Реймънд Мууди
ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди
ПЪРВА ГЛАВА
ЯВЛЕНИЕТО „СМЪРТ”Какво значи да умреш? Този въпрос човечеството си е задавало от самото начало на своето съществуване. През последните няколко години имах вьзможността да повдигна въпроса пред значителна аудитория. Тя включваше групи от студенти по психология, философия и социология, както и църковни организации, телевизионни зрители, граждански клубове и професионални медицински асоциации. Въз основа на това със сигурност мога да кажа, че темата възбуди най-силни чувства у хора от различен емоционален тип и с различно обществено положение.
И все пак, въпреки целия проявен интерес, истината е, че за повечето от нас е много трудно да говорят за смъртта. Има най-малко две причини за това. Едната по своята същност е психологическа и културна: темата „смърт" е табу. Ние чувстваме, може би само подсъзнателно, че като влезем в контакт със смъртта по какъвто и да е начин, дори индиректно, това някак ни изправя пред лицето на собствената ни смърт, приближава я към нас и я прави по-реална и мислима. Например повечето студенти по медицина (включително и аз) откриват, че дори най-индиректната среща със смъртта при първото посещение на анатомичната зала в началото на обучението им предизвиква силно чувство на тревога. В моя случай причината за тази реакция изглеждаше съвсем явна. Впоследствие ми хрумна, че тя не се дьлжеше само на загрижеността ми за човека, чиито останки видях да лежат там, макар че и това чувство несъмнено бе налице. Върху онази маса аз виждах именно символа на моята собствена смъртност. По някакъв начин, дори да е било само подсъзнателно, в мозъка ми се зароди следната мисъл: „Това ще се случи и с мен".
Същевременно на психологическо ниво разговорите за смъртта може би представляват още един начин да се приближим индиректно до нея. Много хора несъмнено изпитват чувството, че въобще говоренето за смъртта може да я извика в съзнанието ни, да я приближи до нас и по такъв начин да се изправим пред неизбежността на нашия собствен евентуален край. Ето защо, за да си спестим тази психологическа травма, просто решаваме да избягваме темата, доколкото е възможно.
Втората причина да ни е трудно да обсъждаме смъртта е по-сложна, защото се корени в самата природа на езика. Повечето думи в нашия човешки език обозначават неща, които сме опознали чрез възприятията си. Ала смъртта е извън съзнателния опит на повечето от нас, защото повечето от нас не са я преживели.
Тогава, ако изобщо ще говорим за смъртта, трябва да избягваме едновременно и социалните табута, и дълбоко вкоренените лингвистични дилеми, произхождащи от нашия собствен опит. В края на краищата онова, което често правим, е да говорим с евфемистични аналогии. Ние сравняваме смъртта или умирането с по-приятни неща от нашия опит, с неща, които са ни познати.
Може би най-често срещаната аналогия от този тип е сравнението между смъртта и съня. Казваме си, че да умреш е като да заспиш. Тази метафора обикновено се появява всекидневно в мислите и езика ни, както и в литературата на много култури и на много векове. Тя е била нещо обичайно дори по времето на древните гърци. Например в „Илиада" Омир нарича съня „сестра на смъртта", а Платон в диалога си „Извинението" влага следни-
те думи в устата на своя учител Сократ, който току-що е бил осъден на смърт от Атинския съд:
[Е, ако смъртта е само един сън без сънища], тя трябва да е чудесна придобивка. Предполагам, че ако кажем на някого да избере нощта, през която е спал толкова дълбоко, че дори не е сънувал, и след това да я сравни с всички други нощи и дни на живота си, а след това му кажем да помисли добре и да каже колко на брой по-хубави нощи и дни е прекарал през живота си, мисля, че... [за всеки] ще е лесно да преброи тези дни и нощи в сравнение с останалите. Ако смъртта е такова нещо, тогава аз я наричам придобивка, защото цялото време, ако погледнем на него по този начин, не може да бъде смятано за нищо повече от една единствена нощ.*
Същата аналогия е вградена в съвремененния език. Помислете върху израза „да приспя". Ако занесете кучето си на ветеринаря и му кажете да го приспи, вие естествено имате предвид нещо съвсем различно от онова, което се подразбира, ако заведете съпругата или съпруга си при анестезиолога и се изразите по същия начин. Някои предпочитат друга, но подобна аналогия. Да умреш, казват те, е като да забравиш. Когато човек умре, той забравя всичките си мъки; всички болезнени и мъчителни спомени са заличени. Колкото и да са стари и разпространени сравненията със съня и забравата, и двете са напълно неподходящи, що се отнася до това, че трябва да ни подействат утешително. Всяко по различен начин установява едно и също твърдение. Макар че ни го казват по малко по-приемлив начин, и двете твърдения в края на краищата означават едно и също — че смъртта е прос-
*Платон, „Последните дни на Сократ". — Б. а.
mo унищожаване на съзнателния ни опит завинаги. Ако наистина е така, то тогава смъртта наистина не притежава нито една от желаните характеристики на съня и забравата. Сънят е положително и желано преживяване, защото е последван от събуждане. Отморяващият нощен сън прави часовете след събуждането по-приятни и продуктивни. Ако след съня не следва събуждане, облагите от съня стават невъзможни. По същия начин унищожаването на всички съзнателни преживявания предполага да бъдат заличени не само всички болезнени, но и всички приятни спомени. След като анализираме и двете аналогии, става ясно, че нито една от тях не е достатъчно подходяща да ни даде някаква реална утеха или надежда пред лицето на смъртта.
Все пак има и друга гледна точка, която отхвърля представата, че смъртта е унищожение на съзнанието. Според това може би по-древно вярване някаква част на човешкото същество оцелява дори след като физическото тяло престане да функционира и е напълно унищожено. Този непреходен аспект е бил наричан с най-различни имена, сред които „психика", „душа", „разум", „дух", „собственото Аз", „естество" и „съзнание". Но независимо как я наричаме, представата, че човек след физическата си смърт преминава в друга сфера на съществуване, се нарежда сред най-почитаните и древни вярвания на хората. В Турция е открито гробище на неандерталци отпреди около 100 000 години. Там въз основа на вкаменени отпечатъци археолозите открили, че тези древни хора са погребвали своите мъртви в ковчези от цветя, което предполага, че навярно са възприемали смъртта като повод за празнуване — като преминаване на мъртвия от този свят в другия. Всъщност гробовете от много ранни времена по цялата земя ни дават доказателства, че хората са вярвали в следното: човек продължава да съществува след телесната смърт.
Накратко, пред нас стоят два противоположни отговора на първоначалния въпрос за естеството на смъртта, и двата — произхождащи от древността, и двата — широко разпространени до днес. Някои твърдят, че смъртта представлява унищожение на съзнанието; други със същата увереност казват, че смъртта представлява преминаване на душата или на разума в друго измерение на реалността. С онова, което следва тук, аз не искам да отхвърля нито един от двата отговора. Само искам да съобщя за изследване, което лично проведох.
През последните няколко години се срещнах с множество хора, които са имали онова, което ще нарека „преживявания на прага на смъртта". Срещнах се с тези хора по различни поводи. Отначало беше случайно. През 19в5 г. като студент по философия във Вирджинския университет се запознах с един професор по клинична психиатрия в Медицинския институт. От самото начало бях поразен от неговата топлота, добросърдечие и чувство за хумор. Силно се изненадах, когато по-късно научих един много интересен факт за него, а именно: че е умирал — не само веднъж, а два пъти, в разстояние от десет минути — и че е разказвал най-невероятни неща за онова, което се е случило с него, докато е бил мъртъв. По-късно го чух да разказва своята история пред малка група проявяващи интерес студенти. Бях силно впечатлен и тъй като имах малко опит, според който да преценявам подобни преживявания, „съхраних" разказа му както в паметта си, така и на магнетофонна лента.
Няколко години по-късно получих докторска степен по философия и започнах да преподавам в един университет в източната част на щата Северна Каролина. Веднъж накарах студентите от моя курс да прочетат „Федон" на Платон — произведение, в което безсмъртието е сред обсъжданите теми. В лекциите си наблягах на други доктрини, представени от Платон в него, и не отделях специално Внимание на темата за живота след смъртта. Веднъж един студент дойде при мен след лекциите. Попита ме дали не можем да обсъдим темата за безсмъртието. Той се интересувал от нея, защото баба му била „умряла" по време на операция и след това разказвала за невероятните си преживявания. Помолих го да ми предаде разказа й и за моя голяма изненада той ми представи почти същата поредица от случки, каквато бях чул от професора по психиатрия преди няколко години.
По онова време започнах малко по-активно да търся подобни случаи и в курса си от лекции по философия включих и темата за оцеляването на човека след биологичната смърт. Все пак избягвах да споменавам в лекциите двата разказа за преживявания на прага на смъртта. Приех стратегията на изчакване. Мислех си, че ако подобни разкази се срещат сравнително често, то непременно ще чуя и нови, при положение че включа във философските дискусии общата тема за оцеляването; отнасях се с разбиране към нея и изчаквах. За моя изненада открих, че във всяка група от трийсетина студенти се намираше поне по един, който след лекциите да дойде и да ми разкаже за личните си преживявания на прага на смъртта.
Изненада ме фактът, че разказите много си приличаха, макар че авторите им бяха хора с различно религиозно възпитание, социално положение и образование. Когато през 1972 г. постъпих в Медицинския колеж, вече бях събрал значителен брой разкази за такива преживявания и започнах да споменавам неофициалните си проучвания пред познати медици. Най-накрая мой приятел ме убеди да изнеса доклад пред едно медицинско дружество, последваха и други обществени изяви. Отново открих, че след всеки разговор непременно ще се намери някой, който да дойде и да ми разкаже за собствените си преживявания от този род.
Когато станах известен с проявения си интерес към темата, лекари започнаха да ми пращат свои пациенти, които са били на прага на смъртта и са им разказвали за необичайни преживявания. След като във вестниците излязоха статии за моите проучвания, други хора ми писаха за подобни разкази.
В момента знам за около 150 случая, свързани с това явление. Преживяванията, които изучавах, могат да се поставят в три ясно разграничени категории:
1. Преживявания на хора, възвърнати към живот, след като са били смятани, признати или обявени за клинично мъртви.
2. Преживявания на хора, които при инциденти, тежки наранявания или болести са били много близо до физическата смърт.
3. Преживявания на хора, които, умирайки, са ги разказали на присъстващите, а те по-късно са ми преразказали съдьржанието им.
Тъй като извлеченият от тези 150 случая материал беше огромен, се наложи да направя подбор. Част от него имаше определена цел. Например, макар да открих, че разказите за преживявания от третия тип допълват разказите за такива от другите два типа и в голяма степен съвпадат с тях, аз ги изключих от проучванията си по две причини. Първо, това ми помогна да намаля изучаваните случаи до по-приемлива бройка; второ, позволи ми да се придържам, доколкото е възможно, повече към разказите от първа ръка. По този начин разпитах най-обстойно около 50 души, за чиито преживявания мога да съобщя. При всички тях случаите от първия тип (при които на практика явно е настъпила клинична смърт) несъмнено изглеждат по-драматични в сравнение с онези от втория тип (при които човекът е бил само на косъм от смъртта). Всъщност при публичните ми лекции, посветени на това явление, хората най-много се интересуваха от „смъртните" случаи. В пресата се появиха някои съобщения, според които аз се занимавам единствено със случаи от този тип.
Все пак, подбирайки историите, които представям в книгата, не се поддадох на изкушението да се занимавам само със случаи на „смърт". Защото, както ще стане ясно, случаите от Втория тип не се различават от случаите от първия тип, а образуват едно цяло с тях. Нещо повече — макар че самите преживявания на косъм от смъртта забележително си приличат, и обстоятелствата около тях, и хората, които ги описват, са най-различни. Аз съответно се опитах да дам примери за преживявания, отразяващи това разнообразие. Имайки предвид горните уговорки, нека сега се заемем да разгледаме какво може да се случи при преживяването на смъртта, доколкото съм успял да го установя.