ГЛАВА ДЕСЕТА
Седмицата мина бързо. Отново и отново прослушвах записите от последния сеанс. Приближавал съм се до нивото на обновление! Как ставаше това? Не се чувствах особено просветен. Щели да бъдат пратени духове да ми помагат! Но какво трябваше да правя? Кога ще разбера? Ще бъда ли достоен за тази задача? Знаех, че трябва да чакам и да бъда търпелив. Спомних си думите на Учителя — поет:
“Търпение и правилен избор на време… всичко идва, когато му дойде времето. Всичко ще ти се изясни своевременно. Но ти трябва да имаш шанса да усвоиш познанието, което вече ти предадохме.”
И така, щях да чакам.
В началото на този сеанс Кетрин ми разказа част от сън, който бе сънувала преди няколко дни. В съня тя живее в дома на родителите си, в който избухва пожар през нощта. Тя запазва присъствие на духа, като помага да се изнесат от къщата, но баща й се разтакава, явно безразличен към извънредната ситуация. Тя го подтиква да излезе навън. След това той си спомня, че е забравил нещо в къщата и я изпраща обратно в лумналия огън да го измъкне. Реших да не интерпретирам още съня, а да изчакам дали случаят ще изплува, докато беше в хипноза. Тя бързо навлезе в дълбок хипнотичен транс.
— Виждам жена с качулка върху главата, лицето не е покрито, само косата.
След това последва мълчание.
— Виждаш ли още качулката?
— Загубих я… Виждам някаква черна материя, брокат със златна рисунка на него. Виждам сграда… бяла. От нея -се вижда планина. Има планина в околността с малко сняг по върховете. Но в долината… където сме, тревата е зелена.
— Можеш ли да влезеш в сградата?
— Да, тя е от мрамор… много студен на пипане.
— Това някакъв храм ли е или култова сграда?
— Не знам. Мисля, че трябва да е затвор.
— Има ли хора в сградата? Или наоколо?
— Да, няколко войника. Те имат черни униформи, черни със златни пагони… с висящи златни пискюли- Черни шлемове с нещо като… златно… нещо заострено и златно на върха — на шлема. И широк червен пояс, червен пояс около кръста.
— Има ли войници около теб?
— Може би двама или трима.
— Ти там ли си?
— Някъде наблизо, но не съм в сградата.
— Погледни наоколо. Виж дали ще можеш да откриеш себе си…
— Виждам една изолирана постройка с нещо като стена около нея.
— Мислиш ли, че това е крепост, затвор или нещо подобно?
— Трябва да е така, но… много изолирана.
— Защо това е важно за теб? (Дълга пауза.) Знаеш ли името на града или страната, където си. Къде са войниците?
— Постоянно чувам “Украйна”.
— Украйна? — повторих, пленен от многообразието на нейните съществувания. — Виждаш ли годината? Можеш ли да я определиш?
— Седемнайсет — седемнайсет… — отговори колебливо тя, след това се поправи — седемнайсет… петдесет и осем (1758). Има много войници. Не знам каква е службата им. Те са с дълги закривени саби.
— Какво друго виждаш и чуваш? — разпитвах.
— Виждам чешма, чешма, където поят конете си.
— Ти измежду войниците ли си?
— Не. (Нейните отговори бяха отново детински — къси и едносрични. Трябваше да я изпитвам много активно.)
— Виж дали можеш да видиш къде живееш. Виждаш ли себе си?
— Виждам някакви дрипави дрехи. Виждам само едно дете, момче. Дрехите му са парцаливи. Студено му е…
— Той има ли си дом в града? Последва дълга пауза.
— Не виждам това.
Имаше някаква трудност във връзката с това съществувание. Отговорите бяха някак неясни и несигурни.
— Какво се случва с момчето? Върви с него. Виж какво става.
— Някой, който той познава, е затворник.
— Приятел? Роднина?
— Мисля, че е баща му — отговорите й бяха къси.
— Знаеш ли какво му е на момчето, щом като баща му е в затвора?
— Да… то е много уплашено, бои се, че те ще го убият.
— Какво е сторил баща му?
— Откраднал е нещо от войниците, някакви документи или друго.
— Момчето не може напълно да разбере?
— Не, то никога няма да види отново баща си.
— Изобщо ли не може да влезе?
— Не — отвърна тя. Гласът й трепереше. Тя бе много тревожна, много тъжна. Не съобщаваше много подробности и все пак бе видимо възбудена от събитията, на които бе свидетелка.
— Какво става? Върви сега напред във времето. Знам, че е трудно.
— Баща му го екзекутират.
— Как се чувства момчето сега?
— То е за нещо, което никога не е сторил. Но те екзекутират хората без никаква причина. Не мисля, че то напълно разбира… какво става.
— Има ли някой, към когото да се обърне?
— Да, но живота му ще бъде много труден.
— Какво става в последствие с момчето?
— Не знам. То може би ще умре… — гласът й звучеше тъжно. Отново замълча, а след това сякаш започна да се оглежда наоколо.
— Виждам ръка… сключена около нещо бяло.
— Какво друго виждаш?
— Нищо… тъмнина. (Или бе умряла, или някакси се беше откопчила от тъжното момче, живяло в Украйна преди повече от двеста години.)
— Остави ли вече момчето?
— Да — прошепна тя. Почиваше си.
— Какво научи от това съществувание? Защо то бе важно?
— Хората не трябва да бъдат съдени набързо. Много съдби са били разрушени от бързината на нашите съждения.
— Виждаш ли нещо друго сега? Чуваш ли нещо?
— Не.
Отговорите отново бяха кратки, последвани от мълчание. По някаква причина това краткотрайно съществувание бе особено мъчително. Дадох й инструкции да си почива.
— Почини си. Вкуси от покоя. Тялото ти се лекува само, душата ти си почива… По-добре ли си? Отпочинала? Беше трудно за малкото момче! Много трудно. Но сега отново си почиваш. Мислите ти могат да те отнесат до други места, други времена… други спомени.
Реших да проследя частта от онзи сън за горящата къща, безсмисленото разтакаване на баща й и изпращането й обратно в бушуващия пожар, за да донесе нещо.
— Искам да те попитам за съня, който си сънувала… с твоя баща. Можеш ли да си го спомниш сега — това не е опасно. Ти си в дълбок транс. Спомняш ли си? Ти се върна в къщата, за да вземеш нещо?
— Да… това е метална кутия.
— Какво има в нея, че да те върне в горящата къща?
— Неговите марки и монети… които пази — отговори тя.
Подробното припомняне на съдържанието на съня под хипноза контрастираше ярко със схематичните й спомени, докато бе будна. Хипнозата е мощен инструмент, не само защото дава достъп до отдалечените, скрити кътчета на разума, но позволява на паметта да бъде много по-подробна.
— Толкова важни ли са за него марките и монетите, че да те върне в горящата къща само заради тях?
Тя ме пресече:
— Той не мислеше, че рискува живота ми!
— Тогава защо той самият не се върна вместо тебе?
— Защото си мислеше, че ще го направя по-бързо.
— Ясно. И все пак имаше ли риск за тебе?
— Да, но той не си даваше сметка за това.
— Струва ми се, че той много не искаше да се измъкне от горящата къща. Защо се бавеше така? Ти бе по-бърза, ти видя опасността.
— Защото той се опитва да се скрие от нещата.
Използвах този момент, за да разтълкувам съня:
— Да, това е негов стар модел на поведение и ти правиш неща вместо него, например носиш му тази кутия. Имам чувството, че сънят ти представлява бягащото време,че ти разбираш опасността, а той не може. Докато той се разтакава и те праща да се връщаш за материални предмети, ти знаеш много повече… и имаш на какво да го научиш, макар че той не иска да възприема уроци.
— Да — съгласи се тя. — Не иска.
— Така виждам съня. Ти не можеш да го принудиш да се учи. Той сам трябва да разбере това.
— Да — прошепна в съгласие тя и после гласът й стана дълбок и дрезгав — не е от значение, че нашите тела горят в пламъци, щом ние не се нуждаем от тях… Това бе Духовният Учител и той разкри съня от различна перспектива. Внезапното вмешателство ме изненада и можах само да повторя като папагал:
— Не се нуждаем от нашите тела?
— Не. Ние преминаваме през толкова много състояния, когато сме тук. Ние сменяме тялото на бебето с детско, преминаваме от дете във възрастен и сетне от възрастен до старец. Защо да не можем да отидем една крачка по-високо и да напуснем тялото на зрелия човек, за да преминем в духовен план? Това правим ние. Не спираме просто да растем, ние се развиваме. Когато достигаме до духовното равнище, продължаваме да растем и там. Преминаваме през различни фази на развитие. Когато пристигнем, ние сме изпепелени. Трябва да преминем през обновяващо състояние, състоянието на учене и състоянието на решението. Решаваме кога искаме да се върнем, къде и поради каква причина. Някои избират да не се връщат. Те решават да продължат към друго състояние на развитие. И остават във форма на дух… някои за по-дълго от други. Това е все растеж и учение. Непрекъснато развитие. Тялото е само наш носител, докато сме тук. Онова, което остава завинаги, са нашата душа и дух. … Не разпознах гласът и стила. Говореше “нов” Учител и ми даваше важно познание. Исках да знам повече за тези духовни селения.
— Учението във физическо тяло по-бързо ли е? Има ли причина хората да не остават в духовно състояние?
— Не. Учението в духовно състояние е много по-бързо, далеч по-ускорено от това във физическото. Но ние избираме това, което имаме нужда да научим. Ако трябва да се върнем, за да работим върху взаимоотношенията, ние се връщаме. Ако сме привършили с това, ние продължаваме нататък… В духовна форма винаги може да се контактува с онези във физическата, ако изберем това. Но само, ако е от особена важност… ако трябва да се каже нещо, което те трябва да знаят.
— Как осъществявате контакт? Как се предава посланието? За моя изненада отговори Кетрин. Нейният шепот бе по-бърз и по-твърд:
— Понякога вие можете да се появите пред този човек… и да изглеждате както сте изглеждали, когато сте били тук. Друг път се прави само мисловен контакт. Понякога посланията са неразгадаеми, но по-често хората знаят какво съдържат те. Те разбират. Това е контакт мисъл-мисъл.
Казах на Кетрин:
— Познанието, което притежаваш, тази информация, тази мъдрост, която е много важна… защо нямаш достъп до тях, когато си в будно и физическо състояние?
— Сигурно защото не бих ги разбрала. Не съм в състояние да разбера това.
— Тогава може би аз ще мога да те науча да го разбираш, така че да не те плаши и да можеш да възприемеш уроците.
— Да.
— Когато чуваш гласовете на Учителите, те казват неща, близки до това, което сега ми говориш. Ти имаш да споделиш огромно количество информация. И това идва от твоя собствен разум.
— Но те го вложиха там — така тя даваше предимство на Учителите.
— Да — признах аз. — Как да ти го предам по по-добър начин, така че да израснеш и да загубиш страховете си?
— Ти вече направи това — отговори меко тя. Тя бе права, нейните страхове почти бяха изчезнали.
— Какви уроци трябва да учим сега? Кое е най-важното нещо, което можеш да научиш по време на този живот, така че да продължаваш да растеш и се развиваш?
— Доверие — бързо отговори. Знаеше коя е главната й задача.
— Доверие? — повторих аз, изненадан от скоростта на репликата.
— Да. Трябва да се науча да имам вяра, но също и да вярвам на хората. А аз не го правя. Аз мисля, че всеки се опитва да ми причини зло. Това ме държи настрани от хората в ситуации, когато не би трябвало да страня. Това ме задържа при други хора, от които трябва да съм далеч.
Способността й да се самопреценява бе страхотна, когато се намираше в това състояние. Познаваше слабостите си и силните си страни. Знаеше на какво да обърне внимание, върху какво да работи и как да го направи, за да постигне резултат. Проблемът бе как тези интроспекции да достигнат до будното й съзнание и да се приложат към сегашното й битие. Суперсьзнателната интроспекция бе завладяваща, но не можеше сама по себе си да измени живота й.
— Кои са хората, от които трябва да се освободиш? — попитах.
Тя се позабави.
— Страхувам се от Беки. Страхувам се от Стюарт… като че ли някаква опасност идва … от тях.
— Можеш ли да се откъснеш от влиянието им?
— Не напълно, но от някои техни идеи, да. Стюарт се стреми да ме държи в затвор и той успява. Знае, че се страхувам. Знае, че се боя да съм далеч от него, и го използва, за да ме задържи.
— А Беки?
— Тя непрекъснато се опитва да сломи вярата ми в хората. Където виждам добро, тя вижда зло. И се опитва да посее тези семена в съзнанието ми. Аз се уча да се доверявам на хората, на които трябва, но тя ме изпълва със съмнения в тях. Това е и неин проблем. Не трябва да й позволявам да ме принуждава… да мисля като нея.
В състояние на суперсъзнание Кетрин точно можеше да определи по-важните черти от характера на Беки и Стюарт. Кетрин в хипноза — това бе чудесен психиатър, съпричастен и безпогрешно интуитивен. Будната Кетрин не притежаваше тези качества. Моята задача бе да прехвърля мост между тях. Невероятно бързото й подобрение показваше, че малко от подводното течение избива на повърхността. Продължих да строя този мост:
— На кого можеш да се доверяваш? И мисли за това! Кои са хората, на които се доверяваш, от които можеш да се учиш, с които да станеш близка? Кои са те?
— Мога да се доверявам на вас — прошепна тя.
В това бях сигурен, но знаех, че трябва да се доверява и на хората във всекидневия си живот.
— Да, ти можеш. Ти си ми близка, но трябва да се сближиш и с други хора в своя живот, с хора, които ще бъдат по-дълго с теб, отколкото аз.
Исках тя да стане цялостна личност, независима от мен.
— Доверявам се на сестра си. Другите не ги познавам. Мога да се доверявам на Стюарт, но само донякъде. Той се грижи за мен. Той е объркан. В своето объркване несъзнателно ми причинява вреда.
— Да, вярно е. Има ли друг човек, на когото да се доверяваш?
— Мога да се доверя на Робърт — отговори. Робърт ми е колега от болницата. Знам, че са добри приятели.
— Да. Може би ще срещнеш други… в бъдеще.
— Да — съгласи се тя.
Изкушаваше ме идеята да проверя дали Кетрин, толкова точна за миналото, би прозряла в бъдещето. Чрез Учителите тя можеше да узнава специфични, тайни факти. Знаеха ли те също факти от бъдещето? Ако е така, дали биха споделили това “предпознание”? Хиляди въпроси изникваха в съзнанието ми.
— Когато си в контакт с твоя суперсъзнателен разум, като сега, развиваш ли също способности в психическата сфера? Можеш ли да гледаш в бъдещето? Толкова много направихме с миналото.
— Това е възможно — призна тя, — но сега не виждам нищо.
— Възможно? — отзовах се като ехо.
— Така мисля.
— Можеш ли да го правиш, без да се страхуваш? Можеш ли да отидеш в бъдещето и да получиш информация от неутрално естество, която да не те плаши? Можеш ли да видиш бъдещето?
Отговорът последва веднага:
— Аз не виждам това. Те няма да го разрешат. Знаех, че има предвид Учителите.
— Те около теб ли са сега?
— Да.
— Говорят ли?
— Не. Те наблюдават всичко.
Значи, когато беше наблюдавана, не й бе разрешено да наднича в бъдещето. Може би нямаше какво да спечелим в личен план от толкова бегъл поглед. Сигурно тази авантюра щеше да направи Кетрин твърде неспокойна. По всяка вероятност още не бяхме подготвени да се справяме с подобна информация. Не исках да насилвам нещата.
— Духът, който беше преди около теб, Гидеон…
— Да.
— Какво иска той? Защо е наблизо? Познаваш ли го?
— Не, не мисля.
— Но той те пази от опасност?
— Да.
— Учителите…
— Не ги виждам.
— Понякога те имат послания за мен, послания, които помагат на теб и мен. Получаваш ли ги, когато те не говорят? Влагат ли мисли в твоя разум?
— Да.
— Наблюдават ли колко далеч можеш да стигнеш? Доколко ще можеш да си спомниш?
— Да.
— Значи има някаква цел в това разкриване на съществуванията…
— Да.
— …за теб и за мен… за да ни учат. За да ни донесат избавление от страховете.
— Има много начини на общуване. Те избират много… за да покажат, че същуствуват. (Дали Кетрин чуваше гласовете им, виждайки в образи минали събития, или изживяваше психически феномени чрез вложени в съзнанието и мисли и идеи — целта беше една — да покажат, че съществуват. И нещо повече — да ни помогнат в нашия път към постигането на самопознание и мъдрост, да станем богоподобни чрез мъдростта.)
— Знаеш ли защо са избрали теб…
— Не.
— …да бъдеш каналът?
Това бе деликатен въпрос, ако се има предвид, че будната Кетрин не слушаше записите.
— Не — меко прошепна тя.
— Това плаши ли те?
— Понякога.
— А друг път не?
— Да.
— Сега знаем, че сме вечни, така изчезва страхът от смъртта. Това вдъхва увереност.
— Да — съгласи се тя. Замълча. — Трябва да се науча да се доверявам. (Беше се върнала към най-важния урок на своя живот.) Когато ми казват неща, трябва да се науча да го вярвам, да вярвам, когато ми говорят мъдри хора.
— Сигурно има хора, недостойни за доверие — вметнах.
— Да, но аз съм объркана. Не мога да различавам хората. Боря се срещу това чувство. И не искам никому да вярвам.
Тя замълча, а аз отново се възхитих на нейната интроспекция.
— Миналия път, когато говорихме за теб като дете, в градината с конете. Спомняш ли си? Сватбата на сестра ти?
— Малко.
— Имаше ли какво да се вземе още от онова съществувание?
— Да.
— Струва ли си да се върнем и да го изследваме?
— Сега няма да се връщаме пак. Има толкова много неща в миналите животи… има толкова много мъдрост за придобиване… от всеки живот. Да, трябва да го изследваме, но сега няма да се върнем там.
Отново се върнах към сложните й взаимоотношения с баща й.
— Взаимоотношенията с баща ти дълбоко са ти повлияли. Ти много си научила от тях. Сравни това с малкото момче в Украйна, което твърде рано загуби баща си. Не мислиш ли, че да го имаш до себе си, макар и в по-изострени отношения, е по-малко…
— …е повече от бреме — заключи тя. — Мисли… — започна — …мисли…
— Какви мисли? — почувствах, че е другаде.
— За анестезията. Когато ви дават упойка, можете ли да чувате? Все още можете да чувате! — тя бе отговорила на собствения си въпрос. Сега тя шепнеше бързо, както когато биваше възбудена.
— Съзнанието следи какво става. Те говореха за моето задавяне, за възможността да се задуша по време на операцията на гърлото ми.
Спомних си за операцията на гласните струни на Кетрин, направена няколко месеца преди първото й посещение при мен. Тя проявила голямо безпокойство преди операцията, но след излизането от упойка била направо ужасена. Часове били необходими на сестринския екип да я успокои. Сега се изясняваше, че това, което са говорели помежду си хирурзите по време на операцията, бе предизвикало нейния ужас, макар че е била в дълбока упойка.
Съзнанието ми се втурна назад към следването и стажа ми в хирургията. Спомних си случайните разговори по време на операциите, докато пациентите бяха в упойка. Спомних си шегите, ругатните, споровете, гневните изблици на хирурзите. Какво са чували на подсъзнателно ниво? Колко от това се е регистрирало, за да повлияе върху техните мисли и чувства, страховете и тревожностите им, след като са били събудени? Дали следоперативното възстановяване се влияеше положително или отрицателно от репликите по време на операцията? Смъртта на някой не е ли била причинена от отрицателните очаквания, дочути в състояние на упойка. Може би чувството за безнадежност ги е карало да се предадат?
— Спомняш ли си какво си говореха? — попитах.
— Че трябва да вкарат тръба. Когато извадиха тръбата, гърлото ми трябва да е било раздразнено. Те не мислеха, че мога да ги чуя.
— Но ти ги чуваше?
— Да. Затова после имах тези проблеми.
След днешния ни сеанс Кетрин не изпитваше повече страх от задавяне при преглъщане. Бе толкова просто.
— Всички безпокойства… — продължи тя — мислех, че ще се задуша.
— Чувстваш ли се освободена?
— Да, вие можете да поправите това, което те сториха.
— Мога ли?
—Да. Вие сте… Те би трябвало да бъдат много внимателни в това, което говорят. Сега си спомням. Те сложиха тръба в гърлото ми и след това не можех вече да се обадя.
— Сега си свободна… Ти си ги чула.
— Да, чух ги да говорят…
Тя замлъкна за минута-две и след това започна да върти главата си от една страна на друга. Изглеждаше, че се вслушва в нещо.
— Струва ми се, че чуваш някой да говори. Знаеш ли откъде идат посланията? (Надявах се, че Учителите ще се появят.)
— Някой ми каза — бе тайнственият й отговор.
— Някой ти говореше?
— Но те си отидоха.
— Опитай се да върнеш духовете, ако имат съобщения |за нас… за да ни помогнат.
— Те идват само когато желаят, не когато аз избирам — твърдо отсече тя.
— Нямаш ли никакъв контрол върху това?
— Не.
— Добре — предадох се аз, — но съобщението за анестезията бе много важно за теб. Това бе първопричината за твоя страх от задавяне.
— То беше важно за вас, а не за мен — натърти тя. Отговорът отекна в съзнанието ми. Беше се избавила от страха си и въпреки всичко това се оказа по-важно за мен, отколкото за нея. Нейният прост отговор съдържаше много равнища от значения. Чувствах, че ако успеех наистина да разбера тези нива, тези резониращи октави от значения, щях да направя качествен скок в разбирането на човешките взаимоотношения. Може би да помагаш, е по-важно от това да лекуваш.
— За мен, за да ти помогна? — попитах.
— Да, вие можете да поправяте сторените злини.
Тя си почиваше. И двамата бяхме получили голям урок.
***
Скоро след третия й рожден ден моята дъщеря Ейми се втурна към мен и ме прегърна през краката. Погледна нагоре и каза:
— Татко, обичам те от четиридесет хиляди години!
Погледнах надолу към малкото й личице и се почувствах много, много щастлив.