ЛЮБОВ

Любовта е Божи закон. Живеем, за да се научим да обичаме. Обичаме, за да се научим да живеем. Човек трябва да научи единствено този урок.Михаил Нейми

Какво е това, което наричаме любов? Дали е естествен инстинкт, с който се раждаме? Или е поведение, на което трябва да се научим и да придобием нагласата да приемаме? Или е чувство, доловено в погледа на любимия човек? Или, може би, е загадъчна, далечна звезда – нещо, за което цял живот ще трябва да се борим, за да го достигнем?

Лично аз вярвам, че любовта е всичко. Вярвам, че тя е онази енергия на Божията сила, от която всички сме част. В духовно отношение тази сила се олицетворява от Светлината и ние също сме изградени от светлина. Колкото по-ярка е нашата светлина, толкова по-силно осъзнаваме тази част от нашата природа. Всички се раждаме с усет за собствената си светлина и сме стимулирани или да я увеличаваме, или да я крием от себе си и от света. Някои изгубват тази светлина от поглед и прекарват живота си в търсене на жалки заместители на любовта. Наркотиците, сексът и насилието са само част от тях.

Когато започнем да разпознаваме светлината на любовта у самите себе си, ще ни е по-лесно да я съзрем и у околните. Когато двама души са “влюбени”, те виждат тази светлина един в друг. Външният свят не съществува за тях, защото те са в интимния свят на любовта и чувстват красотата и радостта, които дарява любовта.

Когато заживеете с вътрешната светлина на душата си, най-дълбокото хранилище на любовта, вие наистина се превръщате в духовно същество. Като истински влюбен, вие чувствате връзката със своята “сърдечна същност”. Всеки път, когато ви хрумне добра мисъл, кажете добра дума или помогнете на някого, вие живеете по божествените правила и вашия център на любовта се разраства. Започвате да гледате на света с любящи очи и да чувствате красотата и радостта във всичко. Всъщност, вие изживявате рая на Земята.

Докато преглеждах сеансите си, за да открия онези, които се отнасят до любовта, открих, че съм си поставил доста трудна задача. Как бих могъл да огранича любовта до някакъв конкретен вид? Защото любовта не познава граници и никоя любов не е по-важна от другата. Дали да опиша любовта на майката към детето й, на съпруга към жена му или дори любовта на всеотдайния домашен любимец към неговия стопанин? Това беше, меко казано, трудно решение.

Трите сеанса, които избрах, разкриват прояви на любов на обикновени хора. Всеки един от тях показва любовта в най-висшата й степен – желанието да пожертваш живота си за другия – и има силата да изцели оня, към когото е насочена тя, стига той да пожелае да я приеме. Надявам се, че срещата с тези примери ще обогати собствената ви светлина. Когато всеки от нас приюти любовта в живота си, ще сме в състояние да я предаваме на всеки живот, до който се докоснем.

Един ангел спаси живота ми

Никой не би могъл да създаде филм или роман, по-драматичен или напрегнат от обикновения човешки живот. Почти невъзможно е да се възпроизведат неговите завои и обрати, и дълбините на съпровождащите го емоции. Следващата история разкрива това по съвършен начин. Тя отразява чистотата на любовта и уважението към живота. В този случай смъртта свързва двама души, които в живота не са били близки.

Това се случи на сеанс, който проведох в Лос Анджелис пред приятна група от осем души. Обикновено, когато осъществявам няколко контакта едновременно, някой от тях се откроява. Чувствам, че именно този конкретен контакт е причината за посещението ми. Духът често изпитва такава силна потребност да предаде послание на някое живо същество, че може да направи много, за да създаде ситуация, в която да бъде разпознат.

След като осъществих контакти за четирима от присъстващите осем души, смятах да направя почивка. Ала почувствах силен вътрешен порив да осъществя още един контакт. Отправих поглед към младия мъж, който беше седнал на края на дивана. Казваше се Андрю. Беше около двадесет и две годишен, със светлокестенява коса и носеше ярка карирана риза. Изглеждаше много мълчалив и имах чувството, че не присъства на сеанса по собствено желание. По-късно открих, че догадката ми е била вярна. Андрю беше дошъл по настояване на свой приятел.

Когато се доближих до Андрю, той ми обясни, че иска да разговаря с баба си, която го е отгледала. Съсредоточих се силно, но не успях да приема никакви вибрации от баба му. Вместо това изникна нещо съвсем неочаквано.

– Познавате ли добре Чикаго? – попитах аз.

– Там съм се родил и живях там в детските си години.

– Хм… Ходили ли сте на училище там?

– Да, за кратко. Защо? – попита Андрю.

– Приемам образа на училище в Чикаго и виждам малко момче. Кой е Зиги? Това е много странно име, но именно него чувам. Разбирате ли?

– Зиги? Не познавам никакъв Зиги – отвърна Андрю.

– Не, не сега. В Чикаго, много отдавна – казах аз.

– Не… не мисля.

Андрю се поколеба за миг. Почти можех да чуя как мозъкът му работи усилено, докато се опитваше да си спомни за човек на име Зиги. След няколко минути той все още нямаше никакъв спомен, затова започнах отначало.

– Почакай! – извика Андрю като ме спря по средата на изречението. – Наистина познавах някого… Да, добрият стар Зигс. Наричахме го Зиги заради един албум на Дейвид Бауи. Като деца бяхме неразделни. Имаше още две момчета. Едното беше Майк Барас, а другото… Не си спомням името му.

– Уейланд? – прекъснах го аз с мисълта, която току-що бях приел.

Андрю пребледня, докато отговорът “Да“ се отронваше от устните му. Очите му се разшириха.

– Откъде разбрахте това?

– Пред теб стои един мъж, които твърди, че те е познавал през този период от живота ти. Казва, че е познавал теб, Зиги и Уейланд.

Андрю беше видимо разтърсен от тази забележка. Той поклати глава с недоверие.

– Кой е това? Кой е този мъж? Аз познавам ли го? – попита той.

Изпратих мислено послание на духа и го помолих да ми предостави повече данни за идентифицирането му. След няколко минути приех някои мисли и ги предадох на Андрю.

– Мъжът, който стои тук, ме оставя с впечатлението, че е твой ангел-хранител. Загрижен е за теб. По-казва ми ръцете си. Виждам мазоли. Работел е с ръцете си, защото сега ми показва инструменти. Казва, че го познаваш под името Малчо.

Андрю отново се замисли в опити да си припомни това име.

Продължих да му предавам впечатленията, които приемах.

– Малчо е починал в резултат на проблеми със сърцето. Но ми показва и някакъв дим. Като от пожар.

Андрю извика. Очевидно бях казал ключовата дума.

– Боже мой! – Очите му се изпълниха със сълзи. – Не мога да повярвам. Как така… Малчо? Малчо от училище? – извика той.

– Да, от Чикаго.

Андрю изхриптя. Зарови лице в ръцете си и зарида.

Всички наоколо започнаха да го потупват по рамото и да се опитват да го успокоят. Той не беше на себе си няколко минути. Когато се съвзе, вдигна глава и заговори.

– Малчо беше портиер в основното ми училище. Един ден стана експлозия в топлоинсталацията и Зиги, Уейланд и аз останахме затворени в мазето. Всичко гореше. Крещяхме до полуда, защото мислехме, че ще умрем. Тогава вдигнахме глави и видяхме, че Малчо идва през дима. Той ни измъкна оттам! Ако не беше Малчо, сега нямаше да съм тук. Този мъж спаси живота ми!

Из цялата стая се разнесоха възклицания от учудване.

– Той рискува живота си за мен! Дължа му всичко. Благодаря ти, Малчо. Обичам те, човече – възкликна Андрю като вдигна поглед нагоре. След това се обърна към мен: – Но защо той е край мен?

Трябваше да му дам някои обяснения за духовния свят.

– На Земята Малчо е живял живот, подобен на твоя. Тук е, за да бди над теб и да те предпази от грешките, които той е допуснал. Изпитва истинска загриженост за твоето добро. Казва, че едно от най-добрите неща, които е направил през целия си живот, е било да спаси теб и твоите приятели. Иска да е сигурен, че доброто, което е сторил, ще има продължение. Затова е останал около теб и те пази. Казва, че е бил с теб в Спрингфийлд. Разбираш ли за какво говори? – попитах аз.

Андрю се сепна.

– Да… разбирам. Сега разбирам, повярвай ми!

Изслушах някои невероятни неща, които Малчо ми разказа за живота на Андрю. Но информацията, която той разкри, можеше да притесни младежа пред групата. /

– Бих искал да поговоря с теб в края на срещата ни и да ти съобщя последната информация, която Малчо предава. Много е лична.

По късно същата вечер Андрю и аз отидохме в една изолирана стая на къщата и аз му предадох остатъка от посланието на Малчо.

– Този мъж Малчо е силно загрижен за теб. Той говореше за наркотици. Каза ми, че си лежал в затвора в Спрингфийлд и че си можел да избегнеш тази ситуация.

– Да, продавах наркотици и ме хванаха – призна Андрю.

– Твоят приятел Малчо е дошъл днес тук, за да ти помогне. Казва, че трябва да потърсиш помощ за пристрастяването си към наркотиците и че единствено ти можеш да си помогнеш.

– По дяволите! Откъде е разбрал за това? Никой не го знае.

– Той казва, че трябва да спреш или ще се погубиш. Той искаше да чуеш това послание високо и ясно! – казах аз твърдо. След това погледнах Андрю право в очите. – Разбираш ли?

Андрю се разплака като дете. Прегърнах го и заедно обсъдихме проблемите му.

Не знам дали поради представените доказателства, или заради нежните грижи на неговия ангел-хранител Малчо, но тази нощ промени живота на Андрю завинаги. Там и тогава той реши да поеме отговорността за живота си и ми каза, че ще потърси необходимата помощ и рехабилитация за пристрастяването си към наркотиците. Двамата благодарихме на Малчо за това, че ни посети и за втори път измъкна Андрю от лапите на смъртта.

Този сеанс се състоя преди пет години. В момента Андрю чете лекции пред групи на Анонимните наркомани. Той е съдействал за спасяването на много други животи и се е превърнал в ангел на Земята.

Ти даде живота си, за да живея аз

Преди няколко години се съгласих да участвам в телевизионно шоу, наречено “Граници на паранормалното”. Продуцентите проучиха стотици писма с молби за осъществяване на контакти, докато не избраха едно, което според тях заслужаваше внимание. Така Том и Мишел Окинс се появиха в хола ми сред куп техници, които монтираха оборудването.

Том ми каза, че е изгубил майка си, когато е бил петгодишен. Оттогава е бил изолиран от семейството си и впримчен в продължителна борба с алкохола и наркотиците. Правил е няколко неуспешни опита за самоубийство. На тридесетгодишна възраст той чувстваше, че жизненоважният покой в живота му липсва, и това беше последната му надежда да си го възвърне.

Накрая подготвянето на осветлението, сцената и озвучаването приключи и камерите бяха готови за включване. Посъветвах двойката да се съсредоточи върху мен, а аз на свой ред се отпуснах и отворих енергията си към духовния свят. Скоро двата свята се сляха и в съзнанието ми проникнаха мислите на духа.

– Тук има една много решителна дама. Тя не позволява на никого да застава на пътя й. Тя е много независима и по някакъв начин ти, Том, приличаш на нея. Такъв е и твоят характер.

Виждах, че Том поглъща всяка моя дума. Той се надяваше да разкрия нещо, каквото и да е, което да му подскаже, че разговарям с майка му.

– Да, предполагам. И аз съм чувал същото за нея. Не я помня, разбира се.

– Знаеш ли дали майка ти е имала някакви връзки с Оклахома? – попитах аз.

– Да, тя е оттам. Там живеехме всички. – Очите на Том се разшириха от вълнение.

– Дамата, която стои тук, говори за твоя часовник, Мишел. Казва ми, че се е повредил. Споменава нещо за три часа.

– О, Господи! Да, точно така! Точно днес в хотела. Часовникът ми спря около три. Вижте!

– Мишел ми показа счупения часовник на китката си. Показваше три часа и петнадесет минути. Мишел и Том се спогледаха.

Не бързах с посланието, което предстоеше да предам. Знаех, че скоро ще се осъществи една тяхна мечта.

– Том, убеден съм, че жената, която стои до теб, е майка ти. Тя е много развълнувана от възможността да говори с теб.

Том кимна в знак на благодарност.

– Толкова е щастлива, че е тук. Трудно се владее. Мишел, тя иска да ти благодари, че се грижиш за нейното момче. Казва, че ти си го спасила. Задължена ти е. – После се обърнах към Том и запитах: – Кой работи в банка?

– Аз – заяви Мишел.

– Тази дама ми казва, че няма да останеш там за дълго.

– Това е толкова странно – отвърна Мишел. – Смятах да сменям работата си. Искам да бъда учител.

– Така и ще стане според тази дама – възкликнах аз. – Тази дама ми показва китара и пее. Казва, че обича да пее. Разбираш ли това, Том?

– Да, разбирам.

Внезапно той заплака. Подадох му кутия със салфетки и той избърса очите си. След няколко минути каза:

– Майка ми наистина свиреше на китара.

След това се порови в джоба на панталоните си и извади една снимка. На нея майка му седеше пред камина и свиреше на китара. Всички се втренчихме в снимката.

Цялата стая притихна. Когато се огледах, видях, че очите на хората са изпълнени със сълзи. Очевидно техниците никога не бяха виждали подобно нещо.

Но точно когато смятах, че сме достигнали емоционалната кулминация, духът разкри нова информация.

– Майка ти ми показва селски път. От двете му страни има поля, засети с царевица. Тя кара стара кола и носи голяма сламена шапка. Приглася на радиото.

В този момент Том открито се разрида.

– Това е много странно, но непрекъснато виждам пощенски кутии. Такива, каквито са поставени на определени места край пътищата.

Том се разхълца и докато си поемаше дъх, го чух да казва:

– Точно така. Тя искаше да вземе следобедната поща.

Внезапно бях връхлетян от разтърсващо видение, съпроводено с звукови ефекти.

– Майка ти е в колата и пее, докато шофира. Поглежда към малко момче на седалката до нея. Чувам, че над тях лети самолет. От селскостопанската авиация. Звукът се засилва. Майка ти спира колата. Изведнъж самолетът губи контрол и пада над колата. Тя притиска малкото момче точно на време, защото самолета раздира покрива на колата. Майка ти загива на място. Но момчето с нея оцелява.

След това видението избледня.

След няколко мига Том ме погледна и бавно каза:

– Това момче бях аз!

Вдигнах поглед към него и бавно осъзнах какво ми казва. Когато се върнах към реалността в стаята, се чувствах изцеден, сякаш се бях пренесъл назад в пространството и времето. Не осъзнавах присъствието на режисьора, който викаше “Режи!”

Продължих да предавам съобщения на симпатичната млада двойка.

– Майка ти казва, че много те обича и ако се наложи, би постъпила по същия начин. Иска да знаеш, че никога не е преставала да те обича. Казва, че трябва да разбереш, че винаги е до теб и винаги ще бъде до теб.

Тя продължи.

– Казва, че не трябва да позволяваш на хората да те използват. Произхождаш от силен род.

После каза на двойката да очаква раждането на малко момиченце. По-късно Том и Мишел ми казаха, че планират да се оженят и да кръстят дъщеричката си на майката на Том.

Приятел до края

Следващият контакт се осъществи по време на метафизична конференция в Средния Запад. Подобни форуми дават на хора с разнообразни интереси и убеждения прекрасната възможност да се срещнат и да изживеят неща, които обикновено не са част от живота им. Особено ми е приятно да споделям дарбата си с хора, които никога не са се срещали с нея.

Точно в онази есенна утрин бях особено щастлив: успях да се свържа с дух, който искаше да разпали отново любов, започнала на Земята преди тридесет години.

Докато оглеждах аудиторията, внезапно бях насочен към червенокоса дама, която седеше в самия край на аудиторията. Точно над нея стоеше дух на жена с красиви морскосини очи. Духът усилено се опитваше да привлече вниманието ми. Затова казах на жената:

– Бих искал да дойда при вас. Притегля ме жената, която е застанала до вас.

Жената се изправи и се огледа изумена.

– Тя има красиви сини очи и кестенява коса – открих й аз.

– Възможно ли е да е баба ми? Тя е изглеждала точно така на младини – каза жената.

– Не – отвърнах аз. – Не тази мисъл ми предават. Тя ви е познавала, когато вие сте била млада.

Жената стоеше с безизразно изражение.

– Жената тук ми казва, че вие и тя сте по-близки отколкото си мислите и че тя много ви обича. Иска да ви кажа, че е растяла с вас и винаги ще бъде ваша приятелка.

Жената отново не реагира.

– Коя е Ема? – попитах аз.

– Това съм аз – отвърна тя.

– Тази жена ми показва кукли и куклена къща. Разбирате ли това?

Без колебание Ема отговори:

– Не, съжалявам. Сигурен ли сте, че аз съм тази, която търсите?

Съсредоточих се върху мислите на духа и го помолих да изпрати повече белези за идентификация.

– Тази дама ми казва, че сте обичала да решите косата й. Казва, че сте искала вашата коса да е като нейната.

Ема започваше да разпознава онова, което казвах. Изглежда се ровеше в спомените си за отдавна отминали дни от живота й и те постепенно се възвръщаха.

– Мисля, че вече знам кой е това – промълви тя.

– Тази жена говори за операцията – продължих аз.

Ема нададе пронизителен писък и се разрида.

– Пати? – попита тя.

– Не ми казва името си в момента, но ми казва, че може би ще си спомните как някога сте се возили с нея в камион за сладолед.

– Да, това е Пати. Баща й караше камион на “Гуд Хюмър” и след вечеря често ни возеше с него. Редувахме се да свирим с клаксона. Господи, Пати. Обичам те. О, Пати, благодаря ти. Как бих могла да ти се отблагодаря?

Мислите на Пати продължиха да се изливат чрез мен.

– Тя те обича и винаги ще ви обича. Казва ми, че сте част от нея и винаги ще бъдете.

Мислех, че Пати иска да каже, че винаги ще бъде до своята приятелка. Не разбирах, че има още нещо.

– Да, точно така. Ако не беше Пати, може би сега нямаше да съм тук.

– Защо? – попитах аз.

През сълзи Ема започна да разказва историята си.

– Когато бяхме деца, имах рядка болест на бъбреците и се нуждаех от един бъбрек, за да оцелея. Поради нашата съвместимост и възраст Пати беше идеалният донор. Тя реши да ми даде своя бъбрек, защото наскоро беше научила, че има левкемия. Шегувахме се с това. Тя ми казваше, че там, където отива, няма да се нуждае от бъбрек и да гледам да се грижа добре за него, защото в противен случай ще се върне и ще си го вземе.

Никой в стаята не беше подготвен за подобна информация. Внезапно мъртвата тишина беше раздрана от буря от аплодисменти. Хората аплодираха голямата любов на малкото момиче, което беше дало част от себе си, за да живее най-добрата й приятелка.

След това трябваше да спра с контактите за деня. Бях твърде натоварен емоционално – същото важеше и за публиката – от трогателната проява на любов на Пати.

Както виждате, любовта е толкова всеобхватна, че надживява смъртта. Любовта е най-голямата сила във Вселената. Когато е давана правилно, тя свързва и гради, брани и закриля. Тя е концентрирана енергия без граници. Истинската любов никога не е ревнива или обсебваща, не поставя условия. Мисля, че животът след смъртта ни помага да опознаем любовта, да видим как тя се проявява по различен начин при различните обстоятелства. Как иначе бихме могли да оценим многобройните страни на собствената си същност?