ПРОШКА

Не можем да обичаме, ако не приемем прошката, и колкото по-дълбока е нашата прошка, толкова по-голяма е любовта ни.

Пол Тилич

Когато бях дете, майка ми поставяше превръзки на раните ми и като по часовник ги махаше два дена по-късно. Все не разбирах защо постъпваше така, след като раните не бяха напълно заздравели. Когато я попитах, тя ми отговори: “Трябва да позволиш на раната да диша, за да заздравее по-бързо.” Същото важи и за емоционалните ни рани, които трябва да извадим на бял свят, за да започне процесът на заздравяването им.

Когато някой казва или прави нещо, което наранява, сме склонни да се вкопчим в нараняването и да храним лоши чувства към този човек. От гледна точка на психичната енергия това е грешка. Носенето на емоционалните рани насърчава и подхранва отрицателните мисли и чувства, които изпитваме, и усещането, че сме наранени, се просмуква в пространството около нас. Както много пъти съм казвал, подобното привлича подобно. Затова ние ще привлечем към себе си подобни елементи на равносилен негативизъм. Колкото по-бързо си позволим да преодолеем чувствата на гняв и разочарование, когато ни наранят, толкова по-бързо ще се освободим от болката си. А с освобождаването от нея идва ред на истински изцеляващата стъпка: прошката.

Кое поражда силата да изцелим себе си? Кое дава на личността силата да прощава? Необходими са два жизненоважни елемента:

(1) духовно разбиране, което произтича от себеосъзнаване в живота и

(2) изкуството да забравяме.

Състрадателните хора усвояват уроците на прошката. Те разбират, че вкопчването в раната ви кара да изживяват болката отново и отново. Прошката носи изцеляване най-напред на Аза, което способства за разпростирането на това съзнание към цялото човечество.

Госпожо, прощавам ви

Тази комуникация е един от най-трогателните примери за прошка, с които съм се срещал. Това се случи твърде неочаквано, тъй като духът дори не беше свързан с някого в залата. Тази история демонстрира, че ако потребността ни е достатъчно голяма, духовният свят може да ни се разкрие.

Извършвах демонстрация пред група от петстотин души в една гореща лятна съботна вечер. Хората бяха чакали около два часа, преди вратите да се отворят, само за да си намерят хубаво място. (Това винаги ме е изпълвало с недоумение. Духът открива точните хора, независимо къде седят те.) По средата на уводната ми реч забелязах един дух да се появява внезапно в задната част на залата. Той започна да се носи над средната пътека. Докато се приближаваше, видях, че е красиво малко момиче, което беше облечено в ослепителна жълта рокля и скачаше на въже. Косата й беше светло руса и бе вързана на две дълги опашки. Тя спря и се изправи пред мен. Виждах, че има някаква мисия. Представих я и веднага започнах да споделям представите си с публиката като попитах:

– Има ли тук някой, който да разбира или разпознава това малко момиче?

В продължение на около три минути никой не вдигна ръка. Мислено помолих момичето да ми даде някакви по-конкретни послания, с които да продължа.

Тя ми изпрати една мисъл: “Искам да говоря с дамата, която ме видя да играя. Прибираше се у дома.”

Повторих онова, което ми каза тя, и още обхождах с поглед публиката, когато момиченцето ми изпрати силно и ясно послание: “Дамата кара бяла кола.”

Една жена се изправи на четвъртия ред вляво. Изглеждаше малко неуверена.

Попитах я:

– Знаете ли кое е това момиченце?

– Да. Мисля, че знам – отговори тя.

След това жената промълви сподавено нещо, което никой, включително и аз, не разбра.

– Бихте ли говорили по-високо? – попитах аз.

Тя отвърна тъжно:

– Да, знам кое е то. Блъснах го с колата си преди три години и го убих.

Сред публиката премина силен възглас. Никой не очакваше да чуе нещо подобно.

Жената се разплака докато продължаваше разказа си.

– Връщах се у дома след работа. Завих зад ъгъла и тя изникна на улицата, скачайки на въже. Видях я твърде късно. Нямах време да спра.

Продължих разговора с жената въз основа на мислите и впечатленията, които приемах от момиченцето.

– Тя ми показва плюшена играчка. Това е малко агънце. Оставам с впечатлението, че вие сте и го дали. Разбирате ли това?

– Да, поставих го на гроба й. Не знаех какво друго да направя – отговори тя.

– Това момиченце ми показва две пет-шест годишни момчета около вас Познавате ли ги?

– Не, не знам. Мисля, че не.

– Кой е Фреди?

– Това е внукът ми. О, Боже, Фреди и Брайън, това са внуците ми. Имам двама внуци – на шест и на седем години. По-малкият е Фреди. Така е.

– Малкото момиченце ми казва, че Фреди обича играта с маймуните. Нещо, свързано с варел. Какво е това?

Някой от публиката бързо ми се притече на помощ с името “Варелът с маймуните”.

– Да, Варелът с маймуните. Това казва момиченцето.

Жената беше още по-силно удивена.

– В онзи следобед бях с Фреди. Грижех се за него и през цялото време той си играеше с Варела с маймуните. Невероятно!

– Малкото момиченце ви наблюдава. Тя казва, че ви прощава. Разбирате ли това?

Жената беше смутена от тази вест.

Тя е дошла тук, за да ви каже, че ви прощава, но и вие трябва да простите на себе си. Казва, че още не сте си простила. Иска да знаете, че е жива. Разбирате ли?

Жената поклати смаяно глава и сведе поглед към пода.

– Тя казва, че трябва да се радвате за Фреди. Това малко момиченце го харесва и иска да му бъдете добра баба. Тя казва: “Той иска щастлива баба.”

Внезапно почувствах много силни внушения и не бях съвсем сигурен дали идваха от малкото момиче, или от моя индийски водач.

– Фреди ще се оправи, брат му също. Не се тревожете. Момиченцето също е добре. Трябва да се грижите за себе си и да си простите и нещата в живота ви ще станат много по-лесни. Разбирате ли?

– Да – отвърна тя. – Това е удивително. Точно тази сутрин отидох на църква и помолих за знак, че нещата ще се оправят. Не знам как да ви се отблагодаря.

– Това момиченце е дошло отдалеч, за да ви помогне да си простите и да обикнете себе си. Направете това и ще сте ми се отблагодарили.

Виждах, че у жената вече е настъпила промяна. Определено имаше някакво чувство на лекота, което беше заменило предишната й студена и мрачна външност. След тази проява на прошка и любов остатъкът от вечерта премина чудесно. Всички напуснаха залата успокоени и окуражени.

Скъпа, съжалявам

Често се случва духовете да се завръщат, за да искат прошка за нещо, което са направили или не са направили, докато са били на Земята. Тези истории са трагични и болезнени, но носят нужното облекчение. Често потребността да поиска прошка изглежда единственото, което пречи на духа да се пренесе от астралния свят към по-удовлетворяващия небесен живот.

Този сеанс се проведе на конференцията “Тяло и душа” в Денвър, Колорадо, пред около осемстотин души. Винаги ми е било по-трудно да се съсредоточа, когато има толкова много хора в залата. Но когато духовете се наредят зад мен, се изпълвам с увереност и, щом се отпусна напълно, комуникацията става ясна. При среща с толкова много хора духовете често носят послания, които са урок за всички в залата. Така, въпреки че посланието може да не е насочено пряко към конкретна личност, повечето присъстващи могат да се трогнат и да извлекат поука от него.

До мен застана дух, който беше висок около 156 см и тежеше 87 килограма. Той искаше да разговаря с някого от аудиторията на име Кати. Когато поисках от духа повече информация, за да намеря Кати, той ми показа работна маса в мазе, където е седял по цял ден.

Предадох образа на аудиторията и една жена вдигна ръка.

– Как се казвате, моля? – попитах аз.

– Кати – отвърна тя.

– Той ми показва маса с лампа на Тифани върху нея. Разбирате ли това?

– Да – каза тя. – Лампата винаги стоеше на работното му място. Принадлежеше на майка му и той беше обещал, че ще поправи кабела. Стоя там десет години, но той така и не стигна до нея.

Всички се разсмяха, когато чуха това, защото случката беше съвсем житейска и представляваше добро доказателство за присъствието на духа.

– Той ми показва радиото на масата и стара календар на стената. Към календара е прикрепена снимка. Изглежда е черно-бяла. Невероятно! Разбирате ли нещо?

Момичето поклати глава.

Бях много объркан, защото виждах точно това. Тогава Кати се наведе и заговори на жената, която седеше до нея. Докато шепнеше, ми беше внушено името “Айрис”.

– Знаете ли нещо за Айрис?

– Да – възкликна Кати, – това е майка ми, която седи тук. – Тя кимна към дамата до нея.

Насочих вниманието си към Айрис.

– Разбирате ли нещо от това, което казах току-що?

– Да. Снимката е моя. Виси там от цяла вечност. Снимахме се непосредствено след сватбата.

– Пиеше ли този мъж? – попитах аз. Айрис отвърна малко смутена:

– Пийваше си от време на време. Видях образа на бутилка в чекмеджето.

– Държал ли е някога джин във второто чекмедже на работната си маса?

Айрис кимна и се усмихна.

– Да, разбрахме го едва след смъртта му. Трябва да имаше около двадесет – тридесет бутилки.

Комуникацията взе да става все по-сериозна и причината за завръщането на духа се изясняваше.

– Познато ли ви е името Мич? – попитах аз. И двете кимнаха.

– Това е името на съпруга ми – отвърна Айрис. -Това е човекът, с когото разговаряте.

Започнах да описвам чувствата, които ми изпращаше той.

– Кати, този мъж иска да разговаря с вас. Съжалявам, но трябва да разкрия онова, което приемам. Той съжалява за начина, по който се е отнасял към вас. Казва, че не е бил най-добрият баща. Не е одобрявал приятелите ви. Никога не ви е изпускал от поглед. Вярно ли е?

– Така е. Никога. – Кати се развълнува.

– Мич казва, че ви е тормозел. Бягал е от себе си като е слизал в мазето и се е напивал. Разбирате ли?

И двете кимнаха утвърдително.

– Кати, той ми казва, че не е присъствал на сватбата ви. Вярно ли е?

– Да. Не пожела да дойде, заради мъжа, за когото се омъжих. Не го харесваше.

– Много съжалява за това. Казва, че дълго време не ви е говорил.

– Да. Не ми проговори десет години. Не съм го виждала, откакто се омъжих. Не го видях до смъртта му – проплака тя.

Вашият баща ви моли за прошка. Много се срамува от онова, което ви е причинил. Но не само за това – моли ви да му простите за болката, която ви е причинявал като дете. Разбирате ли това?

Кати се разплака. Потвърди информацията с кимване.

След това насочих вниманието си към майката на Кати.

– Айрис, вие сте такава светица. Този мъж ми казва, че се е държал много зле с вас. Непрекъснато ви е крещял и чувствам, че това отношение е унищожило вярата ви в себе си.

– Да, така е. – каза тихо Айрис.

– Чувствам, че този мъж не е обичал себе си. Мисля, че дълбоко в себе си не се е уважавал. Чувства се толкова зле, заради постъпките си. Казва ми, че ви е удрял.

Потръпнах от образите, които приемах. Айрис наведе глава и въздъхна:

-Да.

Тогава приех образа на Мич, който седеше в мазето. Над бюрото му имаше редица ловни пушки. Тойги сваляше една по една и ги почистваше. Предадох това на двете жени и те го потвърдиха.

– Той непрекъснато слизаше долу и лъскаше тези пушки – каза Айрис.

Следващото видение беше потресаващо.

– Не бих искал да ви разстройвам, но имам чувството, че този мъж е прекарвал доста време в мазето, гледал е пушките и е мислил за самоубийство. Виждам как слага една в устата си. Вярно ли е това?

Попитах ги, въпреки че знаех отговора. И двете отговориха едновременно “Да.”

– Той се самоуби в мазето – промълви Айрис. Този образ ме беше потресъл и ми бяха нужниняколко минути, за да се успокоя.

– И двете сте невероятни жени, щом сте успели да издържите, след като сте преживели всичко това.

Докато им говорех, отново бях връхлетян от силния образ на Мич. При такава дълбока потребност образите, които стигат до мен, са изключително живи.

– Този мъж пада на колене пред вас, Айрис. Протяга ръка към вас и ридае. Казва ми, че се нуждае от вашата прошка. Държал се е така ужасно с вас. Казва, че при първата ви среща сте била като току-що откъснат цвят. Била сте щастлива, изобретателна, а той ви е унищожил. Казва, че е отровил дните ви като никога не ви е позволявал да правите онова, което желаете. Винаги се е опитвал да ви контролира. Толкова съжалява.

Айрис просто кимна с глава и каза:

– Прощавам ти, Мич. Кажете му, че му прощавам. Вече не е нужно да изпитва болка. Искам само да бъде щастлив.

Цялата публика беше напълно смаяна и същевременно изпълнена с уважение заради думите на прошка, произнесени от жена, потискана цял живот. Тя искрено предлагаше на Мич безусловна любов.

– Вашият съпруг ви чу и плаче. Обича ви и ви благодари. Вие го накарахте да се усмихне. Казва ми, че му липсват вашите пируети. Разбирате ли за какво става дума?

– Да. Когато се омъжих за него, бях танцьорка. С часове седеше и гледаше как упражнявах пируетите си. Всъщност на снимката, закачена за календара, аз правя пирует.

Благодарих на Кати и Айрис и ги благослових, задето споделиха с всички нас този интимен момент. Благодарих и на Мич за това, че беше намерил сили да поиска прошка от семейството си.

Прости ми, защото не знаех какво правя

Всеки сеанс, който провеждам е специален по свой собствен начин. Някои сеанси са особено емоционални, докато други са наситени с доказателствен материал. Има и такива, които съчетават факти и емоции, и ефектът е поразяващ. Понякога такова преживяване може да промени живота на човек завинаги. Случаят, който следва, е пример за такъв сеанс. Един мъж ме посети, след като приятелят му беше починал от СПИН. Тъй като очакваше да се срещне само с него, той беше крайно удивен, когато с нас се свързаха хора от далечното му минало, водени от отчаяната потребност да стигнат до него.

Питър, приятен мъж на средна възраст, ме посети, след като бе присъствал на демонстрация на работата ми на благотворителен проект за подпомагане на болни от СПИН в Лос Анджелис. Скоро, след като открих сеанса с обичайната молитва, видях русокос мъж, застанал от дясната ми страна. Беше твърдо решен да ме накара да го забележа.

– Тук има някакъв мъж. Доста е напорист. Наистина иска да говори и да се увери, че се свързва с теб. Има руса коса и е много красив. Има ведра усмивка и мога да кажа само, че изглежда много напорист и агресивен.

Питър изглежда разбираше какви маниери имам предвид.

– Добре го описахте. Той изглеждаше точно така.

– Това е много необичайно име, но ще ви го кажа. Познато ли ви е името Норис? Звучи като Норис или Морис.

– Да, Норис. Това е неговото име – възкликна Питър.

– Наистина ли, хм – отвърнах аз. – Той не е съгласен. Казва, че е Нори. “Предпочитам да бъда наричан Нори.” Добре, нямаш проблеми – извиках аз.

Погледнах към Питър. Надявах се да не смята, че съм груб с приятеля му. Питър зина от учудване. Беше смаян от думите ми.

– Точно така. Това е прякорът му. Винаги го наричахме Нори – каза Питър.

– Той иска да поздрави Нанси. Моля те, предай й неговата любов и благодарност.

Питър заговори много бавно като се опитваше да смели всяка моя дума.

– Да, непременно. Тя е близка приятелка. Присъстваше по време на смъртта му.

– Той я обича! Пожелава й много усмивки. Казва, че обича златните лампи край леглото и че скоро си е играл с една от тях. Вчера или оня ден. Забелязали ли сте някакви промени в една от лампите? – попитах аз.

– Да – отвърна Питър. – Всъщност крушката на лампата от дясната страна на леглото изгоря точно вчера. Помислих си, че трябва да е бил Нори, защото лампата беше от неговата страна на леглото, а бях сменил крушката едва преди седмица.

– Това е дух! – възкликнах аз.

Обясних на Питър, че любовта, която един човек изпитва към друг, може да надмогне смъртта и често се разкрива чрез подобни явления свързани с електричеството в къщата. По-нататък в сеанса Нори заговори за смъртта си и за това, колко твърдоглав е бил по време на болестта си. Той се извини на Питър за това, че се е възползвал от добротата му. Говореше много и за някаква банка и хората, които работят там. По-късно Питър потвърди, че Нори наистина е работил в банка. По средата на сеанса Нори каза, че някой друг трябва да поговори с Питър. Той го увери, че отново ще разговарят и че винаги ще е с него в сънищата му.

– Тук има една дама. Има британски акцент и се представя с името Джули.

– Да, разбирам – отговори Питър.

– Имам чувството, че това са майчински вибрации. Прав ли съм? Починала ли е майка ви?

– Да. Това е нейното име. – След това Питър се обърна директно към нея: – Здравей, майко. Добре дошла. Благодаря ти, че ме навести.

Настроих се на вълната на нейните вибрации и веднага се почувствах ужасно. Тя идваше с натежало сърце и имаше нужда от подкрепа и любов.

– Тази дама е много разстроена, Питър. Иска да ти кажа колко съжалява. Казва, че нейният живот не й е принадлежал и че не е смятала, че е в състояние да те отгледа.

Очите на Питър се изпълниха със сълзи.

– Казва, че съжалява, че не е била до теб. Наистина има нужда от твоята прошка.

– Прощавам й. Разбирам я.

– Тя признава, че няма чувството, че е била добра майка за теб, а толкова много би искала да те е научила на някои неща, особено когато си бил по-малък. Казва ми, че знае каква болка ти е причинило това в живота, но си мисли, че може би по-някакъв начин ти е помогнало да станеш по-силен.

– Убеден съм в това – отвърна Питър. – Когато се връщам към онези дни, съзнавам, че ми е било много трудно, но това ми е дало вътрешна сила и вяра в себе си.

– Майка ти е много горда с теб. Казва, че ще я опознаеш по-добре, когато дойде редът ти да идеш при нея. Тя ми казва: Моят син има състрадателно сърце.

Питър се усмихна.

Тогава ненадейно ме обхвана чувството, че пред мен стои друг дух. Настроих се на вълната на тези нови вибрации и видях една монахиня, облечена в черно одеяние с огромна молитвена броеница около кръста.

– Тук съм, за да разговарям с този млад мъж – Питър. Ще може ли да го сторя? – помоли тя.

Аз отговорих:

– Да, коя сте вие, моля?

– Аз съм сестра Едит. Той беше мой ученик. Грижех се за него, когато беше малко момче.

Запитах Питър дали разбира всичко това.

– Да, разбирам. Тя ме отгледа – отвърна Питър.

– Тя иска да ти каже, че много, много съжалява. Моли те за прошка. Казва, че е била много зла и жестока към теб. Казва ми, че те е държала заключен в тъмни килери и стаи.

– Да, беше ужасно – потвърди Питър.

Трудно ми беше да предам следващата сцена на Питър, но трябваше да продължа.

– Тази монахиня ми казва, че сега разбира нещата много по-добре, отколкото когато е била на Земята. Казва, че е била нетърпелива и недоволна. Не е желаела да бъде в подобно положение и имала чувството, че е в капан. Насочила гнева си към децата.

– Така е. Беше ужасна жена. Твърде много искате от мен с молбата да простя на тази жена. Беше попаднала на място, където не би трябвало да бъде.

– Тя твърди, че е била заставена от семейството си – възразих аз.

Питър замълча за миг.

– Разбира се, прощавам й, но ще ми е трудно да го забравя.

Сеансът продължи като сестра Едит разказа на Питър как се учи да обича в духовния свят.

– Тя ти благодари задето си проявил любовта си чрез своята прошка.

След сеанса Питър ми разказа, че майка му е била изгубена душа, която го е оставила в сиропиталище, когато бил на пет години. Живял там със сестра Едит и още няколко монахини до петнадесетгодишна възраст, когато напуснал сиропиталището.

Питър определено имаше много да прощава. Беше удивително да се наблюдава подобно освобождаване от болката, на което станах свидетел по време на прекрасния сеанс с Питър, майка му и сестра Едит.

По време на демонстрациите си често задавам на хората въпроса: Имало ли е момент в живота ви, когато сте искали да усетите ползата от съмнението или да ви бъде простено за нещо, което сте направили. Когато говоря за прошката, моля хората да се опитат да погледнат нещата от гледната точка на околните. Вероятно не сме взели предвид положението, в което се намират другите. Може би не разбираме техните мотиви или възгледи. Или сме пренесли собствените си очаквания върху тях. Във всеки случай винаги предлагам да се усъмним в самите себе си, защото на онези, които прощават, ще им бъде простено. Вярвам, че прошката трябва да бъде акт на милосърдие, безусловен и извършен, без да се очаква отплата. Когато искрено простим на човека срещу нас, ние ангажираме най-висшите сфери на душата, за да отворим нанесената ни рана и да й дадем възможността да се изцели от всеобхватността на любовта. Прошката освобождава сърцето и от жертви ни превръща в хора, които контролират положението. Тя ни помага да осъзнаем истинската си същност.