сме безс­мъртни. Ние винаги ще бъдем заедно.