ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Кетрин бе повече от здрава. Предишните й съществу­вания започнаха да се повтарят. Знаех, че се приближавах­ме към края, но това, за което не си давах сметка този есе­нен ден, когато отново я подложих на хипноза, бе, че ще изминат цели пет месеца до следващия сеанс, който ще­ше да бъде и последният.

— Виждам инкрустации — започна тя. — Някои от тях са направени от злато. Виждам глина. Хората правят гър­нета. Те са червени… от някакъв червен материал. Виждам кафява постройка, някаква кафява постройка. Ние сме на това място.

— В кафявата постройка ли си или наоколо?

— Вътре. Работим различни неща.

— Можеш ли да се видиш как работиш? — попитах. — Можеш ли да се опишеш? С какво си облечена? Пог­ледни надолу. Как изглеждаш?

— Аз съм в нещо дълго от червен плат. Обувките ми са особени, нещо като сандали. Косата ми е кестенява. Из­работвам някаква фигура. Това е фигура на мъж… на мъж. Той носи нещо като пръчка… като жезъл в ръката. Дру­гите правят нещо от метали.

— Всичко това в работилницата ли се прави?

— Това е само постройка. Направена е от камък.

— Статуята, върху която работиш, човека с жезъла, знаеш ли кой е?

— Не, това е просто човек. Той се грижи за добитъка… кравите. Има много (статуи) наоколо. Ние предварител­но знаем как трябва да изглеждат. Това е много особен материал. Трудно се поддава на обработка. Много се ро­ни.

— Знаеш ли как наричат материала?

— Не го виждам. Просто червен, нещо червено.

— Какво ще стане със статуите, след като ги направи­те?

— Ще се продават. Някои ще се продават на пазара. Някои ще бъдат дадени на различни благородници. Само майсторски направените ще се дадат за къщите на благородниците. Останалите ще се продават.

— Ти имаш ли понякога работа с тези благородници?

— Не.

— Това твоята работа ли е?

— Да.

— Харесваш ли я?

— Да.

— Отдавна ли се занимаваш с нея?

— Не.

— Отдава ли ти се?

— Не особено.

— Имаш нужда от повече опит?

— Да, сега само се уча.

— Разбирам. Още ли живееш с твоето семейство?

— Не знам. Но виждам кафяви кутии.

— Кафяви кутии – повторих.

— Те имат малки отвори. Имат отвори и някои от ста­туите са сложени отвътре до отворите. Те са дървени, от някакво дърво. Статуите, които правим, са за това.

— За какво служат статуите?

— Те са за религиозни нужди — отговори тя.

— Каква е тази религия?

— Има много богове, много защитници… много бо­гове. Хората са наплашени. Много неща се правят тук. Правим също игри… Табли за игри, с дупки. Глави на жи­вотни влизат в дупките.

— Виждаш ли там нещо друго?

— Много е горещо, много е горещо и прашно…

— Има ли наоколо вода?

— Да, тя се стича от планините.

Този живот започна да ми звучи познато.

— Хората уплашени ли са? — заинтересувах се. — Те суеверни ли са?

— Да — отговори тя. — Има много страх. Всеки се страхува.

Аз също се боя. Трябва да се пазим. Има болест. Ние трябва да се пазим. Нещо мори хората. Много измират.

— От водата? — запитах.

— Да. Много е сухо… горещо, защото боговете са сър­дити и ни наказват.

Тя отново се връщаше в онзи живот с танисовото ле­карство. Разпознах религията на страх, религията на Озирис и Хатор.

— Защо са сърдити боговете? — попитах, знаейки ве­че отговора.

— Защото не спазвахме законите. Те са сърдити.

— Какви закони нарушихте?

— Тези, установени от благородниците.

— Как може да умилостивите боговете?

— Трябва да се носят някои неща. Едни носят неща около врата си. Те помагат срещу злото.

— Има ли някой специален бог, от който хората се страхуват най-много?

— Те се страхуват от всички.

— Знаеш ли имената на някои богове?

— Не знам имената. Само ги виждам. Има един с чо­вешко тяло, но с глава на животно. Има друг, който при­лича на слънцето. И един, подобен на птица, той е черен. Те увиват въже около вратовете им.

— Преминаваш ли през всичко това?

— Да, аз не умирам.

— Но сигурно умират членове на твоето семейство? — спомних си.

— Да… баща ми. Майка ми е добре.

— Брат ти?

— Моят брат е… мъртъв — припомни си тя.

— Защо ти оцеляваш? Има ли нещо особено, свърза­но с теб? Нещо, което да си сторила?

— Не — отговори тя. — След това насочи внимание­то си към нещо друго. — Виждам нещо с масло в него.

— Какво виждаш?

— Нещо бяло. Прилича досущ на мрамор. Това е… алабастър… нещо като басейн… в него държат маслото. Използва се да се помазват главите…

— …на жреците? — добавих.

— Да.

— Сега твоята функция каква е? Помагаш за маслото?

— Не. Аз правя статуите.

— Това в същата сграда ли е?

— Не… това е по-късно… храм. Изглежда нещо я измъчваше.

— Някакъв проблем ли има?

— Някой е сторил нещо в храма, което е разгневило боговете. Не знам.

— Ти ли беше?

— Не, не… Аз само виждам жреците. Те приготвят жер­твоприношение, някакво животно… това е агне. Главите им са голи. Съвсем без косъм, дори и по лицата…

Тя замълча, минутите течаха бавно. Изведнъж застана нащрек, като че ли слушаше някого. Когато проговори, гласът й бе дълбок. Учителят се бе явил.

— В това ниво, на някои души им е позволено да се демонстрират като хора, които още са във физическа фор­ма. Позволено им е да се връщат… само ако са оставили неизпълнен някакъв договор. На това равнище е позволен взаимен контакт. А другите равнища… То е, когато ти е позволено да използваш твоите психически възможности и да контактуваш с хора във физическа форма. Има мно­го начини да се прави това. На някои е позволено силата да се показват на хората. Другите притежават силата на движението и им е дадена способността да преместват предмети по телепатичен начин. В това ниво се отива са­мо ако е полезно за душата. Ако си оставил неизпълнен договор, можеш да избереш да дойдеш тук и да осъщес­твиш контакт по някакъв начин. Една от причините да се отива в това ниво е, ако животът ти е свършил внезапно. Много хора избират да дойдат тук, защото им е позволе­но да видят близките си, които са все още във физическа форма. Но не всеки избира да осъществява контакти с тях. За някои хора това би било много страшно.

Кетрин замълча и изглеждаше, че си почива. След мал­ко започна да шепне много тихо:

— Виждам светлина.

— Тази светлина дава ли ти енергия? — попитах.

— То е като да започваш… като да се раждаш отново.

— Как могат хората във физическа форма да почувс­тват тази енергия? Как биха могли да черпят и да се за­реждат от нея?

— Чрез техните мисли — меко отвърна тя.

— Но как да достигнат до това състояние?

— Те трябва да бъдат много релаксирани. Можеш да се обновиш чрез светлината… чрез светлината. Трябва да си много релаксиран, така че да не губиш енергия, а да обновиш своята.

Кетрин беше в своето суперсъзнателно състояние и аз реших да разширя въпросите си.

— Колко пъти си се прераждала? Всички прераждания ли са били тук, в тази среда, на земята, или са били и дру­гаде?

— Не — отговори тя, — не само тук.

— В какви други нива, на кои други места отиваш?

— Аз не съм довършила това, което имам да правя тук. Не мога да премина другаде, преди да изживея всич­ко от живота, а аз още не съм. Ще има много преражда­ния… за да изпълня всички договори и да платя всичките дългове, които имам.

— Но ти напредваш — уверих я.

— Ние винаги напредваме.

— Колко пъти си се прераждала на земята?

— Осемдесет и шест.

— Осемдесет и шест?

— Да.

— Всичките ли си спомняш?

— Ще си ги спомня, когато е важно за мен.

Ние бяхме изживели заедно фрагменти и по-големи пе­риоди от десет или дванадесет съществувания, а по-късно те започнаха да се повтарят. Явно не беше необходимо за нея да си спомни останалите към седемдесет и пет. Наис­тина, тя бе постигнала забележителен прогрес, поне в рам­ките на моите разбирания. По-нататъшното й развитие нямаше да зависи от равносметката на преражданията. Бъдещият й напредък нямаше да зависи дори и от мен и моята помощ.

Тя отново започна да шепне:

— Някои хора докосват астралното ниво, като изпол­зват опиати, но не разбират какво изпитват. Само им е било позволено да го прекосят.

Не бях задавал въпроси за наркотиците. Тя ми преда­ваше урок, като споделяше знание, независимо дали бях питал специално, или не.

— Не можеш ли да използваш твоите психически си­ли, за да подпомогнеш собственото си развитие тук? — попитах. — Ти все повече и повече ги увеличаваш.

— Да — съгласи се тя. — Това е важно, но не е важно толкова за тук, колкото за другите нива. Това е част от еволюцията и растежа.

— Важно за мен и за теб?

— Важно за всички нас — отвърна тя.

— Как развиваме нашите способности?

— Вие ги развивате чрез взаимоотношенията. Има хо­ра с по-големи възможности, които са се върнали тук с повече познания. Те ще издирват нуждаещите се от раз­витие и ще им помагат.

Последва дълго мълчание. Като напусна суперсъзнателното състояние, тя навлезе в друг живот.

— Виждам океан. Виждам къща, близо до океана. Тя е бяла. Корабите пристигат и отплават от пристанището. Усещам мирис на солена вода.

— Ти там ли си?

— Да.

— Как изглежда къщата?

— Тя е малка. Има нещо като кула на върха… прозо­рец, откъдето може да се наблюдава морето. Има нещо като телескоп. Той е меден — дърво и мед.

— Използваш ли този телескоп?

— Да, за да търся корабите.

— Какво правиш?

— Съобщаваме за търговски плавателни съдове, кога­то наближават пристанището.

Спомних си, че тя бе вършила това в друго съществу­вание, когато беше Кристиан, морякът, чиято ръка бе ра­нена по време на морската битка.

— Ти моряк ли си? — питах, за да получа потвържде­ние.

— Не знам… може би.

— Виждаш ли с какво си облечена?

— Да. Нещо като бяла риза и кафяви къси панталони и обувки с големи закопчалки… Аз съм моряк по-късно в този живот, но не сега.

Тя можеше да надниква в бъдещето, но това я караше да направи скок в това бъдеще.

— Аз съм ранен — направи гримаса на силна болка. Ръката ми е ранена.

Тя наистина бе Кристиан и отново преживяваше мор­ската битка.

— Експлозия ли стана?

— Да… Мирише на барут!

— Ти ще се справиш — уверих я, като знаех вече как­во я очаква.

— Много хора загиват! — все още бе възбудена. — Платната са разкъсани… част от пристанището е взриве­но.

Тя оглеждаше кораба за повреди.

— Трябва да закърпим платната. Те трябва да се закърпят.

— Ти оздравя ли? — попитах.

— Да. Много е трудно да се шият платната.

— Можеш ли да работиш с ръката си?

— Не, но аз наблюдавам други… платна. Те са напра­вени от коноп, много трудно за шиене платно… Много са загиналите. Те много страдаха. (Тя трепна.)

— Какво стана?

— Болката… в ръката ми.

— Ръката ти оздравява. Върви напред във времето. От­ново ли плуваш с корабите?

— Да. (Замълча за момент.) Ние сме в Южен Уелс. Трябва да защитаваме бреговата линия.

— Кой ви напада?

— Мисля, че са испанци… Те имат огромни кораби.

— Какво се случва после?

— Вижда се само кораб. Виждам пристанището. Има магазини. В някои от тях правят свещи. Това са магази­ните, ^откъдето купуват книги.

— Да. Влизал ли си някога в книжарница?

— Да. Много ми харесват. Книгите са чудесни… Виж­дам много книги. Тази, червената, е история. В нея е пи­сано за градове, за страни. Има карти. Харесвам тази книга… Има магазин, в който се продават шапки.

— Там има ли място, където се отбиваш да пийнеш? Бях си спомнил как Кристнан разказваше за бирата

— Да, има много места — отговори тя. — Те серви­рат ейл… много тъмен ейл… с някакво месо… овнешко с хляб, много голям хляб. Бирата е много горчива, много горчива. Чувствам вкуса й. Те имат и вино и дълги дър­вени маси… Реших да я повикам по име, за да видя как щеше да реагира:

— Кристиан — настойчиво произнесох. Тя отговори високо, без колебание:

— Да? Какво искаш?

— Къде е твоето семейство, Кристиан?

— Те са в съседния град… От тукашното пристанище ние само отплуваме.

— Кои са твоето семейство?

— Имам сестра… сестра, Мери.

— Къде е твоето момиче?

— Нямам. Само жените от града.

— Никоя специално?

— Не, само жените… Върнах я към мореплаването.

— Участвам в много битки, но съм незасегнат.

— Ти остаряваш…

— Да.

— Женил ли си се някога?

— Мисля, че да. Виждам халка.

— Имаш ли деца?

— Да. Синът ми също е моряк… Виждам халка, хва­ната от нечия ръка. Това е ръка, която държи нещо. Но не виждам какво. Халката е ръка — това е ръка, сграбчила нещо.

Кетрин започна да издава звуци на повръщане.

— Какво ти стана?

— Хората на кораба са болни… то е от храната. Яли сме нещо развалено. Солено свинско.

Продължаваше да има пристъпи на повръщане.

Преместих я във времето и те престанаха. Реших да не я довеждам отново до сърдечния удар на Кристиан. Тя бе вече изтощена и за това я изведох от хипноза.

регрессия към минал живот прераждане

ГЛАВА ДЕВЕТА

Регресиите на Кетрин обхващаха хилядолетия. Всеки път, когато навлизаше в хипнотичен транс, нямах предс­тава коя нишка от предишните й съществувания ще бъде издърпала. От праисторическите пещери, през древния Египет към съвременността — тя бе навсякъде.

В днешния сеанс се появи в двадесети век, но не като Кетрин.

—  Виждам корпуса на самолет и ивица небе — бавно прошепна.

—  Знаеш ли къде е това?

—  Не мога да видя… Елзас? — след това решително

— Елзас.

—  Във Франция?

—  Не знам, просто Елзас… Виждам името фон Маркс (фонетичен изговор). Някакъв кафяв шлем, шапка… шап­ка с нещо като рогове на нея. Военната част е разбита. То­ва е някъде далеч. Не мисля, че има наблизо град.

—  Какво виждаш?

—  Виждам разрушения. Земята е разровена от… бом­бардировки. Това е добре прикрито място.

—  Какво правиш?

— Помагам на ранените. Отнасят ги някъде.

—  Погледни към себе си. Опиши как изглеждаш. Виж как си облечена.

—  Имам нещо като куртка. Руса коса. Очите ми са си­ни. Куртката е много красива. Има много ранени.

—  Обучена ли си да помагаш на ранени?

— Не.

—  Там ли живееш, или са те довели. Къде живееш?

—  Не знам.

—  На колко години си приблизително?

—  Трийсет и пет.

Самата Кетрин бе на двадесет и девет, имаше лешни­кови очи, не сини. Продължих с въпросите.

—  Знаеш ли името си? Написано ли е върху куртката?

—  На куртката има знак с криле. Аз съм пилот… пи­лот.

—  Ти ли пилотираш самолетите?

—  Да, трябва да съм аз.

—  Кой те кара да летиш?

—  Аз съм на такава служба. Това ми е работата.

—  Ти също ли пускаш бомби?

—  Имаме оръдие на самолета. Има и навигатор.

—  Какъв самолет пилотираш?

—  Някакъв много маневрен самолет. Има четири пер­ки. Крилата са фиксирани.

Стана ми забавно, тъй като Кетрин нищо не разбира­ше от самолети. Чудех се как ли си представя израза “фик­сирани криле”. Но както в случаите с правенето на масло или с балсамирането, под хипноза тя притежаваше соли­ден запас от знания. Само частица от тях присъстваха в битието й от днешния ден. Настоявах с въпросите си.

—  Имаш ли семейство?

—  Те не са с мен.

—  В безопасност ли са?

—  Не знам. Боя се… боя се, че ще се върнат. Прияте­лите ми загиват.

—  За кого се страхуваш, че ще се върне?

—  Врагът.

—  Кой е той?

—   Английските… Американските въоръжени сили… англичаните.

—  Да. Спомняш ли си семейството си?

—  Дали си го спомням? Има толкова много мъка!

—  Нека се върнем в същия живот, но назад, към по-щастливо време, преди войната — времето, когато си със семейството си в своя дом. Ти можеш да видиш това. Знам, че е трудно, но искам да си отпочинеш. Опитай и си спомни!

регрессия към минал живот прераждане

Кетрин замълча, след това зашепна:

—  Чувам името Ерик… Ерик. Виждам русокосо дете, момиче.

—  Това дъщеря ти ли е?

—  Да, това трябва да е Маргот.

—  Близо ли е до теб?

—  Тя е с мен. Ние сме на излет. Денят е чудесен.

—  Има ли някой друг с тебе? Освен Маргот.

—  Виждам кестенява жена, седи на тревата.

—  Тя твоята съпруга ли е?

— Да… Не я познавам — добави тя, като имаше пред­вид близките си от сегашния живот.

—  Познаваш ли Маргот? Погледни по-отблизо Мар­гот. Познаваш ли я?

—  Да, но не съм сигурна… Отнякъде я познавам.

—  Ти ще се досетиш. Погледни я в очите.

—  Това е Джуди — отговори тя.

В настоящия живот Джуди бе най-добрата й приятел­ка. Още от първата им среща между тях се бе създала бли­зост. Те изпитваха инстинктивно доверие една към друга, като отгатваха без думи мислите и желанията си.

—  Джуди?

—  Да. Джуди. Прилича на нея… усмихва се като нея.

—  Да, това е добре. Щастлива ли си вкъщи или има проблеми?

—  Няма проблеми. (Дълга пауза). Да, да, това е неспо­койно време. Има дълбоки проблеми в германското пра­вителство, в политическата структура. Твърде много хо­ра искат да вървят в твърде различни посоки. Това накрая ще ни разкъса… но трябва да се боя за моята страна.

—  Силно ли обичаш страната си?

—  Мразя войната! Чувствам, че е лошо да се убива, но трябва да изпълня своя дълг.

—  Сега се върни назад, там където беше, до приземе­ния самолет, при бомбардировките и войната. Сега е по-късно, войната е започнала. Англичаните и американците хвърлят бомби близо до вас. Върни се. Виждаш ли пак са­молета?

— Да.

—  Имаш ли все още емоционално отношение към дъл­га и войната?

—  Да, но ще умрем напразно. – Какво?

—  Ние ще умрем напразно — повтори тя в по-висок шепот.

—  Напразно? Защо напразно? Няма ли в това слава? В защитата на страната и обичните ви близки?

—  Ние ще умрем, за да защитим идеите на шепа хора.

—  Дори те да са водачите на твоята страна? Могат ли те да грешат?

Тя бързо ме прекъсна:

—  Те не са водачи. Ако бяха водачи, нямаше да има толкова вътрешни конфликти… в държавата.

—  Някои ги смятат за луди. Струва ли ти се вярно? Власт на луди?

—  Сигурно ние сме лудите, за да се оставим да ни във­лекат… да убиваме хора. И нас самите.

—  Останаха ли ти приятели?

—  Да, има още живи.

—  Има ли някои, към които си особено привързана? В твоя екипаж? Живи ли са още стрелецът и навигаторът?

—  Не ги виждам, но самолетът ми не е повреден.

—  Летиш ли отново с него?

— Да, трябва да бързаме, за да измъкнем оттук какво­то е останало от въздушните сили, преди те да са се вър­нали.

—  Влез в твоя самолет!

—  Не искам! — имах чувството, че преговаря с мен.

—  Но ти трябва да го вдигнеш от земята.

—  Толкова е безмислено.

—  Каква е предвоенната ти професия? Спомняш ли си какво правеше Ерик?

регрессия към минал живот прераждане

—  Аз бях втори пилот… на малък самолет, пренасях­ме товари.

—  Значи и тогава ей бил пилот? Това те е задържало вън от дома задълго?

Тя отговори бавно, колебливо:

— Да.

—  Върви напред във времето — инструктирах — до следващия полет. Можеш ли да го сториш?

—  Няма следващ полет.

—  Случило ли се е нещо?

—  Да — дишането й се ускори и тя стана неспокойна. Беше се приближила до деня на своята смърт.

—  Какво става?

— Бягам от обстрелване. Моята команда е разпръсна­та от огъня.

—  Оцеляваш ли от обстрела?

—  Никой не оцелява… никой не оцелява от войната. Умирам! — дишането й стана тежко. — Кръв! Кръв нав­сякъде! Болят ме гърдите. Ударен съм в гръдния кош. В гърдите… и крака… и врата. Толкова боли… — тя агони­зираше, но скоро дишането й се забави и стана по-равно, лицевите мускули се отпуснаха и израз на покой се отпечата върху тях. Разпознах спокойствието на междинното състояние.

регрессия към минал живот прераждане

—  Изглеждаш много по-добре. Премина ли всичко? Тя замълча, след туй отговори много тихо:

—  Аз летя… далеч от тялото ми. Нямам тяло. Аз от­ново съм дух.

—  Добре. Почивай си. Имаше труден живот. Преми­на през трудна смърт. Ти се нуждаеш от покой, възстано­ви се. Какво научи от този живот?

—   Научих за омразата… безсмисленото убийство… неправилно насочената омраза… хора, които мразят, без да знаят защо. Ние се въвличаме в това… от злото, кога­то сме във физическо състояние…

регрессия към минал живот прераждане

—  Има ли по-висок дълг от дълга към родината? Не­що, което да те въздържа от убийството? Дори ако ти е заповядано? Дълг към себе си?

—  Да — но не продължи.

—  Чакаш ли сега нещо?

— Да… Чакам да отида в нивото на обновление. Тряб­ва да чакам. Те ще дойдат за мен… Те ще дойдат…

—  Добре. Бих искал да говоря с тях, когато дойдат.

Почакахме още няколко минути. После внезапно гла­сът й стана висок и.рязък и първият Духовен Учител, а не Учителят- поет заговори:

—  Ти беше прав в избора на това лечение за тези, ко­ито са във физическо тяло. Ти трябва да изтръгваш стра­ховете от мозъците и мислите им. Губи се енергия, кога­то страхът владее хората. Той им пречи да изпълнят това, за което са били изпратени тук. Указанията за теб са в то­ва, което те заобикаля. Трябва да ги въвеждаш много, много надълбоко… където те не чувстват повече своето тя­ло… Тогава ще можеш да достигнеш до тях. То е само по повърхността… където лежи… безпокойството. Вътре в душите им, там където се създават идеите, там трябва да достигнеш.

регрессия към минал живот прераждане

… Енергия… енергия… всичко е енергия. Толкова мно­го се губи. Планини… в сърцето на планините е тихо. Но отвън — там лежат бедите. Хората могат да виждат само външното, но ти можеш да стигнеш много по-дълбоко. Ти трябва да видиш вулкана. За да го направиш, трябва да навлезеш дълбоко.

… Да бъдеш във физическо състояние не е нормално. Духовното състояние — то е естественото. Когато ни връщат обратно, то е като че ли ни връщат към нещо непоз­нато. Това ни коства повече време. В духовния свят тряб­ва да се чака за обновление. Има състояние на обновле­ние. То е като другите измерения и ти почти си успял да го достигнеш.,.

Това ме свари неподготвен. По какъв начин се бях доб­лижил до нивото на обновление!

— Почти съм го достигнал? — попитах с недоверие. . — Да. Ти знаеш толкова повече от другите. Ти разби­раш толкова повече. Бъди търпелив с тях. Те нямат поз­нанието, което имаш ти. Ще пратят духове да ти помагат. Но това, което правиш, е правилно… продължи! Тази енергия не трябва да се губи. Трябва да отърваваш хора­та от страха. Това ще бъде най-голямото ти оръжие…

регрессия към минал живот прераждане

Духовният Учител замълча. Мислех върху значението на това послание. Бях успял да снема страховете на Кетрин, но посланието имаше по-универсално значение. По-скоро приличаше на потвърждение на хипнозата като те­рапевтичен   инструмент.   Имаше   и  нещо   повече. Връщането към предишни съществувания трудно се при­лага към по-големи групи хора. Тогава? Убеден съм, че това се отнасяше за страха от смъртта, който е дълбоко във вулкана. Страхът от смъртта, този скрит постоянен страх, който никакви пари и власт не могат да неутрали­зират — това беше същността на посланието. Но ако хо­рата знаят, че животът е безкраен, че ние никога не уми­раме и всъщност никога не сме се раждали наистина, тогава този страх ще се разсее. Ако знаят, че са живели безброй пъти отново и отново, колко по-сигурни биха се чувствали. Ако знаеха, че духовете ни заобикалят,, за да ни помагат, докато сме във физическо тяло и че след смъртта ще се съберем с духовете на обичаните от нас хо­ра, колко доволни биха били. Ако знаеха, че “ангелите-пазители” НАИСТИНА съществуват, колко по-защитени щяха да се чувстват. Ако знаеха, че насилието и неправ­дата срещу хората не остават незабелязани, а трябва да се заплащат по същия начин в други съществувания, колко по-малко гняв и желание за мъст щяха да трупат в себе си. И ако наистина “чрез знанието ние достигаме Бога”, за какво са ни материалните придобивки, властта, когато те се изчерпват в самите себе си и не са средство за него­вото постигане? Да бъдеш алчен за блага или власт няма никаква стойност. Но как това знание да достигне до хо­рата? Много са тези, които четат молитви в църкви, сина­гоги, джамии или храмове — молитви, които проповяд­ват безсмъртието на душата. Но щом като свърши богослужението, те се връщат към предишните си навици. Алчността, манипулацията и егоцентризмът са в тяхното всекидневие. Тези черти на хората забавят развитието на душата, щом като вярата е недостатъчна, може би наука­та ще помогне.

регрессия към минал живот прераждане

Моят опит с Кетрин и подобните на него трябва да бъ­дат изследвани, анализирани и огласени от учените. Та­къв бе потокът на моите мисли, въпреки че по това време написването на научна статия или книга беше последното нещо, което ми минаваше през ума. Удивлявах се на то­ва, че ще бъдат изпратени духове да ми помагат. Да ми помагат да правя КАКВО?

Кетрин се размърда и започна да шепне:

—  Някой на име Гидеон, някой наречен Гидеон… Гидеон. Опитва се да ми говори.

—  Какво казва?

—  Той е навсякъде. Той е неспирен. Той е някакъв страж… нещо. Но сега играе с мен.

—  Това един от твоите ангели-пазители ли е?

— Да, но той играе… той само подскача наоколо. Мис­ля, че с това ми дава да разбера, че е навсякъде около мен.

—  Това кара ли те да се чувстваш сигурна?

—  Да. Той ще се връща, когато имам нужда от него.

—  Добре. Има ли духове около нас?

Тя отговори в шепот от перспективата на своето супер-съзнателно мислене:

регрессия към минал живот прераждане

—  О, да! Много духове. Само че те идват, когато ис­кат. Те идват… когато искат. Всички сме духове. Но дру­гите… някои са във физическо състояние, други са в пе­риод на обновление. А други са пазители. Но всички ние отиваме там. Ние също сме били пазители.

—  Защо се връщаме да учим? Защо не можем да се учим като духове?

—  Това са различни нива на учене, а ние трябва да взе­мем някои уроци чрез плътта. Трябва да чувстваме бол­ката. Когато си дух, ти не чувстваш болка. Това е период на обновление. Душата се обновява. Когато си в плът, мо­жеш да чувстваш болка, ти си раним. В духовна форма не може да се чувства. Има само щастие, чувство за блажен­ство. Но това е обновителният период… за нас. Взаимо­действието между хората в духовна форма е различно. Ко­гато си във физическо тяло… ти можеш да изпитваш отношенията.

регрессия към минал живот прераждане

Тя отново замълча. Минаха минути.

—  Виждам количка — започна тя — … синя количка.

—  Бебешка количка?

—  Не, каручка, която се кара… нещо синьо. Сини рес­ни по края.

—  Каручката коне ли я теглят?

—  Тя има големи колела. Не виждам никой в нея, но са впрегнати два коня… единият сив, другият кафяв. Име­то на коня е Ейпъл[1], сивия, защото обича ябълки. Името на другия е Дюк. Много са красиви. Никога не хапят. Те имат големи копита… големи копита.

—  Ти там ли си?

— Да, виждам неговите ноздри. Той е много по-голям от мен.

—  Ти ли караш каручката? — по характера на отгово­рите й знаех, че е дете.

—  Има коне. Там има и едно момче.

—  На колко си години?

—  Много съм малка. Не знам. Не мисля, че мога да броя.

—  Познаваш ли момчето? Приятел ли ти е? Брат?

—  Той е съседско момче. Той е тук… за някакво гости. Има сватба или нещо такова.

регрессия към минал живот прераждане

—  Знаеш ли кой се жени?

—  Не, казаха ни да не се цапаме. Косата ми е кестеня­ва… обувки, които се закопчават с цял ред копчета отст­рани.

—  Това официалните ти дрехи ли са? Хубави ли са?

—  Това е бяла рокля… с нещо набрано на нея и се за­копчава отзад.

—  Твоята къща наблизо ли е?

—  Тя е голямата къща — отговори като дете.

—  Добре. Сега можеш да погледнеш в къщата. Денят е важен. Сигурно и другите хора са облечени добре и но­сят специалните си дрехи.

— Готвят ядене. Много ядене.

—  Усещаш ли аромата?

—  Да, правят някакъв хляб. Хляб… и месо. Отново ни казват да излезем навън.

Развеселих се на това. Аз й бях разрешил да влезе вът­ре, а ето че пак й заповядаха да излезе.

регрессия към минал живот прераждане

—  Казват ли ти името?

—  Манди… Манди и Едуард.

—  Не ви ли дават да стоите в къщата?

—  Не, много са заети. Трудно ни е да се опазим чис­ти. Не може да се играе.

—  Виждате ли сватбата? По-късно през деня?

—  Да… Виждам много хора. В стаята е претъпкано. Горещо е, горещ ден. Пасторът е с шапка, пасторът е там… с особена шапка, голяма шапка… черна. Тя засенчва ли­цето му.

—  Знаеш ли кой се жени?

—  Ами сестра ми!

—  Много ли е по-голяма от тебе?

— Да.

—  Виждаш ли я сега? Тя в сватбена рокля ли е? Хуба­ва ли е?

—  Да. Тя има много цветя в косата си.

—  Погледни я по-отблизо. Познаваш ли я от друго време? Погледни към устата, очите й…

—  Да, мисля, че това е Беки… но по-млада, много по-млада.

Беки е приятелка и колежка на Кетрин. Те бяха близ­ки, но Кетрин често негодуваше срещу склонността на Бе­ки да дава оценки и да се намесва в живота и решенията й. В края на краищата тя й беше приятелка, а не член на семейството.

регрессия към минал живот прераждане

—  Тя… тя ме харесва… и аз мога да стоя близо до нея.

—  Добре. Погледни наоколо. Твоите родители там ли са?

— Да.

—  Обичат ли те и те толкова?

—  Да.

—  Това е добре. Погледни ги по-отблизо. Първо май­ка си. Виж дали си я спомняш. Погледни лицето й. Пог­ледни към баща си. По-отблизо. Погледни израза на ли­цето му, очите… също и устата. Познаваш ли го?

—  Нея не я познавам. Него… — тя бързо заговори — той е Стюарт.

Така Стюарт отново се показа на повърхността. Това вече си струваше да бъде изследвано.

—  Какви са вашите взаимоотношения?

—  Обичам го много… той е добър с мен. Но си мис­ли, че съм едно бреме. Той смята децата за досадно неу­добство.

—  Прекалено сериозен ли е?

—  Не, харесва му да си играе с нас. Но ние задаваме много въпроси. Той е, много добър към нас, освен когато прекаляваме с въпросите.

—  Това понякога му досажда?

—  Да, ние се учим при учител, а не при него. Ходим на училище… за да се учим.

—  Той ли ви казва това?

— Да, той има да прави по-важни неща. Трябва да уп­равлява фермата.

—  Знаеш ли къде е тя? Някой споменава ли града или държавата? Името на града?

Тя замлъкна, като се прислушваше внимателно.

—  Аз не го чувам — отново замълча.

—  Добре. Искаш ли да изследваме повече този живот? Да се преместим ли напред във времето или това…

регрессия към минал живот прераждане

Тя ме прекъсна:

—  Това е достатъчно.

По време на целия процес с Кетрин се колебаех да обсъждам  нейните  разкрития  с други  професионалисти. Знаех, че придобитото с нашите сеанси знание бе истинно и изключително важно, но притеснението от реакцията на моите колеги — лекари и учени, ме караше да пазя мъл­чание. Все още държах на репутацията си, на кариерата си и на чуждото мнение. Моят личен скептицизъм бе подко­пан от доказателствата, които седмица след седмица се трупаха. Често прослушвах касетите и отново изживявах сеансите с цялата им драма и непосредственост. Като си мислех за другите, разбирах; че ще трябва да разчитат на моя, а не на техния собствен опит. Затова се чувствах за­дължен да събера повече данни. Моят живот стана по-прост и удовлетворяващ, откакто приемах послания и за­почнах да им вярвам. Не беше необходимо да играя, да се преструвам, да изпълнявам роли или да се правя на какъвто не съм. Отношенията ми с другите станаха по-чес­тни и директни. Семейният ми живот ми даваше спокойствие. Започна да се топи колебанието ми да споделя дадената ми чрез Кетрин мъдрост. Изненадващо за мен, повечето хора бяха заинтересувани и искаха да знаят по-вече. Някои от тях ми разказваха за дълбоко лични изживявания, свързани с парапсихологични събития, случки от типа “дежа вю”[2], отделяне от тялото, сънища за предиш­ни съществувания и други. Между тях имаше такива, ко­ито не бяха казвали за това дори на съпрузите си. Почти всички се опасяваха, че ще ги сметнат за побъркани и чудаци. Направи ми впечатление, че такива изживявания са обичайни, много по-чести, отколкото си мислят хората. Само въздържанието да бъдат споделени ги прави да изглеждат редки. Колкото по-ерудирана бе личността, толкова по-силно бе колебанието.

регрессия към минал живот прераждане

Уважаван председател на голямо клинично отделение в моята болница, човек с международно признание, говореше със своя починал баща и той на няколко пъти го е предпазвал от сериозни опасности.  Друг професор ми разказа за сънища, по време на които получавал  липсващите брънки и решения на изследователската си дейност. Сънищата му неизменно се потвърждавали.  Друг известен лекар ми каза, че обикновено познава кой му се обажда по телефона още преди да му чуе гласа.  Съпругата на председателя на психиатричното дружество в един университет в Средния Запад има титла доктор по философия. Никому досега не е казала, че когато посетила за пръв път Рим, тя се движела из града, като че ли картата му била отпечатана в паметта й. Безпогрешно знаела какво ще види зад ъгъла. Макар никога да не е била в Италия и не поз­навала езика, италианците постоянно се обръщали към нея на родния си език, като я вземали за своя сънародничка. Нейният разум отказвал да съпостави фактите. Разбрах защо тези високообразовани професионалисти се затва­ряха в себе си. Аз бях един от тях. Ние не можехме да от­речем собствените си сетива и опит. Нашето образование бе диаметрално противоположно на информацията и из­живяванията, които бяхме натрупали. Затова бяхме запазили мълчание.

регрессия към минал живот прераждане

---

[1] Ар1e — ябълка (англ.).

[2] дежа вю (фр.) – виждано вече преди.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

ГЛАВА ОСМА

Три седмици изминаха до следващия сеанс. Беше вре­ме за ваканция и докато си лежах на тропическия бряг, имах и времето и дистанцията до поразсъждавам върху случая с Кетрин. Имаше много неща, които се нуждаеха от изясняване. С години бях лекувал стотици, може би хи­ляди пациенти, в чиито психически смущения се отразява­ше целият спектър на познатите заболявания. Занимавал се бях и с групи болни в четири от най-големите медицин­ски институти. Години бях прекарал в кабинети за неот­ложна психиатрична помощ, в клиники за диспансеризи­рани психично болни и в различни други места за диагноза и лечение. Знаех всичко за звуковите и визуалните халю­цинации и за шизофрениите състояния. Бях лекувал паци­енти със смущения от хистеричен характер, включително раздвояване и мултиплициране на личността. Водил бях и групи в Националния институт за борба с алкохолизма и наркоманията и бях запознат с цял куп въздействия на наркотиците върху мозъка. При Кетрнн не се наблюдава­ше нито един от тези синдроми. Кетрин е относително ординерна и  честна личност. Тя не е учен и не можеше да измисля фактите, подробностите, историческите събития, описанията и поезията, които се предаваха чрез нея. Като психиатър и учен бях сигурен, че тази материя произтича­ше от част от подсъзнанието й. Несъмнено информация­та бе истинска. Дори ако Кетрин бе умела актриса, тя не би могла да сътвори във въображението си тези събития. Познанието бе прекалено точно, твърде специфично и много над нейните възможности.

Размишлявах върху терапевтичното значение на изс­ледваните прераждания на Кетрин. Щом се натъкнахме на тях, нейното подобрение рязко се ускори без лекарства. Има някаква мощна лечебна сила, сила явно много по-ефикасна от конвенционалното лечение или модерните ме­дикаменти. Тази сила включва припомняне и освобождаване не само на травмиращи събития, но също и на ежед­невните посегателства върху нашето тяло, съзнание и Его. В моите въпроси, докато проектирахме предишните съ­ществувания, търсех моделите на тези посегателства –  хронични емоционални и физически насилия, бедност и гладуване, болест и препятствия, продължително преслед­ване и предразсъдъци, повтарящи се провали и тъй ната­тък. Държах сметка също и за онези разтърсващи траге­дии като травматично изживяване на смърт, изнасилване, масови катастрофи и всяко друго ужасно събитие, което може да остави постоянен отпечатък. Техниката, която прилагах, е подобна на припомняне на детството в обик­новената психотерапия с разликата, че обхватът от време­то бе в няколко ХИЛЯДИ години, вместо обикновено десет-петнадесет. Успехът на това изследване бе безспорен. Тя и другите, които по-късно лекувах с хипнотична регресия, бе излекувана с изумителна бързина.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

Дали пък нямаше други обяснения за спомените на Кетрин от миналите съществувания? Възможно ли бе спо­мените да са въведени в нейните гени? Тази възможност е доста далеч от науката. Генетичната памет изисква непре­къснато проследяване на генетичен материал от поколе­ние в поколение. Кетрин бе живяла навсякъде по земята и нейната генетична линия постоянно бе прекъсвана. Тя загиваше при наводнение с детето си, или пък бе бездетна, или умираше в ранна младост. Генетичната щафета приключваше без да бъде предадена. А как да се обясни възкресяването след смъртта и междинното състояние? В отсъствие на тяло, а оттам и на генетичен материал, па­метта й съществуваше.

Не, генетичното обяснение трябва да бъде отхвърлено. Какво, ако се обърнем към идеята на Юнг за колективно­то несъзнавано, резервоарът на цялата човешка памет и опит, от които по някакъв начин би могло да се черпи?

Различни култури често съдържат приличащи си сим­воли. Според Юнг, колективното несъзнавано не се при­добива лично, а се “наследява” по някакъв начин в мозъч­ната структура. То включва мотиви и образи, които изникват отново във всяка култура, без позоваване на ис­торическа традиция или разпространение. Мислех си, че спомените на Кетрин бяха твърде специфични, за да бъ­дат обяснени с концепцията на Юнг. При нея нямаше раз­криване на символи и универсални образи. Тя предаваше подробни описания на определени хора и места. Идеите на Юнг изглеждаха твърде бледи пред тях. И още, тряб­ваше да се имат предвид и междинните състояния. Взето в своята цялост, прераждането придобиваше по-опреде­лен смисъл. Знанието на Кетрин бе не само определено и детайлизирано, но и над възможностите на нейния разум. Тя знаеше неща, които не биха могли да бъдат зърнати в книга и след това временно да бъдат забравени. Това зна­ние не бе придобито в детството и след това забранено или потиснато. А какво да се каже за Учителите и техни­те послания? Те идваха чрез Кетрин, но не бяха нейни. Знаех, че тази информация и тези послания бяха истинс­ки. Знаех това не само, защото дълги години бях изуча­вал внимателно хората, техните съзнания, мозъци и лич­ности, знаех го интуитивно още преди да бъда посетен от баща си и сина си. Моят мозък знаеше това, знаеха го до­ри и костите ми.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Виждам гърнета с някакво течно масло в тях. — Въпреки триседмичното прекъсване, Кетрин бързо навле­зе в дълбок транс. Сега обитаваше друго тяло, в друго време.

—  Има различни масла в гърнетата. Това ми прилича на склад или място, където складират неща. Гърнетата са червени, червени, направени от червена пръст. Те са опа­сани със сини ленти, сини ленти около гърлата. Виждам мъже там — има мъже в пещерата. Те разместват делви и гърнета, като ги подреждат на определени места. Гла­вите им са бръснати, нямат коса на главата. Кожата им е кафява… кафява кожа.

—  Ти там ли си?

— Да… аз запечатвам гърнетата… с нещо като восък… запечатвам гърлата им с восък.

—  Знаеш ли за какво се използват маслата?

—  Не знам.

—  Виждаш ли се? Погледни към себе си! Кажи ми как изглеждаш.

Тя замълча, докато наблюдаваше себе си.

—  Имам плитка. Косата ми е сплетена. Имам някак­ва дълга… дълга дреха. Поръсена е със злато.

—  Работиш ли за тези жреци — или мъже — с бръс­нати глави?

—  Моята работа е да запечатвам гърнетата с восък. Това ми е работата.

—  Но не знаеш за какво се използват?

— Изглежда, че се използват за някакъв религиозен ри­туал, но не съм сигурна какъв. Прави се някакво помазва-не, нещо върху главите… нещо върху ръце или глави. Виж­дам птица, златна птица около врата ми.Тя е плоска. Има плоска опашка, много плоска опашка и главата й сочи на­долу… към краката ми.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Към краката ти?

—  Да, изглежда, че птицата е такава. Някакво черно… лепкаво вещество. Не знам какво е това.

—  Къде го виждаш?

—  В мраморния съд. Използват го за нещо, но не знам за какво.

—  Има ли нещо в пещерата, откъдето можеш да про­четеш и да ми кажеш името на страната, мястото, където живееш, или датата?

—  Няма нищо по стените, те са голи. Не знам името. Придвижих я напред във времето.

—  Има някакво бяло гърне. Дръжката горе е златна… някаква златна инкрустация на нея.

—  Какво има в гърнето?

—  Някакъв мехлем. Има нещо общо с преминаването в другия свят.

—  Ти ли трябва да преминеш?

—  Не. Не е някой, когото познавам.

—  И това ли е твоя работа? Да приготвяш хората за

това преминаване?

—  Не. Жрецът трябва да стори това, не аз. Ние само доставяме мехлеми, тамян…

—  На каква възраст си приблизително?

—  Шестнайсетгодишна.

—  С родителите си ли живееш?

—  Да, каменна къща, някакво каменно жилице. Не е много голямо. Много е горещо и сухо. Климатът е мно­го горещ.

—  Иди в твоята къща!

—  Аз съм там.

—  Има ли други хора от семейството?

—  Виждам брат, майка ми е там и едно бебе, нечие бе­бе…

—  То твое ли е?

—  Не.

—  Кое е важното сега? Върви към нещо важно, което обяснява твоите проблеми в сегашния ти живот. Трябва да разберем. Не е опасно да го изживееш. Върви към съ­битията!

Тя отговори в много тих шепот: — Всичко с времето… Виждам да умират хора.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Болест? — внезапно ми просветна, че тя отново се докосваше до древния живот, същия, в който и преди се бе връщала. В този живот чума, разнасяна от водата, бе отнесла бащата на Кетрин и един от братята й. Кетрин също се бе разболяла, но не бе умряла от това. Хората използваха чесън и други билки, за да се предпазят от чу­мата. Кетрин бе разтревожена, че мъртвите няма да мо­гат да бъдат балсамирани както трябва. Но сега се бяхме приближили към този живот от различен ъгъл. Попитах я. Беше точно така. Учудих се на постоянството на спо­мена, факт по факт, точно както бе разказала преди ня­колко месеца за този живот. Отново невъзможността да се спазят погребалните обичаи я хвърляше в безпокойст­во.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Хората ги слагат в пещери. Телата се съхраняват в пещери. Но преди това телата трябва да бъдат подготве­ни от жреците. Те трябва да бъдат обвити и намазани с мехлеми. Сега местността е наводнена… казват, че водата е лоша. Не пийте водата.

—  Има ли начин да се лекува болестта. Помага ли не­що?

— Даваха ни треви, различни билки. Миризмите… бил­ките… усещам миризмата. То е бяло и виси от тавана.

—  Като чесън ли?

—  Виси навсякъде… свойствата са подобни, да. Него­вите свойства… слага се в устата, ушите, в носа, навсякъ­де. Миризмата е силна. Вярва се, че спира злите духове да влязат в тялото. Морав плод… или нещо кръгло с мора­ва кожица…

—  Познаваш ли културата, в която см?

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Не знам.

—  Това, моравото, какъв плод е?

—  Танис.

—  Танис — повторих аз, опитвайки се да разбера да­ли говореше за нещо, което смяташе за танин или танинова киселина.

—  Така ли му казват? Танис?

—  Аз само… все чувам “танис”.

—  Какво от този живот има значение за сегашното ти съществувание? Защо непрекъснато се връщаш тук? Как­во е това, което те смущава?

—  Религията — бързо прошепна Кетрин. — Религия­та от това време. Това бе религия на страх… страх. Има­ше толкова неща, от които да се страхуваме… и толкова много богове.

—  Спомняш ли си имената на някои от боговете?

—  Виждам очи. Виждам черен… нещо като… прилича на чакал. Това е статуя. Той е пазител на нещо. Виждам жена, богиня с нещо като шлем отгоре.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Знаеш ли името на богинята?

—  Озирис… Сирус… нещо такова. Виждам око…око, просто око, око на верига. То е златно.

—  Око?

—  Да… Кой е Хатор?

—  Какво?

—  Хатор! Кой е той?

Никога не бях чувал за Хатор, макар да знаех, че този Озирис, ако произношението бе точно, бе братьт-съпруг на Изида — най-голямото египетско божество. Хатор, както по-късно научих, бе египетската богиня на любов­та, наслаждението и радостта.

—  Един от боговете? — попитах.

—  Хатор, Хатор. — Имаше голяма пауза. — Птица… той е плосък… плосък… феникс… — тя отново замълча.

—  Върви напред във времето сега, към последния ден на този живот. Върви към последния ден, но преди да си умряла. Кажи ми какво виждаш!

Отговори ми в съвсем слаб шепот:

—  Виждам хора и къща. Виждам сандали, сандали. Някакво грубо платно, някакво грубо платно.

— Какво става? Върви сега към времето на твоето уми­ране. Какво става с теб? Можеш да го видиш!

—  Аз не го виждам… Не виждам СЕБЕ СИ повече.

—  Къде си, какво виждаш?

—  Нищо, само тъмнина… Идва светлина, топла свет­лина.

Тя бе вече умряла, вече бе прекрачила отвъд в духов­но състояние. Явно, не се нуждаеше от преживяване на момента на смъртта.

—  Можеш ли да отидеш към светлината? — попитах.

—  Отивам. — Тя си почиваше спокойно, чакайки.

—  Можеш ли да погледнеш сега назад към уроците на този живот?

—  Не — прошепна тя. Продължаваше да чака. Извед­нъж застана нащрек, въпреки че очите й останаха затво­рени, както винаги, когато бе в хипнотичен транс. Глава­та й започна да се върти.

—  Какво виждаш сега? Какво става?

—  Чувствам… някой ми говори! — гласът й бе по-ви­сок.

—  Какво ти казват?

—  Говорят за търпението. Че трябва да имаме търпе­ние.

—  Да, продължавай. Отговорът дойде от Учителя-поет:

—  Търпението и изборът на подходящото време — всичко идва, когато трябва да дойде. Животът не може да бъде пришпорван, не може да се изживее по разписание, както толкова много хора искат. Ние трябва да приемем каквото дойде в дадено време и да не молим за повече. Но животът е безкраен, така че ние никога не умираме, ние никога не сме се раждали наистина. Ние просто ми­наваме през различни фази. Няма край. Хората имат мно­го измерения. Но времето не е такова, каквото го вижда­ме, а е повече в уроците, които получаваме.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

Имаше дълга пауза. Учителят-поет продължи:

—  Всичко ще ти се изясни, когато му дойде времето. Но трябва да имаш шанса да възприемеш познанието, което вече ти даваме.

Кетрин замълча.

—  Има ли още нещо да науча? — попитах.

— Те си отидоха — тихо прошепна тя. — Не чувам ни­кого.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 9  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 8  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

ГЛАВА СЕДМА

Решил бях на следващия сеанс да прослушаме заедно с Кетрин невероятния диалог от миналата седмица. В края на краищата, тя ме даряваше с небесна поезия, освен със спомени от предишни съществувания. Кетрин се поколе­ба. Много по-щастлива отпреди, с поразително подобре­ние, тя не изпитваше нужда да изслуша записа. За нея всич­ко бе някак си смущаващо. Настоявах, исках да споделя прекрасното и възвишеното, дошло чрез нея. Тя послуша само няколко минути мекия си шепот и  след това ме по­моли да изключа касетофона.  Каза ми, че е твърде странно и я кара да се чувства притеснена. Тогава си припомних казаното: “Това е за теб, а не за нея.” Питах се колко ли могат да продължават тези сеанси, защото тя с всяка седмица изглеждаше все по-добре. Нямаше и следа от вълнение в това някога бурно езеро. Все още се боеше от затворени пространства и взаимоотношенията й със Стюард продължаваха да са променливи. Във всичко останало бе показала значителен прогрес.

От месеци не бяхме имали традиционен психотерапевтичен сеанс. Не бе необходимо. Започвахме с няколкоминутно бъбрене за случилото се през седмицата, след това бързо пристъпвахме към хипнотична регресия. Кетрин бе фактически излекувана. Сега психиатрите използват го­леми дози транквилизатори и антидепресанти, за да леку­ват хора със симптомите на Кетрин. Успоредно с лекарствата, пациентите се подлагат често на интензивна психотерапия или участват в сеанси на групова терапия за лекуване на фобии.

Много психиатри считат, че симптоми като тези на Кетрин са на биологична основа, т.е. че съществува недос­тиг на едно или няколко химични вещества в мозъка. До­като въвеждах Кетрин в дълбок хипнотичен транс, мис­лех си колко добре се получи, че без прилагане на лекарства и групова терапия, бяхме постигнали този добър резултат. Това не бе просто потискане на симптоми­те, нито пък стратегията на стиснатите зъби за цял живот. Това бе лечение, посредством което симптомите се отст­раняваха. Нейната лъчезарност, ведрост и щастливо изра­жение надминаха моите най-смели очаквания. Отново се разнесе мекият шепот: — Намирам се в голямо помещение, таванът е куполовиден, в синьо и златно. Има и други с мен. Облечени са в стари… нещо като халати, много стари и мръсни. В помещението има много рисунки… и много скулптури, сложени върху каменни постаменти. В единия край на по­мещението има голяма златна фигура. Той се появява. Той е много голям, с криле. Много е зъл. Горещо е, много го­рещо… Това е, защото няма никакви отвори в помещени­ето. Сигурно сме далеч от селото. В нас има нещо, което не е наред.

—  Болна ли си? Лошо ли ти е?

—  Да, всички сме болни. Не знам какво ни е, но кожа­та ни се нацепва. Тя потъмнява непрекъснато. Студено ми е. Въздухът е много сух, застоял. Не можем да се върнем в селото. Държат ни отделени. На някои от нас лицата са обезобразени.

Тази болест изглеждаше ужасна, като проказа. Ако Кетрин бе имала някога славен живот, още не бяхме по­падали в него!

—  Колко време трябва да стоиш там?

— Завинаги — мрачно отвърна тя, — докато умра. Ня­ма лек за нас.

—  Знаеш ли името на болестта? Как я наричат?

—  Не. Кожата става много суха и се набръчква. Тук съм от години. Има и други, току-що са пристигнали. Ня­ма връщане назад. Захвърлени сме тук… за да умрем.

Тя изстрадваше едно несретно съществувание в пеще­ра.

—  Трябва да ловуваме, за да ядем. Виждам някакво диво животно с рога… То е кафяво, с големи рога.

—  Идва ли някой да ви види?

—  Не, те не бива да се приближават, в противен слу­чай и те ще пострадат от злото. Ние сме прокълнати… За някакъв грях, който сме сторили. И това е нашето нака­зание.

Песъчинките на нейните религиозни схващания непре­къснато се промъкваха в пясъчния часовник на многобройните й съществувания. Само след смъртта, в духовно състояние, тя бе освободена от тях.

—  Знаеш ли коя е годината?

—  Изгубили сме представа за времето. Ние сме бол­ни, чакаме само смъртта.

—  Няма ли надежда? — отчаянието бе заразно.

—  Няма надежда. Всички ще умрем. Ръцете страшно ме болят. Цялото ми тяло е в болки. Стара съм. Трудно се движа.

—  Какво става, когато вече не можете да се движите?

—  Преместват ни в друга пещера и ни оставят да ум­рем там.

—  Какво правят с умрелите?

—  Запечатват входа на пещерата.

—  Случва ли се да запечатат пещерата преди човек да е умрял? — търсех ключа към страха от затворени прос­транства.

—  Не знам. Никога не съм била там. Аз съм в поме­щението с други хора. Много е горещо. Лежа притисна­та до стената.

—  За какво служи това място?

—  За молитви… много богове. Горещо е… Придвижих я напред във времето.

—  Виждам нещо бяло. Нещо бяло като балдахин. Те влачат някого.

—  Ти ли си това?

—  Не знам. Ще се радвам да умра. Толкова болка има в тялото ми — устните на Кетрин бяха изтънели от бол­ка, дишаше тежко от горещината в пещерата. Пренесох я към деня на нейната смърт.

—  Трудно ли дишаш?

—  Да, толкова е горещо… чувства се… толкова горе­що… много тъмно. Не виждам… н не мога да се движа.

Тя умираше, парализирана и сама е горещата и тъм­на пещера. Отворът на пещерата вече бе запечатан. Тя бе ужасена и страдаше. Дишането й ставаше забързано и не­равно и накрая умря, завършвайки този мъчителен живот.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 8  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

— Чувствам се леко… като че л и летя. Тук е много свет­ло. Прекрасно е!

—  Чувстваш ли болка?

— Не — тя замълча, чакаше Учителите. Вместо това, отново бе изтласкана. — Падам много бързо. Връщам се обратно в тяло! — изглеждаше толкова изненадана, кол­кото бях и аз.

—  Виждам сграда — постройка с колони. Има и дру­ги постройки. Ние сме отвън. Виждам маслинови дръвче­та наоколо. Много е красиво. Наблюдавам нещо… хора­та носят странни маски, които  покриват лицата им. Преструват се на такива, каквито не са. Те са на нещо ка­то платформа… седим на нея.

—  Представление ли гледате?

— Да.

—  Как изглеждаш? Погледни към себе си!

—  Косата ми е кестенява. Тя е оплетена — замълча.

Описанието и наличието на маслинови дръвчета ми на­помниха за живота на Кетрин в Гърция 1500 години пре­ди Христа, когато аз бях учителят Диоген. Реших да про­веря.

—  Знаеш ли датата?

—  Не.

—  Има ли с теб хора, които познаваш?

Да, съпругът ми седи до мен. Не го познавам. (в сегашния й живот)

—      Имаш ли деца?

—               В положение съм, сега… (Изборът й на думи беше интересен, някак остарял и неприличащ на обичайния стил на Кетрин.)

—               Баща ти там ли е?

—               Не го виждам. Вие сте някъде наоколо… но не сте с мен.

Значи бях прав. Ние се бяхме върнали назад с тридесет и пет века.

—  Какво правя там?

—  Сега гледате, но вие сте учител. Вие учите… Ние на­учихме от вас… квадрати и кръгове, странни неща. Диоген. Вие сте там.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 8  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Какво друго знаеш за мен?

—  Вие сте стар. Свързани сме по някакъв начин… вие сте брат на майка ми.

—  Познаваш ли други от моето семейство?

—  Познавам вашата жена.. и децата ви. Вие имате си­нове. Двама от тях са по-големи от мене. Майка ми е ум­ряла, умряла е много млада.

—  Твоят баща ли те отгледа?

—  Да, но сега съм омъжена.

—  Чакаш дете?

—  Да. Страх ме е. Не искам да умра при раждането.

—  Това ли се случи на майка ти?

— Да.

—  И ти се боиш, че това ще се случи и на тебе?

—  Това често се случва.

—  Първото дете ли ти е?

—  Да, много се боя. Очаквам го скоро. Наедряла съм. Неудобно ми е да се движа… Студено е.

Тя се придвижи във времето. Детето бе на път да се роди. Кетрин никога не бе имала дете, а и аз не бях из­раждал четиринайсет години след задължителното медицинско обучение.

—  Къде си? — запитах.

— Лежа на нещо каменно. Много е студено. Имам бол­ки.., Някой трябва да ми помогне. Някой ТРЯБВА да ми помогне!

Казах й да диша дълбоко, исках да роди детето безбо­лезнено. Тя се задъхваше и стенеше. Раждането продъл­жи няколко мъчителни минути и сетне детето се роди. Дъ­щеря.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 8  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  По-добре ли се чувстваш сега?

—  Много съм слаба… толкова кръв!

—  Знаеш ли как ще я наречеш?

—  Не, много съм уморена… Искам си бебето!

—  Бебето е тук — импровизирах, — малко момиченце.

—  Да, мъжът ми е доволен.

Тя бе изтощена. Инструктирах я да подремне малко и да се събуди отпочинала. След минута- две я събудих от дрямката.

—  По-добре ли си сега?

—  Да… виждам животни. Те носят нещо на гърбовете си. Кошове. Има много неща в кошовете… храна… някак­ви плодове…

—  Красива ли е местността?

—  Да, има много храна.

—  Знаеш ли името на мястото? Как го назоваваш, ако те попита чужденец за името на селището?

—  Катения… Катения…

—  Звучи ми като гръцки град — вметнах.

—  Това не знам. А вие знаете ли? Вие бяхте далеч от селото и се върнахте. Аз не съм го напускала.

Това беше неочакван обрат. След като в този живот бях неин вуйчо, по-възрастен и по-мъдър, тя с право питаше МЕН дали знам отговорите на собствените си въп­роси. За жалост не ги знаех.

—  Цял живот ли прекарваш в селището? — попитах.

—  Да — прошепна тя, — но вие пътувате, за да може­те после да учите хората. Вие пътувате, за да изучите… страната… различните търговски пътища и ги нанасяте върху карти… Вие сте стар. Тръгвате на път с по-млади­те, защото четете по карта. Вие сте много учен.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 8  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  За какви карти говориш? На звездите?

—  Вие, вие разбирате символите. Вие им помагате да съставят карти.

—  Разпознаваш ли други хора от селището?

—  Не ги познавам… но познавам вас.

—  Добре. Какви са нашите взаимоотношения?

—  Много добри. Вие сте много добър. Харесва ми просто да седя близо до вас, действа успокояващо… Вие сте ни помагали… Вие помогнахте на сестрите ми…

— Но идва време да ви напусна, тъй като съм вече стар?

—  Не! — тя не бе готова да понесе мъката на моята смърт. — Виждам хляб, някакъв плосък и тънък хляб.

—  Хората ядат ли го?

—  Да, баща ми, мъжът ми и аз. И други хора от сели­щето.

—  Какъв е случаят?

—  Това е… някакво честване.

—  Баща ти там ли е?

— Да.

—  Твоето бебе също ли е там?

—  Да, но то не е с мене. То е при сестра ми.

—  Погледни внимателно сестра си — накарах я, защо­то търсех онова разпознаване на хора, значими за Кетрин в сегашния й живот.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 8  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Не я познавам.

—  Разпознаваш ли баща си?

—  Да… да… Едуард. Има смокини, смокини и масли­ни… и червени плодове. Хлябът е плосък. Те са заклали няколко овце. Пекат ги на огън. — Последва дълга пауза. — Виждам нещо бяло (Беше се пренесла напред.) Това е бяла… квадратна кутия. Това е мястото, където слагат хо­рата, когато умрат.

—  Умрял ли е някой?

— Да… баща ми. Не искам да гледам към него. Не ис­кам да го видя.

—  Трябва ли да гледаш?

—  Да. Те ще го вземат, за да го погребат. Много ми е мъчно.

—  Знам. Колко деца имаш? — репортерът в мен не я оставяше да скърби.

—  Имам три, две момчета и момиче. — След като по задължение отговори на въпроса ми, тя се върна към мъ­ката си. — Те сложиха тялото му под нещо, под някакво покривало… — изглеждаше много тъжна.

—  Аз бях ли умрял по това време?

—  Не. Пием някакво питие, питие в купички.

—  Как изглеждам сега?

—  Вие сте много, много стар.

—  Сега по-добре ли се чувстваш?

—  Не! Когато вие умрете, ще остана сама.

—  Надживяла ли си децата си? Те ще се грижат за тебе.

—  Но вие знаете толкова много — гласът й бе като на малко момиче.

—  Ще го преживееш. Ти също знаеш много. Ти ще си в безопасност — уверих я и тя явно се отпусна.

—  По-спокойна ли си? Къде си сега?

—  Не знам.

Очевидно тя бе преминала в духовно състояние, без да преживее смъртта си в този живот. През седмицата пре­минахме през два живота със значителни подробности. Очаквах Учителите, но Кетрин продължаваше да си по­чива. След още няколко минути на чакане, попитах дали мога да говоря на Духовните Учители.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 8  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

— Не съм достигнала това ниво — обясни тя. — Не мога да говоря, преди да го достигна.

Никога не бе попадала на сегашното ниво. След още безрезултатно чакане, аз я изведох от транс.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 8  регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

ГЛАВА ШЕСТА

Сега назначих седмичните сеанси с Кетрин за края на деня, защото продължаваха няколко часа. Запазила бе онова излъчване на спокойствие от последната ни среща. Беше говорила с баща си по телефона. Простила му бе по свой начин, без да му разказва никакви подробности. Ни­кога не я бях виждал толкова ведра. Удивлявах се на бър­зината на нейния прогрес. Рядко някой пациент с хронич­ни, дълбоко вкоренени страхове, можеше да отбележи такъв драматичен напредък. Разбира се, Кетрин трудно можеше да бъде наречена обичаен пациент, а насоката на лечението във всеки случай беше уникална.

—  Виждам порцеланова кукла, поставена на полицата на камина — тя бързо изпадна в дълбок транс. — Има книги до камината, от двете й страни. Това е стая в някак­ва къща. До куклата са поставени свещници. И картина… лице, лице на мъж. Това е той… (Тя оглеждаше стаята). Попитах я какво вижда.

—  Подът е покрит с нещо пухкаво, като че ли… това е животинска кожа, да… с нея е покрит подът. Вдясно има две стъклени врати… които извеждат към веранда. Има четири стъпала, четири стъпала надолу и колони срещу къщата. Стъпалата извеждат на пътека. Наоколо има дър­вета. Навън са конете… привързани към стълбове.

—  Знаеш ли къде е това? — запитах. Кетрин си пое дълбоко дъх:

—  Не виждам името — прошепна тя, — но годината, годината трябва да е някъде. Това е осемнайсти век, но аз не… има дървета и жълти цветя, много красиви жълти цве­тя.

Тя замълча, останала всред цветята. Картината ми на­помни за полетата от слънчогледи в Южна Франция. По­питах я за климата.

—  Той е умерен. Нито е горещо, нито студено.

Не напредвахме много в идентифицирането на място­то. Върнах я обратно в къщата, далеч от омайващите жъл­ти цветя и я попитах чий бе портретът над камината.

—  Не мога… чувам да повтарят Аарон… името му е Аарон.

Попитах я дали къщата е негова.

—  Не, тя е на сина му. Аз работя тук. (Още веднъж бе в ролята па прислужница.)

Досега не се беше приближила до статута на Клеопатра или Наполеон. Често тези, които се съмняват в прераж­дането, какъвто впрочем бях и аз преди два месеца, по­сочват високата честота на превъплъщения във велики личности като аргумент.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Кракът ми е много… продължи Кетрин, — много тежък. Боли ме. Почти не го чувствам. Конете ме ритна­ха по крака.

Казах й да погледне към себе си.

—  Косата ми е кестенява, къдрава тъмна коса. Нося нещо като боне… синя рокля с нещо като престилка над нея. Млада съм, но не съм дете. Боли ме кракът, току-що се случи. Ужасно боли. (Виждаше се, че изпитва голяма болка.)… копито, копито. Той ме ритна с копитото. Той е много зъл кон. — Гласът й стана мек, като че болката пре­мина. — Усещам мириса на сеното в обора. Има и други хора, които работят в конюшнята.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

Запитах я за нейната служба.

—  Възложили са ми сервирането… сервирането в го­лямата къща. Имам нещо общо и с доенето на кравите.

Исках да науча нещо повече за собствениците.

—  Жената е пълничка, голяма повлекана. Има и две дъщери… Не ги познавам — добави тя, предваряйки след­ващия ми въпрос — дали някой от тях се е появявал в се­гашния й живот като Кетрин. Разпитвах за нейното собс­твено семейство в осемнайсти век.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Не знам. Не ги виждам. Не виждам никого с мен. Попитах я дали живее там.

—  Да, но не в голямата къща. Гледам пилета. Съби­раме яйцата. Те са кафяви. Къщата ми е много малка и бяла… една стая. Виждам мъж. Той има много къдрава коса и сини очи.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

Попитах я дали са женени. “Не, не както другите раз­бират женитбата.” Беше ли родена там? “Не, донесли са. я в имението, когато била малка, много малка.”

Семейството й беше бедно. Не познаваше съпруга си. Насочих я да се придвижи напред във времето до следва­щото значимо събитие в този живот,

—  Виждам нещо бяло… бяло, с много кордели по не­го. Това трябва да е шапка. Някакво боне, с пера и бели панделки.

—      Кой носи тази шапка? Дали не си… Тя ме прекъсна:

—      Господарката на къщата, разбира се. Чувствах се малко глупаво.

—  Това е сватбата на една от дъщерите. Цялото име­ние празнува.

Попитах я дали има нещо във вестниците за сватбата. Ако имаше, щях да я накарам да погледне датата.

—  Не, не виждам да има вестници. Не виждам нищо подобно.

В този живот имахме трудности с документацията.

—  Виждаш ли се на сватбата?

Тя отговори бързо с висок шепот:

—  Ние не сме на сватбата. Можем само да гледаме как идват и си отиват гостите. За слугите не е разрешено.

—  Какво чувстваш?

—  Омраза.

—  Защо? Зле ли се отнасят с теб?

— Защото сме бедни — меко отговори тя — и сме закрепостени. Имаме толкова малко в сравнение с тях.

—  Напускала ли си някога имението? Или цял живот си прекарала тук?

Тя отговори с копнеж:

—  Прекарвам целия си живот тук.

Можех да почувствам нейната тъга. Животът и бе тру­ден и безнадежден. Придвижих я към деня на нейната смърт.

—  Виждам къща. Лежа в леглото. Дават ми нещо да пия, нещо топло. Мирише на мента. Чувствам тежест в гърдите. Трудно ми е да дишам. Болят ме гърдите и гър­бът… Това е лоша болка… трудно ми е да говоря.

След няколко минути на агония, лицето й омекна и тя­лото й се отпусна. Дишането й се нормализира.

—  Напуснах тялото си. — Гласът й беше по-висок и рязък. — Виждам прекрасна светлина… Хора идват към мен. Те идват да ми помогнат. Чудесни хора. Те не се боят. Чувствам се леко…

Последва дълга пауза.

—  Размисляш ли за живота, който току-що напусна?

—  Това е за по-късно. Засега аз просто се наслажда­вам на спокойствието. Това е време на утеха. Душата. Ду­шата намира тук покой. Оставяш всички телесни болки зад себе си. Душата ти е спокойна и ведра. Това е прек­расно чувство, все едно, че слънцето винаги те грее. Светлината е толкова бляскава! Всичко идва от светлината. От тази светлина идва енергия. Нашата душа отива право на­там. Това е нещо като магнетична сила, от която сме прив­лечени. Това е прекрасно. То е като източник на сила. То знае как да те приласкае.

—  Има ли цвят?

—  Много цветове — тя замлъкна, като да си почива­ше.

—  Какво усещаш?

—  Нищо… само покой. Намирам се между приятели­те си. Те всички са тук. Виждам много хора. Някои са ми познати,други не. Но ние сме тук, чакаме.

Тя продължи да чака, докато минутите бавно течаха. Реших да ускоря нещата.

—  Искам да попитам нещо!

—  Кого? — попита Кетрин.

—  Някого, тебе или Учителите — увъртах аз, — мис­ля, че ако разберем това, ще ни помогне. Въпросът е из­бираме ли времето и начина на своето раждане и смърт? Можем ли да избираме своя статус? Можем ли да изби­раме времето на прекрачването отвъд? Мисля, че ако раз­берем това, то ще облекчи много наши страхове. Има ли някой там, който може да отговори на тези въпроси?

В стаята ставаше студено. Когато Кетрин проговори отново, гласът й бе по-дълбок и по-звучен. Това бе глас, който никога не бях чувал преди. Глас на поет.

— Да, ние избираме кога да дойдем във физическо със­тояние и кога да го напуснем. Узнаваме го, когато сме из­пълнили това, за което сме пратени долу. Знаем и кога е дошло време да приемем смъртта. Защото разбираме, че нищо повече не може да се вземе от времето на този жи­вот. Когато има време, когато си имал време да си почи­неш и да заредиш отново с енергия своята душа, на теб ти се позволява да избереш новото влизане във физичес­ко тяло. Тези, които се колебаят, които не са сигурни да­ли да се върнат тук, ще загубят шанса, който им се дава, шанса да извършат каквото трябва, когато са във физи­ческо състояние.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

Знаех без съмнение и сигурно, че това не излизаше от Кетрин.

—  Кой ми говори?

Кетрин отвърна в познатия мек шепот:

—  Не знам. Гласът е на някой много… някой, който контролира нещата, но не знам кой е той. Мога само да чувам гласа му и да се опитвам да ви предавам това, ко­ето ви казва.

Значи, тя също знаеше, че мъдростта не произтича от нея, нито от подсъзнанието, нито от колективното несъзнаване. Нито дори от нейното суперсъзнателно АЗ. Виж­даше се, че тя слуша някого, след това ми предава думи от мислите на някой много специален, някой, който кон­тролира “нещата”. И тъй, беше се появил друг Учител, различен от първия, или от онези, които досега ми бяха предавали мъдрите послания. Това бе нов дух, с характе­рен стил и глас — поетичен и ведър. Това бе Учител, кой­то говореше за смъртта без никакво колебание и все пак гласът и мислите му бяха пропити с любов. Тя се усеща­ше, топла и истинска, макар и дистанцирана и универсал­на. Чувстваше се една благост, но без емоция или привър­заност. Излъчваше чувство на любеща безпристрастност или дистанцирана любвеобилност и напомняше нещо смътно познато.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

Шепотът на Кетрин ставаше по-силен:

—  Аз нямам доверие в тези хора!

—  Вяра в кои хора! — запитах.

—  В Учителите.

—  Нямаш вяра?

—  Не, на мен не ми достига вяра. Затова животът ми е бил толкова труден. В този живот аз не вярвах — тя спо­койно оценяваше живота си в осемнайсти век.

Запитах я какво бе научила през онзи живот.

— Научих за гнева и раздразнението, за спестените чув­ства към хората. Трябваше също да науча, че нямам кон­трол върху своя живот. Искам този контрол, но го нямам. Трябва да имам вяра в Учителите. Те ще ме водят през всичко. Но аз нямах вярата. Имах чувство на обреченост от самото начало. Никога не гледах на нещата откъм доб­рата страна. Трябва да имаме вяра… ние ТРЯБВА да има­ме вяра. А аз се съмнявах. Избрах да се съмнявам, вмес­то да вярвам.

Тя замълча.

— Какво трябва да правиш ти, какво да правя аз, за да станем по-добри? Нашите пътища еднакви ли са? — попитах.

Отговорът дойде от Учителя, който миналата седми­ца бе говорил за интуитивните сили и за връщането от състояние на кома. Гласът, стилът, интонацията бяха съв­сем различни както от тези на Кетрин, така и от мъжест­вения поетичен Учител, който току-що бе говорил.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

— Пътеката на всеки в основата си е една и съща. Всич­ки трябва да придобием определени постоянни навици, докато сме във физическо състояние. Някои от нас по-бър­зо го усвояват от другите. Милосърдие, надежда, вяра, любов… всички трябва да познаваме тези неща и добре да ги познаваме. Не става въпрос само за една надежда, една вяра и една любов — толкова неща се подхранват от тях. Има много начини те да се демонстрират. А ние чер­пим толкова малко от това съкровище.

… Хората, които спазват религиозните предписания, са се приближили повече от всеки друг, защото са възп­риели заветите за целомъдрие и смирение. Те са се отка­зали от толкова много, без да искат нищо в, замяна. По-голямата част от нас все искат отплата — отплата и възмездие за нашето поведение… когато няма такава наг­рада, каквато ние искаме. Наградата е в действието, но в действието без очакване на нещо… безкористното дейст­вие.

— Аз не бях научила това — добави Кетрин в своя мек шепот.

За момент се смутих от думата “целомъдрие”, но си спомних, че в произхода на тази дума се коренят значе­ния, много различни от сексуалното въздържание.

— … да не се отдаваме прекалено на желанията — про­дължи тя. — Всичко прекалено… прекалено. Вие разбира­те. Вие наистина разбирате — тя отново замълча.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Опитвам се — вметнах. След това реших да се кон­центрирам върху Кетрин. Може би Учителите още не бя­ха си отишли. — Кое е най-доброто, което мога да направя; така че Кетрин да преодолее страховете и своята тревожност? И да науча нейните уроци? Това ли е най-добрият път, или трябва да променя нещо? Или да се на­соча към някоя специфична област? Как най-добре да й помогна?

Отговорът дойде с дълбокия глас на Учителя-поет. На­ведох се напред.

—  Ти постъпваш правилно. Но това е за теб, а не за нея.

Още веднъж посланието гласеше, че всичко беше по­вече за мое добро, отколкото заради Кетрин.

—  За мен?

—  Да. Това, което казваме, е за теб.

Той не само споменаваше Кетрин в трето лице, но употребяваше “ние”. Значи имаше няколко Духовни Учи­тели.

—  Мога ли да знам вашите имена? — попитах, като веднага потреперах от светския характер на моя въпрос. — Имам нужда от ръководство. Толкова много трябва да узная.

Отговорът бе любовна поема, поема за моя живот и моята смърт. Гласът бе мек и нежен и чувствах любеща­та безпристрастност на универсалния дух. Слушах в бла­гоговение.

—  Ще бъдеш воден. Ще те водят, когато му дойде вре­мето. Когато изпълниш това, за което си изпратен, твоят живот ще свърши. Но не преди това. Имаш много време пред себе си… много време.

Изпитах едновременно безпокойство и облекчение. Радвах се, че не ми казваха подробности. Кетрин започна да проявява нетърпение.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

Проговори в слаб шепот:

—  Падам, падам… опитвам се да намеря своя живот… падам.

Тя въздъхна, аз — също. Учителите си бяха отишли.

Размишлявах върху смайващото откритие, че това поз­нание бе за мен. Но с каква цел? За да извърша КАКВО, бях изпратен тук? Драматичните събития, които се разиг­раваха в кабинета ми, се отразиха дълбоко в личния и се­мейния ми живот. Постепенно започна да се променя мо­ята чувствителност. Когато един ден пътувахме със сина ми за бейзболните игри на колежа, се натъкнахме на го­лямо задръстване по шосето. Винаги съм се дразнел от те­зи задръствания, а сега щяхме да изпуснем първото, а мо­же би и второто хвърляне. Но този път не почувствах раздразнение, не пустосвах некадърните шофьори. Мус­кулите на врата и раменете ми бяха разхлабени. Не се опитах да си го изкарам на сина ми, изчаквахме да мине вре­мето, като си говорехме. Осъзнах, че просто изпитвам же­лание да прекарам един щастлив следобед с Джордан, посветен на любимата и на двама ни игра. Целта на следобеда бе да го прекараме заедно. Ако бях дал воля на гнева и раздразнението си, щях да съсипя целия ни излет.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното 7 регресия към минал живот прераждане отвъден свят живот след смъртта

Вглеждах се в децата и в жена си и се чудех били ли сме наистина заедно преди? Споделяхме ли изпитанията, мъките и радостта на този живот? Чувствах прилив на лю­бов и нежност към тях. Разбрах, че техните недостатъци и грешки бяха незначителни, че не са толкова важни. Лю­бовта е, която има значение. Хванах се дори да подценя­вам собствените си недостатъци по същата причина. Не бе необходимо да съм съвършен и да се контролирам неп­рекъснато, безсмислено бе да впечатлявам някого с пове­дението си.

Радвах се, че мога да споделям всичко с Керъл. Често след вечеря обсъждахме сеансите с Кетрин. Керъл има аналитичен ум и е много земна. Знаеше колко съм погъл­нат от случая, затова изпълняваше ролята на скептика и ми помагаше да гледам обективно на информацията. Ко­гато натрупаните доказателства започнаха да сочат, че Кетрин наистина разкрива свещени истини, Керъл преми­наваше на моя страна и споделяше моите оценки и радос­ти.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

ГЛАВА ПЕТА

Все още бяхме по средата на сеанса. Кетрин бе прес­танала да си почива и започна да говори за обвити в зе­ленина статуи около храма. Откъснах се от моите размис­ли е се вслушах. Тя бе в някакъв древен живот, някъде в Азия, но аз още мислех за Учителите. Невероятно, си ка­зах, тя говори за минали съществувания, за прераждане, но всичко това изглежда бледо в сравнение с посланията на Учителите. Вече знаех, че за да достигне междинно със­тояние, тя трябваше да мине през живот и да напусне тя­лото си. Не можеше да достигне директно този стадий. А само там тя имаше достъп до Учителите.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

— Зелените статуи са срещу огромна храмова построй­ка — меко зашепна тя — с остри кули и кафяви куполи. Стъпалата са седемнайсет и след това площадка, където се кади тамян. Всички са боси. Главите им са бръснати. Те са с кръгли лица, тъмнооки. Кожата им е тъмна. Аз съм там. Ударила съм си крака и търся тук помощ. Рана­та ми е възпалена и не мога да стъпвам. Нещо в крака ми боде. Налагат ме с някакви листа. Таннис? (Танинът, или таниновата киселина, която в природата се съдържа в ко­рените, дървесината, дървесната кора, листата и плодове­те на много растения, са се използвали от древни времена като лекарство заради свиващите свойства). Най-напред ми почистват крака. Това е ритуал за боговете. В крака ми има нещо като отрова. Трябва да съм стъпила за не­що. Коляното ми е подуто. Чувствам краката си натежа­ли и с постоянни бодежи (кръвно отравяне?). Те правят дупка на крака и слагат вътре нещо много горещо.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Сега Кетрин се гьрчеше от болка. Давеше се от някак­ва горчива настойка, която й бяха дали да изпие. Тя била от някакви жълти листа. Кетрин оздравя, но костите на стъпалото и крака й никога нямаше да бъдат същите. Придвижих я напред във времето. Тя виждаше само без­радостен, белязан от бедност живот. Живееше със семейството си в малка колиба, в която нямаше дори и маса. Ядяха нещо като ориз, сварен на тесто, но винаги бяха гладни. Тя бързо се състари, без никога да избяга от бед­ността и глада, и накрая умря. Зачаках, но виждах колко е изтощена. Преди да я събудя, тя ми каза.че Робърт Джерод се нуждае от помощта ми. Нямах представа кой е Ро­бърт Джерод и как бих могъл да му помогна. Нямаше ни­що повече.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

След като излезе от транс, Кетрин отново си припом­ни много подробности от връщането в миналото. Но не споменаваше нищо за състоянието след смъртта, нищо за междинното състояние, нищо за Учителите и за невероят­ното познание, разкриващо се чрез нея. Попитах я:

—  Кетрин, какво значи за теб терминът “учители”? Тя свързваше думата с някакъв турнир по голф! Бързото подобрение на Кетрин не вървеше успоредно с вместването на прераждането в собствената й теология. Заради това реших все още да не й казвам за Учителите. Още повече, че не бях сигурен как се съобщава на някого новината, че е невероятно талантлив транс-медиум, кой­то пренася вълнуващо трансцедентално знание от Духов­ните Учители.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Кетрин се съгласи жена ми да присъства на следващия сеанс. Керъл е висококвалифициран и добре тренирай спе­циалист по социална психология и ми трябваше нейното мнение. След като й разказах за разкритията на Кетрин за нашия син и баща ми, тя гореше от желание да се вклю­чи. Аз си правех писмени бележки за всяка дума от пре­дишните съществувания, когато Кетрин шепнеше доста­тъчно бавно, но Учителите говореха много по-бързо и реших да записвам всичко на касетофон.

Психичните особености на Кетрин растяха и тя става­ше все по-интуитивна. Все още имаше проблеми със Стюарт, но вече можеше да се справя по-успешно с него. Очите й сияеха, кожата й цъфтеше. Разказа ми, че имала странен сън, когато дойде за следващия сеанс, но може­ше да си спомни само част от него. Сънувала, че някой поставя в ръката й червена рибя перка.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Бързо се гмурна в транс и за няколко минути достиг­на дълбока хипноза.

—  Виждам стръмни скали. Стоя на скалите и гледам в далечината. Трябва да търся кораби — това ми е рабо­тата… Облечена съм в нещо синьо, като сини панталони… къси панталони и смешни обувки… те се закопчават. Обув­ките ми имат катарами, много смешни… Виждам, че до хоризонта няма кораби. — Кетрин шепнеше бавно. Прид­вижих я напред във времето до някое значително събитие в живота й.

— Пием отлежало пиво, ейл. То е много тъмно. Халбите са с капак и са дебели. Те са стари, на метални стой­ки. В това място е доста задушно. Има много хора и е шумно. Всеки говори на висок глас.

Попитах я дали може да чуе някой да назовава нейно­то име.

— Кристиан… Кристиан ми е името. (Отново бе мъж.) Сега ядем месо и пием ейл. Пивото е тъмно и много гор­чиво на вкус. Слагат сол в него (Тя не можеше да види го­дината). Говорят за война, за кораби, затворили някакви пристанища! Не мога да чуя къде е това. Ако бяха по-ти­хи, щях да чуя, но всеки говори и е шумно.

Помолих я да се опита да разбере.

— Хемстед… Хемстед (фонетичен изговор). Това е пристанище, морско, в Уелс. Те говорят на езика на бритите.

Премести се напред във времето, когато Кристиан бе на неговия кораб.

— Мирише на нещо, нещо, което гори. Вонята е ужас­на. Горящо дърво, но и нещо друго… Нещо в далечина­та се е подпалило, някакъв съд, мореплавателен съд. Ние товарим! Ние товарим нещо с барут. Кетрин ставаше все по-възбудена. — Това е нещо с барут, много черно. То се лепи по ръ­цете. Трябва да се движим бързо. Корабът има зелен флаг. Тъмно е… Това е флаг в зелено и жълто. Има някаква ко­рона с три върха.

Изведнъж Кетрин изкриви лице от болка.

—  О, болката в ръката ми, болката в ръката! То ме из­гаря! О, о!

Спомних си онзи фрагмент от съня и разбрах какво е червената рибя перка, поставена вфъката й. Блокирах бол­ката, но тя още стенеше.

—  Осколките са метални… Корабът, на който бяхме, е разрушен… откъм пристанището. Убити са много, мно­го хора. Аз оцелях… само ръката ми е ранена, но с време­то зараства.

Преместих я напред във времето, като я оставих сама да си избере значимо събитие.

— Виждам нещо като печатница, печата се нещо с пло­чи и с мастило. Те печатат и подвързват книги. Книгите са с кожени корици, свързващи конци, кожени ремъци. Виждам червена книга. Отнася се за история. Не мога да видя заглавието, още не са приключили с печатането. Кни­гите са чудесни. Техните корици са така гладки, кожата. Те са прекрасни книги, те учат човека.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Явно Кристиан се наслаждаваше да гледа и докосва книгите и не му беше ясно как се учи от тях. Вероятно бе­ше доста необразован. Придвижих го до последния ден на живота му.

—  Виждам мост над река. Аз съм стар… много стар. Трудно ходя. Вървя по моста… към отсрещната страна. Чувствам болка в гърдите – натиск, ужасен натиск — бол­ка в гърдите. О!

Кетрин хъхреше, очевидно преживяваше сърдечен удар, който Кристиан получаваше на моста. Дишането й бе забързано и повърхностно, лицето и вратът се покри­ха с пот. Започна да кашля и да се бори за въздух. При­тесних се. Дали повторното преживяване на сърдечен удар от предишен живот бе опасно? Бях достигнал нова грани­ца, никой не знаеше отговора. Най-сетне Кристиан умря. Сега Кетрин лежеше мирно на кушетката, като дишаше дълбоко и равно. Изпуснах дълбока въздишка на облек­чение.

—  Чувствам се свободна… свободна — Кетрин шепне­ше нежно. Просто се нося в тъмнината… просто се нося. Наоколо има светлина… и духове, други хора.

Попитах дали размисляше върху живота, който току-що бе приключил, нейният живот като Кристиан.

—  Трябваше да прощавам повече, но не го правех. Не прощавах неправдите, които ми причиняваха, а трябва­ше… Аз не прощавах грешките. Държах ги в себе си и ги трупах с годините… Виждам очи… очи.

—  Очи? — повторих, чувствайки контакта. — Какви очи?

—  Очите на Духовните Учители — прошепна Кетрин, — но трябва да чакам. Трябва да помисля върху някои неща.

Минаха минути в напрегнато мълчание.

—  Как ще узнаеш кога те са готови? — попитах изпи­тателно, като прекъснах дългото мълчание.

—  Те ще ме повикат — отговори тя.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Минаха още минути. След това внезапно главата й за­почна да се върти насам-натам и гласът й, остър и твърд, сигнализира промяната.

—  Има много души в това измерение. Аз не съм един­ствената. Трябва да имаме търпение. Това е нещо, което никога не научих… Има много измерения…

Попитах я дали е била тук и преди, дали се бе прераж­дала много пъти.

—  Аз съм била на различни нива в различни времена. Всяко от тях е равнище на по-високо съзнание. На кое от тях ще отидем, зависи от това, колко сме напреднали…

Отново замълча. Попитах я какви уроци е трябвало да научи, за да напредне. Тя веднага отговори:

—  Че трябва да споделяме знанието с другите. Че всич­ки ние имаме способности далеч над тези, които прилага­ме. Някои от нас откриват това по-скоро от другите. Че трябва да сдържаме своите пороци. Ако не, те се прена­сят в друг живот. Само ние самите можем да избегнем… лошите навици, които натрупваме, когато сме във физи­ческо тяло. Учителите не могат да правят това вместо нас.

… Ако избереш да се съпротивляваш и да не владееш себе си, ще пренесеш всичко това в друг живот. Само ко­гато решиш, че си силен достатъчно, за да надделееш над външните проблеми, тогава не ще ги влачиш повече в след­ващия си живот. Освен това трябва да се научим да не подбираме само тези хора, чиито вибрации са същите ка­то нашите. Нормално е да се чувстваме привлечени от ня­кого, който е на същото ниво като нашето. Но това е пог­решно. Трябва да се отива и при онези, чиито вибрации са различни от нашите. Това е същественото… да се по­мага на тези хора.

… На нас са ни дадени интуитивни сили, които трябва да следваме.а не да им се съпротивляваме. Тези, които се съпротивляват, ще срещнат опасността. Нас не ни пращат на всяко ниво с еднакви сили. Някои от нас притежават по-големи сили от останалите, защото са били натрупани от други времена. Хората не са създадени еднакви. Но накрая ще достигнем точката, където всички ще бъдем ед­накви.

Кетрин замълча. Знаех, че тези мисли не бяха нейни. Тя нямаше подготовка нито по физика, нито по метафи­зика, нищичко не знаеше за нива, измерения и вибрации. Красотата на думите и мислите, философското съдържание на тези слова — всичко това бе много над възмож­ностите на Кетрин. Тя никога не бе говорила по този сбит, поетичен маниер. Можех да почувствам друга, по-висша сила, която вземаше връх над нейния разум и гласни стру­ни, за да предаде тези мисли в думи, така че да можех да разбирам. Не, това не бе Кетрин. Нейният собствен глас имаше сънливо звучене.

— Хората, изпаднали в кома… са в състояние на неопределеност. Те още не са готови да прекрачат в другото ниво… докато не решат дали искат, или не. Само те мо­гат да решат това. Ако чувстват, че няма какво повече да научат във физическото си състояние… тогава на тях им се разрешава да прекрачат. Но ако те имат още да учат, трябва да се върнат, дори и да не искат. Това е период на почивка, времето, когато силите на ума могат да си от­дъхнат.

Напоследък бях чувал за тези неща, информация от то­зи род се процеждаше в публикации за хора, преживели близки до смъртта състояния, в които те обясняваха за­що са решили да се върнат. На други не им бил даден из­бор. Те трябвало да се върнат, защото още са имали да учат. Разбира се, всички интервюирани с подобни изжи­вявания, са се завърнали в тялото си. Има поразителни съвпадения в разказите им. Те се отделяли от телата си и наблюдавали усилията за реанимация отвисоко. Накрая усещали ярка светлина или виждали пламтяща “спиритична” фигура в далечината, понякога в края на тунел. Не чувствали болка. Ако осъзнавали, че земните им задачи още не са изпълнени, веднага се присъединявали към те­лата си, като отново изпитвали болка и други физически усещания. И аз съм имал няколко пациента с подобни пре­живелици. Най-интересния случай бе с един преуспяващ южноамерикански бизнесмен, с който проведохме някол­ко обикновени психотерапевтични сеанси.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Джейкъб бил връхлетян от мотоциклет и изпаднал в безсъзнание през 1975 година в Холандия, когато бил три­десетгодишен. Спомня си, че летял над тялото си и гле­дал надолу към сцената на катастрофата — как дошла ли­нейката, как докторът се занимавал с раните, видял и нарастващата тълпа от зяпачи. Усетил златиста светлина в далечината и като я доближил, видял маймуна, облече­на в кафява роба. Маймуната казала на Джейкъб, че той трябва да се върне в своето тяло. Джейкъб се убедил в мъдростта и мощта на маймуната, която му предсказала някои събития, сбъднали се безпогрешно по-късно в жи­вота му. Джейкъб бил напъхай обратно в тялото си, този път върху болничното легло, върнало се съзнанието му и за пръв път усетил разкъсваща болка.

През 1980 година, когато пътувал из Израел, Джейкъб, който е евреин, посетил пещерата на Патриарсите в Хеврон — свещено място и за евреи, и за мюсюлмани. След преживяното в Холандия, той бил станал по-религиозен и бил започнал да се моли по-често. Видял наблизо джа­мия и седнал да се помоли с тамошните мюсюлмани. След известно време станал, за да си тръгне. Един стар мюсюл­манин се приближил до него и казал:

—  Ти си различен от другите. Те много рядко сядат и се молят с нас.

За момент замълчал, гледайки внимателно Джейкъб, преди да продължи:

—  Ти си срещал маймуната. Не забравяй какво ти е казала!

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Пет години след катастрофата и на хиляди мили раз­стояние, един стар човек знаел за срещата на Джейкъб с маймуната, среща, която станала, докато Джейкъб бил в безсъзнание.

Докато размишлявах в кабинета си върху последните откровения на Кетрин, чудех се какво бяха мислили на­шите праотци за предположението, че хората не са създа­дени еднакви. Излизаше, че те се раждат с таланти, спо­собности   и   възможности,   натрупани   през  други съществувания. “Накрая ние ще достигнем точката, къде­то ще бъдем еднакви” — подозирах, че тази точка е отда­лечена много, много животи. Мислех си за младия Мо­царт и неговите невероятни детски таланти. Дали това не бе пренасяне на предишни способности? Явно че можем да пренасяме и способности освен дългове. Мислех си за това, как хората се стремят да се събират в хомогенни гру­пи, като избягват, а често и се страхуват от аутсайдерите. Това са корените на предразсъдъците и груповата омра­за. “Трябва също да се научим да отиваме не само при онези хора, чиито вибрации са като нашите” — можех да почувствам духовната истина в тези думи.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Трябва да се върна — започна отново Кетрин. — Трябва да се върна!

Но аз не исках да чуя повече. Попитах я кой е Робърт Джерод, чието име бе споменала миналия път, като твър­деше, че той се нуждае от помощ.

—  Не знам… Може би е в друго ниво, не в това — оче­видно тя не можеше да го намери. — Само когато той по­желае, когато поиска да дойде при мен — прошепна тя, — ще ми изпрати известие. Той се нуждае от вашата по­мощ.

Все още не можех да разбере как бих могъл да помог­на.

— Не знам — каза Кетрин. Но вие сте този, който тряб­ва да бъде научен. НЕ АЗ.

Това бе интересно. Цялата тази материя за мен ли бе­ше предназначена? Или аз трябваше да помогна на Ро­бърт Джерод, като бъда научен? Не бях чувал никога за такъв човек.

—  Трябва да се връщам — повтори тя.— Първо тряб­ва да се приближа към светлината.

Изведнъж тя се разтревожи:

—  О, о! Твърде дълго се колебах… Тъй като се коле­бах, трябва отново да чакам.

Докато чакаше, попитах я какво вижда и чува.

—  Само други духове, други души. Те също чакат. Попитах я дали не можем да научим нещо, докато ча­ка.

—  Тях ги няма тук, за да ми кажат — бе отговорът. Чудесно! Ако Учителите не са там, за да ги чуе, Кет­рин не можеше самостоятелно да предава познание.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Много съм неспокойна, че съм тук. Аз наистина трябва да вървя. Когато дойде подходящото време, ще тръгна.

Отново минаха минути в тишина. Накрая трябва да бе дошло подходящото време. Тя отново бе попаднала в друг живот.

—  Виждам ябълкови дървета… и къща, бяла къща. Аз живея в тази къща. Ябълките са червиви… червеи, не са добри за ядене. Има люлка, вързана за дървото.

Помолих я да погледне към себе си.

—  Косата ми е светла, руса коса. На пет години съм. Името ми е Кетрин.

Изненадан бях. Те бе влязла в сегашния си живот ка­то петгодишната Кетрин. Но трябваше да има причина за това.

—  Случило ли се е нещо, Кетрин?

—  Баща ми е сърдит…щото не ни е позволено да сме навън. Той… той ме удря с пръчка. Тя е много тежка, бо­ли. Страх ме е… — Тя хленчеше с детски гласец… — Ня­ма да спре, докато не ни нарани. Защо прави така? Защо е толкова долен?

Помолих я да види своя живот от по-висока перспек­тива и да отговори на собствените си въпроси. Напосле­дък бях чел за хора, които могат да го правят. Някои ав­тори наричат тази перспектива собственото “висше АЗ” или “по-голямото АЗ”. Любопитен бях дали Кетрин мо­же да достигне такова състояние, ако то съществува. Ако можеше, това щеше да бъде мощна терапевтична техни­ка, пряк път към интроспекцията и разбирането на собс­твеното АЗ.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

—  Той никога не ни е искал — шепнеше тя много бав­но. — За’ него ние сме досадно натрапено бреме в живота му… Той не ни иска.

—  И брат ти ли също? — запитах.

—  Да, още повече брат ми. Те не са го планирали. Те не са били женени, когато… бил заченат.

Това бе сензационна информация за Кетрин. Никога не бе знаела за тази предбрачна бременност. По-късно майка й потвърди откритието.

Кетрин преразказваше живота си, но сега демонстри­раше мъдрост и перспективно виждане, които преди по­казваше само в междинното състояние. Проявяваше се ня­каква   “по-висша”   част   от  разума   й,   нещо   като суперсъзнание. Може би точно това бе “висшето АЗ”, ко­ето бе описано от други автори. Независимо от това, че не беше в контакт с Учителите и с тяхната блестяща мъд­рост, нейното суперсъзнание притежаваше способност за дълбока интроспекция. Когато Кетрин бе в нормално със­тояние, тя бе много по-ограничена и повърхностна. Явно, когато бе будна, тя не можеше да черпи от това суперсъз­нание. Задавах си въпроса дали пророците и мъдреците от източните и западните религии не са били в състояние да придобиват своята мъдрост и познание именно чрез достъпа на суперсъзнанието.

Ако е така, тогава всички ние сме способни да го пра­вим, тъй като всеки би трябвало да го притежава. Психоаналитикът Карл Юнг е знаел за различните нива на съз­нанието. Той е писал за колективното несъзнавано — със­тояние, подобно на това на Кетрин. Огорчаваше ме не­възможността да се пресекат потоците на нейното съзнание — интелекта й, когато е будна с нивото на су­персъзнанието й в транс.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Междувременно баща й я измъчваше и причините поч­ваха да се изясняват.

—  Той има да учи много уроци? — казах с въпроси­телна нотка.

—  Да… той има да учи.

Попитах я дали знае какво трябва да научи той.

—  Не ми е дадено да знам това — тонът й издаваше обида — разкрива ми се това, което е важно за мен, кое­то се отнася до мен. Всеки трябва да се интересува от не­говите или нейните… за да постигне неговата или нейна­та цялост. Трябва да учим уроците си… всеки един от нас. Уроците се учат един по един… подред. Само тогава мо­жем да узнаем от какво се нуждае другият, какво му лип­сва, какво ни липсва, за да сме цялостни. Тя говореше с мек шепот и този шепот бе изпълнен с любеща безприст­растност. След това детският глас отново се върна:

—  Той ме отвращава! Кара ме да ям тази гадост, а аз не искам. Това е храната… маруля, лук, която мразя. Той ме принуждава да я изям, а знае, че ми се повдига. Но не” го .е грижа!

Кетрин показваше явни признаци на гадене. Опитваше се да си поеме въздух. Отново й внуших, че наблюдава сцената от по-висока перспектива, че сега трябва да раз­бере защо баща й постъпва така.

Кетрин заговори в остър шепот:

—  Трябва да се запълни някаква празнота в него. Той ме мрази заради това, което направи. Заради това мрази и мен, и себе си. (Бях забравил за сексуалното насилие над тригодишното момиченце.) Затова трябва да ме накаже… Сигурно съм направила нещо лошо, за да е постъпил та­ка.

Тогава е била само на три годинки, а баща й бил пиян. И въпреки това, оттогава тя бе носила дълбоко в себе си вината. Обясних й тези неща:

—  Ти си била само едно детенце. Сега трябва да се ос­вободиш от тази вина. Ти нищо не си сторила. Какво би могло да направи едно тригодишно дете? Ти не си винов­на, виновен е баща ти.

— Сигурно ме е мразел — нежно прошепна тя. — Аз го познавам отпреди, но не мога да извлека сега тази ин­формация. Трябва да се върна към това ‘време’.

Бяха изминали вече няколко часа, но бях готов да я върна към корените на техните отношения. Дадох й под­робни инструкции:

— Ти си в дълбок транс. След малко ще започна да броя обратно от три към едно. Ти ще си в по-дълбока хип­ноза и ще се чувстваш напълно в безопасност. Мисълта ти ще пътешества свободно назад във времето, тогава, ко­гато започва връзката с баща ти от сегашния ти живот, когато възникват най-значителните причини за случилото се между теб и него. Когато кажа “едно”, ти ще се върнеш към този живот и ще си го припомниш. Това е важно за твоето изцеление. Ти можеш да го направиш. Три… две… едно.

д-р Брайън Уайс Вестители от отвъдното

регресия прераждане отвъден свят живот след смъртта

Дълга пауза.

— Не го виждам… но виждам убити хора! — гласът й стана висок и рязък. — Ние нямаме право да прекъсваме живота на хората, преди те да са изживели своята карма. А го правим. Нямаме право. Убийците ще изстрадат сво­ето възмездие, като ги оставим да живеят. Когато умрат и отидат в следващото измерение, те ще страдат там. Ще бъдат неспокойни и няма да намерят мир. И ще бъдат из­пратени отново, но животът им ще бъде много тежък. И ще трябва да обезщетят тези, които са наранили със сторената им неправда. Защото са прекъснали тези човешки животи, а са нямали право да го сторят. Само Бог може да наказва.

Кетрин бе изтощена. Реших да се откажа да търся връзката с баща й от минали животи и я изведох от транс. Нищо не си спомняше освен превъплъщението си като Кристиан и малката Кетрин. Беше уморена, но някак тиха и успокоена, като че ли огромна тежест се бе смъкнала от нея.

Очите ми срещнаха очите на Керъл. Ние също се чув­ствахме изтощени. Треперехме и бяхме потни. Този път бяхме изживели невероятното заедно.

отвъдното отвъден свят брайън уайс регресия прераждане

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА – Виждам квадратна бяла къща до прашен път. Хора, яхнали коне се движат насам-натам. Кетрин говореше с обикновения си сънлив шепот. — Има дървета… плантация, голяма къща и скупчени по-малки къщи като колиби на роби. Много е горещо. Това е юг… Вирджиния? Тя смяташе, че годината е 1873-та. Тя бе дете. — Има коне и много зърно… тютюн. Тя и другите слуги се хранеха в кухнята на голямата къща. Името й бе Аби и беше чернокожа. Чувстваше се някакво напрежение в тялото й. Голямата къща бе в пла¬мъци и тя я наблюдаваше как изгаря. Придвижих я с петнайсет години напред в 1888 годи¬на. — Аз съм в стара рокля, лъскам огледалото на втория етаж на къщата, тухлена къща с прозорци… с много стък¬ла. Огледалото е с извити форми. Собственикът на къща¬та се казва Джеймс Мансън. Той е облечен с чудновато палто с три копчета и голяма черна яка. Има брада. Не го познавам (като някой от сегашния й живот). Той е до¬бър с мен. Живея в къщата на имението. Почиствам стаите. В имението е построено училище, но не ми е позво¬лено да го посещавам. Трябва да приготвям маслото! Кетрин шепнеше бавно, като използваше прости изра¬зи и отдаваше голямо внимание на подробностите. През следващите пет минути аз научих как се прави масло. Зна¬нията на Аби за биенето на маслото бяха нещо съвсем но¬во за Кетрин. Придвижих я по-напред във времето: — Аз съм с някого, но не мисля, че сме женени. Спим заедно…но не винаги живеем заедно. Той ми е приятен, но нищо повече. Не виждам никакви деца. Има ябълкови дървета и патици. В далечината се виждат други хора. Бе¬ра ябълки. Нещо ми дразни очите — Кетрин се мръщеше със затворени очи. — Това е дим. Вятърът донася пушек от горящо дърво. Те горят дървени бъчви. — Сега тя каш¬ляше. — Това често се случва. Те измазват с черно бъчви¬те отвътре… смола… за да не пропускат вода. След вълнението от сеанса миналия път бях нетърпе¬лив да я доведа отново до междинно състояние. Израз¬ходвали бяхме деветнадесет минути да изучаваме живота й като слугиня. Научих много неща за завивки, масло и бъчви. Жадувах за повече духовни уроци. Придвижих я към нейната смърт, като изневерих на обичайното си тър¬пение. — Трудно се диша. Гръдният кош ме боли много — Кетрин се задъхваше от явна болка. — Боли ме сърцето, то бие бързо. Толкова ми е студено… тялото ми трепери — Кетрин се затресе. — Хора в стаята, дават ми да пия листа (чай). Мирише особено. Разтриват с мехлем гърди¬те ми. Треска… много ми е студено. Умря тихо. Издигайки се до тавана, тя можеше да ви¬ди тялото си в леглото, малка сгърчена жена на около шейсетте. Просто се рееше, чакайки някой да дойде и й помогне. Забеляза светлина, която я привличаше. Светли¬ната ставаше все по-ярка и силна.

отвъдното отвъден свят брайън уайс регресия прераждане

Чакахме в мълчание, докато минутите бавно течаха. Внезапно тя бе запратена в друг живот, хиляди години преди Аби. Кетрин меко шеп-теше: — Виждам много чесън, увесен на открито. Подушвам го. Вярва се, че той убива много злини в кръвта и пречис¬тва тялото, но трябва да се взима всеки ден. Чесън има и навън, на края на градината. В нея е пълно със смокини, фурми… билки и други. Тези растения помагат. Майка ми купува чесън и разни треви. Някой в къщата е болен. То¬ва са особени корени. Понякога само се държат в устата, слагат се в ушите или в други отвори. Само се държат там. Виждам брадат старец. Той е един от лечителите в селото. Казва какво да се прави. Върлува някакъв вид за¬раза, която мори хората. Не ги балсамират, защото се страхуват от болестта. Просто ги заравят. Хората се чув¬стват нещастни от това. Те се боят, че душата няма да мо¬же да се пренесе (това бе противоречие с информацията, която Кетрин предаваше след смъртта). Много са умре¬лите. Добитъкът също измира. Вода… наводнения. Хората боледуват заради застоялата вода (очевидно тя сега си даваше сметка за тази епидемиологична причина)

отвъдното отвъден свят брайън уайс регресия прераждане

. Аз съ¬що страдам от някаква болест заради водата. Тя кара да те боли корема. Това е болест на червата и стомаха. Губи се много вода от тялото. Отивам да донеса още вода, но тя е, която ни убива. Виждам майка си и моите братя. Баща ми вече е умрял. Братята ми са много болни. Изчаквах, преди да я придвижа във времето. Бях пленен от начина, по който нейните схващания за смъртта и живота след смъртта се променяха с всеки нов живот. И все пак, преживяването на смъртта само по себе си бе така еднообразно, така приличащо си всеки път… Нейната съзнателна част напускаше тялото около момента на смъртта, издигайки се нагоре, сетне се привличаше от прекрасна енергизираща светлина. Винаги изчакваше някой да дойде да й помогне. Душата автоматично преминаваше в отвъдното. Балсамирането, погребалните ритуали или всяка друга процедура след смъртта нямаха нищо общо с това. Всичко ставаше автоматично, без да е необ-ходима подготовка — все едно прекрачваш през отворена врата. — Земята е безплодна и суха… Не виждам планини на¬около, само земя, равна и суха. Един от братята ми ум¬ря. Чувствам се по-добре, но болката си остана. Все пак тя не живя още дълго. — Лежа на сламеник с нещо като завивка. Тя беше много болна и никакво количество чесън или други билки не можеха да предотвратят смъртта. След малко вече се рееше над тялото си, привлечена от позна¬та светлина. Чакаше спокойно някой да дойде при нея. Главата й бавно започна да се върти насам-натам, ка¬то че ли наблюдаваше някаква сцена. Гласът й отново ста¬на рязък и висок. — Те ми казват, че има много богове, тъй като Бог е във всеки от нас. Разпознах гласа от състоянието между различните съ¬ществувания по неговата рязкост и по определено спиритичния тон на посланието. Но това, което тя каза по-нататьк, спря дъха ми, изтръгвайки въздуха от дробовете ми: — Тук са вашият баща и вашият син, който е малко дете. Баща ви казва, че ще го познаете, защото името му е Аврам и вие сте нарекли дъщеря си на него. Той казва още, че смъртта му се дължи на сърцето. Сърцето на си¬на ви е било също толкова важно, тъй като е било обър¬нато като на пиле. Той направи голяма саможертва от любов към вас. Неговата душа е много издигната… Смърт-та му изкупи дълговете на родителите му. Той искаше още да ви покаже, че медицината има предел в развитието си и нейните възможности са много ограничени. Кетрин спря да говори и аз седях в благоговейно мъл¬чание, в което моето вцепенено съзнание се опитваше да отсее нещата. В стаята бе ледено студено. Кетрин знаеше много малко за личния ми живот. На бюрото си имах детска снимка на дъщеря си, щастливо ухилена с двете си млечни зъбчета.

отвъдното отвъден свят брайън уайс регресия прераждане

До нея стоеше сним¬ката на сина ми. Практически това бе всичко, което Кет¬рин би могла да знае за семейството ми и неговата исто¬рия. Аз добре владеех психотерапевтичната техника. Предполага се, че лечителят трябва да бъде “табула раза”, т.е. чиста дъска, върху която пациентът може да про¬ектира своите собствени чувства, мисли и отношения. Те после трябва да се анализират от терапевта, който разши¬рява обхвата на съзнанието на пациента. Бях спазвал те¬рапевтична дистанция с Кетрин. Тя ме познаваше само ка¬то психиатър, но нищо от миналото ми и от частния ми живот не й беше известно. Нямах навика да излагам по стените на кабинета дори дипломите си. Най-голямата трагедия в живота ми бе неочакваната смърт на първородния ми син Адам, който беше само на двайсет и три дни, когато почина в началото на 1971 го¬дина. Около десет дни след като го доведохме вкъщи от родилното, той получи затруднения в дишането и спора¬дично повръщане. Изключително трудно бе да се поста¬ви диагноза. Казаха ни следното: “напълно аномален белодробно-венозен дренаж с дефект на преградната стена на предсърдието”, и че това се случва един път на приб¬лизително всяко десетмилионно раждане. Белодробните вени, които трябва да връщат обогатената с кислород кръв в сърцето, бяха неправилно ориентирани и влизаха от погрешна страна в сърцето. ‘Получаваше се така, като че ли сърцето бе преобърнато наопаки. Изключително, из¬ключително рядко явление. Героичната сърдечна хирургия не можа са спаси Адам, който няколко дни по-късно почина. Месеци наред пазех¬ме траур с разбити надежди и мечти. Нашият син, Джордан, се роди година по-късно — благотворен балсам за нашите рани. По времето, когато загубихме Адам, аз бях в период на колебание по отношение на избраната от мене по-рано кариера на психиатър. Харесваше ми лекарският ми стаж по вътрешни болести и ми бяха предложили специ¬ализация на интернист. След смъртта на Адам твърдо ре¬ших да направя психиатрията своя професия. Бях сърдит, че модерната медицина, с всичките й авангардни пости-жения и технологии, не можа да спаси сина ми, това крех¬ко бебенце. Баща ми се радваше на отлично здраве, докато не пре¬живя масивен инфаркт в началото на 1979 година, на шей¬сет и една години. Той надживя първия удар, но сърдеч¬ната стена бе непоправимо увредена и три години по-късно той умря. Това стана около девет месеца преди първото посещение на Кетрин. Баща ми бе религиозен чо¬век, повече що се отнася до ритуалите, отколкото духов¬но. Еврейското му име Аврам, му отиваше повече от анг¬лийското Алвин. Четири месеца след смъртта му се роди нашата дъщеря и бе наречена на неговото име. Сега, през 1982 година, в моя тих, меко осветен кабинет, умопомра¬чителна каскада от тайни истини се изливаше върху мен.

отвъдното отвъден свят брайън уайс регресия прераждане

Плувах в море от спиритизъм и водата ми харесваше. Нас¬тръхнах. Не беше възможно Кетрин да има тази инфор¬мация. Нямаше откъде да направи поправка. Еврейското име на баща ми, това, че имах син, починал от сърдечен дефект един на десет милиона, смъртта на баща ми и то¬ва, че бях сърдит на медицината — всичко бе много, мно¬го специфично. Кетрин, една не особено сложна лаборантка, се оказа проводник на трансцедентално знание. Щом като тя можеше да разкрива такива истини, какво още се криеше там? Изпитвах нужда да узная повече. — Кой — промълвих, — кой е там? Кой ти казва тези неща? — Учителите — прошепна Кетрин. — Духовните Учи¬тели ми казват. Казват ми още, че съм живяла осемдесет и шест пъти във физическо тяло. Дишането на Кетрин се забави и главата й спря да се върти. Тя си почиваше. Исках да продължа, но впечатле¬нието от казаното ме правеше разсеян. Дали наистина бе преживяла осемдесет и шест предишни съществувания? И какво е това с Учителите? Възможно ли бе нашият живот и преражданията ни да се ръководят от духове, които ня¬мат физически тела, но които изглежда притежават огром¬но познание? Имаше ли стъпала по пътя към Бога? Труд¬но ми бе да се съмнявам, като си мислех какво току-що ми бе разкрила, но все още се съпротивлявах. Борех се с начина, по който бях програмиран в течение на години. Но с главата, със сърцето, дори и с червата си знаех, че тя е права. Тя разкриваше истината. А какво да се каже за баща ми и сина ми? В известен смисъл те бяха още живи, те никога не бяха наистина уми¬рали. Те ми говореха години след като са били погреба¬ни и доказваха това, като привеждаха специфична, много тайна информация. А след като всичко това бе Истина, да¬ли синът ми бе така напреднал духовно, както твърдеше Кетрин? Дали наистина се бе съгласил да се роди заради нас и след това — двадесет и три дни по-късно да си оти¬де, за да ни помогне с кармичните дългове, за да ми даде урок за медицината и човечеството и да ме тласне отново към психиатрията. Дълбоко бях потресен от тези мисли. Макар че зъзнех, почувствах как у мене мощно се на¬дига вълна от любов, усещане за цялост и връзка с небе¬сата и земята. Бяха ми липсвали баща ми и синът ми. И сега ми беше хубаво да чуя отново за тях. Животът ми ни¬кога вече нямаше да бъде същият. Една ръка се бе протег¬нала и бе изменила безвъзвратно руслото на моя живот. Всичко прочетено досега, сторено внимателно и със скеп¬тична непредубеденост, започна да си застава на мястото. Интуитивното ми усещане за верността на посланията на Кетрин беше правилно. Имах фактите. Имах и доказател¬ството. И все пак, дори в този миг на радост и проникновение, дори и в момента на мистично преживяване, логическата част от моя разум оставяше място за съмнението. Може би това беше някакво психическо умение. Но как да се обясни информацията за прераждането и Духовните Учи-тели? Познавах добре Кетрин и нейното мислене. Знаех какво е и какво не е тя. Не, този път моят разум не се лъ¬жеше. Всичко бе истинско. Доказателството беше много силно и завладяващо. През тези седмици понякога забравях силата и непос¬редствеността на нашите сеанси. Обхващаше ме течение¬то на всекидневния живот и се улавях да се тревожа за обикновени неща. Тогава изплуваха съмненията. Щом се разконцентрирах от сеансите, връщаха се скепсисът и неверието. Разбирах колко е трудно да се вярва без собст¬вен опит. Опитът е необходим, за да се добави емоцио¬нална вяра към интелектуалното разбиране. Макар че въздействието на опита винаги малко избледнява. В началото не си давах сметка, че се променям. Знаех, че съм по-спокоен и търпелив, а другите ми казваха, че из¬глеждам някак умиротворен, по-освободен и по-щастлив. Изпълваше ме повече надежда, чувствах повече радост и целеустременост и повече удовлетворение от живота.

отвъдното отвъден свят брайън уайс регресия прераждане

Ста-на ми ясно, че започва да намалява моят страх от смърт¬та. Все по-малко се страхувах от собствената ми смърт и от небитието. Загубата на близките ми започна по-малко да ме ужасява. Колко мощен е страхът от смъртта! Хора¬та са способни да отидат твърде далеч, за да избегнат то¬зи страх: кризите в средната възраст, любовни афери с по-млади особи, козметични операции, мании за физически упражнения, натрупване на материални блага, гладуване, за да изглеждаш все по-млад и по-млад и тъй нататък. Дотолкова се тревожим от собствената си смърт, че понякога забравяме истинската цел на нашия живот. Започвах да се освобождавам от собствените си вманиачености, опитвах се да стана по-малко сериозен, но та¬зи трансформация бе трудна. Все още имах много да уча. Независимо от моя завладяващ и изключителен опит с Кетрин, знаех, че критичният ми разум щеше да продъл¬жава да разнищва всеки нов факт, всяко зрънце информа¬ция. Щях да се опитвам да ги съпоставя с рамката, която се съграждаше с всеки сеанс. Щях да ги изследвам от все¬ки ъгъл, с микроскопа на учения. Едно беше ясно — повече не можех да отричам, че рам¬ката съществува.

отвъдното отвъден свят брайън уайс регресия прераждане

отвъдното отвъдният свят

ГЛАВА ПЪРВА

Когато за пръв път видях Кетрин, тя носеше яркочер­вена рокля и нервно разлистваше списание в приемната ми. Дишаше учестено. Двайсет минути бе измервала ко­ридора на отделението по психиатрия, като се бе опитва­ла да убеди себе си, че трябва да спази уговорения час и да не избяга. Излязох в приемната да я посрещна и се ръ­кувахме. Забелязах, че ръцете й бяха студени и влажни, ко­ето издаваше нейното безпокойство. После разбрах, че са й били необходими два месеца, за да събере кураж и се запише за преглед при мен, въпреки че два екипа лекари, на които тя вярваше, настоятелно я бяха съветвали да по­търси моята помощ. Накрая се бе предала. Кетрин е изключително привлекателна жена, със среднодълга руса ко­са и лешникови очи. По това време тя работеше като лаборантка в болницата и печелеше допълнително като манекен на плажно облекло.

Въведох я в кабинета и я настаних в големия кожен фотьойл..Седнахме един срещу друг, разделяше ни овал­ното бюро. Кетрин се облегна назад — мълчалива, без да знае откъде да започне. Чаках, като предпочитах тя да избере началото, но след няколко минути започнах да раз­питвам за нейното минало. През тази първа визита ние започнахме да изясняваме коя е тя и какво я е довело при мен. В отговор на въпросите ми Кетрин разказа история­та на своя живот. Тя бе средното дете на консервативно католическо семейство от малък град на Масачузетс. По-големият й брат бил атлетичен младеж и се ползвал с мно­го по-голяма свобода от нея. Сестричката й била любим­ката на двамата родители.

Когато започна да говори за проблемите си, тя стана забележимо по-напрегната и нервна. Говореше бързо, наклони се напред и сложи лактите си на бюрото. Живо­тът й винаги бил обременяван от страхове. Страхувала се от водата, от задавяне до такава степен, че не можела да поглъща таблетки, бояла се от самолети, от тъмнината и се ужасявала от смъртта. Напоследък страховете й нарас­нали. За да се чувства в безопасност, тя спяла често в ки­лера на апартамента си. Каза ми, че страда от безсъние и й трябват три часа, за да може да заспи. Сънят й бил лек, спяла на пресекулки, измъчвали я кошмари и се случвало да ходи на сън. Това, което бе изтормозило детството й, напоследък се било върнало. Тъй като страховете и дру­гите й симптоми все повече я парализирали, тя изпадала във все по-дълбока потиснатост.

Кетрин продължаваше да говори, а аз чувствувах кол­ко дълбоко бе нейното страдание. От години помагах на пациенти като Кетрин да се избавят от агонията на свои­те страхове и изпитвах увереност, че ще помогна и на нея. Реших да започнем, като се поровим в детството,й, къде­то да потърсим източниците на  проблемите й. Обикно­вено този вид самопознание помага при облекчаване на тревожността. Ако бе необходимо и ако тя се решеше да преглъща таблетки, щях да й предложа някои по-леки ме­дикаменти за подобни състояния и тя щеше да се почувс­твува по-добре. Това бе стандартното учебникарско леку­ване на симптоми като на Кетрин и аз никога не се колебаех да използвам транквилизатори и дори антидепресанти, за да лекувам хронични натрапливи страхове и безпокойства. Сега прилагам тези лекарства много по-оскъдно и само временно, ако въобще ги използвам. Ня­ма лекарство, което да достига истинските корени на та­кива симптоми. Моят опит с Кетрин и други като нея ми доказа това. Сега знам, че има начин да се излекуват, а не само да се потискат или замаскират чрез медикаменти­те.

По време на първия-сеанс все се опитвах да я оттласна назад към детството й. Тъй като Кетрин си спомняше удивително малко за случки от най-ранните си години, си наумих да включа в лечението и хипнозата като най-пре­кия възможен път за извличане спомените на повърхност­та. В това, което ми разказа, нямаше някакви особени травматични моменти в детството й, които да обясняват епидемично връхлитащите я страхове в нейния живот. До­като тя напрягаше паметта си, изплуваха изолирани фраг­менти от спомени. Била около петгодишна, когато някой я бутнал в басейна от трамплина за скокове и тя изпадна­ла в паника. И преди никога не се била чувствала добре във водата. Когато Кетрин била на единайсет години, майка й получила силна депресия. Странното отдръпване на майката от семейството наложило тя да посещава пси­хиатър, който приложил електрошокова терапия. В резул­тат на тези процедури майка й започнала трудно да си припомня най-обикновени неща. Случилото се уплашило малкото момиче, но тъй като последвало подобрение и майката отново станала “същата”, Кетрин ме увери, че страховете й се разпръснали. Баща й прекалявал с алко­хола от доста отдавна и понякога се налагало да праща брат й, за да го прибира от баровете в околността. Алко­холизмът на бащата водел до чести скандали, след които майка й ставала мрачна и затворена. Независимо от всич­ко, Кетрин смяташе, че моделът на семейството й е на­пълно приемлив.

Извън дома нещата изглеждаха по-добре. Тя бе изли­зала с момчета в гимназията и леко общуваше с прияте­лите си, повечето от които познаваше от много години. Въпреки това тя трудно се доверяваше на хората извън своя малък приятелски кръг. Религията й бе проста и бе­запелационна. Тя бе възпитана да вярва в традиционната католическа идеология и практика и никога не се бе съмнявала в истинността на вярата си. Вярваше, че ако си до­бър католик и живееш праведно, спазваш вярата и нейни­те ритуали, ще бъдеш възнаграден, като отидеш на небето, а ако не — ще преминеш през чистилището или ада. То­ва трябваше да реши патриархалният Господ и Неговият Син. По-късно разбрах, че Кетрин не вярваше в прераж­дането. Всъщност знаеше много малко за това, макар че бе чела нещичко за хиндуизма. Идеята за прераждането бе за нея противоположна на възпитанието и разбирани­ята й. Никога не бе чела окултна или метафизична лите­ратура, тъй като не изпитваше интерес към нея. Бе напъл­но сигурна в собствените си убеждения.

След гимназията Кетрин завършила двегодишно тех­ническо училище и получила квалификация като лаборантка. Въоръжена с професия и окуражена от преместване­то на брат й в Тампа, Кетрин получила работа в голямата университетска болница — клон на медицинския факултет на университета в Майями. Преместила се в Майями през пролетта на седемдесет и четвърта, на двадесет и еднагодишна възраст. Животът на Кетрин в малкото град­че бил по-лесен от този в Майями, но затова пък била щастлива да избяга от семейните проблеми. През първа­та година Кетрин срещнала Стюарт. Женен, евреин, с две деца, той бил напълно различен от всеки друг мъж от пре­дишните й познати. Бил преуспяващ лекар, силен и агре­сивен. Между тях протекла неустоима химическа реакция, но връзката им била ръбата и бурна. Нещо в него прив­личало и събуждало страстта й, като че ли я омагьосвал. По времето, когато Кетрин започна лечение, връзката й със Стюарт бе в шестата година и изглеждаше жизнена, ако не добра. Кетрин не можеше да му устои, макар че той се отнасяше доста зле с нея и тя беснееше от лъжите, неспазените обещания и опитите му да я манипулира. Ня­колко месеца преди първата визита при мен Кетрин тряб­вало да се подложи на операция за отстраняване на въз­ли по гласните струни. Била много неспокойна преди операцията, това било нищо в сравнение с ужаса, който изпитала след излизане от упойка. Цял сестрински екип трябвало да я успокоява в продължение на часове. След като я изписали, се обърнала към д-р Едуард Пуул. Ед бе много приятен човек, лекар-педиатър, работеше в същата болница. И двамата бяха почувствали внезапно привличане, което се бе превърнало в близко приятелство. Кет­рин можела да говори свободно с Ед, разказвала му за своите страхове, за отношенията си със Стюарт и призна­ла, че започва да губи контрол върху живота си. Ед нас­тоял тя да се обърне към мен, само към мен и към никой друг от моите колеги-психиатри.

Когато Ед се обади да ми каже за своето протеже, той обясни, че по неизвестни за него причини е убеден, че са­мо аз бих могъл истински да разбера Кетрин, макар че другите психиатри имаха отлични препоръки и бяха опит­ни терапевти. Въпреки това Кетрин не ми позвъни. Мина­ха осем седмици. В суматохата на претовареното ми все­кидневие като шеф на отделението по психиатрия бях забравил за обаждането на Ед. Междувременно страхо­вете и фобиите на Кетрин силно се задълбали. Доктор Франк Акер, главният хирург, познавал бегло Кетрин от години и често си разменяли безобидни шегички, когато се отбивал в лабораторията. Забелязал нейната напрегна­тост и нещастния й вид. Опитал се няколко пъти да й спо­мене нещо по този повод, но се колебаел дали да го сто­ри. Един следобед Франк карал колата си към една малка болница, където щял да чете лекции. По пътя видял Кет­рин да се прибира с колата си и импулсивно й помахал да спре. “Искам да отидете при д-р Уейс веднага, извикал през прозорчето, без бавене.” Въпреки че хирурзите често действат импулсивно, дори самият Франк бил изненадан от своята настойчивост.

Пристъпите на паника и тревожност започнали по-чес­то да връхлитат Кетрин и да стават все по-продължител­ни. Започнала да сънува повтарящи се кошмари. В еди­ния от тях се срутва мост точно когато тя кара колата си по него. Колата потъва дълбоко във водата и тя заедно с нея, затворена като в капан. Във втория сън тя е затворе­на в абсолютно тъмна стая, спъва се и пада върху разни предмети, неспособна да намери изход.

Най-сетне тя решила да се обърне към мене.

По време на моя първи сеанс с Кетрин нямах предста­ва, че животът ми щеше да се преобърне наопаки, че нап­лашената и потисната жена срещу мен ще стане причина­та за този обрат и че аз никога повече нямаше да бъда същият.